Кървавото евангелие

54.

Ерин се замята, преследвана от кошмари. Съпротивляваше се на мрака около нея, но той не отстъпваше. Едва тогава споменът за отчаяното ѝ положение се върна и я изпълни с леден ужас, който само засили събуждащата се паника. Отвори още по-широко очи, но това не помогна. Мястото, където я бяха затворили, беше толкова тъмно, та нямаше значение дали държи клепачите си вдигнати или спуснати.

Докосна с длани бузите си. Беше изненадана, че е успяла да заспи. Но изтощението и пълната липса на дразнители за сетивата ѝ явно си бяха казали думата.

„Колко време съм спала?“

Помнеше нощния полет от Санкт Петербург с частен самолет. През цялото време я държаха с качулка на главата, но беше подслушала разговора им и знаеше, че летят за Рим. Пътят продължи около четири часа. След като кацнаха, последва още един час пътуване, преди да стигнат града по зазоряване. Ерин чуваше звука на клаксоните, виковете и проклятията на италиански, надуши Тибър, когато го пресичаха по един от главните мостове.

Ако не грешеше, движеха се в посока към Ватикана.

Какво беше намислила Батори?

„Какво иска тя от мен?“

Джипът, който ги взе от частното летище, най-сетне спря и Ерин беше измъкната в студената утрин, все още с качулка на главата. Успя да види под долния край на качулката, че слънцето все още не е изгряло.

После отново се озоваха под земята и минаваха по стълбища, тунели и шахти със скоби, по които се слизаше особено трудно със завързани очи. Сигурно цял час вървяха из подземния Рим. Ерин познаваше достатъчно града, за да знае, че голяма част от този древен свят все още съществува под повърхността в поредици от свързани помежду си катакомби, изби, гробници и тайни църкви.

Но къде се беше оказала накрая?

Бяха я бутнали в тази тъмна килия, без да свалят окървавения нашийник. Беше седяла десетина минути, опряла гръб в стената, обгърнала с ръце коленете си, без да чува нищо, преди да свали качулката и да открие, че нашийникът е отключен. Свали го и с радост го захвърли настрани. И явно малко след това беше заспала.

Сега тя вдигна ръка и опипа пръстена от засъхнала кръв по шията си.

Открай време имаше добър вътрешен часовник и предположи, че в света отгоре е ранен следобед.

Напрегна слух и долови звука на бавно капеща вода Ехото подсказваше, че помещението извън килията е голямо. Въздухът беше застоял, миришеше на плесен. Прокара длан по пода. Беше от камък. Пръстите ѝ напипаха следи от длето.

Гробница?

Порови в джобовете на палтото си. Разбира се, бяха ѝ отнели фенерчето, но откри парчето от одеялцето н джоба на панталона си. Бяха ѝ оставили поне това.

Застана на четири крака и започна да опипва пред себе си на все по-големи и по-големи дъги, като вдига ше дебелия килим прах, от който очите ѝ се насълзиха и кихна няколко пъти. Когато разтърка прахта между пръстите си, остана с впечатление, че е от трески и ситно натрошен камък.

Продължи да опипва и пръстите ѝ докоснаха някакъв заоблен предмет. Вдигна го и го сложи в скута си. Кост. Пръстите ѝ описваха онова, което очите не можеха да видят. Череп. Ерин преглътна, но въпреки това проучи слепешком повърхностите — издължен нос, малка мозъчна кутия, дълги криви резци.

Не беше човешки. Не беше дори на стригой.

А на голяма котка. Може би лъв.

Седна и се замисли за значението на откритието си. Би трябвало да се намира в някакъв римски цирк, арена, на която гладиатори и роби са се биели помежду си и с диви зверове. Но звярът, на който е принадлежал този череп, е бил заровен с остатъците от спектакъла, в който е изгубил живота си.

Съчета тази информация с познанията си за пътя, по който бе минала през града.

Към Ватикана.

Знаеше само за един огромен цирк в този район. Самият Ватикан беше построен върху половината от онова пропито с кръв място.

Циркът на Нерон.

Преди почти две хиляди години Нерон довършил цирка, започнат от Калигула. Построил огромни трибуни за зрителите, събиращи се да гледат пълните с насилие игри. Отначало жертвал пред ликуващата тълпа лъвове и мечки. Но избиването на животни не било достатъчно за древните римляни, така че императорът продължил с гладиатори.

И накрая с християни.

Кръвта на християнските мъченици напоила пръстта на арената. Те не били просто разкъсвани от животни и гладиатори. Мнозина бивали разпъвани. Самият св. Петър бил закован с главата надолу за кръст, недалеч от обелиска в центъра на арената.

Циркът бил прочут също и с огромната си мрежа подземни тунели, използвани за придвижване на затворници, животни и гладиатори. Строителите използвали дори примитивни асансьори, за да доставят дивите зверове направо на арената.

Ерин впери поглед нагоре и си представи как базиликата „Св. Петър“ е издигната частично върху това прокълнато място. По време на специализацията си в Рим беше чела един труд, написан преди век — „Езически и християнски Рим“ на Рудолфо Ланчани. В него имаше схема как се припокриват двете постройки — циркът с формата на подкова отдолу и кръстовидната базилика отгоре.

Чертежът засия в ума ѝ.

Ако можеше да се освободи от килията си, да се изкачи горе и да излезе навън, щеше да се озове редом с базиликата „Св. Петър“.

На една крачка от помощта.

С подновена решимост продължи да изучава помещението, в което се намираше. Беше с размери около два и половина на три метра, с нова метална решетка. Не успя да открие никакво слабо място.

Трябваше ѝ помощ. Пред мисления ѝ поглед изникнаха две лица — едното толкова бледо, колкото тъмни бяха очите му, в които винаги се четеше благороден устрем; а другото ухилено, със зачервени бузи и смеещи се очи с цвета на небето.

Какво ли се бе случило с Рун и Джордан през изминалото време?

Прогони тази мисъл.

Не биваше да се връща към нея в тъмното.

Измина сякаш цяла вечност, преди Ерин да забележи приближаваща светлина. Тя притисна лице към решетката. Четири фигури и нещо като огромно куче идваха към нея по каменен тунел. Едната фигура държеше фенер. Кучето вървеше до дългокоса жена.

„Батори и вълкът ѝ.“

Зад тях две високи фигури, приличащи си като братя, мъкнеха трети човек, преметнали ръцете му през раменете си. При тази гледка гърлото ѝ се стегна. Джордан ли беше това? Или Рун?

Без да каже нито дума, Батори отключи вратата на килията ѝ и я отвори.

Ерин се напрегна. Искаше да побегне навън, но нямаше как да направи и две крачки в тунела.

Вълкът влезе в килията.

Батори и двамата мъже го последваха. Заедно с тях дойде студен полъх. Двамата братя бяха стригои.

Те хвърлиха мъжа в краката ѝ. Той изстена и се обърна. Лицето му бе цялото в синини, очите бяха подути и почти затворени, по ръкавите и крачолите му имаше засъхнала кръв.

— Професор Грейнджър? — изхриптя познат глас с тексаски акцент.

Ерин коленичи до него и хвана ръката му.

— Нейт? Добре ли си... защо си тук?

Знаеше отговора и на двата въпроса и се отчая, когато осъзна резултатите от собственото си късогледство. Изобщо не се беше замислила, че Белиал ще посегне на невинните ѝ студенти. Какво всъщност знаеха те? И тогава всичко застана на мястото си. Беше изпратила снимките на гробницата и на нацисткия медальон. Нищо чудно, че Батори се беше досетила да проследи екипа им до Германия.

„Какво направих?“

Не знаеше отговора на този въпрос, нито на другия.

— Ейми? — прошепна тя.

Нейт погледна нагоре към нея и очите му се напълниха със сълзи.

— Аз... не бях там, за да я защитя.

Ерин се олюля, сякаш беше получила удар в лицето. От гърдите на Нейт се изтръгна ридание.

— Вината не е твоя, Нейт.

Вината бе нейна. Студентите бяха нейна грижа.

— Не знам защо съм тук — дрезгаво рече Нейт.

Ерин изпита огромно съжаление и привързаност към якото тексаско хлапе. Тя стисна ръката му.

— Колко трогателно — подигравателно подхвърли Батори.

— Защо сте го задържали? — Ерин се обърна и я изгледа кръвнишки, с което си спечели заплашително ръмжене от вълка. — Снимките са у вас, не е трудно да се досетя. Той не знае нищо повече. Няма нищо общо с всичко това.

— Не съвсем — възрази Батори. — Той има общо с теб.

Чувство за вина заля Ерин.

— Какво искате?

— Информация от Жената на Познанието, разбира се. — Батори се усмихна гадно, показвайки съвършените си бели зъби.

— Не вярвам в проклетото пророчество — заяви Ерин, при това съвсем искрено. Досега тримата като че ли по-скоро бяха оплескали нещата, отколкото да ги свършат както трябва. Изобщо нямаше усещането, че на тяхна страна има някакво божествено пророчество.

— А, но другите вярват. — Батори погали вълка по главата. — Помогни ни.

— Не. — Предпочиташе да умре, отколкото да помогне на Белиал да отворят книгата.

Батори щракна с пръсти. Вълкът скочи и прикова Нейт за пода с предните си лапи, като избута рязко ръката на Ерин. После доближи муцуна до гърлото му.

Посланието беше повече от ясно, но Батори въпреки това го изрече на глас.

— Твоят каубой не ми е нужен.

Тя насочи лъча на фенерчето си към Нейт. Ерин се опита да не го гледа. Вместо това се извърна към грубите каменни стени, наскоро инсталираната стоманена решетка и черния таван, който сякаш се губеше някъде далеч горе.

— Какво искате? — попита тя Батори.

— Какво мислиш за отварянето на оловната обвивка, в която е книгата. — Батори сложи ръце на хълбоците си. — Като начало.

— Не зная.

Вълкът опря зъби в оголеното гърло на Нейт и изръмжа.

— Но може би заедно ще можем да помислим — бързо заговори Ерин. — Първо обаче заповядайте на вълка си да се махне.

Сякаш в отговор на неизречена команда на господарката си, вълкът вдигна глава.

Нейт потръпна от облекчение.

Ерин трябваше да даде нещо на тази жена.

— Върху оловната кутия има украса. Скелет и мъж, свързани с въже.

— Да, това ни е известно. Заедно със символите Алфа и Омега.

Батори се обърна към по-високия от двамата братя, който бе целият в пиърсинг и татуировки и гледаше жадно към Ерин. Той свали от рамото си торба, извади тежкия артефакт и го подаде на археоложката.

— Какво друго виждаш? — попита Батори.

Ерин взе студения метален предмет, като внимаваше да не докосва пръстите на татуирания. Искаше ѝ се да можеше да добави нещо съществено. Какво знаеше за книгата? Погали двете фигури, гравирани отпред — човешкия скелет и голия мъж, прегърнати и свързани с плетено въже.

— Книгата е за чудеса — започна Ерин. — Чудесата на Христос. Как е успял да овладее Своята божественост.

Вълкът премести тежестта си от лапа на лапа.

— Това ни е известно — рязко рече Батори. — Как да я отворим?

Ерин преглътна избухването ѝ и се опита да мисли.

— Чудеса. Като превръщане на водата във вино. Възкресяване на мъртъвци...

Млъкна, поразена.

Батори разбра в същия миг.

— Всички основни чудеса са свързани с трансформации.

— Именно! — Ерин беше изненадана от бързината, с която Батори бе направила връзката. — Като превръщането на виното в кръвта на Исус.

— Значи е възможно това парче олово да е самата книга. — Батори пристъпи напред и клекна до нея, сякаш двете бяха колеги и обсъждаха нещо. Тя също докосна оловото. — Алхимиците винаги са се опитвали да намерят начин да превръщат оловото в злато.

Ерин кимна. Разбираше хипотезата ѝ.

— Може би тяхното търсене се корени в тази легенда. Някакъв стар намек за евангелието се е предавал през вековете. За превръщане на оловото в злато.

Батори я погледна със сребърните си очи.

— Може би евангелието трябва да бъде превърнато по същия начин. От най-обикновено олово без стойност в златната слава на книгата?

Ерин внезапно си спомни думите на Пиер в бункера.

„Не е книга. Още не.“

Дали старият свещеник не беше решил загадката, докато е висял десетилетия наред на кръста, без да има върху какво друго да размишлява, докато страда?

Ерин кимна.

— Мисля, че сте права.

— Интересна идея. Но какви са алхимичните съставки, необходими за подобна трансформация? — Батори чукна с пръст изображението на скелета върху оловото. — Да приема ли, че отговорът може би се крие в този кокалест приятел?

— Но какво означава тази Алфа върху главата му? Трябва да е някаква следа. — Ерин се загледа в скелета под символа, после погледна голия мъж и символа над неговата глава. — И какво е значението на Омегата?

— Алфа скелет, Омега човек. — Батори пъхна пръсти в две малки вдлъбнатини в горната част на блока.

Ерин не ги беше забелязала досега. Приличаха на малки съдове, предназначени да приемат нещо, може би алхимичните съставки, споменати от Батори. Опита се да ги разгледа по-добре.

Преди да успее, жената скочи на крака, внезапно осенена. Тя изтръгна оловния блок от ръцете на Ерин.

— Какво? — попита Ерин. — Какво видяхте?

Батори щракна с пръсти и вълкът остави Нейт.

Младежът се надигна несигурно, като разтъркваше гърлото си.

Зловещите сребърни очи се усмихнаха на Ерин.

— Благодаря за помощта.

С тези думи тя и двамата братя стригои излязоха от килията. Ключалката щракна и светлината се отдалечи в тунела. Ерин се залепи за решетката и я загледа как постепенно угасва. Батори се беше сетила нещо. Нещо важно.

Нейт пое треперливо дъх.

— Ще се върне.

Ерин споделяше мнението му.

— Но ние няма да сме тук — добави тя.

Рун придърпа тъмната качулка над очите си, за да ги скрие от туристите и следобедното слънце, което огряваше площада.

Зачака заедно с Джордан.

От другата страна на покрития с травертин площад се издигаше базиликата „Свети Петър“, чийто купол бе най-високата точка в цял Рим. От двете страни започваха дъгите на двойната колонада на Бернини, оформящи помежду си площад с формата на ключалка. Според Бернини, колонадата трябвало да представя ръцете на свети Петър, протегнати да посрещнат вярващите. Върху тези ръце бяха кацнали сто и четиресет изваяни от камък светци и се взираха в спектакъла долу.

Рун се надяваше, че те не го виждат. Беше избрал това място за срещата, на открито, под слънцето, скрит пред очите на всички, така че ако Батори е пристигнала в Рим, нейните стригои да не могат да го подслушат. Може би беше станал прекалено подозрителен, но след случилото се в Русия не смееше да рискува.

Джордан нави ръкавите си. Малко над лакътя му имаше ухапване от стригой. Този човек имаше невероятен дух. Беше понесъл бой и ухапвания, но очевидната му тревога за Ерин му даваше сили да продължи. „Чудесен Воин“ — помисли си Рун и се опита да бъде благодарен, че тя има подобен закрилник.

Човешките същества се тълпяха наоколо. Една майка друсаше дебело бебе в скута си. До нея младеж зяпаше гърдите ѝ и сърцето му туптеше забързано. Група ученички в тъмносини униформи бърбореха под бдителния поглед на учителка на средна възраст с очила с яркочервени рамки.

Жена с дълги джинси, плътно прилепнала по тялото черна риза, широкопола сламена шапка и слънчеви очила си проправяше път през пълния площад. Направи няколко снимки и прибра малкия фотоапарат в раницата, метната на едното ѝ рамо. Приличаше на турист, но не беше.

„Надя.

Най-сетне.“

Рун чакаше, без да посмее да пресече площада, преди тя да му даде знак, че е безопасно. Мразеше да се спотайва из Ватикана. Рим беше негов дом от векове. Единственото място на света, където винаги можеше да върви свободно — до този момент. Преди да започне това търсене, Рун бе мислил да се оттегли от света и да се посвети изцяло на медитации дълбоко под базиликата. Дали някога отново щеше да му бъде предоставена подобна възможност?

Тръгна покрай извитата колонада към стария трипоясен фонтан. Подобно на много неща в Рим, фонтанът беше по-стар от него. Малко момиче си играеше на криеница сред дорийските колони, гонено от своята пълна с енергия майка. Сигурно след още малко игра щяха да се приберат у дома за вечеря.

Острите очи на Рун различиха червения порфир, вграден сред морето сив калдъръм. Беше поставен там, за да отбележи мястото, където преди трийсет години бе прострелян папа Йоан Павел II. Кървавочервеният камък му напомни за калдъръма в църквата „Спасител на пролятата кръв“ и мисълта сякаш призова призрака на Распутин на това свято място.

Рун спря при високия обелиск. Същият този стълб бе свидетел на разпъването на безброй християни в цирка на Нерон, дори на самия свети Петър. А от края на 16-и век той се издигаше над центъра на християнския свят. Рун изчисли часа по дългата сянка, която обелискът хвърляше върху площада. До залеза оставаха по-малко от два часа. Ако Белиал имаха стригои в Рим, трябваше да действат преди смрачаване.

Надя спря до него.

— Къде е жената? — Тя вдигна глава, сякаш разглеждаше кръста на върха на обелиска.

— Ерин — обади се Джордан. — Името ѝ е Ерин.

— Беше отведена, заедно с книгата. — Рун ѝ разказа за събитията в Русия и завърши историята, като ѝ предаде броеницата и манерката на Дзян. Надя можеше да ги върне в светилището под некропола на базиликата, където бе домът на ордена на сангвинистите.

Ръцете на Надя се задържаха върху манерката, преди да я прибере в раницата си. Тя често беше работила с Дзян.

— Кардиналът се върна в Рим от Йерусалим. Пребивава с уединените, откакто получи вестта за смъртта ви. Моли се.

Чувство за вина изпълни Рун. Изобщо не му се искаше да лъже Бернар. Знаеше, че кардиналът ще скърби, когато Надя съобщи за смъртта му. Но нямаше друг начин да скрият ходовете си от шпионина на Белиал в редиците си. Нямаше да му е лесно да се изправи отново пред Бернар. Рун погледна към внушителния Апостолически дворец, издигащ се над колонадата. Няколко прозореца бяха отворени, за да пускат свеж въздух и светлина.

— Можеш ли да ни отведеш при Бернар? Нямаме време за тайни. Книгата вече е у Белиал.

— И Ерин — обади се Джордан. — Те държат и нея.

55.

— Как така няма да сме тук? — попита Нейт.

Ерин се запрепъва към него в пълния мрак и хвана ръката му, за да му вдъхне доверие.

— Ще се изкатерим навън.

— Какво? Как?

Тя му каза.

По-рано, докато Батори размахваше фенерчето си в килията, Ерин бе забелязала възможен начин да се измъкнат. Със сигурност не можеха да разбият каменните стени; новата стоманена решетка изглеждаше яка, а подът представляваше плътна скала. Нямаше начин да се измъкнат през тях.

Но таванът!

Благодарение на фенерчето на Батори Ерин бе забелязала, че килията им всъщност няма таван, а е дъно на отвесна шахта, свършваща тук.

Знаеше какво означава това. В древността римските роби с помощта на дълги пръти са избутвали затворените в клетки животни по каменния тунел, по който беше дошла Батори. Животните са били предназначени за арената, но първо клетките им трябвало да стигнат именно до килията, в която сега се намираха Ерин и Нейт.

В миналото върху каменния под е имало дървена платформа. През вековете тя се беше разпаднала на треските, които Ерин беше напипала, когато се събуди в мрака. Дъските са били заковани една за друга във формата на помещението. От двете страни на платформата е имало вериги, стигащи до скрипци горе. Тези вериги са минавали през жлебове от двете страни на черния правоъгълник горе.

Робите качвали клетките на животните върху платформата. По даден знак други роби използвали сложна система от макари и лостове, за да вдигнат платформата и клетката до нивото на арената.

Ерин и Нейт трябваше да се надяват, че шахтата води до някакво по-безопасно място от затвора, в който се намираха сега.

— Ела тук — подкани го тя, като го водеше за ръка. — Можем да се покатерим по решетката и да стигнем до шахтата горе.

Помогна му да се изкачи по хоризонталните пръти. Нейт обаче още трепереше. Беше видимо слаб след побоите и оскъдната храна.

— А сега интересната част. — Ерин го придържаше към прътите с едната си ръка. — Видях малък вертикален жлеб, вървящ нагоре по стената на шахтата. Навремето в него са били веригите, използвани за повдигане на платформата. С малко късмет можем да се изкачим по жлеба чак до повърхността. Аз тръгвам първа. Ти си след мен.

— Да, госпожо. — В гласа му се долавяше саркастична нотка и Ерин се зарадва да я чуе.

Пръстите ѝ опипаха шахтата и намериха жлеба. Беше достатъчно широк, за да се напъха в него — краката опрени в едната страна, гърбът в другата. Тази техника на изкачване беше известна като катерене на комин.

Оттласна се от решетката и се набра в жлеба. Преди да падне надолу, заби единия си крак в стената. Гърбът ѝ се опря плътно в отсрещната стена. Беше вътре.

Изкачи се една стъпка, после още една.

— Добре, Нейт. Твой ред е.

В пълния мрак чу как Нейт се отгласква от решетката към нея — и пада с глухо тупване на каменния под.

Ерин скочи долу.

— Удари ли се?

— Добре съм.

По гласа му личеше, че не е добре.

— Този път ти си първи.

Ерин намери пипнешком ръката му и го поведе към решетката. Нейт отново се покатери и пак падна.

— Оставете ме — каза той. — Не мога да го направя.

— Да не искаш да ми кажеш, че на млад тексаски здравеняк като теб не му стиска да бие по катерене мършава старица като мен?

— Не става въпрос дали ми стиска или не. — В тихия му глас се долавяше поражение.

Никак не ѝ се искаше да го ръчка отново, но го направи.

— Разбира се, че става въпрос точно за това. Стига си хленчил и си замъкни задника в шахтата. Нямам намерение да се кача горе, само за да кажа на сестричката ти, че си бил убит тук, защото те е мързяло да се махнеш от някаква дупка.

Нейт се изправи.

— А навремето ми харесвахте.

— Тръгвай нагоре.

Този път подхвана краката му, докато се набираше. След като се закрепи в жлеба, нямаше да е нужно да използва ранените си ръце, а само гърба и краката.

Прах и малки камъчета заваляха отгоре ѝ, докато Нейт бавно се изкачваше. Ерин го последва, като изправяше единия си крак, вдигаше го няколко сантиметра нагоре, след което отделяше другия си крак от стената. Отново и отново. Сантиметър по сантиметър. Беше се катерила и преди по този начин, но винаги подсигурена с въже и светлина.

— Как си, Нейт?

— Не съм бил по-добре от дни. — Той се надигна още няколко сантиметра.

Ерин се усмихна мрачно. Сигурно беше прав.

Още няколко безценни стъпки нагоре, после Нейт се подхлъзна.

Ерин улови прасеца му и го опря в стената. Нейт изпъна крак и се спря.

Сърцето ѝ препускаше. За малко и двамата щяха да паднат обратно долу в килията. Ако имаха малко късмет, щяха да умрат от удара. В противен случай ги очакваше забавлението да бъдат разкъсани от вълка.

Но поне щяха да умрат, опитвайки се да се измъкнат.

Смътна сива светлина изпълни шахтата.

Някой идваше.

Джордан стисна зъби в малката стая в папския дворец. Гол до кръста, той лежеше по очи на дебел вълнен килим, покриващ полирания дървен под.

Надя играеше ролята на медицинска сестра и почистваше раните от ухапванията по ръката и гърба му — естествено, без да я е грижа дали му е приятно.

— Странна татуировка — отбеляза тя, когато видя белега на Лихтенберг, оставен му от светкавицата.

— Знам — каза той и се намръщи. — Трябва да умреш, за да се сдобиеш с такава.

Надя ги беше измъкнала от площада през някаква тайна врата и ги бе вкарала в Апостолическия дворец, където живееше папата. После бързо ги отведе в тази проста стая с варосани стени. Вътре имаше старомодна дълга дървена маса, шест тежки стола и зловещо разпятие на стената. След срещата с Пиер Джордан почти не можеше да гледа разпятия.

Вместо това заби поглед в килима. Миришеше на мокра овца.

Надя изцеди кафявата кърпа в меден тас, чиято вода беше порозовяла от кръвта.

— Къде е Бернар? — Рун крачеше напред-назад из стаята, като спираше за секунда, колкото да надникне през прозореца към двора долу.

— Пратих вест. — Надя отново сръчка Джордан.

Ох. Сега просто се правеше на гадна.

Тя извади стъклен буркан от раницата си.

— Може да щипе.

— Не биваше да го казваш — измърмори Джордан. — Би трябвало да излъжеш.

— Лъжата е грях.

— Но пък каза на кардинала, че сме мъртви.

Надя отвори буркана. Съдържанието му миришеше на катран, смесен с конски тор.

— Това пък какво е? — попита той, сменяйки деликатната тема.

Надя изсипа малко от гъстата смес върху показалеца и средния си пръст.

— По-добре да не знаеш.

Той отвори уста да възрази, но размисли и премълча. Щом това нещо гнусеше не друг, а Надя, май наистина беше по-добре да не знае.

Тя размаза мехлема върху една рана на гърба. Кожата му направо се подпали.

Той изпъшка и моментално плувна в пот.

— Като напалм е.

— Знам. — Тя работеше бързо, запечатваше всяка рана.

Джордан се загледа в едно ухапване по ръката си.

Сълзеше откакто бяха напуснали Русия, но вонящият мехлем спря кървенето. Той пое дъх, надявайки се, че паренето ще утихне.

— Какъв е планът за откриването на Ерин?

Рун продължаваше да крачи, но стъпките му почти не се чуваха върху стария килим.

— Щом кардиналът пристигне, ще съставим екип, който да търси нея и книгата. Сангвинистите имат широка мрежа от информатори, особено в Рим. Ще ги намерим.

По личната преценка на Джордан мрежата от информатори на сангвинистите досега се бе оказала абсолютно безполезна, но изказването на подобно мнение нямаше да помогне с нищо. Остана мълчалив, докато Надя грубо превързваше раните му. Тази жена определено нямаше бъдеще като медицинска сестра.

Накрая му метна чиста сива тениска и той се надигна, за да я облече. Вече приличаше на нормален тип с няколко лепенки, а не на оцелял от атака на стригои.

Това можеше да се нарече прогрес.

Някой почука и вратата рязко се отвори преди който и да е от тях да стигне до нея.

На прага стоеше кардиналът. С червеното си расо и всичко останало.

От двете му страни имаше мъже в сини панталони, затъкнати във високи черни кожени ботуши, сини ризи с дълъг ръкав и бели якички, бели ръкавици и черни барети. Сякаш се бяха появили от някакъв друг век.

Но пистолетите „Зиг Зауер“ в ръцете им си изглеждаха съвсем модерни.

Ерин замръзна, когато светлината долу стана по-ярка. Не искаше никой да ги чуе — и осъзна колко нелепо беше това.

Килията имаше само един изход и двамата с Нейт се бяха натикали с него, на три метра над земята. Всеки стригои чуваше туптенето на сърце, така че криенето беше безполезно. Единственият начин да се спасят бе бягството.

Над нея Нейт се закатери по-бързо. Тежкото му дишане показваше колко много усилия му струва изкачването. И тъй като нито той, нито Ерин знаеха височината на шахтата, тя нямаше представа дали има смисъл да бързат. Следваше го плътно, като се молеше за чудо.

Вълкът излая нагоре в шахтата.

Звукът отекна от камъка, сякаш ги преследваше цяла глутница адски хрътки.

Нейт се подхлъзна.

Ерин заби с всички сили крака и гръб в стените на жлеба.

Напразно.

Сблъсъкът повлече и нея. Двамата полетяха надолу. Главата и ръцете ѝ се плъзгаха по стените в отчаян опит да забави падането.

После полетя в празното пространство, с Нейт над нея.

Гърбът ѝ удари не камък, а някаква фигура, която рухна на пода.

Ерин се опита да избута Нейт и да се освободи, но той бе твърде тежък.

Някаква жена засипа проклятия на непознат език и с острите си лакти я изтика настрана. Ерин се претърколи от Батори, изпълнена с мрачно задоволство.

Едър стригой я вдигна с лявата си ръка, а Нейт с дясната. Беше висок най-малко два и десет, плешив, с очи като мъниста. Изглеждаше тъмнокож за стригой и носеше мръсен дочен панталон и бяла тениска на петна, под която изпъкваха мускулести гърди. Определено беше невъоръжен от кръста нагоре. Ерин погледна надолу. На колана му висеше кинжал в кожена ножница.

Великанът метна Нейт до стената, после протегна ръка към Батори.

И спря.

Рязко дръпна ръката си назад.

Кръв течеше от една рана на ръката на Батори. Мръсната бяла превръзка се беше смъкнала до лакътя ѝ, най-вероятно при сблъсъка ѝ с Ерин. Шевовете на трицепса се бяха скъсали и кръвта се стичаше по ръката. Батори погледна, изруга и вдигна превръзката. Тя отново се смъкна.

Вълкът смушка с муцуна крака ѝ и изскимтя.

— Назад. — Батори го избута грубо, почти като обезумяла. — Магор, стой настрана.

Създанието се оттегли крачка назад и седна.

Ерин присви очи. „Интересно.“

Батори с мъка се изправи на крака без чужда помощ. Капка кръв капна от ръката ѝ на пода. Цветът изглеждаше странен, но Ерин не можеше да се наведе и да разгледа по-добре, защото великанът я държеше здраво.

— Много си предприемчива — каза Батори, като изтупваше панталоните си.

— Първата работа на всеки затворник е да избяга — отвърна Ерин.

Великанът се взираше с широко отворени очи в ранената ръка на Батори.

Ерин никога досега не бе виждала стригой да реагира на кръв със страх, а не с възбуда. Явно да раниш Батори беше лоша идея.

— Ще се погрижа за раната си. — Батори вдигна фенера. — И после ще се върна.

И какво щеше да стане тогава?

Батори се обърна към едрия стригой, който държеше Ерин.

— Михир, остани тук и ги наглеждай. Не им позволявай дори да помислят за бягство.

Михир сведе глава.

Батори подсвирна на вълка и тръгна към тунела. До решетката я очакваше друг стригой. Той затвори и подръпна вратата, може би за да се увери, че е заключено, след което последва червенокосата.

Ерин отново се намираше в килията, но този път в компанията на гневен стригой. Той я блъсна настрани и тя се извъртя, за да не падне върху Нейт.

Михир насочи фенерчето си нагоре покрай жлеба, от който току-що бяха паднали двамата пленници.

Ерин се наведе над младежа.

— Добре ли си?

Клепачите му потръпнаха и се вдигнаха.

— Това са най-гадните разкопки, на които съм ходил.

Тя се усмихна.

— Когато се измъкнем от всичко това, обещавам да ти напиша страхотна препоръка.

Михир ги приближи, като заобиколи отдалеч единствената капка от кръвта на Батори върху пода. Извиси се над тях.

–Без приказки.

Погледът му се задържа върху прясната кръв, която се стичаше по шията на Ерин. Нейните рани също се бяха отворили при падането. Тя видя глада в очите му.

Стисна зъби. Нямаше да се уплаши. Сърцето ѝ обаче не обърна внимание на окуражителните мисли и препусна. Уплашена или не, смяташе да използва жаждата му за кръв за собствена изгода.

Вместо да се свие уплашено, както искаше той, Ерин пристъпи към Михир, наклонила глава настрани. Знаеше, че той може да надуши кръвта, да чуе уплашеното ѝ сърце. Самият Рун едва успяваше да се овладее при вида на течаща кръв. Михир несъмнено беше по-слаб от свещеника.

Погледът му остана прикован към шията ѝ и дишането му стана неравномерно. Ерин държеше лявата си ръка отпусната. Щеше да има само един шанс — стига късметът да ѝ се усмихне.

Михир облиза устни, но се сдържа.

Нуждаеше се от по-добра покана. Ерин стисна зъби и прокара пръсти по наранената си шия. Без да откъсва очи от неговите, докосна с окървавени пръсти устните му.

С мълниеносна скорост Михир посегна към гърлото ѝ. Нейт извика предупредително, като отвлече за миг вниманието на чудовището.

Един миг бе повече от достатъчен.

Ерин рязко се отпусна на коляно, издърпа кинжала от ножницата на колана му и го заби под гръдната гост.

Михир залитна напред. По ризата му се разпълзя кърваво петно.

Нейт се озова до нея. Издърпа ножа от тялото на Михир и с едно бързо движение преряза гърлото му. Стригоят рухна на пода и черната му кръв оплиска камъка. Вдигна се струйка дим, когато кръвта му докосна капката кръв на Батори.

Нейт стоеше над него с оръжието, като се тресеше целият.

Очите на Михир станаха стъклени и мъртви. Кръвта се събираше на локва около него.

— Нейт?

Той рязко се завъртя, вдигнал високо ножа.

— Нейт — успокояващо каза тя. — Аз съм.

Нейт свали кинжала.

— Съжалявам. Онова, което стори той с мен... със зъбите си...

— Знам — каза тя. Всъщност не знаеше, но Нейт имаше нуждата да чуе уверението ѝ. — Да се качваме в шахтата, преди онази вещица да се е върнала.

Този път тя поведе, като осветяваше стените с фенерчето на Михир. Нейт затъкна окървавения нож в колана си и я последва, този път по-енергично, несъмнено благодарение на адреналина от сблъсъка.

Ерин насочи лъча на фенерчето нагоре. Шахтата не водеше към арената, както се беше надявала. А свършваше с нещо като метална плоча. Бяха в капан. Не можеха да излязат навън.

Обезкуражена, Ерин се облегна на стената, за да се задържи, преди да е паднала върху Нейт.

Освети стените и очите ѝ светнаха при вида на втора шахта, отваряща се хоризонтално. Сигурно е била предназначена за допълнителни животински клетки. Тя можеше и да води някъде.

Дори тази слаба надежда бе за предпочитане, отколкото да останат тук.

— Нейт! — извика тя и насочи лъча към втората шахта. — Виж!

Той се усмихна.

— Да вървим.

С подходящо осветление и подновена решимост двамата се закатериха по вертикалния жлеб и стигнаха страничния отвор. Мястото приличаше по-скоро на малко преддверие, отколкото на хоризонтална шахта.

Ерин го освети. Навремето изходът му е бил затворен с решетка, но сега от прътите бяха останали само купчини ръжда и пънчета.

Ерин ги прескочи и се озова в следващия проход.

Присви очи и сложи ръка върху фенерчето.

Далеч отпред примамливо светеше тънка светложълта линия.

Изход от това място.

56.

Кардинал Бернар се носеше по коридорите на Апостолическия дворец като буреносен облак.

Рун го следваше, подбран от неколцина швейцарски гвардейци с извадени оръжия. Надя вървеше от лявата му страна, на пръв поглед не особено притеснена; Джордан крачеше отдясно и изглеждаше повече ядосан, отколкото разтревожен. Рун беше благодарен, че двамата са до него.

Изпънатият гръб на кардинала ясно показваше гнева му. Аленото му расо се вееше зад него. Несъмнено беше яростен, че Надя го е излъгала за смъртта на Рун.

Рун погледна назад към редицата швейцарски гвардейци. Зад тях се мъкнеше отец Амвросий, без да си прави труда да скрие злорадството си.

С помощта на Надя Рун лесно можеше да се справи с всички, но нямаше желание да се измъква. Искаше да накара Бернар да разбере какво се е случило и да осигури помощта му за откриването на Ерин и книгата. Молеше се все още да има достатъчно време.

Кардиналът отключи вратата на някаква приемна и ги въведе вътре.

Прекоси стаята, тежко се отпусна до една кръгла махагонова маса и направи знак на Рун да седне на обичайното място от дясната му страна. Може би в крайна сметка не е чак толкова ядосан, помисли си свещеникът, докато придърпваше един източен антикварен стол с тапицерия в кехлибарен цвят.

— Рун. — Суровият тон на Бернар прогони моментната надежда. — Ти ме излъга. Мен.

— Аз ви излъгах — поправи го Надя. — Вината пада върху мен.

Бернар махна пренебрежително с ръка.

— Той е позволил да се случи.

— Така е. — Рун сведе глава. — Поемам пълната отговорност.

Надя скръсти ръце на гърдите си.

— Добре тогава. Щом не съм виновна, мога ли да си вървя?

— Никой няма да излезе оттук, докато не ми обясните задоволително какво става.

— Признание ли искаш? — ядоса се Рун. — Защото вече няма никакво значение. Книгата е в ръцете на Белиал.

Бернар се отпусна в стола си.

— Разбирам.

— Белиал са в Рим. — Корза положи длани върху лъскавата маса, сякаш се канеше да стане. — Трябва да ги намерим.

— Стой — нареди му Бернар, сякаш заповядваше на куче. — Първо ми кажи как се е стигнало дотук.

Рун настръхна. Докосна броеницата си, търсейки начин да се успокои, преди да разкаже за събитията в Русия. Заговори бързо, но Бернар все го бавеше с въпроси, целящи да открият недостатъци. Богословският му ум търсеше несъответствия, опитваше се да разкрие лъжи.

А през цялото това време минутите изтичаха.

Неспособен да стои на едно място, Рун продължи разказа си, като крачеше напред-назад из стаята и спираше, за да погледне навън през прозореца. На площада хората обличаха палтата си, събираха си нещата. Свечеряваше се, до залез-слънце оставаше не повече от половин час; след това стригоите щяха да вилнеят на свобода. Всяка изминала секунда намаляваше шансовете на Рун и Джордан да открият Ерин жива или да се доберат до книгата. Кардиналът обаче продължаваше да го притиска.

— Ако смятате да ни разпитвате цял ден — намеси се Джордан, — защо не изпратите екип да търси Ерин и книгата? За да се уверите, че не сме били целия път дотук само за да ви разказваме небивалици?

— Не може да държите такъв тон на кардинала! — изгледа го кръвнишки Амвросий.

— Ти ли ще ми кажеш? — Джордан избута стола си назад, готов да зашлеви набързо отеца.

Надя се размърда на мястото си. Ако Рун дадеше знак, тя и Джордан бяха готови да се бият.

Рун вдигна ръка.

— Успокойте се. Ние...

На вратата леко се почука.

Рун се заслуша. Петима мъже и една жена. Усмихна се, когато разпозна ударите на едно от сърцата. Едва се сдържа да не падне на колене и да благодари на Господа. Е, това можеше да почака.

Надя също чу и го погледна.

Джордан местеше поглед между двамата, привлекателното му лице бе изкривено от объркване.

Амвросий надяна най-надутата си физиономия и отвори вратата.

Ерин влезе в стаята.

Нашийникът на Батори беше оставил рани и засъхнали струйки кръв по шията ѝ. Лицето и ръцете ѝ бяха омазани в мръсотия, изглеждаше изтощена. Младежът, който я следваше, бе в още по-лошо състояние.

Но тя беше жива.

Джордан сграбчи Ерин в най-чудесната прегръдка, която бе получавала от цяла вечност. Тя затвори очи и отпусна глава на гърдите му. Искаше ѝ се да си почива така много, много дълго.

— Как дойде тук? — попита Рун. — И кой е този с теб?

Ерин се освободи от ухиления Джордан.

— Това е Нейт Хайсмит. Беше член на екипа ми в Цезарея. Батори го заловила и го докарала в Рим.

Нейт се ръкува с всички, като хвърляше подозрителни и ревниви погледи към Джордан след онази несъмнено любвеобилна прегръдка.

Джордан сякаш не забеляза и си остана ухилен до уши. Не откъсваше поглед от Ерин и тя не се сдържа и също се усмихна. Когато Батори я беше помъкнала със себе си, оставяйки Джордан и Рун в лапите на Распутин, тя се страхуваше, че никога повече няма да види някого от двамата.

Джордан набързо ѝ разказа за случилото се през последните часове.

На свой ред тя обясни как двамата с Нейт бяха избягали през тунелите на цирка на Нерон във Ватикана. Щом пристигнали тук, тя настояла за среща с кардинал Бернар и двамата били незабавно арестувани от швейцарските гвардейци.

— Руините на цирка! — възкликна Рун. — Разбира се. Онзи прокълнат лабиринт от тунели е идеалното убежище за Белиал.

— Защо? — попита Джордан.

— Защото се намира под земята, защитен е от слънцето, така че чудовищата на Батори могат да бродят свободно там през деня — обясни Рун. — Но най-важното е, че циркът е и най-нечистото място в Рим. Пясъците му са завинаги опетнени от кръвта на християните, загинали като мъченици там. Тази мерзост укрепва нейните сили и отслабва нашите.

Кардинал Бернар направи знак на един гвардеец и на Амвросий.

— Изпратете войници в цирка. Сангвинисти и хора. Да претърсят тунелите и да намерят книгата. И съобщете на Негово светейшество.

Войникът и свещеникът кимнаха и напуснаха.

Кардиналът поиска Ерин и Нейт отново да разкажат за преживелиците си, като сравняваше подробностите. Отне му много време, но накрая като че ли повярва, че му казват истината.

— Опишете ми отново книгата. — Кардиналът затвори очи и сплете пръсти.

— По-добре да ви нарисувам скица — предложи Ерин и направи знак да ѝ донесат лист и химикалка.

Кардиналът кимна и ѝ даде папска бланка. С бързи щрихи Ерин започна да рисува приблизително изображенията върху книгата.

— Това е оловен блок, горе-долу с размерите на Библията на Гутенберг — каза тя и бързо описа странната картина, гравирана отгоре — скелет и мъж, които се прегръщаха и бяха свързани с плетено въже, наред с подобните на мастилници вдлъбнатини и гръцките букви.

— Алфа и Омега — промърмори кардиналът, когато тя свърши. — Това е означение на Исус, разбира се.

— Не съм толкова сигурна. — На Ерин никак не ѝ се спореше, но нещо ѝ казваше, че кардиналът греши.

— Разбира се, че е така! „Аз съм Алфа и Омега, начало и край.“[11] От Откровение. — Кафявите му очи гледаха гневно.

— Но Алфа и Омега са също така първата и последната буква от гръцката азбука. — Нещо се размърда някъде в сенките на съзнанието ѝ. — Начало и край.

Докато довършваше скицата, нещо не ѝ даваше покой — и изведнъж се сети. Обхвана я студена увереност. Беше виждала подобно изображение като това върху книгата навсякъде в Апостолическия дворец. Характерният символ можеше да се срещне къде ли не, дори на бланката, на която рисуваше.

Тя погледна останалите с широко отворени очи.

— Мисля...

Точно тогава един швейцарски гвардеец отвори с трясък вратата и я стресна. Войникът нахълта тичешком, бузите му бяха зачервени от паника.

— Ваше Високопреосвещенство, някой е проникнал в папската гробница в некропола!

Ерин се обърна и погледна гвардееца в очите.

— И са направили нещо с костите на свети Петър, нали?

От изненада войникът отстъпи крачка назад.

— Н-някой ги е откраднал.

Кардиналът ахна, а Рун и Надя скочиха на крака.

— Разбира се, че са ги откраднали! — почти изкрещя Ерин и сърцето ѝ заби лудо. — Разбира се!

Всички погледи се обърнаха към нея.

— Знам как да отворим книгата! — възкликна тя.

Спомни си изражението на Батори, когато разговаряха за превръщането на книгата и как са нужни алхимични съставки, които да предизвикат трансформацията на обикновеното олово в златното слово на Христос.

Батори вече се беше сетила за Алфата и Омегата.

Всички завъртяха глави към Ерин.

— Продължавай — подкани я Джордан.

— Инструкциите за отварянето са изписани върху обложката. — Гласът на Ерин трепереше. — И Батори ги е разгадала.

— Обясни бързо — помоли Джордан.

Ерин се наведе над бланката и огради с кръг папския печат в горната ѝ част.

На печата бяха изобразени два ключа на свети Петър, златен и сребърен, кръстосани в средата и свързани с алено въже. Папският печат и изображението върху книгата си приличаха поразително — но вместо ключовете, символизиращи папите, върху книгата имаше две фигури, кръстосани по подобен начин.

— Свети Петър е скрил книгата преди две хилядолетия — обясни Ерин. — Той трябва да е виждал украсата на евангелието, която по-късно щяла да става все по-известна и да излезе на бял свят някъде през дванайсети век, когато кръстосаните ключове започнали да се появяват като хералдически символи на папите. Но в основата си този дизайн се корени в изображенията върху Кървавото евангелие.

Тя потупа папския печат.

— Ключовете символизират папската институция. Същото се отнася за фигурите. Скелетът и човекът. — Тя отметна косата си назад. — Алфа означава пръв, начало. Под нея е рисунката на скелет.

— Да? — Рун се наведе напред, тъмните му очи се взираха в нея, сякаш можеше да прочете отговора на лицето ѝ.

— Този символ представя костите на първия папа.

— Свети Петър! — промълви кардиналът. — Затова са откраднали костите му.

— За да ги използват като първата съставка за отварянето на книгата. Мисля, че стрита кост на свети Петър трябва да бъде сипана в първата подобна на мастилница вдлъбнатина на обложката.

Джордан се размърда.

— Пиер май се опитваше да ни каже същото в Германия. Непрекъснато повтаряше „книга“ и „кости“.

— Именно. — Ерин почука втората половина на картината. — Живият човек символизира сегашния папа. Омегата. Последният папа.

— Значи им трябват и костите на сегашния папа? — попита с погнуса Джордан.

Ерин поклати глава.

— Тогава какво? — попита Рун.

— Какво има живият човек, но не и скелетът? — Тя започна да изброява: — Живот. Плът. Кръв.

— Кръв? — прекъсна я Джордан. — Пиер спомена и това, но на немски. Blut.

— Втората съставка... — Ръцете на Ерин се вледениха, когато осъзна истината. Тя погледна останалите. — Трябва им кръвта на сегашния папа.

Рун и Надя тичаха след Бернар от двете му страни, образувайки триада. Без да си правят труда да крият неестествената си същност, те се движеха с максимална скорост, носеха се като сенки из коридорите на Апостолическия дворец. Човеците изостанаха. Но и тази работа не беше за тях.

Рун спринтира по дългия коридор, който водеше до спалнята на Негово светейшество. Облицованите с дърво стени профучаваха покрай него. Разпятия и тъмни картини на религиозни теми украсяваха целия коридор. Огромно съкровище от произведения на изкуството, но то нямаше да е достатъчно, за да спаси живота на стареца. Само те можеха да го направят.

„Дай ми, Господи, Твоята закрила, и сила в закрилата.“

Вратата на папската спалня зееше отворена и светлината се изливаше в тъмния коридор.

Вътре се движеха сенки.

Бернар нахълта в стаята, без да спре или да почука, следван плътно от Надя и Рун. Миризмата на кръв заля сетивата му като вълна. Бяха закъснели.

Негово светейшество лежеше на пода. Кръвта течеше от отвореното му гърло върху бялото расо. На пода до тялото му лежеше бръснач, вероятно неговият собствен. До побелялата му глава бяха червените папски пантофи, прилежно подредени до леглото. Обикновено грижливо сресаната коса беше разрошена, покритото с бръчки лице бе побеляло от шока, топлите му сини очи бяха затворени.

Амвросий бе коленичил до него. Дланите му бяха покрити с кръв. Отецът неуспешно се опитваше да запуши раната.

Бернар също коленичи, Надя пристъпи в банята, а Рун огледа стаята за противници. Дебелите кадифени завеси бяха спуснати, простото месингово легло бе разхвърляно и празно, столът беше прибран под древното бюро, книгите бяха подредени по рафтовете си.

Рун разбра.

Бяха го изненадали в леглото, докато е почивал. Не е можел да се съпротивлява.

Затвори очи и напрегна сетивата си. Единствените биещи сърца в стаята бяха на Амвросий и на папата. Единствените миризми бяха познати — Амвросий, Негово светейшество, другите сангвинисти, хартия, прах и следи от тамян. И над всичко това — миризмата на пролятата кръв на стареца.

Насочи вниманието си към Негово светейшество. Лицето му бе изгубило и малкото цвят, който бе имало, когато дойдоха. Дишаше хрипливо през полуотворената си уста.

— Дойдох да му кажа, а той... той... — запелтечи Амвросий. — Трябва му лекар. Извикайте лекар!

Бернар твърдо постави длан върху раната на папата. Надя кимна веднъж, за да покаже, че банята е празна, след което изтича навън и се понесе като вятър през коридора.

Амвросий избърса длани в черното си расо. Сърцето му прескачаше от страх или шок. Изглеждаше толкова блед и окаян, че дори Рун изпита съжаление към него.

Той постави ръка на рамото на Бернар.

— Трябва да го отнесем в операционната. Може би личният му лекар ще успее да му помогне.

Бернар го погледна шокирано.

— Бернар! — остро каза Рун.

Кардиналът като че ли дойде на себе си.

— Разбира се.

Без да спира да притиска раната, Бернар пъхна свободната си ръка под раменете на стареца. Рун също го подхвана. Папата не тежеше много и щяха да го пренесат лесно. Сърцето му биеше неравномерно, всеки удар бе по-слаб от предишния. Ако не му окажеха помощ, не му оставаше още много живот.

Рун и Бернар вдигнаха ранения и го понесоха към спешната операционна. Надя щеше да заведе лекаря направо там.

Този път вървяха бавно по коридора. Рун имаше време да разгледа старите картини в тежките им дървени рамки. Това бе стената на светците и всяка картина разказваше история за болка и мъченичество.

Швейцарските гвардейци тичаха срещу тях по коридора заедно с Ерин, Джордан и Нейт.

— Негово светейшество е тежко ранен. — Бернар говореше на официалния италиански от далечното му детство. Рун не беше чувал този акцент от много години. Кардиналът явно още беше шокиран.

Гвардейците се разделиха като вода, за да им направят път.

Както се беше надявал Рун, Надя чакаше в операционната заедно с разчорлен мъж в бяла престилка. Човекът изглеждаше така, сякаш го бяха измъкнали от леглото и са го карали да спринтира дотук.

Той пребледня, когато видя кого носят.

Минаха покрай него в лъскавата модерна операционна. Хромираните повърхности на съвременните машини проблясваха под найлонови покривала. На стената имаше само прост кръгъл часовник и тежък железен кръст.

Рун и Бернар положиха Негово светейшество на чистото бяло легло. Бернар още притискаше раната.

— Направено е с бръснач — обясни той.

В операционната се втурна втори доктор.

— Всички да излязат — каза първият доктор. — Тук се допуска само медицински персонал.

Докато лекарите работеха върху Негово светейшество, Рун се молеше да намерят начин да го спасят. Нямаше какво друго да прави.

Излезе в коридора. Капки кръв блестяха по дървения под.

— Къде отиде Надя?

— Тръгна с отделение гвардейци — каза Джордан. — Да търсят онзи, който е направил това.

Ако нападателят можеше да бъде открит, Надя щеше да го открие. Рун се облегна на дървената ламперия. Бернар го прегърна през раменете и се облегна на него. От векове не бе имало успешно покушение срещу папа.

— Какво означава това за Батори, Ерин? — попита Джордан.

Очите ѝ казаха на Рун всичко, което му бе нужно.

— Означава, че тя разполага с двете съставки, необходими за отварянето на книгата.

57.

На Ерин ѝ се искаше да има по-добри новини. Белиал разполагаха с книгата и със средствата да я отворят. Дали това щеше да е достатъчно за тях, за да я превърнат. Дали злото вече бе победило?

Нейт се свлече по стената и седна на пода до нея. Крачолът му беше подгизнал от прясна кръв. Никога не го бе виждала толкова блед. Той облегна глава на ламперията.

Джордан извади бутилка вода от джоба на палтото си и я напъха в ръцете на младежа.

Нейт я пресуши на една дълга глътка. Откога не беше приемал течности? Ерин така и не се беше сетила да го попита дали е жаден; на практика го караше да спринтира от момента, когато бе хвърлен в килията ѝ.

Бернар погледна един швейцарски гвардеец и посочи към Нейт.

— Този човек се нуждае от медицинска помощ. Жената също.

— Вземете първо Нейт — каза Ерин. — Аз ще дойда след малко.

Бернар се поколеба, но кимна. Гвардеецът помогна на Нейт да стане.

— Добре съм. — Младежът се опита да се надигне, но отново започна да се свлича по дъбовата ламперия.

— Разбира се, че си добре — рече тя. — Аз също. Но нека им угодим. Идвам след теб.

Нейт повдигна скептично вежда, но не възрази, когато двама гвардейци го поведоха по коридора. Хлапето бе яко. Щеше да се оправи. Ерин се опита да не мисли как отнасяха Хайнрих. Скоро щеше отново да види Нейт.

Джордан извади медицинския си пакет.

— Сигурна ли си, че не искаш да отидеш с момчето?

— Шията изглежда по-страшно, отколкото е в действителност — рече тя.

— Изглежда направо страхотно. — Джордан извади напоена със спирт марля. Миризмата вече започваше да втръсва на Ерин.

Тя стисна зъби, когато той се пресегна към нея, но докосванията му бяха леки като перце.

— И какво следва? — Познатите сини очи не се откъсваха от нейните.

Сърцето ѝ се разтуптя.

— Да следва?

— Какво ще направи Батори сега? Къде ще отвори книгата? — Ако се съдеше по начина, по който питаше, той сякаш си мислеше, че тя знае отговора.

Ерин се опита да говори, да не мисли колко близо е той до нея, колко нежно докосва шията ѝ.

— На книгата изобщо не ѝ пука как и къде ще бъде отворена.

— Говориш за нея като за живо същество. — Джордан отмести кичур коса и почисти шията ѝ отстрани, като я галеше от линията на челюстта до ключицата.

Ерин потръпна и размърда крака, за да прикрие реакцията си.

— Питам се дали няма нещо като съзнание, дали някаква част от създателя ѝ не е свързана с нея.

— Съгласен. — Бернар оправи аленото кепе, кацнало на бялата му коса. — Моята интерпретация на пророчеството винаги е била точно такава. И че книгата трябва да се отвори в Рим. Но къде в Рим?

— Ако светата земя е важна за сангвинистите, би трябвало да е важна и за книгата — отговори Ерин, усещайки, че май е на прав път. — Кое е най-святото място в Рим? Гробницата на свети Петър. — Тя се дръпна от Джордан. Трябваше да мисли, а това означаваше да стои по-далеч от топлината и мускусната миризма на тялото му. — Но ако Белиал са искали да отворят книгата там, първо щяха да вземат кръвта на папата и едва след това костите, за да могат да действат на място.

— Звучи логично — съгласи се Джордан. — Защо им е да проникват два пъти — веднъж за костите и втория път, за да отворят книгата?

Зазвъня звънец. Рун и Бернар се спогледаха.

— Какво означава това? — Джордан извади нова марля.

— Швейцарската гвардия е вдигната под тревога — обясни Бернар. — Евакуират туристите от Ватикана.

— Значи Батори не разполага с много време. — На Ерин ѝ се искаше да знае къде точно се намира вещицата. И тогава я осени. — Чакайте! Базиликата. Тя е построена над гробницата на Петър. Най-святата част на най-святата църква в Рим.

Преди още да е завършила изречението, Рун и Бернар изчезнаха като привидения. Двамата тичаха по коридора със свръхестествена скорост. Ако някой ги видеше, нито за миг нямаше да си помисли, че са човешки същества.

Джордан поклати глава.

— Май са се отказали от всякаква потайност. — Той повдигна вежда и протегна ръка към нея. — Какво ще кажеш за още малко тичане?

Тя кимна и му позволи да ѝ помогне да се изправи.

Джордан се затича в тръс, след като взе картечния си пистолет, който Надя бе така добра да донесе от Германия заедно с колта му. Ерин го следваше през просторните коридори на Апостолическия дворец към площада. Никой не се опита да ги спре.

Спуснаха се по стълбището, вземайки по две стъпала наведнъж, и се озоваха в широката зала, водеща към бронзовите врати, които се отваряха към площада.

Отпред двама швейцарски гвардейци в парадните туники и панталони на сини, червени и жълти ивици отвориха вратите за Рун и кардинала.

Джордан ускори темпото, като се мъчеше да ги настигне.

— Ние сме с тях! — извика.

— Пуснете ги да минат — нареди през рамо кардиналът, който вече беше на площада.

Гвардейците се дръпнаха да им направят път.

Вратите се затвориха с трясък зад тях. Никой нямаше да бъде пуснат да влезе в двореца така лесно.

Ерин забърза по стъпалата. Вече беше останала без дъх. Мраморни колони се издигаха на близо осем метра височина от двете ѝ страни. Размерите на всичко наоколо я караха да се чувства като малко дете, озовало се в къщата на великан.

Излязоха тичешком навън и Джордан рязко спря.

Площадът гъмжеше от хора. Излизаха от базиликата и колонадите, разделяха се като поток около обелиска и фонтаните, насочили се към изхода и улиците. Залязващото слънце хвърляше топла оранжева светлина по лицата им.

Швейцарските гвардейци ги бутаха напред, сякаш подкарваха стадо.

Далеч отпред Бернар и Рун трябваше да забавят ход, за да си пробият път срещу човешкия поток.

— Хвани се за колана ми! — извика през рамо Джордан.

Ерин пъхна пръсти под дебелата кожа.

Джордан се втурна през площада като краен защитник. Вместо да прорязва тълпата направо като сангвинистите, той се придържаше към периферията ѝ, вдигнал едната си ръка. Хората пред него се дърпаха настрани.

Ерин поддържаше темпото, мъчеше се да прави крачки колкото неговите. Джордан блъсна с лявото си рамо един турист. Беше ранен от тази страна, но дори не трепна.

Стигнаха базиликата и се насочиха право към входа. Малко пред тях Рун и кардиналът влетяха в църквата каго алено и черно петно.

Ерин погледна нагоре. Небето над масивния купол на базиликата сияеше в кехлибарено оранжево.

Слънцето бе залязло.

Разсеяна от откритието, тя видя монаха в последния момент. Той се блъсна в нея и откачи ръката ѝ от колана на Джордан. Монахът измърмори нещо като извинение на полски и посегна да я потупа по рамото.

— Няма нищо — рече тя.

Джордан сякаш не забелязваше, че продължава сам през входа. Двамата швейцарски гвардейци горе бяха твърде разсеяни от излизащите туристи, но се окопитиха достатъчно, за да я задържат, когато се опита да влезе.

Джордан, който вече бе вътре, се обърна.

— Продължавай! — извика тя. Така или иначе той щеше да е по-полезен срещу Батори от нея.

Той кимна и забърза навътре.

— Сградата се евакуира, госпожице. — Любезните думи на гвардееца рязко контрастираха със силата, с която държеше ръката ѝ. — Боя се, че ще трябва да ви помоля да...

От вътрешността на базиликата проблесна ослепително ярка златна светлина, сякаш от избухнала свръхнова. Заедно с нея се разнесе сладък аромат и намек за музика на прага на чуваемостта, който караше човек неволно да напрегне слух.

Гвардеецът пусна ръката ѝ и се обърна, за да погледне вътре.

„Случва се...“

Трябваше да го види с очите си. Ерин бързо се промъкна покрай гвардееца и прекрачи прага. Веднага се втурна през портика, блъскайки някакъв турист, който стоеше хипнотизиран като гвардееца.

Забърза през вътрешната порта на централния кораб. Пред нея се издигаше гора от масивни каменни колони, поддържащи пищно украсения покрив на базиликата. Ерин впери поглед през обширното пространство към далечния папски олтар в центъра на църквата. Златната светлина струеше изпод масивния черен балдахин над олтара. Бронзовата структура сякаш вибрираше в сиянието, подобно на мираж над горещите пясъци в пустинята. Или може би мощта зад сиянието беше твърде голяма, за да може да бъде сдържана от нещо, направено от човешки ръце.

Без да мисли, Ерин се затича към светлината, като избягваше туристите, които се влачеха в обратната посока. По-голямата част от базиликата обаче вече беше опразнена и пътят пред нея беше открит.

Имаше чувството, че спринтира през футболно поле, само че на закрито. Ерин знаеше, че базиликата „Свети Петър“ е по-просторна от всяка друга църква. Беше я посещавала неведнъж, но никога не ѝ се беше случвало да тича през нея. Докато бягаше, не откъсваше поглед от сиянието, проникващо през балдахина.

Когато приближи, Ерин бе поразена от размерите на балдахина. Мраморни пиедестали, високи колкото човек, поддържаха извитите черни Соломонови колони, издигащи се на осемнайсет метра нагоре. Те носеха масивния бронзов покрив с неговия богато украсен корниз със статуи и кръст.

Под балдахина, в самия център на базиликата, стоеше Батори.

Червената ѝ коса сякаш гореше в златното сияние, излъчвано от предмета в ръцете ѝ. Блясъкът осветяваше всяка ниша и ъгъл на църквата. Всички статуи и фрески пулсираха с дълбока, мистична светлина, сякаш се опитваха да се слеят със сиянието, изливащо се от балдахина.

От оловна книгата в ръцете на Батори беше станала златна.

„Превръщане — помисли си Ерин. — Права бях.“

Тя спринтира покрай последните статуи от двете страни на нефа. Пред нея Джордан забави крачка, за да ѝ даде възможност да го настигне. Хвана ръката ѝ и двамата заедно се затичаха към светлината.

Още по-напред Рун и Бернар стояха като замръзнали до самия балдахин.

Спрени от святост, която плашеше дори тях.

58.

Кръвта на Батори пееше от радост, докато златната светлина обливаше тялото ѝ.

Вдишваше топлина и любов. Болката, течаща през вените ѝ, откакто бе станала жена, започна да заглъхва. Чувстваше как черният белег на гърлото ѝ избледнява, измит от сиянието. Та нима тъмнината можеше да издържи на светлината?

Оловният блок се затопляше в ръцете ѝ. Пулсираше с нейния пулс, също като живо същество. С всяка следваща секунда теглото му намаляваше и намаляваше, докато накрая вече ѝ се струваше, че се рее във въздуха над пръстите ѝ.

И сега на мястото на блока имаше чиста златна светлина.

Сиянието я хипнотизираше. Светеше в очите ѝ, но не ги изгаряше. Можеше да го гледа вечно, можеше да остане завинаги в светлината му, да изучава безкрайно тайните му. Златното слънце на високия таван на балдахина очертаваше рисунката на бял гълъб. Гълъбът полетя свободен в светлината.

Също като нея.

Но не за дълго.

Археоложката и войникът се втурнаха към нея. Рицарите обикаляха и приближаваха. Швейцарски гвардейци тичаха през централния кораб. Беше в капан. Щяха да я убият, да пролеят кръвта ѝ върху книгата, да ѝ откраднат светлината.

Сякаш усетило страха ѝ, сиянието започна да отслабва, докато накрая в ръцете ѝ натежа самата книга.

Хипнотизирана, тя впери поглед в нея.

Томът беше подвързан в обикновена агнешка кожа, без никаква украса. Пръстите на Батори погалиха износената подвързия, а ноздрите ѝ уловиха аромата на древни пясъци.

Как беше възможно подобно сияние да идва от нещо толкова просто и обикновено?

И отговорът я осени.

Представи си лика на Христос — лице на обикновен човек, криещо неизчерпаем извор на божественост.

Сълзи потекоха по бузите ѝ, когато тежката болка се върна в кръвта ѝ.

И без да докосва шията си, знаеше, че черният белег отново е там.

Тръсна глава, за да се освободи от сиянието, което още изпълваше ума й. Сякаш току-що се беше събудила от дълбок сън. Но не можеше да си позволи лукса да се помайва.

Впери поглед през базиликата. Знаеше какво трябва да направи. Трябваше да се махне оттук и възнамеряваше да си създаде свой собствен изход.

Бързо скочи от олтара в апсидата отзад и се оттегли към гигантския мраморен трон, поставен високо покрай стената. Това бе тронът на свети Петър, заобиколен от папи, ангели и лъчи златна светлина, която изглеждаше безвкусно и евтино в сравнение с онова, което бе видяла преди малко.

Щом се озова извън олтара, тя бръкна в джоба си, намери скрития там предавател и натисна копчето на детонатора.

Взривът бе като далечно ехо, като гръмотевица някъде зад хоризонта. Подът се разлюля под краката ѝ. Беше поставила зарядите дълбоко в некропола, под самия олтар, на който беше стояла.

Гледаше със задоволство как мраморният под се разцепва под тежкия балдахин като напукан лед. Масивният бронзов навес се разтресе, след което пред очите ѝ цялата структура пропадна под собствената си тежест и полетя в зейналата дупка.

Основата ѝ удари пода на некропола долу с ехтящ гръм, сякаш портите на рая се затръшваха.

Тъй да бъде.

Размаха ръка пред очите си в облака прах и дим и видя, че балдахинът е пропаднал почти целият. Само кипналият се покрив все още се виждаше в нефа.

Зарядите ѝ си бяха свършили идеално работата.

От другата страна на дупката един швейцарски гвардеец полетя с крясък в кратера, когато ръбът му се отчупи под него.

Отляво сангвинистите отскочиха назад в трансепта като стреснати лъвове. Археоложката и войникът потърсиха прикритие отдясно. Още швейцарски гвардейци идваха тичешком в централния кораб към мястото на разрухата.

Но армията стригои, скрита долу в некропола, не се помайваше. Слънцето беше залязло и те се закатериха по извитите колони на падналия балдахин, подобно на орда демони, излизащи от царството на мрачния Хадес. Изсипаха се върху металния покрив и потекоха в базиликата досущ мравки, бягащи от мравуняка си. Макар и отслабени от светостта на светилището, те щяха да се справят бързо с швейцарските гвардейци и да ѝ дадат време да избяга.

Батори скочи от ръба върху един от огромните ангели на покрива на балдахина. Хванала книгата с една ръка, тя се улови с другата за позлатеното крило.

Затрещяха изстрели.

Тя се извъртя, използва ангела като прикритие от стрелеца. Бързо пъхна книгата в пазвата си, за да си освободи ръцете, след което се просна по корем и спусна крака през ръба на покрива, като затърси опора в украсения капител на колоната. С цялата си пищна украса балдахинът представляваше чудесна трийсетметрова стълба, водеща надолу в тунелите на некропола, града на мъртвите, намиращ се под базиликата.

След като стъпи стабилно, Батори се спусна по извитата колона на балдахина, намирайки допълнителни опори в металните гирлянди по повърхността ѝ.

Далеч долу чу воя на Магор.

Усмихна се, усещайки тежестта на книгата върху гърдите си.

Заедно те щяха да избягат от Рим — и може би дори от Него.

59.

Джордан се претърколи от Ерин. Беше ли я наранил? Събори я доста силно на мраморния под, когато зарядите избухнаха.

— Ерин?

Тя посочи зад него.

Облакът прах скриваше по-голямата част от базиликата, но Джордан извади картечния си пистолет изпод палтото си, докато се обръщаше. Стреля веднъж и улучи в рамото един стригой, който тъкмо се подаваше през димната завеса. Създанието отстъпи, но по-бавно, отколкото очакваше Джордан. Движеше се така, сякаш се намираше във вода. Джордан отново насочи оръжието си към него, но не му се искаше да открива огън в базиликата.

Дали всички цивилни бяха успели да излязат?

Не можеше да каже със сигурност заради прахта, но успя да различи зейналата дупка с черната скулптура, стърчаща накриво от нея. Неволно се възхити на уменията на сапьора на неприятеля.

Със свободната си ръка издърпа Ерин да стане и ѝ подаде колта си.

Тя го взе, без да откъсва поглед от ранения стригой.

— Приличат на зашеметени.

— Може би осветената земя ги прави слаби. — Джордан държеше оръжието си насочено напред и готово за стрелба. — Но зашеметени или не, те са ни блокирали и няма как да стигнем до изхода.

— Какво ще правим?

Той я задърпа след себе си.

— Да си намерим някое ъгълче, където никой няма да може да ни излезе в гръб.

Ерин се запъна и посочи димящия кратер в пода.

— Трябва да тръгнем след Батори. Не бива да я оставяме да се измъкне с евангелието.

Джордан въздъхна примирено. Знаеше, че дори да откаже, Ерин ще тръгне след похитителката.

— Ти си шефът.

Тя се усмихна на тона му.

Използвайки пушилката от експлозията като прикритие, двамата достигнаха до апсидата и се озоваха по-близо до дупката. Ерин вървеше на крачка зад Джордан с вдигнат пистолет. Двамата се движеха като екип.

Повечето стригои бяха насочили цялото си внимание към швейцарските гвардейци, които се бяха втурнали в базиликата и стреляха в движение. Липсата на всякаква предпазливост от страна на гвардейците означаваше, че всички цивилни са изведени навън.

„Полезна информация“ — помисли си Джордан.

Двамата с Ерин стигнаха до кратера, без да привличат нежелано внимание към себе си. Целият балдахин беше полегнал като пиян пред тях, с килнат на една страна покрив. От нивото на пода бронзовата структура изглеждаше висока около трийсет метра. Сега навън стърчаха не повече от пет-шест метра, което означаваше дълго спускане надолу в тъмното — и очакващи ги там стригои.

Пушилката отдясно се раздвижи и разкри две фигури в дълги роби.

Рун и кардиналът.

— Махнете тази жена от църквата — нареди Бернар.

— Вие се опитайте да ѝ го кажете — отвърна Джордан.

За да докаже колко невъзможно е да се нарежда каквото и да било на „тази жена“, Ерин скочи от рушащия се мраморен ръб върху бронзовия покрив. Залитна назад и се вкопчи в един от по-малките ангели, държащ корона във вдигнатите си ръце.

Джордан и Рун скочиха едновременно и се приземиха от двете ѝ страни, като посегнаха да я задържат. Кардиналът последва примера им миг по-късно и се озова по-високо на покрива, до сферата с кръста. Изглеждаше подобаващо.

— Ако ще идвате, стойте зад мен — предупреди Рун.

И без да чака отговор, свещеникът се спусна през ръба на покрива.

Джордан хвана рамото на Ерин, преди тя да го последва, и я накара да се обърне към него.

— Веднага щом слезеш през ръба, мини от вътрешната страна на колоните. Използвай ги като щит, ако последва престрелка.

Тя се наведе и го целуна бързо по устните, след което пусна ангела, плъзна се по наклонената бронзова повърхност и изчезна.

Шокиран, с качило се в гърлото сърце, Джордан остана за миг неподвижен, после забърза след нея. Каквото и да станеше, трябваше да я пази.

Стигна до ръба, обърна се по корем, спусна крака и напипа предостатъчно опори. Секунди по-късно светлината горе се отдалечи, а мракът отдолу се надигна към него. Даде си дума, че когато това свърши, ще изкатери най-високата сграда, която може да открие, ще седне на покрива ѝ и цял ден ще се взира в слънцето и ще се наслаждава на свежия ветрец върху лицето си. Но засега се спускаше за пореден път, следвайки русата корона на главата на Ерин. Тя се бе вслушала в съвета му и използваше колоните като прикритие.

Джордан пъхна пръсти в плитките позлатени улеи, украсяващи колоната. Спускаше се бързо, като се надяваше да измине колкото се може повече разстояние, преди да изгуби опора и да падне.

Тъмна сянка с червен оттенък профуча покрай него.

Кардиналът.

— Внимавайте! — извика Бернар, докато го задминаваше. — Врагът е навсякъде!

„Страхотно.“

Секунди по-късно кубинките на Джордан стъпиха на каменния под. Той включи фенерчето, закрепено за картечния му пистолет. От всички страни към него прииждаха черни форми, които се изливаха от тъмните проходи на некропола.

Вдясно забеляза Батори, следвана от огромния си вълк. Двамата достигнаха един ъгъл и изчезнаха в черен тунел.

— Натам! — извика Джордан и посочи.

Рун и кардиналът застанаха във формация, Бернар беше отпред. Джордан зае позиция отляво, като избута Ерин между себе си и Рун. Не беше кой знае какво, но това бе най-безопасното място за нея. Тя вдигна пистолета си и стреля веднъж в мрака.

Джордан се обърна и откри огън с картечния си пистолет.

Тъмна кръв плисна по грубите каменни стени.

Отпред кардиналът водеше ръкопашна схватка с трима стригои, като демонстрираше забележителна пъргавина.

Но с такова темпо никога нямаше да стигнат тунела.

— Доведох подкрепления — изведнъж се разнесе безплътен глас до ухото му.

Джордан рязко се извърна и се озова пред миловидния очилат брат Леополд. Зад дребната му фигура монаси сангвинисти, общо двайсет на брой, се изсипаха като дъжд от балдахина и се приземиха в кръг около групата на Джордан, включвайки се в битката преди още краката им да са докоснали пода.

Леополд застана до Джордан и побутна очилата си по-високо на носа. Приличаше повече на малко братче, отколкото на неумиращ воин на Христа.

Забелязал по-слабата мишена, един стригой се хвърли от мрака зад дребния учен; проблясъкът на меча бе единственото предупреждение за атаката.

Джордан реагира абсолютно инстинктивно. Вдигна картечния си пистолет и пресрещна острието, като го отби от пътя му към врата на Леополд. Въпреки това оръжието остави кървава линия по раменете на младия сангвинист.

Очите на учения се окръглиха.

Разгневеният стригой се обърна към Джордан. Беше едър чернокож с бледи татуировки и капси, забити в носа и ушите му. Джордан си спомни, че бе виждал този тип в Германия, редом до Батори. Реши, че е нещо като лейтенант на Белиал — което означаваше, че е от организаторите на атаката срещу хората на Джордан в Масада.

Звярът се усмихна, оголвайки зъбите си.

— Назад, Леополд — нареди Джордан, готов да види сметката на кучия син, който не преставаше да се хили.

Очите на младия монах станаха огромни, докато се взираше в Джордан — или по-скоро зад Джордан.

Войникът забеляза движението, отразено в очилата на Леополд.

Рязко се завъртя и бойният му нож се озова в ръката му.

Мършава, подобна на скелет версия на едрия лейтенант се хвърли към него, насочила невъзможно грамадната си паст към гърлото му.

Джордан продължи завъртането си и заби до дръжката посребреното острие между зейналите челюсти.

„Опитай да сдъвчеш това.“

Създанието изрева и подскочи право нагоре като клоун в кутия, изтръгвайки дръжката на ножа от ръката на Джордан. От устата и от тила му бликна кипнала кръв.

Когато се стовари върху камъка, чудовището вече бе мъртво.

Зад Джордан се разнесе яростен крясък.

— Рафик!

Зверски, изпълнени с мъка очи се спряха върху Джордан.

— Боли, а? — изръмжа Джордан. — Кофти е да изгубиш любим.

Едрият стригой се хвърли към него, полетял във въздуха с развято наметало, подобно на някакъв икароп с размерите на човек.

Джордан се отпусна на коляно, вдигна картечния си пистолет и изпразни пълнителя, пълнейки гърдите на чудовището с чисто сребро.

— Това е за хората ми.

Лейтенантът стригой рухна върху камъка с димящо тяло. Беше все още жив и запълзя в агония към набучения Рафик.

Леополд взе изпуснатия меч на чудовището, същото оръжие, което едва не го бе убило, и закрачи към пълзящия стригой.

Създанието почти беше стигнало целта си и протягаше окървавена длан. Пръстите му драпаха към онзи, когото бе нарекъл Рафик, за да го докоснат за последен път.

Без никаква милост Леополд замахна мълниеносно с меча.

Главата на стригоя отлетя от тялото и протегнатата ръка падна безжизнено на земята.

Пръстите замряха, без да стигнат до другия. Двамата си останаха завинаги разделени.

Леополд се обърна, огледа се и се намръщи озадачено.

— Къде изчезнаха всички?

Джордан се завъртя и погледна към мястото, където половин минута по-рано се бе намирала Ерин.

Тя беше изчезнала.

Рун също.

60.

Ерин се извъртя настрани, когато острието полетя към нея.

В следващия миг се появи Рун. Дръпна я рязко, едва не я вдигна във въздуха, и я помъкна след себе си. Направи бърза крачка напред и съсече гърлото на нападателя, поваляйки го като фиданка.

Ерин се огледа и осъзна, че за момент са останали сами в тунела, по който беше избягала Батори. Погледна назад. Сангвинисти се изсипваха по колоните в некропола, за да се включат в битката под земята.

— Върни се при Джордан, когато е безопасно — рязко, с нетърпящ възражения тон заповяда Рун и кимна назад. — Аз ще се оправя с Батори.

След което се завъртя и изчезна в тъмнината на тунела.

Останала без избор, Ерин се обърна към бойното поле, чу писъците, вдъхна миризмата на кръв. Затърси с поглед в касапницата и откри Джордан. Стоеше с гръб към един от металните пиедестали и стреляше в друг тунел, бълващ стригои.

Цареше пълен хаос, сякаш бе оживяла адска картина на Бош.

Никога не би могла да мине през тази касапница. Дори чудовищата да не успееха да се доберат до нея, щеше да стане жертва на приятелски огън. Обърна се към пустия тунел, в който беше изчезнал Рун. Той изглеждаше най-безопасният избор.

Държеше фенерчето ниско в лявата си ръка, а с дясната опипваше стената, търсейки страничен тунел. Ако стигнеше до пресечка и не можеше да определи накъде е тръгнал Рун, щеше да ѝ се наложи да се върне.

Изстрели проехтяха някъде напред, зад един завой, от който струеше сива светлина.

Ерин забърза натам — и в следващия миг до нея стигна свирепо гърлено ръмжене, което я накара да забави крачка.

Вдигна колта на Джордан, зареден със сребърни патрони. Стигна до завоя и продължи напред с бавни предпазливи стъпки.

Трясъкът на пистолет я накара да подскочи.

Малко по-нататък видя как Рун скача със свръхестествена скорост покрай масивното туловище на вълка. Дулото на пистолета му димеше. Той се приземи зад чудовището и се хвърли напред в тунела, готов да продължи преследването на Батори, която не се виждаше никаква — и изведнъж рязко спря, обръщайки се невероятно плавно.

Погледът му срещна нейния над вълка. Несъмнено беше чул ударите на сърцето ѝ или беше забелязал движение в сенките, когато тя пристигна с фенерчето си.

Ала не беше единственият, който я бе усетил.

Вълкът рязко се обърна към нея и оголи зъби, готов за скок.

— Ерин, бягай!

Ушите помръднаха към Рун, но звярът не се извърна.

Рун спринтира обратно с вдигнат пистолет и стреля в задницата на чудовището.

Това привлече вниманието му.

С оглушителен вой вълкът се завъртя и с мощен скок се хвърли към Рун. Свещеникът изчезна от погледа на Ерин, закрит от масивното туловище.

Изтрещяха още изстрели.

Ерин насочи колта, но не стреля, тъй като се боеше, че може да улучи Рун със сребърните куршуми.

Тогава вълкът изви врат назад — държеше Рун в челюстите си. Грамадният звяр го тръсна като парцалена кукла. Кръв опръска стените на тунела. Рун изпусна пистолета и се опита да извади ножа си.

Знаейки, че трябва да помогне, Ерин стреля по вълка и го улучи в рамото. Чудовището потръпна, но не обърна внимание на раната. Ерин стреля отново и отново, като се надяваше допълнителните количества сребро да свършат работа. От хълбоците на вълка се разхвърча козина, но той продължи да не ѝ обръща внимание и стовари Рун на земята, стегнал челюсти около врата му.

Сангвинистът не помръдваше.

Ерин се затича напред, когато чу остро изсвирване нататък в тунела.

Батори.

Вълкът пусна Рун, тръсна кървава муцуна и побягна в мрака.

Ерин прибра безполезния пистолет и се втурна напред, приземявайки се на колене до Рун. Кръв пропи джинсите ѝ — но не нейната.

Насочи фенерчето към Рун. Кръвта течеше от двете страни на разкъсаното му гърло. Забълбука от устните му, когато той се опита да заговори.

Тя притисна с длани раните. Студената кръв обля дланите ѝ и процеди между пръстите.

Рун се изкашля и успя да прочисти гърлото си достатъчно, за да заповяда:

— Връщай се.

— След като спреш да кървиш. — Раните бяха толкова дълбоки, че не виждаше как е възможно да спрат да кървят, но после си спомни демонстрацията му в резиденцията на кардинала в Йерусалим.

Рун затвори очи и кървенето от врата му почти спря.

— Добре, Рун, добре. — Ерин посегна за манерката на бедрото му.

— Не е достатъчно...

Манерката се изплъзна от кървавите ѝ пръсти и падна на земята. Ерин я вдигна, избърса длан в джинсите си и завъртя капачката. Направи три опита, преди да успее да я отвори. Върху раните ли трябваше да изсипе съдържанието ѝ? Или да му даде да пие? Помнеше, че Надя първо беше поляла раните му.

Ерин последва примера ѝ.

Рун изстена и като че ли изгуби съзнание.

Ерин хвана рамото му и го разтресе, за да дойде на себе си.

— Кажи ми какво да правя, Рун!

Той бавно отвори очи, но погледът му се плъзна покрай нея към тавана, след което очите му се завъртяха назад в черепа.

В Русия Распутин беше смесил виното с човешка кръв. Сместа като че ли беше помогнала на Рун повече, отколкото само осветеното вино.

Ерин разбра от какво се нуждае той.

Не от вино.

Не и сега.

Рун се нуждаеше от човешка кръв.

Преглътна. Ръката ѝ докосна раните, оставени от нашийника на Батори.

Погледна нататък в тунела. От Батори и вълка нямаше и следа. Ерин знаеше, че никога не би могла да настигне жената. Рун все още оставаше най-добрата надежда за придобиване на евангелието. Ако Батори се измъкнеше от Рим с книгата, светът щеше да бъде променен завинаги.

Но дали беше готова да направи това? Да рискува всичко с вярата, че кръвта ѝ ще излекува Рун? Всяка фибра на научния ѝ ум се бунтуваше срещу тази мисъл.

След като избяга от родителите си, тя бе отказала да се поддава на суеверията, не намираше стойност във вярата като такава. Знаеше много добре какво се бе случило, когато баща ѝ и майка ѝ бяха престанали да мислят логично. Те бяха предоставили съдбата на новородената ѝ сестра Ема в ръцете на един безразличен Бог — и Ема бе умряла заради сляпата им вяра.

Но през последните два дни Ерин беше видяла необикновени неща. Не можеше да ги подмине; не можеше и да ги обясни с помощта на логиката и науката. Но дали беше готова да повери живота си на едно чудо?

Впери поглед в Рун.

Какъв избор имаше?

Дори да беше в състояние да се върне при Бернар и другите сангвинисти и да ги предупреди, Батори щеше да е изчезнала много преди те да дойдат тук.

А Батори не биваше да се измъква с книгата. Залогът за света беше твърде висок и Ерин трябваше да опита всичко — дори силата на вярата си.

Наведе се над Рун и оголи шия, поднасяйки я към студената му уста.

Той не помръдна.

Ерин се пресегна и разчопли с нокти меките корички на гърлото си. Потече кръв. Тя отново допря кървящата си шия до отворените му устни.

Рун изръмжа и обърна глава. Отказваше да пие.

— Трябва да го направиш.

— Започна ли веднъж, може и да не... — горчиво прошепна той.

Ерин завърши изречението: започне ли веднъж, може и да не е в състояние да спре.

Може беше важната дума.

Изглежда, че за да се получи, трябваше да се довери не само на вярата, но и на Рун.

„Ако не опитам, то Белиал вече са победили.“

Наклони глава и отново доближи шията си до устата му.

Кръвта ѝ закапа по устните му.

От Рун се изтръгна дълбок гърлен стон, но този път той не се извърна.

Сърцето на Ерин препускаше. Животинското в нея все още бе достатъчно силно, за да ѝ се иска да побегне — но в крайна сметка тя не беше животно. Остана упорито на мястото си, като за миг си помисли за Даниил в ямата с лъвовете.

„Мога да го направя.“

Заповяда си да погледне Рун. Очите му гледаха будно, сякаш тези няколко капки кръв го бяха съживили.

Той облиза устни и преглътна. Хвана я за раменете и нежно я дръпна надолу.

Тя се напрегна — знаеше, че все още е слаб и може да го спре. Тялото ѝ продължаваше да ѝ крещи да побегне. Вместо това тя пое дълбоко дъх и се отдаде на вярата си.

Рун се премести и я положи на каменния под до себе си, като самият той се надигна на рамо. Тъмните му очи я гледаха въпросително.

Тя трепереше до мозъка на костите си.

— Ерин. Не. Не мога да го направя дори на тази цена.

— Аз не мога да настигна Батори и вълка ѝ — умолително рече тя. — Само ти можеш да спасиш евангелието.

Прочете поражението в очите му и разбра, че той не може да намери слабо място в логиката ѝ.

-Но...

— Разбирам какви са последствията — заяви тя, повтаряйки същите думи, които бе казала преди да се спусне в цепнатината в Масада. Последствията бяха тези. — Трябва да го направиш.

Устните му бавно се доближиха към нея, лицето му омекна и стана нежно. Ерин остана запленена от изражението му.

Той спря отново.

— Не... не ти...

— Не нарушаваш клетвите си. — Тя стисна юмруци. Помисли си за всички онези хора, чийто живот щеше да бъде унищожен, ако някой от тях двамата не посмее да изпълни дълга си. — Книгата е по-важна от правилата.

— Разбирам... ако беше някой друг, може би. Но... — Той стисна по-силно рамото ѝ. — Не мога да се храня с теб.

Ерин впери поглед в него и едва сега видя онова, което бе скрито зад якичката и зад скритите кучешки зъби — мъж.

Той махна кичур коса от лицето ѝ. Пръстите му бяха студени, но много нежни, дланта му докосна бузата ѝ.

Ерин нямаше думи, с които да го убеди да наруши клетвите си на свещеник.

Нямаше какво да направи, за да събуди жаждата му за кръв като сангвинист.

Имаше само един отговор.

Да го третира като мъж.

А себе си — като жена.

Вдигна глава от камъка, без да откъсва поглед от тъмните очи на Рун. Забеляза внезапния проблясък на страх дълбоко в тях. Той беше уплашен не по-малко от нея, а може би дори повече. Ерин прокара пръсти през гъстата му коса, доближи устни до неговите. Рун затвори очи и тя го целуна. Студените му устни имаха вкус на кръв.

Докато го привличаше към себе си, усети как последните остатъци от съпротивата му изчезват, как твърдите му устни омекват и ѝ позволяват да се доближи още повече до него. Устните му се разтвориха заедно с нейните, напълно естествено, подобно на цвете, отварящо се за новия ден.

Рун се отпусна върху нея и я притисна с тежестта на тялото си.

Може и да беше студен, но нейната топлина беше достатъчна, за да стопли и двамата.

Езикът ѝ намери неговия. Рун изстена, без да откъсва устни от нейните — или може би стонът бе неин. Ерин усети бавното притискане на нещо остро в устата си, подобно на спускаща се метална решетка, но не се дръпна. Езикът ѝ сякаш се наниза на острия връх на трън.

Кръвта ѝ бликна, изпълвайки устата и на двамата.

Но вместо да вкуси желязо и ужас, сетивата ѝ избухнаха със същността на живота, със сладост и изгаряща жега, която помете всякакъв страх. Почти вкусваше собствената си божественост — и искаше още.

Придърпа го по-плътно до себе си.

Той се долепи до нея с обещание за студено желязо и екстаз.

Интензивността на усещането я зашеметяваше. Тялото ѝ не можеше да се сдържи, изви се на дъга под него, екстазът на живота потече помежду им, бърз и ритмичен като сърцето ѝ.

Той отдели устни от нейните, оставайки мъчително близо, но без да я докосва. Дори това леко отделяне я изпълни с болезнена пустота. Рун изстена, сякаш изпитваше същото. Дъхът му погали устните ѝ.

Той се взираше в нея с очи, по-големи и по-тъмни от всеки друг път, изпълнени с намек за онова, което чака в отвъдното.

Вместо да изпитва страх, Ерин сияеше в мрака със собствената си светлина, с топлината на тялото си.

Отметна глава назад и му предложи шията си, предизвика го да пие от горещия извор, желаейки го с всяка фибра на съществото си.

И той прие предизвикателството.

Бодване — отначало леко, опипващо, след което зъбите му се забиха дълбоко.

Жегата потече от нея, стопли студените устни на гърлото ѝ.

Ерин се загърчи под него, изцяло отдадена на удоволствието. Мракът настъпи в периферното ѝ зрение. С всеки удар на сърцето ѝ той я поглъщаше в себе си.

Екстазът изпълваше празнината между ударите — разтърсващо бързи в началото, докато тялото ѝ се отдаваше на чистото усещане. После времето сякаш забави хода си, удоволствието се разшири и стана още по-силно. Ерин зачака сърцето си да спре, за да може да остане завинаги в това чувство. Нищо друго нямаше значение.

Важно бе единствено блаженството.

И тогава бавно я обгърна мека светлина — заедно с любов, каквато не бе изпитвала никога. Любовта, която бе искала от майка си, от баща си, от мъничката си сестра, която така и не бе имала шанс да порасне.

Някъде дълбоко вътре Ерин знаеше, че умира — и беше благодарна за това.

Вдиша тази светлина, сякаш поемаше първия си дъх.

И тогава ги видя.

Майка ѝ стоеше в тунел от светлина. До нея имаше малко момиченце. Ема. Бебешкото ѝ одеялце беше преметнато през ръката ѝ, страната с липсващия ъгъл бе обърната към Ерин. Баща ѝ стоеше зад тях, облечен в старата си червена вълнена риза и джинси, сякаш току-що се връщаше от конюшнята. Той вдигна ръка и ѝ махна да отиде при тях. За първи път от много години тя не изпита гняв, когато го видя, а единствено любов.

Протегна ръце към всички тях. Баща ѝ се усмихна и тя му се усмихна в отговор. Прости му — както прощаваше и на себе си.

Той беше обвързан към своята вяра, а тя — към своята логика.

А в този момент те бяха отвъд вяра и логика.

После тази чиста, невинна светлина се разчупи.

Нахлу студен мрак.

Ерин отвори очи. Рун се беше отдръпнал от нея. Той се претърколи настрани и се облегна на стената, треперейки. Изтри уста с опакото на дланта си. Изтри кръв.

Нейната кръв.

Клепачите ѝ се затвориха. Тя усети острата болка на отхвърлянето.

— Ерин? — Ледените му пръсти докоснаха бузата ѝ.

Тя потръпна от студ и самота, погълната от болката по всичко онова, което беше изгубила.

— Ерин. — Рун сложи главата ѝ в скута си и леко я залюля, ръцете му галеха косата ѝ, спускаха се надолу по гърба ѝ.

Тя си заповяда да отвори очи, да го погледне, да изрече невъзможното.

— Върви.

Той я притисна толкова силно, че я заболя.

— Върви — настоятелно повтори тя.

— Ще се оправиш ли?

Рун чуваше ударите на сърцето ѝ. Знаеше, че няма да се оправи.

— Не пропилявай кръвта ми, Рун. Не позволявай да съм я дала напразно.

— Съжалявам — промълви той. — Не можех...

— Прощавам ти — задъхано изрече тя. — А сега върви.

Той скъса верижката на кръста си и го постави върху гърдите ѝ. Тя усети тежестта му върху сърцето си. Беше топъл.

— Нека Бог да те закриля — прошепна ѝ. — Тъй като аз не успях.

Положи я на мръсния каменен под, зави я с расото си и я остави.

61.

Рун продължи лова.

Кръвта на Ерин пулсираше топла и силна във вените му. Животът ѝ пееше в него. Никога не беше чувствал такава сила в крайниците си. Можеше да тича вечно. Можеше да победи всеки враг.

Краката му летяха над каменния под, сякаш без да го докосват. Бързо и още по-бързо. Въздушни пръсти милваха бузите му, развяваха косата му.

Дори в този екстаз скърбеше за Ерин. Тя бе дала всичко за евангелието. И за него. Познанията ѝ, състраданието — сега те чезнеха назад. Неговият мрак трябваше да умира сега на каменния под, не нейната светлина.

Нямаше да пропилее жертвата ѝ.

Оплакването трябваше да почака.

Мускусната миризма на вълка бележеше следата пред него. В нея той четеше всяка тежка стъпка на чудовището, надушваше всяка капка кръв, дори докато създанието се възстановяваше и капките ставаха все по-малки.

Нямаше да му избяга.

Щеше да ги намери. Щеше да вземе книгата. За да почете жертвата на Ерин.

Тя нямаше да бъде забравена нито за един ден от безбройните, които му предстояха.

Джордан тичаше през тунела и търсеше Ерин.

Леополд го следваше по петите.

Двамата си бяха пробили с бой път през първата вълна стригои, за да се доберат до този тунел. Джордан се надяваше, че Ерин и Рун са настигнали Батори и са взели книгата.

След всички тези ужаси и кръвопролития искаше просто да се прибере у дома.

А когато си представяше дом, си представяше и лицето на Ерин.

— Ето там! — каза Леополд и посочи. По-острото му зрение бе забелязало тялото, проснато покрай стената на тунела.

„Само да не е Ерин. Само да не е Ерин.“

Джордан се втурна напред и изпревари като никога досега сангвинист. Лъчът на фенерчето му се насочи към неподвижната фигура.

„О, не...“

С бучащи уши той падна на колене до нея и незабавно посегна към шията ѝ, за да провери дали е жива. Кожата ѝ беше студена, но Джордан долови съвсем слаб пулс.

— Жива е — каза той на Леополд.

— Но на косъм.

Младият монах коленичи и разтвори палтото на Ерин. Бялата ѝ риза беше почервеняла от кръв до кръста. Леополд извади мехлем от гънките на расото си. Когато отвори кутийката, Джордан забеляза, че съдържанието ѝ вонеше като мазилото, с което Надя беше третирала раните му от ухапвания.

Но дали това щеше да е достатъчно?

Леополд изрече напевно молитва на латински, докато мажеше раната на Ерин.

Джордан гледаше със затаен дъх. Целият се тресеше.

Само за няколко секунди кървенето намаля и накрая спря напълно.

Ерин обаче лежеше в безсъзнание, бяла като призрак на фона на тъмния камък.

Леополд огледа ръцете и краката ѝ, търсейки други ухапвания.

— Има рана само на шията.

Джордан свали палтото си и я зави с него, за да я стопли. Започна да разтрива студените ѝ ръце.

— Ерин?

Клепачите ѝ потрепнаха, сякаш сънуваше, после бавно се повдигнаха.

— Джордан?

— Същият. — Той погали ледената ѝ буза. — Ще се оправиш.

Устните ѝ се извиха едва забележимо.

— Лъжец.

— Никога не лъжа—заяви той. — Скаут съм, забрави ли?

Но всъщност лъжеше. Тя изобщо нямаше да се оправи.

Леополд се пресегна към Джордан и докосна едно ухапване на ръката му, което слабо кървеше; беше го получил от един от слугите на Распутин и раната се беше отворила отново по време на борбата в базиликата.

— Каква е кръвната ти група?

— Нулева положителна. Универсален донор. — Сърцето на Джордан подскочи и той се обърна към монаха. — Можеш ли да ѝ прелееш кръв направо от мен?

Леополд извади медицински пакет от джоба си, като мърмореше инструкции. Ръцете му се движеха невъзможно бързо — разглобиха спринцовка, закачиха към нея тръба и поставиха втора тръба в другия край.

Докато младият монах работеше, Джордан галеше косата на Ерин. Ръцете му се задържаха на челото ѝ, на бузите.

— Дръж се.

Не можеше да определи дали го чува. Какво я беше нападнало? И къде беше Рун? Огледа се, очаквайки да види тялото на свещеника. Тунелът обаче беше пуст. Нима Рун е бил пленен?

Леополд отвори напоен със спирт тампон и почисти ръката на Ерин, после използва друг тампон за Джордан.

— Трябва да те помоля да мълчиш, Джордан. — Тонът му беше делови. — Трябва да чувам сърцата и на двама ви, за да преценя какво количество кръв минава между вас. Не искам да те убия, докато правя преливането.

— Просто я спаси. — Джордан се облегна на каменната стена, загледан в бледото лице на Ерин.

Леополд заби игла в ръката ѝ, после и в ръката на Джордан. Той почти не усети убождането.

Времето се заточи безкрайно бавно в мрака.

Леополд превърза шията на Ерин.

— Имаме късмет. Раната е малка. Стригоите обикновено не са толкова внимателни, когато се хранят.

Джордан потръпна при мисълта, че някое от онези чудовища е забило зъбите си в шията на Ерин.

„Трябваше да я пазя по-добре.“

След няколко минути Леополд извади иглата от ръката на Джордан и сложи памук върху раничката.

— Повече от това не можеш да дадеш.

— Мога да дам толкова, колкото ѝ е нужно. — Джордан се поизправи. — Направи го.

Кръглите очила проблеснаха, когато монахът поклати глава.

— Не можеш да ми заповядваш, сержант.

Преди Джордан да измисли по-добър аргумент, Ерин отвори очи. Гледаше замаяна, но все пак изглеждаше по-силна, отколкото бе преди няколко минути.

— Хей.

Джордан се облегна на стената до нея и се усмихна.

— Добре дошла обратно.

— Пулсът ѝ е добър — съобщи Леополд. — След малко почивка ще се оправи.

Джордан зададе въпроса, макар да знаеше отговора.

— Кой ти причини това?

Ерин затвори очи. Отказваше да отговори.

Джордан вдигна ръката ѝ и взе онова, което беше намерил, докато Леополд сваляше палтото ѝ. Показа ѝ кръста.

— Рун ли?

Монахът трепна от ужас и погнуса.

— Ерин? — Джордан се опита да овладее гнева си, за да не го долови тя. — Рун ли ти причини това?

— Трябваше да го направи. — Пръстите ѝ докоснаха превръзката на шията. — Джордан, аз го умолявах да го направи.

Той едва чу думите ѝ. Яростта го погълна.

Кучият син я беше източил и я бе оставил да умира сама.

Ерин се помъчи да се надигне, да обясни.

Джордан я прегърна и я притисна към себе си. Тя още беше ужасно студена, но цветът ѝ донякъде се беше възвърнал.

— Трябваше да го направим, Джордан, за да може да се възстанови и да не позволи на Батори да избяга с евангелието. Рун беше почти мъртъв.

Джордан я притисна още по-силно и тя отпусна глава на рамото му.

Леополд зави и двамата с палтото и им обърна гръб. Приклекнал до тях, той започна да върти глава.

Джордан опря брадичка в темето на Ерин. Миришеше на кръв. Под палтото тя се сви, за да се намести по-удобно на гърдите му. Джордан пое треперливо дъх и издиша.

Леополд се изправи — малко по-бързо, отколкото бе нужно.

— Какво има? — попита Джордан.

Леополд се обърна към него.

— Идват стригои. Това още не е краят.

Ерин се намръщи, когато Леополд я вдигна. С другата си ръка монахът повдигна Джордан с лекота, сякаш беше кукла. Войникът залитна и се задържа. Беше по-слаб, отколкото показваше. Кръвопреливането определено го бе лишило от сили.

Джордан преметна ръката на Ерин през рамото си и я прегърна през кръста. Тя искаше да възрази, че може да върви и сама, но подозираше, че едва ли ще успее да направи повече от няколко стъпки. Не беше време за фалшива гордост.

— Вървете напред. — Леополд ги побутна, без да откъсва поглед от тунела зад тях.

Ерин се мъчеше да се задържи на крака. Двамата с Джордан направиха всичко по силите си да побягнат, но се движеха бавно дори по човешките стандарти.

Леополд ги прикриваше отзад с изваден меч.

Ехтящото ръмжене зад тях приближаваше.

— Отпред има завой — посочи Джордан. — Можем да ги посрещнем там.

Леополд ги подкара напред и им махна да продължат.

— Аз оставам. Вие вървете.

— Не — забави крачка Джордан.

— Вие сте предреченото трио — просто рече Леополд. — Моят дълг е да ви служа. Намерете Рун. Вземете книгата. Това е вашият дълг.

Джордан стисна зъби, но не каза нищо.

— Вървете с Бог. — Леополд спря на завоя и сребърният му меч проблесна, когато се обърна да посрещне врага.

Без друг избор, Ерин затича с Джордан, гонена от чувството за вина, че изоставят Леополд. Но колко други вече бяха дали живота си, за да могат да продължат напред? Трябваше да отдадат почит на пролятата кръв, като не се предадат.

Зад нея се разнесоха ужасни писъци, придружени със звън на метал.

Някъде там младоликият учен се беше изправил срещу дивите стригои сам — но колко ли дълго можеше да ги задържи?

Тя се съсредоточи да движи натежалите си крака, да не се предава.

Лъчът на фенерчето на Джордан танцуваше в такт с крачките им и осветяваше гладкия под, масивните блокове под краката им, грубия каменен свод, който се извиваше над тях.

Ерин изгуби представа за време и разстояние. Светът ѝ се свеждаше само до следващата крачка.

Далеч отпред се появи слаба светлина.

Джордан я задърпа напред.

Светлината се засили.

Източникът ѝ се появи след поредния завой. Идваше от фенерче, закрепено за цевта на пистолет. Светлината очертаваше стройната фигура на Батори. Червената ѝ коса падаше свободно на раменете ѝ. Беше с гръб към тях.

Беше насочила оръжието си към Рун.

На няколко метра от нея Рун се бореше с вълка, притиснат от масивното му тяло.

Звярът ръмжеше в лицето му и пръскаше слюнка, готов да разкъса гърлото му. Само че този път Рун беше достатъчно силен, за да го задържи. Двамата сега не си отстъпваха. Свещеникът обаче напрягаше всичките си съживени сили, за да противостои на чудовището.

Изцяло погълната от борбата, Батори не забеляза внезапната поява на Джордан и Ерин. Тя пристъпи към борещата се двойка с пистолет в ръка, решена да сложи край на безизходното положение с няколко сребърни куршума.

Трепереща от слабост, Ерин побутна мълчаливо Джордан.

„Помогни му!“

Изражението на Джордан беше сурово. Той остана да стои сковано и не посегна към оръжието си.

„Достатьчно...“

Ерин се освободи от прегръдката му и извади колта. По-рано беше изпразнила почти цял пълнител във вълка. Куршумите едва го бяха накарали да трепне. Не можеше да го убие с пистолет.

Трябваше обаче да направи нещо.

Все още обърната с гръб към тях, Батори стигна до вълка и насочи пистолета към лицето на Рун.

— А сега да се освободим и двамата.

Ерин забеляза превръзката над лакътя на Батори. Светеше в бяло в сумрака.

Превръзката я върна отново в цирка на Нерон. Спомни си как беше отворила раната на Батори, как тя беше отблъснала панически вълка от себе си и как Михир се държеше на разстояние от капещата кръв. Ерин никога не бе виждала стригой да реагира по такъв начин на кръв. Михир се страхуваше да не докосне дори една-единствена капка. Побле си представи как неговата кръв задимя, когато се сля със сребристо-алената капка на пода на килията.

Вече знаеше какво трябва да направи.

Дръпна се от Джордан, така че Батори да се озове между нея и вълка. Прецени ъглите. Вдигна пистолета с двете си ръце, прицели се и пое дълбоко дъх.

При издишването плавно натисна спусъка.

Пистолетът изтрещя оглушително в тунела.

Батори залитна напред, а вълкът зави в агония.

Джордан изненадано се обърна, но Ерин не откъсна поглед от Батори и се прицели за втори изстрел.

Вълкът отскочи от Рун и започна да тича в кръг, като се мъчеше да захапе собственото си рамо. Куршумът беше преминал през тялото на Батори, преди да улучи вълка, и бе пренесъл със себе си кръвта ѝ. Козината на чудовището беше опърлена, от раната бълваше дим.

Кръвта на Батори беше отровна за стригоите — и за създадените от тях бласфемари.

Батори се обърна към Джордан и Ерин. Кръв пропиваше ризата ѝ над десния хълбок. Погледът ѝ се закова върху враговете ѝ. Устните ѝ се извиха в презрителна усмивка. Тя вдигна пистолета си към тях.

Без да губи самообладание, Ерин дръпна спусъка още три пъти.

Куршумите се забиха в гърдите на Батори — и оттам в хълбока на вълка.

Жената отлетя назад и се блъсна в стената с окървавени гърди. Свлече се на пода с широко отворени от изненада очи. Пистолетът ѝ изтрака върху камъка до отпуснатата ръка.

Вълкът се разтресе и рухна. Кръвта димеше по тялото и се пенеше в устата му. Неспособен да се изправи, той запълзя по корем, като скимтеше и оставяше след себе си тъмна кървава диря.

Добра се до Батори и отпусна глава в скута ѝ. Тя вдигна ръце и го прегърна през врата.

Зад тях Рун се надигна с мъка на крака и взе пистолета на Батори.

Изправи се и се обърна към Ерин. Когато я видя, устните му се раздвижиха в сянка на уморена усмивка. Изпита огромно облекчение, че я вижда — а може би и нещо повече. Така или иначе, това бе първата му истинска и откровена усмивка, която виждаше тя.

Рун изглеждаше млад, уязвим и съвсем като човек.

Тя залитна към него, но Джордан я задържа.

— Достатъчно.

Той вдигна оръжието си.

Усмивката изчезна от лицето на Рун.

И с изчезването ѝ светът стана по-мрачен.

62.

„Магор...“

Батори прегърна огромната глава на вълка в скута си. Чувстваше агонията му, чуваше стоновете му. Беше отровен. Сребристо-алената ѝ кръв продължаваше да се стича по гърдите ѝ, събираше се в скута ѝ около него, изгаряше кожата му, изпълваше го с непоносима болка.

„Моля те, махни се... не умирай по този начин...“

Опита се да го отблъсне, но той се присламчи към болката, за да бъде плътно до нея.

Твърде слаба, за да се съпротивлява, тя се наведе и той завъртя око към нея. Батори му затананика последна приспивна песничка. Нямаше думи. Не ѝ оставаше дъх, за да ги изрече. Песента идваше от някакво по-дълбоко от езика място, където лятното слънце още огряваше малкото момче, ловящо пеперуди с бялата си мрежа сред високата зелена трева. Песента ѝ бе смях, любов и простата топлина на тяло, прегърнало друго тяло.

Светът помръкваше около нея, докато не остана само изпълненото с болка око, което я гледаше с любов. Видя как аленият блясък в него отслабва, за да се смени с меко златисто. Проклятието изчезна и Магор отново се превърна просто във вълк... оставяйки целия си адски ужас зад себе си.

Болката също изчезна от огромното му, изпълнено с любов тяло, докато тя се отпускаше върху него.

Болката изчезна и от нейната кръв, остави единствено покой.

Докато мракът поглъщаше и двамата, тя предаде мислено последните си думи на приятеля си.

„Да идем да намерим Хунор...“

63.

Рун коленичи пред призрака на Елизабет.

Положи евангелието в скута си и се замоли за душата ѝ. Колко нежно и младо изглеждаше лицето ѝ в смъртта, когато огънят на омразата беше угаснал, оставяйки чистота и невинност, покварени отчасти от собствените му дела преди векове.

Впери поглед в дългата ѝ бледа шия.

Доскоро прелестта ѝ беше помрачена от черен белег, задушаващ отпечатък от нечия ръка. Спомни си казаното от Распутин в Ермитажа, че по една жена от всяко поколение в рода Батори била осъдена на живот в болка и служба.

И че това продължавало, откакто беше осквернил Елизабет.

Но кой би направил подобно нещо? Белиал? Но с какво потомството на Елизабет е представлявало интерес за тях? Само за да го измъчват ли? Малко вероятно. Какво не виждаше? Защо им трябваше да преследват потомците на Елизабет Батори?

С каква цел?

Сега, след като жената бе мъртва, Рун осъзна, че може би никога няма да научи отговорите на тези въпроси, че може би веригата най-сетне е била прекъсната.

Завърши молитвата си, стана и се загледа в простата книга, която бе взел от нея.

Макар да бе създание с прокълнат живот, той бе донесъл това огромно добро на света. Може би евангелието криеше тайната за възстановяването на собствената му душа. Боеше се дори да си мечтае за подобно нещо — да бъде отново човек, с биещо сърце и топла плът, която да сподели с другите.

Ерин стоеше в очакване на няколко крачки от дясната му страна. Джордан беше до нея, с насочен към него картечен пистолет. Рун не можеше да го вини след онова, което ѝ бе причинил не друг, а самият той, сангвинистът.

— Няма ли да го отвориш? — попита Ерин.

Рун отвори книгата и я обърна така, че Ерин и Джордан да виждат страниците.

— Направих го — рече той.

Първата страница съдържаше само един абзац, написан на старогръцки. Останалите страници бяха празни, може би в очакване на бъдещи чудеса, преди да разкрият съдържанието си. Но това, което вече бе налице, беше достатъчно плашещо.

Двамата приближиха, привлечени от любопитството, което гореше така ярко у онези с по-къс живот.

— Какво? — изстена Джордан. — Всичко това само заради един-единствен абзац? Дано да си заслужава.

Ерин се взираше напрегнато в страницата, сякаш така можеше да накара да се появят още думи.

— „Предстои голяма война на Небето — преведе тя. — За да победят силите на доброто, от това евангелие, написано със собствената ми кръв, трябва да се изкове оръжие. Тримата от пророчеството трябва да отнесат книгата на Първия ангел за неговата благословия. Само така те могат да осигурят спасението на света.“

— Нали си свещеник — процеди хладно Джордан и се дръпна крачка назад. — Щом книгата се нуждае от благословия, давай тогава.

— Аз не съм Първият ангел. — Рун прокара длан по гладката кожена обложка. Копнееше да разбере какво друго се съдържа по страниците. Усещаше, че това е само началото на някаква по-голяма истина. — Книгата трябва да бъде благословена от първия, някой чист в сърцето и делата си. Само тогава ще научим повече.

— Това те изключва директно, нали? — сряза го Джордан.

— Джордан!

— Той е прав. — Макар никак да не му се искаше да се разделя с книгата, Рун я подаде на Ерин. — Аз не съм чист. Дори днес го показах с действията си.

— Ако не го бяхме направили, книгата нямаше да е у нас.

Рун видя как Ерин се изчервява и чу как сърцето ѝ заби по-бързо. Какво ли беше почувствала, когато се бе хранил с нея, та се срамуваше дори да си помисли за случилото се? Спомни си за онази нощ далеч в миналото, когато самият той беше превърнат.

— Не одобрявам цената, която плати Ерин — каза Джордан, като гледаше свирепо.

— Решението не беше твое. — Ерин притисна книгата до гърдите си и се извърна. — А наше.

Тя тръгна в посоката, откъдето бяха дошли, като се подпираше с една ръка за стената. На Рун му се искаше да я вдигне и понесе на ръце, но не смееше да я докосне.

Джордан се бореше с желанието да застреля Рун.

Сякаш усетил това, сангвинистът разпери ръце.

— Сега тя се нуждае и от двама ни.

Кучият син беше прав; той и Ерин се нуждаеха от защитата на Рун, за да се измъкнат от тази подземна костница. Джордан не би могъл да я защити тук. За разлика от Рун.

Той свали пистолета си.

— Но не завинаги.

Рун кимна.

— Когато тя бъде в безопасност, последвай съвестта си.

Джордан тръгна след Ерин. Тя залитна и се свлече покрай стената. Той преметна ръката ѝ през рамото си и я прегърна през кръста.

Тя се напрегна, изпълнена с гняв.

„Защо ми е така ядосана? Не аз я оставих да умира.“

Стисна зъби и закрачи. Тя се облегна на него, но вероятно само защото нямаше сили да стои сама на крака.

Рун ги задмина и зае позиция няколко метра пред тях. Изглеждаше свеж, готов сам да се справи с цяла глутница стригои. Ако Ерин бе права и наистина е бил на крачка от смъртта, кръвта ѝ определено му бе осигурила прилив на енергия.

Главата на Джордан пулсираше, раните го боляха, ръцете и краката му не ги биваше за нищо. Беше излязъл губещ от партито с кръвопреливане.

Рун ускори крачка и изчезна от погледа му.

Джордан подхвана по-здраво Ерин и се опита да го настигне, като проклинаше проклетата му скорост.

Причината за бързането на Рун стана ясна, когато завиха на следващия ъгъл.

Рун бе коленичил до просната фигура в черно расо.

Брат Леополд.

Рун го подхвана и го изправи. Леополд изглеждаше ужасно, но все още бе жив.

— Книгата? — дрезгаво попита той.

— В безопасност — увери го Рун.

Щом чу краткия отговор, монахът изгуби съзнание. Рун го взе на ръце и се затича към некропола.

В края на тунела го чакаше осеяно с трупове бойно поле около пропадналия балдахин. Каменният под бе станал коварно хлъзгав от кръвта на стригои и сангвинисти. Неколцина събратя на Рун проверяваха телата и патрулираха, но битката явно беше приключила.

Толкова много жертви само заради книгата в ръцете на Ерин.

Как беше възможно цената да си заслужава?

Джордан пое треперливо дъх. Ерин се вкопчи по-здраво в него, придърпа го към себе си. Книгата се притисна в гърба му. Когато той сведе глава към рамото ѝ, бузата му докосна превръзката на шията ѝ.

Никога нямаше да прости на Рун за стореното.

64.

Половин нощ по-късно Ерин вървеше между Джордан и Рун. Спускаха се под Рим, много по-дълбоко от некропола, където се бе водило победоносното сражение. Оцелелите стригои бяха избити или прогонени. Един от враговете бе приет в ордена, поемайки по дългия си път към обличането на расото на сангвинистите.

Ерин се спускаше по стъпалата с книгата в ръце. От кожената ѝ подвързия отново бе започнала да струи мека светлина, осветяваща гладките каменни стени. Светлината ставаше все по-ярка, докато слизаха все по-надълбоко, сякаш приближаваха някакъв източник на енергия. Но къде отиваха? Рун все още не им беше казал.

Докато се спускаха, тя се почувства по-силна, отколкото от дни насам. Двамата с Джордан бяха почивали няколко часа, за да възвърнат силите си. Научиха, че папата е претърпял успешна операция и се очаква да се възстанови напълно. Старецът беше по-як, отколкото изглеждаше.

Нейт също се оправяше.

Ерин бе успяла да се нахрани, да дремне и да вземе душ, и най-сетне носеше дрехи без петна от кръв по тях. До нея Джордан отново изглеждаше изпълнен с енергия. Дали причината за това бе почивката или благодатното златисто сияние от книгата, което ги обгръщаше сега? С всяка следваща крачка силите ѝ сякаш нарастваха. Топлината и светлината изпълваха не само коридора, но и тялото ѝ, а може би и душата ѝ.

Въпреки това си спомни мъртвата Батори, наведена над вълка си. Макар смъртта ѝ да беше необходима, Ерин не можеше да се освободи от чувството за вина, че е отнела живота ѝ. Усещаше, че Батори беше не толкова злодей, колкото пионка. Ерин пропъди засега тези мисли и се съсредоточи върху задачата, която им предстоеше.

Златната светлина къпеше варовиковите стени около нея, които бяха изсечени в земята с древни чукове и длета и образуваха високо горе заострени сводове, подобно на готическа катедрала, продължаваща километри надолу под земята. Това място несъмнено е било строено много поколения наред.

Подът беше гладък като лед, полиран в центъра от минаването на безброй сангвинисти. Това бе нов вид древност, различен от тази на изоставена гробница или стара улица, по която там, където някога са минавали само крака и копита, сега се движат автомобили. Тук, в тази подземна катедрала, бавните ритми на атмосферата изглеждаха неизменни, но живи.

Тунелът свършваше в огромна зала. Засводеният таван се издигаше на петнайсет метра над тях и напомняше на Ерин за базиликата „Свети Петър“.

Но в това помещение нямаше и помен от пищното великолепие на катедралата, останала далеч над тях. Залата не беше украсена. Красотата идваше от простотата на линиите, от гладките извивки, които увличаха погледа нагоре и нагоре. Нямаше допълнителни добавки, които да се опитват да отвличат вниманието.

Помещението се осветяваше от факли, втъкнати в халки от ковано желязо, закрепени за каменните стени. Високо горе по тавана се виждаха черни ивици сажди.

В стените имаше полукръгли ниши. Във всяка от тях бе поставен прост цилиндричен пиедестал. Върху повечето се издигаха статуи на мъже и жени. Повечето бяха съсухрени като Пиер, но тези тук изглеждаха в покой и блаженство, а не измъчени.

Ерин спря и се загледа в една от тях. Златната светлина от книгата озари прекрасна жена със спускаща се до кръста коса, затворени очи, високи скули, загадъчна усмивка и деликатни длани, долепени молитвено под брадичката ѝ. Сребърният кръст на гърдите ѝ отрази светлината.

Ерин никога не бе виждал нещо по-красиво. Изражението на това лице ѝ напомняше за майка ѝ, когато пееше приспивна песен късно през нощта, след като баща ѝ отдавна беше заспал и двете се гушеха заедно в леглото на Ерин.

Книгата запулсира на гърдите ѝ, премахна чувството за загуба, напомни ѝ, че всъщност нищо не се губи.

Докато се взираше в жената, Ерин осъзна, че това не е статуя, а сангвинист, потънал в дълбока медитация. Рун беше споменал мимоходом за тях.

Уединените.

Усмихна се и продължи нататък, навътре в катедралата.

— По-добре е да останем при изхода — настоя Джордан, който си оставаше подозрителен и нащрек.

Тя го погледна. Джордан не бе проговарял на Рун, откакто бяха намерили Леополд.

— Искам да науча за Първия ангел. — Тя се обърна към Рун. — Затова дойдохме тук, нали?

Рун кимна утвърдително.

— Отиваме при най-стария от всички. Единственият, който може да благослови книгата. Възкресеният.

Сърцето на Ерин прескочи. Дори Джордан изглеждаше потресен.

„Възкресеният?“

Беше видяла достатъчно чудеса през последните няколко дни, за да не повярва на думите на Рун. Представи си разпятието, което навремето бе висяло на стената над леглото ѝ.

Нима щеше да се срещне с фигурата на кръста?

С онзи, който възкръснал от мъртвите три дни след екзекуцията си?

Рун докосна броеницата си и започна да реди молитви, за да успокои ума си. Изпитваше благоговение пред Възкресения, онзи, който бе направил възможен техния орден, който бе научил онези като Рун, че дори прокълнатите могат да търсят прошка. Без него Рун нямаше да бъде нещо повече от омърсено животно.

Той продължи напред в светилището.

Джордан зяпна, когато една от фигурите в нишите се раздвижи и обърна лице към тях.

— Статуите са живи. Също като Пиер.

— He — поклати глава Рун. — Не като Пиер. Те не са заловени и не страдат. Сами са избрали това.

Ерин се огледа.

— Защо?

— Мнозина избират след дълги години служба да се оттеглят тук, за да прекарат вечното си съществуване в съзерцание.

Рун знаеше, че някои са прекарали тук цяло хилядолетие, поддържани от съвсем малки глътки осветено вино.

Джордан повдигна вежди.

Рун се усмихна.

— Аз също исках да се оттегля от света на това място.

— И защо се е провалил този план? — Джордан изглеждаше недоволен, че Рун не е направил този избор.

— Кардинал Бернар ме призова да служа.

Рун бе благодарен, че е отговорил на призива. Да, беше открил книгата, но също така бе намерил Джордан и Ерин, както и нов живот. Може би с помощта на книгата щеше да се освободи от проклятието, да върви под слънцето, без да изпитва болка, да се храни просто и да живее живота на смъртен свещеник.

Топлата Ерин се размърда до него.

Или може би можеше да живее живота на смъртен мъж, извън стените на църквата.

Книгата засия по-ярко в ръцете ѝ.

Рун коленичи и сведе глава в молитва.

Книгата знаеше най-съкровените му желания.

От тъмнината отпред, от мрака на времето, се чуха стъпки.

Възкресеният беше дошъл.

Ерин падна на колене до Рун и Джордан последва примера ѝ. Книгата трепереше в ръцете ѝ. Не беше готова.

— Станете — нареди дрезгав глас.

Тримата се изправиха като един, без да вдигат глави.

— Ти ли ми донесе книгата, Рун?

— Да, Елеазар.

Ерин сподави ахването си. Елеазар? Помнеше, че това бе името на онзи, който бе скрил книгата в Масада. Пред нея не беше възкръсналият Исус Христос, а друго чудо.

Някой друг, който е бил възкресен преди много столетия.

Джордан наклони глава и я погледна въпросително. Не знаеше пред кого се намират.

Ерин обаче знаеше. Не стояха пред Христос.

Елеазар бе древната форма на името, предавано днес като Лазар.

Пред тях бе духовният водач на сангвинисткия клон на Римокатолическата църква, също както папата бе духовен водач на нейния човешки клон.

С все така сведена глава, тя му поднесе книгата и той я взе.

— Можете да я погледнете.

Ерин вдигна глава, макар още да се страхуваше да погледне него. Но въпреки това го направи. Мъжът пред нея беше висок, по-висок от Джордан. Дългата бяла коса се спускаше назад от лицето без бръчки. Дълбоко поставените очи бяха тъмни като маслини и строгото му лице ѝ се усмихваше.

Той обърна книгата така, че всички да я виждат, и я разтвори.

Златна светлина заструи от страницата, но алените букви, изписани на старогръцки от ръката на самия Христос, се четяха лесно. Ерин вече беше запомнила наизуст текста.

„Предстои голяма война на Небето. За да победят силите на доброто, от това евангелие, написано със собствената ми кръв, трябва да се изкове оръжие. Тримата от пророчеството трябва да отнесат книгата на Първия ангел за неговата благословия. Само така те могат да осигурят спасението на света.“

Лазар сякаш прочете думите с един поглед.

— Както виждате, книгата е в безопасност. Справихте се добре. Тази битка е спечелена, а без победата всяка надежда щеше да е изгубена.

— Звучи обещаващо — обади се Джордан.

— Но войната все още предстои. За да бъде предотвратена, трябва да намерим Първия ангел. — Ерин го гледаше с недоверие.

— Не сте ли вие? — попита Джордан.

–Не — отговори Лазар. — Не съм.

Ерин се огледа наоколо.

— Тогава кой е Първият ангел?

Томи завързваше връзките на обувките си. Альоша му бе обещал, че днес ще може да излезе навън. Беше затворен само от няколко дни, но му се струваше цяла вечност. Искаше да види небето, да усети вятъра. И най-вече искаше да избяга.

Преди няколко дни, докато бяха улисани в поредната видеоигра, от джоба на Альоша беше паднал нож със седефена дръжка. Томи го бе покрил с възглавница, а после го скри под дюшека си. Сега беше в джоба му. Не знаеше дали може да нарани някого. Никога не беше участвал в сбиване в училище.

Родителите му винаги го бяха учили, че насилието не е решение, но сега си мислеше, че именно то може да реши проблема му. Любезните молби определено не бяха помогнали.

Вратата се отвори. На прага стоеше Альоша със снежнобял кожух в ръце. Странното хлапе беше само по панталони и лека риза, не си бе направило труда да си вземе дори яке. Може би защото винаги беше ужасно студен.

Томи облече необичайната дреха.

— От какво е?

— От сибирска белка. Много топли.

Томи погали с ръка козината. Никога не бе пипал по-меко нещо. Колко ли дребни създания са били убити и одрани за ушиването на този кожух?

Альоша го поведе по дълъг коридор, нагоре по някакви стълби и през дебела стоманена врата, боядисана в черно. Люспи от боята паднаха в снега, когато Альоша я затръшна зад тях.

Томи бавно се завъртя в кръг. Намираха се в град, на пуст паркинг. Мръсният сняг бе отъпкан от множество крака. Небето бе закрито от тъмносиви облаци, сякаш наближаваше буря или нощ.

Томи видя шанса си за бягство и се втурна с все сили, но Альоша изведнъж се изпречи пред него. Томи зави надясно с надеждата да го заобиколи и да побегне покрай сградата. Альоша скочи отново пред него. Томи се метна наляво.

Но Альоша го спря за пореден път.

Томи извади ножа.

— Махай се от пътя ми?

Альоша отметна глава назад и се разсмя към безразличните сиви облаци.

Томи се опита да избяга, но се подхлъзна на леда и едва не падна в мръсния сняг. Альоша просто си играеше с него. Никога нямаше да успее да се измъкне. Щеше да си остане тук, завинаги свързан с това жестоко момче.

Сивите очи на Альоша блеснаха злонамерено. Приличаше на сврачка. Сврачките бяха симпатични малки птички, но пък нанизваха жертвите си на тръни и чакаха да им изтече кръвта. Около гнездата им беше пълно със скелети на по-дребни птички и мишки.

— Няма да ме пуснеш, нали? — попита Томи.

— Не може да те пусне — прогърмя глас зад тях.

Томи се обърна толкова бързо, че падна. Сивата киша изцапа кожуха му. Альоша го сграбчи грубо за ръката и го изправи, причинявайки му болка.

Свещеник с черно расо крачеше в снега към тях. Отначало Томи си помисли, че е онзи от Масада, тъй като облеклото бе същото, но този бе по-висок и по-едър, а очите му бяха сини, а не кафяви.

— От много време те очаквам, Томи — каза свещеникът.

— Вие ли сте онзи, за когото Альоша казва, че сте като мен?

— Альоша? — Мъжът се намръщи, после се усмихна, сякаш беше разбрал шегата. — А, това е... сленг, както го наричате вие. Пълното му име е Алексей Николаевич Романов, велик княз на Русия, наследник на трона на Руската империя.

Томи се намръщи. Човекът несъмнено се шегуваше.

— Не отговорихте на въпроса ми.

Свещеникът се усмихна. Студени тръпки побиха Томи.

— Колко грубо от моя страна. Не, не съм като теб. А като Альоша.

— Кой сте вие?

— Григорий Ефимович Распутин. И с теб ще станем страхотни приятели.

Ято сиви гълъби полетя в кръг високо над главата на мъжа, а сред тях летеше и една снежнобяла птица, подобна на лъч светлина в този сив ден. Томи я проследи с поглед, докато си мислеше за птицата в Масада, гълъба със счупеното крило. Спомни си как я вдига — точно преди животът му да се разпадне напълно.

Нима онзи акт на състрадание и милост го беше обрекъл?

Присви очи към бялата пица, която се спусна ниско и прелетя над тях. Гълъбът погледна Томи — първо с едното си око, после с другото.

Томи потръпна и откъсна поглед от небето.

Очите на птицата бяха зелени, като от обработен малахит.

Също като очите на гълъба в Масада.

Как бе възможно това? Как бе възможно всичко това?

„Всеки момент ще се събудя в някаква болнична стая, целият в тръби и системи.“

— Искам да се върна при старите си приятели — каза той, без да му пука дали не звучи като някакво капризно дете.

— Ще намериш много нови приятели през твоя дълъг, много дълъг живот — каза Распутин. — Това е съдбата ти.

Томи погледна отново към птиците. Копнееше да е там горе, да отлети с тях. Защо това не беше съдбата му?

Да има криле.

65.

Рун докосна кръста си. Бяха спечелили битката. Втрисаше го при мисълта колко близо бяха до загубата на всичко. Но накрая излязоха победители.

Елеазар замълча. Обърна книгата към себе си и прокара пръст под редовете, прочете ги отново, сякаш първия път ги беше разбрал погрешно. Но думите бяха същите.

— Значи сме спечелили първата битка — рече Джордан.

— Но какво означава онази „война на Небето“... и „Първи ангел“? — попита Ерин.

— Намерихме книгата — непоколебимо изтъкна Джордан. — Можем да намерим и ангела. Обзалагам се, че е по-голям от книгата. Не може да е чак толкова трудно, нали?

Ерин се разсмя и се облегна на него.

— Вярно.

Войникът бе прав. Вече бяха извършили невъзможното. Рун погледна към Елеазар.

— Откъде започваме?

Елеазар сбърчи чело.

— От пророчеството. Върнете се към пророчеството.

Рун чакаше.

Елеазар го изрецитира:

„Ще дойде ден, когато Алфата и Омегата ще излеят мъдростта си в Евангелие на безценната кръв, за да могат синовете Адамови и дъщерите Евини да го използват в нужда.

Дотогава благословената книга ще бъде скрита в кладенец на най-дълбок мрак от Момиче с покварена невинност, Рицар на Христа и Воин на Човека.

И други трима ще извадят книгата на светло. Само Жена на познанието, Рицар на Христа и Воин на Човека могат да отворят Христовото евангелие и да разкрият Неговата слава на света.“

— Това го направихме — кимна Джордан. — Какво трябва да направим сега, за да намерим ангела?

Елеазар затвори книгата.

— Това може никога да не се случи.

— Защо не? — намръщи се Джордан. — Намерихме книгата, нали така?

Елеазар въздъхна и надеждата напусна Рун с тази въздишка.

— Има вероятност триото вече да се е разтурило — предупреди Елеазар.

Рун се запита какво иска да каже Възкресеният. Как така триото да е разтурено? Всички бяха тук. Той постави едната си ръка върху ръкава на Джордан, а другата върху рамото на Ерин.

Внезапно Ерин затвори очи и пребледня.

— Какво има, Ерин? — попита Джордан.

Тя прочисти гърлото си.

— Ами ако аз не съм част от триото? Ами ако аз не съм Жената на познанието?

— Какви ги говориш? Разбира се, че си. Ти реши загадката на евангелието. Без теб никога нямаше да го намерим. И беше там, когато го превърнахме в книга. — Войникът говореше търпеливо, без тревога в гласа си.

Страхът обаче запълзя по гърба на Рун.

— Спомнете си какво точно гласи пророчеството — намеси се той. — В него се казва, че триото отваря Христовото евангелие и разкрива Неговата слава на света.

— И какво? — не разбра Джордан.

Ерин поклати съкрушено глава.

— Не бях там, когато книгата беше отворена. Не бях прекрачила прага на базиликата, преди да се появи златната светлина. Ти беше там. Рун също. Но не и аз. Още се намирах отвън с гвардееца.

— И си мислиш, че това е от значение? — възрази Джордан. — Нима едно прекрачване на прага е от значение?

— Ако аз не съм Жената на познанието, значи това е била Батори. — Ерин пое дълбоко дъх. — А аз я убих.

Рун се мъчеше да открие грешка в логиката ѝ, но както обикновено не успя. Всички бяха приели, че Ерин е Жената на познанието — тя бе в Масада, в Германия, в Русия и в Рим. Но абсолютно същото се отнасяше и за Батори. Тя винаги бе една крачка пред тях. Бе следвала следите, водещи до книгата, и бе определила как и къде трябва да бъде отворена тя. И именно тя държеше книгата при превръщането ѝ.

Рун затвори очи, осъзнал истината.

Възможно ли е кардинал Бернар да е бил прав от самото начало за Елизабет Батори? Затова ли Белиал бяха вземали по една Батори от всяко поколение и я бяха подчинявали с отвратителната цел да запазят Жената на познанието сред своите редици?

И ако това беше вярно, как изобщо можеха да се надяват да открият Първия ангел?

Според кардинал Бернар убитата в некропола жена бе последната от рода Батори.

Но Рун знаеше, че това не е съвсем вярно.

— Вие сте побъркани — заяви Джордан, прекъсвайки мислите му. — Ерин свърши цялата черна работа. А Батори е мъртва. Щом книгата е толкова умна, защо ѝ е трябвало да поставя невъзможна задача?

— Воинът е мъдър — кимна Елеазар. — Може би говори истината. Пророчествата често са двуостри мечове, посичащи всички, които се опитват да ги тълкуват.

Ерин не изглеждаше особено убедена.

Елеазар сведе глава и спря поглед върху Рун.

Свещеникът разбра, че не всичко е изгубено.

— Трябва да обсъдя един друг въпрос с отец Корза — каза Елеазар на останалите. — Ще ви помоля да ни оставите насаме.

— Разбира се — откликна Ерин и се отдалечи заедно с Джордан.

Когато останаха сами, Елеазар заговори отново, но шепнешком.

— Трябва да забравиш тази жена, Рун. Видях сърцето ти, но това не може да стане.

Рун позна истината в думите му.

— Ще го направя — твърдо заяви той.

Елеазар впери изпитателен поглед в Рун, сякаш го разнищваше до кости. Усещането не беше чак толкова странно и следващите думи на Елеазар го доказаха.

— Има ли друга от рода на Жената на познанието?

Рун сведе глава под този пронизващ поглед. Знаеше какво означава въпросът. Трябваше да си признае всички грехове и да изрови всичките си тайни, в противен случай със света можеше да е свършено.

Погледна Елеазар със сълзи в очите.

— Искаш твърде много.

— Трябва да бъде извършено, синко. — Гласът на Елеазар бе изпълнен със съчувствие. — Не можем да се крием вечно от миналото си.

Рун знаеше колко много бе жертвал самият Елеазар за света — и знаеше, че сега бе време и Елеазар да погледне към миналото.

Бръкна в дълбокия вътрешен джоб на расото си и извади куклата, която бе взел от прашната гробница в Масада. Опърпана, ушита от отдавна втвърдила се кожа, с едно липсващо око. Постави частта от болезненото минало в отворената длан на Елеазар.

Елеазар беше живял толкова дълго, че приличаше повече на статуя, отколкото останалите уединени — твърд, неподвижен, по-скоро мрамор, отколкото плът.

Но сега каменните му пръсти се тресяха и едва удържаха мъничката чуплива играчка. Елеазар я притисна в гърдите си, сякаш бе живо дете, за което скърбеше дълбоко.

— Страдала ли е? — попита той.

Рун си спомни мъничкото телце, приковано на стената от сребърни стрели, които я бяха изгаряли отвътре до последния ѝ миг.

— Умряла е в служба на Христа. Душата ѝ е в мир.

Рун стана, за да остави Възкресения сам с мъката му.

Докато се обръщаше, зърна как мраморът се разчупва.

Елеазар сведе глава.

Една сълза се отрони и капна върху прашното лице на куклата.

66.

Рун тичаше в мрака с неземна скорост, стиснал чук в ръка. От много векове краката му не бяха стъпвали в тези тънещи в пълен мрак тунели, но пътят се отваряше пред него, сякаш тялото му винаги бе знаело, че ще се върне тук.

Спускаше се по-дълбоко от храма на уединените, по-дълбоко, отколкото се осмеляваха да се спуснат повечето сангвинисти. Тук беше скрил най-голямата си тайна. Беше излъгал Бернар; беше нарушил клетвите си; беше си наложил наказание за това, но то бе недостатъчно.

И сега грехът му беше единственото, което би могло да ги спаси.

Спря пред една абсолютно гола стена и прокара длан по нея, ала не напипа никакви неравности. Беше направил скривалището добре преди четиристотин години.

Вдигна чука над главата си и го стовари по стената. Камъкът се разтресе от удара. Поддаде. Съвсем мъничко, но поддаде.

Удари отново и отново. Блоковете се разтрошиха, докато не се появи малък отвор. Едва можеше да се провре през него. Повече не му трябваше.

Пъхна се между острите камъни, без да обръща внимание на драскотините по кожата си. Трябваше да стигне до тъмната стая от другата страна.

Щом се озова там, запали свещта, която бе взел със себе си. Ароматът на мед и восък изпълни помещението, прогонвайки миризмите на камък, гниене и застоял въздух.

Бледожьлтият пламък се отрази от полираната повърхност на черен мраморен саркофаг.

Свали капака и го постави на грубия каменен под на килията.

Лъхна го миризмата на осветено вино. Мократа черна повърхност буквално пиеше светлината.

Преди да извади съдържанието, Рун загреба шепа вино и пи. Щеше да му е нужна всяка капка свята енергия за задачата, която му предстоеше. Но преди силата както винаги дойде изкуплението.

Изчака да се върне от миналото, да се озове отново в усойната килия.

След като дойде напълно на себе си, потопи ръце дълбоко в попарващата вана, пълна с осветено вино. Студените му пръсти откриха на дъното онова, което търсеше. Рун я издърпа обратно в света след векове дрямка.

Виното беше боядисало в тъмночервено зеленото ѝ наметало, но изваяното като от алабастър лице бе бяло като в деня, когато я бе потопил тук, вместо да я убие, както бе наредил Бернар. Нежно отметна дългата ѝ тъмна коса от неподвижното лице, погали високото ѝ чело, заоблените скули. Беше прекрасна като в деня на първата им среща преди четиристотин години. Преди да унищожи душата ѝ и да я превърне в стригой, тя бе добра жена. Лечителка. Беше успяла почти да го излекува.

Почти.

Рун прошепна молитва.

Нежните ѝ, сиви като буреносни облаци очи се отвориха, намериха го.

Устните ѝ се раздвижиха беззвучно.

Рун разбра какво се опитва да каже. Все още беше изгубена в съня си, гневът ѝ бе някъде далеч в миналото, оставяйки само тези две думи, оформени от съвършените устни.

Любов моя...

Ерин се препъваше по дългия тъмен тунел. Златната светлина на евангелието вече я нямаше и Джордан бе включил фенерчето си. В сравнение с книгата бледата му светлина изглеждаше студена и слаба. Джордан я беше прегърнал през рамото и я подкрепяше по целия път нагоре.

Най-сетне стигнаха до пропадналия балдахин, чиято основа лежеше върху пода на тунела, а покривът стърчеше в базиликата. Труповете вече ги нямаше, сангвинистите бяха посипали пясък върху кръвта.

Ерин се опитваше да заобикаля купчините, но пясъкът бе навсякъде. Стържеше под обувките ѝ и ѝ напомняше за пустинята около Масада и за обекта ѝ в Цезарея. Как ли щяха да се развият нещата, ако бе останала в сондажа с Хайнрих, ако го бе дръпнала встрани от коня, ако не се беше качила на хеликоптера? Той щеше да е още жив, но книгата щеше да попадне в ръцете на Белиал. Нямаше да има надежда. Бяха отворили кутията на Пандора и злото беше излязло на свобода, но надеждата беше останала. И то не само надежда, а път към спасението на света.

— Стойте! — Един сангвинист се изпречи пред тях. Беше слаб, с дълги тънки пръсти. — Какво търсите тук?

— Сержант Джордан Стоун — представи се Джордан. — А това е доктор Ерин Грейнджьр.

— Двама от триото — почтително се поклони сангвинистът. — Моите извинения.

Той посочи стълбата, опряна на балдахина.

— Първо дамите — каза Джордан.

Ерин се изкачи и с малко помощ отново стъпи на мраморния под на базиликата. Невероятните размери на сградата я връхлетяха отново. Всичко тук беше толкова огромно и величествено — от балдахина, който сега лежеше върху гробовете долу, до извисяващите се тавани, изрисувани от Микеланджело, които образуваха изкуствено небе отгоре. Завъртя се бавно в кръг, захласната от белите стени, позлатената украса, изящните статуи. Хората бяха постигнали велики неща тук.

Решимостта изпълни гърдите ѝ при вида на всичко това.

Трябваше да открият Първия ангел и да се погрижат тези чудеса да се запазят за в бъдеще.

Джордан се изкачи до нея и хвана ръката ѝ. Тук също имаше купчини пясък, които попиваха кръвта по полирания под и бележеха местата, на които бяха загинали стригои, сангвинисти и хора.

Ерин гледаше сложните шарки по мраморните плочки и стъпваше съсредоточено, избягвайки пясъка. Енергията, която бе получила от книгата, отдавна беше изчезнала.

Сигурните крака на Джордан я водеха към изхода.

Преди да стигнат преддверието, той спря и се обърна наляво.

Ерин откъсна очи от пода, за да види какво е приковало вниманието му. „Пиета“ на Микеланджело. Мраморната скулптура изобразяваше Дева Мария на Голгота, прегърнала своя току-що свален от кръста син. Христос лежеше в скута ѝ, отметнал глава назад, с безжизнено отпусната ръка. Главата на Мария бе наведена надолу, на лицето ѝ беше изписана скръб. Оплакваше скъпоценния си син. Композицията изобразяваше смъртта, която преди толкова много години бе дала тласък на всички тези събития.

Джордан се взираше в скулптурата.

Ерин се покашля.

— Джордан?

— Мисля си за семействата, които трябва да посетя, когато всичко това свърши — Сандерсън, Тайсън, Купър и Маккей. За майките, които ще изглеждат точно по този начин.

Тя го прегърна през кръста.

Накрая Джордан отново я хвана за ръка и двамата излязоха от базиликата в свежото италианско утро.

Той я поведе към стълбата, изкачваща се до върха на купола.

— Изкачването е дълго — предупреди я Джордан и я погледна въпросително.

— Аз ще съм първа — отвърна тя и тръгна нагоре по триста и двайсетте стъпала. Небето бе станало бледо-сиво. Слънцето скоро щеше да се издигне над хоризонта.

Тя стигна върха, останала без дъх. Джордан отиде в източната страна на купола и седна. Потупа мястото до себе си, давайки ѝ знак да се настани до него.

Небето бе станало почти бяло.

— Знаеш, че най-вероятно грешиш, нали? — попита той.

Ерин се опита да се усмихне. Оценяваше усилията му.

— Ами ако не греша?

— Искам те в екипа, независимо дали си част от някакво пророчество или не. Когато те няма, се мотаем като слепци.

— Мнозина жертваха живота си, за да спасят Жената на познанието — рече тя. — А всъщност спасиха само мен.

— И теб си те бива. — Той я целуна по темето. — Беше си война, Ерин. Те бяха войници. По време на бой стават грешки. Умират хора. И продължаваш напред — колкото заради себе си, толкова и заради тях. Ключът е да продължаваш да се бориш.

Тя се напрегна в прегръдката му.

— Но пророчеството...

— Виж сега. — Той започна да брои на пръсти. — Първо: кой откри медальона в ръката на момичето? Ти. Второ: кой установи къде се намира бункерът? Пак ти. Трето: кой се досети, че книгата се отваря с кръв и кост? Отново ти. Толкова си добра в тези неща, че направо получавам комплекс от теб.

Ерин се усмихна. Може пък да беше прав. До последния момент Батори бе вървяла по следите им, а не те по нейните.

Тя извади парчето от одеялцето от джоба си и го задържа в отворената си длан. За първи път при вида му у нея не се надигна гняв. Той беше изчезнал, когато прости на баща си долу в тунелите, докато се намираше на прага на смъртта.

— Какво е това? — попита Джордан.

— Преди много време дадох едно обещание. — Тя погали тъканта с пръст. — Обещах, че никога няма да оставам настрана, когато сърцето ми казва, че нещо не е наред.

— И какво ти казва сърцето сега?

— Че си прав.

Той се ухили.

— Звучи добре.

Ерин задържа плата между палеца и показалеца си и той затрепери на вятъра. После го пусна. Парчето полетя към кипналия живот, който изпълваше Рим.

Обърна се към Джордан.

— Става въпрос не само за духовност и чудеса. А също и за логика, за това да имаш любопитно сърце. Ще намерим онзи Първи ангел.

Джордан я придърпа към себе си.

— Разбира се, че ще го намерим. Намерихме книгата, нали така?

— Точно така. — Тя облегна глава на гърдите му и се заслуша в равномерните удари на сърцето му. — И защото го направихме, имаме надежда.

— Е, май сме се потрудили добре. — Гласът на Джордан беше станал дрезгав.

Слънцето се подаде над хоризонта. Златните му лъчи затоплиха лицето ѝ.

Тя вдигна глава към неговата. Той погали бузата ѝ с опакото на дланта си и я задържа на тила ѝ.

Ерин се надигна да го целуне. Устните му бяха топли и меки, различни от тези на Рун, напълно естествени. Пъхна ръце под ризата му, дланите ѝ се плъзнаха по горещата му кожа. Той изстена и я привлече по-плътно до себе си.

Накрая тя се дръпна. И двамата дишаха тежко.

— Твърде бързо ли? — попита Джордан.

— Не. — Ерин отново се надигна към него. — Твърде бавно.

А после...

Брат Леополд хвърли няколко банкноти на предната седалка на таксито, достатъчно за превоза и за малък бакшиш. Като скромен свещеник в живота му нямаше място за екстравагантности.

Шофьорът докосна фуражката си в знак на благодарност. Леополд затвори вратата и се мушна в съседната пряка. Огледа огряната от слънце улица. Никой не го беше проследил от Ватикана. На няколко пъти бе карал шофьора да променя маршрута, да завива най-неочаквано, да влиза в задънени улички и да се връща. И въпреки цялото това разкарване, слезе от таксито на няколко преки от мястото, където отиваше.

Беше чакал дълго и бе хвърлил много труд. Не можеше да се провали в последния момент. Направеше ли го, Онзи, Комуто служеше, щеше да го унищожи. Леополд не беше толкова глупав, че да се смята за незаменим.

Тръгна по тясната уличка към небостъргача от стъкло и стомана, на чийто връх бе нарисувана сребърна котва. Това бе логото на корпорация „Аргентум“.[12] В дизайна на котвата имаше и кръст, Crux Dissimulata, символът, с който ранните християни показваха вярата си в Христос на други християни, без да им се налага да се боят от преследване. Днес той също криеше принадлежност към общност.

В сградата се намираше главата на Белиал, Онзи, Който беше сключил съюза между стригои и човеци и използваше и едните, и другите за Своите цели. Но самият Той не бе нито човек, нито звяр; беше нещо много повече — личността, прокълната от Христос да живее вечно.

Заради едно-единствено предателство.

Леополд трепереше при тази мисъл. Отлично осъзнаваше, че е предавал църквата много пъти, като изпълняваше Неговите заповеди и прикриваше с благочестив облик коварното си сърце.

Но как би могъл да постъпи другояче?

Стигна до входа и докосна кръста в центъра на логото, черпейки сила от знанието, че Неговата кауза е истинна и справедлива. Той беше един от малцината, които вървяха по правия път.

С подновена решимост Леополд влезе в сградата и съобщи името си на рецепцията. Суровият охранител направи справка със списък и с базата данни, преди да го отведе до ВИП асансьора. Той спираше само на един етаж, и то само ако возещият се имаше ключ.

След като вратата на кабината се затвори, Леополд вдигна кръста на гърдите си и издърпа дългото му рамо, разкривайки скрит ключ. Вкара го в ключалката на асансьора. Зелената светлина показа, че всичко е наред. Леополд въздъхна с облекчение. Никога досега не беше използвал ключа.

Вратата на асансьора се отвори и Леополд се озова пред рецепционистка в елегантен черен костюм, седнала зад внушително бюро. Леополд прошепна бърза молитва за закрила и излезе от кабината.

— Да? — Аметистовите ѝ обеци проблеснаха, когато тя вдигна глава. Имаше широко поставени кафяви очи и сочни устни. Лице, сякаш взето от ренесансова картина.

— Брат Леополд. — Той се облегна нервно на високото стъклено бюро. — Бях повикан.

Тя натисна копче с дълъг пурпурен нокът и заговори в слушалката. Отговорът, който прозвуча, бе едносричен.

— Да.

Леополд не знаеше дали да изпитва облекчение или ужас.

Жената стана и го поведе по дълъг бляскав коридор към алуминиева врата. Бедрата ѝ се поклащаха съблазнително на всяка крачка.

Тя отвори вратата и отстъпи назад.

Трябваше да влезе сам. До ушите му достигна звук на течаща вода.

Леополд влезе в огромно помещение с прозорци от пода до тавана, обляно от светлината на яркото римско слънце.

Голям правоъгълен фонтан доминираше в центъра на залата. Пурпурни лилии сияеха на фона на сивите плочи. Водата падаше през ръба на изумруденозеления камък. Звукът може би трябваше да действа успокояващо, но направо драскаше по нервите на Леополд.

Погледна онзи. който го беше повикал. Той стоеше с гръб към фонтана, загледан навън, вероятно към река Тибър далеч долу. Сивата Му коса бе късо подстригана, разкриваща загорял врат над яката на скъпата риза. Под фината тъкан се открояваха мощни мускули. Дори сега гърбът Му си оставаше изправен, сякаш необременен от тежестта на хилядите години живот.

Той се обърна към приближаващия Леополд и вдигна ръка, за да пусне малка пеперуда с дъгоцветни криле. Създанието отлетя от дланта Му и кацна на широкото стъклено бюро. Леополд едва сега осъзна, че насекомото е всъщност миниатюрен автомат, изработен от месинг, зъбни колела и тънка като косъм тел.

Извърна се от пеперудата и се взря в сребристите очи, които го изучаваха преценяващо.

Сплашен, Леополд падна на колене под тежестта на погледа.

— Свършено е — каза той и докосна кръста си, но не намери сила в него. — Успяхме. Великата гибел започва.

Чу приближаващи стъпки.

Умираше от страх, но не смееше да помръдне.

Пръсти, силни като клещи, докоснаха рамото му, ала допирът им бе топъл, нежен, изпълнен с обич.

— Справи се добре, сине мой. Книгата е отворена и тръбите на войната ще засвирят. След хилядолетия чакане съдбата ми направи пълен кръг. Аз изпратих Назарянина от този свят — и сега е мой дълг да Го върна на полагащия Му се трон. Дори това да означава край на този свят.

Леополд въздъхна треперливо. Сърцето му ликуваше. Един пръст повдигна брадичката му. Леополд се загледа нагоре в лицето на фона на яркия нов ден — лице, което някога самият Христос бе гледал със същата любов и всеотдайност.

Преди да го прокълне за цяла вечност.

Преди да превърне името му в синоним на предателството.

Устните на Леополд безмълвно оформиха това име, с хвалебствия и надежда.

Юда.