Кървавото евангелие

46.

Ерин мина полузаспала през руската митница, но се събуди напълно, когато излезе с двамата мъже на ледения тротоар пред летището на Санкт Петербург. Рун ги качи бързо в такси с повредено парно и шофьор, който определено не се страхуваше от смъртта. Ерин бе прекалено уплашена, за да ѝ е студено, докато шофьорът летеше през засилващата се снежна виелица, като през цялото време говореше на руски.

Накрая таксито спря с поднасяне пред нещо като градски парк — обширна площ, вероятно зелена през лятото, с дървета от двете страни. Точно сега клоните им бяха голи и замръзналата трева скоро щеше да бъде погребана под дебелия бял сняг.

Не можеше да повярва колко далеч се намираше от изгарящата жега на Масада. Вчера сутринта най-голямата ѝ грижа, свързана с времето, бе слънчевото изгаряне; днес — измръзването. Докато слизаше от таксито, вятърът проникна през коженото палто и изсмука топлината от костния ѝ мозък. Снежинки жилеха бузите ѝ вместо пясък.

Слънцето се бе превърнало в бисерен диск, мъчещ се да хвърля бяло сияние през облаците, и даваше на земята съвсем малко светлина и още по-малко топлина.

Джордан вървеше плътно до нея, докато минаваха под каменната арка, водеща към парка. Ерин подозираше, че той иска да я хване за ръката, но тя пъхна юмруци в джобовете на палтото си и продължи да върви. Той изглеждаше засегнат и тя не можеше да го вини, но не знаеше какво да прави с него. Едва не се бяха любили в Германия и тя се ужасяваше от мисълта какво щеше да се случи, ако го бяха направили. И без това вече харесваше твърде много Джордан.

Маратонките ѝ се хлъзгаха на всяка крачка по заледените плочки на алеята. От двете страни се издигаха високи до коляно затревени могилки. Ерин ги поглеждаше, като се питаше какво ли представляват.

Джордан беше вдигнал яката на палтото си. Носът и бузите му вече бяха червени. Ерин си спомни как бе докосвала лицето му с устните си, топлината на неговите устни по кожата ѝ и бързо се извърна.

На няколко крачки пред тях Рун не си беше направил труда да облече палто и крачеше с развяващо се черно расо и отпуснати бели ръце. Като че ли се чувстваше толкова добре, колкото и на трийсет и седемте градуса в Масада. В едната си ръка носеше дългия кожен цилиндър, който им беше дала Надя в Германия. Ерин нямаше представа какво има вътре и подозираше, че Рун също не знае. Преди да му го връчи, Надя беше запечатала цилиндъра със златист восък и бе сложила папски печат — два кръстосани ключа, вързани с връв, и с тройната папска корона над тях.

— Добре, Рун. — Джордан настигна свещеника и закрачи от дясната му страна. — Защо сме тук? Защо дойдохме в този замръзнал парк?

Ерин мина от лявата страна на отец Корза, за да чуе отговора. Той им беше казал само, че ще летят до Санкт Петербург, тъй като руските войски може да са донесли книгата в града след края на войната. Ерин също беше стигнала до това заключение. Представи си мъртвия руски войник в бункера и си спомни как Надя четеше заповедта на кирилица. Войникът беше изпратен от този град.

Ерин знаеше също, че руснакът е имал жена и дете — дъщеря, която може би все още живееше в Санкт Петербург, без да подозира, че някакви непознати знаят повече от самата нея за смъртта на баща ѝ.

Бе доволна, че даде на Надя писмата от бункера, за да ги предаде на брат Леополд. Може би усилията им щяха да дарят известен покой на жената.

— Рун? — настоятелно го подкани тя. Имаше право да знае повече.

Свещеникът спря и погледна през покритите със сняг могилки към група голи дървета. Вятърът се мъчеше да откъсне няколкото оцелели разкъсани листа, които продължаваха упорито да се държат за клоните.

— Дойдохме тук да помолим за разрешение да търсим книгата на руска земя.

— Защо? — попита Джордан. — Мислех си, че сангвинистите не искат разрешение.

Безизразното лице на Рун не издаваше никакви емоции, но Ерин долови страха му. Изобщо не искаше да си помисля, че съществува нещо толкова ужасно, което да уплаши дори свещеника.

— Санкт Петербург не е наша територия — загадъчно отвърна той.

— Тогава чия е? — поинтересува се Джордан. — След падането на Берлинската стена Римокатолическата църква отново има присъствие тук.

Ерин пъхна ръце още по-дълбоко в студените джобове на палтото и се загледа към края на алеята. Там се издигаше голяма бронзова статуя на жена с широка пола, вдигнала нещо в ръцете си. Ерин примижа, но не успя да различи предмета. Огледа се. Беше решила, че това е градски парк, но над мястото витаеше тъга. Не можеше да си представи деца да си играят тук.

— Тук на власт е витандусът — отвърна Рун. Той докосна кожения цилиндър, преметнат през рамото му, сякаш да се увери, че не го е изгубил. — А витандусът не изпитва любов към църквата ни. Когато дойде, не му казвайте нищо за нашата мисия, нито за себе си.

— Какво е това витандус? — попита Джордан.

Ерин знаеше отговора.

— Това е титла, която се дава като наказание. Най-лошото, което може да наложи църквата. По-страшно и от отлъчването. Нещо като вечно прокуждане и отбягване.

— Страхотно. С нетърпение очаквам да се срещна с този тип. Сигурно е голям чаровник.

— Такъв е — кимна Рун. — Затова внимавайте.

Джордан неволно посегна към кобура си, но бяха принудени да оставят оръжията си в Германия. Бяха долетели тук с пътнически самолет, използвайки фалшивите документи, приготвени от Надя. Но нямаше начин да вкарат тихомълком и оръжията си.

— Какво е направил този витандус? — попита Ерин, като потропваше с крака по камъка, сякаш това щеше да я стопли. — Кой е той?

Рун не откъсваше поглед от голите дървета — бдителен, предпазлив, със страх в очите. Отговори съвсем прозаично, макар че отговорът му я зашемети.

— Познавате го като Григорий Ефимович Распутин.

Рун крачеше бавно по алеята, докосваше леденостудената си броеница и се молеше Григорий да не заповяда да бъдат незабавно заклани, както беше убивал всеки сангвинист, изпратен в Русия от 1945 година насам. Може би цилиндърът, който му бе дала Надя, носеше известна надежда. Тя му бе заръчала да го предаде на Григорий, без да го отваря.

Но какво имаше вътре?

Дар ли носеше, или оръжие?

Ерин прекъсна тревожните му мисли.

— Распутин ли? — Изумлението звънеше в гласа ѝ, проблясваше в присвитите ѝ очи. — Лудият монах на Русия? Довереникът на Романови?

— Същият — потвърди Рун.

Това бяха определенията, използвани от повечето историци за Григорий Ефимович Распутин. Той бил монах мистик, за когото се носели слухове, че бил голям лечител. Съдбата му била свързана с цар Николай II и семейството му. В началото на миналия век той използвал способностите си, за да спечели благоволението на царското семейство — обявил, че е единственият, който може да помогне на царския син да се излекува от хемофилия. Заради грижите, които полагал за престолонаследника, царят си затварял очите за сексуалните му оргии и политическите машинации, докато накрая един британски шпионин и група руски аристократи не го убили.

Или поне си помислили, че са го убили.

Естествено, Рун знаеше много повече.

Той пое дълбоко дъх. Студеният въздух имаше свеж привкус на сняг, на попарени от скрежа листа и тънък намек за стара смърт.

Намираше се в Русия.

От сто години не беше вдишвал нейния аромат.

Междувременно Джордан си оставаше бдителен както винаги и оглеждаше парка.

Рун проследи погледа му. Вниманието на войника се задържа върху тъмните стволове на дърветата, ниската каменна стена и плинта, поддържащ статуята — местата, където можеше да се скрие евентуален неприятел. Рун оцени предпазливостта и подозрителността му — това бяха две много ценни черти, когато се намираш на руска земя. Но техният противник още не беше дошъл. Все още бяха в безопасност, може би за още няколко минути.

Спряха при мрачната тъмна статуя на жена, която се взираше в далечината, предлагайки на изгубените граждани на Санкт Петербург венец, символа на скърбящата родина.

Джордан задуха в ръцете си, за да ги стопли — жест, който говореше за човешката му природа и огъня, горящ в него. После се обърна към Рун.

— Распутин не беше ли умрял през Първата световна война?

— Бил е убит — отвърна Ерин. — Отровен с цианкалий, прострелян четири пъти, пребит с бухалка, увит в килим и хвърлен в река Нева, където уж се удавил.

— И е оцелял след всичко това? — саркастично рече Джордан. — Прилича ми на истински стригой.

Ерин поклати глава.

— Има много негови снимки, правени през деня.

Рун се опита да се съсредоточи въпреки непрекъснатото им дърдорене. Чу някакво създание да шумоли сред дърветата на няколко метра от тях. Но това бе просто полска мишка, търсеща зърна преди зимата да е затрупала всичко със сняг. Надяваше се създанието да намери препитание.

— В такъв случай какво е той? — попита Джордан.

Рун въздъхна. Само отговорите можеха да ги накарат да млъкнат.

— Навремето Григорий беше сангвинист. Заедно с него и с Пиер бяхме дълги години в една триада, преди да бъде отхвърлен от духовенството.

Джордан се намръщи.

— Значи орденът ти го е изхвърлил, а после го е наказал с вечно прокуждане?

— Витандус — напомни му Ерин.

Войникът кимна.

— Нищо чудно, че не обича църквата. Май няма да е зле да поработите по-сериозно върху имиджа си.

Рун им обърна гръб.

— Това не е единствената причина за омразата му към църквата.

Докосна кръста на гърдите си. Григорий имаше много причини, стотици хиляди причини да мрази Църквата. Причини, които Рун разбираше отлично.

— Тогава защо Распутин е бил отлъчен? — попита Ерин.

Рун още долавяше съмнението в гласа ѝ, докато изговаряше името му. Тя не можеше да приеме нещо за истина, докато не го докосне. В този случай може би щеше да съжалява, че се нуждае от подобно доказателство.

Джордан го притисна с още въпроси.

— И какво става с един отлъчен сангвинист? Той може ли да продължи да извършва свещените ритуали?

— Твърди се, че свещеникът има незаличим белег върху душата си — намеси се Ерин. — Затова предполагам, че още може да освещава вино, нали?

Рун разтърка очи. Заради краткотрайния им живот подобна нетърпеливост и жажда за отговори бяха разбираеми. Копнееше за тишина, но не му беше писано да ѝ се порадва.

— Григорий може да освещава вино — уморено отвърна той. — Но за разлика от виното, осветено от свещеник на истинската църква, то няма същата подкрепяща сила на Христовата кръв. Поради това той завинаги се намира в състояние между прокълнат стригой и благословен сангвинист.

Ерин отметна няколко кичура от челото си.

— Какво означава това за душата му?

— В момента повече ме е грижа какво означава това за тялото му — отбеляза Джордан. — Например, може ли да излиза денем?

— Може, прави го и ще го направи.

„При това скоро.“

— И защо се нуждаем от разрешението му да сме тук? — попита Джордан.

— Защото не е оставил нито един сангвинист да напусне жив руската земя от много десетилетия насам. Той знае, че сме тук. И ще нареди да бъдем отведени при него, когато му дойде времето.

Джордан го изгледа продължително. Сърцето му туптеше гневно.

— Защо не ни каза всичко това по-рано? В колко голяма опасност се намираме?

Рун посрещна яростта му.

— Мисля, че имаме добър шанс да напуснем живи Русия. За разлика от другите, дошли тук, двамата с витандуса имаме по-особени отношения заради общото ни минало.

Ръката на Джордан отново посегна несъзнателно към мястото, където обикновено се намираше оръжието му.

— Значи онези в черната таратайка, които ни следяха още от летището... са подчинени на руски стригой гангстер и имат заповед да стрелят по всеки изпречил им се сангвинист?

Ерин рязко се обърна към улицата в далечината.

— Нима са ни следили?

Джордан гледаше кръвнишки.

— Надявах се, че са хора на Рун.

— Нямам свои хора — обясни Рун. — Църквата не знае, че сме тук. След атаката в Масада и събитията в Германия подозирам, че Белиал има доносник сред сангвинистите. Затова казах на Надя да обяви всички ни за мъртви.

Един мускул на лицето на войника потрепна.

— Става все по-добре и по-добре.

— Подобна жар е непристойна — обади се нечий глас, звучащ укорително и развеселено едновременно.

Всички се обърнаха. Мъж в черно расо на православен свещеник заобиколи бронзовата статуя и закрачи към тях с яките си крака. Полите на дрехата му метяха плочките. На гърдите му висеше троен православен кръст.

Приближаваше ги с усмивка. Някога дългата му коса беше подстригана на два пръста над раменете и бе сресана назад, разкривайки широко лице и коварни сини очи. Тъмнокафявата му, почти черна брада беше грижливо подстригана за разлика от годините, които Рун бе прекарал с него.

Ерин сподави ахването си.

Рун си даде сметка, че Григорий явно още прилича достатъчно на образа от снимките отпреди век, за да сложи край на съмненията ѝ. Замоли се Ерин и Джордан да са запомнили предупреждението му да не казват нищо на Распутин.

— Григорий — поздрави Рун със съвсем леко свеждане на главата си.

— Мой скъпи Рун. — Григорий кимна с масивната си глава към Ерин и Джордан. — Имаш си нови другари.

Рун не ги представи.

— Така е.

— Както обикновено, избра мъдро мястото на срещата. — Григорий посочи с мощната си ръка могилите от двете страни на алеята. — Другаде бих могъл да те убия, но не и тук. Не и сред костите на половин милион мои сънародници.

Джордан завъртя глава, сякаш се оглеждаше за въпросните кости.

— Може би не ви е казал къде се намирате? — Григорий цъкна с език. — Винаги си бил лош домакин, отец Корза. Вие сте в Пискарьовското гробище, изградено в памет на онези, които изгубиха живота си по време на обсадата на Ленинград. Могилите, които виждате, са масови гробове. Точно сто осемдесет и шест на брой.

Ерин се загледа с ужас в затревените хълмчета.

— В тях са положени костите на половин милион руснаци. По-точно четиристотин и двайсет хиляди цивилни. Умряха в годините, през които нацистите обсаждаха града. Когато се сражавахме и се молехме за помощ. Но тази помощ не дойде, нали, Рун?

Рун не каза нищо. И една-единствена дума щеше да разгори тлеещия гняв на Григорий.

— Четири години непрестанна касапница. Не тежат ли тези гробове върху съвестта на вашия кардинал?

— Съжалявам — каза Ерин. — За загубите.

— Дори детето може да се извини, Рун. Виждаш ли? — Григорий посочи към колата, която чакаше при входа на гробището. — Няма ли да спасим горките ти спътници от студа? Личи им колко страдат от него.

Рун хвърли бърз поглед към Ерин и Джордан. Наистина изглеждаха ужасно премръзнали. Самият той имаше толкова малко общо с хората, че често забравяше колко са крехки.

— Ще гарантираш ли безопасността ни?

— Не повече, отколкото ти моята. — Вятърът разпиля тъмната коса на Григорий по бялото му лице. — Трябва да знаеш, че сега аз избирам времето на смъртта ви.

Джордан прегърна Ерин през рамо. Тя не се облегна на него, но пък и не се дръпна. Обърна се към Рун и Распутин, доловила напрежението на старата вражда помежду им, примесена с уважение, може би дори и с някакво мрачно приятелство.

Тонът на Джордан беше лек.

— Какво ще кажете да поговорим за неизбежната ни гибел някъде на топло?

Веждите на Распутин се повдигнаха високо при думите му, после той отметна глава назад и се разсмя. Смехът му беше дълбок, весел и изобщо не на място в покритото със сняг гробище, особено след заплахата да ги убие. Джордан вече разбираше защо са го наричали Лудия монах.

— Този ми харесва. — Распутин го тупна по гърба с широката си длан и едва не го просна на земята. После се усмихна на Ерин. — Но не толкова, колкото тази красавица.

Джордан никак не хареса тона му.

Рун пристъпи между тях.

— Може би спътникът ми е прав. Можем да намерим по-подходящо място за нашия разговор.

Распутин сви рамене и ги поведе обратно по алеята към очакващата ги кола. Когато стигнаха до нея, той даде знак на Джордан и Ерин да седнат отпред. Двамата с Рун се настаниха на задната седалка.

Джордан отвори вратата и отвътре го лъхна топла вълна. Миришеше на водка и цигари. Качи се преди Ерин, за да седне между нея и шофьора на Распутин.

Шофьорът протегна ръка. Изглеждаше на около четиринайсет и снежнобялата му ръка бе по-студена от тази на Джордан.

— Казвам се Сергей.

— Достатъчно голям ли си, за да караш? — Думите се изплъзнаха от устата му, преди да успее да се спре.

— По-голям съм от теб. — Момчето говореше с лек руски акцент. — А може би и от майка ти.

Джордан изведнъж изпита носталгия по картечния си пистолет, ножа си и дните, когато всичките му врагове бяха човешки същества.

47.

Докато големият седан се отдалечаваше от гробището, Ерин задържа разперените си пръсти пред духалката на парното. Джордан беше сложил ръка на облегалката зад гърба ѝ. Той беше единственият в колата, на когото имаше доверие — а всъщност почти не го познаваше.

Но поне беше човек.

Точно в момента това означаваше адски много за нея.

Рун и Распутин разговаряха с умерен тон отзад. Колкото и прилично да звучаха, личеше си, че спорят, макар Ерин да не разбираше нито думичка руски.

Колата пътуваше по привечерните улици, ярко осветените руски фасади надничаха като къщи от приказките през снежната вихрушка. До падането на нощта оставаше най-много час. Ако от Белиал ги бяха проследили в Русия, дали щяха да атакуват отново след падането на нощта? Дали Распутин беше във война и с тях, както със сангвинистите?

Отговорите трябваше да почакат, докато не успее да откъсне Рун от Распутин.

След десетина минути колата спря пред великолепна руска църква. Ерин приближи лице до прозореца, за да я разгледа по-добре.

Куполи във формата на луковици, украсени със златни кръстове, се издигаха към небето, всеки по-пленителен от предишния — два позлатени, един в най-различни ярки цветове, други сини, покрити със златни, бели и зелени инкрустации. По фасадата имаше колони, арки и огромна мозайка с Исус, окъпан в златна светлина. Целият този разточителен разкош я остави без дъх.

— Великолепно е, нали? — с трепет попита шофьорът.

— Зашеметяващо — съвсем честно призна тя.

— Пред вас е църквата „Спасител на пролятата кръв“ — каза Распутин и се наведе напред. — Издигната е на мястото, на което беше убит цар Александър Втори през хиляда осемстотин осемдесет и първа. Но той не беше последният Романов, станал жертва на гнева на народа. Вътре ще видите калдъръма, оплискан някога с кръвта на Александър.

Въпреки богатата си история църквата изгуби част от великолепието си в очите на Ерин, докато слушаше Распутин. Беше виждала достатъчно камъни с петна от кръв по тях — даже предостатъчно за цял един живот. Въпреки това отвори вратата и излезе на ледения вятър. Беше станало още по-студено, отколкото на гробището. Загледа се към мръсносивите преспи, навети покрай стената на църквата от силния вятър, духащ от минаващата наблизо река.

Джордан застана плътно до нея, за да я заслони от вятъра, и се загледа в пищната постройка.

— Май някой любител на кича е имал комплект боички и много свободно време.

— Той е много горд — тихо го сгълча Рун. — Не го обиждай.

Вятърът довя отговора на Распутин от другата страна на колата.

— Не могат да ми нанесат по-голяма обида от онази, която вече ми нанесохте ти и онези, които обичаш, Рун. Но може би придружителите ти ще бъдат достатъчно разумни да не ме ядосват. Засега се чувствам достатъчно великодушен да им гарантирам сигурността, защото не са сангвинисти.

–Май не е зле да си човек — промърмори с крива иронична усмивка Джордан.

И за да го докаже, сплете топлите си пръсти със студените пръсти на Ерин.

Хванати за ръце, те тръгнаха след двамата облечени в черно свещеници към двойната арка на входа.

След като прекосиха преддверието, Рун пристъпи в главния кораб. Знаеше какво да очаква, но въпреки това видяното го порази дълбоко — точно както очакваше Григорий.

Погледът му незабавно бе привлечен от мозайките, покриващи всяка повърхност. Яркосиньо, златно и алено заплуваха пред погледа на Рун. От всяка стена и от тавана към него закрещяха картини — Исус и апостолите, стилизираните кафяви очи на светци, ослепителните криле на ангели. Милиони миниатюрни плочици се съчетаваха в библейски сцени. Рун затвори очи, но картините го изгориха отново, когато ги отвори,

Стомахът му кипна и от миризмите — топли хора в нефа, тамян, вино, стара смърт, просмукваща се от пода и пукнатините, а отнякъде и свежа човешка кръв. Рун едва успя да сподави желанието си да избяга.

Обърна се обратно към входа и погледът му спря върху огромната мозайка над него. Стотици хиляди малки плочки изобразяваха най-великия момент от историята на сангвинистите. Рун знаеше, че Григорий лично е поръчал тази мозайка, изобразяваща излизането на Лазар от гроба — Лазар бе първият от ордена на сангвинистите, поздравил Господа, дал обект да служи на Христа и да вкусва единствено Неговата кръв.

С изключение на Рун Лазар беше единственият член на ордена, приобщен преди да е вкусвал човешка кръв, преди да отнеме и един човешки живот.

„Колко надолу съм пропаднал...“

Рун сведе очи. Величието на историята на Лазар му помогна да намери опора сред крещящото великолепие на ехтящата църква.

— Красиво, нали? — Григорий огледа с грейнало лице чудовищния дом, който беше създал.

— Мозайките са истински шедьовър — съгласи се Ерин, като се взираше покрай него с отметната назад глава.

— Да, такива са.

Григорий плесна с ръце. От тъмни кътчета и ниши изникнаха тъмни фигури и зашетаха из църквата.

Рун насочи вниманието си към нефа и забеляза, че извиканите от Григорий нямат пулс. Повечето приличаха на шофьора, много млади на лице и много стари на години. Това бяха стригои, дали обет пред Григорий като техен папа, мрачна версия на ордена на сангвинистите на руска земя.

По заповед на Григорий туристите бяха изведени от църквата и вратите бяха затворени и заключени след тях. Минути по-късно само две човешки сърца все още биеха вътре.

Освен Рун и спътниците му, в църквата имаше единствено последователи на Григорий, общо петдесет на брой — мъже, жени и деца, привлечени от него в мрачното му паство и завинаги попаднали в капана между спасението и проклятието. Не бяха диви като повечето стригои, но и не се стремяха към светостта като сангвинистите.

Григорий беше донесъл на този свят нов нюанс на мрака.

Внесоха дървени пейки и ги подредиха в нефа с лице към олтара. Изключиха електрическото осветление и пламъците на дългите восъчни свещи затанцуваха навсякъде. Летният аромат на мед се опита да пропъди опетнените миризми на тъмните богомолци.

Ерин и Джордан стояха близо до Рун в дъното на църквата. Сержантът се оглеждаше предпазливо, сякаш всеки момент очакваше атака. Ерин местеше вниманието си от една чудновата мозайка на друга. Дори тук двамата убедително демонстрираха ролите си на Воин на човека и Жена на познанието.

Рун стоеше между тях и паството на Григорий, изпълнявайки собствената си роля.

Рицар на Христа.

През цялото време обаче го измъчваше дълбокото чувство за нещо неправилно, докато свещените образи гледаха надолу към скверното паство на Григорий.

Съпроводен от млади дякони, Распутин изкачи царствено черните мраморни стъпала пред олтара. От двете му страни се издигаха пищно украсени кървавочервени колони, осветени от дълги свещи. Последните немощни оранжеви лъчи на слънцето, проникващи през високите прозорци, осветяваха мозайката зад него, изобразяваща Христос, който хранеше апостолите с нафора и вино, а над тях летяха ангели.

Григорий започна своята тъмна литургия.

Хорът запя стари руски молитви, звънките гласове се издигнаха към високия таван в ритми и тонове, които човешките същества никога не биха могли да постигнат и никога нямаше да чуят.

Накрая поведоха Рун и останалите към една пейка. Рун се подчини, все още неспособен да се настрои към дълбоко сбърканото представление.

Топла ръка докосна голата му китка.

— Рун? — прошепна глас.

Той се обърна и се взря в питащите очи на Ерин. Тяхната естественост, човечността им му помогна да намери опора.

— Добре ли си? — Тя наклони глава, докато сядаха на пейката.

Той постави длан върху нейната, затвори очи и се съсредоточи върху бързото, уверено биене на сърцето ѝ, остави го да заглуши скверната музика. Едно истинско, биещо човешко сърце беше достатъчно да задържи всичко останало назад.

Пеенето спря.

За момент в църквата се възцари тишина.

После Григорий призова всички да приемат причастието и вдигна високо златен потир. Последователите му се наредиха да отпият от виното, меките им ботуши тихо шепнеха по тъмния мраморен под. Рун остана седнал с Джордан и Ерин.

Когато осветената течност докосваше устните им, от устата им бълваше дим, сякаш току-що са вдишали огън. С тела, твърде нечисти да приемат Христовата любов, дори нейната бледа версия, предлагана от Григорий, причастието ги караше да стенат в агония.

Сърцето на Ерин заби по-бързо от съчувствие за болката им, особено към онези, които приличаха на деца.

Рун се загледа в едно малко момиче, което приживе е било на не повече от десет или единайсет. То отстъпи настрани с попарени димящи устни, всяко нейно вдишване беше съчетание на агония и екстаз. После се върна на пейката си и коленичи, свело глава в молитва.

Това бе най-голямото зло на Григорий — готовността, с която привличаше младите. Подобно дело похищаваше душите им и ги откъсваше за цяла вечност от възможността да получат Христовата любов.

Гласът на Григорий прекъсна мислите му.

— Хайде, Рун. Ти също трябва да приемеш моето причастие.

Рун остана на мястото си. Отказваше да поеме такъв мрак в тялото си.

— Няма да го направя.

Григорий щракна с пръсти и мигом тримата бяха заобиколена от ученици на Распутин, които ги обгърнаха с вонята на вино и изгоряла плът.

— Това е цената ми, Рун. — Думите на Григорий отекнаха в църквата. — Приеми гостоприемството ми. Пий осветеното вино. Само тогава ще те изслушам.

— А ако откажа?

— Децата ми няма да си отидат гладни.

Учениците пристъпиха напред.

Сърцето на Ерин препусна. Ръцете на Джордан се свиха в юмруци.

Григорий се усмихна бащински.

— Но твоите другари ще се борят, нали? Смъртта им няма да е лесна. Мъжът е войник, прав ли съм. Може би дори воин?

Рун трепна.

— А жената — продължи Григорий. — Истинска красавица, но по ръцете ѝ има мазоли от работа, а подозирам, и от държане на химикалка. Убеден съм, че тя е учена.

Рун се загледа кръвнишки в Григорий и олтара.

— Да, приятелю. — Григорий се разсмя с познатия си безумен смях. — Зная, че си тук, за да търсиш евангелието. Само пророчество би те довело до моя праг. И може би дори ще ти помогна — но не и безплатно.

Григорий взе опетнения потир и го вдигна.

— Хайде, Рун, пий. Пий, за да спасиш душите на спътниците си.

Оставен без избор, Рун се изправи. Мина сковано между пейките, изкачи твърдите каменни стъпала и отвори уста.

Събра сили да посрещне болката.

Григорий пристъпи напред, вдигна високо потира и изля съдържанието му.

Кървавочервеното вино напълни устата и носа на Рун.

За негова изненада черното причастие не изгаряше. Вместо това през тялото му се разля приятна топлина. Лечебна сила потече и накара дори замлъкналото му сърце да се разтупти — нещо, което не бе правило от много столетия. Заради това свиване на мускула в гърдите му той разбра с какво е смесено виното, но въпреки това не се извърна от падащата от потира струя.

Течността го изпълни, успокои безкрайния глад у него. Почувства как раните, получени в бункера, се затварят. А най-хубавото бе, че беше обгърнат от дълбоко чувство на задоволство.

Изстена от екстаз.

Григорий отстъпи назад заедно с потира.

Рун се помъчи да формира думи, докато светът около него потрепваше.

— Ти не си...

— Не съм така свят като теб — обясни Григорий и се извиси над него, докато Рун се свличаше на мраморния под. — Не и след отлъчването ми от твоята любима църква. Така че да, всяко вино, което давам на последователите си, трябва да бъде подсилено. С човешка кръв.

Очите на Рун се обърнаха към черепа му, вземайки със себе си света и оставяйки единствено вечното му изкупление.

Рун се събуди от глад на студения мраморен под. Усети на езика си острите върхове на кучешките си зъби.

Прокълнатото вино на Григорий бе смесено с човешка кръв. Рун се бореше срещу това коварство. Но в този момент тялото му настояваше за още, искаше да бъде освободено.

Ушите му доловиха ударите на двете сърца в дъното на църквата.

Треперещ от желание, Рун с мъка се изправи на крака и се обърна към туптящия живот, досущ слънчоглед, който винаги се обръща към слънцето.

— Не отричай истинската си природа, приятелю — съблазнително прошепна Григорий зад него. — Подобни мерки за контрол винаги се пречупват. Освободи звяра в себе си. Трябва да грешиш много, за да се разкаеш толкова дълбоко, колкото Бог иска от теб. Едва тогава ще се доближиш до Всемогъщия. Не се мъчи да издържиш.

— Ще издържа — дрезгаво изпъшка Рун.

Ушите му звъняха, зрението му бе замъглено, ръката му върху кръста трепереше.

— Не си издържал винаги — напомни му Григорий.

— Какво видя, когато пи от моето вино? Може би оскверняването на твоята Елизабет?

Рун се обърна и се хвърли към него, но подчинените на Григорий бяха готови за такава реакция. Две момчета хванаха ръцете му, две се вкопчиха в краката, други две скочиха на раменете му.

Въпреки това той продължи напред, като ги влачеше по мраморния под.

Григорий се разсмя на няколко крачки от него.

— Рун! — извика Ерин. — Недей!

Той чу страха в гласа ѝ, в сърцето ѝ. Страх за всички тях.

Григорий също го чу. Нищо не му убягваше.

— Виждаш ли, Рун, тя знае да се бои от теб. Може би страхът ѝ ще я спаси, за разлика от твоята Елизабет Батори.

Рун чу ахването на Ерин зад себе си. Беше се досетила.

Срамът най-накрая го накара да спре и да рухне на колене.

Григорий се усмихна над него.

— Значи дори твоята приятелка знае това име. Жената, която историята заклейми като Кървавата унгарска графиня. Чудовище, създадено от твоята любов.

48.

Студени ръце стискаха Ерин и я държаха прикована на задната пейка. Вкочанени тела я притискаха от всички страни. Тя се застави да стои неподвижно, да не се огъне пред страха и най-вече да не провокира нападение. Джордан бе плътно до нея, тялото му бе напрегнато като нейното.

Следващият момент щеше да реши всичко.

Рун спря и се обърна. Погледите им се срещнаха. Ерин долови животинския му глад, очите му почти светеха от него. От болезнената гримаса кучешките му зъби бяха пробили устните му. Личеше си, че води битка със собствената си жажда за кръв.

От реакцията му Ерин заключи, че Распутин е смесил виното с човешка кръв.

„Бори се“ — мислено го окуражи тя, без да откъсва очи от неговите. Отказваше да се извърне, държеше да се изправи срещу звяра в него и срещу срама му.

Накрая раменете на Рун се отпуснаха и той се свлече на колене. Вдигна ръце пред лицето си. Все още продължаваше да я гледа през пръстите си. Устните му се движеха, изричаше безмълвно молитва на латински. Тя зачете по кървавите му устни и позна молитвата за прошка от дните, които бе прекарала коленичила на пръстения под.

Освободи се от онези, които я държаха, и също се отпусна на колене.

Заедно с Рун тя зачете молитвата за прошка.

През цялото време се взираше в очите му.

Накрая той сведе глава. И когато я вдигна отново, дългите кучешки зъби бяха изчезнали.

— Провали се, Григорий — прошепна той.

— А ти възтържествува, приятелю. Изпълни се Божията воля.

Распутин не изглеждаше разочарован. По-скоро бе изпълнен с благоговение.

С мърморене паството се дръпна от пейката на Ерин и Джордан.

Преди да се отдалечи, Сергей потупа сержанта по рамото.

— Може би по-късно.

Щом остана сам с Ерин, Джордан се обърна към нея. Тя се надигна и седна на мястото си. Топлият му дъх погали бузата ѝ.

— Добре ли си?

Тя само кимна. Нямаше доверие на гласа си.

Гледаше как Рун се изправя несигурно на крака.

Ако беше разбрала правилно намека на Распутин, Рун беше осквернил Елизабет Батори. Ерин бе чувала това име, то отекваше в кървавите легенди от мрачните гори на Унгария и Румъния.

Елизабет или Ержебет Батори, известна също като Кървавата графиня, често бе сочена като най-голямата и жестока серийна убийца на всички времена. В началото на 17-и век в продължение на десетилетия богатата и могъща унгарска благородница подложила на мъчение и убила много млади момичета. Според преценките жертвите ѝ били стотици. Твърдяло се, че се къпела в кръвта им, за да търси вечна младост.

Подобни истории намирисваха на вампиризъм.

Наистина ли Рун е създал това чудовище? Дали кръвта на онези момичета е по неговите ръце? Дали този спомен го преследваше всеки път, когато пиеше превърнатото вино?

Трагична въздишка върна Ерин в настоящето и насочи вниманието ѝ към олтара.

— Спомена подарък, докато пътувахме насам — каза Распутин и посочи кожения цилиндър, метнат на рамото на Рун. — Покажи ми го и ще видим какво ще ти купи той.

Рун свали цилиндъра.

Распутин помаха на Ерин и Джордан като развълнуван ученик.

— Елате, нека всички да видим.

Докато Ерин и Джордан ставаха от пейката, прислужниците разчистиха олтара, докато не остана само голият мрамор. След като приключиха, Распутин им махна да се разкарат, за да направят място за Рун, Ерин и Джордан.

Тя изкачи стъпалата. Тук ароматът на тамян и пчелен восък изпълваше въздуха.

След като всички се събраха около олтара, Распутин опря юмруци на хълбоците си и се загледа с интерес към дългия кафяв кожен цилиндър.

— Покажи ми — нареди той.

Рун прокара нокът през папския печат и махна капака. Погледна вътре, веждите му се смръщиха и той изтръска съдържанието върху мраморната повърхност. Навито старо платно се плъзна от цилиндъра и тупна на олтара.

Распутин се наведе и много внимателно, с уважение към възрастта на материала, разви рулото.

Ерин ахна, когато светлината на свещите освети картината. Разпозна незабавно творбата. Беше нарисувана от сръчната ръка на нидерландския майстор Рембранд ван Рейн.

Оригинал.

Картината изобразяваше най-въздействащото чудо на Христос.

Възкресяването на Лазар.

Григорий падна на колене пред олтара и маслената картина, и един по един членовете на мрачното му паство последваха примера му.

Рун остана прав, взрян в образа на Лазар в каменния му гроб.

Творбата зашеметяващо предаваше момента, тайната, известна на Рембранд и отразена върху платното. Картината беше една от трите, известни на света.

С прекрасни, вълнуващи мазки художникът представяше Лазар, увит в смъртния си саван, да се надига от гранитния саркофаг. Отстрани близките му се взираха с ужас в него. Свидетелите на сцената бяха вдигнали ръце, сякаш да се предпазят от човека, когото някога са обичали. За тях това не бе радостен момент на възкресение. Защото те знаеха какво е убило Лазар.

— Първият сангвинист. — Шепотът на Ерин отекна в смълчаната църква.

Да, стоящите до гроба бяха свидетели на раждането на ордена на сангвинистите. Лазар е бил нападнат и превърнат в стригой, но близките му го намерили и го затворили в гробницата, преди да успее да се нахрани с човешка кръв. Така те го обрекли на бавна гладна смърт. Но дошъл Христос и го освободил. През този ден Христос предложил на Лазар избор, какъвто не е имал никой стригой до този момент. Лазар не можел да промени природата си, но можел да използва любовта и кръвта Христова, за да се бори срещу нея. Можел да избере да служи на Христос и може би някой ден да види възкресението на собствената си душа.

Този обет да служи като Рицар на Христа беше представен в картината от оръжията — меч в ножница и колчан стрели, окачени на стената на криптата и готови да бъдат взети в служба на новата църква.

От този момент нататък Лазар поел своя товар и създал сангвинистката страна на църквата. Току-що излязъл от гробницата, той никога не бил вкусвал човешка кръв. Хранел се единствено с кръвта на Христос. Само един друг сангвинист от зората на ордена беше започнал следващото си съществуване готов да тръгне по следите на Лазар; само един бе приобщен преди първото си убийство.

Чист. Неопетнен.

Много отдавна Рун беше този сангвинист. Беше се смятал достоен за пророчеството. Беше вярвал в добротата си. Беше намирал утеха в гордостта си. До деня, в който не вкуси кръвта на Елизабет. До деня, в който създаде чудовище.

Тогава беше паднал. Само Единственият беше успял да остане неосквернен.

Лазар.

Техният истински водач.

Дори Григорий признаваше ролята му. Пръстът му проследи святата фигура от картината и се забави, докато минаваше върху тънката червена струйка, стичаща се от ъгъла на устата на Лазар.

Как би могъл някой да гледа тази картина и да не разпознае истината, разкрита от Рембранд? Уплашените свидетели, кръвта по устните, оръжията на стената. Рембранд е познавал тайните на сангвинистите и е бил един от малцината извън тесния кръг на църквата, допускани до това познание. За да почете това доверие, той създал своя шедьовър от светлини и сенки, за да скрие пред очите на всички тайната като паметник и свидетелство за ордена.

Григорий се изправи и погледът му се вдигна към мозайката в собствената му църква, разположена над входа. Тя изобразяваше Лазар в неговия саван, застанал при отвора на гробницата, с вдигната качулка, предпазваща лицето му от слънцето. Христос стоеше пред възкресения, протегнал ръка към новия си ученик, а последователите му гледаха в почуда, почти както последователите на Распутин гледаха към него.

Когато Григорий погледна към Рун, в очите му блестяха сълзи.

— Ще ти помогна да намериш твоята книга, приятелю, и освен ако Бог не е решил друго, нищо лошо няма да ви се случи, докато сте в земята ми.

49.

Джордан стоеше на няколко крачки от олтара и гледаше другите.

Нямаше доверие на никого. Нито на Распутин с неговия безумен смях и игрите му, нито на приличащите му на бездомни деца подчинени, които най-сетне се оттеглиха в сенките, нито дори на Рун. Спомни си блесналата в очите му кръвожадност, начина, по който гледаше Ерин, досущ лъв, гледащ угоено теле.

Най-лошото бе, че не можеше да направи нищо, ако я беше нападнал. Слугите на Григорий го държаха, бяха се вкопчили във всеки негов крайник, не му даваха да помръдне.

Гласове отклониха вниманието му от олтара. Децата на Распутин си говореха шепнешком, докато внасяха в нефа дървена маса и четири неудобни стола. Макар че столовете изглеждаха тежки, момчетата ги носеха така, сякаш са от стиропор.

За разлика от Распутин, подчинените му не носеха свещенически одежди, а обикновени дрехи. Джинси, черни панталони и пуловери. Ако не знаеше какви са, можеше да ги вземе за болнави руски ученици и техните родители.

Джордан обаче знаеше.

— Елате. — Распутин закрачи от олтара към масата, като поведе останалите и пътьом подбра Джордан. Лудият монах седна и оправи гънките на робата си като суетна стара дама. — Заповядайте.

Ерин последва примера му и Джордан се настани до нея. Последният стол остана за Рун.

Сергей донесе огромен сребърен самовар и го постави в средата на масата. Други слуги на Распутин сложиха пред четиримата стъклени чаши за чай в сребърни поставки с дръжки.

— Чай? — предложи Распутин.

— Не, благодаря — измънка Джордан.

След като беше видял случилото се с Рун, нямаше никакво намерение да яде или пие каквото и да било, докоснато от страховития им домакин. Ако можеше, нямаше дори да диша.

Ерин също отказа, но ако се съдеше по начина, по който придърпа ръкавите на пуловера си върху пръстите, явно ѝ беше студено и една топла напитка щеше да ѝ се отрази добре.

— Твоите приятели ми нямат доверие, Рун. — Распутин се усмихна широко. Кучешките му зъби изглеждаха нормални, но това не го правеше по-безопасен в очите на Джордан.

Никой не отговори. Явно темата за надеждността на Распутин никога не е била особено популярна.

Руснакът се обърна към Рун.

— Добре, да оставим любезностите. Какво те кара да мислиш, че евангелието може да е в моя град?

— Смятаме, че може да е било донесено тук от руски войници в края на Втората световна война. — Рун беше положил ръце върху масата, сякаш искаше да е готов да избута стола назад и да се изправи — било да се бие, било да побегне.

— Толкова отдавна?

Рун кимна леко.

— Къде биха могли да занесат книгата?

— Ако са знаели на какво са попаднали, би трябвало да я занесат на Сталин. — Распутин опря лакти на масата. — Но не са го направили.

— Сигурен ли си?

— Разбира се. Ако я бяха занесли на някое важно място, щях да науча. Аз научавам всичко.

Рун потърка показалеца си, с който обикновено държеше своя карамбит.

— Малко си се променил през последните сто години, Григорий.

— Предполагам, че имаш предвид моя грях гордостта, който винаги те караше да се безпокоиш за душата ми. — Распутин поклати глава. — А всъщност твоята гордост се нуждае от наглеждане.

Рун отново кимна.

— Наясно съм с греховете си.

— И въпреки това всеки ден търпиш глупостта на изкуплението.

— Нима не бива да се разкайваме за греховете си? — Пръстите на Рун докоснаха кръста на гърдите му.

Распутин се наведе напред.

— Може би. Но дали сме белязани завинаги от греховете си? Как един-два мига на слабост може да се приемат за тежко престъпление в сравнение с вековете вярна служба?

Макар да бе склонен да се съгласи с него, Джордан подозираше, че Распутин е имал повече от един-два мига на слабост.

Устните на Рун се свиха на тънка линия.

— Не съм дошъл тук, за да обсъждам с теб греха и изкуплението.

— Колко жалко. — Распутин погледна към Ерин. — С вашия отец Корза сме провеждали много просветени дискусии по тази тема през годините.

— Дойдохме тук за евангелието — напомни му Ерин. — А не за просвещаване.

— Не съм забравил — усмихна ѝ се Распутин. — Кажете ми, откъде е било взето то и кога?

Рун се поколеба, но после каза истината.

— Открихме свидетелства, че книгата може да се е намирала в един бункер в Южна Германия, недалеч от манастира Етал.

— Свидетелства? — Распутин спря пронизителния си поглед върху Джордан, сякаш бе по-вероятно да получи отговор от него, отколкото от Рун.

Младият мъж се напрегна. Инстинктът му казваше да крие от Распутин всичко, което може.

— Аз съм само грубата сила — отбеляза той.

— Русия е голяма страна. — Распутин върна поглед на Ерин. — Ако вие не ми помагате, и аз няма да мога да ви помогна.

Ерин погледна Рун и придърпа ръкава на пуловера си.

— Пиер ни каза — съобщи Рун. — Преди да умре.

Распутин посърна.

— Значи все пак се е обърнал към нацистите?

Рун не каза нищо и Распутин продължи:

— Дойде при мен в началото на войната. Тогава животът ми не беше толкова удобен, колкото сега. — Замълча и огледа църквата, като се усмихваше на мълчаливите си последователи, подредили се покрай великолепно украсените стени. — Но дори по онова време разполагах с известни ресурси.

На лицето на Рун се изписа изненада.

— Защо му е трябвало да идва при теб?

— Навремето бяхме близки, Рун. Пиер като първи, ти като втори и аз като трети. Наистина ли не си спомняш? — Огорчението се долавяше ясно в гласа му, примесено със спотаен гняв. — Къде другаде би могъл да отиде? Кардиналът заплашваше да го отлъчи, ако продължава да търси книгата. Така че след като дойде при мен, Пиер отиде при нацистите да търси помощта, която не можех да му осигуря. Не искаше да се отказва от лова. Фикс идеите трудно се изоставят, както сам знаеш от историята ти с Елизабета.

— Кардинал Бернар не би сторил подобно нещо на Пиер — възрази Рун.

Джордан обаче долови неувереността в тона му. Дори от кратката среща с кардинала той бе доловил какво значение отдава той на пророчеството за тримата. За Бернар отец Пиер не е имал роля.

„Колко много е сгрешил...“

— Рун, ти не познаваш безценната си църква толкова добре, колкото си мислиш — продължи Григорий. — Не забравяй, че той отлъчи мен. Заради това, че извърших грях, който не бе по-голям от твоя собствен. При това аз не отнех живота, който исках да спася.

— За какво говорите? — попита Джордан. Чувстваше се като човек, влязъл в киносалона по средата на филма.

Ерин се поизправи и се опита да отгатне истината.

— Имате предвид сина на цар Николай, нали? Престолонаследника Алексей.

Распутин я дари с тъжна усмивка.

— Горкото дете страдаше ужасно. Накрая беше на крачка от смъртта. Какво можех да направя?

Сега и Джордан си спомни историята. Царският син бил навремето под опеката на Распутин. Подобно на много от внуците на кралица Виктория, Алексей страдал от така наречената „кралска болест“ — хемофилията. Според историята, единствено Распутин можел да му донесе облекчение по време на болезнените периоди на вътрешно кървене.

— Трябваше да го оставиш да умре от естествена смърт — каза Рун. — В Божията благодат. Обаче не пожела да го направиш. И след това не се покая за греха си.

Джордан си представи как Распутин превръща момчето в чудовище, за да не му позволи да умре.

— Затова не можеше да ти бъде простено — добави Рун.

— Какво те кара да мислиш, че съм искал прошката на кардинала? Че съм се нуждаел от нея?

— Мисля, че се отклоняваме от темата — намеси се Джордан. Старите разправии между Рун и Распутин изобщо не допринасяха за онова, за което бяха дошли.

— Ще ни помогнете ли да намерим книгата?

— Първо ми кажете как е умрял Пиер. — Распутин взе ръката на Ерин. Тя като че ли искаше да я дръпне, но не го направи. А трябваше. — Моля ви.

Ерин му разказа за кръста в бункера, за смъртта на Пиер в лодката при изгрева на слънцето.

Распутин избърса очите си с голяма ленена кърпа.

— Как ще обясниш това, Рун?

— Като Божия милост. — Думите на Рун бяха прости и изпълнени с вяра.

— Какво да обясни? — попита Ерин, като гледаше ту единия, ту другия.

— Пиер е бил опетнен, защото е нарушил клетвата си, създал е и се е хранил с онези бласфемари. И е трябвало да бъде изгорен на пепел от слънцето. — Распутин сгъна кърпата и я скри някъде в гънките на расото си. — Това се случва с онези стригои, които не пият кръвта на Христос. Рун нищо ли не ви е обяснил?

Не им беше обяснил кой знае колко. Само това, че слънцето ги убива, не бе уточнил, че ги изгаря. Джордан си спомни как Надя внимателно бе вдигнала палтото от лицето на Пиер и страха ѝ, докато го държеше така, че да види слънцето за последен път. Смъртта му не изглеждаше изпълнена с болка и насилие, а по-скоро приличаше на освобождаване. Дали Бог беше опростил греховете му, или в него все още беше останало достатъчно от Христовата благословия, за да не изгори? Джордан подозираше, че никога няма да научат истинския отговор, а и в момента имаха по-належаща задача.

— Книгата — напомни Джордан. — Да се върнем на книгата.

Распутин се поизправи и се върна на главната тема.

— Немският бункер се намира далеч на юг. Знаете ли кога руските войски може да са стигнали до него? Ако имах добра хронология...

Джордан се опита да си спомни историята, като очакваше Ерин да го изпревари.

— Последната по-значителна германска част на юг се предала на двайсет и четвърти април, но руснаците вероятно още са се мотали там до официалното капитулиране на Германия на осми май.

Преброи датите наум.

— Към средата на май руснаците определят окончателно разделянето на Германия и спускат Желязната завеса. Предполагам, че руските грабежи са достигнали върха си някъде около двайсети май, макар че вероятно са разчиствали бункери и преди, и след това.

Распутин го изгледа с изражение, което можеше да се изтълкува и като уважение.

— Определено сте наясно с историята.

Джордан сви рамене, но продължи да говори. Искаше да намерят книгата и тримата да се махнат живи от Русия.

— Чел съм много за Втората световна война, а съм слушал още повече от дядо си, който е участвал в нея. Както и да е, този бункер е бил далеч на юг и изолиран. Като се вземе предвид времето, необходимо за пътуване дотам и обратно, плюс един буфер, преди американците да започнат да пращат патрули, според мен най-вероятно е руснаците да са нанесли удара си някъде между двайсет и осми май и втори юни. Естествено, има голяма вероятност за грешки.

Ерин го изгледа изненадано, сякаш не беше очаквала той да знае нещо полезно. Подобно отношение вече започваше да му втръсва.

— Впечатляващо, сержант. — Распутин се облегна назад в стола си. — Тази информация е доста ценна. Макар че и с нея ще отнеме време да намерим книгата.

Откъде ли Распутин знаеше, че Джордан е сержант? Това беше повод за безпокойство.

— Защо да е ценна? — попита Ерин. — Какво значение имат датите?

— Първо ми кажете какво криете в палтото си, докторе.

Значи той знаеше също, че Ерин е доктор. И че пази в джобовете си парчета от бетонната кутия, в която се е намирала книгата. Какво още му беше известно?

— Надушвам го — обясни Распутин.

Ерин погледна сангвиниста. Той кимна и тя извади парче от кутията.

— Смятаме, че това е покривало книгата.

Распутин протегна ръка и Ерин бавно постави сивия фрагмент в дланта му. Палецът му проследи тънките линии сажди там, където бетонът е бил разбит.

Джордан рязко се изправи. Трябваше да се сети по-рано.

— Ако ми намерите сензор за експлозиви, мога да използвам това парче като контролен образец и да намеря нещо със същата химическа сигнатура. Ако този материал е бил около евангелието, по книгата би трябвало да има продукти от химическото разпадане. Разбира се, стига да не е била унищожена от взрива.

Рун отново докосна кръста си. Изглеждаше шокиран. Явно свещеникът не беше взел предвид възможността книгата наистина да е била унищожена и да са рискували живота си в търсене на нещо, превърнато в пепел.

Распутин кимна на Сергей, който пристъпи напред.

— Вървете с личния ми асистент. Той ще ви помогне да намерите онова, което ви трябва.

Джордан остана на мястото си.

— Движим се заедно.

Распутин се намръщи, после се разсмя. Ерин не вярваше, че може да намрази този смях повече, отколкото когато го чу за първи път, но се оказа, че греши.

— Добре тогава — кимна Распутин. — Запишете детайлите за Сергей.

Сергей извади от задния си джоб бележник със спирала и огризка от молив.

Ерин взе фрагмента от масата и го прибра в джоба си — безпокоеше се, че Распутин може да ѝ го открадне. Личеше си, че е опортюнист, който в никакъв случай не бива да бъде подценяван. Вече знаеше твърде много — че тя е доктор, че тримата с Рун и Джордан търсят книгата и че вероятно са триото от пророчеството. А по алчния блясък в очите му, докато Джордан назоваваше вероятните дати на проникването в бункера, напълно възможно бе вече да има доста точна представа къде се намира книгата.

Явно Распутин се забавляваше и ги разиграваше като дресирани маймуни. Но дали не бе нещо повече от жестоко забавление?

Домакинът им стана и посочи към един тъмен параклис в задната част на църквата.

— Какво ще кажете да видим калдъръма, където падна царят? Той е причина църквата да носи това име.

Ерин бутна стола си назад. Джордан и Рун също станаха. Тръгнаха след плещестата фигура на Распутин като сангвинистка триада — Рун отпред, Джордан отдясно и Ерин отляво.

Распутин спря пред параклиса. Четири полирани черни колони поддържаха мраморен навес, богато украсен във фолклорен стил с черни каменни цветя и други растителни орнаменти. Зад малка врата се виждаше прост участък сив калдаръм. Обикновеният му вид бе в рязък контраст с пищното великолепие на църквата и напомни на Ерин защо е била издигната тази сграда — в памет на убийството на царя. Тя мислено сравни извисяващите се куполи и златните мозайки с простите могили на Пискарьовското гробище.

Смъртта на някои беше отбелязана по-добре, отколкото на други.

Неколцина последователи на Распутин застанаха в полукръг зад тях, сякаш управлявани от водача си с невидими конци.

— Често идвах тук по време на обсадата на Ленинград — каза Распутин и опря лакти в дървения парапет на параклиса. Ръкавите му се дръпнаха нагоре, разкривайки дебели черни косъмчета на китките и ръцете. — Църквата беше секуларизирана. Светините ѝ бяха откраднати от Рим. Но сградата беше достатъчно добра за мъртвите. През зимата използваха този неф за морга. Трупаха телата покрай стените.

Ерин потръпна, когато си представи замръзнали трупове, наредени като в кланица в очакване да бъдат погребани през пролетта.

— Обсадата се проточи, гладът стана по-свиреп и телата биваха докарвани с дървени каруци, теглени от хора. Конете вече бяха изядени. Мъртвите пристигаха така, както са се родили — съвсем голи. Всяко парче плат се използваше да топли живите. — Гласът на Распутин премина в дрезгав шепот. — Живеех в криптата. Никой не помисляше да проверява мъртвите. Бяха твърде много. Нощем излизах и ги броях. Знаете ли колко деца умряха по време на обсадата? Не само от студа, макар че той беше ужасен и взе своето. Не само от глад, макар че и той докара мнозина до смърт. Не дори от нацистите и смъртта, която изсипваха от небето и земята от всички страни. Не, не дори от тях.

Гърлото на Ерин се стегна.

— Стригои ли?

— Налетяха като скакалци, поглъщаха слабите и моряха от глад душите, сгушени тук. Успях да се измъкна и да отида до Рим, за да моля за помощ. — Распутин се обърна към Рун, който сведе поглед. — Църквата беше неутрална във войната, но сангвинистите никога не бяха спирали своята война срещу стригоите. Дотогава.

Ерин обви ръце около тялото си. Стригоите са намерили лесна плячка в обсадения град.

— И така се върнах от Рим сам. Пробих си път през войските, докато не се върнах в костницата, в която се беше превърнал любимият ми град. И когато попадах на умиращи деца, аз ги спасявах, привличах ги на своя страна. Със собствената си кръв създадох армия, която да защитава моя народ от проклятието.

Распутин посочи към подчинените си наблизо.

— Виждате пред себе си само малка част от изгубените деца на Ленинград. Ангели, които не умряха в нечистотия.

Те запристъпваха от крак на крак, бледи очи се насочиха към него, сякаш го боготворяха.

— Знаете ли колко души умряха тук, докторе?

Ерин поклати глава.

— Два милиона. Два милиона души в град, който някога бе дом на три и половина милиона.

Ерин никога не се бе сблъсквала с човек, който е виждал онова страдание и е броил мъртвите руснаци.

— Съжалявам.

— Не можех да стоя настрана. — Распутин сви мощните си ръце в юмруци. — И заради това бях прокуден. Участ, по-сурова и от отлъчването. Защото спасявах деца. Кажете ми, докторе, вие какво бихте направили на мое място?

— Не си ги спасил — намеси се Рун. — А си ги превърнал в чудовища. По-добре е било да ги оставиш да идат при Бог.

Распутин не му обърна внимание, дълбоките му сини очи не се откъсваха от Ерин.

— Можете ли да погледнете в очите на умиращо дете и да слушате как ударите на сърцето му отслабват, докато не замрат? Защо Бог ми е дал тези сили, ако не да ги използвам за спасяването на невинните?

Ерин си спомни как сърцето на сестричката ѝ постепенно замря и спря. Как беше умолявала баща си да им позволи да идат в болницата, как се беше молила на Бог да я спаси. Но баща ѝ и Бог избраха да оставят невинното новородено да умре. Чувството за вина, че не е успяла да спаси сестра си, я преследваше през целия ѝ живот.

Тя пъхна ръка в джоба си и докосна парчето от одеялцето. Ами ако беше имала куража на Распутин? Ами ако беше използвала гнева си да се опълчи на баща си, да отхвърли неговото тълкуване на Божията воля? Сестра ѝ може би щеше все още да е жива. Можеше ли да обвинява Распутин, че е направил нещо, което тя самата бе искала да направи?

— Покварил си ги. — Рун докосна ръкава на Ерин, сякаш усетил мъката ѝ. Погледът на Распутин проследи движението на ръката му. — Не си спасил тези деца. Попречил си им да намерят вечен мир при Бога.

— Сигурен ли си в това, приятелю? — попита Распутин. Той обърна гръб на параклиса и застана пред Рун. -Ти намери ли някакъв покой в службата ти на църквата? Когато застанеш пред Бог, кой ще има по-чиста душа? Онзи, който е спасил деца, или онзи, който е създал чудовище от жената, която е обичал?

Очите на Распутин се спряха върху Ерин.

Тя потръпна от предупреждението в мрачния му поглед.

50.

Бяха прекъснати, преди Рун да успее да отговори на презрителните думи на Григорий. Всички — с изключение на Ерин и Джордан — се обърнаха към входа на църквата. Сетивата на Рун отново бяха атакувани от отразената трептяща светлина от милиони плочки, мрамор и позлатени повърхности.

През всичко това той чу удари на сърце, които приближаваха външната врата. Ритъмът му се струваше познат („Защо?“), но покрай пулсиращия живот на Ерин и Джордан и претоварените си сетива не можеше да определи какво го кара да настръхне.

На вратата се почука.

Ерин и Джордан също се обърнаха, когато чуха силните, настоятелни удари по дървото.

Григорий вдигна ръка.

— А, май трябва да посрещна и други посетители. Моля да ме извините.

Мрачните му последователи наобиколиха Рун и спътниците му и ги подкараха към апсидата.

Рун продължи да се взира във вратата, насочил сетивата си към мистериозния посетител, но междувременно миризмата на кръв и изгорена плът, лъхаща от последователите на Григорий, погълна и него. Обезкуражен, той пое дълбоко дъх и мълчаливо се помоли за търпение в несгодите. Молитвата не го успокои.

Григорий им махна безочливо с ръка и изчезна в преддверието и навън в студената вечер.

— Започна да ми писва да ни карат насам-натам като добичета — отбеляза Джордан, когато го сръгаха да отиде по-близо до Ерин.

— Като крави — съгласи се Рун.

— Не ме сравнявай с крава — възрази войникът. –А с бик. Остави ми поне малко достойнство. Ако изобщо ми е останало.

Докато чакаха, Ерин скръсти ръце на гърдите си. Тя изглеждаше най-спокойна от тримата. Дали вярваше, че Григорий ще спази думата си и няма да им направят нищо? Определено не беше толкова наивна. Рун се опита да не обръща внимание на ударите на сърцето ѝ и да се заслуша към вратата, но Григорий и късният му посетител се бяха отдалечили.

— Мислиш ли, че знае къде се намира книгата? — попита тя, ясно показвайки колко малко доверие има на домакина им.

— Нямам представа. Но ако е в Русия, никога няма да я открием без неговата помощ.

— А след това? — намеси се Джордан. — Какво следва? Как ще постъпи той с теб, с нас? Предполагам, че няма да е забавно.

Рун мъничко се отпусна и изпита облекчение, че Джордан разбира що за стока е руснакът.

— Така е.

Гласът на Ерин си оставаше непоколебим.

— Мисля, че Распутин ще спази обещанието си. Но това може да бъде толкова повод за тревога, колкото и ако не го направи. Прилича ми на някой, който играе шах на много нива едновременно и през цялото време носи ухилена маска.

Рун кимна.

— Григорий държи на думата си, но трябва да слушаш внимателно всяко нещо, което излиза от устата му. Той не говори небрежно. И лоялността му е... сложна.

Джордан погледна към мълчаливото паство, което чакаше, застанало нащрек.

— Нещата щяха да са по-прости, ако църквата беше спазила своята дума. Трябвало е да помогнат по време на обсадата, особено щом са се появили стригои. Тогава може би Распутин нямаше да е наш враг.

Рун докосна изтърканите мъниста на броеницата си.

— Лично поставих този въпрос пред кардинал Бернар, казах му, че църквата не ни е спасила, за да бъдем неутрални пред лицето на злото, че Той ни е създал, за да се борим със злото винаги и във всичките му форми.

Рун не сподели, че е обмислял да дойде с Григорий в Санкт Петербург по време на войната. Смяташе, че неспособността му да убеди Бернар да помогне на обсадения град е един от най-големите му провали като сангвинист, може би от порядъка на онова, което бе причинил на Елизабет.

Един от последователите пристъпи напред. Беше Сергей, с твърди като стъкло очи.

— Значи признаваш, че е бил прав?

— Дори разваленият часовник показва вярно времето два пъти дневно. — Джордан скръсти ръце на гърдите си. — И верен невинаги означава добър.

Последва мълчание.

Ерин се зае да разглежда подобните на скъпоценности мозайки, като спираше от време на време, за да ги докосне, сякаш по този начин щеше да ги разбере по-добре. Рун не можеше да ги гледа. Беше оскърбление за Бог подобни прекрасни произведения на религиозното изкуство да се намират в такова скверно свърталище.

Като всеки добър войник, Джордан се върна на масата, седна и отпусна глава върху нея — когато нямаш какво друго да правиш, най-добре е да подремнеш. Рун се възхити на практичността му, но самият той не можеше да бъде толкова спокоен. Отново насочи сетивата си навън, заслуша се в ритъма на вечерния град, в утихването на автомобилните двигатели, в приглушените стъпки, в минаващите гласове. И като фон на всичко това бе мекият шепот на падащия сняг.

После Рун чу стъпки и разтуптяно сърце да приближават към църквата. Останалите също се обърнаха, но последователите на Григорий като че ли вече бяха разпознали посетителя, защото не си направиха труда отново да сбутат Рун и другите на някое скрито място.

Сергей изчезна в преддверието и се върна с дребен мъж с мазна коса и остър нос. Непознатият донесе със себе си ледената миризма на сняг.

— Трудно се намира подобно нещо. — Мъжът подаде на Сергей запечатан пластмасов контейнер с размерите на кутия за обувки.

Сергей му връчи пачка банкноти и човекът ги преброи с пожълтели от никотина пръсти. После прибра парите, кимна и с бързи крадливи стъпки изчезна в нощта.

Сергей се обърна към Джордан.

— Сега е наш ред за подаръци, а?

Джордан взе контейнера, освободи малката закопчалка и вдигна капака. Подсвирна изумено, когато видя какво има вътре. Коледа май беше подранила.

— Какво е това? — Ерин докосна лакътя му. Той усети свежия аромат на шампоан от немския хотел и това му навя спомени за онази първа целувка. — Джордан?

Нужна му беше допълнителна секунда, за да дойде на себе си.

— Онова, за което помолих по-рано. — Той наклони кутията, за да покаже синьо електронно устройство, положено във възглавница от сива пяна. Към устройството вървяха батерии, ремъци за носене, наръчници и инструменти за вземане на проби. — Преносим детектор за експлозиви.

— Прилича ми на много голямо дистанционно. — Ерин докосна с пръст синия уред. — На което му липсват копчета.

— Има си достатъчно копчета — възрази Джордан. — Ако работи добре, може да засече следи от експлозивни материали в изключително малки количества. Всичко — от пластичен експлозив и барут до амониеви радикали и азотен тор. Иначе казано, с това чудо можеш да търсиш какво ли не.

— Как действа? — Ерин като че ли беше готова да го вземе и да го пробва веднага.

— Чрез усилване на флуоресцентни полимери. — Джордан извади детектора от пяната и ухапаният от прилепа палец напомни за себе си. — Детекторът излъчва ултравиолетова светлина и измерва промените във флуоресцентния обхват след възбуждането на частиците.

— Опасно ли е? — попита Рун, като гледаше подозрително уреда.

— Не. — Джордан сложи батерията и включи устройството, като продължаваше да говори. — Ще ми дадеш ли онова парче от кожуха на книгата?

Ерин извади фрагмента от джоба си и му го подаде. Студените ѝ пръсти докоснаха дланта му. Джордан не разбра дали го прави нарочно, но подобни неща сс случваха непрекъснато.

Рун прочисти гърло.

— Ще бъде ли достатъчно за нашите нужди?

— Би трябвало да ни е от полза.

Джордан огледа следите от изгоряло от едната стра на на трошащата се смес от вар и пепел. След като прецени, че разполага с достатъчно материал за тест, той нареди всичко на масата и се захвана за работа.

— Би трябвало да успея да калибрирам устройството, за да определи какъв точно експлозив е бил използван за разбиване на бетонния кожух. Тази машинка е нашата електронна хрътка.

Тъкмо приключи с настройките, когато Распутин се върна с грейнало лице. Джордан го изгледа напрегнато. Всичко, което правеше Распутин щастлив, можеше да не е добро за тях.

Ерин се обърна към Распутин. Рун стоеше в очакване наблизо.

Джордан направи някои последни настройки на детектора за експлозиви.

— Добър вечер! — Распутин закрачи към тях. Изглеждаше изпълнен е енергия и прекалено ентусиазиран дори за него. — Надявам се, че намереното оборудване е подходящо.

— Такова е — с неохота призна Джордан. — И е готово за действие.

— Също като мен. — Распутин потри ръце и се усмихна. Изглеждаше алчен и щастлив като хлапе в магазин за сладолед.

— Имате ли някакви насоки за книгата? — попита Ерин.

— Вероятно. Зная къде би могло да се намира, ако е била донесена на Санкт Петербург в определените от сержанта дати.

Той се приближи, прегърна Ерин през кръста и я поведе към центъра на църквата. Тя се пресегна и се опита да избута ръката му. Той не я помръдна още секунда — беше непоклатима, сякаш направена от камък. После с едва доловима усмивка ѝ позволи да се освободи. Посланието бе ясно — той бе по-силният и можеше да прави с нея каквото си поиска.

Джордан видя това, взе детектора, изправи се и застана плътно до нея, воден от ревност или безпокойство. Ерин откри, че това не я притеснява толкова, колкото в Йерусалим. Топлината на тялото му изпълни малкото пространство между тях.

Очите на Джордан потъмняха, когато той също усети нейната топлина.

Распутин ги накара да спрат в центъра на църквата. Коленичи върху каменната мозайка и извади една плочка от центъра на стилизираното цвете на пода. Сергей му подаде метален прът, извит в края като щанга. Распутин вкара пръта в отвора и повдигна с една ръка кръгъл участък от пода, разкривайки тъмна шахта, водеща надолу.

С джентълменски жест посочи металната стълба, закрепена към стената.

Ерин надникна. Не успя да види дъното, но отдолу се разнасяше противна воня.

Едва се сдържа да не ахне.

Щяха да се спуснат под земята.

За пореден път.

Рун заобиколи Джордан, стъпи пръв на стълбата и започна да се спуска бързо.

Войникът прибра детектора в джоба си и изчака Ерин да слезе. Явно искаше да бъде между нея и Распутин.

И тя нямаше абсолютно нищо против.

След като се увери, че фенерчето е все още в джоба ѝ, тя стъпи на стълбата. Студът се просмукваше от метала в пръстите и дланите ѝ, когато хвана скобите и започна най-дългото спускане през живота си.

Джордан я последва, като се държеше с една ръка. Това демонстрация на умения ли бе, или пазеше пострадалата си ръка? Раната му беше дълбока, но той не се оплакваше.

Распутин и паството му се спуснаха след него.

Ерин насочи вниманието си към дългия път надолу, като броеше скобите. Беше прехвърлила шейсет, когато кракът ѝ докосна ледения под.

Рун ѝ подаде ръка на последното стъпало. Тя не отказа. Пръстите ѝ вече бяха безчувствени. Пъхна ръце в джобовете си и се дръпна настрани, за да направи място на Джордан.

Джордан ѝ прати бърза усмивка, докато скачаше от стълбата.

— Когато всичко това приключи, предлагам да прекараме една седмица на някой слънчев плаж. На земята. Коктейлите са от мен.

Тя му се усмихна и сподави желанието да запуши носа си заради гадната миризма. Вонеше на човешки отпадъци.

Разговор на руски отгоре насочи вниманието им към Распутин, чиято фигура се очертаваше в светлия кръг. След монаха слизаха още десетина от подчинените му. После някой върна металния капак на мястото му и всичко потъна в мрак.

Половин секунда по-късно фенерчето на Джордан светна и Ерин последва примера му.

Двата лъча показаха, че се намират в мръсносива бетонна тръба с толкова нисък таван, че главата на Джордан почти го докосваше. Зелено-кафява замръзнала тиня покриваше пода и пълзеше по стените.

Ерин едва не се задави. Вонята навлизаше в устата ѝ и се плъзгаше надолу към гърлото. Каза си, че може да издържи. През лятото несъмнено беше много по-лошо.

Распутин се усмихна мрачно.

— Не е толкова приятно, колкото в древна гробница, нали?

Ерин поклати глава.

— Боя се, че този лабиринт продължава да служи като гробница — продължи той. — Всяка зима бездомните деца на Санкт Петербург бягат в каналите. Десетки хиляди. Носим им топла храна и пазим да не проникват стригои, но това не е достатъчно. Невинните въпреки това продължават да умират в тъмното, а на твоята скъпоценна църква не ѝ пука, Рун.

Свещеникът стисна устни, но премълча.

Распутин повдигна полите на расото си с една ръка подобно на дама в бална рокля и ги поведе напред. Петима от последователите му вървяха след него, а другите се наредиха зад Рун, Ерин и Джордан.

Ерин се съсредоточи да гледа къде стъпва и да внимава да не се подхлъзне. Потръпваше при мисълта някаква част от нея да докосне пода. Присъствието на Рун от едната ѝ страна и на Джордан от другата ѝ вдъхваше малко утеха, макар че тримата не биха могли да устоят на десетте, които бяха с тях — по-точно единайсет с Распутин.

Рун се спъна и се подпря на стената.

Джордан насочи фенерчето си към него.

— Добре ли си?

Онези отзад ги побутнаха да продължат.

Рун подуши, сякаш проверяваше нещо.

— Ursus ли надушвам? — обърна се той към Распутин. — Тук долу?

Ерин също подуши, но не усети нищо.

— Не просто ursus — избоботи Распутин. — А самата Ursa. Тъй като така и така сме тук, реших да я посетим в името на доброто старо време.

Монахът неочаквано зави в един страничен тунел и ги принуди да го последват.

Ерин забеляза, че Рун разтрива десния си крак. Долови в движението му безпокойство, примесено със страх.

Джордан явно също го забеляза, защото отново хвана ръката ѝ.

След още няколко минути вървене Ерин най-сетне надуши миризмата. Беше израснала в горите на Калифорния и я разпозна.

Мечка.

Пръстите на Джордан се стегнаха около ръката ѝ.

Пред тях Распутин спря на пресечката на два тунела.

Както и в бункера, хиксът бележеше мястото.

Тунелите се събираха в зала с площ около двеста и двайсет квадратни метра. Решетки от ковано желязо затваряха четирите отвора, образувайки голяма клетка. Металът беше оформен като дървета с преплетени клони и листа, подобно на гора. Украсата продължаваше по стените със стъклени мозайки, изобразяващи дървета и птици. Дълбоките тонове и художественото изпълнение напомниха на Ерин за мозайките в църквата високо над тях.

Въпреки красотата тя едва се сдържа да не повърне. Мускусната миризма на мечката беше примесена с друга, по-отвратителна — вонята на гниещо месо и стара кръв.

Джордан насочи фенера си в клетката и освети черна купчина от козина, свита върху гнездо от сиви кости и борови клони.

Распутин хвана с две ръце решетките, които им препречваха пътя.

–Моя скъпа Урса! Събуди се!

Черната купчина се размърда, като трошеше клони и кости под себе си, докато тежко се обръщаше по корем.

Покрита с белези муцуна се надигна и подуши въздуха. После създанието се изправи на четири несигурни лапи.

Ерин ахна от огромните ѝ размери. Раменете опираха сводестия таван. Прецени, че височината на създанието е над два метра и може би четири и половина, ако можеше да се изправи на задните си лапи.

Мечката се отърси и се събуди напълно. Насочи огромните си като паници очи към тях. В черната им бездна имаше тъмночервен отблясък, който говореше за природата ѝ. Всички косъмчета по тялото на Ерин настръхнаха.

И с един мълниеносен скок чудовището се хвърли към тях.

Рун се озова пред Ерин с вдигнати ръце, готов да я защити. Тя оцени жеста му, но той щеше да е безполезен, ако мечката успееше да преодолее решетката.

— Скъпа Урса — изгука Распутин, когато мечката спря пред него. — Какво ще кажеш за едно последно хапване преди зимния сън?

Сърцето на Ерин бясно се разтуптя. Нима Распутин смяташе да нахрани чудовището с тях? Бърз поглед към Джордан и Рун ѝ показа, че и те си мислят същото. Дори последователите на монаха се бяха дръпнали на по-безопасно разстояние.

Мечката стигна до решетката и потърка главата си в желязото, разкривайки сива козина Наред с черната. Беше стара.

Распутин пъхна ръка между прътите и погали ушите ѝ. Мечката го подуши дружески, после обърна глава към Рун, фиксира го с неестествените си червени очи — и изръмжа.

— А, виж ти, тя те помни! — Распутин се изкиска и почеса мечката под брадичката. — След всички тези години. Представи си само!

Рун отново докосна крака си.

— Аз също я помня.

Ако се съдеше по изражението му, споменът не беше от щастливите.

— Кракът ти е заздравял добре — рече Распутин. — Пък и не трябваше да бъдеш толкова небрежен.

— Защо тя е тук, Григорий? — В гласа на Рун се промъкнаха гневни нотки.

— Защото няма безопасно място навън, където да изкара зимния си сън — отвърна Распутин. — Хората могат да открият бърлогата ѝ. А на нейната възраст се буди бавно. Заслужава спокойно местенце, където да прекара студените месеци.

Распутин нави дългия си черен ръкав, извади къс нож и преряза собствената си китка. Тъмна кръв бликна от раната. Той пъхна ръката си през решетката. Създанието изсумтя, подуши и облиза китката. Дългият розов език се увиваше около ръката на монаха.

През цялото време Распутин ѝ мърмореше нещо на руски.

Ерин покри с отвращение уста, а Джордан преглътна с мъка.

Докато мечката облизваше ръката на Распутин, огромната ѝ предна лапа бутна нещо кръгло през решетката. Сферата се търкулна и спря в краката на Ерин. Тя насочи фенерчето си надолу.

Човешки череп.

Съдейки по малките късчета месо по него, личеше, че е пресен улов.

Ерин отскочи с ужас назад.

— Достатъчно, Григорий — решително заяви Рун.

Распутин дръпна бялата си ръка от умилкващата се мечка и спусна ръкава си. Погледна назад към другите.

— Толкова ли те притиска времето, Рун?

— Дойдохме, за да намерим евангелието и да си тръгнем. — Тъмните очи на Рун нито за миг не се откъсваха от мечката. — Както обеща.

— Обещах. — Распутин извади кърпа от ръкава си и избърса длани. — Елате.

Той тръгна обратно по тунела покрай останалите, обгърнат от миризмата на кръв и мечка.

Продължиха пътя си. Ерин не се нуждаеше от приканване, за да се отдалечи колкото се може повече от мечката.

— Рун? — обърна се тя към вървящия до нея свещеник. — Какво е имало между теб и мечката?

Той въздъхна нетърпеливо.

— Урса навремето беше известна като мечката на свети Корбиниан. Знаеш ли историята?

Ерин кимна. Като малка я бяха накарали да научи наизуст всички светци и житията им.

— На път за Рим свети Корбиниан се натъкнал на мечка, която изяла мулето му. Тогава той принудил мечката чрез Божията воля да приеме седлото и да го откара до дома му. Но това чудовище не може да е онази мечка. Тази история е от осми век.

— Звярът е бласфемари, а те могат да живеят много дълго. Корбиниан срещнал чудовището на пътя и го подчинил на волята си. Много рядко се случва бласфемари да се подчини на сангвинист.

Ерин си помисли за Пиер и прилепите, но премълча.

Джордан се озърна през рамо.

— Тази мечка определено беше твърде голяма, за да я яхнеш.

— А ти как си се срещнал с нея? — любопитстваше Ерин.

— Преди осемдесет години дойде вест за огромна мечка в Русия, която ядяла селяни. Пиер, Григорий и аз бяхме изпратени да я ликвидираме.

— Май не сте го направили — отбеляза Джордан.

Распутин изостана и се включи в разговора, като тупна Рун по рамото.

— Но не поради липса на желание от наша страна. Рун я проследи до зимното ѝ леговище. Пиер не беше доволен от мисията и отказа да участва. Отецът обаче помогна много, след като мечката едва не откъсна крака на Рун.

Свещеникът отново докосна крака си.

— Трябваше ми цяло десетилетие, за да се възстановя.

— А Урса беше просто уплашена — изтъкна Распутин. — Иначе е нежна душа.

Ерин си помисли за купчината човешки кости в клетката ѝ.

— Изобщо не ми се стори нежна — обади се Джордан.

— След като двамата с Пиер освободихме Рун от игривата прегръдка на Урса, тя избяга в гората. — Распутин поклати глава. — Така и не я открихме. Накрая ни извикаха обратно в Рим.

— Но после си я намерил — подчерта Рун. — Как стана?

— Тя ме призова — обясни Распутин. — След като оставих сангвинистите и прегърнах истинската си природа, бласфемари започнаха да ме търсят.

— Мерзостите се намират — горчиво отбеляза Рун.

— Ние сме това, което сме, Рун. Да приемеш участта си вместо да се бориш с нея, ти дава много повече сила, отколкото можеш да си представиш.

— Не търся сила. А благодат.

Распутин се изкиска.

— И успя ли да я намериш след всичките тези векове стремеж към нея? Може би благодатта, която търсиш, се намира в сърцето ти, а не между стените на някоя църква.

Рун стисна зъби.

Няколко минути вървяха мълчаливо. Движеха се бързо. Единственият звук бе хрущенето на зловонния лед под краката им.

Минаха по няколко тунела, които продължаваха в различни посоки, както и покрай стълби, водещи нагоре и надолу към други нива. Ерин обикновено се ориентираше добре под земята, но ако трябваше да разчита на себе си, никога нямаше да успее да се върне в църквата. Джордан като че ли броеше и тя се надяваше. че той има по-добра представа къде се намират.

Накрая Распутин спря и се качи на поредната стълба. Ерин освети с фенерчето си, но не видя края на шахтата.

— Хайде пак нагоре — въздъхна Джордан. — Така ми се иска да излезем пред някой „Старбъкс“...

Един по един се хванаха за металните скоби и се закатериха нагоре.

Стълбата свършваше в чиста бетонна стая. Ерин беше доволна, че вонята е останала далеч долу. Вдиша дълбоко малко по-свежия въздух, за да прочисти дробовете си. Единствената особеност на помещението беше сива метална кутия на стената, свързана с минаващи по тавана кабели.

Без да обръща внимание на кутията, Распутин отиде до една тъмносива врата. Отключи я с огромен стар ключ и ги въведе в друго помещение. Там имаше друга врата, този път охранявана с модерна електронна ключалка. Пръстите на Распутин затанцуваха по панела с такава скорост, че Ерин не успя да види вкарания код.

Дебелата стоманена врата, подобна на вратата на банков трезор, се отвори тежко.

Распутин предпазливо прекрачи прага и им махна да го последват в полутъмен коридор с боядисани в охра стени. Имаше и други коридори, които продължаваха в различни посоки. Все едно влизаха в някакъв гигантски лабиринт.

Распутин ускори темпото. Малко след навлизането в лабиринта дори Джордан се отказа да брои крачките.

След още десет минути по коридори, къси стълбища и прашни стаи Распутин спря пред неугледна дървена врата с черна стъклена дръжка. Не се различаваше по нищо от стотиците други, покрай които бяха минали.

Монахът извади голям ключодържател от гънките на расото си, прерови около петдесетина ключа и най-сетне избра един.

Докато той вкарваше ключа, Рун застана между него и Ерин. Джордан стоеше от другата ѝ страна. Прислужниците от църквата се бяха подредили в полукръг зад тях.

Распутин завъртя ключа и вратата се отвори с уморено скърцане.

— Елате!

Последваха го в тъмна стая, миришеща на ръжда и плесен. Ерин я засърбя гърлото и тя се закашля. Запита ли се колко ли време е минало откакто помещението е било проветрявано за последен път. Ученият в нея копнееше за предпазна маска.

— Пристигнахме! — обяви Распутин и каза на последователите си: — Чакайте отвън. И без това сме твърде много за това място.

— Къде сме? — попита Джордан, когато лампата светна над главите им.

— Под Ермитажа —отвърна Распутин. — Един от най-големите и най-старите музеи в света.

Джордан огледа претъпканата стая.

— Не ми изглежда кой знае какво.

— Това са хранилищата на музея — изгледа го кръвнишки Распутин. — Самият музей горе е доста приятна гледка.

Ерин усети професионално раздразнение. Като повечето учени, тя бе чувала за окаяното състояние на отдавна залежалата и разпадаща се колекция на Ермитажа, но никога не си бе представяла, че е чак толкова занемарена. Направи крачка напред и от някаква купчина плесенясала тръстика изскочиха мишки.

Ерин се дръпна с погнуса назад.

— Нима музеят държи неизложените си колекции на това място?

Распутин сви рамене, сякаш казваше: „Какво е историята за някого, живеещ цели столетия?“.

Ерин избърса длани в джинсите си и се огледа с ужас. До стената с тръстиката беше облегната картина в рамка, която приличаше на оригинален отпечатък на „Конниците на Апокалипсиса“ на Дюрер. Безценната гравюра беше захвърлена най-небрежно редом със счупени инструменти и стари гниещи гоблени. Над нея на тавана имаше черно петно плесен, показващо стар теч.

— Това не може да е мястото — настоя тя.

Распутин се изкиска и сръга дружески Рун.

— Много е мила, нали? Тази твоя Жена на познанието.

Свещеникът се обърна към Джордан.

— Няма да е зле да изпробваш детектора тук.

Сержантът се зае да включи търсача на експлозиви, а Ерин така и така не можеше да приеме онова, което виждаха очите ѝ.

— Защо тези предмети не са каталогизирани?

Распутин свали някакъв мръсен парцал от една скулптура. Приличаше на човек, който рови във вещи, изложени на гаражна разпродажба.

— Внимавайте! — Ерин докосна сведената глава на разкритата скулптура, прокара пръст по изнесения напред крак. — Това е Роден. Танцьорка. Безценна е.

— Сигурно — съгласи се Распутин. Той отиде при купчина подвързани в кожа книги и започна да ровичка из тях. Отделни листове изпопадаха на земята.

Ерин затвори очи. Не можеше да гледа и не ѝ се мислеше за пораженията, нанесени на артефактите и на историческата памет.

Рун порови в някакъв сандък.

— Григорий, сигурен ли си, че това е правилната стая?

— Датата. — Распутин мушна с пръст пожълтял картон, закован с ръждив пирон на стената. — Това е една от стаите, в която руските части, върнали се в края на май, са складирали ограбените в Европа съкровища.

— Колко още стаи има? — Джордан най-сетне бе включил детектора и обхождаше помещението с него.

— Няколко — отвърна Распутин.

Парче мазилка падна от тавана и се размина на косъм с главата на Ерин.

— Всички ли са толкова разхвърляни? — попита тя предизвикателно. Главата ѝ пулсираше в такт с примигващата крушка.

— Повечето са по-зле.

Ерин въздъхна отчаяно и се включи в търсенето заедно с Рун.

Отне им час да преровят първата стая. Слугите на Распутин не помагаха. Стояха навън в коридора и пушеха. Пушенето също не се отразяваше добре на артефактите, но Ерин реши, че то е просто поредната песъчинка в пясъчния часовник на неизбежното разпадане на тези съкровища.

Распутин си остана вбесяващо жизнерадостен, както винаги.

— Една по-малко, но има и още! — обяви той и ги поведе по някакъв влажен коридор.

Следващата стая, също като първата, беше претъпкана до тавана с миш-маш от безполезни и безценни предмети, но тук поне имаше някаква обща тема — бойна или военна. Ерин впери поглед в пищните стари руски знамена, купчините каски, щикове, наредени като дърва, и нещо като гигантска перка, минаваща през помещението.

Това място беше огромно. Можеха да претърсват цял живот само една стая, без да открият нещо дребно като една книга.

И точно тогава детекторът на Джордан изписука.

51.

Джордан нададе ликуващ вик. „Сега можем да се захванем за работа — помисли си. — И да се надяваме, че скоро ще се разкараме от това място.“

— Книгата тук ли е? — Ерин забърза към него и надникна над рамото му. Дъхът ѝ погали врата му.

Побърза да се дръпне.

— Може би. Не знам. Но поне имаме положително отчитане. Наблизо има нещо с химическа сигнатура, еквивалентна на осемстотин и осем нобела. Точно това засякох върху онова парче в джоба ти.

Той завъртя детектора от една страна на друга, като едва не се блъсна в нея. Устройството го поведе към някакъв опърпан гоблен. Джордан го вдигна и той се разпадна в ръцете му, разкъса се с тиха въздишка.

Този път Ерин не го сгълча. Не се откъсваше от него.

Джордан мина покрай гоблена и навлезе по-навътре в стаята, следвайки сигналите на детектора. Устройството го водеше към гигантската перка, поставена върху дървен сандък в центъра на помещението.

— Мисля, че това е от МИГ-3 — каза Джордан и погали гладкия метал. — Били са изработени само няколко хиляди машини, но размазвали всичко във въздушните боеве на Източния фронт.

— Перката ли активира детектора? — попита Ерин.

— Неее... — Джордан бавно клекна и насочи устройството напред. — Онова, което задейства детектора, се намира под перката. Най-вероятно в този сандък.

— Ние ще махнем перката — предложи Рун и кимна на Распутин.

Джордан ги погледна през рамо. При нормални обстоятелства бяха нужни усилията на шест или седем мъже, за да се повдигне стоманеното чудовище. Но пък в тези двамата нямаше нищо нормално.

Рун и Распутин застанаха от двете страни на гигантската перка и нагласиха рамене под стоманата. По мълчалив сигнал и двамата се изправиха, повдигайки масивната част. Изстена метал. По напрегнатите им лица си личеше, че тежестта е доста голяма дори за тях.

Джордан се пъхна отдолу, като се надяваше, че двамата няма да изпуснат перката върху главата му. Стигна до освободения сандък и се загледа в пълната със слама вътрешност. Сърцето заблъска в гърлото му.

„Ох, Господи...“

— Има ли нещо? — попита Ерин.

От двете му страни Рун и Распутин се огъваха под тежестта на стоманата. Перката започна да потръпва на отслабващите им рамене.

— На място! — извика Джордан. — Никой да не мърда!

Рун долови паниката на войника колкото в гласа, толкова и в сърцето му. Замръзна, Распутин също. За миг страхът премина през него с остри като бръснач криле, които разрязаха решимостта му — да не би перката да е смазала книгата?

— Какво има? — притесни се Ерин. — Да ти помогна ли?

— Не! — От Джордан лъхна солена миризма на страх. — Стойте на място. Отнася се за всички. В противен случай с нас е свършено.

Войникът запълзя назад от стената. Сърцето му препускаше диво.

Рун чакаше, а перката натежаваше все повече и повече.

Григорий му се ухили дяволито.

— Ето че пак сме един до друг, на крачка от смъртта, приятелю мой. Също като в доброто старо време.

Джордан бавно се изправи.

— Не можете да върнете перката на мястото ѝ. В сандъка има невзривени боеприпаси. Детекторът си свърши работата. Но за съжаление намери не книга, а бомба.

— Сигурен ли си, че е бомба? — попита Ерин.

— Съветски противотанков снаряд. Да, сигурен съм.

Както винаги, Ерин започна да спори.

— Може пък книгата да е под нея...

— Дори и да е, нямам намерение да я вадя. — Джордан посочи към коридора. — Съжалявам, момчета, но май ще трябва да отнесете това в другия край на помещението. И съвсем малка тежест да натисне гранатата, всички си заминаваме.

— Чу ли това, Рун? Трябва да внимаваме. — Григорий се разсмя безгрижно.

Смехът му върна Рун десетилетия назад. Григорий беше най-безразсъдният от тримата и изобщо не му пукаше, че нещата може да завършат зле — както за него, така и за останалите. Безгрижната му храброст беше спасявала неведнъж живота на Рун, но го беше излагала също и на опасност.

— Не е ли по-добре вие двамата да се махнете, преди да се опитаме да преместим перката? — попита Рун.

— Няма смисъл — отвърна Джордан. — Ако онова чудо избухне, ще отнесе сградата и половината квартал.

Сърцето на Ерин заби по-бързо.

— В такъв случай предлагам всеки да намери мир с Бога. — Устните на Григорий се извиха в познатата полуусмивка. — На три, Рун?

Двамата вдигнаха перката по-високо и пристъпиха към дъното на стаята. Джордан и Ерин минаха под нея и се заеха да разчистват пътя пред тях.

След като се отдалечиха достатъчно, Джордан им даде знак да сложат перката върху купчина сандъци.

— Ами ако в тях също има бомби? — попита Рун, който се беше задъхал от тежестта.

Джордан изруга, а Ерин стана бяла като платно.

— Животът винаги е бил риск. — Григорий започна да спуска своя край. — Не виждам смисъл да си отидем от този свят, докато мъкнем това нещо.

Лишен от друг избор, а и не особено уверен, че ще може да направи още една крачка, Рун последва примера му. Двамата внимателно поставиха перката върху купчината.

Всички замряха в очакване на най-лошото.

Сандъците обаче издържаха.

Удовлетворен, Григорий извика един от подчинените си и му нареди утре сутринта да намери музейния уредник и да му обясни какво са намерили. Рун бе благодарен, че Григорий пое отговорността за премахването на снаряда.

През следващия дълъг и напрегнат час продължиха да претърсват тази и други стаи. На няколко пъти получиха фалшиви сигнали, веднъж от някакъв ръждясал шумозаглушител на камион, който явно някога се е озовал в близост до взрив.

В някакъв момент косата на Ерин се беше измъкнала от ластика, по бузите ѝ се стичаха мръсни вадички. Рун виждаше, че хаосът около тях ѝ тежи. Тя изглеждаше по-разстроена, че в подземията са скрити толкова много безценни предмети, отколкото от това, че не могат да открият книгата.

Григорий търсеше с обичайното си методично търпение, което рязко контрастираше с безразсъдната му дързост. Лудият монах беше доста по-внимателен и коварен, отколкото смятаха повечето.

Детекторът на Джордан отново се обади.

Ерин отиде до него.

— Поредната автомобилна част ли?

— Да се надяваме, че не е поредният снаряд. — Джордан тръгна към ъгъла на стаята.

Рун го последва.

Устройството ги отведе до разпадаща се плетена кошница, пълна с ленено платно, което някога сигурно е било бяло. Дебел слой прах покриваше всичко, стените на кошницата бяха проядени от черна плесен.

Рун дръпна най-горното платно. Покривка за маса. Той я остави върху писалище от епохата на Луи XIV и посегна към следващото.

— Сигналът става по-силен — оповести Джордан. — Внимавай.

Рун извади още една покривка, наръч кърпи и червен нацистки флаг.

Григорий се напрегна, когато флагът се разгъна и разкри черната свастика. Колко от сънародниците му бяха загинали, сражавайки се срещу този символ? Рун смачка флага и го захвърли настрани.

Ерин вдигна калъф за възглавница, пълен с предмети със странни форми. Остави го на пода и започна да ги преглежда един по един. Измъкна една книга, но тя се оказа пълна с германски кодове.

Рун затвори очи. Дали пък не е било писано евангелието да остане скрито? Може би щеше да е по-добре, ако стане така, ако никога не открият книгата. Отвори очи. Не. Трябваше да я открият, дори само за да я държат по-далеч от Белиал.

Ерин извади почернели консерви сардини от калъфа — и се напрегна.

— Джордан! Рун! Вижте! — Вдигна сиво парче бетон, идентично с онези, в които е била поставена книгата.

Джордан прокара сензора отгоре му. Устройството запищя.

Развълнувана, Ерин започна да вади още фрагменти, докато калъфът не се изпразни. Тя поклати глава. Нямаше никаква книга.

Рун стисна кръста си, помъчи се да задържи вълната на отчаяние, прииждаща с болката от изгарящото сребро.

Нима бяха стигнали дотук, само за да бъдат разочаровани отново?

Джордан разрови останалите неща в кошницата с устройството си.

Сензорът отново запищя, този път равномерно като удари на сърце.

Ерин извади последния протрит плат от кошницата. Вдигна го като погребален саван — със затаен дъх, изпълнена с опасения какво ѝ предстои да открие и в същото време ужасно възбудена. Но онова, което намери, я разочарова и обърка едновременно.

„Какво е това?“

На дъното на кошницата имаше някакъв неугледен блок от сив метал с ширина около трийсетина сантиметра и дължина малко повече. Тя го повдигна внимателно. Беше тежък като олово.

Джордан прокара детектора за експлозиви над него и малко посърна.

-Точно това е задействало сензора. Виждате ли следите от изгаряне? Явно е попаднал в подобен взрив.

Рун се извърна и наведе обезсърчено глава, загледан в кръста на гърдите си.

Ерин отказваше да приеме поражението. Ако не друго, странността на артефакта я беше заинтригувала. Възможно ли бе да търсят именно това — не някаква написана от Христос книга, а символична реликва, част от древна скулптура?

Спомни си думите на отец Пиер, изречени първо на немски и после преведени от Джордан.

Est ist noch kein Buch.

He е книга.

Това ли бе имал предвид Пиер? Или това е просто парче олово, замърсено от фрагментите, когато е било хвърлено с тях в кошницата?

Нещо около фрагментите също я гризеше — нещо, което така и не бе имала възможност да проучи. Но сега, когато разполагаше с повече парчета от пъзела...

Обърна се и подаде оловния блок на Джордан.

— Дръж това. Искам да опитам нещо.

Тя събра разбитите парчета в една стара покривка и ги отнесе в коридора, където имаше повече свободно място. Заедно с онези в джоба ѝ сигурно разполагаше с достатъчно фрагменти, за да възстанови поне донякъде обвивката. Може би дори щеше да успее да разчете арамейския текст, изписан върху нея. В момента това ѝ изглеждаше по-добра идея, отколкото да продължат да се ровят из купчините разпадащ се боклук.

Направи знак на подчинените на Распутин да се дръпнат и разстла покривката на пода. Те я наобиколиха, без да свалят поглед от нея. Ерин престана да им обръща внимание и вдигна един фрагмент. Докато нареждаше парчетата едно по едно, съсредоточена изцяло върху задачата си, щумът, вдиган от Джордан и двамата свещеници, тършуващи в съседната стая, заглъхна.

Целият свят се съсредоточи върху загадката.

По някое време нечия ръка докосна рамото ѝ и я стресна.

— Не намерихме нищо повече — каза Джордан. — Готови сме да продължим със следващата стая.

— Трябва ми още минутка.

Джордан приклекна до нея.

— Какво имаме тук?

Голите крушки по тавана осветяваха фрагментите. Ерин ги беше подредила в квадрат със страна около трийсет сантиметра. Напаснати, те разкриваха релефно изображение и арамейски букви.

Лявата страна на барелефа показваше нещо като скелет с буквата алфа отгоре. Отдясно имаше профил на жив мъж с буквата омега над главата. Двете фигури бяха прегърнати, а около врата на мъжа беше преметнато плетено въже, което стигаше до долната част на гръбначния стълб на скелета и ги свързваше.

— Какво означава това? — попита Джордан.

Ерин изсумтя обезсърчено.

— Нямам представа.

Джордан проследи изображението с пръст.

— Виждал съм този скелет — остро каза той.

— Какво? Къде? — Ерин прехвърли наум местата, на които бяха заедно — гробницата в Масада, бункера и руската църква.

— Насам! — Джордан скочи, сякаш бе на пружини и спринтира обратно в стаята, от която току-що беше излязъл, като едва не събори Распутин.

Ерин се втурна след него, повличайки след себе си свещениците.

— Ама че пъргава двойка — отбеляза Распутин зад нея. — Каква гореща кръв само.

Ерин се надяваше кръвта ѝ да си остане там, където ѝ е мястото.

Джордан се върна при кошницата и вдигна странния оловен блок. Повърхността му бе покрита с черни петна от взрива. Той потърка изгорената част с кожения си ръкав.

— Виж!

Ерин погледна над рамото му и едва сега забеляза смътното изображение отдолу.

Джордан наплюнчи пръстите си и изтри едно кръгче сажди.

От оловната повърхност им се ухили череп. Гръбнакът продължаваше под ъгъл надолу.

Изображението отговаряше на онова върху фрагментите. Ерин предположи, че кашата от вар и пепел е била изсипана върху оловото и е засъхнала като глина, създавайки отпечатък на украсата върху блокчето.

Джордан впери поглед в нея, положил ръка върху металната повърхност.

— Да не би това да е друга кутия? Първо от бетон, а после от олово. Възможно ли е евангелието да е вътре?

Рун чу думите на Джордан. Искаше му се да не вярва. Изглеждаше невъзможно. Той нерешително посегна към блока и си даде сметка, че постъпва също като Ерин — имаше нуждата да докосне, за да се убеди, че е истинско.

„Нима вътре наистина се намира Евангелието от Христос?“

След толкова векове издирване беше решил, че никога няма да го намери, беше приел, че грехът му с Елизабет го е направил недостоен за откритието.

Джордан предаде тежкия оловен блок в протегнатите ръце на Ерин. Тя избърса още сажди с някаква мръсна покривка.

— Не виждам никакви процепи. — Ерин го претегли в ръце. — Струва ми се плътен. Прилича повече на скулптура, отколкото на кутия.

Рун копнееше да вземе метала от нея и да провери истината за себе си, но се сдържа.

— Обзалагам се, немците са вярвали, че вътре има нещо. — Джордан почука следите от изгоряло. — Май са се опитвали неведнъж да го взривят. Затова показателите на детектора бяха толкова високи.

Григорий избута Рун, за да може също да огледа предмета. Ако книгата наистина бе все още затворена вътре, оловният блок не биваше да попада в ръцете на Распутин. Рун застана между него и Ерин.

— Не се бой, Рун — подхвърли Григорий. — Не си правя илюзии, че съм част от пророчеството.

Едва сега Рун си спомни за пророчеството. Никога не беше вярвал истински в него, особено след Елизабет. А ето че сега...

— Докоснете го и тримата — предложи Григорий. — Вижте дали няма да се отвори.

— Възможно ли е да е толкова просто? — Джордан постави длан върху блока.

Ерин положи по-малката си ръка до неговата.

Рун се поколеба. Не му се искаше да прави това пред Григорий.

Сякаш прочел мислите му, Распутин даде знак. Мрачните му последователи влязоха в стаята. Заплахата им беше съвсем осезаема.

Рун постави ръка до ръцете на Джордан и Ерин.

Ерин не смееше да помръдне.

Студената ръка на Рун смразяваше нейната от едната страна; топлината на Джордан къпеше другата. Не можеше да повярва, че именно тя, посветила живота си на науката, е поставила длан върху някакъв оловен блок и очаква чудо. Какво бе станало с нея през изминалия ден и половина? Ако Джордан и Рун не бяха до нея, щеше да махне ръката си от метала и да я пъхне в джоба си.

Но те бяха тук, така че тя остана на мястото си и се опита да убеди самата себе си, че просто им угажда, макар да знаеше, че не е така.

Чакаше, а в дланта ѝ се просмукваше студ. Металът бе мъртъв, досущ като труп. Ирационалнага мисъл не напускаше ума ѝ. Книгата беше мъртва и нямаше да се върне към живот на руска земя.

Спомни си думите на кардинала: „Книгата може да бъде отворена единствено в Рим.“

— Е. доста разочароващо — заяви Джордан и дръпна ръката си, като с това прекъсна кръга и призна поражението им.

Рун последва примера му и Ерин притисна блока към гърдите си. Дали щеше да се случи някакво чудо, ако имаше вяра?

Тръсна глава.

„Достатъчно.“

— Знаех си, че няма да е толкова лесно — рече Джордан.

— Така е. — Распутин изгледа многозначително личния си асистент Сергей и младежът излезе навън.

На Ерин не ѝ хареса мисълта къде би могъл да отива.

— Да съберем фрагментите — каза Рун. — И да си вървим по пътя.

— И накъде води вашият път? — попита Распутин и препречи изхода.

— Това да не би да означава, че нарушаваш думата си, Григорий? Искаш да откраднеш книгата и да ни убиеш ли?

Распутин не помръдна от мястото си.

— Ако Бог ви е избрал, не мога да Го спра по никакъв начин.

— Чудесно! — Джордан пристъпи напред. — В такъв случай, благодаря за помощта и...

Петима прислужници се завтекоха и бързо го наобиколиха.

— Не се прави на глупак — каза Рун на Распутин със съвсем спокоен тон, сякаш обсъждаха подробности около пътуване. — Трябва да знаеш, че тук не разполагаш с необходимите ресурси, за да отвориш евангелието.

— Много добре разбирам това, скъпи ми Рун. — Распутин се усмихна. По гърба на Ерин пробягаха ледени тръпки, нямащи нищо общо с руския климат. — В играта са замесени по-големи сили от теб и мен.

Сергей се върна в стаята.

След него вървеше едър звяр, сякаш дошъл от отвъдното.

Адският вълк изръмжа и ушите му се свиха заплашително. Козината на гърба му настръхна.

Беше близнак на звяра, който бяха убили в пустинята.

Някаква жена се показа зад вълка и прокара собственически пръсти по хълбока на чудовището. Отметна настрани огнената си коса и разкрии познато бледо лице — лицето на жената от гората в Германия.

Същата, която беше застреляла Рун.

52.

Рун се взираше и в гърдите му пламна огън, събуден от спомена за сребърните куршуми, експлодиращи в него. Жената приличаше ужасно много на Елизабет — сребристосивите очи, високите скули, съвършената брадичка, вирната по същия начин, дори многозначителната усмивка.

Но не можеше да е тя. Рун затвори очи и се заслуша в сърцето ѝ. Всеки удар му казваше, че тази жена не е неговата Елизабет, не би могла да е тя.

Угризенията се смениха с ярост. Тя беше използвала приликата си с неговата любима, за да го измами, да се опита да го убие. Нейните подчинени бяха убили Емануел и почти успяха да съсипят останалите.

Джордан заговори, но Рун долови само края на изречението.

— ...посетителят, заради когото излязохте от църквата по-рано?

— Винаги съм бил учтив домакин — отвърна Распутин.

Рун отвори очи и огледа самозванката. Приликата бе поразителна, но фалшива. Подобно на всичко в царството на Распутин, зад красивото лице се криеше зла същност.

Последователите на Распутин като че ли се бояха от нея. Дръпнаха се до стените, образувайки свободен кръг около нея, сякаш не смееха дори да я докоснат.

— Виждам, че сте се възстановили напълно, отец Корза. — Червенокосата се усмихна студено.

Ледените ѝ очи се стрелнаха към Ерин и се задържаха по-дълго върху Джордан. Рун чу как сърцето на войника се разтуптя по-бързо от погледа ѝ.

Вълкът в краката ѝ изръмжа, червените му очи се взираха в Рун с дълбока омраза. Приличаше досущ на онзи от пустинята при Масада, навярно беше от едно котило с него. В такъв случай дали знаеше, че той е убил брат му?

Масада.

Жената с вълка явно също е била там, осъзна Рун. Ръцете ѝ бяха изцапани не само с кръвта на Пиер.

Сякаш прочела мислите му, тя кимна.

— Какво бързо възстановяване. Да не би кръвта на спътниците ви да ви се е отразила така добре?

— Аз пия само кръвта на Христос.

— Невинаги — възрази тя. — Преди много години сте осквернили мой прародител.

— Чух историята на нашата гостенка — намеси се Распутин и заклати пръст към Рун. — Има основателни причини да ти е ядосана. След трагичната ти грешка с Елизабет по една жена от всяко поколение на фамилията Батори е прокълната на живот в болка и служба. И всяка трябва да носи белег, за да го докаже.

Непознатата оголи дългата си шия, показа се черен отпечатък от ръка.

Рун обаче продължаваше да търси следи от някакъв номер. Наистина ли тази жена беше от рода Батори? Дали е потомка на първата жена, смятана за Жената на познанието?

Като разчиташе поличбите за онова време, кардинал Бернар беше сметнал, че Елизабет е предречената Жена на познанието. В крайна сметка се оказа, че греши, но дали пък някой не е решил, че Бернар е бил на прав път? И дали за всеки случай не е овладял рода Батори? Или е гонил някаква различна цел?

Червенокосата заговори на Распутин, но нито за миг не откъсна поглед от Рун.

— Нека взема и него заедно с книгата. Ще удвоя цената.

Рун присви очи. „На кого служи тази странна жена? Кой е оставил този черен знак на гърлото ѝ? И защо?“

Можеше да се сети само за един, достатъчно силен, за да поиска и да получи услуга от Распутин. Загадъчният водач на Белиал. Точно онзи, у когото книгата не биваше да попада в никакъв случай.

Вгледа се в белега на гърлото на жената. Дали не се взираше в сянката на ръката на истинския кукловод на Белиал? Побиха го тръпки. Замоли се кардинал Бернар да е прав в твърдението си, че Белиал не може да отвори евангелието. Нацистите не бяха успели да го направят. Руснаците също. Може би книгата сама беше най-добрият си пазител.

Но никак не му се искаше да оставя това на случайността.

Рун прецени ситуацията. Десет стригои, Распутин и вълкът. Не можеше да победи, а ако опиташе, Ерин и Джордан най-вероятно щяха да загинат. Но пък по-късно можеше да изникне удобен случай. Ако оставеше Батори да я вземе, щеше да остане близо до книгата и можеше да се опита да я освободи. Осъзнал, че няма друг избор, Рун кимна в знак на съгласие.

Няколко секунди Распутин го наблюдаваше преценяващо със сините си очи, без да отговори.

— Не, скъпа моя — най-сетне каза той. — Той е твърде готов да дойде с теб. Обещах ти книгата като жест на добра воля към онези, на които служиш. Но Рун е мой. Можеш обаче да вземеш един от човеците, ако господарят ти на свой ред ми гарантира живота на някого по мой избор.

— Не ни беше обещал това, Григорий. — Гласът на Рун остана спокоен, но въпреки това прислужниците на Распутин го наобиколиха още по-плътно. — Ако трябва някой да бъде взет, защо да не съм аз?

— Да — обади се Батори. — Защо да не е той?

Распутин даде знак на останалите си последователи и те неохотно пристъпиха към нея.

— Решението си е мое. Не злоупотребявай с търпението ми.

— Ти ни даде думата си, Григорий — напомни Рун. Обеща, че няма да ни се случи нищо лошо.

Батори не му обърна внимание.

— Моите извинения, отец Распутин. — Тя огледа първо Ерин, после Джордан. — Ще приема милото ви предложение, но ме изправяте пред труден избор. Кого от двамата?

— Вземи мен. — Джордан ѝ смигна. — Аз съм доста по-забавен.

— Изобщо не се съмнявам. — Устните на Батори сс извиха в дяволита усмивка. Сребърните ѝ очи се взряха в очите на Рун и проблеснаха злонамерено. — Но мисля, че ще предпочета жената.

Рун се хвърли към Батори, но тълпата стригои го повали, преди да е успял да направи и една крачка, и го прикова към земята с тежестта си. Трима други хванаха Джордан.

— Стига, Рун. — Распутин го подритна леко с върха на черния си ботуш. — Винаги спазвам думата си. Всъщност всяка своя дума.

Рун се помъчи да се освободи. До него Джордан също направи опит да се отскубне. Беше безсмислено. Очите на Ерин бяха станали огромни. Стригои я държаха за двете ръце. Тя също не можеше да се измъкне. Рун се наруга, че така глупаво се бе доверил на Григорий. Това също стана по негова вина.

Распутин постави ръце на хълбоците си.

— Батори, мила моя, дадох дума, че на жената няма да ѝ се случи нищо лошо, докато е в Русия. И ти ще спазиш това обещание. Но закрилата ми приключва веднага щом тя прекоси границата ни. След като напуснеш територията на Русия, можеш да правиш с нея каквото си поискаш.

Ерин се опита да се бори с държащите я ръце, но не успя дори да помръдне. В стаята нахълтаха още от последователите на Распутин и изпълниха помещението с миризма на смърт.

Рун се мяташе под онези, които го държаха, като се бореше със зъби и нокти. Кръв изпръска близката стена. Отгоре му наскачаха още фигури.

Джордан също се бореше с нападателите си, но внезапно се отпусна. Ерин ахна. Мъртъв ли беше? Или са го проснали в безсъзнание?

Искаше да го приближи, но това бе невъзможно.

Нечии ръце грабнаха оловния блок. Други закопчаха ръцете ѝ отпред с белезници.

Някаква студена яка обхвана шията ѝ и слугите на Григорий отстъпиха крачка назад. Когато Ерин се хвърли към проснатия на земята Джордан, в гърлото ѝ се забиха остри игли. По шията ѝ потече кръв.

Задъхана, тя се закова на място. Шията ѝ пулсираше. Нашийникът беше с шипове, подобно на кучешки, макар че върховете им сигурно бяха подострени, за да ѝ причиняват по-силна болка. Някой прокара пръст под нашийника, освободи шиповете от плътта ѝ. Ерин стисна зъби, за да не изкрещи.

От наобиколилите я стригои се изтръгна стон. Погледите на всички бяха насочени към шията ѝ. Онзи, който я държеше, облиза устни.

— Достатъчно! — извика Распутин.

Той си проби път до Ерин. В ръцете си държеше кожен ремък. Закачи единия му край за нашийника и подаде другия на Батори.

— Благодаря. — Червенокосата уви ремъка около китката си и дръпна силно.

Ерин се задави, нашийникът така я стягаше, че не можеше дори да се закашля. Не бе в състояние да диша. Вдигна закопчаните си ръце към гърлото и се опита да разхлаби каишката. Студени пръсти хванаха китките ѝ и дръпнаха ръцете ѝ надолу. Можеше да умре така.

— Искам да сме наясно. — Батори приближи лице плътно до нейното. — Мога да те докарам на косъм от ужасно болезнена смърт в Русия, без да нарушавам обещанието си към Распутин.

С подкосени колене Ерин се взря в студените сребърни очи. Дали те щяха да са последното нещо, което вижда?

— Надявам се и вие да разбирате това, отец Корза. — Батори погледна към купчината тела, под които беше Рун.

Всичко около Ерин потъна в мрак.

Притиснат от слугите на Григорий, Джордан се мъчеше да си поеме дъх, но тежестта на телата им бавно го задушаваше. Зъби се забиха в ръцете и краката му.

„Моля те. Господи, не позволявай да умра по този начин...“

Молитвата му получи отговор оттам, откъдето очакваше най-малко.

Сякаш много отдалеч до него достигна викът на Распутин:

— Достатъчно!

Натискът моментално намаля; телата се дръпнаха от него. Гореща кръв течеше от ухапванията по ръцете и краката му. Виеше му се свят. Всичко пред очите му се въртеше, но постепенно въртележката спря.

Невъзможно силни ръце го изправиха на крака. Слугите на Григорий вдигнаха и Рун. Един от тях остана да лежи на земята, кървеше обилно.

Рун май се беше представил по-добре от Джордан.

— К-къде отведоха Ерин? — Джордан се олюля замаян. Колко ли кръв беше изгубил?

— Далеч. — Распутин се усмихна с безумната си усмивка. — Ако Батори не я убие по пътя, имам представа къде ще се озоват в крайна сметка.

Рун изплю кървава храчка и изтри брадичка с опакото на дланта си.

— Защо допусна Белиал да вземе нея и евангелието? Те са безбожници. Трябва да си наясно какви ще са последствията, ако отворят книгата.

— А ако книгата попадне у сангвинистите, последствията по-добри ли ще бъдат за мен? — Распутин го погледна печално. — Твоята любима църква притежава безброй свети томове, Рун. Претъпкали са тайния си архив с тях — ала никога не са използвали някой от тях, за да помогне на мен и на моите хора.

— Но светът ще страда, Григорий. Целият свят, сътворен от Бог.

— Светът страда и сега. — Распутин прокара длан по дългата си коса. — И твоят Бог не прави нищо. Твоята църква не прави нищо. Твоите човеци не правят нищо.

Рун пристъпи към Распутин, но руските му последователи отново го наобиколиха и го принудиха да спре.

— Щом няма значение, тогава ни пуснете — намеси се Джордан.

Распутин се изкиска.

— Много е очарователен този твой воин.

— Какво замисляш за нас, Григорий?

— Каквото замислих от самото начало. — Распутин се обърна да излезе от претъпканата стая. Щракна с пръсти и мрачните му спътници подкараха Джордан и Рун след него. — Смятам да оставя твоя Бог да ви спаси, Рун. Нали това е вечната ти молитва, приятелю? Спасение от Неговата ръка.

Задъхана, с пламнала шия, Ерин се мъкнеше по тъмния коридор по петите на Батори, теглена като куче. Жената беше охлабила нашийника достатъчно, за може да диша — едва-едва.

Думите на Распутин кънтяха в ушите ѝ: „След като напуснеш територията на Русия, можеш да правиш с нея каквото си поискаш.“

Ако не се освободеше, преди да напуснат Русия, Батори щеше да я убие.

Ами Джордан? Дали той вече не е мъртъв?

Отказваше да го повярва.

Когато Батори я помъкна навън, Рун несъмнено бе жив и се бореше отчаяно, макар да нямаше никакви изгледи за успех. Джордан обаче не помръдваше, притиснат в пода и хапан по ръцете и краката.

„Не може да е мъртъв... не може.“

Ерин вдигна глава, мъчейки се да намали притискането на шиповете в гърлото ѝ. Дори от това малко движение огнената болка прониза шията ѝ и зрението ѝ се замъгли. Подозираше, че шиповете са от сребро и че нашийникът най-вероятно е предназначен за залавяне на сангвинисти. Опита се да не мисли колко ли по-зле би се чувствала, ако среброто действаше на тялото ѝ като отрова, както беше при сангвинистите.

Батори вървеше без никакво колебание по коридорите и оставяше гротескния си вълк да я води. Чудовището подтичваше отпред, като от време на време навеждаше глава към пода и душеше като обикновено куче. Ерин намери естествеността на това поведение за обезпокоителна, сякаш създанието нямаше право да се държи като обикновено животно.

— Защо мразите Рун Корза? — Гласът на Ерин прозвуча дрезгаво и чуждо, отекна в коридора.

Ремъкът помръдна и гърлото ѝ се стегна от страх, но Батори не дръпна рязко.

— Онова създание съсипа фамилията ми.

Ерин ускори крачка, за да не изостава.

— Значи е вярно. Значи наистина сте потомка на онази Елизабет Батори. Но как така Рун я е съсипал?

— Убил я е и я превърнал в чудовище. Като стригой тя измъчвала селяните, за да задоволи нуждите си. По онова време подобно нещо щяло да мине незабелязано, но после тя продължила с благородни момичета и унгарският крал я лишил от богатството и от благородническата ѝ титла, а после пратил църквата след нея. Оттогава...

Гласът ѝ замря и тя докосна белега на гърлото си.

Ерин направи още няколко крачки и я подкани:

— Оттогава?...

Ръката на Батори се отпусна.

— Били сме без пукнат грош, преследвани. Накрая се появил някакъв непознат и предложил спасение, връщане на изгубеното богатство, а също и отмъщение. — Тя вдигна ръка. На един от пръстите ѝ имаше голям пръстен с рубин. — Той дори върнал част от фамилното богатство и бижута, спасил ги, преди да бъдат изгубени завинаги. Но подобна благородна щедрост трябвало да се заплати скъпо. По една жена от всяко поколение трябвало да служи безропотно на суров господар, да се покори изцяло на жестоката му воля. Аз съм единствената жена от моето поколение. Така че тази участ се падна на мен, независимо дали я желая или не.

Последните думи бяха изречени с дълбока горчивина.

Ужасена, Ерин се умълча. Стигнаха някаква врата и Батори я отключи, разкри се мръсно стълбище. Червенокосата извади фенерче от джоба си и го включи. Стълбището се изкачваше няколко етажа. Предстоеше им дълго катерене.

— Хайде.

Батори я издърпа, а вълкът избърза напред. На всяко стъпало нашийникът се впиваше в гърлото на Ерин. По шията ѝ отново потече кръв. Тя се опита да блокира болката в ума си и да измисли някакъв начин да се спаси.

Вълкът беше стигнал следващата площадка. Там имаше врата. Това можеше да е единственият ѝ шанс.

Щом стигнаха на площадката, Ерин пое дълбоко дъх, бързо приклекна и изнесе крак, подкосявайки коленете на Батори.

Докато жената залиташе назад към стръмните стъпала, Ерин рязко дръпна ремъка от ръката ѝ и го освободи. Батори се затъркаля надолу. Ерин се извъртя настрани. Шиповете продължаваха да се впиват болезнено в шията ѝ, но не ѝ пукаше. Ако успееше да мине през вратата и да я заключи по някакъв начин, можеше и да успее да изгуби похитителите си в лабиринта на Ермитажа.

Нагоре по стълбите вълкът изквича, сякаш беше усетил болката на господарката си.

Светещи червени очи погледнаха надолу към Ерин.

Тя залепи гръб за вратата и се помъчи да я отвори със закопчаните си ръце. Опита да завърти дръжката — и се отчая.

Заключено.

Воден по тунела от група прислужници на Григорий, Джордан долови вонята на гигантската мечка. Представи си човешкия череп, който се бе изтъркалял от клетката ѝ, и погледна косо Рун.

Свещеникът кимна. Той също разбираше истината.

Распутин смяташе да нахрани мечката с тях.

Джордан беше очаквал удобен момент, но кучите синове го бяха наобиколили плътно като стена, на по-малко от крачка от него. Познаваше силата им и собствената си слабост. Беше изгубил твърде много кръв, за да може да се съпротивлява кой знае колко. По дяволите, едвам вървеше.

Нима щеше да умре така, като мечешка кльопачка? Спомни си отчаяната си молба да не свърши живота си от зъбите на слугите на Григорий. Молитвата му беше получила отговор и странно, но той още изпитваше благодарност. Хиляди пъти предпочиташе пастта на мечката пред кучешките зъби на стригой.

И тогава си представи лицето на Ерин, спомни си устните ѝ, как горещите ѝ ръце пълзяха по кожата му.

Трябваше да се освободи. Трябваше да я намери. С всяка изминала секунда Батори я замъкваше все по-далеч от територията на Распутин и по-близо до смъртта. Беше видял пламъка в очите на жената. Тя възнамеряваше да убие Ерин при първа възможност, без да престъпи обещанието си пред Распутин.

Само за да нарани Рун.

Тунелът свършваше малко по-нататък, вонята на мечката вече бе непоносима. Джордан видя украсената решетка, изобразяваща гора. Двамата с Рун бяха избутани напред, докато не се притиснаха в орнаментираните железни пръти.

Мечката дремеше в клетката си. Може би щеше да е прекалено уморена, за да ги яде.

Распутин блъсна с длани решетката и тя зазвъни като звънец, приканващ за вечеря.

Създанието тежко се надигна.

Беше дошло време за ядене.

Изпълнена с животинска ярост, Батори се сви ма кълбо, докато се търкаляше надолу по стълбите, блъсната от проклетата археоложка. Усети с гърба си oстрия ръб на всяко стъпало, докато най-сетне не стигна площадката и не остана да лежи просната на земята.

Отгоре се разнесоха два глухи удара. Батори чу ръмжене, разбра, че е насочено към археоложката и изпита задоволството, излъчващо се от Магор. Чувство, изпитвано от хищник, хванал жертвата си натясно.

— Леко! — извика Батори, споделяйки радостта на вълка си. Помагаше ѝ да притъпи болката, докато я изправяше на крака. Щеше да получи няколко лоши синини, но нищо по-сериозно. Толкова дълго бе живяла с болката, че вече почти не я забелязваше.

Заизкачва решително стъпалата към горната площадка. Магор беше приковал жената за очуканата врата — бе поставил лапи върху раменете ѝ и опрял зъби в шията. Батори усети колко силно желае да разкъса гърлото ѝ. Ноктите му драскаха бетонната стена.

Археоложката го гледаше с огромни очи. Беше на път да припадне.

Всъщност Батори се изненада, че още не го е направила.

— Още не, малкият ми. — Тя взе края на ремъка и стегна нашийника. — Обещавам ти, че при първа възможност ще ти я оставя да си играеш с нея колкото си искаш.

Уплашена, с треперещи крака и отпуснати рамене, археоложката се помъкна след нея към следващата площадка.

— Какво отчаяние и безнадеждност — подигравателно рече Батори. — Не очакваше подобно нещо, когато започна дръзкото приключение в Йерусалим, нали? Мислеше си, че животът ти има някаква стойност заради пророчеството, нали?

Стигнаха друга врата. Батори я отключи и издърпа археоложката на пуста улица. Вятърът разроши пухкавата самурена козина на кожуха ѝ.

— За какво пророчество говорите? — попита археоложката, като се преструваше — ужасно лошо, — че не знае нищичко.

Лъжата иска практика, а такава определено липсваше на пленницата ѝ.

Батори рязко се извърна, сграбчи я за рамото и я блъсна в сребристия джип, който бе паркиран до тротоара.

Магор изръмжа.

— Дори не си помисляй да ме лъжеш. Не съм глупачка. Не вярвам в предсказания. Така че не си въобразявай, че животът ти има някаква стойност за мен заради някаква си поема отпреди хиляда години.

Жената се мъчеше да запази равновесие на заледения калдъръм. Батори дръпна ремъка и я принуди да се изправи на пръсти. Ако археоложката се подхлъзнеше, нашийникът щеше да я удуши.

Батори огледа пустата улица. Нямаше жива душа. Распутин обаче щеше да разбере. Докато се намираше на руска земя, Батори не беше в безопасност от него.

Отпусна ремъка, отвори вратата на джипа и натика археоложката на задната седалка. Магор скочи след нея и набута муцуна в гърлото ѝ. Лигавият му език облиза кръвта, стичаща се под шиповете на нашийника.

Археоложката сподави писъка си. Храбра е, помисли си Батори, но това също си имаше граници.

— Леко, Магор. Щом кардиналът вярва, че тя е специална, може да ни бъде полезна като пионка в предстоящата игра.

Жената извърна лице от вълка. Гласът ѝ бе напрегнат и задавен.

— Не мисля, че кардинала го е грижа за мен.

— В такъв случай не го познаваш добре. — Батори се усмихна. — Така или иначе, не забравяй, че пророчеството не споменава в какво състояние трябва да си при отварянето на книгата.

Прочете разбирането и страха в очите на археоложката.

Умна е.

Може би наистина бе Жената на познанието.

— Може би ще си ни нужна жива — жестоко призна Батори. — Но дали това означава невредима?

Тя поклати глава и се усмихна.

Не.

53.

Застанал в тунела до решетката, Рун гледаше Урса, а Урса гледаше Рун. В червените ѝ очи проблесна стара злоба. Омразата ѝ към него не бе намаляла през изминалото столетие. От муцуната ѝ течаха лиги, невъзможно дългият ѝ език облиза устни, черни като гума.

Рун подозираше, че тя си спомня какъв е вкусът му. Кракът му туптеше и заплашваше да се прегъне. Крайникът му също помнеше.

Григорий сви пръсти около клона на железен дъб, изваян в решетката.

— Ако Бог те обича, Рун, Той ще ти помогне да се спасиш от мечката. Нали помниш историята на Даниил и лъвовете? Може би вярата ти ще затвори устата ѝ.

Рун не мислеше, че това ще е толкова просто.

Огледа плочките, които покриваха помещението там, където се срещаха тунелите, но не откри никакъв изход. Насочи вниманието си към желязната решетка.

Отключена, тя се отваряше по средата, подобно на френска врата. Два дебели железни пръта, по един от всяка страна, бяха забити в бетона и закрепени за пода и тавана. Пролуката около вратата бе не повече от два сантиметра, отворите между дървесните мотиви, виещи се през прътите, също не бяха големи.

Попаднеше ли вътре, Рун нямаше къде да избяга.

Джордан постави топлата си ръка върху рамото му. Рун срещна въпросителния му поглед. Сините очи на войника се стрелнаха скришом към Григорий и неговите стригои. Повече от ясно бе, че пита дали да не се нахвърлят върху тях тук и да загинат в бой, преди Рун да бъде хвърлен на чудовището.

Изпита привързаност към мъжа. Джордан си оставаше докрай истински Воин на Човека.

— Благодаря — прошепна Рун. — Но не.

Джордан отстъпи назад. В очите му се четеше страх, но не толкова за самия него, колкото за Рун.

Неспособен да понесе човечността му, Рун се извърна.

— Готов съм, Григорий.

Слугите сграбчиха ръцете на Джордан; други държаха Рун на място, докато Григорий отключваше тежкия стоманен катинар и отваряше.

Рун беше изблъскан грубо през портата в клетката.

Главата на Урса се завъртя към него.

— Да, любов моя — извика Григорий. — Играй си с него колкото си искаш.

Приклекнал и на подобаващо разстояние, Рун заобиколи чудовището. Помещението беше голямо, около петнайсет на петнайсет метра. Трябваше да използва мъдро това пространство. Раменете на създанието докосваха тавана. Рун не можеше да скочи отгоре му.

Някаква клонка изпука под стъпалото му, освобождавайки остра миризма на бор, единствения нормален аромат в залата. Рун го пое с пълни гърди.

И тогава Урса се хвърли напред.

Гигантската ѝ лапа замахна със свръхестествена скорост.

Рун очакваше атаката. Навремето Урса винаги замахваше с лявата си лапа. Рун се метна под ноктите и се претърколи, озовавайки се в центъра на помещението.

Проблясване привлече вниманието. Затича се напред и грабна предмета от земята. Манерка. И друг сангвинист е бил принесен в жертва на това място. Огледа се и откри още доказателства — кръст, сребърна броеница, парче от черно расо.

— Дано Бог се смили над душата ти, Григорий — на висок глас рече Рун.

— Бог е забравил отдавна душата ми. — Григорий разтърси решетката. — Както и твоята.

Урса се обърна към Рун.

Той бързо огледа залата. Ако убитият сангвинист е бил въоръжен, може би оръжията му още бяха някъде тук. Ако можеше...

Урса отново се хвърли към него.

Рун не помръдна.

Земята се тресеше под лапите ѝ. Рун чу как старото ѝ сърце се ускорява от възбуда и отново затуптява.

Когато зловонният ѝ дъх докосна бузата му, той се просна по гръб и остави инерцията да понесе чудовището над тялото му. Морето тъмна козина мина на сантиметри от лицето му. Рун вдигна кръста си го опря в корема ѝ, от което козината ѝ запуши.

Урса изрева.

Не ѝ беше нанесъл сериозно поражение, но пък ѝ беше напомнил, че не е комар, който може да бъде смазан без усилие.

Джордан нададе ликуващ вик от другата страна на решетката.

Рун се претьрколи, ръцете му затърсиха предметите, които бе видял преди атаката. На пода лежаха две тояги със сребърни накрайници. Братът му по вяра Дзян беше умрял тук. Рун го бе гледал как тренира часове наред със същите тези тояги дълбоко под некропола на Рим, където бе домът на сангвинистите.

Още заслепена от болка, Урса въртеше глава наляво-надясно.

Рун приклекна и остана абсолютно неподвижен, като мереше затвора си с очи.

Хрумна му идея и той се хвърли към желязната решетка до вратата, намираща се по-далеч от Григорий.

Урса забеляза движението и се хвърли към него.

Като скочи и се извъртя в последния момент, Рун стовари едната тояга върху муцуната ѝ и се претърколи настрани.

Огромното туловище на Урса се заби право в решетката, като изби единия от двата поддържащи пръта от пода. Този ъгъл на вратата се огъна. Отворът бе твърде малък, за да може Рун да се промъкне през него, но той и не възнамеряваше да бяга.

Поведе мечката обратно към Григорий и Джордан, които наблюдаваха смъртния двубой.

Урса се понесе след него. Рун предприе същата маневра, но този път мечката се плъзна и спря на сантиметър от решетката. Лапата ѝ изсвистя и го удари по гърба, докато отскачаше. Беше само перване, но ноктите ѝ успяха да разкъсат кожената му броня и да одерат плът от гърба.

Рун изпъшка от болка и решимост едновременно.

Урса клекна и поднесе окървавената си лапа към муцуната си. Без да престава да го гледа с мъничките си очи, тя облиза всяка капка кръв от ноктите си, като сумтеше от удоволствие.

Рун чакаше в отсрещния край на помещението, до повредената решетка. Миризмата на желязо от собствената му кръв изпълваше ноздрите му. Той прокара едната тояга по кървящия си гръб и през колана, като пъхна горния ѝ край през свещеническата си якичка. Така остана с една тояга и с една свободна ръка.

Счупи тоягата с коляно и пусна двете парчета на земята.

После се отпусна на същото коляно, сведе глава и изрече молитва, за да успокои ума си. Целуна кръста си и допирът опари устните му. Болката се събра в една точка, като по този начин съсредоточи и него.

Докосна челото си с показалец.

— In nomine Patris...

Докосна гърдите си.

— Et Filii...

После докосна първо лявото си рамо, после дясното.

— Et Spiritus Sancti.

Накрая кръстоса палеца си върху показалеца и го целуна.

Взе двете парчета от тоягата.

Мечката приближаваше.

— С кръстния знак избави ме от враговете ми, Господи.

Урса се носеше към него, вече почти го достигаше.

В последния момент Рун скочи право нагоре и долепи тялото си в тавана, както можеше да направи само един сангвинист, като се плъзна между бетона и на някакви си сантиметри от гърба на мечката.

Под него Урса се блъсна с оглушителен трясък в решетката. Вторият прът, държащ вратата за пода, поддаде и решетката се огъна повече от стъпка. Ако беше склонен да изостави Джордан, Рун можеше да избяга през образувалия се отвор.

Вместо да го направи, той се извъртя във въздуха и падна върху зашеметения звяр. Преди Урса да успее да тръсне замаяната си глава, Рун насочи половината на счупената тояга в мъхнатата ѝ лапа.

Не пропусна.

Тежестта му и инерцията забиха сребърния връх в лапата и среброто я прониза, проникна дълбоко в дупката, направена навремето за железния прът на решетката.

Мечката изрева от болката, причинена ѝ от раната и среброто.

Преди звярът да успее да помръдне, Рун скочи на гърба ѝ и се преметна от другата страна, като заби второто парче от тоягата в дясната ѝ лапа.

Вкара върха в другата дупка на пода, като по този начин обездвижи и двата ѝ крайника.

Урса рухна, муцуната ѝ се озова под разбитата решетка в тунела. Предните ѝ лапи бяха разперени настрани и тялото ѝ образуваше кръст.

Рун беше разпнал мечката.

Звярът зави.

Рун скочи върху главата ѝ и извади здравата тояга от гърба си. Целуна сребърния връх и го заби в лявото око, прониквайки дълбоко в мозъка. Урса се замята в предсмъртни гърчове. Рун почувства края ѝ в огромните камери на древното ѝ сърце.

„Dominus vobiscum. “

Сведе глава и направи кръстен знак над масивното туловище. Докато завършваше молитвата, червеното сияние в очите ѝ заглъхна и те станаха напълно черни.

След векове Урса най-сетне бе освободена от жестокия си плен.

Рун се обърна към зрителите. На лицето му бе изписано ликуване и решимост.

Ръцете на Джордан бяха пуснати. Той се огледа изненадано. Прокара длан по палтото, сякаш искаше да го изтупа там, където го бяха докосвали слугите на Распутин. Дали руският монах щеше да удържи на думата си и да го пусне? Ако не, възнамеряваше да се бие рамо до рамо с Рун.

Распутин отстъпи от решетката с опулени сини очи.

— Бог наистина те обича, Рун. Ти наистина си Неговият избраник.

Рун клекна и взе от земята броеница, сребърен кръст и манерка. Джордан бе готов да се обзаложи, че са принадлежали на друг сангвинист, който не е извадил такъв късмет с мечката.

Распутин отключи клетката.

Омразата на Рун гореше така осезаемо, че монахът отстъпи крачка назад. Слугите му се дръпнаха като листа, подгонени от свиреп вятър.

— Къде Батори отведе Ерин? — попита Рун, процеждайки всяка дум.

Гласът на Распутин трепна.

— В Рим.

Рун го изгледа свирепо, като се опитваше да прецени дали му казва истината.

— Приключихме ли с твоите предизвикателства към Бог, Григорий?

Распутин наклони глава настрани.

— Защо така ме гълчиш, Рун? Твоят скъп Бернар се опитваше да наложи пророчеството. Натика те навремето при Елизабет, неговата нарочена Жена на познанието... и съпруга ѝ, онзи могъщ Воин. И виж какво излезе в крайна сметка. — Той вдигна ръце, молейки за прошка. — Аз просто исках да изпитам пророчеството. Ако наистина си предреченият, Бог щеше да те спаси от мечката.

— И ето ме сега пред теб — каза Рун. — Но твоето изпитание не е приключило, нали? Точно затова позволи на Батори да отведе Ерин. Раздели триото, за да провериш дали ще се намерим отново, за да изпълним дълга си. С това продължаваш да предизвикваш Бог, както навремето предизвика църквата.

Распутин поклати глава.

— Ни най-малко. Предизвиквам единствено теб, приятелю. Онзи, когото църквата обича толкова, колкото мрази мен.

Распутин се завъртя кръгом и с властен жест заповяда на слугите си да се дръпнат и да им направят път.

Джордан изчака Рун да стигне до него. Двамата заедно минаха през мрачното множество. Раните от ухапвания на Джордан пулсираха с всяка крачка. Косъмчетата на тила му настръхнаха. Той се напрегна в очакване на атака отзад, последно предателство от страна на Распутин.

Никой не ги докосна.

— Намери жената, Рун — извика Распутин след тях. — Докажи, че църквата се е доверила на правилните окървавени ръце.

Рун продължи да върви по тунела към църквата „Спасител на пролятата кръв“, без да забелязва, че собствената му кръв капеше върху замръзналата земя.