Лабиринтът на отраженията

Бях свидетел на раждането на виртуалното пространство. Аз съм сред първите, изпробвали дийп-програмата на Дибенко. И не изпитвам мистичния страх на обикновения човек от компютъра.

Няма разумни калкулатори.

Вики може да фантазира колкото си иска за самозародил се електронен разум — аз не мога да повярвам в него. Всичко случващо се в дълбината е само пресичане на различни програми. Ако ставащото там е извън пределите на възможното — значи зад всичко това стои човек.

Но кой, кой може да стои зад безкрайния низ от смърти на Неудачника?

Добрите дайвъри или печените обитатели на дълбината са способни да инсценират собствената си смърт отново и отново. Всички тези изпуснати пушки са дребна работа. Но защо самата мрежа партнира на Неудачника? Защо Алекс се изхитри да ни настигне точно в момента, в който не прикривах Неудачника? Случайност ли беше това?

И двамата професионалисти, опитващи се да изведат Неудачника, и те също да не успяват да го опазят от случайностите?

Не мога да повярвам в това.

Седя в съблекалнята на „Лабиринта“, след като пак съм влязъл в дълбината — унижен и посрамен, дайвър-неудачник, който се е смятал за по-умен от останалите. Дълбина-дълбина… колко лесно и незабележимо ме сломи. Битката е изгубена, ако врагът не е излязъл насреща.

Не напразно Човека Без Лице ми предлагаше такава награда, за да спася Неудачника. Той знаеше доста повече, отколкото каза. Точната стрелба и добрата реакция няма да ми помогнат.

Значи стига съм блъскал по несъществуваща врата. Трябва да търся истинския изход.

Хвърлям бронята и снаряжението в шкафчето, пъхам се под душа, близо минута тихо се въртя ту насам, ту натам под ледените струи. Объркването и безсилието отстъпват място на озлоблението. Прекрасно. Здравей, бяс. Точно ти ми трябваше. Стига с тия игри по правилата.

Обличам се и излизам в залата с колоните.

— Администрацията на „Лабиринта“ моли Стрелеца да отиде при началника на „Службата за безопасност“ — незабавно се разнася във въздуха. — Администрацията…

Съпроводен от погледите на всички в залата се насочвам към вратата, през която предишния път мина Гилермо. Блъскам я — не е заключена.

Този път кокетната административна сграда е оживена. Пуснали са ме в общото работно пространство на сисоповете на „Лабиринта“ — аз мога да ги виждам, както и те мен. Всъщност, тук едва ли ще съм интересен на някого. Вървя по коридорите и надничам зад стъклените врати — вътре са терминалите и младежите и девойките, седнали пред компютрите. Зад няколко от вратите има цели зали, където на огромни маси са качени макети. Макети на нивата на „Лабиринта“ — хълмове и дерета, здания и руини, реки и бушуващи пожари. Край макетите лениво се разкарват някакви хора. Ето, замислен младок се навежда над макета и излива в малката рекичка колба зелена каша. Рекичката започва да клокочи. Младокът побутва приятелчето, което стои до него, оня се заглежда в омаскарения пейзаж и свива рамене.

Ето така се конструират нивата. По точно — скелетът им, който тепърва ще заживее свой собствен електронен живот, ще се засели с геймъри и чудовища. Няколко седмици или месеца нивото ще провокира въображението на феновете на „Лабиринта“. После ще го сменят.

— Вие ли сте Стрелеца?

Девойката се приближава към мен тихо и незабележимо. Красива и русокоса.

— Да.

— Да вървим. Господин Агире ви очаква.

Тръгвам след нея. Общо взето, знам какво ще ми кажат. Но защо да не изгубя десетина минути за формалности?

Гилермо стои до прозореца към „Лабиринта“, един тъмен силует на фона на кървавочервено зарево. Всичко в триъгълния кабинет е добре обмислено — на фона на прозореца домакинът изглежда мъничък и изгубен… и приковава погледа. Влизащият се озовава на върха на пирамидата, като неволно започва да осъзнава значимостта на собствената си персона… и започва да се чувства неуютно.

— О, Стрелец! — Гилермо с енергична крачка тръгва към мен. — Седнете, седнете…

— Прекратявате ли ми договора? — питам направо аз.

Гилермо се спира. Почесва се по носа.

— Хм-м… говорихте ли с Анатол?

— Говорихме.

Сякаш не ти контролираше разговора ни…

— Стрелец, съгласен ли сте с мнението на нашите дайвъри?

— Не.

— Защо?

— Нима това ще промени нещо? — отговарям аз на въпроса с въпрос. — Вече сте взели решение да се откажете от спасяването на Неудачника.

— Аз не съм вземал никакви решения — казва Гилермо. Като леко акцентира върху думата „аз“.

— Но ще прекратите договора?

Гилермо въздъхва.

— Ние ценим опитите ви да помогнете… огромно ценим.

За първи път се изразява неправилно и аз разбирам — Гилермо не общува през програма-преводач, той знае руски. Дяволски добре го знае. Това е приятно. Но не е изненада — процентът на геймърите руснаци е доста висок. Изглежда поради факта, че прословутото ни национално нехайство е оцеляло до днес… и много фирми, без да подозират, плащат за развлеченията, а не за работата на сътрудниците си в дълбината.

— Но се наложи мнението, че сме се сблъскали с акция на враждебно настроен дайвър. Продължаването на спасителната мисия означава поддръжка на плановете му. Не е ли така?

Кимвам. В гласа на Гилермо няма увереност. Но и аз не мога да противопоставя нищо на думите на дайвърите на „Лабиринта“.

Поне за момента.

Излишно е да споря.

— Фирмата ще ви изплати възнаграждение — казва Гилермо. — Дори можем да се пазарим за сумата… мъничко.

Той лукаво и доброжелателно се усмихва.

— Оставям сумата на вашата преценка — казвам аз.

Гилермо ме поглежда изпитателно. После сяда на бюрото. Попълва чек. В ръцете си държи позлатен „Паркър“ и чекова книжка на „Чейз Манхатън“. Сумата не ме смайва така, както би станало преди операцията в Ал-Кабар, но въпреки това внушава уважение.

— Благодаря — тържествено казва Гилермо и ми връчва чека. Това е просто формалност, парите вече са преведени на тайната ми сметка, посочена в договора. Но е приятно да държа в ръце несъществуващия чек.

Кимвам, стискам ръката на Гилермо. И това е всичко, мога си да тръгвам. На малкото момченце му дадоха бонбонче и го изпъдиха от компанията на възрастните, които играят на сериозни игри.

— По чашка за на добър час? — господин Агире с усмивка изважда от бюрото бутилка. Истински френски „Арманяк“. Във виртуалността той струва малко повече от кока-колата, но самият жест е приятен. Агире сякаш не се съмнява, че вкусът на тази напитка ми е познат.

Чукваме се и отпиваме по мъничко. Не съм почитател на коняците и брендитата, но винаги е полезно за самочувствието за миг да се почувстваш познавач на благородните питиета.

— Досещам се как ще похарчите тази сума — неочаквано казва Гилермо.

— Ще споделите ли?

— Те ще се върнат в сметката на „Лабиринта“ — Гилермо се усмихва.

— Не.

Той смаяно повдига вежди.

— Ще се откажете? Наистина?

— Ще спася Неудачника. Но за целта си имам свои пари. А чека… ще го върна. За да промените сумата.

Гилермо кимва. Той е очаквал моята настойчивост и е напълно удовлетворен от обещанието ми.

— Късмет, дайвър.

— Ако в „Лабиринта“ се случи нещо неочаквано… дали ще можете да ме уведомите? — интересувам се аз. — Неофициално.

— Адресът — делово казва Гилермо.

Давам му визитка, на която е посочен адресът ми в мрежата. Това не са моите координати, а само пощенска кутия, на която, след като въведа паролата, ще мога да получа писмо, адресирано до Стрелеца.

— Да ви извикам ли такси? — интересува се господин Агире на прощаване.

— Благодаря, Вили, няма нужда.

Спирам кола на „Дийп-разводач“, след като съм се отдалечил на два-три квартала разстояние. Не защото се страхувам да не ме проследят, а защото човек не бива да изневерява на добрите си навици.

— Квартал Ал-Кабар — нареждам аз. Този път шофира миловидна червенокоса жена със ситни бръчици около очите. Великолепно изградено лице…

— Посоченият адрес не съществува — огорчава ме тя.

— Ал-Кабар. Осем-седем-седем-три-осем.

— Поръчката е приета.

Колата потегля, улиците бързо прелитат покрай нас. Помолвам Вики да смени мъжествения облик на Стрелеца с простодушната физиономия на Иван царския син. Секунда — и в огледалцето се отразява юнак в бели дрехи.

Картинки, картинки и нищо повече. Сега програмите на „Дийп-разводач“ прехвърлят моя канал за връзка от сървър на сървър, подготвят се да ме свържат с Ал-Кабар — да ме закарат при моста от конски косъм и неговия пазител — ифрита. Картинки, и нищо повече. Дълбината не може да има собствен разум!

И все пак не се чувствам сигурен дори в собствените си мисли.

1

Пустинята ме посреща с горещия си полъх, а ифритът — с кански рев.

— Нима посмя да се върнеш, крадец с крадците!

Добра програма… с памет…

Ифритът откъсва от пясъка каменните си стъпала, прави крачка, втора. Мостът-косъм се изопва и звънти, но засега не се къса. Това е нещо ново — през изминалите дни програмистите на Ал-Кабар са добавили към функциите на програмата и подвижност!

— Стой! — крясвам аз и вдигам ръце. — Дошъл съм при Фридрих Урман. Не съм в твоя власт!

Исполинският юмрук трепери над главата ми. Между пръстите пращят искри.

— Открит е неизвестен вирус! — тревожно шепне „Windows-Home“ — Внимание! Стартирам „уеб“!

Пространството се забулва от лека пелена. Антивирусната програма „уеб“ започва да орязва част от постъпващата информация, като се опитва да защити компютъра от действието на вируса. Защитата не е идеална, добрият вирус така или иначе ще се провре през моя канал. Но аз не спирам Вики — тя е в паника… ако, разбира се, тази дума е уместна в случая… фигурата на ифрита се деформира, става неясна.

— Кой си ти? — реве чудовището. Гласът също е изкривен.

— Дайвър! — извиквам. Сега нямам какво да крия.

— Чакай! — заповядва ифрита. Искрите по дланите му угасват, и Вики спира „уеба“.

Няма как, трябва да чакам. Чудовището е неподвижно, само очите проблясват, шарейки по мен с втренчен, почти физически осезаем поглед. Това предишния път беше направо песен — пуснаха ме в капана, защото бяха сигурни, че няма да се измъкна. Сега, след като носовете им са натрити, програмистите на корпорацията са способни да стоварят върху мен всичките рожби на фантазията си. А сред тях със сигурност има такива, които могат да хвърлят в потрес не само мен, не само Маниака, а дори самия Лозински. Не е най-подходящия момент да си спомням легендите за вируси, скапващи компютърния хардуер…

— Върви! — казва оживялото чудовище.

Стъпвам върху моста от конски косъм.

Дълбина-дълбина…

Този път ме посрещат не две карикатури на охранители, а цяла въоръжена тълпа. Ако имах такъв конвой предишния път, щях да измъкна мегабайтовия файл на куково лято.

Охраната ме води по улиците, пазейки ледено мълчание. Очаквам, че ще ме отведат в предишната беседка, но процесията ни я отминава.

Движим се към мрачна сива постройка.

Да не смятат да ме тикнат в затвора? Майтап. Дайвърите са неуязвими. Могат да ни попречат да крадем файлове, но не и да ни заключат във виртуалния свят.

Част от стражата остава пред вратата, четирима ме въвеждат в крепостта. Двама отпред, двама отзад. С извадени мечове. Уф, ако ми натресат някакъв вирус на компютъра, ще ми дойде в повече. Този, който знае какво е да ти се скапе хард диска, ще ме разбере. Веднъж, по време на дребна и почти непечеливша операция, благодарение на глупостта си хванах едно мъничко сладко вирусче, което смеси FAT-a и partitution table-a на хард диска в еднороден коктейл. Маниака цяло денонощие изчовърква от мъртвия хард остатъците от информация. Спаси почти всичко. А аз дрънках някакви простотии за пиратския диск с игри, от който бях лепнал вируса.

Щом някакви ливади се изхитриха да заразят компютъра ми с такава напаст, направо не ми се мисли какво могат да направят момчетата от Ал-Кабар.

Вратата зад гърба ми се затваря с трясък. Крепостта тъне в мрак. Вървя като слепец, побутват ме в гърба. Всичко е ясно. Максимално е свит каналът, по който информацията тече към мен. За да не открадна още нещо. Отрязана е видимостта.

— Стой! — командват зад гърба ми. Послушно спирам.

Вероятно околните ме виждат като на длан и това не ме ободрява особено.

— Имате нахалството пак да дойдете тук, а, Иване?

Разпознавам гласа на Урман — по-точно интонацията на преводача му. Обръщам се, като се опитвам да не пуля ослепелите си очи.

— Такава ни беше уговорката.

— Нима?

— Вие ми дадохте доброволно файла срещу обещание за нова среща.

Пауза. Трае дълго. Не лъжа и Урман се озовава в глупаво положение. Колко е хубаво да не лъжеш. Пък и защо ти е да го правиш? На света има толкова много истина, че лъжата е просто излишна.

— Какво искате?

— Аз ли? Нищо. Вие молехте за среща, явно имате някакви предложения?

Отново мълчание. Разбира се, Урман не е очаквал, че ще дойда след опита да ме проследят. За всеки случай допълвам:

— Между другото, не се пробвайте да проследявате канала ми за връзка. Защото ще си изляза.

Мълчанието се проточва и аз мислено виждам Урман да кимва на охранителите: „Я му разкажете играта…“

— Възстановете канала му за връзка в пълен обем — нарежда Урман. — И прекратете наблюдението.

Ярка светлина. Жумя и разглеждам вътрешността на крепостта през цепката на полузатворените си клепачи. Мрачни масивни стени, а над тях — решетки, и мънички прозорчета от огледално стъкло. В центъра на помещението има маса и кресла.

— Това е залата за съвещания — обяснява Урман. Той е с класически костюм и вратовръзка. Вероятно дрехите му автоматично се нагаждат към интериора на помещението. Чувал съм за подобни номерца. — Тук се провеждат съвещанията на борда на директорите и някои срещи.

Ясно. Най-добре защитеното място във виртуалното пространство на корпорацията. Оттук не можеш да избягаш лесно като от беседката.

Всъщност аз няма с какво да избягам — дошъл съм абсолютно невъоръжен.

— Оставете ни насаме — продължава да раздава заповеди Урман.

Охраната се подчинява безпрекословно.

— Благодаря, Фридрих — казвам аз.

Урман мълчаливо кимва и сяда в едно от креслата. Настанявам се до него.

— Пласирахте ли… ябълчицата?

— Да, благодаря.

— Радвам се за вас.

Май не умира от яд. Което ме кара да застана нащрек.

— Надявам се, че това не е объркало много финансовото положение на корпорацията?

— Не. Не много.

Въпросително поглеждам Урман.

— Предишния път забравих да ви съобщя, че превъзходното лекарство има един недостатък — отбелязва Урман. — Страничен ефект. Открихме го съвсем случайно… предполагам, че господин Шелербах и „Транс-Фарм-Груп“ няма да се натъкнат на него.

Става ми неуютно.

— Не се измъчвайте, дайвър, проверката дали лекарството е безвредно не е влизала в задълженията ви — казва Урман и се засмива. — Между другото, нищо смъртоносно… не е раков тумор, нито има тератогенен ефект. Но пациентите ще са недоволни.

Хората от Ал-Кабар са се застраховали… Интересно, какъв ли е страничният ефект на лекарството за настинка? Позеленяване на кожата, импотентност, оплешивяване? Урман няма да ми каже.

Какво пък, до края на дните си ще лекувам настинката с аспирин.

— Добре, да забравим взаимните обиди! — великодушно предлага Урман.

Кимвам.

— Както споменах, имам за вас интересно предложение — казва директорът на Ал-Кабар. — Постоянна работа.

— Не.

Гледаме се в очите. Казват, че те са огледало на душата. Само че имат ли души виртуалните ни тела?

— Някои дайвъри имат постоянни договори — забелязва Урман. — Значи… не е забранено?

— Не е забранено. Но има разлика дали работиш в център за развлечения или бюро за виртуално разследване, или за вас. След месец, два, три — ще откриете кой съм.

— Толкова ли се страхувате от известността?

— Разбира се. Ние сме алхимици на виртуалния свят. Магьосници. А нито един нормален човек не би пуснал алхимика от комфортната подземна тъмница. За да не изобрети барут за враговете.

— Тъжно… — Урман не се опитва да спори. — За много неща сте прав, господин руски дайвър… Че сте руснак — поне това го знам, извинявайте. Гласът ви беше анализиран — това изобщо не е програма-преводач.

И аз не споря с него. Толкова приятен и дружелюбен разговор. Толкова сме лоялни един към друг — направо красота.

— В такъв случай ви предлагам еднократно сътрудничество! — весело казва Урман. — Работата е лесна, а заплащането ще е добро.

— Мислите, че е толкова лесно да бъде измъкнат Неудачника от „Лабиринта“?

Право в целта! Стопроцентово! Лицето на Урман трепва, след което той овладява емоциите си, но не и тика под лявото око. Едно на нула, не!… пет на нула!

— Ще ми обясните ли какво имате предвид? — неубедително пита господин директорът.

— След вас.

Сега или ще ме убият, или ще сложат всички карти на масата.

Все пак Урман умее да пази самообладание.

— Една от областите на дейност на нашата корпорация е демографският контрол на Дийптаун.

Поклащам глава — не разбирам…

— Броят на населението във виртуалността — във всеки един момент. С точност до човек. По райони, здания, пространства в пространството — като нашето.

— Защо? И с какво право?

— Това беше общо решение, прието още преди година — свива рамене Урман. — Сравнение между натоварванията на отделните сървъри, съгласуване с времето на денонощието — всичко това позволява да се координира работата, да се направи по-евтино използването на виртуалното пространство. „Америка Онлайн“ е сред от основните поръчители, по-дребните компании също се присъединиха.

Отново ме подвежда пренебрежението към общодостъпната информация.

— Извършвахме контрола според броя на входно-изходните сигнали на сървърите — продължава Урман. — Много просто и сигурно. Много оперативно. Сървърите се отчитат на всеки две минути. Не се нарушават правата на никой, но знаем общото количество хора, които се намират във виртуалността. Това не е шпиониране, а просто статистика.

Кимвам.

— Успоредно с това се контролира количеството обработени от компютрите обекти във всеки район — продължава Урман. — По този начин знаем колко хора се намират в една или друга област на пространството. И това отчитане се извършва на всеки две минути. Съвсем елементарно е, че ако се сумират активно действащите обекти от всички райони, ще се получи едно вече известно число — броят на хората, влезли в дълбината.

Започвам да загрявам.

— Цифрите не съвпаднаха?

— Да. Във виртуалността се намира един човек в повече. Компютрите го разпознават, той функционира в киберпространството, но никога не е влизал в мрежата.

Урман става, размахва ръка — и на стената, върху бетона и стоманената решетка, се разгръща огромен екран. Надигам се. Това е карта на Дийптаун и околностите му, сякаш съшита от мънички парчета плат. Всяко парченце е сървър, обслужващ съответния парцел от пространството. Върху парченцата има ситни червени обриви — това са входните сървъри, телефонните линии за влизане в дълбината.

Красиво е. Всички буржоа си падат по ефектите.

— Могат да се видят данните по райони — съобщава Урман. — Ето, например…

Пристъпва към екрана, протяга ръка и тиква пръста си в квартал Ал-Кабар. Над екрана се разгръща таблица. „1036/1035“.

— Стана ли ви ясно?

— Сървърите ви поддържат във виртуалното пространство хиляда трийсет и шест човека, в това число и мен. И всички, освен мен, са се свързали чрез вашите собствени канали?

— Разбира се. Рисковано е да се пропуска секретна информация през чужди линии — дори и на най-надеждните провайдъри. Имаме собствени канали в дванайсет града, в които живеят наши сътрудници.

— Но тогава е невъзможно да откриете Неудачника!

Приближавам се към картата, откривам ресторанта „Трите прасенца“, опомням се навреме и тиквам пръста си в друго заведение, което се намира наблизо. Ходил съм там само два-три пъти, но не ми хареса. Прекалено шумно и помпозно.

„63/2“.

— Това е по-често срещаната картина, нали? В пространството на ресторанта се забавляват шейсет и три човека, но само двама са влезли от собствената телефонна линия.

Урман кимва.

— Попаднахме на „Лабиринта“ по друг начин.

Вече съм забравил, че имам пред себе си хитър и не твърде доброжелателен събеседник. Интересно ми е да разбера как са открили човека, който не е влязъл в дълбината.

— Така… да се проследява всеки отделен сигнал е немислимо. Излиза скъпо, отнема много време, пък и е забранено.

Урман ме поглежда с такова самодоволство, сякаш сам е разрешил проблема, а не е дал заповед на специалисти.

Да помислим. Понякога е полезно.

Имаме поток от електронни импулси. Засега няма значение откъде се е взел. Това е информация — простичко триизмерно изображение на човек, на Неудачника. Тя влиза в компютъра, създал трийсет и третото ниво на „Лабиринта“, който разполага изображението в началото на нивото и се приготвя да управлява движенията на Неудачника, да транслира гласа му към останалите геймъри, да изчислява резултата от изстрелите му и да премества камъчетата, които той подритва. Е, и да изпраща на Неудачника картинките, които той вижда с лявото и дясното си око, звуците, които той чува, ударите, които усеща с помощта на виртуалния гащеризон.

Стоп — къде да ги изпраща? Ами ако той не е влизал в дълбината?

Получава се нарушаване на работния режим. Компютърът обработва действията на Неудачника, но не знае откъде са се взели и къде да изпраща резултатите. Може ли това да се отрази на показателите на сървъра? Би трябвало. Но на съвсем специфичните, като, да речем, съотношението между обема на обработваните от процесора данни и количеството изпратена-приета информация. Трябва предварително да сме се интересували от тези показатели, за да може за няколко часа да разкрием сървъра, на който се е появил неканен квартирант…

— Вие сте го очаквали — казвам. — Знаели сте, че ще се появи!

— Допускахме такава възможност — уточнява Урман. — Рано или късно трябваше да се появи човек, който може да влиза в дълбината самостоятелно.

— Без компютър? — аз произнасям тази безсмислица, която, та това е смешно — изобщо не би се сторила безсмислица на човек, който не е на ти с компютрите и мрежите! Също толкова смешно е, колкото и да си представиш човек, способен да се включва в телефонна линия. Това е просто глупаво.

Обаче Урман може да е всякакъв, но не и глупак. Той е обикновен милионер, извличащ за Ал-Кабар печалба отвсякъде — от земните недра, космическите спътници-предаватели и хремави носове.

— Не само ние работим върху алтернативните варианти на компютърен интерфейс — казва Урман. — Клавиатурата, мишката, шлемът и гащеризонът са само остатъци от предвиртуалната епоха. На дневен ред е директното свързване към зрителните и слуховите нерви. Слотове… — той завърта пръсти до слепоочието си, не знам дали защото се е усъмнил в здравомислието си, или защото се опитва да изобрази розетка, присъединена към ухото. — Но това изисква много сериозна работа над манталитета на обществото. По-трудно е да се пречупи психиката на хората, отколкото да се пробие дупка в черепа и да се забоде микрочип в мозъка. Ако това се окаже излишно… ако стане така, че всеки да може да влиза както си иска във виртуалността… светът ще се преобърне.

— А вие толкова ли копнеете да го преобърнете?

Фридрих е сериозен.

— Когато светът се преобръща, приятелю, най-важното е пръв да заемеш челна стойка.

Мълча — нямам какво да кажа. Ще искам ли да влизам в дълбината без компютър? Без Вики зад гърба си? Без страха от вирусни оръжия? Без смущенията на телефонните линии и вечната надпревара за по-висока скорост на модемите?

Смешен въпрос, разбира се, че ще искам. Само че не вярвам в такива неща.

Но много искам да повярвам.

— Доколкото знаем, опитите да бъде изведен Неудачника от дълбината са правени от дайвърите, работещи в „Лабиринта“? — небрежно казва Урман.

Кимвам. Разузнаването им си го бива. Какво ли не правят доларите, употребени в подходящ момент и в необходимите количества?

— А също някой си Стрелеца — допълва Урман. — Вероятно, също дайвър?

— Да. Това бях аз.

Урман кимва.

— В такъв случай очаквам обещаните обяснения.

Сигурно ще е най-добре да прошепна под носа си „дълбина, дълбина…“ и да изчезна. Но как да го направя след откровеността на Урман. Дупка в черепа — това наистина е по-лесно, отколкото дупка в жизнените принципи…

— Скоро след първата ни среща бях принуден да се срещна с него от…

Урман повдига вежди.

— Точно така, бях принуден от човек, чието име не знам. Той ми предложи да се справя с възникналата в „Лабиринта“ ситуация. Не ми обясни подробностите. Едва по-късно разбрах, че е ставало дума за Неудачника.

— Ние го наричаме „Плувеца“ — отбелязва Урман. — По аналогия с вас, господа дайвъри.

— По принцип това е всичко — казвам. Не обичам да ме прекъсват.

— Обещаха ли ви награда?

— Да.

— Голяма ли?

— Много… — Не се сдържам и добавям: — Страхувам се, че не можете да ми предложите по-голяма.

Урман е много сериозен — разговорът е приел делови обрат. Но засега не спори за възможности и не се наема да доказва колко велики са Ал-Кабар.

— Как ви намери този човек? И защо избра точно вас?

— Организирал беше хайка за дайвъри. А аз се поиздъних.

— Имате ли предположения относно неговата самоличност?

— Никакви — честно казвам аз. Но явно не достатъчно честно, защото Урман мълчи и въпросително ме гледа в очите. Възможно е думите ми да се проверяват с детектор на лъжата и някой да съобщава на Урман резултатите от проверката…

— Само една подробност. Той знаеше за посещението ми… при вас. И беше добре осведомен за нашия разговор. Знаеше и това, че искате да ми предложите работа.

Урман понесе удара. Малко ли ги е понасял през живота си? Но върху маската на спокойствие трепери един клепач. Не е приятно да разбереш, че под носа ти има шпионин.

— Благодаря ви, дайвър.

Усмихвам се снизходително. Какви дреболии… Нека двата паяка се посуетят в паяжините си…

— Можете ли да ни кажете нещо за Плувеца?

Свивам рамене.

— Нищо особено. Най-обикновен човек. Понякога се появява усещането, че има дийп-психоза, прекалено сериозно се отнася към случващото се. Но иначе е напълно адекватен.

Урман кимва. Изглежда, те са успели стабилно да се закачат за компютрите на „Лабиринта“ и наистина контролират събитията. Това ме кара да попитам:

— Опитахте ли все пак да проследите сигнала на Неу… на Плувеца?

— Няма никакви сигнали.

Или Урман също страда от болезнена откровеност, или има интерес окончателно да ме убеди…

— Сървърите на „Лабиринта“ не предават данните на Плувеца. В никоя от посоките. Той… броди из нивото самостоятелно.

Значи е истина. Това за човека, влязъл директно в дълбината?

— Администрацията на „Лабиринта“ все още се опитва да проследи канала му за връзка — подхвърля Урман. — Но след пет, максимум — осем часа, според данните на експертите ни, там ще стигнат до същите изводи като нас. Тогава ще започне истинската паника.

Представям си. Ще изолират нивото, а вероятно ще разкарат геймърите и от целия „Лабиринт“. Спешно ще пробият преки проходи до трийсет и трето ниво — това, че засега няма такива, съвсем не означава, че е невъзможно да бъдат създадени. Ще изключат всички чудовища, даже ще замразят всички здания — да не би случайно Неудачника да го фрасне някоя паднала тухла. Тълпа психолози, хакери, чиновници, Анатол и Дик — всички те ще нахлуят в опустялото ниво. Ще обсипят Неудачника с грижи и ласки, ще го понесат на ръце към изхода…

Мога смело да предположа, че моите услуги няма да им потрябват.

— Съгласен ли сте да ни сътрудничите?

Поглеждам към Урман — май не се шегува.

— Вече работя за човека, чието име не знам.

— Възможно е да ви е обещал страшно много, този тайнствен мистър Хикс. Но оказал ли ви е поне малка помощ?

Поклащам глава.

— Ако наистина сте Стрелеца, могли сте лично да се убедите, че обикновените методи са неприложими към Плувеца. Още два-три опита няма да променят нищо. После ще изолират „Лабиринта“ и с проблема ще се заемат собствениците на… атракцията.

Последната дума е изречена с известно презрение.

— Който и да ви е наел, изобщо не го е направил заради дайвърските ви таланти.

— А заради какво?

Сега пък той ме накара да се объркам.

— Далеч по-лесно би било да се купят дайвърите на „Лабиринта“. Или да се наеме група. Да, трудна работа е да се научат истинските ви имена. Но е напълно възможно да се уреди една среща с вас и да ви се предложи работа. Нали, в края на краищата, вие живеете от това. Тайнственият ви работодател е бил привлечен от нещо по-сериозно от дарбата ви да излизате от виртуалния свят.

Май имам всички основания да се пръсна от гордост. Но само ме обзема тревога.

— И ми се струва — замислено казва Урман, — че е бил прав. Това с Плувеца е работа тъкмо за вас. Делото на живота ви. И аз мога да ви помогна да се справите.

Едва ли би могъл да ми предложи Медала за Всепозволеност. Тези неща все пак не се купуват. Но залогът е необичаен, и наградата може да бъде много, много голяма.

За какво ми е Медала, щом до края на живота си ще мога да си позволя лукса да не се занимавам с далавери във виртуалността?

— Подписахте ли договор? — пита Урман.

— Не.

— Устна уговорка ли е?

— Не.

— Тогава защо се притеснявате?

Мълча. Не знам защо съм се вкопчил в предложението на Човека Без Лице. Той ме принуди със сила да се срещнем. Изпрати ме в „Лабиринта“, без да ми обясни абсолютно нищо. И е напълно възможно обещанието му да е блъф.

— Трябва да помисля.

— Добре — съгласява се Урман. — Имаме почти гарантирани пет часа на разположение. Вие, очевидно, ще посетите отново „Лабиринта“?

Неопределено кимвам.

— Ще предприема собствени действия — казва Урман. — Вие непременно ще ги забележите, дайвър. И ще можете да направите избора си.

— Мъгляво е, Фридрих.

Урман се мръщи в недоумение, докато програмата-преводач се опитва да разбере, че не говоря за капризите на времето.

— С какво всъщност съм ценен за вас?

— Ще разберете, скъпи Иване, Царски сине. Между другото, какъв е Плувеца по националност? Как мислите?

— Руснак… — отговарям машинално.

Урман кимва насмешливо.

— Възможно е, да… Довиждане, дайвър. Помислете и вземете решение.

Едновременно с тези думи вратите широко се разтварят и се появяват охранителите. Този път не са оголили мечовете си.

— Ще ви изпратят до моста — уведомява ме Урман.

10

Или не ме следят, или го правят прекалено хитро, щом Вики не ме алармира. Изкачвам се на стената, съпроводен от погледите на охранителите, стъпвам на моста от конски косъм.

Интересно, колко метра мога да измина, без да излизам от дълбината?

Крачка, две — нишката трепери под краката ми, вие ми се свят. Стотина метра по-долу сред камарите от скали криволичат небесносините ленти на реките и блещукат нажежените до оранжево езера от лава.

— Хей, дайвър, ти залиташ! — подигравателно подвикват зад гърба ми.

Пък аз вече не залитам, а падам.

Сигурно така се сурват грешниците мюсюлмани при опитите си да отидат в своя рай, при нежните хурии и планините от рахат локум…

Подхлъзвам се, политам, вкопчвам се в нишката — и тя равнодушно отрязва пръстите на ръцете ми. Въздухът ме шибва в лицето с остър хлад, приканва ме на кратко пътешествие, скалите долу се завъртат и се уголемяват, върховете им настръхват като игли. Когато се докосна до камъните, сървърът на Ал-Кабар ще рапортува, че съм се подложил на смъртоносно претоварване — и ще се задейства дийп-програмата за изход.

Но изобщо не ми се ще да науча с каква именно болка въображението ще оцвети смъртта ми.

Дълбина, дълбина, не съм твой…

На екранчетата — кървища. Свикнали сме.

Смъкнах шлема, погледнах бюрото, изтръгнах кабела от слота.

— Прекъсване на връзката! — каза Вики. — Няма тонов сигнал в линията! Провери свързването!

— Всичко е наред — промърморих аз и мушнах кабела на мястото му. — Презареждане.

— Сериозно?

— Да.

На монитора едно малко човече пада в синевата. Чувствам се гадно.

Набъркал съм се в много сериозна каша. Ако хората от Ал-Кабар, „Лабиринта“ и онези, които стоят зад Човека Без Лице, се сдърпат заради Неудачника… Лелеее… По-добре да не се набутвам между тези воденични камъни. Сега ще е най-добре за две-три седмици да забравя за виртуалността. Ще поиграя на обикновени игри, ще пия бира с Маниака, ще ъпгрейдна компютъра, ще замина някъде в Анталия, където все още е топло, за да се изкъпя в морето.

Разбира се, ще се наложи да забравя за Вики. За истинската Вики. При това за дълго време.

Ще трябва завинаги да се простя с мечтата за Медала за Всепозволеност.

И, разбира се, да изтрия от паметта си Неудачника.

А кой е той всъщност, че толкова да се притеснявам за него? Хомо Компютърус? Компютърен човек, който може да влиза във виртуалното пространство без никакви модеми и телефони? Е, и какво? Нереално е да се надяваме, че тази негова способност — ако тя наистина съществува — лесно може да се прихване.

Разните специалисти ще го изследват, ще записват енцефалограми и ще измерват всички видове параметри. Ще слагат Неудачника пред какви ли не компютри, ще включват и изключват модеми, ще го свързват с телефонни линии и ще го крият в подземни бункери. И ще изискват — влез в дълбината… разкажи какво чувстваш… какво усещаш с палеца на левия крак при влизане във виртуалността, как се променят изпражненията ти след три денонощия престой там. Ще прекара остатъка от дните си някъде в охранявана швейцарска вила или в пустините на Тексас, в някакъв научен център на ЦРУ. Като безценно и уважавано морско свинче.

Всъщност той е руснак, много вероятно е да е руски гражданин. Ако се подхвърли информацията за Неудачника открито в мрежата — или на съответните органи…

Даже се засмях на наивността си. Е, и какво? Старицата Русия ще изпрати самолетоносачи и танкови бригади да пазят Неудачника? Малко ли талантливи програмисти бяха изведени от страната? Четиринайсетгодишният хлапак от Воронеж Саша Морозов например, го отведоха със специален чартърен полет. У нас на никой не му трябват мозъци. Освен ако разузнаването не събере остатъците от някогашната си смелост и не се пререди, за да измъкне Неудачника. Само за да го зазида в собствен изследователски център, някъде в Сибир или на Урал…

Когато се раждаше дълбината, нейно знаме бе свободата.

Ние сме независими от продажните правителства, овехтелите религии и пуританския морал. Ние сме свободни във всичко — и завинаги. Информацията няма право да бъде засекретявана — и ние имаме право да говорим за всичко. Свободата на придвижване не може да бъде ограничена — и за Дийптаун границите няма да важат. Ние ще отстоим правото си да имаме всички права. Ще изгоним от редиците си само тези, които въстанат срещу свободата.

Колко наивни и въодушевени сме били!

Хората на новия киберсвят, на свободното пространство без граници!

Опияняващи се от свободата, играещи си с нея като малки деца, съвзели се от дълго боледуване, радостни и горди от себе си. Интересите на дълбината — всичко за нея, всичко в нейното име, во веки веков… амин.

Но защо продължавам да вярвам в тези смешни лозунги също толкова радостно, както като малък вярвах в комунизма?

Защо толкова ми се иска да вярвам — въпреки всичко?

Да нарушавам закона, да разбивам чужди компютри, да крада „чужда интелектуална собственост“, да не плащам данъци на осиромашалата родина, да не се доверявам на никого, освен на десетина приятели — и да вярвам в нещо топло, чисто и вечно? В свободата, добротата и любовта?

Изглежда просто съм от онези чешити, които не могат да живеят по друг начин.

И общо взето никой не ми пречи да вярвам в свободата и така нататък. Стига да се спотая в реалността за десетина дни, да сменя входните канали за дълбината и мрежовия си адрес.

Много е лесно да вярваш.

Гледах триизмерната мрежа на нортъновата таблица, спретнатите редове на директориите и поддиректорите. Три гигабайта, и всичките пълни до пръсване. Служебни програми, вируси-антивируси, късчета от съзнанието на Вики, музикални файлове и игри, открадната информация и съвсем нови книги, които още не са излезли от печатницата. Ето я творбата на Василев „Сърца и мотори — отново на път“, тук са и току-що написаното криминале на плодовития като пираня Лев Курски и нашумелия роман на Олди. Колко добре би било сега да взема да изляза, да се запася с бира, да разпечатам на старичкия „Лазер джет“ две-три книжки и да се изтегна на дивана. И да се наспя като хората. А господин Урман, когото никога няма да видя на живо, и господинът Без Лице, когото пък е съвсем изключено да видя, нека се сражават на воля с Вили-Гилермо за Неудачника…

Никога не съм харесвал глупаците и камикадзетата.

Взех от кутията на „петицата“ ми телефонната слушалка и набрах номера на Маниака. Отново ми провървя — той не се шляеше из виртуалността и не спеше.

— Ало?

— Шура, аз съм.

— А… — сниши тон Маниака.

— Да не си зает?

— Е… малко.

— Програма ли пишеш?

— Не, беля картофи. Галя готви вечеря.

— Моите поздравления.

— За какво? — наежи се Маниака.

— По повод одобряването!

— А… айде стига.

Не си заслужава да злоупотребявам с времето му, при това на фона на скорошното сплотяване на семейството.

— Шура, кажи ми дали е възможно да се влезе в „Лабиринт на Смъртта“ с оръжие?

— С вирус ли? Не ти ли стига „BFG“-то? — На Маниака явно му става весело. — Майтапиш се. Това е пространство в пространството, конструирано с твърдо заложени цели. По-лесно е да пробуташ вирус на Пентагона, отколкото да го пренесеш през филтъра на „Лабиринта“.

— Да не би тоя филтър да си го правил ти?

— Не — със съжаление си призна Маниака. — Не съм аз. Но знам кой и как го е направил.

— И как?

— На входния портал външният ти образ се копира. Ако носиш със себе си каквито и да било програми, те се орязват. През сървъра на „Лабиринта“ преминава точното ти външно копие.

— Няма ли начин да се заобиколи? — поинтересувах се безпомощно аз.

— Помисли.

— Уф, прекалено често ми се налага… омръзна ми — промърморих аз. — Шура! Я ми кажи дали може да се пробие филтъра?

— Пробиват се само стените с глава — каза назидателно Маниака. — Какво е станало?

— Много гадна история.

— Гадна за кого?

— За цялата дълбина. И за един добър човек.

— А за тебе? — попита направо Маниака и аз неволно си спомних за „Тримата мускетари“.

— Много кофти, вярвай ми.

Маниака не отговори веднага. Даже започна да си подсвирква някаква мелодия.

— Шурка!

— „Warlock-9000“ ще ти свърши ли работа?

— А какво е това?

— Локален вирус. Както обикновено.

— Ще мине ли през филтъра?

— Може би.

— Шура, много ли те отвличам? От картофите? — попитах аз, обзет от внезапно разкаяние.

— Нищо, вече привършвам…

Не обичам радиотелефоните. Стигат ми и излъчванията от компютъра. А пък Маниака не си представя живота без тях. Ето и сега, сигурно е притиснал с рамо слушалката и продължава да бели картофите.

— Хвърли ми го.

— Направо да ти го хвърля?

— Да — помолих аз, щом понасъбрах наглост.

— Чакай, не е толкова просто. Ти какви програми използваш за създаване на облика си?

— Най-различни… „Биоконструктор“, „Морфолог“, „Маска“…

— Ясно. С коя личност ще използваш вируса?

— Личност номер седем, „Стрелеца“, „Gunslinger“…

— Какво е разширението на файла?

— А? Разширението? Струва ми се…

— Пускай терминала — уморено заповяда Маниака. — Сложи пълен достъп за парола… е, например „12345“.

— Едно-две-три-четири-пет — повторих като глупак аз.

— С цифри! — уточни Маниака. — Самичък ще настроя всичко.

— Благодаря!

— Няма да ти се размине… бирата е от теб.

Маниака въздъхна отново и преди да затвори, се закани:

— Звънкам ти след пет минути. Бракмата ти вече работи, чака ме и е послушна като гимназистка. Ясно?

Хвърлих се към компютъра. След три минути Вики се съгласи да се подчини на този, който позвъни с парола „12345“, и аз отидох в кухнята да приготвям вечерята си. Още не бях успял да напълня чайника, когато в стаята издрънча телефонът, след което засвирука свързващият се модем.

Все пак съм глупак. И камикадзе.

Впрочем, глупаво е човек да обича себе си. Значи мога да си позволя известно време да бъда глупак.

Изпих чая със залежалото в долапа сладко, после пак напълних чашата си и се върнах в стаята. Маниака тъкмо прекъсваше връзката с компютъра и насред екрана пламна в червено надписът: „Взех си неща за четене и игри от твоите боклуци вирусът пришит гласови инструкции след минута“.

Маниака нехайно е пренебрегнал препинателните знаци.

Влязох в „Нортън“, издирих файла с външността на Стрелеца (разширението на програмата се оказа съвсем обикновено — .clt) и го сравних с другите, непроменени облици. Не забелязах да има някаква промяна.

Което и се очакваше.

След пет минути Маниака звънна и ми обясни набързо какво трябва да направя. Когато проумях какво е направил с моята външност номер седем, само поклатих глава.

„Warlock-9000“ явно беше негова отдавнашна разработка, пазена за специални случаи. Ако подобно нещо се използва поне веднъж, ще се навъдят стотици плагиатори.

— Бира, бира и още веднъж бира… — казах аз, докато изключвах телефона. Но не се знае дали ще имам възможност да осигуря тази бира.

Канех се да развихря в дълбината такава буря, каквато отдавна не е бушувала там.

Буря, каквато тя си беше заслужила.

11

— Терминалът е включен — отрапортува Вики. Щракнах с курсора върху иконата за свързване и след секунди бях на сървъра на „Русия Он Лайн“.

Помнех наизуст адреса, оставен ми от Човека Без Лице. Някакъв полски сървър, което не означава абсолютно нищо. Нищо повече от ретранслатор, вероятно по пътя към тайнствения непознат сигналът ми ще прелети през още поне два-три държави.

Сървърът не поддържаше видео. Никакви нарисувани муцунки или анимирани снимки на екрана. Строго меню на полски и английски, с възможност за поддържане на още десетина езика, сред които румънски и корейски… без руски. Уви, братският народ не е много благосклонен към нас. Отговорих на поздрава на оператора и помолих да ме свърже с „Man without face“. След половин минута операторът се прехвърли на руски драйвер за клавиатура и помоли да напиша името на абоната на родния си език.

„Човека Без Лице“ — набрах аз.

Започнаха да ме прехвърлят от сървър на сървър. Първите два бяха достъпни за всички, за следващите три не разбрах нищо. После върху екрана се показа надпис: „Моля, почакайте“. На руски, между другото.

Чаках четвърт час.

Първите пет минути тихо и скромно, после извадих една бира и пъхнах в cd-то стар албум на „Наутилус“.

— пееше Бутусов. Добър певец, когато не се опитва да съчинява текстове.

Спомних си за съня си с певеца на сцената и несретника Алекс. Донякъде пророчески сън. Само че защо си представях Неудачника като певец? Нямам познати музиканти, а самият аз рискувам да си тананикам само насаме.

Харесвам тази песен. Сякаш е за моята дълбина, за виртуалния свят, който все още не е съществувал преди пет години, когато е написана песента. А аз съм този, който прави опити да се отучи да диша и не вярва в красотата на киберпространството.

„Кой е?“

Трепнах, обърнах се към екрана и без да му мисля много-много, написах:

„Аз.“

„Как се справяш, дайвър?“

„Предполагам, че знаете.“

Какво ли не бих дал, за да разбера кой е той — Човека Без Лице.

„Да.“

„Не мога да се справя.“

„Това си е твой проблем.“

„Не само мой.“

Забавяне — или Човека Без Лице мислеше, или някъде по линията имаше пропадане на информацията.

„Какво искаш?“

„Помощ.“

„Нямам с какво да ти помогна. Всичко, което ти трябва, е в теб самия.“

Ако беше до мен — реален човек, от плът и кръв, бих му казал онова, което си заслужава да бъде изречено само на глас, а по-добре да се премълчи изобщо. Така че си го казах наум. Но мрежите се имат свои норми на общуване и пръстите ми натракаха на клавиатурата:

„Кой е той?“

„Вече ти казаха.“

Паяци. Пуснали тънките си нишчици в чуждите леговища. Урман надзирава „Лабиринта“, а Човека Без Лице контролира Ал-Кабар.

„Това истина ли е?“

„Може би.“

„НЕ СЕ СПРАВЯМ!“ — написах аз.

„Жалко.“

И почти моментално в долната част на екрана се появи надписът: „Връзката е прекъсната по желание на абоната“.

— Връзката е прекъсната! — потвърди Вики. — Да те свържа ли повторно?

— Не — отговорих. Не знам защо, но изобщо не се съмнявах, че полският сървър повече няма да ме свърже с Човека Без Лице.

Може би ми се сърди, че съм разказал на Урман за него. А може и да е изгубил вяра в способностите ми. Резултатът е един и същ.

— Вики, аз умен ли съм? — попитах аз.

В „Windows-Home“ са натъпкани близо хиляда ключови думи. Понякога с компютъра могат да се водят много забавни… дори бих казал почти смислени разговори.

— А какъв отговор искаш да чуеш? — избяга по тъч линията Вики. Както го прави винаги, когато думите нямат вид на заповед, но тя не ги е разбрала.

— Искрен.

— Не знам, Льоня. Много бих искала да ти отговоря, но не знам.

— Глупачка си ти, Вики.

— А ти си грубиянин.

Засмях се. Ако ни слушаше някой, не съвсем добре запознат със съвременните операционни системи, непременно би решил, че „пентиумът“ ми е разумен.

— Извинявай, Вики.

— Нищо. Не се сърдя.

Разум — имитация на разум… Къде е границата помежду им? Ние вече разговаряме с компютрите си, те се здрависват с нас и ни пожелават приятни сънища. Мнозина, какъвто е случаят с мен, например, прекарват във виртуалното пространство по-голямата част от живота си. Но това не е победа на човешкия разум, това е само имитация на победа. Ярки знамена и фойерверки над една пустош. По-голяма честота на процесора, повече памет — и машината заприличва на човек. Но само толкова…

А Неудачника също може да е програма. Също толкова хитра, колкото и вирусът на Маниака. Промъкнала се през филтъра под формата на човек, пуснала корени в сървъра на трийсет и трето ниво. Способна да поддържа разговор и да убива чудовища.

— Мамка му! — изкрещях аз.

Та това е толкова просто! Стотина фрази, произнесени кога на място, кога ни в клин, ни в ръкав. Програма, която се обучава от собствените ти думи и ти отвръща със собствените ти мисли. Която послушно върви след наивните спасители… Тя, разбира се, няма никакви канали за връзка.

Какво говорех на Неудачника, как ми отговаряше той? Напрягам паметта си.

Не знам. Може и да е програма. В такъв случай Ал-Кабар и Човека Без Лице изобщо не са в час…

Колко хубаво би било, ако съм познал! Колко лесно се решава загадката!

Тишината, Стрелец…

Побиха ме тръпки. Спомних си пустотата, която ме обзе след думите му.

Програма ли?

Неудачника, който грижовно носи нарисуваното момченце…

Програма?

— Нищо не разбирам, Вики — казах аз. — Нищичко. И ти не можеш да ми помогнеш.

— Аз мога ли да помогна? — не на място отговори Вики.

— Не!

— А кой може?

Помълчах, преди да отговоря.

— Истинската Вики. Дълбината!

— Да стартирам ли дийп-програмата?

Вместо отговор нахлузих шлема и сложих ръце върху клавиатурата.

deep

[Enter]

Падащи звезди начертаха своите дири върху тъмнината на екраните, пред очите ми се завъртя спирала в цветове на дъгата. Заличавайки реалността, водейки ме към небостъргачите на Дийптаун.

Първият момент е най-труден. Стаята изглежда същата, но аз знам — това е фантасмагория, мираж.

— Всичко ли е наред, Льоня?

Завъртам глава.

Стаята е в ред. Аз не съм същият.

— Личност номер седем, „Стрелеца“.

— Изпълнявам…

Този път външността ми се променя мъчително дълго. Какво да се прави, неизбежната отплата за оръжието.

— Всичко ли е наред, Льоня?

Ставам, поглеждам се в огледалото.

— Да. Благодаря, Вики.

Приближавам се към хладилника, търся нещо за пиене. Спрайт вече няма, останала е само Кока-кола. Става.

— Успех, Льоня.

— Благодаря.

Пия на големи глътки най-популярната напитка в света, замислена — колко смешно! — като лекарство срещу диария. Урман мислеше, че ми остават още пет часа. Сега са само четири. Почти усещам как някъде далече, из другите континенти, скърцат мозъците на различните чиновници, започващи да осмислят феномена Неудачник. Скоро ще закрият трийсет и трето ниво. Скоро ще организират хайка за Неудачника. Няма значение дали е човек, или програма. Аз ще го измъкна.

— Извикай ми такси — казвам аз и излизам от апартамента. Слизам с чистичкия светъл асансьор, отварям вратата на входа.

Причаква ме стар форд. Шофьорът е зализан младок с бяла риза. Копие на онзи, когото убих преди два дни при проникването в Ал-Кабар. Направо ме досрамява от доброжелателната му усмивка.

— Публичен дом „Всякакви забавления“! — изревавам аз.

100

Навярно Вики е убедила Мадам да ми даде особен статут. Във всеки случай, когато влизам във фоайето, там вече седят трима мъже. И тримата рязко вдигат глави — в погледите им се чете смущение и уплаха. Те не се виждат помежду си, а двама от тях дори частично се пресичат в пространството, наподобявайки уродливи сиамски близнаци.

Тези двамата са снажни синеоки брюнети — със стандартни тела от комплекта на „Windows-Home“. Очевидно, избрани за маскировка. Третият е гладко избръснат мургав здравеняк. Общото между всичките е само погледът. На човек, уловен в момент, в който си изстисква пъпките.

Май сега се ползвам с правата на служител на бордея? Виждам едновременно всички клиенти, мога да влизам в служебните помещения?

— Привет! — поздравявам аз и вяло вдигам ръка. И тримата бързо кимват. Единият с престорено-небрежен вид оставя зеления албум, другият запраща на мястото му виолетовия.

Само бръснатият здравеняк упорито продължава да прелиства черния албум и с любопитство да разглежда снимките.

Стигам до охранителя. Той послушно разтваря вратата пред мен и аз излизам от фоайето и спестявам на посетителите душевните терзания.

Никой няма намерение да ме съпровожда, но аз помня пътя. Коридорът е празен, част от вратите са отворени, част — не. Зад едната врата долита кискане. Надниквам вътре и съзирам беседка, заобиколена от цъфнали сакури. На небето грее меко есенно слънце, в далечината се забелязва конусът на Фуджи. В беседката седят две момичета и пият чай. Когато ме виждат, безгрижно ми махват с ръце.

— Стрелец, привет! Искаш ли чай?

— Н-не — измънквам аз и бързо се отдалечавам. От една от другите врати изскача абсолютно гола девойка. Но не й личи да изпитва някакъв свян.

— Пък Вики е заета — казва тя. — Защо не поседиш при мен? Толкова е скууучно!

В думите й няма никакъв намек. И мисълта за секс я възбужда не повече от процеса вдишване-издишване. Но има нещо страшно в самата ситуация… в тези весели, дружелюбни, млади момичета…

Изведнъж разбирам за какво ми напомнят те.

За някаква стара фантастична книжка за веселата младеж, която се занимава с любимите си неща, прекарва дните и нощите на работното си място, и всички са дружелюбни, винаги готови да помогнат на приятелите си, неспособни да си кажат нито една лоша дума…

Това е като криво огледало, фалшиво отражение. Злото е навлякло дрехите на доброто — и, странна работа, те са се оказали по мярка!

— Благодаря, но все пак ще я изчакам в нейната стая! — отговарям аз с усмивка на отчаяние. — Благодаря!

Момичето прави тъжна муцунка и изчезва в стаята си. А аз продължавам нататък.

Докато не срещаме погледи с черното котенце от снимката.

— Мяу! — прошепвам едва чуто, като побутвам вратата. Котето отваря уста, тихичко измяуква в отговор и отново замира.

Планинската хижа е празна, само вятърът развява късите перденца на отворения прозорец. Облегнат с лакти върху перваза, дълго се взирам в планината.

Не, това е невероятно. Да направиш цял един свят, съвсем сам! И не за пари или за слава, не по поръчка — просто за себе си. Не за да се преселиш в него.

Само за да знаеш, че го има. Наблизо, зад прозореца. Искрящите снежни върхове, безкрайната синева на небето, камъните по склоновете, черният мъх под боровете, реещите се във въздуха птици и сновящите по дърветата катерички. Свят на тишина, чистота и покой. Свят, в който не е измислена думичката „мръсотия“.

Струва ми се, че Неудачника може би ще го хареса.

Много се надявам, че ще го хареса…

— Льоня?

Вики влиза безшумно и ме заварва неподготвен.

— Извинявай… не те ли предупредиха?

Тя поклаща глава.

— Прииска ми се да поседя при теб. За малко — неволно започвам да се оправдавам аз. — При теб… всичко ли е наред?

Вики кимва.

— Не си заслужава така често да се гмуркаш в дълбината — казвам аз, докато вървя към нея. — Поне похапна ли?

— Мъничко. Днес е пълно с клиенти.

Не извръща поглед. Свикнала е да смята това за бизнес.

Но при мен нещо не е наред. Усещам в гърдите си студена буца, ронлива и чуплива като сняг в студа. Поемам си въздух и казвам:

— Наистина ли трябва да работиш толкова много… Мадам?

Вики се приближава до прозореца. Пита, без да се обърне:

— Как разбра?

— Почувствах.

— Върви си, Леонид. Отивай си завинаги, става ли?

— Не.

— За какъв дявол си се лепнал за мен? — изкрещява тя, като се обръща. — За какво ти е приятелка-проститутка? Махай се! Всичко това ми харесва, ясно ли ти е? Да се чукам по сто пъти на ден, да сменям телата си, да командвам момичетата и да се правя, че съм една от тях! Ясно? Ясно ли ти е?

Просто стоя и чакам да се накрещи. После се приближавам и заставам до нея при прозореца.

Сега не трябва да говоря, нито пък да я докосвам. Опасно е да мълча, но нямам друг изход и чакам. И аз не знам какво.

Планините потреперват и подът под краката ни започва да се люлее. Вики изпищява и се хваща за перваза, аз я стискам за рамото и със свободната ръка се подпирам на стената. Земята се тресе. Снежните шапки се свличат сред облаци бял дим, протягат надолу пипалца от лавини. Край прозореца с грохот префучава огромна морена.

— Майчице… — шепне Вики и сяда на пода. По-скоро е възбудена, отколкото уплашена. — Наведи се, Льоня!

Падам до нея тъкмо навреме — в прозореца се блъсва мощен залп от каменни шрапнели.

— Пета степен! — крещи Вики. — Седма!

— Осма! — подкрепям я аз. Едва ли е виждала истинско земетресение, иначе нямаше да й е толкова весело.

Подът на хижата още се друса, но вече доста по-слабо, люлеенето преминава в краткотрайни конвулсии.

— Яко! — шепне Вики, като се изтяга на пода. Срещам погледа й, докосвам я с ръка по бузата. — Не ми се сърди, Льоня.

— Не се сърдя.

— Клиентите понякога… ме изкарват от кожата.

— Каскетчо ли? — спомням си аз.

— Точно той.

— Кой е той?

Вики повдига рамене.

— Не знам. Идва с най-различни тела и не разправя нищо за себе си. Само дето… — тя се усмихва — винаги носи каскет. Затова му излезе тоя прякор.

— Садист ли е?

— Вероятно. Само че в особен аспект.

Устните й беззвучно прошепват някаква ругатня.

— Вие да не приемате всякакви клиенти? Даже такива, от които ви иде да си биете главата в стената?

Вики мълчи.

— Мислех, че отсявате най-големите идиоти. Ако бяхте усетили по-рано какъв е Каскетчо…

— Не отсяваме никой.

— Това пък защо? Заради честта на фирмата? „Всякакви странности“, а?

— Можеш да го разбираш и така.

Земетресението като че ли свърши. Изправям се и поглеждам през прозореца. По склоновете все още се спускат лавини, рекичката в ниското е преградена от свлачището и бавно се разлива в търсене на ново корито.

— Утихна… — прошепвам аз, като неволно понижавам глас. Сякаш думите ми могат отново да пробудят стихията. — Вики, защо предизвика земетресение?

— Какво общо имам аз? Този свят живее свой живот. Аз вече не мога да го управлявам.

— Изобщо ли?

Вики ми мята кратък поглед, става, разглежда променения пейзаж.

— Абсолютно. Светът става истински само когато е свободен.

— Като човека.

— Разбира се.

— Толкова ли вярваш в свободата?

— В свободата не трябва да се вярва. Когато я има, ти сам го усещащ.

Навярно очаквах да каже точно тези думи.

— Вики, ако някой човек — добър човек, е заплашен от опасност… Ако може да изгуби свободата си завинаги… би ли се съгласила да му помогнеш?

— Да, бих се съгласила — отговаря тя спокойно. — Дори да не е чак толкова добър. Това е някакъв принцип, ако щеш.

— Трябва да скрия един човек.

Вики смешно започва да клати глава, така че косите се разпръсват по раменете й.

— За какво говориш, Льоня? Къде да го скриеш?

— Във виртуалността.

— Защо?

— Той не може да излезе.

— Имаш предвид онзи, от „Лабиринта“?

— Да.

— Льоня… — Вики ме хваща за ръката. — Отдавна ли си ходил в реалността?

— Преди половин час.

— Сигурно ли е? Ти самият нямаш ли нужда от помощ? Имам… — тя прехапва устни — един познат дайвър. Те наистина съществуват, това не са празни приказки!

Колко забавно…

— Искаш ли да го помоля да се срещне с теб?

— Вики…

Тя млъква.

Честно казано, не съм свикнал някой толкова да се грижи за мен. Това е моя специалност — да се притеснявам за хора, които са се изгубили във виртуалността.

— Ще ти помогна — казва Вики. — Но не си прав… струва ми се.

Сега не ми е до спорове.

— Благодаря. Сигурни ли са системите ви за безопасност?

— Напълно. Разбираш ли от тези неща?

Кимвам утвърдително. Естествено, не бих могъл да напиша защитна програма. Но толкова пъти ми се е налагало да ги разбивам, че вече мога да се смятам за експерт.

— Вземи поразпитай Мага.

— А той ще ми каже ли?

— На теб — не. Както и на мен, но виж на Мадам…

Вики прави пауза и ми хвърля такъв поглед, сякаш ме моли да изляза. Тръгвам към вратата, но ме спира възгласът й:

— Льоня… Недей. Искам да видиш.

Тя се доближава до стената и прокарва ръка по нея. Дъските се разтварят и се показва тясна врата.

Там, зад вратата, струи светлина. Студена синкава… мъртвешка светлина. Силуетът на Вики за секунда стои пред процепа, после изчезва вътре. И аз тръгвам след нея, колкото и да не ми се иска. Като хипнотизиран.

Барака. Или морга. Или музеят на Синята Брада.

От стените стърчат блестящи никелирани куки с увиснали на тях човешки тела, чиито крака почти опират в пода. Предимно момичета, блондинки и брюнетки, няколко червенокоси и едно с абсолютно гола глава. Но има и дами на средна възраст, две-три старици, няколко момичета и момчета.

Всичките са с отворени очи и погледите им са празни.

— Тук се костюмирам — казва Вики. Аз мълча. Вече съм се досетил.

Вики тръгва край поклащащите се тела, наднича в мъртвите лица, шепне нещо — сякаш ги поздравява. Мадам виси в края на първата десятка. Вики се оглежда да към мен, убеждава се, че я гледам — и се притиска към разкошното тяло на собственичката на заведението, прегръща го — сякаш в пристъп на извратена страст.

За миг не се случва нищо. После — не успявам да забележа момента на прехода, Вики и Мадам си сменят местата. Вече не Вики, а Мадам се отдръпва от безжизнено увисналото тяло.

— Това е всичко — казва Мадам с ниския си, гърлен глас.

— Защо… е толкова гнусно? — питам аз. — Тези куки… тази морга… защо? Вики?

Мадам гледа Вики, тъжно кимва:

— Вики, защо, миличка? Да обясним ли на Льоня?

Вики, чийто тил е нанизан на куката, мълчи.

— За да не забравям, Леонид. Да не забравям нито за миг, че те не са живи.

Вглеждам се в Мадам — доста по-спокойна и мъдра е от Вики. И ако се подхожда непредубедено — много по-красива.

— Просто трябваше да видиш това — казва Мадам.

— Видях.

Излизаме от склада с човешко месо през друга врата, която води към стаята на Мадам. Това е съвсем различен свят. Шумен и претъпкан плаж зад прозореца, нажежено слънце в небето, самата стая е пълна с разкошни стари мебели, навсякъде са разхвърляни книги, отворени кутии със сладкиши, евтини бижута и златни гривни, полупразни шишенца с парфюм, карти за игра. Огромното легло под кадифения балдахин не е оправено, под него се търкаля една пантофка. В шкафа има върволица от наченати бутилки, на стената виси прашна китара, персийският килим на пода е прояден от молци и зацапан с петна от вино.

— Сега можеш да гадаеш каква съм в действителност — казва Мадам.

Нямам намерение да гадая. В света все едно няма друга истина, освен онази, в която ни се иска да вярваме.

Не се застояваме в стаята на Мадам, което страшно ме радва. Тук е доста задушно.

— Льоня, понякога ми се струва, че все още си малко момче — казва Мадам. — Не трябва да си такъв наивник.

— Защо?

— Трудно се живее така.

— Никой не ми е обещавал, че ще е лесно.

Вървя до Мадам и се питам как ли изглеждаме в очите на другите. Бледият и висок Стрелец може да бъде син на Мадам, но двамата изобщо не си приличат. Същинска визита на предрешен аристократ в евтин бордей.

— Стъпалата са стръмни — предупреждава ме Мадам.

— Спомням си.

Влизаме в зоната за отдих и развлечения и момичетата под чадърите поздравяват Мадам с одобрителни писъци. Геят, който се плацика във водата досами брега, припряно се изправя и маха с ръка. Под бар плота се подава чорлавата глава на Компютърния Маг и веднага се мушва обратно.

— Виждаш ли, Вики я няма — високо ми казва Мадам. Покровителствено слага ръка на рамото ми: — Момичета, Стрелеца ще почака приятелката си! Не се дръжте зле с него!

Общо взето всички отговори са в смисъл, че непременно ще се държат зле с мен, но това ще ми хареса. Мадам се заканва на момичетата с пръст, после тръгва към бар плота. Магът се показва, сякаш усетил приближаването й.

— Поговори със Стрелеца — ласкаво го моли Мадам. — Той има някои въпроси… отговори на всичките.

— На всички до един? — пита Мага.

— Абсолютно.

— Е, Мадам, аз не съм ви дърпал за езика! — заявява Мага.

— Де да имаше нужда от това… — въздъхва Мадам.

Изчаквам Мага на масата, която е малко отдалечена от останалите. Няма защо момичетата да слушат разговора ни.

— Шампанско! — заявява Мага, когато стига до мен. — Здрасти, Стрелец! Ти пиеше шампанско, нали така? Аз не го пия, много е газирано, после ми къркорят червата!

Той се движи някак странно. Много равномерно, сякаш върви по асфалт. Поглеждам стъпалата му — те не докосват пясъка. Босите крака на Мага са обути с износени чехли, от които израстват миниатюрни пърхащи крилца.

— Шампанско пия само с женска компания — възразявам аз. — Там има ли водка?

— Там има всичко! — Мага трясва на масата бутилка ликьор с отровно-виолетов цвят и изчезва с отхвърленото „Абрау-Дюрсо“. След минута, все така реещ се над плажа, той се връща с водка „Урсус“, кристална кана, пълна с вода, и пликче „Зуко“.

— На, разбъркай си го!

Никога не съм опитвал „Урсус“, но съм чувал, че водката е добра. Наливам си малко с надеждата, че подсъзнанието ми ще докара вкуса до нужната кондиция. Мага грабва каната, изсипва вътре пликчето и разбърква сместа, като вместо миксер използва дланта си.

В края на краищата, сме във виртуалността… тук няма микроби. Изпивам на екс водката и си сръбвам направо от каната. Питам:

— Откъде се снабди с такива обувки?

— С чехлите ли? А, днес ги направих… писна ми да затъвам в пясъка. Разбираш ли, в Дийптаун може да се върви само по пода. Така че се наложи да залепя за подметките парчета от подовото покритие. И сега няма проблеми — разхождай си се по въздуха, докато не се умориш!

Мага се кикоти и започва да ситни на едно място, като се издига почти до равнището на масата. После свива краката, пльосва се в креслото и отваря шишето с ликьора. С мляскане се впива в бутилката.

— Много е шик! — заявява той. — Сладко та дрънка! Истинско кюрасо!

— Целия ден ли прекарваш тук? — интересувам се аз.

— Ден ли? Ха! Излизам оттук само за да хапна и, пардон, за да отскоча до тоалетната.

— Мадам казва, че цялата защита тук се крепи на теб…

— Меко казано! Тук всичко се крепи на мен.

— Може ли да влезе външен човек?

— А как щяхме да се издържаме, ако не ги пускахме?

— Имам друго предвид. Възможно ли е да се проникне в служебните помещения на бордея.

— На заведението! Това не е бордей, а Заведение! Не, не може.

— По никакъв начин?

Мага въздъхва и става по-сериозен:

— Какъв си, хакер или ламер?

Въпросът е риторичен, но все пак отговарям:

— Чайник съм.

— Ясно… Абсолютни защити няма. Колкото повече се доближаваш до абсолютната сигурност, толкова по-неудобен става престоят ти във виртуалността. Зависимостта е обратно пропорционална — колкото по-добра става защитата ти, толкова повече намалява способността ти да приемаш и предаваш информация. Най-важното е да намериш оптималното съотношение между защитата и удобството. Охранителната ни система е с елементи на изкуствен интелект. При установяване на опит за взлом се изпраща известие, въвеждат се допълнителни пароли, включват се глупчовците…

— Глупчовци ли?

— Автономните мобилни охранителни програми, фагоцити. Аз им викам глупчовци, понеже всичките са страшно тъпи. Ти защо не пиеш?

Наливам си още.

— Ако е организирана интензивна атака — продължава Мага, — степента на защита нараства неограничено, почти до пълно капсулиране на Заведението. Разбира се, на практика нямаме такива случаи, но всичко би трябвало да работи точно така…

— Искаш да кажеш, че защитата все пак е идеална?

Мага се колебае. Суетата, която явно не му липсва, се бори с желанието да бъде обективен.

— Не… Ако проникването е замислено от голяма група професионалисти, те ще успеят да влязат преди охраната да заработи на пълни обороти. Само че на кого му е изтрябвало?

Разбирам, че би било смешно да се очаква друг отговор. За всеки щит си има съответния меч.

— Благодаря, Маг.

— А, дребна работа! — Той махва с ръка. — Искаш да нагласиш охранителната си система, така ли? Докарай ми я, ще ти помогна. Или не, по-добро да отидем у вас! — ентусиазира се Мага. — Всичко ще оправя. Тук ми е скучно!

Поклащам глава в знак, че не е познал.

— Просто се интересувам как стоят нещата тук.

— А, значи си от инспекторите? — подскача Мага. — Ш-ш-т! Разбрах всичко, тишина… Защо Мадам не ми каза веднага?

Интересно, кой може да инспектира виртуален бардак? И защо? Много интересно… но не се решавам да поразпитам Мага.

— Ще тръгвам, може и Вики вече да се е освободила — казвам аз. Мага веднага придобива тържествен и важен вид.

— Гледай да не причиниш нещо лошо на Вики! — предупреждава ме той. — Че… тя е прекрасно момиче, заради нея съм готов да фрасна всеки по мутрата!

Мага въздъхва и замечтано поглежда към морето.

— Исках да я сваля, ама ти ме изпревари… — признава си той. — Та тя беше влюбена до уши в мен! И сигурно още е… ама ти не се шашкай. Аз не отнемам момичетата на приятелите си.

Някога си мислех, че компютърджиите от телевизионните сериали са измислени образи. Де да беше така! Има ги и в живота.

— А пък до тая, русичката, хич не се и приближавай! — допълва той. — Хлътнала е по мене, вече половин година линее.

Горкото момиче, което изобщо не подозира за тежката си участ, весело се кикоти и се прегръща с приятелката си.

— Дали пък да не се пусна на Наташка… — размишлява Мага. — Всички тук са толкова влюбчиви!

Грабва ликьора си и с танцова стъпка се отправя към веселящата се блондинка. А аз използвам момента, за да офейкам.

101

Изглежда, съм направил два-три кръга повече по витата стълба, защото съм слязъл във фоайето. Предишните посетители ги няма. Навярно вече вкусват от радостите на живота.

Само някакъв младок седи на масата и прелиства черния албум. Сравнително нисък, прегърбен, с лице на прегладнял гризач, под нахлупения до очите каскет се подават дълги кичури коса.

Подминавам го и чак пред вратата, водеща към служебните помещения, загрявам кой е. А типът вече е захвърлил албума и без да бърза се отправя към изхода.

— Каскетчо! — подвиквам му аз.

Той се спира и бавно се обръща. Очите му са празни, а погледът им е жизнерадостен колкото на варена риба.

— Ти си Каскетчо — повтарям аз.

Никаква реакция. Типът се пули насреща ми с празен поглед.

— Ти не ми харесваш! — казвам с неочаквана радост аз. — Чуваш ли? Никак не ми харесваш.

— Три пъти „ха-ха“ — отговаря Каскетчо, като извръща безцветния си поглед. И отново се обръща към вратата. Любопитството изглежда изобщо не му е познато.

— Стой! — извиквам след него аз и той се спира. Равнодушно чака. — Не бива повече да идваш тук — казвам аз.

Каскетчо се ухилва. Първата емоция, изписана на лицето му — но тя е толкова механична, сякаш общувам с програма, а не с човек.

— Какво правиш тук?

Май съм налучкал въпроса, на който е готов да отговори.

— Някои проучвания на груповата психология.

— Провеждай ги на друго място.

Белезникавите очи ме обхождат от долу до горе.

— Тук ли работиш?

— Не.

— Значи си мутант.

Обърквам се от тази странна характеристика и Каскетчо пояснява:

— Загуба на социална и етична ориентация. Разпадане на личността. Неизбежна и отвратителна метаморфоза.

Вече отворил вратата, той добавя:

— Колко отегчително…

…Гласът на Вики ме догонва на изхода:

— Чакай, Леонид. Недей!

Съвземам се доста трудно. Оказва се, че дясната ми ръка е впита в колана, а лявата е свита в юмрук. Гледам Вики и усещам как яростта ми постепенно утихва.

— Каскетчо ли беше това?

— Да.

— Май започвам да разбирам вашата реакция…

— Укроти ли се? — интересува се Вики. — Добро момче. Да тръгваме.

Все още не съм се успокоил напълно след скорошното избухване. Странно, не съм очаквал, че толкова лесно могат да ме изкарат от равновесие с общо взето нищо незначещи думи.

— Кой е той, Вики?

Тя усеща, че ще се наложи да отговори на въпроса.

— Нищо особено. Просто човек, който мисли, че има право да съди другите.

— Например — виртуалните проститутки?

— Не само. Знам още две-три места, където Каскетчо провежда експериментите си.

— Говореше нещо за психология…

Не знам защо, но тези думи развеселяват Вики:

— Всяка личност, която не е способна да твори, непременно търси оправдания за деструктивното си поведение. Много често те се изразяват в отчуждено наблюдение на недъзите на света. Особено на такива като нашия бордей…

Влизаме през вратата, от която се усмихва черното коте, и Вики продължава:

— Психологията, според общоприетите разбирания, е крайно елементарна наука. Хора, които не са в състояние сами да забият дори един пирон или да римуват две строфи, нямат и сянка на съмнение относно способността си да разбират и да съдят другите. За тези, при които се стига до крайности, това се превръща в смисъл на живота и извор за самоутвърждаване.

— Каква си ти, Вики?

— Психолог. Кандидат на науките, ако толкова искаш да знаеш.

Тя изтупва от стола ситните камъчета и сяда. След земетресението стаята явно се нуждае от почистване. Понеже втори стол и така и така не се намира, аз клякам.

— А каква е темата на дисертацията ти?

— „Сублимация на анормалните поведенчески реакции в условията на виртуалната реалност“.

Сякаш за да се извини, тя добавя:

— Прието е да се формулира по такъв начин.

Ето какво било…

— Ти изучаваш такива като Каскетчо? — питам аз. — Истинският ловец дебне за ловци ментета, а?

— Не. Вече отдавна не, Льоня. Беше ми интересно да ги изучавам половин година, година. А сега всички ми изглеждат еднакви. И Каскетчо, и другите като него. Всички патологии са еднакви и ако познаваш един психопат, можеш да предскажеш поведението на хиляди.

— Тогава защо…

— Защото ги има. Тук напиращата от тях деструкция може да причини болка на един, на няколко човека. В реалния живот те оставят след себе си диря от разбити съдби, отровена любов, поругано приятелство. Може би даже белязана с кръв. А тук са безобидни. Цялото им високомерие, животински реакции, интриги и самонадеяност — всичко това е прах. Прах, носен от вятъра.

— Но нали ти тежи да си тук!

— И какво от това? Не истинската, а нарисуваната Вики изпитва болката.

— Вики…

— Моля те — не се меси в работите на заведението. Защото Мадам ще ти отнеме достъпа.

Тя се усмихва и аз се обърквам.

— Добре. Когато съм тук, няма да се меся.

— А когато не си?

— Това вече е въпрос на лична свобода.

Вики разперва ръце.

— На колко години си, Леонид?

— Става ли да направим размяна? — питам бързо. — Информация за информация?

Във виртуалността никой не афишира биографичните си данни. Но Вики дори не подозира доколко не съм свикнал да ги афиширам аз.

— Добре. Аз съм на двайсет и девет, Леонид.

Успял съм да се зарадвам, преди да отговоря.

— На трийсет и четири.

— Не е за вярване. Давах ти малко над двайсет.

Не си заслужава да споменавам, че моите опасения са били напълно противоположни.

— Виртуалността мами.

— Не. Виртуалността е като лед. Замразява ни в себе си веднъж и завинаги. Невъзможно е да свалим първата си маска. После можем да си измислим стотици тела, но онова, първото, винаги ще се забелязва.

— Първата ти маска Мадам ли беше?

Вики взема от масата чантичката си, вади цигара, запалва.

— Да, Льоня. Получихме субсидия за изследване на сексуалното поведение на хората във виртуалното пространство. Западняците бяха малко побъркани на тая тема… все пак една трета от информацията в мрежата засягаше секса. Затова и аз си измислих този образ — нахакана, вряла и кипяла, нагледала се на какво ли не притежателка на бордей.

— Сполучлив е — признавам аз.

Вики издишва дима и пита с лека ирония:

— Може би наистина съм такава? В дъното на душата си?

— Хич не ми пука.

Лъжа, разбира се. Но Вики не спори.

— Зуко успокои ли те?

— Почти.

— Той е добър специалист. Можеш спокойно да доведеш приятеля си.

Поглеждам часовника. Има време.

— Няма да е толкова лесно, Вики. Важно е да уцеля точния момент, в който да го взема.

— Смешни хора сте вие, хакерите — подхвърля Вики. Мен също ме досмешава. Ама че майтап! Да ме вземат за суперпрограмист.

— Може ли да дремна при теб?

— Моля?!

— Да дремна. Почти от денонощие съм в дълбината, а по-добре се работи на свежа глава.

Вики — каква изненада — подхожда към въпроса делово.

— Да те събудя ли?

— Да, след два часа.

— Спи. Чувствай се като у дома си. Лично аз ще те събудя.

Тя разрошва косата ми. Жестът би подхождал повече на Мадам, но все едно ми е приятно. Кимва към кревата и излиза през вратата, която води към помещението с костюмите. След минута Мадам ще излезе от стаята си и ще тръгне да командва момичетата.

Пък аз извършвам недотам коректна постъпка. Изваждам от джоба на якето макара с навита на нея тънка нишка. На края на нишката има тежест.

Вятърът зад прозореца не отслабва нито за миг, нишката се люлее, но аз все пак успявам да я отпусна до края. Когато тежестта докосва склона, поглеждам нишката: всеки метър е отбелязан с червена резка.

Седем и половина метра. Тук няма да помогнат чаршафите. Е, нищо, в бордея сигурно има някакви въжета, поне в стаите за мазохисти ги има със сигурност.

Изхвърлям макарата през прозореца. Леко ме досрамява, но се утешавам с това, че Вики със сигурност би разрешила този малък експеримент.

Нали ми каза: „Чувствай се като у дома си“…

Пльосвам се върху тесния креват, право върху покривката. Затварям очи. Но преди да си позволя да заспя, все пак излизам от виртуалността и нареждам на „Windows-Home“ да ме събуди след два часа.

Сънят идва почти моментално. Кой знае защо се надявам, че пак ще видя нещо пророческо със завладяващ сюжет — както предишния път, когато Алекс застреля Неудачника. Но сънувам някаква пълна каша.

Над Дийптаун сияе дъга. Ослепителните проблясъци наподобяват дийп-програмата. Само че тази дъга е изградена от стъпала, това е библейската стълба към небесата. Вървя по нея, сякаш съм Компютърния Маг с неговите крилати чехли.

Оказва се, че цветовете имат различна плътност — пропадам във виолетовите и сините слоеве, леко се опирам на зелените и твърдо стъпвам по жълтите. Градът под мен е ярък и украсен, аз го виждам през цветна мъгла.

В съня си дори съм наясно защо вървя към небето. Някъде там, горе, е кристалният купол на дълбината, който е разполовил света. Трябва да го строша — или с оръжието на Маниака, или с голи ръце — както дойде. Кристалът ще се пропука и ще се излее върху града като ослепителен звезден дъжд. Нали звездите са от кристал — и това не подлежи на съмнение. От чуплив кристал, който отразява светлината на нашите очи.

И нещо ще се случи. Може би звездите ще ни изпепелят. Може би ще успеят да изстинат и ще паднат в гостоприемно разтворените ни длани. Не знам точно какво ми се иска да стане.

Главното е да не сбъркам и да ударя навреме. Той вече е предопределен, онзи миг, в който ще успея да превърна бариерата в милиони кристални звезди. Почти му е дошло времето…

— Време е… Леонид, време е…

Отварям очи под шепота на „Windows-Home“. Минават две-три секунди преди да осъзная къде се намирам.

А след още миг в стаята влиза Вики.

— Събуди ли се?

Кимвам, сядам върху смачканите завивки, разтърквам чело. Главата ми тежи. Трябваше или повече да поспя, или да не лягам изобщо.

— Ще направя кафе — казва Вики.

Облегнал съм се на дървената стена и я наблюдавам. Тя изважда от шкафа на потъмнелия не от мръсотия, а от годините бюфет платнена торбичка с кафе. Смила зърната с малката ръчна кафемелачка, чиято медна повърхност е излъскана до блясък. Сръчно разпалва огнището.

Ухае на сухи борови дърва, кипнало кафе и на някак абстрактна, нестерилна чистота… нещо средно между аромата на планински ручей и нагорещен от слънцето пясък.

Хубаво е.

Мога да прошепна моето стихче и да изляза в реалността.

Да си приготвя истинско кафе и дори да го подсиля с остатъците от коняка. Да се измия със студена вода.

Проклет да съм, ако го направя.

Тук е мястото, където всичко е истинско — чистият въздух, живата вода, утайката от кафето на дъното на чашата, загриженият поглед на Вики. Навън ме чакат занемарената прашна стая, влагата, застоялата чешмяна вода.

…Прекалено често започна да ме обзема това самоубийствено желание — да стана като всички останали…

— Коняк? — пита Вики. Сипва ми мъничка чашка „Ахтамар“.

— Имам още пет минути — казвам аз. — После… трябва да тръгвам.

— И като се върнеш, няма да си сам?

— Надявам се.

— На влизане хвани приятеля си за ръка. Така и той ще получи привилегирован статут. Ще помоля Мага.

— Благодаря.

— Ще благодариш на Мадам. Всичко зависи от нея.

— С Мадам сме приятели, тя ще разреши — усмихвам се аз.

Успявам да изпия две кафета и две чашки коняк, преди времето ми наистина да изтече.

Трябва да потеглям.

Тръгвам да излизам, а Вики се залавя да подрежда стаята. Неволно си спомням за ерзац семействата, които се нароиха напоследък. Всички онези живеещи в различни градове двойки, които наемат общи квартири в Дийптаун. Казват, че много обичали да домакинстват, да чистят с прахосмукачка и да перат — сякаш имитирането на бита ще направи съюза им истински.

„Имате ли семейство?“

„Да. Приятелката ми е проститутка, имаме си малка планинска хижа в бордея. Наминете някой път, тя ще направи чудно кафе. При нас е винаги чистичко и уютно, дори и след земетресение!“

Хваща ме страх, че изобщо не се дразня от тази картина.

Проблемът трябва да се реши. Все едно как.

Тътря се по улицата към входния портал. Подминавам павилиончето на авиокомпания с умиращ от скука оператор. До павилиончето се е намърдал някакъв просяк. И това е нещо ново — допреди месец във виртуалното пространство нямаше просяци.

Той е чист, но дрипав и мършав, фигурата му леко прозира и на моменти потреперва — така се пробва да покаже колко му е ниска скоростта на модема и колко е зле с програмното осигуряване.

— Help me… — стене просякът.

— Бог ще ти помогне — уведомявам го аз.

— Господин хакер, поне един долар — изскимтява той след мен.

Разправят, че повечето от тези просяци били руснаци. Говори се също, че никой от тях не е закъсал за пари. Било просто купон, особено развлечение на руските новобогаташи. Да похленчиш, да се туриш в кожата на сиромаха. Уж било модерна и ефикасна психотерапия. Маниака се кълнеше, че е лепнал маркер на един от тия дрипльовци и се оказало, че той е шеф на голяма банка.

— Бачках в „Майкрософт“ — бръщолеви просякът, който се мъкне подире ми — Веднъж нарекох „прозорчетата“ бъгава програма и похвалих „Полуоската“. На другия ден ме уволни лично Бил Гейтс и ме тури в черния списък. А бях много як хакер… пък сега докъде се докарах…

— На кое прекъсване виси модемът ти? — изкрещявам аз, като се обръщам. — От какво зависи появата на съобщението „натиснете този бутон за начало“ в „Windows-Home“? Кои са трите най-добри начина да увиснат „прозорчетата“? Кой е изобретил текстурната графика? Ами най-подходящият протокол за модеми марка…

Просякът вече бяга.

Сигурно Маниака не ме е лъгал.

Но в крайна сметка тия забавления са по-безопасни от уличните ралита, които бяха на мода сред новобогаташите допреди година. Заради тях забраниха използването на лични автомобили и оттогава „Дийп-разводач“ победоносно окупира пазара на транспортните услуги.

Срещата с просяка ме разведрява и стигам при портала на „Лабиринта“ в съвсем друго, бойно настроение.

Както винаги навалицата е голяма. Засега „Лабиринта“ продължава да функционира, значи съм изчислил всичко правилно. Но страхът да не закъснея и да не се озова в последния миг пред затворена врата не ме напуска. Провирам се между геймърите, бързам.

И чак когато въвеждам кода си и излизам на трийсет и трето ниво се успокоявам.

Почва се!

Аз съм Стрелеца!

110

Ветровито е. Желязната кабина на „Американските хълмове“ се клати и скърца, наполовина излязла от релсите и надвиснала над самата глава на Неудачника.

Прекрасно, още един начин за сигурна смърт.

— Хей! — изкрещявам аз, когато стигам при него. — Това съм аз!

Неудачника вдига глава. Дали пък това не е добър знак…

— Скучаеш ли?

Сядам до Неудачника и той сам сваля респиратора си. Гледа ме уморено и безнадеждно.

— Ти програма ли си или човек? — питам без заобикалки. Той клати глава. Тълкувай отрицанието както искаш…

— Наясно ли си, че ти викат Неудачника? — казвам аз. — Ама дори на Йов му е вървяло повече от теб, да знаеш! Твоят лош късмет е нещо уникално!

Най-накрая той отговаря:

— Това не е само мой… лош късмет.

— Искаш да кажеш, че не са те спасявали добре?

Приказлив и оживен съм, сякаш съм си подпийнал. Трябва да поразмърдам Неудачника. И колкото и глупаво да звучи — да се убедя, че не е програма.

— Добре ме спасяваха. Просто никой не премина бариерата.

— Каква бариера?

— На съзнанието.

Неудачника е търпелив в обясненията си, но какво от това? Те не хвърлят никаква светлина върху проблема.

— Хайде да се махнем от тая гадория — посочвам с поглед клатещата се кабинка. — Нямаме много време.

— Така или иначе няма да успееш… — прошепва Неудачника, но послушно става и сяда по-встрани.

— Ще видим, ще видим…

Чакам и аз не знам какво. Обещаната от Урман акция, затварянето на нивото?

— Неудачник… може ли да те наричам така? Обичаш ли поезията?

Мълчание.

Една програма би могла да имитира разговор, като черпи отговорите си от моите думи.

Но не е способна да пише програми.

— „Почтен е чичо ми, признавам“5 — декламирам аз. — Продължавай! А? Неудачник?

Той ме поглежда с такава ирония, че ме изкарва от равновесие:

— „Когато зле се разболя“… Стрелец, само Пушкин ли знаят наизуст всички руски дайвъри?

— Анатол ли?

— Да. Той пък си спомни „оня миг прекрасен“6.

Мога само да се засмея на глупостта си. Над тези клишета, които са набити в съзнанието ми. Но вместо това питам и нещо у мен започва да се руши, може би прословутата бариера, а може би — здравият разум:

— А Дик какво ти чете? Шекспир?

— Карол — отговаря някой зад гърба ми.

Дик стои до мен. Анатол е на около пет метра разстояние, с „BFG“, готово за стрелба.

— Точно като теб седях до него — казва Дик. — Сядам…

Той сяда пред безучастния Неудачник и произнася:

Чакам като омагьосан. И Неудачника продължава:

Някъде далече-далече „Windows-Home“ надава тревожен писък и шепне:

— Непреводимо! Няма го в основния речник. Непреводимо!

Дик вдига поглед към мен и ме пита:

— Та така, значи според теб Неудачника е руснак?

Нали и Урман ми зададе същия въпрос?

— Кой си ти? — питам Неудачника. Той се усмихва и става. — Кой си ти?! — изкрещявам аз.

Неудачника казва:

Анатол се засмива високо и продължава:

Същинска лудница. И аз съм най-тъпият пациент.

— Върви си, дайвър — заповядва ми Дик. — Игрите на спасяванка свършиха. Всичко е много по-сериозно, отколкото предполагаш.

Сякаш в потвърждение на думите му над нивото изригва плътен, механичен рев на сирени, толкова силен, че ушите ми заглъхват. После настъпва тишина — само разтревожените чудовища дюдюкат, скимтят и подсвиркват. След малко от небето ги надвиква женски глас, който започва да дудне:

— Attention! Внимание! До всички, които се намират на трийсет и трето ниво на „Лабиринт на Смъртта“! Незабавно напуснете зоната на играта! Това е официално предупреждение! Имате половин минута за напускане на зоната на играта! Можете да използвате оръжието си за самоубийство и ще се върнете в залата с колоните на „Лабиринта“. Ще ви бъдат дадени всички необходими обяснения и ще ви бъдат изплатени компенсации. Внимание! До всички…

— Да ти помогна ли? — пита Анатол, като насочва към мен „BFG“-то. — Или самичък ще го направиш?

— Ще нараниш Неудачника — казвам аз. Анатол кимва, хвърля „BFG“-то и сваля от рамото си гранатомета.

Но в този момент аз изтръгвам под защитния си гащеризон кожения колан на Стрелеца. Това е най-обикновен колан — докато се намира на тялото ми.

В ръката ми ивицата кожа с бучене се свива, удължава се, обгръща се със сини искри. Маниака е конструирал „Warlock-9000“ във формата на бич.

Замах — и бичът се изопва, едвам го удържам в ръката си. Крайчецът му удря Анатол по бронираната жилетка.

Син огнен поток заструява по бича и се излива в тялото на Анатол. Това е бойно оръжие, то не прави разлика между бронята и голата плът. Дайвърът изчезва сред вихъра на виолетов пламък, пропада в земята. Но вихърът не затихва, огнената фуния бучи и бавно се разширява.

— Ти! — крещи Дик. — Ти си пренесъл вирус!

Лицата ни са обагрени от синьо сияние. Неудачника омагьосано гледа нарастващата вихрушка. Кимвам. За какво са ни думи сега?

— Петнайсет секунди… — произнася гласът в небето.

— Ти удари Анатол! Наруши кодекса на дайвърите! — Дик не се опитва да вземе оръжието си в ръце и това ме радва. Не ми се иска да го убивам.

— Всичко е прекалено сериозно — повтарям думите му.

Нов звук — звън на пръсващо се стъкло, трясък на срутващи се стени, стържене на спаружен метал.

От яркочервените облаци пада сребрист пръстен. После става тъмно. Сякаш исполинска чаша захлупва трийсет и трето ниво. Бих си помислил, че капсулирането на „Лабиринта“ изглежда точно така, ако не са ужасът и объркването върху лицето на Дик.

От Ал-Кабар са се включили в играта.

Но Дик е склонен да обвинява за всичко мен. Той смъква винтовката и аз реагирам, без да мисля. Бичът го удря по врата и го обезглавява с ентусиазма на безработен палач.

— Едно-две-три! Тревата гори, Зиг-заг, зиг-заг мечът коси… — произнася Неудачника.

Хващам го за раменете и го блъсвам към огнената фуния. Зад гърбовете ни върху тялото на Крейзи Тосър лумва нов вихър.

— Защо? — успява да попита Неудачника.

Трябва да се бърза. Сега, когато хакерите на „Лабиринта“ и Ал-Кабар се сражават за трийсет и трето ниво, е най-удобното време да се офейка. „Warlock“ е не просто убиец. Това е и тунел, който пробива като свредел дълбината.

— За да има връщане назад! — крещя аз, блъсвам Неудачника към синия пламък и скачам след него.

Огън.

Падаме.

Спиралата от син огън е стената на тунела, а виолетовата мъгла е плътта му.

Под краката ни има замъглени огледала — чупим ги в полета си надолу. Отраженията на лицата приличат на сенки, пространствата — на бледи акварели.

Разрушената гара на първо ниво… болницата на двайсет и първо… катедралата на петдесето! Даже различавам озъбената муцуна на Принца на Пришълците, огнения отблясък на гранатомета, който е нарамил — но ние вече се носим по-нататък.

Дийптаунска улица — лицата на минувачите, капак на такси, рекламен надпис: „Само след като сте поработили за…“

Книжарница — дъга от корици, момиче с очила, прелистващо списание — шумоленето на страниците отеква като гръм, млад касиер…

По ръцете ми пълзят сини мълнии.

Неудачника е обгърнат от пламтящ тюркоазен ореол.

Супермаркет — право пред очите ми се мярва буркан портокалов конфитюр. Празен.

Магазин за животни. Бяло зайче в клетка…

Интересно, може ли да се халюцинира в дълбината?

„Warlock“ вече трябва да миряса. Има си вграден брояч на изминатите пространства, но Маниака не даде гаранция, че ще работи без грешка. Нямал е възможност да изпробва вируса…

Някаква немислимо плоска равнина, цялата е изпепелена, с четири пълзящи по нея коли…

Облаци или пък море от бял пух, кристални дървета чак до хоризонта, побелял старец с хламида9 до петите, който ни изпраща със смаян поглед, мелодично пеят арфи…

Моравочерен вихър, нисък бучащ рев, воня на сяра и блясък на стомана в тъмата…

Небесносини разряди пронизват всяка наша клетка, всяко косъмче на кожата пращи и боцка, сякаш се забива в тялото.

Зелена поляна, по която тича оглупяло от възторг и напираща енергия кутренце. Сподиря ни джафкане…

Спри, „Warlock“, спри!

Бушуващо море, звезди в процепите на мъглата, солен вкус върху устните, мъничка яхта, спускаща се по гребена на вълната, на носа стои, здраво хванато за въжетата, голо до кръста момче с харпун в ръка…

Полумрак, кръгла зала, стени от екрани, кресло, което прилича на трон…

Това огледало не се троши, а ни всмуква — и ни изхвърля върху студен мраморен под. Нямам време да проверя дали всичко ми е здраво.

Скачам и замахвам с бича.

Но май няма никаква опасност. На креслото трон достолепно седи набит мъж на средна възраст с невероятно разкошна и същевременно полууниформена дреха. Гърдите му са окичени с ордени. Сякаш не ни вижда — цялото му внимание е приковано от някакво същество върху най-големия екран. Съществото прилича на грамадна червена мравка.

— Ние трябва да обединим усилията си! — дудне мъжът. — Обединени, нашите раси…

Помагам на Неудачника да се изправи. Изтърсили сме се на сървъра на някаква игра. Не е зле.

— Хората показаха лъжливата си природа! — изревава мравката от екрана. — Ще превърнем в прах дори и спомена за вас!

Екранът изгасва, мъжът плътно закрива с длани лицето си и замрял в тази поза, започва да се клати като махало.

— Какво е това? — пита Неудачника.

— Игра — обяснявам аз, докато се озъртам в търсене на изход. Врата има, но едва ли се отваря. Помещението прилича на команден бункер на ракетна база от ония, дето ги показват на кино. Суровата обстановка се разчупва само от пробитата в тавана назъбена дупка — оттам все още се стеле бледолилава мъгла, ронят се и се разпадат на прах парчетата огледало. „Warlock“ продължава да работи, като по инерция се крепи на няколкото най-близки сървъра.

— На какво се играе?

— На междузвездни войни.

Отивам при мъжа. Стъпалата на трона са изработени от кристал. Хлъзгаво и адски неудобно.

— Хей, спасителю на човечеството! — потупвам геймъра по рамото.

Той се изпъва назад в креслото. В очите му напират оскъдни мъжки сълзи.

— Денеб! — гласи заповедта му. Екранът грейва, на него се появява офицер, накичен с не по-малко ордени от своя главнокомандващ. — Полковник! Изведете ескадрата на орбитата на Сол!

— Но, императоре, планетата ни е беззащитна…

— Най-важното е да бъде опазена човешката родина! — отсича императорът. Полковникът кимва, по лицето му се изписва мъка.

— Заповедта ви ще бъде изпълнена, императоре!

Закривам лицето на „императора“ с длан. Може да сме невидими за него? Но мъжагата отблъсква ръката ми и измърморва:

— Смущения… връзката е лоша…

Майко мила! Гледай само как изведнъж ми се отвори работа! Дийп-психозата му е в разгара си. Мъжът просто не желае да ни вижда — това не се вмества в стереотипите на обикновената стратегическа игра, в която се е потопил.

— Как да изляза! — крещя аз. — Къде е изходът?

Той протяга ръка, натиска някакъв бутон. Не ни възприема със съзнанието си, но подсъзнателно е готов да направи всичко, за да отстрани „смущенията“. Движенията му са апатични и неуверени. Поне от денонощие е в дълбината. Зад гърба ми с бучене се отваря врата.

— Какво му има? — казва Неудачника и се приближава.

— Дийп-психоза.

Озъртам се към вратата. Трябва да се бърза. „Warlock“ е оставил следи, които рано или късно ще бъдат открити. А несретникът-император сигурно е с включен таймер…

— Измитаме ли се? — пита Неудачника.

Да, аз наруших кодекса на дайвърите, като използвах оръжие срещу Анатол и Дик. Но все пак съм дайвър. Пазител на дълбината.

Ако не аз, тогава кой?

— Вики! — командвам аз.

— Льоня? — гласът на „Windows-Home“ е глух и безизразен. Машината е претоварена, на програмата не са и останали сили да украсява нещата.

— Стандартен комплект екипировка.

Пауза. Много дълга. После джобовете ми провисват от тежестта на пратката.

Събличам окъсаните — нима от падането през огледалата? — останки от защитния гащеризон. Оставам с дрехите на Стрелеца, внимателно сгъвам бича — той отново се превръща в колан.

— Какво ще правиш?

Неудачника е изтъкан от любопитство.

— Ще го измъкна!

Сега трябва да прихвана канала за връзка между геймъра и домашния му компютър. И да разбия защитата — едва ли е много сложна, по всичко личи, че си имам работа с типичен чайник. После или ще стартирам дийп-програмата за изход, или ще нулирам таймера.

Изваждам от левия си джоб слънчеви очила, слагам ги. Тъмнината е почти непрогледна, само при основата на трона блещука и се извива оранжева нишка. Ето го канала. Оглеждам стаята. Виждам собствената си „пъпна връв“, чиито колелца се търкалят на пода и водят към прогризания от „Warlock“ тунел. Това е лошо, значи не сме се включили към сървъра на геймъра, а сме влезли неизвестно откъде. Сега каналът ми сигурно блуждае из континентите, прескача от спътник на спътник или се плъзга по влакнестата оптика на океанското дъно. Прекалено много бяха на брой всички тези пространства по пътя от „Лабиринта“ до тук… и сега са наоколо. В тунела проблясва светлина, от време на време изпадат гаснещи парчета от скъсани нишки.

А от Неудачника наистина не излизат никакви сигнали. Или излизат, но са прекалено добре замаскирани, за да бъдат видени с най-обикновен скенер. Представлява само неподвижен тъмен силует, който ме наблюдава как действам.

В десния си джоб имам метална кутийка. Отварям я — върху меката подложка шава и рита с крачка сияещ изумруден бръмбар. Хващам го, той енергично се опитва да се изплъзне, устремен към моя собствен канал. О, не, приятелче! Не там.

Поставям бръмбарчето при основата на трона и то замира, само главата му леко потреперва. После се мушва в оранжевата нишка.

Сега ще чакаме — и ще се надяваме, че компютърът на императора има само стандартен антивирусен комплект.

— Кой е?

Отначало ми се струва, че това е гласът на Неудачника. Също толкова спокоен и безизразен е като неговия. Но когато се оглеждам, разбирам, че в залата сме вече четирима… разбира се, ако броим „императора“ за пълноценен участник в събитията.

От дупката в тавана се спуска мъждукаща бяла нишка, в чийто край има дълга сгърчена фигура. С размити контури и конвулсивни и нелепи движения. Човекът върти глава, но май не вижда какво става наоколо. Боже мой, кой знае от колко далеч се е сурнал тук и как е издържал падането през тунела? „Warlock“-ът е поработил здраво, личи си!

— Не е твоя работа! — подхвърлям аз възможно най-агресивно. Ако непознатият е обикновен потребител на мрежата, по никакъв начин не може да ми попречи.

Но гостът не харесва реакцията ми. Той изопва ръце и към мен се насочва гъвкава блещукаща връв. По точно — не към мен, а към канала ми.

Майтап. Ама че парадокс, да се насадиш така — измъкваш неизвестно кого, наред пътя се хвърляш да спасяваш идиот с дийп-психоза и като капак отнякъде се изтриса хакер с комплект служебни програми.

Добре е, че поне каналът му е максимално тънък, едва мъждука. Изваждам „ръкавиците“, слагам ги, хващам въженцето и го завързвам на възел. После го съветвам:

— Разкарай се! Аз съм дайвър.

Обикновено това действа без грешка. Но гостът или се смята за най-якия пич в дълбината, или не ми вярва.

— Не ми дреме, ако ще да си татко Карло! — отговаря той. Второто усукано въженце е по-бързо и повратливо. В неговия край щракат малки щипки. Улавям го почти при самия ми канал и с кеф го стискам. „Ръкавиците“ безотказно зашеметяват програмата.

Ще ми се да направя същото и с госта, но „ръкавиците“ няма да го спрат, а не желая да използвам „Warlock“-а. Вирусът е прекалено мощен, не съм очаквал подобен ефект.

Пък и Неудачника, загубил всякакъв интерес към мен, непрекъснато обикаля в кръг около хакера. Онзи изобщо не го забелязва, явно също гледа през скенер, фиксиращ само каналите за връзка.

— Слушай, какво си се лепнал? — питам аз, като се приспособявам към речника на госта. — В момента работя.

— И аз.

Скованият глас на събеседника ме дразни, но е цяло чудо, че изобщо чувам нещо. Нишката на канала му е изтъняла максимално, движенията му са резки и накъсани, главата се килва встрани, носът се наслагва върху бузата, за сметка на това ръцете се удължават. Гледката е комична и ядът ми минава.

— Слушай, изрод… и тебе може да се наложи някой път да те измъквам! Разкарай се! Чайникът ще вземе да пукне!

Хакерът най-после загрява, че работата е сериозна. Престава с опитите си да се докопа до канала ми, но измъква нещо като фенерче и осветява „императора“. Някаква полуактивна сканираща програма. Нека гледа, в методите ми няма нищо секретно.

— Системата на клиента е под контрол — шепне „Windows-Home“.

Никога не се знае как ще изглежда пълнежът на чуждия компютър, гледан от дълбината. Затова избирам най-лесния начин. Блъскам чайника — той се изтърколва от трона и непохватно сяда на пода. Заемам местото му, свалям „ръкавиците“, хващам оранжевата нишка с голи ръце, дърпам.

— Вики, терминал!

Пред мен се разгръща екран. Аха. „Вирт-навигатор“. Нелоша операционна система, но предвидена за хора с инстинкт за самосъхранение, а не за чайници експериментатори. Да се изключи таймерът й е точно толкова трудно, колкото и да се изплюеш.

И ето че този нереализирал се повелител на галактиката се е изплюл… и вече двайсет и осем часа е във виртуалността!

Изобщо не ми се занимава с таймера. Намирам файла за аварийно излизане от виртуалността и го стартирам. Дийп-програмата не се подчинява веднага, иска потвърждение. И на това ако му се вика „авариен изход“…

„Императорът“ тихо простенва, хваща се за главата. Опитва се да тръгне към вратата.

Скачам от трона, с едно махване на ръката свивам терминала. Сграбчвам мъжа за врата, блъскам го към трона. Нареждам му:

— Сваляй шлема. Изключи машината.

— Аз… аз… не исках — мърмори „императорът“.

— Ще ти изпратя сметката за спасяването — отсичам аз. — Излизай, по-живо!

Ръцете на мъжа рязко се пресягат към главата му, после започват неуверено да вършеят из въздуха, фигурата му избледнява, оранжевата връв изгасва. Свалям очилата.

Хакерът под дупката на тунела вече е почти безплътен. Бавно върти глава, оглежда се. Ето така се раждат легендите за дайвърите-чудотворци.

— Да вървим — казвам на Неудачника. Той все още обикаля хакера и поглежда към отвора на тунела, откъдето продължават да се сипят боклуци. — Хайде!

Налага се да го водя за ръка, като малко дете. Хакерът остава в опразнената зала — все още го гложди любопитство. Дупката в тавана бавно се стеснява и след около десет минути каналът му ще бъде прекъснат. Но нека сам се справя с тези дребни проблеми — нали е много велик…

Вратата ни извежда в малка заличка с още седем подобни врати и ствол на асансьорна шахта. Някъде наоколо вероятно бленува на трона си вождът на червените мравки, мъти коварните си планове властелинът на разумните медузи и се вживяват в ролите си други гейм-маниаци…

— Защо така се беше лепнал за тоя хакер? — питам Неудачника в асансьора. Но той мълчи.

Много му здраве. Омръзна ми да вниквам в приумиците му.

Важното е, че го измъкнах от „Лабиринта“! Под носа на две могъщи фирми.

Асансьорът ни сваля на една от улиците на Дийптаун. Въртя глава и се оглеждам наоколо. Ето я кулата на „Америка Онлайн“, ето ги дългите редици на хотелите, зеленината на парка „Градините на Гилтониел“. Аха. Не е чак толкова зле. Намираме се на границата между руския, европейския и американския сектор на града. Неудачника вирва нагоре глава и произнася:

— Звезди и планети: Господарят на Сириус!

Проследявам погледа му. Над зданието, от което сме излезли, проблясва в различни цветове ярка реклама: „Stars&Planets: Master of Sirius!“

Известна фирма. Заслужава си да им предложа услугите си на дайвър — работата е лесна, а доходите — постоянни.

— Неудачник, кой е родният ти език? — интересувам се.

— Ти не го знаеш — отбягва отговора той.

Изказвам предположение:

— Може би Бейсик?

И двамата се засмиваме.

— Добре — съгласявам се аз. — Ти си жив. Не си плод на компютърен разум.

— Благодаря.

— Но кой си ти?

Неудачника свива рамене. Разглежда минувачите с любопитството на човек, за пръв път попаднал във виртуалността.

— Свали маската — съветвам го и лично смъквам от лицето му респиратора. — Няма нужда да плашим народа.

— Ще отидем ли още някъде? — пита Неудачника.

Честно казано, и аз не знам. Страхувах се от бързо и енергично преследване, от което би се наложило да се измъкваме с шумотевица и проливане на кръв. Тогава веднага бихме се завтекли към „Всякакви забавления“.

— Ще се поразходим — решавам аз. — Бил ли си в градините на елфите?

— Не.

— Тогава да вървим. Атракцията си я бива… — започвам аз. Но явно днес не ми е писано да изиграя ролята на екскурзовод.

Във вечерното небе пламва дъга и засенчва звездите. Чува се кристален звън. Това е сигналът за общомрежово предаване. Спомням си да е имало само пет-шест такива досега.

И се досещам каква ще е новината, която ще излъчат.

— Такси! — изкрещявам и вдигам ръка. След миг до нас спира кола, аз набутвам вътре Неудачника, след което се шмугвам до него. Шофьорката — младичка къдрава негърка с усмивка се извръща към нас.

Нямам револвер, затова надявам ръкавиците и зашеметявам момичето с юмрук. Неудачника не протестира, той различава хората от програмите без грешка.

— Към публичния дом „Всякакви забавления“! — нареждам аз. Момичето се подчинява.

Колата рязко потегля от мястото си.

— Граждани на Дийптаун!

Гласът приижда отвсякъде. Няма спасение — нито в уютните утроби на колите, нито зад стените на сградите.

— Към вас се обръща Джордан Рейд, комисар на градската служба за сигурност…

Познавам Рейд. Железен е, нищо че е американец. Един от тези, които са готови да контактуват с дайвърите и да търпят дребните престъпления — заради живота на самата мрежа.

— Предава се важно съобщение… моля да обърнете внимание… — бърбори негърката.

Но аз и без това съм наострил уши.

— Преди около половин час на територията на „Лабиринт на Смъртта“ бе извършено престъпление, което заплашва съществуването на Дийптаун — казва Рейд.

Майко мила! Това пък какво е?

— Двама човека, единият от които е дайвър, са обвинени в употребата на вирусно оръжие от тип, забранен от Московската Конвенция. Това е полиморфен вирус, който е белязан с монограма „Warlock-9000“ и има неограничена способност за разпространение…

Що за глупости? Маниака никога не би пуснал такъв вирус!

— Една от особеностите на действието му е поемане на контрол над комуникационното оборудване. Сред пострадалите са корпорацията Ал-Кабар и „Лабиринт на Смъртта“.

Сега вече вдявам какво точно става. Когато сдърпалите се противници са разбрали, че дивечът се е изплъзнал, те са се сплотили. И са обвинили за всичко мен, включително и за разгрома на трийсет и трето ниво.

Страхотно! А сега се опитай да докажеш, че „Warlock“ само е пробил за нас таен проход и после кротко е издъхнал, както подобава на един възпитан вирус, който спада към разрешените за използване. Даже да предоставя на полицията сорса на вируса, никой не би рискувал да ме оправдае. Казва ли ти някой как е могъл да взаимодейства „Warlock“ с виртуалния свят на „Лабиринта“?

— Дявол да го вземе — прошепвам аз.

— Лошо ли е? — пита Неудачника.

— Меко казано, да.

Пресягам се през рамото на негърката, вземам от таблото с уредите слушалката на телефона, набирам на клавиатурата адреса на Гилермо.

— Сега ще видите външността, използвана от заподозрените в „Лабиринта“ — съобщава Джордан. — Предлагаме на въпросните лица да се явят доброволно в управлението за сигурност на Дийптаун. Молим също всички, които познават тези хора, да се свържат с мен.

В небето грейват портретите ни. После започват да демонстрират двама ни с Неудачника в пълен ръст и в движение.

Впечатляващо е, особено когато отсичам с бича главата на Дик.

— Гадове… — измърморвам аз и се отлепвам от стъклото.

Връзката се осъществява след около десет секунди.

— Hello!

— Привет, Вили — изстрелвам на скоропоговорка. — Как да разбирам това?

Пауза.

— А! Стрелец? Къде сте?

— В една кола.

Не рискувам нищо, зашеметената транспортна програма не изпраща отчети за местоположението си.

— Станало е недоразумение — бързо казва Гилермо. — Елате, ще оправим всичко.

— Първо оттеглете обвиненията.

Вили въздъхва:

— Стрелец, това не е в моята… ъ… власт.

— Много жалко. Пак ще се свържа с вас — обещавам аз и трясвам слушалката.

Пристигаме при бордея и пред мен изниква нов проблем: какво да правя с колата? Ликвидирането на програмата е мъчна работа. Ако си тръгне по живо по здраво, „Дийп-разводач“ ще възстанови връзката с нея и ще проследи маршрута.

Налага се да прибягна до помощта на самия „Дийп-разводач“…

Изваждам от джоба си кутийката с изумрудения бръмбар и очилата. Командвам:

— Неудачник, излизай.

Измъквам се от колата след него, мятам тъпото насекомо в купето и затръшвам вратата. Резултатът следва незабавно.

„Дийп-разводач“ не охранява много-много такситата си, предпочита да се примирява с лудориите от рода на моите безплатни и недокументирани пътувания. Но безмилостно елиминира опитите за проникване на сървърите й. Такива примитивни програмки като „бръмбара“ не могат да преодолеят защитите.

Таксито избледнява и се разтваря във въздуха — каналът за връзка е бил отрязан при първия опит на „бръмбарчето“ да проникне в чуждия компютър.

— Да тръгваме — разтърсвам Неудачника и го хващам за ръката. Ако в момента във фоайето има посетители, съвсем сме загазили.

Но ни провървява — там няма никой. Дори охранители.

— Това е публичен дом — уведомявам за всеки случай Неудачника. — Можеш да прегледаш албумите.

Той клати глава в знак на отрицание.

— Защо ли не съм изненадан? Да вървим…

Почти тичаме из коридора. Очаквам, че служителките пак ще започнат да надничат през вратите, но цари пълна тишина. Абсолютно никой! Сякаш бордеят е гробница.

Блъскам вратата на стаята на Вики, вече готов за това, че и нея я няма. Неудачника пристъпва от крак на крак зад гърба ми.

— Мога ли да те поздравя, Леонид? — с леден глас пита Вики.

В хижата е чистичко, сякаш не е имало никакъв земетръс. Не знам как е при другите, но аз обикновено правя такова подреждане само когато съвсем изляза от релси. На масата се е появил малък радиомагнетофон. Вики се е преоблякла, сега носи сиви джинси и пуловер в същия цвят.

Освен това, съдейки по тона, чака обяснения.

— Чу ли какво каза комисаря?

— А има ли някой, който да не е чул? — Вики става и аз бързо правя крачка назад. Когато една жената е бясна, по-добре е мъжът да не оказва съпротива. — Значи спаси… приятеля си. Той спаси ли те, момче?

Неудачника свива рамене, усмихва се и Вики леко намалява оборотите.

— Как се казваш?

— Неудачника.

— Аха. Виж какво, приятелче, не предизвиквай съдбата, постой тихичко до прозореца!

Неудачника се подчинява, а Вики се заема с мен. Ох, не е избрала правилната самоличност — това е маниерът на Мадам.

— Значи, спаси го. Значи, прекара Ал-Кабар и „Лабиринта“?

— Вики, те лъжат! — казвам бързо аз. — „Warlock-9000“ е локален вирус, той отговаря на изискванията на конвенцията!

— А за дайвъра — също ли лъжат? — изкрещява Вики. И аз най-накрая разбирам какво я е изкарало от равновесие. — Те ли лъжат? Или някой друг… друг!

Нямам голям опит с получаването на шамари. Държа се за пламналата буза и стоя вкаменен. Неудачника послушно гледа през прозореца, но не може да не е чул изплющяването.

— Дайвър? — продължава да кипи Вики. — Дайвър, а? Пък аз, глупачката му с глупачка дори ти предлагах помощ! Не можа ли да ми кажеш, че самият ти си дайвър?

— Не… — прошепвам аз.

— Защо? Не ми ли вярваш?

Никога няма да повярвам, че бог е създал жената от реброто Адамово. Не, създал я е също като мъжа от глина, която обаче е била съвсем друга.

Прекалено различни поводи за гняв намираме.

— Страхувах се, че ще те изгубя.

— Ето че… — започва Вики и млъква.

— Невъзможно е да обичаш човек, който вижда дълбината без илюзии. Знам, Вики, опитвал съм да се разкрия. И това винаги… винаги се случва. Щеше да ме намразиш. Неусетно. Дори сама нямаше да разбереш какво става…

Говоря, вече осъзнал, че всичко е свършено. Ние можем да си останем приятели, но нищо повече. Нито една жена в света не би обикнала човек, който вижда лицето й като мозайка от цветни квадратчета.

— Да, трябваше да ти кажа — шепна аз. — Веднага. Не можах, моля те, прости ми. А ти би ли имала куража да ми кажеш, че си дайвър?

Вики мълчи. В очите й има сълзи, които в действителност не съществуват. Между нас има стена — отсега и завинаги.

— Не — тихо казва тя. — Аз също не можах. Аз… страх ме беше, че ще те изгубя.

Май съм полудял.

Само че какво от това, ако когато прегърна Вики, между нас няма стена…

— Моята работа… заради нея. Отвратително е, когато всичко е истинско. Не знам защо се получи така… беше прекалено гадно… уплаших се и изпаднах от дълбината…

— Ние казваме — изплувах…

— Изплувах…

Неудачника гледа планините. Браво на него, готов е да стои така цял ден.

— Винаги изплувам. Затова поемам най-големите изроди, защото ми е все едно…

На устните ми напира въпросът, който никога няма да задам. Но Вики сама ми отговаря:

— Там, при реката, не излязох. За пръв път в живота си. Наистина.

Вярвам й, както вярват всички мъже от началото на времето.

В този свят само вярата ни се превръща в истина.

111

Вики прави кафе и дори Неудачника се оживява. Седим на масата, в малката каничка има прясна сметана, в захарницата — хълмче бял пясък, пълната бутилка „Ахтамар“ чака реда си. Впрочем, Вики веднага налива коняка в чашите.

— За успеха ти, Льоня — казва тя.

— Такива успехи нямат голяма стойност — отговарям аз.

— Защо?

— Общомрежово издирване.

— И какво от това?

— Ще ми се наложи да изляза. Този образ е разкрит, а Стрелеца са го виждали тук.

— Кой? — Вики сякаш не разбира колко е напечено положението. — Моите момичетата ли?

— Поне те със сигурност.

— Те няма да кажат на никого. Или си мислиш, че виртуалните проститутки съчувстват на силните на деня? Да ти кажа, всичките сме ги виждали какво представляват без гащи… и директорите на корпорации, и президентите на фирми. Хората, които обичат да бият жената с камшик, преди да преспят с нея, не будят съчувствие.

— Говориш така, сякаш всичките са извратеняци.

— Не, разбира се — Вики се усмихва. — Но се запомнят точно тези гости. Нито едно от нашите момичета няма да натопи Стрелеца. Още повече, че ти не си правил оргии и не те е било гнус да седнеш на една маса с нас.

— Защо си толкова сигурна?

— Льоня, целият ни персонал е от Русия, Украйна, Беларус, Казахстан. Как мислиш, процъфтява ли в тези държави любовта към правителството и едрия бизнес?

— Не съм забелязвал такива извращения.

— Точно това имах предвид. Да пием за успеха ти.

Отпиваме от коняка си, Неудачника следва примера ни. Лицето му е невъзмутимо, сякаш е дръпнал глътка чай.

— А Каскетчо? — сещам се аз. — Виж, той сто на сто ме е запомнил!

— Не е от тази порода. Ярко изразен асоциален тип… Няма да тръгне да доносничи.

— Стори ми се, че е способен на много неща.

Вики барабани с пръсти по масата.

— Льоня… Каскетчо винаги взема червения албум. Това е особена група, където е разрешено всичко. Не просто вериги, камшици и дребните удоволствия на садиста, а всички видове зверства. Убийства, разчленяване… може ли да не продължавам?

— Имай тази добрина.

— Та така, Каскетчо не се занимава с подобни неща. Той идва при нас да общува… да разговаря.

— И с това е подлудил всички служителки?

— Льоня, когато един солиден чичко си поръча червения албум, заведе момичето в подземието, където крещи, че е вампир и се впива със зъби в гърлото й, това е гадно и гнусно, но разбираемо. Това просто е болест. Когато с нищо незабележим юноша седне пред момичето и започне да води разговори за душата… когато харчи пари, за да й докаже за един-два часа, че е мръсница и жалка твар, недостойна да живее на тази Земя… Това е още по-страшно, повярвай ми.

— Защо? — неочаквано се включва в разговора Неудачника.

— Защото това е проклятие. Правото да съдиш и заповядваш. Правото да владееш истината. Лесно е да проумееш какво представлява глупакът или звярът. Много по-трудно е с онзи, който се смята за свръхчовек. Умен, чист и непорочен. Генерали, борещи се за мир, управници, анатемосващи корупцията, извратени типове, осъждащи порнографията — господи, малко ли сме ги виждали тук? Може би над хората тегне такава прокоба? Обещават ли ти ред, очаквай хаос, пазят ли живота ти, дебне те смърт, а когато бранят морала — хората се превръщат в зверове. Достатъчно е само да кажеш — аз съм по-извисен, по-чист, по-добър — и веднага идва разплатата. Само тези, които не обещават чудеса и не се издигат на пиедестал, носят добро на света.

Усещам, че здраво ще се сдърпат. Бързо се намесвам:

— Стоп! Вики, хайде стига дискусии за доброто и злото! Така можем да изкараме и праведниците, че са убийци и крадци!

— Ти самият си крадец — отбелязва Вики.

— Аз помагам да се разпространява информацията.

— А джебчията учи хората на бдителност. Само че има ли нужда от подобни уроци многодетната майка, на която са свили портмонето със заплатата?

Имам милион възражения. Мога да обясня, че кражбата на чужди файлове не е основното в работата на дайвърите. Един хакер, без да влиза във виртуалността, може да се справи много по-успешно с тази задача. И има разлика между кражба и копиране на информацията — аз не оставям зад гърба си празни компютри. Какво го интересува човечеството кой пръв ще пусне на пазара нов вид шампоан или лекарство против настинка?

Но не искам да споря с Вики.

— Извинявай. — Тя докосва ръката ми. — Не съм права.

— Защо пък? Натри ми носа напълно заслужено…

— Извинявай… Разбираш ли, Неудачник, ние попаднахме в чисто информационен свят. Свят, в който всичко е позволено. Може да се стреля, да се развратничи, да се хулиганства. Няма подготвени закони, а най-важното — не е подготвена и човешката психика. На практика в дълбината няма наказания — дори да те отлъчат от мрежата, имаш право да влезеш под друго име. Можеш да си докараш ядове, ако крадеш информация, но и тук нормите за забрана са мизерни. Опитай да докажеш на дванайсетте съдебни заседатели, че именно мистър Джон Смит е свил новата игра от сървъра на „Microprose“ и я е предал на Ваня Петров, който пък с помощта на Ван Хо пиратски я е пуснал на пазара. Свят на недоказуеми престъпления и мнима смърт. Само болката в душите ни остава истинска — но кой ще измери болката, плъзнала се по кабелите и стиснала сърцето ти? Нищо не ни е останало, освен морала. Смешен, остарял морал. И се оказа, че е много по-удобно да си негодник или праведник, отколкото човек… просто човек, истински човек.

— А какво е това човек? — казва Неудачника. — Просто човек, истински човек?

— Бих ти обяснил — отговарям. — Ако бях Бог. Спрете се, а?

— Ама на мен наистина ми е интересно — Неудачника продължава да говори със спокоен, даже равнодушен глас, но в очите му припламва любопитство.

— Ти си човек.

— Защо?

Наистина, защо? Та нали бях готов да го нароча, че е само хитра програмка. Обърквам се, но Вики също ме гледа в очакване на отговор и аз казвам:

— Не знам. Ти не стреляш по хора в „Лабиринта“, спасяваш несъществуващо дете. Но това са пълни щуротии… Цитираш Карол в оригинал, но нали човекът не е запас от назубрени знания… Вече трето денонощие си в дълбината, и нищо — държиш се…

Вики поглежда Неудачника смаяно.

— И не е ясно как си влязъл в дълбината… само че това надали показва, че си човек, а тъкмо обратното…

Той чака търпеливо.

— Знаеш ли, това сигурно е вътре в нас — казвам неочаквано за мен самия. — Лично аз те смятам за човек… защото бих искал да ми станеш приятел.

Неудачника май се обърква.

— Тук, в дълбината, всички сме с маски. Може така да е и по-добре, по-истинско. Не знам. Когато излезеш в реалния свят, можеш да се окажеш адски неприятен тип. Но тук и сега те смятам за човек. И нямам никакви обяснения защо.

— Може би тогава е по-добре, че не мога да изляза в реалността? — пита Неудачника. Поглежда към Вики, усмихва се смутено. — Аз наистина не съм човек.

Дойдохме си на думата.

Безумие, част втора.

Вики разглежда Неудачника и се усмихва, а аз усещам хладен повей в сърцето си.

— Вики… той не лъже. Той никога не лъже — казвам аз и ставам. — Ако не иска да отговаря, просто си мълчи… — Хващам я за ръката и я дръпвам от масата. Неудачника ни наблюдава тъжно и спокойно.

— Шегуваш ли се? — Вики въпросително кимва на Неудачника.

— Не.

— Той не умее да се шегува — потвърждавам аз. — Не можеш да излезеш от дълбината, нали?

— Не мога.

— Човек ли си?

— Не.

— Тогава кой си?

Мълчание.

— Виждаш ли? — почти изкрещявам аз. — Той не отговаря!

— Преди минута ме нарече човек — казва Неудачника. — Дори допълни, че искаш да станем приятели. Истина ли беше това?

Мой ред е да си замълча.

— Ти каза, че истината е тук и сега — продължава той. — В дълбината всеки може да бъде себе си, без грим. Само душа… ако има вяра в душата.

— Да — казвам аз. — Да! Не лъжех!

— Тогава от какво си изплашен? От моето признание?

Кимвам. Вики се притиска към мен и аз усещам как потреперва.

Не очаквах, че тя чак толкова ще се уплаши.

— Защо не го каза по-рано? — изкрещявам аз.

— Казах ти достатъчно, Леонид.

В този момент Вики започва да се смее неудържимо.

— Вие сте полудели, и двамата! Не си човек, така ли? — тя се отскубва от мен, приближава се до Неудачника, хваща го за ръката. — Отговори!

— Какво влагаш в понятието човек?

— Двуного без пера!

— Не съм човек.

Кошмарът продължава. Неудачника играе своите си игри, Вики е объркана, а аз вече не знам как да разкъсам веригата от недомлъвки и загадки.

Компютърният разум е невъзможен! Рано е, прекалено е рано да се появи. Но не е по силите ми да сметна думите на Неудачника за лъжа!

Спасението идва с телефонния звън, който разкъсва тишината.

Вики се отдръпва от Неудачника, отваря вратичката на бюфета, протяга ръка. Там сред малки и големи кутии и пакети се търкаля радиотелефон.

— Да? — произнася тя, без да откъсва поглед от Неудачника.

Гласът в слушалката е силен и уверен, той достига до мен и аз веднага го разпознавам.

— Дайте ми Стрелеца.

— Кого? — много искрено се смайва Вики.

— Стрелеца. Кажете му, че Човека Без Лице иска да си поговори с него.

Правя крачка напред и вземам слушалката от ръката й.

— Казвай.

— Първо, искам да ви поздравя, Стрелец. Второ — предлагам да излезете.

— Няма начин — отговарям кратко аз.

— Стрелец, нямаме време за игрички. Аз съм пред главния вход. Но този път съм изпреварил конкурентите само с две-три минути. В Ал-Кабар са проследили маршрута ви. Излизайте.

— И какво следва?

— Вие ще получите обещаната награда, а аз — Неудачника.

Гласът в слушалката звучи силно, прекалено силно. Поглеждам към русолявия тип, който не се смята за човек. И към мръщещата се Вики.

— Мисля, че той не иска да дойде с вас — отговарям аз. — Извинявайте.

— Стрелец, имахме договор…

— Не съм обещавал да ви давам човека. От „Лабиринта“ го изведох, останалото си е наша работа.

— С много голяма тежест се нагърбваш, дайвър.

— Все някой трябва да взема решения.

— Какво пък, ти решаваш.

Гласът изчезва. А след секунда подът потреперва, подмята ни към тавана, сглобените от греди стени скърцат и се огъват. Върху мен пада картината с водопада — и ромоленето на водата до ухото ми ме кара да дойда на себе си.

Надигам се и запълзявам по надипления под. Това не е земетресение. Разрушават стените на бордея. Разбиват защитата, наивно превъзнасяна от Компютърния Маг.

Между другото, ако още не са нахлули в хижата, значи защитата не е чак толкова лоша.

— Вики!

Помагам й да се изправи. Лицето й е окървавено, единият ръкав на пуловера й е разкъсан.

— Мръсници… — шепне тя.

Само Неудачника не е паднал — той стои, долепен до стената с разперени ръце, за да запази равновесие.

— Ще изляза от сгра… — започва той, но грохотът на следващия взрив прекъсва думите му. — Това е неизбежно…

— Искаш се предадеш ли?

— Не, но…

— Тогава мирувай! — Леко разтърсвам Вики за раменете. — Има ли въже в стаята?

Тя объркано клати глава.

— Трябва ми въже!

Вики мести поглед върху прозореца. Разбрала е.

— Може да се скочи…

— Седем и половина метра, ще се пребием!

За щастие тя не обръща внимание на точната цифра, иначе щеше да вдигне скандал, на който не му е времето сега. Жените са изваяни от друга глина.

— На третия етаж… — започва тя, но в този момент вратата се отваря широко. Изтръгвам от кръста си колана, който с шумолене се превръща в бич. Но под касата не стои Човека Без Лице, нито някой негов наемник. Там се клатушка Компютърния Маг, балансирайки благодарение на крилатите си чехли. Коридорът зад гърба му е обгърнат от разноцветни блещукания, от взривове светлина и когато поглеждам към тази карнавална мъгла ми става нещо — движенията ми се забавят, губят точност…

— О, деветохиляден Warlock! — радостно изкрещява Мага при вида на бича в ръката ми. Доплува в стаята, затръшвайки вратата след себе си, и неочакваното забавяне на движенията ми преминава. — Вики, къде е Мадам?

— Аз я замествам!

— Атакуват бордейчето! — продължава да се весели Мага. — Помляха първия етаж, отиде на майната си. Включи се пречилката, но те продължават да напират.

Той долита при мен, хваща ме за ръкава и възбудено пита:

— Видя ли каква илюминация? Толкова излишна информация се бълва към модемите им, че всеки компютър би се задавил! Е, освен добрите… Та къде е Мадам, Вики?

— Ще устоим ли? — пита тя.

— Майтапиш ли се? Не. Работят много яки специалисти. Но нищо, всичко се записва, такова оплакване ще изпратим, че ще им се разкаже играта! Къде е Мадам, няма да стартирам активните системи без нейна заповед!

Тялото на Вики затрептява, разширява се в гърдите и бедрата, лицето се топи като восък. Ето как изглежда отстрани дайвър, който е изплувал от дълбината и сменя тялото си…

— Стартирай всичко, което имаме — командва Мадам.

— Ох! Леле! — Мага широко разтваря очи в изблик на театрално учудване. Интересно дали може да спре да маниерничи? — Знаех си, знаех си аз!

Впрочем, ръцете му не играят театър — те изваждат от джоба малък пулт и започват да набират някакви команди.

— Само че все едно няма да устоим, Мадам Вики!

— Трябва да се измъкнем, Маг!

— Мадам! — Мага притиска ръка към сърцето си. — Аз не мога да помогна ей така, отведнъж. Тук трябва дайвър!

— Дайвърите нямат нищо общо — аз махвам с ръка към прозореца. — Трябва ни въже!

— За да се обесите? — кикоти се Мага. Свива крака, пада на пода и понечва да свали чехлите си, без да спира да бърбори: — На третия етаж, егати майтапа, оня тъпанар, дето си пада по шведските тройки, оня де, дето си трае кой е, така се уплаши, че скочи от прозореца! Цопна в басейна, започна да се дави и да крещи, че не можел да плува и че бил депутат от Държавната дума, та трябвало да го спасяват…

Той ми мята чехлите си.

— Дръж! Няма ограничение на мощността, и тримата ще се спуснете. Мадам, а ти защо не ми каза, че Вики е твоя маска, знаеш, че не съм клюкар, щях да си трая!

Обувам чехлите. Крилцата възбудено потрепват и ме удрят през пръстите. Смешно е: за Мага Вики е маска на Мадам, за мен е тъкмо обратното.

— Леле, какви скандали ще има сега! А ти пък кой си, приятел?

Неудачника не отговаря. Може би и той се е шашнал като мен? Компютърния Маг прилича на многофункционална операционна система, която едновременно върши и палячовщини, и сериозна работа.

Аз не мога така.

— Благодаря — казвам аз и се опитвам да се изправя. Мага ме хваща за лакътя, придържа ме докато балансирам във въздуха, за да свикна. Усещането е направо шантаво, не е като да се придвижваш във въздуха с реактивната раница, която се използва на някои нива на „Лабиринта“.

— Като по стъпала — шепне Мага. — Сякаш вървиш нагоре-надолу по стълби.

— С колко време разполагаме, Маг? — Мадам делово оглежда хижата, слага на рамо чантичката на Вики, после започва да вади от шкафа кутии и пакети и със замах на баскетболистка ги хвърля през прозореца. Съмнявам се, че ще имаме време да ги съберем, но не споря.

— Само за прощална целувчица!

— Тогава ще я отложим за следващата ни среща. Маг, моля те, задръж ги колкото можеш. Забаламосай ги с приказки или нещо подобно!

— Ще опитам — неочаквано се притеснява Мага. — Ама… не знам, не умея…

— Вики, върни се в предишното си тяло — помолвам аз, като оглеждам мощните габарити на Мадам. Отивам при Неудачника — той все още е прилепен към стената.

— Все едно ми е кой си. Човек или програма. Приемам и едното, и другото!

Той мълчаливо ме гледа в очите.

— Не искам да те давам на тези изроди. Ще се опитам да те спася. Вярваш ли ми?

Неудачника мълчи.

— Все така искам да съм ти приятел — казвам аз. — Който и да си.

Той прави крачка към мен. Допълвам:

— Моля те… нека лишим тези мръсници от удоволствието да ни хванат.

Изглежда съм казал не каквото трябва.

— Добро — въпреки злото? — интересува се Неудачника.

— А как иначе? — неочаквано се намесва в разговора Мага. Той се е пльоснал в креслото с кръстосани крака и е станал неочаквано сериозен. — Ако няма някаква начална точка — всичко губи смисъла си.

Неудачника млъква и послушно отива с мен при прозореца. Вики — не Мадам, а именно Вики — вече се е качила на перваза и с особен израз на лицето гледа надолу.

— Да не те е страх от височината? — питам я със закъснение.

— Не се бавете, става ли? — крещи зад гърба ни Мага. Хвърлям поглед към него — пръстите му удрят по пулта и зад стената долита рев, сякаш там се засилва преди излитане „Боинг“. Ревът почти заглушава нечий вик. По дървената врата пробягват огнени езици.

— Ами ти, Маг?

Компютърният Маг се усмихва и изважда от джоба си някакво подобие на кокоше яйце.

— Аз имам това.

— Какво по-точно?

— Ще видите — обещава Мага.

Вики и Неудачника увисват на раменете ми толкова синхронно, че няма нужда от команди. Прекрачвам перваза и стъпвам върху въздуха.

Въздухът държи.

Вятърът ме удря в хълбока, реката шуми на стотина метра под мен. Вие ми се свят. Трябва да изляза, да се измъкна от дълбината.

Само че… не искам да видя лицето на Вики като квадратчета от разноцветни пиксели.

Първоначално възнамерявах да се спусна по склона, но сега разбирам, че е безсмислено. Пътечката е затрупана с морени… проклет земетръс!

Вървя напред и надолу. Над склона, над отвесната скала, над ревящата планинска река — към противоположния склон, гъсто обрасъл със зеленина.

— Даже със самолет ме е страх да летя… — шепне Вики. С мъка откъсвам поглед от ширналата се долу бездна и я поглеждам.

— Дръж се, миличко…

— Ти… изплува ли?

— Не!

Тя затваря очи за миг, после рязко вдига глава:

— Льоня, изплувай! Не се мъчи!

Аха. Ще има да чакаш.

Аз съм направен от друга глина!

— Успех, момчета! — крещи след нас Мага. Сигурно се е показал от прозореца.

— Момчета… — възмутено шепне Вики. — Всички мъже сте еднакви!

— А на тебе, Викче, хиляда и половина целувки! — продължава Мага.

Сега се радвам на бъбривостта му.

Остават ми още стотина метра.

Хвърлям поглед наляво — лицето на Неудачника е абсолютно спокойно. Гледа пропастта под нас с детско любопитство. Ето кой трябваше да обуе крилатите чехли.

Не знам защо Вики се самоподценяваше, когато възхваляваше Сигсгорд. Нейното пространство с нищо не отстъпва на неговото.

Може би дори е по-истинско.

В лицето ме удрят борови клони, пред очите ми прелита светлолилава шишарка. Колкото и да е странно, сега съм сигурен, че има такива.

Обикалям по спирала бора, като се спускам все по-ниско и по-ниско. Скалата, на която е кацнала малката хижа, остава от другата страна на пропастта. Мага вече го няма на прозореца.

— Льонка… — шепне Вики, когато до земята остава към метър и половина, и разперва ръце. Не биваше до го прави. Тя успява да скочи нормално, обаче ние с Неудачника изпадаме в неприятно положение. Килвам се наляво, чехлите трескаво ритат въздуха, но не могат да ни удържат.

Падаме един върху друг.

Не бяха ли прекалено много паданията днес? Още повече, че съм с китайския костюм, с неговите слаби ограничения на силата на ударите?

Смъквам чехлите, увиснали пред мен, надигам се, жадно вдишвам въздух и потривам натъртения си хълбок. Неудачника със стон се изправя в клекнало положение.

Вики ни гледа смутено.

— Боли ли ви, момчета?

— Не, всичко е наред! — измърморвам аз и помагам на Неудачника да се изправи. Над нас има гъста зелена завеса, на пет метра от пропастта сме. Бученето на водата заглушава шумоленето на окапалите иглички под краката ни. Колко е приятно да стъпиш на твърдата земя.

— Льоня…

— Да потегляме — прекъсвам я рязко. В края на краищата, много добре знам какво е страх от високото. Нали и аз не успях да премина по моста на Ал-Кабар в дълбината.

Измъкнахме се от бордея, което е най-важното. Вече не сме в пространството, атакувано от хората на Човека Без Лице. Заобикалят ни планините, създадени от Вики за лично ползване. Планините, където никога не е имало хора. Пространство в пространството, скрит свят, живеещ по свои закони. Единствената врата към него е хижата на склона…

От прозореца на хижата изригва гъст оранжево-черен пламък и дървените стени моментално лумват, обзети от опустошителен огън.

„Ще видите“ — каза Мага. И е прав, трудно е да не се види как действа файлът-бомба. Единственият проход до нормалната дълбина догаря пред очите ни.

— Надявам се, че ти си там… Човеко Без Лице — казвам аз.

— Какво ти беше обещал в замяна за Неудачника? — пита Вики.

Хвърлям кос поглед към обекта на пропадналата сделка и признавам:

— Медала за Всепозволеност.

— Какво?

— Наистина ли не си чувала за него? Дибенко е получил същия за това, че е създал дълбината. Право на всякакви действия във виртуалния свят.

Вики се усмихва.

— Това струва повече от парите — казвам аз. — Това е индулгенция за всички грехове…

— Излъгали са те, Льоня.

— Защо?

— Медалът за Всепозволеност е уникален тъкмо защото съществува в един-единствен екземпляр. Всяко създадено копие автоматично се смята за фалшификат и се унищожава. Знам го, защото… познавах един образ, който се опитваше да го изкопира.

Най-смешното е, че не изпитвам и грам учудване. Намигам на Неудачника и казвам:

— Ти наистина си важна птица. Щом дори Димка Дибенко е готов да даде за кожата ти най-ценното си съкровище.

Неудачника поклаща глава.

— Не, аз съм още по-важен.