Лабиринтът на отраженията

Иска ми се да затворя очи. Нормално е. Шеметна игра на цветовете, проблясващи светлинки, искрящ звезден вихър — красиво е, но аз знам какво се крие зад тази красота.

Дълбината. Наричат я „дийп“, но ми се струва, че в превод думата звучи по-истински. Красивото етикетче се превръща в предупреждение. „Дълбина!“ Тук се спотайват акули и октоподи. Тук е тихо — и те притиска, притиска, притиска безкрайното пространство, което в действителност не съществува.

Тя, дълбината, общо взето е добра. По свой си начин, разбира се. Приема всеки. Не се искат много сили, за да се гмурнеш. Доста по-трудно обаче е да достигнеш до дъното и да се върнеш. И преди всичко трябва да помниш, че без нас дълбината е мъртва. Трябва хем да вярваш, хем да не вярваш в нея.

Или ще дойде денят, в който няма да успееш да изплуваш.

1

Първите движения са най-трудни. Стаята е малка, бюрото стои в средата, преплетените кабели на компютъра стигат първо до UPS, разположен в ъгъла, после до контакта. Тънка жица осигурява телефонната връзка. До стената с разкошния килим е широкото легло, до отворената балконска врата има малък хладилник. Нищо излишно, само най-необходимото. Преди пет минути проверих какво има в хладилника, така че поне в близкото денонощие не ме заплашва глад.

Обръщам глава наляво, после надясно — притъмнява ми пред очите, но само за миг. Нищо. Случва се.

— Всичко наред ли е, Льоня?

Високоговорителите са на максимум, намръщвам се и отговарям:

— Наред е. Намали звука.

— Звука — намалявам — съгласява се „Windows-Home“ — по-тихо, по-тихо…

— Стоп, Вики — нареждам аз. Хубава програма. Послушна, схватлива и добронамерена. Малко грандоманка си пада като всички продукти на „Майкрософт“, но трябва да се примиряваме, няма начин.

— Успех — казва програмата. — Кога ще се върнеш?

Поглеждам към екрана. В него сред ореол от оранжеви искри плува женско лице. Младо, симпатично, но общо взето нищо особено. Уморен съм от красота.

— Не знам.

— Трябват ми десет минути за самоконтрол.

— Добре. Но само толкова. След десет минути ще имам нужда от всички ресурси.

Лицето на екрана се мръщи — програмата разпознава ключовите думи.

— Само десет минути — покорно казва „Windows-Home“. — Но отново ще ти обърна внимание, че нивото на поставените задачи невинаги съответства на обема на оперативната ми памет. За предпочитане е да се разшири до…

— Млък! — аз ставам от мястото си. „Млък“ е безусловна команда, след която програмата не смее да противоречи. Крачка наляво, крачка надясно… Ха-ха. Не, това не е опит за бягство, а по-скоро доброволно изгнаничество. Придвижвам се до хладилника, отварям вратичката, изваждам кутийка спрайт, отварям я. По гърлото ми плъзва приятна студенина. Това е почти ритуал — в дълбината винаги ти съхне гърлото. С кутийка в ръка излизам на балкона, в топлата лятна вечер.

В Дийптаун почти винаги е вечер. Улиците са залети със светлини на реклами, тихо бучат преминаващи с бясна скорост коли. Двайсет и пет милиона постоянни жители — най-големият мегаполис в света. От височината на единайсетия етаж няма как да видиш лицата. Допивам спрайта, мятам кутийката долу и се връщам в стаята.

— Неетично е… — мърмори компютърът. Не реагирам и излизам в антрето, обувам се, отварям вратата. Стълбищната площадка е празна и светла, блести от чистота. Докато си играя с бравата, през полуотворената врата се опитва да влезе дребно бръмбарче. Ясно. Ламерски номера. Иронично наблюдавам натрапника — равномерният поток на въздушното течение постоянно го изтласква навън. Най-после успявам да затворя вратата, а бръмбарчето се удря в нея при последния си опит да проникне в апартамента, изведнъж нещо припламва — и насекомото пада на пода.

— Да подам ли оплакване до собственика на сградата? — пита „Windows-Home“. Сега гласът извира от сребърните карфици, забодени в реверите на ризата ми.

— Подай — съгласявам се аз. Все забравям да обясня на програмата, че аз съм собственикът.

Асансьорът ме чака на етажа. Обикновено слизам пеша по стълбите… и надничам в чуждите апартаменти. Нали там и без това не живее никой… но сега бързам. Асансьорът се спуска с шеметна скорост. Излизам на тротоара и се оглеждам за любителя на насекоми. Но не виждам никой подозрителен, всички бързат по работа. Гадинката явно е долетяла случайно и е серийно производство. От тези, дето ще оцелеят въпреки вечните хайки по улиците и изтребването им по домовете.

И аз навремето се бъзиках по същия начин. Но бръмбарчетата много рядко носят интересна информация.

— Льоня, в компания „Поляна“ е постъпило оплакване от наемател номер едно.

— Игнорирай го — измърморвам, без да свалям поглед от мъжа, който върви по тротоара. Ама че образ! Кръстоска между Арнолд Шварцернегер на младини и Клинт Истууд на стари години. Много смешно, няма що. Мъжът улавя подигравателния ми поглед и ускорява крачка.

Вдигам ръка и след миг до тротоара плавно спира жълта лимузина.

— Льоня, компанията „Поляна“ е игнорирала оплакването ти!

— Добре. Нищо.

Това може да се точи до безкрайност, а сега не ми е до игри… Качвам се в таксито, зад волана седи зализан младеж с колосана риза, който усмихнато се извръща към мен. Такива таксиметрови шофьори предпочитам — ошлайфани, неприказливи.

— Компанията „Дийп-разводач“ ви поздравява с добре дошли!

Не вмъква името ми в приветствието — програмата е спряла таксито анонимно.

— Как ще платите сметката?

— Ето така — казвам аз и изваждам от джоба револвера. Силно удрям младежа по слепоочието. Той прави опит да се защити, но не успява. Гледам пребледнялото му лице, разтърсвам го за яката и заповядвам:

— Квартал Ал-Кабар.

— Посоченият адрес не съществува — казва шофьорът. Той е „зашеметен“ и сговорчив.

— Ал-Кабар. Осем-седем-седем-три-осем — елементарното кодче ми осигурява достъп до служебните адреси на „Дийп-разводач“. Можеше и да не бия шофьора, но тогава във файловете на компанията ще се запази информация за пътуването.

— Поръчката е приета — с усмивка казва той, отново е весел и услужлив. Колата потегля. Гледам през прозореца към бързо редуващите се жилищни квартали, към небостъргачите, тъпкани с дребни дийптаунски мошеници, към огромните, разкошни офиси на компаниите. Ето ги дългите сиви корпуси на „Ай Би Ем“, пищните дворци на „Майкрософт“, ажурните кули на „Америка Онлайн“, както и по-скромните офиси на останалите компютърни компании, които диктуват правилата на играта.

Е, фрашкано е и с офиси на фирми за продажба на обзавеждане, плюскане, недвижими имоти, офиси на туристически агенции, транспортни компании, клиники… всяка компания, която що-годе шава, гледа да открие офис в Дийптаун.

Именно това изобилие е причина за процъфтяването на „Дийп-разводач“. Да обикаляш пеш из града е удоволствие, което отнема доста време. Летим по магистрали, удряме спирачки на кръстовищата, свиваме в тунели, пресичаме транспортни възли. Чакам. Можех да заповядам на шофьора да избере най-краткия път — но това ще го принуди да се свърже с диспечерите. И ще оставя следа…

Градът свършва внезапно — сякаш някой исполин отрязва с нож стената от дворци и небостъргачи. Околовръстен път, отвъд него — гора. Гъста, непроходима… Тя отделя от суетата онези, които не желаят да се набиват на очи.

— Намали — казвам аз, след като подминаваме екзотичната плетеница на вечнозеленото манго и продължаваме покрай съвсем нашенски, руски гъсталак. — Спри при следващата пътечка.

— Още сме далеч от квартал Ал-Кабар — казва шофьорът.

— Спри.

Колата спира. Отварям вратата, отдалечавам се на крачка от лимузината. Шофьорът покорно чака. Аз също — да се опразни пътят. Защо са ни свидетели? Ето, най-после…

Прицелвам се в колата, стрелям. Изстрелът е почти безшумен, откатът е слаб, но колата пламва моментално. Шофьорът седи и гледа напред. След няколко секунди такситата на „Дийп-разводач“ стават с едно по-малко.

Чудесно. Нека всичко прилича на веселба на пияни гаменчета. Тръгвам към гората.

— Неетично… — долита от карфиците мрънкането на „Windows-Home“.

— Оптимизира ли се?

— Да.

— Край, сега имам нужда от помощ. Търси скривалище, кодът е „Иван“.

— Светещото дърво — информира програмата.

Оглеждам се. Аха. Ето това е — огромният дъб, който мъждука с вълшебна синя светлина. Само за мен мъждука. Приближавам се, бръквам в хралупата, изваждам голям тежък пакет. Преобличам се в ризата и панталоните от бяло платно, препасвам шарения везан пояс. Къс меч в ножницата, няколко джаджи в джобовете. Скривалището го създадох преди два дни, като използвах незаконно един от компютрите на управлението на задкавказките железници. Техните програмисти са гола вода, дълго няма да забележат това незначително проникване.

— Къде е поточето?

— Вдясно.

Навеждам се над забързания поток и се оглеждам. Няколко пъти плясвам с длан по водата, после започвам да трия с пръст отражението си. Вместо него в потрепващото огледало се изрисуват чертите на русокос и снажен здравеняк. Лицето му е обикновено и добряшко до погнуса.

— Благодаря — казвам на програмата и се изправям. Стоя, любувам се на гората. Откога не съм се измъквал от градската смрад, по дяволите…

— Дали не чакаш мен, юначе? — пита някой зад гърба ми. Обръщам се. От гъстите храсти излиза огромен вълк, стига ми до гърдите на ръст.

— Защо не — казвам аз и му се любувам. Великолепен е, по дяволите! Наистина е сив и не просто сив, ами онзи същински вълчи цвят, в който се смесват светло и тъмносребристото. Козината му тук-таме се е посплъстила, на предната му дясна лапа е кацнал репей.

— Дали да не те изям, юначе? — пита вълкът и се озъбва. Зъбите му са жълти като на пушач, единият е счупен до корен. Стар, печен вълчага.

— Защо се перчиш всуе, от богатирски меч ли искаш да погинеш? — импровизирам аз. — По-добре една услуга ми направи!

Вълкът се усмихва, сяда.

— А как ще ми се отплатиш, богатирю?

— С три бона в зелено — уведомявам го аз. Вълкът доволно кимва, потрива с лапа муцуната си. После пита:

— Ал-Кабар?

— Позна.

— Мисия?

— Кражба.

— А поръчителят кой е?

Повдигам рамене. Отговорът е също толкова риторичен, колкото и въпросът. Поръчителите не обичат гласността.

— Ще се пробваме — решава вълкът. — Готов ли си?

— Напълно.

— Сядай.

Яхвам вълка и в лек тръс се понасяме през гората. Инстинктивно се пазя от клоните, вълкът тихичко се киска. Нищо, нека се кефи.

След броени минути изскачаме от гората. Под нозете ни се стеле жълт пясък. Жега е, адска жега и сме принудени да примижаваме от поривите на вятъра. Отпред е пропаст, към сто метра широка, отвъд нея има ориенталски град. Минарета, куполи, всичките в оранжево, жълто и зелено. Доста е красиво. Наблизо през пропастта е хвърлен… хм… нека го наречем мост. Тънка като струна нишка. Единият й край свършва при опасващата града стена, другия край държи в ръцете си изродска каменна статуя, към десет метра висока. Муцуната на статуята е отвратителна.

— Яко ще се озорим… — отбелязва вълкът. — Не си ли се цанил много евтино, а, Иване, царски сине?

— Само господ знае… — отговарям, докато оглеждам внимателно статуята. — За моста ме предупредиха…

— Какво точно ще крадем?

— Ябълки — сладки, румени…

— Ето защо си се маскирал така… — вълкът се киска отново. — Какво толкова има в тия ябълки?

— Не знам — скачам от гърба на вълка и заставам редом с него, без да свалям ръка от козината му. — Чуй, след миг се връщам, отивам да пийна лимонада…

— Действай — казва вълкът и се озърта.

Затварям очи.

Дълбина-дълбина, не съм твой… Пусни ме, дълбина…

Трепнах, станах от мястото си. Пред очите ми са малките екрани с пустинята, пропастта, статуята, града в далечината. Доста добре нарисувано. Бива си ги дизайнерите на Ал-Кабар.

Виртуалният шлем е тежък, това е един от най-претрупаните серийни модели на „Сони“. С прекрасни цветни екрани, чудесен звук, вградени микрофони и климатична инсталация, която издухва в лицето въздух със съответната температура. Сега лъха пустинна жега… Свалих шлема, сложих го на масата до клавиатурата. На монитора се появи познатото женско лице, прозвуча въпросът:

— Прекъсваш ли потапянето, Льоня?

— Не. Ще чакаш.

В реалния свят стаята ми е същата като във виртуалността. Само че зад прозореца вместо лятната вечер на Дийптаун е влажна петербургска есен. Тихо ръми дъжд, в далечината свири клаксон. Отворих хладилника, извадих кутия спрайт. Ще утоля жаждата си истински… Не се стърпях и надникнах през балкона. Разбира се, долу я няма празната кутия, която хвърлих на улицата във виртуалността. Какво пък, да заличим разликите.

Избърсах с метнатата на стола риза мокрите си от пот коси, седнах пред компютъра, проверих кабела, който свързва виртуалния костюм с дийп-платката. Костюмът действаше, леко забавяйки движенията, сякаш стъпвах по пясък. Малко по-силно влачех левия крак — програмата пак зацикля. Добре, после ще я настроя.

Като сложиш шлема, все едно пъхаш глава в гореща фурна. Големи гадняри са тия от Ал-Кабар, заобиколили са се с максимален дискомфорт…

Отново гледах виртуалния свят, но засега е условен като евтина анимация. Зърнесто изображение, красива, но леко недодялана рисунка. С тоя компютър толкова.

Повече не ми и трябва. Какво е дълбината без човека?

Примигнах, отпуснах се, опитвайки се да вляза във виртуалността самостоятелно. Разбира се, нищо не става. Не съм в пустинята, а пред клавиатурата вкъщи… Наложи ми се да се пресегна и да набера командата:

deep

А сега — „Enter“.

Над пустинята лумна с безброй цветове дийп-програмата. Още миг виждах екранчетата, меката подплата на шлема, после съзнанието ми се замъгли. Мозъкът направи опит да се съпротивлява, но къде ти! Дийп-програмата въздейства на всички.

Само че се срещат и такива хора — по един на триста хиляди, — които не губят напълно връзка с реалността. Те могат сами да изплуват от дълбината. Дайвърите.

Като мен, например.

Вълкът се ухилва насреща ми.

— Накваси ли гърлото, богатирю?

— Да.

Разглеждам се, за да видя дали всичко е наред. Във виртуалността тялото ми е обикновена рисунка, която компютърът транслира в една или друга точка на Дийптаун и околностите му. Виж, мечът на пояса и джунджуриите в торбата не са само рисунки. Те са „етикетчета“, пускови програмни фрагменти, които ще ми потрябват сега.

— Ще действаме така — решавам аз. — Преминавам сам през моста. После изнасям трофеите и се спасяваме.

— Ти решаваш — съгласява се вълкът.

Вървя по пясъка, горещият вятър не мирясва и дори изпитвам чувството, че песъчинките боцкат очите ми. Това вече не е заслуга на шлема. Мозъкът ми усеща същото, което би трябвало да усеща в истинска пустиня.

Статуята става все по-близка и по-реална. Рогата глава с озъбена паст, набраздени от каменни мускули лапи. Сигурно е ифрит. Зле познавам арабската митология. В лявата си ръка ифритът стиска тънка нишка.

Мост от конски косъм.

Катеря се нагоре се по крака на изрода. Колко нелепо изглежда сега тялото ми в празната стая — представям си как потреперва и се хваща за въздуха… я да не се разсейвам…

Последният метър е най-труден. Опирам се на възлестото каменно коляно, опитвам да се вкопча в дланта — не успявам. За легалните посетители на Ал-Кабар със сигурност има някакъв друг път…

А пък аз съм принуден първо да се кача върху гранитния фалос на изрода. Чувам как вълкът се киска. Мамка му. На него му е смешно…

Най-после съм на дланта. Проверявам с крак колко е изопната нишката — тя леко се разклаща. Като струна е. Далеч долу в ниското са скалите и небесносинята лента на реката.

— По-смело, юначе! — крещи вълкът.

Не е възможно по тоя мост да минават редовите виртуаладжии. Нещо не е наред…

Дланта, на която стоя, изведнъж потреперва и бавно се свива. Мостът-нишка трепти, всеки миг ще се скъса. А над мен се надвесва озъбената мутра на чудовището, което е оживяло.

— Ти кой си? — гръмогласно изревава то и ми проглушава ушите. На руски, между другото!

— Гостенин! — изкрещявам, опитвайки се да изскубна краката си от хватката на гранитните пръсти.

Чудовището се изкикотва:

— Гостите не носят забранени неща!

Показалецът на дясната ръка се понася към мен, сякаш за да ме смачка. Инстинктивно замижавам. Но чудовището само тиква пръст в меча.

Да, това не е елементарната беззащитна шофьорска програма на „Дийп-разводача“, а отлична охранителна система с псевдоинтелект, с един порядък по-добър от „Windows-Home“. Как ли е изчислила родния ми език?

— Гостите не идват неканени!

— Мен ме поканиха!

— Кой?

Налага се да играя ва банк…

— Ти нямаш право да чуеш името му!

— Аз имам право на всичко — съобщава чудовището.

И пръстите се сключват.

Сега трябва да последва изход в реалността. Като следствие на „смъртоносното“ въздействие. Иначе мозъкът като нищо ще си въобрази, че наистина изпадам в шок от болката, с всички последствия.

Защитите на дийп-програмата би изключил само един самоубиец.

Или дайвър.

Обезобразеното ми тяло лежи върху дланта на чудовището. Черепът е сплескан, едното око гледа към прашното знойно небе, другото — каменния нокът. Ифритът високо, доволно се кикоти, после изкрещява:

— Ти, дошлият в облика на вълк, запомни неговата съдба!

Аха, значи така е определил езика… слушал е разговорите ни. Но не му е стигнал „умът“, за да разбере с кого си има работа…

Чудовището пак се вкаменява. Изчаквам още миг, после ставам. Тялото ми бавно се сглобява в едно цяло. Обикновеният юзър на дийп-технологията сега би се освестил в реалността, пред недоволно врещящия компютър.

Дали защитната програма на Ал-Кабар отчита съществуването на дайвърите?

Чудовището не помръдва. Аз съм мъртъв, отдавна съм мъртъв… Предпазливо стъпвам върху нишката на моста…

— Ти кой си?

Пак почва… Изглежда реагира тъкмо на докосването до „моста“. Насадих се от трън на глог.

— Този, над когото ти нямаш власт — отвръщам.

— А кой има власт над тебе?

Нещо ново.

— Аллах — отговарям напосоки.

Този път чудовището така ме сплесква със свободната си ръка, че аз частично се изплисквам от дланта му. И назидателно произнася:

— Не ти, крадецо, ще споменаваш името на Великия.

Да, програмата има по-скоро американско, отколкото арабско чувство за хумор. Лежа и разсъждавам. Пак се изправям на крака. Засега чудовището не помръдва.

— Вики, има ли заобиколен път? — питам аз.

— Това е единственият външен канал — незабавно ме информира моят компютър. Гласът плува и губи интонациите си… наистина трябва да купя още памет… — Всички други линии на Ал-Кабар се отварят само със заповед отвътре.

— А силово решение? — докосвам дръжката на меча. Програмата-вирус с локално въздействие е нищо работа, дори не трябва да се тегли от вкъщи. Издърпвам меча, удрям — и…

— Каналът ще бъде разрушен.

Да, разбира се. Чудовището не случайно държи моста в ръка. Ликвидираш ли защитната програма, нишката над пропастта ще се скъса.

— Кофти тръпка.

— Не разбрах.

— Млък…

Разглеждам чудовището. Каменните му клепачи са полузатворени, от пастта му виси като сталактит дълга лига. Това е чисто менте, камуфлаж за виртуаладжиите със слаби нерви. Обикновена „пазачка“ на входен гейт. Някъде дълбоко в „нишката“ минава каналът за връзка с квартала Ал-Кабар. Там се носят сигналите, с които се заповядва дали да бъде пуснат или унищожен неканеният гостенин…

— Хей, Иване, царски сине, аз бързам! — провиква се вълкът. Да, трябва да се действа. Засега програмата ме е отхвърляла автономно, но е напълно възможно следващия път в работата да се включат истинските програмисти на Ал-Кабар. И виртуаладжиите, и консерваторите.

— Съживявай сянката — нареждам аз.

Тъмният силует върху дланта се размърдва, придобива обемност, изправя се, придобива цвят. Правя физиономии на двойника, той гримасничи в отговор.

— Води сянката — заповядвам. — Търси паролата.

Кратка пауза — машината се рови из дисковете, за да зареди в паметта на „сянката“ всичко, което се знае за Ал-Кабар. После двойникът стъпва върху моста. Разбира се, с това не печеля нищо. Освен време.

— Ти кой си? — реве чудовището и сграбчва сянката. Аз едва се спасявам от мърдащите пръсти, пълзя по здраво стиснатия юмрук, скачам върху нишката.

— Ти пък кой си? — долита зад гърба ми. И замахът на десницата ме изпраща при краката на чудовището. Ставам на пихтия. Лежа възнак и разглеждам двойника си, който се мята в пестника на статуята.

Да, свършил съм добра работа… качествена…

— Кой си ти? — повторно пита чудовището.

— Този, над който ти нямаш власт — двойникът продължава да отвлича пазача.

— А под чия власт си?

— Под своя.

Интересно, с още колко видове смърт за крадци се е запасило чудовището? Я какви зъби и рога има… хм, то и фалосът ще му свърши работа…

— Защо си дошъл тук?

— За да намеря власт над себе си.

— Хайде премини и я намери.

Ръката се разтваря, чудовището се вкаменява. Лежа и дишам с отворена уста. Двойникът стои неподвижно на ръба на дланта.

— Вики, откъде са взети отговорите на сянката?

— От общодостъпния файл на Ал-Кабар — „Процедура за съставяне на виртуална молба за назначаване“.

Вълкът се приближава и прошепва:

— Какво стана?

Обяснявам.

— Ти да не си случайно Иван глупака, а Иване, царски сине? — пита вълкът.

Затрайвам си, защото той е прав. Разбира се, че е трябвало да проуча всички файлове. А не само крадените данни за вътрешното виртуално пространство на квартала.

— Вики, сливане — командвам аз.

Сякаш нещо ме всмуква в „сянката“. Сега това тяло се превръща в основно. Вече допуснато на моста.

Впрочем, победата е пирова. Стражът е рапортувал, че някакъв посетител се опитва да премине моста. Значи ще имам посрещачи.

А онзи, който се опитва сам да се пребори с тълпата, е обречен. Във всяко пространство, дори във виртуалното.

Е, няма как. Време е да тръгвам… по косъма над бездната.

Честно казано, на практика процедурата е невъзможна. Дори за професионален въжеиграч. Защото мостът не е въже, а именно нишка над пропастта. Кулите на Ал-Кабар в далечината са примамливи и недостижими.

Дълбина-дълбина, не съм твой…

Затварям и отварям очи. Виждам пред себе си картинка с пропаст, опъната над нея нишка и сгради в далечината. Даже ме досмешава. Гледам къде стъпвам и внимателно местя стъпала по нишката.

Това е само картинка. Тук няма гравитация, а рисуваното тяло няма център на тежестта. Просто стъпвай по нишката и всичко ще е наред… Майтап — излиза, че дъното на пропастта е само бегло скицирано… значи планинската река е моя фантазия… някой друг би видял долу в ниското скупчени дървета или потоци лава…

Сега, когато подсъзнанието ми не участва в играта, разстоянието се преодолява бързо. След половин минута съм от другата страна на моста.

Нишката хлътва между зъбците на крепостната стена. Ръбът на стената е широк и там вече стоят двама, които явно ме причакват. Доста добре са нарисувани тия шкембести здравеняци с мечове на кръста, единият е с чалма, другият е плешив… Когато стъпих върху „тухличките“ на стената, веднага прошепнах:

— Вики, включвай дийпа…

Пред очите ми блясват огнени искри. Да, днес попрекалих с включванията и изключванията на подсъзнанието. Утре със сигурност ще ме цепи глава, ще получа сърцебиене и ще съм абсолютно скапан. Но нищо. Дано доживея до утре…

А ето ги и посрещачите — вече с нормален човешки облик.

— Ти пристигна бързо, гостенино — казва плешивият. Има добродушна физиономия на арабски стражник от детска пиеса за Синдбад Моряка. И вторият е карикатурно поарабчен, но изглежда доста по-зловещо, святка с очи и не изпуска дръжката на меча. Да, само боен вирус ми липсва в машината…

— Другите по-бавно ли пристигат? — питам.

— Още никой не е преодолял този мост — любезно ме осведомява плешивият стражник. — Балансирането върху конски косъм не е в човешките възможности.

— Тогава раят пустее — с въздишка казвам аз. Като че ли вече не аз командвам събитията, а те мен. Не ми харесва такъв обрат.

— Затова пък в ада има място за всички.

Хубаво обещание.

— Да тръгваме.

Какво пък, ще се подчиняваме. Ще сме послушни и учтиви. Нали сме на чужда територия…

От стената се спускат широки стръмни стълби. Слизаме надолу. Добрият стражник е отпред, сумтящият недоброжелател — отзад. Грижливо го ингнорирам и гледам само кубето на добрия. Точно на темето има голяма брадавица. Интересно дали наистина е нарисувана, или подсъзнанието си прави майтап? Но би било неразумно човек да излезе от дълбината, за да провери подобна дреболия…

Кварталът Ал-Кабар е малък. Във виртуалността заема не повече от квадратен километър. Впрочем това нищо не означава. Някои фирми — такива като „Майкрософт“ например — предоставят на сътрудниците си цели дворци. Евтино и ефектно. Други се задоволяват с такива стандартни стаички, че се чудиш — от какъв зор им е изтрябвала виртуалността?

Явно и Ал-Кабар е от тях. Надниквам в един от прозорците на ниската каменна сграда, покрай която минаваме.

Оборудване… прекалено непознато, за да бъде идентифицирано. Няколко човека зад бюрата. Единият държи епруветка. Ха, химически опити във виртуалното пространство! Това е нещо ново. Има смисъл само ако се работи върху много отровни вещества… или с бактериални среди. Ще си вземем бележка.

— Къде ме водите? — питам охраната. Кубето не се обръща, но отговаря:

— При директора на корпорацията.

Той не назовава име, но и без това е казано много. Ал-Кабар е транснационална корпорация, специализираща се в производството на лекарства, в телефонните комуникации, май и в нефтодобива… Независимо, че целият реквизит е арабски, тя се контролира от Швейцария. Нейният директор Фридрих Урман е прекалено голяма клечка, за да си бъбри с всеки посетител.

Готви ми се топло посрещане.

Спираме при малка беседка, обвита с лоза, подбутват ме в гърба и аз влизам. Охраната остава пред прага.

Вътре помещението е далеч по-голямо, отколкото изглежда отвън. Огромен павилион с басейн по средата, където бавно плуват сънени, лъскави риби. До басейна — масичка с две кресла. Твърде много цветя, дори започвам да долавям уханието им.

И няма никой.

Какво пък… Ще почакаме. Сядам в креслото.

Леко не съм на фокус… както се и очакваше. Сега сондират канала ми за връзка. Опитват се да определят откъде съм дошъл, какъв обем информация мога да приема и предам за една секунда, наличните ми програми…

Хайде, действайте. Минавам през шест наети „за еднократно ползване“ рутъра. И всичките достатъчно защитени срещу атаки. И накрая — платен интернет гейт в Австрия, точно през който съм влязъл във виртуалността.

Следите ще останат, но няма да отведат до никъде.

Във всеки момент могат да прекъснат връзката, да ме „изритат“ от квартала. Само че какво ще спечелят… всички нещица-програмки, които са в мен, незабавно ще се задействат. Почти нищо няма да остане за проучване. А аз много ги интересувам, това е очевидно…

— Проследен е първият рутър — информира „Windows-Home“.

Бързи са. Поклащам глава — и в този миг празното кресло срещу мен се запълва.

Господин Фридрих Урман не зачита арабския колорит. Той е по шорти, с риза на цветенца. Възстар, жилав, сериозен.

— Добър ден… дайвър — произнася той. На руски. Гласът е неестествен, прекаран през програма-преводач.

Ето я и причината за толкова високата чест.

— Страхувам се, че грешите, господин директор.

— Когато преди половин година създадохме моста, имахме само една цел, господин дайвър. Да открием вас. Той не може да бъде преодолян от човек, намиращ се във виртуалността. — Урман скъпернически се усмихва. — За първи път виждам истински дайвър.

Едно на нула… не в моя полза.

— А аз за първи път виждам истински мултимилионер.

— Ето, виждате ли, срещата ни вече дава резултати.

„Windows-Home“ шепне:

— Проследен е вторият рутър.

Урман се мръщи — изглежда, и той получава някаква информация. После се интересува:

— Извинете, през колко компютъра минахте, за да стигнете тук?

— За съжаление, не помня.

Урман повдига рамене.

— Как да ви наричам?

— Иван царския син.

Кратка пауза — после усмивка. Обяснили са му.

— О, руски приказен герой. А вие руснак ли сте?

— Нима това има значение?

— Да, напълно сте прав… Господин дайвър, доколкото разбрах, вие сте проникнали в нашия квартал незаконно…

— Нима? — учудвам се аз. — Честно казано, просто търсех работа. Прочетох обявата ви, минах през моста… подчиних се на чудатите охранители…

Едно на едно.

Фридрих Урман пляска с ръце.

— Да… наистина! Но ние и без това нямаме претенции към вас, господин дайвър. Освен заради странните неща, които носите в себе си…

Бавно, демонстративно изпразвам джобовете си. Гребенче, носна кърпа, огледалце.

— Ето. Да ви дам ли меча?

Урман размахва ръце:

— Господи, защо? Нали нямаме намерение да влизаме в схватки? Хайде да си поприказваме…

— Проследен е третият рутър.

— Колко жалко, че остава все по-малко време за приказки — с въздишка казвам аз.

— Да, но времето никога не стига. И така, господин дайвър, имам причини да предполагам, че някои лица биха искали да се сдобият с доста от разработките ни. И даже са се изхитрили да наемат дайвър… за да пожънат чуждите плодове.

— Ябълчици — уточнявам аз.

— Да, именно. При нас работи добър руски програмист, който създаде красива форма за съхранение на информацията… — Урман плясва с ръце и въздухът до нас започва да се замъглява и сгъстява. След миг се появява малко дръвче, отрупано с плодове. — Предполагам, че най-голям интерес предизвиква малката зелена ябълка на долното клонче.

Поглеждам към мечтания плод. Той е дребен, неузрял и червив.

— Как мислите, дайвър, колко биха платили конкурентите ни за този файл?

— Към десет хиляди — малко завишавам цената аз.

Урман ме гледа недоумяващо. Уточнява:

— Десет хиляди долара?

— Да.

— Честно казано, дори сто хиляди ще са малко… Добре, да допуснем, че предлагам сто и петдесет хиляди на човека, който се е опитвал да открадне файла. При условие, че той започне да ни сътрудничи… срещу нормално, добро заплащане.

— Това да не е лекарство против рак? — питам.

Урман клати глава:

— Не. Тогава нямаше да има цена. Само лек за настинка е, но много ефикасен. Готвим се да започнем производството му, но само след като се разпродадат запасите от по-неефикасни лекарства. Та какво ще кажете за офертата ми?

— Страхувам се, че ще ви огорча — казвам аз, като се опитвам да не мисля за предложената сума, — но кодексът на дайвърите директно забранява подобни споразумения.

— Добре — Урман става. — Очаквах подобен отговор. И ценя вашата позиция.

Той отива при дръвчето и с известно усилие откъсва ябълката. Междувременно устните му мърдат — явно произнася парола.

— Заповядайте.

Ябълката е в дланите ми. Доста тежичка е — сигурно има два мегабайта. Няма смисъл да се пробвам да я копирам, трябва да я взема със себе си. Пъхам ябълката в пазвата си — тоест прикачвам файла към виртуалната си обвивка. Поглеждам Урман.

— Действам ва банк — сериозно казва Урман. — Жертвам твърде перспективна разработка. Предайте я на господин Шелербах и го поздравете лично от мен. Само за едно ви моля — елате после при нас, за да си поговорим за постоянно сътрудничество. Няма да крия, точно сега много, много се нуждаем от услугите на дайвър.

— Четвърти рутър — проследен… пети рутър — проследен… тревога! Тревога! Тревога!

— Добре — аз също ставам от мястото си. Всичко е твърде изненадващо… никога не съм очаквал от един сериозен бизнесмен толкова щедри жестове. — Обещавам да дойда. А сега, прощавайте…

— Не, господин дайвър, сега вие ще ме прощавате. Спокойно ще напуснете територията ни, но само след като бъде установен истинският ви адрес. За да имаме гаранция за току-що даденото обещание.

Решетъчните стени на павилиона потъмняват, сякаш са покрити с плътна наметка. Правя крачка — коства ми големи усилия. Не отсичат, а само забавят канала за връзка. Движенията на Урман стават накъсани, всичко плува пред погледа ми, ябълката в пазвата ме притиска към пода, гласът на „Windows-Home“ заглъхва и губи интонация:

— Тревога… тре… во… га…

Така значи. Добрите играчи са мултимилионери.

— Вики, намали детайлите! — шепна аз и продължавам да се пресягам към масата. Само програмата да ме разбере, само да се подчини без уточнения…

Павилионът се променя. От стените изчезват плетениците на орнамента, цветята остават без пъпки, окапва и част от дребните листенца, загрубява текстурата на ризата на Урман.

За сметка на това аз се докопвам до играчките си на масата, сграбчвам носната кърпа. От голяма полза са тия нещица за лична хигиена.

Махам с кърпата — движението е забавено, сякаш всичко става под водата, — и бляскава светлинна плоскост разсича задрямалия малък свят на павилиона. Едни наричат тази програма „лепка“, други — „път“. И едното, и другото е вярно. Програмата търси чужди канали за връзка и започва да ги използва за мои цели.

Много, много нова, рядка и почти безотказна програма.

Част от стената рухва и се отваря изход към улицата. Изглежда съм използвал канала за връзка на самия Фридрих. Грабвам огледалцето и гребенчето, хуквам.

От стената изхвърчат назъбени остри копия. Защитната програма на Ал-Кабар. Скачам — правя отчаян опит да се промуша между копията.

Дълбина-дълбина, не съм твой…

Климатичната инсталация на шлема обдухва лицето ми с леден въздух. По екранчетата бавно пълзи тънка линия — процентът на изтеглената информация, а под нея хищно се свива отворът на стесняващия се канал за връзка. Ето как изглежда в действителност красотата на най-напрегнатите виртуални схватки. Линии, буквички, цифрички. Схватка между програми, модеми, байтове информация.

Не искам. Адски е гадно и тъжно.

— Дийп! — нареждам аз.

Веднага ме заболява главата, но какво толкова! Прехвърчам между копията, падам на пода. Бляскавата лента се дипли по улицата и рути всичко по пътя си. Сградите се сгромолясват, стената с грохот се пръсва на парчета. Лентата прескача дерето. Напред…

Насреща ми изскачат одевешните охранители. И двамата размахват мечове, но и аз вече съм измъкнал моя. Чий вирус ще излезе по-сръчен и бърз?

Моят.

Подарък ми е от един познат, Маниака, спец по компютърни вируси. Подаръчето е убийствено — въздухът под удара на острието избухва и като уригване на дракон помита охранителите. Те изгарят на мига. Превръщат се в черни овъглени скелети.

Маниака си пада по красивите ефекти. Сега компютрите на охранителите са се задръстили, защото са заети със страшно важна работа — пресмятат числото „пи“ с точност до милион знака след десетичната запетая. Не са им останали ресурси дори за да издърпат операторите си от виртуалността. Чудесно, нека се потъркалят в дълбината, вместо да сядат на други машини…

— Неетично… — скръбно шепне „Windows-Home“.

Бягам по лентата. Каналът за връзка е прекрасен, след секунди вече съм на стената. Лентата под краката ми пружинира, подбутва ме, кара ме да бързам. Кикотя се, но все пак се оглеждам.

Охо!

Какво става в Ал-Кабар! Улиците са пълни с хора, по лентата вече тичат други охранители, а от една сграда изпълзява нещо огромно, усукано, неприятно. Нямам желание да се взирам.

По-бързо…

Лентата прескача чудовището и като дъга се опира в земята. Охранителят отново е оживял, размърдва се, вдига лапи — скъсва моста нишка, но не успява да ме докопа. А не може и да се помести, защото е направо прикован към своя канал за връзка.

На последните метри лентата внезапно се раздрусва и прави опит да ме отхвърли. Програмистите от Ал-Кабар са успели да възстановят контрола.

Но вече е късно, аз съм стъпил на земята и при мен дотичва сивият вълк.

— Сядай, Иванушка, време е да изчезваме! — крещи той.

С един скок се мятам на вълка и се оглеждам за последно. От лентата скачат охранители, над пропастта се рее крилата сянка.

— Сакс! — шепнешком изричам любимата ругатня на виртуаладжиите. Сакс — това е „зависнал“ компютър, отказващата да работи програма, прокисналата бира или потеглящия пред носа ти тролей. В дадения случай — прекалено интензивното преследване. Нямаме време, за да изтеглим на спокойствие съдържащата се в „ябълката“ информация и да се изпарим. Трябва да бягаме, да прикриваме следите си.

Моят партньор с вълча кожа ги може тия работи.

Търчим през пустинята, после се шмугваме в гората. Тичешком ни следват размазани сенки — охранителите са пожертвали застрашителния си облик в името на скоростта.

— Далеч ли е потерята, Иване, царски сине? — пита вълкът.

— Близо е! — признавам аз.

— Ох, Иване, не ще те отърва! — реве вълкът.

Изваждам гребенчето, счупвам го и го хвърлям зад гърба си. Чува се страхотен трясък — зъбците се разхвърчават, забиват се в земята и прорастват, превръщат се в исполински дървета. Движенията на тичащите сред тях охранители стават вяли, сънливи — пространството е пренаситено с внезапно възникнали обекти и вражеските компютри затъват сред изобилието от безполезна информация.

За съжаление, номерът е стар и методиката за противодействие е прекрасно отработена. Повечето охранители са успели да стеснят зрителното си поле или да намалят детайлизацията на изображението, и са прескочили опасното място. По-точно това не са го направили самите охранители, а техните дийп-програми. Отпаднали са предимно непрофесионалистите, включили се в преследването от ентусиазъм.

— Ох, Иване, силиците ми привършват! — крещи вълкът. Не разбирам дали наистина се вълнува, или прекалено се вживява в играта на приказки?

Идва ред и на огледалцето. Когато го хвърлям назад, инак въздържаният ми „Windows-Home“ крясва:

— Неетично е!

Разбира се, че е неетично. И още как. Това вече не са детинщините с бързорастящите баобаби, не е дори локалният меч-вирус. Това е логическа бомба със забележителна мощност.

На мястото, където е паднало огледалцето, се образува и светкавично се разраства малко езеро. Част от охранителите цопват в него и „потъват“, изчезват безследно. Останалите безпомощно спират на брега.

В тази част на виртуалността всички линии за връзка са абсолютно блокирани. Зоната ще е непроходима поне два часа — после езерото ще пресъхне.

— Откъде взе джундурийките? — пита вълкът.

— От Мария Сръчната — след кратко колебание казвам аз. Честно казано, точно този прякор ми даде идеята за днешния маскарад… Вълкът няма да ме издаде. Пък и на него може да му потрябват такива програмки.

— Ще го имам предвид. — Вълкът благодари, бързо се озърта и пита: — Имаш ли нещо за десерт, юначе?

На хоризонта се задава дракон — бойна програма-прехващач от висша класа. Драконът е триглав — очевидно с трима души оператори, плюс обичайния арсенал — нокти, зъби и огън. Към сто най-разнообразни вируса и яка защита. Над езерото драконът само леко намалява скоростта.

— Десерта го сервирах в началото — признавам си аз.

— А защо не взе повече? На приказки ще ми играе, само три неща ще ми взима — и край, така ли? — ръмжи вълкът. Разбира се, че не е прав — тук няма как да носиш със себе си големи количества бойни вируси. Но и двамата сме изнервени.

Вълкът решава нещо и рязко завива встрани, като бяга все по-бързо. Спира толкова рязко до един голям мъхест пън, че аз изхвърчам на земята. Внимателно ме оглежда и прескача пъна.

Лично аз предпочитам да използвам вода, когато променям облика си. Ручей, река, или най-малкото пълен черпак. Но върколаците са консервативни.

Вълкът се премята във въздуха и се превръща в човек. Млад мъж със семпъл сив костюм и лачени обувки. Моят приятел дайвърът както винаги е елегантен. Пада, моментално става, пак скача и се превръща в мое точно копие.

— Вики, трябва ми ручей! — командвам аз, защото съм проумял замисъла му. А бившият вълк вече ме е хванал за раменете и с вик: „Няма време!“ ме хвърля през пъна.

Не е кой знае колко приятно да се подложиш на въздействието на чужда мимикрираща програма. Едва успявам да прошепна: „Вики, замри!“, да не би грижовният „Windows-Home“ да се възпротиви на превъплъщението.

Във вълча кожа съм бил много отдавна, когато виртуалността тепърва се бе образувала и всички си играеха на метаморфози. За щастие не ми се налага да заставам на четири крака — промяната е само външна. Откопчавам меча, подавам го на новия Иван царски син, той грабва оръжието и скача на раменете ми.

— Дий, кранто! — изкрещява той и ме сритва с токове. Хуквам напред, тъкмо навреме — над дърветата се показва драконът. Пикира над нас и изхвърля три огнени струи. Точно на пътя ни лумва пожар.

— Хайде! — крещи партньорът ми и шепнешком допълва: — Довечера, на обичайното място…

С едно рязко движение го хвърлям от гърба си и побягвам, а след мен се сипят проклятия.

Драконът кръжи над нас за секунда, после прави прост избор и каца при приказния герой. Страхливият му партньор не го интересува.

Точно това се искаше.

Тичам настрана и шепнешком казвам:

— Вики, тегли новите файлове!

Зад гърба ми кипи бой. Впрочем, краткотраен. Върколакът успява да закачи дракона с меча, но вирусът е безсилен срещу защитите на програмата-прехващач. Около върколака закипява бял снежен облак и той замира.

Замразяване. Край. Приятелят ми е вън от играта — вече си е у дома, сваля виртуалния шлем. А пред озъбените муцуни на дракона е копието му, заедно с всичките си трофейни програми… стига, разбира се, да са били у него.

Драконът леко перва с лапа вкочаненото тяло, което се пръсва на ледени парчета. И трите глави се навеждат над тях… търсят откраднатата ябълка.

А аз бягам.

Ябълката в пазвата ми става все по-лека — информацията изтича в моя компютър. Криволича между дърветата, после спирам, за да може „Windows-Home“ по-лесно да тегли файла.

До мен достига ревът на дракона — не е намерил откраднатото и е разбрал каква е работата.

Кой е по-бърз?

Драконът отново литва в небето. Лесно ще ме намери — придвижванията във виртуалността оставят следи. Стоя и чакам.

— Трансферът на файла е приключен.

Край. Това е победа.

— Изход — командвам аз.

— Сериозно? — уточнява „Windows-Home“.

— Да.

— Изход от виртуалността — съобщава компютърът. Пред очите ми святкат разноцветни искри. Светът губи яркостта си… превръща се в избледняла, плоска картина.

— Успешен изход от виртуалното пространство! — казва радостно „Windows-Home“. Гласът в слушалките е рязък и прекалено висок. Върху екранчетата на шлема на фона на гъста синева се рее или по-скоро пада бяла човешка фигурка. Познатото лого на дийпа, дълбината, виртуалния свят.

Свалих шлема и учудено примигнах срещу монитора. Там се мъдреше същата картинка.

— Благодаря ти, Вики — казах аз.

— Никакви проблеми, Льоня — отговори „Windows-Home“. Научих я на тази дребна любезност преди около седмица. Приятно е, когато програмата изглежда по-човечна, отколкото се полага.

— Терминал.

Панелът на терминала замести синевата. Включих се ръчно към шестия компютър-рутър, който беше устоял на атаките, и снех своя достъп. После анулирах временния адрес в Австрия.

Главните нишки са прекъснати. А сега ме търсете, момчета от Ал-Кабар. Пресявайте пак файловете в дирене на „Иван царския син“. Дайвърът се измъкна от капана.

Вече без да прибягвам до гласовото управление, изключих „Windows-Home“, изпаднах в триизмерната нортънова таблица, отидох на диск „D“, където се съхраняваше цялата виртуална плячка плюс малка колекция вируси. Ето го файла на „ябълчицата“ — мегабайт и половина. Прилича на най-обикновен документ за текстовия редактор „Advanced-Word“. Впрочем, към него са прикачени още две нищо и никакви файлчета на… защитни програмки? Пуснах сканиращата програма, разработена точно за такива изненади.

Аха. Точно така. Програми-идентификатори, които са длъжни да унищожат файла, ако той попадне в чужд компютър.

Наясно сме с тия номера. И отдавна сме се застраховали — програмите-идентификатори просто не виждат моя компютър. Съхранявам на диск „D“ точно такива опасни неща.

Вътре в самия текстови файл скенерът също откри изненада: някаква малка програмка, която най-вероятно се включва при опит да бъде прочетена информацията. Друго не бях и очаквал. Изкопирах файла първо на магнитна, после и на лазерна дискета. И се заех с изтърбушването на ябълката от градините на Ал-Кабар.

Оказа се невъзможно ликвидирането на защитните програми, без да се унищожи текстът. Наложи се просто да ги „зашеметя“, да ги извадя от работен режим. После се заех с изненадата от пълнежа. Разрязах файла на двайсет парченца, отделих защитната програма. Тя се оказа абсолютно непознат полиморфен вирус, който — а това вече беше неприятно! — бе успял да се закачи за моя компютър. След два часа работа, от която се откъсвах само за да изпия таблетка аспирин и да отида до тоалетната, стана ясно, че няма да се справя с вируса.

Вече беше късна вечер — време, в което хакерите току-що са се хванали за работа. Опаковах вируса с част от текста и се обадих на Маниака.

Наложи ми се да изчакам около две минути, докато вдигне слушалката. Провървя ми — като нищо вече можеше да броди из виртуалността, безразличен към звънци, пожари, наводнения и всички останали досадни житейски проблеми.

— Моля?

— Маниак, аз съм.

Гласът на хакера леко омекна.

— Привет, Льоня. Какво има?

— Нов вирус за твоята колекция.

— Дай го насам! — каза Маниака и светкавично затвори слушалката.

Включих модема и изпратих изненадата на Ал-Кабар в хищните ръце на създателя на вируси. Извадих от хладилника хляб и салам и отидох в кухнята да сложа чайника. Със сигурност Маниака ще си поиграе с вируса към половин час. Около десет минути ще го разбива, после около двайсет минути ще се наслаждава на структурата му, ще се смее, отбелязвайки неудачните решения и ще се мръщи, когато намира онези ходове, които лично на него още не са му хрумвали. Той се занимава със създаването на нефатални вируси от времената на Московската Конвенция, която се бе примирила с неизбежното и бе легализирала изработката им. Прави добри вируси, които могат да накарат всяка машина да увисне, без да унищожават заложената в нея информация.

Но Маниака позвъни след три минути.

— В Ал-Кабар ли си гостувал? — попита той с меден глас.

— Да — нямаше смисъл да лъжа. — Как се справи толкова бързо?

— Не съм се справял. Това е мой вирус, приятелче.

Не се досетих за нищо по-добро от това да кажа:

— Извинявай…

Маниака или просто Шура в обикновения живот, беше много сериозен:

— Ти какво, да не си им отмъкнал някоя програма?

— Не беше съвсем отмъкване. Но общо взето — да, това беше вградено във файла…

— Свързва ли се с някой друг по модема? След като получи този файл?

— Не.

— Значи си късметлия — уведоми ме Маниака. — Нали разбираш, това не е обикновен вирус, а пощенска картичка.

Не разбрах и Маниака ме просветли:

— Картичка с обратен адрес. Ако вирусът установи, че на компютъра има комуникационно оборудване, той лепва за всяко твое писмо още едно — мъничко, невидимо… пощенска картичка. Без текст, но за сметка на това с обратен адрес. Писмата заминават заедно, а после, вече от чуждия компютър, картичката отпътува в службата за сигурност на Ал-Кабар.

Направо всичко ми изстина отвътре.

— Разкарах вируса от моята машина…

— Не си разкарал самия вирус, а лъжливите отражения, които е създал. Специално за приспиване на бдителността. Масовите програми засега не откриват картичката — прекалено рядък екземпляр е.

— И какво да правя сега?

— Да черпиш по бира — подсмихна се Маниака. — Сега ще получиш от мен писмо, в него има лекарство. Специален антивирус. Без хелпове е, просто пускаш бат-файла да проверява машината. Имай предвид, че ще работи дълго, продуктът не е комерсиален, а нещо като… лична застраховка срещу собствения вирус.

— Благодаря.

— Аха. За малко да загазиш яко, Льоня.

— Много хакери се навъдиха — измърморих аз. — А защо, по дяволите, никога не си ми споменавал за тая джаджа?

— Ами откъде да знам, че се занимаваш с компютърни кражби? — с право ми възрази Маниака. — Питай ме следващия път, когато тръгнеш да се вреш из разни змиярници. Добре, пускай модема.

След две минути стартирах получения антивирус. Наистина работеше бавно, на всяка минута уведомяваше, че е намерена „пощенска картичка“. Полиморфът беше плъзнал из целия компютър.

За малко да загазя, вярно е.

Поглеждайки към екрана, си направих огромен сандвич, налях си чаша чай и излязох на балкона. Вече бе тъмно, пръскаше лек дъждец. Въздухът беше влажен и студен.

Дайвърите ги погубва самонадеяността. Опасностите на виртуалния свят не са страшни за нас и това полека-лека приспива бдителността ни.

А най-жалкото е, че ние изобщо не сме професионалисти. Кой знае защо от хакерите не стават дайвъри — те възприемат виртуалния свят като реалност.

За сметка на това дайвър станах аз, посредственият художник от фалиралата преди три години фирма за компютърни игри, който получи като обезщетение стар компютър и се набута в дълбината. Един от стотината оцелели до днес.

Провървяло ми е.

Сигурно просто ми е провървяло.

10

Само преди пет години виртуалният свят беше измислица на фантастите. Вече съществуваха компютърните мрежи, шлемовете, виртуалните костюми, но всичко бе само една профанация. Създадени бяха стотици игри със свободно придвижване на героя из обемното и ярко оцветено киберпространство, но за виртуалност и дума не можеше да става.

Създаденият от компютрите свят е прекалено примитивен. Той не може да се сравни дори с анимационните филми, да не говорим за игралното кино. А какво остава с реалния свят? Можеше да се бяга из нарисувани лабиринти и замъци, да се водят битки с чудовища — или с приятели, седящи пред същите като твоя компютри. Но дори по време на трескаво бълнуване никой не би сбъркал илюзията с реалността.

Компютърните мрежи позволяваха на хората от цял свят да общуват помежду си. Но това беше просто размяна на редове върху екраните… в най-добрия случай — придружени от нарисувана от събеседника муцунка.

Истинската виртуалност изисква свръхмощни компютри, изключително качествени линии за връзка, титаничен труд на милиони програмисти. Строителството на град като Дийптаун би отнело няколко десетилетия.

Всичко се промени, когато бившият московски хакер, а сега преуспяващ американски гражданин Дмитрий Дибенко изобрети дълбината. Една малка програма, която влияе на човешкото подсъзнание. Говори се, че бил луд по Кастанеда, увличал се по медитацията и пушил трева. Според мен това е вярно. Бившите му приятели признават, че е бил циничен, мързелив, немарлив и посредствен специалист. И на това вярвам.

Но той даде живот на дълбината. Сам по себе си десетсекундният клип е безвреден. Ако го пуснат по телевизията (говори се, че в някои страни били поели този риск), зрителите няма да усетят нищо, няма да станат участници във филма. Самият Дмитрий е искал просто да сложи на дисплея приятен фон за медитация. Създал го, после го пуснал да обикаля из мрежата и две седмици нищо не подозирал.

А сетне някакъв украинец погледнал как се прелива дъгата на дийп-програмата, недоумяващ повдигнал рамене и подхванал любимата си игра — „Doom“. Нарисувани коридори и здания, гнусни изроди и безстрашен герой с ловджийска пушка в ръце. Същата проста триизмерна игра, с която започна цяла епоха — епохата на триизмерните игри.

И той се озовал в играта.

Празната (било вече късна вечер) зала на патентното ведомство, в което работел, изчезнала. Младежът вече не виждал компютъра си. Натискал с пръсти клавишите, за да накара нарисуваната фигура да се движи, да се върти и да стреля — а му се струвало, че той самият тича из коридорите и се изплъзва от огнените заряди и озъбените муцуни. Разбирал, че това е игра, но не знаел защо е станала реалност и как да я приключи.

Успял да измисли само едно — да я изиграе докрай. И той я изиграл, макар че това се оказало доста по-сложно от преди.

Леката рана сега била не просто намаляване на процента на жизнените сили на екрана, а онова, което би трябвало да бъде една рана. Болка, слабост, страх. Той установил, че залетият с кръв под става хлъзгав, че каменната плоча, зад която е скрит тайникът с патроните, адски тежи, че гилзите са горещи, а откатът на гранатомета едва не събаря на земята. Животоспасяващият елексир имал неприятен, горчив вкус. Оказало се, че бронираната жилетка е направена от тънки метални пластинки и е достатъчно лека за носене, но за сметка на това е прекалено широка и е много неудобно, че връзчиците са отзад на гърба. След около три часа започнал да заяжда спусъкът на ловджийската пушка и се наложило да го натиска бавно и плавно, поклащайки го с пръст в различни посоки.

В пет сутринта стигнал до края на играта. Чудовищата били победени. На каменната стена отпред излязло менюто и той с вик тикнал дулото на ловджийската пушка в думата „изход“.

Илюзията се разпръснала. Нашият човек седял пред кротко бръмчащия компютър, очите му сълзели, клавиатурата под вдървените пръсти била съвсем раздрънкана. Клавишът, който възприемал като спусък по време на играта, бил хлътнал.

Младежът изключил компютъра и заспал както си седял на стола. Дошлите на работа колеги видели, че целият е насинен.

Разбира се, никой не му повярвал, когато разказал за патилата си. Едва привечер, припомняйки си за случилото се, той се сетил за медитационната програма на Дибенко и заподозрял, че има нещо гнило.

След седмица треската обхвана целия свят. Загубите на корпорациите, с изключение на продаващите на пазара компютри и софтуер, възлизаха на милиарди — всички, от програмистите до секретарките, искаха лично да се разходят до киберпространството.

Благодарение на Дибенко програмата беше кръстена „дийп“ и започна своето шествие по света. Тепърва предстояха изследванията, в които се доказа, че към седем процента от хората са неподатливи на дълбината, а прекарването на повече от десет часа дневно във виртуалността може да доведе до нервни разстройства и псевдошизофреничен синдром. Оставаше един месец до първата смърт във виртуалността, когато възрастен мъж, чиито изтребител бил изпепелен по време на космическа схватка над планетата на разумни виолетови влечуги, починал от инфаркт както си седял пред компютъра.

Това вече не можеше да спре или уплаши никого.

Светът се потопи в дълбината.

„Майкрософт“, „Ай Би Ем“ и компютърната мрежа „Интернет“ създадоха Дийптаун.

Главното предимство на дийп-виртуалността бе простотата. Няма нужда да се изрисуват с подробности зданията и дворците, човешките лица и частите на машините. Само контури и дребни, познати елементи. Кафява, разделена на правоъгълници стена: тухлен зид. Синева високо горе: небе. Сини панталони: дънки.

Светът се гмурна. И нямаше намерение да се връща на повърхността. В дълбината беше доста по-интересно. Нищо, че оставаше достъпна не за всеки — интелектуалният елит се закле във вярност към новата империя.

Към дълбината…

11

Чак в полунощ успях да изчистя компютъра от картичката-вирус и опаковах получения файл — сега той ще изглежда във виртуалността като обикновена дискета. Главата вече не ме болеше, изобщо не ми се спеше. Кой от обитателите на Дийптаун спи през нощта?

— Вики, презареждане — изкомандвах аз.

Замисленото женско лице върху екрана се смръщи.

— Наистина ли?

— Разбира се.

Екранът леко помръкна, изображението се размаза. Компютърът запримигва с индикаторите на твърдия диск, започна да се презарежда. Машината ми е слаба работа, „пентиум“, но сърце не ми дава да я заменя с нещо по-добро. Старият кон не разваля браздата.

— Добър вечер, Льоня — каза Вики. — Готова съм за работа.

— Благодаря. Свържи се с Дийптаун… през обичайния канал.

Модемът затрака, набирайки номера. Нахлузих шлема, седнах.

— Свързване на двадесет и осем и осемстотин, каналът е стабилен — каза Вики.

— Пускай дийпа.

— Изпълнено.

Синева, бяло избухване в центъра на екрана, а после — дъга от цветове.

Как си успял да създадеш дийп-програмата, Дима? С тази твоя разклатена психика, дилетантски познания по психология и най-елементарни знания в областта на неврофизиологията? Какво ти е помогнало?

Сега, когато си богат и известен, какво се опитваш да направиш? Да проумееш собственото си прозрение или да измислиш нещо още по-невероятно? Или просто развратничиш и пафкаш трева за свое собствено удоволствие? А може би бродиш по цели дни и нощи из улиците на Дийптаун и гледаш какви си ги надробил?

Бих искал да знам това. Но не и да се озова на твоето място. Защото ти си просто обикновен жител на виртуалността, с всичките ти милиони и прототипа на „осмицата“, който ти служи за домашен компютър. Дълбината те държи също толкова здраво в хватката си, колкото и онзи програмист от затънтената руска провинция, който месеци наред спестява пари, за да посети Дийптаун.

Ти не си дайвър, Дима. И затова аз съм по-щастлив от теб.

…Стаята е същата, но зад прозорците присветват реклами и тихо бръмчат коли.

— Наред ли е всичко, Льоня?

Озъртам се.

— Да. Отивам да се поразходя, Вики.

Взимам от бюрото дискетата с файла-плячка, скривам я в джоба. Сред десетината книги и купчинката CD-та на рафта се мъдри плеърът. Пъхам вътре диска на „ELO“, слагам слушалките и го пускам да свири. „Roll Over Beethoven“. Точно това, което се искаше. Под съпровода на бодрите звуци излизам от жилището и заключвам вратата.

Този път няма бръмбарчета. На тротоара вдигам ръка, спирам такси. Сега ми се пада възрастен шофьор — пълен, много интелигентен мъж.

— Компанията „Дийп-разводач“ ви поздравява с добре дошли, Льоня!

Кимам, качвам се.

— Към ресторанта „Трите прасенца“.

Водачът кимва, този адрес го знае. Пътуваме бързо и след два-три завоя се озоваваме пред странна постройка от камък, дърво и сламени рогозки. Влизам в познатото до болка ресторантче, оглеждам се.

Помещението е разделено на три части — блюдата от източната кухня се поднасят в онази, която е изградена от рогозки, европейските ястия се сервират в каменната третина, а руските, естествено — в дървената.

Не ми се яде. Виртуалната храна субективно засища и, когато съвсем го закъсам с парите, почвам да се храня в „Трите прасенца“. Но сега просто трябва да дочакам партньора си.

Насочвам се право към бара, зад чийто плот стои набит млад мъж, като свалям в движение слушалките.

— Здрасти, Андрей.

Понякога собственикът на ресторанта лично обслужва виртуалните клиенти. Днес обаче случаят е друг. Погледът на бармана живва, но това е чисто механична учтивост:

— Здрасти! Какво ще пиеш?

— Джин-тоник с лед, както винаги.

Гледам как барманът смесва напитките. Тоникът е оригинален швепс, джинът — доста сносен бифитър. Компаниите-производителки на алкохол, разрешават във виртуалността да се използва видът на продукцията им срещу символично заплащане. За реклама…

Пепси-колата е направо безплатна — това беше техния рекламен трик. За сметка на това цената на Кока-колата е същата като в реалността.

И се купува.

Взимам чашата, намирам си свободно място. Наблюдавам посетителите. Винаги ми е било интересно.

Съотношението между мъже и жени е приблизително еднакво. Всички жени са коя от коя по-красиви. И са най-различни: от блондинки скандинавски тип до негърки с антрацитена кожа. Повечето от мъжете са уроди. Не, в действителност не е така. Просто моето подсъзнание забелязва всяка глупост в мъжките виртуални образи — и диспропорцията на прекалено мускулестите фигури, и твърде познатите физиономии на филмови актьори, лепнати върху телата на културисти.

За жените милостиво се прави изключение. Всичките са прекрасни.

Отпивам глътка джин, нехайно се подпирам на плота. Добре.

Нито един истински бар или ресторант не може да се сравни с виртуалните. Тук винаги готвят вкусно. Тук не се налага да чакаш сервитьорите. Конската доза алкохол не предизвиква махмурлук.

Но що се отнася до напиването, няма проблем. Все пак имаме опит в това отношение… и подсъзнанието радостно се гмурва в алкохолната дрога. Може би междувременно организмът започва да произвежда естествени наркотици — ендорфини, не знам. Във всеки случай, след излизането от виртуалността си още пиян, не ти минава веднага.

— Може ли? — до мен сяда някаква девойка. Русокоса, с чиста, малко бледа матова кожа, обикновен бял костюм. На гърдите има медальонче със златна верижка — със сигурност някаква програмка. Симпатично и слава Богу — непознато лице. Или го е конструирала сама, или е използвала рядка картина, а може би е открила в някой филм симпатично личице, което още не е добило известност.

— Разбира се — извръщам се към нея. Барманът вече й подава чаша вино. Чилийско, „Император“. Девойката има добър вкус.

— Често ви виждам тук — информира ме тя.

Дзън-дзън! — в мозъка ми се задейства аларма.

— Странно — отбелязвам аз. — Не се отбивам чак толкова често тук.

— Затова пък аз наминавам постоянно — казва девойката.

Лъжа.

Мога да изляза от виртуалността и да проверя двайсетината снимки, които пазя в компютъра. На посетителите на бара през последните два месеца — винаги е от полза да се запаметяват новите лица.

Но има ли смисъл, след като и без това помня, че никога не съм мяркал това лице…

— Аз нося и други лица — девойката сякаш чете мислите ми. — А вие никога не си го сменяте.

— Това е скъпо удоволствие — започвам да се преструвам на мухльо аз. — Глупаво е да се правиш на Шварцернегер или Сталоун. А нямам пари да платя на специалист.

— Дълбината сама по себе си е скъпо нещо.

Девойката нарича виртуалността дълбина и това ми харесва.

За разлика от поведението й като цяло.

Свивам рамене. Странен разговор.

— Извинете, нали сте руснак? — пита девойката.

Кимвам. Във виртуалността е пълно с руснаци — никъде по света контролът върху машинното време не е толкова хлабав като нашия.

— Извинете… — девойката хапе устнички, личи си, че се вълнува. — Сигурно съм изключително нетактична, но… как се казвате?

Загрявам.

— Не съм Дмитрий Дибенко. Нали точно това ви интересува?

Девойката изпитателно се вглежда в лицето ми, после кимва. Допива виното на екс.

— Не лъжа — меко казвам аз. — Честна дума.

— Вярвам ви — момичето кимва на бармана, след това ми подава ръка. — Надя.

Стискам ръката й и се представям:

— Леонид.

Ето, че се запознахме, сега можем да минем на „ти“. Дълбината е демократична. Прекалено любезният тон тук се възприема като оскърбление.

Девойката отмята назад коси — красив и естествен жест. Подава чашата си на бармана, който светкавично я пълни отново. Обгръща с поглед залата.

— Как мислиш, той наистина ли посещава виртуалността?

— Не знам. Сигурно. Журналистка ли си, Надя?

— Да — тя се поколебава за миг, после изважда от чантичката си визитка и ми я подава: — Ето…

Визитката е пълна — освен интернет адрес, включва и номер на гласовия телефон, име и презиме. Надежда Мещерская. Списание „Пари“. Репортер. „Windows-Home“ мълчи — значи, визитката е чиста, само лични данни, без никакви изненади. Пускам визитката в джоба си и казвам:

— Благодаря.

Обаче отговор на жеста няма да последва, уви. Но Надя не го и очаква.

— Странно нещо е дълбината — подхвърля тя и отпива от виното. — Ето сега аз съм в Москва, ти си някъде в Самара, това момче е в Пенза…

„Момчето“, мязащо на хубавец от мексиканска сапунена опера, забелязва погледа й и гордо вирва брадичка. Да, Надя е доста наблюдателна, той наистина е руснак…

— Това там е тълпа американоси — без грам уважение продължава Надя, — ей онзи образ сто на сто е японец… нали виждате какви очи си е нарисувал? Всяка нация си има своите комплекси… И така ние се превземаме в несъществуващ ресторант на чаша измислен алкохол, стотици компютри смучат енергия, процесорите се пънат и прегряват, по телефонните линии текат мегабайти безсмислена информация…

— Няма безсмислена информация.

— Да, може би — Надя ми хвърля бърз поглед. — Тогава нека я наречем неактуална. Това ли е новата ера на световните технологии?

— А ти какво очакваше? Обмяна на файлове и разговори за честотите на процесорите? Все пак сме хора.

Надя се мръщи.

— Ние сме хора на новата епоха. Виртуалността може да промени света, а ние предпочитаме да й слагаме маската на старите догми. Използването на нанотехнологията за имитация на алкохолни питиета е нещо по-лошо от забиването на гвоздеи с микроскоп…

— Ти си александристка — досещам се аз.

— Да! — леко предизвикателно отговаря Надя.

Александристите са последователи на един петербургски писател-фантаст. Те или се бореха за срастване на човека с компютъра, или очакваха от виртуалността някакви немислими блага.

— Какво търсиш тогава в подобно абсурдно заведение? — питам.

— Търся Дибенко. Много ми се иска да го попитам… така ли си е представял всичко? Правилно ли е случващото се, от негова гледна точка.

— Разбирам. Но нима не ти харесва тук?

Надя повдига рамене.

Аз се пресягам и докосвам лицето й.

— Топлата длан, тръпчивото вино, прохладата на вечерния бриз и ароматът на цветята, луната и пясъкът, който боцка босите ти стъпала — нима не харесваш всичко това?

— За това съществува реалността — тя ме поглежда в очите.

— А често ли се случва всичко, което изброих, да съвпадне в реалността? Тук е достатъчно да отвориш вратата — кимвам към едва забележимата вратичка в „японската“ третина на ресторанта — и нещата се уреждат. А на теб никога ли не ти се е искало да стоиш в студена есенна утрин на горска поляна над стръмния бряг на реката и да пиеш горещ глинтвайн от тумбеста чаша… и наоколо да няма жива душа…

— Собственикът на този ресторант е романтик — казва Надя.

— Разбира се.

— Леонид, всичко, което изброи, е точно така. Но мястото на тези удоволствия е в реалността.

— Реалността не е толкова достъпна.

— Както и дълбината, Льоня. Не знам откъде намираш пари за постоянните си посещения тук, не е и моя работа. Но милиарди хора никога не са били в дълбината.

— Милиони хора не са виждали телевизор.

— Виртуалността не трябва да бъде ерзац на реалността — убедено казва Надя.

— Да, разбира се. Да превърнем просяците и недъгавите в информационни банки, да станем импулси в електронната мрежа…

— Леонид, ти си запознат с учението на александристите само от слухове — убедено казва Надя. — Посети някой път нашата църква.

Свивам рамене. Може и да се отбия. Но в дълбината има много интересни места. За всичките няма да ми стигне животът.

— Аз тръгвам — Надя става. Хвърля на плота дребна монета. — Днес имам още половин час време… трябва да ходя на още две-три места.

— В търсене на Дибенко? — кимвам аз. — А може би — топъл пясък, хавайски плаж и червено чилийско вино?

Надя се усмихва:

— Льоня, това вече няма да е работа. Вечерен плаж и вино… ще ми се прииска да има продължение. А виртуалният секс е забавен, но само ако си стоиш вкъщи, в затворената стая. Аз влязох от работата. В стаята има шест компютъра, всичките са заети. Представяш ли си какво шоу ще гледат колегите ми?

Тя е максимално откровена и умна. Добро момиче. Дай боже да е толкова съобразителна и открита и в реалността.

— Тогава успех — казвам аз и кимвам.

— Благодаря, тайнствени чужденецо — Надя се навежда и ме целува по бузата.

— Маркер, Льоня! — шепнат карфиците на раменете ми.

Изваждам кърпичката-вирусояд и изтривам червилото от бузата си. Заканвам се с пръст на Надя:

— Предпочитам да си остана тайнствен, малката.

Изглежда се разстрои. Но успя да се овладее и да разпери ръце, преди бавно да се отдалечи.

Мамка му. Развали купона, глупачко!

Толкова хубаво си поприказвахме…

Изпивам чашата на екс и с щракване на пръсти привиквам бармана.

— Джин-тоник, едно към едно!

Барманът се мръщи, но забърква сместа. Мамка му. Дали да не си поръчам текила с доматен сок — да видим тогава каква физиономия ще направи?

— Льоня?

Оглеждам се.

До мен стои моят приятел — върколакът. Бял костюм, лачени обувки, малко демоде вратовръзка. С леко изопнато лице.

— Привет, Ромка, сядай.

— Коя беше тая мацка?

— Нищо интересно.

Ние, дайвърите, винаги сме малко параноици. Какво да се прави.

Прекалено много са желаещите да разберат истинските ни имена.

Върколакът шумно поема въздух, мръщи се:

— Тя се опита да те маркира!

— Знам. Не се притеснявай, тя е само журналистка.

Ромка сяда, кимва на бармана. Онзи прави ужасна гримаса, но му подава водната чаша, пълна с „Абсолют-пепър“. Мъка ми е дори да гледам как пие Роман. А той леко се смръщва, докато бърше уста и връща чашата.

Може би в реалността е алкохолик?

Не знам.

Крием се един от друг също като от враговете си. Прекалено ценна стока сме. Дълбоководни риби, изроди, блещукащи с магическа светлина, мечта за всяка акула.

— Донесе ли ябълчицата? — пита Роман.

— Всичко е наред — разтварям сакото, пляскам се по джоба на ризата, където лежи дискетата. — Стоката е налице.

Върколакът леко се отпуска.

— А купувачът?

Поглеждам часовника.

— Срещата е след десет минути. Съвсем наблизо, при реката.

— Тръгваме ли? — Роман взима чашата си.

Аз грабвам своята, и двамата излизаме през вратата на ресторанта, пробита в каменната стена. В малкото преддверие казвам:

— Индивидуално пространство за нас двамата. Достъп за човека, който назове кода „сив-сив-черен“.

— Прието — чува се от тавана. Сега няма да видим никой от клиентите на „Трите прасенца“, независимо от броя на пожелалите да се разходят из виртуалното му пространство. Само купувача, на когото предварително съм съобщил кода.

Зад втората врата има гора. Гъста, първобитна, северна. Студеният вятър пронизва до кости, настръхвам. Спътникът ми нехае за студа. Може би шлемът му е по-обикновен — без климатик?

Господ знае…

Печели не по-зле от мен, но може би има огромно семейство. Или наистина е алкохолик, който профуква хиляди в зелено за броени седмици?

Зад гърба ни има малка каменна къщичка, така изглеждат „Трите прасенца“ от тази страна. Тръгваме по тясната пътека, като посръбваме от чашите.

— Обичаш ли перцовка? — питам между другото върколака.

— Да.

Сухо и без коментари. Бих искал да знам кой си ти в действителност, Роман.

Но това е невъзможно. Виртуалността е жестока към непредпазливите.

Излизаме при реката. Стръмен склон, обрасъл с ниски бодливи храсти. Вятърът е толкова силен, че примижавам. Небето е покрито с облаци. Не може да се каже, че реката е планинска, но е бистра, с много прагове. В далечината се вие ято едри птици — не знам точно какви са, те никога не се доближават. На ръба на склона е сложена маса с бутилки джин, тоник и „Абсолют-пепър“. Има и никелиран термос, знам, че е пълен с глинтвайн. Хубав е — с канела, ванилия, мускатово орехче, пипер, кориандър. До масата са оставени три плетени стола. Сядаме един до друг, гледаме реката.

Красиво е.

Бяла пяна върху камъните, студен вятър, пълна чаша в ръце, синкави облаци, които се кълбят над главите ни. Утре сигурно ще завали сняг. Но във виртуалността няма „утре“.

— Бих искал да знам — отпивам глътка — откъде е взета тази река.

— Не съм виждал по-красиво място в живота си… — със странен тон произнася върколакът.

Ето така е винаги. Всеки си има своите асоциации и аналогии. Очевидно за Роман този пейзаж означава нещо. За мен е просто красив.

— Бил ли си тук?

— Донякъде да.

Интересно.

— Що за птици са това, Роман?

— Харпии — без да гледа, отговаря той. Мляс — и чашата му е празна.

Но той все едно не се напива.

Как мразя тайната, която ни заобикаля. Страхуваме се един от друг. Страхуваме се от всичко.

— Времето е приятно — подхвърлям напосоки.

— Тази година лятото е доста снежно… — казва върколакът. И ме гледа с ирония. Той познава тази местност. Тя откликва на нещо в душата му.

Не ми е писано да разбера на какво точно.

Наливам си глинтвайн в масивната глинена чаша. Вдишвам аромата. Снежно лято? Така да е. Няма нищо по-хубаво от лошото време.

— Пушиш ли трева, Льоня? — Роман ми подава табакерата.

— Не.

Сигурно наистина е алкохолик и наркоман…

— Разправят, че е доста по-безвредно от алкохола и цигарите.

— Разправят, че в Москва дояли петлите.

Роман се поколебава, но запалва.

Мамка му. Доводите на Надя започват да ми изглеждат недотам налудничави.

Аз си пия греяното винце с подправките, Роман си пуши хашиша. След две минути с щракване на показалеца изстрелва недопушената цигара долу и казва:

— Детска играчка. Сипни ми малко вино.

— Това е глинтвайн.

— Не е ли все тая, да го…

Сега и двамата си пийваме греяно винце с подправки. Роман кимва:

— Рулез!

Кимвам в знак на съгласие. „Рулез“ — това е нещо хубаво. Студена бира, компютър седмо поколение, красива девойка, успешно обезвреден вирус… глинтвайн.

Седим на пъпа на склона и ни е хубаво.

— Какво имаше в ябълчицата?

— Ново лекарство против настинка. Много ефикасно.

Роман се мръщи.

— Заслужава ли си шестте бона?

— Заслужава си стоте бона.

— А… — лицето на Роман се променя.

— Нека първо дочакаме купувача.

Върколакът кимва:

— Операцията е твоя, ти решаваш.

Купувачът се появява след десетина минути, когато вече съм се попритеснил. Познавам го само под прякора Печения, а той мен като Стрелеца. Купувачът е спретнат и не бие на очи — обикновен костюм, незапомнящо се лице. Млад момък с дипломатическо куфарче в ръце.

— Добър вечер, Стрелец! — казва ми той. Гласът е прекалено монотонен — Печения комуникира през програма-преводач.

— Добро утро — отвръщам, поглеждайки часовника си. Играта е взаимна. Не е малко да изчислиш какво е индивидуалното време на един дайвър, в кой часови пояс живее.

— Толкова ценя хумора ви… — Печения сяда на третия стол, питащо ме гледа: — Узря ли реколтата?

— Тежки се оказаха ябълчиците — изваждам дискетата, слагам я на масата. — Честно казано, очаквах благодарността да е по-голяма…

— Нали сме се разбрали? Шест хиляди долара.

Разпервам ръце.

— Вие твърдяхте, че не струвало повече.

— А нима вие сте на друго мнение?

— Разбирате ли, господин Шелербах…

Печения трепва.

— Сбъркали сте поне с една нула отзад. Настинката е нещо дребно, разбира се… но кой обича да се търкаля в леглото със сополив нос?

— Лично аз не обичам — лицето на Шелербах Печения се променя. Сега е възрастен мъж с волева, но изнервена физиономия. — Аз обаче смятах, че думата на дайвъра е хвърлен камък.

— Така е, не отричам. Ще ви дам файла — с едно щракване пращам дискетата в другия край на масата. — Но следващия път никой дайвър няма да си мръдне пръста заради вас. Вие нарушавате нашата етика, господин Шелербах. Трудът се заплаща според неговата сложност.

Шелербах взема дискетата и замира. Аз си пия глинтвайна и го наблюдавам. Върколакът мълчи. Операцията е моя.

Най-после Шелербах приключва с източването на файла и погледът му става смислен.

— И така? — питам аз.

— Петдесет — казва Печения.

— На всеки?

Той мълчи — много, много дълго. Това са пари. Живи, пълнокръвни, пари, които са необлагаеми, които са дошли отникъде и пак там ще отидат.

— Вашата сметка.

Подавам му листчето с банковата ми сметка в Швейцария.

— Отрицателни проценти… много сте предпазлив, господин дайвър…

— Нямам друг изход, Петер…

Предава се. Аз знам истинското му име, а той моето — не. Банката няма да ме издаде никога. Дори ако международният трибунал ме обяви за канибал и ме признае за виновен в геноцид.

Точно затова се плащат отрицателните проценти по сметката.

За пълна безопасност.

— По петдесет на всеки. Правя жест на добра воля, господин дайвър!

— Прекрасно.

За няколко секунди в моята сметка се преливат сто хиляди долара. Това е много. Страшно много.

Години спокоен живот във виртуалността.

— Ще се съгласите ли да си сътрудничим и занапред?

Вземам чековата си книжка и с удоволствие разглеждам цифрата. След това попълвам чек за петдесет хиляди на върколака.

— Напълно е възможно.

— А какво ще кажете за постоянен договор?

— Не.

— От какво толкова се страхувате, дайвър? — в погледа на Шелербах има любопитство.

От какво се страхувам?

— От имената, Петер. Истинската свобода винаги върви в комплект с тайната.

— Разбирам — съгласява се Шелербах. Поглежда към Роман: — И вие ли сте дайвър? Или сте само крачещ комплект вируси?

— Дайвър съм — казва Роман.

— Какво пък… успех, господа… — Шелербах прави крачка назад. Спира се: — Кажете… какво е да си дайвър?

— Много е просто — отговаря Роман. — Трябва да си наясно, че всичко наоколо е игра. Фантазия.

Шелербах кимва, разперва ръце.

— Уви, не става…

Тръгва си по пътечката, ние го изпращаме с погледи. После напълвам чашите.

— За успеха!

Роман явно все още не е оценил мащаба на случилото се. Мълчи, върти чашата си:

— Льоня, кажи, щастлив ли си?

— Разбира се.

— Големи пари… — Той разглежда чека, после решително вдига чаша: — За успеха!

— За него — съгласявам се аз.

— Нали няма да изчезнеш от дълбината?

— Не.

Роман кимва, с явно облекчение. Отпива от виното и казва:

— Знаеш ли, с теб е интересно да се работи. Ти си… необикновен.

За миг ми се струва, че се приближаваме до онази немислима граница, отвъд която дайвърите се разкриват един пред друг.

— Същото важи за теб, Рома.

Върколакът става. Рязко, поривисто.

— Време е да тръгвам… имам посещение…

Той се стопява във въздуха, чашата пада и се търкаля със звън и подскоци.

— Успех, Роман — казвам в пустотата.

Самотата е обратната страна на свободата.

Аз не мога да имам приятели.

— Сметката! — изричам злобно в пустотата. — Сметката, по-живо!

100

Най-лошото е, че не ми се спи. Сигурно, защото денят бе прекалено успешен.

Връщам се в ресторанта. Част от клиентелата се е сменила, компанията американци продължава да се смее на шегите си.

Трябва да се поразходя.

На излизане от „Трите прасенца“ се поколебавам дали да не хвана такси, после тръгвам пеша. Лека-полека се отдалечавам от центъра, движа се към руските форум квартали.

Според мен това е едно от най-интересните места във виртуалността. Място, където просто можеш да си поговориш.

За каквото си искаш.

Дълга редица от сгради, всяка в свой си стил, между тях — градинки и площадки, пълни с хора или пусти. Разглеждам табелките, хитри са. Част от надписите са ясни, някои обаче са с подчертано мъгляво съдържание.

„Вицове“.

„Лаф да става“.

„Сексуални приключения“.

„Странно място“.

„Овесът си расте!“

„Книги“.

„Бойни изкуства“.

Хората идват тук да си общуват на конкретни теми. Това са отгласи от предвиртуалната епоха. По-нататък започват по-солидните клубове, където може да се получи консултация по технически въпроси, да се поспори за програмното осигуряване и даже да се купят на безценица крадени програми. Но мен това не ме интересува.

Свивам в градинката с табелка „Вицове“ на портала. Както винаги е навалица, шумотевица и пълен хаос. Градинката прилича на парк на културата от шейсетте години. В ъгъла тихо свири малък оркестър — личи си, че не е истински, на пейките са насядали хора, които пият бира и си приказват. Настанявам се отстрани.

На мъничката дървена естрада се качва момък с джинси и снежнобяла риза. Абсолютно безличен. Към него се отправят лениви погледи.

— Излиза Щирлиц от къщи… — подхваща той.

Хлапачката до мен изсвирва и замерва момъка с бирена бутилка. Напълно я разбирам. Деветдесет процента от вицовете, които се разказват тук, са стари. Този клуб е любим на новаците във виртуалността… още не разбрали истината, че няма нищо ново под луната… Само половин час престой тук е достатъчен, за да повярваш, че Каин е убил Авел именно защото последният е обичал да разказва изтъркани вицове.

Въпреки освиркванията и крясъците момчето все пак успява да разкаже вица и избягва от трибуната, като се озърта изтормозено. Някой самотно го аплодира. Да се не надяваш…

Оглеждам се в търсене на бара. Той е далеч, в другия край на градинката. Хлапачката мълчаливо ми подава бутилка бира.

— Благодаря… — казвам аз и отпивам една глътка. Студената „Хайнекен“ веднага подобрява настроението ми.

На трибуната се изкачва още един образ. Притежава доста повече индивидуалност, кой знае защо ми мяза на прибалтиец. Има мошеническо изражение, което ме кара да застана нащрек. Момъкът поглежда косо мъничката кабинка в ъгъла на сцената.

— Господа! — изкрещява той. Наистина е прибалтиец, освен ако моето подсъзнание не си е измислило акцента. — Фирмата „Литокомп“ има честта да ви предложи на най-ниски цени…

Аха. Всичко е ясно.

Аз също поглеждам кабинката — укритието на модератора. Във всеки клуб има човек, който бди за спазването на реда и за това разговорите да съответстват на разрешената тема. Въпросът е само дали модераторът си е на мястото, или ще реагира със закъснение…

На мястото си е.

Вратичката на кабинката се отваря и оттам мързеливо излиза набит мъжага с огромно, зловещо устройство в ръце. Прибалтиецът го забелязва и минава на скоропоговорка:

— …хард дискове „Куантум лайтинг“, „Уестърн диджитъл“…

— Off topic1! — лениво, но с глуха злоба произнася модераторът и бързо вдига пушкалото. Присъстващите притихват и с наслада наблюдават зрелището.

Цевта подрипва и към търговеца със свистене полита нещо кръстоподобно, яркочервено и светещо. Прибалтиецът прави опит да се сниши, но уви. Модераторите не пропускат целта. Върху ризата на търговеца цъфва огнен кръст или „плюс“, както е прието да се казва. Три такива плюса завинаги ще го лишат от право на достъп до клуб „Вицове“.

Тълпата одобрително цвили.

— А може така да му почваше вицът? — провиква се някой от мястото си. Модераторът му се заканва с пръст и се прицелва повторно. Прибалтиецът прекратява безполезните си опити да изчегърта сияещия плюс от ризата си, скача от естрадата и хуква.

— Пречукай го! — подкокоросват модератора, но днес той е милостив. Замята на гръб плюсомета и се прибира в кабинката си, която прилича на селски клозет.

— „Литокомп“… — замислено казва съседката ми. — Трябва да проуча цената, време е да си сменям харда…

Какво пък, търговецът поне нещо постигна. На сцената излиза още един зажаднял за хумор.

— Веднъж Мечо Пух и Прасчо…

Става ми непоносимо скучно.

Защо във виртуалността са толкова популярни вицовете за Щирлиц и Мечо Пух? Това е някаква психологическа аберация…

— Благодаря за бирата — казвам на момичето, ставам и се измъквам от градинката.

Настроението ми не че е лошо, а по-скоро странно. Бродя покрай клубовете. През прозорците с решетки на клуб „Бойни изкуства“ се вижда как крехък момък с азиатска външност демонстрира някакви сложни движения. В лятно кино „филми“ импозантен мъж енергично жестикулира, застанал до екрана. Надниквам и чувам: „Кич. Този филм е отвратителен кич!“.

Скучно е, господа…

Може би александристите са прави. Превърнали сме виртуалния свят в пародия на реалния живот.

А пародиите никога не са по-добри от оригинала. Задачата им е друга — да осмеят, да покажат колко е нелеп и абсурден първоизточникът.

Но ние не можем да променим света. И тази пародия е лишена от смисъл. Тя не е лъвски скок напред, а само крачка встрани.

— Вики…

— Слушам те, Льоня.

— Повикай ми такси…

— Добре.

Може би си струва да се разходя из града. И най-после да посетя центъра за забавления.

Колата на „Дийп-разводач“ спира да мен, отварям вратата, сядам. Водачът е някакъв нов, непознат модел. Брадат мъж с окъсана фланелка и татуирани рамене. На пънкар ли ми се прави тоя?

— Колата сега ще дойде — уведомява ме „Windows-Home“.

И аз загрявам, че шофьорът даже не е произнесъл традиционния поздрав. И че ние вече пътуваме, макар да не съм казал адрес.

— Оттук се минава само по един път — казва таксиджията и се обръща с крива усмивка. Има белег на бузата и гнили зъби. Разбира се, това не е програма, а жив човек.

— Спрете.

— Забранено е — шофьорът се ухилва и продължава небрежно да върти волана.

Ама че номер.

— Вики, изход от виртуалността! — командвам аз.

Няма отговор.

— Програмката ти не те чува — информира ме шофьорът. — Седи мирен, става ли? Така ще е по-добре.

За отвличания във виртуалността още не бях чувал.

— Кой сте вие?

Брадатият само се усмихва.

Разбира се, аз имам изход. Недостъпен за обикновените жители на Дийптаун.

Да изляза от дълбината самостоятелно и да прекъсна връзката.

Само че дали не целят точно това? Да получат разписка, че съм дайвър. И да прекъсна връзката, когато се намирам в „кола“ — транспортна програма, която е напълно възможно да проследява телефонните линии?

И защо днес влязох от основния си адрес, чрез който установяването на самоличността ми е задача за дилетанти?

— Какво искате?

Водачът ме игнорира. Но и не отмества погледа си, изучавайки ме с любопитството на ловец, прострелял жар-птица.

— Сам си го изпроси — казвам аз, като гледам да не изпадам в паника. И изваждам револвера.

Шестте куршума са шест различни вируса. Оръжието е слабо, но аз разчитам на разнообразието на зарядите. Възможно е и защитата на похитителя да не издържи.

Три куршума го пронизват, без да намерят целта. Добър антивирус, не позволи да бъде видян компютърът му. Един се сплесква и пада на пода — вирусът е ликвидиран. Другите два патрона дори не стрелят — те са обезвредени още в барабана.

Така значи.

Без особена надежда удрям водача с дръжката — това също е слаб вирус, той зашеметява простички програми от типа на „Дийп-разводач“. Но ефект, разбира се, няма.

— Кротувай — съветва шофьорът, като наблюдава как дърпам дръжките на вратата. Всичко е затворено здраво, така че се примирявам.

В края на краищата, информацията никога не е излишна.

Пътуването продължава. Още веднъж се опитвам да се свържа с Вики — никакъв ефект. Блокиран е гласовият канал за връзка.

Дълбина-дълбина, не съм твой…

На екраните на шлема се вижда купето на колата. Леле, колко гот е изпипано. Като на истинска спортна „Ланча“ е.

Сложих пръсти на клавиатурата, набрах няколко команди, натиснах „Enter“.

Получи се.

deep

[Enter]

Отново съм в колата. Шофьорът с безпокойство се извърта към мен. Аз замислено въртя в ръце револвера — той е зареден отново. А джобът ми е провиснал от тежестта на граната.

— Колетче ли получихте? — пита шофьорът.

Сега е мой ред да играя на мълчанка.

— Интересно по какъв начин?

— Ако ми свършат патроните, приятелю, това е недвусмислена заповед да се попълнят запасите.

В тона ми прозира самодоволството на дребен хакер. Версията е правдоподобна. Това, че компютърът е заредил револвера с нови вируси, не ме разобличава като дайвър.

Шофьорът размишлява.

— Дай да изчакаме със стрелбата, а?

Неопределено повдигам рамене. Брадатият успокояващо казва:

— Пристигнахме.

Колата наистина е спряла до непознато здание. Сив куб без прозорци, единствена врата, много широка, като на гараж, и прекалено бронирана, сякаш те предупреждава — влизането без разрешение ще е трудно. Такива здания крият или банални складове със стоки за масова употреба, или разкошни апартаменти.

— Да тръгваме? — предлага водачът.

Мълча.

Брадатият мълчаливо дава газ и колата подскача право към вратата. Секунда преди сблъсъка тя се отваря и ни пропуска вътре.

Това наистина е склад.

Рафтове покрай стените, кутии с ярки етикети на известни фирми. Страшно много хубава стока. Или сме във филиала на крупен дилър, или — което е доста по-вероятно — в свърталище на крадци.

Вратите вече са разблокирани. Сега функциите на колата се изпълняват от стените на това помещение. Връзка с Вики все така няма.

— И така? — измъквайки се от „Ланчата“, питам аз. — Какво искате?

Водачът гледа покрай мен. Това е глупаво, но аз се обръщам.

В ъгъла на склада стои човек без лице.

Черен шлифер до пода, на гърдите — сребърна карфица във вид на роза, къдрава коса — някак пепелява, но изглежда съвсем естествено. А вместо лице — сива мътилка, нещо като кондензирана мъгла. Тези фокуси са забранени по улиците на града, но не и вкъщи. Само че защо ще го правиш? Ако не искаш да те разпознават — вземи си стандартно лице от комплекта на „Windows-Home“ или на друга операционна система. Там ги има колкото си искаш.

Но липсата на лице, съчетана с толкова необичайно облекло, си е чиста глупост.

Макар че е ефектно.

— Остави ни, Семьон — казва човекът без лице.

Водачът кимва, обръща се и потъва сред лабиринта на рафтовете. Крачките му постепенно затихват и аз забелязвам, че тук има прекрасно ехо.

Вероятно за да не можеш да се придвижваш незабелязано.

— Ти си дайвър — казва човекът без лице.

Ама разбира се. Традиционното за деня — пак се опитват да ме изловят. За трети път.

Бог обича троицата…

— Възможно е. А вие вероятно сте Бил Гейтс — отговарям.

Дори да се усмихва, няма никакъв начин това да се разбере.

— Възможно е.

Да бе. Ще тръгне собственикът на „Майкрософт“ да излавя дайвъри из мрежата. Първо, той прави пари по по-традиционни начини и второ — не говори руски. Макар че… кой знае доколко съвършени са програмите-преводачи? Дървените интонации са пасиви, присъщи на масовите и евтини програми.

— Хайде стига сме се будалкали — казвам аз. — Решихте, че съм дайвър, нали? И ме домъкнахте при себе си за разпит. Боя се, че ще се разочаровате.

— Днес сутринта двама хакери, единият от тях — несъмнен дайвър, открадват в квартал Ал-Кабар файл с технологията за производство на ново лекарство — човекът без лице е търпелив и педантичен. — Не знам колко им е било обещано за работата, но за щастие господин Фридрих Урман уведомил дайвъра, че точната цена би била сто хиляди. По-нататък следват психологически допускания. Например, че дайвърът ще се отърве от горещата информация незабавно. Например, че ще поиска от купувача именно сто хиляди. Например, че ще преведе парите в много надеждна сметка.

Не, не може да бъде… В банките работят професионалисти. Не биха могли да ме проследят.

— Да допуснем също така, че двамата хакери си разделят поравно получената сума. И тук вече става интересно, приятелю мой. Трансферът на пари от една банка в друга е нещо, което в Дийптаун се случва всяка секунда. Но трансферът именно на петдесет хиляди… и то между частни лица… Номерата на сметките остават тайна, но мястото, където е направена подялбата, е по-установимо. Следите ли мисълта ми?

Така значи. Всичко е много просто.

Бройкали са ме още от „Трите прасенца“. Роман си отиде моментално, а пък аз реших да се поразходя.

Сега ще си плащам за глупостта.

И за какъв дявол разделих с него парите поравно?

— Много интересна история. И какво общо има с мен?

Макар събеседникът ми да няма лице, аз знам, че той се усмихва.

— Трябва да се губи достойно, господин дайвър.

Аз още не съм загубил, но той не го знае…

— Разбира се, дайвърът е дайвър, защото не могат да го изловят във виртуалността — казва човекът без лице. — Какво са за вас програмните бариери? Съсредоточавате се — и шмуг вкъщи… за да се изключите ръчно.

Аха. Благодаря за съвета. Тъкмо тогава ще ме проследят, в момента на прекъсването на връзката…

— След денонощие, когато на компютъра ми се задейства таймерът за безопасност — крещя аз — блестящата ви идея ще се разпадне на прах и ще съжалите за глупостта си! Аз съм честен човек, плащам си данъците! Ще вдигна на крака цялата полиция на Дийптаун!

— Възможно е, въпреки че вероятността е нищожна — казва човекът без лице. — Какво пък, ако се убедим, че сте честен хакер — в последните думи има голяма доза сарказъм, — към вас няма да има никакви претенции.

— Ще ви изловят! — заплашвам аз. — И тогава ви чака вечна екскомуникация!

Най-страшната заплаха за жителите на Дийптаун е екскомуникацията. Трудно се живее без виртуалността, ако поне веднъж си я посетил.

— Едва ли.

Човекът без лице разтваря шлифера си с жест на опитен ексхибиционист. Върху опакото на шлифера има кръгъл диск с цветовете на дъгата. Въртяща се и блещукаща спирала на син фон.

Ново двайсет. Той е от полицията. Най-малкото с чин комисар, щом има дъгоцветна значка.

— Хайде, хайде… — казвам аз с отмалял глас. — Знаех, че ченгетата са говеда, но чак толкова…

— Първо ме изслушайте.

— А какво друго ми остава? — крещя аз — Какво?

Хващам револвера и забивам в стената и шестте куршума. Шест рикошета. По рафтовете се взривяват и лумват кутиите със софтуер. Под тавана със свистене оживяват пръскачките на противопожарната система и след секунда вирусите са обезвредени.

— Стига истерии — казва човекът без лице. Май с леко съмнение в гласа.

Замервам го с револвера, който прехвърча през него и пада при стената.

— Да ви успокоя ли?

Тонът е леден и не предвещава нищо добро.

Сядам на пода, хващам се за главата, шепна:

— Гадове… гадове… долни пръчове…

— Хич не ни пука за твоите игрички в дълбината, дайвър. Кражбата е лошо нещо, но беше крайно време някой да натрие вирнатия нос на Урман.

Тихо хленча и се поклащам като махало.

Човекът без лице игнорира спектакъла ми.

— Престъпления е имало, има и ще има. Аз не съм Христос и не претендирам че съм абсолютен праведник. Гоня други задачи.

— Пък аз си имам малък и законен бизнес! Какво искате?

— Така вече е по-добре. Господин дайвър, да сте чували за Изгубения Пойнт? Или за Невидимия Бос?

Виж това не го очаквах — да ме занимават с древни измишльотини. Вдигам глава.

— Пойнт не беше ли старото наименование на низовия потребител на компютърна мрежа?

— Да. Мрежата „Фидонет“… имаше такава.

— Май съм чувал нещо. За момчето, убито от ток, когато било във виртуалността? И за това, че съзнанието му по някакъв начин продължило да живее в мрежата?

— Да. Юношата с бледо лице и обгорели дрехи, който моли срещнатите да предадат на тринайсети московски възел, че пойнт шестстотин шестдесет и шест се е изгубил… Ами Невидимия Бос?

— Дайте ми стол — аз се надигам от студения бетонен под.

— Да тръгваме.

Минаваме отдясно, зад рафтовете с кутии с програмно осигуряване за „Макинтош“. Неликвидна стока, сега почти никой не използва тези компютри. Първо имало хора и неандерталци, после — „Ай Би Ем“ и „Епъл“. Задънените разклонения са нежизнеспособни.

Зад рафтовете има масичка с разхвърляни върху нея книжа и два стола. Сядаме.

— Невидимия Бос е приказка от същите времена — казва човекът без лице. — Босът е по-висша степен в йерархията на „Фидонет“. Именно към него се обръщали желаещите да станат пойнтове, да се приобщят към виртуалността… впрочем, тогава още е нямало виртуалност. Легендата гласи, че понякога чайниците си намирали чуден бос… който им предоставял най-добрите условия — постоянен мрежови достъп, бърз трансфер, връзка с всички клубове… тогава те се наричали ехоконференции.

Неволно кимвам.

— И всичко вървяло добре — човекът без лице май не е забелязал непредпазливостта ми, — докато някой от пойнтовете не научил, че телефонният номер, по който се свързва с боса, не съществува, а лично него никой не го е виждал. След това Невидимият Бос изпратил на всичките си пойнтове писма: — „Защо ме преследвате?“ и изчезнал.

— Навремето имаше богат фолклор — съгласявам се аз. — Спомням си и за побъркания модератор, и за ехоконференцията „Умри тук!“.

— Аз също започнах от „Фидонет“ — казва човекът без лице.

Мълча.

— За разлика от Урман не целя да разкрия самоличността ви, господин дайвър. Но… Знаете ли кое е най-забавното? И аз, и той се нуждаем от вас за една и съща цел.

— За излавянето на Изгубения Пойнт?

Човекът без лице тихо се смее.

— Това е измишльотина… възникнала в точката на пресичане на двете епохи, когато „Интернет“ и „Фидонет“ се превръщаха в единна виртуалност. Сега малко хора я помнят. Само пет години са минали — а колко неща са забравени?

— Нищо не е забравено. Погребано е под по-нова информация, но продължава да живее.

— Все едно е, дайвър, същността не се променя.

— Затова пък днес се роди нова легенда.

— Каква?

— За Човека Без Лице.

Събеседникът ми поклаща глава.

— Едва ли е толкова интригуваща, колкото тази за бледия юноша с димящи дрехи…

И двамата тихо се смеем.

— И така, господин дайвър… Да сте играли „Лабиринт на смъртта“?

— Може би.

— Знаете ли, че им сътрудничат двама дайвъри?

— Допускам…

Даже двама? Сигурен бях, че в „Лабиринта“ се задоволяват с услугите на един спасител…

— Мога да ви дам адресите им… мрежовите, или реалните.

А стига бе!

— Единият е украинец, а другият — канадец. Първият живее…

— Недейте — с известно усилие отговарям аз.

— Колко интересно! Мислех, че разкриването на самоличността на един дайвър е обща мечта! Включително и на самите дайвъри!

— Тази мечта спада към най-гнусните престъпления… според нашия кодекс.

За първи път признавам, че съм дайвър. Но едва ли моят събеседник се е съмнявал в това.

— В „Лабиринта“ възникна проблем… и тези двамата не се справят с него… — Човека Без Лице се пресяга през масата, взема листче, химикал, пише кратък адрес. Добре прави, че не ми дава визитка — не бих взел файл от неговите ръце. — Ето координатите ми. След като посетите „Лабиринта“, предложите на администрацията услугите си, и се опитате да разрешите проблема, се свържете с мен. Търсете… Човека Без Лице.

Не е настроен да уточнява нищо повече. И май изобщо не се съмнява, че ще се втурна към „Лабиринта“.

— Защо да го правя?

Човека Без Лице изважда от джоба на шлифера си малка значка. Тя по нещо прилича на полицейската, само че фонът тази значка е бял, а в центъра няма спирала, а дъгоцветно, изтъкано от най-тънки нишки въртящо се топче.

— Затова.

Значката ляга на масата помежду ни. Гледам я, но не се решавам да я докосна.

Ами ако изведнъж изчезне?

Донякъде това е нещо по-яко от указа „Всичко, което е направено от този човек, е направено за благото на Франция“, даден на лейди Уинтър от кардинал Ришельо.

Пред мен е легендарният „медал за всепозволеност“. Право на всичко, което може да се извърши в дълбината.

Фридрих Урман би отворил вратата и лично би ме изпратил до моста, ако види тази значка.

Вероятно после би наел килъри, за да си разчисти сметките с мен. Но в дълбината би бил крайно учтив.

Досега не бях виждал „медала за всепозволеност“ с очите си. Знам, че навремето такъв е получил Дмитрий Дибенко — за създаването на самата дълбина.

Трябва да направиш нещо жизненоважно за цялото виртуално пространство, за да може от тук нататък всичките ти действия да се смятат за благо.

— Медалът ще ви чака на тази маса — казва Човека Без Лице. — Ще го получите… ако се справите.

Кимвам мълчаливо.

— Имайте предвид, че ще има и други кандидати — информира ме Човека Без Лице. — Ние търсим дайвъри из цялата дълбина. И ще намерим мнозина. И ще ги уведомим за същото, което казахме и на вас.

— Какво става в „Лабиринта“? — питам аз и отмествам поглед от медала.

— Не знам. И точно това ме тревожи.

Позволявам си да се усмихна — чак пък да не знае…

— До този момент всичко, което се случваше във виртуалността, имаше аналози в реалния свят. Развлечения, бизнес, наука, връзки.

Интересно е, че той сложи на първо място „развлеченията“…

— Сега нещо се промени… Пожелавам ви успех, дайвър. Можете да си вървите.

Човека Без Лице кимва към вратата.

— Ще си тръгна по свой си начин.

— Решихте да се разкриете?

— Не, разбира се.

На прощаване поглеждам в мътната мъгла на лицето му.

Дълбина-дълбина, не съм твой…

Свалих шлема и неуверено се пресегнах към модема. Изскубнах телефонния кабел от жака.

— Прекъсване на връзката! — съобщава Вики.

— Зная, момиче.

Ето така, тайнствен непознат. Всичко е много просто. Не стандартно излизане, което може да бъде проследено, а моментално срязана нишка.

Вандалщина, разбира се. За сметка на това липсва обмен на информация между моя адрес и компютъра, в който е моделиран складът.

— Няма тонов сигнал в линията — казва Вики. — Да се провери свързването.

— Изключвай се.

— Наистина ли?

— Да.

Екранът се запълва от небесносиния фон с бялата падаща фигурка.

— Сега можеш да изключиш компютъра — сънено шепне Вики.

Лека нощ, най-вярна от всичките ми приятелки. Щракнах бутона на захранването и тихото бучене на машината замлъкна. После изключих модема. Имам нужда от спокойна нощ, нека пощата изчака до утре. Впрочем, вече е три и половина… небето просветлява.

И много ми се спи. Главата ми бучи от толкова информация.

Смъкнах виртуалния си гащеризон… по дяволите, как смърди на пот, отдавна е за почистване. Пльоснах се върху дивана. Добре, че не го оправих вчера. Станал съм толкова… предвидлив…

Вече от три години, може би…

101

Събудих се в един без четвърт. Включилият се в десет телевизор тихо бърбореше. Изключеният компютър на бюрото укорително мълчеше.

— Добре… — прошепнах аз към тавана.

Заслужава си да сменя апартамента. Да си купя нормален двустаен в центъра, в хубава тухлена къща с изглед към Нева. Не в този ветровит и прогнил пролетарски квартал.

И Вики ще я преселя в ново жилище. Ще купя нова маркова „седмица“ с лицензиран софтуер, няколкостотин мегабайта RAM или просто „мозък“. Освен това холографски терабайтов хард диск, радиомодем, свръхчувствителен микрофон „Сименс“… цветен принтер, не знам за какво ми е, ама нека се намира, нормален скенер вместо ръчно скалъпени, наета телефонна линия от новата АТЦ… по дяволите, и петдесет бона са малко!

Всъщност, защо са ми две стаи? И без това кухнята ми е празна, отдавна съм преместил в стаята хладилника и микровълновата печка, а ми е по-близо да си наливам вода от чешмата в банята.

Решено — ще спретна ново жилище на Вики. Няма да ме е срам да каня приятели.

Станах, дотътрих се до хладилника, извадих кутия бира. По принцип не пия преди дванайсет, но вече наближава един. Колко навреме се събудих!

Инак леката биричка „Schultheiss“, с която започвам деня, ми се струва почти силна. И така, сбогом, „Амстердам-Навигатор“ и „Бавария-86“, верни приятели на бедния хакер. Само „Гинес“, „Хайнекен“, „Килкени“… А вместо белгийски варен салам — истински московски деликатеси. Освен това… ами, ще си купя кафеварка, например. Писна ми от нес кафета.

Докато се бръснех — за пръв път от два дни, — силно се порязах и фантазията ми на новобогаташ ми подсказа да си взема и „Шик-протектор“. Нямах други идеи, ако не се броят хаотичните мисли за допълнителна телефонна линия и нов модем, за да може докато се лутам из дълбината, Вики да точи пощата и да изпълнява прости задачи.

Всъщност, това все пак си е разточителство. Дори Маниака няма втора линия.

Между другото, имам да го черпя с бира. Изглежда вчера наистина ме е спасил от сигурна смърт.

И по-добре е да не отлагам черпнята. Започнах да подозирам, че след седмица ще мога да го почерпя само с „Навигатор“… общо взето и това е силна бира, със специфичен вкус…

Пуснах компютъра, свързах се с Интернет и след десет минути без каквато и да било виртуалност преведох пет хиляди долара в петербургската си сметка. Порових се в гардероба, избрах си по-чиста риза и стари, но прани джинси, мушнах в джоба си паспорта и „Визата“. Какво още? А, да, бирата…

На балкона тъгуваше олющена петлитрова туба. Отвъртях капачката и подуших. Миришеше на прокиснала жигульовска бира. Наложи се да изплакна тубата със студена, после с гореща и пак със студена вода. Пъхнах я в мрежата, закачена на пирончето в антрето още от предишните собственици на жилището — все не ми остава време да изхвърля всички вехтории — и изскочих от къщи.

Колко по-чист и подреден е входът ми във виртуалното пространство! И я няма тази вечна миризма на влажно мазе и бездомни котки!

След като се измъкнах от плетеницата на страничните улички, застанах край пътя и вдигнах ръка. Наложи ми се дълго да стопирам. Най-после една пораздрънкана жигулка благоволи да спре.

— Към банка „Кредо“ — подхвърлих аз.

Колкото и да е странно, шофьорът знаеше пътя.

След около двайсет минути, след като се разплатих с остатъка от налични, под изцъклените погледи на охраната влязох в замъка на явните и тайни капитали. След още двайсет минути, запълнени с всестранни проверки, обаждания до главния филиал и молби за уточняване номера на сметката, служителите на банката станаха по-любезни и ми дадоха хиляда долара. Разбира се, еквивалента им в рубли.

А след още четвърт час влязох в ирландската бирария, бар „Моли“, на улица „Рубинщайн“ трийсет и шест. През деня няма много хора и това ме спаси. Мутрите на входа се бяха отпуснали и при вида на тубата в мрежата направо се вцепениха. Тържествено подминах гишето на гардеробиерната и се озовах в уютния полумрак на полусутерена, след което закрачих към дългия тезгях и се усмихнах на бармана.

Барманът в „Моли“ за щастие е англичанин. Каквото и да си говорим, в тази професия те доста ни превъзхождат. Той се усмихна и въпросително ме зяпна.

— Добър ден, Кристиан — казах. — Може ли пет литра бира?

Явно не беше свикнал да продава бира на литри. Но му бяха необходими само пет секунди, за да се усмихне отново.

— Каква бира?

— Жигульовска.

Дишането на охранителите зад гърба ми — те кой знае защо бяха ме последвали в залата, стана шумно.

— Шегувам се — обясних. — „Гинес“, разбира се.

И подадох на Кристиан тубата.

Самообладанието сигурно е сред задължителните качества на най-добрите европейски бармани. А Кристиан е един от тях. Той небрежно взе тубата, подхвърли я в ръка, сякаш за да прецени вместимостта й и започна да я пълни от лъскавото кранче.

Мутрите зад гърба ми тихо откачаха. Това безкрайно ме развеселяваше.

— Изчакайте да спадне пяната — каза Кристиан със силен акцент и остави тубата на плота. Браво бе, юнак! Рядко ходя в „Моли“ и не бях забелязал колко е в час по въпроса.

— Тогава още една халба за тук — казах аз и се огледах.

Мутрите се престориха, че разглеждат наредените зад гърба на Кристиян бутилки. Така. Докато не се убедят, че съм платежоспособен, няма да мога спокойно да си изпия бирата. Бавно извадих от десния джоб шепа дребни банкноти. Заразглеждах ги. Охранителите пак задишаха на пресекулки.

Мамка му, наистина ли изглеждам толкова зле?

От левия джоб извадих тлъста пачка банкноти по сто хиляди. Сложих триста бона на тезгяха, взех халбата и се обърнах.

Като че ли там стоеше някой? Не, сигурно ми се е привидяло…

Седнал на най-близката маса, аз се насладих кротко и от сърце на бирата, най-хубавата от измислените на този грешен свят марки. После взех тубата от развеселения барман (Не е толкова лесно да ги шашнеш европейците!) и след известно двоумение прибрах рестото. Бирата е достатъчно скъпа.

Виж, в дълбината почти няма разлика в цените на кутия „Бавария“ и „Гинес“ наливно…

Сега успях да по-бързо да стопирам кола — или просто времето бе ускорило хода си? Мушнах се в една раздрънкана „Волга“ и радостно изстрелях заповедта:

— Карай при Маниака!

В мен се вторачиха две много големи и кръгли очи.

— Слизай — също толкова кратко ми предложи шофьорът.

Когато спирах следващия желаещ да спечели нещичко, мислено се подсещах, че не се намирам във виртуалността, където търпеливата Вики ще превърне простата команда в разбираем адрес, а съм в реалния свят.

110

Маниака живее на Василиевски остров. Изкачих се на петия етаж запъхтян — когато е строена тази сграда, асансьорите са били нещо ново — и позвъних на вратата. Едно, две, три… пауза. Едно-две. Дори Маниака да е в дълбината, свързаният с всички кабели в жилището компютър ще се подчини на кодовото позвъняване и ще го изведе от виртуалността.

От вътрешността на апартамента се чуха стъпки. Бързо затулих шпионката с пръст.

— Кой е? — мрачно попита Маниака.

— Да сте поръчвали рекет?

Пауза. Явно Маниака току-що е излязъл от дълбината и не е настроен на вълна хумор.

— Кой е?

— Аз съм, мамка му! — казах и отместих пръста си.

Бравите задрънчаха и Маниака ми отвори. Влязох. Оказа се, че е в облечен на голо виртуален костюм и с пушка-помпа в ръка. Оръжието беше огромно, с него мършавия и тесен в раменете хакер приличаше на дете, което си играе на война. Успях да кажа само:

— Егати.

— Да… тършувах из компа на един тип… едва се отървах — Маниака беше кратък. След като затвори вратата, погледна тубата и със съчувствие попита: — Закъсал си, а?

— Не, не съвсем.

— Имам две-три бутилки „Балтика“…

— Тук има „Гинес“ — гордо обявих аз. Маниака замислено погледна тубата. Подхвърли:

— Извратеняк…

Последвах го в подредената малка кухня и предпазливо попитах:

— А къде е… твоята?

— При техните.

— Да не сте се скарали?

— Защо пък да сме се скарали? — възмути се Маниака. — Щом жената я няма — веднага сме се били скарали. Просто реши да погостува при мамчето си… е, леко се сдърпахме.

— И защо?

— Ами… минах на червено…

Кимнах. Не е лесно да живееш в дълбината и да си женен.

Ама може ли, по дяволите, да се брои за изневяра отбиването във виртуален бардак? Нали там всичко е измислено!

И въпреки това маниашката съпруга се била засегнала…

Седнахме на масата, Маниака се порови в хладилника и извади пакет кренвирши, парче кашкавал, после домъкна от стаята си две огромни глинени чаши за вино. Тържествено ги напълних с бира.

— Няма лъжа, „Гинес“ е… — призна Маниака, докато изписваше с пръст буквата „М“ върху гъстата пяна. — Глей ти…

— За любовта, Шурка!

— Ъхъ — мрачно каза Маниака. Пресуши чашата, изпъшка. — Да. Любовта. Мамка му, дяволът ме вкара в белята! Трябваше да се отърва от опашката си — лепнаха ми се двама ламери… Реших да надникна в „Ягодовата поляна“

— От какъв зор?

— А ти не си ли в час колко са яки охранителните системи на виртуалните бардаци? — изуми се Маниака. — Нали там постоянно клечат сенатори, депутати, бизнесмени… разни богаташи. Отрязваш като с нож пътя на преследвачите.

Поклатих глава. Не знаех. Срам ме е да си призная, но никога не съм се отбивал в тези заведения…

— Ами, реших да изчакам половин час — продължи да разказва Маниака. — Нали не става да стърчиш там сам, като някакъв глупак! Поканих една девойка… седяхме, пихме бира… „Гинес“! — в пристъп на откровение си призна той. — Е, и… някак от само себе си… а в най-интересния момент — фрас! Яко шамаросване! Момичето ме целува, а мен ме боли. После извънпрограмен изход от дълбината… Галка беше изскубнала кабела на шлема от порта.

Наля си още бира. Аз кимнах със съчувствие. Извънпрограмният изход е неприятно нещо.

За недайвър.

— Ще й мине — казах. — Да не е за първи път?

— Тя каза — за последен — мрачно съобщи Маниака. — От година не бях стъпвал в тия бардаци. Дори гащеризонът ми е без секс стимулатор!

— А моят е със — казах. — Само че не ходя по бардаци.

— И напразно. Ходи, докато си млад…

В действителност Маниака е с две години по-млад от мен. Но той е печен хакер, а аз съм обикновен „чайник“. Освен това е женен, при това повторно.

— Добре де, споко. Утре ще се сдобрите.

— Ще се сдобрим — съгласи се Маниака — Но поне днес трябва да разпусна…

Спогледахме се със съучастнически усмивки и отпихме от бирите си.

— Купи на Галка женски гащеризон — предложих. — Замъкни я в дълбината… и ноу проблем!

— Само това оставаше — промърмори Маниака, очевидно притеснен. — Виждал ли си мацки, които са опитали виртуален секс? Нали психиката им… става друга. После никой нормален мъжкар не ги задоволява.

Кимнах, макар че нямах ясна представа какво е жена, луднала по виртуален секс. Мъжете си представях. Мнозина бяха изкрейзили заради това, така че не бързах да опитам. Експериментите със закопнели за авантюри девойки са едно, а с професионалистки от виртуални публични домове си е нещо друго.

— Да пием за здравето — предложих аз.

Пихме и напълнихме чашите за трети път. Тубата се преполови, стана ни по-гот на душите.

— За възел пет-нула-осемдесет и три-двеста и седем… — каза Маниака. — За старото „Фидо“…

Пихме мълчаливо, без да се чукаме. Като за умрелите.

— Нали всичко се променя, Шурка — тихо казах аз. — Имаше „мрежа на приятелите“, лафче за всичко на света, завист към „Интернет“, псуване на „Майкрософт“. А сега няма нито „Интернет“, нито „Фидонет“. Остана само виртуалността. А най-удобната програма за нея са „прозорчетата“.

— Те са халтура — упорито заяви Маниака. — Ти да не би още да юзваш „Windows-Home“?

— Да.

— Може и да си прав — тъжно каза Маниака. — Приятно гласче, съвети относно количеството „мозък“ и качеството на желязото… пфу! Няма нужда да мислиш, мърдаш стрелката по екрана и гледаш картинки!

— А ти все с полуоската ли си играеш?

— Защо да си играя? — възмути се Маниака. — OS/2 е най-добрата операционна система, ако не броим „Юникс“! Онзи ден инсталирах новата версия, програмата е бомба!

— Като се отбия при тебе, все това слушам — казах. — „Инсталирах… новата версия… три дни се трепах с нея…“. А аз от две години съм с „Windows-Home“.

— Всеки с късмета си — призна Маниака. И неочаквано попита: — Слушай, Льоня, а как успя да се вмъкнеш в Ал-Кабар през твоите „прозорчета“?

Отместих поглед.

— Из мрежата плъзна слух, че двама дайвъри са прекарали Ал-Кабар — с подмазвачески тон каза Маниака.

Направих последен опит да отбия топката:

— Защо двама? Един дайвър… и един помощник.

Маниака тихо се засмя.

— Не ме прави на ламер, Льоня. Инак такава честитка ще получиш по пощата, че пак ще се наложи да си преинсталираш целия софт… Дайвърите не взимат обикновени хора за помощници.

Мълчах и го гледах.

— Ясно — каза той. — Какво пък, за успеха. За богатите глупаци и умните хакери.

Чукнахме се.

— Какво имаше там, Льонка?

— Лекарство срещу хрема.

— Сериозно? Яко…

Изядохме по две-три парчета кренвирш, а аз тъжно си мислех, че моята анонимност все пак се е пропукала. Вчера се опитаха да ме хванат три пъти.

А днес просто ме изчислиха.

— Льоня, аз не познавам нито един дайвър — каза Маниака. — И нямам намерение да ги излавям. Нямам никакви комплекси… особено по отношение на приятелите.

— Благодаря — казах.

— Знаеш ли… имам само един въпрос.

На хакерите винаги им се намира по един въпрос. Мислят си, че са способни да попитат нещо такова, след което всички тайни на дайвърите ще бъдат разкрити.

— Е?

— Какво прави един дайвър, когато реши да излезе от виртуалността? Дали просто си помисля: искам, значи, да се озова в реалния свят? Или какво?

— Чувал съм, че един дайвър… — отместих поглед — в този момент промърморва някаква глупава фраза.

— Каква?

— Дълбина-дълбина, не съм твой.

— И това е всичко?

— Понякога добавя: „Пусни ме, дълбина“.

— И това е всичко? — омърлушено пита Маниака.

— Да.

— Колко просто било…

Маниака порови из джобовете си, извади пакет „Лъки Страйк“, запали. С лека обида каза:

— Преди беше лесно. Има хакери, има честни чайници, има ламери. Първите могат всичко. Вторите се учат. Третите са глупаци, с тях не е грях и да се поизгавриш. Ето ти… беше си чайник и такъв си остана!

— Да — съгласих се.

— Но ето че се появи дълбината… изглеждаше, че се сбъдват всичките ни мечти.

Маниака горчиво се засмя.

— А в действителност — ядец. Аз, суперхакерът — предизвикателно заяви той — във виртуалността съм един от милионите! Е, може би съм по-светнат. Все пак имам опит! Но въпреки това… такива неща стават понякога, че…

Замълча, повъртя кренвирша в ръце. После съобщи:

— Тия дни изядох една мишка.

— Какво?!

— Мишка. Компютърна. Е, не самата мишка, тя е твърда… сдъвках кабела.

— Защо? — тъпо попитах аз.

— Случайно. Бях в дълбината. Седяхме с момчетата в „Дъгата“, пиехме бира с пушена рибка… Ами, моята рибка свърши, взех си от чинията на Макс…

— Нали Макс не пие бира!

— Ами той пи „Фиеста“.

— С пушена риба?!

— За да не се цепи от колектива… — Маниака въздъхна. — Изглежда е трябвало далеч да се пресегна… и съм се мръднал рязко в реалността. Излязох — гледам, кабелът на мишката е прехапан! И като че ли е малко по-къс…

— Коремът как е?

— Засега не ме боли…

Напълнихме чашите си. Маниака продължи:

— А „Лабиринта на Смъртта“ знаеш ли го?

— Да — аз тутакси изтрезнях.

— Наскоро реших да се разсея, отбих се право на седемнайсето ниво. Там сега са направили мазало! Не играчка, а плачка… общо взето, затънах.

— Тоест?

— Не успях да премина в следващото ниво. А без това не ти излиза менюто за изход.

— И какво стана?

— Клечах ден и половина вътре — озлобено каза Маниака. — Събрахме се цяла компания… Всеки го застреляха по десетина пъти, после просто се барикадирахме, стояхме в едно мазе, пяхме песни, гърмяхме по изродите, които ни нападаха… докато не ни се задействаха таймерите.

— Трийсет и шест часа ли ти е времето за непрекъснат престой в дълбината?

— Сега е двайсет и четири часа.

— А Галка?

— Ами… тя беше при тъщата… Льонка, а твоя таван за престой колко е?

— Махнах лимита — признах си аз.

— Ясно… дайвър… — Шурка се засмя насила… — По дяволите! Никога не съм вярвал във вас напълно, макар че подозирах!

— Мене ли?

— Разбира се! За чий са му на един чайник бойни вируси и противоотрови?

Понатъжих се. Нещо в отношенията ни се беше променило. И то прекалено рязко. Може би с времето ще отзвучи…

— Въпреки всичко съм си гола вода, Шурка — мога само да излизам от виртуалността. За мене всяка една програма е куп безсмислени символи и стартиращо файлче.

Маниака кимна.

— Разбирам. Но кажи — би ли си сменил мястото с мен? Кое е по-интересно — да създаваш дълбината, или да властваш над нея?

Мълчах.

— Наливай… — каза Маниака с въздишка.

111

Останах при Маниака до късно вечерта. От „Гинес“ минахме на „Балтика“ шести номер, а за десерт Шурка изрови отнякъде кутия „Кроненбург“, останала от Коледата. И ирландската, и петербургската, и френската бира бяха на ниво.

Дълбоко в себе си се радвах, че поне пред някого съм се разкрил. Моите приятели-хакери се делят на две групи — едните пазят тайна до първата бутилка бира, другите след същата бутилка сякаш я забравят. Шурка е от вторите.

Сега поне ще е наясно защо ми е изтрябвал целият вирусен софт, който къде с истина, къде с лъжа изврънквам от него.

Колко по-просто би било, ако дълбината не те засмукваше толкова, мислех си в таксито по пътя към къщи. Колко по-справедливо и лесно.

Нямаше да има делене на късметлии и неудачници, което е неразбиваемо. Нямаше да го има това безумие — великолепни програмисти, неспособни да преминат границата между илюзията и действителността, и некадърници като мене, които не забелязват тази бариера.

Нямаше да я има завистта един към друг — и вечния лов.

Но нима съм виновен? И аз не знам защо става така, каква грешка на съзнанието, а това си е точно грешка — ние сме малцинство — превръща един човек в дайвър. Да не използваш дарбата си е глупаво. Да я предложиш на всички за изучаване е страшно.

Просто така се получи. Някои скачат осем метра на дължина, някои пишат стихове, някои са неподвластни на виртуалността. Но защо сме толкова малко? Толкова сме малко, че не ни смятат в проценти, а на бройки?

— Пристигнахме ли? — пита шофьорът.

— Да.

Платих, слязох и поех към входа, чувствайки се издут като балон. Сега трябва или да си легна, примирен с това, че на сутринта ще съм разнебитен, или да се гмурна в дълбината. Тя добре лекува махмурлука.

На втория етаж на стълбището, където кой знае защо винаги свети лампата, седяха петима тийнейджъри. Играеха карти право на пода и полугласно си приказваха… не, по-скоро не си приказваха, а си ръмжаха. Познавах двама, другите трима ми се видяха непознати. Малка глутница дребни хищници. От тия, дето с кеф разкъсват единаци в тъмните входове. Но тук съм в безопасност. Хищниците не ловуват близо до дупката си.

— Здравейте — измърмори хлапакът, който живее над мен. В същия едностаен апартамент, заедно с родителите си и с по-голямата си сестра, която често се прибира на развиделяване. У нас се чува прекрасно, в течение съм на всичките им проблеми и скандали.

— Привет — казах аз.

— Да ви се намират цигари, Льоня?

Разликата ни е почти петнайсет години, но тийнейджърите ме броят почти за връстник. Може би защото не съм женен и изхвърлям на боклука предимно празни бирени кутии.

— Момент.

Не съм пушач, но вкъщи винаги се търкаля по някой пакет цигари за наминаващите хакери. При тях пушенето е професионално изкривяване.

Хлапето търпеливо пристъпваше от крак на крак пред прага, докато аз оставях тубата, включвах осветлението и се ровех из шкафа.

— Дръж.

Той кимна с благодарност и отвори пакета, а аз махнах с ръка — вземи го целия — и затворих вратата. Хищниците трябва да се подхранват. Съвсем малко. За да не стават нагли и дори в замъглените им от пиене мозъци да се мярка мисълта, че съм „мъж на място“.

Бързо се съблякох, хвърлих дрехите на леглото и влязох в банята. Постоях малко под студения душ.

Не, никакъв сън. Дълбината ме чака.

През целия ден се опитвах да не мисля за Човека Без Лице и за медала на всепозволеността, който стои в склада. Но сега, в тъмнината, когато виртуалността се приближаваше все повече, те не ми излизаха от главата.

Човекът и медалът.

Камшикът и поничката.

Какво толкова се е случило в „Лабиринта“, че не са се справили двама дайвъри? Професионалисти, които работят на постоянен договор, макар и анонимно? И познават „Лабиринта“ до най-затънтеното кътче…

Нещо без аналог?

Много странно.

Избърсах се, хвърлих пешкира в легена с мръсното бельо, върнах се в стаята, щракнах ключа на захранването на компютъра и се заех да намъквам гащеризона си.

— Добър вечер, Льоня — каза Вики.

— Привет, бабче.

Женското лице на екрана се усмихва. Не, сигурно не съм прав. Трябва да сложа друга реакция на думата „бабче“ — лека обида, нацупени устнички, леко отместен поглед.

— Има ли поща?

— Седем писма.

— Чети.

В пощата нямаше нищо интересно. Покани да посетя два нови клуба, ценова листа на някаква малка търговска фирма, писмо от Маниака, изпратено още сутринта…

— Всичко да се изтрие — казах аз и седнах пред компютъра. Забодох щекера на гащеризона, надянах шлема. — Вики, свържи се с Дийптаун… през резервния канал. Личност номер седем.

Вече около три месеца не съм използвал този вход. И „личността“ също — костюм с цвета на стомана, черна риза, шалче, високи кожени обувки, гъвкаво слабо тяло, мургаво тясно лице, коси до раменете, нисък и силен глас.

— Резервен канал, личност седем — потвърди Вики.

Дъга пред очите, фойерверк, ненаситно пламтене на огнена вълна. Дълбината.

Седя в стая кутийка. Креват, бюро с компютър — не моя, а някакъв съвсем абстрактен, врата. Хотел „Началото на пътя“. Тук на безценица наемат стаи онези жители на Дийптаун, които рядко наминават в дълбината.

— Всичко ли е наред, Льоня?

— Да.

Отварям вратата, излизам. Дълъг коридор, от край до край с врати. До едната стои Силвестър Сталоун и с възхита разглежда ръцете си.

— Здрасти, Слай — подмятам, когато го подминавам. Почти е сигурно, че е руснак, и е съвсем сигурно, че е новак.

— Приличам ли? — с надежда пита той.

— Да… — аз се спирам. Бирата ме настройва на доброжелателна вълна. — За първи път ли си в дълбината?

— Къде?… Да… за първи.

— Да се докарваш с външността на известни хора е проява на лош вкус. И признак, че си новак. Опитай се да конструираш своя собствена личност… Вземи си, да речем, „Биоконструктор“ и малко си поиграй.

— „Биоконструктор“ ли? — смутено пита момъкът.

— Да. Проста програма, с руски интерфейс. Търкаля се из всички сървъри, в разделите за новаци.

— Благодаря… — Сталоун се помъква след мен. Забелязвам, че е започнал да се прегърбва, сякаш се стеснява от външността си. Добър признак.

Влизаме заедно в асансьора, спускаме се на първия етаж. Фоайето е достатъчно просторно, в него дежурят четирима портиери и двама охранители.

— Отиди при някой — съветвам аз, — и го помоли да те консултира. Къде да отидеш отначало, как да се държиш…

— Неудобно ми е…

— Неудобно е да бъдеш глупак. Тези момчета са тук точно за целта. На улицата искай съвети от хората с нашивки като отворена длан на ръкавите, това са помощници доброволци. Или от полицаите. Нагласи ли си таймера?

— Да, разбира се! За два часа!

— Чудесно. Отдели четвърт час за разговор с портиера. Ще икономисаш много повече време. Щастливо плаване.

— Щастливо плаване! — възхитено казва след мен новакът. Приятно е да си старо куче.

Подмигвам на портиера, кимвам към „Сталоун“ — току виж вземе се притесни сам да се доближи — и излизам от хотела. Вдигам ръка, моментално спира такси. Това не е реалността…

— Компанията „Дийп-разводач“ се радва да ви поздрави, Стрелецо! — казва шофьорът.

— Към „Лабиринт на Смъртта“ — казвам аз. — До сградата на администрацията.

1000

Има игри. Има и Игри.

Разликата е в дълголетието.

Компютърната индустрия произвежда до хиляда игри всяка година. Както предвидени за дълбината, така и елементарни, за обикновените потребители.

Обикновено играта живее активно около половин година. Разпространява се по законни и незаконни канали. В нея се улавят всички хитрини — и заложените от създателите, и случайните. После умира… като се запазват само при сто-двеста фенове.

Срещат се и изключения — и тогава играта живее с години. Появяват се нови, далеч по-съвършени и красиви игри, но и старата запазва тълпите привърженици.

Има и три изключения, който не умират още от предвиртуалната епоха. „Doom“, „C&C“, и „Mortal Kombat2“. Разбира се, те са се променяли — десетки пъти. Но промените са били по-скоро козметични, отколкото генерални.

„C&C“ е стратегия. Виртуалното й пространство пресъздава цялата планета. На този безропотен полигон нереализирали се Наполеоновци и Жуковци водят безкрайни войни за световно господство, като управляват в несъществуващи щабове измислени армии. Там отеква грохотът на танкови гъсеници и в небето излитат ракети. Разработват се нови, чудовищни оръжия, с атомни взривове се опожаряват до основи световните столици. В тази игра не трябва да си ловък или точен, тук е от значение стратегическото мислене. Казват, че военните много внимателно я наблюдават… и понякога добрите геймъри получават оферти да постъпят на служба в истинската войска. Някои се плашат, но повечето, тъкмо обратното, са привлечени от тази перспектива. И аз съм пробвал тази игра „на войничета“ за възрастни. Според мен тя е безобидна и спокойна. Разкарваш се с красив мундир и разнасяш чашата с кафе из щаба, гъмжащ от дисциплинирани адютанти, и казваш: „А дали да не хвърлим една термоядрена бомба върху Лос Анджелис?“.

През последната година играта леко се промени, сега се започва от лейтенант, който командва малък взвод в тактически операции, изпълнява чужди заповеди и постепенно се издига до поста главнокомандващ на своята страна. Появиха се възможности за военни преврати, предателства, партизанска война „срещу всички“… Не знам, сигурно играта е станала по-интересна. Но аз обичах старите правила.

„Mortal Kombat“ е още по-лесна и обикновена. Това е виртуален бой. Можеш да сложиш една от стотиците готови маски или да измислиш своя, и да участваш в многодневното състезание за правото да се биеш с главния злодей, който мечтае да пороби цялата Земя. Виж, тази игра е извънредно полезна. Никъде другаде не се освобождаваш така пълноценно от излишната пара и отрицателните емоции както на мрачните арени на „Mortal Kombat“, където набиваш пета в противниковото чело или го разбиваш с магически заклинания. Хубава игра. Аз се отбивам да играя един-два пъти месечно, а някои изобщо не напускат бойното поле. Казват, че ако не се злоупотребява прекалено с магията — която, уви, е недостъпна в реалността, — можеш да се научиш добре да се биеш. Но мен това ме съмнява. Все пак едно е „ударът“, усетен с помощта на виртуалния костюм, и друго — истинският прът арматурно желязо, с който са те цапардосали на улицата.

И, разбира се, „Doom“. Същата игра, влизането в която постави началото на виртуалната ера.

Основното й поле на действие се нарича без много усуквания „Лабиринт на Смъртта“. Това наистина е лабиринт — петдесет нива, като част от тях е разположена в сгради и подземия, а друга част — из улиците на Сумрачния Град, подобие на условен мегаполис, завладян от извънземна цивилизация. Дълбина в дълбината, пространство в пространството. Със свои закони и правила.

Играта започва с първото ниво — полуразрушена гара, където геймърът пристига с дрезина, въоръжен с един-единствен пистолет. Гарата е пълна с чудовища — бивши жители на Сумрачния Град, и с други геймъри. Трудно е да се каже кой е по-опасен — чудовищата са по-добре въоръжени, геймърите, разбира се, са по-умни от машините. На гарата можеш да намериш оръжие, защитна екипировка, аптечки, храна. След като се измъкнеш от гарата, отиваш на второ ниво — магистрала, задръстена с изоставени коли… е, и с чудовища и геймъри, то е ясно. За да победиш, трябва да достигнеш до петдесето ниво — древна катедрала в центъра на града, и да унищожиш главатаря на пришълците. Трудна работа. Навремето съм стигал дотам. Но оттогава „Лабиринта“ се е променял поне десет пъти — появяваха се нови сгради, оръжия, чудовища. И, разбира се, нови геймъри, за които играта е наркотик и които вече не си представят живота без престрелки по улиците на Сумрачния Град.

Играта е интересна. Преди всичко защото изисква постоянно общуване с други хора. Не „бой до смърт“, както е в „Mortal Kombat“, не размяна на дипломатически послания и заплахи, както в „C&C“, а именно общуване. Сключване на съюзи, споразумения, някакви житейски хитрини на дребно…

Само че какво толкова необичайно е могло да се случи в пространството на „Лабиринта“?

1001

Офисите на администрацията на „Лабиринт на Смъртта“ се намират в покрайнините на Дийптаун, в двуетажна постройка с облицовка от розов черупчест варовик. От нея лъха спокойствие и уют, тя прилича по-скоро на жилищна, отколкото на административна сграда. В подобни вили вероятно живеят средно заможните американски семейства. Входът на „Лабиринта“ е малко встрани и изглежда доста по-ефектно. Стоя в градината и разглеждам охранителя пред вратата. Той е с маскировъчен гащеризон, стандартната екипировка на геймърите, с двуцевка в ръка. Физиономията му е безизразна, стои като закован. Дали е човек или не? Глупаво е да се интересувам, още повече, че добре изпипаната програма не може веднага да се отличи от човек. Подминавам охранителя и се озовавам в малка зала. През прозорците блика ярка слънчева светлина. Покрай стените са сложени масички със списания, меки фотьойли. Насред залата зад масивно бюро седи усмихнато момиче. Секретарка, при това май жив човек.

— Здравейте — казвам аз.

Лицето й леко се променя.

— Добър ден — казва тя. Гласът й е мек и приятен. Изглежда са ме пренасочили към рускиня, която сътрудничи на фирмата.

— Трябва да се срещна с ръководството — започвам без заобикалки.

— По-конкретно, моля.

Девойката е изтъкана от любезност. Но преодоляването на тази бариера не е по-лесно, отколкото чудовището на моста в Ал-Кабар.

— Притежавам поверителна информация за ръководството на „Лабиринта“.

— И все пак ви моля да изложите накратко целта на посещението си…

Какво пък…

— Бих искал да информирам господин Гилермо Агире, че съм осведомен за възникналия тези дни малък проблем и за невъзможността той да бъде решен от дайвърите, които ви сътрудничат. Възнамерявам да ви предложа услугите си за неговото разрешаване.

Секретарката кимва:

— Момент.

Тя бавно става от мястото си и излиза през една от вътрешните врати. Търпеливо чакам. Всичко е много мило и патриархално. Никакви компютри, никакви чудовища. Сякаш не си в офиса на най-мрачната и скъпоструваща атракция в историята на човечеството, а на дребна фирмичка, търгуваща с тоалетна хартия…

Девойката липсва дълго. Писва ми да стоя и сядам в един от фотьойлите, разлиствам разхвърляните върху масичката вестници. Тишина и спокойствие. Аз съм единственият посетител, макар че в действителност сигурно има и други. Просто не се виждаме, пък и те си общуват с други служителки на фирмата.

— Господин…

— Стрелец — казвам аз и се изправям. — Наричайте ме Стрелеца.

Девойката кимва.

— Господин Гилермо Агире ще ви приеме.

В гласа й има леко любопитство. Май не е подозирала за съществуването на някакви проблеми в „Лабиринта“.

Влизам през посочената врата и замирам.

Красиво е.

Помещение във форма на неправилен триъгълник, едната стена е съвсем прозрачна и през нея от голяма височина се вижда градът, който е залят с червената светлина на залеза. Не е Дийптаун… по-скоро Сумрачния Град. Бюрото на началника на службата за сигурност на „Лабиринта“ господин Гилермо е подковообразно. Върху него са наредени само три монитора и клавиатура. Самият господин Гилермо вече се изправя насреща ми. Възрастен, слаб, много почернял от слънцето, по шорти и спортна фланелка.

— Здравейте — той пръв ми подава ръка. — Значи вие сте Стрелеца, нали? Наричайте ме просто Вили.

Така да бъде, Вили.

Стискам ръката му.

— Казали сте толкова интересни неща… нали? За проблеми, дайвъри, помощ… — Вили се смее и размахва ръце. — Бум! Бум! Такава помощ ли?

Интересна програма-преводач. Силен акцент и паразитни думи, сякаш самият Гилермо говори руски. Веднага някак ти се променя отношението към човека…

— Хайде да си говорим открито? — предлагам аз. Вили-Гилермо смръщва чело и кимва. — Аз съм дайвър.

— Нима? — учтиво се интересува Вили. — А какво е това?

Усмихвам се в отговор. Казвам:

— Предполагам, че украинецът и канадецът, които ви сътрудничат, ще могат по-бързо да ви го обяснят. Имам предвид дайвърите, работещи за вас на постоянен договор.

Вили ме гледа и мълчи. Продължително. После казва:

— Мислех, че Анатол е руснак. Украинец ли е?

Да. Човека Без Лице е по-добре осведомен, отколкото шефът на службата за сигурност на „Лабиринта“.

— Това вече са подробности — казвам.

— Седнете, Стрелец… — Вили премества към мен един фотьойл, а той самият отива до прозореца. Гледа към града, потъващ сред кървавочервеното зарево. — Значи вие сте дайвър?

Кимвам.

— Това е крайно интересно. Това е необичайно! — Вили повдига показалеца си. — Всички търсят дайвъри, всички имат молби, бизнес, въпроси… вие сам дойдохте при нас.

Мълча.

Вили се обръща.

— Имате красив костюм, Стрелец — казва той. — Добре би му пасвал… каскет! Едно малко сиво каскетче!

Ясно. Елементарен тест.

— Вики…

Вили се усмихва. Ясно. Същият номер, до който прибягна и човекът без лице. Отрязан съм от операционната си система. Тия игрички трябваше да се очакват отдавна.

Дълбина-дълбина, не съм твой…

Оказа се, че ме боли главата. От бирата е, значи…

Свалих шлема, пресегнах се към мишката. Пуснах „Биоконструктора“, припряно избрах в менюто „Дрехи“, после „Шапки“, намерих нещо средно между барета и кепе. Залях го със стоманеносива боя. И го нахлупих върху своята фигура — личност номер седем, Стрелеца…

deep

[Enter]

Баретата е на главата ми. Не знам дали господин Агире е имал точно това предвид. Но май го задоволява.

— Ние ценим работата на дайвърите — произнася Вили. — Но нашите постоянни сътрудници се справят с нея. Иска се време, малко. Ще ви предложим интересна работа. Нали?

Клатя глава, баретата се килва на едната страна.

— Господин Гилермо — с почит, но твърдо отговарям аз. — Става дума за един конкретен въпрос, по който ми се ще да помогна на „Лабиринта“.

Веждите му се повдигат учудено.

— Тези дни в „Лабиринта“ е станало странно произшествие…

Млъквам, чакам как ще реагира. Вили очевидно се замисля.

— Произшествие? — кимване по посока на прозореца. — Тук всеки ден има хиляди произшествия. Война! Изстрели! Веселба!

Нима човекът без лице е сгрешил? Започвам да се чувствам като идиот.

— Вашите дайвъри… — започвам. — Вчера, например, справиха ли се с работата си?

Това е единственото, което знам. Дайвърите на „Лабиринта“ не са оправдали надеждите…

— Аха! — Вили кимва. — Аха! Неудачника!

За всеки случай кимвам утвърдително.

— Това ли е проблемът? — Агире става сериозен.

— Доколкото знам — да.

Пауза. Гилермо преценява нещо наум.

— Какво ви е известно, господин Стрелец?

Безполезно е да го лъжа. Човекът пред мен не е от тия, които си струва да блъфираш.

— Съвсем малко. Уведомиха ме, че в „Лабиринта“ имало проблем. Че вашите дайвъри не могат да го решат. Помолиха ме да ви помогна.

Нова пауза. Аз съм анонимен и е рисковано да ме посвещават в неприятните страни от живота на компанията. Но Гилермо явно има нюх към неприятностите и към начините за преодоляването им.

— Ще подпишете ли еднократен договор? — тонът му става бърз и делови.

— Да.

— Никакво разгласяване на ситуацията — добавя той. — С всички възможни наказателни санкции.

— Да…

— Заповядайте, Стрелец — той посочва бюрото си. Приближавам се, като предполагам, че сега ще се подписват документите за сътрудничество.

Но Вили посочва средния монитор:

— Това е трийсет и третото ниво на „Лабиринта“, господин Стрелец. „Дисниленд“.

Гледам екрана, и нивото никак не ми харесва. Най-малкото защото изглежда доста по-различно от времената, когато съм ходил там.

— Много, много лошо ниво… — казва Вили. Следва уточнението: — Тежко е. Ето го началото. „Руските хълмове“. Това е… — той докосва с пръсти клавиатурата и изображението се мести — …демон-хващач. Лош!

Сякаш във въображението на създателите на „Лабиринта“ са се раждали добри демони…

— Това е той… — още едно докосване до клавишите. — Неудачника.

Гилермо мълчи, но паузата не е театрален ефект — на екрана няма нищо необичайно. Просто размишлява.

— Значи, точно това е проблемът, Стрелец? Нали?

1010

Нито един нормален обитател на Дийптаун не може самостоятелно да излезе от дълбината. Той просто няма да види компютъра си, няма да успее да въведе команда за изход или да се свърже гласово с операционната система. Само във виртуалните къщи, където има нарисувани аналози на истинските компютри, подсъзнанието милостиво прави изключение. От дълбината се излиза там, откъдето си влязъл. В своя измислен дом, който може да бъде дворец или колиба, но с „истински“ компютър.

Точно затова съществуват таймерите. Те са вградени във всички програми, от майкрософтската „Windows-Home“ до руските „Вирт-Навигатор“ и „Дийп-командър“3. Максималното време на престой в дълбината е четирийсет и осем часа. Срок, за който човек няма да умре от глад и обезводняване. Наистина, здравомислещите потребители винаги засичат по-кратко време. С два-три часа или денонощие по-малко… Маниака, който нагласява таймера си на трийсет и шест часа, вече е изключение. Пробуждането на човека, който се е разхождал из дълбината две денонощия, е зрелище, което… смърди.

Разбира се, таймерът може да бъде разбит и изключен. Или разбиването да бъде придружено с добавяне на две-три нули към четиридесет и осемте часа. Но подобни камикадзета се броят на пръсти, а участта им е направо плачевна.

Като тази на Неудачника, да речем.

„Лабиринта на Смъртта“ няма как да се мине наведнъж. Просто е непосилно. Във виртуалността сънят те напуска, но все пак издръжливостта си има граници. Затова в края на всяко ниво геймърите получават достъп до менюто на играта, където могат да запишат своите координати и да излязат в обикновената дълбина. Да излязат, за да се върнат пак.

Но се намират оптимисти, които решават да преминат „Лабиринта“ на един път. Да повторят първото, легендарно потапяне в дълбината. Те разбиват защитния таймер, понякога сами, понякога с помощта на някоя хакерска програма. Отрязват си пътя към гарантираното завръщане. И се гмурват до самото дъно.

Обратно ги измъкват дайвърите. Всички големи игрови центрове имат връзка с някой от нас. А най-големите даже разполагат с анонимни сътрудници на щат. По-евтино им излиза да плащат на нас, отколкото на роднините на загиналия от изтощение геймър.

Гледах Неудачника. Той носеше обикновен маскировъчен гащеризон и шлем-маска, от всички видове оръжия имаше само пистолет. Или току-що беше влязъл в трийсет и трето ниво, или пък вече го бяха гръмвали. След гибелта си в „Лабиринта“ геймърът автоматично оживява в началото на нивото с минимум снаряжение.

— Пълен абсурд… — казах аз.

— Какво? — заинтригуван попита Гилермо.

— Отдавна ли е там?

— От трийсет и девет часа. Проследяваме геймърите от момента на влизането в системата.

Така. Значи човекът без лице се е заинтересувал от Неудачника почти веднага след влизането му в „Лабиринта“? Следял го е внимателно — и незабавно е започнал да събира дайвъри.

— Възможно е таймерът му да е бил настроен на две денонощия.

— Да. Ах, колко неприятно! — Гилермо въздъхва. — Да пишкаш и да акаш в гащеризона… пфу!

Защо ли Човека Без Лице е вдигнал тревога?

Нали засега не е станало нищо страшно? Просто още един самонадеян фен на играта.

— Отдавна ли седи така?

— Около денонощие — каза Гилермо и кимна. — Да, странно е. Той се опита да премине нивото пет пъти… после се примири. Седна при входа.

— И вие какво направихте?

— Изпратихме Анатол — Гилермо разтваря ръце. — Той умее да прави това… да извежда до края на нивото…

— И какво?

Налага се да тегля информацията с клещи. Не защото Гилермо крие нещо от мен. Той просто не разбира какво точно ме интересува, свикнал е да общува с подготвени дайвъри, които го разбират от половин дума.

— Обяснете ми всичко едно по едно, Вили.

Гилермо кимва.

— Геймърът влезе в нивото преди двайсет и девет часа. Пет пъти се опита да го премине, но го убиваха. Бързо.

— Кой, демонът ли?

— Не, той демона го… пат-пат! Убиваха го други геймъри. После Неудачника седна и не мръдна. Ние изпратихме Анатол, който го поведе със себе си. И двамата бяха убити. Анатол го поведе за втори път — пак не им провървя. Тоя път убиха само клиента, а пък Анатол много се ядоса. Изпозастреля всичко живо — Гилермо снизходително се засмива. — Днес дайвърите трябваше да опитат заедно. Ще поискам отчет, нали?

— Да — отговарям аз, без да откъсвам поглед от екрана. Виждам младо момче с гащеризон и пистолет. От какво ли се е уплашил човекът без лице? Защо смята, че случващото се е безпрецедентно? Защо дава като награда за една толкова елементарна задача Медала за Всепозволеност? — Вили, а да са ставали други странни неща?

Плахо започнах да се надявам, че е ставало дума за съвсем друга задача.

— Не.

— Нищо?

— Нищо-нищо! — Гилермо разперва ръце. — Ние се притесняваме за клиентите си. В „Лабиринта“ всичко е под контрол.

Гледам екрана и чакам.

— Тъй… — с любопитство казва Агире. — Тъй-тъй… Сутринта са опитали да го изведат още два пъти. И през деня… три пъти. Нищо не става.

— А вие не сте знаели, нали? — не успявам да сдържа сарказъма си.

— Ние не пречим на инициативата на служителите си — с достойнство отговаря Гилермо. — Засега ситуацията не е критична.

Прав е, разбира се. Но у мен се пробужда лека, неясна тревога. Кой е загазилият геймър? Президентът на Щатите, римският папа, Дмитрий Дибенко?

— Кой е той? — питам наслуки.

Гилермо повдига рамене:

— Не се знае…

— Не контролирате ли потребителите?

— Ние сме развлекателен център, а не КГБ — с кеф отговаря той. — Информацията може да се открадне. Как мислите, дали някой солиден директор на корпорация или арабски шейх ще се зарадва на вестникарска статия за похожденията му в нарисувания свят?

— Голяма работа…

— За вас може да не е. Ама обикновените хора ще се смеят. А солидните хора хич-хич не обичат да им се присмиват!

— Можете ли да го изключите ръчно?

— Как?

Наистина, как? Дори да проследят линията, през която геймърът е влязъл в „Лабиринта“, и да прекъснат връзката — това не променя нищо. Той или ще увисне в пустотата, или светът наоколо ще замре като снимка, а какво точно ще стане — това вече ще реши неговото подсъзнание. Същото е като да скриеш давещия се под плътен похлупак, за да не притеснява останалите плувци.

— И все пак проследете канала му… — казвам аз.

— Твърде сложно е. — Гилермо изразително сочи към града зад прозореца. — Там геймърите са две хиляди и трийсет и шест… извинете, вече са две хиляди трийсет и пет души. Това са две хиляди трийсет и пет, не, вече станаха и седем… линии! Всичко това постъпва на двайсет и осем основни сървъра, после се разделя на нива, обработва се от наши и наети машини по всички континенти. Ние използваме четири спътника за синхронизация на обмена на данни. В „Лабиринта“ може да влезе и абонат на Интернет, и неорганизиран потребител, който е набрал един от седемстотинте телефонни номера на компанията…

— Ясно — казвам аз. Все пак Неудачника може да бъде проследен. Но това развлечение ще струва толкова скъпо, че е безполезно да навивам Гилермо. — Можете ли да викнете дайвърите си?

— В момента не са в мрежата.

Също разбираемо. Ако наистина са се опитвали да измъкнат Неудачника, сега просто къртят. Единият в Украйна, другият в Канада. Може би псуват насън.

— Добре — решавам аз. — Може ли веднага да отида на трийсет и трето ниво?

Гилермо отмества поглед.

— Отдавна ли сте играли? Запазени ли са записите ви?

— Не…

— Тогава ще ви се наложи да тръгнете от самото начало.

Виж това не го очаквах.

— Какви тия дивотии? Всички игри имат служебни канали за придвижване между нивата! Да не би вие да сте изключение?

— Да.

— Но защо?

— „Лабиринта“ има солиден награден фонд за рекордна бързина на преминаване на отделно ниво или на цялата игра.

— Спомням си, е, и какво… какъв е фондът?

— Голямата награда е половин милион долара. Парите са за онзи, който премине всичките нива и унищожи Принца на Пришълците за четирийсет и седем часа и петдесет и девет минути — в гласа на Гилермо започва да звучи рекламна тържественост.

Леле-мале…

Защо не съм геймър?

— Сумата е огромна — кой знае защо подчерта Гилермо. — Нали? Всички кодове, даващи на геймъра безсмъртие или пълен арсенал и екипировка, ще бъдат разкрити, щом става въпрос за половин милион. Всички служебни канали ще бъдат намерени и използвани. Би ни се наложило да изплащаме често тези суми… по-точно — никога да не ги изплащаме.

— Но тогава как работят вашите дайвъри?

— Те предварително са преминали „Лабиринта“. Имат записи във всички нива, на всички опасни места. Две-три минути — и са там, където се налага да бъдат.

Хубаво начало.

— Колко време отнема придвижването до трийсет и трето ниво?

— От двайсет и пет часа — до безкрайност.

На какво всъщност е разчитал Човека Без Лице? Ако за денонощие дайвърите на „Лабиринта“ не успеят да измъкнат Неудачника, спасяването му по принцип е невъзможно…

Гилермо мълчи и ме наблюдава.

— Мога ли да получа поне картите на нивата? — питам аз. — Пълните карти?

— Не. Пълни карти няма. „Лабиринтът“ се променя постоянно и самостоятелно. Защото не е филм, нито пък книга, Стрелецо. Това е цял един свят, свят на чудесата! А чудото не може да бъде статично.