Кървавото евангелие

13.

Еврокоптерът кръжеше над димящата калдера, появила се на мястото на Масада. Пилотът се бореше с възходящите въздушни потоци от пустинята, докато тъмните пясъци бавно освобождаваха слънчевата топлина. Перките вдигаха вихрушки прах, двигателите виеха, поглъщайки замърсения въздух.

Хеликоптерът внезапно се раздруса и рязко се наклони наляво, като едва не изхвърли Батори през отворената врата. Тя се хвана здраво за една скоба и се загледа надолу. По взривеното плато още бушуваше пожар. Усещаше жегата на лицето си, сякаш се взираше в слънцето. Затвори очи и за момент си представи, че е летен ден от детството ѝ в провинциалното имение по река Драва в родната Унгария. Седеше в градината и гледаше как по-малкият ѝ брат Ищван си играе и гони пеперуди с малката си мрежа.

Стон насочи вниманието ѝ обратно към кабината. Прекъсването само засили раздразнението ѝ. Обърна се към младия ефрейтор на пода, чието бледо лице и свити като карфици зеници говореха за шока, в който се намира.

Тарек беше затиснал с колене раменете му, а брат му Рафик дялкаше гърдите му с върха на нож. Правеше го безразлично, сякаш от скука. След това разсеяно облиза острието, все едно бе връх на химически молив, за да продължи да пише.

— Недей — предупреди го тя.

Тарек я изгледа свирепо и ъгълчето на горната му устна се повдигна гневно, оголвайки бял зъб. Рафик свали ножа. Мъничките му като на пор очи се стрелнаха между брат му и Батори, лицето му светна, предвкусвайки какво може да последва.

— Имам още един въпрос към него — каза тя, загледана Тарек.

Гледаше животното в очите. За нея Тарек и Рафик бяха точно това — животни.

Тарек най-сетне отстъпи и махна на брат си да се дръпне.

Тя зае мястото му. Постави длан на бузата на войника. Толкова приличаше на Ищван. Именно затова им беше забранила да обезобразяват лицето му. Той погледна към нея, окаян, почти ослепял от болка, на път да напусне този свят.

— Обещавам ти — рече тя, като се наведе напред, сякаш за да целуне устните му. — Един последен въпрос и ще бъдеш свободен.

Погледите им се срещнаха.

— Ерин Грейнджър, археоложката.

Изчака името да проникне през вцепенението от болката. Той вече бе проговорил, бе изпял почти всичко, което знаеше, докато се спасяваха от разпадащия се огнен връх на Масада. Щеше да го остави да умре с братята му по оръжие, но трябваше да изстиска всичко от него, независимо с какви жестоки методи. Отдавна беше научила, че жестокостта е практично нещо.

— Каза, че доктор Грейнджър е работила с някакви студенти.

Спомни си жената, която бе видяла през камерата на ровъра. Археоложката размахваше мобилния си телефон, явно в опит да се свърже с външния свят. Но защо? Може би беше направила снимки? И беше открила нещо?

Малко вероятно, но Батори трябваше да е абсолютно сигурна, преди да напусне района.

Очите на ефрейтора се спряха върху лицето ѝ, изпълнени с болка, знаещи какво е замислила.

— Къде са те? — попита тя. — Къде са разкопките на доктор Грейнджър?

От окото се отрони сълза и се търкулна до дланта, опряна на бузата му.

За миг — за един съвсем кратък миг — тя се надяваше, че няма да ѝ каже.

Но той го направи. Устните му се раздвижиха. Тя се наведе, за да чуе единствената дума.

Цезарея.

Изправи се, като вече кроеше планове. Рафик се взираше напрегнато в нея, изпълнен с желание и очакване. Обичаше хубавите неща. Пръстите му се стегнаха около дръжката на ножа.

Тя не му обърна внимание и приглади косата назад от бялото чело на ефрейтора.

„Така прилича на Ищван...“

Наведе се, целуна го по бузата и прекара собствения си нож през гърлото му. Тъмната кръв бликна. Тиха въздишка докосна ухото ѝ.

Когато се изправи, очите му вече бяха безжизнени.

„Най-сетне свободен.“

— Никой да не докосва тялото му — предупреди тя, докато се изправяше на крака.

Рафик и Тарек я зяпнаха, неспособни да проумеят подобно разхищение.

Без да им обръща внимание, тя седна и отметна глава назад. Нямаше нужда да обяснява на такива като тях. Макар и с гръб към задния товарен отсек, тя долови тежкото раздвижване там. Пресегна се и опря длан на преградната стена.

„Спокойно — помисли и прати мисълта през преградата. — Всичко е наред.“

Той се успокои, ала тя още чувстваше възбудата му, отразяваща нейната собствена. Явно беше доловил трепета в сърцето ѝ преди малко.

Или може би защото близнакът му липсваше. Загледа се през прозореца към пустинята. Близнакът беше пратен на лов.

Трябваше да е сигурна.

Сангвинистите бяха трудни за убиване.

14.

Потънала в мисли, Ерин държеше в скута си главата на изпадналия в безсъзнание свещеник. Звездните блещукаха отгоре, лунният сърп драскаше хоризонта, лекият вечерен ветрец караше пясъка на дюните да шепне.

Гледаше лицето на мъжа.

„Нима е възможно?“

Свещеникът твърдеше, че Христос е написал евангелие. Несъмнено бълнуваше. Имаше голяма цицина от дясната страна на главата, близо до слепоочието.

Докосна леденото му чело.

— Джордан!

Войникът стоеше на няколко крачки встрани и оглеждаше пустинята. Беше нащрек за евентуални преследвачи — или може би и той имаше нужда да помисли. Или да скърби.

Той се обърна към нея.

— Мисля, че изпада в шок — каза тя. — Съвсем е изстинал и блед.

Джордан приближи и клекна до нея. За разлика от свещеника тялото му излъчваше топлина.

— И преди си беше блед — рече той. — Може би живее в някоя библиотека и работи по цели нощи.

Ерин огледа Джордан. Дори целият в сажди и мръсотия, той си оставаше привлекателен мъж. Опита се да не си спомня колко спокойно се бе чувствала в обятията му в тунела, колко естествено ѝ се бе сторило да се сгуши в него, как мускусната му миризма я беше обгръщала толкова топло, колкото и тялото му. Не можеше да забрави и леката целувка по главата ѝ. Беше се престорила, че не забелязва, а тайно искаше още. Но онзи момент, роден от отчаянието и страха от сигурната смърт, беше отминал.

Главата на свещеника се раздвижи в скута ѝ. Тя отново сведе очи към него.

Джордан се пресегна и внимателно разтвори окървавените останки от дрехата му, като проверяваше за рани. Белите мускулести гърди на свещеника бяха като мраморни в сравнение със загорялата кожа на Джордан. Сребърен кръст с големината на дланта ѝ и с черна копринена връв лежеше на сърцето върху парче от риза, останало като по чудо непокътнато.

Върху кръста бяха изписани думите Munire digneris me.

Преведе си началото на молитвата: Благоволи да ме подкрепиш.

— Доста е поочукан — постави диагнозата си Джордан.

След като кожата му беше оголена, ясно се виждаше колко са раните му. Разрезите се кръстосваха по плътта и слабо сълзяха.

— Колко кръв е изгубил? — попита тя.

— Не много. Повечето рани изглеждат повърхностни.

Тя трепна.

— Болезнени са — призна той. — Но не застрашават живота му.

Въпреки това Ерин я побиха тръпки — и не само от тревога. Вече беше станало много по-студено — пустинята бързо губеше акумулираната топлина.

Джордан изрови малък пакет за първа помощ от джоба си и се зае да превърже главата на свещеника. Ерин долови миризмата на спирт, когато той извади марля за почистване.

Докато действаше, той изрази по-сериозните си тревоги за свещеника.

— Боя се от удара, който пое при експлозията на гранатата. Може да има сътресение или черепна травма. — Съблече камуфлажното си яке и покри с него отпуснатото тяло. — Изглеждаше напълно на себе си преди малко, когато двамата разговаряхте. Въпреки това трябва час по-скоро да му намерим истинска медицинска помощ.

Ерин се взираше в отец Корза.

„Рун“ — напомни си тя.

Малкото име му отиваше повече. Беше по-меко и загатваше за по-дълбоки тайни. Върху парцалите от ризата си носеше католическа якичка от бял лен, а не от пластмасовите, предпочитани от повечето съвременни свещеници.

Сега, докато бе в безсъзнание, лицето му беше отпуснато, строгите линии ги нямаше. Устните му се оказаха по-пълни, отколкото ѝ се бе сторило преди, изсечените му черти изпъкваха по-ясно. Тъмнокафявата коса се спускаше на вълни над челото му и стигаше до якичката. Тя махна кичурите от лицето му.

Тревогата ѝ се засили при допира до ледената му кожа.

Ще се събуди ли? Или ще умре като Хайнрих?

Джордан се изкашля. Ерин дръпна ръка. Рун беше свещеник и тя не биваше да си играе с косата му.

— Какво стана с радиостанцията ти? — попита тя, като търкаше длани. Беше изгубила мобилния си телефон. Сега той бе погребан някъде в планината. По-рано Джордан беше бърникал радиостанцията си. — Успя ли да се свържеш с някого?

— Не. — Лицето му се изопна от загриженост. — Кутията е спукана. Ако имам време, може и да успея да я поправя.

От студа кожата на ръцете му беше настръхнала. Въпреки това той зави по-добре Рун с якето си.

— Какъв е планът? — попита тя.

Той леко се усмихна.

— Мислех си, че ти си по плановете.

— Аз пък си помислих, че трябва да питам колко високо да скачам. Това не беше ли твоя заповед?

Той погледна назад към срутилата се планина и по лицето му премина сянка.

— Онези, на които давах заповеди, не ги сполетя добра съдба.

— Не виждам какво друго би могъл да направиш — тихо рече тя.

— Ако този — той посочи с палец лежащия в безсъзнание свещеник — ни беше казал с какво си имаме работа, можехме да разполагаме и с по-добри шансове.

— Той слезе долу, за да ни предупреди.

Джордан се намръщи.

— Слезе, за да намери онази книга. Имаше предостатъчно време да ни предупреди, преди да се спуснем долу, или да предупреди хората горе за онези чудовища. Но не го направи.

Ерин се почувства длъжна да защити свещеника — все пак той не можеше да се защити сам.

— Но пък се сражаваше, за да ни спаси. И ни скри в саркофага при експлозията.

— Може би просто се е нуждаел от помощта ни, за да се излезе оттам.

— Може би. — Тя посочи към пустинята навсякъде около тях. — Но какво ще правим сега?

Лицето му беше като от камък.

— Мисля, че засега е най-добре да не го местим. Можем да направим съвсем малко за него — да го държим на топло и да го оставим да почива. След онази експлозия несъмнено от всички страни ще се стекат спасителни екипи. Трябва да се държим. Скоро ще ни открият.

Отметна якето и започна да опипва тялото на Рун.

— Какво правиш?

— Търся някакъв документ. Искам да разбера кой е той в действителност. Определено не е обикновен свещеник.

На Ерин не ѝ беше приятно да пребъркват човека, докато е в безсъзнание, но трябваше да признае, че и самата тя изпитва любопитство.

Джордан не откри шофьорска книжка или паспорт, но пък попадна на ножа на Рун, скрит в ножница на китката. Намери също и кожена манерка в един джоб на бедрото му.

Махна капачката и отпи глътка.

Ерин също беше жадна и протегна ръка.

Джордан направи кисела физиономия и подуши гърлото на манерката.

— Това не е вода.

Ерин се намръщи.

— А вино.

„Вино?“

Тя взе манерката и отпи. Прав беше.

— Този тип става все по-странен и по-странен — рече Джордан. — Виж това само.

Вдигна ножа на Рун. Извитото острие беше като сърп и сияеше като сребро на лунната светлина.

„А може и наистина да е сребро, точно като стрелите, приковали момичето за стената.“

— Това оръжие се нарича карамбит - рече Джордан.

Пъхна пръст в халката в основата на дръжката и показа с бързи движения на китката как оръжието може да се извади от няколко различни ъгъла.

Ерин се извърна, припомнила си битката и кръвта, летяща от този нож.

— Странно оръжие за свещеник — отбеляза Джордан.

За Ерин това бе най-малко странната част от преживяното.

Джордан обаче не беше приключил.

— Не само защото повечето духовници по принцип не носят ножове, а и заради произхода му. Това оръжие е от Индонезия. Стилът може да се проследи повече от осемстотин години назад във времето. Древните суданци са копирали формата на острието от нокътя на тигър.

Тя погледна Рун, припомняйки си колко умело боравеше с ножа.

Също като името, оръжието му подхождаше.

— А ето го и най-странния детайл. — Джордан задържа ножа така, че Ерин да може да го види по-добре.

— Ако се съди по патината, според мен това острие е най-малко на сто години.

Двамата зяпнаха свещеника.

— А може и да е много по-старо. — Гласът на Джордан премина в конспиративен шепот. — Ами ако е един от тях?

— Един от кои?

Той повдигна руса вежда.

Ерин разбра какво намеква.

— Стригой ли?

— Видя ли го как вдигна капака на саркофага? — В гласа му се долавяше предизвикателство.

Тя го прие.

— Може да е било от адреналина. Описани са случаи на жени, вдигащи коли от децата си. Не зная, но пътувах от Цезарея с него. Посред бял ден. И ти се срещна с него на върха на Масада, докато слънцето още не беше залязло.

— Може тези стригои да са в състояние да излизат и по светло. По дяволите, та ние не знаем абсолютно нищо за тях. — Лицето му се сгърчи от ярост. — Знам със сигурност едно — че му нямам доверие. Ако Корза ни беше предупредил навреме, сега тук щяхме да сме повече от трима.

Тя докосна топлата му ръка, но той се освободи и стана.

Ерин се загледа към главата в скута си, спомняйки си последното откровение на свещеника.

„Става въпрос за Евангелието. Написано от ръката на самия Христос. Със собствената му кръв.“

Ако думите му бяха истина, какво означаваше това?

Въпросите я изгаряха. Какви ли откровения са скрити на страниците на това изгубено евангелие? Защо тези стригои го искат толкова силно? И най-важното, защо църквата го е скрила тук?

Джордан сякаш долови хода на мислите ѝ.

— И онази книга, заради която бяха убити толкова много добри хора — рече той. — Сигурен съм, че в Библията има само четири евангелия. На Матей, Марк, Лука и Йоан.

Ерин поклати глава, радостна, че може да се върне на тема, за която знае нещо.

— Всъщност евангелията са много повече. Само сред свитъците от Мъртво море има откъси от дузина различни. От различни източници. От Мария, Тома, Петър, дори Юда. Само четири са намерили място в Библията. Но никое от тях не намеква, че Христос е написал своя собствена версия.

— В такъв случай може църквата да ги е цензурирала. Да е заличила всяко споменаване. — Той я погледна. — Знаем колко добра е църквата в пазенето на тайни.

В това определено имаше логика.

„При липса на споменавания и намеци за съществуването ѝ, никой не би тръгнал да търси подобна книга.“

Ерин хвърли изненадан поглед към Джордан. Дори когато преливаше от емоции, умът му оставаше остър.

— Което поражда друг въпрос — продължи той. — Ако бях на мястото на църквата и притежавах древен документ, написан от Исус Христос, щях да го размахам на всички да го видят. Тогава защо свети Петър го е погребал тук? Какво е криел той?

„Освен съществуването на стригои ли?“ — Ерин не си направи труда да зададе въпроса на глас. Той бе само един сред многото други.

Джордан се обърна към свещеника. Хвана заплашително ножа.

— Има един човек, който знае отговорите.

Рун рязко се надигна до седнало положение. Погледът му се спря върху тях двамата.

„Дали ни е подслушал?“

Свещеникът се обърна и се загледа напрегнато в мрака. Ноздрите му се разшириха, сякаш душеше въздуха.

Отново заговори с онова смразяващо спокойствие.

— Наблизо има нещо. Нещо ужасно.

Сърцето на Ерин подскочи в гърлото ѝ и я задави.

Джордан изрази на глас ужаса ѝ.

— Още стригои ли?

— Има и по-лоши неща от стригои.

15.

Рун протегна ръка към войника.

— Дай ми ножа.

Без никакво колебание Джордан го постави в отворената му длан. Рун уви остатъците от разкъсаното расо около себе си. Знаеше, че ще се нуждае и от най-малката защита.

— Какво идва? — Войникът извади пистолета си. Рун с уважение забеляза, че мъжът е имал предвидливостта да прибере допълнителните пълнители от мъртвите си другари в гробницата.

Това щеше да помогне, макар не много.

Парлива миризма нахлу сред аромата на изстиващ пясък и пустинни цветя и Рун тръсна глава, за да я проясни. Прошепна бърза молитва.

— Рун? — Жената сбърчи чело.

— Това е бласфемари — рече той.

Войникът провери оръжието си.

— Това пък какво е, по дяволите?

Рун избърса острието в мръсните си панталони.

— Нечист звяр. Създание, чиято сила и сетива са подсилени от опетнената кръв на стригой.

Войникът вдигна оръжието си.

— Какъв нечист звяр по-точно?

В отговор воят разцепи мрака и отекна от всички страни. Последва го трясък и топуркане на бягащи животни. Нищо не искаше да е в близост до създанието, издало този звук.

Рун назова името му.

— Адски вълк. — Той посочи с ножа към група камъни и им предложи нищожен шанс за оцеляване. — Скрийте се.

Мъжът рязко се обърна. Беше достатъчно умел воин, за да знае кога да се подчини. Сграбчи жената за ръка и спринтира с нея към оскъдното прикритие.

Рун насочи цялото си внимание към мрака. Воят означаваше, че звярът знае, че е открит. И сега се опитваше да ги изнерви.

И Рун не можеше да каже дали се е провалил или не.

Пръстите му се свиха около студения нож в опит да блокират оглушителното туптене на сърцето на вълка. Беше твърде силно, за да определи точно мястото му, така че се стремеше да не допусне да го погълне целия, да го блокира, за да може да долавя и други звуци.

Усети създанието — помръдване в сенките, което ги обикаляше.

„Но къде?...“

Приглушено тупване върху пясъка зад него.

Невъзможно бе да се обърне навреме.

Звярът съблече нощта, сякаш захвърляше наметало. Козината му бе черна като петрол. Хвърли се напред. Рун се сниши и се извъртя настрани.

Мощните челюсти щракнаха, но захапаха само плат. Вълкът се впи в края на разкъсаното расо и продължи напред. Рун изгуби равновесие, но платът се раздра и той се освободи.

Претърколи се, острите камъни и тръни издраха голия му гръб. Използва инерцията и се надигна в приклекнало положение, най-сетне с лице срещу противника.

Адският вълк се завъртя, пръскайки пяна от устата си. Устните му се дръпнаха назад, оголвайки жълти зъби. Беше масивен, колкото мечките, които бродеха из румънските планини от детството му. Червено-златистите очи на звяра светеха с пагубна злоба, която нямаше място под слънцето.

Дългите уши се свиха назад и от гърдите му се изтръгна ниско ръмжене. Криви нокти, достатъчно дълги, за да се забият в сърцето на човек, застъргаха пясъка. Бедрени мускули се стегнаха на твърди като желязо въжета.

Рун чакаше. Преди много време, когато бе нов в кръста, подобен звяр едва не сложи край на живота му — а тогава той не беше сам. Имаше двама други до него. Адските вълци бяха почти неуязвими — с гъвкав ум и мускули, с кожа като ризница и скорост, която ги правеше повече сянка, отколкото проблясък.

Малко остриета можеха да ги наранят. А Рун беше изгубил своето.

Сви празните си пръсти. С периферното си зрение зърна сребрист проблясък в пясъка, където беше изпуснал ножа при нападението. Не можеше да го вземе навреме.

Вълкът сякаш разбра това и устните му се дръпнаха още по-назад в свирепа усмивка.

И в следващия миг се понесе към него.

Рун направи лъжливо движение надясно, но алените очи не го изпускаха нито за миг. Вълкът нямаше да бъде измамен отново. Скочи право към него.

Рязък вик отекна в пустинята, последван от разтърсващ трясък. Задните крака се изметнаха насред въздуха. Масивното рамо на звяра се удари тежко в пясъка. Едрото му туловище се плъзна към него.

Рун се извъртя и се втурна към ножа си.

От другата страна на вълка забеляза войника. Тичаше към него, напуснал скривалището си. Дулото проблясваше в мрака, докато изпразваше пълнителя си.

Глупав, храбър, невъзможен човек.

Рун грабна ножа си.

Звярът вече се беше изправил и стоеше между Рун и войника. Главата на вълка се завъртя и ги огледа. Пясъкът бе почернял от кръвта му.

Но не достатъчно.

Войникът хвърли димящия пълнител и сложи нов. Дори подобно оръжие не можеше да спре адски вълк. Сърцето му бумтеше по време на битка и звярът напълно пренебрегваше болката и всички рани освен най-ужасните.

Покритата с белези муцуна се обърна първо към единия, после към другия. Рубинените очи проблеснаха коварно.

Рун внезапно разбра кого ще нападне вълкът.

Звярът рязко скочи встрани.

Към скалите.

Към най-слабия от тримата.

Чудовището летеше към Ерин. Опряла гръб в камъните, тя нямаше къде да се скрие. Побегнеше ли, звярът щеше да я настигне за миг. Навря се още по-навътре в скалите. Затаи дъх.

Джордан стреля. Куршумите избродираха хълбока на звяра, разхвърча се козина, но чудовището продължи да се носи напред. Рун също тичаше към нея с невероятна скорост. За съжаление нямаше да стигне навреме. Нито пък можеше да спре създанието.

Звярът се плъзна на четирите си масивни лапи, запращайки пясък в очите ѝ. Слюнка опръска бузите ѝ. Обгърна я горещ зловонен дъх.

Ерин извади единственото си оръжие — от чорапа.

Нокът се заби в бедрото ѝ и я повлече напред, челюстите на звяра се разтвориха невъобразимо широко.

Ерин изкрещя и замахна покрай зъбите, вкара ръката си дълбоко в пастта. Заби иглата на спринцовката в кървавочервения език на чудовището. Успя да издърпа ръката си, преди челюстите да се затворят.

Изненадан, вълкът се дръпна назад и изплю смачканата пластмасова спринцовка. Ерин си спомни предупреждението на Сандерсън: „Атропинът направо изстрелва пулса в небето. Може да пръсне помпичката, ако не си отровен.“

Нечист или не, звярът си е звяр. Така поне се надяваше. Ами ако веществото нямаше ефект? Отговорът дойде миг по-късно.

Вълкът се дръпна още цяла крачка назад и изпъна врат. От гърлото му се изтръгна вой. Очите му се издуха. Атропинът рязко бе повишил кръвното му налягане. Черна като петрол кръв бликна от раните от куршумите и потече на тласъци по пясъка.

Ерин изпита мрачно задоволство, докато чудовището виеше. Представи си младия луничав ефрейтор, който ѝ бе дал спринцовката.

„Това е за Сандерсън.“

Но звярът също търсеше отмъщение. Яростта и болката изкривиха муцуната му в нещо, по-страшно и от чудовищно. Вълкът оголи зъби — и се хвърли към лицето ѝ.

Рун не можеше да проумее какво беше направила жената, как беше накарала адския вълк да отстъпи и да нададе такъв вой. Но действието ѝ му даде време да стигне звяра. Болката и яростта бяха заслепили създанието, но то въпреки това усети приближаването му.

Завъртя се с рев и скочи към гърлото му.

Рун обаче вече не бе там. Без да спира да тича, той се дръпна назад и се плъзна по пети, минавайки под олигавените челюсти. Зъбите изщракаха на сантиметри от носа му. Той падна на рамо и се мушна между предните крака и под звяра. Замахна със сребърния нож и го заби дълбоко в корема, едно от малкото слаби места. Прокара острия като бръснач кинжал през мускули и кожа, като натискаше с цялата си сила. Помоли се мълчаливо за звяра, който някога е бил едно от Божиите създания. Не заслужаваше да бъде използвано по такъв жесток начин.

Вътрешности се изсипаха върху него, плиснаха по ръцете, гърдите, лицето му.

Той се изтъркаля настрани и клекна, за да избърше очите си.

Войникът дотича, стреляйки от упор в звяра.

Муцуната на съществото се вдигна към нощното небе и то зави — вой, който постепенно заглъхна, докато най-сетне звярът рухна върху пясъка.

Тъмното рубинено сияние помръкна в очите му, те станаха плътно златисти. Вълкът изскимтя веднъж. Истинската му природа изведнъж се завърна — но само в сетния му миг.

Последен спазъм и тялото му остана да лежи неподвижно.

Рун вдигна два пръста и направи кръстен знак над тялото на животното. Беше го освободил от вечната му обвързаност.

„Dominus vobiscum“ — мислено изрече той. Бог с теб.

Жената стана от камъните. От порязаното ѝ бедро течеше яркочервена кръв. Войникът я подкрепи. Оръжието му продължаваше да сочи към тялото на вълка.

— Наистина ли е мъртво, Корза?

Кръвта на звяра димеше по тялото на Рун. Усети вкус на желязо по устните си. Кръвта сгорещяваше гърлото му, гореше в гърдите. Заглушаваше сетивата му. Докато изпълняваше Божието дело, той се беше изправял пред безброй изкушения и бе трепнал само в един ужасен миг. Но дори твърдата решимост на духа не можеше да спре тялото му да реагира на кръвта.

Извърна се.

Зад него сърцата на войника и жената бумтяха, настояваха за вниманието му.

Отказа да се подчини.

Пресегна се, издърпа качулката на расото над очите си и се обърна към смълчаната пустиня — с надеждата, че не са видели как кучешките му зъби започват да се удължават.

16.

Умираща заедно с Хунор, Батори се гърчеше от болка, свита надве, опънала предпазните ремъци.

Пръстите ѝ се бяха вкопчили в корема, опитваха се да спрат потока кръв и изсипващите се вътрешности през разрязаната плът.

Почувства как животът напуска кръвната ѝ връзка. Копнееше да го последва, да притисне духа към гърдите си и да го утеши в пътя му.

„Хунор... милият ми...“

Но него вече го нямаше, болката му затихваше вътре в нея. Загледа се в белите си длани. Беше цяла, но не без рани. Последният тих вой на откъсването я бе оставил куха отвътре, сякаш самата тя беше изкормена.

На онзи последен вик отвърна друг.

Магор скърбеше гръмко в товарния отсек зад кабината, зовеше близнака си. Двете кутрета бяха извадени от утробата на умираща вълчица. Бяха дар от Него, кръвно свързани с нея посредством мрачен ритуал, превърнали се толкова в част от нея, колкото и черната татуировка на гърлото ѝ.

Извъртя се в седалката и опря длан на стената, която я отделяше от Магор. Искаше да отиде при него, да го придърпа към себе си, да прегърнат заедно онова, което бяха споделяли, сякаш да заслонят слабо пламъче от силен вятър.

„Тук съм“ — предаде му тя утешението и подкрепата си, ала без да крие собствената си мъка.

А и как би могла?

Тримата вече бяха двама.

Думите на стара унгарска приспивна песничка сякаш сами изникнаха в ума ѝ, донасяйки със себе си обещание за сигурност и мирна дрямка. Предаде ги на Магор.

„Tente, baba, tente.“

Магор се успокои, обичта му се сплете с нейната, двамата се сляха в едно.

Двама щяха да оцелеят.

С една цел.

Отмъщение.

Подкрепена от силата му, тя се взе в ръце и се загледа през прозореца на кабината.

Хеликоптерът летеше в тъмната нощ, оставяйки руините на Масада далеч зад себе си. Останалите ѝ хора седяха смълчани в седалките насреща. Макар и оплискани в кръв, никой от тях не беше ранен.

Тарек мърмореше молитви на латински — напомняне, че много отдавна е бил свещеник. Устните му се движеха, а студените му очи се взираха в нея. Беше станал свидетел на рухването и мъката ѝ. Знаеше какво означава това.

Само едно създание бе способно да убие адски вълк в разцвета на силите си.

Корза бе все още жив.

Погледът на Тарек се стрелна към рамото ѝ. Едва тогава тя забеляза страха, горящ в очите му. Докосна с пръсти ръката си под рамото и те се намокриха.

От кръв.

Изгубена в агонията на Хунор, явно се беше одрала в някакъв стърчащ от стената нит, който бе разкъсал ризата и кожата ѝ.

Просто драскотина.

Въпреки това Тарик се дръпна назад от окървавените ѝ пръсти.

Алено, примесено със сребристо.

Дори капка от кръвта ѝ беше отрова за него и всички други като него, проклятие, родено от белега на шията ѝ. Още един от Неговите дарове. Проклятието в кръвта ѝ я защитаваше от зъбите на Неговите войски и бе източник на онази постоянна болка във вените ѝ — глуха, но винаги там, неутихваща, напомняща за себе си, пронизваща с всеки удар на сърцето.

Избърса пръсти и превърза раната си с една ръка, като си помагаше със зъби, за да стегне възела.

Рафик сведе глава почтително, а Тарек продължи молитвите си.

Другите просто се взираха в оцапаните си с кръв кубинки. Бяха свързани с падналите воини от десетилетия, ако не и повече. Тя знаеше, че винят нея за смъртта им, също като Него. Ужасяваше се от наказанието, което Той щеше да ѝ наложи.

Загледа се през прозореца, представяше си Корза някъде там долу.

Жив.

Гневът закипя по-силно от болката в кръвта ѝ.

Магор реагира, като заръмжа през стената.

„Скоро“ — обеща му тя.

Но първо имаше работа в Цезарея. Представи си археоложката, размахваща мобилния си телефон в гробницата. Беше разпознала изражението на лицето ѝ — вълнение, примесено с отчаяние. Археоложката знаеше нещо.

Сигурна беше в това.

Но какво? Нещо, свързано с местоположението на книгата? Ако е така, дали е успяла да предаде тази информация, преди планината да рухне отгоре ѝ?

Единственият отговор се намираше в Цезарея.

Където отново щеше да тече кръв.

И този път нямаше да има сангвинист, който да я спре.

17.

— Корза?

Резкият, изпълнен с нетърпение глас на войника прекъсна мислите на Рун, който се бе обърнал към пустинята, скрит под качулката на расото си. Напрегна се, за да различи думите над влажното, примамливо туптене на сърцето на мъжа.

— Обърни се — нареди войникът. — Или ще те застрелям на място.

Сега и сърцето на жената заби по-бързо.

— Джордан! Не можеш просто да го застреляш.

Рун се замисли дали да не позволи на сержанта да го направи. Щеше да е по-лесно. Но кога ли пътят му е бил от лесните?

Обърна се към тях и им показа истинската си природа.

Жената залитна назад.

Войникът държеше оръжието насочено към гърдите му.

Рун знаеше какво виждат — потъмняло от кръв лице, потънало в сенки тяло. Единствено зъбите му блестяха на лунната светлина.

Усети как звярът в него запя. Воят напираше да се изтръгне на свобода. Оплискан с кръв, Рун се мъчеше с все сили да задържи звяра и полагаше също такива усилия да не избяга в пустинята, за да скрие срама си. Вместо това той просто вдигна ръце на нивото на раменете си. Трябваше да видят, че е невъоръжен — също както трябваше да видят истината.

Зашеметена, жената овладя първоначалния си ужас.

— Рун, ти също си стригой.

— В никакъв случай. Аз съм сангвинист. А не стригой.

Войникът се изсмя презрително, но оръжието му не трепна.

— Оттук не виждам никаква разлика.

Рун знаеше, че трябва да се унизи още повече, за да разберат. Мразеше самата мисъл за това, но не виждаше как иначе двамата щяха да излязат живи от пустинята.

— Моля ви, дайте ми виното — помоли.

Пръстите му трепереха от копнеж, докато протягаше ръка към наполовина заровената в пясъка манерка.

Жената се наведе да я вземе.

— Хвърли му я — нареди войникът. — Не го доближавай.

Тя се подчини с широко отворени кехлибарени очи.

Манерката падна на пясъка на една ръка разстояние от него.

— Мога ли да я взема?

— Бавно. — Войникът продължаваше да го държи на прицел; личеше си, че няма да се поколебае да изпълни дълга си.

Същото се отнасяше и за Рун. Без да сваля поглед от войника, той коленичи. Веднага щом пръстите му докоснаха манерката, се почувства по-добре. Жаждата за кръв избледня. Виното все още можеше да спаси и тримата.

Рун погледна към тях.

— Мога ли да се отдалеча в пустинята и да го изпия? След това ще ви обясня всичко.

„Моля ви — замоли се той. — Моля ви, оставете ми поне тази капка достойнство.“

Ала не бе писано да стане.

— Да не си помръднал — предупреди го войникът. — Остани на колене.

— Джордан, защо да не...

Войникът рязко я прекъсна.

— Още сте под мое командване, доктор Грейнджър.

По лицето ѝ пробягаха различни емоции, които приключиха с примирение. Явно и тя нямаше доверие на Рун. Остана изненадан колко го нарани това.

Вдигна манерката до устните си и я изпразни на една дълга глътка. Както винаги, виното опари гърлото му и премина като огън надолу. Той хвана кръста на гърдите си с две ръце и сведе глава.

Горещината на осветеното вино, на Христовата кръв, изгори въжетата, които го свързваха с това време и това място. Освободен и лишен от контрол над самия себе си, той се върна към най-големия си грях, неспособен да избяга от него, докато изкуплението в този свят не бъде изпълнено.

Отново се върна в тялото си, коленете му се притискаха в студения пясък, а сухият вятър сушеше сълзите от бузите му. Сребърният кръст го беше изгорил през ръкавицата и бе оставил ален белег върху дланта му. Раменете му се свиха под тежестта на греховете и провалите му. Стисна още по-силно изгарящия метал.

— Рун? — изрече името му женски глас.

Вдигна глава, почти очакваше да види Елизабет. Войникът го гледаше с подозрение, ала в очите на жената се четеше единствено състрадание.

Съсредоточи вниманието си върху войника. По-лесно му бе да издържи неговия поглед.

— Време за обяснения — оповести войникът и насочи оръжието си към сърцето на Рун — сякаш то не бе унищожено преди много време.

— Джордан, виж зъбите му... отново са нормални.

Изумена, Ерин пристъпи напред с желанието да разгледа чудната трансформация, да разбере онова, което умът ѝ все така отказваше да повярва.

Джордан я спря с мускулеста ръка.

Тя не се възпротиви.

Въпреки любопитството ѝ на учен Рун все пак я плашеше.

Гласът на свещеника трепереше, славянският му акцент се засили, сякаш се беше върнал някъде отдалеч, от място, където говорят родния му език.

— Благодаря... за търпението.

— Не очаквайте това търпение да продължи дълго — без враждебност, но уверено рече Джордан.

Ерин избута ръката му надолу. Искаше да слуша, но не направи крачка напред.

— Казахте, че сте сангвинист, а не стригой. Какво означава това?

Рун се взря в тъмната пустиня, сякаш търсеше отговора.

— Стригоите са диви, свирепи създания. Родени в убийство и кръвопролитие, те служат единствено на себе си.

— А сангвинистите?

— Всички членове на ордена на сангвинистите са били някога стригои — разкри Рун, като я гледаше право в очите. — Но сега те служат на Христа. Именно Неговата благословия ни позволява да вървим под светлината на Божието сияние и да служим като Негови воини.

— Значи можете да се движите през деня? — попита Джордан.

— Да, но слънцето все пак ни причинява болка — призна свещеникът и докосна качулката на расото си.

Ерин си спомни първата си среща с Рун — скрит под качулката, покрил почти цялата си кожа, с тъмни очила. Запита се дали традицията католическите монаси да носят роби с качулки не може да се проследи до този орден на сангвинистите като външно отражение на дълбоко пазена тайна.

— Но без защитата на Христовата благословия — продължи Рун, — докосването на слънцето ще унищожи един стригой.

— И какви по-точно са тези Христови благословии? — попита Ерин, изненадана от подигравателната нотка в гласа си, но неспособна да я сподави.

Рун я изгледа дълго, сякаш се мъчеше да намери начин да обясни едно чудо. Когато най-сетне заговори, думите му бяха тържествени, натежали от увереност, която ѝ бе липсвала през по-голямата част от живота ѝ.

— Аз следвам Христовия път и се заклех да престана да пия човешка кръв. Подобно деяние ни е забранено.

Джордан си остана практичен.

— Тогава с какво се храните, падре?

Рун се изправи. От него се излъчваше гордост, която сякаш достигаше през пустинния въздух до Ерин.

— Заклех се да вкусвам единствено Неговата кръв.

„Неговата кръв...“

Тя чу наблягането на последните две думи и разбра какво означават те.

— Говорите за Христовата кръв? — Ерин остана изненадана, че в гласа ѝ вече няма подигравателен тон. Възпитана в набожна католическа секта, тя бе наясно какво се разбираше под Христова кръв. Върна се за миг в детството си — коленичила на пода до олтара, горчивината на виното, излято върху езика ѝ.

Впери поглед в манерката в ръката на Рун.

В нея нямаше вода.

Нито пък вино — независимо че сама го бе опитала само преди минути.

Знаеше с какво е пълна манерката на Рун.

— Това е осветено вино — рече тя, сочейки към съда.

Рун почтително погали манерката.

— Повече от осветено.

Ерин разбра и това.

— Искате да кажете, че е превърнато.

Беше го научила като съвсем малка и дори го вярваше. Превръщането бе един от основните принципи на католицизма. Виното, осветено по време на литургия, се превръщаше в истинска Христова кръв, носеща самата Негова същност.

Рун сведе глава в знак на съгласие.

— Точно така, благословеният съд съдържа вино, превърнато в Христова кръв.

— Невъзможно — промърмори тя, но в гласа ѝ нямаше убеденост.

Джордан също не вярваше.

— Аз пих от манерката, падре. Прилича на вино, мирише на вино, има вкус на вино...

— Но не е — прекъсна го Рун. — Това е кръвта на Христос.

Подигравателната нотка се върна в тона на Ерин и ѝ помогна да дойде на себе си.

— Значи твърдите, че превръщането води до истинска, а не метафорична промяна?

Рун разпери ръце.

— Нима самият аз не съм доказателство? Именно Неговата кръв поддържа моя орден. Актът на превръщане е едновременно договор и обещание между Христос и човечеството, а това важи с още по-голяма сила за стригоите, които Той искаше да спаси. Срещу възможност да си върнем душите ние се заклехме да не се храним с кръвта на хората, а само с Неговата благословена кръв, да станем Рицари на Христа, обвързани с клетва за вярност да служим на църквата до края на дните си, когато ще бъдем приети отново до Него. Това е нашият договор с Христос и църквата.

Ерин не можеше да се застави да повярва дори на една дума от чутото. Баща ѝ щеше да се обърне в гроба си само при мисълта, че Христовата кръв може да се използва по такъв начин.

Рун явно прочете съмнението на лицето ѝ.

— Защо според вас ранните християни говорят за виното от причастието като за „лек за безсмъртие“? Защото са знаели нещо отдавна забравено. Но църквата има много по-дълга памет.

Той обърна манерката, за да видят печата на Ватикана върху нея — тройната папска корона и под нея два кръстосани ключа, вързани с връв.

После се вторачи в Ерин.

— Моля ви да вярвате единствено в онова, което виждате със собствените си очи и чувствате със собственото си сърце.

Ерин седна тежко върху един камък и отпусна глава в ръцете си. Беше вкусила виното в манерката. Като учен отказваше да повярва, че е нещо друго. Въпреки това бе видяла как стригоите се хранят с кръв и как Корза пие виното.

И в двата случая беше подействало подсилващо.

Помъчи се да вкара чудото в научни рамки.

Беше невъзможно да се превърне вино в кръв, така че явно вярата позволяваше на Рун да пие вино така, сякаш е кръв. Сигурно имаше някакъв плацебо ефект.

— Добре ли си, докторе? — попита Джордан.

— Превръщането е само легенда — опита се да обясни тя. — Мит.

— Като стригоите ли? — намеси се Рун. — Онези, които излизат нощем и пият кръвта на хората? Можете да приемете съществуването им, но не и че благословеното вино е кръвта Христова. Никаква вяра ли нямате?

Изглеждаше разстроен по-скоро от последната възможност, отколкото от всичките ѝ аргументи.

— Вярата не ми послужи добре. — Тя сви юмруци. — Виждала съм как църквата се използва като инструмент на силните срещу слабите, как религията може да бъде препятствие за истината.

— Христос е повече от действията на подведени хора. — Рун говореше настоятелно, сякаш се опитваше да я приобщи към вярата, както често правеха свещениците. — Той живее в сърцата ни. Неговите чудеса подкрепят всички ни.

Джордан прочисти гърло.

— Всичко това е чудесно, падре. Но да се върнем на вас. Как станахте един от онези сангвинисти?

— Няма много за казване. Преди векове бях ухапан от стригой и принуден да пия от кръвта му. — Рун потръпна. — Бях превърнат в един от тях, в създание с първични желания, поглъщач на хора.

— И какво стана после? — попита Джордан.

Рун заговори бързо, явно искаше да приключи по-скоро.

— Станах стригой, но вместо да бъда като тях, на мен ми беше предложен друг път. През същата онази нощ, преди да вкуся човешка кръв, бях привлечен и приет в Ордена на сангвинистите. Там избрах да следвам Христа. И го правя оттогава.

— Как по-точно? — Скептицизмът на Джордан не отстъпваше на нейния. — Как нещо като вас служи на църквата?

— Благословията на Христовата кръв дава на сангвинистите много предимства. Като да вървим под слънцето. Можем също да участваме във всичко свято. Макар че, подобно на слънцето, тази святост продължава да изгаря плътта ни.

Той свали ръкавицата си. На дланта му имаше червено петно във формата на кръст. Ерин си спомни, че преди малко беше държал кръста в ръка, и си представи как той е прогорил кожата.

Рун долови тревогата ѝ.

— Болката непрекъснато ни напомня за Христовите страдания на кръста и за клетвата, която положихме. Това е малка цена за възможността да живеем под Неговата благодат.

Тя го гледаше как внимателно прибира кръста под остатъците от расото си. Дали разпятието гореше върху сърцето му? Затова ли католическите свещеници носеха такива големи кръстове като символ на скрита тайна? Дали подобно на качулките тези атрибути позволяваха на сангвинистите да се крият пред очите на всички сред човешките си братя по расо?

На Ерин ѝ се искаше да зададе още хиляди въпроси.

Джордан имаше само един.

— И срещу какво се борите като воин на църквата?

Рун отново погледна към пустинята.

— Призовани сме да се сражаваме срещу дивите ни братя, срещу стригоите. Преследваме ги и им предлагаме шанс да се присъединят към войнството на Христа. Ако не го направят, убиваме ги.

— А къде попадат хората в списъка ви? — попита Джордан.

Рун се втренчи в него.

— Заклел съм се никога да не отнемам човешки живот, освен ако не е за спасяването на друг.

Ерин успя да си възвърне дар слово.

— Казвате, че мисията ви е да убивате стригои. А в същото време ми се струва, че тези създания не са избрали да станат такива, каквито са. Приличат на куче, което хваща бяс след ухапване.

— Стригоите стоят по-ниско от животните — възрази Рун. — Те нямат души. Съществуват, за да вършат единствено зло.

— Значи работата ви е да ги връщате обратно в ада — заключи Джордан.

Погледът на Рун се отклони.

— Всъщност, тъй като са без души, не знаем къде отиват те след смъртта си.

Джордан се премести до Ерин и свали оръжието си, но остана нащрек.

— Щом стригоите са диви, защо ги е грижа за Евангелието на Христос? — попита тя.

Рун изглеждаше готов да обясни, но изведнъж замръзна — и сърцето ѝ незабавно се разтуптя лудешки. Той рязко обърна глава настрани и се загледа в небето.

— Идва хеликоптер — изтърси свещеникът.

Джордан се огледа, но само като стрелкаше погледи настрани, без нито за миг да изпуска от очи Рун.

— Не виждам нищо.

— Чувам го. — Рун наклони глава. — От нашите е.

Ерин забеляза светлина в небето, която ги приближаваше бързо.

— Ето там.

— В какъв смисъл „от нашите“? — попита Джордан.

— От църквата — обясни Рун. — Онези, които идват, няма да ви наранят.

Ерин гледаше бързо приближаващия хеликоптер, а една мисъл я терзаеше непрекъснато.

„Колко души са умрели през вековете, след като са чули подобни обещания?“

18.

Батори се движеше безшумно през руините на хиподрума, следвана от Магор, който тихо вървеше зад нея. Тя споделяше сетивата му и се превръщаше в същия ловец като адския вълк. Вкусваше солта на Средиземно море, което бе като черно огледало от дясната ѝ страна. Надушваше миризмата на вековете от разпадащите се древни каменни седалки. Долови далечен дъх на конска пот и тор.

Заобиколи конюшните отдалеч, като внимаваше да стои по посока на вятъра, за да не уплаши конете. Беше оставила Тарек и другите при хеликоптера. Радваше се, че е по-далеч от тях. Чувстваше се добре сама, с Магор до нея, тъмното небе горе и плячката наблизо.

Двамата с вълка бавно пристъпваха по пясъка към групата палатки. Само в една все още имаше светлина. Тя не се нуждаеше от острите сетива на Магор, за да чуе гласовете отвътре, достигащи до нея в тихата нощ. Забеляза движещите се силуети на двама души. Мъж и жена, ако можеше да се съди по гласовете им. Млади.

Студентите на археоложката.

Под прикритието на разговора им стигна до задната страна на палатката, където имаше мрежест прозорец, отворен да пропуска нощния бриз. Остана там, като ги следеше — безмълвен съгледвач в нощта, с Магор до нея.

Млад мъж с каубойски ботуши и джинси крачеше напред-назад из палатката, а младата жена седеше пред лаптоп и пиеше диетична кола. На екрана на компютъра вървеше репортаж на Си Ен Ен за земетресението с изключен звук. Жената не откъсваше очи от монитора, поставила длан върху слушалката в ухото си.

— Опитай отново посолството, Нейт — каза тя, без да се обръща.

Младият мъж отиде до малкия мрежест прозорец и се загледа отнесено навън. Батори остана на мястото си, знаеше, че е добре скрита в сенките. Обичаше тези моменти от лова, когато плячката е съвсем близо, ала сляпа за кръвта и ужаса, готов да се хвърли на гърлото ѝ.

До нея Магор бе неподвижен като нощното небе. Отново изпита благодарност, че Тарек и останалите не са тук. Те не оценяваха прелестта на лова — а само касапницата след него.

Нейт се обърна, отиде до масата и подхвърли мобилния си телефон до лаптопа.

— Какъв смисъл има? Хиляда пъти се опитах да се свържа с тях. Все дава заето. Звънях дори на местната полиция. Никой няма представа къде са отвели доктор Грейнджър.

Ейми посочи към монитора с продължаващия репортаж.

— Ами ако са я отвели на Масада? Според съобщенията цялата планина е рухнала от вторичните трусове.

— Престани да мислиш най-лошото. Доктор Грейнджър може да е къде ли не. Щом е имала време да изпрати онези шантави снимки, би могла най-малко да ни пусне есемес и да съобщи къде е.

— Може да не са ѝ позволили. Онзи израелски военен я държеше изкъсо. Но ако съдим по снимката с отворения саркофаг, определено е изследвала някаква ограбена гробница.

Батори се усмихна в тъмното при спомена как археоложката отчаяно размахваше телефона си. Значи беше изпратила снимки — нещо, което е сметнала за важно, може би свързано с местоположението на книгата.

Погали превръзката на ръката си и си напомни, че Хунор беше умрял в търсене на тайната, която тези снимки можеха да разкрият. Студен гняв изостри сетивата, фокусира ума ѝ, изтика назад глухата болка в кръвта.

— Отивам в палатката си — каза Нейт. — Ще опитам да дремна два часа и ще пробвам да се свържа с някого, след като олелията около земетресението утихне. И ти не е зле да поспиш. Нещо ми подсказва, че ни чака дълга нощ.

— Не искам да оставам сама. — Ейми вдигна очи от компютъра и го погледна. — Първо Хайнрих, а сега никаква вест и от доктор Грейнджър... Няма да мога да мигна.

Батори чу поканата в думите ѝ, но Нейт като че ли остана глух за нея. Жалко. Щеше да е много по-лесно да отмъкнат лаптопите и телефоните им, ако и двамата се махнат. Подобно нещо нямаше да изглежда необичайно в този затънтен лагер и щеше да се сметне за обикновена кражба.

Вместо това прецени двамата. Нейт беше висок, добре сложен и доста привлекателен. Разбираше защо на Ейми ѝ харесва той да е около нея.

Самата тя харесваше уюта на топло мъжко тяло, споделящо леглото ѝ. Представи си горкия Фарид. Пръстите ѝ се плъзнаха към колана и извадиха камата на арабина, която открадна, след като го уби. Дори по този незначителен начин Фарид се оказа полезен.

Отстъпи назад, като обмисляше как най-лесно да измъкне двойката навън — или поне да ги раздели. Огледа се, чу тихото цвилене на конете в далечината и се усмихна.

Зашепна бързо в ухото на Магор и вълкът безшумно се понесе към конюшните.

Нейт крачеше напред-назад в палатката, измъчван от чувство за вина.

„Не трябваше да позволявам на доктор Грейнджър да заминава сама.“

Беше ѝ длъжник. Тя му бе предложила шанс, когато никой друг не го направи. Преди две години като завършващ студент в Тексаския университет му се налагаше да работи и като продавач, за да издържа по-малката си сестра. Натоварването беше съсипало оценките му, но доктор Грейнджър реши да рискува с него. Дори беше помогнала сестра му да получи пълна стипендия в Райс, с което го освободи от непрекъснатото пътуване дотам.

И с какво ѝ се отплати той?

Остави я да се качи в пълен с въоръжени мъже хеликоптер, съвсем сама.

Тъкмо стигна до отворения вход на палатката, когато откъм конюшните избухна хор от уплашено цвилене и отекна зловещо над тъмните руини.

Излезе навън. Луната осветяваше древните каменни седалки и правоъгълния сондаж, където приятелят му Хайнрих беше получил удара, отнел живота му.

Студен вятър хвърли пясък в очите му.

Нейт примигна, за да махне сълзите.

— Какво им става на конете?

— Не ми пука —отвърна Ейми, която още седеше при лаптопа. — Надявам се да е нещо ужасно. Особено за онзи белия.

— Жребецът просто беше уплашен. Стана случайно.

Въпреки това не можеше да я вини, че е бясна на коня. Хайнрих умря просто така. Беше се оказал на неподходящото място в неподходящия момент. Като едното нищо можеше да се случи и на него.

Цвиленето стана по-пронизително.

— Отивам да видя — каза той. — Може да е някакъв чакал.

— Не ме оставяй сама. — В гласа на Ейми се промъкна паника.

Нейт нахлупи каубойската шапка и затършува в дървения сандък до входа за пистолета на доктор Грейнджър. Тя го използваше, за да стреля по змиите.

— Остави конярите да се погрижат за конете — продължаваше Ейми. — Не бива да излизаш в тъмното.

— Нищо няма да ми се случи — успокои я той. — И ти си в пълна безопасност тук.

Доволен, че може да направи нещо вместо да се измъчва, той излезе навън и тръгна по пясъка. Нощта обаче беше някак различна. Кожата по ръцете му настръхна, но това нямаше нищо общо със студа.

„Просто Ейми ме стресна“ — помисли си той.

Въпреки това стисна дръжката на пистолета и закрачи по-бързо — докато някаква сянка не се стрелна покрай него отдясно.

Нейт спря и рязко се завъртя.

С периферното си зрение зърна нещо голямо да профучава наблизо. Не успя да го разгледа добре и не можеше да каже какво е. Едно бе сигурно — беше по-голямо от всеки чакал, който бе виждал някога, по-скоро колкото едногодишно теле, но се движеше стремително и плавно като хищник. Създанието изчезна толкова бързо, че не беше сигурен дали го е видял наистина.

Погледна назад към добре осветената палатка. Изглеждаше много далеч, самотна лампа в мрака.

Зад него изцвили кон.

Под прикритието на шума от конюшнята Батори заби върха на камата на Фарид в плата и плъзна острието надолу. Фино наточеният ръб сряза опънатата материя с едва доловим шепот.

През цялото време не откъсваше поглед от Ейми, която седеше при лаптопа, насочила цялото си внимание към входа, с гръб към новия вход, който се отваряше зад нея.

Батори се пъхна странично през разрязаната тъкан и безшумно се вмъкна в палатката. Застана зад уплашената млада жена, която още не подозираше за присъствието ѝ. Едната слушалка бе пъхната в ухото на Ейми, другата висеше на кабела си. Батори чу звука от репортажа, който продължаваше да тече на екрана.

Беше поразена колко несъзнателно живеят живота си повечето хора, без изобщо да се замислят за истинската природа на света около тях, удобно затворени в модерния си пашкул, където новините идваха денонощно, филтрирани и разредени, където дозите кофеин ги побутваха сънено през всекидневието им.

Това не беше живот.

Дълбоко в сърцето си усети лова на Магор, далечна мъгла от кръв, адреналин и хищническо ликуване.

Това беше истинското лице на света.

Това беше живот.

Батори пристъпи напред и с едно свирепо замахване под брадичката на младата жена прекъсна слабата нишка на живота ѝ. Бутна тялото от сгъваемия стол, преди кръвта да е плиснала по лаптопа.

Ейми се гърчеше на пода, твърде зашеметена, за да осъзнава, че вече е мъртва. Успя да изпълзи около метър към входа на палатката, преди да се предаде и да се отпусне. Под нея започна да се образува локва алена кръв.

Батори действаше бързо. Затвори лаптопа и го прибра в раницата си заедно с двата мобилни телефона на масата.

Платнището на входа помръдна.

Тя се обърна и видя Нейт да влиза вътре. Обхвана с един поглед сцената и пистолетът рязко се вдигна към нея.

— Какво, по?...

Батори се изправи и се усмихна топло.

Но тя не поздравяваше младия мъж.

Зад Нейт сенките се раздвижиха и разкриха чифт червени очи, блеснали кръвожадно.

Нощният лов още не беше завършил.

Тя излъчи волята си към своя другар, желание, събрано в една-единствена дума.

„Дръж.“

19.

Джордан огледа пясъка и скалите още веднъж в търсене на скривалище, но наоколо нямаше никакво истинско прикритие, особено от небето.

Хеликоптерът приближаваше, перките му разсипаха нощта. Джордан го разгледа и позна гладкия сребърен нос и изваяните линии. Беше виждал само онлайн снимки на ЕС 145, рекламиран като най-луксозния хеликоптер, който може да се купи за осем милиона долара. На практика си беше мерцедес с перка.

Който и да стоеше зад Корза, определено нямаше финансови притеснения.

Свещеникът се отдалечи, за да посрещне хеликоптера.

Ако Джордан си спомняше правилно, машината можеше да побере осем души заедно с двамата пилоти. Това означаваше вероятност да се изправи срещу осем противници без добра отбранителна позиция. Прие тежката истина и прибра пистолета в кобура. Не можеше да се бие и да победи, така че трябваше да се надява, че Корза не лъже и наистина няма да пострадат.

Обърна се към Ерин.

— Можеш ли да станеш? — тихо я попита. Искаше да е права, ако им се наложи да действат бързо.

— Мога да се опитам.

Когато се изправи, тя се намръщи и премести тежестта си на десния си крак. Левият ѝ крачол беше мокър и потъмнял от кръвта.

— Какво се е случило? — попита той и се наруга, че не е забелязал раната по-рано.

Тя погледна надолу. Изглеждаше толкова изненадана, колкото и той.

— Вълкът. Одраска ме. Нищо особено.

— Дай да видя.

Тя повдигна вежда.

— Нямам намерение да си събувам гащите тук.

Той извади ножа от ножницата на глезена си.

— Мога да срежа крачола малко над раната. Ще съсипя панталона, но не и достойнството ти.

Усмихна се.

Тя отвърна на усмивката му и отново седна на камъка.

— Този план ми се струва по-добър.

Джордан сряза шева, като внимаваше да не засегне меката кожа отдолу. Проби плата и разряза крачола надолу до маратонката. Беше доста интимен жест. Съсредоточи се да си свърши работата, без да я нарани, и внимаваше ръцете му да не се задържат много върху голия ѝ крак, който изглеждаше фантастично на лунната светлина. Не че му обърна внимание.

Съсредоточи се в раната. Тя вървеше надолу по бедрото — дълга, но не и дълбока. Погледна я подозрително и се обърна към Корза. Наложи се да вика, за да бъде чут през шума на двигателите.

— Падре! Ерин е одраскана от онзи вълк. Има ли нещо, което трябва да знаем за подобен вид рани?

Свещеникът погледна голия крак на Ерин и се извърна отново към пустинята, явно смутен. Това беше най-свещеническото му действие, което Джордан бе виждал до този момент.

— Почистете раната добре и няма за какво да се безпокоите.

Ерин избърса бедрото си с парче от крачола.

Преди Джордан да изрови пакета за първа помощ, лъскавият хеликоптер кацна. Вятърът от перките захвърля пясък в лицата им. Джордан прикри раната на Ерин с длан, за да я защити.

Приклекнал до нея, той се взираше в хеликоптера.

Три облечени в черно фигури изскочиха от кабината, преди плъзгачите да са легнали на земята. Качулки скриваха лицата им и те се движеха невъобразимо бързо, подобно на Корза по време на битка. На Джордан му се искаше да побегне, но си заповяда да остане неподвижно, докато те се разгръщаха.

Тримата си зашепнаха с Корза на език, който приличаше на латински. Джордан забеляза свещеническите якички.

Още сангвинисти.

Ерин стана и Джордан се изправи до нея.

Един от свещениците излезе напред. Студени ръце се плъзнаха по тялото на Джордан и отнеха оръжията му. Мъжът не забеляза ножа, или не му пукаше. Така или иначе, Джордан изпита благодарност, че не е напълно разоръжен.

Друга фигура се отдалечи на няколко крачки в пустинята с Корза.

Третата отиде до тялото на вълка. Плисна някаква течност върху трупа, сякаш го кръщаваше посмъртно. Но това не беше светена вода. Пламна кибритена клечка, полетя и тялото изведнъж лумна в пламъци.

Миризмата на опърлена козина се понесе над тъмните пясъци.

Третият свещеник остана да пази Джордан и Ерин. Не че тя изглеждаше способна да окаже кой знае каква съпротива. Куражът ѝ сякаш се беше стопил. Раменете ѝ се отпуснаха и тя се олюляваше на здравия си крак. Джордан пристъпи към нея. но пазачът им вдигна предупредително ръка. Джордан пренебрегна мълчаливата заповед и прегърна Ерин.

Отстрани Корза и другарят му спореха ожесточено, най-вероятно за съдбата на двамата оцелели човеци. Джордан следеше внимателно какъв ще бъде резултатът. Дали щяха да ги изоставят насред нищото? Или още по-лошо, дали нямаше да свършат в пламъци, също като убития вълк?

Каквито и да бяха думите, Корза като че ли спечели спора.

Джордан не знаеше дали това е добро или лошо.

Сякаш доловил вниманието му, Корза се обърна и го погледна право в очите. Посочи към хеликоптера и направи знак двамата с Ерин да се качват.

Джордан още не знаеше дали това е добро или лошо. Наясно беше колко умело могат да действат специалните части, ако се наложи някой да изчезне безследно. Дали двамата с Ерин не ги очакваше подобна участ?

Прехвърли наум различни сценарии и реши, че най-добрият им шанс за оцеляване е да се качат в хеликоптера. Ако се наложеше, щеше да се бие, макар да нямаше никакви изгледи да излезе победител.

Засега.

Помогна на Ерин да докуцука до отворената врата на кабината и двамата се наведоха под въртящите се перки.

Джордан изчака другите да се качат и хвърли последен поглед към откритата пустиня да прецени какви са шансовете им, ако побягнат. Ерин обаче беше с ранен крак.

Корза остана до него, сякаш мълчаливо му напомняше, че бягството е невъзможно. Беше взел якето на Джордан от пясъка и му го подаде. Простият жест беше красноречив и до голяма степен намали напрежението му.

— След вас — учтиво каза свещеникът.

Джордан наметна якето върху раменете на Ерин и ѝ помогна да се качи.

Отвътре кабината беше толкова луксозна, колкото и очакваше. Успокояваща синя светлина падаше върху тъмно полирано дърво. Миризмата на скъпа кожа изпълни ноздрите му. Плавните линии крещяха за удобства и лукс. Хеликоптерът нямаше нищо общо с практичните машини, на които летеше обикновено. Прииска му се да е в някоя от тях.

— Има само две свободни места — установи Ерин.

Джордан се огледа и видя, че е права.

— Е, Корза, кой от нас ще се вози в товарния отсек?

— Извинявам се. Очакваха да приберат само мен, може би с момчето. Може да е малко тесничко, но полетът няма да продължи дълго.

Ерин погледна с очакване Джордан.

— Можем да се сместим — каза той и посочи една от големите луксозни седалки отзад.

Тя кимна, промъкна се покрай коленете на другите и седна, като се дръпна да му направи място.

Джордан я последва и отпусна максимално колана, преди да се настани до нея.

— Майка ми имаше много деца — обясни, докато закопчаваше и двамата. — Закопчаваше ни по двама с един колан. Твоята не го ли е правила?

Гласът ѝ бе глух и шокиран.

— На майка ми не ѝ се позволяваше да кара кола. На никоя жена не се позволяваше.

Джордан си спомни думите ѝ от по-рано. „Виждала съм как църквата се използва като инструмент на силните срещу слабите.“ Засега остави темата с намерение да я попита по-късно.

Корза се качи последен. Свещеникът бе по-слаб от Джордан и щеше да бъде по-удобно, ако той бе седнал с Ерин, но Джордан беше абсолютно сигурен, че няма да позволи подобно нещо.

Корза се настани на последната свободна седалка, точно срещу тях. Скрит от качулката си, съседът му се наведе и прошепна нещо в ухото му. Джордан не разбра думите, но беше уверен, че говорещият е жена. Това го изненада. Човек ли беше тя? Или църквата набираше женски стригои в редиците на сангвинистите?

След това никой не продума.

Останалите седяха неподвижно като статуи, което Джордан намери за по-смущаващо, отколкото ако препускаха из кабината два пъти по-бързо от човек.

Хеликоптерът се издигна с рев над пустинята, обвит в облаци прах. Джордан се опита да мисли за всичко друго, но не и за топлото тяло на Ерин, притиснато в неговото. Отначало тя се опитваше да стои колкото се може по-далеч, но предпазният колан скоро я накара да се предаде. Докато машината бръмчеше монотонно в нощта, тя най-сетне се отпусна и заспа, твърде изтощена, за да стои будна.

Главата ѝ полегна на рамото му и той се премести така, че да не клюмне напред. Отдавна не му се беше случвало красива жена да заспи до него. Русата ѝ коса се беше освободила от ластика и се бе разпиляла по раменете ѝ. От това разстояние Джордан забеляза по-светлите косъмчета, преплетени в по-плътния цвят на мед, вероятно избелели от продължителните разкопки на открито.

Искаше да прокара пръст през един от тези кичури, сякаш следва нишка на голям гоблен, за да разбере нишките и тъканта на жената до него. Ерин беше минала през много неща през последните няколко часа. Възнамеряваше да я извади невредима от цялата тази каша. Трябваше да го направи. Беше се провалил пред всички други под негово командване.

По-добре да зареже тези мисли.

Затова насочи вниманието си към раната на загорялото ѝ бедро. Макар да не беше дълбока, раздраните краища бяха гадно червени и покрити с пясък. Като се движеше бавно, за да не я събуди, той измъкна малкия си пакет за първа помощ.

Извади антисептична кърпа и внимателно почисти раната, като докосваше едва-едва. Въпреки това Ерин изстена в съня си.

Всички сангвинисти погледнаха към нея.

Смразен, Джордан посегна със свободната си ръка към ножа и постави длан върху дръжката.

— Не се бойте от нас — прошепна Корза, чието лице отново бе скрито под качулката. — В безопасност сте.

Джордан не си направи труда да отговори.

И не премести ръката си.

Главата на Ерин се люшна напред и тя се събуди със стряскане. Оглушена от рева на хеликоптера, изведнъж се озова пред чифт изумителни очи, светлосини с по-тъмен пръстен по края на ириса. Очите ѝ се усмихнаха. Ерин се усмихна в отговор, преди да осъзнае, че това са очите на Джордан.

Беше заспала на рамото му и се бе събудила, усмихвайки му се.

На женен мъж.

В хеликоптер, пълен със свещеници.

С пламнало лице, тя се изправи и опита да се отдръпне поне на сантиметър от него. Почти чу разочарованата въздишка на майка си и усети опакото на ръката на баща си.

Обърна се към прозореца, единствената безопасна посока, в която можеше да гледа, докато бузите ѝ горяха смутено. Отвън сияеха светлини на някакъв град и скриваха звездите. Над разпълзелите се във всички страни постройки се издигаше ярък златен купол.

— Май отиваме в Йерусалим — рече тя.

— По какво позна? — попита Джордан, вероятно в опит да я спаси от неловкото положение.

Тя прие предложението.

— Тъмното възвишение на изток е Хълмът на маслините, или Елеонската планина. Важно историческо място и за трите големи религии — юдаизъм, ислям и християнство. Говори се, че именно оттам Исус се е възнесъл на небето.

Някои от сангвинистите се размърдаха при израза „говори се“, явно оскърбени, но Ерин продължи да говори.

— В Книгата на пророк Захария се казва, че ще бъде разцепена на две по време на Апокалипсиса.

— Страхотно, да се надяваме, че няма да се случи скоро. Достатъчно планини се разцепиха днес. — Джордан посочи към сияещия златен купол, който тя бе забелязала по-рано. — А онова там какво е?

— Куполът на скалата. Намира се върху Храмовия хълм. — Дръпна се, за да може Джордан да вижда по-добре през прозореца. — Около нея можеш да различиш стената на Стария град. Като ивица светлина е, виждаш ли? На север е Мюсюлманският квартал. На юг и запад е Еврейският квартал с прочутата Западна стена.

— Стената на плача ли?

— Точно така.

Той се наведе напред и тялото му се притисна в нейното.

Тя се озърна към свещениците, чиито лица бяха невидими под качулките. С изключение на Рун, чието лице отрази светлините на града, когато хеликоптерът се наклони, за да завие. Безизразните му тъмни очи я наблюдаваха.

Ерин отново се изчерви и се извърна към прозореца. Какво ли си мислеше Рун за нея? Какво ли си мислеше за онова навън? Опита се да си представи гледката през очи, които са били отворени векове наред. Дали Рун е бил на Храмовия хълм, когато Махмуд II го е възстановил през 1817 г.? Потръпна при тази мисъл — от страх, но също и с благоговение.

— Студено ли ти е? — Джордан се пресегна и нагласи якето на раменете ѝ.

— Д-добре съм — заекна тя. Всъщност ѝ беше топло. Близостта ѝ до Джордан действаше непредсказуемо на температурата на тялото ѝ. През последните десет години нарочно се товареше с твърде много работа, за да не залитне по някой мъж. Просто такъв ѝ беше късметът, че сега бе закопчана с мъж, който бе ужасно привлекателен — и женен. — Благодаря за якето.

— Скоро ще кацнем. — Тихият глас на Рун ги накара да се обърнат към него.

— Къде? — Джордан мъничко се отмести от нея и топлината на тялото му изведнъж започна да ѝ липсва. Ерин погледна към ивицата бяла кожа на безименния му пръст.

Факти. Винаги вземай предвид фактите, преди да действаш.

Ако можеше да убеди и тялото си да прави същото...

— Трябва да ви завържем очите — предупреди ги Рун. Изражението му не се промени нито за миг.

Джордан се изправи в седалката. Коланът се опъна по рамото ѝ.

— Какво? Значи сме ваши пленници?

— Гости — отвърна Рун.

— Аз не завързвам очите на гостите си. — Джордан скръсти ръце на гърдите си. — Изглежда ми абсолютно негостоприемно.

— Въпреки това... — Рун разкопча колана си.

Свещеникът до него му подаде две ивици черен плат.

Кракът на Джордан стана твърд като камък до нейния. Стъпалата опряха плътно в пода. Изглеждаше готов да се нахвърли върху сангвинистите само с юмруците и възмущението си.

Тя докосна ръката му.

— Не е сега времето, Джордан.

Той я погледна, сякаш едва сега се сещаше за съществуването ѝ. Задържа дълго поглед върху нея, след което кимна.

Рун стана, като пазеше умело равновесие в движещия се хеликоптер. Първо завърза очите на Джордан, след което и нейните. Студените му пръсти стегнаха възела зад главата на Ерин, като внимаваха с косата. След като свърши, задържа длан върху тила ѝ секунда по-дълго от необходимото, сякаш за да я успокои.

Накрая той се дръпна и предпазният колан на седалката му изщрака.

Нечия ръка намери нейната и я стисна здраво. Дланта на Джордан бе топла и той също се опитваше да я успокои. Посланието му беше съвсем ясно.

Каквото и да станеше, бяха заедно.

20.

Рун помогна на войника и жената да слязат от хеликоптера и ги изведе изпод въртящите се перки. Насочи ги от площадката на върха на сградата надолу по стълбите до тясната улица. През цялото време войникът не пускаше ръката на жената.

Въпреки храбрите им физиономии, Рун чуваше уплашеното пърхане на сърцата им, надушваше солта на страха им и виждаше лъсналата от пот кожа. Направи всичко по силите си да ги прикрие от останалите, да им остави достатъчно свободно място. Отказа да ги повери на който и да било от събратята си — не че се страхуваше, че някой може да ги нарани. Просто се чувстваше като техен закрилник, като някой, поел отговорност за тях.

Гледаше ги как се притискат един в друг на улицата.

Ерин и Джордан.

В някакъв момент се бяха превърнали от войник и археоложка просто в Ерин и Джордан. Това прекалено сближаване не му харесваше. Създаваше връзка, а такава не биваше да има. Беше научил тежката истина преди векове.

„Никога повече.“

Извърна се.

На улицата вдиша нощните миризми на стария град — пепел, студен камък и вонящ боклук от пазара. Другите сангвинисти ги бяха наобиколили. Рун се надяваше, че скриват двамата със завързаните очи от любопитни погледи.

Дотук нищо не беше помръднало в тъмната алея. Магазините бяха пуснали кепенци, светлините бяха угасени. Заслуша се в ударите на сърца по тесните проходи и улиците, образуващи същински лабиринт в тази част на града. Не откри нищо необичайно, но въпреки това ги побутна да вървят по-бързо. Тревожеше се, че всеки момент могат да ги видят.

След няколко минути групата стигна стена от грубо одялан камък, до която ги чакаше облечен в роба мъж и нетърпеливо и нервно потропваше с кожената си обувка по паважа. Фигурата бе колкото дребна, толкова и окръглена. Лицето на мъжа бе червеникаво, също като плешивото му теме.

„Като лешояд.“

Рун познаваше този човек — отец Амвросий — и му бе безразлично, че го намира тук, охраняващ портата.

Амвросий пристъпи напред да ги посрещне и да им препречи пътя. Погледът му подмина Рун и останалите сангвинисти и се спря върху Ерин и Джордан. Думите му бяха изречени достатъчно рязко, за да се сметнат и за груби.

— Не бива да споделяте нищо, което видите отвъд тази порта. Нито с близките си, нито с началниците.

Все още с вързани очи, Джордан заби пети и се закова на място, принуждавайки Ерин да спре до него.

— Не приемам заповеди от човек, когото не мога да видя.

Рун разбра ужаса му и свали двете превръзки, преди Амвросий да успее да възрази. Двамата вече бяха видели и чули твърде много неща. Опознаването на това място изглеждаше тривиално в сравнение с другото. Пък и трябваше да влязат вътре.

Джордан подаде ръка на Амвросий.

— Сержант Стоун, Девети рейнджърски батальон. А това е доктор Грейнджър.

— Отец Амвросий, помощник на Негово високопреосвещенство кардинал Бернар. — Свещеникът избърса длан в расото си, след като се ръкува с Джордан. — Извикани сте да се срещнете с Негово високопреосвещенство. Трябва обаче отново да подчертая, че всичко от този момент нататък трябва да остане най-строго поверително.

— Или какво? — Джордан се извиси над Амвросий и Рун го хареса още повече.

Амвросий отстъпи крачка назад.

— Или ще научим.

— Достатъчно — заяви Рун и тръгна напред, като грубо избута Амвросий.

Постави длан върху варовиковите блокове, като движеше пръсти камък по камък във формата на кръст. Варовикът бе груб и топъл на допир.

— Вземете и пийте всички — прошепна той и натисна централния камък навътре, разкривайки малък купел, подобен на онези със светена вода при входа на всяка черква.

Само че този съд не беше предназначен за вода.

Рун извади извития си нож и натисна върха му в центъра на дланта си, точно там, където са били забити пироните в дланите на Христос. Сви юмрук и остави няколко капки кръв да капнат в каменната чаша, чиято вътрешна повърхност отдавна бе потъмняла от минаването на безброй сангвинисти, влизали тук преди него.

— Тая чаша е новият завет с Моята кръв.[5]

Зад него Ерин ахна, когато по стената се появиха пукнатини, разкриващи очертанията на вход — толкова тесен, че човек трябваше да се обърне странично, за да мине през него.

— Mysteriumfidei[6] — завърши Рун и отвори вратата с рамо, след което отстъпи назад.

Останалите сангвинисти минаха първи, следвани от Амвросий. Ерин и Джордан останаха на улицата с Рун.

Жената стоеше като закована и измерваше с поглед градската стена.

— Изучавала съм всички порти на Стария град, запечатани и отворени — рече тя. — За тази няма никакви сведения.

— Била е известна с много имена през вековете — посочи Рун, който искаше час по-скоро да ги махне от улицата, за да не ги видят. — Уверявам ви, че вътре ще намерите сигурно убежище. Този вход е осветен. Стригои не могат да прекрачат прага му.

— Не те ме безпокоят. — Джордан леко разкрачи крака. — Ако Ерин не иска да влезе, аз също не влизам.

Жената най-сетне пристъпи напред и докосна грубия камък. Рун чу как сърцето ѝ заби по-бързо от допира. Ако се съдеше по блесналия ѝ поглед, сърцето ѝ се беше разтуптяло не от страх, а от неустоимо, жадно любопитство.

— Това е жива история. — Ерин погледна към Джордан. — Как може да не поискам да вляза?

Джордан последва Ерин през тъмния праг, като се извърна странично, за да влезе. Не беше щастлив от развитието на събитията, но подозираше, че изборът дали да влязат или не в крайна сметка не беше техен. Спомни си думите на отец Амвросий: „Извикани сте да се срещнете с Негово високопреосвещенство.“

Ясно бе, че това е не толкова покана, колкото заповед.

Корза влезе последен и затвори след себе си. Пълен, задушаващ мрак обгърна групата. Задъхан, Джордан се пресегна и отново намери ръката на Ерин.

Тя стисна пръстите му в отговор — силно, с благодарност.

Чу се характерно драскане, последвано от лек пукот и в мрака заигра ослепителен пламък. Запалка „Зипо“ проблесна в ръката на закачулен сангвинист пред Джордан. Видът на познатия съвременен предмет го ободри и всичко започна да му изглежда малко по-реално.

Сангвинистът взе свещ от малка дървена поставка до вратата и я подаде на Ерин. Тя приближи фитила до златния пламък на запалката. Джордан също получи свещ и я запали. Ароматът на дим и восък пропъди прашната миризма, но крехката светлина не стигаше надалеч.

Без нито дума и явно без да се нуждаят от допълнително осветление, останалите сангвинисти заслизаха надолу по стръмен тунел. Джордан не изгаряше от желание да се спуска отново под земята, но Ерин тръгна пред него и той я последва.

Дори със запалената свещ почти не виждаше къде върви. Свали пламъка ниско пред себе си. От всички страни го заобикаляше гладък камък. Изостана малко, за да може да вижда всички отпред — не че можеше да направи кой знае какво, ако нещата загрубеят.

Корза като че ли разбра колебанията му и се промъкна покрай него.

Ерин, която вече беше няколко крачки напред, пазеше пламъка на свещта си с длан. Главата ѝ се въртеше толкова бързо, та Джордан си помисли, че може да се отвърти. Сигурно ѝ се струваше, че е напуснала настоящето и се е потопила в миналото.

За Джордан това бе просто минно поле, където всяка погрешна стъпка можеше да убие и двамата.

Направи всичко по силите си да определи посоката, в която вървят. Коридорът се спускаше надолу и може би на североизток, но нямаше как да е сигурен. А тъй като не познаваше разположението на града, нямаше представа накъде отиват. При липса на други ориентири той прибягна до военното си обучение и започна да брои крачките си, като се мъчеше да запомня напречните коридори и да изгражда триизмерна карта в главата си. Ако не друго, това можеше да им помогне да намерят пътя обратно.

Накрая тунелът пое хоризонтално и свърши пред дебела дървена врата с тежки железни панти. Поне тя не се нуждаеше от кръв на сангвинист, за да се отвори — а само от голям украсен ключ, който бе у отец Амвросий.

— Тук ли ще се срещнем с кардинала? — попита Ерин.

Присвил с отвращение устни, отец Амвросий я изгледа от глава до пети и погледът му се спря на ранения ѝ крак и скъсаните панталони.

— Би било ужасно непристойно да се явите пред Негово високопреосвещенство в подобно състояние.

Джордан завъртя очи. Дотук единственото добро нещо, което намираше в този нов свещеник, бе, че той е човек. Когато се здрависаха отвън, Джордан беше усетил топлината на истинска кръв във вените му.

Погледна към собствените си мръсни и окървавени дрехи. Ерин изглеждаше малко по-добре, докато Корза беше пълна катастрофа.

— Имахме лоша вечер — призна Джордан.

От гърдите на Ерин се изтръгна смях, в който се долавяше леко истерична нотка, но тя бързо успя да го потисне.

— Не мога да си представя — каза Амвросий, без да ѝ обръща внимание.

Свещеникът се обърна към вратата и я отключи с железен ключ, дълъг колкото дланта му. Отвори и светлината от другата страна ги окъпа.

Групата се изниза покрай Амвросий. Джордан мина последен и се озова в дълъг коридор с персийска пътека и гоблени по стените. От двете страни имаше редици дървени врати, всички заключени. Електрически крушки светеха от стенни аплици.

Джордан духна свещта си, но я запази — можеше да им потрябва светлина, за да намерят обратния път към свободата.

Отец Амвросий заключи вратата и прибра ключа, след което посочи надясно.

— Това е вашата стая, доктор Грейнджър. Вашата е отляво, сержант Стоун. Можете да се измиете там.

Джордан хвана Ерин за лакътя.

— Предпочитаме да не се разделяме.

— Дори докато се къпете ли? — ледено попита отец Амвросий.

Бузите на Ерин пламнаха.

На Джордан гледката му хареса.

— Тук сте в безопасност — увери ги Корза. — Имате думата ми.

Ерин погледна мълчаливо Джордан в очите. Искаше да поговорят, когато останат сами — което означаваше, че трябва да се подчинят, докато свещениците не си тръгнат.

Джордан реши да отстъпи.

Поне засега.

Рун изчака двамата да се приберат в стаите си и последва Амвросий. Отецът го поведе по издигащ се нагоре коридор към друга врата, която трябваше да бъде отключена. Църквата имаше много ключалки, както и тайни, които да крие зад тях, но тази врата водеше просто към спирална каменна стълба, изсечена в скалата преди повече от хиляда години.

Много добре запознат с обстановката, Рун понечи да влезе сам, но Амвросий препречи пътя му с ръка.

— Чакай — предупреди го той. Тънката маска на учтивост, която бе показал пред новодошлите, падна, за да разкрие неприкрито отвращение. — Няма да те допусна до Негово високопреосвещенство с прокълнатата кръв на адски вълк по теб. Дори аз мога да надуша гнусната ѝ воня.

Рун го изгледа свирепо, без да крие гнева си.

— Бернар ме е виждал и в далеч по-лошо състояние.

Амвросий не можеше да издържи тази ярост повече от секунда. Ръката му се отпусна и той се сви, плътният ритъм на сърцето му се наруши, то прескочи от страх. Рун усети мимолетно трепване на вина — но само мимолетно. Познаваше Амвросий. Свещеникът се водеше от човешки желания, вкопчен в ранга си, изпълнен с гордост и ревниво пазещ ролята си на помощник на кардинал Бернар. Но Рун знаеше и колко лоялен е той. Амвросий бранеше положението на Бернар в църковната йерархия с всеотдайността на куче пазач — по свой гаден начин служеше на кардинала добре и не допускаше никакви оскърбления или пренебрежително отношение към началника си.

Ала Рун нямаше време за подобни любезности. Мина покрай Амвросий и бързо изкачи стъпалата, като остави свещеника далеч зад себе си. Вървеше сам по тъмните коридори, докато не стигна махагоновата врата на кабинета на кардинал Бернар.

— Рун? — обади се Бернар отвътре. Италианският му акцент смекчи твърдото Р с топлината на приятелство, продължаващо векове наред. — Влез, синко.

Рун влезе в помещението, осветено от една-единствена бяла свещ в пищно украсен златен свещник. Не му беше нужна много светлина, за да види покрития със скъпоценни камъни глобус до масивното бюро, старото дървено разпятие на стената и редиците подвързани в кожа томове, подредени в голямата библиотека. Вдиша познатите миризми на стар пергамент, кожа и восък. Тази стая не се беше променила през последния век.

Бернар стана да го посрещне. Беше облечен в кардиналските си одежди, алената роба сияеше на светлината на свещта. Поздрави Рун с топла прегръдка, без да трепне от вонята на кръвта на адския вълк. Също сангвинист, Бернар се бе сражавал неведнъж в миналото и не се гнусеше от противните последици от един двубой.

Въведе го в кабинета и дръпна един стол.

— Сядай, Рун.

Без да възразява, Рун се настани на предложеното място. Едва сега за първи път започна да усеща раните си.

Бернар се върна на своя стол и плъзна по бюрото златен потир с осветено вино.

— Понесъл си много страдания през тези няколко часа. Пий и ще говорим.

Рун посегна към столчето на чашата. Миризмата на виното го лъхна — горчива, с намек за дъб. Копнееше за питието, но се поколеба. Не искаше болката на покаянието да го разсейва по време на разговора. Ала раните му също пулсираха и му напомняха, че те също могат да го разсеят.

Примирен, взе чашата и я пресуши — след което сведе глава, за да не може Бернар да вижда изражението му, и зачака. Дали тази нощ щеше да го преследва друго видение за Елизабет и да му напомни за греха му? Но не беше писано да е това — защото бе извършил по-голям грях, който го бе прокълнал за вечни времена.

Рун се отърси от унеса си. Дори сега мъжът, който го бе убил, който унищожи някогашния му живот, му липсваше. В моменти на уединение все още копнееше за онзи първи вкус на кръвта му. Това бе грях, който беше изкупвал много пъти, но така и не докрай.

Бернар го гледаше от другата страна на бюрото. На лицето му бе изписана същата мъка като в онази нощ, когато Рун беше изправен пред него, целият в кръв, плачещ и опитващ се да се отскубне от монасите и да избяга в мрака. Бернар го беше спасил тогава, бе му показал как може да служи на Бог в новата си форма, пазеше го никога да не опитва кръвта на невинни хора.

Рун тръсна глава, за да се освободи от миналото.

Погледна към Бернар, приятел и наставник едновременно, докато си припомняше събитията в Масада и в пустинята. Той беше човекът, който бе задвижил толкова много неща, който пазеше твърде много тайни.

— Отиде прекалено далеч — дрезгаво рече Рун, все още усещайки разкъсаното си гърло и горещата кръв от китката на непознатия.

— Нима? — Кардиналът прокара грубовата длан по бялата си коса. — В какъв смисъл?

Рун знаеше, че Бернар го изпитва. Стисна кръста на гърдите си, използва болката, за да овладее гнева.

— Ти изложи археоложката на опасност. Изпрати ме да се изправя срещу врага сам. Срещу стригои от сектата на Белиал.

Приятелят му се облегна назад и сплете пръсти. Намръщи се загрижено.

— Смяташ, че нападателите са били от Белиал? Защо?

Рун разказа за преживяното на и под планината, след което обясни:

— Онези стригои не бяха просто мършояди, привлечени от трагедията. Бяха дошли с ясна цел. И използваха взрив.

— Използвали са оръжията на човека. — Бернар отпусна ръце и се поизправи в стола си. В кафявите му очи се четеше болка. — Не знаех, че ще дойдат.

Белиал беше секта на стригои, съюзени с хора, членовете ѝ съчетаваха най-лошото от двете страни — смесваха човешкото коварство с животинска жестокост, обединяваха модерните оръжия с древното зло. Напаст, чиито редици се бяха увеличили през последния век, превръщайки се в най-голямата заплаха за техния орден и за църквата. Дори след десетилетия борба и преследвания за тях все още се знаеше съвсем малко, например кой ги управляваше всъщност — човек или чудовище?

Гневът на Рун поутихна.

— Явно са разбрали за странните смъртни случаи покрай земетресението и също като нас са се досетили какво означават те.

Кардиналът беше неподвижен като статуя.

— Значи те търсят Евангелието, също като нас. И са достатъчно отчаяни, за да се разкрият.

— Но книгата я нямаше, криптата беше празна — рече Рун. — Те също не намериха нищо.

— Няма значение. — Познатото лице изглеждаше по-меко и облекчено на светлината на свещта, изпълнено с увереност. — Ако пророчествата са верни, не могат да я отворят. Само тримата могат да я върнат на този свят.

Столът на Рун изскърца, когато се наведе напред. Старата ярост отново припламна. Знаеше много добре какво има предвид Бернар, като споменаваше тримата от пророчествата за Евангелието — тримата, чиято съдба бе да открият и отворят книгата.

Жената на Познанието.

Воинът на Човека.

Рицарят на Христа.

Зърна пламъчето на надеждата в очите на Бернар. Знаеше какво подозира кардиналът.

Представи си лицето на Ерин, грейнало от любопитство — Жена с изумително Познание.

И героичната атака на Джордан срещу адския вълк — Воин на Човека.

Стисна собствения си кръст — който го бележеше като Рицар на Христа.

Заповяда на пръстите си да пуснат среброто с надеждата, че приятелят му също ще се откаже от глупавата надежда.

— Бернар, твърде много вярваш на онези стари пророчества. Подобни убеждения са донесли много нещастия и кръвопролития в миналото.

Кардиналът въздъхна.

— Не е нужно да ми напомняш миналите ми грешки. Нося този товар с не по-малко усилия от теб, синко. Опитах се да принудя Божията ръка в Унгария преди векове. Това бе надменност от най-висш порядък. Мислех си, че предсказанията сочат към Елизабет, че на нея е писано да застане до теб. Сгреших. Признах го тогава и сега не отричам тази глупава постъпка. — Той се пресегна и постави студена длан върху главата на Рун. — Но нима не разбираш какво се е случило днес? Излязъл си от онези камънаци с Жената на Познанието от едната страна и Воина на Човека от другата. Това трябва да означава нещо.

Вместо да угасне, пламъчето на надеждата в очите на приятеля му се разгоря.

Рун отмести ръката му.

— Всъщност ти прати жената там.

Осъзнаването на този факт го прониза и изпълни с опасения. Нима приятелят му все още се мъчеше да нагоди пророчеството? Дори след трагичните последици от предишния му опит? Когато друга жена пострада заради неговата грешка?

Бернар махна пренебрежително.

— Вярно, използвах влиянието си, за да изпратя учена жена в Масада. Но, Рун, не аз съборих планината. Не аз спасих жената и воина и не аз ги изведох от гробницата, последното убежище на книгата. Ти ги спаси, при това противно на всички заповеди.

— Не можех да ги оставя да умрат. — Рун погледна раздраните си дрехи и отново долови мириса на кръвта върху кожата си.

— Не разбираш ли? Пророчеството сега е жива сила. — Бернар вдигна сребърния кръст от гърдите си и го целуна. Устните му почервеняха от горещината на свещения предмет. — Всеки от нас трябва да изиграе ролята си. Всеки от нас трябва смирено да се подчини на съдбата си. И независимо дали съм прав или не, ти знаеш, че трябва на всяка цена да не допуснем Евангелието да попадне в ръцете на Белиал.

— Защо? — Следващите думи на Рун бяха изпълнени с горчивина. — Само преди малко беше сигурен, че никой от тях не може да го отвори. А сега като че ли се съмняваш в тази част от пророчеството.

— Не претендирам да разбирам Божията воля, само я тълкувам според силите си.

Рун си помисли за сребристосивите очи на Елизабет и кехлибарените на Ерин.

„Никога вече няма да падна толкова ниско“ — зарече се.

— А ако откажа тази съдба? — попита на глас.

— А сега кой претендира, че познава сърцето Божие по-добре от Него?

Думите го ужилиха, точно каквато бе целта им.

Рун сведе глава и се замоли за напътствие. Възможно ли бе това наистина да е предизвикателство, поставено пред него от Бог? Шанс за опрощение? Каква по-велика задача би му поставил Бог от тази да защити последното Евангелие, написано от Неговия син? Рун все още не се доверяваше на по-съкровените мотиви на Бернар, но може би кардиналът бе прав да съзре Божията ръка в днешните събития.

Замисли се за всичко случило се.

Последното убежище на книгата беше открито и приветствано от земетресения, кръвопролитие и оцеляване само на едно-единствено невинно дете.

Но все още усещайки аромата на лавандула от косите на Ерин, Рун се възпря от този път. Със сигурност щеше да се провали, също както се бе провалил преди много години.

— Дори ако се съглася да помогна в твоето търсене на Евангелието... — Рун млъкна, когато видя усмивката на лицето на Бернар. — Дори да го направя, не можем да принудим двамата също да вземат участие в търсенето. Не и щом Белиал е в играта.

— Така е. Не бива да принуждаваме никого. Двамата трябва да участват в търсенето по своя собствена воля. А за да го направят, трябва да се откажат от връзките си с този свят. Мислиш ли, че са готови за подобна жертва?

Рун си представи двойката, която според Бернар се състоеше от Жената и Воина. Когато ги видя за първи път, той ги беше приел, досущ като кардинала, за не повече от онова, което разкриваха ролите им — археоложка и войник.

Но сега разбираше, че това не е вярно.

Подобни етикети бяха твърде бледи за двамата, които се бяха сражавали и проливали кръвта си редом с него.

Имаше по-истински начини да ги опише и един от тях бяха имената им.

Ерин и Джордан.

Последният въпрос на кардинала не му даваше покой. „Мислиш ли, че са готови?...“

Рун се надяваше за тяхно добро отговорът да е „не“.

21.

„Алилуя за малките чудеса.“ Джордан откри няколко дара, които го очакваха на леглото в малката му монашеска килия. Чисти дрехи, сгънати върху възглавницата, а на одеялото лежаха върнатите му оръжия.

Бързо прегледа картечния пистолет и колта. Бяха заредени, което го изпълни с облекчение и смут едновременно. Домакините или му имаха доверие, или определено не се безпокояха от заплахата, която би могъл да представлява за тях.

Но това доверие беше едностранно.

Огледа малката стая. Беше изсечена в плътна скала. Помещението бе обзаведено с едно легло, сбутано до стената, за да направи място на широк умивалник с меден леген, пълен с димяща вода.

Бързо и внимателно претърси за механични очи и уши. Предвид спартанската обстановка, нямаше много места, където можеше да се скрие подслушвателно устройство. Прегледа дюшека, опипа под ръбовете на грубата дървена рамка на леглото и умивалника.

Нищо.

Дори отиде до разпятието на стената, свали го и го огледа отзад. Чувстваше се малко като богохулник, докато го правеше.

Пак нищо.

Значи явно не го подслушваха — или поне не с модерни технологии. Погледна към вратата. Колко ли остър беше слухът на един сангвинист?

Джордан се замисли доколко мъдро беше изобщо идването им на това място. Може би двамата с Ерин трябваше да чакат в пустинята и да рискуват с чакалите? Или с още някой адски вълк?

Перспективата не му изглеждаше особено добра.

Поне тук все още бяха живи. Другите не бяха извадили такъв късмет. Представи си смазаните тела на съекипниците си, погребани под тонове камък.

Помисли за обажданията и посещенията, които трябваше да направи след приключването на това изпитание — на родители, на вдовици, на деца.

Отпусна се на леглото, обхванат от мъка и безсилие.

Какво можеше да им каже, по дяволите?

„Тясна“ беше пищно определение за стаята на Ерин.

Непрекъснато удряше лакът в стената, докато се опитваше да се измие с водата в легена. Беше се съблякла по сутиен и гащета и след като приключи, се обърна към дрехите, които ѝ бяха приготвили.

Нямаше проблем да навлече бялата памучна риза, която откри на леглото си. Но какво да прави с дългата черна пола? Беше точно като онези, които бе носила като момиче, те винаги я препъваха, не ѝ позволяваха да се катери по дървета, правеха ездата почти невъзможна. В някогашния ѝ свят жените носеха поли, а мъжете се наслаждаваха на свободата на панталоните.

Беше носила пола или рокля като дете и никак не ѝ се искаше да го повтаря. Ала джинсите ѝ бяха на парцали и изпоцапани с кръв, пот и пясък, така че ѝ се наложи да облече полата — освен ако не искаше да се яви пред Джордан и свещениците по бельо.

Тази перспектива определи избора ѝ.

Прехвърли съдържанието на джинсите в джоба на ризата — нацисткия медальон от гробницата, портфейла и избеляло парче плат, отрязано от одеялце, не по-голямо от карта за игра.

Задържа малко по-дълго последната вещ, почерпи сила и гняв от нея. Винаги носеше парчето със себе си, заедно с гнева и чувството за вина, които символизираше то. Представи си бебешкото одеялце, от което беше отрязано, как го беше откраднала, преди да го погребат с мъничката ѝ сестра. Сподави спомена, преди да я е залял, и го натика по-далеч, като напъха парчето плат дълбоко в джоба.

Навлече полата, мразейки усещането по краката си. Остави сандалите до леглото. Нямаше намерение да се разделя с маратонките си.

Вече облечена, тя се върна до вратата, откри, че не е заключена, и надникна в коридора. Беше празен. Ерин излезе от стаята. Когато се обърна да затвори, чу нещо да драска по камък, досущ нокти по надгробен паметник.

Подплашена, и без това достатъчно на тръни, Ерин се метна напред. Не искаше да бъде хваната в коридора, особено от онова, което издаваше такъв шум. Представи си лигавите челюсти на вълк.

Без да почука, тя се втурна в стаята на Джордан.

Завари го само по кърпа и с изненадана физиономия. Беше вдигнал рязко пистолета, но незабавно го свали.

— Ох, Господи, съжалявам. — Тя се изчерви. — Не биваше... не исках да...

— Всичко е наред — успокои я той и се усмихна на смущението ѝ, от което бузите ѝ пламнаха още повече. — Радвам се, че намина. Така и така исках да говоря насаме с теб. Без чужди уши.

Ерин кимна. И тя самата беше тръгнала насам с тази цел, но очакваше разговорът да бъде между облечени хора.

Отстъпи до вратата, като се опитваше да не гледа мускулестите гърди на Джордан, тънката линия косъмчета, разделяща плочките на корема, дългите загорели крака.

Тъкмо да се извърне, когато погледът ѝ се спря върху необичайна татуировка, която покриваше лявото му рамо и продължаваше надолу по ръката и през гърдите и гърба. Приличаше на разклонени корени на дърво, започващи от едно тъмно петно на гърдите. В изображението имаше някаква особена красота на цвете, особено върху подобна мъжествена физика.

Той явно забеляза какво бе привлякло вниманието ѝ. Прокара пръст по една разклоняваща се линия.

— Получих го, когато бях на осемнайсет.

— Какво е то?

— Нарича се белег на Лихтенберг. Фрактална шарка, която се получава, когато нещо бъде ударено от светкавица. В случая нещото бях аз.

— Какво? — Тя пристъпи към него, едновременно заинтригувана и радостна, че нещо може да я разсее.

— Играех футбол в дъжда. Бях улучен при вратата, след като спасих тъчдаун.

Тя се загледа в полуусмихнатите му сини очи, като се опитваше да разбере дали не я поднася.

Той вдигна три пръста.

— Честна скаутска.

Разбира се, че е бил бойскаут.

— Бях обявен за мъртъв за три минути.

— Така ли беше?

Той кимна.

— Аха.

— Какво е да си мъртъв?

— Нямаше ги онези неща с тунелите и ярките светлини в края, но се върнах различен.

— В какъв смисъл различен? — Изглеждаше доста земен, но дали сега нямаше да започне да ѝ разправя, че е видял Бог или е бил докоснат от ангел?

— Сякаш бяха изтеглили номера ми. — Той положи длан върху сърцето си. — И всичко след този момент е бонус.

Ерин се загледа в шарката на гърдите му. Толкова близо е бил до смъртта. Минал е през нея и е излязъл от другата страна, също като сангвинистите.

Джордан се ухили и проследи с пръст една от линиите.

— Понякога ги наричат цветя на светкавицата. Причинени са от пръсването на малки капиляри под кожата при преминаването на електричния ток на мълнията. Бях ударен тук. — Той докосна петното, от което тръгваха корените. — Шарката продължаваше навън. Беше яркочервена известно време, но после избледня и се стопи в малък белег.

— А после?

— После си татуирах първоначалната шарка, за да ми напомня, че този живот е бонус. — Джордан се разсмя. — Родителите ми направо се побъркаха.

Тя вдигна пръст. Искаше да проучи шарката, да я докосне, както правеше с всички неща, които ѝ се струваха невероятни. После осъзна какво се кани да стори и пръстът ѝ замръзна над черното петно на гърдите му.

Той хвана ръката й и я приближи.

— Малко е надигнато там, където беше оригиналният белег.

Ерин искаше да се дръпне, но не можеше. Щом пръстът ѝ докосна кожата му, я удари ток, сякаш част от енергията на мълнията все още беше останала там — ала тя знаеше, че това е нещо много повече от разредено електричество.

Той като че ли усети същото. Кожата му настръхна в мястото на докосването, дебел мускул се стегна под пръста ѝ. Дишането му стана по-дълбоко.

Тя не отдръпна ръка. Погледна сините му очи, устните — горната беше разделена в средата, също като лък.

Очите му потъмняха и той се наведе към нея, сякаш искаше да я увери, че е жив.

Тя затаи дъх и го остави. Искаше същото след дългия ден на ужаси.

Целувката му започна нежно и леко като перце, устните му едва докоснаха нейните.

Жегата пламна през нея, досущ като токов удар.

Тя се повдигна на пръсти и направи целувката по-дълбока. Искаше да я изследва повече, да изследва него повече. Обхвана голите му рамене и го придърпа към себе си. Искаше повече от него, повече докосвания, повече топлина. Разтопи се в целувката, остави я да я изпълни и да заличи ужасните събития в гробницата.

И тогава си спомни белега от пръстен на загорелия му пръст.

Тази татуировка го бележеше също толкова ясно, колкото и белегът от светкавицата.

Той беше женен мъж.

Ерин се дръпна и се блъсна в умивалника.

— Съжалявам.

— А аз не — дрезгаво промълви той.

Тя извърна глава, ядосана на себе си, на него. Имаше нужда да се вземе в ръце и да избистри глава.

— Мисля, че трябва да се дръпнем от това.

Джордан внимателно отстъпи крачка назад.

— Достатъчно ли е?

Ерин нямаше предвид точно това, но щеше да свърши работа.

— Може би още една крачка.

Джордан ѝ се усмихна смутено, отстъпи още крачка и седна на леглото.

Тя седна на другия край и скръсти ръце пред гърдите си. Имаше нужда да смени темата. Гласът ѝ прозвуча прекалено пискливо.

— Как е другото ти рамо?

Той го бе наранил, докато го дърпаха през дупката при бягството от срутващата се гробница.

Джордан размърда рамото си и се намръщи.

— Боли, но не мисля, че е сериозно. Поне не толкова, колкото да станеш на палачинка в планината.

— Може би така щеше да е по-лесно.

— Кой казва, че лесният път е правилният?

Тя се изчерви. Още усещаше топлината, натиска на целувката му. Погледна ръцете си. Мълчанието се проточи прекалено и тя заговори, поглеждайки към вратата.

— Какво искат от нас според теб?

Той проследи погледа ѝ.

— Не знам. Може би да им докладваме. Да положим клетва, че ще пазим тайна. Може да ни дадат милион долара.

— Защо милион долара?

Той сви рамене.

— Защо не? Просто искам да кажа... нека бъдем оптимисти.

Тя погледна мръсните върхове на маратонките си. Трудно беше да е оптимист, особено докато Джордан седеше полугол до нея. Усещаше топлината на голата му кожа. Колко време бе минало, откакто за последен път се бе озовавала в една стая с гол мъж? Още повече красив като Джордан или способен да целува поне наполовина като него?

Мълчанието отново се проточи. Погледът на Джордан се зарея нанякъде. Вероятно мислеше за жена си и за краткия предателски момент преди малко.

Ерин затърси нова тема за разговор.

— Пакетът за първа помощ още ли е у теб? — изтърси прекалено високо и го стресна от унеса му.

— Извинявай — измънка той. — Май още съм малко напрегнат.

— Не хапя.

— Всички тук го правят — ухили се той.

Тя отвърна на усмивката, усети как напрежението помежду им се разчупва.

Той измъкна пакета от джоба на мръсните панталони, които още бяха на леглото.

— Да започнем с крака ти.

— По-добре аз да го направя.

Точно сега предпочиташе да ѝ изтече кръвта, отколкото да му позволява да пипа бедрото ѝ. Започнеше ли, кой знае докъде щяха да стигнат?

— Май е по-добре да се облечеш, докато се занимавам с превръзката — предложи тя.

Той се усмихна стеснително и ѝ подаде пакета. Тя му обърна гръб, докато Джордан обуваше чист черен панталон. Гледаше съсредоточено бедрото си. Одраскването на вълка не беше толкова лошо, колкото ѝ се бе сторило в пустинята. Проми внимателно раната, намаза я с антибактериален мехлем и сложи отгоре марля.

Джордан стоеше неловко близо, но поне вече беше с панталон.

— Превръзката изглежда доста добре. Да не си карала медицински курсове?

— В известен смисъл. Отраснах в общност, в която на външни лица се забраняваше да ни докосват, дори за да се погрижат за нас, когато сме болни.

Рядко ѝ се случваше да споделя с когото и да било тази част от живота си. Миналото ѝ бе пропито със срам — срам, че е била толкова лековерна, че не се е възпротивила по-рано. Навремето един психотерапевт ѝ бе казал, че това е често срещано чувство у освободилите се от хроничен тормоз и че може би никога няма да успее напълно да се освободи от него. Засега се бе оказал прав.

И въпреки това беше изпяла част от историята си на Джордан.

— Шантава работа — каза той.

Тя скри усмивката си.

— Доста сбито обобщение. Но навремето уменията бяха важни, тъй като бяхме съвсем изолирани.

— Аз пък израснах в царевично поле в Айова. Цял куп братя и сестри, непрекъснато в драскотини, с обелени колена, по някоя счупена кост.

Лека болка в лявата ръка ѝ напомни, че и тя беше преживяла последното. Но се съмняваше, че костите на братята и сестрите на Джордан са били чупени нарочно, за урок. Премълча. Не го познаваше достатъчно добре, за да говори за това.

До нея Джордан бършеше гърдите си.

Ерин се загледа в старата дървена врага, в каменния под, във всичко, само не и в него.

Той най-сетне взе чистата риза и я облече.

— Как се измъкна от онова място?

Ерин се зае да прибере медицинския комплект.

— Опитаха се да ме омъжат насила, когато бях на седемнайсет. Откраднах един кон и избягах с него. Никога не се върнах.

— Значи си изгубила връзка със семейството си? — Джордан се намръщи съчувствено по начина, по който би го направил човек с нормално, изпълнено с обич семейство.

— Да. Майка ми вече е мъртва. Баща ми също. Нямам братя или сестри. И ето ме сега тук.

Не знаеше как да сложи край на този разговор и се боеше, че изведнъж ще се раздрънка за баща си и сестричката си, която беше умряла само на два дни. И кой знае какво друго щеше да излее?

Стана и отиде до вратата. Може би беше по-добре да изчака в своята стая.

Джордан я последва и докосна рамото ѝ.

— Извинявай. Не исках да си пъхам носа.

Гласът на Рун прозвуча от коридора, изпълнен с тревога.

— Сержант, Ерин не е в...

Вратата се отвори и Рун се закова на място, вперил изненадан поглед в тях.

— Тук никой ли не чука? — попита Джордан зад Ерин.

Рун бързо се окопити, но остана в коридора. Съсипаното расо от пустинята още висеше на парцали по тялото му, но беше измил повечето кръв от кожата си. Тъмните му очи се местеха от единия към другия и гърбът му се изправи още повече от обичайното. Ерин не вярваше, че подобно нещо е възможно.

Бузите ѝ горяха. Поне свещеникът беше закъснял с няколко минути.

Джордан закопча ризата си.

— Съжалявам, падре, но двамата с Ерин в крайна сметка решихме да стоим заедно.

— И двамата сте тук. Само това е от значение. — Рун се завъртя на пети, показвайки, че трябва да го последват. Гърбът му продължаваше да е все така скован. — Кардиналът очаква да ви приеме.

Джордан чувстваше неодобрението, което сякаш се излъчваше на вълни от тялото на свещеника. Закопча последните копчета и напъха ризата в панталона, докато излизаше след Ерин. Тя вървеше със сведен поглед.

Корза запази ледено мълчание, докато ги водеше по коридора и нагоре по едно вито стълбище. В горния коридор Амвросий им хвърли неодобрителен поглед — или може би така си гледаше по принцип. Джордан си спомни думите, които често повтаряше майка му: „Продължавай да правиш тази физиономия и ще ти се лепне“.

— Макар че аудиенциите при кардинала са неофициални — каза отец Амвросий и погледна многозначително Джордан, — не приемайте това за позволение да се държите небрежно с Негово високопреосвещенство.

— Тъй вярно. — Джордан козирува с лявата си ръка.

Устните на Корза се извиха едва-едва в крива усмивка.

Амвросий се намръщи, поведе ги към една голяма врата и я отвори.

Джордан последва Рун, като пазеше Ерин зад себе си. Не знаеше какво да очаква.

Свеж ветрец лъхна в лицето му и го изненада. След цял ден предимно под земята беше хубаво отново да се озове навън. Пое дълбока глътка въздух подобно на плувец, излязъл на повърхността след гмуркане.

Пред него, осветена от глинени маслени лампи, се ширеше разкошна градина на покрив, която канеше погледа да се задържи тук или там, краката да се разходят. Джордан прие поканата и излезе, водейки Ерин със себе си.

Покрай парапетите имаше маслинени дръвчета в саксии, в чиито листа шепнеше вятърът.

Ерин се наведе да помирише богатия аромат на някакво нощно цвете. Каменните плочи под него бяха наръсени със златен прашец.

Джордан я гледаше, доколкото можеше скришом, не искаше да го усети. Измъчваха го обаче и други изкушения. Стомахът му изръмжа, когато погледна към ръчно изработената дървена маса, отрупана с хляб, грозде, нарове и сирене. Би дал мило и драго за хамбургер с бира, но беше готов да приеме всичко, което му се предложи.

Ерин застана до него. Приличаше на хлапе в сутринта след Коледа.

— Цялата обстановка, от лампите и растенията до масата, е направо като взета от Библията.

Като се изключат електрическите светлини на улиците в далечината.

В другия край на терасата, на фона на завеса от зеленина, стоеше фигура в алени дрехи. Бялата ѝ коса беше в драматичен контраст с тъмното небе. Това трябваше да е кардинал Бернар.

Отец Амвросий ги поведе от отрупаната маса към очакващия ги човек — ако наистина беше човек. Засега Джордан се отнасяше към всичко и всички с подозрение.

Това му напомни да погледне през парапета на градината и да се опита да разбере къде точно се намират. Забеляза недалеч гигантския златен купол на постройката, наречена от Ерин Купола на скалата. Ерин несъмнено имаше доста добра представа къде ги държат.

Гласът на отец Амвросий насочи вниманието му отново към кардинала.

— Позволете да ви представя доктор Грейнджър и сержант Стоун.

Кардиналът протегна ръка. Носеше червено кепе, червени кожени ръкавици и расо като на Рун, но червено.

Джордан не видя пръстен за целуване — не че би го целунал, — така че също протегна ръка. Кардиналът обаче първо поздрави Ерин, като хвана дланта ѝ е двете си ръце.

— Доктор Грейнджър. За мен е чест.

— Благодаря, Ваше Високопреосвещенство.

— Наричайте ме просто кардинал Бернар, благодаря. — Дълбокият му глас звучеше дружелюбно. — Тук не си падаме много по формалностите.

След това той се ръкува с Джордан.

— Сержант Стоун, благодаря, че ни върнахте отец Корза жив и здрав.

— Мисля, че ние трябва да благодарим не по-малко на отец Корза, кардинал Бернар.

Стомахът на Джордан отново изръмжа.

Кардиналът тръгна към масата.

— Простете на заплесналия се старец. Имате нужда от солидна храна.

Поведе ги обратно към масата и ги настани. Имаше чинии само за Джордан и Ерин.

— Това е всичко, отец Амвросий — тихо каза Бернар.

Пълничкият свещеник, изглежда, се изненада на отпращането, но се поклони и се оттегли.

Джордан определено не страдаше за отсъствието му. Вместо това с радост се нахвърли върху храната. Ерин си сложи щедра порция сирене и хляб. Бернар и Корза не докоснаха нищо.

— Мога ли да ви разкажа една история, докато се храните? — Кардиналът повдигна въпросително рунтавите си бели вежди.

— Моля — отвърна Ерин.

— От самото начало на писаната история хората са се страхували от тъмното. — Той взе един грозд и започна да си играе с него. — Откакто се помним, сред нас е имало стригои, изпълващи нощите ни с ужас и кръв.

Джордан преглътна хляба и сиренето. Гърлото му изведнъж пресъхна. Нямаше нужда от напомняне каква опасност представляват онези чудовища.

— Основателите на църквата са знаели за съществуването им — продължи кардиналът. — Тогава то не е било крито, както сега. Църквата създаде вярна група, за да държи под контрол броя им. Не само заради жестоките им атаки, но и защото превръщането на човек в стригой унищожава душата му.

Тъмните очи на Корза бяха непроницаеми. Какво ли е да си свещеник без душа?

— Откъде знаете това? — попита Ерин.

Кардиналът се усмихна по начин, който напомни на Джордан за скъпия му дядо.

— Има начини за установяване, но те са може би твърде езотерични за тази маса.

— Можете да опитате да ни обясните накратко — предложи Джордан.

Ерин скръсти ръце на гърдите си.

— Мисля, че трябва да пробвате.

— Нямах намерение да ви обидя, просто времето ни притиска. Мисля, че е по-важно да знаете онова, което е жизненоважно за сегашната ситуация, но по-късно мога да ви обясня за душата на стригоя.

Кафявите очи на Ерин го гледаха скептично. Джордан харесваше начина, по който тя се държеше с кардинала. Като че ли малко неща можеха да ѝ вдъхнат страх.

— Сангвинистите са орден на свещеници, които черпят своята сила от кръвта на Христос. — Кардиналът докосна кръста си. — Те са безсмъртни по природа, но често биват убивани в свещена битка. Ако това се случи с тях, душите им се възстановяват.

Погледът на Джордан отново се насочи към Корза. Значи участта му е да се сражава със злото, докато то не го унищожи, независимо колко време може да продължи това. Дълг, траещ цяла вечност.

Кардиналът насочи цялото си внимание към Ерин.

— Много кланета на стригои са били описани погрешно в историята.

Ерин сбърчи чело — и после очите ѝ се разшириха.

— Клането на Ирод — рече тя. — Моят обект. Значи не Ирод се е опитвал да убие бъдещия цар на евреите, така ли?

— Изключително проницателно от ваша страна. Ирод не е убил онези бебета. Това е дело на стригоите.

— Но те не само са пили кръвта на децата. Открих следи от зъби по костите. Било е зверска атака, сякаш предприета с определена цел.

Кардиналът постави облечена в ръкавица ръка върху ръката на Ерин.

— Съжалявам, но това е истината. Стригои се опитваха да убият детето Христос, защото знаеха, че Той ще помогне за унищожаването им. Както и стана наистина — защото именно чудото на Неговата кръв доведе до появата на сангвинистите и тяхната борба срещу стригоите.

— Май сангвинистите никак не са намазали от всичко това — отбеляза Джордан, докато пълнеше устата си с шепа грозде.

— Ни най-малко. Макар че бремето ни е тежко, нашето дело служи на човечеството и открива единствения път към спасението. — Кардинал Бернар завъртя грозда между пръстите си. — В продължение на векове държахме броя на стригоите в равновесие, но през последните няколко десетилетия те и някои хора сключиха съюз, наречен Белиал.

Ерин се оживи. Явно разпозна името.

— Белиал. Водачът на Синовете на мрака. Стара легенда.

Джордан спря да дъвче.

— Страхотно.

— Така и не разбрахме защо се появиха. — Кардиналът погледна над главите им към нощното небе. — Но може би след днешния ден вече знаем.

Веждите на Корза се смръщиха.

— Не знаем със сигурност. Дори и сега. Не позволявайте любовта на Бернар към драматичното да ви въздейства.

— Как да ни въздейства? — учуди се Джордан.

— Защо се е образувал Белиал? — попита Ерин.

— Предполагам, Рун ви е казал, че в гробницата в Масада се е намирала най-святата книга, писана някога. Това е разказът на самия Христос как е отприщил Своята божественост. Написана е с Неговата собствена кръв. Нарича се Кървавото евангелие.

— В какъв смисъл „отприщил своята божественост“? — попита Джордан и избута чинията си настрани. Апетитът му внезапно беше изчезнал напълно.

Кардиналът кимна.

— Изключително интересен въпрос. Както може би знаете, според Библията Христос не е правил чудеса в началото на живота си. Едва по-късно извършва серия нечувани дела. Първото божествено чудо е записано в Евангелие на Йоан, за превръщането на водата във вино.

Ерин се размърда и цитира писанието:

— „Така Иисус тури начало на чудесата Си в Кана Галилейска и яви славата Си; и учениците Му повярваха в Него.“[7]

Бернар кимна.

— Следват куп други чудеса — умножаването на рибите, изцелението на болните, възкресяването на мъртвите.

— Но какво общо има всичко това с Кървавото евангелие? — попита Ерин.

— Тази загадка на Христовите чудеса е измъчвала мнозина познавачи на Библията — обясни кардиналът. — Защо се проявяват така внезапно? Какво е накарало божествеността Му изведнъж да избликне от земната му плът? — Бернар ги изгледа. — На тези въпроси отговаря Евангелието на Христос.

Ерин го гледаше като омагьосана.

— Звучи добре — обади се Джордан. — Но защо това трябва да засяга по някакъв начин Белиал?

— Защото книгата може да даде на всеки способността да се докосне до собствената си божественост и да я прояви. Можете ли да си представите какво ще стане, ако стригоите се научат как да го правят? Това може да им помогне да се освободят от слабостите си. Може би ще са в състояние да вървят по светло, подобно на нас, и да умножат силите си. Представете си последствията от подобно нещо за човечеството.

— Но ние не знаем със сигурност нищо — прекъсна го Корза. — Това са само предположения на Бернар. — Той погледна твърдо Ерин, после и Джордан. — Не забравяйте това.

— Защо? — присви очи Ерин.

Лицето на кардинала бе станало сурово, като изсечено от камък. Намесата на Корза очевидно не му харесваше. Следващите му думи бяха не по-малко твърди.

— Защото имате роля в онова, което предстои. И двамата. Ако откажете, светът ще потъне в мрак. Така е предречено.

22.

Ерин се опита да сдържи смеха си, но не успя.

— Съдбата на света зависи от нас? От Джордан? И от мен?

— Не бива да се изненадваш чак толкова, когато казваш името ми — промърмори Джордан до нея.

Ерин не му обърна внимание, тъй като долови сарказма в гласа му. Той също не се връзваше на приказките на кардинала. Тя обобщи всичките си въпроси с една-единствена дума.

— Защо?

Кардиналът остави тъмния грозд в празната купа.

— Засега не мога да ви разкрия това, доктор Грейнджър. Не и докато не направите избора си. След това ще ви кажа всичко и отново ще можете да откажете без никакви последствия.

— Вие изпратихте хеликоптера да ме вземе от Цезарея, нали? — попита тя и си представи въртящите се перки, подплашения жребец и горкия Хайнрих, проснат и окървавен на дъното на сондажа.

— Да — призна кардиналът. — Използвах контактите си с израелското разузнаване, за да бъдете в Масада, ако случайно бъде открито Евангелието.

— Но защо мен? — Щеше да повтаря този въпрос, докато не получи отговор, който да ѝ допада.

— Следях работата ви, доктор Грейнджър. Вие сте скептична към религията, но в същото време познавате много добре библейската проблематика. В резултат виждате неща, които учените атеисти могат да пропуснат. От друга страна, се съмнявате в неща, в които религиозните учени не биха се усъмнили. И смятам, че това продължава да е в сила.

„Или това — скептично си помисли тя, — или съм била най-близкият археолог подръка.“ Годината беше към края си и повечето археолози бяха заминали да преподават през есенния семестър. Но какъв беше смисълът да го изтъква? И затова тя премълча.

— Ами аз? — с все същия сарказъм попита Джордан. — Предполагам, че съм просто случаен участник, тъй като в мен няма нищо специално.

Ерин би могла да възрази срещу това твърдение, като имаше предвид татуировката и историята как е бил мъртъв за три минути.

„Възможно ли е във всичко това да има нещо?“

Кардиналът дари Джордан с лека усмивка.

— Не зная защо пророчеството е избрало всички вас, синко. Но вие сте онези, които излязоха живи от гробницата.

— И какво се очаква да направим оттук нататък? — попита Джордан и се размърда на дървения стол.

Ерин подозираше, че е свикнал да го държат на тъмно при много от мисиите му — но това не важеше за нея. Тя искаше пълно обяснение.

Кардиналът продължи:

— Вие двамата заедно с Рун трябва да откриете Евангелието и да го отнесете във Ватикана. Според пророчеството книгата може да бъде отворена единствено в Рим. — Той опря лакти на масата. — Именно там нашите учени ще разкрият загадките ѝ.

— И после какво? — попита тя. — Смятате да я скриете ли?

Ако Кървавото евангелие наистина съществуваше и съдържаше онова, което Бернар твърдеше, то бе твърде могъщо, за да бъде оставено в ръцете единствено на църквата.

— Божиите думи винаги са били достъпни за всички. — Кафявите очи на стареца ѝ се усмихнаха.

— Дори когато църквата е изгаряла книгите по време на инквизицията ли? Често наред с хората, които са ги написали?

— Църквата е направила немалко грешки — призна кардиналът. — Но не и този път. Ако можем, ще споделим светлината на Евангелието с цялото човечество.

Изглеждаше достатъчно искрен, но Ерин не беше от лековерните.

— Посветила съм живота си на разкриване на истината, дори тя да е против библейските учения.

По устните на кардинала заигра лека усмивка.

— Бих казал, особено ако е против библейските учения.

— Може би. — Тя пое дълбоко дъх. — Но можете ли да се закълнете, че ще споделите тази книга, стига да е безопасно, със светските учени? Дори тя да противоречи на доктрината на църквата?

Кардиналът докосна кръста си.

— Заклевам се.

Ерин се изненада от жеста му. Това беше нещо сериозно. Не бе убедена, че ще спази думата си, особено ако съдържанието се окажеше противно на църковните учения, но беше малко вероятно да получи по-добро предложение. А ако Евангелието съществуваше, тя определено искаше да го намери. Подобно откритие можеше донякъде да изплати кръвния дълг — за Хайнрих в лагера и за всички онези, загинали в Масада.

Взе решение и кимна.

— В такъв случай съм...

— Чакайте — прекъсна я Рун. — Преди да се вречете, трябва да сте наясно, че можете да изгубите живота си в това издирване. — Той посегна към кръста на гърдите си. — Или нещо още по-безценно.

Ерин си спомни предишната дискусия за душите — или липсата им — на стригоите. Не само животът им — на Рун, Джордан и нейният собствен — беше изложен на риск по пътя.

Дълбока тъга блестеше в очите на Рун, свързана с нещо от миналото му.

Дали скърбеше за собствената си душа? Или за нечия друга?

Ерин мълчаливо изслуша логичните доводи защо не бива да прави това, защо трябва да се върне в Цезарея, да се срещне с родителите на Хайнрих и да продължи разкопките си. Но решението изискваше нещо повече от логика.

— Доктор Грейнджър? — попита кардиналът. — Какво е желанието ви?

Ерин погледна масата, която сигурно бе тук от хилядолетия, и Рун, чието съществуване само по себе си може би бе доказателство за чудото на преосъществяването.[8] Щом той можеше да е истински, може би същото се отнасяше и за Евангелието на Христос.

— Ерин? — обади се Джордан.

Тя пое дълбоко дъх.

— Как бих могла да подмина подобна възможност?

Джордан наклони глава.

— Сигурна ли си, че това е за теб?

Ако не за нея, то за кого? Спомни си скелета на малкото дете в сондажа, положено с любов от родителите му. Представи си касапницата, довела до ненавременната му смърт. Ако имаше някаква истина в чутото тази вечер, не можеше да позволи на Белиал да се добере до онази книга и подобни касапници да станат нещо обичайно.

Джордан я погледна въпросително със сините си очи.

Рун сведе глава и като че ли започна да се моли.

Ерин кимна. Решението ѝ бе твърдо.

— Налага се.

Джордан продължи да я гледа още секунда — и после сви рамене.

— Щом тя участва, аз също участвам.

Кардиналът сведе глава в знак на благодарност, но не беше приключил.

— Има още едно условие.

— Че кога е било иначе? — промърмори Джордан.

— Ако се съюзите със сангвинистите. трябва да знаете, че ще бъдете обявени за загинали заедно с другите жертви при Масада — обясни Бернар. — Семействата ви ще скърбят за вас.

— Чакайте малко. — Джордан се облегна назад.

Ерин го разбра. Джордан щеше да липсва на семейството си, близките му щяха да страдат заради решението му. Не можеше да го направи. Ерин почти му завидя. Тя имаше приятели, дори близки приятели, както и колеги, но никой нямаше да бъде съсипан, ако не се върнеше от Израел. Тя нямаше семейство.

— Няма друг начин — вдигна ръце кардиналът. — Ако от Белиал разберат, че сте живи и търсите Евангелието, могат да се опитат да ви повлияят чрез близките ви... Предполагам, че се досещате какво означава това?

Ерин кимна. Беше видяла с очите си свирепостга на Белиал в гробницата в Масада.

— За да защитим вас и онези, които ви обичат, трябва да ви скрием. Трябва да изчезнете от света.

Джордан замислено погали белега от пръстена.

— Не бива да идваш, Джордан. Имаш много за губене.

Гласът на кардинала стана по-мек.

— Това е заради тяхната безопасност, синко. След като със заплахата бъде свършено, ще продължите предишния си живот и приятелите и семействата ви ще разберат, че сте го направили от любов.

— И трябва да сме ние, така ли? Никой друг ли не може да го направи? — попита Джордан, като продължаваше да гледа пръста си.

— Мисля, че вие тримата заедно трябва да изпълните тази задача.

Джордан погледна към Рун, чиито тъмни очи не издаваха нищо, после към Ерин.

Накрая стана и закрачи напред-назад покрай ръба на покрива. Раменете му бяха сковани. Ерин знаеше, че решението е трудно за него. За разлика от нея той не беше осиротял археолог. Имаше голямо семейство в Айона, жена, може би и деца.

Тя си нямаше никого.

Беше свикнала да е сама.

Тогава защо се взираше така в гърба на Джордан и очакваше с нетърпение отговора му?

23.

Батори се събуди от дрямката. Не знаеше кога е заспала, съблазнена от изтощението и прохладното спокойствие на подземния бункер. Трябваха ѝ няколко мига, за да се сети къде се намира. Мъгляво чувство за загуба висеше около нея като паяжина.

И тогава си спомни всичко.

Озова се в настоящето и пристъп на паника разкъса умората ѝ. Надигна се и спусна крака от канапето. Откри Магор свит наблизо. Верният страж, който винаги я защитаваше. Той повдигна масивната си глава и очите му заблестяха.

Тя му махна да лежи, но той се надигна тежко и отиде при нея.

Сви се до канапето, като постави глава в скута ѝ. Усещаше тревогата ѝ, както тя чувстваше простата топлина на обичта и загрижеността му.

— Ще се оправя — увери го на глас тя.

Но той долавяше и неизреченото, нейния страх и безпокойство.

Докато чешеше ушите му, тя затърси думите, с които да Му каже за провала си — ако подобни думи изобщо съществуваха. Беше изгубила повечето стригои под нейна команда и бе позволила рицар на Христа да се измъкне от капана ѝ. И най-лошото — какво можеше да покаже в своя защита?

Определено не и книгата — но това не бе по нейна вина.

Някой друг я бе откраднал много преди Масада да се срути окончателно.

Дори разполагаше с доказателство за кражбата — зърнести фотографии, извлечени от мобилен телефон.

Ала дори на нея всяко обяснение за събитията от тази вечер изглеждаше като извинение.

Неспособна да седи повече, тя нежно отмести муцуната на Магор и се изправи. Прекоси боса персийския килим, който някога бе украсявал каменния под на наследствения ѝ замък и беше топлил стъпалата на отдавна мъртви хора.

Стигна до бетонната стена. Тя беше покрита с червена китайска коприна, за да смекчи суровия бункер, който бе неин дом в пустинята, погребан на шест метра под пясъците. На изкусно подредени лавици покрай стената бяха изложени стар ланцет с дръжка от слонова кост и златна купа с пръстени по вътрешната повърхност, показващи колко кръв е била пусната.

Вдигна купата. Какво количество от прокълнатата ѝ кръв щеше да вземе Той за наказание?

Магор побутна с муцуна бедрото ѝ. Тя остави купата и коленичи, за да зарови лице в козината му. Той миришеше на вълк, на кръв и утеха. Хунор вече го нямаше и Магор бе единственият ѝ истински другар.

Ами ако Той ѝ го отнемеше?

Страхът я накара да вдигне глава. Погледът ѝ се спря върху най-ценното ѝ притежание — оригинален портрет на момче от Рембранд. Версия на „Тит“ беше изложена в една американска галерия. Русата коса на момчето се виеше около ангелско лице. Сериозните сиво-сини очи срещаха нейните, червени устни се извиваха в колеблива усмивка. В американската версия на рамото имаше сиво петънце. Изкуствоведите предполагаха, че там е имало папагал или маймунка, умряла през седмиците, необходими за завършването на картината, поради което домашният любимец бил заличен. Нейната картина показваше, че не става дума за някое от тези животни. Малка сова гледаше към Батори от рамото на момчето.

Ала не нощният хищник привличаше погледа ѝ. А момчето. Приличаше на брат ѝ Ищван и превръщаше смътното чувство за загуба в нещо по-осезаемо.

Първо беше изгубила Ищван.

А сега и Хунор.

Не можеше да изгуби Магор.

Вълкът положи масивната си муцуна на рамото ѝ. Тя му затананика приспивна песничка и се опита да измисли план. Може би трябваше да избяга в пустинята, да изчезне с Магор. Имаше достатъчно пари и скъпоценности в шкафа си, с които можеха да живеят комфортно години наред. Може би би успяла най-сетне да се освободи от сребърната клетка, в която беше държана от толкова време.

Сякаш някой беше прочел мислите ѝ. Тежка ръка почука на вратата ѝ.

Магор изръмжа и козината на гърба му настръхна като гребен.

Без да чака отговор, дебелата метална врата се отвори. Черни кубинки пристъпиха в стаята.

Тарек стоеше до самия праг, следван от брат си Рафик. Това бе дързък ход от негова страна.

Тя се изправи и повдигна брадичка, за да оголи гърлото си и Неговия знак.

Магор застана пред нея, още една линия на отбрана.

— Как смееш да влизаш без мое разрешение? — изсъска тя.

Тарек се усмихна и устните му се разтеглиха, разкривайки дългите му кучешки зъби.

— Смея, защото Той знае за неуспеха ти.

Рафик надничаше зад рамото на брат си, а в очите му сияеше злонамерена лудост.

Тарек ясно обясни причината за дръзкото си нахлуване. Беше надушил възможна промяна в командването и с прекрачването на прага ѝ заявяваше намерението си, подобно на куче, което препикава дърво.

— Получих указания от Него как да те убия при следващия ти провал.

От ликуващия поглед на Рафик ставаше ясно, че тази смърт няма да е нито бърза, нито безболезнена.

Батори запази спокойствие и с безстрастно изражение погледна Тарик в очите. Чудовищата на прага ѝ може и да бяха по-силни от нея, но пък тя бе далеч по-коварна. Показа самоувереността си и впери поглед в Тарик — докато най-сетне го принуди да отстъпи навън.

Вместо да я изплашат подобни заплахи само ѝ даваха сили и каляваха решимостта ѝ.

И Той знаеше, че ефектът ще бъде тъкмо такъв.

Докосна рамото на Магор.

— Време е отново да половуваме.

24.

Джордан се взираше от градината на покрива надолу към Стената на плача и хората, които се молеха пред нея. Млада майка беше повдигнала момиченце в набрана розова рокличка, което галеше камъка с мъничката си ръчичка. Приличаше на племенницата му Абигейл на същата възраст. Цели три години най-малката му сестра беше обличала малката палавница само в розово. След това Абигейл започна да избира сама дрехите си — кафяви. Майката долу притисна дъщеря си към гърдите си и целуна главата ѝ.

Двете нямаха никаква представа за стригоите.

Живееха в свят без чудовища.

Ала чудовищата бяха тук и Джордан вече го знаеше. Ако мисията се провалеше, всички останали също трябваше да се изправят срещу тях. Спомни си бързината, с която се бяха справили със собствените му отлично обучени хора.

Загледан как майката и детето се отдалечават от стената и тръгват към дома си, Джордан се мъчеше да потисне мислите за собственото си семейство. Особено за майка си. Беше претърпяла операция от мозъчен тумор миналия месец и все още беше крехка заради химиотерапията.

„Забрави Белиал, вестта за смъртта ти може да я убие от мъка.“

Въпреки това знаеше как тя би поискала да постъпи Джордан. Беше се метнал на майка си; преценката му за добро и лошо беше предадена от нея — от думите ѝ, от постъпките ѝ, дори от страданията ѝ. Беше постъпил в армията, за да служи на страната и сънародниците си отчасти заради нея. Вярваше в мотото на армията „Ще защитим народа си“.

Възпрепятстването на стригоите да управляват света си струваше ужасната цена. Нямаше да се поколебае да я плати. Семейството му не би очаквало друго от него. Екипът му вече се беше жертвал.

Взел решение, той тръгна обратно към масата.

Всичките му доводи звучаха благородно, ала той знаеше, че решението му отчасти се дължеше на начина, по който му се беше усмихнала Ерин, когато се събуди в хеликоптера, на това как се беше разтопила в обятията му долу. Не можеше да я остави на Рун и другите.

Застана до масата и хвърли на нея идентификационните си табелки.

— Участвам.

— Джордан... — Ерин се взираше в него, вътрешната борба между облекчението и страха беше изписана на лицето ѝ.

Той погледна табелките и се извърна. Когато ги получеха, родителите му щяха да помислят, че е мъртъв.

Кардиналът кимна сдържано, но в очите му гореше решимост. Джордан беше виждал подобно изражение на лицата на не един и двама генерали. Обикновено след като доброволно приемеш да направиш нещо. Нещо, което най-вероятно ще те убие.

Корза стана така рязко, че столът му се катурна и падна на плочките — след което ядосано напусна.

— Трябва да простите на Рун — рече кардиналът. — В миналото той плати ужасна цена, докато служеше на пророчеството.

— Каква цена? — Джордан вдигна стола, обърна го и го яхна наопаки.

— Беше преди почти четиристотин години. — Очите, отразяващи светлината на лампите, се загледаха покрай него към модерните светлини на града. — Сигурен съм, че ако пожелае да ви разкаже, ще го направи.

Джордан донякъде беше очаквал подобен отговор. Облегна ръце върху облегалката на стола.

— И тъй, след като всички сме в кюпа, защо не ни разкажете за пророчеството и защо тримата сме толкова специални?

Ерин отпусна ръце в скута си като ученичка и се наведе напред, също в очакване на отговори.

— Когато книгата била запечатана, според пророчеството... — Кардиналът млъкна и поклати глава. — По-добре просто да ви покажа.

Отвори чекмеджето на масата и извади мека кожена папка. Не приличаше на никакво пророчество. Но когато я отвори, Ерин се наведе напред. Джордан също придърпа стола си и застана рамо до рамо с нея.

— Това ли е? — попита тя.

Кардиналът извади документ в пластмасов калъф. Джордан не беше специалист, но пергаментът изглеждаше толкова стар, колкото и градът около него. Единствената страница беше изписана с тъмно мастило. Не можеше да прочете буквите, но му изглеждаха познати.

— На гръцки ли е? — попита той.

Ерин кимна, наведе се още напред и зачете на глас:

— „Ще дойде ден, когато Алфата и Омегата ще излее своята мъдрост в Евангелие на Безценната кръв, за да могат синовете на Адам и дъщерите на Ева да го използват при нужда.“

— Алфата и Омегата ли? — попита Джордан.

— Исус. Поне така си мисля. — Тя отново насочи вниманието си към пергамента и продължи да чете, като движеше пръст по пластмасата. — „До този ден благословената книга ще бъде скрита в кладенец от най-пълен мрак от момиче.“ — Ерин спря за момент. — Или може би „жена“? Не е ясно. Написано е „момиче с покварена невинност“. Но последната дума може да означава също и „познание“. Библейските понятия за познание, добро и зло често се преплитат.

На Джордан вече започваше да му се вие свят.

— Какво ще кажеш за един бърз превод? А после да обсъдим особеностите?

— Добре. — Тя продължи: — „До този ден благословената книга ще бъде скрита в кладенец от най-пълен мрак от Момиче с покварена невинност, Рицар на Христа и Воин на Човека.“

Пое отново дъх.

„По същия начин и други трима ще върнат книгата. Само Жена на познанието, Рицар на Христа и Воин на Човека могат да отворят Христовото евангелие и да разкрият на света Неговата слава.“

Кардиналът впери поглед в Ерин.

— Мисля, че това сте вие, доктор Грейнджър, заедно със сержант Стоун и отец Корза.

Ерин погледна пергамента.

— Защо смятате, че сме точно ние?

— Тримата отидохте заедно на мястото, където е била скрита книгата. Всеки от вас изигра роля в побеждаването на създанията на мрака и се върнахте живи, за да видите звездите в пустинята.

Джордан въздъхна шумно, което накара другите да се обърнат към него. Всичко това приличаше на религиозни глупости и той им каза защо.

— Но ние не намерихме книгата. Нея вече я няма, изнесена е. Някой сигурно вече я е отворил, при това отдавна.

— Не, синко. Ако я бяха отворили, светът щеше да се промени. Чудесата щяха да бъдат нещо обичайно.

— Може би — рече Джордан. — Но така или иначе, някой вече я е открил и я е взел. Те трябва да са онези, за които говори пророчеството, нали така?

Кардиналът поклати глава.

— Пророчеството не казва кой ще я открие, а само кой трябва да я отвори. Мисля, че у когото и да се намира книгата, той не може да я отвори, защото не е част от триото на пророчеството. Мисля, че вие обаче сте.

— Къде трябва да идем, за да търсим книгата? — попита Ерин.

Кардинал Бернар поклати глава.

— Нямам отговор на този въпрос. Рун каза, че не е открил нищо в гробницата, което да посочва кой я е ограбил.

Ерин се обърна към Джордан, явно с молба за разрешение. Той кимна. Вече не виждаше смисъл да пази тайни. Тя бръкна в джоба си и бавно извади нацисткия медальон.

— Намерих това в ръката на мъртвото момиче. Трябва да го е грабнала от онези, които са откраднали книгата и са я убили.

Кардиналът протегна ръка. След кратко колебание Ерин пусна сребърния диск в дланта му, облечена в червена ръкавица.

Кардиналът го разглежда в продължение на цяла минута, като внимателно изучаваше надписа по края, после го прочете на глас.

— Аненербе.

— Запознат ли сте с тази организация? — попита Джордан.

— Нашият орден често имаше изследователски интереси, сходни с интересите на тази група. Аненербе прерови Светите земи за изгубени артефакти и религиозни предмети с тайнствена сила. Всъщност свещеникът, който навремето ръководеше издирването на Евангелието, имаше за задача да следи и Аненербе. За съжаление изгубихме отец Пиер през Втората световна война. — Кардиналът целуна кръста си и продължи: — Изгубихме толкова много хора по онова време.

Джордан знаеше как се чувства.

Бернар се изправи бавно и умислено и върна медала на Ерин.

— Един човек трябва да види това. Имаме Папски университет, ръководен от нашия орден, който е скрит в манастира в Етал, Германия. Те имат огромна научна библиотека. Там ще намерите записите ни за Аненербе и дейността ѝ по време на войната и след нея. Може би това трябва да бъде първата спирка по пътя ви.

Джордан погледна към Ерин.

— Имаш ли по-добри идеи?

— Нещо по-добро от библиотека на сангвинисти? — Тя изглеждаше готова да тръгне незабавно. — С нетърпение очаквам да я видя.

Джордан се ухили. Изобщо не се учудваше. Вълнението ѝ беше заразно.

— Освен ако отец Корза няма възражения, да започнем оттам.

— Ще се погрижа да ви посрещнат. Аз трябва да се върна в Рим, за да подготвя Ватикана, ако имате успех.

Кардиналът понечи да стане, но Джордан вдигна ръка.

— Преди това искам да помоля за една услуга.

— Да?

— Написал съм писма за всеки член на екипа ми. — Говореше с равен глас, делово, опитваше се да не мисли. — Писма, които трябва да се изпратят на семействата им в случай на смъртта им, както и на моята. Оставил съм инструкции на командира си къде са и какво да се прави с тях. Бихте ли се погрижили да бъдат изпратени?

Бернар сведе глава.

— Ще го направя, синко. Поддържаме контакти с много военни свещеници.

Джордан прочисти гърло и заговори официално.

— И още нещо, Ваше Високопреосвещенство.

— Разбира се.

Той бръкна в малък, затворен с цип джоб на якето си и извади венчалния си пръстен. Задържа го между палеца и показалеца си, спомняйки си дъждовния ден, в който Керън го беше сложила на пръста му, момента, който се носеше към него като товарен влак още от втората му година в гимназията. Никога не бяха помисляли, че ще се разделят.

— Моля да се погрижите това да стигне до семейството на жена ми — каза той. — Винаги съм им казвал, че ако умра, ще го получат. Искаха да го заровят до надгробния ѝ камък.

25.

Ерин отпиваше глътка вода, когато Джордан предаде халката на починалата си жена. Едва не се задави от изненада.

Венчалният пръстен сияеше в златно, преди червената ръкавица на кардинала да се затвори около него.

— Както желаеш, синко. Ще бъде направено.

„Значи Джордан не е женен, а вдовец.“

Мъчеше се да вкара тази промяна в общата ѝ представа за него, като едва чуваше инструкциите на сержанта къде могат да бъдат намерени писмата му и на какъв адрес да изпратят пръстена. Трябваше да е женен. Светлата ивица на пръста го разкриваше. Стана ѝ много криво, че е интерпретирала неправилно данните. Бил е вдовец, който явно е обичал жена си и не е искал да се раздели с нея.

Това променяше всичко. Ако беше сам, действията му можеха да се разглеждат в различна светлина — като нейните собствени. Започна да прехвърля всичките им досегашни контакти и най-сетне стигна до онази целувка в стаята му.

Откри, че докосва с пръсти устните си, събра сили да махне ръката си.

— Извинете, Ваше Високопреосвещенство — разнесе се сприхав глас и накара всички да вдигнат глави. Отец Амвросий вървеше към тях. — Мога ли да разчистя?

Ерин стана, несигурна къде да иде.

— Разбира се, синко — каза благо кардиналът. — Приключихме с вечерята.

В желанието си да си намери работа и да насочи мислите си другаде, Ерин помогна на отец Амвросий да раздигне масата, докато Джордан и кардиналът продължаваха да говорят. Тя забързано последва нервния свещеник с чиниите обратно към стълбите.

Затвори вратата, тъй като искаше да остане за момент насаме с отец Амвросий.

— Бих искала да говоря с отец Корза — рече тя.

Отец Амвросий взе единствения останал грозд в купата и го изяде. Изглеждаше по-спокоен, когато не бе в присъствието на кардинала. Или може би не я смяташе за заплаха за положението си.

— Може да опитате да поговорите с него, но нашият отец Корза не е от общителните.

— Нямам нищо против да рискувам — отвърна тя.

— Добре тогава. — Отец Амвросий се усмихна сковано, сякаш криеше някаква тайна. — Но се смятайте за предупредена.

Тя го последва до изненадващо модерна кухня и остави чиниите в умивалника.

Отец Амвросий взе два месингови свещника от един шкаф, сложи им свещи и ги запали.

— Там, където отиваме, няма осветление — обясни той.

Подаде ѝ единия свещник и се върна на витото стълбище. Спуснаха се надолу, като подминаха килиите, където двамата с Джордан се бяха измили и където се целунаха. Стъпките ѝ се забързаха, когато минаваше покрай това ниво.

Докато слизаха, Ерин се питаше как е най-подходящо да се обърне към Рун. Той беше ужасно ядосан, когато тя и Джордан се съгласиха да участват с него в тьрсенето. Но защо? Каква цена беше платил преди четиристотин години?

Замисли се за възрастта му. Възможно ли беше наистина да е на петстотин години? Това означаваше, че е живял през Ренесанса. Вежливото му поведение и маниери сега изглеждаха по-смислени, но нищо друго нямаше логично обяснение.

Като например — защо в момента слиза по стълбите?

Част от причината беше проста — за да избяга. Нуждаеше се от пространство и време, за да се настрои за новия Джордан.

Но Рун също така знаеше отговори, от които тя се нуждаеше.

От реакцията на свещеника в градината Ерин предположи, че Рун ще бъде по-откровен за опасностите пред тях — или най-малкото по-прям от кардинала. Макар вече да беше взела решение, тя искаше да знае всичко възможно за това дирене. Рун можеше да ѝ даде отговори или пък, по-вероятно, просто щеше да я изгледа с онези негови тъмни очи, без да каже нищо. Все пак трябваше да опита.

Отец Амвросий спря пред друга масивна дървена врата. Помъчи се да я отключи с шперц от връзката, която носеше на колана си. Ръждивата ключалка изглеждаше така, сякаш не е била използвана от години.

Косъмчетата на ръцете ѝ настръхнаха, когато я сполетя неканен страх. Ами ако отец Амвросий възнамеряваше да ѝ направи нещо? Наруга се за глупавата мисъл. Джордан и кардиналът я видяха да излиза с него. Нямаше да посмее да я докосне и с пръст. Въпреки това сърцето ѝ така и не се успокои.

Ключалката най-сетне се предаде. Отец Амвросий с мъка отвори тежката врата и посочи към тъмното помещение.

В другия му край Рун беше коленичил пред нещо като олтар, макар че бе твърде тъмно, за да го види добре. Помещението се осветяваше от една-единствена молитвена свещ, но по-голямата част от светлината ѝ се поглъщаше от аленото стъкло около нея. Мъничкото пламъче разкриваше висок сводест таван и прозорци със стъклописи, които явно гледаха само към скала. Имаше празни дървени пейки, разделени от изтъркана пътека, минаваща през средата.

Дали това не беше параклис на сангвинистите?

Отец Амвросий ѝ даде знак да влезе първа и тя тихо пристъпи напред, но направи само няколко крачки, тъй като не искаше да пречи на молещия се Рун.

Когато вратата се затвори зад нея, течението угаси свещта ѝ. Трябваше да се сети да прикрие пламъчето. Обърна се към отец Амвросий — и откри, че той не е влязъл с нея.

Върна се при вратата и опита дръжката.

Заключено.

Беше затворена сама с Рун.

Спря, несигурна какво да прави. Нямаше да достави удоволствие на отец Амвросий, като заблъска по вратата и замоли да я пусне. Не искаше и да пречи на молитвата на Рун.

Той явно беше потънал в медитация, щом още не беше забелязал появата ѝ. Рун обаче забелязваше всичко. Сетивата му бяха по-остри от нейните, но външно с нищо не показваше, че знае, че тя е тук.

Нима бе толкова изгубен във вярата си?

Изпита мъничко завист към подобна всеотдайност.

В тишината чу тихи думи, прошепнати на латински. Лесно ѝ беше да ги преведе, защото ги бе чувала достатъчно често по време на литургиите в детството ѝ.

— Кръвта на нашия Господ Исус Христос, която бе пролята за теб, запазва тялото и душата ти във вечен живот. Изпий това и помни, че кръвта Христова беше пролята за теб, и бъди благодарен.

Даваше си причастие. За първи път Ерин наистина разбра смисъла зад молитвите. Всичко, което знаеше за Христос, трябваше да бъде преосмислено. Вярванията, които някога бе отхвърлила, се оказваха истина, подкрепени от история, за която дори не беше помисляла, че е възможна.

— Кръвта на нашия Господ Исус Христос те запазва във вечен живот.

Той приближи голям потир до устните си и изрече напевно:

— Кръвта Христова, чашата на спасението.

В пустинята се беше срамувал да пие виното пред нея и Джордан. Ерин се промъкна до вратата и понечи да почука, но се въздържа.

Колкото и да му беше омразно на Рун, че тя и Джордан са го видели уязвим, положението щеше със сигурност да е много по-лошо, ако отец Амвросий го видеше в миг на слабост.

Обърна гръб на свещеника, за да го остави насаме. Седна на пода, обви с ръце коленете си и зачака.

Рун вдигна студената чаша до устните си и вдиша познатите аромати на злато и вино. Тази нощ се нуждаеше от Христовата кръв повече, отколкото от много години насам. Щеше да му помогне да се излекува и да уталожи гнева му. Макар да бе наясно с рисковете, Бернар беше обвързал с него невинната жена и войника. Те бяха приели, без да разбират до какво щеше да доведе това търсене. Дали и той е бил толкова прибързан, когато бе крехък човек?

Срамът го изгаряше. Вината не беше само на Бернар. Действията на Рун бяха довели войника и жената тук. Беше им казал забранени неща. Беше ги спасил, когато трябваше да ги остави да умрат.

Ако се провалеше сега, те щяха да искат да ги беше оставил да намерят бърза смърт в пустинята.

Вдигна за последен път чашата и пи. Дълго и на големи глътки. Течността попари устните и гърлото му. Тя не бе ферментирал гроздов сок, а същността на кръвта на самия Христос, която изгаряше греха, течащ в опетненото му тяло. Остави пресушената чаша, вдигна ръце на височината на раменете си и остави пламъците на Христовия дар да го изгарят, докато довършваше молитвата си. Пара се издигаше от устните му и последните думи се отрониха с мъка от тях. После коленичи, изпълнен единствено със спомена за греха си.

Върна се в настоящето, в себе си, проснат на каменния под на параклиса. Лежеше и мислеше отново за онова посещение в замъка. Трябваше да последва инстинкта си и да избяга завинаги, никога да не се връща при нея.

А вместо това, както сега, той се бе оттеглил в тъмния покой на църквата. Ярките аромати от живота му се разтвориха в прах, пот на мъже и смътен дъх на тамян, примесен с аромата на дървото, от което беше изтекъл.

Но нищо не беше зелено и живо.

През онези отдавна отминали нощи беше изпълнявал свещеническите си задължения. А денем се взираше в ясните очи на Дева Мария, която плачеше за сина си, и си мислеше единствено за Елизабет. Спеше само тогава, когато се налагаше, защото винаги сънуваше, че не я е предал, че е прегърнал топлото ѝ тяло и я е утешил. Че целува сълзите ѝ и слънчевата ѝ усмивка се връща, предназначена за него.

През дългите години като свещеник вярата му беше останала непоклатима. Дотогава.

Беше загърбил мислите за нея и се беше молил, докато камъкът не протри коленете му. Беше постил, докато костите не го заболяха. Само той и един друг сангвинист през всички векове не бяха вкусвали човешка кръв, не бяха отнемали човешки живот. Беше си въобразявал, че вярата му е по-силна от плътта и чувствата му.

И си мислеше, че ги е победил.

Високомерието още го гризеше.

Гордостта му бе станала причина за неговото падение. И за нейното.

Защо виното трябваше да му покаже тази част от изкуплението му?

Удари на сърце проникнаха в мислите му и го върнаха в осветения от свещта параклис.

Човек? Тук? Подобно нещо бе забранено.

Вдигна глава от камъните. Някаква жена седеше с гръб към него, свела глава към коленете си. Формата на главата, тилът ѝ му изглеждаха познати.

Ерин.

Името изникна от мъглата от спомени и време.

Ерин Грейнджър.

Жената на познанието.

Ярост кипна в гърдите му. Още една невинна жертва, принудена да излезе на пътя му. По-добре да я убие сега, просто и бързо, вместо да я оставя на една по-жестока участ. Изправи се и зрението му се замъгли в алено по краищата. Опита се да пребори жаждата с молитва.

И тогава до ушите му достигнаха слабите удари на друго сърце, плътни и неравномерни.

Амвросий.

Свещеникът беше затворил Ерин с него или за да го посрами, или може би с надеждата, че самоналоженото наказание на Рун може да го накара да изгуби контрол над себе си, както едва не се бе случило.

Прекоси помещението толкова бързо, че Ерин трепна и вдигна умолително ръце.

— Съжалявам, Рун, не исках да...

— Знам.

Мина покрай нея и отвори вратата със сила, на която бе способен единствено сангвинист. Изпита задоволство, когато тежкото тяло на Амвросий се блъсна в стената.

После чу как забързаните му уплашени стъпки се отдалечават нагоре по стълбите.

Върна се при Ерин и ѝ помогна да стане, вдъхвайки аромата на лавандула от косата ѝ и леко мускусната миризма на отминаващия ѝ страх. Ударите на сърцето ѝ се забавиха, дишането ѝ се успокои. Задържа я секунда по-дълго от необходимото, усещаше топлината ѝ, не искаше да я пуска.

Тя беше жива.

За нищо на света нямаше да допусне това да се промени.

26.

Томи опря чело в прозореца на болничната стая и започна бавно да почуква дебелото стъкло, заслушан в глухия звук. Вече беше успял да се убеди, че това място е някаква военна болница или може би дори затвор.

Придърпа стойката на системата и се запита дали не може да я използва като таран, с чиято помощ да се измъкне.

А после какво?

Ако успееше да счупи стъклото и да скочи, дали щеше да умре? Преди две години бе гледал едно телевизионно предаване, според което падане от девет метра е почти гарантирано смъртоносно. А той беше още по-високо.

Поигра си с проводниците, прикрепени към системата. Медицинският екип следеше всичко — сърцето му, нивото на кислород в кръвта и разни други подобни неща. Надписите на иврит не му говореха абсолютно нищо. Баща му можеше да чете езика и се бе опитал да го научи, но Томи бе възприел само толкова, колкото да мине през своя бар мицва.[9]

Като си спомни за баща си, той видя отново черно-оранжевия газ, обгърнал родителите му.

Ако не им беше казал, че е безопасен, сигурно още щяха да са живи. Сега знаеше, че газът е бил отровен и че не беше подействал само на него. Беше чул един доктор да използва думата „неподатлив“. Може би е можел да измъкне родителите си на безопасно място. Странният свещеник в Масада го бе уверявал, че не е можел да направи нищо, но какво друго можеше да каже той?

„Ти си убил родителите си, хлапе. Ще идеш в ада, но ще мине много време, докато стигнеш там.“

Томи отново погледна през прозореца. Пустинята беше далеч долу. От тази височина сенките на камънаците приличаха на разлято мастило върху по-светлия пясък. Суров пейзаж, но оттук изглеждаше някак спокоен.

Някакво шумолене го стресна и насочи вниманието му отново към стаята.

Точно до него стоеше хлапе. Изглеждаше горе-долу на неговата възраст, но носеше сив костюм с елече. Душеше въздуха като куче и с всяко вдишване приближаваше носа си към Томи. Черните му очи проблясваха.

— Мога ли да ти помогна? — попита Томи и се дръпна назад.

В отговор получи усмивка — толкова студена, че чак потрепери.

Внезапно обхванат от ужас, Томи започна да натиска бутона за повикване, сякаш изпращаше сигнала SOS. Сви се до прозореца, сърцето му заби лудешки и мониторите започнаха да пищят като обезумели.

Момчето намигна.

Томи остана поразен от шантавото действие.

Кой намигваше в наши дни? Сериозно, кой...

Дясната ръка на хлапето беше толкова бърза, че Томи дори не видя размазано петно, докато ръката не спря под челюстта му. Остра болка прониза врата му.

Томи вдигна двете си ръце, за да опипа мястото. През пръстите му потече кръв. Бликаше на тласъци от гърлото, пропиваше болничната пижама, капеше на пода.

Момчето свали ръка и го загледа, навело леко глава настрани.

Томи стисна гърлото си в опит да спре червения поток, като буквално се душеше. Кръвта обаче продължаваше да тече между пръстите му.

Изкрещя, но от гърлото му излезе само топло клокочене, а по гърлото плъзна изгаряща болка.

Съзнавайки, че се нуждае от помощ, Томи издърпа кабелите на електрокардиографа. Зад него линията на монитора стана права и се включи аларма.

Незабавно двама войници се втурнаха в стаята с готови за стрелба автомати.

Видя шокираните им изражения — и момчето намигна отново.

„Лошо.“

Като се движеше с невъобразима бързина, хлапето взе един стол и го запрати в дебелия прозорец. И без да спира, метна Томи навън в нощта.

Най-сетне свободен.

Студеният въздух свистеше в ушите му, докато падаше. Топла кръв бликаше на тласъци от врата му.

Затвори очи, готов да види мама и татко.

Едва успя да си ги представи, когато земята го блъсна с ужасна сила. Никога досега не бе изпитвал по-голяма болка. Със сигурност щеше да свърши скоро. Просто трябваше.

Не свърши.

Куршуми вдигаха искри от асфалта около него. Войниците стреляха през счупения прозорец. Куршуми оставяха електрически следи от болка в гърдите му, в бедрото, в ръката.

Виеха сирени. Включиха се прожектори.

Момчето се приземи леко до него, сивите му велурени обувки докоснаха безшумно земята. Нима беше скочило? От тази височина?

Момчето сграбчи ръката му. Костите на Томи стържеха една в друга, докато хлапето го мъкнеше далеч от лъчите на прожекторите към пустинята, тичайки бързо като газела. Определено не му пукаше как камъните режат гърба на Томи, как ударите допълнително натрошават костите му.

А през цялото време безразличните звезди сияеха над тях.

Намигаха студено като момчето.

Томи искаше всичко това да приключи. Спеше му се. Искаше да умре.

Започна да брои до смъртта си.

„Едно. Две. Три. Четири...“

През мъглата от болка му хрумна най-лошата мисъл в живота.

„Ами ако изобщо не мога да умра?“

27.

Ерин бързаше няколко крачки зад Рун, който излезе от параклиса и тръгна нагоре по стълбите през лабиринта от тунели. Въпреки че той се движеше енергично, Ерин знаеше, че е забавил ход заради нея, но я беше страх да бъде близо до него. На трептящата червена светлина в параклиса яростта му беше очевидна. Сякаш едва се беше сдържал да не ѝ се нахвърли.

Ако не беше тъмният лабиринт от тунели, щеше да избяга. Само че свещта ѝ беше угаснала и ѝ трябваше светлината от молитвената свещ в ръката на Рун, за да се върне на безопасно място.

Накрая някъде отпред, от отворена врата, от която струеше светлина, отекнаха разгорещени гласове. Разпозна ги — гневния тембър на Джордан, превзето досадния тон на отец Амвросий и примирената въздишка на кардинал Бернар.

— Къде е тя? — прогърмя гласът на Джордан. Несъмнено питаше какво е направил отец Амвросий с нея.

Тъмната фигура на Рун изчезна през входа.

Ерин забърза след него и попадна в модерна стая с варосани стени, под от полиран камък и дълга маса, върху която имаше оръжия и муниции.

Всички очи се обърнаха към нея.

Лицето на Джордан се отпусна.

— Слава богу — въздъхна той, макар че Бог нямаше нищо общо със станалото.

Другите останаха с непроницаеми лица, с изключение на Рун.

Той се впусна напред, сграбчи отец Амвросий за гърлото и го блъсна в стената. Краката на дребния свещеник заритаха във въздуха.

— Кардинале! — изпъшка той, като се задушаваше.

Рун стисна гърлото му още по-силно.

— Ще си уредя сметките с теб, Амвросий. Хубаво го запомни.

Джордан направи крачка напред и вдигна ръце, сякаш се канеше да се намеси.

Лицето на кардинала стана безстрастно.

— Пусни го, Рун. Ще се погрижа да бъде порицан подобаващо.

Рун се наведе напред.

Единствено стоящата отстрани Ерин видя заострените върхове на зъбите му.

— Махай се от очите ми — заплашително изсъска той. — Ако не искаш разплатата да стане още сега.

Рун пусна свещеника, който беше пребледнял като смъртник. Значи и той беше видял острите зъби. Отец Амвросий дойде на себе си, побърза да се отдалечи и си плю на петите.

Джордан пристъпи към нея.

— Ерин, добре ли си? Къде беше? Какво стана?

— Нищо ми няма.

Не искаше да говори за случилото се, особено докато не свикне с промяната в семейното положение на новия ѝ съекипник. Въпреки това беше повече от благодарна, че той също ще участва в експедицията. Представи си мрачната ярост на лицето на Рун, когато я беше погледнал в параклиса, острите му зъби, когато заплаши отец Амвросий.

Присламчи се към утешителната топлина на Джордан.

— Благодаря.

Кардинал Бернар се прокашля.

— Тъй като се върнахте при нас, доктор Грейнджър... може би е добре да довършим нашия разговор за стригоите.

Той посочи към отрупаната с оръжия маса. Ерин застана по-далеч от Рун, макар че сега той изглеждаше отново спокоен.

Джордан взе чифт очила от масата и ги заразглежда.

— За нощно виждане са, но изглеждат странно.

— Специален дизайн, който може да работи в нощен и инфрачервен режим — обясни Бернар. — Полезно пособие. Нощният режим ви позволява да различите противника в тъмното, но тъй като стригоите са студени, инфрачервените очила не регистрират телесна топлина. Ако превключвате между двата режима, ще можете да различавате хора от стригои нощем.

Обхваната от любопитство и желание да провери сама, Ерин взе другия чифт и погледна към Джордан. Косата и върхът на носа му бяха жълти; останалата част от лицето му изглеждаше топла и червена. Той помаха с оранжева ръка.

„Определено е топлокръвен.“

Спомни си топлината на целувката му — и побърза да натика тази мисъл някъде по-надалеч.

Забързано насочи очилата към Рун. Макар кардиналът току-що да беше казал, че тялото му ще бъде със стайна температура, Ерин все пак се изненада, когато видя лицето му в същите студени пурпурни и тъмносини тонове като стената зад него. Когато превключи на нощно виждане, всички изглеждаха еднакво.

— Как е? — попита Джордан.

— Отлично.

Ето че още един технически инструмент показваше колко различен е Рун от тях. Дали изобщо имаха нещо общо помежду си?

— Това са сребърни куршуми за оръжията. — Кардиналът подаде на Джордан дървени кутийки. — Трудно е да спреш нападащ стригой с огнестрелно оръжие, но тези куршуми помагат. Имат кух връх и се пръсват при удар, за да увеличат максимално количеството сребро, което влиза в контакт с кръвта им.

Джордан подхвърли един патрон и го вдигна към светлината. Куршумът и гилзата проблеснаха в сребристобяло.

— Как помага това?

— Уникалната ни кръв е неподатлива за болестите на смъртните. Можем да живеем вечно, освен ако не станем жертви на насилствена смърт. Имунната ни система превъзхожда вашата във всяко едно отношение, освен когато не става дума за сребро.

— Но вие носите сребърни кръстове. — Ерин посочи кръста върху червеното расо на кардинала.

Кардиналът целуна върха на пръстите си и докосна кръста на гърдите.

— Да, всеки сангвинист носи този товар, за да помни, че е прокълнат. Ако докоснем среброто... — Той свали кожената ръкавица и докосна с блед пръст куршума в ръката на Джордан. До Ерин достигна миризма на изгоряло месо. Кардиналът вдигна пръст, за да ѝ покаже къде среброто беше изгорило плътта му. — Изгаря дори нас.

— Но не толкова силно, колкото стригоите, обзалагам се — вметна Джордан, докато прибираше патроните.

— Така е — призна Бернар и сведе глава. — Като сангвинист, аз съществувам в състояние между проклятието и светостта. Среброто ме изгаря, но не ме убива. Стригоите нямат защитата на Христовата кръв във вените си, така че за тях среброто е смъртоносно. — Той отново си сложи ръкавицата. — Светите предмети също могат да бъдат от известна полза, макар да не могат да убиват.

— Тогава как да се защитаваме? — попита Джордан.

— Съветвам ви да гледате на стригоите като на животни — отвърна кардиналът. — За да ги елиминирате, трябва да ги раните смъртоносно с традиционни оръжия, също като всеки друг звяр.

Ерин погледна към Рун, който по никакъв начин не реагира, че го наричат животно.

Свещеникът просто извади кинжал и сряза дланта си.

Ерин ахна.

Очите му се насочиха към нея, докато кръвта капеше по масата.

— Трябва да разберете напълно — рече той.

— Не ви ли боли? — не се сдържа Ерин.

— Усещаме много неща по-остро от хората. В това число и болката. Така че да, боли, но гледайте раната.

Той вдигна разтворената си длан. Течащата кръв спря така внезапно, сякаш беше врътнал кранче. Кръвта по краищата на раната дори се просмука обратно в ръката.

— И ни показвате този страхотен малък фокус, защото... — обади се Джордан.

— Тайната е в кръвта ни. Тя тече сама през телата ни и е жива сила. Това означава, че раните ни спират да кървят почти незабавно.

Ерин се наведе напред.

— Значи не се нуждаете от сърце, което да изпомпва кръвта? Тя се движи сама, така ли?

Рун кимна.

Ерин се замисли върху наученото. Дали това не беше в основата на легендите за ходещи мъртъвци? Дали стригоите изглеждат мъртви, защото са студени и нямат биещи сърца?

— Ами дишането? — попита тя, опитвайки се да научи всеки детайл.

— Дишаме само за да надушваме — обясни Рун. — Но иначе не ни е необходимо. Можем да задържим дъха си за неопределено време.

— Още добри новини — промърмори Джордан.

— Е, вече разбирате — изтъкна Рун. — Както ви предупреди кардинал Бернар, ако посечете стригой, продължавайте да режете. Не приемайте, че е смъртно ранен, защото най-вероятно не е. Бъдете нащрек през цялото време.

Джордан кимна.

— Стригоите са уязвими единствено за огън, сребро, слънчева светлина и рани, които са толкова сериозни, че кръвта не може да спре достатъчно бързо.

Джордан се загледа към арсенала, явно доста по-разтревожен, отколкото беше преди малко.

— Благодаря за инструктажа — промърмори той.

Кардиналът посочи няколкото ножа на масата.

— Всички тези оръжия са покрити със сребро и са благословени от църквата. Мисля, че ще ги намерите за по-ефективни от ножа на глезена ви, сержант Стоун.

Джордан вдигна ножовете един по един, като ги преценяваше на тежест. Избра си един с дръжка от кост и дълъг около трийсетина сантиметра. Огледа го внимателно.

— Това е американски ловджийски нож.

— Подходящо оръжие — одобри Рун. — Ножът е от времето на Гражданската война и бе носен от наш брат, който загина в битката при Антиетам.

— Едно от най-кървавите сражения в онази война — отбеляза Джордан.

— Оттогава острието е посребрено. — Рун погледна сержанта. — Носете го добре и с уважение.

Джордан кимна сериозно, оценявайки историята на оръжието.

Ерин си спомни битката с ножове в гробницата. Никога вече нямаше да се крие безпомощна в сандъци.

— Аз също искам един. И пистолет.

— Можете ли да стреляте? — попита я кардиналът.

— Ловувах като дете, но никога не съм стреляла по нещо, което не смятам да изям.

Джордан отново пусна онази своя крива усмивка.

— Тогава си мисли, че стреляш по нещо, което иска теб да изяде.

Тя се усмихна насила. Все още ѝ призляваше при мисълта, че трябва да стреля по някого, дори по стригой. Те изглеждаха като хора; всъщност някога са били хора.

— Те няма да се поколебаят да ви убият, че и по-лошо — рече Рун. — Ако не можете да се решите да отнемете живота им...

— Недей така, синко — прекъсна го кардиналът. — Не всеки е замесен от войнишко тесто. Доктор Грейнджър ще бъде с вас като учен. Сигурен съм, че ти и сержант Стоун можете да осигурите безопасността ѝ.

— Не споделям подобна безрезервна вяра в нашите способности — възрази Рун. — Тя трябва да бъде готова да се защити.

— И ще го направя. — Ерин взе един „Зиг Зауер“.

— Отлично оръжие. — Кардиналът ѝ подаде няколко кутийки със сребърни патрони.

Тя прибра пистолета в кобур за рамо. Чувстваше се нелепо в дългата си пола, сякаш участваше в някакво шоу за Дивия запад.

— Мога ли да получа чифт джинси?

— Ще се погрижа — обеща Бернар и посочи дрехите, окачени на стената — два дълги кожени шлифера. — Тези също са за вас.

Джордан отиде до палтата и опипа по-голямото.

— От какво са ушити?

— От кожата на вълк бласфемари — отвърна кардиналът. — Издържа както на ножове, така и на куршуми.

— Като бронежилетка — одобрително рече Джордан.

Ерин взе по-малкото палто, което несъмнено бе предназначено за нея. Беше близо два пъти по-тежко от обикновено яке. Иначе изглеждаше нормално, просто от скъпа кожа.

Джордан облече своето. Беше с цвета на млечен шоколад и му отиваше идеално. Изглеждаше дори по-добре, отколкото в маскировъчна униформа.

Ерин наметна своето, което бе малко по-светло от това на Джордан. Стигаше до коленете ѝ, но беше достатъчно широко, за да ѝ позволява да се движи свободно. Кръглата яка докосваше брадичката ѝ и пазеше шията.

— Искам да ви дам и това. — Рун пъхна в ръката ѝ сребърен накит — верижка с православен кръст.

Преди години беше носила подобен кръст всеки ден — докато не го изхвърли от гърба на коня, когато избяга. След като години наред баща ѝ се беше опитвал да ѝ набие Бог в главата, накрая бе успял само да го избие.

— Каква полза от него? — попита тя. — Кардиналът каза, че свещените предмети не са толкова мощни срещу стригои.

— Това не е просто оръжие. — Рун говореше толкова тихо, че Ерин трябваше да напрегне слух, за да го чува. — А символ на Христос. По-силно е от всяко оръжие.

Ерин се взря в искрените му очи. Нима се опитваше да я върне отново в лоното на църквата? Или беше нещо повече?

От уважение към онова, което видя в погледа му, тя си сложи кръста.

— Благодаря.

Рун сведе едва-едва глава, после подаде друг кръст на Джордан.

— Не е ли рано за размяна на накити? — попита младият мъж.

Рун се намръщи объркано.

Ерин се усмихна — и се почувства по-добре.

— Не му обръщай внимание. Просто те дразни, Рун.

Джордан въздъхна, сложи ръце на кръста си и зададе последния си въпрос.

— И кога потегляме?

Бернар отговори без капка колебание.

— Веднага.