Лабиринтът на отраженията

В началото е тъмно.

Всички багри на света са изчезнали за един миг.

Не съм забелязал кога и как е станало. Току-що ме заобикаляше дийп-програмата, а сега няма абсолютно нищо.

Може би точно така загиват дайвърите? Когато паднат на самото дъно на виртуалното пространство? Когато мозъкът им изпуши и вече нищо не възприемат?

Но тъмнината се раздробява на мрежа от мънички квадратчета, променя яркостта си. И цветовете се връщат.

Стоя, притиснал чело към стената. Нарисувана стена на нарисувана къща.

Странно. Сякаш съм влязъл във виртуалното пространство, без изобщо да включвам дийп-програмата. Но аз не гледам в екранчетата на шлема, май наистина съм си тук! Само че светът е престанал да бъде реален, нарисуван е, също като в анимационен филм.

Дръпвам се от стената, квадратчетата се сливат, превръщат се в кафяви правоъгълници. Тухли. Поглеждам небето — тъмна синева тук-таме със звезди. По улицата се нижат къщи и дворци, подобни на детски рисунки: ясни контури, запълнени с боя. Тази мъничка къщичка е тухлена, този стобор е дървен, в градинката с оградката има елхи… По улицата, от край до край — стоманени тръби с жълти петна при отворите, фенери…

Условно, всичко е съвсем условно. По-приличните квартали са нарисувани по-добре, но сега съм някъде в покрайнините. Светът наоколо е създаден с простички програми и се поддържа от слаб хардуер.

А най-смешното е, че аз съм абсолютно истински. С разкъсан по време на сбиването ръкав на ризата, с изподраскани ръце… Поднасям длан към лицето си — вижда се всяко косъмче, вижда се мръсотията под ноктите и ожулената кожа върху кокалчетата на пръстите.

Човек, попаднал в анимационен филм.

Побиват ме тръпки. Това е нещо ново, това не ми се беше случвало досега. Какво е направила с мен дийп-програмата с хилядите си превъртания?

Какво съм й сторил аз, щом съм изплувал от безумието?

Зад гърба ми постепенно се усилва някакъв звук. Обръщам се — по улицата се движи автобус. Огромна двуетажна бричка, почти изцяло направена от стъкло. Автобусът е нарисуван достатъчно прецизно, дори колелата му се въртят. Към прозорците са се долепили карикатурни лица — възрастни, деца, старци. Отстрани се мъдри емблемата на „Дийп-разводач“.

Стоя и се мъча да си поема дъх, докато разглеждам неподвижните лица. Естествено, от какъв зор ще са различни — мимиката се предава само от добрите, изпипани, предвидени за постоянно ползване програми. А това са само туристи.

Автобусът спира, от него тромаво слизат пътниците. Най-отпред е екскурзоводът — елегантен господин с яркочервен гащеризон. Всички мъже са изтупани с костюми и вратовръзки, без да се брои единственият в групата негър, който е по джинси и фланелка без ръкави. Лицата са невъзмутимо правилни, като на второстепенни злодеи от детски анимационен сериал. Жените са облечени с разкошни рокли, чиято изработка е далеч по-добра от лицата, носят бижута. Ето цяло ято деца с карикатурно големи очи. Група дядовци и бабички по боксерки и бермуди, всичките са с фотоапарати.

Последен, с помощта на останалите, слиза младеж в инвалидна количка.

— Хей! — подвиква екскурзоводът и ми махва с ръка. Устата му се отваря, но пак няма мимика.

— Привет… — усмихвам се насила. Удовлетворен, служителят на „Дийп-разводач“ се обръща към екскурзиантите:

— What attracts you most…

Слабо съскане — и гласът на екскурзовода става едва доловим. Заглушава го сух, някак познат глас, който дудне:

— Какво най-много ви интересува в този район на Дийптаун? Можем да разгледаме известния… — пауза, сякаш нещо заяжда, — знаменития, прославения център за търговия с книги, където на вниманието ви ще предложат всякакви литература… — отново пауза, — всякакви книги, списания, вестници, хартиени носители на информацията, издадени от времената…

Примигвам като дете, изкормило любимото си плюшено мече и намерило вътре мръсни парцали, смачкани хартии и непран чорап.

А аз толкова ценях програмата-преводач на „Windows-Home“! Възхищавах се колко бързо и точно превежда на всеки от петте езика на Дийптаун!

Бързо — да, така е. Но цялата точност се дължи на нашите собствени мозъци, които изгребват от словесната каша адекватни словосъчетания.

— Също има разположени известните, популярните ресторанти „Меч на Артур“ и „Четирийсет“. Ако изминем по четирийсет и три улица още сто метра или едва повече, то ще се приближим до района за развлечения за възрастни, пълнолетни.

Лек шум сред туристите — демек, започнали да се усмихват.

— Имате два часа свободно време — оповестява екскурзоводът.

Май разбирам къде съм попаднал. Ето този безличен сив купол в близката далечина е „знаменития, прославения“ книжен център. Кръстен е на някакъв американски президент, който е субсидирал построяването му.

Ако съм на четирийсет и трета стрийт, значи съм се озовал в срещуположния край на града. Хубава разходка съм си направил! Уплашено поглеждам часовника и паниката ме отпуска.

Излезли сме от владенията на елфите само преди двадесет минути!

Туристите се разпръскват. Семейните двойки — из ресторантите, по-голямата част от единаците — из увеселителните заведения за възрастни. Младежът в инвалидната количка, съпровождан от побеляла старица и негъра, се отправя към книжния център. Екскурзоводът изважда пура с внушителни размери, явно не от евтините, нарисувана по-добре от лицето му, отхапва крайчето и я пали. Тръгва към мен.

Нима вече винаги ще бъде така?

Исках ли такава победа над дълбината?

Не.

Готов съм да продължавам да се самозалъгвам. Да виждам град и хора, а не кръстоска между детски рисунки и примитивна анимация. Аз не съм съдник на този свят, не съм равнодушен страничен наблюдател. Аз съм част от дълбината, плът от плътта на Дийптаун…

Закривам лицето си с ръце, гледам тъмнината. Не знам на кого да се моля, на дълбината или на себе си. И все пак се моля.

Стани част от мен, дълбина…

— Искаш ли пура, момче? — добродушно ме пита екскурзоводът.

Усмихва се и ми подава табакерата. Яката на червения гащеризон е полуразкопчана, от джоба се подават капачка на автоматична писалка и ъгълче на бележник. Мога да се обзаложа, че допреди малко ги нямаше. Лицето е честно, предразполагащо, благо. Точно такива трябва да са хората, които развеждат из дълбината неопитните новаци.

— Благодаря, не пуша.

Всичко е наред. Всичко е както преди.

Даже още по-добре.

Аз съм твой, дълбина. Аз мога да бъда истински човек в един истински Дийптаун, или да съм истински в един анимиран град. Като нищо бих могъл да стана и рисунка, която се разхожда сред истинските жители на Дийптаун.

Благодаря ти, Димочка Дибенко. Ти искаше да ме изхвърлиш от играта. Може би дори да ме убиеш.

Но нещо се обърка.

Даже се досещам какво точно. Неудачника все пак ми помогна. Даде ми част от силата, която владее.

И аз съм му благодарен — от цялото си сърце.

— Е, както искаш — екскурзоводът не се обижда от отказа ми. Прибира пурите в джоба си. — Ти си старо куче, нали?

— Да — признавам си аз.

— Аз съм Кърк — представя се мъжът. — Приличам ли си?

Вероятно има предвид някакъв игрален или кънтри персонаж? Никога не съм се интересувал от непретенциозната американска масова култура.

— Не особено — отвръщам напосоки.

— Така и трябва! — подкрепя ме Кърк. — Приликата трябва да е вътрешна!

Той издухва към небето струйка дим и ловко прехвърля пурата от единия в другия ъгъл на устата.

— Аз съм от Сиатъл — решава да продължи общуването той, въпреки че аз така и не съм се представил в отговор на неговата любезност.

— А аз съм от Санкт Петербург.

Кърк радостно ме тупа по рамото.

— Да! Знам го! Бил съм при вас!

Приятно изненадан съм, но продължението ме разочарова:

— Хубаво градче — споделя Кърк впечатленията си. — Имах си приятелка… едно такова резервирано момиче. И ето на — счупи ми се карбураторът, когато минавахме една вечер през Санкт Петербург. Наложи се да пренощуваме там.

Намига ми хитро.

С удоволствие бих посетил родината на Том Сойер, но в момента това тяхно самодоволство ме вбесява.

— Аз съм от другия Санкт Петербург. Който е в Русия.

— Русия! — Кърк е приятно изненадан. — И вие ли имате Санкт Петербург?

— Имаме си. А Сиатъл къде е? В Канада или Мексико? — интересувам се аз.

Кърк дъвче пурата и се чуди дали се шегувам, или наистина не знам къде се намира този толкова забележителен град.

— В Америка!

— В Южна или Латинска?

Въпреки че е типичен, пълноценен американец, той не е лошо момче. Захилва се и ме смушква в корема.

— Браво! Хитро! И при вас ще дойда. По-късно. Планирам като стана на четирийсет и пет да посетя Европа, ще намина и при вас!

— Заповядай.

Толкова съм изцеден от дийп-програмата, че с удоволствие си стоя тук и водя този нелеп разговор.

— Аз пък развеждам туристи — продължава Кърк. — Семеен бизнес. Забавно е! Като правихме обиколка на града, едно от момичетата все ме молеше да му покажа някой дайвър. Посочих някакъв хлапак, казвам: „Дайвър!“ За малко не преобърнаха автобуса, когато се втурнаха на тая страна да гледат.

Смеем се заедно.

— Рядко идваме тук — Кърк примлясва с пурата. — Но Сам все ме молеше да му покажа панаира на книгата, та решихме да спрем тук… и на него му е близо, и ресторантите са наоколо… и всичко останало… Сам е оня високия, с джинсите и фланелката с къс ръкав…

— Кой, негъра ли?

Кърк се задавя от този отявлен расизъм. Как може да наричам негъра негър!

— Е, аз ще тръгвам, чака ме работа — промърморва той, и бързо, без да се сбогува, се отправя към автобуса. Да знаехте само, скъпи граждани на великата страна, колко смешни и глупави са комплексите ви…

И на мен ми е време да вървя. Вдигам ръка — и от ъгъла моментално потегля едно такси.

— Компанията „Дийп-разводач“ се радва да ви поздрави! — казва шофьорът. Като по поръчка — той е чернокож, и аз с тих смях се качвам в колата.

1

Пътуваме доста дълго, „Дийп-разводач“ се свързва с компанията „Поляна“ през цял куп междинни хостове. Компютърът ми не е чак толкова мощен, че да поддържа пълноценно цялата сграда, където съм наемател на самия себе си, затова „Поляна“ е разположена на някакъв нает сървър в Белорусия, струва ми се. Не е много скъпо и е достатъчно сигурно, нямам намерение да променям това положение дори след като сменя „пентиума“ с пълноценна машина.

По пътя се забавлявам, като правя заобикалящия свят ту истински, ту нарисуван. Това ми се удава вече без каквито и да било усилия. Нещо повече — аз започвам да променям възприятието си за пространството на фрагменти. Нарисувана кола изпреварва нашата, истинската. Истинско момиче върви по нарисувана улица. Стоят и разговарят двама младежи — единият е жив човек, а другият — анимация.

Дори да е лудост, това ми харесва.

Превръщам волвото, с което се движа, в нарисувано и показвам ръка от прозореца. Леко налягане върху кожата — и дланта усеща вятъра.

Невероятно!

Светът наоколо принадлежи на чужди сървъри. Аз съм транзитен пътник, пък и нищо чудно дори да е невъзможно да се стигне тук по обичайния начин… ала аз мога всеки миг да изляза, да изпадна от движещата се с бясна скорост кола! Нещо се е изместило, нещо се е преобърнало с главата наопаки. Вече не се потапям в дълбината, а живея в нея!

На един квартал разстояние от дома си моля шофьора да спре. Добре познавам района, той е притежание на две-три големи руски банки. Разбира се, неофициално, финансистите не намират особен смисъл в този род „инвестиции“, което обаче не пречи на програмистите от банковата сфера да си уреждат апартаментчета, чиито разноски се поемат от работодателите. Пък и кой шеф от кастата на руските новобогаташи ще се усети, че неговите компютри не само изравняват дебитите с кредитите, но поддържат и част от площта на Дийптаун?

Няма по-подходящо място за проверка на новопридобитите ми способности.

Гъмжи от хора. Освен че е сърцевина на града, на две крачки оттук са и жилищните квартали, и центровете за развлечение. Вървя по тротоара и се оглеждам за някое по-тихо кътче.

Ето нещо, което май ще ми свърши работа. Градинка с фонтанче и две-три пейки до калкана на някаква много висока сграда. Всичко е обикновено, но направено с вкус. По моравата, без да обръща внимание на табелата „Забранено за кучета!“, се разхожда червенокосо девойче с коте на каишка. Хм. Какво пък, логиката е неоспорима — за техния случай забраната не важи. На котето явно му е омръзнала противната каишка, то непрекъснато спира и прави опити да я махне, дращейки с лапичка. Усмихвам се в отговор на строгия поглед на девойчето и след едносекундно усилие го превръщам в рисунка.

Котето остава истинско. Наперено и жизнено, с рижа козина, също толкова слънчева на цвят, като косите на стопанката му. Бизнесът с виртуални животни е сред най-печелившите в Дийптаун, след този с игрите, разбира се. Японците ги обожават — може би в техните квартири-кутийки е невъзможно да се отглеждат истински. Нарисувани кучета и котки си купуват и онези нещастници, които много обичат животните, но страдат от алергии…

Сядам на пейката до някаква шепнеща влюбена двойка. Под акомпанимента на шумолящия фонтан оглеждам бетонната стена. Ако не греша, зад нея се намират компютрите на много известна банка.

Дали да не опитам?

Какво пък, вече съм се накиснал. И без това съм обвинен в нанасяне на щети за милиони. Отрежеш ли главата, няма смисъл да плачеш за косата…

Народната мъдрост ми действа успокояващо, но не мога да събера достатъчно смелост. Двойката се прегръща, като пет пари не дава за моето присъствие. Иска ми се това да са истински влюбени, разделени в реалността от хиляди километри, а не търсачи на безопасни авантюри…

При калкана изтичват някакви деца — едно момиче и две момчета. Те държат в ръце цветни тебешири и въодушевено започват да покриват стената с графити. Разнасят се радостни викове: „Янка, виж, че чудовището на Андрейчо стана по-страшно!“, „Севка, дай червения тебешир, дай го, де!“. Изглежда някой е довел чедата си на разходка във виртуалността. Най-после децата се умълчават и се залавят здраво за работа. Момичето рисува самурай с меч, който е почти като истински. Пълният очилатко Сева — нещо като боа, глътнала слон. Но боата се сдобива с дуло и става ясно, че това е просто танк. Слабичкият мургав Андрей усърдно сумти, докато се труди над невъобразимото си чудовище. Може това да е замисълът, а може би и да е искал да нарисува човек…

Ставам и тръгвам към децата.

— Деца, а можете ли да нарисувате врата? — питам и тримата.

Идеята явно ги озадачава, но след кратко обсъждане, те съвместно се залавят за реализацията й. Действат ентусиазирано, издърпват един от друг тебеширите и спорят: трябва или не трябва вратата да има ключалка?

Търпеливо чакам. Най-накрая рисунката е завършена и младите дарования ме гледат взискателно, питайки се дали ще оценя работата им.

— Прекрасно — честно казвам аз. — Много ви благодаря!

Вратата наистина е чудесна. Разположена е между хобота на слона… тоест дулото на танка, и самурайския меч. Има си и ключалка, и дръжка, дори панти.

— Страшно ми помогнахте — признавам аз.

Децата упорито чакат.

Тогава аз превръщам заобикалящата ме улица в нарисувана. Вдишвам дълбоко, после се отпускам — и правя вратата истинска.

Това е само илюзия и нищо повече от илюзия, разбира се…

Протягам ръка и дръпвам вратата към себе си. Веднъж, още веднъж.

Никакъв ефект. А какво, всъщност, очаквах?

Ядосано ритам истинската врата върху нарисуваната стена. И тя широко се отваря.

Отваря се навътре…

Не може да бъде — получи се!

Децата зад гърба ми се разпищяват — нито уплашено, нито учудено, по-скоро радостно. Съпроводен от крясъците им хлътвам в непроницаемата стена.

И се озовавам в баня.

Древните римляни, които са разбирали от тези неща, заедно с икономичните финландци и ентусиазираните руснаци — всички те, взети накуп, биха се пръснали от завист. Огромна мраморна зала, залята от студеното зимно слънце, което блика през тънкия слой сняг върху нейния стъклен купол. В центъра на залата има кръгъл басейн, в който се разхлаждат десетина яки мъжаги. През прозорците се виждат планини и склон, по който бързо се спускат, вдигайки фонтани от сух снежен прах, още няколко курортисти, очевидно най-безстрашните. Рязко се отваря масивната дървена врата и от сауната с крясък изскача кльощав юноша. Скача в басейна, образувайки приливна вълна, започва да подскача на едно място. На бара пие бира някакъв дебел плешивец и хвърля снизходителни погледи към басейна.

Много се изкушавам да се разхвърлям и да се присъединя към компанията. Браво на тия банкови програмисти, голяма работа са! Добре са се уредили! Само се питам дали не се обливат с пот в реалността, докато се налагат с метличките в сауната?

И все пак успях да вляза!

Обграждащите басейна колони засега ме прикриват от чуждите погледи, но това не може да продължава дълго. В една баня облеченият, безспорно, е видна фигура. Обръщам се към стената — вратата вече я няма.

Изтрябвала ми е.

Хлътвам в стената. Банята е хубаво нещо, но мен ме интересува нещо друго. Онова, което изобщо не намира израз във виртуалността…

Но изглежда пак съм попаднал не където трябва. Мрачно безлюдно помещение с наредени в центъра бидони, в които шумно се плиска вода. Покрай дългата им редица пълзи конвейерна лента, а от дупки в тавана право в бидоните се сипе нещо наподобяващо прах за пране.

Всичко това прилича на някаква адски автоматизирана перачница от стар фантастичен роман. Вече се готвя да продължа пътя си, когато единия бидон се накланя и излива съдържанието си върху конвейера.

Голямо количество мръсна вода и два-три килограма пари.

Така се шашвам, че изскачам от виртуалността, като дори забравям да промърморя стихчето за дълбината.

Върху екранчетата на шлема имаше цифри. Елегантни колонки с цифри, таблици, неразбираеми фрази. Свалих шлема.

Разбира се, на никой не му е изтрябвало да оформя графично прехвърлянето на парите от сметка в сметка, а още повече — процеса на тяхното пране. Виж, умничкото ми и свикнало с картинките подсъзнание обаче направо се е престарало!

Адски ме цепеше глава. Резултат от многократното превъртане на дийп-програмата? Или последица от изживяното току-що свръхнапрежение? Не е ли все едно.

Извадих от бюрото започнатата опаковка аналгин, надникнах в хладилника. Вътре по някаква случайност беше останала една кутия кола. Сдъвках, давейки се, няколко таблетки, веднага надигнах колата. Горкият ми организъм, дано има още малко търпение. Най-важното тепърва предстои.

Преди да се върна в пералнята, погледнах часовника си. Два без четвърт. Не е зле да похапна.

В бидоните отеква плющенето на перките, които перат парите. Върху пълзящата лента на конвейера се нижат долари, марки и рубли. Гледам този безкраен поток, зад който стои или нечия пот, или нечия кръв.

Какво ще стане, ако взема от конвейера два-три милиона? Не знам защо, но съм сигурен, че те ще се озоват в моята сметка. Може би ще се свържа с изолирана банкова мрежа и неясно как и за мен самия ще натракам на клавиатурата заповед за трансфера на парите. Може би компютрите на банката сами ще осъществят всички операции, подчинявайки се единствено на желанието ми.

Сега не съм просто крадец, устойчив към хипнозата на дълбината. Аз съм самата дълбина. Част от нея…

Навеждам се, вдигам една стодоларова банкнота. Може дори да се запомни номерът й. Може да се направи така, че според банковата документация тази банкнота изобщо не се е появявала тук.

Сега всичко е възможно — или почти всичко.

Хвърлям хартийката обратно върху лентата на конвейера, отивам при стената. Правя крачка — и светът избледнява, пропада, превръща се в плоска схема под краката ми. Огромен лист, разточен сред пустотата, аз се рея над него и се вглеждам в нишките на улиците.

Ето го и моя дом.

Гмурвам се към него, като пробивам плоскостта на схемата, усещам асфалта под краката си. Никакви усилия вече, никакви стихчета и молби към дълбината. Нали не моля тялото си да диша!

Вики и Неудачника стоят пред входа и разговарят за нещо. После Вики ме забелязва и смаяно млъква.

Махам с ръка, вървя към тях, а Вики се затичва насреща ми.

10

Заключвам вратата на входа, дълго си играя с ключалката. Вики се е вкопчила в дланта ми, а пускането на всички системи за сигурност с една ръка е трудна работа.

Най-накрая събирам кураж и просто нареждам на вратата да се заключи. Механизмът на ключалката изщраква, сигнализацията на охранителната система започва да примигва. Неудачника рязко вдига нагоре глава — изглежда е усетил какво става.

— Той направи ли ти нещо? — пита Вики. Тя се отпуска едва сега, когато сме отрязани от външния свят. Навярно не бях прав, че не побързах да дойда при нея веднага.

— Дийп-програма — намирам просто оправдание, за да й обясня случилото се. — Зациклена дийп-програма, безкрайно потъване.

Вики присвива очи, разбрала е.

— Беше невъзможно да се изплува.

— Но ти…

— Намерих обиколен път — казвам, като поглеждам Неудачника периферно. — Вики, как изглеждаше това отстрани?

— Дибенко запокити нещо по тебе… — тя смръщва чело, докато си спомня. — Нещо като кърпа… и ти пропадна в нея. Приличаше на много мощен вирус.

— А Ромка?

Вики ме поглежда с недоумение.

— Вълкът. Това е Ромка, дайвър-върколак. Приятел ми е…

— Той го изгори. Напълно. Просто го стисна за гърлото и оня пламна.

Мълча. Пък и какво има за казване — външните ефекти на вируса могат да бъдат най-различни, главното е как е подействал на машината на Ромка. Винаги ми се е струвало, че компютърът му е слабичък, също като моя. Вероятно няма дори магнитооптика. Ако Човека Без Лице е употребил грубо оръжие, на Ромка ще му се наложи да преинсталира целия софтуер.

— Льоня…

Кимвам. Не е време да съчувствам на чуждото нещастие.

Всъщност за това винаги не достига време.

— Да вървим — кимвам и на двамата. — Живея на единайсетия етаж.

— Кой друг живее тук?

— Никой. Сега — никой — отговарям и се вмъквам в асансьора. Натискам бутона, кабинката рязко потегля, понасяме се нагоре. Вики се мръщи, тя наистина се бои от височината. Дори от такава…

— А преди пак ли е било така?

— Ами… в известен смисъл — увъртам го аз. Вратите се отварят, излизаме на площадката. Неудачника с любопитство се оглежда.

— Ето го и моя дворец… добре дошли… — казвам им, докато отключвам вратата. И допълвам, вече обръщайки се само към Неудачника: — Ответна визита?

Той кимва.

Вики влиза първа. Поколебава се на прага, сякаш се чуди дали трябва да се събува. Разбира се, не трябва и тя го схваща.

— Вдясно са банята, тоалетната и кухнята. Вляво — стаята и балкона — уведомявам ги любезно аз.

Вики предпазливо надниква в стаята. Погледът й пробягва по избелелите тапети, задържа се на бюрото с компютъра, дивана, хладилника, шкафа. Сигурно е разочарована. И още как.

— Странно… — казва Вики. И усещам как тя излиза за миг от дълбината, за да погледне жилището ми без никакви емоции.

Нека. Само дано аз не се мерна пред очите ти в този момент.

— Хайде — леко дърпам Неудачника за ръката. — Да те науча ли да правиш кафе?

Вместо отговор той преминава в кухнята, бързо избира сред пакетите най-скъпото, при това, колкото и да е странно, и най-хубавото кафе на зърна. Изважда едно от по-големите джезвета. Взема солницата.

— Аха — успявам да изрека.

— На стотици сървъри са качени кулинарни рецепти — забелязва Неудачника. — Преди пет минути едно момиче от Ростов добави още една. Много интересна. Ще рискуваме ли да я опитаме?

Прекалено би било да се надявам, че мога да го науча на нещо. Освен на умението да стреля по хора.

Но си мисля, че не това е умението, което той е в състояние да възприеме.

— Чувствай се като у дома си — това е всичко, което му казвам, и се връщам в стаята. Вики седи на дивана и разглежда рафта с книгите.

— Върнах се — съобщавам аз и Вики затваря очи. Само за миг, за да се върне в дълбината.

— Странно — повтаря тя. — Льоня, не знам защо, но очаквах…

— Да видиш дворец?

— Не, не непременно, но поне нещо…

— Подобно на твоята хижа?

Тя мълчаливо кимва. Напълно разбирам притеснението й. Нали тя се убеди, че и аз съм пространствен дизайнер. А видя мизерно апартаментче, макар и добре нарисувано, но явно недостойно за честта да бъде увековечено във виртуалността.

— Да вървим — казвам аз. — Неудачник, излизаме за минутка. Ако има нещо — във входа сме.

Вики послушно тръгва след мен.

На площадката отвън е тихо и чисто. Допирам пръст към устните си:

— Шш-т! Не бива да вдигаме шум!

— Но нали каза, че в сградата няма никой… — прошепва Вики.

— А ако не е така? — отговарям тайнствено аз. Приближавам се към отсрещната врата, изваждам от джоба си огънато парче тел. Горе-долу така си представям, че трябва да изглежда един шперц.

Вики чака, тя вече е заинтригувана.

Ръчкам с телчето в чуждата ключалка. Разбира се, тя се поддава. Нали такъв беше замисълът. Влизаме.

Това е голям тристаен апартамент. На закачалката има дрехи, шлифери, якета. На стената е облегнат детски велосипед. Обувките са разхвърляни покрай стената. Подавам едни чехли на Вики, аз също се преобувам, казвам:

— У тях е прието всеки да се преобува. Семейството е голямо, с четири деца, иначе много ще се цапа. И подовете са студени…

Вики мълчи, тя е приела правилата на играта.

Надникваме в кухнята. Стара полска гарнитура, още от съветски времена. Страшно много кутии с подправки, разни туршии и сладка в буркани. На печката има гореща тенджера с борш и тиган с кюфтета. През прозорците се вижда тиха зелена уличка и Вики веднага се залепва за единия. На площадката крещят деца, пълна жена разхожда до самия вход стар муден пудел.

— Кой живее тук? — пита Вики.

— Познавам ги само по имена. Виктор Павлович и Анна Петровна. Най-голямата дъщеря — Лида, завършва училище. И три хлапета — Олег, Костя и Игор.

След кратко колебание добавям:

— Пуделът се казва Герда. Общо взето не одобрявам да се дават на кучетата човешки имена. Но те така искаха.

— А кой град е това?

— Витебск. Витебск, струва ми се.

Вики се обръща с гръб към мен, казва строго:

— Не ми се мяркай пред погледа.

За минута оглежда кухнята, изскачайки от виртуалността. После, след като се е потопила обратно, се извръща към мен и пита:

— И навсякъде ли е така?

Кимвам.

— Стопаните не са си в къщи, но апартаментите живеят — шепне Вики. — Небрежно захвърлена на стола риза, разхвърляни по пода играчки, капеща чешма и боклук, който някой ерген е смел под дивана си… Така ли?

Мълча.

— Льоня, ти в ред ли си? — тихо пита Вики. — Аз изграждах планини, където няма и не би трябвало да има хора… което също е странно може би. Но аз не обичам особено хората.

— Не лъжи — моля аз.

— А ти си построил къща, в която никога няма да се живее. Не, къща, в която почти се живее. Димяща лула в пепелника и горещ чайник на печката… Панелна „Мария Селеста“. Защо, Льоня?

— Нямах право да ги заселвам наистина. Да измислям лица и характери, мъка и радост. Нека да е така… само вещите. Те също могат да разкажат много неща.

Все ми се струва, че тя не разбира. Не може до край да ме разбере и аз изговарям припряно, на един дъх:

— На долния етаж живее едно момче, меломан. От Подолск е. Понякога се увлича и пуска магнетофона си толкова силно, че се налага да тропам по пода. Но той е добро момче, веднага намалява звука. Има чудна колекция — и касети, и грамофонни плочи, и дискове. От всичко по малко. Най-вече плочи, които сега струват копейки, никой не ги търси, а той има грамофон „Вега“, старичък, но още го бива. А на шестия етаж има един много странен тип, инженер, струва ми се, работи в завод в Тула, преди е правил оръжия, а сега — всякакви стоки за масова употреба. Мечтае да пише любовни криминалета, ето какъв жанр си е измислил… И той ги пише, трака всяка вечер на машината, но не ги показва на никого. Наясно е, че са гола вода, рядък тип графоман е — от безобидните. Понякога съм взимал ръкописите му, хвърлях им по един поглед, наистина са голяма боза, но са някак добри, наивни, той е трябвало да се роди през осемнайсети век…

Вики не отговаря и аз не спирам да говоря, вече знам, че съм сбъркал и не е трябвало да й показвам този празен апартамент, а най-вече да й разказвам за другите, тя не може да разбере тази странна прищявка, тази безсмислица, която съм изграждал две години…

— На третия етаж живее една бабичка, сама е в тристаен, животът й е труден, знам. Отгоре на всичко и защото е някъде от Украйна, май от Харков. Пуска телевизора само за да гледа някоя сапунена опера, обаче намалява яркостта — мисли, че така се харчи по-малко ток и не се скапва кинескопът… Но я е страх да пуска квартиранти или да направи замяна, може би с право. Рядко се отбивам при нея — с нищо не мога да й помогна, а и тръпки ме побиват като я гледам как живее. Особено преди празници, знаеш ли, най-страшната мизерия е онази мизерия, която се мъчи да посрещне Новата Година като хората. Децата й са я забравили, а може и да не е имала деца или пък са загинали във войните, на стената у тях има снимка — младо момче с руска военна униформа…

Вики мълчи.

— На втория има една двойка, много са смешни. Едва от година са женени. И двамата са от град Уфа. Постоянно се карат и сдобряват, понякога се чува на стълбите… после или у тях се чупят чаши, или така тряскат вратата, че се рони мазилка. Но въпреки това ми се струва, че няма да се разведат. Има нещо, което ги държи заедно — някаква тайна или пък любовта, а може би и двете; любовта също е тайна. А тристайният на този етаж е празен… съвсем. Там живееше едно еврейско семейство, заминаха си, а апартамента го продадоха на някаква посредническа фирма, която все не успява да го препродаде. Сигурно яко са надули цената, нали разбираш, един апартамент в Москва, в хубав квартал…

Задъхвам се в тази тишина, в това нейно мълчание.

— На първия етаж живее старец-инвалид, с патерици е. Може би най-шумният и хаплив човек в Курск. Прави скандали в магазините, разправя се със съседите и затова винаги гледам бързо да подмина първия етаж, страх ме е да не се спречкаме, няма да е редно, нима той има вина, че е станал такъв… това е животът. Животът…

Сам разбирам колко нелепо звучи речта, която дръпнах.

Животът ли? Какъв живот в празните апартаменти на една нарисувана сграда, в тези гробници от бетон, където само вещите помнят хората. Би ме оценила неутронна бомба, а не жива жена.

А аз наистина съм идиот. Клиничен случай. Какво пък, все ще има полза, Вики може да разработи друга тема.

— Льонка… — казва тя. — Господи, Льонка, какво се е случило с теб?

Ето на…

— Прости ми — произнася Вики. — Всичките тия вопли… за работата с психопати… за мръсниците… ако животът ме бе зашлевил като теб…

— Вики… — вече нищичко не разбирам.

— Някой те е изоставил, някой те е предал? Изгубил си идеалите, в които си искал да вярваш? И си се предал? — пита тя тихо. — Ти не вярваш, че си способен да помогнеш на някого, да направиш поне мъничко добро? И си избягал тук, в дълбината, в приказката? Ти наистина умееш да обичаш, но се страхуваш от любовта си, така ли?

— Тук мога да помогна. Но само тук. Поне с това, че ще измъкна от нарисувания свят тези, които са е изгубили. Но знаеш ли, та те потъват не защото не умеят да плуват. Потъват, когато нямат сили да останат на брега. А брега… той вече не е в моята власт.

— Никаква надежда ли не виждаш? Там, в реалността?

— Сега вече виждам. Сега се появи Неудачника.

— Льоня, ти криеш нещо! Знаеш ли кой е той?

— Да, знам. И следователно надежда има. Щом те са успели да станат такива — значи ще успеем и ние.

— Но кои са „те“?

Как да й обясня? Как да я накарам да повярва в невъзможното, в това, чието място е единствено в жълтите хроники на булевардната преса?

— Вики, той почти го каза… там, в града на елфите. Техните машини не поддържат английски език, това там си е чисто руско място. Той се нарече Ейлиън. Чужд.

Вики клати глава. Тя е разбрала, но не иска, не може да повярва.

— Той е чужд, Вики. Пришълец. Не е от Земята.

— Той е човек…

— Донякъде — да. Човек е в доста по-голяма степен от всички ни. По-добър е от нас и може да бъде такъв, каквито ние не можем да станем.

— Льоня, защо мислиш така?

— Той даже няма тяло… тук. Да, той е летял, по най-скучния и обикновен начин. От звезда до звезда. Помниш ли думите му — за тишината?

Вики потреперва.

— Нас ни е страх да си го представим, но той е преминал през това. Стотици, хиляди години. Пустота и тишина, мрак, в който няма нищо. Мисля, че дори и корабът му е нематериален…

Вики клати глава и изведнъж замира. Обръщам се — Неудачника стои в коридора.

— Виках ви — казва той. — Излязох на стълбищната площадка и ви повиках. После влязох тук, вратата беше отворена.

Мълчим. После Вики пита:

— Не си човек, нали?

— Да. Не съм човек. Хайде елате, кафето е готово.

11

Опитвам кафето. Рецептата на момичето от Ростов не ми допада. Но най-странното е, че изобщо съм в състояние да усещам вкусовите нюанси.

— Преценката на това кафе е въпрос на вкус — казва Неудачника, като отмества чашата. — Сигурно е така.

— Усещаш ли вкуса? — интересува се Вики.

— Да.

— По кой начин? Във виртуалността той е само спомен за нещата, които сме опитвали в реалния свят! Ако ти не си човек, тогава…

Усещам, че агресивността й нараства, но нищо не мога да направя.

— Опитвам се да си представя дали такова количество сол може да подобри вкуса на кафето. Май не може.

— Пробвал ли си преди нещо аналогично на кафето?

— Само като твой гост. Аз… — Неудачника ме гледа, колебае се. — Дори не мога да кажа, че изобщо се храня.

Очевидно това е някакъв праг, отвъд който Вики губи търпение.

— Лъжеш — казва тя убедено. — Ти просто лъжеш! Знаеш ли, размърдай се до площад Винер, там има клуб на UFO-маниаци. Те ще ти се зарадват! И ще ти повярват!

— Аз не моля никого да ми вярва — отговаря тихо Неудачника.

Скачам от мястото си:

— Стига! Спрете и двамата! Вики, аз му вярвам!

— Льоня, ти се самонавиваш! — Вики подчертано игнорира Неудачника. — Та ти не си експерт по компютърни технологии, нали? Не си могъл да проследиш сигнала му и си повярвал! Какво ти става! Той е човек, той притежава човешки познания и поведение. Човек е! Можеш ли да ми докажеш обратното?

Неудачника гледа стената.

— Аз — не. Той може — поглеждам Неудачника в лицето. — Кажи й, моля те. Докажи го.

— Не мога нищо да докажа.

— Ти ми помогна да изляза от капана — прошепвам аз. — Не знам как го направи, но ти ми даде част от своите способности, от силата си. Помниш ли? Ами направи същото и за Вики!

Неудачника вдига очи.

— Леонид, не съм ти давал нищо. Нямам право да се намесвам във вашия живот.

— Но…

— Ти се справи. Сам. Не ти достигаше единствено вяра, че това е възможно. Необходима ти беше цел, за която да се бориш. Ти срещна мен и намери тази цел. Повярва, че всичко тепърва предстои, че светът няма да се срути като картонена къщичка, няма да пропадне в дълбината. Аз ти помогнах да намериш вяра.

Клатя глава. Не, не бих могъл! Не бих могъл да направя това сам!

Неудачника не свежда поглед.

— Нищо не съм ти дал, Леонид. Нищо, освен неприятности. Извинявай. Нямам право да правя такива подаръци.

— Момче, моля те, не го баламосвай! — казва рязко Вики.

— Неудачник… Ейлиън… — слагам ръката си на рамото му. — Но нали на теб така или иначе ще ти се наложи да доказваш кой си. Да обясняваш, ако не на нас, то на учените и политиците…

Млъквам по средата на изречението. Неудачника поклаща глава.

— Нищо няма да обяснявам на никого. Това е безсмислено и не е нужно.

— Но контактът…

— Що е контакт? — усмихва се той. — Сияещ звездолет на поляната пред Белия Дом? Дългокрака блондинка, поднасяща цветя на виолетов крокодил със скафандър? Трюмове, пълни с машини и прибори, галактическа енциклопедия, записана върху хиляда и един синтетични елмази? Лекарство против рака и средство за управляване на метеорологичната обстановка? Или не, по-скоро е друго… летящи чинии изпепеляват градове, човечеството води партизанска война срещу разумните медузи? Та нали вие по-скоро ще повярвате в тези истории, Леонид. Спомни си човека, който командваше междузвездните армии! Спомни си за „Лабиринта“! Това ли са контактите? Ти повярва в мен. Ти реши, че съм пришълец. Че е настъпил мигът на контакта…

— Но щом си дошъл тук при нас — изкрещявам аз, — значи има нещо! Ти искаш да ни кажеш нещо!

— Не.

И това е всичко. Разбирам го и не виждам смисъл да продължаваме разговора.

— Аз просто живея тук. Ти не можеш дори да си представиш, Леонид, колко различни сме с теб. Аз никога няма да стъпя на земята — нямам с какво да стъпвам по нея. И не мога да ти стисна ръка, защото нямам ръце.

— Но тук ти си човек! — казва Вики.

— Да. Ако искаш да опознаеш небето, стани небе. Ако искаш да опознаеш звездите — стани звезда… — Неудачника ме поглежда накриво, и се усмихва: — Ако искаш да опознаеш дълбината, стани дълбина. Аз станах човек, доколкото това беше възможно.

— Това ли е твоят метод на познание? — иронично пита Вики.

— Да.

— Защо, щом като сме толкова различни? Щом като не сме си нужни?

— Уморих се. Прекалено дълго бях сам — не е ясно дали Неудачника се извинява, или се опитва да я убеди. — Нуждаех се от тези спомени… градът и хората, вкусът на кафе и мирисът на накладен огън. Това ми беше нещо чуждо, но сега ще ми остане завинаги. Твоето недоверие, и вярата на Леонид. Тези, които ме убиваха, и тези, които ме спасяваха. Не исках да ви причинявам неприятности, не исках да преча. Това е принцип… който не може да навреди.

— Принцип за теб… — казвам аз.

— Да. Вие живеете по други закони. Не съм аз този, който ще съди кои са по-добрите.

— Тогава ти си намерил най-доброто място да се появиш на Земята — кимвам на Неудачника. — Свобода и ненамеса. Всичките цветове на живота — от белия до черния.

— Разбира се.

— А на мен не знам защо ми се стори друго — казвам аз. — Че си способен не само да вземеш от нас… ароматите и вкусовете, думите и цветовете. Но и да ни научиш на нещичко… е, разбира се, не как се разпръскват облаци или се лекува грипът… но поне на доброта.

— Леонид, добротата е само дума. Аз не мога да убия живо същество, но това не е морал. Това по-скоро е физиология.

Това вече наистина е краят.

Искаше ми се да намеря отговор, да намеря идеал. Да намеря чудото, за което от много отдавна няма място на Земята. Няма значение дали ще е дошло от звездите, или ще е родено от мрежата. Навярно Човека Без Лице е знаел това, когато ми предложи да отида в „Лабиринта“.

Но чудото не го е грижа за нас, то е съвсем чуждо. Неговата доброта не е по-възвишена от уригване след ядене.

— Ако се опитам да обясня своята етика — казва Неудачника, — ще ми се наложи да премина на езика на физическите закони и математическите формули. Ако се опитам да ви представя моята наука, ще трябва да пиша поеми и да рисувам картини. Разбираш ли? Разликата не е в нивото на развитие. Разликата е в самата основа. Ние не можем да си дадем нищо и не можем да вземем нищо един от друг. Това, което получих, са само спомени. Емоции. Но нима мислиш, че са се запазили в човешкия им вид?

— Да, така мислех.

— Ти грешеше, като мислеше така, Леонид. Скоро ще си тръгна от вас и всичко ще се промени. Ще се променя аз самият, спомените ми също.

Отдалечавам се от масата, поглеждам през прозореца, където проблясват илюминациите на Дийптаун. Може би ти беше прав, Човеко Без Лице? За Неудачника не бива да се съди с човешки мерки. Ето на — аз се опитах, и какво излезе?

— Да допуснем — казва зад гърба ми Вики, — че ти не лъжеш. Ти наистина си ни чужд. Да речем, че си пришълец от звездите. И нямаш нищо общо с хората. Разкажи ми тогава…

Може би Вики започва да вярва. Сега, след като се е скрила зад израза „да допуснем“, ще започне да разпитва Неудачника за неговата етика и култура, за конструкцията на кораба и принципите на междузвездното пътешествие.

И това също е идея…

— Оставям ви за минута — казвам, без да се обръщам.

Вики не протестира, сигурно е решила, че временно ще изляза от дълбината.

Не…

Нарисувана стена, нарисуван прозорец — пробивам ги с ръка, пристъпвам — и се озовавам над града. Сгради, реклами, пешеходци, коли…

Вече ме няма, тялото ми е изчезнало. Просто се плъзгам по въздуха.

Сякаш са се осъществили хакерските мечти и фантазиите на холивудските режисьори. Виртуалността, такава, каквато трябва да бъде. Свобода на посоките и формите.

По-нататък.

Описвам кръг над двореца на „Майкрософт“, огромно, чудовищно разпростряло се здание, щедро обсипано с прозорци. Снижавам се, опитвам се да определя местонахождението на сървъра на елфите.

Надолу по ето тази улица…

Със сигурност съм невидим за околните. Нося се над главите на минувачите по-бързо от колите на „Дийп-разводач“, като се прехвърлям от сървър на сървър.

Какво търся всъщност? Следите от битката, утихнала преди два-три часа? Виртуалното време е сгъстено, едва ли ще намеря нещо. Но все пак трябва да го сторя.

Ето…

Къщичката на елфите, опустялата улица. В далечината се мярка такси и изчезва.

Стъпвам на тротоара и се превръщам в човек.

Труповете на охранителите на Дибенко вече са изчезнали. Или са ги вдигнали, или те сами са се разпаднали. Но на мястото, където се бяха хванали гуша за гуша върколакът и Човека Без Лице, асфалтът все още е разтопен и вдлъбнат. Единствената следа.

Само че какво ми дава това?

Обикалям край вдлъбнатината и преценявам струва ли си да тегля от къщи търсещи програми и да сондирам пространството. Не, разбира се, това е безсмислено. Обичайните методи няма да помогнат.

От пресечката бавно излиза такси и потегля в посока към мен. Прекалено бавно, за да е случайност. „Дийп-разводач“ са прословути със скоростта си.

Какво пък, струваше си да се очаква засада.

Толкова съм сигурен, че от таксито ще слезе Дибенко, че не познавам веднага мъжа насреща.

— Стрелеца? А? — жизнерадостно възкликва Гилермо и се запътва към мен. — Ти ли си, Стрелец?

Мълча. Началника на отдела за сигурност на „Лабиринта“ продължава да ми е симпатичен. Много жалко.

— Ти Стрелеца ли си? — пита Гилермо. — Искам да съм сигурен, кажи ми!

— Здрасти, Вили — казвам аз. Върху лицето му веднага разцъфтява усмивка:

— Здрасти! Знаех си, знаех си аз… — Гилермо поглежда косо разтопения асфалт и цъка с език: — Яко! Напечено беше, а?

— Да.

— Стрелец… — Вили разперва ръце. — Страшно ми е неприятно, наистина! Аз дори бях против това да ви обвинят в нанасяне на щети! Но там — обиден поглед нагоре — решиха да ви сплашат. Това е неправилен метод!

— И сега какво?

Гилермо въздъхва и без да щади шикозния си костюм, сяда върху асфалта. Настанявам се до него. Седим при остатъците от Ромкиния погребален огън, сякаш сме две хипита от различни поколения, едното улегнало, но все така демократично, а другото — в самия разцвет на протеста си.

— Подозирах, че това произшествие е дело на вашите ръце — казва Вили. — Много необичайна и кръвопролитна схватка. Да… чаках ви на свой… ъ-ъ… страх и риск.

— Защо? — питам аз. — За да се опитате да ме приберете на топло? Няма да стане. И преди нямаше да ви се уреди въпросът, а сега пък изобщо няма да стане.

Гилермо застава нащрек, но не прави опити да ме разпитва.

— Не, не, Стрелец. Изобщо не съм сигурен, че точно вие сте виновен за нашите ядове. Може би вината е в недоразуменията с Ал-Кабар? А?

Намига ми заговорнически. Някакъв тих бунт срещу ръководството на „Лабиринта“.

— Стрелец, бих искал да подновим сътрудничеството си. В края на краищата, вие пръв заподозряхте необикновеността на Неудачника. И не бива да страдате заради това!

— Благодаря.

— Но и ние не можем да останем настрана! Нали проникването стана на наша територия! От правна гледна точка въпросът е много сложен, по-лесно е да го разрешим с добро… по човешки. Нали сме хора!

Не очаквах от „Лабиринта“ подобна експедитивност. Явно бързо са се светнали какво става!

— Вили, — казвам аз — няма никаква полза от цялата тази работа. Знаете ли кое е общото ни нещастие?

— Ал-Кабар? — бързо пита Гилермо. — Или мистър Хикс?

— Не, Вили. Ние всички искаме по нещо от Неудачника. Аз мечтаех за някакво благо за всички. Е, нали знаете, някакво общо, абстрактно щастие, което той би могъл да ни даде…

Гилермо кимва с разбиране.

— Вие, очевидно, искахте да се сдобиете със слава, със своя дял при разпределянето на технологиите, които той би могъл да даде…

Махване с ръце в знак на протест. Да бе, да, „Лабиринта“ не е комерсиална организация, слушали сме ги тия песни…

— Вили, той няма намерение да общува с нас! Изобщо. Ние не му трябваме.

Изглежда наистина го шашнах.

— Не му трябваме? — възкликва Гилермо.

— Абсолютно. Той се е спрял тук, за да си отдъхне. А сега възнамерява да продължи пътя си сред звездите.

Гилермо бавно прави две-три дъвчещи движения и пита:

— Пътя си сред звездите?

— Да…

— Какви звезди?

Изглежда никой не разбира другия…

— Вили, Неудачника е чужда форма на живот, струва ми се — енергийна, разумът му кардинално се различава от…

Млъквам.

Някак нелепо звучи всичко!

Сега, когато Неудачника го няма наблизо, изпитвам почти същия скептицизъм като Вики.

— Енергийна форма на живот… — много учтиво, любезно, сякаш общува с болен, повтаря Гилермо. — Да. Интересно.

Кой от двама ни е по-голям идиот?

— Вили, хайде да обменим информация. Като начало на нашето сътрудничество.

— Май вече знам вашата информация — Вили хитро намига. — А?

— Затова пък аз мога във всеки един момент да се срещна с Неудачника и да си общувам с него. А?

— Той при вас ли е? — бързо пита Гилермо.

Мълча.

— Като знак за сътрудничество… — мърмори Вили. Да, не по собствена инициатива е дошъл тук! Или поне не само по собствена! Сега ръководството на „Лабиринта“ в паника решава — дали да му позволи да бъде откровен, или да не…

— Мога да си отида — отбелязвам аз.

— Добре! — Вили вдига ръце. — Предавам се! Вие победихте, Стрелец! Както винаги — победихте!

Не реагирам на комплимента, но Вили не го и очаква от мен. Потрива се между веждите и тържествено произнася:

— Ние не оценихме веднага феномена Неудачник. Това ни е голямата грешка. Обаче вниманието на „Лабиринта“ към клиентите изигра позитивна роля… Когато вашите усилия и усилията на нашите дайвъри не дадоха никакъв резултат, започнахме да издирваме входния канал на Неудачника. Търсихме, търсихме… и не го намерихме.

Чакам продължението. Гилермо хитро ми намига я кара нататък:

— Запознат ли сте с теорията за паралелните светове, Стрелец?

— Само от фантастиката.

— Това е съвсем сериозна теория, Стрелец. Паралелно с нашия могат да съществуват и други светове. Невидими, недостижими… но напълно реални. Не е по силите ни — засега — да взаимодействаме с тях по обикновения начин. Но виртуалността е друго нещо. Потоците информация живеят по свои закони. Компютърната мрежа е най-мощният в историята на човечеството механизъм за намаляването на ентропията. Независимо от нашата воля, от желанието ни, тя влияе върху физическите закони на света. Потоците информация пътуват по мрежата, натрупват се, създават центрове, в които се трансформира самата природа на Вселената.

— Информацията не може да променя природните закони — бързо казвам аз.

— Така ли? Когато в ограничен обем пространство става усложняване на структурата — това се отразява на цялата Вселена. Доста слабичко, разбира се. И все пак мирозданието се поразклаща. Всеки предмет, създаден от човешки ръце, носи в себе си както положителен, така и отрицателен заряд. Дървената тояга не е била само оръжие, не! Тя е била аномално явление, подредена структура в един хаотичен свят. Но това се е компенсирало — ако не с друго, то с купчина стружки и стърготини. По-сложно явление става книгата. Обемът информация и хаосът при създаването й вече не са били съвсем равностойни. И все пак това явление също е било компенсирано — ако не с друго, то поне с факта, че повечето книги не стрували дори колкото дърветата, отсечени за изготвяне на хартията. Изплащали са се преди всичко онези книги, които са съдържали ненормално усложняване на информацията. Не говоря за справочниците, отразяващи известните и предимно излишните знания, а за книгите, пораждащи нова етика и разбиране за света. Те започвали да оказват влияние върху живота на хората, да водят до ентропия, да рушат. Нещо като прокоба — колкото по-натоварена с информация била една книга, толкова по-силно е разтърсвала света. Човекът нямал сили да създава ред и същевременно да не внася хаос в света. Компютрите са съвсем друго нещо. Това е информация в чист вид. Тя се стича от различни посоки, натрупва се, множи се. Тя не изчезва безследно — да дадеш някому файл с информация съвсем не е същото като да дадеш скъпоценен камък или любима книга. Тя разкъсва пространството на Вселената, нарушава равновесието между реда и Хаоса.

Гилермо млъква, поема дъх. Възбуден е, явно е искал да се изприказва.

— И тъкмо в тези точки, където човешките постъпки пораждат новото разбиране за света, където се променя самият поглед на хората върху живота — именно там се случва необикновеното. Там се разкъсва границата между световете, там се ражда чудото. И същество от друг свят — дали човек, дали нещо друго, нали?… би могло да дойде при нас. Да се сблъска с нашия морал, култура, с мечтите ни… да вмести в себе си всичките знания на мрежата… да се ужаси и да се смрази…

Какво бих могъл да му отговоря?

Да му разкажа съня за падналата звезда?

— Доколкото разбирам, Неудачника ви е заявил, че е пришълец от друга планета? — пита Гилермо.

Кимвам.

Макар че, може би, не съм съвсем прав. Той всъщност не го каза пряко, а просто не опроверга думите ми.

— Това негова собствена версия ли беше, или го е казал, за да потвърди вашите подозрения?

— Потвърди ги… — промърморвам.

— Нормална постъпка — решава Гилермо. — Да признаеш чуждостта си, но да насочиш мислите на другите в погрешна посока. В правото си е да се страхува от нас. Неговата цивилизация навярно е миролюбива, а ние не сме от най-добрите същества…

Отдавна не са ми натривали носа така.

— Анализирахме различни теории — продължава Гилермо. — Взехме под внимание версиите на Ал-Кабар за възникването на машинен разум, за мутацията, създала човек-компютър. Но… нашите специалисти са склонни да гледат с усмивка на подобни неща. Мислехме и по въпроса за пришълец от звездите. Красиво е, вярно… прекалено е красиво, за да е истина. Имаме добър екип от психолози, те умуват над данните, с които разполагаме, програмистите ни са отлични, те също действат по въпроса. Но засега най-достоверна е теорията за паралелните светове. Ал-Кабар работи малко с хора. Подходът им е механичен, а Урман е прекалено далеч от съвременните технологии. Не и не. Не е компютърен разум, не е и симбиоза между човек и компютър. Може би… — снизходителна усмивка — е извънземно. Може би — лицето на Гилермо става сериозно — същество от паралелен свят. Хайде да го установим заедно. Никаква принуда. Никакви… сражения… — Гилермо гнусливо сочи зяносания асфалт. — Да седнем заедно и да си поговорим. Да забравим грешките, обидите, претенциите. Ще обясним, че не сме чак толкова лоши, че не бива да се страхува от нас. Ще протегнем ръка…

Дланта му посяга към моята. А аз мълча и нямам сили да я стисна.

Който и да е Неудачника, той правеше всичко, за да ми помогне.

Той беше — и продължава да е — много по-добър от повечето от истинските хора.

— Не мога да приема предложението ви, Вили — казвам. — Извинявайте. Може да сте прав. Но аз нямам право да решавам.

— А кой има това право, Стрелец? — тихо пита Гилермо.

— Единствено той самият. Неудачника. Той не иска да казва нищо. Той сам се нарече чужд и гостенин, който е уморен от самотата — и сега иска да си тръгне. Това е негово право. Това е негово решение. Никому нищо лошо не е сторил, просто се е изгубил в нашия абсурден свят. Помогнах му да се измъкне. Показах му… надявам се… че дълбината не се свежда само до кървави схватки. Ако това е малко — какво пък. Нека си върви. В своя паралелен свят или към далечните звезди. Свободен е, също като нас.

Лицето на Гилермо сякаш се изопва. Гледа ме тъжно и уморено. Сигурно е казал истината. И едва ли желае зло на Неудачника. Просто разлика в подходите.

— И вие ще му позволите да си отиде, Стрелец? — пита той. — Тайната ще изчезне за много дълго време, а може би завинаги… и никой няма да разбере какъв е бил Неудачника.

— Свободата, Вили.

— Вие, руснаците, винаги сте поставяли държавата и обществото над човека — казва Гилермо. — Това е неправилен подход, да, ама нали вие сте руснак!

— Аз съм гражданин на Дийптаун. В дълбината няма граници, Вили.

Гилермо кимва и се изправя — бавно, тромаво. Поглежда към чакащото го такси. Там като нищо има няколко бойци от Ал-Кабар. Може би моите приятели Анатол и Дик…

— Лично на вас Неудачника даде ли ви поне нещо, Стрелец? — пита Вили.

— Сигурно.

— Мога ли да науча или да видя какво по-точно? — изненадващо срамежливо пита той.

Заглеждам го, после се навеждам над вдлъбнатината върху асфалта.

Преди повече от два часа тук загина дайвърът върколак, моят нещастен партньор, Ромка. Не видях как точно е станало, но мога да си го представя.

Пламъкът обхваща туловището на вълка — това означава, че вирусът на Човека Без Лице е проникнал в компютъра на Ромка. Хард дискът на компютъра му скрибуца, докато изтрива информацията и скапва служебните програми, после връзката се прекъсва, Ромка изпада от дълбината, от своята отчаяна и безнадеждна схватка.

Усещам миризмата на обгорената козина, виждам бледия огън, тялото, което се гърчи.

И в същия миг изчезвам, хлътвам в нарисувания асфалт, в отдавна затворилия се канал за връзка.

100

Полет.

Фонтан от искри пронизва тялото ми.

Спираловидни мълнии ме шибат в лицето.

Усещам болка и за пръв път, откакто съм във виртуалността, разбирам — болката не е измислена. Тя е слаб отглас на онази, която измъчва тялото ми в истинския свят. Правя това, което един човек не може и не бива да прави. Общувам директно с компютъра. Придвижвам се из мрежата, като дърпам информация от отдавна прекратили действието си програми.

Трудно ми е и боли, но трябва да издържа.

Като че ли издавам стон. Изкрещявам и притискам несъществуващи длани към челото си. В очите ми са забити нажежени пирони, сякаш някой стърже кожата ми с шмиргел.

Това е цената за невъзможното…

Когато идвам на себе си, пред мен има врата. Търкалям се в коридор, дълъг и мрачен, в който има стотина такива врати. Дали не съм в някой виртуален хотел?

Болката още не е изчезнала, но е намаляла, станала е по-милостива. В състояние съм да се надигна от пода — много предпазливо. Да притисна чело към студеното дърво на вратата.

Значи и ти, Ромка, влизаш във виртуалността с еднократни адреси?

Побутвам вратата, без за миг да ми мине през ума, че може да е заключена, и хлътвам в стаята. По стените има плакати на полуголи хубавици, а до едната от тях стои масичка с много и различни питиета. Всичко изглежда някак странно… С гръб към мен седи непознат мъж, трака по клавиатурата на компютъра и фалшиво си подсвирква някаква мелодийка. Под ръка са му една полупразна бутилка джин и препълнен с угарки пепелник. Мъжът тъкмо допива жадно чашата си с евтин „Хогард“.

— Привет, Ромка! — промърморвам аз и се подпирам на стената. Мъжът, който светкавично се е обърнал, ме поглежда объркано, после скача, хваща ме под мишници и ме помъква към креслото.

Сега вече мога спокойно да припадна…

Ромка поднася към устата ми пълна чаша джин и миризмата на хвойна окончателно ме свестява.

— Разкарай това, ще повърна — отблъсквам ръката му.

— Льонка, ти ли си? — недоверчиво пита дайвърът.

— Аз съм…

— Пийни си, де, ще ти олекне!

— Пиянде — прошепвам думата, с която никога преди не съм се решавал да го нарека. — Само ти можеш да лочиш чист джин…

— Да добавя ли тоник? — досеща се Ромка. — На мен и така ми харесва…

Той лисва почти цялата чаша на пода, допълва я с тоник и отново ми я подава. Този път не отказвам, отпивам и усещам как тялото ми блажено изтръпва.

— Как влезе? — пита Ромка. — Нали вратата беше заключена?

Прекалено трудно е да му обяснявам защо вече не ми пречат заключените врати. Махам с ръка и си допивам питието.

— А как ме намери?

— Ами… успях някак… — отговарям неопределено. Но Ромка изглежда е прекалено щастлив от появата ми, за да тръгне да ме разпитва.

— Успя ли да се измъкнеш от оная гад? — интересува се той.

— Да…

— Ама че мръсник! — изругава Ромка. — Задръсти ме тотално.

— Как се измъкна?

— Вирусът беше чист. Блокира ми машината, ама след рестартирането сдаде багажа. Всичко беше в рамките на конвенцията… ама си беше яко, дявол да го вземе! — Ромка се смее, но насила. — Бива си ги враговете ти, Льоня!

— Завиждаш ли ми?

— Ъхъ! — искрено си признава Ромка. — Страх ме беше, че няма да се измъкнете…

— Измъкнахме се.

— Имаш разкошна приятелка — намига ми Ромка.

Кимвам и се оглеждам, вече по-внимателно.

Наистина жилището на Ромка е странно. С всички тези красавици по стените… с масичката, затрупана с цигари и бутилки алкохол, със захвърлените на леглото последни два-три броя „Плейбой“ и младежкото вестниче за поп-музика…

Ромка извръща поглед.

— Май ти прецаках работата, а? — питам аз.

Върколакът хвърля кос поглед към монитора, по който се нижат редове от някаква елементарна програма…

— Не особено… готвя се за контролно… дребна работа.

— Какво контролно?

— По информатика.

— На колко години си, Ромка? — питам аз, защото ми просветва.

— На петнайсет.

Започвам да се кикотя, като нехая, че мъжът срещу мен мрачно стиска челюсти. Продължавам да се смея, а Ромка става, пали цигара, плисва си джин в чашата и накрая пита:

— И какво е толкова смешно?

— Ромка… — усещам, че не се държа по най-добрия начин, но нямам сили да се сдържа. — Да си пил някога чиста водка или джин?

— Не.

— Не ти и трябва да опитваш. Ромка, аз съм дърво, че не се досетих веднага. Ти… се държиш прекалено мъжествено, за да си мъж на възраст!

— Толкова ли си личи?

— Не, не особено. Някак е необичайно…

— Защо да е необичайно? Има много върколаци на ученическа възраст.

— Откъде знаеш?

— Ами… ние май повече си споделяме. Попрехвърлилите осемнайсетте рядко съумяват да приемат нечовешки облик. А при учениците се получава естествено.

Пластичност… пластичност на психиката. Гледам Ромка и си мисля, че сред моите приятели дайвъри, които с прекалена разпаленост разправят мръсни вицове или все се изтъкват колко са велики, сто на сто има много тийнейджъри. На тях им е по-лесно да преминават през бариерата на дийп-програмата. Колкото и да е странно, наистина им е по-лесно. Съзнанието им е възпитано от филмите и книгите за виртуалния свят, те знаят, че Дийптаун е нарисуван не само с разума, но и със сърцата си. Те не биха потънали.

Може би техният брой ще нарасне и дайвърите ще престанат да се крият.

— Ромка, от своя компютър ли влизаш?

— От компютъра на баща ми. Винаги си патех, когато ме заварваха във виртуалността. Баща ми мисли, че тук има само разврат и насилие. Така че ми се наложи да влизам някак… ами така, че да забелязвам какво става в апартамента. Чувам когато вратата се отваря.

— Радвам се, че всичко при теб е наред, Ромка.

Върколакът кимва:

— А да знаеш аз колко се радвам! Имам си стриймър, но да възстановявам целия диск е сложна работа. Ти ме търсеше само за да разбереш как съм, така ли?

Много ми се иска да кажа „да“, но ще е лъжа.

— Не само за това. Исках и да се посъветвам за нещо…

— А сега взе че размисли?

Той е прав, размислих. Но след тези думи не ми остава изход.

— Ромка, случи и са нещо странно… — ставам, наливам си два пръста джин, добавям тоник. — Натъкнах се в мрежата на един човек… който не е съвсем човек.

Ромка търпеливо чака.

— Дори не знам кое е истина, а кое — лъжа — казвам. — Може би е пришълец от звездите, а може би — гост от паралелен свят. Или пък рожба на компютърен разум, или мутант, който влиза в мрежата директно, без компютър. Търсят го. Поне две големи фирми…

Върколакът кимва. Не е необходимо да уточнявам, че става дума за „Лабиринта“ и Ал-Кабар.

— И Дмитрий Дибенко.

— Дибенко?

— Същият. Те искат да извлекат от него поне някаква полза. А той смята да си отиде. Завинаги.

— И ти се чудиш дали си заслужава да го предадеш?

— Никой не би могъл да го задържи насила. Абсолютно. Но все пак… нали това е друг свят, Ромка. Други знания, друга култура. Може би ще успеят да го склонят. Да научат поне нещичко. Само трохичка от неговите знания би могла да стане нов етап в развитието на човечеството.

— Би могла — на драго сърце се съгласява Ромка.

— Та нали той успя… някак си… да ме промени. Не бих открил следите ти, ако нямах тия нови способности. Не знам дали имам право да мълча и да го укривам.

— Искаш аз да те посъветвам, така ли? — с някак изненадваща уплаха пита Ромка. — Сериозно?

— Да, Ромка. Точно защото си още хлапе, а пък аз съм закоравял циник. Кажи, има ли само един човек права над чудото?

— Не.

Кимвам, друг отговор не съм и очаквал. Но Ромка още не е казал всичко.

— Никой няма право над чудото. То винаги е само за себе си. Именно затова е чудо.

— Благодаря — казвам аз и ставам от мястото си.

— Засегна ли се? — пита Ромка.

— Не, тъкмо напротив. Ще си тръгвам. Чудесно е, че при теб всичко е наред…

Вече при вратата, за миг спирам и допълвам:

— И не наблягай толкова на алкохола. И без него си възрастен, Ромка, не се опитвай да го доказваш. Късмет на контролното!

— А дано! — вика Ромка подире ми.

Чудото е само за себе си…

Вървя по коридора на хотела и се усмихвам на думите на Ромка.

Това нетърпение на разума, тази велика и неутолима жажда…

Да разбереш, да си обясниш, да покориш!

Чудото трябва да бъде опитомено и покорно. Дори и Бог го направихме човек и чак след това се научихме да вярваме. Ние принизяваме чудесата до своето ниво.

И сигурно това е хубаво. Инак досега щяхме да си клечим в пещерите и да подхранваме със сухи клони Червеното Цвете, запалено от мълния.

Браво на тебе, Ромка. Въпреки погрешния път, ти успя да стигнеш до верния извод. Сякаш си вървял из Огледалния Лабиринт, натъквайки се на стъклените му стени — и все пак си стигнал до изхода. Още не мога да проумея защо си прав, но въпреки това ти си прав, Ромка…

Подминавам безразличния портиер, отварям вратата. Дийптаунска улица, хора, коли, светлини на реклами. Аз зная нещото, което е способно да промени света. Аз мога да подаря на света чудото.

Но нямам право, защото то е живо.

То е само за себе си — не е подплатено нито с нашия живот, нито от нашите радости и скърби. Какво ли ме дели от Неудачника — космическият студ или невъобразимата бездна на чуждото пространство? Но има ли някакво значение, все едно е жив!

Вървя по улицата и за радост на „Дийп-разводач“ не вдигам ръка. Това е руският квартал, познавам го като петте си пръста, ще се оправя и пеша. Трябва да разбера Неудачника докрай. Преди да си отиде завинаги. Трябва да успея да кажа нещо, да направя нещо.

Това е кварталът на църквите — с позлатените куполи на православните храмове, с катедралите на католиците, скромните синагоги и мюсюлманските минарета. Дантелата на храма на александристите, черната пирамида на сатанистите и като най-великолепната от всички иронии — огнената реклама над пъба, леговището на добродушната и страдаща от леко затлъстяване секта на Поклонниците на Бирата.

Бих могъл да ти покажа много неща, Неудачник. Зоологически градини със стелърови крави и мамути. Литературни клубове, където се спори за хубави и мъдри книги, изложби на пространствен дизайн, където се раждат нови светове, лекарска конференция на медици от цял свят, свикана с цел е да бъде консултиран болен от забравена от бога провинция… На конференцията няма да ни пуснат просто така, но аз щях да проникна през вратата, за да постоим мълчаливо встрани и да погледаме как американският анестезиолог и руснака хирург планират операцията на чернокож миньор от Заир… Бих те завел на опера, където всеки музикант е гражданин на света, и на спектакъл, чиито зрители до един са участници в пиесата. В храмовете щяхме да се поклоним на всички богове, забравяйки за злината им. Бихме постояли на детското игрище, където хлапетиите се возят на „истински“ състезателни коли, а бихме могли и да посимпатизираме на хората от Грийнпийс, спасяващи таралежите по европейските автомагистрали. Картинната галерия на Дийптаун щеше да ни отнеме цял месец — същото е, като да разгледаш поред Ермитажа и Прадо, Третяковската галерия и Лувъра. Е, да не е цял месец, но можеше да жертваш за това поне един ден, вместо да беше стоял под пурпурното небе на „Лабиринта“. В студентския квартал ти щеше да помогнеш на първокурсника от Вологда да навлезе в тайните на съпромата, пък аз щях да обясня на оня художник от Канада защо не бива да се детайлизира изображението на есенната гора. Тя, дълбината, изобщо не е свят на злото. Нито е „гнездо на разврат и насилие“. Нима съм виновен, че пътят ти е преминал през бойни арени и публични домове, с преследвачи по петите ти и дебнещата те отпред на пътя неизвестност?

Но това едва ли е било случайно. Ти сам избра този път. „Лабиринта“, „Звездите и планетите“, „Всякаквите забавления“, елфическия Лориен… Вмести в себе си дълбината и показа — не на теб самия, а на мен — какво в същност представлява тя. Цялата ни нетърпимост и глупост. И ти знаеш не по-зле от мен, че не само от тези нишки е изтъкан светът на виртуалността.

Колко жалко, че все пак имаш право, Неудачник. Когато се отсъжда какъв е светът, не се изхожда от най-добрите му качества. В противен случай фашизмът щеше да е символ на техническото развитие, маневрените самолети и мощните мотори, а не на газовите пещи в концлагерите и на сапуна от човешка мазнина.

Ти ни издаде своята присъда и обясни защо е такава.

Имаме ли право да се засягаме?

Имаме ли право да се бием в гърдите и да крещим: „Ние сме добри!“

Но ти не можеш, не бива да си вземеш оттук само това! Човешката калтащина и красотата на безлюдните планини, технологията, превърната в слуга на порока! Иначе — за какво сме дошли в дълбината? И колко струваме?

…Стоя пред вратите на католическата катедрала, разкошна и подтискаща, хем величествена, хем абсурдна. Мога да отида и да се помоля на древния бог, който все пак не съществува. Мога и да се върна у дома и да стисна ръка на Неудачника за сбогом.

И нито едно от тези решения няма да е правилно.

— Леонид?

Човекът, който се е доближил до мен, ми е напълно непознат. Нисичък, с безизразно, скучно лице, носи стари джинси и развлечен пуловер. Много е скучен и обикновен, мястото му не е във виртуалността, а на опашката за наливна — „Жигульовска“ — бира. Но знае името ми, следователно е враг.

— А вас кой ви праща? — питам аз. — Някой от Ал-Кабар?

Човечецът не отмества поглед.

— Леонид, ти си ме виждал в друг облик. Без лице.

— Дмитрий?

— Да. Може би все пак ще минем на „ти“?

— Ти си боклук — съгласявам се аз.

— Леонид, моля те да си поговорим. Отдели ми само пет минути.

Нима това е основният облик на Дмитрий Дибенко? Виждал съм негова снимка, но много отдавна, на нея беше прекалено млад. Значи той е невзрачен и обикновен? Кучето дребна порода си остава до края глупаво малко кутре. И този юнак е измислил дийп-програмата и без да иска е изпуснал света в дълбината? Гушнал е милиони и е получил дял от „Майкрософт“ и „Америка Онлайн“? Пръв е разбрал, че Неудачника е пришълец от други светове?

— Но само пет минути.

— Нека се дръпнем по-настрана, Леонид…

Този глас все пак не пасва на външността му. Дори навремето да е умеел да говори с умолителен тон — това е вече минало…

Заобикаляме катедралата, Дибенко изважда някакъв ключ с особена форма и отключва малката порта на градинката. Тук е тихо и спокойно. Върби, тополи, прави алеи… камъни… с позната форма.

— Мамка му — не намирам други думи аз.

— Да, това е гробище… — измърморва Дибенко. — Аз… обичам да идвам тук. Някак си успокоява… настройва на философска вълна.

Може би в това няма нищо необичайно. Но аз гледам надгробните паметници, алеите, момичето, поседнало на тревата до малкия бюст в далечината и закрило лицето си с длани. Това не е скърбящ човек, а рисувана оплаквачка, нещо като електронен еквивалент на ангелчетата от мрамор.

Виртуалността е животът. А животът е немислим без смъртта. И приятелите погребват тук онези, които никога вече няма да се гмурнат в дълбината, никога няма да сложат виртуалния шлем.

„Той вярваше в чудеса“ — гласи кратката като проклятие фраза, изписана върху най-близкия надгробен камък.

Прости ми, непознати човече. Ти си вярвал в чудесата и си скачал презглава в дъгоцветието на виртуалния свят. Но ето, споменът за теб лежи тук, а някъде в реалността гробът ти буренясва. Приятелите ти идват тук, изхарчвайки половин долар, а земята, приела праха ти, ражда нов живот. Дали не би било по-честно от страна на приятелите ти да загубят някой и друг час от живота си, за да пият по водка на твоя истински гроб?

Свобода! Не съм аз съдникът!

— Слушам те, Дима — казвам аз.

Очите на Дибенко са зачервени, като от недоспиване. Фасонът му е смачкан. Той ме въвлече в чудото, на което хич не съм му изтрябвал, той се справя с дайвърите като със слепи котета. Но пак той е създал този свят и аз съм длъжен да го изслушам.

— Не те питам как се измъкна, Льоня — произнася Дибенко. — Разбирам, че все пак си получил наградата си…

— За каква награда говориш? Награда за какво?

— За предателството — Дибенко ме гледа право в очите. — Какво, думата ли те отвращава? Но това си е точно предателство! Към всички нас, към всички хора, които живеят сега! Ти успя да му станеш приятел. Знаех, че ще успееш, знаех си, затова наех теб, именно теб! Май напразно го направих. Онова, което можех да ти предложа, бяха само грошове…

— Ти разбираш ли в какво се превърна виртуалността, Дима?

— В свобода!

— Тогава в какво ме упрекваш? Нямаме право да искаме от Неудачника нищо! Ни-щи-чко!

— Защо пък да нямаме право? — Дибенко се подпира с лакът на надгробието на „вярващия в чудеса“ и се усмихва: — Добре, нека да не са формули и чертежи… да не са ваксини и рецепти за справедливо общество. Но поне надежда би могъл да ни даде! На всички ни! Ако той е дошъл — значи всичко ще е наред! Ако го има — значи не сме се задавили със свободата!

Струва ми се, че пак нещо не съм разбрал!

Но Дибенко продължава и аз мълча.

— Мислиш си, че знаех какво правя! Тогава… Не! Напих се! Натаралянках се, освиних се, насвятках се до козирката! Бях се залепил за компютъра, обаче хем не ми се спеше, хем не ми се играеше, пък от работа ми беше писнало, та се заех да подбирам цветовата палитра, ритъма на изображението и… страшно ми се прииска да сложа и музикален фон, ама машината ми беше скапана, без саундкарта!

Значи легендите не лъжели…

— Не зная как стана! — крещи Дибенко. — Всъщност тя пожела да се роди, а не я родих аз по своя воля. Тя, дълбината, самата тя премина през мен, за да навлезе в света! Аз го разбрах, почувствах го, но не се смятам за творец! Само за проводник, за перо, движено от нечия ръка! От далечни далечини, през мрака, през тишината — тя сама се е докоснала до мен и ме е накарала да я създам. Нея! Дийп-програмата!

Побиват ме тръпки, при това не защото Дибенко спомена за тишината. Просто и на мен ми е познато същото чувство. Ужасът на твореца, който не разбира как и какво е създал.

— Едни ме наричат гений… — човекът със сенки под очите ме хваща за ръката. — Други — тъпак, намерил бисер в купчина тор! Но всичко това не е вярно! През мен в света дойде дълбината. Значи някой е имал нужда от това! Не сега… после…

Дибенко ме поглежда с възторг и копнеж. Прошепва:

— Той не ти ли каза поне нещичко? Не намекна ли… откъде е? Година, век, хилядолетие?

— Дима… — измънквам аз. — Откъде ти хрумна?

— Когато ти си отиде… — прошепва Дибенко. — Ти падна в клопката, ти нямаше как да се изплъзнеш от машината ми. Ама успя да се спасиш… свали цялата информация от дисковете и се чупи! Той ли те научи на това, дайвър? Той ли?

Да ти е жал да го гледаш. Толкова мразя съжалението — то убива не по-зле от омразата, но ми се ще да съжаля Дибенко.

Само тоя негов глас, гласът му не звучи както подобава. Така може да се унижава само прочут актьор, играещ трагична роля…

— Не можеш да си представиш — казва Дибенко — колко сили съм хвърлил за целта! Какво рискувах… положението си в съвета на директорите на Ал-Кабар, агентите в „Лабиринта“… Ти не можеш да разбереш, вие в Русия и досега не сте наясно… А нали аз те изчислих! Проследих канала ти! Знам кой си! Леонид, аз знам адреса ти в Дийптаун! Компания „Поляна“, апартамент четирийсет и девет. Ти си ми в ръцете! Мога да издиря и истинския ти адрес! Но нали не те заплашвам! Аз моля… хайде да се обединим!

Сякаш времето зацикли в кръг — вече не Гилермо, а Дмитрий Дибенко ми протяга ръка.

— Те не могат да разберат — шепне той. — Каквото и да е. Пришълци от паралелни светове, извънземни, машинен разум… Това го няма! Няма нищо друго, освен нас! Вчера и в онзи ден, който ще настъпи тепърва, сме си само ние!

Разбирам…

— Ако искаш ми вярвай, ако искаш се смей! — Дибенко удря с юмрук по нещастния паметник. — Но единственото, което няма граници — това е времето. Компютърната мрежа живее и ще продължава да живее, и споменът за това момче ще надживее всички ни! Информацията няма граници във времето. Неудачника е надникнал в миналото на човечеството. От онова прекрасно далечно бъдеще, до което ние не ще доживеем, от бъдещето на Земята — той е влязъл в детството на виртуалния свят. Нека, нека сме грозни и диви! Но поне нещичко не би ли могъл да ни каже? Да ни даде… вяра…

— Дмитрий, но защо? Защо реши, че е така?

— Защото знам! — Дибенко ме поглежда в очите. — Не може случайно да съм създал дийп-програмата! Това е все едно да стреляш със завързани очи — и да уцелиш хиляда мишени последователно! Аз не съм никакъв гений, аз съм обикновен човек. Просто там, в бъдещето, са решили да създадат виртуалността. Може би това е било предопределено. Може би просто им е трябвал плацдарм… наблюдателен пункт, от който да надникнат в света ни. И аз съм станал… перо в нечия ръка…

— Плацдарм? — питам аз. — Плацдарм — това означава война.

— Да! А на война трябва да се убива… и да се взимат пленници.

— Знаеш ли колко версии за Неудачника има?

— Да.

— Ами ако не е дошъл от бъдещето? А от друг свят?

— Нека! Тогава — още повече е така! Той е в нашия свят, и тук важат нашите закони! Ние сме длъжни да разберем кой е той.

Но какво всъщност иска от мене той?

Гледам Дибенко — треперещи устни, уморени очи, зле облечен, със занемарена външност. Какво иска да постигне? Да размисля? Да му предам Неудачника? Така или иначе, това не е по силите ми. Само си губим времето…

Времето…

Той знае името ми и адреса ми. Знае къде живея във виртуалността.

Дори е успял да ме проследи при Ромка.

А сега печели време.

Рязко се отдръпвам се, хвърлям се към малката порта. Дибенко ме изпраща с поглед, не се опитва да ми попречи. Само на лицето му се появява усмивка — самодоволната усмивка на актьор, който е изиграл ролята си и се опива от аплодисментите.

101

Таксито преминава покрай мен — сякаш вдигнатата ми ръка вече не означава нищо в Дийптаун. Хвърлям се след колата, отново махам с ръка…

Безполезно.

Това е война.

Как Дибенко е успял да ме отреже от транспортната мрежа на Дийптаун? Може би има дял и в този бизнес?

Съвсем забравих, че вече нямам нужда от „Дийп-разводач“…

Вече ми е познато усещането, когато градът, който ме заобикаля, се сплесква. Рея се над града, проточвам се през далечината, през чуждите компютри — към своя дом.

И се удрям в стена.

Виждам населената с вещи многоетажна сграда — но нямам сили да проникна вътре. Нещо се е променило в самото пространство.

Правя се реален — не в самата сграда, а тук, на тротоара.

Сградата гори.

Не е пожар, а по-скоро невиждана досега тържествена заря. Стените променят цвета и яркостта си, всяка песъчинка сияе като скъпоценен камък. Сградата прилича на нескопосано шлифован правоъгълен брилянт в лъча на прожектора.

И хора, страшно много хора. Униформени от градската служба за сигурност, охранителите на „Лабиринта“, стражниците от Ал-Кабар… Пространството около сградата е отцепено, снайперисти с винтовки, хора с автомати зад прозрачни щитове, реещи се във въздуха стрелци с реактивни раници. Появявам се вътре в обръча на обсадата и към мен се насочват стотина дула.

Паяците са се споразумели и са хвърлили заедно паяжината.

— Леонид! Вдигнете ръце и се приближете! — проехтява над улицата нечий глас. Зад стената на охраната, озарявана от дъгоцветните отблясъци, стои група хора. Урман, Вили, Човека Без Лице, комисарят Джордан Рейд.

Виж ти!

Каква чест за мен! Къде да се дене горкият дайвър? Официалните и неофициалните властелини на дълбината са се събрали пред дома му!

— Леонид, приближете се бавно! — повтаря Рейд. Ехото от гласа му отеква надолу по улицата.

Поне се опитват да спазят видимостта, че всичко е в рамките на закона. Операцията се провежда от полицията.

Вървя, под прицела на дулата, под надзора на стотици компютри, всяка моя крачка е претеглена и оценена, всеки байт информация тече под невидим надзор…

Охраната пред мен се отдръпва и ми сторва път. Гилермо извръща поглед. Урман, който в действителност е само някой от секретарите на Урман, ехидно се усмихва. Дибенко, надянал отново маската си от мъгла, е безучастен.

Обръщам се към Рейд, като игнорирам всички останали.

— Какво става?

— Обвинен сте в незаконно проникване в чуждо информационно пространство, в употреба на оръжие, довело да значителни материални щети, в укриване на информация, жизненоважна за Дийптаун — отсича Джордан. — Задържан сте за изясняване на обстоятелствата.

— А в какво е обвинен домът ми? — питам аз.

Но Рейд се чувства в свои води:

— Провежда се издирване на улики.

Поглеждам горящата сграда. Издирване ли? Как пък не. Консервация. Замразяване. Пренасищане на каналите с информация. Ще успее ли Неудачника да отрази атаката — или дори и неговите сили няма да стигнат?

— Предавам се — казвам аз. — Признавам се за виновен във всичко. Моля да прекратите… това.

Джордан поклаща глава. С леко съчувствие в погледа, но с непреклонна решимост.

— Не се опитвайте да се измъкнете в реалността — предупреждава той. — Помолихме Интерпол да ви арестува физически.

Обзема ме страх — и ме лишава от воля, стопява силите ми. Може би там, в реалността, зад гърба ми вече стоят намусени командоси от руския спецотряд с особено предназначение ОМОН с черните си платнени маски?

Истинският затвор, истинският разпит — това не е като въодушевлението от виртуалните схватки. Нещата вървят към прогнил матрак, разводнена затворническа супа, чиято рецепта не се е променила още от сталински времена, прозорче с решетки и конвой, необременен от интелект.

Или родната ми полиция, при цялата й готовност да замени руски гражданин за десетина бракувани портативни радиостанции, още не се е научила да действа бързо?

Дълбина-дълбина… и да бягам?

Взирам се в нарисуваните лица, във въоръжените охранители. Няма граници за ловците на чудеса. От всички краища на земята са се гмурнали в дълбината — за да откъснат, да отдерат късче от тайната — откъдето и да я е довяла съдбата в нашия свят.

И ме обзема бяс.

— Джордан… давам ви десет секунди… — прошепвам аз. — На всички ви. Десет секунди, за да се ометете.

— Опомнете се, Леонид… — това е Рейд.

— Стрелец, хайде да направим взаимни компромиси… — това е Вили.

— И твоите сили имат предел… — Човека Без Лице.

Господи, та те се страхуват! Страх ги е от мен! Всички срещу един, хванат в клопка, с древен компютър зад гърба си и с празни ръце!

Защо?

— Не знам как успяваш да се държиш все още — започва Дибенко, — но…

— Пет секунди — казвам аз.

И охраната започва да стреля. Или без заповед, или не съм забелязал кога е била дадена…

Огън и болка.

Всичко, което е измислено за годините съществуване на дълбината, най-изпитаното и най-секретното — всичко в моя чест…

Стоя сред огъня, а по лицата наоколо има страх, дори в сивата мъгла на Човека Без Лице има страх…

Защо все още съм тук, защо оставам във виртуалността, а не свалям шлема си пред посивелия екран на убитата си машина?

Пресягам се към охранителите — не с ръце, а само с поглед. Телата се огъват като парцалени кукли под тока на обувка, разпадат се на пепел, изпускат пара, застиват, свиват се в точка, разтварят се във въздуха. Сякаш погледът ми отразява цялата гадост, която се изсипва в моя посока.

Петте секунди, отпуснати на враговете ми, изтичат, и улицата е празна. Само домът ми пламти и до мен стоят тези, които са го подпалили…

— Ти си бог само в дълбината — казва Човека Без Лице. Не заплашва, а само напомня…

— Нима? — приближавам се по-близо до него. — Рейд, сега компютрите на данъчната полиция ще научат, че си си присвоил два-три милиона… Урман! Цялата информация на Ал-Кабар е достъпна за всички. Вили! „Лабиринта“ е мъртъв! Нивата са изтрити, картите са изгубени, чудовищата са се разбягали! Дима! Отпечатъците на пръстите ти принадлежат на сериен убиец!

Давам им две-три секунди, за да осмислят чутото, и допълвам:

— Само още минута… и това ще се случи!

Не знам дали това е възможно. Не познавам силите си. Дори не знам откъде са се появили.

Но те ми вярват.

— Какво искаш, дайвър? — крещи Урман. Рейд го блъска и изревава:

— Условията ти!

Може би познах нещо за данъците?

— Прекратявате лова.

Пред тях е чудото. Но те има какво да губят.

Урман и Гилермо се споглеждат, директорът на Ал-Кабар кимва.

— Ние оттегляме обвиненията си, Джордан — казва Вили. — Не си струва… да се привлича Интерпол.

Той едва доловимо ми кимва. Значи просто са ме сплашвали?

Лъжи. Навсякъде — лъжи.

С крайчеца на окото си виждам как по улицата се приближават хора. Сега, когато блокадата е разбита, те, обикновените граждани на Дийптаун, могат да задоволят любопитството си.

Нека гледат.

Джордан хваща Дибенко за рамото, леко го разтърсва:

— Чухте ли? Операцията е приключена! Дотук! Изключете системите си.

Значи Дмитрий е замразил сградата? На полицията не са й стигнали силилите?

Човека Без Лице се отскубва от комисаря. Гледа само в мен. Единствено на него не му пука от моите заплахи. Не защото не вярва в тях и не защото е готов да си премери силите с американското правосъдие, което отдавна и изцяло се е сраснало с компютърните технологии.

Той не е готов да се откаже от чудото. Все пак ние сме сънародници. И на двамата висшата идея ни е повредила мозъците — макар и в различни посоки. От маската от мъгла се разнася шепот:

— Ти предаваш целия свят…

— Аз го реабилитирам.

— Ти не искаш да делиш с никого, дайвър. Ти получи наградата си… и ни предаде. Да не забравиш да си прибереш Медала. Ще има с какво да се оправдаваш.

Спомням си склада, кутиите със софтуер, масата, на която остана медалът за всепозволеност.

Протягам се — през разстоянието, което вече го няма. И тежкият жетон ляга в дланта ми.

Разглеждам го за секунда. Бял фон и кълбо с цветовете на дъгата. Паяжината на мрежата, обгърната от невинност и чистота.

— Това е твое — казвам аз и подхвърлям медала на Човека Без Лице. Жетонът докосва черната тъкан на плаща му и се залепва. Красиво е… — Не успях да го заработя. А ти… ти си създал дълбината. И не повтаряй, че не е било по силите ти да го направиш. Било е. Създал си я. Сам. Благодаря ти. Но не мисли, че сме ти задължени с нещо. Този свят ще живее, ще пада и ще се учи да става. Но той няма да принуди да се разприказва онзи, който иска да мълчи. Няма да затвори устата на онзи, който иска да говори. И може би ще стане по-добър…

Извръщам се и тръгвам към своята жилищна кооперация.

Дибенко така и не е спрял програмите си, сковали сградата с елмазна кора. Но аз нямам намерение да моля за каквото и да е. Дърпам вратата и влизам във входа, сияещ като Аладиновата пещера на чудесата.

Само че зарята зад гърба ми гасне, започва да се топи. Разкъсвам чуждата програма, като воювам за всяка следваща крачка.

Поемам нагоре по стълбите. Това са само някакви си двеста и петдесет стъпала.

Зад всяка една врата долита шумолене и тихо потрепване. Нарисуваният ми мъничък свят оживява, когато преминавам покрай него. Подире ми се носят откъслеци от музика и неясен шум от разговори, звънтене на чупещи се стъкла и ритмични удари на чук, шляпане на боси крака и виене на бормашина.

Сега дори и не си спомням кога и какво програмирах, за да се заобиколя с несъществуващи съседи. Странен тип съм аз. Както и всички останали хора…

Знам, мога да отстраня замразяването веднага, с едно-единствено усилие. Но не го правя. Нека пътят нагоре бъде бавен, крачка по крачка. За да помета от стените целия фалшив блясък и за да пробудя живота в празните жилища. Никога повече няма да вляза в тази сграда.

Бебешки хленч и бучене на развален кран, лай на куче и звън на чаши. Няма нищо за запомняне и няма за какво да тъжа. Това бяха моите патерици, но се научих да вървя сам.

Последен завой на стълбите, спирам за миг пред вратата, изваяна от елмазени зърна. Във всяка една песъчинка е мъничкото ми лице. Едно от многото лица, които съм си слагал в дълбината.

Издишвам към вратата — елмазите помръкват, угасват, превръщат се в парченца лед, стичат се като водни капки. Поплачи вместо мен, дълбина. Аз нямам за какво да плача.

Влизам — и веднага виждам, че в апартамента нищо не се е променило. Тук програмата на Дибенко не е наложила властта си.

Неудачника и Вики стоят до прозореца и гледат към улицата.

Приближавам се, Вики мълчаливо ме хваща за ръката и продължаваме да гледаме Дийптаун — тримата.

Улицата е задръстена от народ. Плътна тълпа от долепени едно до друго тела. Малко по-далеч, край уличните тротоари, са замрели колите на „Дийп-разводач“, а хората продължават да прииждат, за да спрат пред сградата с втренчени в нея погледи.

И само под самия прозорец хората са сторили място. Там има кръг от пустота, който заобикаля Човека Без Лице. Той също гледа нагоре, сякаш е по силите му да ни види.

— Той изобщо не е зъл — казвам на Неудачника. — Просто е нетърпелив.

— Аз не обвинявам никого — съгласява се Неудачника.

— Тогава си върви — моля го аз. — Точно сега е моментът.

110

Той ме гледа много дълго време, онзи, който е дошъл в дълбината в облика на Неудачника. Сякаш иска да разгледа истинското ми лице, да разбере какво чувствам.

— Обиден ли си? — пита ме най-сетне.

— Не. Разстроен съм, но това е съвсем друго нещо.

— Страхувах се, че ще се засегнеш. Та нали аз разруших мечтата ти.

— Коя мечта?

— Ти мечтаеше, че виртуалността ще промени света. Ще го направи по-чист. Ще даде на хората доброта и сила. Търпеше това, което те възмущаваше, усмихваше се на онова, което те дразнеше…

Неудачника протяга ръка и я полага върху сключените длани на двама ни с Вики.

— Ти вярваше в мига… в онзи единствен миг, който ще изкупи всички грехове и грешки. Аз убих тази вяра.

Дори ми е смешно да слушам думите му. Нима наистина мисли така?

Нима и аз си мислех същото?

— Работата не е в дълбината, Неудачник — казвам. — Не в тази дълбина.

Той кимва.

— Помниш ли огледалния лабиринт, Леонид?

Разбира се, че го помня…

— Дълбината ви даде милиони огледала, дайвър. Вълшебни огледала. Можете да видите себе си. Да погледнете света — всяко негово кътче. Можете да нарисувате свой свят — и той ще оживее, когато се отрази в огледалото. Това е прекрасен подарък. Но огледалата са прекалено послушни, дайвър. Послушни са и лъжат. Надянатата маска става лице. Порокът се превръща в изисканост, снобизмът — в елитарност, злобата — в откровеност. Пътешествието из света на огледалата не е обикновена разходка. Прекалено лесно е да се изгубиш.

— Знам…

— А аз разговарям с теб само защото знаеш. И аз също бих искал да ти стана приятел, Леонид.

Тъжно се усмихва, после допълва:

— Но това би било доста странно приятелство…

— Вечна дружба между братята пришълци и руснаци? — интересува се Вики.

Значи Неудачника не я е убедил. В нищо. За нея той е човек, хитър хакер, който баламосва всички…

Не ми е весело. Но казвам:

— Аз не те питам кой си. Ако искаш ми вярвай, но ми е все тая… Пришълец от звездите или от друго измерение, машинен разум… Но така или иначе ти знаеш повече от нас. Кажи, какво ще стане?

— Зависи в кое от огледалата гледаш, дайвър…

— Тогава ще избирам, Неудачник. Много внимателно. А сега си върви.

Той отдръпва ръка от дланите ни.

Една секунда не се случва нищо. После стената зад гърба му започва да се огъва, усуква се във фуния.

Неудачника прави крачка назад. В сиянието на тунела, водещ към неизвестността. Към небесносиньото слънце, под което се диплят оранжевите ленти. В своя свят.

Тялото му трепери и се размива, фонтани от разноцветни искри бликват от кожата му. За миг ми се струва, че виждам — виждам онзи, който е идвал в нашия свят.

Но по-скоро просто ми се иска да дам име на чудото.

— Не ни забравяй… — казвам след отплуващите светлинни отблясъци. — Помни ни такива, каквито сме.

Сградата започва да се полюшва. Стените стават прозрачни, после бледозелени, после тухлени, после хартиени. Таванът се приплъзва нагоре и се огъва като купол. Подът се превръща в огледало, светлината зад прозореца обхваща всички части на спектъра и прогаря върху хартиената стена силуетите ни.

Апартаментът се превръща в огромна зала, сякаш всички посоки са се удължили с един порядък.

Тунелът бавно се стеснява, но все още мога да успея. Да скоча след Неудачника и да видя откъде е дошъл. Да смъкна маската на чудото.

— Льоня, какво е това?! — крещи Вики.

— Информация — отговарям аз. Из жилището започва да вее вятър, в саксията на перваза разцъфтява стайният нар, купчината компактдискове на рафта припява всичките си песни в хор. — Той тегли информация! Отнася всичко, което е научил!

През нас префучават полупрозрачни сенки. Притичва Алекс с винтовка в ръце, бързо мести лапи и се изнизва като стрела чудовището-паяк, после хлътва в тунела измисленото семейство, което спасихме в „Лабиринта“. Прелита въртящо се като исполинска перка дърво, ситни хобитът с изплашената муцунка, с огромни скокове се придвижва хвърковатият охранител на Човека Без Лице, нарамил огнедишащата си реактивна раница.

После преминаваме ние с Вики. Хванати за ръце.

— Помни ни… — повтарям аз. — Не ни забравяй…

Тунелът започва да се свива като диафрагма на фотоапарат. В последния момент вътре се провират, пляскайки с крилца, летящите чехли на Компютърния Маг.

И стаята отново става същата.

— Все едно, не вярвам, че е пришълец — казва Вики. Неуверено, но упорито. — Ако е добър хакер, то би могъл всичко…

Тя замлъква, когато я прегръщам през раменете.

— Недей, Вики — мълвя аз. — Нали той си отиде. Завинаги. Сега не е задължително да спорим. Сега бихме могли и да вярваме.

На улицата се вдига шум, обменят се мнения. Дали са видели поне нещичко от онова, което се разкри пред нас? Все едно. Дълбината роди нова легенда.

— Той си отиде, но ние останахме — казва Вики. — И теб те преследват.

Кимвам и внимателно разтварям прегръдката си. Доближавам се до прозореца, поглеждам надолу. Човека Без Лице е все така неподвижен.

— Дайвърът Леонид също трябва да си отиде — съгласявам се аз.

— Ще тъгуваш ли по дома си? — пита Вики. Колко е хубаво, когато не ти се налага да обясняваш.

— Мъничко. Както за детския си велосипед с три колела.

Връщам се при нея, прегръщам я. Устните ми намират нейните.

И това е нещото, което вече никога няма да си отиде…

Дълбина… — мълчаливо отправям своя зов.

Сградата отново потреперва, когато в далечния Минск наетият сървър приема командата. Магнитната глава се плъзва по диска и започва да трие информацията.

Оборот — и изчезва първия етаж с пенсионера скандалджия. Нов оборот — и изчезва шестият етаж с кроткия графоман, още един оборот — заминава десетият етаж с колекционера на грамофонни плочи от винил.

Компютърът ми оживява и стените на апартамента помръкват. Не поглеждам към бюрото, но знам, че нарисуваната Вики ми се усмихва от екрана — усмихва ми се за последен път. Програмите не тъгуват, когато ги изтриват. Тъгуват хората, но аз нямам друг изход. Ако се изгубиш сред огледален лабиринт — чупи огледалата. Излез на светло…

Тълпата се разкрещява, когато сградата заедно с моя дом се стапя във въздуха. На горкия Джордан тепърва ще му се наложи да доказва, че не той е свършил тази работа.

Носим се във въздуха над Дийптаун, прегърнати, загледани в очите на другия.

— Велико е… — шепне Вики.

— И аз не знам как го правя…

— Не знаеш ли как се целуваш? — учудено ме пита тя.

…Не, никога няма да проумея женската логика.

При супермаркета, на границата между украинския и прибалтийския квартали, откривам тихо кътче: между телефонните будки и фонтана. И оттам точно излизаме. Наистина, не веднага.

— Следите си ли заличаваш? — интересува се Вики.

Мълчаливо кимвам.

— Надяваш се, че няма да те намерят?

— Ще опитам. Може би ще успеят да определят града… но едва ли. По-добре е дори толкова да не разберат.

— А на мен ще ми се довериш ли?

— Санкт Петербург — казвам аз. Много ми се иска да чуя в отговор, че сме земляци. Но Вики се намръщва.

— Петербург… Льоня, почакай ме тук, става ли?

Чакам. Тя изтичва до супермаркета, а аз пак се пресягам към минския сървър и проверявам дали не е останала още някоя следа. После преглеждам всички резервни адреси, даже онези, които никога не съм използвал, и нанасям удар по тях, като безмилостно изчегъртвам цялата информация. От стриймърите и от магнитооптиката, от запаметяващите устройства на Бернули и оптичните дискове. Най-накрая разчиствам хард диска на своя интернет провайдър. И това е всичко. Сякаш никога не съм влизал в дълбината.

Вики се връща.

— Представяш ли си, наложи ми се да чакам на опашка — със смях казва тя.

— Спешно ти се наложи да правиш покупки?

— Само една.

Тя размахва пред лицето ми предвидливо сгънат самолетен билет. Виждам само къде възнамерява да отиде.

— Свободен ли си сутринта?

— Нали те беше страх от самолети?

— Няма как, при тези дълги разстояния… Ще ме посрещнеш ли?

— С кой полет пристигаш?

— Чакай ме в десет сутринта до информацията.

Малки игри на самостоятелност… мога още сега да достигна до касата и да науча кой и откъде е купил билет до Петербург.

Но аз, разбира се, няма да го направя.

— Как ще те позная?

Вики свива раменцата си.

— Ще видим. А аз как ще позная?

— Ще съм захапал червена роза — съобщавам мрачно аз.

Прекрасно я разбирам. Едно е да се влюбиш във виртуалния свят. Съвсем друго е да се срещнете наяве. Хваща те страх.

Не знам дали на мен би ми стигнал куражът пръв да предложа такава среща.

— Тогава в десет при гишето — решава Вики. — Ще гледаме да не се припознаваме, нали?

— Ще се опитаме.

— Тръгвам? — хем пита, хем ме уведомява тя. — Трябва да се приготвя…

— При нас вече е студено — предупреждавам аз.

— И при нас също…

Вики става полупрозрачна и се разпада на купчина искри. Излизането й от дълбината е красиво.

И на мен ми е време да си вървя.

Намигам на минувача, който се е поспрял, загледан в оттеглянето на Вики. И изчезвам от виртуалността.

На екранчетата бе тъмнина. Пълна.

Свалих шлема.

Върху монитора блестеше златистият фон на „Windows-Home“. Вики вече я няма. Стига сме обичали нарисувани хора.

Ще излизаме от Интернет ръчно…

Разтворих прозорчето на терминала и недоумяващо се втренчих в примигващия надпис:

No dial tone!

Телефонните сметки трябва да се плащат навреме.

Все пак взех слушалката и се вслушах в тишината. После проверих логовете — изключили са телефона ми преди три часа. Преди самия край на работното време, както е прието при пощенските служители.

Ти беше прав, виртуални секретарю на Фридрих Урман… Във виртуалността може да се влиза и без каквито и да било технически приспособления.

Смъкнах гащеризона и се затътрих към леглото.

111

Събуди ме телевизорът. Лежах, завит с одеялото — още не бяха пуснали парното и беше студено, слушах брътвежите на водещите. Политика, икономика, валутни курсове… Интересно, ще влезе ли вчерашната виртуална суматоха в днешните информационни емисии? Може и да влезе. Някъде между анонса за турнето на популярен певец и спортните новини. Сред останалите куриози. Телевизията обича да прави репортажи за Дийптаун. На еснафите им е забавно да гледат анимираните пейзажи и нарисуваните хора. Това, че ни се присмиват, сигурно е добре. Само да не се страхуват… да не завиждат… да не ни мразят…

Вирнах глава и стреснато погледнах часовника. Беше спрял, може би още вчера. Както обикновено, винаги забравям да го навия. Напипах търкалящото се на пода до леглото дистанционно и погледнах колко е часът на телевизионния екран.

Седем. Всичко е наред, ще успея.

Усещах се отпаднал, главата ми тежеше, както винаги след серия продължителни и чести потапяния. Човекът не е много приспособен към виртуалния свят. Може би след някоя и друга година за всички граждани на Дийптаун ще настъпи часът за разплата. Някакви параличи, слепота, инфаркти. Тогава името на Дибенко ще бъде зачернено, компаниите, заложили на виртуалността, ще фалират, а сериозните учени ще съобщят, че отдавна са предвидили всичко и неуморно са отправяли своите предупреждения…

Нека поживеем — и ще видим. Във всеки случай ще имам шанса да стана един от първите, които ще изпитат лично сполетялото ни нещастие.

А може би, тъкмо обратното, той ще се състои — пробивът, за който толкова съм мечтал и който очакваше Дибенко. И вчерашното ми постижение ще стане достъпно за всеки. Двата свята ще се слеят в едно цяло. Виртуалността и настоящето, когато правиш само една крачка — и си вътре в дълбината. Без всякакви патерици…

Станах и оправих леглото. Измих пода, избърсах прахта, после награбих всички дрехи от шкафа и към пет минути се рових, за да си избера поне нещо по-свястно. Трудно се да поддържа гардероба, когато си свикнал да рисуваш всичките си дрехи — от банските до смокинга.

Джинси и пуловер. Става.

След като се облякох, още веднъж овършах апартамента, като все хвърлях коси погледи на компютъра, не спрял да работи цяла нощ. По екрана бавно преминаваше надпис: „Льонечка, дълбината чака!“

Нека си чака.

Не, опитите ми да вкарам в ред моя ергенски бардак не дадоха резултат. Закоренялата ергенска немарливост само се подчертаваше от чистотата на пода и разкараните далече от погледа боклуци. Какво пък… ще се явим в целия си блясък. Ако Вики поне малко е общувала с хакери, няма да се стресне особено.

Изключих компютъра. Вече на прага със закъснение се сетих, че дори не се опитах да разтребя кухнята… не, стига, този подвиг не е за мен.

Припряно заключих вратата, извиках асансьора. Пластмасовият бутон с дупка от изгасена в него цигара едва мъждукаше под пръста ми. В асансьора кой знае защо беше пълно с тютюнев дим.

Не е толкова красиво, колкото в дълбината, разбира се, не е същото.

Асансьорът бавно ме потътри надолу покрай десетте етажа, покрай съседите по бетонна кутийка, които не познавах, а не правих и опити да опозная. Можем да измисляме чужди съдби, да скърбим и да се присмиваме на несъществуващи хора… Но колко трудно е да опознаеш тези — живите и истинските. Да направиш поне една насрещна крачка.

Може би Вики няма да дойде? Ще размисли, усетила в последния момент същото, което чувствам и аз — че не бива да се смесват двата свята?

Представих си как стоя на летището. Нелепа фигура, беглец от виртуалния свят, изпълзял в света на живите. Бледа, не видяла слънце физиономия, дрехи, които няма нужда да се гладят с ютия, зачервени като на наркоман очи. И се появява Вики, красива и стройна, модерно облечена… или не, може и да е по-лошо. Появява се прегърбено очилато момиче с развлечена рокля…

А кое ще е по-зле — казва ли ти някой…

Тихичко изстенах, изживявайки предварително общия ни позор и взаимното ни разочарование. Точно тогава вратите на асансьора се разтвориха и едно момиченце с хванат на верижка ердел-териер уплашено отстъпи крачка назад.

Ето, дори децата се стряскат, като ме видят…

Изнизах се покрай жизнерадостния пес и се затътрих надолу.

— Добро утро! — тихо каза момиченцето подире ми.

Отвикнал съм да поздравявам…

— Добро утро — казах аз със закъсняла усмивка и изскочих от входа.

Не знам защо, но съм сигурен, че Неудачника не би забравил да поздрави. Освен това би потупал ердела по шията и песът би се търкулнал на пода от удоволствие.

Ако имах достатъчно пари в себе си, може би щях да пристигна триумфално с такси на летището, но не ми се искаше да бързам. Страхувах се от това очакване, леле как ме беше страх… Спрях се при някакво павилионче и закусих хамбургер, който беше притоплен, но в никакъв случай — пресен. Пиеше ми се бира, но когато срещнах снизходителния поглед на продавача, имах куража да си поръчам само лимонада.

Автобусът за летището беше почти празен. Някаква сънена компания с огромни куфари, млади момичета, много ярко намацани с грим, явно по последната мода. Седях отзад и гледах как се плъзга лентата на пътя.

Дали да не се откажа да ходя…

В десет без четвърт автобусът спря на летището. Изпълзях навън с оптимизма на осъден на смърт и малко постоях под пръските на дъждеца преди да вляза в сградата.

Може би времето е прекалено лошо за полети…

В сградата на летището беше топло и шумно. Край родителите си тичаха натам-насам възбудените поради предстоящия им полет деца, намусени куфарни търговци влачеха багажериите си, опашка от граждани с летни дрехи се извиваше за регистрация на някакъв полет на юг. Проучих таблото с номерата на полетите — нямаше отложени.

Ами ако Вики не пристигне изобщо…

През последния половин час са се приземили четири самолета. Вики би могла да долети от Ташкент, Рига, Хабаровск или Москва… Ами ако е определила часа на срещата с резерв, на нейно разположение е трафикът от цяла Русия и от почти всички чужди държави.

Тръгнах бавно към информацията. Там стояха няколко човека, но нито една от жените не приличаше на Вики. Почувствах го от пръв поглед.

Всички лица са толкова различни! Колко много са грозните, уморените и угрижените. Това го няма в дълбината и може би напразно…

Чаках, облегнат на стената. Половин час — това е неизбежната ми отстъпка пред женската неточност… Но за Вики ще направя изключение. Ще чакам час. Или два. Ще се залепя за тази стена, докато не ме отлепи милицията.

Защо нямам сега в себе си добър ноутбук, с радиомодем. Ще изкарам дийп-програмата, ще се потопя, ще разровя всички файлове на авиокомпаниите…

Затворих очи.

Дълбината лежеше пред мен.

Черно кадифе, бездънна пропаст, пронизана от разноцветни нишки. Мъничкото кълбо на Земята, сложило нова премяна. Дълбината чакаше. Виждах искрите на самолетите, излитащи и кацащи от пистата, водовъртежите от информация, обработвани от компютрите, виждах далечните здания на Дийптаун. Само се пресягам — и съм вътре. Вече не са ми необходими машини.

Някъде наблизо, в самата сграда на летището, някой използваше компютъра не по предназначение. Влизаше в дълбината. За миг застанах зад гърба му и погледнах с неговите очи.

Това е моят свят.

Щедър и безграничен, шумен и нехаен. Човешки. Той ще стане по-добър, ще се промени заедно с нас, само трябва да вярваме в това. Да не блуждаем из лабиринтите, когато изходът е на крачка от нас. Да не се влюбваме в отражения, когато до нас има живи хора.

И може би следващият гост в дълбината няма да се превърне единствено в Неудачник, който не умее да стреля по хора.

Излязох от мрежата. На електронния часовник се смениха цифрите — точно десет е.

— А къде е червената роза?

Това беше най-страшно от всичко — да се обърна и да погледна Вики. По-трудно от всичките ми подвизи във виртуалния свят.

Това беше точно същото момиче, което бях нарисувал. Тази, която сутрин ми се усмихваше от екрана. Тази, която живееше в сънищата ми.

Само косите й са малко по-светли и по-къси, и очите не се смеят — в тях има уплаха… също като в моите сега. Но това е моята Вики. Притеснено до смърт момиче с джинси и яке, с чанта през рамо.

Когато сме се потапяли в дълбината, и двамата сме живели в истинските си тела. Най-хубавата маска на света е собственото лице.

— Тази роза още я отглеждат — казвам аз.

Вики леко се отпуска.

— Страх ме беше… да не ми обещаеш, че ще я нарисуваш.

— Не, изключено — прошепвам аз. — Край на рисуваните цветя…

Хващам я за ръката. Ще постоим за миг така, ще се погледаме в очите.

Преди да си тръгнем към нашия дом.