Лабиринтът на отраженията

От изхвърлените през прозореца продукти сякаш напук на законите на физиката са се запазили цели-целенички само стъкленият буркан със сладко и хартиеният плик с крекери. Всичко останало е цопнало в пропастта или се е размазало върху камънаците. Според мен все едно е безсмислено да се запасяваме с храна, но въпреки това взехме буркана.

Сигурно е израз на инерцията на съзнанието. За паническата лакомия на разума, озовал се сред дивата природа.

— Имаш ли някакъв план? — питам Вики.

— Защо питаш мен? Нали ти предложи да избягаме през прозореца — справедливо възразява тя.

— Нямаше друг изход.

— Имаше. Нали си дайвър?

Кимвам към Неудачника.

— А той какъв е?

Само един час беше достатъчен, за да се умори Вики от този въпрос. Сядаме на меката морава, в сянката на дърветата. Над останките на хижата продължава да се вие бял дим.

Мълчаливо наблюдаваме Неудачника — той броди по склона, докосва боровете, събира от земята някакви иглички и камъчета. Градско чедо, което за пръв път се е озовало сред природата. Заточеник, офейкал от подземията на замъка Иф.

— Леонид, аз май прекалено се увлякох, когато ти разправях за компютърното съзнание — започва Вики. — Та така — той е човек. Обикновен човек, който те води за носа.

— От три денонощия е в дълбината.

— Стимулатори. Или също е дайвър.

— Не се проследява каналът му за връзка.

— Добра маскировка.

— Преследват го две големи фирми и Дибенко.

— Навсякъде е пълно с глупаци.

Прекрасно нещо е бръсначът на Окам. Отрязва до корен всичката мистика. До кожа.

— Вики, ти си психолог… има ли тестове за разкриване на хора?

Тя тихо се засмива.

— Не, разбира се. Досега не е имало нужда от тях.

— Срещал съм в някаква фантастична книга начин за проверка…

— И вярваш, че една схема, измислена от писател на чаша кафе, може да работи реално?

— Все пак трябва да се опита — упорствам аз. — Нали има институти, занимаващи се с проблемите на изкуствения интелект? Би трябвало да съществуват разработки по въпроса. Има фенове, които измислят абстрактни тестове… за бъдещи нужди. Ще изляза от дълбината и ще пообиколя Интернет.

— А как ще се върнеш? Вече няма вход за това пространство. — Вики горчиво се засмива. — Страхувам се, че то е загубено изобщо, завинаги. Превърнало се е в затворена система, която ще живее на компютъра сама за себе си.

— Някой добър хакер ще пробие проход.

— Това вече ще е друг свят. Планините ще се съпротивляват до последно. Проникне ли някой тук, те губят свободата си.

Разбирам я, и то чудесно, но мразя подобен предвидлив песимизъм.

— Ще нарисуваш нови планини.

Вики не се обижда.

— Следващия път ще измисля море. Море, небе и острови.

— И не забравяй за резервния изход.

— Пространствата живеят по свои закони… — Вики става. — Може и да има изход, Льоня. Когато създавах тези планини, програмата търсеше други ландшафти, на всички достъпни сървъри. Крадях отвсякъде по парченце… — тя смутено се усмихва. — И оставях пролуки. Съвсем малки. Намерим ли една от тях, ще можем да излезем.

— Това звучи по-добре.

В най-краен случай имам „Warlock“-а. Но е рисковано да го използвам — враговете ще открият следите на вируса.

— Трябва да се махаме оттук — решава Вики. — До здрачаване остават около пет часа. Ако нападателите успеят да възстановят хижата, по-добре е да сме колкото се може по-далеч от нея.

1

Спираме едва когато слънцето изчезва зад планинските зъбери и оранжевият отблясък върху облаците угасва. Изминали сме към десет километра и това е много, страшно много път. А нощем из планините бродят единствено самоубийците.

Изразходваме последния четвърт час за събиране на нападали клони. За щастие ги има в изобилие, защото сме на границата между гората и алпийските ливади. Заедно с Неудачника довличаме повалено от вятъра борче и аз си одрасквам ръцете, докато отчупвам клоните и майсторя от тях пирамидка за лагерен огън.

— Достатъчно, момчета — решава Вики. Пали цигара, после бързо и сръчно запалва и огъня.

Вечерята е символична — малиново сладко и сухи бисквити. На Неудачника му е все едно — той дъвче с апетита на електрическа месомелачка. На мен всяка хапка ми присяда. Яде ми се пържола с пикантен сос и зелен грах, пие ми се студена бира. А всичко е на две крачки оттук! Просто трябва да изляза от дълбината, да вляза отново в нея, да се отбия в „Стария хакер“ или „Трите прасенца“…

Погледите ни с Вики неволно се срещат.

Не знам дали си мечтае за свинско с бира или за пъстърва с бяло вино. Но сто на сто не е закопняла за бисквити със сладко. И двамата не ставаме нито за Карлсон, нито за Лошото Момче.

— Вкусно ли е, Неудачник? — интересува се Вики.

— Ъхъ.

— А какво ядеш обикновено?

— Всякакви гадости.

Търпението й секва внезапно.

— Чуй ме, момче…

Неудачника отдръпва ръка от бисквитите и въпросително поглежда Вики. Ние сме от едната страна на огъня, той от другата. Противостоене.

— Имаме проблем — започва Вики. — И този проблем си ти. Може би не разбираш напълно възникналата ситуация… затова ще се опитам да я конкретизирам. Ако сбъркам някъде, поправи ме, става ли?

Неудачника кимва. Притискаш ли един човек, най-важното е да му дадеш възможност да възразява. Или поне да се престориш, че му я даваш…

— Ти се озова в „Лабиринта“ и не можеше да излезеш самостоятелно. Нали така? Леонид изразходва голямо количество време и пари, за да те измъкне. И го направи. Нали така?

Не е съвсем така — нали тези от „Лабиринта“ първо ми плащаха за тая работа… Но си замълчавам, а Неудачника послушно кимва.

— Льоня те спаси, доведе те при мен. Щеше да получи награда, и то много голяма, ако те беше предал, но той не го стори. В резултат на това са го обявили за престъпник, търсят го из цялата мрежа. Така ли е? После сринаха заведението ми, докато се опитваха да те изловят. Не е трудно да се възстановят програмите, обаче „Забавленията“ изгубиха завинаги реномето си. Ще ми се наложи да започвам всичко от нулата.

— Много съжалявам… — тихо казва Неудачника. — Аз… изобщо не съм смятал да ви създавам подобни проблеми…

— Чакай малко. Сега продължаваме да сме бегълци. Ако още не си загрял, ще ти обясня — от това пространство е невъзможно да се излезе по нормалния начин. Може да има изходи. Но не се знае дали ще ги намерим в близките години. Ние с Льоня сме дайвъри. Способни сме всеки момент да излезем оттук. Но вече няма да можем да се върнем обратно и ти ще останеш сам. Вероятно завинаги. Ето това е положението… от морално-етична гледна точка.

— Много съжалявам — повтаря Неудачника.

— Сега да поговорим ли за теб? Все пак ти си причината за всичко, което се случи.

Неудачника настръхва, но продължава да мълчи.

— Ти или си човек, или си рожба на компютърен разум. Но второто е твърде съмнително. Ако си човек, вероятно можеш самостоятелно да излизаш и да влизаш в дълбината. Като дайвърите, даже си по-печен. Така ли е? Иначе нямаше да си такъв свежар след четири денонощия престой във виртуалността. Можеш ли да ми възразиш?

Тишина.

— Момче, аз допускам такава възможност — казва Вики. — В края на краищата, цялата маса сиво вещество е далеч по-голяма загадка от грамовете силиций в някаква микросхема. Мога да си представя човек, който е способен да влиза във виртуалността, без да използва шлемове, модеми, дийп-програма… и дори си представям възторга му… донякъде и шока от това събитие. Защо пък да не баламосаш околните, да не се заобиколиш с тайнственост? Всичко е напълно обяснимо… Но разбери, сега вече не се шегуваш с нас, а ни караш да страдаме. С всяка измината минута затрудняваш разрешаването на конфликта. Разбери, ние не можем да се занимаваме с теб постоянно!

— Аз… се изморих… просто се изморих… — Неудачника ме поглежда, сякаш очаква подкрепа.

А, не е познал.

— И последно — как да се оправи положението — отсича Вики. — Да продължаваме в този дух е нелепо. Проточването на конфликта няма да ни доведе до нищо добро. Ако не искаш да се разкриваш, не ни доверяваш или не искаш да разваляш една красива легенда кажи ни, и ще си отидем. После чайниците ще има да съчиняват приказки за изгубилия се в дълбината… Ако според теб заслужаваме доверие, тогава ни обясни — кой си и защо си започнал всичко това. Имаш два изхода — и това не е никак малко.

Тя млъква и аз крадешком взимам нейната длан в своята, за да й стисна ръка. Никога не би ми достигнала твърдост да доведа ситуацията до такава яснота, до положението „или-или“.

— Аз… — Неудачника млъква, загледан в огъня. Съчките тихо пращят, към тъмното небе подскачат искри. — Аз съм виновен. Уморих се, уморих се от тишината… Не биваше да постъпвам така…

— За какво говориш? — пита Вики. Навярно прекалено рязко. Но Неудачника сега е объркан и деморализиран.

— Прекалено тихо… — измърморва той. — Това никога не можеш да го разбереш преди да го изпиташ. Звуците станаха мъртви, цветовете избеляха. Секундите станаха като векове. Милиарди векове. Предупреждаваха ме, но не вярвах.

Той поема дъх и протяга длан към огъня. Пламъците докосват пръстите му.

— Нищо — нито болка, нито радост. Велика тишина. Навсякъде. Вечното Нищо. А Нищото няма граници. Аз… не издържах…

Дланта му нежно гали пламъка.

— Не мога да ви обясня нищо. Вървете си.

Поглеждам Вики — сега ще му разкаже играта. Но в очите й има само отблясък от огъня, черна нощ и червен пламък. Докоснала я е Тишината, за която говори Неудачника. Както и мен първия път.

Ставам и издърпвам Неудачника встрани от огъня. Самовнушението е могъщо нещо. Ако се изгориш в дълбината, очаквай истински мехури по кожата. Карам го да клекне над ручейчето и да потопи ръка в студената вода.

— Значи така — решавам аз. — Сега ще спим. Просто ще спим, без да се баламосваме взаимно. Ние с Вики ще изплуваме, трябва да хапнем по нормалния начин. А ти… прави каквото знаеш. Утре ще решиш какво, в края на краищата, искаш.

Неудачника мълчи, плакне длан в поточето.

Отивам при Вики. Тя вече е наред, но настойчивостта й се е изпарила някъде.

— Податлива ли си на хипноза? — интересувам се аз. Тя хмъква пренебрежително. Въпросът е риторичен, след дайвърите няма такива. Щом преодоляваме дори упойващото въздействие на дийп-програмата, то с думи не могат да ни повлияят.

— Това е то — казвам аз. — Всички можем да се правим на глупаци. Ама когато трябва да потопиш събеседника си в тишината?

— И аз се уморих — шепне Вики. — Знаеш ли, след още един час ще започна да говоря с такива гатанки, че и Неудачника ще ми завиди…

— Сега лягаме да спим. После изплуваме, без да прекъсваме канала. Похапваме. У вас ще се намери ли нещо за ядене?

— Разбира се.

— Прекрасно. Ядеш и спиш. На сутринта се връщаме и решаваме всичко.

Така и правим. Карам Неудачника да ми помогне, спретваме с него три наръча клони, оставяме ги близо до огъня.

Тази постеля от хвойна се оказва толкова удобна, че едвам преборвам желанието си да се откажа от вечерята.

Дълбина… дълбина… не съм твой…

Клепачите ми тежаха като олово и с мъка ги отлепих. На екранчетата танцуваше огън, в слушалките шумоляха смърчовите клони — Вики се въртеше, за да се настани по-удобно.

— Льоня, прекъсваш ли потапянето? — попита „Windows-Home“.

— Не.

Свалих шлема, погледнах часовника.

Късна вечер. Но не чак толкова, че да ти е неудобно да се отбиеш при съседите. Бирата мъничко ще почака.

Измъкнах кабела на виртуалния костюм, успокоих уплашения компютър и се огледах в огледалото.

Клоун. С щепсел на колана. Дали да не стреснем някоя бабка?

Трикото се търкаляше в легена за пране. Нахлузих го върху виртуалния костюм, навих кабела и го пъхнах под колана, облякох отгоре якето. Не изглеждам зле, направо съм готин, е, леко съм подпухнал…

На стълбите на входа тихо подрънква китара. Погледнах през шпионката и една по една отключих бравите.

Компанията на тийнейджърите се е разположила на площадката между етажите. Единият тормози струните и тихо пее:

— Самотна птица, ти летиш високо…

При вида ми пуберите кой знае защо се смутиха. Само съседът ми от горния етаж бързо попита.

— Льоня, да ви се намира някоя цигара?

Поклатих глава. Забелязах, че младокът поглежда накриво издутината на хълбока ми. Досущ като от пакет цигари. Едва ли се досеща, че някои живеят с розетка на колана.

След като позвъних на съседната врата, търпеливо изчаках приближаването на тътрещите се крачки и подозрителното: „Кой е там?“. Бабката няма доверие нито на шпионката, нито на собствените си очи.

— Людмила Борисовна, извинете, за бога — казах на вратата. — Може ли да позвъня от вас? Повреди ми се телефонът.

След минутно колебание допотопните брави се разщракаха.

Промъкнах се през тесния процеп и вратата незабавно се затръшна.

— Младежта пак ли е на седянка? — поинтересува се Людмила Борисовна. Вече е прехвърлила седемдесетте и не рискува да влиза в пререкания с невръстни хулигани.

— Да.

— Поне ти ги засрами, Льоня. Че няма мира от тях!

В апартамента не достига шумът от стълбището, вратата е масивна, но аз не споря:

— Непременно ще го сторя, Людмила Борисовна.

— А защо ти се повреди телефонът? Не си платил навреме и са ти го спрели?

Кимнах покорно, възхитен от нейната досетливост.

— Обичаш да си бъбриш по телефона — мърмори бабката. Навремето бяхме дуплекси, но разбира се, направо не се живееше. Платих за обособяването на номерата, които станаха директни, освен това я субсидирах, защото предишният телефон й излизаше малко по-евтино. Сигурно ме сметна за малоумен.

Обаче за сметка на това ни се оправиха отношенията.

— Хайде, звъни, че става късно… — Людмила Борисовна кимна към телефона. Явно няма никакво намерение да се отдалечи.

Любопитството не е порок…

Набрах номера на Маниака, като гледах да не обръщам внимание на мръсната телефонна шайба и лепкавата слушалка.

— Ало?

— Добър вечер, Шура.

— Аха… — с доволен глас произнесе Маниака. — Появи се… престъпникът.

— Шура, те…

— Добре, ясно ми е. Имам си лиценз за производство на локални вируси, тука няма за какво да се хванат.

— Регистрирал ли си „Warlock“-а?

— Разбира се. При самия Лозински. Всички сорсове отговарят на Московската Конвенция, така че ония да се ритнат отзад.

Постепенно се успокоявам. Ако вирусът не беше регистриран при някой от създателите на антивирусни програми, Маниака щеше да си има големи ядове. Разбира се, могат да ме обвинят за непредпазливо използване на оръжие, за нанасяне на щети… но за целта първо трябва да ме издирят.

— Питаха ли те кой е купил вируса?

— То се знае. Дадох им твоя адрес. Оня, дето е пълно менте.

Още преди две години, когато започнах да балансирам на ръба на закона, някой от дайвърите ме посъветва да си купя два-три адреса и никога да не ги използвам. Тези мъртви души опираха пешкира заради всички вируси, с които се сдобивах от Маниака.

— Казах им, че си се ръснал за вируса хилядарка в зелено — продължава Шурка.

— Знаеш ли, ще е редно аз да…

— Споко. Вече имам пет поръчки за закупуването на „Warlock“ на тази цена — Маниака доволно се изкикоти. — Супер яко! За такава реклама съм готов да черпя Джордан с бира. Целият Дийптаун е бръмнал!

— А не са ли забранили продажбите?

— Засега не. Ровят се в сорса. По-добре кажи къде беше преди час — час и половина.

— Ами… както обикновено.

Людмила Борисовна се поизкашля. Любопитството й се бори със старческата стиснатост. Заплащането на импулси е най-големият враг на компютърджиите и бъбривците.

— Ясно, в дълбината. А аз идвах. Исках да пием по бира.

Маниака изведнъж започва да се колебае.

— Ти… я погледни пред вратата.

— Защо?

— Звъннах на звънеца, слязох, поседях долу на пейката, пийнах бира. Пак се качих и звъннах. После оставих пред вратата ти две бутилки „Холстен“. Светло. Погледни, още ли са там?

Издадох звук, подобен на скърцане на стар грамофон.

— Шура, да не би от сутринта да са въвели комунизма? Какво ти става?

— Погледни, може и да са там… — измънка Маниака.

— Не, не са там! Звъня от съседите.

— Ами… майната им — каза Шурка.

Все пак понякога разумът ми е пас, когато общувам с истински компютърджии. Може би Маниака е объркал реалния свят с дълбината, където цената на бирата е съвсем символична?

— Това ако го разкажа, няма да ми повярват…

— Е, тия, които са изпили бирата, ще ти повярват — мрачно отбеляза Маниака.

— Намини утре към десет — помолих аз. — Трябва да си поговорим за това-онова.

— Само да не забравиш да изплуваш. Ще намина.

— До скоро, Шурка.

Затворих телефона и засрамено погледнах Людмила Борисовна.

— Извинявайте, май прекалих.

— Няма нищо — махна с ръка тя. — Бизнес, аз ли не ги разбирам тия работи? А какво продаваш?

— Бира — изръсих първото, което ми дойде на ум.

— Обичах да си пийвам бира навремето. Но сега, при тая мизерна пенсия…

— Людмила Борисовна, хайде да ви почерпя, а? — предложих радостно аз. — Тъкмо в момента имам мостри у дома!

Това е идеалният изход от ситуацията. Иначе бабката задължително ще ми се натресе и ще звъни от моя телефон… за да компенсира щетите. А в апартамента ми не е препоръчително да влизат хора със слаби нерви.

— Може би само една бутилчица… — оживи се домакинята.

Когато минах покрай площадката с бутилката „Ораниенбаум“, младото поколение ме изпроводи с хищни погледи. Какво да се прави, като две бутилки слаба бира са несериозна работа за четирима яки хаймани.

10

В снежните недра на хладилната камера намерих вкочанен кренвирш. От консервите е останала само кутията цаца, купена или в период на пълно безпаричие, или от носталгични подбуди.

Умирах за сън, но все пак затоплих нещастния кренвирш, взех ножа за консерви, сложих на масата две бутилки пилзенско „Уъркуел“. Вечеря на свещи — именно запалени свещи трепкат върху монитора на компютъра. Включил се е скрийнсейвърът — пазителят на екрана. Пращенето на огъня, което долиташе от слушалките на шлема, беше съвсем на място.

Я да върви по дяволите тая дълбина! Заедно с Неудачника! Сега, в реалния свят, всичко ми изглеждаше като пиеса на абсурда. Ако утре сутринта Неудачника не изплюе камъчето — излизаме с Вики от пространството на планините. Завинаги. Нека да разказва небивалиците си на скалите и на боровете — те ще ги оценят по достойнство.

Отпих от студената бира и изстенах от удоволствие. Залових се с отварянето на консервата. Внимателно срязах капака, повдигнах го с вилицата…

И едва не паднах от стола.

От отворената консерва ме гледаха с укор стотина рибешки глави.

Някъде във виртуалността подобна шега не би ме изненадала. Но виж, в истинския свят…

Разрових залетите с доматен сос глави в търсене на поне една цяла риба. Нищо. Майсторска работа, няма що. Представих си консервния завод… такава една плаваща канара… дали пък не обработват цацата на брега? Конвейера с долнокачествената продукция. Оглупелите от вонята на риба и от монотонната работа момичета край поточната линия. Ето едното взима от лентата празна кутия и здраво я натъпква с рибени глави. Майтап.

Наистина се засмях и с тръпка на отвращение захлупих кутията. Нямаше какво да вечерям, но не ме беше яд на работничката. Напротив. Всичко се оказа съвсем уместно.

Надигнах бутилката и на екс опустоших първия „Уъркуел“.

Приискаха ти се чудеса, а, дайвър? Машинен разум и хора, самостоятелно влизащи във виртуалното пространство.

Съвземи се, дайвър! Ето ги достъпните за съвременния свят чудеса! Откраднатата бира, главите на цацата с пълнеж от очи, задухът и мръсотията в апартамента на бабката, малолетните хулиганчета на стълбището, отегчително капещият кран на кухненската чешма.

Животът е това. Колкото и да е глупав и скучен. А там, в шлема, е създадената от машините и подсъзнанието приказка. Нашият електронен ескейпизъм.

Отворих втората бира, взех консервата, излязох на балкона и изтръсках главите от цаца в посърналата градинка. Скитащите котки ги чака пир тази нощ.

— Неетично е! — смъмрих се сам. В мозъка ми е загнездено също толкова здраво, колкото във Викината програма, желязното правило, че боклукът не бива да се изхвърля през прозореца.

Но за разлика от машините, ние можем да плюем на забраните. От балкона.

Без да изпускам бутилката с остатъка от бирата, отидох в тоалетната. Разкопчах гащеризона и погледнах бутилката. Вече не ми се пиеше.

— За какво е този дълъг и уморителен процес? — попитах риторично и излях остатъка от бирата в клозетната чиния.

Дотътрих се до леглото, изгасих лампата. Докога ще спя, превит над бюрото, с електронна тенджера на главата? Беше тихо, много тихо. И хлапаците на площадката се бяха уморили да мъчат китарата.

Само компютърът бръмчеше равномерно и свещите върху екрана трептяха.

Преобърнах се и забих лице във възглавницата. Но сънят беше отстъпил. Там, в дълбината, лежи неподвижното мъртво тяло на Стрелеца. Дали му липсвам? В това има нещо, съвсем мъничка частица предателство.

— За последен път! — изстенах аз и се надигнах. Нахлузих шлема, включих кабела на костюма в порта. Сложих ръце върху клавиатурата.

deep

[Enter]

В съня си се притискам към Вики и тя промърморва нещо, като се обръща на другата страна. Колкото и да е тих гласът й, все пак се събуждам.

Значи тя също спи в дълбината.

Огънят вече догаря. Сигурно наближава утрото, но тъмнината засега не е отстъпила. Блещукат само червените отблясъци на гаснещия огън. Неудачника лежи встрани неподвижно като чувал. Ами ако взема да те сритам, приятелче? Дали си тук, с нас, или си излязъл от дълбината и сладко си отспиваш в топлото и меко легълце?

Гледам в небето, в черния искрящ кристал. Как го бях казал на Вики? „Откраднаха ни небето.“…

Да, откраднаха го. И колкото повече хора дойдат тук, толкова по-далечни ще станат звездите.

Между другото, проблемът не е само в звездите. Винаги ще ги има онези, на които е недостъпен този свят. Обърканите юноши, които не могат да си намерят работа, момичетата от консервните заводи… В началото — подреждане на рибешки глави в кутията. Шега или безмълвен вик, протест. В началото са рибешките глави. Чак след това ще се търколят от раменете и човешките.

Чака ли ни ново пришествие на лудитите10? Бунт против машините, които стават все по-чужди и плашещи за еснафите? Или все пак ще се намери изход?

Обръщам се, вглеждам се в Неудачника. Ако ти си разумът от мрежата или си човекът, покорил виртуалността, тогава ти можеш да станеш този изход. Пробив в бариерата, излаз от задънената улица. И Дибенко, ако Човека Без Лице е наистина той, добре разбира това.

Струва ли си да си играем на благородство, укривайки Неудачника?

Ами ако той е спасението, сливането на световете?

Аз не знам. Аз съм най-обикновен човек, по случайност надарен с глупава устойчивост към дийп-програмата. Благодарение на това припечелвам за моето си парче хляб, а понякога и за сандвич, богато намазан с масло и черен хайвер. Но не аз съм този, който ще спаси света и ще реши кое е добро и кое е зло за него.

Нямам нищо, освен този смешен старовремски морал, който будеше такива емоции у Вики. А моралът е хитро нещо, никога не дава отговори, тъкмо обратното — пречи те да бъдат намерени.

По-лесно е да си праведник или подлец, отколкото човек.

Все повече се изпълвам с горчивина и погнуса. Може би така се чувства спортистът от затънтената провинция, когато го включат в олимпийския отбор и му наредят да се пребори с шампионите. Не е за мен тази съдба…

И в този момент в небето се ражда някакъв звук.

Отново се обръщам по гръб, вглеждам се в черния кристал. А той се е пропукал — тъмносиня ивица пресича целия небосклон. Ослепителната стрела лети право надолу.

— Какво е това, Льоня?

Вики вече е седнала, отмята кичурите коса от лицето си. Кога се е събудила?

Или кога аз съм заспал?

Какво е това наоколо — сън или действителност?

— Метеорит — отговарям аз.

Небесносинята стрела пада все по-надолу, тънката мелодична нота е нейният шлейф, пламтящата капка в края е нейното острие.

— Падаща звезда — съвсем сериозно казва Вики и аз разбирам, че все пак спя.

А Неудачника не помръдва.

Пукнатината пресича от край до край небосклона и се забожда в земята. Небесносинята ивица угасва — небето умее да лекува раните си. Само там, където звездата е докоснала планините, лумва блед огън.

— Обеща, че ще намерим звезда — казва Вики.

Насън всичко е лесно. Ставам, подавам й ръка. Прекрачваме през Неудачника и се спускаме по склона. Всичко е объркано, към звездите се върви нагоре, но със сънищата не се спори.

Небесносиният пламък блести ярко сред тревата, без да изгаря и без да образува сенки. Звездата е паднала в долчинката между два хълма. Малко по-нататък има струпване на скали, напълно необичайно за това място, сякаш изтръгнато от друг свят. Поради някаква причина това е страшно важно, но в момента ние гледаме само звездата.

Чист пламък, пухкаво огнено кълбо, толкова мъничко, че се побира в дланите ти.

Протягам ръце, докосвам звездата и усещам топлина. Нежна, сякаш сгрявам дланите си на пролетно слънце.

— Сега вече знам какво са звездите — казва Вики. — Отломки от дневното небе.

Понечвам да вдигна звездата, но Вики ме спира.

— Не бива. Тя и бездруго е уморена.

— От какво?

— От самотата, от тишината…

— Но сега ние сме при нея.

— Все още не сме. Извървели сме своята пътека, но това е само половината от пътя. Нека първо повярва в нас.

Свивам рамене, аз не умея да споря с Вики. Искам да й се усмихна, но вече я няма при мен. Останал е само гласът й.

— Льоня, събуди се!

Що за глупости, защо…

— Льоня, Неудачника е изчезнал!

Отварям очи.

Утро.

Розова светлина от изток.

Уплашеното лице на Вики.

Неудачника го няма при огъня. Сънищата мамят.

— По дяволите! — изкрещявам аз и скачам като ужилен. — Кога си е тръгнал?

Вики оправя косите си със същия жест като в съня.

— Не знам, Льоня. Току-що се събудих, а него вече го нямаше.

— Ето го и отговора — шепна аз и се оглеждам наоколо. — Ето го и отговора…

Неудачника е избягал. Офейкал е от дълбината. Значи всичко е било напразно?

Не, не всичко. Благодарение на него срещнах Вики.

— Той ни запозна — повтаря мислите ми тя. — Поне за това трябва да сме му благодарни.

Прегръщам я, заравям лице в косата й. Стоим така дълго, около нас се разгаря изгревът, снежната шапка на планинския исполин заблестява и разпорва небето. Тук няма птици, сигурно Вики е забравила да ги направи. Но планините оживяват и без тях, изпълват се с шумоленето на вятъра, листата и тревите.

— Ще направя птици за тези планини — прошепвам аз. — Ако все пак успеем отново да построим твоята хижа…

— Не искам да променям планините, те са свободни! — веднага протестира Вики.

— И птиците са свободни. Просто ще ги пусна да литнат през прозореца. И ще кажа: „Плодете се и се множете!“

Вики тихо се засмива.

— Добре. Опитай.

— Какво сложно има? — перча се аз. — Елементарна програма… Ще разуча енциклопедията на Брем, ще съставя алгоритъм на поведението. Отначало ще нарисувам различните чинки и врабци, а после каните. Биогеоценоза… нали така се казваше? Забравил съм, май това го учехме в пети клас в часовете по естествознание.

— Биолог такъв. Може би ще пуснеш на свобода и чехлите на Зуко? Льоня, хайде да изплуваме сега. И да отидем в някой ресторант. Бил ли си в „Розовия Атол“?

— Не.

— Красиво място е. Шулц и Бранд са го рисували. Каня те.

— Добре. Само че първо да потърсим…

Вики се отдръпва от мен и рязко пита:

— Кого?

— Неудачника.

— Но той е излязъл от дълбината, нима не разбираш!

— Разбирам. Но нека все пак го потърсим? Може пък да е отишъл да пишка и да се подхлъзнал в пропастта?

— Така му се пада… — мърмори Вики, но си личи, че вече се е съгласила.

Отначало вървим покрай ръба на най-близката пропаст и се вглеждаме долу в ниското. После Вики се залавя да претърсва долината отляво на поточето, а аз поемам вдясно от него. Погледът ми неволно се насочва към долчинката, където в съня си намерих звездата. Там наистина се виждат някакви скали.

Но работата преди всичко. Трябва да се убедя, че Неудачника вече не е с нас.

Даже се изкачвам малко нагоре, по нашите следи. Просто за да ми е чиста съвестта.

И в мъничката пукнатина, която с лекота бяхме прескочили в светлината на догарящия ден, откривам Неудачника.

Мълчаливо стоя над пукнатината и гледам Неудачника от издатината, която се намира на три метра над него. Минават поне две минути, преди той да разбере, че го наблюдавам, и да вдигне глава.

— Добро утро, Стрелец.

Мълча. Не са ми останали сили даже да се ядосам.

— Много лошо се вижда в тъмното — изрича Неудачника потресаващо гениална и свежа мисъл.

Не е паднал от много високо, но не му е провървяло. Даже отдалеч виждам, че десният му крак е подут и че Неудачника седи, внимавайки да не се допира до него.

Изваждам от колана си чехлите, обувам ги и слизам долу.

— Извинявай — казва Неудачника, когато го взимам на ръце и го изнасям горе.

— Защо? — питам го само.

— За да не се колебаете. Аз все едно нищо не мога да обясня.

— Ти си глупак… През нощта из планините бродят само самоубийци… или Черния Алпинист.

— Никога не съм бил на планина. А кой е този Черен Алпинист?

До мястото на бивака има още доста спускане. Успявам да му разкажа легендата за Черния Алпинист и за компанията, която мъкнела в планината вечерни рокли и смокинги. После и няколко истински истории.

Когато се доближаваме до Вики, целият ми запас от планински легенди е изчерпан. Под ледения й поглед слагам Неудачника върху разхвърляните край огъня елхови клони и казвам:

— Има ли нещо по-хубаво от разходка в планината без екипировка? Само разходка със сакат в ръце.

Много ми е интересно какво ще направи тя сега.

— Дай ми колана — командва Вики.

Дори аз не съм очаквал подобна агресивност.

— Вики, за да се употреби „Warlock“…

— По дяволите! Дайвър недоправен! Трябва ми бинт!

Никога не съм си задавал въпроса дали виртуалната дреха може да се разкъса на части. И не искам да проверявам — планинското слънце е жестоко. Затова се отказвам от мисълта да разкъсам ризата на ивици и подавам на Вики черния шал, който нося на врата си.

Тя дълго се суети около крака на Неудачника и мрачно клати глава, когато той стене при всяко леко докосване на ръката й.

— Счупване на пищяла — поставя тя диагнозата. — Изглежда няма разместване. Колкото и да е странно.

— Ти и лекар ли си?

— Не. Медицинска сестра, но със стаж. Трябва ми още бинт.

Все пак се налага да пожертвам ризата си, а това, че ще нося сакото на голо, е проява на изключително лош вкус. Фиксираме крака със самоделна шина.

— Досега нито един идиот — едва сега Вики дава воля на гнева си, — нито един кретен в света не е успявал да счупи крака си във виртуалността! Как си в реалността? А? Има ли счупване?

— Не… — мънка Неудачника.

— Е, слава богу.

Споглеждаме се. От снощното бойно настроение не е останала и следа. Едно е да изоставиш измамник във виртуалния свят, а съвсем друго — ранен в планината. И това, че планините не са истински, вече не променя нищо.

— Да отидем при онези скали — предлагам аз.

— Хайде. Аз ги сънувах.

Достатъчен ни е само поглед, повече нищо не казваме.

Няма закони за нереалността.

Насън или наяве — ние заедно сме се спускали към падналата звезда.

11

Скалите наистина не са на мястото си в тази долина. Ледникът би могъл да докара морени, но не и такива исполински канари.

— Изглежда, това наистина е изход към друго пространство — съгласява се Вики, като ме поглежда. — Не се ли умори?

Поклащам глава. В действителност ръцете ми са уморени от носенето на Неудачника. Но сега не ми е до дреболии.

— Ако на това място програмата е пробила до някой друг сървър — разсъждава Вики, — то каналът ще бъде еднопосочен. За влизане — ще влезем, но виж, да избягаме, ако се наложи…

— В краен случай имаме „Warlock“ — казвам аз. Но не долавям убеденост в гласа си. Не ми се иска отново да попадам в сините тунели. Прекалено странни са пейзажите по пътя.

— Хубаво, да потегляме тогава. Може и да няма нищо тук. — Вики с въздишка поема напред. Аз се мъкна след нея. Неудачника мълчи. Или се чувства виновен, което е добре, или не иска да пречи. Което също е добре.

Вървим по стесняващия се каньон. В един момент вдигам глава и се опитвам да определя височината на скалите. Тя явно е по-голяма, отколкото изглежда от долината.

Обнадеждаваща гледка.

Проходът е все по-тесен, двама не биха се промъкнали. Започвам да се движа странично, за да намаля риска от закачане на счупения крак на Неудачника за някоя скала. Дали пък не трябваше да обуя крилатите чехли? Но вече е късно, сега няма как да се извъртя. Отпред Вики ругае полугласно, на нея също не й е лесно. Със злорадство си мисля, че Мадам, с нейните внушителни габарити, вече щеше да е заседнала.

Става все по-студено. В скалния процеп отнякъде нахлува леден вятър. Това е хубаво, това е прекрасно!

— Льончик! — сподавено произнася Вики. — Йе?

Пред нас има светлина, препречена от силуета й. Вики се премества някъде встрани и аз излизам на нейното място. При последните крачки все пак закачам с тялото на Неудачника някакъв камък и той простенва.

Клисурата ни извежда в странна местност.

Също планини, но други. Не просто безлюдни — диви. Сякаш някога тук е имало живот… но впоследствие нещо го е убило. Цари сумрак. Сигурно все пак е ден, но небето е затулено от гъсти оловни облаци. Лениво се сипе мокър сняг. Всичко е запустяло и обзето от тиха тъга. Надолу по склона, между черните зъбери на скалите, се извива пътечка.

— Какво е това? — тихо пита Вики. — А, Льоня?

Оглеждам се. Определено сме излезли в друго пространство. И то май ми е познато.

— Елфите — казвам. — Това е някой от сървърите на ролевиците. Те играят тук.

— Като в „Лабиринта“ ли? — обажда се Неудачника.

— Не, по друг начин.

— Тук няма да оцелеем дълго — навъсено казва Вики. — Или ще замръзнем, или ще ни застреля пътьом някой елф.

— Първо ще замръзнем — казвам аз. Ризата ми отиде за превръзки, а сакото лекомислено го изхвърлих.

— Нищо, затова пък голият ти торс прави незабравимо впечатление — иронизира Вики. Тя си е добре с нейния пуловер. А и Неудачника си има маскировъчен гащеризон, който топли достатъчно.

— Поне да имаше кого да впечатлявам — казвам аз и соча с ръка. — Пред нас има пътека, Вики. Трябва да се измъкнем оттук и да търсим хора.

— Елфи.

— Хора, елфи, джуджета. Когото и да било.

Снегът е почти до колене, придвижваме се бавно. Неудачника виновно шепне:

— Все пак не разбирам…

— Знаеш ли кой е Толкин?

— Авторът на…

— Само недей да цитираш „Властелинът на пръстените“ наизуст. Та това е виртуално пространство, създадено от неговите поклонници — ролевите играчи. Те се събират тук, навличат тела на герои от книгата и разиграват разни сценки. По Толкин, или по други писатели.

— Театър — решава Неудачника.

— Ами… донякъде, да.

Неудачника млъква, напълно задоволен от обяснението. Аз съм далеч от яснота по въпроса.

Какъв е този сървър?

Какви са законите на тукашния свят?

Къде се намират легалните изходи, през които можем да измъкнем Неудачника?

Страх ме е дори да мисля по въпроса какво ще правим после.

Пътечката е добре утъпкана, сякаш наскоро по нея е марширувала цяла армия. Снегът се топи, едва докоснал земята. Сигурно се дължи на магия. Светът на ролевиците живее по свои закони, тук има магии.

— Накъде да тръгнем сега? — с тази фраза Вики ми възлага командването. Доверието е нещо много приятно… стига да мога да го оправдая. Опитвам се да си спомня картите на ролевите пространства, но веднага се отказвам от намерението си. Тях ги рисува всеки, който не го мързи.

И в този момент чувам тропот, долитащ зад най-близката скала. Полудял кон с кастанети на пищялите или пък великан с тракащи от студ челюсти.

Няма време за размисъл.

— Насам! — прошепвам аз и се шмугвам сред посърналите ели. Полагам Неудачника върху снега, като допирам показалеца си до устните: — Ш-т!

Вики и Неудачника не се виждат от пътечката. Заемам разкрачена стойка и издърпвам каиша. С шумолене „Warlock“ се разгръща в огнен бич.

Видът ми би трябвало да е достатъчно страшен. Гол до кръста мъжага с леко заснежени рамене. Моделирал съм тялото на Стрелеца жилесто и здраво, веднага се вижда, че е на могъщ боец. Пък и светещият бич в ръката… всеки трол би се изплашил.

Тропотът наближава все повече.

Кривя лицето си в кръвожадна усмивка и чакам.

Зад скалите се появява мъничка фигура, която стига едва до гърдите ми.

Ето ти великан с тракащи челюсти!

Лицето и тялото на пътника са като на дете. Само че нещо с хормоните му не е наред — голите до коленете крака са обрасли с гъста козина. Какво пък, с такива лапи е уютно да стъпваш бос и по снега. На гърдите на пътника има барабанче, по което той удря с малки палки, докато върви.

Хобит.

Това е добре.

Когато ме вижда, хобитът замръзва. Дори изпуска едната палка на снега.

— Хо-хоо! — казвам зловещо аз.

Хобитът вече не удря барабана, за сметка на това наистина започват да потропват челюстите му.

— Кой си ти? — питам аз и посягам към хобита с „Warlock“-а. Бичът започва възбудено да се изопва, налага се да го отдръпна.

— Хардинг, съ-ър! — прошепва хобитът.

— Кой? — уточнявам аз, вече с нормален глас. Но горкият хобит съвсем се е паникьосал, дори не се опитва да извади мъничкия кинжал, небрежно втъкнат зад колана му.

— Х-хардинг, любезни сър. С-сам роди Фродо, Фродо роди Холфаст, Холфаст роди Хардинг…

— Тебе, така ли?

— Мене, любезни сър!

— Напразно!

— Да, любезни сър — смирено се съгласява Хардинг.

— Не съм ти никакъв сър! — изкрещявам аз. — Още по-малко любезен! Аз съм… — Осенява ме вдъхновението и казвам — Конан! Безстрашния кимериец Конан!

Хобитът е чувал за Конан, той започва бързо да кима, без да пита по какъв начин персонажът на Хауърд е попаднал в света на Толкин. Впрочем, ролевите играчи са от хората, които се увличат, така че не си налагат дребнави ограничения. Можех да се нарека и Кашчей Безсмъртни, само дето нямам подходящото телосложение.

— Къде отиваш? — продължавам своя разпит и тръгвам да обикалям хобита. Той се върти, старае се да не ме изпуска от поглед.

— Догонвам а-армията.

— Каква пък е тази армия?

— На елфите. Отиваме да се бием с орките и джуджетата!

— Защо?

— Защото те са лоши!

Все повече и повече ми се струва, че в тялото на хобита се крие дете. Един възрастен би намерил по-сериозни аргументи, пък и би скочил да се бие.

— Армия… — казвам замислено. — А! Спомням си. Имаше такава…

Очите на хобита се изпълват с ужас. Той поглежда накриво бича, вече не се съмнява в печалната съдба, постигнала армията на елфите.

— Говори се, че вие, хобитите, сте двуутробни — съобщавам. — Вярно ли е?

Хобитът шашардисано клати глава и притиска ръка към корема си.

— Има ли кльопачка?

Храбрият Хардинг ми предава раницата си. Намирам в нея две-три питки, пълна манерка, парче сушено месо и омеквам.

— Предвидлив си, хобите… А това пък какво е?

От дъното на раницата изваждам „Снийкърс“.

Хобитът незабавно се разревава. Да. Със сигурност е дечко.

Късам със зъби обвивката на шоколадчето, късам половината, протягам на хобита остатъка. Той престава да плаче.

— Как мислиш, ще разбиете ли джуджетата? — питам аз. Не е хубаво да го ограбя и после просто да го пусна. Защо да не поговорим?

— Ще ги смажем! — кимва хобитът. — Те правят стрелите си от тис, а стрелите от тис не са хубави. И се строяват в хирдове11, а това не е хубаво построяване.

Нямам ни най-малко желание да вниквам в детайлите на разногласията между джуджетата и елфите.

— Далече ли е градът?

— Лориен е на пет мили…

Нещо не е съвсем наред с географията тук… Но нищо, няма значение. Да можех само да науча кое е името на сървъра…

— А кой управлява тази страна?

— Светлият елф Леголас!

Добре. Информацията е достатъчна.

— Тръгвай — казвам аз и мятам на рамо раницата на хобита.

Хардинг не протестира против грабежа. Нещо повече, пита плахо:

— Може ли да вървя с вас, Конан? Джуджетата и без мен ще ги разбият.

Само това ми липсваше. Отново надявам мутрата на звяр и шепна:

— А ти знаеш ли, че хобитът е не само скъпа кожа? Това са и трийсет-четирийсет килограма вкусно и лесносмилаемо месо!

Книгите не лъжат, хобитите наистина умеят да тичат бързо. Само косматите му пети се мяркат в далечината сред снежния прах.

Връщам се при Вики и Неудачника в най-добро разположение на духа. Те са чули разговора, не се налага да го преразказвам.

— Ето ти храна. — Връчвам раницата на Неудачника. — Сега ще ти направим леговище и ще излезем от дълбината. Ще се върнем по честния начин, през Лориен, с нормално снаряжение. И ще те измъкнем оттук. Съгласен ли си?

Неудачника кимва.

— Ще почакаш три-четири часа — разсъждавам аз. — Става ли?

Всъщност, и без това нямаме друг изход. Не мога да го нося както съм полугол пет мили в тоя снеговалеж.

Двамата с Вики му приготвяме под една стара ела постеля от клони, настаняваме го, връчваме му раницата с трофеите. В манерката има слаб алкохол. На истински студ не си струва човек да се сгрява с него, но във виртуалността — защо не?

— Ще изплуваме ли? — питам Вики. — Ще се срещнем след три часа… например при входа на леголаския сървър?

Тя кимва. След миг фигурата й се разтваря във въздуха.

— До после, Неудачник — казвам.

Дълбина-дълбина, не съм твой…

100

Излязох навреме. Часовникът показваше десет без четвърт сутринта.

— Потапянето е приключено — изкомандвах „Windows-Home“ и нападнах хладилника. Естествено, без резултат.

— Приемам поща — съобщи компютърът.

Облякох се бързо и изхвърчах от къщи. В магазина зад ъгъла за щастие почти нямаше хора и към десет се бях прибрал. Тъкмо навреме, за да тупна по рамото Маниака, който унило звънеше на вратата.

— Ще ядеш ли? — попита Маниака, като хвърли периферен поглед на пакета.

— Ъхъ. Ти няма ли?

— И аз ще ям. Ама по-късно. — Маниака ме изпревари и се промъкна през вратата. Докато се събувах, той вече беше при компютъра. Когато застанах до него, вече беше разкарал „Windows“ и сновеше с курсора из нортъновия куб и маркираше файл след файл.

— Какво правиш? — питам смаяно аз.

— Опитвам се да те измъкна от ямата на дълговете — откликна Маниака, докато изтриваше файловете. — Реабилитираха „Warlock“. Чист вирус, не се размножава и не трие информация. Разрешен за употреба във виртуалността. На свой риск, но разрешен…

Компютърът ми се лиши от още два-три файла. Изглежда, заминаха и крилатите чехли.

— Затова пък от „Лабиринта“ и Ал-Кабар ти натресоха иск за материални щети за два и половина милиона долара.

От тази сума даже ми става весело.

— А защо не милиард? Все едно е, и без това няма как да спечеля, нито дори да открадна толкова пари.

— Можеше да е и милиард… — съгласи се Маниака, докато шареше с мишката по подложката. — Кога си чистил мишката за последно? Общо взето, нещата стоят така. Стрелеца вече не съществува. И никога не е съществувал — на твоя компютър. На седма позиция ще запишеш друга личност. Ако има възможност, осигури си алиби… С какво толкова ги вбеси, Льонка?

— Измъкнах под носа им едно момче. Спасих го.

— Това е хубаво, разбира се…

Маниака пъхна във флопито дискета и стартира някаква програма от нея.

— Сега така ще почистим хардовете ти, че на физическо ниво няма да остане и следа — закани се той. — Но още по-добре е да ги продадеш и да си купиш нови. Или ги метни от някой мост в Нева.

Побиха ме тръпки. Маниака никога не се паникьосва без причина.

— Има ли водка? — попита Шурик.

— Коняк…

— По-кофти е, но става — недоволно каза той.

Дадох му бутилката, морално подготвен за това, че той ще плисне от алкохола вътре в кутията на компютъра. Като пълна гаранция за успех. Но той отпи, после измъкна топчето на мишката, духна го и го избърса с ръкава си, след което го пъхна обратно. И ме уведоми:

— Ще отпразнуваме продажбата на три бройки от вируса. Добре реклама на „Warlock“ направи.

— Шура, време ми е да се връщам…

— Какви ги дрънкаш, дайвър? — засмя се Маниака, като продължи да седи с гръб към мен. — Сега ти е време да кротуваш на сигурно място!

— Не мога. Изключено е.

Той само сви рамене и ме посъветва:

— А хардовете все пак ги продай.

— Искам да ъпгрейдна целия компютър.

— Така ли? Тогава го продай заедно с всички чаркове. Или го подари на някой детски клуб. Няма да изкараш много за тая бракма, а и дечицата точно за една седмица ще й разкажат играта. Никой няма да може да я възстанови.

Спомних си за ограбения хобит и колебливо кимнах.

Дали наистина да не ощастливя младото поколение с остарелия си комп?

А как се гордеех с него, когато го купувах… пентиум! Два мегабайта видео-RAM! Шестнайсет мегабайта RAM!

— Как живееш с тая видеокарта? — откликна на спомените ми Шурка. — Мамка му! Това не поддържа дори ти-ви!

Около пет минути изслушвах лекция за най-новите разработки в областта на хардуера. После Маниака ме прати да приготвям закуската, а той продължи да почиства компютъра.

Приготвих пържени яйца — може би за десетхиляден път в живота си. Време е да започна да измислям разни ергенски юбилеи — хилядната консерва, стохилядният хляб със суха храна…

— Шурка, разполагам само с два часа и половина! — извиках от кухнята. — После ме чака работа.

— Имаш време…

— Освен това трябва да си нарисувам нова личност!

— Каква — заинтригува се Маниака.

— Приказна… елф или джудже… Не, по-добре елф. Джуджето веднага ще отнесе боя.

— Откога си се сдушил с ролевите играчи?

— По работа е — казах аз и сложих тигана до клавиатурата. — Трябва да се поразходя из сървъра им.

— Господи, от тях пък какво може да се открадне? Та те всичките са голтаци! — Маниака поклати глава. — Пфу! Текстовете на елфически химни? Тайната на изработката на дървени мечове?

— Ами… забравих при тях едно нещо.

— А… — Маниака кимна. Сигурно реши, че „Warlock“-а е пробил проход директно до сървъра на ролевите играчи. — Само не ги тормози, става ли? Те са забавен народ, няколко пъти съм се отбивал при тях.

— Защита ли им инсталира?

— Аз? На тях? Хайде стига, те си имат достатъчно свои спецове! — Шурка махна с ръка. — Там е пълно с яки програмисти.

Тази новина определено не ми хареса.

— А как изглеждаше „Warlock“-а в действие?

— Ами… синя фуния, искри и огледални подове с отражения от други сървъри.

Маниака вдигна глава.

— А асансьор нямаше ли? — смаяно попита той.

— Какъв ти асансьор! Дупка в пода…

— Винаги така става — измисляш едно, а се получава… — промърмори Шурка. — Мамка му. Само коняк ли имаш?

Сипахме си по малко, чукнахме се, пихме по чашка. В компютъра все още шумоляха програмите на Шурка.

— Вчера изпробвах… стихчето — каза Маниака след втората чашка. — Ами онова: „дълбина-дълбина…“

Не се поинтересувах за резултата. Ако Маниака беше успял да излезе от дълбината, щяхме точно това да поливаме.

— Льоня, ако някога разбереш каква е работата… — започна Шурка.

— Веднага ще ти кажа.

— А каква лудница стана вчера в един бордей — смени темата Маниака. — Не чу ли по мрежовите новини?

Чак се стъписах.

— Не.

— Някакви боклуци се опитали да пробият защитата на публичния дом „Всякакви забавления“. Има такъв… — Маниака сладко примижа.

— Опитали се?

— Е, насмалко да успеят, но после защитата орязала тотално всички канали. Битката е била много яка, стига Зуко да не менти…

— Кой?

Очевидно изразът на лицето ми е станал прекалено глупав. Маниака ме изгледа втренчено, после тихо каза:

— Аха… Ето какво било…

— Ти познаваш Зуко… Компютърния Маг?

— А ти да не би да не го познаваш?

— Само в дълбината — изобщо не се опитах да лъжа аз.

Шурка поклати глава.

— Така ли мислиш? Това е Серьога. Който преди работеше в банка.

Виж, това се казва новина.

Познавам Серьога от сто години. Когато се подвизавах във фирмата за изработка на игрички, той също работеше там. Но изобщо не можех да направя връзка между мълчаливия флегматичен програмист и шумния Компютърен Маг.

— За същия ли става дума?

— Да.

— Е, бива си я маскировката… — беше единственият ми коментар.

— Я си представи, ако беше си признал, че работи в публичен дом? Нямаше ли да го скъсат от бъзици? Той и досега лъже всички, че прави програми за банката.

— Не му казвай, че аз съм аз — побързах да го помоля аз.

— Няма. И той не ми е разказвал никакви подробности. Само за „Warlock“-а ме разпитваше.

— Зуко позна твоя вирус! — възкликнах аз, спомняйки си за радостния възглас на Мага.

— Ами да, аз му го показах преди около месец… — Шурка присвива очи. — Секретност… дявол да го вземе…

— Има ли опасност той да се раздрънка?

Маниака поклати глава.

— Не е там работата. Информацията, Льоня, притежава свойството да се разпространява. Всякакви глупави дребни пропуски, съвпадения — като това… Ще те намерят.

— Нека се опитат да докажат нещо.

— Льоня, ако толкова здраво си ги настъпил по опашката, хич няма да се занимават с доказателства. Прекалено тясно сме обвързани помежду си. Някой знае, че Леонид и Стрелеца са едно и също лице. Някой се досеща, че Леонид е дайвър. Някой подозира, че Леонид е руснак. Виртуалността живее благодарение на информацията. На истината, слуховете, догадките. А най-важното е, че цялата информация лесно се събира и обработва. Ако хвърлят малко повече усилия, ще изяснят всичко.

— И какво предлагаш?

— Чупи се — предложи Шурка, докато наливаше в чашите остатъка от коняка. — Ще ми е адски криво, че няма да си пием бирата заедно, но… ако си мъртъв, ще ми е още по-криво… Дявол да го вземе, какви ги забъркваш?

— Спасявам човек.

— Заслужава си да го правиш, докато ти самият не го закъсаш!

Кимнах. Маниака беше прав. В думите му се усещаше логиката на обикновения хакер, а не на нахакания дайвър, който умее да изплува от дълбината.

Къде ще се гмурна, ако ме пипнат в реалния свят?

При всички виртуаладжии са много силни комплексите за физическата слабост. Усещането, че в компютърния свят си бог, а в реалния — един от милиардите обикновени граждани, е прекалено гадно. Ето защо всички ние толкова обичаме бойните изкуства и военните игри, купуваме си газови и въздушни пистолети, упорито ходим по спортните клубове и размахваме вечер нунджаците си. Страшно ти се иска и в живота да се чувстваш толкова неуязвим, колкото в задекранния свят. Ама не става.

И понякога в дълбината звучат думите: „Този помниш ли го? Някакви боклуци го заклаха на улицата… отрови се с водка менте… скочи от прозореца, без дори да остави бележка… изпречи се на пътя на мафията…“

Ние помним, ние знаем.

Богове сме само в света зад екрана.

— Сигурно ще ми трябва още едно денонощие — казах тихо. — После ще офейкам нанякъде… в Сибир или на Урал.

— И не казвай на никого къде се спасяваш. — Маниака кимна. — На мен също недей.

Чашите бяха празни и той предложи:

— Да отскоча ли до магазинчето?

— Тепърва трябва да си рисувам тяло.

— Мамка му. Пускай „Биоконструктора“.

След минута седяхме, като издърпвахме мишката един от друг и тракахме по клавиатурата. Наложи се да бракуваме първото тяло, което нарисувахме — прекалено беше предизвикателно. Двуметров дървеняк с грамаден меч на кръста. Тип, за когото ще се лепят всички авантюристи. Такава беше забележката на Шурка и бях принуден да се съглася.

Следващата личност беше безобидна, дори жалка. Парцалив старец просяк… Може и никой да не го закача, но няма да е в състояние и да мъкне Неудачника пет мили. Тук пък аз наложих вето, без да обяснявам причините.

Виж, третият опит се оказа успешен.

Младежът на екрана беше достатъчно як, но с такова бебешки невинно лице, че направо да ти се доповръща. Облякохме го със светлозелена туника до петите и окачихме на рамото му парцалива торба.

— Лечител! — със задоволство обобщи Маниака. — Човек, лечител. Без сериозна причина никой там няма да те закачи — нито елфите, нито орките. Тя, медицината, е нужна на всички.

Той започна да слага в торбата разни кутийки, колби, сушени билки, избирайки ги от каталога с аксесоарите.

— В света на ролевите играчи ще умея ли да лекувам?

— Разбира се. Там ситуацията е следната — пристигаш в тоя или оня облик и владееш определена сила. Например бойни изкуства, мъдрост или умение да цериш. Колкото по-дълго живееш в техния свят, толкова повече се засилват дарбите ти. Щом се представяш за лечител, веднага ще можеш да лекуваш леки рани, счупвания, изкълчвания…

— Колко интересно — казах аз, загледан в новата си личност. Тя дори започна да ми харесва. — Благодаря. Лично аз със сигурност щях да се издокарам като воин.

— И веднага щеше да получиш меч по кратуната от някое старо куче.

— А ти като какъв ходи там?

Маниака се засмя.

— На никого нито дума, нали?

— На никого.

— Аз бях елфическата жена-воин, Ариел.

— Защо?

— Исках да сваля Горомир.

За миг онемях. Разбира се, това не е моя работа, но…

— Горомир е момиче — бързо поясни Маниака. — Там при тях е пълен бардак, момичетата често играят мъжки роли и обратно. Половин година я свалях…

— И какво?

— Нищо. Горомир се събра с Дианел.

Не рискувам да уточнявам каква е била в действителност Дианел — момче или момиче. Тонът на Шурка е прекалено мрачен.

— Ако срещнеш там Горомир, предай поздрави от Ариел — допълва Шурка. — Разделихме се спокойно. Приятелски. Мамка му.

— Трябва да стигна до оня сървър с града Лориен, където царува Леголас. Твоят Горомир там ли се подвизава?

— Не „твоят“, а „твоята“! — срязва ме Маниака. — Не знам, отдавна не съм се вясвал. Сега ще го издирим.

Той подкара Вики и започна да ровичка чрез терминала по сървърите. След пет минути търсенето се увенча с успех.

— Ето! „Светозарният Леголас кани мъдри елфи, храбри хора и ловки хобити във великия град Лориен, защото настъпиха дните на последната битка на силите на доброто с орките и джуджетата!“ Ще те посрещнат с разтворени обятия.

— Това е излишно.

— Хм… по бутилка бира? Имаш още цял час и половина.

Бира след коняка? Но аз наистина имам доста време. С помощта на Шурка личността беше нарисувана достатъчно бързо.

— Става — решавам аз.

101

Затворих вратата след Шурка, много внимателно сложих верижката. Надникнах в кухнята, за да се убедя, че газта е изключена.

Не се чувствах пиян. Четири бутилка бира са нищо работа. А коняка изобщо не се брои.

По пътя към компютъра под краката ми непрекъснато се озоваваха разни кабели, стари чехли, съборени от рафтовете книги. Понеже Шурка се спъна и се хвана за полицата, за да не се изтърси. Какво му стана?

— Вики, има ли поща? — измърморих аз.

— Не те разбрах, Леонид.

— Има ли поща? — повторих бавно аз.

— Да.

Може би два литра тъмна бира, изпити в ударно темпо, не са чак толкова малко? Ако Вики не може да познае гласа ми…

Подтиснах пристъпа на разкаяние и започнах да прехвърлям пощата.

Всякакви глупости.

Трябва да хвърля поглед и на „таблото за обяви“.

Разбира се, никой от моите работодатели или приятели не знае истинския ми адрес. Ако някой иска да се свърже не просто с Леонид, а с дайвъра, има само един начин — да се остави съобщение на анонимен сървър във Финландия, където може да надникне всеки желаещ и да прочете обявите. Защитите не позволяват на ламерите да фалшифицират чужди съобщения, а мъгливите фрази на самите писма са разбираеми само за получателя им. Пълна анонимност и надеждност. Нека някой се пробва да извлече секретна информация от любовните интриги, дребния бизнес и празните дрънканици.

На „таблото за обяви“ не намирам често писма, адресирани до мен. Но сега имаше две.

Това е Ромка. „Подялбата“ стана в „Трите прасенца“, а навечерието на операцията в Ал-Кабар е започнало преди четвърт час.

Неочаквано изтрезнях. Защо ли ме търси Ромка — при това толкова спешно? Писмото е писано тази нощ. Интересно дали го е писал сам или под диктовка… на Човека Без Лице, например?

Второто писмо не ме изненада, защото го очаквах.

Аз съм седемдесет и седми номер. Братята — това са побеснелите дайвъри.

Както повелява Кодекса, аз казах на Крейзи Тосър и Анатол своето дайвърско име — между другото това е и истинското ми име.

Както повелява Кодекса, те са подали срещу мен оплакване. Аз нахълтах в периметъра на тяхното работно пространство. Отгоре на всичко употребих оръжие.

Такива неща не се прощават.

— Неудачник… — промърморих аз. — Майната ти… какво ми причиняваш?

Проклет да е мигът, в който се полакомих за Медала за Всепозволеност и хукнах да те спасявам!

— Вики, потапяне — заповядах аз. — Личност номер седем… Лечителят.

Знам три от личностите на Ромка. Ако броим и вълка — дори четири. Но днес е дошъл с нова — кльощав чорлав пубер с очилца. Стои до самия бар, блещи се насам-натам и с нищо не напомня за подредения Ромка. Познавам го само защото изпива на екс чаша перцовка.

— Ромка?

— Льоня?

Стискаме си ръце.

— Ще пиеш ли? — интересува се той.

— Не. Аз вече такова… в реалността.

— Алкохолик — мърмори Роман. Кой ми го казва! Като се има предвид устойчивостта му към алкохола… — Льоня, ти в час ли си, че си загазил?

— Да. А в какво по-точно?

— Има оплакване срещу тебе. От някой си Анатол и от Тосър. Засега не са съобщили подробности по обвинението.

Кимвам.

— За това знам.

— И други неприятности ли се очакват?

— Милион.

Често работим заедно. Върколакът ми е симпатичен, а изглежда и аз на него.

— Какво става, Льоня?

— Ами помисли.

Роман се мръщи, и изведнъж нервно сваля очилата.

— Това с „Warlock“-а… твоя работа ли е? — прошепва той.

— Позна…

— Значи… „Лабиринта“…

— Ш-шт! — Спомням си думите на Шурка за изтичането на информацията. — Да сменим темата.

Ромка вика бармана — днес той не е човек, а стопроцентова програма, и отново е с пълна чаша.

— Е, т’ва е яко, Льонка… — тихо бърбори той. — Загазил си. Затънал си до ушите в неприятности.

Изведнъж разбирам, че върколакът изобщо не е стреснат от мащаба на връхлетелите ме неприятности и хич не се притеснява за мен. Той е възхитен! Във възторг е от нажежаването на страстите, от това, че и лично върху него падат отблясъците на скандалната ми слава. Ако ние, дайвърите, дето сме егоисти до мозъка на костите, сме способни да възприемем себеподобния си като кумир, тогава аз съм станал такъв за Ромка.

— Ако при разбора ти потрябва помощта ми — казва той, — ще я получиш. И не само от мен!

Може и да ми потрябва… може и да я получа. Роман е контактен човек и общопризнат лидер в тесния кръг на дайвърите върколаци.

— Все едно ще ми се наложи да изчезна. За дълго време — честно си признавам аз. Роман мига на парцали.

— Какво? От мрежата ли? Сериозно?

По-сериозно не може да бъде… Аз кимвам утвърдително.

— А как ще живееш? — недоумяващо пита Ромка.

Само ние, обитателите на виртуалния свят, можем да се разберем взаимно.

Нима е възможно да се живее без компресираното от дълбината време, светкавичните премествания от прохладата на ресторанта върху нажежения пясък на плажа, без нарисуваните джунгли и измислените планини, без безкрайния кипящ поток информация, без едновремешните вицове и току-що дописаните книги, без маскарада на костюмите и телата, без стотиците и хилядите приятели и познати от всички ъгълчета на Земята?

Нима това е възможно?

Трябва да си се отбивал до Дийптаун, за да разбереш какво губиш.

— Не знам, Ромка. Но от „Лабиринт на Смъртта“ и Ал-Кабар…

Той кимва. Какво има да се разбира толкова — слоновете ги е страх от мишки само в приказките. А пред тези корпорации ние не сме мишки дори, а листни въшки.

— Льоня, ако ти трябват пари… — неочаквано казва Ромка. — Мога да ти дам моя дял. В края на краищата, ти свърши почти цялата работа и ти си този, който пострада. Ще ти потрябват, ако ще се криеш.

Поклащам глава.

Ромка е страхотен, но не ми трябва такава саможертва.

— Ако можеш… по-скоро бих те помолил за друго.

— Всичко, което искаш!

— Ще ми се наложи да офейкам. Да прикривам следите си. Не искам да отсядам в хотели… ще може ли да поживея при тебе месец-два, докато нещата се укротят…

И аз не знам защо го моля за това. Може би не ми се иска да се откъсна напълно от дълбината? Поне през погледа на Ромка да наблюдавам виртуалния свят. Да усещам туптенето на електронния пулс, да поглъщам информацията…

— Няма да ти бъда в тежест… — допълвам аз.

Но по лицето на Ромка вече се изписва отказът на молбата ми.

— Не.

— Извинявай — аз свивам рамене. — Разбирам.

Все пак ние се страхуваме един от друг. По-лесно ни е да пожертваме огромни пари и така да успокоим съвестта си, отколкото да разкрием своята самоличност.

— Нищо не разбираш… — измърморва Ромка. — Искаш ли да ти кажа адреса си? Реалния! Град, улица, номер!

— Недей.

— Не мога да те приема — той отмества погледа си встрани. — Просто… семейни проблеми.

В дълбината си строим дворци. А как е в истинския свят?

Да предположим, че въпреки габаритите на апартамента ми, аз спокойно мога да приемам гости. Но ако у Ромкини същата площ е заселена и от жената, тъщата и трима сополанковци?

— Ясно — слагам ръка на рамото му. — Наистина те разбрах. Изобщо не се сърдя.

И все пак Ромка не ме гледа в очите.

— Да потеглям, а? — питам аз.

— Ще дойдеш ли на събирането?

— Разбира се.

— А сега накъде?

Изкушението да си затрая тайнствено е голямо. И така би било най-разумно от моя страна. Но все пак отговарям:

— Да постресна едни елфи. Потеглям, Ромка. Ще се видим.

Когато излизам от „Трите прасенца“, той си поръчва още една водка. Не, това е чудовищно! Или е толкова силен дайвър, че не му действа виртуалният алкохол?

Ролевите играчи не се афишират особено. Има и изключения, като „Елфическите поляни“, но това са по-скоро туристически атракции, където приказните герои припечелват за насъщния… по-точно за да покрият сметките си за ток и телефон.

Сървърът, на който е построен Лориен, е собственост на някой от Русия, това е всичко, което успявам да науча, без да нарушавам законите. И компанията, която се шматка там, е предимно рускоезична.

Може да нахълтам при Леголас, дегизиран като турист, но казва ли ти някой какво ще стане? Все едно в Мека да довтаса християнин и да се изтресе директно при Черния Камък, с все обувките, шапката и позлатения кръст на гърдите.

Не, по-добре да съм новак, който е прекалил с четенето на Толкин, Хауърд, Перумов и останалите писатели, които отдават дължимото на романтиката на мечовете и драконите!

Измъквам се от таксито край леко килната съборетина. Трябва да се признае, че мизерията на сградата е предадена великолепно. Да се имитира нищета и занемареност е далеч по-трудно, отколкото богатство и разкош.

Впрочем, и цялата улица не блести с красота. Някакви обезлюдени постройки, складове, офиси, затворени до по-добри времена. На ролевите играчи не им допада шумът. Кой знае защо, Вики я няма. До входа пристъпва от крак на крак само някакъв елф — крехко златокосо същество с неясен пол и възраст. Носи впити бледозелени панталони и зелено палтенце. Нарамило е лък и колчан със стрели.

Спирам се пред вратата и чакам. Елфът ме поглежда накриво, после пъха ръка в пазвата си, измъква цигара и запалка. Припалва, после изпуска тънка струя дим.

Пушещите елфи не са гледка за хора с разклатени нерви. Имам чувството, че ще хвърли топа още след първото всмукване, за да илюстрира нагледно вредата от никотина… По дяволите!

— Ви… — започвам аз и се запъвам. Ами ако не е тя?

— Ви, ви! — жизнерадостно казва елфът. — И ви, и ми… Льоня?

Гласът на Вики също е променен, сигурно работи програмата за корекция на звука. Човек може да си помисли, че във виртуалността е попаднал Робертино Лорети.

— Ти ли си? — уточнявам все пак.

Вики разбира съмненията ми.

— Хобитът не е само ценна кожа! — весело съобщава тя. — Позна ли ме?

— Защо точно елф?

— Все пак сме на тяхна територия. Така ще е по-безопасно.

— А как се казваш?

— Макрел12.

— Какво?

— Не ти ли звучи като елфическо име? Аз съм от шотландските елфи.

Започвам леко да подозирам, че и Вики е ударила нещо за повдигане на настроението.

— Ами… а какво си — той или тя?

— Нямах време да изпипам детайлите — заявява небрежно Вики-Макрел. Захвърля цигарата. — То ще си проличи — в зависимост от ситуацията.

Глупаво е да продължаваме да стърчим пред сградата, затова влизаме. Тесен тъмен коридор, стените са изрисувани с някакви графити от баталните жанрове. В края на коридора пламти бяло сияние, зад което смътно се мержелее човешка фигура.

— Кои сте вие? — подвикват ни.

— Чухме призива на светлозарния Леголас и се притекохме на помощ! — крещя в отговор.

— Спрете там, където сте! Имената ви?

— Макрел, от светлите елфи на езерото Лох Нес! — заявява Вики.

— Лечителят Елениум13, от страната Транквилия!

Вики ме смушква в ребрата, но нищо не мога да направя, името вече е измислено и изречено.

Човекът, скрит зад сиянието, размишлява.

— Заедно ли дойдохте?

— Да — отговаря Вики. Тя поема инициативата и това ме радва. Не съм в настроение задълбочено и сериозно да баламосвам някого.

— И как стана така, че светлият елф и лечителят човек са се сприятелили?

— В сражение с орките предателски ме раниха с тисова стрела! — възкликва Вики. Тя продължава да избягва афиширането на половата си принадлежност. — Ако не беше чудотворната сила на Елениум, ти нямаше да ме видиш сега, непознати човече.

Стоя с каменна физиономия, но това ми струва кански усилия.

— А ти, Елениум, какво ще кажеш?

— Шайка гнусни джуджета, строени в хирд — спомням си разказа на детенцето-хобит, — предателски се нахвърлиха върху мен! И ако не беше безстрашието на Макрел, аз… аз…

Не знам как да завърша и закривам лицето си с ръце. Беззвучният смях много прилича на ридание.

Сиянието се разтваря и в коридора излиза старец. Движенията му са толкова енергични, а гласът е толкова младежки, че едва ли е на повече от двайсет.

— За мен е чест да поздравя мъдрия лечител и безстрашния… безстрашната… — той се поколебава — безстрашния елф! Сега вече сте в безопасност!

— Благодаря — прошепвам аз.

— Ти, мъдри Елениум, получаваш десет точки за майсторство, пет — за издръжливост и пет за сила — съобщава стареца. — А пък ти, ъ-ъ… Макрел… получаваш десет точки за майсторство, десет — за издръжливост, десет за сила и десет за храброст.

— А аз защо останах без храброст? — възмущавам се.

— На хората не им отива да плачат! — важно съобщава старецът. Но за мен се застъпва Макрел, на която — или на когото — портиерът явно симпатизира.

— Елениум пролива сълзи за по-големия си брат, Седуксен14, загинал от лапите на джуджетата.

Ох. Май Вики попреиграва.

За щастие младият старец или не е запознат с фармакологията, или има чувство за хумор.

— Добре, ти получаваш пет точки за храброст — великодушно решава той. — Заповядайте в славния град Лориен и съберете сили преди решаващите битки!

Подчиняваме се на жеста му, навлизаме в сиянието и в края на коридора откриваме масивна желязна врата.

— По-голям брат Седуксен, казваш? — прошепвам зад гърба на Вики.

— Добре де, не се сърди…

И ние излизаме на улиците на Лориен.

Около две минути стоя на едно място и се оглеждам. По дяволите, наистина е красиво!

Исполински дървета с бяла като сняг кора. Тъмнозелен и пурпурно-златист листак. Пътечки, павирани с бял камък. По дърветата са изградени някакви площадки и жилища с малки дървени стълби помежду им.

— Здраво са работили — професионално коментира Вики. — Браво. Да построиш такова нещо с гол ентусиазъм…

Можех да отбележа, че и тя от чист ентусиазъм е създала света на планините. Но не искам да й напомням за тази може би завинаги изгубена прекрасна страна.

— Трябва да намерим изхода — решава Вики.

Вървим по белите пътечки и се наслаждаваме на околната благодат. Въздухът е свеж и сладък, лекият мраз ни пощипва по бузите. Няма сняг, очевидно магията на елфите прогонва облаците. Едва-едва, на границата на чуваемостта, звучи средновековна музика. Жалко, че има толкова малко народ. Явно всички са отишли да се бият с орките и джуджетата.

Под едно от снежнобелите дървета е разпален огън и стои шлифовъчен диск. Под надзора на един елф някакъв космат здравеняк се опитва да наточи меча си.

— Не подминавайте така, пътници! — повиква ни елфът и ние се спираме. — За пръв път ли сте тук?

Вики кимва.

— Не сме ли роднини, о, благородни? — пита елфът Вики.

— Не, чудни ми братко! — отрязва му квитанциите Вики. — Кажи ни как да напуснем стените на града и да настигнем армията.

Елфът се начумерва.

— Нямате достатъчно майсторство. Постойте при мен, научете се да острите мечове. Само три часа — и точките на майсторството ви ще нараснат с пет!

Голям кеф, няма що. Да въртиш несъществуващ шлифовъчен диск, за да се сдобиеш с несъществуващо умение.

— Бързаме — отказва му Вики.

— Тогава се покатерете на този мелорн — елфът кимва към едно от дърветата. — Само след шест часа физически упражнения на стълбите ще получите по седем точки за сила и издържливост!

Струва ми се, че на елфа точилар просто му е скучно. Неговият чирак явно скоро ще се сдобие с петте точки майсторство и на елфа ще му се наложи да си седи тук сам.

— За нас е наслада да слушаме думите ти, благородни елфе — заявява Вики. — Но ние изгаряме от нетърпение да се сражаваме в битката.

— Тогава вървете ей натам! — елфът мрачно маха с ръка, след което се нахвърля върху мъжагата с меча: — Как остриш? Как? Това да не ти е кухненски нож? Ще ти взема точките за майсторство!

Бързо поемаме накъдето са ни упътили. Много им е строга дисциплината.

Очарованието от Лориен постепенно се разсейва.

— Пък аз си мислех, че тук само размахват мечове… — учудено шепне Вики.

— Не. Те изучават и езиците на елфите и джуджетата, и средновековна икономика, острят мечове и кинжали, съчиняват балади и легенди.

— Много полезен опит трупат, няма що…

— Де да можеше да закриеш всичките RP-сървъри… — подсказвам ехидно.

— Не, това е тяхно право — не се поддава на провокацията Вики. — Просто ми е малко тъжно. Още една мозъчна дъвка.

— Да не би да са малко подобните субкултури? Тези тук поне не се друсат и не вдигат революции.

— Аз не копнея за еднообразие, Льоня. Всеки си намира развлечения по вкуса. Но това си е чист ескейпизъм. Бягство от действителността.

— Разбира се. И колекционирането на марки, и играта на покер, и голямата политика, и малките войни със съседите — всичко това е бягство от живота. В света няма общовалидни ценности. Налага се да търсим малки, ама съвсем мънички цели. И да си жертваме живота за тях.

— Знаеш ли, така ще вземе да ти се прииска да повярваш и в комунизма.

— Защо пък не? Красива и голяма цел. А пък саможертвата в нейно име си е направо в традициите на…

Безстрашният елф Макрел ме гледа с мрачна тъга.

— Льоня… Елениум… а ти имаш ли цел в живота? Каквато и да е? Не става дума за кражбата на някоя хилядарка в зелено или за купон с приятели в някой ресторант, а точно за Цел?

— Имам — честно си признавам аз.

— Тайна ли е?

Замълчавам за миг.

— Знаеш ли, ще ми се, когато се прибирам у дома, да не ровя за ключове из джобовете си.

Вики, както си е с маската, отмества поглед.

— Това е нещо съвсем дребно и смешно — казвам. — Това дори не е като остренето на несъществуващи мечове… и не е като изучаването на психопатите във виртуалното пространство. Да не говорим, че не е комунизъм или световна революция. Но ми се иска просто да позвъня — и някой да ми отвори вратата.

— И на мен понякога ми се иска същото — отговаря Вики след дълга пауза. — Но вече ми се е случвало да се връщам вкъщи, когато са можели да ми отворят вратата. И това… невинаги беше забавно.

Получи си го, дайвър…

В лицето, право по физиономията…

— Да тръгваме, Льоня, трябва да спасяваме Неудачника — казва безстрашният воин Макрел.

И закрачваме към стената, обграждаща Лориен.

Тук има повече народ. Наглеждани от елфически мъдреци, десетки новобранци заработват точки за сила, като се бият с мечове и пускат стрели по мишени. Покрай подредените в редица дюкянчета, в които търговците печелят точки за майсторство, се разхождат купувачи. И те също гледат да постигнат нещо. Дрипав художник рисува портрети на всички желаещи, някакъв фокусник — сигурно дребен магьосник, жонглира с огнени кълба. Животът кипи. Младеж с китара, човек, но предрешен в зелено като елфите, свири и пее:

Малката групичка слушатели не проявява ентусиазъм и бардът прекъсва баладата, след което се озърта и преминава на някакви зловещи местни частушки15.

Тълпата приема тази непретенциозна песничка доста по-добре. Аплодират барда, подхвърлят му дребни монети, кикотят се.

Тихичко се отдалечаваме.

— Имаме ли нужда от нещо? — Вики посочва с поглед дюкянчетата.

— А пари?

— Потърси в джобовете.

Бръквам в джоба на дрехата си — там наистина има пет медни монети.

— Дават се автоматично на всеки влязъл — обяснява Вики. — Чувала съм, че го правят.

В едно от дюкянчетата след разгорещен пазарлък с продавача купуваме две манерки местно вино и два къси кинжала. Не че имаме намерение да се сражаваме, изтрябвали са ни мечовете, копията и алебардите, с които е заринат местният пазар. И все пак слабостта към оръжието е нещо генетично заложено в мъжкия организъм. Съпровождан от неодобрителния поглед на Вики, аз обикалям дюкянчетата, разглеждайки оръдията за изкореняване на себеподобни. Вътре цари полумрак, само под стъклените похлупаци редом с изложените оръжия горят свещи. Отблясъците на пламъка върху остриетата са обагрени в кървавочервено. Спомням си за продавачите на цветя, които през зимата поставят свещи в аквариумите със своята стока.

Животът и смъртта — те толкова си приличат. Дрехите им са почти еднакви.

В ъгъла на дюкянчето, зад малка маса седят двама човека. На пръв поглед са ми непознати, първо ги подминавам и чак после се спирам.

Набития здравеняк в бели дрехи не съм го виждал. Но…

— Драйфа ми се — произнася той зад гърба ми. — Безвкусица. Кич. Пълно израждане във всичко.

Обзема ме същото отвращение, което бях изпитал някога, много отдавна, в детството, когато след като изплувах от реката, видях на брега, точно на пътя ми, да седи една тлъста жаба.

Здравенякът зад гърба ми е с ниско нахлупен каскет. Леко го намества и кара нататък:

— По-рано твоите ролеви игри бяха необикновени. С полезни елементи. Сега са чисто грухтене и плюскане.

— Виж какво, направо прекаляваш… — отговаря на Каскетчо типът, който седи до него. — Нали младежите трябва да купонясват…

— Винаги казвам това, което мисля. Казвам истината — безапелационно заявява Каскетчо. И аз изведнъж разбирам — това не е преувеличение. Не е грешка. Той наистина мисли така. Не разграничава себе си от истината.

Леле-мале…

— И точно затова не те обичат — възразява на Каскетчо събеседникът му.

— Ха. Любовта също е лъжа. И това става очевидно, когато обхванеш всички събития в тяхната динамика.

Търговецът зад тезгяха вижда, че съм замръзнал пред витрината, и се оживява. Приближава се и тика пръст в стъклото, зад което лежи меча.

— Много, много добро оръжие! Но можете да го купите само ако сте спечелили сто точки за майсторство.

Зад гърба ми Каскетчо продължава да си дудне:

— Играта е изпаднала до нивото на простака. Изгубила е развиващата си роля. Точки за сила, бардове, фокусници… Грухтене! Помисли върху това.

— Искате ли да подържите меча? — любезно ми предлага търговеца.

Хвърлям поглед към Каскетчо. Събеседникът му, явно някой от известните ролеви играчи, пита:

— Та какво предлагаш?

— Ситуацията вече е съвсем ясна — заявява Каскетчо. — Предпочитам да видя дали ще намериш адекватно решение…

— Не, благодаря — отговарям на продавача. — Все още съм много далеч от стоте точки.

Излизам от дюкянчето. На чист въздух, при чакащата ме Вики. Тя май не е забелязала бившия си клиент.

— Какво търсеше там?

— Живот.

— И намери ли?

Свивам рамене.

— Изглежда не.

Когато вървим към градските порти — покрай барда-куплетист, фокусника и фехтуващите новобранци, изведнъж осъзнавам едно странно нещо.

В думите на Каскетчо — независимо дали говори на девойките в бордея или на лориенските елфи — има много верни работи. Истината е маскировъчна дреха на цинизма.

Сигурно и това е цел. Да се изживяваш като истина. Да вървиш през дълбината като горд глашатай на истината, гнусливо отърсвайки от белите си маншети си мръсотията на човешките пороци. Да страдаш за истината и да изобличаваш лъжата.

И всичко това по една-единствена причина.

Защото не умееш да обичаш хората.

Аз виждам този свят и ми става смешно като гледам как момчетиите острят нарисувани мечове, изучават езика на джуджетата и търгуват с пустота. Но това не е всичко… Трябва да се направи само още една крачка… мъничка, съвсем мъничка крачка, за да се стигне още по-далеч. Дотам, че да не обичаш.

Тайнствения Неудачник, глупавия малък хобит, виртуалната проститутка Вики, търговеца в дюкянчето, барда с китарата, върколака Ромка, Човека Без Лице.

Никого.

Та това е толкова лесно — всички те си имат цял куп недостатъци. На всеки от тях можеш да се ядосаш, можеш всичките до един да презреш… Не, не е това… Не да се ядосаш, а просто — да не ги обичаш…

И аз сякаш отново отварям някаква тясна и тежка врата и надничам в един друг свят. Стерилно бял, изстуден до абсолютната нула. Мъртъв и чист като машинен процесор.

— Вики — шепна. — Вики…

Защо отиваме да спасяваме Неудачника? Защо ни е целият този дълъг и изморителен процес?

— Вики…

Тя ме поглежда в очите — и аз я съзирам зад облика на елфа със златни къдрици и бледо аристократично лице.

Обикновената, истинската.

Моята Вики.

Която няма нужда от никакви обяснения.

— Кажи „обичам“ — помолва ме тя.

Поклащам глава. Не мога, нали съм все още там, сред студената белота на присмехулната истина. Истината и любовта са несъвместими.

— Кажи „обичам“ — повтаря Вики. — Ти можеш.

И аз правя избора си.

— Обичам — прошепвам аз едва чуто.

— Приятелите и враговете…

— Приятелите и враговете… — повтарям покорно.

— А аз обичам теб — казва Вики.

Приказен град е този Лориен.

Никой не се присмива на човека и елфа, че се прегръщат пред градските порти.

110

Приятно е да се върви, ако преди теб по зимната пътека е трамбовала цяла войска.

Снегът е добре утъпкан, няма как да сбъркаме пътя.

И навред личат дребните белези на многото шум и суетня за нищо.

Бор с множество стърчащи от него стрели. На елфите или им се е привидял някой шпионин, или са се сдърпали чий поглед е по-орлов и чия десница е по-нетрепваща… По-скоро второто.

Следи, които се отбиват леко встрани. Две купчинки тютюнева пепел. Веднага си представяш двамата старци-водачи, които малко са кривнали от пътя, за да изпушат по лула. Единият вероятно е бил маг и е държал в ръка тояга. А другият — воин с меч. Ето ги и следите — кръгче от тоягата и резка от ножницата.

А тук е имало кратка почивка. Вляво от пътеката снегът е утъпкан, отдясно е само леко слегнал. Ами да, отдясно са стояли елфите, нали те стъпват толкова леко, че не пропадат в снега. Явно тук двете части на армията са били инструктирани от водачите си…

В реалността пътят от пет мили би бил дълъг за изминаване. За щастие, ролевите играчи не са милионери, за да пъплят с месеци до враговете си. Пътеката се разстила под краката с чудесна бързина.

Сигурно играчите са се споразумели да броят това за ефект от магическо заклинание…

Изкачваме се към скалите, започваме да криволичим заедно с пътечката. На няколко пъти ми се струва, че сме на същото място, където наскоро плаших хобита, но всеки път се оказва, че бъркам. Рисували са пътя надве-натри, сглобили са го от повтарящи се елементи.

Най-сетне Вики забелязва стъпки, които се отбиват встрани, към елховата горичка. Лошо сме скрили Неудачника — всеки изостанал от армията пишман-воин би могъл да го забележи. Без да се наговаряме, и двамата ускоряваме крачка — ами ако вече го няма там?

Но Неудачника е налице, нещо повече — не е сам.

Седи, облегнат на дънера на дървото, и разправя нещо на един хобит, като си сръбва от манерката. Хобитът е клекнал пред него и се смее в захлас. Когато ни вижда, скача на крака и със замах изважда малкия си кинжал.

Гледай ти. Този мъник можел да бъде храбър. Поне когато зад гърба му лежи безпомощен човек.

— Ние сме приятели — казва Вики и вдига ръце. — Дошли сме с мир.

— Аз съм лечителят Елениум — подкрепям я аз. Интересно, дали ще ни познае Неудачника?

— Здрасти, Льоня — казва той с усмивка.

— Аз съм Хардинг — съобщава хобитът и крие кинжала си. — Да сте виждали тъдява Конан? Един такъв висок, с огнен меч?

— Този Конан е ограбил мъничето — много сериозно казва Неудачника. Само очите му се усмихват.

— Ама иначе не е чак толкова лош! — неочаквано се застъпва за своя душманин хобитът. — После е оставил всичките ми запаси на Ейлиън16. Разбрал е, че са му нужни!

— На кого? — питаме едновременно аз и Вики.

— На Ейлиън — без да подозира нищо, отговаря хобитът. — Ето на него. Кракът му е счупен.

Мнооого интересно.

Отивам при Неудачника и махам шината от лико. Изтърсвам върху снега всичко от лечителската си торба. Нямам капка понятие как трябва да се лекуват пациентите в този измислен свят.

— Значи се казваш Ейлиън? — питам аз. Неудачника мълчи.

Отварям една от падналите кутийки. От блатистозеления мехлем ме лъхва смрад. Навивам крачола на Неудачника и обилно наклепвам болния крак. След кратък размисъл го облепвам със сухи листа и заявявам:

— След пет минути счупеното ще зарасне.

Ситуацията е съвсем елементарна. В този свят притежавам дарбата да церя рани. Неудачника се е появил тук със счупен крайник. Сега, след като съм отворил торбата и съм изразходвал част от аксесоарите за крака на Неудачника, компютърът, който поддържа Лориен и околностите му, е длъжен да възстанови функциите на нарисуваното тяло.

— Ами ако не подейства? — с интерес пита Хардинг.

— Тогава ще занесем твоя… хм… приятел в града.

— Благодаря — от все сърце казва хобитът. — На мен силата ми е само три точки, не бих могъл да го довлека чак дотам.

Колебае се за миг, после пита:

— Ще се справите ли сами?

— Разбира се.

— Тогава да бягам, а? Обратно към града. Че много се забавих, ще ме накажат.

Точно така, дете е.

— Бягай — казвам аз, като пак ме загризва съвестта. Хардинг в ситен тръс изтичва на пътечката, след което се обръща и крещи:

— Само да се пазите от Конан, че от него всичко може да се очаква!

Вики прошепва в ухото ми:

— Конан, страшилището на хобитите!

— Стига — примолвам се аз. — И без това ме е срам.

Мълчаливо изчакваме няколко минути, сякаш сме се наговорили да поотложим разговора с Неудачника. Първо трябва да изчакаме какви ще са резултатите от лечението.

— Хайде, ставай — командва Вики.

Неудачника неуверено се подпира на болния си крак, изправя се. Прави крачка, втора.

— Боли ли? — питам с любопитството на истински лекар.

Той клати глава.

— Тогава да тръгваме към града.

— А после? — Неудачника хвърля кос поглед на Вики, тя мълчи. Налага се да отговоря аз.

— После все пак ще ти се наложи да направиш избор. Нямаме повече време да си играем на гатанки.

Завръщането в Лориен не може да се нарече триумфално. Охранителите при градските порти ни поглеждат с презрение — излезли сме преди два-три часа и явно не сме настигнали войската. Вярно, че си спестяват ехидните реплики по наш адрес, но аз все пак решавам да им обясня:

— Той ни склони да потренираме — кимвам към Неудачника. — Щото сега нямало голяма полза от нас.

Обяснението не е по-лошо от което и да било друго. Нека да ни смятат за самонадеяни, но овреме разкаяли се новаци.

— Това ли е Лориен? — пита Неудачника, когато се потътряме край белоснежните дървета, оплетени със стълбички като с коледни гирлянди.

— Точно той е. Сега ще излезем на улицата и окончателно ще си уредим сметките.

— Все едно нищо не мога да обясня — казва Неудачника.

— В такъв случай се разделяме. Завинаги се разделяме, приятел — аз не го лъжа, нито го шантажирам. Трябва да се укрия. Да се укривам дълго нейде в затънтените изпаднали градчета, където на компютрите им викат калкулатори. А Вики трябва да възстановява бизнеса си.

Вики ме поглежда накриво, но мълчи. Тя разбира. Тя знаеше, че ще ми се наложи да си тръгна.

Неудачника отмята глава и поглежда пронизаното от короните на мелорните небе.

— Ако искаш — остани тук. Нали не е наложително да плащаш телефонни сметки? — питам аз.

— Не е.

— Не е наложително и да излизаш в реалността, за да похапнеш?

Той мълчи.

— Ще натрупаш хиляда точки, ще станеш много як и уважаван тип — разсъждавам на глас. — Някой ден ще дойда тук, ще почукам и тихичко ще попитам: „Как да намеря мъдрия Ейлиън?“ И може би тогава ще рискуваш да споделиш с мен истината.

— Аз също нямам много време, Леонид.

— Я стига си ме баламосал! Какво са за теб година-две? След стотици години… тишина?

Неудачника се заковава на място. Гледаме се очи в очи.

— Момчета, изведнъж май станах най-неинформирания човек в компанията.

— Ами всичко е просто, Вики. Адски просто. Когато отхвърлиш невъзможното, в истина се превръща невероятното.

Дори Неудачника е в смут.

Все още нещо липсва в дългата верига от условия, които му позволяват да говори.

— Да вървим — моля ги аз. — Не бива да притесняваме горките елфи… ние никога няма да станем част от тяхната приказка.

Изходът от Лориен е пак там, откъдето влязохме. Само че този път портиерът не ни тормози с въпроси.

— Решавай, Неудачник — казвам аз и отварям вратата. — Защото не се шегувам и наистина ми писна от ребуси.

И едва когато се озовавам на улицата, разбирам, че все пак ще се наложи аз да решавам.

Човека Без Лице стои на около пет метра разстояние. Скръстил е ръце на гърдите си, мъглата се пули под пепелявите му коси. Черният плащ се развява над мръсния паваж.

И не е сам.

Трима охранители с автомати стоят зад гърба му. Още двама се реят във въздуха малко по-встрани. Полетът им не е реализиран с толкова ирония, колкото този на Зукините крилати чехли — на гърбовете на охранителите бучат реактивни раници. Увиснали са само на два-три метра височина над земята и сцената ми напомня на някаква древна, още предвиртуална игра…

— Браво, дайвър — произнася Човека Без Лице.

Вики първа се окопитва.

— Твоите гадове ли разбиха заведението ми? — агресивно подзема тя.

Мъглата над яката на черния плащ се разлюлява.

— Провери банковата си сметка, малката. И после решавай дали да се сърдиш.

Поредно бълникане — несъществуващото лице се извръща към мен.

— Складът, където си поприказвахме с теб за първи път, е разположен на Нюкейм стрийт, четирийсет и две. Иди и си вземи обещаното.

Трепач.

Камшикът и поничката.

Много, ама много вкусна поничка.

Човека Без Лице прави крачка напред. Протяга ръка на Неудачника.

— Да вървим. Трябва да обсъдим много неща. Аз знам кой си.

Неудачника не помръдва.

— Можем да се споразумеем. Длъжни сме да се споразумеем. Не знам какви ще са твоите условия, но всичко може да се уреди… — с подмилкващ се, пленителен шепот говори Човека Без Лице. Той вече не ни гледа — ние сме купени, вече не сме в играта.

Според него, разбира се.

— Прекалено отдавна си напуснал Русия, Дима — казвам аз и Човека Без Лице замръзва. — Окачи медала си над клозетната чиния.

— Искаш да кажеш, че не се продаваш, така ли, Леонид?

Квит сме. И той знае името ми. Може би знае и адреса ми.

— Да.

— Не се самоубивай. Предпочитам да плащам добре за добре свършена работа… и на това, между другото, не съм се научил в Русия.

— Не съм работил за тебе. Ти също рискуваш.

— Интересно, какво?

— Ами ако те издам на Урман? Лично на Фридрих Урман? Той също жадува да се приобщи към тайната!

Човека Без Лице се разсмива.

— Хей, дайвър, та ти си просто глупав. Лично на Урман? Никой от хората от неговия ранг не се занимава с работите, които стават във виртуалността. За целта съществуват референти. Секретари, двойници, факсимилета, ако щеш. Добре подготвени помощници… за управляване на бизнеса във виртуалното пространство.

Понасям с достойнство удара. Шамара си го бива, дори не подозирах за тия тънкости. Смятах, че бизнесмените трябва да се стремят към дълбината със същия хъс, с който го правят обикновените хора. Но аз не се огъвам, защото няма друг изход.

— Каква е разликата, Дибенко? Аз мога да уведомя за теб хората от Ал-Кабар. А ти не можеш да ми сториш нищо, защото съм дайвър.

— И дайвърите си имат уязвими места.

Блъфира. Не може да не блъфира. Обръщам се към Неудачника и питам:

— Искаш ли да тръгнеш с него?

— Това ти го решаваш — отговаря Неудачника. Само той не изпитва в момента никакъв страх. Същото важи и за мутрафоните на Дибенко, но при тях случаят е съвсем друг.

— Да изчезваме — казвам аз и хващам Неудачника за ръката. Колкото и да е странно, аз съм абсолютно сигурен, че Дибенко няма да се опита да ни попречи. В края на краищата, той не е идиот! Ако разбира какво става…

— Убийте тези двамата — заповядва Човека Без Лице.

Прекалено близо един до друг сме и охраната се въздържа от стрелба. Изглежда е наредено Неудачника да бъде опазен на всяка цена. Двамата във въздуха продължават да се реят, а тримата, които се намират на земята, се втурват към нас.

Колко му е да се справиш с двама невъоръжени? Няколко удара с прикладите — няколко вируса, вкарани в компютрите ни — и сме елиминирани от бойното поле. Може би през сляпата стена сега ни наблюдават храбрите елфи на Лориен, но те няма да се намесят. Те си имат достатъчно свои грижи и битки.

Но се оказва, че ни следят не само елфите.

Изплъзвам се от първия удар, подлагам крак на охранителя, той пада. В Дийптаун те са принудени да се подчиняват на общоприетите правила… Опитвам се да му измъкна автомата, с плахата надежда, че този набор от вируси е оформен като автономен файлов обект…

И в този миг от покрива на елфическата съборетина скача източена сива сянка.

Вълкът се хвърля върху един от хвърковатите охранители, с лекота го поваля върху паважа, сякаш той е картонена кукла на конци. Челюстите щракат — и човекът замира. Вълкът отскача встрани, съвсем навреме — колегата на потърпевшия открива от въздуха стрелба в тяхна посока.

Куршумите накълцват равнодушното тяло, което започва да се издига нагоре — реактивната раница продължава да действа. А вълкът се втурва към нас.

Човека Без Лице с плавно движение са отдръпва от пътя му. Но вълкът не е бързал към него — той впива зъби в гърлото на един от противниците ни. Времето сякаш се сгъстява и аз виждам как третият охранител се бори с Вики — и тръшвам моя противник върху нейния.

С едно изщракване на челюстите си вълкът прерязва шията на охранителя и скача върху последните двама. Върколакът е прекалено увлечен, за да имитира чисто вълчи нрави — той разкъсва противниците си със зъби и ги удря с лапи както правят котките. От ноктите му се сипе искрящ зелен прах — вирусното оръжие се задейства.

Автоматът се търкаля в краката ми, аз го вдигам, но в програмата, разбира се, има детектор за потребителите. Спусъкът под пръста ми е неподвижен. Просто запокитвам оръжието по летящия към нас охранител и той машинално започва да стреля. Прекалено бърза и безсмислена реакция.

А в конкретния случай и опасна. Залпът шибва премятащия се автомат и защитата на бойната програма не издържа. Взрив — и всички вируси в пакета, сглобен под формата на автомат, се задействат едновременно. Най-близо до това безпрецедентно меле се оказва злочестият хвърковат охранител — така че именно той си го отнася. Пламва и още във въздуха се разпада на безформени парцали.

— Бягайте! — изръмжава вълкът и отскача от неподвижните тела. От зъбите му капе кървава слюнка, козината му е настръхнала. Отивам с твърда крачка при Ромка, слагам ръка на гърба му, прошепвам:

— Благодаря.

Само Човека Без Лице е останал жив от противниковия лагер. Той спокойно стои и гледа разгромената си гвардия.

— Бягай! — отново изръмжава вълкът, без да откъсва поглед от Дибенко.

— Дайвърското братство? — подигравателно казва Човека Без Лице. — Не очаквах.

Прекалено спокоен е. Кимвам на Вики и Неудачника и те послушно започват да се отдалечават. Аз и Роман оставаме — двама срещу един.

Но този един е прекалено невъзмутим.

— Отново ти предлагам да се опомниш, Леонид — казва ми Дибенко.

— Хайде тръгвай вече! — просъсква ми вълкът. Зелените му човешки очи проблясват, той се хвърля върху Човека Без Лице.

Прекрасен скок, даже по-бърз и по-точен от онзи, от покрива. Челюстите изтракват, стискат шията на Дибенко, предните лапи драскат гърдите му. Сега, както е застанал на задни лапи, върколакът е доста по-висок от човека.

— Пале — казва Човека Без Лице.

С едната си ръка го сграбчва за врата и го запокитва към елфическата хралупа. Ударът е толкова силен, че стената се продънва и вълкът достига в полет средата на коридора. Но веднага се окопитва, отърсва се и пак се нахвърля върху Дибенко. Последвалият удар не е просто удар — кожата на вълка пламва с бледо сияние.

Все пак успяха да натресат вирус на Ромка. Сигурно е изключил защитата си — за по-голяма бързина и точност на движения. Но дори сега, когато вирусът смила компютъра му, той продължава да се бори.

Аз бягам. Всичко останало е от лукавия. Ромка ме е проследил — как ли е успял? И се хвърли в боя, за да ми даде шанс.

Глупаво е да губя този шанс.

На около десет метра по-надолу по улицата Вики спира кола на „Дийп-разводач“, набутва вътре Неудачника, маха ми с ръка. После лицето й се изкривява от ужас.

Гърбът ми настръхва от дращещия слуха жален, стихващ вой, а в следващия миг Човека Без Лице ме сграбчва за рамото. Трудно е да се надпреварваш с някого, чиито домашен компютър е прототип на „осмица“. Удар — и падам на паважа. Човека Без Лице, който е измислил дълбината, се навежда над мен.

— Аз бях достатъчно търпелив — казва той.

Плюя в сивата мъгла на маската. Жестът е чисто символичен — във виртуалното тяло не е предвидена възможността да се плюе. Трябва да подхвърля идейката на Компютърния Маг…

Дибенко прокарва длан по липсващото си лице, сякаш за да изтрие храчката. Но той не е толкова гнуслив. Пръстите му загребват шепа мъгла, мачкат я, сякаш правят топка от мръсен градски сняг.

— Дръж, дайвър. Приятни сънища — казва той.

И снежната топка лети към лицето ми, за да се разгърне като безкрайно платнище. То вече не сиво, а ярко, искрящо, огледално, празнично, шарено.

Прекалено късно разбирам с какво ми е позната тази пъстра дъга.

Дълбина-дълбина…

Прекалено късно.

Дийп-програмата започва да ме захлупва и нямам сили да се отскубна.

Дълбина-дълбина…

А платнището продължава да пламти, няма намерение да угасне, както се полага на всяка честна дийп-програма, която спазва законите…

Дълбина-дълбина…

Гмурвам се все по-дълбоко, пропадам в тази многобагрена бездна, в безкрайната върволица от фалшиви отражения, в цветния лабиринт, в лудостта и забравата.

Моят компютър е без таймер и никой няма да отвори вратата ми със своя ключ.

Дълбина-дълбина…

Не мога да изплувам със същата скорост, с която ме увлича водовъртежа на цветовете!

Дълбина-дълбина…

111

Преди всичко — спокойствие.

Говори се, че това е любим лаф на един от нашите космонавти. Но кой ли помни сега героите от миналото?

Спокойствие.

Паниката убива по-бързо от куршум.

Заобиколен съм от безкраен калейдоскоп. Дъга, фойерверк, работеща дийп-програма. Колко просто — и колко неочаквано. Дайвърът може да изплува на повърхността, но какво ще направи, когато водата приижда по-бързо от неговия устрем нагоре?

Още не знам.

Правя крачка — и колкото и да е странно, успявам. Светът е станал нереален, превърнал се е в картина на побъркан абстракционист. Покрай мен прелита оранжева въртяща се лента, увива се на кълбо, опитва се да завърже за главата ми. Отскубвам я — ръката ми не се вижда, но лентата обидено отлита настрани. Под краката ми, които също не се виждат, избиват фонтани от бял прах. Завалява изумруден дъжд, всяка капка е ситно кристалче, което болезнено се впива в тялото.

И тишина, мъртва тишина, почти като тази, за която говореше Неудачника…

Спокойствие.

Къде съм сега? Скитам се из улиците на Дийптаун с протегнати напред ръце, вперил сляп поглед в нищото? Или съм паднал някъде в дълбината на Дибенковския компютър? Или може би, подобно на митичните персонажи, съм се разлял из цялата мрежа?

Спокойствие.

Преди всичко — нали съм си у дома. Вкъщи, пред старичкия компютър. С шлем и костюм. Някъде пред мен е клавиатурата, вдясно е мишката. Ако напипам клавиатурата и ръчно набера командата за изход…

Не, невъзможно е. И работата дори не е там, че няма да почувствам клавишите под пръстите си. Съзнанието много отдавна е свикнало да имитира движенията. Аз не протягам ръка — просто леко я мръдвам, не скачам, а се приповдигам от стола, не вървя, а местя крака по пода. Илюзия. Дълбина.

— Вики! — казвам. — Вики! Изход от виртуалността! Вики, прекъсвам потапянето! Изход!

Нулев ефект.

Приемах като даденост възможността да общувам с „Windows-Home“ от дълбината. Да получавам и да свалям файлове, да излизам от дълбината, да се интересувам от свободните ресурси на компютъра. Ако всичко беше толкова просто… каква щеше да е ползата от дайвърите? Сега, когато съм в кожата на обикновен виртуаладжия, аз имам обичайните способности.

Не усещам реалния свят.

Не мога да повикам на помощ.

Потъвам.

Спокойствие!

Опитвам се да смъкна шлема, който не усещам. Безполезно. Тичам, рязко дръпвам напред — с надеждата да скъсам кабела.

Едва ли съм се придвижил дори и метър.

Затварям очи. Трябва да се изключа от дийп-програмата. Да не я виждам. Да спра да потъвам.

Дълбина-дълбина, не съм твой, пусни ме, дълбина…

Повтарям го стотици пъти — двойкаджия в училището за дайвъри, който унило пише в тетрадката си едно и също изречение.

Дълбина-дълбина, не съм твой, пусни ме, дълбина…

Нищо не се променя.

Там, в безкрайно далечния истински свят, вцепененото ми тяло седи пред компютъра. И в отворените му очи се отразяват убийствените дъги на дълбината.

Дибенко ме спипа.

Случайно ли е измислил тази клопка? Опитвал се е да се научи да изплува, изобретявал е спасителен пояс, а е измислил нещо като кофа с цимент, вързана за краката? Или стремежът му е бил точно такъв — не да издигне всички виртуаладжии на дайвърско ниво, а да ни смъкне до общото равнище?

Може би вече никога няма да разбера това.

Какво се е случило с Ромка? Успяла ли е Вики да се качи в колата — или също блуждае из многоцветната виелица, а пък Неудачника върви с Дибенко — покорен и мълчалив?

За да разбера, трябва да се върна.

Светът наоколо се поуспокоява. Или буйстването на багрите е придобило някаква система, или аз съм се нагледал, привикнал съм към ставащото. Ще смятаме, че изумруденият дъжд се сипе отгоре — вече имам ориентир. Да опитаме да вървим. Бавно, спокойно. Например към тази упорита оранжева лента, която се върти и преобръща пред мен…

Лентата ме допуска почти плътно до себе си и отлита. Успявам да забележа, че изумруденият дъжд я е насякъл, изпокъсал е краищата й. Оранжевата лента е свита в Мьобиусов кръг сякаш… сякаш тя е независима от околното пространство!

Нещо прекалено сложно, за да е част от дийп-програмата…

Отново се придвижвам към лентата — и тя отново ми се изплъзва, отлита нататък.

Какво всъщност се случва? Около мен ли се е формирал този безумен свят, или всичко, което става, е шега на подсъзнанието ми?

Вървя към лентата. Всяка една посока би могла да е правилна — ако тук съществуват посоки. Дъждът се усилва, кристалите изтъняват, превръщат се в игли. Навеждам глава, за да предпазя очите си, и продължавам да вървя. Не знам защо, но случващото се ме радва. Някой се бори с някого.

Значи все още има шанс.

Няма нито разстояние, нито време. Всички мерки са се слели ведно. Може би е изминал час, може би съм изминал три километра.

Може би е дошла лудостта.

Лентата хвърчи пред мен, но движенията й са все по-бавни и несигурни. Това вече са някакви оранжеви, изпокъсани от дъжда дрипи. Последен устрем — и тя пада долу, за да изригне гейзер от бяла прах.

Край?

Стоя над останките на своя странен водач. А сега какво? Други ориентири няма. Затварям очи — и чувам слаб, далечен звук.

Дийп-програмата не оперира със звуци. Казват — въпреки че това може да са само слухове — че на компютъра на Дима Дибенко е нямало звукова карта.

Тръгвам.

Звукът става по-силен, но не и по-ясен. Така може да ромони горско поточе или да шуми далечен прибой, или да пращи пламъкът на свещта. Все едно, дори и да е ехото от Големия Взрив — трябва ми този звук, това отсъствие на тишина!

Крачка, още една.

Дори през затворените клепачи долавям, че нещо се е променило.

Отварям очи. Светът сякаш е избелял. Изумруденият дъжд е изгубил яркостта си, посърнал е, от небето вече не се сипят смарагди — а мръснозелено стъкло от счупени бутилки. Бялата прах под краката ми едва се вижда.

А пред мен гори небесносиня звезда.

Отломка от дневното небе.

Не знам дали тя е наедряла, или аз съм се смалил — но сега блещукащото огнено кълбо се извисява над мен. Протягам длани, докосвам топлите лъчи.

И падам към звездата.

Вятър.

Студен вятър ме удря в лицето.

Станах от земята, посипана с тънък слой сняг. Докъдето стига погледът — плоска като маса равнина. Няма хоризонт. Небето е покрито с плъзгащи се, преплитащи се оранжеви нишки, през които струи синя светлина.

Има и струи мъгла, които текат над земята. Те менят своята яркост и плътност, носят се срещу вятъра и се издигат към оранжевата решетка на небето.

Отупах снега от коленете си, погледнах дланта. Странен сняг — прекалено големи кристали, които са ронливи и не се слепват. Те съскат върху ръката ми и отлитат като лек дим.

— Радвам се, че стигна дотук, Льоня — каза зад гърба ми Неудачника.

Не успях да се обърна — той почти изкрещя:

— Не… не трябва!

Обгърната от мъгла равнина, студен вятър, ронлив сняг… Преглътнах буцата, заседнала в гърлото ми.

— Неудачник… благодаря ти.

— Длъжен бях да ти помогна — много сериозно отговори той. — Или поне да се опитам. Та нали ти ме спасяваше!

— Без особен успех…

— Но ти ме изведе. А на мен ми беше много зле… там.

— Досещах се. Но ти би могъл да преминеш „Лабиринта“ за час… за десет минути…

— Льоня…

— Би могъл просто да излезеш, а можеше и да биеш всички рекорди.

— Не, не можех.

— Но защо?

— Още ли не си разбрал? — в гласа му се мярна учудване.

— Не искаше да убиваш?

— Да.

— Но нали нещата там не са истински! — възкликнах аз.

— За теб.

— Никога няма да мога да съм същият като тебе.

— И не трябва, Стрелец.

— Знаеш ли — казах аз, борейки се с изкушението да се обърна, — веднъж ми се стори за миг… само за миг… че ти си Месия. Разбираш ли?

Неудачника е много сериозен.

— Не, Леонид. Не бих искал да бъда ваш бог. Нито един от измислените ви богове. Те са много жестоки.

— Като нас.

— Като вас — повтори като ехо Неудачника и в гласа му звучеше тъга.

— Това сън ли е — попитах аз след кратко мълчание. — Всичко наоколо?

Той много дълго мълча, онзи, който стоеше зад гърба ми и ме беше помолил да не се обръщам.

— Не, Льоня. Дори да е сън, не е твой.

Разбрах.

— Благодаря.

Не ми беше студено, вероятно защото той искаше да е така. Не ме изгаряше сивият зърнест сняг под краката ми, не ме изпепеляваха и струите мъгла. Може би за него това беше дреболия, а може би му костваше невероятни усилия? Не знам.

— Успяхте ли да се измъкнете? — попитах аз.

— Да. Сега се движим из града. Вики дава на шофьора адрес след адрес… според мен тя не знае какво да прави.

За момент Неудачника се запъна, после добави:

— Освен това тя плаче.

Оранжевите ленти се вият в небето. В безкраен танц под жаркото синьо слънце. Все пак това сякаш е красиво…

— Кажи й, че при мен всичко е наред.

— Това истина ли е?

— Не знам. Ще ми помогнеш ли да изляза оттук?

Неудачника не отговори.

— Ще успея ли да изляза?

— Да. Може би.

— Кажи на Вики, че всичко е добре.

— Няма да повярва.

— Ще повярва. Тя също почти е разбрала. Кажи й, че в руския квартал на Дийптаун има компания „Поляна“. Която притежава една-единствена сграда. Скучна дванайсететажна панелка. Чакайте ме там, на втория етаж, на стълбището, точно след час.

— Нещо друго, Леонид?

— Не. Това е всичко.

— Ще ти бъде много трудно, Стрелец — Неудачника се запъна. — Ти си свикнал да се бориш с дълбината. Сила и устрем. Добър плувец си, винаги си се измъквал от водовъртежа. Но сега това няма да ти помогне.

— Ти не си ли свикнал да разчиташ на силата?

— Зависи каква сила, Стрелец…

Нещо лекичко докосна рамото ми. Не знам дали за сбогом, или за да ми вдъхне бодрост.

И небето от оранжеви нишки се сгромоляса върху заснежената земя…

Изправям се — сред цветните пръски, сред калейдоскопа от искри. Дийп-програмата работи. Продължавам да не виждам тялото си.

И само едва доловим спомен за докосването живее у мен.

Аз все още помня този свят, все още живея в него. В чуждия далечен сън…

— Какво всъщност се опитваш да направиш, Дибенко? — прошепвам в безумната тишина. — Не бива… не бива да се постъпва с него по нашия начин.

Той не ме чува, случайният творец на виртуалния свят, той продължава своето преследване на Неудачника, своя лов на чудеса. Но аз трябва да го намеря и да му обясня колко много греши…

Затварям очи, разпервам ръце. Цветни избухвания зад клепачите — дийп-програмата продължава да обгръща мозъка ми.

Преди всичко спокойствие. В нея няма нищо демонично. Бляскава дрънкулка, която са завъртели пред очите на пациента хипнотизаторите — ето какво е дийп-програмата. Дрънкулка от електронния век. Няма граница между съня и сън в съня. Аз сам изграждам тези бариери. Сам убеждавам себе си, че потъвам.

Но сега е време да изплувам.

— Дълбина… — прошепвам почти нежно. — Дълбина-дълбина…

Ние я строихме, като слагахме тухличките на компютрите върху цимента на телефонните линии. Ние сглобихме един много голям град. Град, в който няма нито добро, нито зло — докато не се появим ние.

Беше ни трудно в реалността. Там, където не разбират страстта на многодневното пробиване на чуждите програми и на многомесеченото написване на своя собствена. Там, където говорят не за падането на цените на мегабайт памет, а за покачващите се цени на хляба. В онзи свят, в който убиват наистина. В онзи свят, в който е трудно и за грешниците, и за светците, и за обикновените хора.

Ние построихме град без граници. Повярвахме, че е истински.

Време е да изплуваме.

Искахме чудеса и населихме с тях Дийптаун. Елфически поляни и марсиански пустини, лабиринти и храмове, далечни звезди и морски дълбини — за всичко се намери място.

Но сега е време да се изплува оттам.

Уморихме се да вярваме в доброто и любовта, написахме на знамето думата „свобода“ с наивната вяра, че свободата стои по-високо от любовта.

Време е да пораснем.

— Пусни ме, дълбина — примолвам се аз. — Дълбина-дълбина… аз съм твой.