Кървавото евангелие

28.

До зазоряване имаше още часове. Джордан се размърда на задната седалка на черния „Мерцедес S600“ седан. Загледа се през прозореца към черната баварска гора, където нощта все още имаше пълно господство. Ерин седеше до него, а Корза караше умело, демонстрирайки свръхестествените си рефлекси.

„Марио Андрети със свещеническа якичка.“

Отвъд виещата се ивица асфалт смърчове и ели се очертаваха като черни силуети на фона на тъмносивото небе. Мъгла пълзеше бавно от тъмното като призрачни пръсти. Джордан разтърка очи. Трябваше да престане да мисли като човек, попаднал във филм на ужасите. Реалността беше достатъчно смахната и без да позволява на въображението си да се развихри с пълна сила.

Прозя се. Умората от полета още си казваше думата. Едва успя да се качи в луксозния частен самолет на Ватикана и моментално заспа в огромното кресло. Направо не можеше да повярва, че все още е същата нощ. Бяха напуснали Йерусалим само преди четири часа, полетели на север с максималната скорост, на която бе способна машината.

Когато самолетът кацна в Мюнхен, Ерин имаше очарователно сънен вид, така че явно беше успяла да подремне.

Сега тя се беше извърнала от него и гледаше през своя прозорец. Беше облечена в прости сиви джинси, бяла риза и коженото палто, което ѝ бе дал кардиналът. Джордан прокара пръст по високата яка на собствената си дреха. Като се изключи стягането във врата, това бе най-удобната броня, която бе носил някога, при това приличаше на обикновено палто. Въпреки това, като се имаше предвид срещу какво се изправяха, бронята можеше да се окаже недостатъчна.

Седящият зад волана Корза беше захвърлил раздраното расо и също бе в кожено облекло — черно, по-хубаво и по-добре ушито от това на Ерин и Джордан. Дългата нощ явно не му се беше отразила по никакъв начин.

Дали беше спал в самолета? Нуждаеше ли се изобщо от сън?

Джордан не беше произнесъл нито дума откакто бяха потеглили — не искаше да разсейва Корза, докато шофира. Ерин също си мълчеше, но той се съмняваше, че го прави поради същата причина.

Още не можеше да проумее реакцията ѝ. Откакто беше предал на кардинала венчалната си халка, Ерин като че ли стоеше настрана от него. На няколко пъти забеляза, че го поглежда крадешком, сякаш не смееше да се обърне открито към него.

Ако знаеше, че оповестяването, че не е семеен, ще намали интереса ѝ към него вместо да го увеличи, щеше да предаде пръстена на Бернар на четири очи. Ала какво знаеше той за жените? Беше прекарал годината от смъртта на Керън скрит зад халката.

Ерин се размърда до него.

— Онова там е село Етал.

Той се наведе да погледне в посоката, в която сочеше.

Отпред светещи улични лампи осветяваха бели постройки с кафяви покриви, сгушени сред иглолистната гора. Повечето прозорци все още бяха тъмни в ранния час. Мястото изглеждаше като взето от пощенска картичка — живописно селце с думите „Насладете се на Бавария!“ на преден план. Трудно можеше да се повярва, че малкото селище крие тъмна тайна — че е твърдина на сангвинистите.

Рун мина през селото, без да намали.

След няколко остри завоя пред тях се появи величествена барокова сграда, разделена на две извисяващи се крила. В центъра към небето се издигаше купол, върху който имаше масивен златен кръст, сияещ на лунната светлина. По бялата като кост фасада имаше безброй арки, приютили статуи и украсени прозорци.

— Абатство Етал — с благоговение произнесе Ерин и изправи гръб на мястото си. — Надявах се да го видя някой ден.

На Джордан му стана хубаво, че отново я чува да говори.

Тя продължи и в гласа ѝ отново се долавяше предишната възбуда:

— Людовик Баварски избрал да построи манастира тук, защото конят му се поклонил три пъти на това място.

— Как можеш да накараш кон да се поклони? — учуди се Джордан.

— Явно с божествена намеса — отвърна Ерин.

Той ѝ се ухили и се наведе напред към свещеника.

— За този манастир ли ставаше дума, падре? Тук ли се намира тайният университет?

— Отзад. И предпочитам да ме наричате Рун, а не падре.

Колата поднесе на ъгъла и изпод гумите захвърча чакъл. Фаровете осветиха по-прости сгради отзад — бели и с червени покриви, по-скромни и аскетични. По стил те май подхождаха повече на сангвинистите.

Рун рязко спря до една невзрачна постройка. Свещеникът беше слязъл преди двигателят да затихне напълно. Остана до колата и оглеждаше околните хълмове, като движеше единствено очите си. Ноздрите му се разшириха.

Ерин посегна към дръжката на вратата, но Джордан я спря.

— Да изчакаме, докато не каже, че можем да слезем. И се закопчай, ако обичаш.

Искаше тя да бъде защитена колкото се може повече. Отвън Рун бавно се завъртя в кръг, сякаш очакваше атака от всяка посока.

Рун пусна сетивата си и чу сърцата на хората, които спяха в съседния манастир. Надуши борова смола от гората и горещ метал от колата, чу тихото шумолене на крилете на сова над дърветата, бързото топуркане на полска мишка под земята.

Не откри никаква заплаха.

Пое дъх, за да се отпусне, да стане едно цяло с нощта. Прекарваше по-голямата част от живота си затворен и отдаден на молитви или в лов, беше прекалено зает във войната, за да се наслади на природата. Когато облече расото на ордена, необичайно чуждите му сетива го плашеха, напомняха му непрекъснато, че е прокълнат, но сега той ценеше високо редките моменти, когато можеше да спре и да общува с Божието творение по най-пълен и интимен начин. Чувстваше се по-близо до Бог в тези моменти на самота; далеч по-близо, отколкото когато падаше на колене в някой подземен параклис.

Егоистично пое още един дъх.

После жената се размърда в колата и му напомни за дълга му.

Обърна се към масивната главна постройка и двете ѝ крила. Огледа задните прозорци, като дебнеше и за най-малкото движение. Като че ли никой не ги шпионираше отвътре. В основата на една от по-малките кули имаше дебела затворена врата. Рун пусна сетивата си през яките дъски, но не чу удари на сърце от другата страна — само шепот, предназначен единствено за неговите уши.

— Рун, добре дошъл. Всичко е спокойно.

Той се отпусна, когато чу познатия глас с немски акцент.

Обърна се и отсечено кимна на Джордан. Поне войникът имаше достатъчно здрав разум да остане в колата с Ерин. Двамата слязоха, твърде шумно и тромаво за острия слух на Рун.

Джордан застана между Ерин и тъмната гора, за да я предпази от най-вероятната посока на атака. Рун беше забелязал, че има добри инстинкти. Може би това щеше да се окаже достатъчно.

Дебелата врата се отвори, преди да стигнат до нея.

Рун отстъпи встрани, за да пусне другите двама пред себе си. Колкото по-скоро влязат на закрито, толкова по-добре.

Докато Джордан и Ерин се мушкаха през малкия вход, Рун се огледа за последен път. Не откри никаква заплаха, но чувството за опасност все така го държеше нащрек.

29.

Батори лежеше по корем сред дърветата по хълма над манастира. Остави студената влага на нападалите листа да успокои яростта, кипнала в нея при вида на Рун Корза.

Голи липови клони скърцаха над главата ѝ. Батори гледаше през мощния бинокъл как рицарят слиза от автомобила зад манастира. Беше застанала на пост далеч от комплекса, извън обхвата на сетивата на сангвиниста. Предпазливостта, с която рицарят стоеше до задния вход, издаваше подозренията му, но още не я беше открил.

Точно сега единственият ѝ враг беше мъглата.

Когато Корза изчезна в сградата, тя отпусна с облекчение чело на ръката си.

Рискованият ход, който бе направила, се отплащаше чудесно.

Беше изпратила снимките на нацисткия медальон на трима историци, свързани с Белиал. Докато те се препираха за важността му, тя беше поела по друг курс и се бе обърнала към мрежата си от шпиони в Светите земи. Те ѝ съобщиха новината, че Корза планира да лети до Германия, но не знаеха къде точно ще кацне и къде ще отиде.

Тя обаче се досети — или най-малкото подозираше.

Корза нямаше да се отклони за много време от следата на книгата. Щеше да използва единствената следа от гробницата и да се консултира с верните на ордена му историци, също както беше направила самата тя. Батори знаеше за манастира Етал и Папския университет на учените сангвинисти, посветен на исторически проучвания от края на Втората световна война.

Разбира се, че щеше да дойде именно тук.

Затова беше действала на своя глава — знаеше, че чакането на разрешение може да се проточи прекалено дълго. Събра всички сили на стригоите от Светите земи, същинска малка армия, и ги скри в калта и нападалите листа.

Беше дързък ход, подкрепен от Тарек, който тайно се надяваше тя да се провали.

Магор се размърда до нея и опря глава в рамото ѝ. Тя се облегна на него. Въпреки че носеше дебело, подплатено с козина палто, за да се предпази от ледения студ на баварските нощи, Батори се радваше на горещото като пещ тяло на Магор и още повече на обичта, която струеше от него и също я обгръщаше с топлина, както правеше плътта му. На свой ред той търсеше подкрепа от нея. Батори усещаше безпокойството в гърдите му.

Това бе странен и непознат свят за пустинния вълк.

„Успокой се... — излъчи тя към него. — Тук плячката кърви толкова лесно, колкото и сред пясъците...“

От другата страна се размърда друг — онзи, който я презираше.

— Да взема ли останалите и да приближа? — попита Тарек. — Сърцето ми не бие и не може да ме издаде. За разлика от теб.

Тя преглътна обидата. Подозираше, че Тарек иска да ѝ открадне момента на славата.

— Оставаме тук — спря го тя. — Не бива да рискуваме да вдигнем тревога.

Миризмата на гнило от мокрите листа нахлу в ноздрите ѝ. За разлика от Магор тя се опиваше от нея. След години в сухата пустиня на Юдея тя посрещаше с радост познатите звуци и миризми на гората. Напомняха за дома ѝ в Унгария и тя почерпи сила от онези щастливи спомени за времето преди да бъде белязана от Него.

— Този път имаме повече бойци — не отстъпваше Тарек. — Можем да ги пипнем, да изкопчим информацията от тях и сами да намерим книгата.

Зад думите тя долови силното му желание да отмъсти за онези, които бяха изгубили в Масада, да утоли жаждата си за кръв. Стисна по-здраво бинокъла си. Нима Тарек не разбираше, че тя също копнее за мъст и за кръв? Ала нямаше да постъпи глупаво или прибързано, нито щеше да позволи на Тарек. Това бе истинската сила на съюза Белиал — да укротиш животинската свирепост на стригоите с пресметливото коварство на хората.

Не си направи труда да обърне глава.

— Заповедта ми остава в сила. Подобни крепости имат средства за защита срещу твоя вид. Само един от онези сангвинисти се справи с шестима от вас на непознат терен в Масада, а не знаем колко такива живеят в манастира. Всеки, който влезе там, няма да се върне.

Повечето бойци изглеждаха уплашени от тази мисъл.

Но не и Тарек. Той посочи към манастира, готов да спори, да я изпита. Тя обаче нямаше намерение да търпи още неуважение към авторитета ѝ. Трябваше да го пречупи толкова сигурно, колкото сангвинистът бе пречупил нейното семейство.

Сграбчи протегнатата му ръка и я дръпна към гърлото си, преди той да успее да реагира.

— Ако мислиш, че можеш да командваш, тогава го вземи! — изсъска.

Дланта му докосна белега и кожата зацвърча. Тарек изръмжа и отскочи високо и далеч от нея. Пръстите му пушеха от краткия контакт с опетнената кръв на Батори, дори през кожата ѝ.

Другите се дръпнаха назад — всички, освен Рафик.

Той се хвърли да защити брат си и скочи отгоре ѝ.

Магор изръмжа, готов да се включи в разпрата.

„Не“ — заповяда му тя.

Това бе нейна битка. Тя трябваше да даде този урок.

Претърколи тънкото тяло на Рафик под себе си и го възседна, сякаш се любеше с него. Сграбчи го за косата и придърпа устата му към гърлото си. Нежната плът запуши, а Рафик изкрещя и се загърчи под нея.

През цялото време тя гледаше към Тарек.

— Да нахраня ли брат ти?

Гневът в очите му изчезна, сменен от страх — за живота на брат му, но също и от самата нея. Удовлетворена, тя пусна Рафик и го изблъска настрани. Скимтейки, той падна на четири крака до Тарек. Устните му пушеха, покрити в мехури.

Тарек коленичи и се опита да утеши напердашения си брат.

Батори изпита мъничко вина. Знаеше, че интелектът на Рафик почти не се различава от този на малко дете, но трябваше да бъде сурова — по-сурова от всеки от тях.

Магор изпълзя до нея, като я побутваше с муцуна, за да се увери, че тя е добре, и в същото време да ѝ покаже, че я уважава като водач на глутницата.

Тя го почеса зад ухото, приемайки вълчото му покорство.

Погледна Тарек, очакваше същото и от него.

Той бавно сведе глава и извърна очи.

„Добре.“

Отново легна върху листата и вдигна бинокъла.

Сега трябваше да пречупи другия.

30.

Веднага щом Ерин влезе през малката задна врата на манастира, познатата миризма на дим я върна в дните, когато мъкнеше дърва и вода като малка.

Веднага ѝ направи впечатление, че миризмата е странна за това място. За какво им е огън на сангвинистите? Нима се радват на топлината, на танца на пламъците, на пукането на въглените? Или в тази част на манастира имаше човешки същества?

Спря до Джордан в началото на дълъг каменен коридор, чийто край се губеше в мрака. Пътят им беше препречен от приличащ на херувим свещеник, почти момче.

„Ако изобщо е момче.“

— Аз съм брат Леополд — представи се той с лек поклон. Говореше със силен баварски акцент. Носеше проста монашеска роба и кръгли очила в телени рамки. — Само да включа лампите.

Пресегна се, но Рун задържа ръката му.

— Никакво осветление, докато не се отдалечим достатъчно от вратата.

— Простете небрежността ми. — Брат Леополд махна към дългия коридор. — В провинцията има малко вълнуващи събития. След мен, ако обичате.

Той ги поведе по тъмния коридор към някакво стълбище. Ерин се спъна в мрака и едва не полетя с главата надолу по стъпалата, но Рун я хвана за лакътя и я изправи. Ръката му беше колкото силна, толкова и студена.

Джордан ѝ даде чифт очила за нощно виждане.

— Имаме си играчки. Нищо не ни пречи да ги използваме. Както казват, щом си в Рим...

Ерин надяна очилата и ги закрепи на място. Светът светна в нюанси на зеленото. Вече лесно различаваше стълбището. Вместо груби каменни стъпала, тя видя протрит линолеум, подобно на стъпалата във всеки университет.

Този дребен обикновен детайл ѝ помогна да се почувства по-уверена.

От любопитство превключи на инфрачервен режим и видя сиянието на тялото на Джордан до себе си. Инстинктивно се присламчи мъничко по-близо до него.

Поглед към домакина им показа, че е изчезнал — макар че все още чуваше стъпките му по стъпалата. Явно не излъчваше телесна топлина. Въпреки херувимската си външност той всъщност изобщо не беше млад мъж. А сангвинист. Смутена от мисълта, Ерин бързо превключи отново на нощен режим.

В края на стълбището се озоваха пред стоманена врата с електронно табло.

Брат Леополд въведе петцифрен код и вратата се отвори.

— Побързайте, ако обичате.

Внезапно обхваната от страх, Ерин се озърна през рамо, питайки се каква ли опасност е доловил той.

— В помещението се поддържат специални климатични условия — обясни брат Леополд с успокояваща усмивка. — Нищо повече, уверявам ви.

Тя влезе забързано, следвана от Джордан, който продължаваше да бъде нащрек.

Брат Леополд се пресегна към ключа на стената. Лампите светнаха ослепително ярко в очилата на Ерин. Двамата с Джордан рязко свалиха уредите за нощно виждане.

— Извинете — каза брат Леополд, когато осъзна какво е направил.

Ерин примигна и откри, че се намира в претрупан кабинет, много приличащ на нейния собствен в Станфорд. Но вместо със съкровища от библейската епоха помещението бе пълно с артефакти от Втората световна война. На едната стена бяха закачени карти в рамки от 40-те години на миналия век; другата бе заета от достигащ до тавана шкаф с дълбоки рафтове, пълни с книги; отсрещната стена беше странна, покрита с черно стъкло. Помещението миришеше на стари книги, мастило и кожа.

Като учен, на нея ѝ се искаше да се настани тук и да не излезе.

Разнебитен кожен стол беше поставен под ъгъл до голямото дъбово бюро, отрупано с купища вестници, още книги и кутия със стъклен капак, пълна със значки и медали.

Джордан огледа стаята.

— Слава богу, като никога не виждам нищо, което да изглежда по-старо от Съединените щати.

— Казваш го така, сякаш е добро — сгълча го Ерин.

— Не се заблуждавайте — обади се Рун. — Много злини са извършени в по-нови времена, също както и в далечното минало.

— Няма да ми позволите да се насладя на момента, а?

Джордан пристъпи по-близо до нея, за да направи път на брат Леополд. Ерин отново усети желаната и вдъхваща увереност топлина на тялото му.

— Простете, че е разхвърляно — извини се младият монах и нагласи очилата си. — И че не се запознахме подобаващо. Вие сте сержант Джордан Стоун, нали?

— Точно така. — Джордан протегна ръка.

Брат Леополд я хвана с двете си ръце и я раздруса енергично.

— Wilkommen. Добре дошли в абатство Етал.

— Благодаря. — Джордан искрено се усмихна на монаха.

Брат Леополд отвърна на усмивката. Изражението му беше също толкова ентусиазирано, колкото и здрависването.

След като също се представи, Ерин реши, че монахът прилича много повече на човек, отколкото Рун или Бернар. Вярно, ръката му бе студена като техните, когато я стисна, но въпреки това бе по-дружелюбен от обичайното сковано и официално ръкуване през ръкавици на останалите.

Може би просто бе по-млад от другите, които бяха тук от векове.

Брат Леополд се обърна с драматичен жест към хаоса в кабинета си.

— Колекцията и самият аз сме на ваше разположение, професор Грейнджър. Доколкото разбрах, притежавате някакъв артефакт, за който желаете да научите повече.

–Точно така. — Ерин бръкна под дългата си дреха и извади от джоба на джинсите нацисткия медал. Подаде го на монаха. — Какво можете да ни кажете за това?

Той го взе с пухкавите си пръсти и го заразглежда, като сваляше и слагаше очила. Обърна го няколко пъти и накрая тръгна към бюрото, където постави медала под настолна лупа.

Прочете надписа по ръба на медальона.

— Аненербе. Изобщо не се учудвам да открия тяхна визитка в пясъците на Светите земи. Организацията десетилетия наред е претърсвала гробници, пещери и руини там.

Той чукна символа на гърба.

— Това обаче е интересно. Руната Одал. — Погледна към Ерин. — Къде по-точно намерихте това?

— В мумифицираната ръка на момиче, убито в израелската пустиня. Търсим нещо, артефакт, който може би й е бил отнет от Аненербе.

Монахът повдигна изненадано вежда и ги погледна в очакване на повече обяснения, но когато такива не му бяха предложени, той просто въздъхна и заключи:

— Злото на нацистите беше с голям обхват.

Ерин изпита вина, че не е по-откровена с ентусиазирания монах. Но ѝ бе казано, че брат Леополд не знае нищо за издирването на Кървавото евангелие, а само трябва да им помогне за открития в пустинята медал.

— Мислите ли, че ще успеете да откриете на кого е принадлежал някога? — попита тя. — Ако научим това, може да разберем как да продължим търсенето си.

— Вероятно ще се окаже трудно. Не виждам никакви идентифициращи знаци.

Ерин се помъчи да не оклюма, но как да не се отчае?

Джордан като че ли усети покрусата ѝ, защото стисна рамото ѝ и смени темата. Прочете няколко заглавия на картите, като произнасяше правилно немските имена.

— Значи говориш немски? — попита тя.

— Малко — отвърна Джордан. — И малко арабски. Както и малко английски.

Рун се размърда и привлече вниманието ѝ. Тя се запита колко ли езици говореше той.

Джордан се обърна към брат Леополд.

–Откъде сте се сдобили с такава богата колекция от карти?

— Някои от тях са мои, откакто са начертани. — Монахът докосна дървените мъниста на броеницата, окачена на кръста му. — Със срам трябва да си призная, че бях член на националсоциалистическата партия, когато бях човек.

Джордан се опули.

— Вие...

Не по-малко изненадана, Ерин се опита да си представи пълния монах с открито лице като нацист.

— Може би не е зле да се върнем на Аненербе? — обади се Рун.

— Разбира се. — Брат Леополд седна в скърцащия кожен стол. — Просто искам двамата ви спътници да разберат, че познанията ми в тази област не са езотерични. Откакто станах сангвинист, научих повече за дейността на нацистите и посветих продълженото ми съществуване и изследванията си на премахването на последиците от делата им и на гарантирането, че подобно зло няма да надигне глава никога повече.

— И във връзка с това виждали ли сте преди подобни медали? — попита Рун.

— Виждал съм подобни. — Брат Леополд порови в едно чекмедже на бюрото и извади малка дървена кутия със стъклен капак. — Това са значки на Аненербе. Повечето от тях са събрани от отец Пиер, моя наставник и свещеника, който ме приобщи към ордена. Той знаеше много повече от всеки друг за окултните практики на нацистите, може би повече и от самите нацисти.

Ерин си спомни, че кардинал Бернар беше споменал името на покойния свещеник в Йерусалим. През вековете мнозина прочути историци бяха измрели, отнасяйки със себе си в гроба недокументираните си познания. Подобна трагедия не беше в сила единствено за човешките учени.

Монахът насочи вниманието ѝ отново към кутията.

— Мисля, че ще оценете формата на медала в центъра.

Той почука стъкления капак над оловен медальон във форма на руната Одал, със свастика в средата и два израстъка, излизащи от дъното като мънички крака.

Ерин прочете думите по краищата.

— Volk. Sippe.

— „Народ“ и „племе“ — преведе брат Леополд. — Аненербе вярвали, че германците са потомци на арийската раса, населявала Атлантида, преди да се пресели на север.

— Атлантида ли? — Джордан поклати глава.

Ерин забеляза друга значка в кутията. Приличаше на пиедестал, поддържащ отворена книга.

— А това какво е?

— А, тази значка представя важната роля на Аненербе в документирането на арийската история и наследство, но според някои изобразява голяма тайна, някаква окултна книга с огромна мощ, пазена от тях.

Ерин и Рун се спогледаха.

„Възможно ли е това да е някакъв намек, че притежават Кървавото евангелие?“

Монахът избута настрани купчина нацистки документи и разкри под тях модерна клавиатура. Затрака по нея и стъклената стена до бюрото му светна, превръщайки се в огромен компютърен монитор. На големия екран със смайваща скорост потекоха данни. Явно сангвинистите си падаха не само по древни, но и по модерни играчки.

— Ако търсите изгубен артефакт на Аненербе — заговори Леополд, докато пръстите му летяха над клавиатурата, — това е карта на Германия. Работя върху нея вече близо шейсет години. Червените стрелки сочат предполагаеми нацистки бункери и хранилища. Зелените са проверени. — Той въздъхна. — За съжаление червените стрелки са повече от зелените.

Ерин се обезсърчи. На картата нямаше и квадратен сантиметър без стрелка.

И наистина, повечето бяха потискащо червени.

— Ако всички тези не са проверени, как изобщо знаете, че ги има? — попита тя. — Какво имате предвид под предполагаеми нацистки бункери?

— Чуваме истории за тях. Местен фолклор. Понякога се досещаме от почти унищожени нацистки документи.

Джордан присви очи към стената.

— Но това не е единственият начин да определите местата, нали? — Той кимна към претрупания екран.

— Ако се съди по сложността на това изследване, явно използвате сателитна телеметрия и дълбочинен радар, за да идентифицирате скрити подземни структури.

Брат Леополд се усмихна.

— Създава впечатление едва ли не за мамене. Но в крайна сметка всичките тези чудесни технологии успяха да добавят само още червени стрелки на екрана. Единственият начин да разберем дали там наистина има нещо и дали скритите структури съдържат нещо съществено, е да бъдат проучени лично, една по една.

Очите на Рун се стрелкаха, докато оглеждаше картата от горе до долу.

— Онова, което търсим, може да е на което и да е от тези стотици места.

Брат Леополд избута стола си назад и сложи крак върху крак.

— Съжалявам, че не мога да ви предложа по-добър отговор.

Рун трепна. Ерин усети нетърпението му. Белиал издирваха книгата също толкова енергично, колкото и тя, Джордан и Рун. Всяка минута беше от значение.

Джордан почука по една червена стрелка.

— В такъв случай да започнем мръсната работа оттук, народе. Обикаляме местата, отбелязваме ги според степента им на важност и ги проверяваме. Ще работим по мрежа. Ще отнеме време, но пък няма да пропуснем нищо.

Идеята му звучеше логично — ала Ерин имаше чувството, че е погрешна.

Джордан гледаше как Ерин пристъпва към бюрото да вземе медальона под лупата. По намръщеното чело и скования гръб ѝ личеше, че е обезсърчена. На него също не му допадаше идеята да претърсват стотици места, но какъв друг избор имаха?

Когато Ерин се обърна към него, дълбоко в очите ѝ проблесна светлинка. Това обикновено означаваше, че нещата са на път да се променят, невинаги към добро.

Докосна рамото ѝ.

— Ерин, хрумна ли ти нещо?

— Не знам. — Тя потърка с палец руната на гърба на медала.

Рун наклони глава настрани и я загледа с напрегнатост, която зачовърка Джордан — сякаш погледът му можеше да я погълне.

Той застана помежду им.

— Кажи — настоя той. — Може би ще сме в състояние да помогнем.

Кафявите очи на Ерин си останаха отнесени.

— Символите са били от особена важност за Аненербе. Защо на медальона фигурира точно този символ?

Столът на Леополд изскърца.

— Руната Одал означава наследство. Ако е изписана до името на човек или до някой предмет, тя означава собственост.

— Все едно да надпишеш маратонките си — обади се Джордан. Погледна значката със свастиката в центъра на руната. — Значи символът означава, че Аненербе е притежавала нацистите, така ли?

Даваше си сметка, че сигурно се представя като пълен идиот пред учените, но понякога гледната точка на идиота може да се окаже най-полезната.

— По-скоро Аненербе са смятали, че притежават Третия райх — обясни Ерин. — Вярвали са, че са истинските закрилници на арийското наследство.

— Но какво означава това? — попита Рун и се наведе към нея, сякаш се канеше физически да измъкне отговора от Ерин.

Тя се дръпна назад.

— Не съм сигурна, но в края на войната Берлин е бил подложен на бомбардировки. Третият райх се е разпадал. — Говореше бавно, сякаш се мъчеше да си спомни думите на история, която е знаела някога. — Учените от Аненербе би трябвало да знаят, че войната е свършила много преди официалното капитулиране.

Леополд кимна.

— Би трябвало. Но те са мислили във вековна перспектива. За тях настоящето е било бледо и не особено важно. Интересували са се от историята на арийската раса, продължаваща десет хиляди години — и която ще продължава поне още толкова хилядолетия.

— До Четвъртия райх! — със светнали очи каза Ерин. — Тази група е планирана дългосрочно. Искали са да скрият най-важните си предмети до идването на Четвъртия райх.

— Което означава, че би трябвало да ги укрият на място, неизвестно на лидерите на Третия райх — заключи Леополд и се обърна отново към бюрото си. — В такъв случай можем да изключим бункерите, документирани от нацисткото правителство.

Монахът затрака бързо на клавиатурата и половината червени стрелки изчезнаха.

— Това определено помогна — каза Джордан.

— Но въпреки това остават твърде много — изтъкна Ерин и закрачи напред-назад в малкото помещение, опитвайки да се освободи от напрежението и да остане съсредоточена.

Рун не помръдваше, но очите му я следяха непрекъснато.

Ерин посочи към екрана, без да го поглежда.

— Къде биха скрили най-скъпоценните си артефакти, за да са сигурни, че някакви бъдещи арийски учени ще ги открият?

— На Атлантида? — предположи Джордан и завъртя очи. — При русалките?

Тя се плесна по челото.

— Разбира се!

Тримата мъже я погледнаха така, сякаш е полудяла.

— Ерин — меко рече Рун. — Трябва да ти напомня, че нацистите не са знаели къде се намира Атлантида.

Тя отхвърли с пренебрежително махване тази подробност.

— Според легендата Четвъртият райх ще се издигне като Атлантида от морето и ще възвърне първенството на арийската раса. — Тя погледна към Леополд. — Ами ако последните от Аненербе са се опитвали да гарантират това, да принудят пророчеството да се сбъдне?

Рун се размърда до Джордан, сякаш нещо в думите на Ерин го беше смутило.

Тя продължи:

— За да съответства на легендата, може да са скрили най-важните си артефакти близо до вода. Обкръжени от съюзническите войски, последните от Аненербе не са можели да стигнат до морето в края на войната, пък и така или иначе са искали да запазят съкровищата си скрити на родна земя. Затова може да са потърсили следващото най-подходящо място.

— Голям водоем в Германия — тихо промълви Леополд.

— Езеро — уточни Ерин.

Леополд въведе команда и на екрана останаха да светят само десетина червени стрелки, отбелязващи непроучени бункери до езера.

Джордан сви юмрук от възбуда.

Дори Рун беше опасно близко до усмивката.

— Ще извикам сателитни снимки на всяко място — каза Леополд.

След няколко минути големият екран се изпълни с изображения, показващи снимки с дълбочинен радар на всеки предполагаем бункер.

— Mein Gott in Himmel — изруга Леополд, минавайки от вълнение на родния си език.

Всички приближиха екрана. Всички го виждаха.

Очертанията на един от бункерите в долния десен ъгъл бяха точно копие на руната Одал.

И точно този обект не беше просто до езеро.

А се намираше под водата.

Също като Атлантида.

31.

Рун стоеше достатъчно близко до Ерин, за да долови миризмата на простия сапун, който използваше Бернар в апартаментите си в Йерусалим. Дългата ѝ коса остави топла следа във въздуха, когато тя я отметна от лицето си.

Джордан пристъпи помежду им и отново му скри гледката. Рун знаеше, че го прави нарочно. Войникът държеше ръцете си отпуснати отстрани, готов за всичко, в това число и за битка.

Раздразнението пламна в Рун, но той го потисна. Джордан беше прав да налага разстояние между него и младата жена. Ерин Грейнджьр с острия си ум и състрадателно сърце беше наистина много опасна. И Рун трябваше да бъде колкото се може по-далеч от нея.

Насочи вниманието си към брат Леополд и задачата им.

— Тук има ли триада?

— Naturlich. - Броеницата на монаха изтрака в бюрото, докато той ставаше. — Надя, Емануел и Кристиан са тук. Да ги извикам ли?

— Само Надя и Емануел — каза Рун. — Аз ще съм третият.

— Какво е триада? — попита Джордан, който подслушваше разговора.

— Воините сангвинисти често работят на групи по трима — обясни Леополд и вдигна слушалката на черен телефон. — Свещено число.

„И идеална бойна единица" — мислено добави Рун.

— Ще отида с двама други до онзи бункер и ще го претърся — съобщи на глас той.

Ерин скръсти ръце на гърдите си.

— Аз също идвам.

— Работим заедно — добави Джордан. — Нали така каза кардиналът?

Рун се изпъна.

— Вашата задача беше да ми помогнете в търсенето, което и направихте. Ако постигнем успех, ще се върнем тук с артефакта.

Джордан се усмихна скептично.

— Доколкото си спомням, кардиналът каза, че ние сме триото. Жена, воин и рицар. С две ръце съм за подкрепление, но не и за заместници.

Брат Леополд набра четири цифри и заговори в слушалката, но не сваляше поглед от войника. Беше чул думите му, знаеше какво означават те и вече разбираше какво търсят гостите му.

— Рун — заговори Ерин. — Ако... артефактът е в онзи бункер, моята помощ те отведе до него и може би ще се нуждаеш от мен и когато влезеш вътре.

— Оцелявал съм векове наред без вашата помощ, доктор Грейнджър.

Тя не отстъпи.

— Ако кардиналът е прав за пророчеството, сега не е време за гордост. Отнася се за всички ни.

Рун примигна. Тя прямо беше назовала най-големия му недостатък.

Гордостта.

Именно този недостатък навремето беше причинил падението му. И той нямаше да позволи това да се случи отново. Права беше. Като едното нищо можеше да му потрябва помощта й и не биваше да бъде прекалено горд и да я откаже.

— Всички трябва да направим онова, за което сме призовани — продължи Ерин, повтаряйки като ехо думите, които му бе казал кардиналът.

„Всеки от нас трябва смирено да се подчини на съдбата си.“

— Книгата изисква най-доброто от нас и нищо по-малко — добави тя.

Рун сведе очи. Ако пророчеството беше започнало да се сбъдва, тримата заедно трябваше да намерят книгата. Колкото и да му се искаше, не можеше да остави Ерин тук.

Дори и заради собствената ѝ безопасност.

Или заради неговата.

На големия компютърен екран имаше нова карта — модерна пътна карта на планинския район Гармиш-Партенкирхен. Тайният бункер се намираше на около шейсет и пет километра оттук. Ерин проследи на светещия монитор тънката бяла линия, която минаваше между тъмнозелени хълмове и свършваше при малко алпийско езеро.

— Това път ли е? — попита тя.

— Стар черен път — обясни брат Леополд. — Колата, с която пристигнахте, не може да мине по него. Но...

Зад тях вратата на кабинета се отвори.

Рун рязко се завъртя, готов за действие.

Ерин също се обърна. Дали другите бяха прави да бъдат нащрек дори тук, където тя самата се чувстваше в безопасност? Внезапно усети колко е неспособна да се справи с грозящите ги заплахи.

Две фигури в черно влязоха в стаята като леден вятър — бързи, неуморни и студени. Едва когато спряха да се движат, Ерин ги разпозна като сангвинисти.

Изненада се. когато откри, че първата фигура е на жена в шита кожена броня, подобна на тази на Рун — с това изключение, че носеше тънък сребърен колан, като че ли направен от халки. Лъскавата ѝ черна коса бе сплетена на плитка и прибрана на кок. Суровото ѝ лице бе по-тъмно от това на Рун и също толкова непроницаемо. Облечената ѝ в ръкавица ръка се отпусна на дръжката на нож, закрепен за бедрото ѝ.

Погледът ѝ моментално обхвана помещението, след което тя едва-едва кимна на Ерин и Джордан.

— Аз съм Надя.

Другият, който бе мъж, стоеше две крачки зад нея.

— А аз съм Емануел — представи се той с испански акцент.

Носеше разкопчано черно расо, което разкриваше кожена броня и скрити сребристи оръжия. Русата му коса падаше свободно по раменете му, твърде дълга за свещеник. По изсечената му скула се спускаше розов белег.

Рун заговори бързо с тях на латински. Ерин слушаше, без да показва, че разбира. Както обикновено, Джордан остана нащрек с ръка върху приклада на картечния пистолет. Личеше си, че няма доверие на никого.

Ерин се престори, че разглежда картата на екрана, като в същото време продължаваше да подслушва.

Рун бързо разказа всичко на груб латински — за пророчеството, за Ерин и Джордан, за книгата, която търсеха, и за врага, срещу когото бяха изправени. Когато спомена думата „Белиал“, Надя и Емануел се напрегнаха.

След като приключи, Рун се обърна към Леополд.

— Подготвихте ли онова, за което помолих?

Леополд кимна.

— Три мотоциклета. Вече са заредени и ви очакват.

Ерин отново се озърна към картата и тънката бяла нишка, която се виеше през планината. Май нямаше да изминат този тежък път с кола или джип.

— Готови ли сте? — попита Рун, поглеждайки Ерин и Джордан.

Ерин само кимна, но дори този жест беше фалшив. Изобщо не ѝ се искаше да напуска познатата територия на прашни книги, кожени столове и студената сигурност на компютърния екран. Само че беше поела ангажимент.

Докато Леополд ги водеше нагоре по стълбите, Джордан изостана с нея, докосна китката ѝ и задържа ръката си там.

Наведе се към ухото ѝ и дъхът му погали бузата ѝ.

— Трябва ли да знам нещо за онова, което си казаха преди малко?

Естествено, играта ѝ не го беше заблудила. Беше се досетил, че подслушва. Тя се помъчи да отговори на въпроса му, но умът ѝ беше твърде зает да регистрира близостта му — и как част от нея копнееше и последният сантиметър между тях да се стопи.

Наложи се да повтори наум въпроса му, преди да отговори.

— Нищо съществено. Просто ги запозна със ситуацията.

— Дръж ме в течение — прошепна той.

Тя се взря в очите му, после сведе поглед надолу към устните и си спомни докосването им в Йерусалим.

— Доктор Грейнджьр? — повика Рун от горния край на стълбите. — Сержант Стоун?

Джордан ѝ направи знак да мине пред него.

— Дългът зове.

Доста задъхана — и не само от изкачването, — Ерин забърза към сангвинистите.

Навън нощта бе станала много по-хладна, мъглата също се беше сгъстила. Едва успя да различи очертанията на мерцедеса, с който бяха пристигнали.

Когато заобиколиха колата, Джордан подсвирна с възхищение.

Три черни мотоциклета с червени ауспуси бяха паркирани на сухата трева пред тях. На Ерин не ѝ изглеждаха нещо особено, но Джордан определено бе силно впечатлен.

— „Дукати Стрийтфайтър“ — радостно обясни той. — С магнезиева рамка и като че ли с въглероден заглушител на ауспуха. Чудна работа. Явно не е зле да си папа.

Ерин я мъчеше по-практичен проблем, след като сравни броя на пътниците и броя на превозните средства.

— Кой с кого ще пътува?

Надя пусна тънка усмивка, която почти я превърна в човешко същество.

— За равномерно разпределение на тежестта ще взема сержант Стоун.

Ерин се поколеба. Все още не разбираше напълно ролята на жената сангвинист. Ако Рун е свещеник, дали Надя беше нещо като монахиня, положила същата клетва към църквата? Каквото и да бе положението, погледът, който хвърли на Джордан, беше всичко друго, но не и непорочен.

Джордан явно имаше нещо наум по въпроса и отиде при единия мотор.

— Мога да карам. — По вълнението в гласа му си личеше, че страшно му се иска да яхне машината. — И предпочитам двамата с Ерин да сме заедно.

— Само ще ни забавите — възрази Надя и тъмните ѝ очи проблеснаха развеселено.

Ерин настръхна, но след като бе видяла шофирането на Рун, се бе убедила, че нейните рефлекси или тези на Джордан не могат да се сравняват с рефлексите на сангвинистите.

Джордан май също го разбра, защото въздъхна тежко и отсечено кимна.

Емануел пристъпи и категорично яхна единия мотор, без да каже нито дума. Джордан последва Надя към другия.

— Ще пътувате с мен, доктор Грейнджър — каза Рун и посочи третия мотор.

— Не знам дали...

Без да слуша възраженията ѝ, Рун отиде до мотора и го яхна, развявайки дългото си палто. Обърна се и потупа кожената седалка зад себе си.

— Мисля, че вие казахте „книгата изисква най-доброто от нас“. Това бяха ваши думи, нали?

— Да — призна въпреки желанието си тя и се качи зад него. — Не трябва ли да носим каски?

Надя се разсмя и мотоциклетът ѝ оживя с рев.

Рун се напрегна, когато ръцете на Ерин обвиха кръста му. Дори през кожата усещаше топлината на крайниците ѝ. За момент трябваше да се пребори с желанието да я изблъска с лакът или да я придърпа по-близо до себе си.

Вместо това насочи вниманието си към практичните изисквания на ситуацията.

— Возили ли сте се преди на мотор? — попита, без да откъсва поглед от обвитата в мъгла гора.

— Само веднъж, преди доста време — отвърна тя.

Усещаше с гърба си как сърцето ѝ препуска. Беше по-уплашена, отколкото издаваше гласът ѝ.

— Ще ви пазя — обеща той с надеждата това наистина да се окаже вярно.

Тя кимна зад него, но сърцето ѝ не се успокои.

Джордан вдигна палец, когато Надя даде газ и двигателят ѝ изрева приглушено. Емануел просто запали и полетя напред, без да ги чака.

Надя го последва.

Докато Рун потегляше по-внимателно, ръцете на Ерин се стегнаха на кръста му. Тялото ѝ се плъзна напред и се залепи за неговото. Животинската ѝ топлина потече в гърба му и той едва се сдържа да не притисне тяло в нейното.

Не биваше да позволява нисшите инстинкти да го контролират. Беше свещеник и с Божията помощ щеше да изпълни мисията си. Промърмори кратка молитва и се съсредоточи върху бързо отдалечаващия се стоп на Надя.

Подкара по-бързо — и още по-бързо.

Черните дървета прелитаха от двете му страни. Синият лъч на фара му пронизваше гъстото покривало на мъглата. Не откъсваше поглед от неравния път. Едно погрешно движение и щяха да се разбият.

Пред него Надя и Емануел увеличиха скоростта още повече. Рун не изостана.

Ерин скри лице между лопатките му. Дишането ѝ стана бързо и плитко, сърцето ѝ запърха като на заек.

Все още не беше изпаднала в паника, но малко ѝ оставаше.

Въпреки молитвите и обещанията, тялото му се забърза в отговор на страха ѝ.

Джордан се наведе ниско на завоя. Околните дървета се бяха слели в дълга черна стена с тъмнозелена горна част. Вятърът жилеше очите му. Палтото се развяваше зад него.

Надя даде още газ на следващия прав участък, един от малкото по лъкатушещия черен път. Джордан бързо надникна над рамото ѝ към уредите — движеха се с 254 километра в час.

Все едно летяха.

По-скоро почувства, отколкото чу смеха на Надя, когато тя даде още газ.

Неспособен да се спре, Джордан отвърна на ентусиазма ѝ и се разсмя с нея, жизнерадостен и свободен за първи път от Масада насам.

Надя наклони мотора за нов завой. Лявото му коляно се носеше на милиметри от земята, лицето му бе само на стъпка от камъните под тях. Едно погрешно движение на някого от двамата и с тях щеше да е свършено.

Част от него мразеше, че е оставен на милостта ѝ.

Че е просто зрител на сръчността ѝ.

Въпреки това се усмихна на вятъра, долепи се до студеното ѝ твърдо тяло и просто се остави на возенето.

32.

Когато мотоциклетът най-сетне намали скоростта си, Ерин рискува да отвори очи. През по-голямата част от пътуването се бе возила слепешком, скрита зад широкия гръб на Рун, но въпреки това бе здравата раздрусана и продухана от вятъра.

Отпред пръснати светлини разкриваха причината Рун да забави. Бяха стигнали планинското селце Хармсфелд, което още спеше. Рун запълзя едва-едва през центъра. Малкото баварско селище изглеждаше така, сякаш току-що е излязло от Средновековието с тъмните си къщи с червени керемиди по покривите, каменни стени и боядисани в ярки цветове дървени саксии, украсяващи повечето прозорци. Църква с готическа камбанария бележеше площада, който вероятно играеше ролята на селски пазар през деня.

Огледа се през рамото на Рун за другите два мотора, но не видя и следа от тях на калдъръмената улица. Рун определено бе карал по-предпазливо заради пътничката си.

Въпреки това Ерин имаше чувството, че си е оставила стомаха на паркинга на манастира Етал.

Когато излязоха от селото, пред тях се ширна сребристо езеро. Неподвижната му повърхност отразяваше съвършено звездите в небето, околната гора се спускаше досами бреговете и пълзеше нагоре по скалистите върхове, затварящи долината от всички страни.

Ерин забеляза останалите, спрели на брега до дървен кей, чиито сиви като пепел стълбове бяха по-тъмни от водата, тихо плискаща се около тях.

Рун се изравни с другите два мотора и най-сетне спря. Ерин криво-ляво успя да откопчи ръце от дрехата му и слезе с омекнали крака. Закрета напред като старица.

Недалеч от кея другите трима бутаха дървена плоскодънна лодка през калта към осветеното от луната езеро. Възбуденият тон на Джордан отекваше над водата към нея, определено беше харесал много возенето. Той каза нещо и Надя се засмя, звукът прозвуча неочаквано безгрижно и леко.

Джордан забеляза преплитащата крака Ерин и извика:

— Как мина?

Тя отвърна с най-разтрепераното вдигане на палец в живота си, което го накара да се разсмее.

Рун се плъзна като сянка покрай нея.

Надя ги изгледа втренчено, докато приближаваха брега, сякаш се опитваше да разчете някакво скрито послание.

Емануел просто бутна за последен път малката лодка, вкара я във водата и се качи. Отиде отпред и седна, неподвижен като фигура на носа на пиратски кораб.

Надя скочи в лодката с пъргавината на дива котка.

Джордан остана на брега да помогне на Ерин да се качи. Тя се хвана за ръката му и се покатери. Забеляза, че бялата боя се лющи от широките дъски за сядане. Лодката не изглеждаше от най-надеждните. Ерин извади фенерчето си, запали го и насочи лъча към дъното.

Поне нямаше вода.

Засега.

— Как мина пътуването? — попита Надя и се дръпна, за да направи място на Ерин на средната седалка.

Рун и Джордан седнаха на дъската зад тях, а Емануел остана на самотния си пост на носа.

— На връщане смятам да взема такси — рече Ерин.

— Или можеш да се возиш с мен — предложи Джордан, загледан с копнеж към мястото, където бяха скрили трите мотора. — Разбира се, стига да не изпуснем крайния срок.

Рун загреба с греблото си с такава сила, че лодката рязко зави.

Надя му прошепна подигравателно нещо, но толкова тихо, че Ерин не успя да долови нито дума. Гърбът на Рун се стегна, от което усмивката на Надя стана още по-широка.

Жената сангвинист подаде на Ерин тежко гребло.

— Май четиримата ще трябва да гребем, докато Емануел си почива.

Емануел не ѝ обърна внимание и се облегна на борда.

Не след дълго Ерин гребеше енергично, като се мъчеше да влезе в ритъма на останалите. Докато се носеха по водата, мъглата над езерото стана още по-гъста, поглъщайки тях и лунната светлина. Сега лодката се движеше в призрачен свят, в който Ерин можеше да вижда само на няколко метра пред себе си.

Джордан я докосна по гърба и тя подскочи стреснато.

— Извинявай — рече той. — Погледни надолу.

Той насочи фенерчето към тъмната вода. Лъчът проникна през сумрака като опипващ пръст. Далеч долу светлината мина през човешка форма. Ерин затаи дъх и се наведе над повърхността. Изумрудени водорасли се полюшваха около вдигната нагоре ръка и извивка на буза. Това бе статуя на човек върху изправен на задните си крака кон. Под нея се виждаше огромната купа на фонтан.

Запленена, Ерин извади собственото си фенерче и освети по-широка площ, неочаквано се разкриха правоъгълните очертания на порутени къщи и отделни каменни пещи.

— Според брат Леополд, местните нацисти, най-вероятно от Аненербе, са увеличили водите на езерото, като изградили бент на реката от другата страна и са потопили селото — обясни Надя. — Някои твърдят, че нацистите затворили всички, осмелили се да протестират, в домовете им заедно със семействата им и ги удавили за наказание.

Ято сребристи риби мина през лъча на Ерин. Тя потръпна и се запита колко ли хора са загинали и са били погребани на дъното.

Гласът на Джордан стана по-сериозен.

— Сигурно са го направили, за да скрият входа на бункера под езерото.

Ерин беше видяла достатъчно и изключи фенерчето си.

— Предполагам, че и двамата можете да плувате? — попита Надя.

Ерин кимна, макар да беше наясно, че не е от най-добрите плувци. Беше се научила на най-основното в колежа, най-вече заради съквартирантката си, която бе убедена, че някой ден ще падне от кея и ще се удави. Ерин призна, че умението е полезно и се записа на курсовете, но въпреки това не обичаше водата.

Както и можеше да се очаква, Джордан беше далеч по-опитен.

— Бях спасител в гимназията. След това тренирах известно време. Мисля, че ще се справя.

Ерин изобщо не се беше сетила да попита на каква дълбочина се намира входът на бункера. Ами ако не успее да стигне до него и се наложи да чака в лодката? Или ако всичко е наводнено?

Емануел произнесе първата си дума откакто бяха напуснали манастира — команда, която стресна Ерин с резкия си тон.

— Спрете.

Той посочи черната вода пред лодката.

Джордан се премести и насочи фенерчето си надолу, осветявайки заоблена арка далеч долу, покрита с меки като кадифе водорасли.

Емануел спусна котвата толкова бавно, че тя потъна във водата без никакъв плясък. След като лодката бе закрепена неподвижно, той свали расото си, нави го на топка и го прибра под кожената си броня. След това се гмурна и заплува с бързината на риба покрай въжето на котвата.

Русата му коса се вееше зад него, докато се отдалечаваше.

Ерин го гледаше и се опитваше да прецени дълбочината. „Някъде около шест метра.“ Можеше да се гмурне толкова дълбоко, но после какво? Щеше ли да е в състояние да изследва тунелите под водата?

Гърлото ѝ се стегна.

— Вие двамата чакайте тук — каза Рун и даде знак на Надя.

Двамата скочиха с фенери в ръце, като разклатиха лодката. Ерин хвана бордовете, за да се задържи. Радваше се, че е останала насаме с Джордан.

— Не си много по плуването, а? — с усмивка попита той.

— Откъде ти дойде наум?

Той прибра греблата под пейките и се изправи.

— Раменете ти се повдигат към ушите, когато си нервна.

Ерин си отбеляза да престане да го прави и посочи към сангвинистите долу.

— Определено не мога да плувам като тях.

Загледа как тримата се опитват да отворят нещо като голям метален люк.

— Естествено — рече Джордан. — Не им е нужно да дишат, забрави ли? Поредното шантаво нещо, което трябва да се включи в списъка.

— Списък ли си направил?

Той започна да брои на пръсти.

— Нямат сърдечна дейност, кръвта им се движи сама, алергични са към сребро. Пропуснах ли нещо?

— Например, че могат да стоят неподвижни като статуи и да се движат два пъти по-бързо от нас?

— Точно така. Както и фактът, че ловуват хора.

— Не и сангвинистите — напомни му тя. — Това е един от законите им.

— Закон или не, личи им, че им се иска. Желанието още го има. — Той се наведе напред. — Видях как те гледа Рун — все едно е едновременно очарован и гладен.

— Я стига! Не приказвай така.

Ерин се извърна, мъчейки се да скрие неувереността в думите си. Споменът от случилото се в подземния параклис в Йерусалим още беше пресен в ума ѝ.

— Просто внимавай около тях — добави Джордан.

Ерин отново го погледна, доловила особена нотка в гласа му. Дали беше прав, или просто ревнуваше? Не беше сигурна кое от двете е по-голям повод за тревога.

В следващия миг до лодката се подаде лъскава черна глава. Надя.

— Вратата е отворена. Бункерът е запечатан херметически. Трябва да влезем заедно, да затворим първата врата и да отворим втората.

Тя се отдалечи на метър от лодката и махна на Ерин и Джордан да я последват.

Войник докрай, Джордан се гмурна незабавно. Излезе бързо на повърхността, обърна се по гръб и загледа Ерин, ухилен до уши.

— Водата е чудесна — каза той, но треперещият му глас издаде, че я поднася.

Надя усети истинската причина за колебанието на Ерин.

— Ако се страхуваш, може би ще е по-добре да останеш в лодката.

„Гледай си работата.“

Ерин стана и скочи във водата. Ледената вода я пресече, сякаш се опитваше да избие всякакъв разум от главата ѝ, да я накара да се върне в безопасната лодка.

Ала тя пое дълбоко дъх и се гмурна право към отворената врата долу.

На дъното на езерото Рун чу как ритъмът на сърцата им се промени, когато Ерин и Джордан скочиха във водата. Подаде глава от вратата и насочи фенера си нагоре, за да ги ориентира. Сребристата лунна светлина от повърхността очертаваше тъмните им форми, които ритаха и гребяха надолу към дъното.

Войникът плуваше бързо и с пестеливи движения. Можеше да стигне дъното за секунди, но се забави, за да държи под око Ерин.

Тя пък беше ужасен плувец. Движенията ѝ бяха резки от паниката, сърцето ѝ препускаше. Въпреки това Рун изпита уважение към нея заради куража ѝ. Съмняваше се, че тя щеше успее да стигне дъното без тежкото кожено палто, което да я влече надолу.

След като Ерин се приближи достатъчно, Рун се пресегна, хвана ръката ѝ и я издърпа през арката в малкото наводнено преддверие. Миг по-късно Надя и Джордан се присъединиха към тях.

Двамата заедно задърпаха външния люк.

Металът легна на мястото си с глух тътен. Чу се бързо дрънчене, докато Надя и Джордан залостваха люка. Фенерчето на Рун освети бетонните стени около тях — и уплашеното лице на Ерин.

Безпокоеше се, че сърцето ѝ може да се пръсне — ударите му следваха плътно един след друг, без никаква пауза помежду им. Трябваше да я извади от водата преди да е изпадне в паника и да се удави. Ако бункерът от другата страна на втория люк беше наводнен, щеше да се наложи сам да я вади на повърхността.

В другия край на малкото помещение Емануел се бореше със стоманените резета на вътрешния люк. Когато махна последното, вратата рязко се отвори сама, изблъскана от високото налягане. Водата ги повлече неудържимо със себе си и ги изплю в сухия нацистки бункер.

33.

Ерин се изправи несигурно, мокра до кости. Зъбите ѝ вече започваха да тракат.

Всички останали бяха на крака с извадени оръжия и осветяваха с фенерчета бетонния тунел пред тях. Ерин постави ръка върху студената дръжка на пистолета си и извади херметичното фенерче от подгизналия джоб на дългото си кожено палто.

Сърцето ѝ още биеше в гърлото. Погледна назад към херметичния люк. Не искаше да ѝ се налага да повтаря това отново. Надяваше се да има някакъв скрит сухоземен изход от бункера.

Включи фенерчето и насочи лъча към пода, където каналите вече поемаха водата, изляла се вътре заедно с новопристигналите. После освети тунела. Заоблените му стени се издигаха на около четири и половина метра от пода и беше достатъчно широк, за да мине танк през него, без да одраска бетона отстрани.

Представи си слабите като скелети работници от концлагерите, които бяха работили тук в почти пълен мрак, само за да бъдат избити след завършването на бункера, запазвайки с кръвта си тайните му.

Вдъхна въздуха — миришеше на влага, но не и на застояло. Огледа тавана. Като че ли някаква пасивна вентилационна система все още работеше.

Ерин отиде при другите. Според сателитната карта би трябвало да се намират в десния крак на руната Одал. Но накъде да продължат оттук?

— И сега какво? — попита Джордан, забелязал загрижеността ѝ. — Просто ще обикаляме и ще търсим ли?

Триадата сангвинисти образува мълчалив щит във формата на клин на няколко крачки пред тях. Емануел беше най-отпред, надянал мокрото си расо върху кожената броня. Надя и Рун бяха от двете му страни. И тримата несъмнено напрягаха сетивата си, за да се ориентират и да преценят нивото на заплаха.

Ерин пристъпи по-близо до Джордан в защитаваното от тях пространство.

Знаеше своята роля като учен, или така наречената Жена на познанието.

— Мисля, че най-силното от символична гледна точка място за пазенето на свещен предмет би трябвало да е на пресечна точка. Например там, където този крак се среща с долната част на ромба. Или може би в горната част на ромба.

— Съгласна — обади се Надя и даде знак на Емануел да тръгне напред.

Тя и Рун тръгнаха едновременно зад него, сякаш тримата бяха свързани с невидими жици.

— Върви пред мен, Ерин — рече Джордан. — Аз ще поема тила.

Ерин не възрази. Като никога нямаше нищо против да спазва военен протокол.

Групата тръгна по тунела — твърде бързо за вкуса на Ерин, но вероятно твърде бавно от гледна точка на триадата. Докато сангвинистите спазваха съвършено формацията си, тя ту избързваше, ту изоставаше от тях.

Емануел спря при първата врата, до която стигнаха — невзрачен сив метален люк в стената на тунела. Опита дръжката. Беше заключено, но това изобщо не смути стоика испанец. Той сви пръсти и с рязко дърпане изтръгна дръжката от вратата, след което я хвърли настрани и тя издрънча по пода.

Джордан се опули, но не каза нищо.

Емануел побутна вратата с кубинката си. В ръката му се появи къс сребърен меч. Той и Надя заедно прекрачиха прага.

Рун остана навън до Ерин. Тя погледна напред по коридора. Беше празен докъдето стигаше лъчът на фенерчето ѝ.

— Безопасно е — докладва Надя отвътре.

Ерин и Джордан влязоха, следвани от Рун.

Лъчът на Ерин освети прашно бюро със старомодна радиостанция на него. Пред нея лежеше отворена книга с шифри. До бюрото имаше стол, избутан назад. На пода лежеше скелет на нацистки войник. Вероятно беше предавал или приемал съобщение, когато е умрял.

Джордан освети значката на Аненербе на ревера му. Беше с формата на руната Одал, точно копие на онази върху нацисткия медал от гробницата в Масада.

— Май сме дошли на правилното място — отбеляза той.

Ерин спря и огледа мъртвия войник с погледа на професионалист.

„Той е като мумиите, които откривам при разкопки.“

Повтаряше си го, докато изучаваше петното засъхнала кръв по униформата му. Имал е огромна рана на гърдите.

Какво се беше случило тук?

Премести се зад тялото, обърна се и насочи фенерчето обратно към вратата. До нея лежеше второ тяло. Потръпна при мисълта, че едва не го бяха настъпили на влизане.

Без да обръщат внимание на труповете, сангвинистите се заеха да претърсват рафтовете до радиостанцията.

Нямаше място, за да им помага, така че Ерин отиде при останките до вратата. Кръглата дупка в черепа на човека показваше красноречиво как точно е умрял той. Униформата му беше различна от онази на радиста. Беше кафява и от по-груба тъкан.

Лъчът на фенерчето ѝ се плъзна по нея.

— Руснак — обади се Джордан. — Виждаш ли червената петолъчка? Емблемата е съществувала и по време на Втората световна война.

„Руснак ли?“

— Какво е правил тук? — учуди се Ерин. — И как е успял да се добере до това място?

Джордан приклекна до нея и прерови джобовете на войника, като подреждаше вещите в дебелия слой прах на пода — пакет цигари, кибрит, официален на вид документ на кирилица, писмо и снимка.

Джордан вдигна избелялата фотография на жена и кльощаво момиче с плитки пред купа сено.

„Вероятно това са жената и дъщерята на убития.“

Запита се колко ли време е трябвало да чака тя, за да научи за съдбата на съпруга си. Дали го е оплаквала, или е изпитала облекчение, че вече го няма? Жената би трябвало вече да е мъртва, но малкото момиче спокойно можеше да е живо.

Ерин се обърна към Рун. Трябваше да прави нещо.

— Има ли някакъв начин брат Леополд да уведоми семейството на войника?

Той я погледна за момент.

— Вземете писмото. Като го знам какъв е, ще се опита.

Ерин прибра писмото и се изправи. Представи си сцената, разиграла се преди години тук.

Радистът седи зад бюрото и вероятно се обажда за помощ. Руският войник нахълтва вътре. Разменят си изстрели. След това някой запечатва мястото, без да прибере телата.

Но защо?

Надя застана до Джордан и протегна облечена в ръкавица ръка.

— Дайте да видя другия документ.

Той й подаде документа на кирилица. Тя го прегледа, сгъна го и го прибра в джоба си.

— Какво е това? — попита Джордан.

— Заповед. Частта му е била прехвърлена от Санкт Петербург в Южна Германия в края на войната. За да прибере „представляващи интерес предмети“, преди да дойдат американците.

— От Санкт Петербург ли? — попита Рун.

Двамата с Надя се спогледаха. На лицата им беше изписано безпокойство.

Накрая Надя махна към вратата.

— Няма какво повече да научим тук — каза тя. — Продължаваме нататък.

Ерин се огледа ужасено. Археологът в нея негодуваше, че не е снимала помещението, че не е отбелязала точно кое къде се намира и не е направила каталог на находките.

— Но тук може да има и други сведения за...

— Трябва да претърсим колкото се може повече помещения, преди от Белиал да са ни открили. — Рун се дръпна от вратата. — Брат Леополд ще направи по-подробно описание по-късно, стига да има време.

Джордан следваше плътно Ерин, която излезе след Рун в дългия тунел.

Този път сангвинистите вървяха по-бързо. Нещо явно ги беше разтревожило. Ерин погледна с безпокойство Джордан. Всяко нещо, което изнервяше трима със способности като техните, би трябвало да е ужасяващо.

Нататък по тунела огледаха още едно помещение — спално, с легла на два етажа. Ерин преброи четирима мъртви немски войници, двама още в леглата си и двама на пода. До стената се бяха свлекли и двама мъртви руснаци.

Явно бе имало ожесточена битка.

В металните шкафове до леглата имаше сгънати дрехи, цигари, кибрити, няколко неприлични пощенски картички, писма и много снимки на други жени и деца, тъжно напомняне за онези, които бяха останали по домовете си, очаквайки вест от любимите.

Ерин събра колкото се може повече писма и ги напъха в джобовете си с надеждата, че мократа тъкан няма да съсипе мастилото.

Откри също и книги — наръчник за грижа за оръжието, роман на немски, брошура за венерически болести — но нищо, което да отговаря на описанието за Кървавото евангелие.

Поразена и с натежало сърце от касапницата, тя излезе в тунела. Останалите я последваха.

Тежко шумолене като на завеси изпълни коридора, съпроводено от слабо и далечно скърцане. Косъмчетата на тила ѝ моментално настръхнаха.

— Джордан?

— Аз също го чух — каза той. — Плъхове?

Надя ги събра зад себе си.

— Не.

На крачка пред тях Емануел подуши въздуха, изпънал рамене назад, с извит врат и вдигната глава, досущ като куче.

„Или адски вълк.“

Ерин пое дълбоко дъх, но долови само миризма на плесен и бетон. Какво ли успяваше да надуши той?

— Какво е това? — попита Джордан.

— Бласфемари — отвърна Надя. — Покварените.

— Адски вълк ли? — Джордан вдигна картечния си пистолет, готов за действие.

— Не. — Надя погледна към Ерин. В момента в очите ѝ нямаше нищо човешко. — Икаропи.

— Икаропите са прилепи, чиято природа е била извратена от кръвта на стригой — студено и прозаично обясни Рун.

Сърцето на Ерин се сви като стегнат възел.

Рун говореше за прилепи бласфемари.

Спомни си чудовищния вълк в осветената от луната пустиня — зловонния дъх, зъбите, мускулестото тяло. А този път — и с криле. Потръпна.

— Точно когато си мислиш, че по-шантаво няма как да стане. — Джордан включи фенера, закрепен за цевта на картечния му пистолет. — Как ще действаме?

— Бързо, ако питате мен — каза Надя. — И безшумно.

Поеха по тунела — към източника на звука.

Джордан държеше оръжието си насочено напред, готов за стрелба.

— Пушките могат ли да ги убият? — шепнешком попита Ерин.

Емануел изсумтя.

Доста изразително.

— Дори сребърните куршуми само ще ги вбесят — поясни Надя. — Ножът е по-добро средство.

Джордан се наведе и извади сребърния нож от ножницата в кубинката си.

Ерин направи същото.

— Не ми харесва идеята подобен прилеп да ме приближи достатъчно, за да го убия с нож — промърмори Джордан. — Май бих предпочел да им видя сметката с междуконтинентална балистична ракета.

— Когато се появят, залегнете на пода — предупреди Надя с тих и безизразен глас. — Ще ги държим надалеч, доколкото можем.

— Няма да се получи. — Джордан вдигна ножа си. — Но благодаря за предложението.

Надя сви тънките си рамене.

Ерин беше съгласна с Джордан. Нямаше намерение да лежи по корем и да чака някой прилеп да забие зъби в гръбнака ѝ. Би предпочела да рискува права, с нож в ръката.

Сангвинистите вече се движеха толкова бързо, че тя и Джордан трябваше да тичат, за да не изостават.

Не след дълго стигнаха до пресечката с другия тунел.

— Стигнали сме основата на ромба — съобрази Ерин, представяйки си формата на руната Одал и пътя, който бяха изминали до момента.

Отгоре пресичащите се тунели изглеждаха като гигантски хикс — и Ерин се надяваше, че в случая хиксът бележи мястото.

— Това ми се струва най-вероятното място да скриеш нещо — каза тя.

Освети пода, но откри единствено еднообразен бетон. Насочи лъча към стените и тавана. Нищо не намекваше за съществуването на някакво специално скривалище.

— Трябва да проверим и трите други коридора — изтъкна Джордан. — Да претърсим всяко помещение.

Но преди да направят и крачка, въздухът се изпълни с крясъци, идващи и от трите тунела пред тях.

Нямаше къде да се скрият.

Вонята ги достигна първа, тласкана напред от стотиците силни криле. Беше толкова силна, че Джордан едва не рухна на колене — отвратителна смрад на урина и подути трупове, оставени да се разлагат на слънцето. С мъка овладя стомаха си, като се чудеше дали миризмата не е също оръжие на тези създания наред със зъбите и ноктите им, целящо да парализира плячката им.

Нямаше да се огъне.

На опасност беше изложено нещо повече от неговия живот.

С несигурна ръка избута Ерин зад себе си, така че да бъде закрита от него и тримата сангвинисти. Лъчът на фенерчето ѝ освети тунела отляво, после отдясно в търсене на врата.

Нямаха такъв късмет.

После светлината бе погълната от мрак, който потече по тунелите от всички страни. Няколко крилати сенки се откъснаха от масата и се понесоха напред. Прелетяха високо над главите на сангвинистите, сякаш не проявяваха никакъв интерес към същества без биещи сърца.

Среброто проблесна във въздуха, разсичайки криле и тела.

Заваля черна кръв.

Мъхнати тела падаха и се гърчеха с писъци.

Едно създание успя да премине през сребърната бариера покрай умиращите си събратя. Ослепено от светлината, то се блъсна в стената зад тях и тупна на пода, но незабавно се обърна. Може и да не виждаше, но все още можеше да чува.

Изсъска към Джордан, който отново скри Ерин зад себе си.

Беше с големината на голяма котка, с размах на крилете цели два метра. Съществото нападна, като се движеше на задните си крака и се опираше на крилете. Очите му светеха в червено, подобните на карфици зъби проблясваха в лъча на фенера. Пронизигелен писък се изтръгна от челюстите му, когато се хвърли към него.

Джордан замахна с ножа си и преряза гърлото на създанието. Кръвта бликна от раната, но въпреки това тялото го блъсна и го принуди да отстъпи крачка назад. Джордан почти беше обезглавил ужасната твар с удара си. Въпреки това кожените криле се опитаха да го обгърнат. Нокти задраскаха към него, но дебелата кожа на палтото го предпази.

Най-сетне смъртта надделя и създанието рухна на пода.

Джордан се обърна и видя адската крилата маса да се носи към тях на тъмен прилив от три посоки, който се разбиваше в триадата отпред. Всеки сангвинист беше обърнат към различен тунел.

Ерин стоеше в центъра, лицето ѝ се бе превърнало в маска на ужас.

Джордан застана до нея, готов да я защитава самоотвержено като триото.

Прилепите се носеха над тях в тъмна маса от криле, нокти и светещи очи. Като че ли спряха за момент, може би надушили кръвта на събратята си и чули предсмъртните им писъци.

От пронизителните звуци, които издаваха, Джордан го заболяха зъбите.

Опита се да се съсредоточи върху едно-единствено създание, но те се стрелкаха твърде бързо напред-назад.

Ерин насочи фенера си нагоре. Прилепите се разлетяха от лъча като ужилени — и може би светлината наистина ги жилеше.

— Vespertilionidae — ахна тя, сякаш думата беше някакво заклинание. — Гладконоси прилепи. Само че тези са десет пъти по-големи от обикновените.

— Откъде...

— Работя много в пещери — обясни тя.

Лъчът на фенера ѝ скачаше насам-натам. Всеки път, когато осветяваше очите на някой прилеп, създанието се дърпаше назад.

— Никога не са толкова агресивни.

Джордан насочи картечния си пистолет нагоре. Лъчът на оръжието също пръсна нападателите.

— Защото работиш сред нормални прилепи, а не с такива гадости.

— Прегрупират се все по-бързо. — Ерин говореше като изследовател, но гласът ѝ бе станал цяла октава по-висок от нормалното. — Започват да свикват със светлината.

— Нека дойдат. — Надя беше свалила сребърния си колан и го държеше в ръка. Докосна всяка брънка като мънисто от броеница. — Писна ми да ги чакам.

— Търпение — рече Рун. — Да тръгнем напред и да намерим врата и място, където да се скрием. Може да не ни нападнат.

— Ако можете, потърсете врата от дясната страна на коридора. Нещо, което да води към центъра на ромба.

Джордан ѝ се възхити. Дори заобиколена от черен облак пищяща смърт, тя нито за миг не се отклоняваше от целта. Още мислеше за съкровището, скрито в бункера.

Емануел направи крачка напред с вдигната ръка. В юмрука му проблясваше кинжал.

Надя пристъпи до него с балансирана стъпка, грациозна като балерина.

Петимата заедно бавно тръгнаха по тунела, без да изпускат от поглед гъмжилото прилепи над тях.

Джордан копнееше да стреля, но се тревожеше от рикошетите, както и да не би да провокира създанията. Помнеше предупреждението на Надя, че куршумите няма да ги убият. Най-добрият им шанс беше да стигнат...

Без нито звук прилепите атакуваха.

Отново подминаха сангвинистите и се насочиха право към двойката в центъра на триадата.

Летяха право към лицето на Ерин.

И на Джордан.

Надя завъртя колана си над главите им. Джордан едва сега се досети, че това е нещо като бич от сребърна верига. Въртеше оръжието със свръхестествена сила и скорост, подобно на кухненски робот. Прилепите, озовали се твърде близо, бяха разкъсани на парчета.

Научило урока, множеството се оттегли.

Бичът на Надя улучи един закъснял прилеп по сивия му гръб и запрати създанието в бетонната стена.

Междувременно Рун и Емануел продължаваха напред с ножове във всяка ръка, като си пробиваха път през тъмните крилати форми.

Джордан защитаваше тила колкото можеше с бойния си нож. Пронизителният писък го оглушаваше. Въпреки защитата на палтото, ръцете и лицето му бяха покрити с безброй драскотини.

Сякаш на мястото на всеки свален прилеп се появяваха два нови.

Ерин заби ножа си в корема на един, който бе успял да мине покрай Джордан. Острите зъби спряха на косъм от носа ѝ, преди създанието да тупне на пода.

Джордан сграбчи друг прилеп, докато се опитваше да прелети покрай него. Кожата му беше студена и суха като на мъртъв гущер. Потисна погнусата си и го съсече с ножа си. Съществото изви мускулестия си врат и заби зъби в мекото на палеца му. Болка прониза цялата му ръка.

Заудря бетонната стена — веднъж, два, три пъти, но прилепът не пускаше. Не можеше да се освободи. Джордан усети как зъбите му остъргват костта, заплашват да откъснат пръста. Кръв потече по вътрешната страна на ръкава към лакътя му. Друг прилеп се стрелна покрай главата му, оставяйки жилеща рана на слепоочието.

Ерин му се притече на помощ. Сграбчи прилепа на ръката му за ушите, заби ножа си под брадичката му и дръпна острието надолу. Черната кръв опръска стената и зъбите най-сетне го пуснаха.

— Напред! — извика Рун. Беше на една крачка от тях, но в момента разстоянието изглеждаше невъобразимо голямо. — Пред нас има врата! Отдясно!

Емануел се хвърли напред, водейки атаката. Прилепите летяха в лицето му, врата, ръцете. Но явно не изгаряха от желание да го хапят, не че високият мъж не беше получил рани. Цялото му тяло кървеше, русата му коса бе почерняла от кръв.

Друг прилеп се вкопчи в уморената ръка на Джордан. Зъби се впиха в китката му. Определено нямаха никакъв проблем да хапят него.

Ножът на Рун проблесна във въздуха, разрязвайки криле и козина.

Прилепите обаче продължаваха да прииждат.

Ръката на Джордан пулсираше и губеше сили — а прилепите сякаш нямаха край.

34.

Батори приклекна на брега на обвитото в мъгла баварско езеро.

Пръстът ѝ докосна оставените в калта следи. Тук беше влачено нещо широко и тежко — при това наскоро. Водата вече беше запълнила браздите, но не се виждаха листа и иглички, нито следи от животни.

Изправи се и даде знак на бойците си да останат назад, докато обиколи района, където лодката е била вкарана във водата. Откри отпечатъци от обувки и разпозна американски военни кубинки, чифт маратонки и следите на три чифта ръчно ушити ботуши, два големи и един малък. По дълбочината на отпечатъка можеше да отсъди, че следите бяха на две жени и трима мъже.

Но Батори не обичаше да прави предположения.

Проследи следите до самата вода. Впери поглед в гъстата мъгла и изруга — не виждаше нищо на повече от няколко метра разстояние. По-рано едва не беше изпуснала Рун и спътниците му, когато се измъкнаха под прикритието на мъглата. Добре, че ревът на двигателите ги издаде.

Обърна се към първия си помощник.

— Чуваш ли нещо, Тарек?

Той наклони глава настрани и се заслуша.

— Няма нито едно биещо сърце.

Но дали казваше истината, или лъжеше, за да ѝ попречи да намери книгата?

„Магор?“ — мълчаливо повика тя.

Вълкът сведе глава. Той също не чу нищо. Батори потупа топлия му хълбок. Колата ѝ не можеше да се сравнява с бързите мотоциклети на такъв пресечен терен. Беше разчитала на носа на Магор, за да проследи жертвите си дотук. Но макар острите сетива на вълка да ѝ послужиха добре, той не можеше да долови нищо във водата, както и тя не можеше да вижда от гъстата мъгла.

Отново се загледа в спокойното езеро. Изглежда, сангвинистите се бяха сдобили с лодка и имаха добра преднина.

Това беше ново предизвикателство.

— Тарек, намери карта на езерото.

Той ѝ подаде мобилния си телефон със сателитната снимка на екрана. Езерото нямаше острови. Това означаваше, че сангвинистите или бяха минали от другата страна с лодката, или търсеха нещо под водата. А това беше проблем, тъй като тя нямаше нито лодка, нито представа откъде може да се сдобие с такава. Търсенето щеше да е само загуба на скъпоценно време.

От гърлото на Тарек се изтръгна нетърпеливо ръмжене. Стригоите мразеха да чакат. Останалите доловиха безочието му и запристъпваха от крак на крак.

Тя го изгледа, докато той не се умълча, след което за всеки случай му заповяда:

— Извади от строя мотоциклетите. Но не се отдалечавай.

Магор седна на задните си лапи до нея и червеникавозлатистите му очи се насочиха към езерото. Тя постави ръка на главата му и отново погледна снимката на екрана. Може би можеше да научи защо сангвинистите са избрали това място.

Увеличи сателитното изображение и огледа терена около езерото. Снимката беше направена през лятото. Тъмнозелените дървета скриваха земята. Нито една поляна не изглеждаше подозрително.

— Моторите вече няма да тръгнат — обади се Тарек.

— Добре — отвърна тя. Когато се върнеха, сангвинистите нямаше да могат да се измъкнат бързо.

Увеличи още снимката и вниманието ѝ беше привлечено от дълга права линия с по-светъл нюанс на зеленото. Вода ли означаваше това? Или дърветата там бяха по-млади? Свърза линията с друга, която едва се забелязваше, после с трета.

Усмихна се на блестящия си ум, когато разпозна фигурата.

Беше единият ъгъл на символа, изобразен на нацисткия медальон. Останалата част като че ли продължаваше под езерото.

„Значи затова са дошли тук.“

Замисли се за формата на руната. Прокара дълъг нокът по екрана, проследявайки ромбоидната фигура. И осъзна нещо невероятно интересно. Единият крак на руната продължаваше и свършваше под езерото, докато другият минаваше под земята и свършваше оттатък хълма от другата страна на водоема. Теренните карти показваха, че в района има гъста гора. Не се виждаха никакви постройки, само дървета и камънаци, но това не означаваше, че под тях все още няма нещо заровено.

Погледна малката армия — бойците ѝ бяха достатъчно силни, за да копаят часове наред, без да се уморят. Трябваше да рискува. Загледа се през езерото към далечните хълмове.

Ако се окажеше права, подземното хранилище може би си имаше задна вратичка.

35.

27 октомври, 05:48 ч.

Сетивата на Рун се объркваха в отекващите бетонни тунели, сякаш се биеше под вода. Ултразвуковите писъци пронизваха черепа му. От пляскащи криле и гърчещи се, пръскащи кръв тела бе почти невъзможно да се концентрира.

Въпреки това се бореше през шума, съсредоточен върху едно лице — уплашено, окървавено и свирепо.

Ерин Грейнджър.

Рун стигна до нея и помете един прилеп от гърдите ѝ с цялата си сила, като счупи кухите кости и смаза муцуната на съзнанието. Макар че дългото палто продължаваше да я пази цялата с изключение на ръцете и главата, той виждаше трескавото туптене на артерията на шията ѝ, чуваше тежкото ѝ дишане. Групата нямаше да издържи още дълго.

Ерин се завъртя пред него, борейки се с друг икароп, който се беше вкопчил в гърба ѝ и се мъчеше да се добере до шията.

Лъчът на фенера ѝ подскочи и освети цели завеси от прилепи над главите им.

Бяха хиляди.

Рун я сграбчи, метна я на гръб и я помъкна през тъмната врата, до която се сражаваше Емануел с ножа си. До него Надя танцуваше сред проблясъците на вихъра сребърна смърт.

— Вкарай войника вътре! — извика Рун на сестрата си по орден.

Нарочно пусна грубо Ерин да падне по гръб, за да смаже икаропа с оглушителен писък и хрущене на кости. Войникът се плъзна по пода след тях, защитаван от собственото си кожено облекло. Завъртя се и блъсна с фенерчето си един прилеп от рамото си, след което го довърши с рязък удар с приклада на пистолета.

Зад гърба на Рун се разнесе трясък — Надя беше успяла да затвори вратата. Емануел опря гръб на нея. Помещението беше правоъгълно и малко, и за момента безопасно. Отворен свод в задната част водеше в друго помещение, но там Рун не долови нито удари на сърца, нито движение. Въздухът беше застоял, миришеше на старо гуано.

Би трябвало да са в безопасност за няколко минути.

Надя довърши няколкото прилепа, които бяха успели да влетят в стаята заедно с тях.

Дървената врата заглушаваше писъците от другата страна, но нокти и зъби продължаваха да драскат в опит да стигнат до тях.

Рун разбираше желанието им. Сърцето на Ерин продължаваше да бие бързо, но силно. Сърцето на войника до нея също препускаше. Миризмата на кръвта им заплашваше да стане нетърпима.

Дръпна се по-далеч от кървящата двойка.

Ерин стана и се олюля към Джордан.

— Ранен ли си?

Той още седеше на земята.

— Само гордостта ми е наранена — рече той. — Дай ми минута да си поема дъх.

— Това дело на Белиал ли е? — Ерин се обърна към Рун и отново го лъхна на кръв.

Той преглътна и отстъпи още крачка.

— Създаването на толкова много бласфемари би отнело години — отговори Надя, като бършеше веригата в бедрото си и я закопчаваше отново на кръста си като колан. — Тези създания не са дело на онези, които са ви нападнали в Масада.

Рун побутна с върха на ботуша си един мъртъв прилеп.

— Права е. Някои от тези икаропи са на десетилетия.

— Значи не сме сами — разнесе се дълбокият глас на Емануел. — Един или повече стригои използват бункера като леговище.

— Още чудесни новини — отбеляза Джордан, като опипваше темето си. — Но тези ухапвания няма да ни превърнат в стригои, нали?

Ерин насочи фенерчето си към него. От ръцете и слепоочието му течеше кръв. Тя самата също имаше доста драскотини.

Рун трепна и си наложи да се извърне от проблясващата червена кръв.

— Не — каза той на стената. — За да станете стригои, първо кръвта ви трябва да бъде източена, след което да пиете от неговата кръв. Или нейната. Подобна участ не ви заплашва.

Надя протегна ръка и помогна на Джордан да стане на крака. Явно беше усетила, че Рун не смее да го доближава.

— Раните сериозни ли са, сержант?

Джордан освети с ухапаната си ръка.

— Малко лейкопласт и съм като нов. Ами ти, Ерин? Добре ли си?

— Повече или по-малко. — Тя избърса опакото на дланта си в джинсите. — Но защо прилепите не нападнаха вас тримата?

— Много интересен въпрос. — Тялото на Емануел политна напред, когато прилепите блъснаха вратата. — Може би заради сърцата ви. Или пък са били обучени да нападат човешки същества.

Джордан се намръщи.

— Обучени бойни прилепи?

— Вълка ли предпочиташ? — Ерин извади миниатюрния пакет за първа помощ от джоба му.

— Май да — отвърна той. — Донякъде.

На Рун му се виеше свят от миризмата на кръвта им. Той отстъпи още повече към вратата.

— Виното — напомни му Надя.

Рун освободи манерката на бедрото си и бързо отпи — достатъчно, за да се успокои, но се надяваше количеството да не предизвика реакцията на изкуплението. Христовата кръв опари гърлото му, топлината се разля през него, но, слава богу, спомените не се върнаха.

— Дай си ръката — каза Ерин на Джордан. — Искам да видя.

Войникът насочи фенерчето към ранения си палец.

— Май зъбите са пропуснали всички важни части. Обаче адски боли.

— Защото си ухапан от адско създание — отбеляза Емануел, който още клечеше до вратата. Той докосна броеницата си и започна да се моли.

Надя се облегна на стената и впери поглед в прилепите на пода, като също правеше всичко по силите си да не обръща внимание на капещите малки капки свежа кръв по бетона, барабанящи като летен дъжд по ламаринен покрив.

Това беше причината хора да не бъдат включвани в експедициите на сангвинисти. Рун сподави гнева си, насочен основно към Бернар, задето им беше натрапил тези двамата. Кардиналът не разбираше от работа на терен.

— Наскоро да са ти били инжекция против тетанус? — прошепна Ерин.

— Да, но не и против бяс.

— Те не са бесни — каза Надя, без да вдига поглед. Ерин приключи с превързването на палеца.

— Добре поне, че е лявата ръка.

— Онази, без която може, а? — Войникът ѝ се ухили. — Ами драскотината на главата?

— Дай да видя. — Тя огледа и оповести преценката си. — Тече кръв, но не е дълбока.

Рун се опита да не забелязва колко нежно Ерин почистваше раната му и как внимателно постави марлята. Всяко движение ясно показваше какво изпитва към войника.

— А сега е твой ред — каза Джордан, след като тя свърши. Взе пакета от ръцете ѝ. — Дай да те огледам.

Бинтованата му ръка се плъзна по лицето и косата на Ерин и сърцето ѝ се разтуптя.

Тя се дръпна и вдигна ръка между двамата.

— Ухапаха ме само тук.

Джордан кимна и бързо обработи раната ѝ.

— Ако вие двамата сте приключили... — раздразнено се обади Емануел, — какво ще кажете да обсъдим следващия ни ход?

Зад него ноктите продължаваха да се забиват във вратата.

Прилепите почти бяха преодолели преградата.

Пред очите на Джордан дървото на вратата се сцепи и се отвори дупка с размерите на юмрук. През нея с писък се подаде противна глава с остри уши и блестящи зъби.

Емануел замахна с късия си меч и главата на прилепа се търкулна на пода.

Джордан помогна на Ерин да се изправи, докато друг прилеп подаваше глава през дупката.

— Гадините са изгризали дървото — каза той. — Това се казва упоритост.

Рун кимна към тъмната задна част на помещението.

— Там има изход. Потърсете убежище в следващата стая.

Джордан насочи фенера си. Едва сега забелязваше тъмния проход. Водеше кой знае накъде, но поне оттам не идваха прилепи. И щом Рун не беше доловил нищо застрашително от тази посока, това му беше достатъчно.

— Побързайте — процеди през зъби Емануел, докато вратата продължаваше да се разпада, разкъсвана от решителни зъби и нокти.

Надя и Рун му се притекоха на помощ.

Джордан и Ерин спряха на прага. Страхуваха се да продължат сами. Джордан освети напред и установи, че острите сетива на Рун не са го подлъгали. Проходът водеше в друго помещение, просторно като пещера и кръгло. Но когато освети заоблената стена, лъчът на фенерчето разкри ужасна истина.

Нямаше друг изход.

Бяха попаднали в задънена улица.

— Няма изход! — извика Ерин на Рун.

Очите ѝ се насълзиха от острата миризма на амоняк.

Прилепово гуано.

Ерин пристъпи вътре, следвана от Джордан. Фенерчето ѝ освети кръгло помещение с куполовиден таван. Моментално ѝ направиха впечатление два детайла. Помещението беше със същата форма и размери като гробницата в Масада. Тук обаче подът, стените и таванът бяха облицовани с фин бял мрамор.

Помисли си, че мястото навремето сигурно е било много красиво, но сега тъмното гуано се стичаше по стените и се трупаше по пода.

Забеляза и втори детайл и сърцето ѝ отново се разтуптя по-бързо, когато си представи схематичното изображение на руната Одал.

— Какво има? — извика Рун.

Ерин погледна назад. Нима беше усетил вълнението ѝ?

Отговори му, без да си прави труда да вика — знаеше, че ще я чуе и ако говори с нормален тон.

— Мисля, че това помещение се намира в самия център на ромбоидната част от руната Одал.

В ума ѝ се появи план на изминатия досега път.

Рун я разбра.

— Търсете книгата. Времето ни изтича! Ако стане невъзможно да отбраняваме тази врата, ще се наложи да избягаме обратно в тунела и да потърсим по-сигурно убежище.

Получила разрешението му и подтикната от настоятелния му глас, тя забърза вътре. Вниманието ѝ вече беше насочено към най-драматичната и най-високопоставена подробност в помещението — разпятие в естествени размери с шокиращо измъчен Христос, изваян от най-бял мрамор. Всеки детайл по тялото му беше предаден безупречно, от съвършено оформените мускули до дълбоката рана в хълбока. За разлика от Христос обаче, тази фигура бе гола, без нито едно косъмче като новородено и изображението имаше стилизирана красота, смес между божествена невинност и човешка агония.

Лъчът на фенерчето ѝ проследи линията на погледа му. Сведената глава на скулптурата гледаше към висок каменен пиедестал със скосена горна част. Ерин познаваше тази форма — беше я виждала само преди часове. Отговаряше на изображението от значката в кабинета на Леополд, показващо колона с отворена книга отгоре ѝ.

Монахът бе казал, че пиедесталът символизира важна цел на Аненербе — документирането на арийската история и наследство. Но също така беше добавил, че може да представлява „голяма тайна, някаква окултна книга с огромна мощ, пазена от тях“.

Със затаен дъх Ерин осъзна, че гледа източника на този символ на Аненербе.

Тъй като върхът на пиедестала беше наклонен към статуята, а не към нея, Ерин не можеше да определи дали на него има нещо.

— По-добре да останем при вратата — предупреди я Джордан. — Може да се наложи да се спасяваме бързо.

Ерин обаче не се поколеба нито за миг. Нищо не можеше да я спре да стигне до пиедестала и да види с очите си какво има там — може би книга, написана с кръвта на самия Христос.

Джордан изруга под нос и я последва.

Разпятието и колоната се намираха на квадратен мраморен подиум със страна около шест стъпки. Тази подробност демонстрираше важността им. Но защо им е било на нацистите да издигат разпятие в естествени размери? Дали са пазели нещо, смятано от тях за свещено?

Ерин трябваше да разбере.

Скочи на подиума и се намръщи, когато кракът ѝ стъпи върху натрошен камък. Внимателно заобиколи пиедестала.

Застана пред него със затаен дъх и насочи фенерчето към горната част на мраморния аналой.

Сърцето ѝ се сви.

Там нямаше нищо.

— Какво намери? — извика Джордан. Стоеше обърнат с лице към преддверието, където сангвинистите се мъчеха да удържат прилепите.

Ерин прокара пръсти по празния аналой. Усети вдлъбването, сякаш там е трябвало да бъде поставено нещо — предмет горе-долу с размерите, описани от Рун.

— Книгата е била тук — промълви тя.

— Какво? — не разбра Джордан.

Покрусена, тя отстъпи назад и нещо отново изхрущя под петата ѝ. Погледна надолу и освети с фенерчето. Около пиедестала се търкаляха сиви парчета. Едва сега забеляза, че това всъщност не е естествен камък, а нещо направено от човешка ръка. Клекна и внимателно взе един фрагмент.

Повечето парчета по пода бяха дебели не повече от два сантиметра и с цвета на пепел. Ерин взе едно по-голямо и го завъртя в ръка, като се мъчеше да определи материала.

„Сиво. Като бетон. Ако е от древността, вероятно е смес от вар и пепел.“

Възможно ли беше парчетата да са от времето на Кървавото евангелие? За да разбере със сигурност, трябваше да направи съответния анализ в лаборатория, но засега се налагаше да импровизира.

Драсна с нокът в ъгъла и помириса парчето.

Познатият остър аромат изпълни ноздрите ѝ и очите ѝ едва не се насълзиха.

„Тамян.“

Сърцето ѝ заби по-бързо. В Масада също имаше следи от тамян, който често се срещаше в древните гробници.

Но не и в нацистки бункери.

Опита се да се овладее и мислено се наруга, че е скочила на подиума като слон, особено след като години наред беше мъмрила студентите си и за най-малката погрешна стъпка на обекта.

Обърна фрагмента. Беше с приблизително триъгълна форма, приличаше на ъгъла на кутия. Замръзнала, сякаш бе клекнала насред минно поле, Ерин огледа останалите парчета по пода. Недалеч имаше и други триъгълници, наред с други фрагменти.

Ами ако триъгълниците са били наистина ъгли?

В такъв случай вероятно са били част от кутия.

Кутия, в която може би се е намирала книга.

Погледна нагоре към празния аналой. Дали мародерстващите руснаци са попаднали на онова, което е било скрито тук? Дали са го разбили и откраднали съдържанието на кутията?

Отчаяна, Ерин погледна към разпятието в търсене на отговор. Фигурата на кръста беше като на концлагерист. Никога досега не бе виждала по-мършаво изображение на Христос. Черни пирони приковаваха кокалестите ръце за напречната греда, а по-голям клин беше забит през сложените едно върху друго стъпала. Около раните му блестеше тъмночервена боя. Ерин насочи лъча нагоре, към почти лишеното от черти лице. Очите и устата бяха едва-едва загатнати, ноздрите бяха още по-тънки — съвършено изобразяване на безкрайно страдание.

Изпита ирационално желание да свали статуята от кръста и да се опита да я утеши.

Остра болка прониза ръката ѝ. Вдигна я към светлината и осъзна, че е стискала фрагмента с такава сила, та е порязала палеца си с острите му ръбове.

Болката ѝ припомни дълга ѝ. Ерин обърна гръб на статуята и започна да събира строшените парчета от подиума, като ги прибираше в джобовете си. Забеляза, че някои бяха с надписи по едната страна, но разчитането им можеше да почака.

Джордан забеляза с какво се занимава и понечи да се качи при нея.

— Недей! — предупреди го тя; страхуваше се, че ще нанесе още поражения на следите, оставени от руснаците.

Ако имаше достатъчно време, можеше да...

Безнадеждният вик на Рун достигна до тях.

— Прилепите минаха през вратата.

36.

Рун побягна пред свирепата буря, носеща се по петите му.

Криле блъскаха тялото му; нокти и зъби се впиваха в плът и дрехи.

Втурна се през засводения проход, следван от Надя и Емануел. Ордата икаропи прелетя покрай него, пляскайки със силните си криле. Вдигна се нагоре и изпълни купола на помещението с трептящи сенки.

Острият поглед на Рун обхвана помещението за миг и разпозна мрачното копие на гробницата в Масада, ограбените останки на онова свещено място. Яростта пламна в него, но страхът бързо я угаси.

В центъра видя Ерин, клекнала на някакъв подиум зад висок пиедестал. Лицето ѝ бе обърнато към прилепите. Пазителят ѝ Джордан скочи на пиедестала, готов да я предпази. Безполезен жест. Войникът нямаше никакъв шанс да се справи с всички икаропи, нахлули тук.

Никой от тях не можеше да го направи.

Сякаш осъзнали това, икаропите се понесоха към беззащитната двойка.

— Arretez!...

Властната дума проехтя през съскането и писъците на прилепите и отблъсна атаката им. Черната орда се пръсна около Ерин и Джордан и отлетя назад, към изпоцапаните стени и тавана. Острите нокти задраскаха по издълбаните повърхности. Крилете се свиха около козината и икаропите увиснаха над всички. Лъскави червено-черни очи се взираха надолу към тях.

Вонята удари Рун с първото вдишване. Той пое отново дъх. Друга миризма се спотайваше под тази на опетнената кръв на икаропите и острата воня на урината и изпражненията им.

Позната миризма.

В средата на помещението Джордан се огледа с присвити рамене, сякаш за да се предпази от масата над него.

— Кой извика?

Отговорът дойде от Ерин, която посочи към разпятието.

— Вижте!

Мраморната фигура на кръста се раздвижи. Вдигна глава, разкривайки опустошено лице и кожа, опъната по изпъкнали кости. Ръката на Ерин посегна към гърлото ѝ, сякаш беше разбрала какво вижда пред себе си.

Надя спря до Рун, а Емануел се олюля и отстъпи крачка назад.

Сангвинистите също разбраха.

Сякаш в отговор на безмълвна заповед Рун се втурна напред, съпровождан от Надя и Емануел.

Очите на фигурата на кръста се отвориха — груби цепки върху съсухрена кожа. И в тези цепки все още светеше живот — малкото, което беше останало от него. Стъкленият син поглед намери Рун и се спря върху него, изпълнен с безкрайна мъка.

Този угасващ поглед разсея всякакви съмнения кой е бил разпънат на онзи отвратителен кръст.

Рун си спомни лицето, обрамчено със сребриста коса, накара изпитите устни да се усмихнат с мъдростта на безбройните векове. Мислено чу изпълнения с енергия глас, обясняващ загадките на историята и съдбата на сангвинистите. Навремето в това тяло обитаваше могъщ свещеник.

Отец Пиер.

Приятел от столетия.

Ученият беше изчезнал преди седемдесет години по време на експедиция за откриването на Кървавото евангелие. Когато не се върна, църквата го обяви за мъртъв. А се оказваше, че нацистите са го заловили и са го оставили да страда тук десетилетия.

Емануел падна на колене, сякаш се молеше.

— Отец Пиер... как е възможно?...

Главата на стария свещеник клюмна отново, не му бяха останали сили да поддържа тежкия череп изправен. Замъгленият поглед се спря върху Емануел.

— Mein Sohn? - изграчи той. Гърлото му сякаш бе забравило как се произнасят думи.

Синко.

По лицето на Емануел потекоха сълзи, които напомниха на Рун, че именно отец Пиер беше открил и довел Емануел в ордена на сангвинистите. За него той бе колкото баща, толкова и спасител.

Емануел посегна към почернелия шип, забит през голите стъпала на свещеника. Други пирони приковаваха дланите му. Около раните имаше петна черна, изсъхнала кръв.

— Внимавай. — Надя застана до тях. — Прикован е със сребро.

Емануел задърпа дебелия шип през стъпалата на свещеника, изгаряйки собствените си пръсти.

Надя рязко го дръпна назад.

— Още не.

Той изсъска към нея, оголвайки кучешките си зъби.

— Виж го. Нима не е страдал достатъчно?

— Въпросът е защо е страдал? — с равен глас каза Надя. — Кой го е приковал тук и кога?

— Libri... verlassen... — Пиер като че ли се бореше с думите толкова, колкото и с ума си, смесваше различните езици, а лудостта танцуваше зад изцъклените му очи.

Рун се взираше в съсипаните останки на учения сангвинист.

— Свалете го.

Надя изглеждаше готова да възрази, но Рун коленичи и внимателно задържа краката на стария свещеник. Емануел издърпа шипа от стъпалата и го хвърли настрани, после стана и посегна към ръцете.

Пиер не осъзнаваше какво става. Очите му се обърнаха към тавана и черните му украшения.

— Meine Kinder... те ви доведоха. — В немощните му думи се долови ликуваща нотка. — Да ме спасят...

Надя се вцепени. Тя погледна в посоката, в която гледаше измъченият свещеник — към ордата икаропи.

— Отец Пиер е създал тези отвратителни същества.

— Бласфемари ли? — Ръката на Емануел се поколеба над пирона в лявата длан на Пиер. — Но това е забранено.

Рун не се интересуваше толкова от богохулствата, колкото от отговорите.

— Не е имал избор. Трябвало е да се храни, за да оцелее всички тези десетилетия сам на кръста. Каква друга храна е можел да намери, освен прилепите?

Представи си как свещеникът е изсмуквал малкото жизнени сили от мрачните обитатели на тази гробница, как в крайна сметка ги е подчинил на волята си през годините, принудил ги е да му служат, използвал е компанията им, за да запази малкото разум, който му е останал в този мрак и изолация.

Преди много време самият Рун си беше наложил гладуване почти до смърт. Помнеше болката и не можеше да вини Пиер, че е създал икаропите, за да оцелее. Просто е нямал друг избор.

— Колко време е прекарал тук? — Лицето на Ерин бе побеляло.

— Откакто нацистите са го изоставили, предполагам. — Надя не се опита да помогне на другите двама.

Рун издърпа пирона от дясната длан на Пиер, докато Емануел се занимаваше с лявата ръка. Черна кръв потече от дланта на стареца. Рун се опита да бъде внимателен. Раненият свещеник и без това беше останал със съвсем малко кръв.

— Какво е направил, за да заслужи подобна участ? — попита Джордан.

— Това е въпросът. — Надя застана пред Пиер, погледна измъченото му лице и повиши глас. — Какво си сторил, за да те приковат тук, отче?

Спомените от гробницата в Масада връхлетяха Рун — момичето стригой, приковано за стената със сребърни стрели, старият противогаз, притиснат под камъните. Дали Пиер е бил подложен на мъчения и се е пречупил? Дали именно той е казал на нацистите къде да намерят книгата, какви капани да очакват и от какво се нуждаят, за да се справят с подготвените преди хилядолетия защити и да я вземат?

Пиер изскимтяваше при всяко движение на пирона. Рун много добре познаваше болката, причинявана от сребро. Пиер беше търпял изгарящата му агония почти седемдесет години. Подобно на Исус, той беше изпълнил своето изкупление на кръста.

Последният пирон беше изваден и Емануел го хвърли през помещението. Рун подхвана Пиер и го метна на рамо. Свещеникът тежеше съвсем малко.

Емануел свали мокрото си расо, което носеше над кожената си броня, и наметна с него стареца. Рун го положи на земята. Емануел посегна към манерката си, но Надя го спря.

— Той вече не е свят — изтъкна тя. — Виното повече ще му навреди, отколкото ще му помогне.

Емануел взе Пиер в обятията си.

— Какво са ти сторили?

— Blut und кокал — измънка старецът. — Libri.

Ерин наостри уши.

— Libri! Това означава „книга“ на латински. Да не би приковаването му на кръста да е свързано по някакъв начин с евангелието?

Рун знаеше, че е свързано.

Ерин протегна ръка към него. В дланта ѝ имаше парче сив като пепел камък.

— Намерих тази смес от вар и пепел, натрошена около пиедестала. Това е древна разновидност на бетон. Възможно е евангелието да е било поставено в блокче от такъв материал и някой да го е разбил тук, на това място. Възможно ли е отец Пиер да е бил разпънат като негов пазител, подобно на момиченцето в Масада?

— Само той знае — отвърна Рун. — А не съм сигурен какво е останало от ума му.

— В такъв случай го излекувайте.

— Подобни неща не са по силите ми. Не са по силите дори на църквата.

Рун взе парчето и го огледа. Пръстите и очите му различиха арамейските букви от едната страна. Ако сърцето му можеше да бие, сега би се разтуптяло силно.

Книгата наистина е била тук. Някой я бе намерил и бе махнал покритието ѝ. Но дали са я отворили?

Невъзможно. Ако се беше случило, крадците щяха да придобият силата ѝ. Но кой я е взел?

Нуждаеше се от отговора — и Ерин бе права.

Само един можеше да му го даде.

— Отец Пиер? — напевно поде той, опитвайки се да го приведе поне за малко в съзнание. — Чуваш ли ме?

Очите на стареца се затвориха.

— Гордост... позорна гордост.

За какво говореше? Дали имаше предвид гордостта на нацистите, или нещо много по-лошо?

— Как те заловиха нацистите? — настоятелно попита Рун. — Ти ли им каза за книгата?

— Es ist noch kein Buch - промълвиха окървавените устни на Пиер.

— Не е книга — преведе Джордан.

— Измъчвали са го, Рун — намеси се Емануел. — Също като тебе сега. Трябва да го излекуваме, преди да го тормозиш с въпроси.

— Още не — избъбри отец Пиер. — Още не книга.

Надя погледна към мраморните стени, сякаш в тях имаше прозорци.

— Изгревът е скоро. Усещате ли?

Рун кимна. Тялото му беше започнало да губи сили. Христовата благодат им позволяваше да се движат през деня, но заради петното върху себе си винаги бяха най-силни нощем.

— Изгрев ми звучи добре — каза Джордан.

— Не можем да изнесем Пиер на дневна светлина — посочи Надя. — Той вече не е благословен с Христовата кръв. Слънцето ще го унищожи.

— Значи ще киснем тук. — Джордан погледна неспокойно към тавана. — Не е петзвезден хотел, но стига прилепите да кротуват, май ще можем...

— Той ще умре преди мръкване — каза Емануел и посочи към икаропите, шумолящи по стените. — Освен ако не се нахрани с онези проклети създания.

— А аз няма да позволя това — заяви Надя. — Защото е грях.

— А пък аз няма да оставя Пиер да умре в грях. — Емануел заплашително извади ножа си.

Рун застана между тях и вдигна ръце.

— Ако побързаме, можем да стигнем до параклиса в Хармсфелд. И да го очистим там. След това ще може отново да вкуси от Христовата кръв.

— Ами ако не може да бъде очистен? — Надя буквално изплю думите. — Ами ако не е бил пионка на нацистите...

Рун вдигна ръка, за да я накара да замълчи, ала тя нямаше намерение да млъква.

— Ами ако той ги е потърсил?

— Ще видим — каза Рун.

Надя беше изрекла дълбоките му опасения, че интелектуалната гордост на Пиер го е накарала да сключи съюз с нацистите. Самият Рун познаваше много добре тази гордост — и какво можеше да стори тя дори с един отдаден сангвинист.

— Всеки да заеме мястото си — нареди той. — Трябва да стигнем до църквата на Хармсфелд преди изгрева.

По стар навик Емануел и Надя застанаха на местата си — Емануел отпред, Надя отляво. Рун погледна Джордан в очите и кимна към Пиер.

Излязоха от оскверненото помещение, минаха през преддверието и се озоваха в тъмния бетонен тунел.

Джордан вдигна Пиер, който още беше увит в расото на Емануел, и ги последва заедно с Ерин.

— Ich habe Ench betrogen — прошепна Пиер. — Stolz. Bitch.

Рун чу превода на Джордан.

— Предадох всички ви. Гордост. Книга.

Емануел спря и погледна назад към Пиер. В очите му блестяха сълзи. Рун докосна ръката му. Пиер едва ли не беше признал, че е предал ордена им на нацистите.

Рун се обърна. Опитваше се да разбере. Дали изгарящото желание на приятеля му пръв да открие книгата го е подтикнало към богохулен съюз с Аненербе? Дали германците са го предали накрая? Спомни си неясните думи „Не е книга“. Дали не означаваха, че нацистите са се провалили по някакъв начин? И дали за наказание не са разпънали Пиер?

Ако Пиер бе дошъл тук по своя воля, може би нямаше да успеят да го очистят достатъчно, за да го върнат отново сред сангвинистите.

Когато стигнаха пресечката на коридорите, Пиер наклони глава наляво.

— Sortie.

„Изход“ на френски.

Ерин го разбра. Опитваше се да им покаже къде е изходът.

Тя клекна и нарисува руната Одал в прахта. Посочи я.

— Можете ли да ми покажете къде е изходът, Пиер?

Джордан задържа Пиер така, че да вижда руната. Старецът посочи с тънък пръст левия крак на символа. А те бяха влезли през десния.

— Има втори изход — рече Ерин и вдигна с надежда глава. — В края на другия коридор. Сигурно оттам минават и прилепите.

Пиер затвори белите си като хартия клепачи и главата му клюмна на рамото на Джордан.

— Ако побързаме, може би ще успеем да го отнесем до Хармсфелд преди изгрева — каза Рун.

Въпреки това, страхът продължаваше да го гризе. Дали вече не беше твърде късно, за да спасят душата на отец Пиер?

37.

Батори загърна слабото си тяло в самурения кожух и зачака в тъмната гора. Небето на изток вече започваше да избледнява. Ако съдеше по неспокойните погледи на бойците ѝ в тази посока, те също знаеха, че до изгрева остава само четвърт час.

Беше настъпил хапещ студ, сякаш нощта се опитваше да сплоти целия си мраз срещу новия ден. Горещият дъх на Батори излизаше на пара от устните ѝ, също като на изплезилия език вълк — две бели облачета в черната гора. Това не важеше за останалите ѝ бойци. Те оставаха студени и неподвижни като дърветата около тях, но далеч не толкова спокойни.

— Трябва да тръгваме. Веднага. — Тарек се извиси над нея, изкривил злобно устни.

Рафик следваше плътно по-големия си брат. Устните му още бяха на мехури от момента на интимност с Батори.

Тя поклати глава. Засега нямаше вест от поста, който бе оставила при мотоциклетите. Сангвинистите не се бяха върнали оттам — а и тя не очакваше да го направят. Беше сигурна, че зайците ще напуснат дупката именно оттук.

Усещаше го с червата си.

— Никога не следвай животно в леговището му — предупреди тя.

Погледът ѝ не се откъсваше от вратата на бункера. Магор беше открил дупката сред група камъни. Беше не по-голяма от дупка на язовец, но по-острите сетива на бойците откриха източника на миризмата, привлякла вниманието на вълка ѝ.

Икаропи.

Представи си отвратителното ято, излитащо всяка нощ от отвора. Нещо беше създало тази орда. Нещо, което може би още бе някъде там долу.

Подчинените ѝ се заеха да разширят дупката и изкопаха пръстта, с която нацистите бяха затрупали вратата. След като разчистиха, откриха, че прилепите са издълбали камъка по края на люка, за да правят нощните си полети из гората.

Сега люкът лесно можеше да бъде отворен отвътре, което бе покана за плячката ѝ да се опита да се измъкне оттук.

— Ще ги убием веднага щом излязат навън — нареди тя.

— Ами ако решат да изчакат до изгрева? — Тарек погледна към небето на изток, което вече бе сиво като стомана.

— Ако не излязат до изгрев-слънце, ще влезем в бункера — обеща тя. Бойците ѝ щяха да се бият най-добре, ако знаеха, че трябва да превземат бункера или да умрат. — Но ще изчакаме последния момент.

Шестимата ѝ стрелци стояха неподвижно като камъни, по трима от всяка страна, със заредени сребърни стрели в арбалетите. Стрелите доставяха по-смъртоносна доза сребро от обикновения куршум. Освен това стрелите обикновено оставаха забити в тялото, вместо да минават през него.

Нямаше намерение да поема каквито и да било рискове с Рун Корза.

Главата на Тарек се обърна към вратата. Всички бойци застанаха нащрек.

Батори не беше чула нищо, но те определено бяха.

Вратата на бункера се отвори напред към разчистената пътека.

Трима сангвинисти излязоха в гората. Рун Корза бе сред тях.

Батори преброи още три фигури зад него, все още в бункера. Едната носеше другата, която несъмнено беше ранена. Но в това нямаше логика — а тя не обичаше изненадите. Само петима бяха напуснали манастира и следите само на петима бяха открити в калта при езерото.

Тогава кой беше шестият?

Нима Корза беше открил някого жив в бункера?

И тогава си спомни за икаропите.

Дали това не беше загадъчният обитател на бункера?

Задържа ръката си вдигната, заповядвайки на бойците да изчакат, докато всички не излязат навън. Но последните трима останаха вътре, явно обхванати от подозрение.

Корза погледна земята и клекна. Беше забелязал, че пръстта е изкопана наскоро. Батори рязко свали ръка, преди сангвинистът да се е досетил за засадата.

Стрелите изсвистяха, пуснати от обтегнатите тетиви на арбалетите. Залпът улучи сангвиниста начело и го прикова за дебелия ствол на стар черен бор.

Той се помъчи да се освободи, кръвта му вече димеше от раните в студената нощ.

Стрелците пуснаха нов залп и всички стрели улучиха целта си, пронизвайки гърдите, гърлото и корема.

Сангвинистът се загърчи в мъглата на собствената си кипнала кръв.

Един свещеник по-малко.

А сега беше ред на Корза.

38.

— Вътре! — извика Рун и се метна през смъртоносния сребърен дъжд.

Една стрела улучи ръката му и се заби дълбоко в подлакътницата. Опари плътта му с отровата на среброто. Беше се досетил за опасността веднага щом видя прясно изровената пръст пред вратата, но бе реагирал твърде бавно.

Някой им беше устроил засада.

Някой, който очакваше да се бие със сангвинисти.

Стигна до една дебела липа и се претърколи зад нея.

Под прикритието на ствола издърпа рязко стрелата. От раната рукна повече кръв, отколкото можеше да си позволи, мъчейки се да прочисти тялото му от сребърната отрова.

Отпусна се с гръб към дървото и погледна наляво.

Както се беше надявал, Надя бе намерила прикритие зад една канара до входа.

Но не и Емануел.

Дузина сребърни стрели го бяха заковали за един бор на няколко метра от Рун. Димът бълваше от раните му, обгръщаше го в призрачната мъгла на собствената му същност.

Рун знаеше, че не може да стигне до него — а дори и да можеше, смъртта вече беше поставила отпечатъка си върху стария му приятел и брат по вяра.

Емануел също го знаеше. Протегна ръка към бункера.

— Синко — разнесе се дрезгавият глас на Пиер от тъмното.

— Прощавам ти — прошепна Емануел.

Рун се надяваше, че Пиер е чул думите, и безмълвно се помоли за своя умиращ приятел.

После Емануел увисна, задържан прав единствено от жестоките стрели.

Зад камъка Надя избърса очи с опакото на дланта си. Подобно на Рун, тя трябваше да приеме, че Емануел е мъртъв, но в мъката се долавяше и мъничко радост. Той беше сполетян от най-почетния край за един сангвинист — смърт в битка.

Емануел беше освободил душата си.

Когато приключи с молитвата, Рун насочи цялото си внимание към единственото човешко сърце, биещо в гората. Сред стригоите имаше човешко същество, което разкриваше истината за нападателите им.

Белиал.

Но откъде бяха разбрали, че Рун е тук с групата си?

И колко се криеха в гората?

Зад него сърцата на Ерин и Джордан отекваха в бункера, където бяха останали заедно с Пиер. Те бяха в безопасност, поне за момента.

Рун посегна към бедрото си и взе манерката. Нуждаеше се от Христовата кръв, за да попълни изгубената току-що. Без нея нямаше да може да продължи да се сражава. Но с една глътка рискуваше да бъде запратен в миналото, безпомощен и уязвим.

Нямаше избор. Вдигна манерката и отпи.

Горещината се разля по него, даде му сили, прогони изгарянето на среброто с чистотата на Христовия огън. Периферното му зрение се обагри в алено.

Изкуплението заплашваше да го погълне.

Елизабет в полето. Елизабет до огъня. Яростта на Елизабет.

Стисна кръста на гърдите си, умолявайки болката да го задържи тук и сега. Светът се превърна в разбъркана смес от минало и настояще. Образи прелитаха пред очите му.

...дълга оголена шия.

...тухла, зазиждана в стена.

...младо момиче с малинено петно, крещящо безмълвно.

Не.

Мъчеше се да се съсредоточи върху гората, върху болката от кръста в изгорената му длан, върху звука на чупещи се клонки, когато стригоите се втурнаха от скривалищата си и се понесоха към бункера. Рискува да надникне зад ствола и хвърли толкова бърз поглед, че човешкото зрение не би могло да го улови.

Между шест и десет.

Не можеше да каже със сигурност.

Джордан и Ерин нямаха шанс срещу тях. Вдигна оръжието си с треперещи ръце.

Още образи го връхлетяха, напомняха му за неговия грях, лишаваха го от сили точно когато трябваше да бъде най-силен.

...пръски кръв върху бели чаршафи.

...бели женски гърди на лунна светлина.

...усмивка, ярка като слънцето.

Прицели се през призрачните картини от миналото и стреля, улучвайки двама стригои отдясно, всеки точно в коляното, като ги повали и забави, ако не друго.

Надя свали други двама отляво.

Зад него автоматът на Джордан затрещя, когато войникът откри огън от входа на бункера. Чу по-високото пук-пук-пук на пистолета на Ерин.

Първата вълна стригои се пръсна настрани, опитваше се да им излезе странично. Зад тях прииждаха още. Рун преброи дузина, четирима от които ранени, но не тежко. Един беше по-стар от Рун; другите бяха младежи, но това не ги правеше по-малко опасни.

Спомените продължаваха да го връхлитат, този път по-плътни, завличаха го назад в миналото и го пускаха отново.

...пращящ огън, тих женски глас чете Чосър, като се запъва на средновековния английски и се смее толкова, колкото и чете.

...завъртяна рокля на лунна светлина, фигура, танцуваща сама под звездите на балкон, музика от отворен прозорец.

...бледа гола плът, така рязко открояваща се на аления фон на локвата кръв; единственият звук — собственото му задъхано пъшкане.

„Моля те, Господи, не... не това...“

Стрела одраска бузата му и го върна рязко в настоящето, като отцепи кора от дървото и се заби в пръстта зад него.

Дръпна се зад ствола. Никой от групата му нямаше да оцелее на открито, особено когато самият той беше в такова състояние.

Бяха твърде уязвими.

— Отведи ги навътре! — изпъшка той и махна на Надя, която беше по-близо до входа на бункера. — Аз ще ги задържа...

— Стой! — извика един толкова познат глас, че Рун отново сграбчи кръста, без да е сигурен дали се намира в миналото или в настоящето.

Заслуша се, но в гората цареше мъртва тишина.

Дори стригоите бяха замръзнали на място — но тъй като слънцето беше на път да изгрее, те нямаше да чакат дълго. Щяха всеки момент да се втурнат напред и да ги прегазят.

Напрегна слух, като се питаше дали не си е въобразил гласа, дали някакъв фрагмент ог спомените му не е оживял.

И тогава го чу отново.

— Рун Корза!

Акцентът, ритъмът, дори гневът в този глас му бяха познати. Помъчи се да остане в настоящето, но изричането на името му го призова в миналото.

...Елизабет слиза от коня, протегнала ръка към него, за да ѝ помогне. Китката ѝ е оголена, слабият ѝ пулс се долавя през тънката бяла кожа. Развеселена е от колебанието му. „Отец Корза...“

...Елизабет плаче в градината в яркия ден, крие лицето си от слънцето, поразена от мъка, но най-накрая го вижда, става да го посрещне, простата ѝ радост проблясва през сълзите. „Рун Корза...“

...Елизабет върви боса към него през градината, краката и ръцете ѝ са голи, на лицето ѝ е изписано желание, устните ѝ се движат, изговарят невъзможното. „Рун...“

Същите тези ръце най-сетне се вдигаха към него, приканваха го да приближи.

И той тръгна към тях.

Изтрещя изстрел и куршумът го улучи в гърдите. Неописуемата болка разцъфна мигновено, разкъса миналото на парченца и остави единствено настоящето.

Остана неподвижен, с протегнати към нея ръце.

Тя стоеше пред него — само че бе преобразена. Черната ѝ коса се беше превърнала в огън. Чуваше ударите на сърцето ѝ, а знаеше, че не би трябвало да ги има. Не тук, не сега.

Тя стоеше на разстояние надолу по склона, прикрита от една елша. Но дори оттук той разпозна същата извивка на бузата, същия танц в подобните на живак очи, същите дълги къдрици, спускащи се към раменете. Дори миризмата ѝ беше същата като винаги.

Картината пред очите му се раздвои, насложи двете жени една върху друга.

Розови устни се извиха в усмивката, която го беше прелъстила навремето.

— Твоите дела ни доведоха тук, отец Корза. Не забравяй това.

Тя вдигна димящия си глок и стреля, стреля, стреля.

Куршумите се забиха в гърдите му.

Сребърни.

Всички до един.

Светът помръкна и той падна.

Джордан изстреля откос над тялото на Рун, когато свещеникът се строполи на земята. Червенокосата, която го беше застреляла, се скри зад едно дърво.

„Защо проклетият глупак излезе на открито по този начин?“

Рун изглеждаше замаян, когато излезе със залитане от убежището си, беше протегнал ръце към жената — празни, сякаш ѝ се предаваше.

Джордан продължаваше да стреля с картечния си пистолет, като прикриваше Надя, за да може да стигне до Рун. Стригоите пълзяха напред към тях, явно без да изгарят от желание да станат и да бъдат надупчени със сребро. Надяваше се патроните в удължения пълнител да са достатъчно, за да могат двамата да се върнат в бункера.

Ерин бе коленичила от другата страна на вратата с пистолет в ръка. Нямаше огнева мощ като неговата, но се оказа изненадващо добър стрелец. Целеше се в краката и раняваше вместо да убива, точно както бе правил Рун. За момента беше по-лесно да забавят врага, вместо да го убиват.

Надя преметна ръката на Рун през рамото си и го помъкна към бункера.

Беше улучена със стрела в бедрото, но дори не трепна, докато не довлече тялото на Рун вътре и не затръшна вратата на бункера.

— Емануел? — попита Джордан.

— Изгубихме го. — Тя стисна зъби и рязко издърпа стрелата. Кипналата кръв потече по бедрото ѝ, като вдигаше пара. Замириса на изгоряло месо.

Ерин преглътна с мъка. Джордан разбираше как се чувства.

— Можеш ли да вървиш? — попита той. — Мога да те поддържам...

— Мога да вървя.

Надя ги поведе забързано навътре и откачи манерка от колана си. Отпи малка предпазлива глътка.

Нещо тежко издумка по заключената врата зад тях и звукът отекна в тунела.

Надя не му обърна внимание, но накрая спря и положи Рун на пода. Бързо взе неговия карамбит и с помощта на закривеното острие разряза кожената броня на гърдите му.

— Трябва да действаме бързо. Всеки момент Белиал ще преодолее вратата.

Ерин коленичи до нея.

— Откъде знаеш, че ще го направят?

— Трябва да го направят. Те са стригои. Изгрее ли слънцето, ще измрат. Трябва да се скрият под земята.

Надя изчовърка куршум от гърдите на Рун с върха на карамбита. Беше се деформирал в гротескно цвете с пет листенца.

— Сребърен, с кух връх — моментално позна Джордан.

Нападателите са знаели какво да очакват.

Надя изчовърка и другите куршуми — бързо, без да внимава особено. Общо шест на брой. Човешко същество не би останало живо при подобни поражения. Може би същото се отнасяше и за сангвинист.

Кръвта бликна от раните и потече по пода.

Ерин загрижено постави длан върху гърдите на Рун.

— Мислех си, че кървенето ще спре бързо.

Джордан си спомни демонстрацията на Корза в Йерусалим, когато сряза дланта си.

Надя избута ръката на Ерин.

— Кръвта му изчиства среброто. Не го ли направи, той ще умре.

— Но няма ли да му изтече цялата кръв и да умре? — попита Ерин.

Надя стисна зъби.

— Възможно е — призна тя и отново погледна към вратата.

Стригоите бяха престанали да блъскат. Тишината не се харесваше на Джордан и явно същото се отнасяше и за Надя.

Тя стана и помъкна Рун на рамо.

Ерин застана до нея.

— Какво ще правим? Ще опитаме водния изход ли?

— Това е единственият ни шанс — каза Надя и посочи със свободната си ръка. — Трябва да стигнем до слънчева светлина.

Затичаха се презглава. Джордан носеше Пиер като пожарникар, но Надя го изпревари. Стигнаха пресечката на тунелите, когато зад тях се разнесе гръмовен тътен.

Взривът разтърси Джордан и той се приведе. Врагът беше заложил заряди при вратата.

Без да забавя крачка, Джордан се обърна да види къде е Ерин. Беше зад него, прекалено далеч. Откъм взривения вход се чу ръмжене.

Чудовищата бяха вътре — и бяха бесни.

39.

Томи се размърда в новото си легло, като се мъчеше да се намести по-удобно. Нямаше представа къде се намира и кое време е, но май не беше в друга болница. Огледа новия си дом, който по-скоро изглеждаше така, както би трябвало да изглежда един затвор.

Засега пропъди смущаващата мисъл.

Ала трябваше да признае, че кутията в главата му се препълваше все повече и повече.

Рано или късно трябваше да извади нещо от нея.

Огледа се. Стените бяха боядисани в сребристо, прозорци нямаше, но в стаята бяха монтирани три различни вида игрови конзоли и плоскоекранен телевизор със сателитна връзка и американски програми.

Срещу леглото му беше вратата на банята, заредена с познати марки сапун и шампоан. Друга врата се отваряше към коридор, но Томи бе в безсъзнание, когато го докараха, така че не знаеше накъде води той.

Някакви безлики доктори явно бяха наместили костите му, бяха го закърпили и напомпали с обезболяващи. Все още усещаше устата си като пълна с памук и никакви количества вода не можеха да премахнат това чувство. Вратът му обаче вече бе излекуван и костите също зарастваха бързо. Каквото и да се бе случило в Масада, то ускоряваше възстановяването му и го лекуваше от много повече неща, отколкото само от рак.

Откакто се беше събудил, му носеха храна всеки път, когато поискваше — бургери, пържени картофи, пица, сладолед и зърнена закуска „Епъл Джак“. Томи имаше изненадващ апетит. Направо не можеше да спре да яде; по всяка вероятност тялото му се нуждаеше от храна, за да се излекува.

Никой не му казваше къде е и защо е тук.

Прекара цял час в плач, но като че ли на никого не му пукаше и той най-сетне осъзна колко безполезни са сълзите и насочи вниманието си към по-практични мисли — как да избяга.

Засега нямаше никакъв сносен план. Стените бяха от бетон, а вероятно някъде в стаята имаше и камера. Пазачите пъхаха храната му през процеп във вратата, водеща към коридора.

Неочаквано въпросната врата се отвори.

Томи се надигна. Още не можеше да стои стабилно на краката си.

В стаята влезе позната фигура, от която по гърба на Томи полазиха ледени тръпки. Беше момчето, което го бе отвлякло от болницата. Странното хлапе приближи, метна се на леглото и се разположи до Томи, сякаш двамата бяха първи приятелчета.

Този път носеше сива копринена риза и сиви, скъпи на вид панталони.

Определено не се обличаше като нормално хлапе.

— Здравей. — Томи обърна лице към него и подаде ръка, без да знае какво друго да стори. — Аз съм Томи.

— Знам кой си. — Акцентът на момчето бе странен и скован.

Въпреки това пое ръката на Томи и се здрависа енергично и някак официално. Имаше най-студените ръце, които Томи бе докосвал някога. Да не би да са го откарали някъде отвъд Арктическия кръг?

Момчето пусна ръката му.

— Сега сме приятели, нали? Значи можеш да ме наричаш Альоша.

„Приятелите не се опитват да убиват приятелите си.“

Томи обаче запази тази мисъл за себе си и зададе по-важен въпрос.

— Къде се намирам?

— Някъде другаде ли искаш да бъдеш?

— Където и да е — призна Томи. — Имам чувството, че съм в затвор.

Момчето завъртя масивния златен пръстен на белия си пръст.

— За клетка тази може да се нарече позлатена, нали?

Томи не си направи труда да обяснява, че не желае да бъде в никаква клетка, била тя позлатена или не, но не искаше да обиди хлапето, нито пък да го прогони с грубостта си. Честно казано, Томи вече не искаше да остава сам. В момента предпочиташе компанията дори на това странно момче, особено ако можеше да научи нещо от него.

— Когато бях на твоята възраст, живеех в една от най-позлатените клетки на света. — Меките сиви очи на хлапето огледаха стаята. — Но после бях освободен, също като теб.

— Не бих нарекъл това свобода. — Томи посочи стаята.

— Имам предвид свободен от затвора на плътта. — Момчето седна, кръстоса крака и посегна към контролера на една конзола. — Мнозина се стремят към това.

— И свободен ли си? — Томи взе другия контролер, сякаш това бе най-естественото нещо, което можеше да направи.

Момчето сви рамене и стартира някаква игра на екрана.

— Един вид.

— Какво искаш да кажеш?

Альоша го погледна, докато играта се зареждаше.

— Ти си безсмъртен, нали?

Томи свали контролера си.

— Моля?

Альоша стартира играта „Богове на войната“.

— Вече го знаеш, нали? Точно това се опитвах да ти покажа. В пустинята. За да разбереш.

Томи се мъчеше да проумее думите му, да намери някакъв ориентир. От екрана зазвуча музикалната тема на играта с много барабани и духови инструменти.

— Ти безсмъртен ли си, Альоша?

— Има начини, по които животът ми може да приключи. Но ако ги избягвам, да, ще живея вечно. Така че ще бъдем приятели много дълго време.

Томи долови нотка на самота в гласа му.

— Значи съм като теб, така ли? — тихо, отчаяно промълви той.

Альоша се размърда, сякаш тази част от разговора му беше досадна.

— Не, не си. В цялата дълга история е имало само един, който е бил като теб. Ти, приятелю, си много специален.

— А този един още ли го има?

— Да, разбира се, че го има. Също като теб, той не може да умре или да отнеме собствения си живот.

— Никога ли?

— Не и докато свят светува.

Томи отново огледа продължително стаята. Дали щеше да бъде вечно затворник тук? Идеше му да се изсмее на абсурдността на всичко това, но някаква част от него знаеше, че Альоша му казва истината — макар че сигурно не в пълните ѝ размери.

Томи го разбираше от първа ръка.

Безсмъртието не е благословия.

А проклятие.

40.

Помъкнал Пиер на рамо, Джордан пробяга няколко крачки встрани, подгонен в бетонния тунел от ужасяващите животински писъци на преследващите ги стригои.

— Побързай! — извика той на Ерин, която беше изостанала на двайсетина метра назад.

— Продължавай! — раздразнено и в същото време уплашено му извика в отговор тя.

Типично за Ерин.

„Майната му.“

Междувременно Надя бе стигнала другия коридор и беше изчезнала в него, в посока към херметично затворения изход, понесла на ръце отпуснатия и отровен Рун. Очевидно не се чувстваше длъжна да чака двамата по-бавни човеци. Като че ли не я беше грижа и за Пиер. Вероятно нямаше да се върне.

Джордан остави стареца на бетона и освободи картечния си пистолет.

— Съжалявам, старче.

Пиер отвори мътните си сини очи.

— Meine Kinder.

„Децата ми.“

— Ще се върна. — Наистина се надяваше, че ще успее да спази обещанието си.

Преди старецът да успее да се изправи напълно, Джордан хвана ръката му. Все още беше невероятно силен, като едното нищо можеше да му счупи костта.

— Икаропите. Sie kommen. Да помогнат. Пратих ги.

Черен облак от прилепи изригна в тунела от разбитата врата на съседния коридор и се понесе с писъци и плясък над главите им.

Хиляди се изсипаха във въздуха.

Джордан се приведе под крилете. Беше зашеметен от вонята на създанията. Усещаше я по езика си. Сви се до Пиер край стената.

Ерин почти го беше стигнала, прикрила с ръка лицето си от крилатата напаст.

Но този път яростта на създанията не беше насочена към нея.

Тя си пробиваше път през тях, приведена ниско.

Зад нея черната орда връхлетя стригоите като яростен порой. Прилепите се нахвърлиха върху чудовищата в калейдоскоп от черна кръв, козина и бледа кожа. Среброто проблясваше като светкавици сред хаоса. Някои икаропи падаха, но други незабавно заемаха мястото им.

Джордан видя как един огромен прилеп се спусна и уви крилете си около един стригой като чудовищно наметало.

Крясъците станаха по-силни.

И тогава огнена струя бликна нагоре и се вряза в сърцето на черната буря. Свистене и пращене изпълниха въздуха, последвани от ужасни писъци. Облак зловонен пушек се понесе към тримата.

Миришеше на изгоряло месо и петрол.

Огнехвъргачка.

Пиер изстена съчувствено за децата си, докато хорът от писъци заплашваше да спука тъпанчетата на Джордан.

Ерин обаче най-сетне бе стигнала до него.

Джордан я сграбчи за ръката и я побутна към ъгъла.

— Бягай към изхода! След теб съм!

Тя кимна задъхано.

Джордан вдигна Пиер и хукна след нея. Молеше се оцелелите прилепи да им спечелят достатъчно време да се махнат от това прокълнато място. След това слънцето би трябвало да ги защити.

Поне на теория.

Тичаха към отворената въздушна камера. От мрака се появи Надя. Носеше се към тях с празни ръце. Явно беше оставила Рун и се връщаше да им помогне. Значи все пак не ги беше изоставила.

— По-бързо! — извика тя, сграбчи Ерин и едва не я вдигна във въздуха.

Животински рев отзад накара Джордан да се обърне. Стригой — окървавен, изгорен, с едно липсващо око — изникна зад ъгъла и се хвърли към тях. Движеше се с ужасяваща скорост, едва не се катереше по стената, за да ги стигне.

Изходът се намираше само на няколко метра от Джордан.

Но той нямаше шанс да стигне до него.

Ерин заби пети в пода, съпротивлявайки се на силата, с която Надя я мъкнеше към вратата. Извъртя се и вдигна пистолета си.

— Джордан! Долу!

На няколко метра от нея той се подчини, хвърли се на земята и се претърколи заедно с Пиер, като се постара да предпази свещеника.

Ерин се прицели в чудовището точно когато то скачаше към Джордан.

Пое дъх и без да го задържа, натисна спусъка.

Пистолетът изтрещя като гръмотевица и ушите ѝ писнаха.

Тилът на атакуващия стригой се пръсна и задимя от среброто, което бе вкарала в единственото му око. От инерцията тялото на създанието прелетя покрай Джордан, падна на пода и се плъзна към Ерин.

Тя отскочи назад.

— Мъртъв е — отсъди Надя.

Джордан се надигна заедно с Пиер.

— Добра стрелба.

Не последва снизходителна усмивка. Говореше сериозно. Задоволството я обля като топла вълна.

Всички заедно се втурнаха към мократа въздушна камера.

Ерин се завтече към Рун. Цветът на кожата му я плашеше — беше по-бяла от обичайното. Голите му гърди още кървяха. Надя и Джордан затръшнаха люка с оглушителен метален звън и го заключиха.

После бързо се заеха да отворят външния люк.

Надя със замах завъртя дръжката на вратата. Когато тя се отвори, студената вода на езерото нахлу преди Ерин да успее да си поеме дъх. За броени секунди нивото на водата се издигна над главата ѝ. Джордан включи херметичното си фенерче, приклекнал до Пиер.

Ерин направи същото, като с другата си ръка се вкопчи в палтото на Рун.

Когато налягането най-сетне се изравни, Надя избута вратата и им направи знак да излизат. Тя доплува до Ерин и Рун и сграбчи сангвиниста за китката.

Освободена от отговорност за него, Ерин се отблъсна от пода към изхода и заплува нагоре. Тежестта на коженото палто я дърпаше надолу — а и джобовете ѝ бяха пълни с бетонни фрагменти. Започна да потъва, но категорично нямаше да изхвърли онова, с което се бе сдобила на такава висока цена. В далечината различи блещукащата форма на статуята на фонтана — мъж на изправен на задните си крака кон, покрит с водорасли.

Дали и тя щеше да отиде при другите, които се бяха удавили в наводненото селище?

В следващия миг Джордан се озова до нея. Сграбчи яката на палтото ѝ и задърпа, помъкнал нея и Пиер към сребристото обещание за утро далеч горе.

Сякаш цяла вечност по-късно главата ѝ се подаде на повърхността.

Ерин трескаво си пое дъх.

Небето беше станало светлосиво. Изгревът наближаваше, но щеше да дойде твърде бързо за Пиер. Нямаше да стигнат навреме до убежището — църквата в Хармсфелд.

Джордан я бутна към лодката.

Надя вече се беше качила на борда с Рун и помогна да натоварят безжизненото тяло на отец Пиер на кърмата. След това Джордан се набра на борда, като едва не преобърна лодката.

Ерин се вкопчи в дървения борд при носа и зачака реда си. Поемаше дълбоко и треперливо дъх, цялото ѝ тяло се тресеше. Никога през живота си не беше мръзнала така, но все още бе жива.

Джордан се изправи, свали коженото си палто и покри някого с него. След това протегна топлата си ръка към Ерин и я издърпа в лодката. Тя се просна на дъното.

— Палтото — каза Надя. — По-бързо.

Джордан ѝ помогна да свали мокрото палто, сякаш се беше запалило.

Ерин трепереше толкова неудържимо, че едва не падна обратно в езерото.

Джордан и Надя бързаха да покрият ранените сангвинисти с палтата, за да не ги докоснат слънчевите лъчи. Слънцето щеше да убие Пиер и Ерин предположи, че Рун вероятно също е твърде слаб, за да го понесе. Беше изгубил ужасно много кръв при входа на бункера.

След като приключи, Надя коленичи и сведе глава. Потръпна и се подпря на едната си ръка.

— Добре ли си? — попита я Джордан.

— Ще се оправя — прошепна жената и се надигна. Личеше ѝ обаче, че не е добре. В дясното ѝ бедро имаше дупка с размерите на петак. От другата страна имаше изходна рана. Но въпреки пораженията, тя беше спасила всички.

Джордан вдигна котвата и я пусна в средата на лодката.

Макар да се чувстваше като слаботелесна, Ерин се опита да помогне на Джордан в гребането към брега. Ръцете ѝ обаче трепереха толкова силно, че едва успяваше да държи греблото.

— Моля ви — разнесе се приглушен глас изпод едното палто. — Махнете го.

Беше отец Пиер.

Надя се загледа в покритата фигура. Лицето ѝ се сгърчи от болка.

— Ще умреш.

— Знам — промълви той. — Освободи ме.

Ръката на Надя се протегна над палтото, но не го махна.

— Моля те, Пиер, недей.

— Можеш ли да ми дадеш опрощение? — Слабият му глас едва се чуваше от плясъка на греблата.

Надя въздъхна.

— Още не съм ръкоположена. — Тя повдигна другото палто и надникна под него. — Рун също не може да ти даде опрощение в неговото състояние. Съжалявам.

До Ерин Джордан гребеше методично и бързо. Тя натисна по-здраво. Усещаше ръцете си като студени щипци върху дървото.

— Тогава нека се помолим заедно, Надя — умолително рече Пиер.

Докато Ерин и Джордан гребяха към брега, двамата сангвинисти се замолиха на латински, но Ерин не си превеждаше думите. Взираше се във водата, която бе станала оранжева от изгряващото слънце, и си мислеше за Рун, мъртъв или умиращ под палтото на Джордан. Защо се бе съгласила да участва във всичко това? Търсенето на Кървавото евангелие вече бе струвало живота на мнозина, точно както я бе предупредил Рун. Не бяха спечелили нищо, а загубите им бяха ужасни.

Когато приближиха брега, Надя внимателно отви Пиер и притисна мършавото му тяло към себе си. За първи път изглеждаше уплашена.

Мътните сини очи на Пиер се загледаха в брега.

Ерин проследи погледа му към тъмните борове, сребристите стволове на оголените от есента липи, езерото с цвят на мед и златните лъчи светлина, пронизващи мъглата.

Пиер вдигна лице към слънцето.

— Светлината наистина е най-прекрасното от Неговите творения.

По бузите на Надя се стичаха сълзи. Тя не ги избърса, а само прегърна Пиер още по-силно.

— Прости ми — каза тя на латински. — Ти си благословен.

Лицето на Джордан беше като изсечено от камък. Той нито за миг не наруши ритъма на гребането.

Лицето на Пиер засия с цветовете на дъгата под слънчевата светлина.

Гърбът му се изви. Цветът плъзна по врата и ръцете му.

Той изкрещя.

Надя го държеше здраво.

— Господи Боже наш, Ти си нашето убежище от поколение на поколение. Годините и дните се менят, но Ти оставаш вечен.

Пиер млъкна, отпусна се в обятията й и остана напълно неподвижен.

— Твоята милост ни подкрепя в живот и смърт — продължаваше Надя. — Дай ни да помним с благодарност онова, което Ти си ни дал чрез Пиер и Емануел. Приеми ги в Твоето царство след дългите им години в служба на Теб.

Ерин завърши с нея, изричайки думата, която не бе изговаряла от години и се съмняваше, че я е казвала искрено — до този момент.

— Амин.

41.

Джордан потапяше по-дълбоко греблото и лодката бавно се плъзгаше по повърхността на езерото. Той се загледа в слънцето, което бележеше началото на новия ден след най-дългата нощ в живота му — но поне все още беше жив.

Представи си лицата на другарите си... на Пиер... на Емануел.

Когато завиваше с палтото си Рун, Джордан прецени, че свещеникът може да последва другите. И за какво? Бяха излезли от дългия кошмар с празни ръце.

На носа Надя вдигна палтото от тялото на Пиер и го подаде на Ерин. Свещеникът вече не се нуждаеше от защитата му, а жената трепереше в утринния мраз.

Надя положи Пиер на дъното на лодката и скръсти ръцете му на гърдите. Пръстите ѝ се задържаха над ужасните рани на стъпалата и дланите, но тя не ги докосна. Покри безжизненото тяло с расото на Емануел, като го зави с обич, после сведе глава в молитва.

Джордан направи същото. Дължеше го на Пиер.

След като приключи, Надя направи кръстния знак.

Тя се загледа дълго към слънцето, после взе на ръце Пиер, вдигна го над борда и внимателно отпусна тялото му в езерото. Той потъна в зелената вода, оставяйки след себе си следа от мехурчета.

Ерин ахна от лишения от церемонии край на отец Пиер.

— Не може да бъде погребан на осветена земя, а не бива да позволим тялото му да бъде открито — обясни Надя и седна, като хвана едно гребло. — Дано намери мир и вечен покой в планината, която обичаше толкова много.

Ерин потръпна, посинелите ѝ устни се свиха в тънка линия, но тя продължи да гребе.

Джордан погледна през рамо. Брегът вече се виждаше през мъглата. Пристанището беше вдясно. В гората запя птица, поздравявайки утрото. Друга ѝ отговори.

Животът продължаваше.

Не забави скоростта, когато брегът приближи до носа. Използва инерцията, за да забие лодката в калта.

— Чакайте тук — нареди той.

Ерин потръпна и кимна.

Надя не отговори.

Джордан извади колта си и се прехвърли през борда. Кубинките му потънаха в калта, но се радваше, че отново е на сушата, навън, под лъчите на слънцето.

Забърза към мястото, където бяха скрили мотоциклетите. Можеха да се върнат в манастира за по-малко от час. Може би брат Леополд имаше някакво лекарство, което да помогне на Рун.

Но когато излезе иззад прикритието на дървото, Джордан се закова на място, взирайки се в останките на моторите. Напрегна се и започна да се оглежда. Стригоите несъмнено се криеха от слънцето, но той знаеше, че Белиал използва и човешки същества.

И в този момент осъзна ужасната истина.

Все още не бяха в безопасност —дори в ярката светлина на новия ден.

Застанала на калния бряг, Ерин се сгуши в дългото си кожено палто. Загледа се към дърветата, погълнали Джордан. Там нищо не помръдваше и това раздухваше пламъчето на безпокойството в гърдите ѝ.

До нея Надя откачи манерката си и се наведе към палтото, което покриваше тялото на свещеника и го пазеше от слънчевата светлина.

Ерин копнееше също да надникне и да види как е Рун, но не смееше да го направи. Надя най-добре знаеше как да се погрижи за него. Вероятно го познаваше от повече време, отколкото Ерин беше на този свят.

Джордан се появи от гората и Ерин въздъхна с облекчение. По отпуснатите му рамене обаче си личеше, че се връща с лоша новина. Много лоша. Трудно беше да бъде обезкуражен, а сега изглеждаше направо съсипан.

Надя се надигна, без да сваля ръка от покритата глава на Рун.

— Някой е унищожил моторите — каза Джордан и погледна извинително, сякаш вината бе негова.

— Всички ли? — попита Надя.

Джордан кимна.

— Не могат да се поправят без резервни части, инструменти и време.

— А ние не разполагаме с нито едно от трите. — Ръката на Надя докосна ранения ѝ крак. Изведнъж беше станала ужасно крехка. — Никога няма да успеем да отнесем Рун жив до манастира, ако трябва да вървим пеша.

— Ами църквата в Хармсфелд? — Ерин посочи надничащата над гората камбанария. — Мислеше, че е добро убежище за Пиер. Защо не и за Рун?

Надя се облегна назад. Ръката ѝ погали палтото, покриващо Рун.

— Трябва да се молим там да има онова, от което се нуждаем.

Джордан гледаше от брега как мъглата се пръска на парцали под лъчите на утрото. След като се стопи напълно, щяха да се озоват на открито до езерото — трима възрастни с открадната лодка и тежко ранен мъж.

Доста сложно за обясняване.

Надя отиде до лодката и вдигна изпадналия в безсъзнание Рун на ръце. До живописното селце Хармсфелд имаше съвсем кратък преход.

Джордан пристъпи напред.

— Дай на мен, моля те.

— Защо? Да не мислиш, че съм прекалено слаба за подобно нещо? — Тъмните ѝ очи се присвиха.

— Мисля, че ако някой види дребна жена като теб да носи едър мъж с такава лекота, сякаш е кученце, това ще предизвика доста въпроси.

Надя с неохота позволи на Джордан да метне Рун на рамо. Свещеникът бе като истински труп в ръцете му. Ако беше човек, щеше да е просто мъртъв — студен, без пулс, без дишане. Дали наистина беше жив?

Трябваше да се довери на Надя, че разбира тези неща.

Жената ги поведе с убийствено темпо през гората. На Джордан бързо му се прииска да я беше оставил да носи Рун, докато не стигнат до селото.

След по-малко от десет минути се влачеха по заскрежения калдъръм на главната улица. Надя ги водеше на пръв поглед напосоки, от време на време спираше и се ослушваше с наклонена настрани глава. Може би долавяше присъствието на хора много преди да ги видят или чуят Ерин и Джордан и се опитваше да избегне срещите с тях.

Джордан хвърли кос поглед към Ерин. И тя като него беше мокра до кости. Но за разлика от него не мъкнеше тежести, които да я загреят. Посинелите ѝ устни трепереха. Спешно се нуждаеше от затопляне.

Най-сетне стигнаха до селската църква на площада. Яката постройка бе изградена преди векове от местен камък. Строителите бяха издигнали тухлени сводове с разноцветни стъкла по дългите ѝ страни. Единствената камбанария сочеше към небето с безспорна решимост, както се стори на Джордан.

Надя изкачи стъпалата и опита двойната врата. Беше заключена.

Джордан остави Рун на земята. Може би щеше да успее да се справи с ключалката.

Жената обаче отстъпи крачка назад и изрита дебелите дървени врати, които поддадоха с трясък. Не беше най-тихият начин за влизане, но пък за сметка на това се оказа доста ефективен.

Надя се втурна вътре. Джордан вдигна Рун и я последва заедно с Ерин. Искаше всички да се скрият, преди някой да е забелязал, че са влезли с взлом в храма, мъкнейки мъртвец.

Ерин затвори вратите зад тях. Сигурно я тревожеха същите мисли.

Надя вече беше при олтара и тършуваше.

— Няма осветено вино — оповести тя и в безсилието си бутна с лакът празен потир, който се разби в каменния под.

— Може ли малко по-спокойно? — На Джордан никак не му се искаше да я дразни още повече.

Тя измърмори нещо богохулно и ядосано тръгна към дървеното разпятие зад олтара. Приликата на изваяната от дъб фигура с Пиер беше толкова голяма, че Джордан отстъпи крачка назад.

Какво беше намислила Надя?

42.

Батори стоеше пред тялото на мъртвия сангвинист. Още беше заковано от стрелите на арбалетите за ствола на стария бор като в някакво друидско жертвоприношение.

Тя хвана една стрела за перата накрая и я издърпа от мъртвата ръка. Освободеният крайник се отпусна безжизнено. Батори въздъхна и отгледа последиците.

Ярката слънчева светлина обливаше горската поляна и топеше скрежа от жълтите липови листа. Почти нямаше следи от водената тук битка — малко разровена земя, доста забили се в дърветата куршуми и тъмни петна кръв, просмукваща се в земята. Един хубав дъжд, две седмици нов растеж и на никого няма да му мине през ум какви събития са се разигравали тук.

С изключение на проклетото тяло, приковано към дървото.

Издърпа още една стрела. Искаше ѝ се да можеше да остави тази работа на Тарек, но не беше възможно, не и през деня. Дори Магор беше страдал прекалено много на слънце и тялото му запуши, докато накрая не му заповяда да се оттегли в бункера при другите.

Продължи да вади стрелите, бавно да освобождава тялото.

Жалко, че прикованият не беше Корза. Но тя го беше видяла да пада, след като го надупчи с шест сребърни куршума. Нямаше да издържи дълго в подобно състояние. С огромно задоволство си спомни изненадата на лицето му, докато го прострелваше. Беше я взел за Елизабет, отдавна мъртвата прародителка на Батори, върнала се по някакъв начин на този свят, за да му прости.

Сякаш това можеше да е достатъчно да изкупи греховете му.

Издърпа последната стрела и освободи сангвиниста. Ако беше стригой, слънчевите лъчи щяха да го превърнат в пепел и да ѝ спестят цялата неприятност.

Примирена, Батори бързо се захвана с последната част от мръсната работа, а в главата ѝ започна да се оформя план.

Книгата си оставаше изгубена — но тя знаеше къде да я намери.

И по-важното, знаеше кой може да ѝ помогне.

43.

Ерин се приближи до Джордан, докато той полагаше Рун пред олтара. Свещеникът лежеше на каменния под абсолютно неподвижен, сякаш бе мъртъв.

— Жив ли е още? — попита тя.

— Едва-едва. — Надя коленичи и капна вино от манерката си върху устните му.

Той обаче не преглътна.

Това не беше добре.

— Можем ли да помогнем по някакъв начин? — попита Джордан.

— Като не ми се пречкате. — Надя сложи главата на Рун в скута си. — И като мълчите.

Тя подреди нещата, които бе взела от олтара, като най-напред се зае със запечатаната бутилка вино. Избута корковата тапа с дългия си пръст.

— Трябва да осветя виното — обясни тя.

— Можеш ли да го направиш? — Джордан погледна към вратата. Тревожеше се, че някой може да влезе в църквата и да прекъсне работата им.

— Разбира се, че не може — обади се шокираната Ерин. — Само свещеник може да освещава вино.

Надя изсумтя презрително.

— Доктор Грейнджър, като историк би трябвало да знаете, че не е точно така. — Тя избърса кръвта от гърдите на Рун с покривката на олтара. — През ранните години на християнството нима жени не са отслужвали литургия и не са освещавали вино?

Ерин се засрами. Разбира се, че го знаеше. Чисто рефлексивно се беше хванала за църковната догма, макар че историята определено ѝ противоречеше. Запита се дали дълбоко в себе си не е останала дъщеря на баща си.

Тази истина болеше.

— Съжалявам — извини се Ерин. — Права си.

— Човешката страна на църквата е отнела тази възможност от жените. Но това не важи за сангвинистите.

— Значи можеш да осветиш виното! — пожела да се увери Джордан.

— Не съм казала това. Казах, че жените в сангвинистката църква могат да бъдат свещеници. Но аз все още не съм ръкоположена, така че не съм свещеник.

Джордан погледна към вратата. Отново.

— Защо просто не вземем бутилката и не извършим всичко това някъде другаде, където е по-малко вероятно всеки момент да нахълта някой? Не е нужно да го правиш в църквата, нали?

— Виното действа най-добре като лек, ако се освети и приеме в църква. Осветената земя му придава допълнителна сила.

Тя изсипа последните капки вино от манерката си в една от раните на Рун, при което от гърдите му се изтръгна стон.

Сърцето на Ерин подскочи, изпълнено с надежда. Може би той не беше чак толкова зле, колкото изглеждаше.

Надя освободи сребърната манерка на Рун от крака му и изсипа още малко вино в гърлото му. Този път той преглътна.

И си пое дъх.

— Елизабет?

Надя затвори очи.

— Не, Рун. Надя съм.

Рун се огледа с блуждаещ поглед.

— Трябва да осветиш виното. — Тя сви пръстите му около зелената шия на бутилката. — Иначе ще умреш.

Клепачите му се затвориха.

Ерин се загледа в изпадналия в безсъзнание свещеник. Не виждаше какво би могло да го свести.

— Сигурна ли си, че виното трябва да е осветено? Може просто да му кажеш, че е такова.

Надя я изгледа убийствено.

— Още от пустинята се питам дали виното трябва наистина да е осветено, или Рун просто трябва да си мисли, че е осветено. Може би става въпрос за вяра, не за чудеса.

Ерин не можеше да повярва, че тези думи излизат от собствената ѝ уста.

Самата тя беше изпитала на себе си какво се случва, когато медицинската помощ се остави на вярата и чудесата — първо с ръката ѝ, а после и с новородената ѝ сестра. Затвори очи, сякаш това действие можеше да пропъди спомена. Но той я връхлетя, както правеше всеки път.

Майка ѝ беше прекарала тежко раждане. Ерин и другите жени бяха гледали дни наред родилните ѝ мъки. Лятото беше настъпило рано и в спалнята бе горещо и задушно. Миришеше на пот и кръв.

Тя държеше ръката на майка си, бършеше челото ѝ и се молеше. Само това можеше да направи.

Накрая сестра ѝ Ема се появи на бял свят.

Но Ема бе трескава от самото начало. Твърде слаба, за да плаче или суче, тя лежеше увита в бебешките си пелени, притисната в гърдите на майка си, с широко отворени очи като от тъмно стъкло.

Ерин умоляваше баща си да откара бебето на истински доктор, но той я зашлеви и разби носа ѝ.

Жените се събраха около леглото на майка ѝ, за да се молят. Баща ѝ водеше молитвите, в дълбокия му глас звучеше увереност, че Бог ще ги чуе и ще спаси детето. Ако ли не, значи Бог е знаел, че новороденото не е достойно за спасяване.

Ерин не се отделяше от майка си и гледаше как пулсът на меката фонтанела на Ема бърза като сърчице на птиче. Копнееше да я вземе, да я натовари на кон и да я отнесе в града. Но баща ѝ сякаш беше усетил непокорството и нито за миг не я остави сама с бебето. На Ерин не ѝ оставаше друго, освен да се моли, да се надява и да гледа как пулсът постепенно се забавя и спира.

Ема Грейнджър живя два дни.

Вярата не беше спасила Ема.

Ерин докосна парчето плат в джоба си. Беше го отрязала от бебешкото одеялце на Ема, преди да я повият за погребението. Оттогава не се разделяше с него, за да ѝ напомня да не подминава предупрежденията на сърцето, да задава невъзможните въпроси и винаги да действа.

— Надя — рече тя. — Опитай да пиеш неосветено вино. Няма нищо да изгубиш, нали?

Жената вдигна бутилката към устата си и отпи голяма глътка. Червената течност изригна от гърлото ѝ и изпръска пода.

Джордан се намръщи.

— Май не става по този начин.

Надя избърса устата си.

— Става въпрос точно за чудеса.

Или може би просто Надя не вярваше, че виното е Христовата кръв.

Ерин обаче премълча.

Рун жадуваше за смърт, искаше му се изобщо да не го бяха събуждали.

Болката от раните бледнееше в сравнение с онова, което почувства, когато отново видя Елизабет в гората. Но това всъщност не беше тя. Знаеше го. Жената в гората имаше червена коса, а не черна. А и Елизабет си беше отишла преди четиристотин години.

Коя беше жената, която го бе простреляла? Някаква далечна потомка? Имаше ли значение?

Мракът отново се спусна отгоре му като мека качулка. Отпусна се в него. Среброто не го изгаряше в топлата чернота. В нея можеше да се рее свободно.

А после някаква течност опари устните му и той се опита да извърне глава.

— Рун — решително каза познат глас. — Ти ще се върнеш при мен.

Не беше Елизабет. Този глас звучеше гневно. А също и уплашено.

Надя?

Но нищо не можеше да уплаши Надя.

Заповяда на тежките си клепачи да се повдигнат, чу удари на сърца. Бързите бяха на Ерин, със спокоен и равномерен ритъм — на войника. Значи и двамата се бяха измъкнали живи.

Добре.

Доволен, той се опита отново да се унесе.

Но студени пръсти хванаха брадичката му и го обърнаха към тъмните очи на Надя.

— Ще го направиш заради мен, Рун. Дадох ти всичкото ти вино. А също и моето. Без него аз също ще умра. Освен ако не наруша клетвата си.

Той се опитваше да задържи клепачите си отворени, но те отново се спуснаха. Повдигна ги с мъка.

— Ти ме принуждаваш да го направя, Рун.

Надя пусна ръката му и рязко се изправи. Обви ръка около кръста на Ерин и дръпна главата ѝ настрани. Сърцето на Ерин заби по-бързо, ударите започнаха да се гонят един друг, сливайки се в постоянно барабанене.

Джордан вдигна картечния си пистолет.

— Ако стреляш, войнико, ще те убия, преди вторият ти куршум да ме е улучил — изсъска Надя. — Е, Рун, можеш ли да го направиш?

Кехлибарените очи на Ерин се взираха в него, умоляваха го за живота ѝ, както и за неговия.

Рун намери сили да отговори не толкова на въпроса на Надя, колкото на този поглед. Надигна се, колкото да сграбчи виното, да придърпа бутилката до сърцето си и да произнесе необходимите думи.

Церемонията на причастието започна — през цялото време Надя държеше Ерин, опряла зъби в гърлото ѝ.

Накрая Рун завърши с:

— Предлагаме Ти тази безкръвна жертва и Те умоляваме да пратиш Своя Свети Дух да се спусне върху нас и върху тези дарове.

— Амин — откликна Надя. — Благослови тази свята чаша.

— И това, което е в чашата, Твоята безценна кръв Христова.

Ритуалът приключи и той отпусна ръце в скута си. Силите напуснаха крайниците му, единственото му желание бе да бъде оставен в покой.

Ала Надя не му позволи това. Тя изсипа Христовата кръв в раните му, в устата му. Тялото му пое този огън и този път той го изгори напълно. Рун знаеше къде ще го отведе това и потръпна.

— Не... — замоли се той... но молитвата му остана без отговор.

— Не гледайте. — Суровата заповед на Надя към човеците заглъхна, докато греховете му го отнасяха към изкуплението.

Бернар беше усетил мрака в сърцето на Рун и го изпрати в замъка Чахтице да скъса с Елизабет. Рун си казваше, че може да го направи, че не изпитва към нея нещо повече от дълга да ѝ служи като свещеник.

Въпреки това се молеше, докато се мотаеше по дългия зимен път към дома ѝ. Снегът скриваше полята и градините, където някога се бяха разхождани заедно. Един гарван кълвеше полска мишка сред дългите изсъхнали стъбла на лавандулата и мъничкото алено петно от кръвта ѝ се виждаше дори от това разстояние. Рун се забави, докато гарванът приключи с трапезата си и отлетя.

Стигна замъка по здрач, часове по-късно, отколкото беше възнамерявал. Но въпреки това постоя пред вратата, преди да събере смелост да почука. Снегът ръсеше раменете на расото му. Вече не чувстваше студ, но въпреки това изтупа снега, както би направил всеки човек. Не биваше да показва в този дом, че е нещо различно.

Прислужницата Ана отвори. Ръцете ѝ бяха почервенели от студ.

— Добър вечер, отец Корза.

— Здравей, дете мое — каза той. — Вдовицата Надажди у дома ли е?

Молеше се да е заминала някъде далеч. Можеше да заръча да ѝ предадат молбата му да го посети в селската църква. Решимостта му там бе по-силна. Да, по-добре щеше да е да се срещнат в църквата.

Ана направи реверанс.

— След смъртта на добрия граф Надажди тя прави късни разходки, но ще се върне преди мръкване. Желаете ли да почакате?

Той последва тънката ѝ фигура в големия салон, където в огромната камина гореше буен огън. От пръснатата по пода лайка в помещението се носеше познатата миризма на лятото. Спомни си как береше цветята с нея в един слънчев следобед преди смъртта на Ференц.

Отказа предложените му напитки и остана толкова близо до огъня, колкото се осмеляваше, поемайки топлината му в неестественото си тяло. Замоли се, докато си мислеше за Ференц, Черния рицар на Унгария и мъжа, с когото бе обвързана Елизабет. Ако Ференц беше жив, всичко щеше да е различно. Но Ференц бе мъртъв. Рун пропъди мислите за последното си посещение, когато ѝ съобщи за кончината на съпруга ѝ.

Елизабет влезе, загърната в тъмночервено наметало, почти черно по раменете от стопения сняг. Рун изпъна гръб. Вярата му беше силна. Можеше да издържи това.

Тя изтърси водата от наметалото. Тъмните капки заваляха по пода. Едно слугинче пое тежката вълнена дреха от протегнатата ѝ ръка и излезе заднешком от помещението.

— Радвам се да ви видя в добро здраве, отец Корза. — Черните поли зашепнаха по камъша, докато тя вървеше към него. — Предполагам, че са ви предложили да се подкрепите?

Тонът ѝ бе лек и непринуден, но бързо туптящото ѝ сърце я издаваше.

— Да.

На светлината на огъня изглеждаше по-слаба, отколкото я помнеше. Чертите ѝ бяха по-остри, сякаш мъката я беше лишила от предишната мекота. Въпреки това си оставаше болезнено прекрасна.

Страх премина през кръвта на Рун.

Искаше му се да побегне, но беше обещал на Бернар, а също и на себе си. Беше достатъчно силен, за да го направи. Трябваше да бъде силен.

— Предполагам, че сте дошли да събирате дарения за църквата? — Горчивият ѝ тон му каза колко я е наскърбил, когато я изостави сама с мъката ѝ по Ференц, че не му е простила за самотата си в часа на най-голяма нужда.

Умът му крещеше да побегне, но тялото му не се подчиняваше.

Остана.

— Отец Корза? — Тя се приближи до него, тъмнокосата ѝ глава се наклони загрижено настрани, сърцето ѝ заби по-бавно от съчувствие, вместо да се ускори от гняв. — Да не би да ви е зле? Защо не седнете?

Поведе го към един стол с висока права облегалка, после се настани срещу него. Между коленете им имаше само една длан разстояние. Огънят изглеждаше студен в сравнение с топлината на тялото ѝ.

— Добре ли сте, отец Корза?

Той се откъсна от песента на сшното ѝ червено сърце.

— Да, добре съм. А вие как сте, вдовице Надажди?

Тя се размърда при обръщението „вдовица".

— Оправям се някак... — Наведе се напред. — Глупости. Двамата с вас се познаваме от твърде дълго и твърде добре, за да се лъжем. Смъртта на Ференц беше едновременно огромен товар и освобождение за мен.

Освобождение?

Рун не посмя да попита. Вдигна ръка.

— Изглеждате така, сякаш сте боледували — рече тя. — Кажете ми истината. Как минаха за вас последните няколко месеца?

Той потъна в сребърните ѝ очи, отразяващи оранжевите пламъци от камината. Как би могъл да се откъсне от нея? От всички, които познаваше, единствено с нея бе споделил спомените от смъртния си живот, като ѝ беше спестил само тайната за сегашното си състояние.

Тънка усмивка заигра по меките ѝ устни. Ръката ѝ избърса капка вода от голото ѝ рамо, после престорено срамежливо се спусна към нежната ѝ шия. Той се взираше в пръстите ѝ и в онова, което скриваха те.

Тя стана и взе ръката му.

— Ръцете ви винаги са толкова студени.

Горещината на дланта ѝ избухна под кожата му.

Трябваше да се дръпне, но вместо това той стана и покри с другата си ръка нейната, изсмуквайки още от топлината ѝ в смразеното си тяло. Само толкова. Прост момент на свързване. Не искаше нищо повече.

Пулсът ѝ потече от дланите ѝ по ръцете му към мястото, където някога бе било неговото сърце. Сега кръвта му се движеше в ритъм с нейната. Периферното му зрение се обагри в алено.

Клепачите ѝ се спуснаха и тя вдигна лице към неговото.

Той докосна зачервените ѝ бузи с белите си като мрамор пръсти. Никога досега не беше докосван жена, не и по този начин. Погачи лицето ѝ, гладката ѝ бяла шия.

Пулсът ѝ се ускори под дланите му. Страх? Или нещо друго?

По бузите ѝ потекоха сълзи.

— Рун — прошепна тя. — Толкова дълго те чаках.

Пръстът му проследи невъзможно меките ѝ червени устни. Тя потръпна от докосването.

Копнееше да допре устните си до нейните, да усети топлината на устата ѝ. Да я вкуси. Но това бе забранено. Той беше свещеник. Целомъдрен. Трябваше веднага да спре това. Дръпна ръцете си на един пръст от нея и посегна към сребърния кръст на гърдите.

Погледът ѝ се спря върху кръста и от гърлото ѝ се изтръгна тих разочарован стон.

Рун замръзна, борейки се с топлината на кожата ѝ, с аромата на стопения сняг в косата ѝ, с ритъма на сърцето в устните ѝ, със солената миризма на сълзите ѝ. Никога досега не беше изпитвал такъв ужас, нито в смъртния, нито в безсмъртния си живот.

Тя се наведе напред и го целуна, устните ѝ го докоснаха леко като пеперуда.

И Рун беше изгубен.

Тя имаше вкус на мъка, на кръв и на страст. Той вече не беше свещеник или чудовище. Бе просто мъж. Мъж, какъвто не е бил никога преди.

Дръпна главата си назад и се загледа в премрежените ѝ очи, изпълнени със страст. Елизабет свали шапчицата си и черната коса падна свободно на раменете ѝ.

— Да, Рун—рече тя. — Да.

Рун целуна китката ѝ от вътрешната страна. Сърцето ѝ туптеше силно върху устните му. Той разкопча ръкава ѝ и целуна сгъвката на лакътя. Езикът му докосна кожата.

Тя зарови пръсти в косата му и го придърпа към себе си. Той проследи пулса ѝ нагоре по голата ѝ шия. Докато тя се разтапяше в обятията му, ръцете му я обгърнаха по-силно. Устата ѝ отново намери неговата.

Бог и клетвите ги нямаше. Имаше нужда да почувства кожата ѝ върху своята. Ръцете му неумело заопипваха връзките на роклята. Тя го отблъсна и ги развърза сама, а устата ѝ нито за миг не се отдели от неговата.

Роклята се свлече тежко на каменния под и тя отстъпи от нея, по-близо до огъня. Оранжевите пламъци танцуваха през ленената ѝ риза. Той я пусна само колкото да разкъса дрехата на две.

И тя се озова гола в обятията му. Мека и топла кожа. Сърце, препускащо под дланите му.

Ръцете ѝ пробягаха през невъзможно дългата редица копчета на расото му. Трийсет и три, символ на годините земен живот на Христос. Расото падна на пода върху роклята ѝ. Сребърният кръст изгаряше гърдите му, но него вече не го беше грижа.

Сграбчи Елизабет в обятията си и я притисна към себе си. Тя изпъшка, когато кръстът докосна голата ѝ гърда. Той се пресегна и скъса верижката. Кръстът издрънча върху камъка до дрехите. Би трябвало да спре, да вдигне светия символ и да го допре до тялото си, да го постави помежду им като стена.

А вместо това той избра нея.

Устните ѝ отново намериха неговите и се разтвориха. Вече нищо не ги разделяше. Бяха две тела, жадуващи да станат едно.

Тя изрече името му.

Рун отговори с нейното.

Положи я на стопления от огъня под. Тя се изви под него, дългата кадифена шия се издигна към устата му.

Рун се изгуби в аромата ѝ, в топлината, в сърцето ѝ. Никой мъж не би могъл да изживее онова, което чувстваше той; никой сангвинист не би могъл да го понесе. Никога не се беше чувствал толкова удовлетворен, така силен. Именно това блаженство бе причината мъже да изоставят свещеническия дълг. Тази връзка бе по-силна от чувствата му към Бог.

Той се сля с нея. И не искаше никога повече да се разделят.

Червеното го погълна. После погълна и нея. Рун туптеше в море от изгарящо червено.

А когато червеното се разсея, душите и на двамата бяха унищожени.

44.

Надя беше коленичила до Рун на няколко крачки от Ерин и шепнеше на латински, докато той плачеше. Каквото да се бе случило, когато двамата пиха осветеното вино, то бе по-неприятно от шесткратното прострелване в гърдите. Болеше я за Рун, уловен в такова състояние за вечни времена, обречен на невъобразим ад заради греха да бъде нападнат от стригой.

Ерин се върна при разбитата врата и се загледа навън в ранното утро. Джордан също дойде и се облегна до нея. Как успяваше да остане така топъл? Тя замръзваше. Първо и двамата се бяха накиснали в онова ледено езеро, а сега се намираха в студената църква.

След като плачът на Рун утихна, Ерин чу как Надя изпъшка, когато също отпи глътка осветено вино. Тя обаче не плака така, както бе плакал Рун.

За момент в църквата се възцари тишина.

— Буден е — най-сетне се обади Надя. Гласът ѝ отново бе спокоен и равен. — С малко късмет ще бъде в състояние да пътува преди падането на нощта. Само че ще бъде слаб през следващите няколко дни. Христовата кръв не ни лекува така бързо, както би го направила човешката.

— Защо на теб не ти е толкова трудно да пиеш виното, колкото на Рун? — Ерин погледна към свещеника, който лежеше на една страна, извърнат от тях, завит с покривката на олтара.

Надя също се загледа към него.

— Защото не съм падала толкова ниско, колкото него.

Джордан огледа малката стая на странноприемницата, която Надя беше наела за него и Ерин в Хармсфелд. Тихото заведение се намираше от другата страна на площада, срещу църквата.

Надя делеше съседната стая с Рун, но Джордан въпреки това огледа помещението така, сякаш се готвеше за предстояща обсада. Вратата беше от як дъб. Надзъртане през прозореца установи дървена рамка за увивни растения под стаята им, която бе на втория етаж. Трудно можеше да се влезе оттам. Огледа бързо банята. Прозорецът беше твърде малък, за да мине някой през него. Останалата част от помещението бе типична за европейските бани — бели плочки, прост душ, мивка, тоалетна и биде.

Когато се върна в стаята, Ерин не беше помръднала от мястото си на леглото. Седеше на ръба на пухения юрган. В стаята имаше двойно легло, две нощни шкафчета с лампи и странно метално приспособление, което май се използваше за почистване на обувки.

Ерин изглеждаше по-бледа от всеки друг път. Около очите ѝ тъмнееха кръгове; лицето ѝ бе цялото в кал.

— Искаш ли първа да вземеш душ? — попита я той.

— Душ — повтори тя, стана и се протегна. — Най-добрата дума точно сега.

Джордан я гледаше как отива в банята и затваря вратата след себе си. Лично той смяташе, че най-доброто словосъчетание точно сега би могло да е „душ за двама“, но предпочете да премълчи. Седна от другата страна на леглото и отвори менюто на румсървиса.

Избра три закуски с кафе и чай, защото нямаше представа какво яде и пие Ерин. Вдигна телефона и набра, но преди някой да отговори, Ерин пусна водата на душа. Джордан си я представи как прекрачва прага на кабината, как разпуснатата ѝ коса пада до средата на голия ѝ гръб, как водата се стича надолу по извивките на...

— Darf ich Ihnen behilflich sein?[10] — разнесе се глас в слушалката.

Джордан обърна гръб на вратата на банята и поръча закуска на немски.

Докато чакаше, простря палтата им да се сушат над радиатора, като се мъчеше да не мисли за Ерин под душа, вдигнала лице към водата, обгърната в пара.

Трябваше да си намери някакво занимание. Седна на леглото и почисти оръжията си едно по едно, като държеше другото винаги наблизо. След това почисти пистолета на Ерин.

Надя почука и пъхна хартиена торба в ръцете му, без да каже нито дума. Докато затваряше, Джордан надникна в торбата и откри основни тоалетни принадлежности и облекло за двамата.

„Топли пуловери.“ Значи не се очертаваше да летят обратно до Йерусалим.

Поръчката пристигна и Джордан започна да закусва, преди Ерин да е приключила с къпането.

Няколко минути по-късно водата спря. Джордан все поглеждаше към вратата и правеше всичко по силите си да не си представя как Ерин подсушава голото си тяло.

Не успя.

Зачака я да излезе. Когато това най-сетне се случи, Ерин пристъпи в стаята сред облак от пара. Беше облякла бяла хавлия, която явно бе намерила в банята, и беше превързала ръката си. Лицето и шията ѝ бяха зачервени от горещата вода. Прииска му се да види колко надолу по тялото продължаваше това зачервяване.

Докато тя приближаваше, Джордан оправи кърпата на скута си.

— Опитах се да ти оставя малко топла вода — каза тя.

— Аз пък... ъъъ... се опитах да ти оставя малко закуска. — Джордан отпи от чашата димящо кафе.

Ерин спря до него и погледна останките от храната. Миришеше на сапун и чисто пране.

— Май има надежда да съм се справила по-добре от теб.

Джордан старателно извърна поглед от деколтето ѝ и забърза към банята. Изкъпа се и се избръсна бързо. След като среса косата си и навлече чист чифт панталони в цвят каки и фланела с дълъг ръкав, вече се чувстваше готов да превземе света.

Или най-малкото да подремне хубаво.

Ерин тъкмо приключваше със закуската, когато Джордан излезе от банята. Той легна на леглото и въздъхна. Истинско легло.

— Мога да спя на пода — предложи Ерин.

— Никой от двама ни няма да спи на пода — отвърна Джордан. — Обещавам да си стоя в моята половинка, ако ти обещаеш да си стоиш в твоята.

Ерин погледна към пода, сякаш обмисляше другата възможност.

Джордан стана и свали изсъхналото си палто от радиатора.

— Нали в много тежки моменти девиците навремето са спали с меч между себе си и техния рицар закрилник? — Той положи палтото в средата на леглото и вдигна три пръста. — Честна скаутска, няма да пресека този ров от кожа, освен ако не поискаш да го направя.

Тя го изгледа скептично.

— Бил ли си изобщо бойскаут?

Той се пльосна на леглото от страната на вратата.

— Скаут орел.

Не след дълго и двамата лежаха в своята половинка на леглото. Джордан си мислеше, че няма да мигне, щом Ерин е само на сантиметри от него, но заспа почти моментално, както си беше с дрехите.

Събуди се, докато сядаше, с ръка върху пистолета. Погледът му за миг обходи слънчевата стая. Нищо необичайно. Вратата беше затворена. Прозорецът също. Банята бе празна. Тогава какво го беше събудило?

До него Ерин изхленчи.

Обърна се да я погледне. Все още в хавлията, тя лежеше настрани с лице към него, подложила длани под бузата си. Пъшкаше в съня си. На Джордан му се прииска да посегне през палтото и да я докосне, но не биваше да нарушава обещанието си. Един погрешен ход и с него бе свършено.

— Шшшт — прошепна, сякаш тя бе племенницата му Абигейл с нейните прословути кошмари с гигантски тарантули.

Ерин изпусна една дълга въздишка и като че ли потъна още по-дълбоко в съня.

Имаше предостатъчно материал за лоши сънища — стригои, прилепи и...

С писък тя рязко се надигна в леглото.

— Тук съм — каза Джордан. — В безопасност сме.

Тя го погледна с широко отворени очи.

— Аз съм Джордан, помниш ли? — добави той.

Ерин пое несигурно дъх и отново се дръпна назад, за да се облегне на таблата на леглото.

— Помня.

Джордан също се облегна, като внимаваше да стои в своята половина.

— Кошмарни сънища ли?

— Кошмарна реалност.

— Трябва ли да се чувствам обиден? — Може би това щеше да подобри настроението ѝ.

— Нямах предвид теб. Ти си... ами... бива те. Но останалата ситуация...

Джордан наистина се почувства обиден, че просто го бива, но сега не беше време да остроумничи по въпроса.

— Поне успяхме да поспим и да хапнем. Не съм се чувствал така добре от Масада насам.

Млъкна. Масада. Където бяха загинали хората му. Всички. Повтори имената им наум, твърдо решен никога да не ги забравя: Сандерсън, Маккей, Купър, Тайсън. Всички, с изключение на Маккей, бяха по-млади от него. Тайсън имаше двегодишна дъщеря, която никога вече нямаше да види майка си. Маккей имаше три хлапета, бивша жена и куче на име Чипър. Купър издържаше със заплатата си болнавата си възрастна майка и дълга върволица приятелки. Сандерсън още не бе имал време да започне връзка. Беше просто хлапе. Джордан опря глава в таблата на леглото.

— Това бяха много дълги двайсет и четири часа.

— Чудя се какво ли предстои — рече Ерин.

— Нов теренен обход със забавните ни водачи Рун и Надя.

— Надя не е от най-забавните. — Ерин дръпна завивката над кръста си. — Мисля, че щеше да ме убие в църквата.

— Аз пък си мислех, че блъфира.

Ерин докосна шията си.

— Не вярвам, че Надя блъфира изобщо.

Джордан също не вярваше.

— Имах чувството, че ако искаше, можеше просто да ни смачка като буболечки и да наеме някого да изчисти петната.

Ерин се ухили.

— Това трябваше да прозвучи ободряващо, така ли?

Той я погледна.

— Поне се имаме един друг.

Прозвуча толкова сладникаво, та му се прииска да можеше да си вземе думите обратно.

— Но аз почти не те познавам — възрази тя.

— Какво искаш да знаеш? — Той нагласи възглавницата под главата си. — Човешко същество. На трийсет и пет. Професионален войник. Роден съм в Айова. Трети син. Майка ми роди пет хлапета. Любимият ми цвят е зеленият.

Ерин се усмихна и поклати глава.

— Не е достатъчно ли? — Джордан реши да продължи, просто да каже истината. — Жена ми Керън също служеше в армията. Умря преди около година. Убиха я в бойна акция. — Гласът му се стегна около мъчителния спомен, но той не се отказа. — Нямаме деца, макар че исках три. А сега е твой ред. Деца? Съпруг? Братя или сестри?

— Не мога да играя тази игра. — В очите ѝ за миг проблесна болка и тя се извърна.

Значи семейството е недосегаема зона. Ясно. Избра по-лесен въпрос.

— Дори за любимия цвят ли? Това не е държавна тайна, нали така?

Тя отново се обърна с лека усмивка, сякаш оценяваше усилията му.

— Сепия.

— Сепия? — Той я погледна. — Това е кафяво, нали?

— Сиво-кафяво. Първоначално са го получавали от мастилото на сепия. Оттам и името.

Искрените ѝ кехлибарени очи се взираха в неговите. Или бяха с цвят сепия?

— Ето виждаш ли. Не е зле като начало. — Той се размърда, мъчейки се да измисли друг въпрос. — Да си представим, че днес е събота и си у дома. Какво щеше да правиш?

Тя погледна смутено палтото.

— Щях да ям „Лъки Чармс“ и да гледам анимационни филми.

— Изобщо не очаквах такъв отговор. — Представи си я седнала по пижама, с купа зърнена закуска в скута и рисувани филмчета по телевизията. Доста добър начин да започнеш уикенда.

— Прихванах го от съквартирантката си от колежа, Уенди. Казваше, че трябва да изгледам много филмчета, за да наваксам.

Предвид шантавото ѝ детство Уенди явно е била права.

— Е — рече Ерин, — сега е твой ред. Какво би правил през мързеливата съботна сутрин?

— Щях да спя. — Искаше му се да има по-остроумен отговор.

Тя го погледна виновно.

— Съжалявам, че те събудих.

— Аз пък не. — Той се пресегна и махна влажен кичур коса от бузата ѝ, готов да се дръпне и при най-малкия знак от нейна страна, че жестът му не е добре дошъл.

Вместо това тя затвори очи и отпусна глава върху ръката му.

Той се наведе над коженото палто и я целуна. Направи го без да мисли, сякаш на устните му им е било писано да са там.

Тя тихо въздъхна и обви ръце около врата му.

Рун се събуди от лимонената миризма на почистващ химикал. Постави длан върху гърдите си и си припомни какво се бе случило.

Надигна се на лакът. Беше в спалня със спуснати бели завеси, които спираха слънчевите лъчи. На няколко крачки от него на дървения под лежеше жена. Надя. Сега си спомняше. Надя. Емануел. Бункерът. Заслуша се за сърцата на Ерин и Джордан и ги чу от другата страна на стената. Тихите им гласове го успокоиха.

Стана, като се подпираше на таблата на леглото.

Надя се размърда и се протегна като събуждаща се котка.

— По-добре ли си?

Рун се изправи, олюлявайки се.

— Раниха ли те?

— Само в крака. — Тя също се изправи, но доста по-лесно от него. — Ще се оправя.

Рун ѝ завидя.

— А другите?

— Войникът е късметлия — рече тя. — Жената е талантлив стрелец дори с пистолет, освен това знае кога да се снишава.

— Пиер? — Рун огледа полутъмната стая.

— Отиде си. — И Надя му разказа всичко, което се бе случило, след като Рун бе прострелян в гората.

Тогава той зададе най-тревожния въпрос.

— Откъде Белиал са разбрали къде се намираме и къде да ни устроят засада?

Заминаването на екипа от Йерусалим беше известно единствено на кардинала и най-тесния му кръг.

Надя въздъхна загрижено.

— Мисля, че е най-добре да се върна в манастира с новината за смъртта на Емануел и да кажа, че ти и другите също сте мъртви. Така ще имате време да действате извън полезрението на църквата и евентуалните шпиони, да прикриете следващите си крачки по пътя към Кървавото евангелие.

Рун кимна. Бе наложително да пазят издирването в тайна от Белиал.

— Ами Пиер? Какво ще кажеш за него?

— Ще им кажа какво съм открила — отвърна тя. — Жалко, че попаднах само на немски войници в бункера. И на стригои, разбира се.

— Значи няма да им кажеш за руснаците?

— Ако църквата научи, че в същия бункер, в който се е намирало Кървавото евангелие, е имало и руски войници от Санкт Петербург, не просто ще изпратят екип в Русия. Ще избухне война.

Рун кимна. Никой сангвинист не се бе връщал жив от Санкт Петербург, след като предателят витандус пое командването там. За да вземе нещо от Русия, църквата наистина трябваше да изпрати цяла армия. А всяка жертва щеше да отслаби ордена им в битката с Белиал, която рано или късно трябваше да се състои.

— Трябва да заминем сами — прецени Рун. — За да не допуснем война и за да имаме надежда да намерим книгата.

— Ами хората? Ще бъде опасно да вземеш и тях.

— Витандусът може да мрази ордена ни, но има чувство за чест. Това може да се окаже достатъчно, за да са в безопасност.

От другата страна на стената сърцата на Джордан и Ерин забиха по-бързо.

— Много добре виждам привързаността ти към тях, Рун — рече Надя. — Да не си мислиш, че руснаците няма да забележат?

— Не мога да ги оставя. — Рун се опита да заглуши звуците на Ерин и Джордан. — Ако Белиал имат агенти сред сангвинистите, животът им ще бъде изложен на по-голяма опасност тук, отколкото в Русия.

— В такъв случай въпросът е решен. — Надя стана и си сложи сребърния колан.

— Ще ни трябват документи — добави Рун.

— Ще ви ги осигуря тайно.

Рун се замисли за пътя, по който им предстоеше да поемат. За първи път в дългия си, много дълъг живот щеше да се раздели с църквата, пък било и само временно. Чувстваше се като осиротял.

Надя тръгна към вратата.

— И ще ти донеса нещо, което да можеш да размениш срещу сигурност. Нещо безценно за владетеля на Санкт Петербург.

Дори Надя не смееше да произнесе неговото име.

Бивш сангвинист, той беше нарушил законите на църквата толкова грубо, че бе отлъчен — и това не беше обичайното отлъчване, а истинско пропъждане, което не можеше да бъде отменено и бе толкова сурово, че всички, които го познаваха, трябваше да го отбягват завинаги.

Така самото му име се беше превърнало в негово проклятие — витандус.

Ерин се усмихна, когато Джордан я вдигна през коженото палто и я сложи в скута си. Сега го беше яхнала и се взираше в дяволитата му усмивка.

— Какво стана с обещанието да си стоиш в половината?

— Ти дойде в моята половина. — Той я целуна леко по устните и по гръбнака ѝ полазиха тръпки.

Не можеше да възрази на думите му. Тя изрита палтото на пода.

Джордан се ухили.

— Проблемът е решен.

Тя прокара длан по линията на челюстта му. Гладка, току-що избръсната. Целуна го отново. Миришеше на крем за бръснене с евкалипт и имаше вкус на кафе.

Ерин се дръпна назад и се загледа в прекрасните му сини очи.

— Очите ти са в египетско синьо, като бога на слънцето Ра.

— Приемам го за комплимент.

Той плъзна ръка на кръста ѝ и я придърпа толкова плътно до себе си, че тя усети ударите на сърцето му върху гърдите си.

Отпусна се върху него. Чувстваше се в безопасност.

Устните му намериха нейните. Целувката му предаваше настойчивото му желание. Тя изстена и зарови пръсти в косата му, като го придърпа още по-близо до себе си.

Искаше да забрави всичко случило се през последните двайсет и четири часа, да заличи всеки лош спомен. Единственото, което имаше място в ума ѝ, беше този момент с него. Дланите му се плъзнаха по тялото ѝ.

Без да престава да я прегръща, Джордан нежно я обърна и тя се озова под него на леглото.

Ерин се изпъна под тежестта му, усещайки мускулестото му тяло върху своето. Ръцете ѝ галеха широкия му гръб. Пъхна ги под тениската, усети гладката топлина на кожата. С едно бързо движение той съблече фланелата през главата си, разкривайки татуировката от едната си страна — оставения от светкавицата дървовиден фрактал, свидетелството за кратката му среща със смъртта.

Пръстът ѝ проследи една от разклоняващите се линии. Кожата му настръхна от допира ѝ.

Сега той изглеждаше много далеч от смъртта — дишаше дълбоко, тялото му излъчваше топлина, бездънните му сини очи блестяха.

Без да откъсва очи от нейните, той развърза колана на халата ѝ и отметна полите му настрани. Едва тогава погледът му се плъзна надолу, сякаш поглъщаше тялото ѝ, оставяйки след себе си гореща диря, без дори да я докосва.

— Ау — прошепна едва чуто.

Тя го придърпа към себе си и ахна, когато голата му кожа докосна нейната. Устните им отново се намериха. Ерин се изгуби в целувката. Сърцето ѝ туптеше неудържимо, дъхът ѝ секна, после и той се ускори.

Джордан откъсна едва-една устни от нейните и тя се надигна, за да ги достигне отново. Той започна да целува шията ѝ. Ерин отметна глава назад върху възглавницата. Усети как влажни кичури се разпиляват по лицето ѝ, но не искаше да откъсне ръце от тялото му и да ги махне. Устните му продължиха надолу, плъзнаха се по ключицата ѝ и спряха на вдлъбнатината на гърлото ѝ.

— Ерин? — Дъхът му погали шията ѝ.

Тя знаеше какво пита той и знаеше какво иска да отговори. Но не го каза.

— Чакай. — Думата една се изтръгна от гърдите ѝ. Тя го бутна назад и се загърна в хавлията. — Стана твърде бързо.

— По-бавно — рече той. — Ясно.

Тя завърза хавлията. Сърцето ѝ препускаше, тя изгаряше от желание да избяга отново в топлината на обятията му. Но не се отдаде на желанието си. Не можеше.

По вратата заблъска юмрук.

Разнесе се глас.

Надя.

— Време е да вървим.

45.

Когато самолетът се отлепи от пистата, Батори се облегна с въздишка на меката облегалка на креслото. Усети как Магор се отпуска в товарния отсек. „Спи, скъпи — каза му тя. — В безопасност сме.“

За първи път от години летеше през деня, без стригои. Те трябваше да се страхуват далеч не само от слънчевата светлина там, където отиваше тя; самото им съществуване ги излагаше на риск. Дестинацията беше опасна, но Батори се чувстваше по-сигурна без тях.

Беше наела самолет, чийто пилот предпочете да не задава въпроси, когато натовариха вълка в товарния отсек. Магор кротуваше в покритата клетка, както му бе наредено, но товарачите несъмнено го бяха надушили и се бяха досетили, че вътре има огромен звяр. Срещу съответната цена те също щяха да си затварят устата. Батори се протегна доволно в луксозната широка седалка. Целият салон беше само за нея. Единствените други на борда бяха капитанът и вторият пилот.

Колко време бе минало, откакто за последен път е била напълно сама? Далеч от Него и от инструментите Му? Години.

Погали кожата на седалката и вдигна щората на прозореца. Слънчевите лъчи нахлуха в салона, паднаха върху краката ѝ и ги стоплиха. Батори задържа длан срещу светлината, сякаш можеше да я сграбчи. Когато ѝ омръзна, насочи вниманието си към светлия пейзаж долу.

Град Мюнхен остана назад и се смени с ферми, гори и малки еднофамилни къщи, които ставаха все по-редки и по-редки, докато самолетът летеше на изток. Във всяка къща някое семейство току-що беше закусило. Мъж беше целунал съпругата си за довиждане, дете бе подредило раницата си и беше тръгнало на училище. Сега тези къщи бяха празни, но по-късно обитателите им щяха да се завърнат.

Какво ли е да живееш в такъв дом?

Съдбата ѝ беше определена още със самото ѝ раждане. Обикновеният живот със съпруг, деца и домашен уют не беше за нея. Обикновено Батори изпитваше презрение към онези, които водеха такова просто съществуване, но днес се чувстваше привлечена от скромния му чар.

Тръсна глава. Дори да беше свободна, нямаше да се съгласи на друг затвор като съпруга и майка. Вместо това щеше да ловува с Магор. Можеха да отидат където си искат, да живеят сами, никога да не се тревожат, че Той може да я накаже, че Тарек най-сетне ще получи отмъщението, което толкова жадуваше; без да ѝ се налага всеки ден да се бори, за да спечели уважението на другите и правото да доживее до следващия изгрев.

Само мисълта за всичко това я изтощи.

Усетил тревогите ѝ, Магор се размърда някъде зад и под нея.

„Почивай“ — каза му тя и той отново се успокои.

Пръстите ѝ докоснаха черния белег на шията ѝ, доказателството, което я отделяше от другите. Щеше да е нужно чудо, за да го заличи, да избяга от Него.

Ами ако книгата можеше да ѝ предложи точно такова чудо?