Лабиринтът

I

Връх Суларак

Планината Сабартес

Югозападна Франция

Понеделник, 4 юли 2005 година

От вътрешната страна на ръката й на вадичка се стича кръв, която наподобява червен шев върху бял ръкав.

В началото Алис си мисли, че я е ухапала муха, и не обръща внимание. Насекомите са нещо неизбежно по време на археологически разкопки, макар че, кой знае защо, тук, високо в планината, те са повече, отколкото в подножието, където работи основният екип. После върху босия й крак пада капка кръв, която се взривява като фойерверки в нощта на Гай Фокс3.

Сега вече Алис се поглежда и вижда, че раната на свивката при лакътя пак се е отворила. Дълбока е и не иска да зарасне. Алис въздиша и залепва по-здраво лейкопласта с марлята. И тъй като наоколо няма никого, облизва с език червеното петно върху китката си.

Изпод шапката й са се подали кичури коса с цвят на карамелизирана захар. Алис ги прибира зад ушите си и попива с носната си кърпа избилата по челото й пот, после усуква прихванатата си на конска опашка коса в стегнат кок ниско на тила.

Вече не е така съсредоточена, изправя се, за да пораздвижи стройните си, загорели от слънцето крака. С отрязаните на шорти дънки и тясната бяла тениска без ръкави прилича по-скоро на тийнейджърка. Доскоро това не й е харесвало. Но сега, с напредването на годините, вижда предимствата да младееш. Не носи никакви накити, освен нежните сребърни обици с формата на звезди, които проблясват като пайети.

Алис развинтва капачката на бутилката с водата. Топла е, но тя е много жадна и я изпива на големи глътки. Толкова е горещо, че долу, над изровения асфалт на пътя, потрепва мараня. Небето горе наподобява безкрайно синьо покривало. Скрити в сянката на сухата трева, цикадите пеят неуморно в хор.

Алис е за пръв път в Пиренеите, макар че се чувства едва ли не у дома си. Казвали са й, че през зимата назъбените върхове на планината Сабартес са покрити със сняг. През пролетта от скривалищата си сред необходните скали надзъртат нежни цветя, розови, морави и бели. В началото на лятото сред тучните пасища се жълтеят лютичета. Сега обаче слънцето е сплескало всичко наоколо и го е подчинило на себе си, изсушило е до кафяво всяко зелено стръкче. Алис си мисли, че местността е красива, ала някак негостоприемна. Тук се крият много тайни, тук са се разигравали какви ли не събития, за да цари мир и спокойствие.

В базовия лагер по ниските склонове колегите й са застанали под големия брезентов навес. Алис различава само Шийла, която, както винаги, е облечена в черно. Изненадва се, че вече са прекратили работа. Още е рано за почивка, макар че целият екип е доста обезсърчен.

Работата обикновено е трудоемка и монотонна: копаеш, махаш пръстта, описваш, а досега не са намерили почти нищо, което да оправдае усилията им. Открили са няколко парчета от глинени съдове от ранното средновековие и два-три върха на стрели от края на дванайсети и началото на тринайсети век, но не и доказателства, че тук е имало селище от палеолита, каквато всъщност е целта на експедицията.

Алис се изкушава да слезе долу при приятелите и колегите си и да си сложи нова превръзка. Раната смъди, а прасците вече я болят — тя дълго е стояла приклекнала. Мускулите на раменете й са се схванали. Но Алис знае, че ако спре, ще загуби устрема, който е набрала.

Усеща, че сега вече ще извади късмет. Забелязала е, че нещо блещука под голям камък, опрян отстрани на планината, сякаш там го е сложила ръката на великан. Още не може да определи какво представлява предметът и дори колко е голям, но е копала цяла сутрин и смята, че скоро ще стигне до него.

Знае, че би трябвало да повика някого. Или поне да каже на най-добрата си приятелка Шийла, която е и заместник-ръководителка на експедицията. Алис не е професионална археоложка, включила се е като доброволка по време на летния си отпуск, за да върши нещо интересно. Но днес е последният й ден на разкопките и тя иска да се докаже. Ако слезе в базовия лагер и признае, че се е натъкнала на нещо, всички ще поискат да се включат и находката вече няма да е само нейна.

През следващите дни и седмици Алис ще се връща в мислите си към този миг отново и отново. Ще си припомня светлината, металния вкус на кръв и на прах в устата си и ще се изумява, че всичко е щяло да бъде различно, ако тя е предпочела да си тръгне, вместо да остане. Ако е играла по правилата.

Изпива последните капки вода в шишето и го мята в раницата си. Продължава да копае още около час, докато слънцето се качва още по-високо в небето и става по-горещо. Чува се само как металът стърже по камъка, как насекомите жужат и някъде в далечината от време на време прелита по някой малък самолет. Алис усеща, че над горната й устна и между гърдите й са избили капчици пот, но продължава да копае, докато накрая дупката под камъка е достатъчно голяма, за да пъхне ръка.

Алис прикляка на земята и се подпира с буза и рамо на камъка. После, внезапно развълнувана, бръква с пръсти дълбоко в черната сляпа пръст. Веднага разбира, че инстинктът не я е подвел и е намерила нещо ценно. То е гладко и слузесто под пръстите й и е метално, а не каменно. Алис си казва, че не бива да очаква кой знае какво, след което стисва предмета и бавно, много бавно го изважда на светло. Земята сякаш потреперва от нежелание да преотстъпи съкровището си.

Наситената натрапчива миризма на влажна пръст изпълва носа и гърлото на Алис, но тя почти не забелязва. Вече се е пренесла в миналото, запленена е от късчето история, което държи внимателно в ръце. Това е тежка кръгла катарама, която дълго е стояла в пръстта и от времето тук-там е почерняла и позеленяла. Алис я търка между пръстите си и се усмихва, когато изпод пръстта започват да изникват сребърни и медни детайли. На пръв поглед и катарамата явно е от средновековието, когато с такива накити са прихващали наметалата и мантиите. Алис е виждала подобни и преди.

Знае колко опасно е да прави прибързани заключения или да се поддава на съблазънта на първите впечатления, но въпреки това не се сдържа и си представя човека, на когото е принадлежала катарамата и който отдавна е мъртъв, но вероятно е вървял някога по тези пътеки. Непознат, за когото на Алис тепърва й предстои да научава.

Връзката е толкова силна, Алис е толкова погълната от мислите си, че и не забелязва кога огромният камък се е разместил. После нещо, някакво шесто чувство я кара да вдигне поглед. За стотна от секундата светът сякаш увисва извън пространството, извън времето. Алис е като омагьосана от древния плосък камък, който се люшва и се наклонява, после започва да пада полека към нея.

В последния момент светлината се натрошава. Магията е развалена. Алис отскача встрани и се премята точно навреме, за да не бъде премазана. Огромният камък се свлича с глух тътен на земята и вдига облак прах, после се търкаля и търкаля като в забавен кадър, докато накрая спира по-надолу на склона.

Алис се вкопчва отчаяно в храстите и шубрака, просва се за миг в прахта, зашеметена и объркана. Изтръпва при мисълта, че й се е разминало на косъм да бъде премазана. Поема си дълбоко въздух. Изчаква светът да престане да се върти шеметно.

Малко по малко бумтенето в главата й утихва. Алис сяда. Коленете й са издрани до кръв, изкълчила си е китката, докато е падала, но още стиска в длан катарамата. Всъщност се е отървала само с няколко драскотини.

Изправя се и изтупва прахта по дрехите си, чувства се последна глупачка. Още не може да повярва, че е допуснала такава елементарна грешка и не е обезопасила камъка. Поглежда към базовия лагер в подножието. Изумена е, че никой не е забелязал и не е чул нищо, и от това й олеква. Тъкмо понечва да вдигне ръка и да извика, когато забелязва, че отстрани, там, където е бил камъкът, се вижда тесен отвор. Като врата, прорязана в скалата.

Не е изненадана, чувала е мълвата, че в планините тук е пълно с тайни проходи и пещери. Имала е някакво предчувствие за този отвор, макар че той не се е забелязвал зад камъка. Знаела е, че го има.

Колебае се. Наясно е, че трябва да повика някого. Глупаво е, а може би и опасно да влиза сама. Шийла не знае. Но нещо я тегли, кара я да влезе. Струва й се, че това е нещо лично. Находката си е нейна.

Казва си, че няма смисъл да безпокои останалите и безпричинно да им вдъхва надежди. Ако има нещо, което си заслужава да проучат, ще им каже по-късно. Тя само ще погледне.

„Ще стоя вътре най-много минута.“

Отново се качва горе. При отвора на пещерата, там, където камъкът е стоял като на страж, има дълбока вдлъбнатина в земята. Влажната пръст гъмжи от трескаво гърчещи се червеи и бръмбари, които след толкова време внезапно са изложени отново на светлината и горещината. Шапката на Алис лежи на земята, там, където е паднала. До нея е лопатката, стои си, където Алис я е оставила.

Тя надзърта в мрака. Отворът е висок най-много метър и половина и е широк към метър, краищата му са грапави и назъбени. Очевидно не е правен от човек, макар че когато прокарва пръсти по скалата, Алис напипва странно гладки участъци там, където се е опирал огромният камък.

Лека-полека очите й свикват със здрача. Кадифеночерното отстъпва място на графитеносивото и тя вижда, че пред нея има дълъг тесен проход. Усеща, че настръхва, и това сякаш е предупреждение, че в тъмнината отпред дебне нещо, което е по-добре да не бъде безпокоено. „Детинско суеверие“, казва си Алис и се отърсва от усещането. Тя не вярва в призраци и предчувствия.

Стиска здраво в ръката си катарамата, сякаш е талисман, и тръгва по прохода. Веднага я обгръща миризмата на отдавна затворен под земята въздух, който изпълва устата, гърлото и белите й дробове. Той е прохладен и влажен, за разлика от сухите отровни газове, за които са я предупреждавали, затова Алис решава, че отнякъде сигурно прониква чист въздух. Но за всеки случай търси из джобовете на дънковите шорти запалката. Маха капачето, пали я и я държи високо в мрака, за да се увери, че има кислород. Пламъкът трепва от лекия повей на вятъра, но не угасва.

Притеснена, с едва доловимо чувство на вина, Алис увива катарамата в носна кърпа и я пъха в джоба си, сетне пристъпва предпазливо напред. Пламъкът на запалката не е силен, но все пак осветява пътя точно пред Алис, като хвърля сенки по грапавите сиви стени.

Докато върви нататък, Алис усеща как леденият въздух обгръща като котка голите й крака и ръце. Спуска се надолу, по лек наклон, неравен и песъчлив. Камъчетата под нозете й пукат силно в затвореното притихнало пространство. Алис забелязва, че колкото по-навътре навлиза, дневната светлина отзад става все по-слаба.

Изведнъж губи желание да продължи нататък. Изобщо не иска да е тук. Но има нещо неизбежно, нещо, което я притегля все по-навътре в лоното на планината.

След още десет метра проходът свършва. Алис се озовава на естествена каменна площадка, от която по две широки стъпала се влиза в нещо като пещера. Пръстта долу е изравнена и изгладена. Пещерата е дълга около десет метра и широка може би пет метра и очевидно е прокопана не само от природата, но и от човешка ръка. Таванът е нисък и сводест като в крипта.

Алис се взира, като вдига по-високо трепкащото пламъче, и е смутена от странното усещане за нещо познато, от което отново я побиват тръпки и от което не може да се отърси. Тъкмо понечва да слезе по стъпалата, когато в горния край на камъка забелязва букви. Опитва се да разчете написаното. Виждат се само първите три думи и последната буква: Н или може би Х. Останалите са заличени от стихиите или с длето. Алис разчиства пръстта и изрича на глас буквите. Ехото прозвучава някак враждебно и заплашително в тишината.

„P-A-S A P-A-S… Pas a pas.“

Стъпка по стъпка? Стъпка по стъпка какво? На повърхността на подсъзнанието й изниква смътен спомен, който прилича на отдавна забравена песен. После изчезва.

— Pas a pas — шепне Алис, но не знае какво означава това.

Молитва? Предупреждение? Безсмислено е, ако не знаеш какво следва. Любопитството се бори с предчувствието и Алис усеща как тънките й голи ръце настръхват, ала не е сигурна от какво — дали от притеснение, или от студа в пещерата.

Държи високо пламъка и внимава да не се подхлъзне и да размести нещо. На по-ниското стъпало спира. Поема си дълбоко въздух и навлиза в мрака с цвят на абанос. Не различава друго, освен задната стена на пещерата.

От такова разстояние й е трудно да каже със сигурност дали това не е зрителна измама или сянка, хвърлена от пламъка, но й се струва, че върху скалата е нарисуван или изсечен с длето голям кръг с полукръгове и черти вътре в него. На пода отпред има каменна маса, която е висока към метър и двайсет и наподобява жертвеник.

Без да сваля очи от символите върху стената, по които да се ориентира, Алис тръгва напред. Сега вече вижда кръга по-ясно. Прилича на лабиринт, макар Алис да си спомня, че нещо в него не е както трябва. Не е истински лабиринт. Чертите не водят към средата. Рисунъкът е сбъркан. Алис не може да каже защо, но е убедена, че е права.

Вперила очи в лабиринта, тя се доближава все повече и повече. Изритва нещо на земята и то с глух звук се търкаля и размества.

Алис поглежда надолу.

Краката й се подкосяват. Бледият пламък в ръката й трепва. Толкова е стъписана, че остава без дъх. Стои в края на плитък гроб, всъщност на вдлъбнатинка в земята. Вътре има два човешки скелета. Празните очни кухини на един от черепите са се впили в Алис. Тя е изритала с крак другия скелет и сега той е обърнат на една страна, сякаш за да не я гледа.

Телата са били погребани едно до друго така, че да са с лице към жертвеника, и наподобяват изображение, изсечено върху гробница. Те са положени симетрично, но в гроба няма и следа от покой. От усещане за спокойствие. Лицевите кости при скулите на единия череп са смачкани, хлътнали са навътре, сякаш са папиемаше. Много от ребрата на другия скелет са се огънали и стърчат навън като чупливите клони на мъртво дърво.

„Те не могат да ти направят нищо.“ Решена да не се поддава на страха, Алис се насилва да приклекне, като внимава да не размества нищо. Плъзга поглед по гроба. Между телата има кинжал с потъмняло от времето острие и няколко парчета плат. До тях е оставена и кожена кесия с шнур в горния край, в която може да се побере малка кутийка или книга. Алис бърчи чело. Сигурна е, че е виждала и преди нещо подобно, но не може да се сети къде.

Кръглият бял предмет между пръстите като нокти на граблива птица на по-дребния скелет е толкова малък, че в началото Алис не го забелязва. После обаче, без дори да се замисля дали е редно да го прави, тя вади от джоба си пинцетите. Пресяга се, внимателно освобождава предмета и го доближава до пламъка, като духва леко прахта, за да го види по-добре.

Това е малък каменен пръстен, обикновен и незабележим, отгоре е заоблен и гладък. Освен това й е странно познат. В началото Алис си мисли, че е някакъв печат. После внезапно си спомня. Вдига очи към знаците върху задната стена на пещерата, сетне поглежда отново пръстена.

Шарката е еднаква.

Алис не е религиозна. Не вярва в рая и ада, в Бога и дявола, в съществата, които според преданието населяват планините наоколо. Ала за пръв път в живота си е застигната от чувството, че пред нея е нещо свръхестествено, нещо по-голямо от опита и разума й. Усеща как изтръпва цялата.

Смелостта я напуска. В пещерата изведнъж става студено. Страхът сграбчва Алис за гърлото, вледенява дъха й. Тя се изправя с усилие. Осъзнава, че няма какво да търси тук, на това древно място. Обзема я отчаяното желание да се махне от пещерата и от миризмата на смърт.

Но вече е твърде късно.

Чува стъпки някъде над или зад себе си, и тя не може да определи къде. Звукът оглася затвореното пространство, отеква в скалата и камъка. Някой идва.

Стресната, Алис се обръща рязко и изпуска запалката. Пещерата е потопена в мрак. Жената се опитва да се затича, но в тъмното не знае накъде, не може да намери пътя към изхода. Препъва се. Краката й омекват.

Алис пада. Пръстенът отхвърча и отново се озовава сред костите, където би трябвало да бъде.

II

Лос Серес

Югозападна Франция

На няколко километра източно по права линия, в затънтено селце в планината Сабартес, на маса от тъмно, лъснато до блясък дърво седи висок слаб мъж в светъл костюм.

Таванът на стаята е нисък, подът е покрит с големи квадратни плочки с цвят на червена планинска пръст и благодарение на тях въпреки жегата навън в помещението е прохладно. Капаците на единствения прозорец са затворени и вътре е сумрачно, ако не се брои езерцето жълта светлина, хвърляна от газеника на масата. До него има стъклена чаша, напълнена почти догоре с червена течност.

По масата са наслагани листове плътна жълтеникава хартия и всеки от тях е изписан с черно мастило. В стаята е тихо, чува се само как перото на писалката дращи и кубчетата лед потракват в стъклото, когато мъжът отпива от чашата. Долавя се лек мирис на алкохол и череши. Часовникът тиктака и отмерва времето, мъжът спира, мисли, после отново започва да пише.

Мъжът спира да пише и се пресяга към чашата. Очите му са замъглени от спомена, но гиньолето5 отново му дава сили.

Мъжът се обляга на стола и долепва осеяни със старчески петна ръце към масата. Шансът да разбере след толкова време какво е станало накрая.

Това е единственото, което иска.

III

Шартр

Северна Франция

По-късно същия ден на около хиляда километра на север друг мъж стои в слабо осветен проход под улиците на Шартр и чака началото на церемонията.

По дланите му е избила пот, устата му е пресъхнала. Притеснен и замаян е, макар да не знае на какво се дължи това — дали на нервите и очакването, или на виното, което е изпил. Странната бяла памучна мантия му тежи на раменете, вървите от усукан коноп стърчат отстрани на кокалестите му хълбоци. Мъжът поглежда крадешком двете фигури, които стоят мълчаливо от двете му страни, но лицата им са скрити под качулките. Той не може да разбере дали и те са притеснени като него, или са присъствали многократно на обреда. Облечени са като него, с тази разлика, че техните мантии са златисти, а не бели, и са обути, а той е бос.

Някъде над скритата плетеница от тунели се чува звънът на камбаните на величествената готическа катедрала. Той усеща как мъжете до него застават нащрек. Това е знакът, който са чакали. Мъжът веднага свежда глава и се опитва да се съсредоточи.

— Je suis prêt6 — пелтечи той по-скоро за да си вдъхне увереност, отколкото да го съобщи.

Никой от спътниците му дори не трепва.

След като заглъхва и последният звън на камбаните, мъжът вляво пристъпва напред и с камък, който почти не се вижда в ръката му, чука пет пъти по тежката врата. Отвътре се чува отговор:

— Dintrar.

Влез.

На мъжа някак бегло му се струва, че женският глас му е познат, но той няма време да умува откъде и защо — вратата се отваря и зад нея изниква залата, която той отдавна е чакал да зърне.

Тримата мъже тръгват бавно напред. Вървят в крак. Той го е репетирал и знае какво точно да очаква, знае и какво се иска от него. След студения коридор залата изглежда топла, вътре е тъмно. Единствената светлина идва от свещите, които са наслагани по нишите и върху самия жертвеник и хвърлят по пода танцуващи сенки.

По тялото на мъжа плъзва тръпка, макар че той се чувства странно несъпричастен към ставащото. Подскача, когато вратата отзад се затваря.

Четиримата жреци са застанали в северната, южната, източната и западната част на залата. На мъжа му се иска отчаяно да вдигне очи и да поогледа, но той си налага да устои на изкушението и продължава да стои със сведена глава и скрито лице, както са му наредили. Долавя, че от двете по-дълги страни на правоъгълната зала в две редици са застанали по шестима посветени. Усеща топлината на телата им, чува как си поемат въздух и после го издишат, въпреки че никой не се и помръдва, никой не говори.

От книжата, които са му дали, е запаметил къде какво се намира в залата и докато върви към гроба в средата, усеща как всички са впили погледи в гърба му. Пита се дали познава някого от тях. Нищо чудно сред членовете да има негови колеги, чужди съпруги. Не се сдържа и се подсмихва, когато за миг си представя колко различно ще се отнасят към него, след като и той бъде приет в братството.

Върнат е рязко към действителността, когато се препъва и почти пада върху камъка за коленичене в долния край на гроба. Залата се оказва по-малка, отколкото му се е сторило на плана, по-тясна и затворена. Той е очаквал между вратата и камъка да има по-голямо разстояние.

Докато коленичи върху камъка, някой до него си поема дълбоко въздух и той се пита защо. Сърцето му се разтуптява и когато поглежда надолу, мъжът вижда, че кокалчетата на пръстите му са побелели. Притеснен, стиска ръце, после обаче си спомня, че трябва да ги отпусне встрани.

В средата на камъка има малка вдлъбнатинка, която през тънкия плат на мантията е твърда и студена. Мъжът намества леко колене, за да му е по-удобно. Това му дава възможност да насочи към нещо вниманието си и той е признателен. Още се чувства замаян и му е трудно да се съсредоточи и да си спомни точната последователност, макар че я е повтарял много пъти наум.

Вътре в залата започва да бие камбана с тънък, писклив звънтеж, съпроводен от провлачено пеене, което в началото е тихо, но бързо става по-силно, тъй като се присъединяват нови и нови гласове. В главата на мъжа кънтят откъслечни думи и фрази: montanhas — планини, Noblesa — благородство, libres — книги, graal — граал.

Първожрицата слиза от стъпалата при високия жертвеник и прекосява залата. Мъжът чува само тихите й стъпки и си представя как златистата й мантия потрепва и се люшка в трепкащата светлина на свещите. Той е чакал именно този миг.

— Je suis prêt — повтаря нечуто.

Този път наистина го мисли.

Първожрицата спира пред него. Той усеща парфюма й, съвсем лек и едва доловим от тежкия мирис на тамяна. Затаява дъх, когато жената се навежда и го хваща за ръката. Пръстите й са хладни. През ръката на мъжа сякаш минава ток, едва ли не плътско желание, когато първожрицата притиска към дланта му нещо малко и кръгло, после слага върху него пръстите му. Сега мъжът иска, както не е искал нищо на този свят, да види лицето на жената. Но както са му казали, продължава да гледа вторачено пода.

Четиримата жреци напускат местата си и идват при първожрицата. Някой навежда назад главата на мъжа и между устните му се плъзга гъста сладка течност. Той е очаквал тъкмо това и не се съпротивлява. По тялото му се плисва топлина, мъжът вдига ръце и спътниците му го намятат със златиста мантия. Свидетелите познават ритуала, но въпреки това мъжът долавя, че те са притеснени.

Внезапно той усеща около врата си метален обръч, който му пречи да диша. Мъжът вдига трескаво ръце и се мъчи да си поеме дъх. Опитва се да извика, но от устата му не излизат думи. Отново еква пискливият тънък звън на камбаната, упорит и непреклонен, който го обгръща. Изведнъж започва да му се гади. Той има чувството, че ще припадне, и стиска предмета в ръката си толкова силно, че ноктите раздират меката плът на дланта му. Острата болка му помага да не се свлече. Мъжът разбира, че ръцете не му се подчиняват. Не го крепят, само го притеглят надолу. Пак му се гади, камъкът отдолу сякаш се размества и се плъзга.

Очите на мъжа се премрежват, той вижда всичко размазано, но все пак забелязва, че Първожрицата държи нож, макар и да няма представа как сребърното острие се е озовало в ръката й. Опитва се да се изправи, но опиатът е много силен и вече е изсмукал силите му. Мъжът вече няма власт над ръцете и краката си.

— Non7! — мъчи се той да изкрещи, ала е твърде късно.

Отпърво му се струва, че просто са го ударили между плешките, нищо повече. После в тялото му започва да се просмуква тъпа болка. По гърба му се стича нещо топло и лепкаво.

Най-неочаквано ръцете му се прекършват и той пада напред, свлича се като парцалена кукла. Не усеща болка, когато главата му се удря в пода, който е някак хладен, едва ли не ласкав. Целият шум, цялото объркване и страх изчезват. Мъжът затваря очи. Чува само гласа на жената, който като че ли идва от много далеч.

— Une leçon. Pour tous8 — сякаш казва тя, макар че е безсмислено.

В последния миг преди да изгуби съзнание, мъжът, обвинен, че е издал тайните, осъден, задето ги е разгласил, държи в ръката си лелеяния предмет, докато животът не му се изплъзва, и малкият сив диск колкото монета се търкулва на пода.

От едната му страна се виждат буквите NV. От другата е изсечен лабиринт.

IV

Връх Суларак

Планината Сабартес

За миг се възцарява тишина.

После мракът се разсейва. Алис вече не е в пещерата. Рее се в бял безтегловен свят, прозрачен, умиротворен и притихнал.

Тя е свободна. Тя е в безопасност.

Има чувството, че се плъзва и се отскубва от времето, сякаш пада от едно измерение в друго.

Сетне, сякаш е стъпила върху отвора под бесилка, Алис внезапно усеща, че пада, че се устремява надолу през разтвореното небе и се носи и носи към обраслия с дървета планински склон.

Мигът на удара така и не настъпва. Няма кости, които са се натрошили в графитеносивия кремък и скали. Вместо това, след като усеща под краката си твърда почва, Алис хуква, като се препъва по стръмния изровен планински път между двете редици високи дървета. Те са гъсти, издигат се над нея и тя не вижда какво има зад тях.

„Прекалено бързо.“

Мъчи се да се вкопчи в клоните, сякаш те ще я забавят, ще спрат главоломното й бягство към това незнайно място, но ръцете й минават през тях, като че ли Алис е призрак или дух. От шепите й се ронят ситни листенца. Тя не ги усеща, но от сока им върховете на пръстите й се оцветяват в зелено. Алис ги доближава до лицето си, за да вдъхне едва доловимата им кисела миризма. Но миризма няма.

В крака я пронизва остра болка, Алис обаче не може да спре, защото зад нея има нещо, което се приближава все повече. Пътеката под краката й е много стръмна. Тя чува как отдолу пукат сухи коренища и камъчета. Но няма никакви други звуци. Няма птици, които да пеят, гласове, които да викат, чува се само запъхтяното й дишане. Пътеката лъкатуши, застъпва се сама със себе си, запраща я ту в една, ту в друга посока, докато накрая Алис завива и съглежда тиха стена от пламъци, препречила пътя. Нагънат стълб от огън, бял, златен и червен, който се усуква и постоянно мени формата си.

Алис вдига инстинктивно ръце, за да предпази лицето си от яростната жега, макар че не я усеща. Вижда лица, хванати като в капан в танцуващите пламъци.

Опитва се да спре. Длъжна е да спре. Краката й кървят и са раздрани, дългата й пола е мокра и й пречи, ала нейният преследвач е вече по петите й и нещо, над което тя няма власт, я тласка към смъртоносната прегръдка на огъня.

Тя няма друг избор, освен да скочи, ако не иска да бъде изпепелена от пламъците. Точно като дим се извисява на спирала във въздуха и се понася високо над жълтото и оранжевото. Вятърът сякаш я вдига още по-нависоко.

Някой — жена — я вика по име, макар че го произнася странно.

Алаис.

Тя е в безопасност. Тя е свободна.

Сетне познатите студени пръсти, които се впиват в глезените й и я смъкват на земята. Не, не пръсти, а вериги. Чак сега Алис забелязва, че държи в ръката си нещо — книга, прихваната с кожени връзки. Осъзнава, че той иска точно нея. Те искат точно нея. Разгневени са, защото са загубили книгата.

Ако можеше да говори, Алис сигурно щеше да се разбере с тях. Ала главата й е изпразнена откъм думи и устата й е неспособна да изрече и звук. Започва да се дърпа и да рита, ала желязната хватка около краката й е много здрава. Разпищява се и нещо я повлича обратно към огъня.

Тя пак надава писък и усеща как гласът й се бори дълбоко вътре в нея, за да бъде чут. Този път звукът нахлува шеметно обратно. Алис чувства, че истинският свят се връща. Това не е познатият мраз в пещерата, а нещо различно, наситено и ярко. Вътре в него Алис различава беглите очертания на лице, красиво и неясно. Същият глас отново я вика по име.

Алаис.

Вика я за последен път. Това е гласът на приятелка. А не на човек, който иска да й причини зло. Алис се мъчи да отвори очи, понеже знае, че ако види, ще разбере. Но не успява. Не успява докрай.

Сънят започва да отстъпва и тя отново е свободна.

„Време е да се събудя. Трябва да се събудя.“

Сега в главата й звучи друг глас, различен от първия. Алис отново усеща ръцете и краката си, издраните колене, които смъдят, и кожата, охлузена там, където е падала. Усеща и че някой я е хванал грубо за раменете и я разтърсва, за да я върне към живот.

— Алис! Събуди се, Алис!