Лабиринтът

Историческа бележка

През март 1208 година папа Инокентий III обявява кръстоносен поход срещу една християнска секта в Лангедок. Привържениците й са познати като катари. Самите те се определят като Bons Chretiens1 Бернар от Клерво ги нарича албигойци, а в регистрите на Инквизицията те са посочени като „еретици“. Папа Инокентий III си поставя за цел да прогони катарите от Миди2 да възстанови религиозната власт на Римокатолическата църква. Владетелите от Северна Франция, които се присъединяват към Кръстоносния поход, виждат възможност да се сдобият със земя, богатство и търговски предимства, като подчинят изключително независимите благородници от Юга.

Макар че от края на XI век кръстоносните походи са важна част от живота на християните през средновековието, а по време на Четвъртия кръстоносен поход, при обсадата на Зара през 1204 година, кръстоносците се обръщат срещу своите събратя, християните, това е първият случай, когато свещена война се води срещу християни на европейска земя. Пряка последица от гоненията срещу катарите е Инквизицията, която е създадена през 1233 година със съдействието на доминиканците, или черните монаси.

Каквито и да са били религиозните подбуди на Римокатолическата църква и на някои от временните водачи на Кръстоносния поход, например на Симон дьо Монфор, Походът срещу албигойците в крайна сметка е завоевателна война и бележи повратна точка в историята на днешна Франция. Той слага край на независимостта на Юга и унищожава много от обичаите и идеалите му, както и неговия бит.

Подобно на „катари“, и понятието „кръстоносен поход“ не се употребява в средновековните документи. Но тъй като днес се срещат и двете понятия, на някои места аз също съм ги включила в повествованието.

Езикова бележка

През средновековието на langue d’Oc, откъдето идва и названието на областта Лангедок, се говори в Миди, или днешна Южна Франция, от Прованс до Аквитания. Това е езикът и на християнски Йерусалим, и на земите, завзети от кръстоносците от 1099 година нататък, на него се говори и в някои части на северна Испания и Северна Италия. Той е тясно свързан с провансалския и каталунския.

През XIII век на langue d’oil, предшественика на съвременния френски, се говори в северните области на днешна Франция.

По време на нашествието, което през 1209 година Северът предприема срещу Юга, френските владетели налагат своя език и в земите, които са завзели. От средата на XII век се забелязва възраждане на окситанския, за което заслуга имат най-вече писатели, поети и историци като Рьоне Нели, Жан Дюверноа, Деода Роше, Мишел Рокбер, Ан Брьонон, Клод Марти и други. По времето, когато мнозина се учат да пишат, в Града, сърцето на средновековната крепост Каркасон, има училище, където се преподава и на окситански, и на френски, и по пътните знаци имената на градовете и на областите се появяват написани не само на френски, но и на окситански.

За да разгранича жителите на Окситания от завоевателите французи, в „Лабиринтът“ съм употребявала съответно окситански и френски.

Откъсите от стихотворения и поеми и поговорките са взети от „Proverbes et dictons de la langue d’Oc“, или „Пословици и поговорки на окситански“, събрани от абат Пиер Тренкие, и „33 Chants populaires du Languedoc“, или „33 обичани песни от Лангедок“.

Неминуемо се наблюдават разлики между средновековния окситански правопис и съвременната употреба на думите. За да съм последователна, съм се ръководила най-вече от „La Planqueta“, или „Окситанско-френския речник“ на Андре Лагард. В края на книгата е приложен и речник на най-употребяваните думи.