Лабиринтът на отраженията

Порталът, свързващ „Лабиринта“ и останалата дълбина, е красив. Представлява исполинска, извисяваща се към небето арка от черен мрамор. По нея се приплъзват бледолилави искри, а от камъка долита неприятно ниско бучене, което се редува с тежки, нечовешки въздишки. Отворът на арката е запълнен със завихряща се на кълба аленочервена мъгла.

И към тази мъгла бавно, като хипнотизирани, се движат върволици от хора. Несекващ поток. Може би не всички участници са истински, част от тях сигурно са създадени от сисоповете на „Лабиринта“ за по-голяма тържественост. Но въпреки това е доста ефектно.

Вливам се в общия поток.

— Ей…

Хлапакът, който върви до мен ме докосва по рамото.

— Как се казваш?

— Стрелеца.

— Аз съм Алекс.

— Много ми беше приятно… — казвам аз и му обръщам гръб. Но хлапакът не изостава.

— Ти за първо ниво ли си?

— Да.

— Да тръгнем заедно, а? Доста по-лесно е, честна дума!

Оглеждам го. Личи си, че външността му е серийно производство, държи се малко нагло, но уверено.

— Ще изминем заедно първите пет-шест нива — продължава хлапакът. — Елементарни са, но така се свиква по-лесно. А после, ако решиш, се разделяме. Е?

— Става.

Пляскаме длани, тръгваме един до друг. Кървавата мъгла ни обгръща, вече нищо не се вижда. От небето долита нечий глас:

— Режим?

— Двоен вход! — казва Алекс — Алекс и Стрелеца!

— Двоен вход — повтарям аз. — Стрелеца и Алекс!

Мъглата леко се разпръсква. Стоим до дрезина, спряла върху ръждясали релси. Върху дрезината се търкалят два гащеризона и шлем-маски, два пистолета. Всичките ни спътници са изчезнали. Проверяваме пълнителите, преобличаме се.

— На гарата със сигурност ще има засада — мърмори Алекс. — Не бива да се отпускаме… Ти откъде си, Стрелец?

— От мама и тате.

С това въпросите се изчерпват. Заставаме на дрезината, задвижваме лоста. Старата бричка бързо набира скорост, движим се през разсейваща се мъгла.

— Да не си падаш по Кинг, Стрелец?

— Това пък защо?

— Ами никът ти… или просто си добър стрелец?

— Ще видиш.

Излизаме от мъглата. Пътят минава през ронливи насипи, отпред се задава гарата — сградата е обгоряла като райхстага след щурма. Сходството се усилва от развяващото се върху купола червено знаме. Чудя се дали знамето е детайл от реквизита — много от прозападно настроените геймъри и до днес продължават да разчистват сметките си с комунизма, или обратното — някой болшевик е решил да отбележи годишнината от революцията. По-скоро е последното — след три дни е седми ноември.

— Сега гледай внимателно, приготви се — казва Алекс зад гърба ми. — Непременно ще има засада. Разбираш ли, всеки има нужда от повече пълнители…

— Разбирам — казвам аз и се обръщам. Стрелям два пъти и насоченият вече пистолет пада от ръката на кратковременния ми съюзник. Навеждам се над него. Алекс се опитва да си поеме въздух, като безсмислено ме гледа. Програмата му дава още пет секунди, за да осъзнае поражението си. — И аз обичам Кинг, между другото — информирам аз и вдигам пистолета му.

Такива ми ти работи. Имах пистолет и осем патрона, а станаха два пистолета и четиринайсет патрона.

Изхвърлям трупа от дрезината и той пада до насипа при купчината също толкова мъртви тела. Там, където според плана на Алекс трябваше да се озова аз.

— Играл съм „Deathmatch“, когато ти още не си стигал до клавиатурата — казвам му без злоба за довиждане. Трупът ще изтлее бързо, за около шест часа. Така са нагласени нещата. Иначе цялото пространство на „Лабиринта“ щеше да е затрупано с кости.

Гарата се приближава. Гледам я, опитвам се да разбера какви промени са настъпили в сравнение с предишния път. Май ей онази куличка в дясното крило я нямаше.

Дрезината преминава край застинал влак, новичък и чистичък, със седящи до прозорчетата хора. Телата им са покрити със сивкав налеп. Това е влак с бежанци, изгорен от пришълците по време на опита му да напусне Сумрачния Град. Гледам благопристойно насядалите край прозорчетата бежанци. Да. Вие сте ламери, скъпи създатели на „Лабиринта“. Не знаете какво е истинска евакуация и истински бежанци.

Скачам от дрезината, изтъркулвам се надолу по насипа. Извозването до гарата е за нахаканите новаци. Аз предпочитам да вървя пеш… бавно.

За по-сигурно.

1

Първото ниво е лесно по дефиниция. И трябва да е такова, за да може новаците да свикнат с играта, да повярват в силите си… за да дойдат пак и пак. Приближавам се към гарата откъм лявото крило, бързо проверявам няколкото скривалища, които помня — в канализационната шахта, в трафопоста и в кабината на преобърнатия локомотив, който се търкаля напреко върху релсите. В шахтата няма нищо, в трафопоста намирам два пълнителя, а в локомотива — сандвич в прозрачна опаковка. Засега няма нито хора, нито чудовища, и това буди тревога.

Доближавам се до един от страничните входове на сградата. Изчаквам секунда пред избитата врата, после рязко се мятам вътре.

Аха.

Скачат ми два мутанта — дребни, човекоподобни демони. Обрасли са с някаква зелена и мъхеста гадост, държат винтовки с възлестите си хиператрофирали лапи. Единият носи още здрави очила със строги, „професорски“ рамки.

Разстрелвам мутантите в упор, те дори не успяват да открият огън. Сменям пълнителите, отивам при труповете. Винтовките са разнебитени от куршумите. Жалко. Само с пистолет си заникъде.

Вървя из гарата. Върволица от празни, мръсни зали, локви кръв, целите стени са изписани с някакви отчаяни призиви и проклятия… Не гара, а Брестска крепост. Според легендата на играта тук се е състояла последната схватка между градската полиция и пришълците завоеватели. Знам, че някъде в подземията мога да намеря умиращ сержант, който ще ми разправи ужасяващи истории за нашествието и преди да умре ще ми подари винтовката си. Но ме мързи да търся тази сладникава, вечно умираща програма. Методично проверявам още няколко скривалища, намирам бокс, който незабавно слагам на лявата ръка, две-три ръчни гранати, и накрая — двуцевка.

Два-три пъти в далечината се мяркат човешки фигури, но те не опитват да ме преследват и аз също ги оставям на мира. Времето е малко. Насочвам се към изхода за гаровия площад. Там, на масичката, зад която се търкаля окървавен женски труп… той винаги лежи тук… тихо работи компютър. На екрана е менюто на играта. Записвам се, отговарям с отказ на предложението да изляза от играта. Продължавам. Към второ ниво.

С винтовка в ръце тичешком излизам от гарата, доближавам се крадешком до пътя, като се снишавам и се крия зад дърветата. Имало е защо да се крия. Стрелят по мен някъде от горните етажи. Ядец.

Вероятно е човек. Чудовищата са тъпи, но имат точен мерник.

На площада пред гарата е пълно с понапрашени, но здрави коли. Собствениците им са се качили на оня влак… Скривам се зад голям, леко чукнат форд, чакам.

Винаги чакам тук…

След пет минути от гарата изскача човек. С бързи прибежки се приближава към колите.

Ставам и насочвам към него винтовката. Човекът замира. Не е подготвен за тази засада, преди самия край на нивото…

— Качвай се! — посочвам с дулото форда. Геймърът изглежда не ме разбира. Лицето под маската не се вижда, пък и нарисуваното лице няма да ми каже нищо за националността му. Но изглежда си нямам работа с руснак.

— Качвай се в колата и карай!

Разбра. Включила се е програмата-преводач. Бавно се приближава, отваря вратата, сяда зад волана.

— Ей! — извиква някой, гласът едва се чува. Извръщам се леко, без да изпускам от поглед пленника. В пробойната на купола стои фигура, който ми се струва позната. Алекс. Виж ти, настигнал ме е. Влязъл е повторно и ме е настигнал. Изглежда точно той е стрелял по мен в гръб… — Ще те изработя! Чуваш ли? Няма да има спокойствие за теб! Ще те изработя!

Недвусмислен жест го принуждава да открие бърз огън. Но патроните са му малко, а разстоянието е голямо. Хвърля настрана винтовката и се опитва да ме нацели с пистолета, но в този миг зад него изниква пурпурна сянка. Виж ти, огнените удушвачи вече ги има и на първо ниво. Светещите лапи хващат Алекс за гърлото, той пада на колене, гърчи се, стреля през рамо. Мързи ме да изчакам края на схватката.

Качвам се в колата. Пленникът ми, който послушно чака края на разправията, подкарва колата. Шофира бавно, като постоянно се озърта, явно очаква изстрел в тила.

Пътят е оживен. На два пъти се опитват да ни настигнат и да ни блъснат огромни влекачи. Свалям стъклото и стрелям с винтовката, целейки се в гумите и предното стъкло. Това засега са дреболии, чудовища, рожби на „Лабиринта“. Не от тях трябва да се страхувам.

Мъжът отначало трепва при изстрелите, после свиква.

Истинските врагове ни чакат на кръстовището. Пътят е преграден от три коли, зад които се крият въоръжени мъже. А един тип е застанал на видно място в небрежна, уверена поза. Държи гранатомет.

Мамка му. Бях чувал, че някъде на гарата има тежко въоръжение, но така и не проверих…

— Какво да правя? — пита пленникът ми.

Само идиот би опитал да се справи с такава банда. По-добре е човек да се предаде и да жертва част от екипировката, с надеждата, че после ще го пуснат.

— Полека намали скоростта. След третия ми изстрел спираш.

Мълчаливо кимва.

Бандитът с гранатомета ни гледа с насмешка. Чака.

Дълбина-дълбина, не съм твой… пусни ме, дълбина…

Погледнах изображението, свиквайки с картината. Бандитът… колите… тилът на моя шофьор. Кръстчето на прицела е в средата на екрана.

Аз съм си подляр.

Пресегнах се, докоснах мишката, размърдах я върху подложката. Кръстчето се плъзна по екрана.

Пълен напред!

Открих огън, стреляйки с левия клавиш на мишката, а с десния презареждах винтовката. Бандитът с гранатомета така и не разбра какво става. Ярките жълти гилзи се мяркаха по целия екран, слушалките гърмяха. Видях сметката на тримата, които надничаха зад колите, после започнах да обстрелвам и старото желязо. Да уцелиш резервоара за бензин във виртуалността не е лесна работа, също като в реалния живот. Виж разстрелът на рисувани силуети си е детска играчка.

deep

[Enter]

По дяволите, нали те предупреждавах да спреш!

— Намали! — изкрещявам на шофьора.

Той спира пред пламтящите коли. Обръща се. В очите му, даже зад тъмните стъкла на маската, се четат ужас и възхищение.

— Как успяхте?

— Излизай.

Явно очаква да проехти още един изстрел, но аз недвусмислено му посочвам телата — на онези, които съм застрелял, и на убитите по време на експлозията на колите. Демек, събирай оръжието… Сега вече няма да има кураж да стреля по мен. Демонстрираните от мен скорост и точност на стрелба на практика са непостижими за обикновените геймъри. На това е способен само дайвър… и стар дуумър, свикнал да борави с мишката.

Дуумърите винаги са се делили на клавиатуристи и мишкари. Вечният спор кои са по-велики така си и остана нерешен, защото се появи виртуалността.

Сега слагам точката над „i“.

Единият от бандитите е още жив. И псува мръсно, толкова цветисто и засукано, че националната му принадлежност не буди капка съмнение. Лицето му е залято в кръв, едната му ръка е наполовина откъсната, с другата се опитва безуспешно да се докопа до аптечката. Останали са му само пет процента живот, но аптечката би го спасила…

Приближавам се. Забелязва ме, гърчи се и крещи:

— Ти кой си? Кой си, мръснико?

И избълва поредната претрупана фраза.

— Стрелеца — отговарям аз и опирам дулото на винтовката в челото на хлевоустия. Мразя мръсните псувни. В края на краищата в тялото ми можеше да е девойка или невръстно дете.

Отиват към пет минути за събиране на трофеите. Сега съм екипиран супер. Пистолети, винтовка с оптически прицел, двуцевка, гранатомет, аптечки, гранати, бронирана жилетка. Моят пленник също се екипира добре — само дето му липсва гранатомет.

В реалността е изключено да мъкнеш такава камара желязо. Но тук всички сме малко Рамбовци.

— Хайде — подмятам на пленника, качвайки се в колата. Разбира ме и без превод. Движим се по шосето, аз не се стърпявам и виждам сметката на още един влекач, като действам с гранатомета. Разбира се, първо слизам от колата… Създателите на „Лабиринта“ имат добро чувство за хумор, затова нямам никакво желание да съзерцавам собствените си черва, полепнали по тавана на купето.

Второ ниво завършва в покрайнините на Сумрачния Град. Заедно излизаме от колата и записваме постигнатия резултат в компютъра, който усърдно работи сред развалините на малка вила. Чак сега спътникът ми се успокоява. Махам му с ръка и поемам към канализационната шахта. Пътят през нечистотиите е най-сигурен за преминаване на третото ниво. Използват го единици — пътят е прекалено гнусен, нищо че в края на нивото има баня с душове. Но на мен не ми пука. Аз ще премина през канализацията, гледайки екрана и движейки мишката.

— Хей! — изкрещява след мен спътникът ми — Защо ти бях нужен? Не съм виждал по-печен от теб!

Сигурно очаква да му кажа, че като сме заедно е по-лесно, и да му предложа да се кооперираме. Но не ми хареса как едва не се вряза в горящите коли. И аз му казвам истината:

— Не умея да шофирам. А пеша пътят е дълъг.

И той остава да стои до компютъра, шашнат, пълен с впечатления. И много добре въоръжен за края на второ ниво, между другото…

10

Минавам четиринайсет нива. За седем часа.

Днес се роди една легенда.

Зад себе си оставих трупове и руини. Позабавих се на шесто ниво — то е съвсем ново и необичайно. После заседнах на дванайсето — бил съм на подобни места, но арената винаги си е арена, така че да натръшкаш над сто чудовища не е като да натиснеш три бутона.

За щастие, другите геймъри на практика вече не се месят. Слуховете плъзват из „Лабиринта“, като пресичат нивата с недостижима дори за дайвърите лекота. Дълбината не е страшна за слуховете, тях никога и нищо не може да ги спре.

Слуховете са враг на дайвъра. Но сега те всяват страх и това работи в моя полза.

На финала на четиринайсето ниво разбирам, че не издържам повече. Изплувам за миг от дълбината и се убеждавам, че наближава седем сутринта.

За компютрите е вредно да се изключват. При хората е тъкмо обратното.

Четиринайсето ниво е градски спортен център. Компютърът с менюто на играта беше сложен на съдийската маса до огромния басейн с лениво поклащащи се в чистата вода туловища на чудовища амфибии, които мязат на крокодили. Не се трепят лесно, затова се наложи да използвам плазмагъна, за да кипна водата в басейна. Изчаквам я да поизстине, потапям се във вонящия бульон и около десет минути чакам преследвачите си — двама истерични геймъри, момче и момиче, които ме гонят вече три нива. Страшно бързаха, защото бяха сигурни, че веднага ще се спася от спортния център, и нахълтаха в залата непредпазливо, макар и ефектно. Момчето е с плазмагън на колана, момичето — с двуцевка в ръце. Както съм под водата ги нацелвам с ракета и те изчезват в огнения вихър.

Измъквам се от басейна, като се подпирам на хлъзгавото тяло на свареното чудовище, и надничам в зейналата яма. Там не е останало нищо, детонирали са енергийните клетки на плазмагъна на хлапака.

— Аз съм Стрелеца — все пак казвам аз. Това вече се е превърнало в ритуал, а аз съм привърженик на добрите традиции.

Записвам се — „Стрелец, 14“, и чуквам клавиша за изход. Нека всичко е честно и по правилата. Малко почивка… и пак съм тук.

Непременно ще се върна.

На пода до съдийската масичка се отваря люк — изходът от играта. Скачам вътре и се озовавам в съблекалнята.

Изходът от „Лабиринта“ е не по-малко тържествен и пищен от входа. Но тържествеността е друга — празнична, весела. Стая със стени от розов мрамор, ярка слънчева светлина зад прозореца на тавана, мек диван, масичка с плодове и храна, огромен шкаф от махагон с дърворезба. Свалям бронираната жилетка, шлема, маскировъчния гащеризон, натиквам ги заедно с камарата желязо в индивидуалното си шкафче. Само аз ще мога да се възползвам от спечеленото имане при следващото си влизане в „Лабиринта“. Вземам душ, преобличам се. Край, трябва да си вървя. Не ми се иска да прекъсвам програмата, защо са ми повече главоболия, в края на краищата, отиването до хотела и излизането по нормалния начин ще ми отнемат само пет минути.

От съблекалните се излиза в просторна зала с колони, откъдето вече се виждат улиците на Дийптаун. Това е границата между Сумрачния Град и обикновената виртуалност, граница, размита като океанска звукова бариера.

Обикновено залата с колоните е празна. Поединично и на групи, геймърите излизат от своите съблекални и бавно тръгват към близкото ресторантче „BFG-9000“ или към бар „Cacodemon“, за да полеят победата или поражението.

Днес тук има поне сто човека. И това е моя заслуга. Май са се събрали всички, на които съм видял сметката. Внимателно оглеждат всеки излизащ от съблекалнята, сякаш е възможно да бъде запомнено лицето ми под шлема-маска. И в мен се взират, но явно обликът ми не се връзва с този на безпощадния Стрелец, врязал се в съзнанието им в последните мигове на играта.

Отивам при най-близката група, разговорът секва и мускулест мъж с квадратна брадичка рязко пита:

— Стрелеца?

За щастие се досещам какво има предвид и кимвам…

— Да… — на лицето ми се изписват яд и злоба. — С гранатомет… ама че мръсник! И вика: „Аз съм Стрелеца!“.

Май прекалих… Нацелят ли те с гранатомет, трудно ще чуеш каквото и да било. Но фигурата на Стрелеца вече е обвита с ореола на мистиката и думите ми за гранатомета прозвучават като обикновени оправдания на неудачник.

— Ти си стотният — казва типът с квадратната брадичка. — Казвам се Толик.

— Аз съм Льоня.

— Сто души изби тоя, чумата да го тръшне! — с възхита и ненавист съобщава Толик. — Откъде се взе… Запознай се — Жан, Дамир, Катка… Всичките ни изработи на девето ниво.

Честно казано, нямам спомен. Там беше адски шумно… когато геймърите предприеха предпоследен опит да се организират и масово да опаткат наглия Стрелец.

— А мен на петнайсето! — казвам аз. — Така добре се движех, а той…

— Чухте ли? — крещи Толя. — Стрелеца е минал на петнайсето!

Тълпата възбудено забръмчава в отговор.

Безнадеждно махвам с ръка и поемам към изхода.

— Хей! — крещи Толик. — А няма ли да го изчакаш?

— Джобовете ми не са бездънни! — отговарям аз. — Сами ще му натриете мутрата…

— Това да — кимва Толик. — Стига да го разпознаем.

Той въпреки всичко ме подозира, но не може да докаже съмненията си. Кимвам, правя още една крачка. И виждам Алекс.

Първата ми жертва стои леко встрани, мълчи и с интерес слуша диалога.

И като че ли няма намерение да се меси. Вендета, значи. Един срещу един.

Това ме устройва. Отминавам… още две-три секунди и ще изляза от залата на улицата на Дийптаун.

— Стрелец! — някой ме вика отзад по име и стотина души едновременно въздъхват.

Обръщам се. Гласът беше прекалено настойчив, няма смисъл да продължавам да се будалкам.

Не е Алекс. Гилермо е.

— Стрелец — казва той и тръгва към мен. — Извинете, че ви задържам… Вие поставихте осем рекорда за преминаване на нива, нали?

Сигурно е така. Не гледам Гилермо, а към стотината си неотдавнашни жертви. Погледите им не обещават нищо добро.

— Ръководството реши да ви уведоми, че нямате право да претендирате за обявените награди… нали? Понеже работите при нас на договор.

Слава богу, сега поне говори тихо и никой не ни чува.

— Дори не съм възнамерявал — съобщавам аз, замаян от ярост.

Гилермо май се досеща, че не е избрал най-подходящия момент за разговор. Но така са му заповядали.

— Все пак искаме да ви изплатим малка премия… двеста долара… като благодарност за интензивната работа. Направихте чудесна реклама на „Лабиринта“… едва се справяме с потока нови геймъри.

Прави пауза, оглежда залата и казва гузно:

— Можете да дойдете за парите сега, заедно с мен. Нашият офис има много изходи.

Благодаря. Ако има нещо, което не понасям, това е да ме бутнат в блатото, а после сърдечно да ми подадат ръка за помощ.

— Ще намина при първа възможност.

Гилермо въздъхва, разперва ръце — демек, аз съм само подчинен, така ми наредиха… И тръгва към отдалечения край на залата, където хлътва в някакви служебни коридори.

В мен са впили поглед деветдесет и девет чифта очи.

— Аз съм Стрелеца — казвам.

Деветдесет и девет чифта крака се отлепят от пода. Не, деветдесет и осем.

Алекс стои като закован, само измъква от пазвата си дълъг лъскав пистолет и изкрещява:

— Бягай, скапаняк!

Името не ми харесва, но съветът е разумен. Всеки от обидените, с изключение на Алекс може би, дълбоко в себе си е наясно, че е убит абсолютно честно. Но на глас съвсем други ги приказва. И затова всички са готови да отмъщават за невинно пострадалите другари, като забравят, че те доскоро са им били съперници.

Побягвам.

Зад гърба ми изплющяват няколко изстрела — Алекс отчаяно се опитва да задържи преследвачите, после изкрещява след мен:

— Сам ще те из…

Викът се прекъсва. Не само той има вирусно оръжие, пригодено за улиците на Дийптаун. А може би се е намесила службата за сигурност на „Лабиринта“.

Тичам.

Само това ми липсваше, да се разтворя във въздуха. Ако обидените геймъри разберат, че плюс всичко съм и дайвър — ловът ще прерасне в хайка.

А така ми се спи…

Пресечка, втора, трета. Намалявам детайлизацията, за да тичам още по-бързо. И насмалко да подмина сградата с надпис „Всякакви забавления“ на четирите основни езика на Дийптаун.

За щастие надписите са много големи и аз навреме схващам техния смисъл. Също така се сещам за разказа на Маниака за системите на сигурност във виртуалните бордеи.

Изборът е прост и аз се втурвам към въртящата се стъклена врата.

11

Тук е на мода стилът „ретро“. Масивна мека мебел, широки маси с издути гарафи, блюда с плодове. Брадатият мълчалив мъж в ъгъла изглежда като част от обзавеждането. Знае ли се, може и да е охранителна програма…

А по дървената стълба от втория етаж слиза тъмнокоса жена с дълга рокля. Прехвърлила е трийсетте и лицето й е толкова изписано, че едва овладявам изкушението да изплувам от дълбината и да я видя по нормалния начин. За да разбера как е успяла да си придаде толкова необичаен, човешки облик.

Жената се доближава до мен. И аз най-после разбирам смисъла на израза „зряла красота“.

Наистина е много зряла. В нея няма нищо от онази младост, характерна за Дийптаун. Нещо повече, изключено е да ти мине през ум мисълта за невинност или чистота. И слава богу, че не минава. Тази жена няма нужда от това.

Мълчи и се усмихва. Чувствам, че паузата се проточва, и измънквам:

— Здравейте…

Тя кимва:

— Добър вечер.

— Струва ми се, че вече е нощ — казвам аз.

— При нас винаги е вечер.

Какво пък, вече ще знаем.

— Наричайте ме Мадам — продължава жената.

— Аз…

— Не ми трябва да знам името ви. Съвсем не е задължително.

— Аз съм Стрелеца.

Тя кимва.

— Добре. Отбили сте се при нас по работа… — усмивка — или просто се криете от досадни приятели?

Неволно поглеждам към стъклената врата. Зад нея е тихо и празно.

— Не се притеснявайте. Дошлите при нас не се виждат едни други. Никога.

— Ако става дума за второто, явно ще трябва да си вървя? — интересувам се.

— Не. Ние винаги се радваме на гостите. Можете просто да поседите, да пийнете кафе или вино.

— Кафе — решавам аз.

Мълчаливият охранител се гмурва във вратата. Отивам при диванчетата, сядам. Мадам с усмивка се настанява срещу мен.

— Не ви ли разоряват подобни случайни гости? — питам аз.

— Няма нищо по-полезно от случайностите. Освен това ние си имаме правило — гостите са длъжни поне да прелистят албумите.

Гледам я с недоумение.

— Снимките на момичетата.

— А, да, снимките… — най-после загрявам. — Разбира се. С удоволствие.

Охранителят донася малко джезвенце с кафе, Мадам внимателно го налива в малките чашки. Слагам захар колкото да не е без хич и сръбвам една глътка. Кафето е силно и ароматно, парещо. Дори сънливостта ми отминава, сякаш наистина съм погълнал кофеин.

— Всички албуми ли искате да ви покажа? — пита Мадам.

Като че ли влага двоен смисъл в думата „всички“. Но все още загрявам бавно, така че кимвам. Мадам плавно пресича залата, взима от шкафа няколко дебели албума с кадифени подвързии в различни цветове, плавно ги слага на масата пред мен.

— Ако нямате нищо против, аз се оттеглям, Стрелец. Но в случай, че изведнъж… — усмивка — нещо ви заинтересува, повикайте ме.

— Добре — съгласявам се.

Вече на стълбите Мадам сякаш се сепва и добавя:

— Да… ако си харесате някоя снимка и решите да я разгледате по-обстойно — потъркайте изображението с пръсти.

Кимвам. Пия кафе и разглеждам албумите.

Интересно, има ли тук резервни изходи? Със сигурност.

Впрочем, мога и да се престоря, че таймерът ми се е задействал, и да се разтворя във въздуха.

Във всеки случай се отървах. Натрих носа на стотина разярени дуумъри, спечелих си съмнителна слава и съм с четиринайсет етапа по-близо до Неудачника. Може би все пак ще го измъкнат по-рано, но аз направих каквото можах.

Кафето е допито. Поглеждам в джезвето… гледай ти, пак е пълно! Вълшебната каничка от „Хиляда и една нощ“. Наливам си втора чашка и придърпвам към себе си албума, подвързан с черно кадифе. Тук изглежда има негърки?

Оказва се, че няма.

На първа страница е снимката на прикована към стола жена. Зад гърба й има плътен зид, главата е отметната назад и лицето не се вижда, но полуразголеното тяло обещава доста. Веригите са лъскави, с преднамерено големи брънки. Под краката на жената, на пода, лежи кожен камшик.

Така.

Затварям албума, отмествам го към ъгъла на масата. Да си чака своите садо-мазо.

Наистина „Всякакви забавления“.

Гледам към дъгата на подвързиите. Да опитаме да отгатнем. Например, за небесносиния албум.

Виж ти, познах! От първата снимка жизнерадостно се усмихва холивудски актьор, на който вече трета година му се шири славата на секс символ. Носи кожено якенце, ботуши и дантелено бельо. Е, приятелче, ама че късмет си извадил.

Разбира се, под снимката не пише нищо. Даже ако нещастният красавец, който никога не е бил хомосексуалист, тръгне да съди бордея, ще е трудно да се докаже каквото и да било. Снимката в действителност е леко изкривена, така че никой няма да я сметне за улика. Освен тези, разбира се, които са били в дълбината и знаят как доизмисля образите възбуденият от дийп-програмата мозък. Но тези, които познават виртуалността не само от слуховете, знаят и нейния закон. Най-главния.

Свобода.

Във всичко и за всички.

Може би така е правилно…

Слагам актьора върху дамата с веригите. Нека да се забавляват, горките.

Розовият албум… нима е с лесбийки? Странно…

А, само двойки. Две хищни мадами с предизвикателни погледи, едната е коленичила, другата се е подпряла на раменете й и е впила поглед в мен. Не, не, не. Не днес. Не и след четиринайсет нива на „Лабиринта“. Я си полегнете настрана, няма да скучаете дори да си останете само двечките, усещам го с цялата си душа.

Кафявия албум. Въображението ми е пас, налага се да го отворя.

Бабишкера с провиснала рокля.

Леле божке, наистина има за всеки по нещо! Подтикнат от любопитство, потривам снимката с пръст. Бабишкерата се съживява. С кокетна усмивка започва да ситни някакъв танц и да разкопчава роклята.

Ти май си се чалнала, бабо…

Слагам кафявия албум върху розовия и избухвам в смях. Охранителят в ъгъла ме гледа накриво, но си трае. Не се стърпявам и го питам:

— Намират ли се… клиенти?

Ръгвам с пръст кафявото кадифе. Охранителят сдържано кимва.

Виолетов албум. Въртя го в ръце, но абсолютно нищо не ми хрумва. Притеснено надниквам да видя първата страница — ами ако е с дядовци?

Козичка.

Имам предвид коза. Почти козленце. Беличка, с къси остри рогца.

Вече не се смея, не ми останаха сили. Няма начин козата да бъде потопена във виртуалността. Значи или е човек-оператор, или е програма… имитираща секс стереотипите на млада развратена коза.

Бабо, я вземи да издоиш козата.

Остават три албума — бял, зелен и жълт. Отварям белия, незнайно защо измъчван от мисли за елфи, ангели и други ефирни създания. Не познах. Просто жени. Както си му е редът, на първата страница се мъдри прочута манекенка с вечерна рокля на Карден.

Добре, роклята ще я разгледаме после. Претеглям в ръце зеления албум. Какво друго остана от онова, което е подвластно на могъщите еротични фантазии? Децата, разбира се. Отварям албума. Аха. Малолетен милионер, киноактьор и любимец на застаряващите домакини. Я помогни на бабата да издои козата, момченце…

Жълтия албум. Пак отгатнах. Лицето на девойката ми е смътно познато, май също беше актриса. Реквизитът е трепач — прострял се до хоризонта плаж, къпещ се в лъчите на изгрева. Вместо да се припичаш, малката, я вземи занеси кофата с току-що надоено мляко в къщата.

След като приключвам с „най-всякаквите“ оферти за забавления, аз си наливам чаша вино. Кимвам недвусмислено към купчината албуми с нетрадиционни партньори, охранителят мълчаливо ги взима и ги изнася.

Трябваше оня с животните да го разгледам по-добре. Интересно, дали има млади крокодилки и лебеди на зряла възраст като Мадам? Всъщност, дори да няма, въпросът ще бъде уреден по молба на клиента. Ако щеш и зелен октопод или женски питбул.

Започвам да преглеждам бялата книга, като от време на време карам девойките да правят стриптийз. Изборът е смайващо богат. Кинозвездите и манекенките се изчерпват доста бързо, после се занизват непознати лица. Непознати, но симпатични. Не се сдържам и поглеждам в самия край на албума.

Бял лист и надпис: „Нарисувай своето щастие.“

Да, оттук никой няма да си тръгне с празни ръце.

Започвам по-бързо да прелиствам албума. В края на краищата, има по-икономични начини да разглеждаш голи мацки, не е задължително да го правиш в дълбината.

Негърка с набедрена превръзка, ескимоска с кожи, полегнала на рогозка корейка, полинезийка с пръстен на носа. Във виртуалността няма расизъм.

Прелиствам още по-бързо. Страница, втора, трета…

Вики.

Замръзвам, вперил поглед в девойката, която ми се усмихва всяка сутрин.

100

Мадам се появява безшумно, като призрак.

Сяда до мен и пита:

— Да ви налея ли още вино, Стрелец?

Кимвам. Сигурно доста време съм седял и съм гледал Вики. На снимката е вечерен полумрак, тя седи на парапета на дървена веранда, зад гърба й се виждат тънка ивица гора, тумбест фенер, светещ с бледа жълта светлина сред избуялата трева, черно огледало на басейн.

— При нас идват най-различни клиенти — замислено казва Мадам. — Някои си падат по кинозвезди, а някои по козичките…

Лека иронична усмивка.

— Кое е това момиче? — питам аз.

Мадам ме гледа с недоумение.

— Има ли реален прототип?

Стопанката на бордея се притиска към рамото ми и дълго гледа снимката.

— Нямам право да отговарям на такива въпроси, Стрелец. Пък и не знам. Тук има хиляди лица. Много от тях могат да ви се сторят познати, Стрелец — лека усмивка, — но това е случайно. Тя ви напомня за някого, така ли?

— Да.

— Някой реален?

— Не съвсем… — прекъсвам едностранната си откровеност. — Мадам, мога ли… да се срещна с тази девойка?

— Разбира се — погледите ни се кръстосват, лицата ни са близо, в очите й се четат ирония и присмех. — Десет долара на час. Четирийсет долара на нощ. Цените ни са умерени. Достъпни за всеки хакер.

— Вие сте жестока — казвам.

— Да. Ставам жестока, когато ми се стори, че някой симпатичен младеж започва да превърта.

Изваждам кредитната си карта.

— Четирийсет долара ли?

— Да.

Тя тегли парите. След кратка пауза казва:

— Чуйте една история, Стрелец… Имало едно малко глупаво момиченце, то ходело на лекции, подскачало из дискотеките, флиртувало с момчетата. И обичало един певец. Тоя певец често го давали по телевизията, постоянно го интервюирали и слагали снимките му по кориците на лъскавите списания. Той пеел добре, пеел за любовта. Момичето много вярвало в любовта.

— Знам как завършват тези истории — казвам аз. Не само Мадам може да бъде жестока.

— Певецът пристигнал на турне в родния й град — продължава Мадам. — Момичето ходило на всичките му концерти. Припкало на сцената с букетите цветя, получавало целувки по бузата. Разбира се, успяло да постигне своето. На втория ден влязло в хотелската му стая и излязло чак на сутринта. И спряло да ходи на концерти. Не, певецът наистина се оказал добър човек и красавец. Той бил нежен и мил, остроумен и весел. Момичето не съжалявало за нищо. Но престанало да вярва в любовта. И знаете ли защо?

— Защото е смесило илюзията и реалността — отговарям аз.

— Вие разбирате. Да, естествено. По-добре да се беше оказал тъп, грозен и прост. Щеше да е много по-добре. Момичето щеше да си намери друг идеал или просто би продължило да обича образа на певеца. А така… това приличало на огледало. Любов към отражението. Истинско и безукорно чисто. Но тя наистина е срещнала мечтата си. Намерила е идеала си. А той трябва да се обича от разстояние.

Кимвам.

Разбира се, Мадам… Естествено, мъдра стопанко на бордея. Безспорно познала живота издъно повелителко на любовта и секса.

Аз знам това.

— Мадам, подсетете ме дали ви платих вече?

Жената въздъхва.

— Да тръгваме, Стрелец…

Изкачваме се по стълбите. Коридор, врати. Мадам ме отвежда при вратата с номер „6“, докосва рамото ми.

— Всичко добро, Стрелец… Впрочем, онази история не се е случила на мен. Но аз знам много такива истории.

101

Не влизам в стая, а в градина. Нощна градина с тиха песен на щурци, свежест и прохлада, висока и гъста трева.

А какво всъщност би трябвало да очаквам?

Хотелска стая с разклатено легло и още мокри от честото пране чаршафи? Това й е хубаво на виртуалността, че можеш да докараш по желание големината на вътрешното пространство в дома си.

Тръгвам към светлината на фенера в тревата.

Движенията ми са бавни и вяли, почти не ми се спи, но ме е налегнала тежка като олово умора.

Къщичката е малка — нещо средно между хубава вила и скромно семейно жилище. Няма никой, фенерът свети самотно и тъжно. За миг ми се струва, че състрадателната Мадам е решила да ме остави насаме със себе си. Не, едва ли. Съчувствието си е съчувствие, бизнесът обаче е на първо място.

Сядам пред фенера — старинна газова лампа с мрежа на корпуса. С такива се спускат в подземията. В дълбината.

Около лампата се въртят мушици, блъскат се в стъклото, безсилни да нахлуят при светлината. Хората са доста по-глупави от мушиците. Те винаги намират огън, за да опърлят крилете си. Но нали точно затова са хора.

Не чувам стъпки, върху раменете ми просто лягат нечии длани. Несигурно, плахо. Сякаш за да свикнат.

— Тук винаги ли е толкова тихо? — питам аз.

— Не.

Потрепервам. Даже гласът й ми е познат.

— Всичко зависи от гостите.

— Харесвам тишината — казвам аз, пак без да се обръщам.

— И аз — съгласява се тя. Може би и от желание да ми се хареса. А може и да е искрена.

И аз решавам да се обърна.

Тя е същата като на снимката. С къса пола — не сексапилно къса, а просто с удобна лятна дреха. В блуза от коприна с цвят на утринна мъгла. Обута е със сиви сандали, тъмните коси са стегнати с тясна лента на челото.

Погледът й е сериозен, изучаващ. Сякаш не съм клиент, чието обслужване е задължително, а наистина съм гост, когото може да приеме, а може и да изгони в нощта.

— Днес през целия ден ми викаха Стрелеца — казвам аз. — Но ти по-добре ме наричай Леонид.

Тя кимва в знак на съгласие.

— И… ако може — допълвам аз. — Ако може, нека те наричам Вики.

Следва дълго мълчание и аз решавам, че неволно съм я обидил. Но тя само пита:

— Защо? Напомням ли ти някого?

— Да — признавам си аз. — Все едно ще забравя и пак ще те нарека така. Хайде по-добре да избегнем недоразуменията.

— Хайде — съгласява се тя, сяда до мен и протяга ръце над фенера, за да ги сгрее като над огън. — Аз лесно свиквам с имената.

— Аз също.

Седим и мълчим. Усещам, как лека-полека пропадам — все по-дълбоко и по-дълбоко…

— Вики…

— Какво, Леонид?

— Голям глупак ли ще бъда, ако заспя сега?

— Не знам — казва тя. — Тежък ден ли си имал?

— Следващият ще е още по-тежък.

— В къщата има легло… както се досещаш.

Кимвам. Не ми се става и не ми се отива от живата в мъртвата тишина.

— А ако искаш, ще ти донеса одеяло — продължава Вики.

— Благодаря. Това ще е чудесно.

Тя става и аз събирам последните си сили.

Дълбина, дълбина, не съм твой… Пусни ме, дълбина…

Първо отидох до тоалетната. Слава богу, кабелите на костюма и шлема са достатъчно дълги. После се завлякох до леглото, рухнах върху завивките, като метнах настрана възглавницата. С виртуалния шлем главата ти и без това е нависоко. До сутринта вратът ми ще изтръпне, но сега не ми се излиза.

— Вики, пускай дийпа… — прошепнах на „Windows-Home“. Цветна виелица и отново съм в дълбината.

— Какво каза? — Вики стои до мен. Онази Вики, която е жива… почти…

— Не, нищо.

Вземам одеялото, разстилам го на земята, лягам. Момичето сяда до мен.

Гледам звездите. Те са толкова близо, толкова примамливо ярки. Липсват ми само прозрачни тънки криле — за да литна и за да се разбия в невидимото стъкло…

— Не си ли самотна тук, в тоя пущинак, Вики?

— А защо реши, че е пущинак?

— Звездите са прекалено ярки.

— Не. Тук е хубаво…

Ляга до мен и аз се отмествам, за да има място и за двамата на одеялото.

— Обичаш ли небето? — пита Вики.

— Да. Обичам да гледам звездите. Само дето изобщо не знам как се наричат.

— Изтрябвали са им имената, с които ги кръщаваме… — Вики докосва ръката ми. — Виж, падна звезда. Право над нас.

— Можем да отидем да я потърсим — казвам сериозно. Вики не отговаря веднага и аз с ужас разбирам, че сега ще ни се наложи да станем.

— Не — решава тя. — Ти едва се държиш на краката си, Стрелец. Ще я потърсим сутринта. Тъкмо звездата ще е изстинала и ще можем да я вземем в ръце.

— Сутрин е прекалено светло — отбелязвам. — По-добре утре вечерта.

— Ти си странен — тихо казва момичето. — Добре. Ще я потърсим утре.

— Намирала ли си някога падаща звезда?

Вики мълчи, но аз усещам, че клати глава.

— Виртуалността ни отне небето — прошепвам.

— И ти ли си го разбрал?

— Естествено. Светът се потапя в дълбината. В отражението на реалността. Защо да летим до Луната или до Марс, ако тук вече са ни достъпни всички планети? Изчезна тръпката. Изгуби се интересът.

— За сметка на това се развиват електронните технологии.

— Нима? „Осмицата“ просто си е едно яко 686… — преднамерено наричам „пентиум-про“ с името, което не е прието да се използва. — През последните пет години нищо ново не се роди. Тъпчем на едно място.

Вики тихо се смее.

— Господи… спор за развитието на технологиите… Леонид, все пак си в бордей.

— Знам. Не ти ли е интересно?

— Интересно ми е. Аз… аз просто съм отвикнала от подобни разговори.

Тя замълчава, после леко докосва с устни бузата ми.

— Спи. Езикът ти се заплита, Льоня.

Не споря. Изобщо не ми се спори с нея.

Още повече, че има право.

Затварям очи и заспивам — на мига.

110

Присънва ми се сън. Често сънувам — през деня съзнанието така адски се изморява, че просто е необходимо да се разтовари. А сънищата идват точно за да ни спасят от пороя от впечатления, да доизкажат онова, което е останало премълчано.

Обикновено не помня сънищата си. В главата ми се въртят само хаотични откъслеци, така и не осъзнати напълно. Но сега сънят е ярък и се врязва в съзнанието. Може би защото спя във виртуалността.

Стоя на сцена, зад тежкото платно на завесите. На сцената има човек с китара, неподвижен, сякаш прикован с невидими вериги. Той пее, но думите не достигат до мен. Между нас е дълбината — оживяла, превърнала се в призрачна стена. И аз се напрягам, опитвам се да тръгна към него, да разбия стената и да чуя думите. Но дълбината е тежка и еластична като гумена плоча. Отхвърля ме обратно, падам на колене, замирам, останал без сили да помръдна.

Певецът обръща глава към мен и ме гледа. Сякаш запява по-високо. Но аз все така не го чувам. Обездвижен съм от дълбината, сякаш са ме повили в пелени. Аз съм безпомощен.

Певецът кимва и се извръща. Изведнъж разбирам, че точно това е Неудачника от „Лабиринта“. Този, когото трябва да спася… да спася, а не да се търкалям коленичил под невидимата гумена тежест.

Но все така нямам сили.

От срещуположния край на сцената, зад завесата, изниква още един човек. Носи маскировъчен гащеризон, държи в ръце уинчестър. Ухилва се, загледан в мен, вдига оръжието. Това е Алекс.

„Не!“ — изкрещявам аз, но звукът потъва в дълбината.

Алекс стреля. Куршумът пробива грифа на китарата, струните изпищяват и се свиват на стегната спирала, бариерата на тишината се пропуква. Скачам, тежестта е изчезнала и певецът недоумяващо гледа убитата китара, Алекс презарежда, а аз вече тичам, скачам, събарям певеца на земята, закривам го с тялото си.

— Казах ти, че ще те изработя — произнася Алекс.

Стреля, куршумът се забива в гърдите ми, разкъсва сърцето, пронизва ме целия и улучва певеца. Тялото му потреперва и той умира.

Това е краят. Провалих се.

Изправям се, вървя към Алекс. Сърцето в гърдите ми вече не тупти, но какво ми пука? Аз съм дайвър. Единственият враг на дълбината, стражът между световете, онзи, който не биваше да се проваля. Свикнал съм да живея без сърце. Не могат да ме убият толкова лесно.

Залата зад гърба ми реве, аплодира, подсвирква, тропа с крака.

— Изработих те — казва Алекс и отпуска уинчестъра.

Зад гърба му излиза Вики. Протяга напред ръка — в дланта й има дебел слой сива пепел.

— Аз намерих онази звезда — шепне. Разтваря длан.

Пепелта се завихря, изтича на пода.

И тогава умирам.

Когато се събуждам, не мога да си поема дъх. Вече се е развиделило. Въздухът е опияняващо чист. Вики спи, притиснала се е до рамото ми зиморничаво сгушена.

Хубав сън, няма що…

Как беше в оня виц за Фройд… „Знаеш ли, дъще, има и просто сънища…“

А и общо взето казват, че да се спи в дълбината е лоша поличба.

— Вики… — докосвам я по рамото, тя трепва, но не се събужда.

Ставам, завивам я с края на одеялото, фенерът в тревата е угаснал, догорял. Отивам в къщичката.

Тя е мъничка, само с една стая — разкошна спалня, баня с вана, тоалетна и кухня. Изваждам от хладилника сметана, сирене, пастет. Сварявам кафе на котлончето, правя сандвичи, нареждам всичко на малкия поднос, връщам се при Вики.

Тя още спи.

Дълбина-дълбина, не съм твой…

Какво пък, добре си починах. Станало е три следобед.

Отидох до банята. Вкарах се в ред, даже си измих зъбите, като преди това свалих шлема и го стиснах под мишница. Когато се върнах в стаята, извадих от хладилника кутия лимонада, кисело мляко, парче салам. Тъпо съчетание, но какво значение има какво точно ще ям в реалността? Важното е да се натъпча.

Онази Вики, която е на екрана на компютъра, също дреме. Почувствах лек срам, срам пред програмата, на която изневерявам с човек.

deep

[Enter]

Милвам косите на Вики — почти истинската Вики. Шепна:

— Време е за ставане.

Тя се събужда. Поглежда ме с недоумение, после се усмихва.

— Благодаря.

— За какво?

— Ами… чудесно си починах. Рядко ми се случва…

— Донесох закуска — казвам аз.

— Това е мое задължение — казва Вики и въздиша с престорено недоволство. — Благодаря, Леонид.

Пием кафе, ядем сандвичи. Някъде далеч в гората звъни гласът на птица.

— Сънувах лош сън — съобщава Вики.

— А сцена имаше ли? — питам аз и сърцето ми замира, сякаш в него пак се забива куршум.

— Не. Присъни ми се, че уж съм намерила падналата звезда, но тя вече беше изгоряла. Изтляла.

Сърцето ми отново трепва, отеква в слепоочията, кънтящо и мъчително.

Лоша поличба е да спиш във виртуалността.

Какви връзки са се изопвали между нас, заспалите в дълбината? Беззвучен шепот и сънени гримаси, напрегнати мускули и пърхащи мигли — всичко това се е претопявало в електронни импулси и се устремявало през дълбината.

За да докосне тази, която е била редом с мен.

И също е спяла.

За да се приплъзне в съня й.

Лоша поличба е да се спи в дълбината.

— Ще я потърсим утре — казвам аз.

Вики ме поглежда с ирония. Пита:

— Да не си племенник на милионер?

Свивам рамене.

— Искам да те видя пак. Просто да те видя.

Тя се поколебава, преди да попита:

— Кажи… не те ли привличам?

— Сексуално?

Вики кимва.

— Привличаш ме.

— Тогава… защо?

— Това не бива да е толкова лесно — аз също не намирам сили веднага да завърша: — И не трябва да е стока.

— Льоня, ти полудяваш.

— Възможно е.

— Та ти не знаеш коя съм. Това — тя рязко вдига ръце към лицето си — е маска. Грим. Аз мога да бъда всеки на този свят.

Мълча. Ти си права, права си. Не споря.

— Та нали в действителност може да съм бабичка? — безжалостно продължава Вики. — Грозотия. Извратеняк. Разбираш ли?

Разбирам.

Това за извратеняка, разбира се, е съмнително…

— Не прави глупости, Льоня. Не се влюбвай в мираж.

— Просто искам да те видя отново.

Тя се решава.

— Ще дойдеш в „Забавленията“ и ще помолиш да извикат Вики. Без поръчки. Става ли?

— А Мадам няма ли да се разсърди?

— Не.

— Добре — казвам аз и докосвам ръката й. — Разбрахме се.

Допиваме остатъка от кафето, дояждаме сандвичите. Вики ме поглежда, но мълчи.

Нека.

Вътре в себе си ликувам. Вътрешно съм стегнат и делови.

Отново съм двайсетгодишен хлапак, който ухажва капризна връстница.

Само че за разлика от хлапака не ми се завива свят при мисълта за леглото.

Разменяме си празни фрази и заедно вървим към изхода от градината. Вратата стои право в тревата, напомня ми сцена от някакъв стар детски филм. Вики я отваря и първа излиза в коридора на бордея, а аз я следвам.

Тихо и тъжно.

Посетителите не могат да се виждат едни други. Спокойно могат да се лекуват и зайчето, и лисицата.

— Време ми е — казва Вики. — Сега ще се задейства таймерът ми.

Кимвам. Как да не я разбере човек, таймерът е нещо свято.

— Благодаря.

— За какво?

— За падналата звезда.

Струва ми се, че тя иска да каже нещо. Но изглежда наистина времето й е било на привършване.

Вики се разтваря във въздуха.

— Довиждане — прошепвам аз. Слизам по стълбата. В хола клечи вече друг охранител, намигам му и без да чакам отговор поемам към изхода.

— Стрелец!

Обръщам се.

На горната площадка стои Мадам, леко облегната на парапета.

— Струва ми се, че не биваше да идвате при нас, младежо.

— Може би — съгласявам се аз. — Но просто така се получи.

Мадам въздъхва и ми обръща гръб. Нека.

Днес не ми трябва „Дийп-разводач“. Още помня маршрута на вчерашното си бягство, а изходът от „Лабиринта“ и входният портал са на пет минути пеша един от друг. Вървя по обичайно вечерните улици на Дийптаун и се оглеждам в очакване на засада.

Но от вчера до днес я хъсът на преследвачите се е уталожил, я са поолекнали кесиите им.

— Аз съм Стрелеца! — провиквам се аз на влизане в алената мъгла на портала. Всички се извръщат към мен и аз се смея и простирам ръце към пронизваната от мълнии арка. — Аз съм Стрелеца! Стрелеца! Стрелеца!

111

Днес се превъплътих в смъртта, а тя се превъплъти в мен.

Случва се понякога.

Изминавам нивата на „Лабиринта“, почти без да се крия, като избивам чудовищата и заобикалям другите геймъри. Геймърите също ме заобикалят.

Освен тези, които ми имат зъб от вчера, и тези, които отколе се смятат за герои.

Тях ги убивам.

И мен ме убиваха на два пъти. Първият път изгубвам цялото си оръжие и се връщам на старта на деветнайсетото, водното ниво. Така ме подреди цял отбор, към двайсет човека, нямам представа какви са тия сървъри на „Лабиринта“, дето успяват да координират действията на подобна тълпа.

Засягам се и ги избивам всичките. Един по един ги излавям в блатистите буренаци на градския язовир, гмурвам се и ги завличам под водата, където издържам доста повече от тях, понеже излизам от виртуалността. На последния — ако не греша, това беше Толик — му прерязвам гърлото с острото като бръснач листо на чуждопланетна блатна трева. Това е нещо ново в програмата на „Лабиринта“ — има възможност да се използват подръчни предмети.

После събирам снаряжението им и продължавам по-нататък.

На двайсет и четвъртото ниво — това е мостът, който отделя промишлените от жилищните райони на Сумрачния Град, — ме настига Алекс.

Тъкмо приключвам преминаването през моста — процедура, изискваща по-скоро чувство за равновесие и здрави нерви, отколкото умение да се стреля. За щастие разполагам с начина, изпробван още на моста от конски косъм в Ал-Кабар.

Взривът изтрещява пред мен тъкмо когато скачам от последната надвиснала над пропастта греда. На моста цъфва огнена яма, ударната вълна ме запокитва върху бетонния парапет.

Алекс стои в началото на нивото. Поглеждам през бинокъла, намерен в главното скривалище на двайсето ниво и вече мога да го разгледам подробно. Снаряжението на Алекс е възможно най-минималното — двуцевка, гранатомет и чифт аптечки.

— Стрелец! — крещи той и маха с ръка.

Все още има страшно много муниции, но Алекс не стреля. Аз също.

— Ще те изработя, пич! — крещи той. — Чуваш ли? Ти си труп!

Върви след мен от първо ниво — и почти се изхитря да ме догони. Дали и той не е дайвър? Още един претендент за Медала за Всепозволеност? Хващат ме нервите, излизам от дълбината, улавям Алекс в мрежата на прицела и изстрелвам една след друга три ракети.

Той успява да се отдръпне и взривовете изтрещяват зад гърба му, разкъсвайки на парчета някакъв нещастник, който тъкмо е влязъл в нивото. Обаче ушите на Алекс заглъхват, той клечи и тръска глава, прави опит да се изправи. Прицелвам се с гранатомета, после свалям оръжието.

Ядът е отминал.

— Живей бе, ламер! — изкрещявам аз, мятам гранатомета на гръб и напускам нивото. Ако Алекс не е дайвър, още дълго ще си остане на моста.

На трийсет и първо ниво с мен се залавят чудовищата. Тук са около двеста, като се започне от тъпите и немощни мутанти и се завърши с летящите, скачащи и заравящи се в земята и асфалта нечисти сили.

Около седем минути стоя в началото на нивото — във фоайето на небостъргача — и разстрелвам радостно прииждащите изроди. Свършват патроните за уинчестъра и двуцевката, ракетите за гранатомета. Захвърлям използваното оръжие. Раняват ме на два пъти, налага се да използвам няколко аптечки.

Стъклото на фоайето се напуква, на него цъфва някаква полупрозрачна муцуна. Изродите продължават да прииждат.

Свалям от рамото си плазмагъна и откривам огън. Имам много енергийни заряди, защото още не съм използвал най-мощното от достъпните ми засега оръжия.

Цялото ниво гори.

Сините камшици на изстрелите сриват етажите заедно с гадините и останалите геймъри. Изпепелявам целия квартал.

Изродите са вън от играта.

Вървя през руините.

Няколко атаки — вече доста по-вяли.

Излизам от нивото с празни ръце. Много, много неприятно ниво. Разбира се, чудовищата са доста по-тъпи от хората, колкото и да се напъват програмистите. Но за сметка на това качеството се компенсира с количество.

На трийсет и второ ниво ме убиват моментално. При входа стои някакъв пич с уинчестър и ме разстрелва от упор. Нямам муниции, опитвам се на бегом да стигна до врага и да го пречукам с бокса, но три последователни куршума ме лишават и от последните остатъци живот.

Започвам нивото отначало. Без броня и с един пистолет, както си му е редът.

От ярост ми притъмнява пред очите. Разстрелвам гаднярчето, като се приближавам се към него на зигзаг, то изпуска уинчестъра и се просва по гръб. Започвам да тряскам главата му в асфалта, като изтръгвам по процент живот при всеки удар. Той даже не се опитва да се съпротивлява, само радостно мърмори:

— Убих Стрелеца! Убих Стрелеца!

Вземам всичките му оръжия — за съжаление те са малко, и отминавам, оставяйки на чудовищата да довършат полуживия идиот.

За щастие това ниво — „търговската улица“, — е доста лесно. Глътка въздух за онези, които са преминали през месомелачката в предходното. Дълги редици от супермаркети и тесни магазинчета… ако не се забиеш прекалено навътре, няма особена опасност. Набавям си двуцевка, гранатомет, бронирана жилетка и малко муниции. И избягвайки сблъсъците, се промъквам към изхода.

Към Неудачника… проклет да е.

Когато прониквам на територията на Дисниленд (до празнично украсения портал се търкаля окървавена кукла и купчинка детски кости) неволно си помислям, че вече може и да са спасили Неудачника.

Това ще е голям майтап.

Но Неудачника е налице.

Дълго се оглеждам наоколо, за да запомня обстановката. При последното ми преминаване през „Лабиринта“ този лунапарк просто го нямаше. Трийсет и трето ниво си беше кофти, но съвсем стандартно.

Неудачника седи свит до разтопената тук-таме желязна ограда на „Руските хълмове“… лично аз все пак предпочитам да ги наричам „Американски“. От едната страна го прикрива кокетната кабинка с механизмите за управление на атракцията, а от другата — стената, опасваща целия Дисниленд. Местенцето е удобно, невъзможно е да се доближиш незабелязано. И аз бих поседнал тук.

Но не чак за толкова време. Не за почти две денонощия.

Тръгвам към Неудачника — открито, с вдигнати празни ръце. Неудачника не реагира. Може би спи.

А може и да е мъртъв.

Неприятно нещо е смъртта във виртуалността. Виждал съм такъв труп… най-страшното беше, че той беше „жив“ — продължаваше да върви по улицата, блъскайки се в минувачите, потрепервайки, възпроизвеждайки последните конвулсии на злочестия си стопанин. Изключиха го ръчно, след двучасово проследяване на входния канал. Гадна работа е по улицата да върви мъртвец.

Но Неудачника трепва и надига глава.

— Привет! — извиквам. — Hello! Не стреляй! Don’t shoot!

Той не отговаря. Но и не се пресяга за пистолета в скута си.

— Дойдох да ти помогна! — Дочувам шум зад гърба си и се обръщам. Някакъв мъжага с плазмагън ме гледа шашардисано.

Заканвам му се с пръст и му кимвам да се разкара.

Не ми се налага да го агитирам. Разпознал е Стрелеца и не гори от желание да се състезава по точност.

— Хайде да си поговорим! — казвам аз, след като се доближавам до Неудачника. — Става ли? Аз съм твой приятел! Go steady!

Изглежда няма желание за нищо. Нито за сприятеляване, нито за стрелба.

Прикляквам до него, протягам ръка и внимателно му взимам пистолета. Неудачника не се съпротивлява.

— Разбираш ли ме? — почти изкрещявам аз. И Неудачника благоволява да отговори. Устните му се помръдват, и аз по-скоро отгатвам, отколкото чувам: „Да…“

Това вече е нещо. Сънародник.

— Отдавна ли си тук? — питам предпазливо. Интересно, дали вече не е изгубил представа за времето?

Кимване. Поне това го разбра.

— Пуснат ли е таймерът ти?

Никаква реакция.

Разтърсвам го за рамото, повтарям:

— Пуснал ли си таймера? Таймерът пуснат ли е?

Неудачника клати глава. А така. Най-лошият вариант. Обръщам се — Гилермо със сигурност ме наблюдава, и крещя:

— Виждате ли? Той няма да излезе самичък! Проследете канала!

Но все пак не вярвам особено в успеха на това начинание. Значи ще се наложи да мъкна Неудачника до края на нивото и там да го кандърдисвам, да го принудя да натисне клавиша за изход.

Впрочем, в това няма нищо невъзможно.

— Сега ще станем и ще тръгнем — казвам му благо, сякаш е малко дете. Всъщност е напълно възможно Неудачника наистина да е дете, докопало се до жадуваната играчка в отсъствието на родителите си. И това се случва. — Можеш ли да вървиш?

Колебливо кимване.

— Нека да си починем. — Наясно съм, че дрънкам щуротии, Неудачника си почива вече повече от трийсет часа, но продължавам: — Ще си починем, ще хапнем и ще продължим нататък. Нищо страшно няма да се случи. Ще те водя с мен.

Смъквам шлема-маска, в това ниво въздухът е достатъчно чист, изваждам пакета с храна. Давам на Неудачника огромен сандвич и кутия лимонада. Виртуалната храна няма да помогне на тялото му, но ще му вдъхне фалшива бодрост в дълбината.

Отхапвам от сандвича си, дъвча, гледам Неудачника. Той просто си седи със сандвич в ръка. Да. Никак няма да е лесно.

Да бях дошъл денонощие по-рано…

— Похапни… — приканвам го аз. Протягам ръка, смъквам маската му. Гумата на респиратора е оставила червен овален отпечатък, а инак лицето му е приятно, хем обикновено, хем нестандартно. Светлокосо младо момче, само дето погледът му е уморен, угаснал. — Хайде! — окуражавам го аз.

Поднася сандвича към устата си, бавно започва да дъвче. А така, моето момче. Хапка за мама, хапка за тати, хапка за чичо дайвър. Дали наистина не е дете?

— Аз съм Стрелеца. А ти как се казваш? — питам аз. Неудачника не отговаря, прекалено е зает със сандвича. — На колко години си?

Последният въпрос си е сериозна обида. Във виртуалността всички са равни. Ако Неудачника има поне малко опит от живота в Дийптаун, той непременно ще отговори… при това не както и да е.

Но той мълчи.

Тежка работа ми се отвори.

Но и наградата е голяма. Не бих я разменил и за бленувания половин милион на „Лабиринта“. Медалът за Всепозволеност не се купува — дори един-единствен подобен случай веднага би го обезценил.

— По-добре ли си? — питам Неудачника.

Той кимва.

— Чудесно. Сега се изправи.

Той послушно се изправя и аз му връщам пистолета. За трийсет и трето ниво това оръжие е чисто символично, още повече в неговите ръце. Но така Неудачника ще се почувства по-сигурен. Много ми се иска да вярвам в това.

— А сега да тръгваме — казвам. — Спокойно, уверено…

Аз съм идиот.

Забравям за демона хващач, окопал се зад ъгъла. Забравям как Гилермо ми го показа. Вървя покрай оградата на атракцията сякаш марширувам на парад.

И демонът радостно ме сграбчва с дългата си като маркуч ръка и ме понася нагоре. Той прилича на обрасъл с пипала пън… баобабов, вероятно. Точно по средата му зее зъбата уста, а израстващата от дънера сръчна седмопръста лапа сега ме върти във въздуха и ме мачка, за да ме превърне в топче месо за една хапка.

Пистолетът на Неудачника шепти „па-па-па“, изпразвайки пълнителя в чудовището. Докато се кандилкам във въздуха, успява да ме учуди странната му стойка — наклонено тяло, изпънати рамене, пистолет в изпружената лява ръка.

С това оръжие не се убива демон.

Но лапата изведнъж спира да троши ребрата ми, разхлабва хватка и аз падам от височина три метра право в лакомо отворената уста.

За щастие чудовището вече не може да дъвче и гълта. Измъквам се от вонящата дупка, като правя всичко възможно да не поглеждам към десетсантиметровите зъбчета. По тях има парчета от дреха. Не от моята.

Целият съм олигавен и слюнката съска върху бронираната жилетка. Скубя жълта, изсъхнала трева и се бърша. Отивам при Неудачника. Той отново е вял, отпуснат и полужив.

Външно…

— Благодаря — промърморвам аз. Допирам до ръката си аптечката, тя изщраква, инжектирайки лекарствата и се разпада. Здраво са ме смлели.

— Няма за какво — тихо, но ясно казва Неудачника. Всъщност, това име вече не му пасва чак толкова. Да очисти демон с пистолет!

Впрочем, на теория това може би е възможно. Създателите на „Лабиринта“ неведнъж са заявявали, че всяко едно от чудовищата може да бъде убито с пистолет или дори с бокс. На теория. Ако се знае една-единствена за цялото тяло свръхуязвима точка.

Но аз не съм чувал за подобни подвизи.

Смъквам от рамото си винтовката и я подавам на Неудачника. Той меланхолично я поема.

А пък аз се въоръжавам с гранатомет. Само с четири заряда, но сега ще опитаме да си набавим още.

— Как се казваш?

Отговор няма.

Тогава си гледай работата. Оставаш си Неудачника.

„Дисниленд“ е направен великолепно. Не знам дали копира някакъв реален парк, или е осъществена фантазия на гейм-дизайнерите. Но изродите, които се возят на виенското колело и се замерват с огнени клъбца като със снежни топки, със сигурност са рожби на нечие болно въображение. Гледката е толкова завладяваща, че зяпам две-три минути, преди да изстрелям една ракета право в оста. Взрив — и колелото се сгромолясва. Отломките се разхвърчават на двайсет метра.

Поглеждам периферно Неудачника — дали ще оцени зрелището?

Нищо подобно…

— Да тръгваме — подхвърлям аз. Май започвам вече да свиквам с мълчаливия си спътник.

Преминаваме покрай водните атракции. В басейните вместо вода се плиска кръв. Някои от плъзгащите се по гладката алена повърхност катери са пълни със седящи скелети, другите са празни. По време на движение механизмите пискливо и гнусно скрибуцат — явно не са приспособени да функционират в подобна течна среда.

Отвратително.

А ето цяло котило мутанти — семейна двойка с трите си отрочета с роклички на цветенца, — което си е спретнало пикник. Пържат на газово котлонче парче от крак с кожена обувка. Похарчвам още една ракета.

Дори не понечват да се разбягат. Това не са бойни чудовища, те са създадени само за нагнетяване на кошмара.

Прищява ми се да намеря направилия тая гадост и да му размажа физиономията. И то не във виртуалността.

— Малко ни остана — казвам на Неудачника. — Добре се справяш.

Кимва, като че ли с лека благодарност. И защо дайвърите на „Лабиринта“ толкова са се туткали? Момчето се движи супер.

Заедно отбиваме атаката на цял рояк дребни летящи твари. Неудачника стреля пестеливо и точно, кожестите криле са прекършват, телата тромаво падат и се пръскат.

— Да вървим — казвам аз.

Обаче при огромната бетонирана писта с бавно плъзгащите се шарени колички става засечка.

В една от количките се вози детенце. Малко тъмнокожо момченце. То бясно върти кормилото, за да се изплъзне на тройката мутанти, които със скърцащ смях го преследват из цялата писта. Единия път хлапенцето минава край оградата и ни хвърля обезумял от страх поглед.

Неудачника вдига винтовката си.

— Това не е играч — уморено обяснявам аз. — Част от програма е. Бонус. Спасяваш детето, завеждаш го на сигурно място, там намираш някакво оръжие или броня. Да вървим, няма смисъл да губим време.

Но Неудачника май тотално е изгубил връзка с реалността. Започва да стреля. Три изстрела — по един на мутант. Опитват да се защитят, замервайки ни с огнени топки, обаче Неудачника е по-бърз и по-точен.

В престрелката се включва изпълзял отнякъде исполински паяк и ни засипва с откоси от срасналата се с мутрата му картечница. Налага се и аз да се намеся. Две ракети под опашката на котката… по-точно под мандибулите на паяка. Настава тишина, ако не се брои плачът на малкия, който е слязъл от количката и клечи до нея.

— Да тръгваме — решавам аз. Сега вече е задължително да заведем детето в скривалището, за да си приберем честно заработените муниции.

Прехвърляме се през разкъсаната от картечния огън ограда, отиваме при момченцето. Леко изоставам и подритвам с крак останките на паяка, за да преценя дали картечницата му може да се приспособи за ръчна стрелба.

Слуз, хитин и парчета желязо. Нищо, което да върши работа.

Неудачника идва при мен, грижливо понесъл на ръце детето. И аз неволно се изпълвам със симпатия към него. Глупак е, изключил е таймера си и се е изгубил в дълбината, но все пак не е лош човек.

— Къде са родителите ти? — питам момченцето с надеждата, че програмката не е много сложна и няма да си губим времето да го придумваме и да го коткаме. Момченцето мълчаливо сочи към разположената недалеч сграда. Е, слава богу…

Вървим към сградата, държа гранатомета и съм готов за стрелба, тъй като Неудачника е небоеспособен.

Входната врата ме кара да застана нащрек. Полуоткъсната е от пантите и скърца, макар че няма никакъв вятър. Зад нея е тъмнина. Отвътре дограмата на прозорците е покрита със син мъх.

— Там ли? — уточнявам аз. Момченцето кимва.

Понечвам да престъпя прага.

— Простете ми… — ясно прошепва малкият, — те казаха, че ще пуснат мама, ако аз…

В последния миг успявам да отскоча назад и огнената струя префучава покрай мен. Вътре в сградата нещо тромаво шава и тежко се търкаля по пода. Подхвърлям в отвора последната си граната.

Но след взрива звуците само се усилват. Хлапето реве, прави опити да се изтръгне от ръцете на Неудачника. Той пък се опитва да го задържи, но малкият го одрасква по лицето, изплъзва се и хуква през вратата.

— Маменце! — чува се тънкия му вик. После нещо звучно измлясква и настъпва тишина.

— Е, поразходихме се… — казвам аз, хващам Неудачника за рамото и се опитвам да го отдалеча от сградата. Той изглежда е готов да се хвърли след момченцето, право в гостоприемната паст на неизвестното чудовище.

— Защо? — шепне Неудачника и се извръща към мен. — Защо той постъпи така?

Да му разяснявам логиката на създателите на Лабиринта е безполезно. Той очевидно приема случващото се напълно сериозно.

— Принудили са момченцето да примамва минувачите в капана — казвам аз. — Заплашили са го, че ще убият майка му. И то се е подчинило.

Неудачника мълчи, сякаш обмисля думите ми. После пита:

— А то защо изтича вътре?

Ако не друго, моят човек поне се разприказва.

— Изплашил се е за майка си.

— Трябва да им помогнем — казва Неудачника и хваща винтовката си по-удобно. Явно е готов да се напъха и в пъкъла.

— Те вече са мъртви! — извиквам аз. — Загинали са, повярвай ми!

Той ми вярва и отпуска оръжието. Слава богу, че поне не настоява да си отмъсти за нещастното детенце.

Продължаваме нататък.

Аз имам празен гранатомет, а Неудачника — винтовка с десет патрона. Няма що, добре сме въоръжени. Прекрасна разходка. А когато забелязвам с периферното си зрение, че на стотина метра от нас стои някакъв човек и ни наблюдава, настроението ми напълно се скапва.

— Застреляй го — нареждам аз.

Неудачника се обръща към мен с недоумение.

— Защо?

Правилно. Ако той вярва в случващото се, няма да започне да стреля по хора. Голям симпатяга.

— Дай ми оръжието! — заповядвам аз, като се вглеждам в непознатия. Дали не е Алекс? Ех, защо го няма сега бинокъла ми…

— Няма да го дам! — твърдо отговаря Неудачника и крие оръжието зад гърба си.

Дори не ми се спори. Стоя и гледам натрапника. Той също ни изучава с поглед, после прави крачка и изчезва зад ъгъла на сградата.

Май не беше Алекс.

— Да тръгваме, мъко моя… — казвам.

След половин час положението ни малко се подобрява. Яркочервените облаци в небето се разпръскват и оголват свирепото южно слънце. Почти сме стигнали изхода от Дисниленд, Неудачника се е изхитрил да отблъсне нападението на две паякоподобни чудовища, аз съм намерил заряди за гранатомета и плазмагън с една енергийна клетка. Животът става по-весел.

Правим почивка в сянката на разрушена пицария.

Този път не ми се налага да уговарям Неудачника да хапне. Наблюдавам как съсредоточено дъвче последния сандвич. Не че имам нужда от храна, ламер, но можеше да предложиш да си го поделим…

— Защо искаше да убиеш онзи човек? — пита Неудачника.

Не се решавам да му кажа, че чуждото снаряжение би ни свършило добра работа.

— Той можеше да ни нападне.

— Не. Дик е добър.

— Дик?

— Да. Той се опита да ми помогне. Днес сутринта.

Мозъкът ми скърца от напъване.

Значи ни следи един от дайвърите на „Лабиринта“? Без да се меси, без да помага, но и без да пречи.

Всичко това е странно.

— Анатол също ли е добър? — опипвам плахо почвата аз.

Неудачника енергично клати глава. Но не се опитва да ми обясни какви са причините за неприязънта му към втория дайвър.

— А аз? — става ми интересно.

Неудачника спира да дъвче. Размишлява.

— Още не знам — обявява той заключението си. И с извинителен тон добавя: — По-скоро си добър.

Не си струва да прекъсвам завързалия се разговор. Предпазливо хващам Неудачника за ръката и казвам:

— Ти разбираш ли, че ни заобикаля виртуална реалност?

— Да.

Прекрасно! Това вече е наполовина свършена работа!

— Момче… как се казваш?

— Не мога да кажа — с очевидно съжаление признава Неудачника.

— Сигурен ли си?

— Не мога.

— Момче, ти си във виртуалността вече денонощие и половина. Това е много, страшно много. Тялото ти е изморено, нуждае се от почивка, храна, вода…

Надявам се гласът ми да звучи омайващо като на хипнотизатор…

— Трябва да изляза — съгласява се Неудачника.

— Ще ти помогна — обещавам отново аз. — Вече сме заедно. Но ако нещо се изпорти, ще е по-лесно да ти се помогне по друг начин.

Неудачника поглъща остатъка от сандвича и ме поглежда въпросително.

— Кажи адреса си в мрежата — моля го аз. — От „Лабиринта“ ще уведомят твоите провайдъри, те ще изпратят човек и той ще те изведе от дълбината ръчно. В това няма нищо срамно, заклевам се. На всеки се случва.

— Не, това е невъзможно.

— Чуй ме… ако толкова се притесняваш от случилото се или те е страх… аз сам ще дойда при тебе. Където и да си. Аз съм частно лице. Изобщо не ми пука за „Лабиринта“. Просто искам да разреша проблема ти. Вярваш ли ми?

— Вярвам ти.

— Тогава казвай адреса… — за миг ми се струва, че съм победил. Наистина съм готов да изскоча от дълбината, да купя самолетен билет и да потегля към дома на Неудачника. Ако ще на Сахалин или до Магадан.

— Не.

От яд удрям с юмрук по стената и наранявам кокалчетата на пръстите си. И командвам:

— Тогава ставай!

Изходът от „Дисниленд“ се намира във вътрешността на огледален лабиринт. Лабиринт в „Лабиринта“… завива ми се свят, когато си представям тази матрьошка от виртуални пространства.

— Значи така… — казвам аз на минаване покрай превърналото се в каменна статуя мустакато старче, стиснало с гранитни пръсти тесте рекламни листовки. Старчето наскърбено наблюдава излизащите от нивото геймъри. — Аз тръгвам пред теб. А ти се движиш плътно зад мен, ясно? И гледай пръв да забележиш врага. Имаш зорко око.

— Добре — казва Неудачника.

Влизаме в огледалния лабиринт. Отначало това е обикновен коридор с огледала по стените. После започва да се разклонява, да се редува с колони, и аз съвсем изгубвам ориентация. Наоколо има десетки двойки дайвъри и Неудачници. Светът се раздробява, върти, плува.

Дяволска работа.

В истинските огледални лабиринти, по които толкова си падат режисьорите на евтини фантастични кино приказки, нещата изобщо не стоят така. Няма начин да объркаш реалността с илюзията, колкото и да се стараят режисьорите.

Тук няма разлика.

Замислям се дали да не изляза от дълбината. Всъщност от това не би имало особена полза. Подробната илюзия ще се смени със схематична и това е всичко.

— Внимавай, Неудачник! — предупреждавам аз, като машинално го наричам с измисления от Гилермо прякор. Неудачника не възразява.

Бродим двайсетина минути из огледалния лабиринт и накрая излизаме в голяма зала.

Също огледална. Тринайсетостенна призма.

Покрай ръбовете на стените стоят компютри. Изходът!

А под тавана има балкончета и на всяко стои по двойка чудовища. Такива още не бях виждал — огромни изпъкнали очи, дълги ръце, стиснали здраво винтовки, люспести тела. В останалото са съвсем човекоподобни.

— Назад! — крясвам аз. И Неудачника сякаш трепва в стремежа си да отскочи назад, в огледалния проход. Обаче в този момент чудовищата започват да стрелят.

Куршумите се врязват в огледалния под и в тялото ми се забиват остри игли. Стрелям наслуки в едно от балкончетата, наясно съм, че само едното е истинско, а всички останали са отражения.

Огнен ураган, огледалната зала се забулва от дим.

Гърмят изстрели. Раняват ме в дясната ръка, аз се сгърчвам от болка, прехвърлям тежката тръба на гранатомета на лявото си рамо. Няма време дори за изход от виртуалността.

И Неудачника се втурва обратно в залата.

Стоим рамо до рамо, стреляме в проклетите огледала и те се пръскат с подигравателен звън. Раняват ме още веднъж, аз изкрещявам, но продължавам да стрелям.

И последната граната не намира целта, аз хвърлям гранатомета по едно от трите оцелели балкончета и улучвам — стъкло!… после сграбчвам плазмагъна и правя труден избор между двете последни цели.

Погрешен избор.

Синият огнен бич халосва помътняващо огледало.

Енергийната клетка е празна.

Едното чудовище е мъртво, може би засегнато от енергийния разряд или пък съсечено от отломките на огледалото. Но второто продължава да стреля. Винтовката му е насочена към мен, то натиска спусъка.

Неудачника ме закрива с тялото си.

Той поема целия откос и се свлича. Чудовището презарежда винтовката — ловко, сръчно… а аз стоя вцепенен, неспособен да осъзная случилото се.

И няма как да отвърна, нямам с какво да стрелям.

Изстрелът гръмва ниско над самото ми рамо, оглушава ме. На балкончето лумва огнено кълбо, изпепелява чудовището, изплисквайки на всички страни гъвкави бичове на енергийните разряди в опит да намери още някоя цел.

„BFG-9000“.

Оръжието, с което така и не успях да се снабдя по време на препускането из нивата.

Дори не поглеждам кой е стрелял. Навеждам се над Неудачника.

Лицето му е кървава маска, гърдите са разорани от куршумите, но той все още е жив — петте прощални секунди, подарени от играта…

— Отражението… — шепне той.

С длан избърсвам кръвта от лицето му и се изправям.

Зад мен стои едър мъж с пълен брониран екип, окичен с оръжия като новогодишна елха. Лицето му е студено и спокойно, дихателният филтър е смъкнат под брадичката.

— Трудно се убива гвардейският ескорт на Принца на Пришълците — казва той. Гласът е тих, но под сдържаността се усещат бушуващи емоции.

— Ти си дайвър… — прошепвам аз.

— Ти също.

Гигантът с броня не прилича на човека, който ни следеше.

— Анатол?

Той кимва и аз си спомням за правилата на учтивостта от кодекса на дайвърите.

— Леонид — представям се аз.

Дайвърът на „Лабиринта“ кимва и мята „BFG-9000“ на рамото си. Вероятно сме се срещали на някоя сбирка. Просто е бил в друго тяло — както и аз, всъщност. Анатол се доближава до трупа на Неудачника, поглежда го в лицето и кимва.

— Както винаги.

Той лекичко подритва Неудачника с крак, сякаш за да се убеди, че той наистина е мъртъв.

И тогава аз го удрям по лицето. Удрям го толкова силно, че Анатол отлита към стената.

1000

Разтървава ни Дик, вторият дайвър на „Лабиринта“, този, когото Неудачника нарече добър човек.

Бием се около пет минути, не до смърт, а просто за да излеем яростта и омразата си. Дик провира между преплетените ни тела цевта на своя „BGF-9000“ и тихо казва:

— Още три удара — и стрелям.

Анатол извърта очи към него, отдръпва се и отсечено ме удря в ребрата. Поемам си дъх и го ритвам в слабините. Сега е негов ред да се превие от болка.

Дик невъзмутимо чака трети удар. Но ние стоим в стойка мирно.

— Добре — решава Дик и навежда оръжието си. Говори на руски, много чисто и почти без акцент. — Д-дайвъри… ваш’та мама.

— Тоя смахнат ламер… — изсъсква Анатол. — Тоя смотаняк…

— Успокой топката — съветва го Дик. — Добре се движеше, наблюдавах го. Не винаги честно, но винаги добре.

Дик е сравнително нисък, слаб, гъвкав. Но в тази двойка той е главният. Анатол млъква и започва да бърше кръвта от лицето си.

Аз правя същото.

— Ти игра добре — казва Дик. — Но нещата не са толкова прости.

— Това го разбрах — съгласявам се аз и отмествам поглед от Неудачника. — Какво става всъщност?

— Обясни му, Ан — подмята Дик и сяда върху опушения, натрошен огледален под.

Анатол се мръщи, сякаш са му наредили да изяде шепа пиявици. Но се подчинява.

— Ти какво, чудако, да не мислеше, че ние тук се будалкаме? — пита ме той.

— Ти знаеш по-добре — озъбвам му се аз.

— Ние непрекъснато се опитваме да го изведем! — крясва ми Анатол. — Аз го водих седем пъти! Дик — осем! Разбираш ли, пън такъв! Ние познаваме всяко ъгълче тук. Надушваме, когато нещо се променя! Разбираш ли?

Започвам да разбирам.

— Гилермо каза ли ти, че се опитваме да измъкнем човека? — отегчено пита Дик.

— Да… — казвам аз и подсмърквам с разбития си нос.

— Прекрасно! — живва Дик. — Тогава за чий… — той преглътва псувнята и уморено маха с ръка.

— Той какъв ти се пада? — начумерено пита Анатол.

— Кой?

— Неудачника! — крещи Анатол. Очевидно възнамерява да ритне останките в подкрепа на думите си, но се спира навреме. — Сват, брат? Какъв ти се пада? Ти какво, мангизи ли нямаш, та си тръгнал да вършиш нашата работа?

— То си личи как я вършите!

— Анатол ти зададе добър въпрос — отбелязва Дик. — Какъв ти е той?

— Никакъв.

— Момче, ако знаеш адреса на Неудачника, по-добре го измъкни оттук ръчно.

— Не знам адреса му — казвам. — Вярваш ли ми? Той е просто клиент. Наеха ме да го спася.

— Кой те нае?

— И това не знам. Поръчителят нямаше лице.

Следя каква ще е реакцията им, но такава няма. Възприели са фразата ми за Човека Без Лице като метафора.

— Става все по-зло — казва Дик.

— Лошо — механично го поправя Анатол. — Става все по-лошо.

— Благодаря. — Дик ме поглежда накриво. — Как се казваш, мъжки?

— Леонид. Льоня.

Дик кимва.

— Ти ме познаваш под името Крейзи Тосър.

Примигвам. Крейзи Тосър е един от най-старите и уважавани дайвъри. Поостарял весел шишко… в такъв облик се явява на сбирките.

Ето къде Крейзи заработва насъщния си…

— Момчета, нямам намерение да ви вземам хляба — казвам аз. — Имам конкретна поръчка — да спася Неудачника. Не можех да откажа.

И двамата дайвъри веднага омекват. Изглежда вчерашната шумотевица и устремното изминаване на нивата на „Лабиринта“ им е внушавало някакви конкретни страхове.

— Ти си дуумър, нали? — пита Анатол. — Още от старите.

— Да.

— Ами… нормално се движеше… — казва Анатол, като се извръща. — Дочух някои неща. Дори и половината да са раздувка, все едно…

— Благодаря — казвам аз. Дори на чайниците им е приятно да чуят блага дума за себе си.

— Невъзможно е да бъде спасен Неудачника — казва Дик.

— Какво?! — стъписвам се аз.

— Невъзможно е.

— Дик е нашият фаталист — усмихва се Анатол. — Добре, седни. Ще ти обясня.

Разполагаме се около тялото на Неудачника и Анатол започва разказа си. Слушам, като се дистанцирам от детайлите и запомням основните факти.

Неудачника не казва името и адреса си.

Неудачника е великолепен стрелец… и при малко повече късмет би изминал „Лабиринта“ за денонощие, и би прибрал всичките награди.

Неудачника никога не стреля по геймъри.

— Какво-какво? — питам аз.

— Такова. Той не стреля по геймъри. Чудовищата ги избива като пилци — мърмори Анатол. — Направо е за завиждане. Но в хора нито веднъж не е стрелял. Когато го мъкнех втория път, точно затова се прецаках. Бях сигурен, че ще ми помогне…

— Той „плува“… — казвам. — Смята случващото се за реалност… не! Не, нали той самият ми каза, че това наоколо е виртуалността!

— Аха — съгласява се Анатол. — Не е загубил ориентация. Но човеколюбието му е фикс идея.

— Вярващ? — предполагам аз. — Пацифист?

Анатол само повдига рамене.

— Значи всеки път са го убивали геймъри?

— Убиваше го съдбата — включва се в разговора Дик. — Убиваха го геймъри, чудовища, срутен таван, рикошет, потъна в разтопен асфалт и падна от високо. Петнайсет пъти умира — и всеки път с различна смърт.

— Това е невъзможно — отбелязвам аз. — Освен ако той самият не си го търси.

— Ако е самоубиец, то той е много-много хитър — не се съгласява Дик. — Всичко изглежда случайно. Само че станаха прекалено много тия случайности.

— Дик смята, че това е неговата карма — казва Анатол. — Заради нещо е заслужил такава съдба. И каквото и да правим, не е възможно да го измъкнем.

— Крейзи, това са глупости — казвам. Дик само се усмихва. — Момчета, наистина ли няма начин да се изключи геймъра принудително? Без да се знае адресът му?

Дайвърите на „Лабиринта“ се споглеждат.

— Не го усуквайте — моля ги аз. — Работата е сериозна.

— Имаше един начин — признава Дик. — Анатол го изпробва.

Поглеждам Анатол, очаквам разяснения.

— Тринайсетократната смърт — неохотно казва той. — Ако геймърът загине тринайсет пъти последователно с интервал, по-малък от пет минути, то програмата го изхвърля, без да му дава обяснения за причините. Това е бариера за абсолютните бездарници.

Все още не разбирам.

— Днес сутринта изпробвах тоя начин — казва Анатол. — Не го помъкнах през нивото. Просто застанах в началото му и се заех да убивам нашия човек. Тринайсет пъти поред. После го думнах още два пъти, реших, че съм сгрешил при броенето. И нищо!

— Спри! — крещи Дик и скача от мястото си. — Леонид, още една крачка — и ще те убия. Това е игра, разбираш ли?

Отдръпвам се от Анатол. Дик е прав, ставащото в „Лабиринта“, не бива да се мери с критериите на реалния живот или дори на Дийптаун. Това е дълбина в дълбината.

— Как се държа той? — питам.

— Обясних му всичко предварително! — Анатол също е настръхнал. — Да не мислиш, че ми беше много кеф? Всичко му обясних, стрелях с уинчестъра право в главата му. Мислех, че поне ще започне да се съпротивлява. А той отначало се опитваше да избяга, после просто седеше и чакаше!

Сега е ясно защо Неудачника има такова мнение за него.

— Леонид, това е игра — повтаря Дик. — За да преминеш седемнайсето ниво, трябва да бъде застреляно момченцето, което е завързано за вратата към тунела. Ти това направи ли го?

Направих го, разбира се… Просто не беше възможно да го развържа.

— Това беше само програма, Дик. Картинка и звуков файл. Тя ми пречеше да отида при жив човек.

— А колко души разстреля първия ден, за да си заработиш реномето? — крещи Анатол. — И не ми говори за честни двубои! Ти си дуумър от старата школа, ти си дайвър! Всичките персонажи на „Лабиринта“ нямат и половината от твоите възможности при един двубой! Ти можеш да изскочиш от дълбината и да не усещаш болката! Да стреляш като в стрелбище! Да преминеш по жица като въжеиграч!

Той замлъква, мръщи се.

— Онова в Ал-Кабар твоя работа ли е?

Кимвам.

— Красиво… — Анатол изпуска парата също толкова бързо, колкото се е разгорещил. — Общо взето нещата са такива, Леонид. Няма да ти пречим. Опитай. Но ни остави на мира. Ние си вършим нашата работа.

— И сега е наш ред — добавя Дик. — Ела след шест часа. Ако дотогава не измъкнем момчето, пак ти ще си на ред.

Не споря. Те са домакини, аз съм гост.

Изправям се и тръгвам към компютъра до стената.

— Ей, Леонид, знаеш ли защо не изби ескорта от гвардейци веднага?

Клатя глава в знак на отрицание.

— И програмите могат да мамят. Където и да стреляш, точен ще е последният изстрел.

Какво пък, благодаря за информацията… Докосвам клавиатурата, записвам се.

— След шест часа — казва след мен Дик. — Не по-рано!

1001

Този път в залата с колоните хората са по-малко. Все пак има към десет човека, които пийват бира и явно чакат мен.

Подминавам ги.

— Стрелец!

Обръщам се. Две непознати момчета и дългокосо момиче се приближават към мен.

— Да, аз съм Стрелеца — съгласявам се.

— Кой си ти? — пита прегърбен очилатко. Мнозина си придават такава миролюбива външност, за да приспят бдителността на съперниците.

Разчистване на сметките със стрелба май няма да има. Е, добре. Вчера всички беснееха, но за денонощие страстите са се поохладили.

— Няма значение кой съм.

— Стрелец, какво се опитваш да направиш? — включва се в разговора момичето. — Просто играеш, така ли?

— Не.

— Тогава какво искаш? През целия ден са те виждали на трийсет и трето ниво. Да не си заседнал там?

— Не.

Делегацията тъпче на място, после момъкът с очилата вдига ръце.

— Мир, Стрелец?

— Мир — отговарям с недоумение.

— Народа го е страх да минава през трийсет и трето ниво — пояснява той. — На трийсет и второ са се струпали към петдесет човека. Ако не гърмиш по геймърите, те също няма да те закачат, Стрелец. В противен случай се обявява голямата хайка. И то не само в Сумрачния Град.

— Добре — съгласявам се аз. — Само при едно условие обаче… в самото начало на нивото клечи въоръжен с пистолет хлапак. И него няма да го закачате.

Цайса и момичето се споглеждат.

— Разбрахме се, Стрелец.

Стискаме си ръцете.

— Да отидем в „BFG“? — предлага момичето.

Редно е сключеният договор да се полее с бира. А аз имам шест свободни часа. Кимвам. Остатъкът от делегацията се присъединява към нас и сплотената ни група се изнизва от залата с колоните. Оглеждам се — Алекс не е сред спътниците ми или пък се крие в друго тяло.

— Ако някой наруши уговорката и ме нападне…

— Това ще са твои и негови проблеми — потвърждава очилаткото.

— Прекрасно.

— Ти дуумър ли си, Стрелец?

— Да.

— Сигурно си играл още на „тройка“?

— На „двойка“.

— „Doom“? — с ирония пита очилаткото.

— Не, разбира се. „Волфенщайн“.

Следва шумен изблик на одобрение. Повечето само са слушали за най-примитивната от триизмерните игри.

— Между другото — казва момичето, — скоро се запознах с един пич, който влиза в Дийптаун с „тройка“.

— Какво?! — очилаткото е смаян.

— Каквото чу. Без шлем и костюм, на сухо. Разправяше, че е сержант на срочна служба. Работи някъде в тундрата, в станция за космически комуникации. Оборудването им било направо за музея. Но имат връзка с „Интернет“, през някаква военна локална мрежа. Качил на „386-DX-40“ дийп-програмата, влязъл в Дийптаун през някакъв гейт и тръгнал да се шляе из града. Забелязах го заради отсечената походка — веднага си личеше, че модемът му е скапан.

— Блъфира — клати глава очилаткото. — Не може да се влезе във виртуалността с „тройка“.

— Защо? Ако е с „копро“, няма проблем!

Започва се дълъг спор дали става да се влезе във виртуалността с „IBM-386“ и дали за това спомага математическият копроцесор — „копро“. Не се намесвам, слушам, въпреки че знам отговора.

Става.

Самият аз започнах с „тройка“. Също без шлем и костюм, като хипотетичното войниче, предприело най-необикновената самоотлъчка в историята.

Но такава информация не се споделя наляво и надясно.

Както си приказваме, стигаме до „BFG-9000“. Постройката е малко зловеща, издържана е в стила на „Лабиринта“ или по-точно на неговия предшественик, играта „Doom“. До масивната желязна врата стоят две чудовища с ливреи и аз инстинктивно правя рязко движение с рамо, за да грабна в ръце изхлузилата се вече несъществуваща винтовка. Най-смешното е, че още няколко човека правят същото като мен.

Играта „Лабиринт“ не прощава на никого.

Изблъскваме чудовищата портиери и нахълтваме в ресторанта. Обстановката е до болка позната — това е последното ниво на играта „Doom-2“. Огромна зала, наполовина залята с блещукаща зелена течност, наполовина заета от каменна тераса с наредени на нея маси. На стената над зелената помия се мъдри муцуната на гнусен демон, от чието чело периодично изхвърчат въртящи се кубчета. Над терасата кубчетата се пукват, за да се пръкне поредния изрод, който ще броди броени секунди между масите, преди да се изпари. Никой не им обръща внимание — за разлика от играта тук те са безплътни и безопасни.

— Нивата бяха лесни — подхвърля едно хлапе от нашата група. Затрайвам си. Бих искал да го видя на това ниво, дори без виртуалност. Да погледам подвизите на младото поколение. Единици успяваха да изминат нивото честно, без да въвеждат кода за безсмъртие.

Сядаме до зелената помия, като събираме няколко маси. Пристига келнерът — също изрод, летящо алено кълбо с изпъкнали зъркели.

— Бира! — поръчва очилаткото. — Маркова, за цялата компания! Аз плащам!

Чудовището отваря уста и аз инстинктивно се отдръпвам. Но от муцуната не изхвърчат огнедишащи черепи, а запотени халби бира.

Двама идиоти се изсмиват. Останалите се споглеждат с разбиране.

Каква е разликата между обикновения човек и дуумъра? Дуумърът първо наднича зад ъгъла и чак след това завива.

Дуумърът разпознава отдалеч себеподобните. Старите геймъри не се изненадват от реакцията ми.

Вдигаме халбите и се чукаме.

— За примирието! — провъзгласява очилаткото. — Между Стрелеца и всички нас!

Бирата е гъста, тъмна, не е „Гинес“, а нещо със сходен вкус. И е много силна.

Интересно, каква е тая магия, с която собствениците на ресторанта са се изхитрили да направят така, че несъществуващата бира да въздейства като силна?

— Дамир — представя се очилаткото.

— Стрелеца.

Дамир кимва, примирен с факта, че няма да сваля маската си. Не знам защо ми се струва, че тази му външност е пълна противоположност на реалния му облик. Сигурно е висок и як.

Обратната маскировка е нещо обичайно. Чел съм две-три психологически изследвания за дълбината, където се констатира, че този метод се използва в две трети от случаите.

— Защо не си се появявал преди в „Лабиринта“? — интересува се Дамир.

— Не ми е интересно — признавам си аз.

Демир приема фразата ми спокойно, а младежта започва да се мръщи.

— Случайно да си бил на московския турнир на дуумърите през деветдесет и седма? — интересува се отново Дамир.

— Не.

— Все едно, твоят стил ми е познат — решава Дамир. Седим, пием си бирата. Честно казано се радвам, че редовните геймъри на „Лабиринта“ ми предложиха примирие. Ако там ми налети цялата глутница, никакви дайвърски номера няма да ме спасят.

Междувременно залата живва. Отнякъде се появява мургав и дългокос младеж с китара. Смутено се усмихва, размахва ръка за поздрав, стъпва върху помията. Течността под краката му съска. Стига до малката бетонна площадка в центъра на зелената зона, където има стол, сяда на него и нехайно започва да настройва китарата. И аз му махам с ръка, въпреки че няма начин да ме познае в облика на Стрелеца. Тази личност е легендарна в дълбината, не само е хакер от старата школа, но и бард. Отдавна не се бяхме засичали. Обикновено гастролира в „Трите прасенца“, където според слуховете даже има малък дял. Напълно е безразличен към „Лабиринта“ и отбиването му тук е рядък шанс. Той отмята коси от челото си и запява:

Момичето потропва с длан по масата, отмервайки такта, бирата се лее като река. Запознавам се с цялата компания, като за всеки случай карам Вики да запомни лицата и имената. В суматохата един от симпатягите дълго стиска ръката ми и междувременно залепва на рамото ми най-обикновен маркер. Правя се на ударен. В изблик на чувства на свой ред прегръщам хлапака и му прехвърлям маркера.

Ха сега ме проследявай, ламер.

Веселбата е в своя разгар. Всички са доволни, включително и изобретателният ламер.

Лично аз вече съм пълен до козирката с алкохолна мъгла. Ставам, усмихвам се на геймърите.

— Време е да тръгвам.

Никой не пита защо, никой не ме убеждава да остана. Престоят в дълбината е скъпо удоволствие. Проправям си път между масичките, илюзорните кубчета над главата ми съскат и се пукат, изплювайки чудовища. Полагам усилие да не се отдръпвам.

Имам още към пет свободни часа. Сега дайвърите на „Лабиринта“ се занимават с Неудачника. Не знам защо, но съм сигурен, че нищо няма да постигнат.

Свивам в пресечката, спирам се.

Дълбина, дълбина, не съм твой…

Първото, което направих, след като свалих шлема, беше да отворя хладилника. Извадих лимонада, салам, кофичка кисело мляко. Трябва да обядвам.

На екрана всичко е наред. Стрелеца стои, облегнат на стената, редките минувачи не му обръщат никакво внимание. Някакъв странен тип се мушва във входа на „Всякакви прищевки“

— Само не при Вики! — казах след него.

— Не разбрах, Льоня — обади се „Windows-Home“.

— Нищо — отговорих аз и отместих поглед. — Всичко е наред.

Изведнъж ми призля. Ами ако при Вики — онази, виртуалната, е отишъл някой? Представих си как попилявам несъществуващия бордей и се усмихнах.

Но въпреки това започнах да ям много по-бързо.

— Льоня — каза „Windows-Home“, — длъжна съм да направя ежемесечните подсещания.

— Давай! — промърморих.

— Трябва да се обадиш на родителите си — с укор произнесе Вики. — Мога да набера номера, но това ще изисква освобождаване на линията…

— Не.

Това не е хубаво, разбира се, но по-добре да им се обадя вечерта.

— Трябва да платиш сметките…

Да, и това не бива да се протака. Че ще ми изключат телефона в най-неподходящия момент…

— Благодаря.

— Трябва да почистиш апартамента.

Бързо се огледах. Да, не е зле да измия пода. И да избърша прахта. Да боядисам радиатора там, където е избила ръжда.

— Благодаря, Вики, разбрано.

— Освен това, за пореден път ти обръщам внимание, че равнището на поставените ми задачи не винаги отговаря на обема на оперативната ми памет…

— Млък.

Сложих длани върху клавиатурата, бутнах с лакът празната кофичка от кисело мляко на пода, за да не пречи.

deep

[Enter]

Отлепям се от стената и влизам през стъклените врати на бордея.

И Мадам излиза насреща ми.

— Днес сте подранили, Стрелец.

— Но пък се отбивам за малко.

Мадам се усмихва, протяга ръка, докосва бузата ми.

— Само не баламосвайте момичетата, Стрелец.

— Ще се опитам — отговарям аз с гласа на послушно дете.

Мадам кимва, без особена убеденост. Обръща се към охранителя:

— Отведи го до служебните помещения. При Вики.

— Благодаря! — казвам от сърце. Мадам уморено маха с ръка и тръгва към стълбите за втория етаж. А охранителя кимва към мъничката врата, до която стои.

Тръгвам след него, донякъде смутен.

Право в сърцето на бордея.

Чистичък коридор, зад прозорците е лято с гора, река и ярко слънце. Аха, пък Мадам нали ми разправяше, че при тях винаги било вечер. Всеки иска да почувства слънцето, това е положението.

В коридора са врата до врата, всичките са без табелки с номера или имена, обаче навсякъде има стикери с картинки. Котета, кутрета, мишлета, зайчета. Малко като в детска градина. Но от една от вратите изведнъж се подава полуоблечена блондинка, възкликва, изразително прикрива бюста си с ръце и се шмугва обратно.

Мъча се да вървя с каменна физиономия. Зад вратите, край които преминавам, долита едва доловим шум. Знам, че ако се обърна, ще видя десетина надничащи в коридора любопитни лица.

Затова хич не се обръщам.

Охранителят спира до вратата, на която е сложена снимка на умислено черно котенце. Почуква.

— Да? — чува се в отговор и аз трепвам, защото гласът ми е познат.

— Посетител — казва гардът.

— Нека влезе.

Охранителят леко ме потупва по рамото и се отдалечава. От полуотворените врати шепнешком го питат нещо, но той запазва мълчание.

Влизам, съпроводен от присмехулния поглед на котето.

Стаята е като на планинска хижа. Прозорецът е широко отворен, отвън полъхва студен вятър. Шуми река. Вики седи пред прозореца на обикновен дървен стол и се оглежда в малко огледалце. До нея, върху грубо скована маса, стои комплект модерна козметика.

— Привет — подхвърля тя. — Почакай ме мъничко, става ли?

Кимвам и се оглеждам. На стената висят акварели, не са ми познати, почти на всичките има планини, мъгли, борови гори. На пръв поглед изглеждат еднообразни като кич, изложен за ежеседмична разпродажба. Но когато се вглеждам по-внимателно, кимвам с одобрение. Това не са щампи, рисувани от обиграна ръка, а просто цикъл.

— Как би ги нарекъл? — пита Вики, без да се обръща. Лесно й е, има си огледалце.

— Нямам представа — признавам си аз. — Винаги съм имал проблем с измислянето на имена. Ами, например…

Преминавам покрай стената, като предпазливо докосвам рамките. Планини или една една-единствена планина, но в различни ракурси, пълзящи филизи от гъста мъгла, впили се в стръмните склонове борови гори. Утринен хлад и сух втечнен въздух. Звъняща струя на поточе, шепот на вятър — сякаш картината е способна да предава звука.

— Лабиринт — казвам. — Лабиринт на отраженията.

Вики черви устните си. Замислено се съгласява:

— Може… важното е, че е неразбираемо. С такива имена са по-продаваеми.

— Това твои картини ли са?

Последните дни мисълта ми е адски бавна.

— Да. Това не ми подхожда, така ли?

— Подхожда ти. Но аз мислех, че просто си ги подбрала с вкус.

— Ама и мъжете станаха едни… — Вики най-накрая става. Носи бяла ленена рокля до коленете, сандали, сребърен медальон на верижка. — Това ли е комплиментът за първа среща?

— За втора — опитвам се да отвърна на шегата с шега.

— Не, за първа. Сутринта се видяхме по работа.

— Тогава започвам с комплиментите — мърморя аз. — Ти си умна, красива, талантлива…

— Добави — прецизна — Вики стяга косите си с бяла лента.

— Не, по-добре да добавя — щедра. Да се продават такива картини е подвиг.

— Нищо работа е — с лекота се изплъзва Вики. — Продавам реалните оригинали. А тези оставям за себе си. Те са по-добри.

Вики не забелязва каква грешка е допуснала. Това безумно ме радва. Бързам да попитам:

— В какво са по-добри?

— Те звучат.

Значи такава била работата. Шумът на вятъра и плискането на водата, долитащи от картините, не са слухова измама.

— Ражда се ново изкуство — казвам аз.

— То се е родило отдавна. При това не само едно. Просто засега не сме наясно, че става дума за изкуство. Когато пещерният човек е рисувал елени по стените, това също не е било признато веднага за творчество.

— Ако е така, то целият Дийптаун е произведение на изкуството.

— Разбира се. Не целият, но тук-таме — несъмнено. Ела тук.

Вики безцеремонно ме хваща за ръката и ме повлича към прозореца.

— Виж.

Ето какво било. Вики е рисувала от натура… Само че дали в природата съществуват такива гори?

Най-високият връх в центъра — със сигурност не. Той се издига на около десет километра в небето и се изскубва от планинската верига като горд бунтар. Край него се кълбят облаци, безсилни да го захлупят със своята шапка. Планината сякаш е нарязана на слоеве — тъмната горска зеленина, резедавата ивица на алпийските ливади, снежния пръстен и сивия, мъртъв гранит на върха.

Между нашата хижа — а тя също е кацнала доста нависоко — и върха гигант се е разпростряло езеро. Не от най-големите, но идеално кръгло, бих казал — нарисувано, ако не беше толкова живо. Водата е тъмносиня, тежка, на ръба на вледеняването.

Аз мълча.

— Не се ли страхуваш, че това е марков реквизит за капризни клиенти? — пита Вики.

— Как пък не. Изтрябвал им е.

Гледаме планините.

— Дълго ли ги рисува? — питам тихичко аз.

— Две години — безгрижно казва Вики.

Кимвам. Това си заслужава да изгубиш и повече време. Не са щампованите красиви пейзажчета, които се продават на всеки ъгъл. Струва ми се, че дори да взема много силен бинокъл, няма да ми се наложи да мислено да дорисувам каквото и да било. Картината е направена цялостно — в нея има всичко.

— Много ми се иска да се спусна там — казва Вики, като гледа езерото.

Мълчаливо кимвам в знак на съгласие.

— Страшничко е. Пътят е доста труден — казва с въздишка Вики. — Ако се завърже въже за прозореца, лесно ще достигнем до пътечката. Но на северния склон преди половин година имаше свличане. Пътечката със сигурност е затрупана.

Обръщам се към нея и я поглеждам в очите.

Не, тя не лъже и не се шегува.

— Искаш да кажеш, че всичко това е живо? — питам аз. — Мога да отида там, така ли? Да изкача върха, да се изкъпя в езерото?

— Водата е ледена, ще изстинеш.

— И всичко това живее? Пада сняг, спускат се лавини, разразяват се бури?

Вики кимва.

— За да се поддържа такова пространство, е нужен отделен сървър.

— Два сървъра. Единият е изцяло зает, а другият поддържа и заведението.

Поемам глътка студен въздух. Питам:

— Така… и защо работиш тук? Всяка фирма ще те вземе за пространствен дизайнер, стига да им позволиш да погледнат през това прозорче!

— Имам си причини — казва Вики, като леко повишава тон, и аз разбирам — въпросът е неуместен.

Свобода за всеки и във всичко.

Може би й харесва да бъде виртуална проститутка?

— Благодаря — казвам аз.

Вики са намръщва с недоумение.

— Благодаря ти, че ми позволи да видя всичко това — обяснявам аз. — Нали не пускаш всеки тук?

— Не всеки. А ти ще ми покажеш ли картините си? — с усмивка пита Вики. Трепвам. — Ти каза, че не умееш да измисляш имена. Значи си се занимавал с това.

А така. И аз съм се издънил. И също като Вики не съм забелязал грешката си.

— Отдавна съм спрял да рисувам — признавам си аз. — Така се получи. Може и да е за добро, все едно не съм способен да постигна нещо подобно.

Вики дори не се опитва да ме опровергае от учтивост. Тя добре знае цената си.

— Знаеш ли, исках да те поканя на ресторант — казвам аз. — Ако се съгласиш…

— Не.

Чувствам се като нищожество. Не знам защо, но бях сигурен, че Вики ще се съгласи, че ще й харесат „Трите прасенца“, че ще постоим над планинската река — нищо че не аз съм създавал онзи пейзаж, но аз го обичам…

— Разбирам — казвам аз.

— Не, не разбираш. Работата не е в клиентите, в момента е затишие, а момичетата ще ме сменят. Аз съм тази, която те кани. В нашето ресторантче.

Нищо не разбирам, но се съгласявам. Вики ме оглежда взискателно, оправя яката на ризата ми.

— Става — решава тя. — Да тръгваме.

— Далече ли е?

Вики само се усмихва, грабва от масата някаква велурена чантичка. Излизаме в коридора и аз забелязвам, че вратите вече не прискърцват любопитно.

— Хайде, хайде…

Вървим, благонравно хванати за ръце като възпитани деца на разходка. Коридорът свършва с виеща се стълба, ние се изкачваме по нея. Изброявам седем извивки, преди на пътя ни да се изпречат тежки кадифени пердета. За миг ми минава през ума, че пространството тук е изкривено, и ние ще се озовем в хола на първия етаж.

— Нищо да не те учудва — казва Вики и пристъпва напред.

Следвам я с пълната убеденост, че мога да изпълня тази нейна молба.

Излизаме на морски бряг.

Залезът обагря небето в оранжево и златисто. Морето диша уморено, милва брега. Пясъкът под краката ни е черен. Целият плаж е черен като антрацит. Знам, че има такива плажове. Никога не съм предполагал, че е толкова красиво.

На брега има чадъри, а на белите маси под тях са насядали хора. Всичките са живи, а не програмни отливки, веднага го усещам. Повечето са момичета, само на масичката, която е най-близо до морето, седят двама мускулести младежи. Освен това на дългия бар плот се е настанил кльощав образ по боксерки.

— Това е зоната ни за отдих и развлечения — прошепва Вики. — Да вървим.

Сядаме на една свободна маса, Вики се навежда към мен:

— Тук сме на самообслужване. Отиди на бара да ми вземеш шампанско.

Вървя и краката ми затъват в пясъка. Трима мъже и двайсет жени ме наблюдават. Всичко изглежда до немай-къде странно — сякаш през крайбрежието е преминал чудовищен тайфун и е отнесъл хотелите и къщите, но е пощадил част от ресторантчето на открито. Впечатлението се подсилва от забулената с щори врата, през която сме влезли — тя се извисява самотно насред черния пясък.

— Привет! — казва ми образът на бара и бързо ми тика ръка.

Машинално стискам дланта му.

— Вики обича сухо шампанско — казва момъкът. — Само да не е френско, вземи „Абрау Дюрсо“, то е някъде вляво под бар плота… За първи път ли си на това място? Не съм те виждал преди. Днес е свободен ден и всички девойки са се събрали тук. Сега ще те обсъждат надълго и нашироко.

Той бърбори с енергията на Робинзон, срещнал своя Петкан. Има извънредно подвижно лице, в устата му липсват няколко зъба.

— А ти ми харесваш — казва момъкът и се почесва по лющещия се от загара корем. — Мамка му, наистина ми харесваш! Хи-хи! Изплаши ли се? Не, аз не работя тук, тоест работя, но не това. Гледай да не те харесат ония двамата там, при водата!

Вече ми се вие свят. Изцеждам жалка усмивка, минавам зад бар плота, изваждам от малка кофа с лед шампанското, вземам две високи чаши.

— Глей, вчера се препекох! — възкликва в това време момъкът и откъсва дълъг пласт олющена кожа. — Обзаложихме се с момичетата, че ще изгоря, те не ми вярваха. Идват на сутринта и какво да видят — наистина съм изгорял.

Той пъха под носа ми тленните останки на своята кожа.

— Супер, нали? Цяла нощ бачках, правих симулация на загар. Трябва да го пласирам някъде, ще се разграбва като топъл хляб право от ръцете ми! Обаче тях не си ги давам!

Припяно кимвам и се измъквам с трофеите си. Вики ме чака и се превива от смях.

— Кой е тоя? — питам аз и се отпускам на стола. Тихият шум на вълните ми се струва небивала благодат.

Вики продължава да се смее, после прави сериозна физиономия.

— Това е нашият програмен гений, хакер и охранител, познавач на харда и софта. Наричай го компютърния Маг. Или просто Мага. Той обича това. Само не му викай Зуко.

— Зуко ли?

— Да. Той обича разтворимите напитки „Сприм“, „Зуко“ и цялата останала химия. Момичетата му лепнаха тоя прякор и той много се засяга.

— А защо е толкова… странен? — питам аз предпазливо.

— Не знам. Може би за да сплаши нашите гейове, а може и по природа да си е такъв.

Поглеждам периферно младежите при брега. Те също ме разглеждат и обсъждат нещо. После единият леко пляска другия по устните и онзи обидено се извръща.

Призлява ми. Но Вики не престава да се усмихва и аз я питам с престорено любопитство:

— За какво са ви младежи? Девойките не успяват винаги да насмогнат, що ли?

— Разбира се. Нали помниш небесносиния албум?

Помня. Дяволът ме дърпа за езика и аз се интересувам:

— Ами козичките, те къде пасат?

Засмиваме се и двамата едновременно, напрежението спада.

— Това е програма — признава си Вики. — Пробвахме се да слагаме тела на животни, но не можем да докараме адекватно поведение. Клиентите за тая услуга са малко, но за сметка на това имаме всичко. Всички видове фантазии.

Разливам шампанското по чашите, чукваме се.

— Става — казва Вики.

— Да, супер е — съгласявам се аз и оставям изпразнената чаша.

— Щом е „Абрау Дюрсо“, значи няма как да е лошо. Имах предвид теб, когато казах „става“. Чудех се как ще се държиш в такава компания.

— А какво толкова има? — произнасям аз с гласа на човек, който всеки ден се весели в компанията на проститутки и хомосексуалисти.

Вики размишлява.

— Не, ти още не мислиш така — казва тя. — Но нищо. Важното е, че се съгласяваш на думи. Значи ще се принудиш да повярваш в това наистина.

— Може ли? — Компютърния Маг стои до масата, някак невъзможно прегънат и направил умолителна гримаса. — Не говорите ли за мен? Не преча ли? Може ли да седна?

— Сядай… — обречено въздъхва Вики. Мага се пльосва на свободния стол, с фокуснически жест вади зад гърба си чаша и още една бутилка. Някакъв бананов ликьор.

— Благодаря, Викче! — казва той. — Вече си мислех, че ще тъна в самота! Искаш ли?

Вместо отговор Вики си налива още шампанско. Аз също се отказвам от ликьора. Мага го изплисква в чашата си.

— За запознанството! — казва той. — Аз съм Компютърния Маг!

— Аз съм Стрелеца — отговарям машинално.

— Оу! — Мага се отдръпва на стола си. — Не ме убивай! Нима си оня пич, дето от два дни тормози „Лабиринта“? Вики, моите поздравления, запознала си се с много як дуумър! Всички плачат от него! Той убива и убива, наляво и надясно!

— Вярно ли е? — пита Вики.

Кимвам.

— Никога не бих предположила — казва Вики.

— Трябваше и аз да те изненадам с нещо.

— Виж какво, Стрелец, не прави повече бели в „Лабиринта“! — възкликва Мага. — Че ще взема отпуска от Мадам, ще дойда там и ще помеля всичко. Общо взето съм кротък, но като ме хванат бесните — кошмар! Трябва трима да ме озаптяват, че двама са малко! Веднъж например…

— Маг — казва Вики. — Ние си говорим. Имаме сериозен разговор. Побъбри си с Тина или с Ленка.

Мага тъжно кимва.

— Ето, винаги става така… Тръгвам си, тръгвам си. Никой не ме обича…

— Знаеш, че много те обичам — казва Вики. — Но Тина е в депресия от вчера. Разсей я, ти го можеш това.

— Без проблем! — засиява Мага. Взема със себе си бутилката и с подскоци поема към масичката, на която пищна брюнетка съсредоточено пие водка.

Само поклащам глава.

— Тук си имаме собствен малък свят — казва Вики. — Достатъчно тих и спокоен. Между другото, тук всички момичета се появяват само в базисните си тела. Не в тези, които слагаме за клиентите.

— Значи това е основното ти тяло във виртуалността?

— Да.

Правя следващата крачка.

— И името също? Вики ли се казваш?

— В дълбината — да. Точно затова ти позволих да дойдеш, защото го позна.

Тя тъжно се усмихва.

— Отначало дори помислих, че си някакъв шпионин, хакер или дайвър, че си разкрил моята самоличност…

Сърцето ми започва да бие бясно.

— А сега вече не мислиш така?

Вики повдига рамене:

— Кой знае? Но ти ми харесваш. Иска ми се всичко да е съвпаднало от само себе си. Изненадващо и красиво.

Не успявам да отговоря, щорите на вратата се разтварят, за миг се показва личицето на някаква девойка:

— Наташа, Тина, хайде идвайте. Зеления и жълтия албум.

Пищната девойка, при която вече се е настанил Мага, мята бутилка към вратата. Вики се надига:

— Елис! — тихо, но ясно произнася тя. — Смени Тинка!

Едно момиче на съседната маса кимва, но Тина вдига ръцете си в знак на протест:

— Аз съм наред, Вики.

Тя говори през програма-преводач, но даже и така се долавят нотки на умора и яд.

— Ще поработя като малолетна. Всичко е наред. Вчера Каскетчо ме изкара от нерви.

Един от гейовете става, минава бързо между масите. Прегръща Тина през раменете, шепне й нещо, кара я да седне обратно. Въпросително поглежда Вики.

— Добре, Анджей — съгласява се тя. — Благодаря.

Геят и едно от момичетата излизат през вратата. Вики сяда, изпива шампанското на екс. И неочаквано казва със свистящ шепот:

— Пръчове. Всички вие, мъжете, сте пръчове.

— Кой е тоя Каскетчо? — питам.

— Клиент. Постоянен. Обикновено с него работя аз, но вчера… бях заета.

— С мен?

— Да — сурово казва Вики. — Момичетата не трябва да работят с него, после не са на себе си.

— А какво иска?

— Червения албум.

Спомням си предишната вечер.

— Не помня такъв.

— Това е притурка към черния албум. Не я показват на всеки — Вики става. — По дяволите, Льоня, извинявай…

И аз се надигам.

— Ти искаше да ме поканиш някъде?

— Да.

— Ами кани ме, де!

В хола се озъртам в очакване да видя Мадам, но тя така и не се появява. Хващам такси, и давам адреса — „Трите прасенца“… Вики постепенно се успокоява. Иска ми се да я поразпитам за червения албум и Каскетчо, но си трая.

Не бива. Поне засега.

— Ето че ти показах как живеем — казва Вики. — Интересно ли е?

— Нищо особено — казвам. — Нормално.

— Нищо особено… — Вики вади от чантичката си цигари, щрака със запалката. — Нормално…

Не ми харесва, когато момичетата пушат. Дори във виртуалността.

— Вики, а ти какво очакваше? Да вия: „леле, какъв ужас“? Не съм лицемер. Да съм във възторг? И за това не намирам причини.

Тя леко докосва ръката ми.

— Извинявай, Льоня. Малко съм разстроена заради момичетата. Разбираш ли, ти си случаен клиент. Измъкваш се от преследвачи, отбиваш се набързо в бардака, изкрейзваш по снимката ми… Извинявай. Нямаш нищо общо.

Стигаме до „Трите прасенца“. По това време има малко хора. Във виртуалността няма часове пик — поясното време е заличило това понятие. Но от време на време има случайни приливи и отливи. Ето сега, например, залата е претъпкана.

Пробиваме си път до бара и аз изкрещявам на бармана:

— Здрасти, Андрей!

— Здрасти-здрасти — казва Андрей и в същото време подава на някакъв клиент чаша с коктейл. — А ти кой си?

Брей. Това е наистина той, а не програма-барман.

— Леонид — казвам аз.

Андрей смръщва чело. Не ме е виждал в това тяло и се презастрахова.

— Човече! — казвам със страшен шепот аз. — Какво става? Пак ли те мъчат данъците? Да не са ти свили файловете рекетьори? Така кажи, ще ги намерим…

Андрей се навежда над бар плота, крещи:

— Ха! Не те познах. Глей как си пораснал! Истински мъж!

Вики търпеливо пристъпва от крак на крак до мен. Май не се чувства много комфортно.

Както и аз в зоната за отдих на публичния дом.

— За тебе обичайното, нали? — интересува се Андрей и протяга ръка към бутилката.

— Джин тоник, едно към едно — ухилвам се аз. — Аз съм, наистина. Само че ние предпочитаме да поседим над реката, сами.

Андрей леко се намръщва и бегло поглежда под бар плота — там си има терминал.

— Всичките канали ли са заети? — ужасявам се аз.

— Ще намерим един за теб — решава Андрей. Протяга ръка, натиска нещо. — Нищо работа… Какъв късмет! Прекъсна връзката и един канал се освободи! Хайде, само че побързайте!

Дръпвам Вики за ръката, повеждам я към вратата в каменната стена на ресторанта. В пристройката нареждам:

— Индивидуално пространство за нас двамата! Никакъв достъп за други!

— Прието — прошепва таванът. — Никакъв достъп за други. Вие сте гости на ресторанта. „Трите прасенца“ ви пожелават приятна почивка.

— Направо жестоко — иронично казва Вики. — А ти постоянен клиент ли си тук?

— Да.

Не навлизам в дребните детайли, като дайвърската афера с издирването и поставянето на място на рекетьорите, свили от собственика на заведението оригиналните финансови файлове. Ако не бях разубедил тая шайка недоучили хакери, Андрей щеше бая да се охарчи. Или за рекетьорите, или за данъчната инспекция на Дийптаун. А така… всичко се размина кротко, даже рекетьорите в крайна сметка останаха доволни. Че са се отървали толкова леко.

Навлизаме в есента.

Вики спира за миг и се оглежда. Вдига от земята изгнило листо, мачка го с пръсти. Докосва кората на дървото.

Чакам. И аз се колебая също като нея, когато влизам в нови виртуални пространства. Вярно, че тогава аз излизам и от дълбината, за да преценя какъв е истинският облик на местността. Това е недостъпно за Вики, но и пространствените дизайнери си имат своите методи.

— Страхотно — казва тя. — Може да е дело и на самия Карл Сигсгорд… Хваща ме завист.

— При теб не е по-лошо — утешавам я аз, но Вики клати глава:

— Не във всичко. Той има невероятно чувство за мярка. А аз се увличам…

Тя като дете подритва с крак листата, те вяло политат и падат. Вече са летели колкото им е било писано.

— Да тръгваме. — Аз я хващам за ръката и я повеждам към реката. Масата е сервирана като за банкет. Голямо блюдо със специалитета на заведението — печено свинско „По прасешки“. Любимият ми глинтвайн плюс приличен асортимент от вина.

Вики не гледа масата, застанала е на ръба на високия бряг и се взира в далечината. Заставам до нея. До брега отсреща потокът плакне клоните на повалено дърво. Навярно е имало буря. И това пространство е живо, също като планините на Вики.

— Благодаря — казва тя и на мен ми става хубаво. Мисля, че трябва да й покажа и морския бряг, и кътчето от старата Москва, които стигат до ресторантчето. Но и това ще го отложа за по-късно. Тепърва ще имаме време, сигурен съм.

Иначе защо е всичко това?

— Знаеш ли, много рядко излизам от своето пространство… — казва Вики. — Не знам защо.

Тя се колебае, но продължава:

— Сигурно се страхувам да не видя някой от онези, които идват при нас… да не ги видя такива, каквито могат да бъдат. Весели, добри, мили хора.

— Защо?

— Тогава ще излезе, че всички хора са двулични. Нали ние сме бунище, Леонид. Бунище, където изхвърлят целия натрупан в душите боклук. Страха, агресията, незадоволените желания, презрението към себе си. В твоя „Лабиринт“ вероятно е същото.

— Не е мой. Там съм по работа.

— Тогава ти е по-лесно. А при нас идват сополанковци, които нямат търпение да станат мъже, мъже, на които им е омръзнало да бъдат такива, изтормозени от приятелките си младежи, за да се сдобият със самочувствие… Понякога идват и пробват всички албуми. Казват, че в живота трябвало да се опита от всичко.

Отново се овладявам и не я питам защо работи в „Забавленията“.

— Защо влачим със себе си в бъдещето най-лошото, което е в нас? — казва Вики.

— Защото го има. И няма къде да се денеш. Представи си, че наоколо има само джентълмени в смокинги, дами с вечерни тоалети, всички говорят умни и красиви думи, всички се държат учтиво и културно…

Вики тихо се смее:

— Не ми се вярва.

— И на мен също. Всяка обществена промяна — техническа, социална или комплексна — от сорта на дълбината, по никакъв начин не е променяла индивидуалния морал. Постулирано е всичко, каквото ти скимне — от презрението към робите до равенството и братството, от аскетизма до пълната слободия. Но изборът винаги е бил индивидуален. Глупаво е да се смята, че виртуалността е направила хората по-лоши, отколкото са. Смешно е да се надяваме, че ще ги направи по-добри. Даден ни е инструмент, а дали ще строим, или ще си разбиваме черепите, зависи от нас.

— Не това е инструментът, Льоня. Всички разбират, че в действителност седят вкъщи или на работа, облещени в екрана или нахлузили шлема. Ето защо е възможно всичко. Това е игра. Мираж.

— Говориш като александристите.

— Не, и техният подход не ми допада. Нямам никакво желание да се превръщам в поток електронни импулси.

— Вики… — Ръката ми ляга на рамото й. — Не си струва да гадаем бъдещето, нито да се тормозим. Дълбината е на пет годинки. Тя е още дете. Взима всичко, което й падне, говори глупости, смее се и плаче без повод. Ние не знаем каква ще стане, когато порасне. Не знаем дали няма да се появят нейни братя и сестри, които ще са подобри. Трябва просто да й дадем време.

— Трябва да й се даде цел, Льоня. Гмурнахме в този свят, без да сме разбрали оня, който остана зад гърба ни. Не се научихме да живеем в единия свят, а създадохме друг. И не знаем накъде да вървим. Към какво да се стремим.

— Целта ще се появи — казвам без особена убеденост. — Все пак, дай на дълбината време… позволи й да се осъзнае.

— А може би тя вече се е осъзнала? — насмешливо казва Вики. — Оживяла е. Като във фантазиите на хората, които никога не са били в нея? Може би сред нас се разхождат хора, които ги няма в реалния живот? Отражения на празнотата. Може би ти или аз изобщо не съществуваме? И всичките ни представи за реалността са фантазии на оживялата мрежа?

Изведнъж ме хваща страх.

Не, не съм склонен да мисля, че в действителност ме няма.

И за Вики съм почти спокоен.

Но ми се струва, че познавам кандидат за „отражение на празнотата“.

А Вики продължава, сякаш си е поставила за цел да ме подлуди.

— Представи си какво би могло да стане. Стотици хиляди, а може би вече милион компютри са включени постоянно в мрежата. Потоци информация се носят между континентите, настаняват се по хостовете и рутърите, утаяват се в паметта на машините. Несъществуващите пространства живеят по свои закони, променят се. Падат листа от дърветата, нашите стъпки оставят следи, гласовете ни отприщват лавини. Информацията се дублира, обърква се, смесва се. Програмите са послушни, те създават отливки, обвивки, но кой знае кога точно обвивката ще се запълни с истински разум?

— Всеки хакер, който те чуе, ще умре от смях — казвам сковано.

— Не съм хакер. Просто наблюдавам какво се случва наоколо. И си мисля какво би видял човек, дошъл от никъде и появил се в Дийптаун с твърдата убеденост, че е истински и жив? Маниерничещи позьори? Хора, които се лутат из „Лабиринта“ и с радост се избиват помежду си? Психопати, развличащи се в бардаците? Тук има всичко, което съществува и в реалността. Слънце и небе, планини и море, градове и дворци. Пространства в пространствата, смесване на времената и народите, на достойнствата и пороците. Всичко! Всичко и нищо. А на нас ни трябва само онова, което е отвратително в реалния живот. Смърт, кръв, фалшива красота и присвоена чужда мъдрост. Така че какво ще си помисли дълбината за хората, ако се научи да мисли?

Аз мълча. Спомням си Неудачника, който убива чудовищата с пистолет, но никога не стреля в геймъри. Който не казва името и адреса си. Който вече две денонощия кисне във виртуалността — но езикът му не се заплита от жажда и краката му не се подкосяват. Който не разбира, че бягащото от мутантите дете е само стотина килобайтова програма на сървъра на трийсет и трето ниво.

Спомням си думите на Човека Без Лице — „Сега нещо се промени“. Та това си беше директно подсказване — заедно със споменаването на Невидимия Бос и Изгубения Пойнт. Случило се е нещо, което няма аналози, освен във фолклора.

И ме побиват тръпки.

Не може да има случайност петнайсет пъти подред — дайвърите на „Лабиринта“ биха измъкнали Неудачника… ако самата мрежа не пречеше на това. Неудачника няма къде да бъде измъкнат от дълбината — той живее само в този свят. Той е прикован към „Лабиринта“, към света на изстрелите и предателствата, кръвта и руините. Той умира и оживява, без да разбира какво се случва с него.

— Вики… — шепна. — Вики, да не дава Господ…

— Какво? — тя ме поглежда и отстъпва крачка назад. — Какво ти става?

— Да не дава Господ да си права… — шепна аз. — А на мен ми се струва, че си права…

Тя ме хваща за ръката, стиска я, силно, почти до болка, крещи:

— За колко часа си настроил таймера? Къде живееш? Льоня, опомни се! Ти си жив, истински си! Говоря глупости, глупости!

Става ми смешно — Вики се е изплашила за мен.

— Добре съм — казвам аз. — Жив и истински съм. Нямам дийп-психоза. Но познавам човек, който не може да бъде жив.

Колкото и да е странно, Вики се успокоява. На нейно място бих се изплашил още повече.

— Аз също съм срещала такива… — отговаря.

Поклащам глава.

— Вики, познавам човек, който се държи като в твоята фантазия. Не различава реалността и виртуалността, не усеща границата между тях; не играе, а живее в дълбината.

Тя веднага се досеща:

— В „Лабиринта“?

— Да.

— Това се нарича загуба на чувството за реалност. Нервен срив и нищо повече.

— Виждал съм нервни сривове — казвам аз. — Това… това е друго.

— Льонка — Вики се усмихва. — Наприказвах глупости, а ти се изплаши… Знаеш, че аналогиите понякога са фалшиви.

Иска ми се да й разкажа всичко. За Човека Без Лице и за Неудачника. За случайностите, които са станали система. Но съм подписал договор, обещал съм да пазя конфиденциалност.

Освен това би ми се наложило да кажа, че съм дайвър.

А аз имам опит от подобни признания.

Досещам се за какво мислят момичетата, докато се целуват с дайвър. „Сега той ще излезе от дълбината, и лицето ми ще се превърне в маска от мънички квадратчета-пиксели. Той е свободен тук, а аз съм пленничка…“

Не искам Вики да си мисли такива неща. Не искам това да се изпречи като стена между нас.

— Права си… — прошепвам аз. Вики се сгушва в мен.

Стоим над стръмнината, целуваме се, реката реве долу в ниското, а вятърът роши косите ни. Самотен крясък на птица, секунден проблясък на слънцето в процеп между облаците, килим от листа под краката. Той е мек и тръпчиво ухае. Свалям роклята на Вики, а тя ми помага да се съблека. Целувам тялото й, устните ми докосват жива топлина, не съм в дълбината, дълбината е в мен, това наоколо е нашият свят, никога няма да си тръгна оттук, ще се изгубим в тези гори и ще намерим пътя към планините, които се виждат от нейния прозорец.

Вики шепне нещо, но аз не чувам думите й — ние сме прекалено дълбоко, ние сме извън всички пространства.

Сетне настъпва краткият миг, когато пространствата се сливат ведно.

Ние сме заедно — през разстоянията и неизвестността.

— Не си отивай от мен, Стрелецо — шепне Вики. — Само да си посмял да си тръгнеш…

— Няма да си тръгна — казвам аз. Притискаме се един към друг, вятърът се плъзга по кожата, мократа шума студенее на гърба ми. Гледам нагоре, но облаците се струпват, въртят се под мен, още миг — и ще падна в небето, ще се изгубя сред реалностите като Неудачника…

— Кой си ти, Льоня?

Не мога да й отговоря. Отново привличам Вики към себе си и устните ни се сливат, като правят думите празни и излишни.

— Времето ми свършва — шепне Вики. — Ще трябва да излизам… ето сега…

Разбирам. Прегръщам я още по-силно, сякаш е по силите ми да спра хода на таймера на другия край на невидимата нишка, да задържа Вики в дълбината още минута, още миг…

— Ела — Вики високо вдига глава и се надига над мен на лакти. — Ела днес, ще те чакам.

Кимвам, посягам към нея, но е вече късно.

Тялото й избледнява и угасва, разпръсква се на облак от люляково лилави искри, роклята на земята се стопява, сякаш е шепа сняг. Миг — и оставам самичък под небето, което ме моли да падна в него, да се изгубя в облачната мъглявина, да стана поредния човек, който не различава границата между световете.

И Вики ще бъде с мен винаги, ние ще станем еднакви и никога повече няма да ми се налага да отговарям с целувки на въпросите й…

Клатя глава, с все сила се притискам към спаружените листа.

Случва се. Всеки дайвър е изпитал онзи миг, в който ти се иска да станеш като всички останали…

Трябва да бягам…

Дълбина-дълбина, не съм твой… пусни ме, дълбина!

Екранчета пред очите, студен полъх от климатичната инсталация.

— Похапна ли си? — попитах дълбината. — Услади ти се, а? Не те ли болят зъбките?

Дълбината мълчеше. Нямаше какво да отговори. Отново беше загубила.

Светът сякаш се разчупи на две половини. На онази, в която беше любовта, и на онази, в която се търкалях по пода и прегръщах празнотата. Проклето да е това раздвоение, след което се чувстваш пълен идиот.

Смъкнах шлема. Тялото ми беше изтръпнало, разнебитено. Да можех да се наспя. Протегнах се, и изтръгнах кабела на костюма от порта.

— Проблеми в периферията! — изплашено каза „Windows-Home“. — Льоня, провери връзките на виртуалния костюм.

— Пауза — казах аз. Изпънах рамене, изправих се.

Трябва да изпера костюма.

Отидох в банята, разсъблякох се, влязох под душа. Постоях половин минута, подложил лице под жилавите струи вода. После вдигнах костюма от пода, взех сапуна за пране и се захванах за работа.

Така обикновено се съсипват скъпите вещи — от мързел… или от срам да ги дадеш на химическо чистене.

След като много добре изпрах костюма, аз го сложих на закачалка, която провесих на куката над ваната. Потекоха струи вода. Изстискването на тъкан с вградени в нея стотици кабели, датчици и симулатори на налягане е още по-голямо безумие от прането. Добре, ще се доверим на реномето на фирмата „Филипс“. Може би те са взели под внимание дори руското нехайство.

Старият ми виртуален костюм — китайски, но достатъчно приличен, се търкаляше в шкафа. Все се канех да го продам, но не ми оставаше време да пусна обява в мрежата. Сега се радвах, че не съм го направил.

След като намъкнах шаренкия трикотаж, се разходих из стаята. Нищо. Леко ми е омалял, но става. Люлеейки в такт кабела за захранването, аз даже си заподсвирках някаква мелодия.

Вики говореше щуротии. Тя наистина си фантазираше, а аз бях изгубил своята критичност. Мрежата — това са просто стотици хиляди компютри, закачени за телефонните линии. Виртуалността е шантава измислица на съзнанието.

Не е възможен електронен разум на базата на пентиуми и „четворки“.

Това ще ви го обясни всеки компютърджия… ако не го домързи да оспорва тази очевидна глупост.

Мушнах кабела на костюма в порта и „Windows-Home“ радостно съобщи:

— Открито е ново периферно оборудване. Да го инсталирам ли?

— Да.

Основният ми костюм ще съхне три дни. Нека „Windows-Home“ инсталира стария костюм както трябва.

— Датчици за движение… тестът е успешен… симулатори на налягане… тестът е успешен… разход на енергия… тестът е успешен… ограничение на критическите натоварвания… тестът е неуспешен! Внимание, този модел виртуален костюм не се вмества в пределно допустимите параметри на безопасност! Възможен е дискомфорт при виртуални контакти! Не се препоръчва…

— Продължи инсталирането — заповядвам аз. Всички китайски костюми страдат от тоя недостатък — непоправим от гледна точка на западноевропейците и американците. Ако във виртуалността ме смаже бетонна плоча, костюмът може да реагира прекалено енергично и да остави синини по тялото ми.

Честно казано, това не ме тревожи особено.

— Тестването е приключено. Препоръчва се прекъсване на инсталирането на оборудването.

— Оборудването да се приеме — казах аз и нахлузих шлема си.

— Сериозно ли? — попита „Windows-Home“.

— Да.

— Оборудването е инсталирано — със скръбен глас се съгласи програмата.

deep

[Enter]

Вятърът се е усилил. Настръхвам и отстъпвам назад от стръмнината. Главата ми е мокра и не е много уютно да стоя тук.

Особено самичък.

Вземам термоса, наливам си глинтвайн. Две-три глътки, просто колкото да се стопля. Пак ще идваме тук, заедно с Вики. Много се надявам, че й е било хубаво. Във виртуалността няма чак толкова места, които ми харесват безусловно.

— Доскоро — казвам на реката, на вятъра, на есенната гора. Тръгвам към изхода.

Ако се поразходя до „Лабиринта“ пеша, поне ще убия времето, което ми остава.

А дайвърите ще приключат с опитите си да спасят Неудачника.

Не знам защо съм сигурен, че нищо няма да постигнат.

1010

Първото, което виждам при излизането ми на трийсет и трето ниво, е излегналият се върху моравата Анатол. Веднага ми минава през ума, че всеки си намира майстора. Но Анатол надига глава и ми маха с ръка.

Неудачника също е на мястото си — в своето ъгълче.

— Ей, Стрелец! — Анатол явно няма намерение да сменя хоризонталното си положение с вертикално. — Я ела насам!

Сядам до него и питащо кимвам.

— Ние искаме да се откажем от тази… — Анатол кимва към Неудачника — задача.

Мълча. Нека да се изкаже докрай.

— Не вярвам в кармата — казва Анатол. — Ако мъкнеш човека към изхода, внимателно, сякаш е кристална ваза, а той се гътне — значи той самият го иска.

— Тоест?

Анатол снижава гласа си до шепот:

— Слушай, ти си имаш свои причини да го спасиш… опитай. Но първо помисли — той вече две денонощия е в дълбината. Виждал ли си такива юначаги по-рано?

— Да.

— С пресипнал глас, походка на автомат, разбиращи всичко чак като им се повтори три пъти… Загряваш ли?

Поглеждам към Неудачника и поклащам глава.

— Значи той яде и пие. Ходи до кенефа. Ориентира се какво става.

Анатол се надига и прикляка.

— Стрелец, тоя пич ни взема за идиоти. Или е тук по заповед на дирекцията — проверява как работим, или е дайвър, също като нас. Или е и двете наведнъж.

Нямам какво да кажа — Анатол, разбира се, е прав. От гледна точка на нормалната логика не може да има други варианти. Но аз в последно време нещо не са разбирам с нормалността.

— Крейзи отиде в дирекцията — казва Анатол. — Или ще си признаят, че са организирали проверка на способностите ни, или нека не искат от нас невъзможното.

— Те ще решат, че Неудачника е дайвър — съгласявам се аз.

— Абсолютно!

— Това е много удобна версия, Анатол. Дайвър-шегаджия, който е решил да се погаври с индустрията за развлечения и с колегите си… Нали не върви да се блокира целия „Лабиринт“ заради подобна дреболия.

— Стрелец, влачих го през цялото ниво — уморено казва Анатол. — В огледалната зала избих всички гвардейци.

Кимвам. С неговото снаряжение и опит това е напълно възможно.

— Знаеш ли какво стана после? — в гласа на дайвъра се прокрадва озлобление. — Той изпусна винтовката. И тя го гръмна право в челото!

Мълча. Какво да кажа?

Неудачника не иска да излиза от нивото…

— Нямам сили вече… — Анатол плюе върху моравата. — Не мога вече да го гледам тоя скапаняк, камо ли да го спасявам.

— Нищо не се прави без цел, Анатол.

— Тогава какво цели той? А? Ще ти кажа! Иска да скъсаме договора! За да се вреди той на топлото местенце! Сам… или в двойка с още някой. С дайвър, който уж ще го спаси!

Той ме гледа в очите и аз приемам предизвикателството.

— В двойна игра ли ме обвиняваш?

Дайвърите не си подливат вода взаимно. Прекалено малко сме. Точно затова беше създаден Кодекса, точно затова се събираме три пъти годишно — като пренебрегваме предпазливостта и взаимното недоверие.

Ако дайвърите в Дийптаун започнат да уреждат сметки помежду си, ще пострада цялата мрежа. А животът на мрежата е над всичко. И без това тя си има достатъчно врагове в реалния свят.

— Не знам — Анатол извръща поглед. — Може би не. Извинявай. Но тебе също те работят. Кой ти поръча да спасиш Неудачника?

— Анонимно лице. Имам канал за връзка с него, но се страхувам, че е еднократен и прекалено добре защитен.

— Възможно ли е този анонимен да е дайвър?

Свивам рамене.

— Прави си изводите сам. Ние вече се изложихме, ти нашумя из целия „Лабиринт“, но също ще се издъниш. Тогава ще довтаса някакъв чичко от майната си, ще измъкне Неудачника и ще си уреди договора.

Анатол става, разкопчава бронираната жилетка на гърдите си и делово предлага:

— Стреляй.

— Какво?

— Убий ме. Така ще можеш да вземеш цялото ми снаряжение. Или смяташ да воюваш с двуцевка?

Колебая се и Анатол клати глава:

— Е, Стрелец, и ти си същия като Неудачника…

Допира плазмагъна до гърдите си, стреля. Кратък взрив, плисва кръв, но той още е жив. Дайвърите на „Лабиринта“ имат огромен резерв от сили.

— Твойта мама! — хрипти Анатол и се прострелва повторно.

Бронираната жилетка е оплескана яко с кръв, но гледам да не се впечатлявам. Свалям доспехите, нахлузвам ги, събирам оръжията, мунициите, боеприпасите.

Неудачника или не гледа към мен, или не реагира на твърде странната процедура на размяна на снаряжение.

Приближавам се и сядам до него. Всичко е като първия път. Наведена глава, унил поглед изпод маската. Възможно ли е наистина да е дайвър? И да седи сега, да си пие кафето, да си хапва сандвича, поглеждайки към екрана, готов във всеки момент да се гмурне в дълбината и да започне да ме баламосва…

— Не ти ли е скучно тук? — питам аз. Минава секунда — интересно за какво е изразходвана — за обмисляне на отговора или за стартиране на дийп-програмата, — и Неудачника изхърхорва:

— Нямам друг избор.

— Защо да нямаш? Хайде да излезем от „Лабиринта“. Бил ли си в „Трите прасенца“? Или в „Стария хакер“?

Неудачника поклаща глава.

— Там е доста по-интересно — казвам. Седим един до друг, аз държа моя „BFG-9000“ на коленете си, готов на секундата да изпепеля който и да било противник. С такова снаряжение ще издрапаме. Не можем да не издрапаме. Но засега не бързам. — Между другото, благодаря ти.

— За какво?

— Ти ме прикри в огледалната зала.

Неудачника сваля респиратора си. Изведнъж забелязвам, че движенията му са много странни. Някаква необикновена мекота и пластика — сякаш всеки жест му доставя удоволствие. Така се държат понякога самовлюбените актьори. Но за разлика от тях Неудачника не буди раздразнение.

— Нима за това се благодари? — казва той с ирония.

— Да — отговарям аз. — Разбира се.

— Ти би ли постъпил по друг начин?

— Ако бях на твое място — да.

Пауза. Неудачника, изглежда, е смаян.

— Защо?

— Ти си в беда. Ти си този, който трябва да бъде измъкнат от „Лабиринта“.

— Не аз съм в беда — клати глава Неудачника.

— Дайвър ли си? — питам направо.

— Не.

— Не ме баламосвай, човече. Повече от две денонощия си в дълбината. Досега трябваше да си умрял от глад и жажда.

— Жаждата не е най-страшното.

— А кое е по-страшно?

— Тишината.

— Какво?

— Тишината, Стрелец.

Той ме гледа право в очите. Не отмествам погледа си. Лицата ни са на педя разстояние.

И неговите очи оживяват, в тях вече няма вяла немощ. Черна дълбина… безкрайна тъмнина, сякаш се взирам в нощно небе, където за миг са изгаснали всички звезди. Във водовъртеж от тъма, всмукваща и безмълвна, отвъд пределите на световете.

— Тишината — шепне Неудачника.

Чувствам я, онази Велика Тишина, за която се опитва да ми разкаже. И това, че сега мълчи, е хубаво. Думите са безпомощни, те дращят по покрова на Тишината, без да имат сили да го пробият и само ми пречат да разбера.

Тишината.

Който и да е Неудачника, той знае за нея повече от когото и да било на света.

Още миг — и ще падна в Тишината. Ще разбера Неудачника.

Не искам да го разбирам!

— Ето от какво се страхувам — казва Неудачника и натрапчивият кошмар се разсейва. Просто седим един до друг. Две нарисувани човечета, които си разменят мъгляви фрази.

Интересно, полудяват ли в дълбината? Може би аз ще съм първият?

— Защо се самоуби? — питам аз.

— Кога?

— Анатол почти те е бил извел, ти си изпуснал винтовката и си се гръмнал в челото. Искаш да кажеш, че това е било случайност?

— Няма случайности.

— Тогава защо?

— Анатол не може да ме изведе.

— Защо? — крещя аз. Разговор между глухи, отговори, които не обясняват нищо.

Неудачника не отговаря.

Добре, нека.

Стигат ми толкова загадки. Просто ще го изведа.

И той няма да има никакъв изход, освен да излезе от нивото.

— Ставай! — крещя аз. Сграбчвам го за раменете, и го принуждавам да се изправи. Изваждам от кобура пистолета му, изпразвам го и го изхвърлям.

— Тръгваме! Марш!

Той не спори, пък и само да беше опитал… Ако трябва, ще го мъкна на гръб.

Няма да има друг изход.

Преминаваме през целия Дисниленд, разстрелвам чудовищата, без да пестя муниции. Имам предостатъчно за това ниво.

Гранатометът се нагорещява от непрекъснатата стрелба, изгарям рамото си даже през бронята. Голяма работа!

На площадката с количките едно детенце отново се мъчи да избяга от три ловки демона. Само че този път не е негърче, а латиноамериканче. Писнало ми е от тия американски расови комплекси… Неудачника се спира като втрещен и ми се налага да повторя краткия дуел с демоните и паяка-картечар. Отиваме в сградата, която ни посочва момченцето. Но този път Неудачника го държи здраво и то не успява да се измъкне. Вместо него вътре влизам аз.

Почти целият хол е окупиран от полупрозрачен зъбат мях, който се тресе като желе. Ракетите преминават през него, без да се взривят. Изпепелявам тварта с плазмагъна, като изхарчвам две енергийни клетки.

В следващата стая се гърчат омотани в слузеста паяжина мъж и жена. Пази ги някакво дребно изродче, което даже не се опитва да ме атакува, а се хвърля да довърши пленниците. Разстрелвам го с винтовката и заедно с Неудачника освобождаваме родителите на хлапето. По-нататък всичко върви по стандартния сценарий — разкази за ужасите на нашествието на извънземните, съвети за преминаването през огледалния лабиринт и тържествено връчване на дара — един плазмагън. Програмите са примитивни, те не забелязват, че вече имам това оръжие. Прозявам се, докато приемам подаръка. Семейството, щастливо, че отново е в пълен състав, се оттегля. Всичко е показно до отвращение — свидната рожба върви по средата, трогателно вкопчена в ръцете на родителите си… Демек, те ще се спасят от ужасите на Сумрачния град. Поглеждам Неудачника — той е напълно сериозен. Сякаш наистина е спасил три човешки живота.

Тръгваме към огледалния лабиринт. Така и не давам оръжие на Неудачника. Изтрябвали са ми номерата му с падащите и гърмящи пушки.

— Слушай сега — командвам аз. — Спираш до входа на залата. Чакаш, докато не те повикам. После спокойно отиваме при компютъра и се измиташ оттук право вкъщи. Ясно?

— Да.

— Разбра ли ме добре? Нали няма да правиш никакви глупости?

Неудачника ме поглежда в очите.

— Глупост е да те прикривам от изстрели, така ли?

— Да. Аз ще се оправя сам, а ти ще се измъкнеш оттук. Разбра ли?

— Разбрах.

Ох, изобщо не вярвам в искреността му… Но какво да се прави. Преминаваме през огледалните коридори, при входа на залата потупвам Неудачника по рамото. Той спира послушно.

— Чакай тук. Чакай ме и ще се върна — казвам. Правя крачка към отвора, но не издържам и се обръщам.

— Слушай… който и да си… Адски съм уморен.

Неудачника кимва.

— Писнаха ми тия глупости — казвам аз. — Обещай ми да не ставаш мишена на изстрелите. Обещай, че никъде няма да ходиш. Искам да те измъкна и да се върнеш вкъщи.

— Ще направя всичко, както го искаш — произнася Неудачника. И най-неочаквано разбирам, че му вярвам.

— Благодаря — прошепвам аз, преди да се втурна в залата.

И започва огнена въртележка.

Гвардията на Принца на Пришълците ме обстрелва от тринайсетте балкончета, аз също стрелям — наслуки. „BFG-9000“ изгаря три огледала с един изстрел. Помещението е изпълнено със сребърен пушек. Куршумите блъскат по бронята, събарят ме на пода. Стрелям, падайки, завъртам се на гръб сякаш танцувам забравения танц на младостта ми — брейк, после стрелям още два пъти. Три огледала, още три, и още три…

Последна огледална стена и идва ред на истинското балконче с двете чудовища. Те са облени в зелена кръв, „BFG“ яко е посякъл люспестите им туловища. А бронята ми все още се държи — смачкана, нажежена, но все така сигурна.

Последен изстрел — огнено кълбо, трясък на вторичните разряди… Чудовищата пищят в смъртна агония, превръщат се във вихри от черна пепел.

И настана тишина.

Огледалната зала е изпепелена и разрушена, само екранът на компютъра за изход тържествено блещука насред погрома.

— И настана тишина… — шепна аз, като се изправям на колене. Благодаря ти за бронята, Анатол, благодаря ти… — Неудачник!

Слаб звук от коридора — несигурни крачки. И два кратки глухи изстрела на двуцевка.

Не се нуждая от никакви обяснения.

От утеха — също.

Тръгвам зашеметен към отвора, прекрачвам през окървавеното тяло на Неудачника и гледам към огледалната безкрайност на коридора.

Алекс стои, заобиколен от безплътните си двойници, отпуснал двуцевката. Бронираната му жилетка представлява жалки останки, лицето му е в кръв. Дулото на двуцевката е насочено към пода, към отражението си.

— Свърших патроните — казва той.

Хвърлям настрана „BGF-9000“, свалям пистолета от колана си. Тиквам дулото в челото му така, че той се отдръпва.

Даже не съм озлобен.

Алекс мълчаливо чака изстрела.

— Сядай — казвам аз, като отпускам оръжието. — Сядай, гад такава…

Той сяда, аз се отпускам до него на пода, а тялото на Неудачника, на когото пак не му е провървяло, гледа сляпо в тавана.

— Защо го уби?

— Аз… исках тебе да те убия — казва Алекс. — Теб те преследвах. Страхувах се да не закъснея. Не забелязах, че е без оръжие.

— А мен — защо?

Алекс изкривява лицето си в усмивка.

— Ти ме прецака на първо ниво. Да не би да забрави?

— Не. И само това ли е причината?

— Нали се бяхме разбрали да вървим заедно!

Боже, защо ме наказваш така?

— Искаш да кажеш, че лично ти нямаше намерение да ме застреляш? Заради някой друг пълнител?

— Минаваше ми през ума — спокойно си признава Алекс. — Ама нали тогава още не го бях решил. А ти ме уби.

В този момент избухвам в див смях. Тръшвам се на пода, като фрасвам шлема си в крака на Неудачника. Удрям с длан по огледалното стъкло.

— Изрод! — изкрещявам. — Дръвник!

Кой знае защо Алекс се засяга.

— Нали не стрелях по теб! — крещи той. — А ти по мен — да!

— Пич, ти явно си се чалнал! — казвам аз. — На отмъстител ще ми се правиш, мамицата ти… Зоро недоправен… Аз съм дайвър! Разбираш ли? Момчето, дето го опатка, от две денонощия е в дълбината! Таймерът му е изключен! Ако не го измъкна, може да пукне! А ти, със своите комплекси… идиот, идиот…

— Дайвър? — тъпо повтаря Алекс.

— Дайвър! — в момента хич не ми дреме за вечната конспирация. — Пикал съм аз на тоя „Лабиринт“ от четирийстия етаж! Опитвам се да спася човека, а ти си играеш на война, хлапе! На колко години си, момченце?

Алекс не отговаря веднага. Но все пак го прави.

— На четирийсет и две.

Обзема ме нов пристъп на необуздан смях.

Това е то, царството на Питър Пан, островът на вечните деца.

Почитател на военните игри, който е поел към петдетсетака.

Във виртуалността няма възраст. Всички са равни — и солидният позастарял бизнесмен, и голобрадият хлапак, който обаче е успял да се докопа на работата до компютър и модем.

Всички имат право да тичат из нарисувания лабиринт, да си спомнят за детските закони на честта и да крещят: „Не се брои!“

Всеки може да си играе на благородни герои и храбри рицари, забравил, че животът е много по-сложен от десетте божи заповеди.

— Много съжалявам — казва Алекс. — Не знаех, че се занимавате с толкова сериозна работа…

Леле, какъв майтап… Не, нищо сериозно, просто се отбих тук да се изпишкам…

— Ако мога да помогна с нещо… — сподавено казва Алекс. — Да заплатя времето, което сте изгубили…

— Времето не се купува — отговарям аз. Все пак е за предпочитане, когато Алекс се държи като млад програмист… — Сега някъде умира от глад и жажда оня пич, когото ти светна с шибаните си куршуми!

— Много съжалявам… — Алекс става и се приближава. Гледам го, без да правя опити да се изправя. — Просто вие се държахте неетично. Стреляхте в мен без явна причина…

Няма никакъв смисъл да разговарям с него…

— Може и да не съм прав — гласът му става малко по-уверен. — Но разбирате ли, за всичко е виновна първоначалната ви постъпка. Вие, очевидно, сте по-млад от мен…

Поглеждам в тавана, към отражението на Неудачника. Към вкочаненото му, мъртво лице.

— Но вие трябва не по-зле от мен да разбирате, че се намираме в нереален, несъществуващ свят — нарежда Алекс. — Това е опасна илюзия… хората могат лесно да изгубят житейските си жалони, моралните си норми, да се поддадат на усещането за безнаказаност. Може би не постъпих съвсем правилно, но аз винаги се опитвам да запазя обикновените човешки императиви. „Лабиринтът“ е игра, обаче в нея са въплътени вечни идеали. Идеалите на рицарството, ако щете. Борбата между доброто и злото.

Още един борец срещу илюзиите. Нагледал съм се на много такива типове — на хора, опитващи се да направят от дълбината точно копие на реалния свят. Най-смешното е, че най-много шум вдигаше един писател фантаст…

— Вие от самото начало се държахте нечестно — казва Алекс. — И ето я тъжната равносметка. Знаете ли, дайвър, ами то винаги е ставало така. Откакто е създаден този свят. Цялата история е жив пример за това.

— А в кипящите казани на отколешните кланета и размирици… — прошепвам аз. — Има толкова храна за мъничките ни мозъци!4

Алекс млъква.

— Разчисти ли си сметките с мен? — питам го. — Отговаряй, разчисти ли ги? Или искаш собственоръчно да ме застреляш? Хайде!

Подхвърлям му пистолета. Разпервам ръце.

— Аз… изобщо не затова… — мрънка Алекс. — Ако просто бяхте признали, че не сте прав, това щеше да е напълно достатъчно…

— Признавам — казвам аз и с двете си ръце забивам в гърдите си дулото на гранатомета. — Признавам си. Трябваше да чакам, докато ти да ме застреляш. Доволен ли си?

Алекс отстъпва една крачка и размахва ръце в знак на протест. Изобщо не е доволен от този изход, не е успял да се оправдае в собствените си очи.

Дълбина-дълбина, не съм твой…

А скобата на спусъка е тегава, едва смогвам да я натисна.

На екранчетата на шлема има кръв.

А вътре в мен цари тишина.

Не, аз не измъквах от мрежата геймър без късмет и не се опитвах да надхитря безскрупулен колега. Това беше мрежата.

Самата виртуалност бе въстанала против мен.