Легендата за Линкълн

1

Недалече от брега на Дания

Сряда, 8 октомври, 19:40 ч.

Един поглед беше достатъчен на Котън Малоун, за да разбере, че го очакват неприятности.

Проливът Йорезунд, който разделяше северния датски остров Зееланд от южната шведска провинция Скания, обикновено един от най-натоварените морски пътища в света, днес беше почти пуст. Виждаха се само два плавателни съда, които пореха сиво-синята вода — неговият и другият, който бързо скъсяваше дистанцията между двата.

Малоун беше забелязал моторницата още на излизане от дока в Ландскрона, от шведската страна на пролива. Беше шестметрова, с два вградени двигателя, боядисана в червено и бяло. Неговата собствена лодка, взета под наем от пристанището в Копенхаген, беше четириметрова, само с един външен двигател. Моторът ръмжеше, докато се бореше със средно високите вълни, небето беше ясно, а в хладния вечерен въздух не се усещаше вятър — чудесно есенно време като за скандинавските страни.

Три часа по-рано Малоун все още беше на работа в книжарницата си на площад „Хьобро“. Възнамеряваше да вечеря в „Кафе Норден“, както правеше почти всеки ден, но едно обаждане от Стефани Нел, бившата му шефка от Министерството на правосъдието, беше променило всичко.

— Имам нужда от една услуга — каза му тя. — Нямаше да се обърна към теб, ако не беше извънреден случай. Става дума за един човек, казва се Бари Кърк. Къса черна коса, остър нос. Трябва да отидеш да го вземеш.

Малоун долови напрежението в гласа й.

— Вече съм изпратила един агент, но той е бил задържан. Не знам кога ще успее да пристигне, а Кърк трябва да бъде открит. Незабавно.

— Предполагам, че няма да ми кажеш защо.

— Не мога да ти кажа. Но ти си най-близо до него. Той се намира от другата страна на пролива, в Швеция, и чака някой да отиде да го прибере.

— Звучи ми така, сякаш има проблем.

— Един от агентите ми е изчезнал.

Малоун мразеше да чува тези думи.

— Кърк може би знае къде е той, така че е важно бързо да го приберем. Надявам се, че сме изпреварили евентуалните усложнения. Просто го докарай в твоята книжарница и го задръж там, докато моят човек дойде да го вземе.

— Ще се погрижа.

— Още нещо, Котън. Вземи си пистолета.

Малоун веднага се беше качил до апартамента си на четвъртия етаж над книжарницата и беше извадил изпод леглото раницата, в която винаги държеше документи за самоличност, пари, телефон и служебната си берета. Беше я използвал в отряд „Магелан“ и Стефани му беше разрешила да я задържи, след като се пенсионира.

В момента пистолетът беше отзад на кръста му, под якето.

— Приближават ни — обади се Бари Кърк.

Все едно и сам не виждаше това. Два мотора винаги са по-добри от един.

Малоун здраво държеше щурвала, а двигателят работеше почти на пълна мощност. Той реши да го усили докрай и носът на моторницата подскочи нагоре, докато набираха скорост. Малоун хвърли поглед през рамо. В другата лодка имаше двама мъже — единият я управляваше, а другият стоеше прав с пистолет в ръце.

Ставаше все по-хубаво и по-хубаво.

Още не бяха стигнали и до средата на пролива. Бяха от шведската страна и се движеха по диагонал на югозапад към Копенхаген. Малоун можеше да отиде и с кола, по моста „Йорезунд“ между Дания и Швеция, но това щеше да го забави с цял час. По вода щеше да стигне по-бързо, а според Стефани нямаше време за губене, така че той взе моторница под наем както обикновено. Беше много по-евтино да използва лодка под наем, вместо да я притежава — особено като се има предвид колко рядко излизаше в морето.

— Какво смяташ да правиш?

Глупав въпрос. Кърк определено го дразнеше. Малоун го беше забелязал, докато кръстосваше напред-назад по кея, точно където му беше казала Стефани. Очевидно нямаше търпение да се махне от там. Бяха им дали парола, за да са и двамата сигурни, че са открили правилния човек. Думата за него беше „Джоузеф“. За Кърк беше „Морони“.

Необичаен избор.

— Познаваш ли тези хора? — попита Малоун.

— Те искат да ме убият.

Малоун държеше курс към Дания, така че корпусът на моторницата пореше вълните с разтърсващи подскоци и хвърляше водна пяна след тях.

— И защо искат да те убият? — извика той, за да надвие шума от двигателя.

— А кой по-точно си ти?

Малоун хвърли бърз поглед към Кърк.

— Човекът, който ще спаси нещастния ти задник.

Другата лодка вече беше на по-малко от трийсет метра разстояние.

Малоун огледа хоризонта във всички посоки, но не видя други плавателни съдове. Падаше здрач и синьото небе потъмняваше в сиво.

А после се чу изстрел. И още един. Той рязко се обърна. Мъжът от моторницата, която ги преследваше, беше открил огън срещу тях.

— Наведи се! — извика той на Кърк.

Самият той също се наведе, без да се отклонява от курса и да намалява скоростта.

Последваха още два изстрела. Единият улучи фибростъклото от лявата му страна. Другата моторница вече беше на петнайсет метра. Малоун реши да стресне преследвачите си. Протегна се, извади оръжието си и стреля в тяхната посока. Другата моторница рязко зави надясно.

Бяха на почти два километра разстояние от датския бряг, приблизително в средата на пролива Йорезунд. Втората моторница беше описала дъга и вече ги доближаваше отдясно по курс, който щеше да пресече техния. Малоун забеляза, че мъжът беше сменил пистолета си с автоматична карабина с къса цев.

Не му оставаше друг избор. Той промени курса, така че да се движи право към тях. Беше време да провери колко струват. Във въздуха отекна залп. Малоун се хвърли на палубата, но продължи да държи щурвала с едната си ръка. Над главата му запищяха куршуми. Няколко се забиха в корпуса. Той рискува да надникне през борда. Другата лодка беше завила наляво и отново описваше дъга, като се подготвяше да ги атакува откъм кърмата, където отворената палуба на моторницата не предлагаше никакво прикритие.

Той реши, че директният подход ще бъде най-подходящ. Трябваше да прецени времето до секунда.

Продължи да кара право напред с почти максимална скорост. Носът на другата моторница все още сочеше към него.

— Залегни! — повтори той на Кърк.

Нямаше никакви притеснения, че нареждането му ще бъде изпълнено. Кърк се притискаше към палубата, под нивото на борда. Малоун продължаваше да стиска пистолета. Другата моторница скъсяваше дистанцията между тях. При това бързо.

Петдесет метра. Четирийсет. Трийсет.

Малоун рязко дръпна дросела, за да намали мощността на двигателя докрай. Носът на моторницата потъна във водата. Продължиха да се плъзгат по инерция още няколко метра, после спряха. Другата лодка продължаваше да се приближава към тях. По успоредна линия.

Мъжът с карабината се прицели.

Преди да успее да открие огън, Малоун го застреля в гърдите. Другата моторница прелетя покрай тях. Той отново натисна дросела и двигателят изрева.

Малоун погледна към другата лодка и видя как вторият мъж се протяга надолу, за да вземе карабината. Моторницата описа широка дъга, за да се върне и да ги пресрещне отново. Неговият финт беше проработил веднъж.

Нямаше да свърши работа втори път.

Между тях и брега на Дания все още имаше почти километър и половина открито водно пространство, а той не можеше да избяга от другата моторница. Бе успял да надхитри противника, но докога щеше да продължава това? Налагаше се да влезе в открита схватка.

Той се взря пред себе си, за да се ориентира. Намираха се на осем километра от покрайнините на Копенхаген, недалече от мястото, където едно време живееше старият му приятел Хенрик Торвалдсен.

— Я виж — извика Кърк зад гърба му.

Малоун се обърна. Другата моторница беше на стотина метра от тях и ги доближаваше. Но от все по-притъмняващото небе на запад се спускаше едномоторна чесна. Характерният триъгълен колесник, който се носеше на не повече от два метра над водната повърхност, профуча над нея и колелата му едва не смазаха водача, който се сниши и явно изпусна щурвала от ръцете си, защото лодката рязко се люшна наляво.

Малоун използва момента, за да се отправи към нападателя си.

Самолетът зави нагоре, набра височина и описа дъга, за да подходи за втора атака. Малоун се запита дали пилотът си даваше сметка, че всеки момент към небето ще бъде насочена автоматична карабина. Караше право към източника на всички неприятности — толкова бързо, колкото му позволяваше двигателят. Другата моторница вече беше напълно спряла във водата, а вниманието на човека в нея беше изцяло посветено на самолета.

Точно това позволи на Малоун да го доближи.

Беше благодарен за отвличането на вниманието, но помощта от пилота всеки момент щеше да доведе до катастрофа. Малоун видя как дулото на карабината се насочва към самолета.

— Ела тук! — изкрещя на Кърк той.

Мъжът не помръдна от мястото си.

— Не ме карай да идвам аз!

Кърк се изправи.

— Задръж щурвала. Карай по права линия.

— Аз ли? Какво?

— Просто го направи.

Кърк сграбчи щурвала.

Малоун пристъпи към кърмата, застана по-стабилно и се прицели с пистолета си.

Самолетът се приближаваше. Мъжът вече беше готов да стреля с карабината си. Малоун знаеше, че ще има ограничен брой възможности за това от люлеещата се палуба. В този момент другият мъж изведнъж осъзна, че моторницата го доближава едновременно със самолета.

И двете представляваха заплаха. Какво трябваше да направи?

Малоун стреля два пъти поред. Но не улучи. Третият изстрел попадна право в другата лодка. Мъжът се обърна надясно, като явно реши, че от там идва по-голямата заплаха. Четвъртият изстрел на Малоун попадна в гърдите му и го запрати през борда във водата.

Самолетът с рев прелетя над тях, така че колесникът му беше съвсем близо. И двамата с Кърк се снишиха. Малоун сграбчи щурвала и намали мощността, за да се обърне към противника. Доближиха другата моторница откъм кърмата. Малоун беше готов да стреля. Във водата имаше един труп, а на палубата лежеше друг. В моторницата нямаше никой друг.

— Доста проблеми създаваш — подхвърли той на Кърк.

Отново се беше възцарила тишина, нарушавана единствено от гърленото ръмжене на двигателя, който работеше на празен ход. Вълните се удряха в бордовете. Малоун трябваше да се обърне към някой от местните власти. Шведите? Или датчаните? Но след като бяха замесени Стефани и отряд „Магелан“, съвместното разследване не беше вариант. Тя ненавиждаше да работи с местните.

Той се загледа в тъмното небе и видя как чесната, която се беше върнала на няколкостотин метра височина, минава точно над тях. И от нея скача някой.

Отвори се парашут и човекът, който се спускаше с него, го насочи в стегната спирала. Малоун имаше няколко парашутни скока зад гърба си и осъзна, че този парашутист знаеше какво прави — последният завой го насочи право към тях, а краката му пронизаха водната повърхност на по-малко от петдесет метра разстояние. Малоун бавно доближи моторницата до него.

Мъжът, който се издърпа през борда при тях, беше почти на трийсет. Русата му коса сякаш беше остригана с косачка, а не подстригана с ножица, а откритото му лице беше гладко избръснато и на него грееше топла широка усмивка. Носеше тъмна риза с къси ръкави и джинси, прилепнали към добре сложено тяло.

— Водата е студена — отбеляза младежът. — Много благодаря, че ме изчакахте. Извинявам се, че се забавих.

Малоун посочи отдалечаващия се самолет, който продължаваше да лети на изток.

— Има ли някой на борда?

— Не. Оставих го на автопилот. Няма много гориво. След няколко минути ще падне в Балтийско море.

— Сериозно разхищение.

Младият мъж сви рамене.

— На онзи тип, от когото го откраднах, няма да му липсва.

— А ти кой си?

— О, извинявайте. Понякога съм страшно невъзпитан.

Той протегна мократа си ръка.

— Казвам се Люк Даниълс. Отряд „Магелан“.

2

Калундборг, Дания

20:00 ч.

Хосепе Саласар почака, докато мъжът се съвземе. Пленникът му лежеше в килията почти в безсъзнание, но все пак в състояние да го чуе, когато му каза:

— Сложи край на това.

Мъжът надигна глава от каменния под, потънал в прах.

— През последните три дни… често се питах… как може да си толкова жесток. Ти вярваш… в Небесния отец. Смяташ се… за Божи човек.

Саласар не откриваше противоречие в това.

— Пророците са се изправяли срещу също толкова и дори по-големи заплахи от тези, с които се сблъсквам аз днес. Но никога не са се колебали да сторят онова, което е било нужно.

„Това е истината“, каза му ангелът.

Той вдигна очи. Образът се рееше на няколко крачки от него, облечен в свободно падаща бяла роба, окъпан в сияние, чисто като светкавица и по-ярко от всичко, което беше виждал през живота си.

„Не се колебай, Хосепе. Никой от пророците не се е колебал да стори онова, което е било нужно.“

Той знаеше, че пленникът му не може да чуе гласа на ангела. Никой освен него не можеше да го чуе. Но мъжът на пода забеляза, че погледът на Саласар е отправен към задната стена на килията.

— Какво гледаш там?

— Нещо величествено.

„Той не може да проумее онова, което знаем ние.“

Саласар отново се обърна към пленника си.

— Вече залових Кърк.

Все още не беше получил потвърждение за случилото се в Швеция, но хората му бяха докладвали, че са забелязали целта. Най-сетне. След цели три дни. Точно толкова време, колкото беше прекарал този мъж в килията без храна или вода. Кожата му беше охлузена и бледа, устните му бяха напукани, носът му беше счупен, а очите — потънали в тъмни кръгове. Сигурно и няколко от ребрата му бяха счупени. За да увеличи страданието му, точно пред решетките на килията беше оставена кофа с вода — така можеше да я вижда, но не можеше да я достигне.

„Притисни го — нареди му ангелът. — Той трябва да разбере, че няма да понесем такава наглост. Онези, които са го изпратили, трябва да осъзнаят, че ще се борим. Все още има много работа за вършене, а те са застанали на пътя ни. Пречупи го.“

Саласар винаги се беше вслушвал в съветите на ангела. Как иначе? Беше изпратен от самия Небесен отец. А този пленник беше шпионин. Беше изпратен от врага.

„Ние винаги сме се разправяли сурово с шпионите — каза ангелът. — В началото бяха мнозина и носеха голяма вреда. Трябва да им отвърнем със същото.“

Саласар погледна към привидението.

— Не трябва ли да го обичам? Нали и той е Божие чедо?

— С кого… говориш?

Саласар се обърна към пленника. Въпросът беше кратък и точен.

— За кого работиш?

Отговор не последва.

— Кажи ми.

Саласар чу как собственият му глас става по-силен и рязък. Беше необичайно за него. Знаеха го като тих човек, който винаги се държи кротко — и той полагаше големи усилия да продължават да го възприемат по този начин. Както баща му много пъти беше казвал, доброто възпитание се срещаше все по-рядко.

Кофата с вода беше в краката му. Той напълни черпака и хвърли съдържанието му през решетките, като намокри охлузеното лице на пленника. Мъжът се опита да улови с език оскъдната свежест, която предлагаше водата. След три дни жажда щеше да му трябва доста повече, за да я утоли.

— Кажи ми каквото искам да знам.

— Още вода.

Съчувствието отдавна го беше напуснало. Беше му възложен свещен дълг, а от решенията му щеше да зависи съдбата на милиони.

„Нужно е изкупление с кръв — каза ангелът. — Това е единственият начин.“

Според канона имаше грехове, за които хората не можеха да получат опрощение нито на този свят, нито в следващия. Но ако някой им помогнеше да отворят очите си и да видят истинското си състояние, те с желание щяха да пролеят кръвта си като изкупление за тези грехове.

„Кръвта на Божия син беше пролята за греховете на хората — каза ангелът. — И все още има грехове, които могат да бъдат изкупени с жертвоприношение на олтара, както в древността. Но има и грехове, за които не е достатъчно да се принесе в жертва агнец, телец или гургулица. Те се изкупват единствено с човешка кръв.“

Грехове като убийството, прелюбодеянието, лъжата, измяната и вероотстъпничеството.

Саласар приклекна и се вторачи в упорития грешник от другата страна на решетките.

— Не можеш да ме спреш. Никой не може. Това, което има да се случи, ще се случи. Но аз съм готов да проявя известно милосърдие. Просто ми кажи за кого работиш и каква е задачата ти, и тази вода ще бъде твоя.

Той отново напълни черпака догоре и го протегна към пленника.

Мъжът лежеше по корем с разперени ръце, притиснал мокрото си лице към пода. Той бавно се претърколи по гръб и погледна към тавана.

Саласар и ангелът чакаха.

— Аз съм служител… на… Министерството на правосъдието. Знаем всичко… за вас.

Американското правителство. Създаваше им единствено неприятности, вече 180 години поред. Но колко точно знаеха враговете му?

Мъжът извъртя глава към Саласар и присви изморените си очи.

— Ако ме убиеш, няма да постигнеш нищо друго, освен да си докараш още… неприятности.

„Лъже — каза ангелът. — Заблуждава се, че може да ни изплаши.“

Верен на думата си, Саласар промуши черпака през решетките. Мъжът го сграбчи и изля водата в гърлото си. Саласар побутна кофата по-близо до него и мъжът се зае да пълни сухото си гърло с още вода.

„Не се колебай — каза ангелът. — Той е сторил грях, за който знае, че ще го лиши от правото да се възнесе, както желае. Той не може да го изкупи, без да пролее кръвта си. Едва след като пролее кръвта си, той ще изкупи този грях и ще се спаси, за да се възнесе при Бог. Няма нито мъж, нито жена, които да не кажат: «Пролей кръвта ми, за да се спася и да се възнеса при Бог».“

Не, наистина нямаше такива.

„Имало е много случаи, Хосепе, когато люде са били праведно убити, за да изкупят греховете си. Виждал съм десетки хора, които щяха да получат шанс да се възнесат, ако животът им беше отнет и кръвта им беше пролята като димящо приношение към Всевишния. Но вместо това сега те са ангели на Дявола.“

За разлика от този пратеник, който говореше с гласа на Бога.

„Това значи да обичаш ближния като себе си. Ако има нужда от помощ, помогни му. Ако иска да се спаси и е нужно да се пролее кръвта му по земята, за да се спаси, пролей я. Ако си сторил грях, който изисква да се пролее кръв, не се отказвай и не се спирай, докато кръвта ти не бъде пролята, така че да постигнеш спасението, което желаеш. Това значи да обичаш хората.“

Саласар откъсна поглед от привидението и се обърна към пленника.

— Търсиш ли спасение?

— Защо питаш?

— Греховете ти са големи.

— Твоите също.

Неговите грехове бяха различни. Да лъжеш в търсене на истината не беше лъжа. Да убиеш друг, за да го спасиш, беше проява на любов. Той дължеше на този грешник вечен покой, така че протегна ръка под якето си и извади пистолета.

Очите на пленника се разшириха. Опита се да се отдръпне, но нямаше къде да се скрие. Нямаше да е трудно да го убие.

„Не още“, каза ангелът.

Саласар отпусна оръжието.

„Все още имаме нужда от него.“

Привидението се издигна нагоре и потъна в тавана. Клетката остана тъмна и глуха, както беше, преди да се яви светлината.

Саласар се усмихна. В очите му грееше нов блясък, който отдаваше на небесната благодарност за послушанието му. Той погледна часовника си.

Осем часа разлика. В Юта беше дванайсет на обед.

Трябваше да докладва на старейшина Роуан.

3

Южна Юта

12:02 ч.

Сенатор Тадеъс Роуан слезе от ленд ровъра и остави слънцето да го облее с познатата си топлина. Беше живял в Юта, откакто се беше родил, а от трийсет и три години беше старши сенатор от щата. Беше човек с положение и власт — достатъчно влиятелен, за да накара министъра на горите и природните ресурси да пристигне лично, за да го придружи днес.

— Красиво място — обърна се към него министърът.

Южната част на щата Юта беше собственост на федералното правителство — заета от национални паркове като „Арчис“, „Кепитъл Рийф“ и „Брайс Кениън“. Намираха се в националния парк „Зайън“ — 174 хиляди акра, простиращи се от северозапад на югоизток между междущатско шосе 15 и магистрала 19. Коренното население — индианци от племето паюти, било изместено след 1863 г. от последователите на Църквата на светиите от последните дни, движещи се на юг от Голямото солено езеро. Именно те дали на тази пустош новото й название — Зайън, като обетования Цион от Светото писание. Айзък Бехунин — светията, който пръв се заселил тук със синовете си, описвал как „човек може да благославя Бог сред тези величествени катедрали също тъй добре, както и във всяка църква, построена от човешка ръка“. Но след като посетил мястото през 1870 г., Бригъм Йънг — друг водач на същата църква — не се съгласил с предшественика си и го нарекъл Незайън — прякор, който беше останал и до днес.

Роуан беше прелетял разстоянието от четиристотин километра на юг от Солт Лейк Сити в компанията на министъра с хеликоптер, който беше кацнал направо в парка, където ги очакваше директорът. Позицията на председател на Бюджетната комисия в Сената му носеше много привилегии. И не на последно място сред тях беше фактът, че нито един цент от парите на правителството не можеше да бъде похарчен, ако той не дадеше разрешение.

— Величествена местност — отвърна той.

Много пъти беше прекосявал пеша тази пустиня от червени скали, прорязана от каньони, които бяха толкова тесни, че слънцето никога не огряваше дъното им. Градовете по границата на националния парк бяха населени от светии — или мормони, както предпочитаха да ги наричат много хора. Някои светии, към които се числеше и той самият, не обичаха тази дума. Произходът й беше от средата на XIX в., когато предразсъдъците и омразата срещу тях ги принудили постепенно да се изтеглят на запад, докато не стигнали до Голямото солено езеро. Неговите собствени предци пътували с каруците, които първи пристигнали там на 24 юли 1847 г. А там ги очаквало изобилие от зелена трева и ако се вярва на легендата, едно-единствено дърво.

„Самотно великолепие.“ Така един от светиите описал местността.

И когато Бригъм Йънг, техният водач, пристигнал болен от треска, на легло в една от каруците, според легендата той се изправил на крака и обявил: „Това е нашето място“.

Последвали ги десетки хиляди нови заселници, които избягвали традиционните пътища и следвали маршрутите, очертани от светиите първопроходци, засявайки посеви покрай целия път, така че идващите след тях кервани да разполагат с храна. Но точно на този ден първата вълна от заселници — 143 мъже, три жени, две деца, 70 каруци, едно оръдие, една лодка, 93 коня, 52 мулета, 66 вола, 19 крави, 17 кучета и неизвестен брой пилета — намерили своя дом.

— Оттук нагоре, към хребета — посочи директорът на парка.

В ленд ровъра бяха пътували единствено тримата мъже. И тримата бяха с туристически обувки, джинси, ризи с дълги ръкави и шапки. Роуан беше на седемдесет и една, но тялото му си оставаше силно, а краката му бяха готови да се справят с враждебния терен, който се простираше във всички посоки.

— Къде сме? — попита той. — Някъде на шейсет километра навътре в парка?

Директорът кимна.

— По-скоро осемдесет. Този район е строго забранен. Не е разрешено нито да се лагерува, нито дори да се преминава оттук. Тесните каньони са твърде опасни.

Сенаторът знаеше статистиката. Три милиона души посещаваха парка „Зайън“ всяка година, което го нареждаше сред най-популярните туристически дестинации в щата Юта. За всяко нещо се изискваше специално разрешително и много почитатели на офроуд пътешествията, ловци и противници на резерватите настояваха за облекчаване на този режим. Лично за себе си Роуан беше съгласен с тях — но нарочно беше останал встрани от тази борба.

Директорът ги поведе в един каньон с отвесни стени, обрасъл с кленови дървета. Земята под краката им беше покрита с туфи жилава трева, примесени със синап и ниски храсти. Високо над главите им в ясното небе се рееше един кондор.

— Нямаше да открием нищо, ако не бяха нарушителите — продължи директорът. — Миналата седмица в тази част от парка нелегално влезли трима души. Единият от тях се подхлъзнал и си счупил крака, така че се наложи да го евакуираме с медицински екип. Точно тогава забелязахме това.

Директорът посочи един тъмен процеп. Роуан знаеше, че в пясъчника често се образуват пещери — в южната част на Юта бяха пръснати хиляди такива.

— През август в този район имаше наводнение — обясни директорът. — Пороен дъжд в продължение на три дни без прекъсване. Смятаме, че точно тогава се е разкрил този вход. Преди това е бил запечатан.

Роуан се вторачи в държавния служител.

— И какъв е вашият интерес към този случай?

— Да се уверим, че председателят на Бюджетната комисия в Сената е доволен от работата на парковата администрация.

Роуан се съмняваше в това — през последните седем години администрацията на президента Дани Даниълс по никакъв начин не се беше съобразявала с мнението на старши сенатора от Юта. Сенаторът и американският президент бяха от различни партии — неговата контролираше Конгреса, а партията на Даниълс — Белия дом. Обикновено такова разделение мотивираше и двете страни за сътрудничество и компромиси. Но в последно време нямаше и следа от приятелски дух. Популярното название за положението, в което се намираха в момента, беше „патова ситуация“. Всичко се усложняваше допълнително от факта, че Даниълс се приближаваше към края на двата си мандата като президент, а съвсем не беше ясно кой ще го наследи.

И двете партии имаха шанс да спечелят президентското място.

Изборите вече не го интересуваха. Роуан имаше по-големи планове.

Те се приближиха до входа и директорът свали раницата си от гърба, за да извади три фенерчета.

— Ще имаме нужда от тях.

Роуан прие да вземе фенерчето.

— Водете ни — каза той.

Тримата се промъкнаха през отвора и се озоваха в просторна пещера с таван, който се извисяваше на шест метра над главите им. Сенаторът освети входа с фенерчето си и забеляза, че преди е бил много по-широк и по-висок.

— Преди тук е имало голям отвор — обясни директорът. — Колкото врата на гараж. Но нарочно са го запълнили.

— Откъде знаете?

Мъжът посочи напред с фенерчето си.

— Ще ви покажа. Внимавайте. Място е идеално за змии.

Роуан вече се беше досетил. Беше изследвал всички затънтени кътчета на щата Юта в продължение на шейсет години и това го беше научило да уважава както земята, така и нейните обитатели.

На петнайсет метра по-навътре забелязаха някакви неясни очертания. Роуан преброи три каруци. С широки колела. Може би три метра на дължина и два на ширина. Бяха и високи, макар че дъгите на покрива и брезентовите им покривала отдавна бяха изчезнали. Той пристъпи по-близо и побутна едната. Бяха от здраво дърво, с изключение на железните пръстени на колелата, които бяха покрити от ръжда. Сигурно ги бяха теглили по четири или шест коня, понякога замествани с мулета и волове.

— Оригинална изработка от деветнайсети век — каза директорът. — Знам някои неща за тях. Сухият въздух на пустинята и фактът, че са били запечатани тук, са помогнали да се съхранят така. Непокътнати са, което се среща рядко.

Роуан ги разгледа и видя, че каруците бяха празни.

— Трябвало е да ги вкарат през входа — каза директорът. — Значи е бил много по-голям, отколкото е сега.

— Има и още — обади се министърът.

Роуан проследи лъча светлина в мрака и видя другите останки. Бяха от още каруци, струпани на купчина.

— Унищожили са ги — обясни директорът. — Предполагам, че са били двайсет или дори повече, преди да ги натрошат на парчета.

Двайсет и две, ако трябваше да бъдем точни. Но Роуан не каза нищо. Вместо това последва директора покрай купчината до мястото, където в светлината на фенерчетата си видяха човешките скелети. Докато ги доближаваше, под обувките му захрущяха камъчета, досущ като сух сняг. Роуан преброи три скелета и веднага забеляза как бяха срещнали смъртта си. В черепите се виждаха дупки от куршум. От дрехите им бяха останали дрипи, както и две кожени шапки.

Директорът посочи с фенерчето си.

— Този е оцелял малко по-дълго.

Роуан видя четвърта жертва, облегната на стената на пещерата. В черепа на този скелет нямаше дупка, но ребрата му бяха натрошени.

— Куршум в гърдите — каза директорът. — Но е оцелял достатъчно дълго, за да успее да напише това.

Светлината на фенерчетата разкри надписа на стената, подобен на петроглифите, които се срещаха и в други пещери в различни части на щата Юта. Роуан се наведе и прочете неравните букви.

Роуан незабавно осъзна какво означаваха тези фамилни имена. Но само той, един от дванайсетте апостоли на Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни, знаеше кои са те.

— Надписът за пророка ни накара да ви се обадим — обясни министърът.

Роуан се стегна и се изправи.

— Прав сте. Тези мъже наистина са били светии.

— И ние така решихме.

През цялата история на човечеството Бог винаги се беше обръщал към своите деца с помощта на пророци. Хора като Ной, Авраам и Моисей. През 1830 г. Джоузеф Смит беше избран от небесата за пророк от последния ден, който да възстанови целостта на евангелието като подготовка за второто пришествие на Христа. Затова Смит беше основал нова църква. И оттогава седемнайсет мъже поред бяха приемали титлата на пророк и председател. Всеки един от тези седемнайсет мъже беше избиран от Кворума на дванайсетте апостоли, който заемаше мястото непосредствено под пророка в църковната йерархия.

Планът на Роуан беше да стане осемнайсетият. И това откритие може би щеше да му помогне. Той огледа пещерата и си представи какво се беше случило тук през 1857 г. Всичко наоколо отговаряше на описаното в легендата. Сега вече разполагаха и с доказателство, че тя отговаря на истината.

4

Копенхаген, Дания

20:40 ч.

Малоун караше моторницата, а Люк Даниълс — все още мокър след скока — се беше привел зад предното стъкло, за да се скрие от вятъра.

— Редовно ли скачаш с парашут? — попита Малоун.

— Имам над сто скока, но отдавна не се бях приводнявал.

По-младият мъж посочи Кърк, който се беше свил на кърмата, и надвика рева на двигателя:

— Ти си голям проблем!

— Искаш ли да ми кажеш защо? — попита го Малоун.

— Какво ти е казала Стефани?

Добър ход — да отговори на въпроса с друг въпрос.

— Само това, че имаме изчезнал агент, а този тук може би знае къде е.

— Точно така. Но този тук избяга като попарено куче.

— Защо?

— Защото е доносник. А никой не обича доносниците.

Люк се обърна към Кърк.

— Когато стигнем на брега, двамата с теб ще си поговорим.

Кърк не отговори.

Люк пристъпи по-близо до Малоун, но остана приведен, за да избегне вятъра. Коленете му ритмично се свиваха, за да компенсират подскачането на моторницата по вълните.

— Я ми кажи, старче, наистина ли си толкова добър, колкото казват всички?

— „Не толкова, колкото бях преди, но тогава бях толкова, колкото някога съм бил.“

— Знаеш песента? Обожавам Тоби Кийт. Преди пет-шест години бях на негов концерт. Но ти не ми приличаше на почитател на кънтри музиката.

— Аз все още не знам на какво ми приличаш ти самият.

— Просто един скромен служител на американското правителство.

— Това е моя реплика.

— Знам. Стефани ми нареди да ти я кажа.

— Нали разбираш — започна Малоун, — че самолетът ти щеше да бъде засипан с автоматичен огън? Беше глупаво от твоя страна да се спуснеш толкова ниско.

— Видях карабината. Но той все пак беше в клатушкаща се лодка, а ти явно имаше нужда от помощ.

— Винаги ли действаш толкова безразсъдно?

Малоун намали мощността, докато се приближаваха към пристанището на Копенхаген.

— Трябва да признаеш, че беше доста добра маневра. Колесникът беше най-много на два метра над водата.

— Виждал съм и по-добри.

Люк театрално се хвана за сърцето.

— Ох, старче, как ме заболя. Знам, че едно време си бил голяма работа във флота. Ас на изтребител. Но трябва да ми подхвърлиш нещо. Нещичко. Все пак ти спасих живота.

— Наистина ли? Това ли си мислиш, че направи?

В предишния си живот Малоун беше един от дванайсетте първоначални агенти на Стефани Нел в отряд „Магелан“. Беше завършил право в университета „Джорджтаун“ и беше служил като командир във флота. Вече беше на четирийсет и седем години. Но не беше загубил нито косата си, нито здравите нерви, нито острия ум. Едрата му фигура носеше белези от няколко рани, които беше получил при изпълнение на служебния си дълг, и точно това беше една от причините да се пенсионира по-рано — преди три години. Оттогава държеше една антикварна книжарница в Копенхаген, където се предполагаше да живее мирно и кротко.

— Хайде, признай си — каза Люк. — Нямаше да ти е лесно да се измъкнеш от онези типове. Аз ти спасих задника.

Малоун загаси двигателя и моторницата се плъзна по инерция покрай кралската резиденция и кея на Нюхавн, преди да завие надясно в един тих канал. Спряха зад двореца „Кристиансборг“, недалече от редицата кафенета на открито, пълни с шумни компании. На петдесет метра от там беше площад „Хьобро“, както винаги пълен с хора. Неговият дом.

Малоун спря двигателя и се обърна, за да забие един десен ъперкът в челюстта на Люк, който го събори на палубата. Младежът разтърси глава и скочи на крака, готов за бой.

— Първо — обясни му Малоун, — не ми викай „старче“. Второ, не ми харесва колко си надут. Ако винаги действаш по този начин, някой може да загине. И трето, какви бяха онези, които се опитаха да ни убият?

Той посочи Кърк.

— А, да, и последно — за кого доносничи той, по дяволите?

Малоун улови погледа на по-младия мъж, който сякаш казваше: „Така ми се иска да си премерим силите!“.

Но в него имаше и нещо друго.

Самоконтрол.

Все още не беше получил отговор на нито един от въпросите си. Бяха го използвали и това не му харесваше.

— Наистина ли е изчезнал някой от нашите?

— И още как, по дяволите. А този тип може да ни покаже къде да го търсим.

— Дай ми телефона си.

— Откъде знаеш, че имам?

— Видях го в задния ти джоб. Служебен модел на „Магелан“. Напълно водоустойчив, по мое време не бяха такива.

Люк извади телефона си и го отключи.

— Обади се на Стефани.

Младият мъж набра номера.

Малоун му взе телефона и нареди:

— Вземи Кърк и ме чакай до онова кафене. Трябва да говоря насаме с нея.

— Никак не ми харесва да получавам заповеди от пенсионери.

— Приеми го като възнаграждение, че те извадих от водата. Хайде, тръгвайте!

Малоун вдигна телефона до ухото си и проследи с поглед как Люк и Кърк скочиха от лодката. Не беше идиот. Даваше си сметка, че бившата му шефка е казала на този новак как да се държи с него. Вероятно му беше наредила да го притисне, но не толкова, че да го отблъсне. В противен случай такава луда глава като Люк Даниълс нямаше да се откаже толкова лесно. Малоун нямаше да има нищо против. Отдавна не беше влизал в хубав бой.

— Колко време ти трябваше, за да го удариш? — попита го Стефани, след като вдигна на петото позвъняване.

— Всъщност му дадох повече време, отколкото заслужаваше. Освен това току-що убих двама от лошите.

Малоун й разказа какво се беше случило.

— Разбирам те, Котън. Не ти се влиза в тази игра. Но един от моите хора наистина е изчезнал, а той има жена и три деца. Трябва да го открия.

Стефани знаеше какво ще му подейства.

Малоун откри с поглед Кърк и Люк, които бяха на петдесет метра от него. Трябваше да изчака да влязат в книжарницата му, преди да се обади по телефона, но искаше час по-скоро да разбере какво се случва. Той заговори по-тихо и се обърна към канала, с гръб към кафенетата.

— Бари Кърк знае някои неща — каза Стефани. — Трябва да бъде разпитан, а след това ще имам нужда от помощ. Двамата с Люк трябва да откриете моя агент.

— Това момче прилича на капитан от колежански отбор. Става ли за нещо?

— Всъщност не е завършил колеж. Но ако беше, мога да те уверя, че нямаше да е капитан на отбора. Просто не е такъв тип.

Малоун прецени, че Люк е на двайсет и седем или двайсет и осем години — вероятно бивш военен, защото Стефани обичаше да набира хората си от там. Но тази липса на уважение и безразсъдните му действия изглеждаха в пълно противоречие с каквато и да е институционална дисциплина. Не беше завършил и право. Малоун знаеше, че през годините Стефани постепенно беше премахнала това изискване за агентите си.

— Предполагам, че създава проблеми — каза той в слушалката.

— Меко казано. Но е добър. И по тази причина аз съм толерантна към неговата… прекалена самоувереност. Малко ми прилича на един друг човек, който едно време работеше за мен.

— Онези типове бяха на точното място в точното време — продължи Малоун. — В открито море. Готови за нас. Което означава, че или са извадили невероятен късмет, или някой е разбрал, че си ме потърсила. Твоят изчезнал агент знаеше ли къде отива Кърк?

— Не. Казахме на Кърк да отиде в Швеция.

Малоун разбра, че и тя си беше задавала същия въпрос. Откъде знаеха онези типове къде точно да ги причакат?

— Предполагам, че ще ми кажеш само онова, което според теб е нужно да знам.

— Знаеш как работим. Операцията не е твоя. Просто ми помогни за моя човек и си готов.

— Заемам се.

Малоун прекъсна връзката, прескочи на брега и се приближи до Люк.

— Току-що си намери партньор за вечерта.

— Ще ми дадеш ли назаем бележник и химикалка, за да си записвам всичко, което ще науча от теб?

— Винаги ли си толкова отворен?

— А ти винаги ли си толкова мил и дружелюбен?

— Някой трябва да наглежда хлапетата, за да не пострадат.

— Не се тревожи за мен, старче. Мога и сам да се грижа за себе си.

— Мислех си, че съм ти казал да не ме наричаш така.

Люк изправи рамене.

— Аха. И аз те чух. И ти позволих да ме удариш веднъж безнаказано, точно както ми бяха заповядали. Но няма да има повече.

Зелените очи на Малоун отправиха предизвикателство към хлапето.

И предизвикателството сякаш беше прието. Но не сега. Може би по-късно.

Малоун посочи Кърк.

— Хайде да чуем какво има да ни каже този доносник.

5

Атланта, щата Джорджия

14:45 ч.

Стефани Нел погледна часовника си. Денят й беше започнал в шест сутринта — или дванайсет в Дания — и нямаше да свърши скоро. От общо дванайсет нейни агенти в момента девет бяха на различни мисии. Другите трима бяха в почивка по график. Противно на това, което се твърдеше в шпионските романи и приключенските филми, агентите не работеха по двайсет и четири часа в денонощието седем дни в седмицата. Повечето от тях имаха съпруги и деца, както и личен живот. Което беше добре. Работата и без това беше достатъчно напрегната, за да се усложнява от професионална мания.

Беше основала „Магелан“ преди шестнайсет години. Той беше нейната рожба и тя го беше превела през детството и пубертета. И сега отрядът представляваше зряла разузнавателна единица в разцвета на силите си, която можеше да се похвали с някои от най-големите успехи на Америка в тази област. Но точно в момента тя беше способна да мисли само за едно. Агентът, който беше изчезнал в Дания.

Стефани хвърли поглед към часовника в ъгъла на бюрото и осъзна, че беше пропуснала както закуската, така и обяда. Стомахът й ръмжеше, така че тя реши да си вземе нещо от кафенето в сградата три етажа по-надолу. Тя излезе от кабинета си. Навсякъде цареше тишина.

Отряд „Магелан“ по определение беше с минимален персонал. Освен нейните дванайсет оперативни агенти имаше още петима служители и трима асистенти. Тя беше настояла за този състав. По-малко очи и уши означаваха по-малко изтекла информация. Сигурността на отряда никога не се беше проваляла. Не беше останал нито един от първоначалните дванайсет агенти — Малоун беше последният, който си тръгна преди три години. В общия случай заменяше по един на година. Но беше извадила късмет. Всичките й назначения бяха отлични и рядко имаше административни проблеми с хората си.

Тя излезе от главния вход и пое към асансьорите.

Сградата беше разположена в един спокоен бизнес парк в северната част на Атланта, където бяха и местните управления на Министерството на вътрешните работи и Министерството на здравеопазването. По нейно настояване „Магелан“ нарочно не биеше на очи — на вратата имаше най-обикновена табела, на която пишеше „Служебен отдел на Министерството на правосъдието“.

Тя натисна бутона и зачака асансьора да пристигне. Вратите се отвориха и отвътре излезе слаб мъж с дълго остро лице и гъста сребриста коса.

Едуин Дейвис.

Също като нея и той беше държавен служител от кариерата — беше започнал преди двайсет години в Държавния департамент, където трима различни секретари го бяха използвали, за да стегне дисциплината. Притежаваше докторска степен по международни отношения и беше надарен с фантастично усещане за политика. Беше мек и добър по душа човек, когото хората лесно подценяваха, но се беше издигнал до заместник-съветник по въпросите на националната сигурност, откъдето президентът Дани Даниълс го беше избрал за началник на канцеларията на Белия дом.

Тя веднага се запита какво беше толкова важно, за да накара Дейвис да прелети осемстотин километра от Вашингтон, без да предупреди за пристигането си. Нейният пряк началник беше министърът на правосъдието на САЩ и държавният протокол изискваше той да бъде включван във всеки обмен на информация с Белия дом. В този случай явно не беше така.

Дали беше дошъл по работа? Или по личен въпрос? Дейвис в действителност й беше близък приятел. Заедно бяха преминали през много неща.

— Излизаш ли някъде? — попита я той.

— Отивам до кафенето.

— Ще дойда с теб.

— Ще съжалявам ли за тази среща?

— Вероятно. Но се налага.

— Нали си спомняш, че последния път, когато двамата с теб стояхме тук и водихме съвсем същия разговор, след това и двамата едва не бяхме убити?

— Да, но победихме.

Тя се усмихна.

— Така е.

Двамата влязоха в кафенето и си намериха свободна маса. Тя си взе салата от моркови и сок от боровинки, а Дейвис изпи бутилка минерална вода на един дъх. Апетитът й се беше стопил.

— Как е президентът? — попита тя.

С Дани Даниълс не бяха разговаряли от три месеца.

— Няма търпение да се пенсионира.

Вторият мандат на Даниълс щеше да свърши скоро. Политическата му кариера приключваше. Беше стигнал далече — от общински съветник в малко градче в Тенеси до два мандата като президент на Съединените щати. За съжаление, по този път беше загубил както дъщеря си, така и съпругата си.

— Ще се радва да му се обадиш — каза Дейвис.

Тя също щеше да се радва да му се обади. Но така беше по-добре. Поне до края на неговия мандат.

— Ще го направя. В подходящия момент.

Двамата с Даниълс бяха установили, че между тях има някакви чувства — привързаност, която вероятно се беше родила по време на многобройните битки, водени заедно. Всеки от двамата изпитваше някакви съмнения. А той продължаваше да е президент на Съединените щати. Беше й началник. Така че беше по-добре да запазят дистанция.

— Не си дошъл чак до тук, за да ми предадеш това. Говори по същество, Едуин.

По лицето на нейния приятел пробяга усмивка. Стефани знаеше, че той вече е почти на възраст за пенсия, но фигурата му беше като на много по-млад мъж.

— Разбрах, че си станала обект на внимание от страна на Капитолия — каза той.

Наистина беше така.

Миналата седмица бяха пристигнали шест писмени молби за секретна информация от Бюджетната комисия в Сената. Подобна практика не беше толкова необичайна. Конгресмените често изискваха информация от разузнавателните агенции. Ако въпросният отдел или агенция откажеше да им сътрудничи, на мястото на „молбите“ пристигаха призовки, които вече не можеха да бъдат игнорирани, без да се стигне до съд. Откритите сблъсъци за секретна информация бяха рядкост. Конгресмените трябваше да бъдат удовлетворявани. В крайна сметка именно те държаха ключовете от хазната. В общия случай споровете се разрешаваха на четири очи. Но специално тези шест молби не оставяха никакво място за преговори.

— Искат абсолютно всичко, свързано с моята агенция — каза тя. — От А до Я. Финансови и оперативни отчети, вътрешни анализи, каквото се сетиш. Подобно нещо се случва за пръв път, Едуин. Почти цялата информация, която искат, е секретна. Докладвах за случая на министъра.

— А той докладва на мен. Дойдох да ти кажа, че тези молби са свързани с услугата, за която те помолих — да разследваш Хосепе Саласар.

Преди шест месеца едно обаждане от страна на Дейвис беше поставило началото на разследване, насочено срещу Саласар. Белият дом искаше пълно досие — включително всички финансови, бизнес и политически контакти. От родилния дом до днес. Саласар притежаваше както датски, така и испански паспорт благодарение на родителите си, които бяха родени в различни държави. През шест месеца в годината живееше в Испания, а през останалото време — в Дания. Беше голям бизнесмен и беше възложил всекидневните си задължения в различните си компании на стойност по няколко милиарда евро на своите заместници, така че да може да се посвети единствено на задълженията си като старейшина на Мормонската църква. Според всички източници той беше дълбоко вярващ, нямаше криминално досие и биографията му беше изрядна. Фактът, че беше привлякъл вниманието на Белия дом, беше породил множество въпроси у Стефани. Но тъй като беше верен държавен служител, тя не беше задала на глас нито един от тях.

И това се беше оказало грешка. Която най-сетне беше осъзнала преди три дни, когато нейният агент, изпратен в Европа да събира информация за досието на Саласар, беше изчезнал безследно. Сега я осъзнаваше още по-ясно, защото току-що беше говорила с Малоун.

— Моят агент, който работеше по Саласар, е изчезнал — каза тя. — Изпратила съм хора на място, които вече го издирват. В какво си ме забъркал, Едуин?

— Нямам представа. Какво се е случило?

— Ситуацията ескалира. Един от контактите на Саласар, някакъв тип на име Бари Кърк, се е свързал с моя човек. Имал вътрешна информация и дори твърдял, че неговият шеф може да е убил човек. Нямаше как да подминем това. Вече сме задържали Кърк, макар че затова са загинали двама от хората на Саласар. Котън ги е застрелял.

— Как успя да замесиш и него?

Дейвис и Малоун също бяха работили заедно.

— Беше наблизо. А освен това и той не обича нашите хора да изчезват.

— Хосепе Саласар е свързан по някакъв начин със сенатор Тадеъс Роуан.

— И ми го казваш чак сега?

Роуан беше председател на Бюджетната комисия в Сената. И шестте молби за информация носеха неговия подпис.

— Укриването на тази информация не беше моя идея.

Стефани разбираше какво означава това. Имаше само един човек на света, който можеше да заповядва на началника на президентската канцелария.

— Президентът трябва да разбере, че не можете да укривате информация от мен и да очаквате да си върша работата както трябва — каза тя. — Това е пълен цирк. Един от нашите хора може би вече е загинал.

— Разбирам — кимна той.

Имаше и нещо друго. Беше факт, че тя разполагаше с двама оперативни агенти на място — Люк и нейният изчезнал човек. А сега и Малоун беше влязъл в битката, поне за тази вечер, така че ставаха общо трима.

В действителност имаше и четвърти. За когото не беше споменала на Малоун.

6

Калундборг, Дания

20:50 ч.

Саласар се усмихна, когато влезе в ресторанта и видя дамата, с която имаше среща за вечеря. Беше закъснял, но се беше обадил и беше помолил да предадат извиненията му заедно с питието, което реши да си поръча тя.

— Толкова съжалявам — каза той на Касиопея Вит. — Задържаха ме важни дела.

Бяха приятели от детинство. Той беше с две години по-голям от нея, а родителите им бяха поддържали близки отношения помежду си през целия си живот. Когато бяха на двайсет и няколко, двамата бяха станали и нещо повече от приятели и връзката им беше продължила пет години, докато Касиопея явно не осъзна, че привличането между тях може да е било по-важно за родителите им, отколкото за тях самите. Или поне така му беше казала тогава. Но той знаеше истината. Това, което в действителност ги беше накарало да се разделят, беше по-дълбоко.

Саласар беше роден в семейство от Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни. Тя също. Това означаваше всичко за него, но не толкова много за нея. През изминалите единайсет години от време на време се бяха срещали по разни светски събития. Той знаеше, че тя се е преместила да живее във Франция и беше започнала да строи замък, използвайки материали и технология от XIII в. — и той наистина се издигаше, макар и бавно, камък по камък. Беше виждал снимки както на замъка, така и на нейното шато в Прованс. И двете сгради бяха забележителни и колоритни. Както и самата тя.

— Няма нищо — отговори му тя. — Наслаждавах се на гледката.

Калундборг беше основан като викингско селище на западния бряг на Зееланд и си оставаше един от най-старите градове в Дания. Калдъръменият му централен площад се гордееше с уникалната църква „Света Богородица“ — шедьовър от XII в., съставен от пет осмоъгълни кули. Бистрото беше в единия край на площада, по масите имаше горящи свещи и повечето от тях бяха заети. По негово настояване масата им беше до прозореца, откъдето се виждаше тухлената църква, осветена за през нощта.

— Цял ден очаквам тази вечеря — каза й той. — Толкова обичам това място. Много се радвам, че най-сетне успя да дойдеш.

Майка му, интровертна датчанка, се беше посветила изцяло на съпруга и шестте си деца. Той беше най-малкият. Когато в края на XIX в. в Дания пристигнали църковните мисионери, тяхното семейство било след първите семейства, които станали светии. Дядо му по майчина линия беше спомогнал за основаването на първия клон в скандинавските държави, а след него бяха основани и други. След известно време тези клонове се бяха събрали в стъбла. Същото се беше случило и в Испания, откъдето беше семейството на баща му. В крайна сметка и двамата му дядовци бяха оглавили големи стъбла. Той беше наследил датското имение на майка си в Калундборг и прекарваше тук месеците от май до октомври всяка година, за да избяга от летните горещини в Испания.

Сервитьорът се появи и той си поръча чаша минерална вода. Касиопея също. Донесоха им менюта и двамата се заеха да ги разглеждат.

— Все още ли смяташ да заминеш още утре? — попита го тя.

— За съжаление, да. Има една работа, която изисква личното ми внимание.

— Много неприятно. Точно бяхме започнали да се сближаваме отново.

— И ти беше толкова потайна, а аз ти го позволявах. Но вече е време да ми кажеш. Защо се върна? Защо дойде тук?

Тя беше подновила контакта помежду им преди около пет месеца, като го беше потърсила по телефона. Последваха още няколко обаждания и съобщения, изпратени по електронната поща. Миналата седмица му се беше обадила отново и той я беше поканил да се срещнат тук. И тя беше приела.

— Реших, че може би съм сгрешила за някои неща.

Думите й го заинтригуваха. Той остави менюто.

— С възрастта осъзнах, че вярванията на моите родители може би не са били толкова погрешни.

Саласар знаеше, че както и той самият тя беше обучавана от ранна детска възраст да чете „Книгата на Мормон“, писменото свидетелство за учението и заветите, и беше насърчавана да изучава свещената книга „Безценният бисер“. Тези писания бяха достатъчни, за да се разберат всички откровения, дадени на пророците, които бяха ръководили Църквата, и да се научи цялата църковна история. От всеки светия от последните дни се изискваше да ги познава. Но той знаеше, че тя се беше опълчила срещу тях. И беше отхвърлила наследството си. За щастие, нито един от родителите й не беше доживял да го види.

— Отдавна чакам деня, в който ще изречеш тези думи — отговори той. — Именно твоето отрицателно отношение към Църквата беше причината да се отчуждим така.

— Спомням си. А виж се сега. Тогава все още се канеше да поведеш първия си клон. Сега си член на Първия кворум на седемдесетте — на една крачка от Кворума на дванайсетте апостоли. Може би първият испанец, който ще постигне тази висока чест.

Саласар долови гордостта в гласа й.

На върха на църковната йерархия беше Първото председателство, което се състоеше от пророка и двама съветници, избрани лично от него. Под тях бяха дванайсетте апостоли, които заемаха постовете си до живот и спомагаха за установяване на църковната политика. Следваха ги многобройните кворуми на седемдесетте, всеки член на които беше уважаван старейшина, натоварен с организационни и административни задачи, който налагаше апостолическия си авторитет като „специален свидетел на Христа“. Повечето апостоли се избираха сред кворумите, а всеки пророк досега беше излизал от кръга на апостолите.

— Искам да открия отново онова, което изгубих — каза му тя.

Сервитьорът се върна, за да им донесе водата.

Саласар я хвана за ръка. Този жест сякаш не я изненада.

— За мен ще бъде истинско щастие да ти помогна да преоткриеш вярата си. И висока чест да ти покажа пътя обратно.

— Точно затова се свързах с теб.

Саласар се усмихна, все така с ръка върху нейната. Посветените светии от последните дни не вярваха в секса преди брака, така че връзката им никога не беше имала физически измерения. Но беше истинска. Толкова истинска, че беше оцеляла в него през всичките единайсет години оттогава.

— Гладен съм — каза той, без да откъсва очи от нея. — Нека да се насладим на вечерята. А след това бих искал да ти покажа нещо. Ще отидем в имението.

— Чудесно — усмихна се тя.

7

Атланта, щата Джорджия

Стефани беше адвокат от кариерата. Беше постъпила в Държавния департамент веднага след като беше завършила право, от там се беше прехвърлила в Министерството на правосъдието и постепенно се беше издигнала до заместник-министър. Може би в крайна сметка щеше да получи и министерския пост от някой президент, но отряд „Магелан“ промени всичко. Идеята беше да се основе специална разузнавателна единица извън структурите на ФБР, ЦРУ и военните, която да отговаря пряко пред изпълнителната власт, а нейните агенти да бъдат обучени както в правото, така и в шпионажа.

Независими. Иновативни. Дискретни. Това бяха идеалите, към които се стремяха. И идеята беше проработила.

Стефани не беше забравила за политиката. Беше служила на президенти и министри, които идваха и от двете партии. И макар че беше избран два пъти поред с предизборната платформа да си сътрудничи както със своите съпартийци, така и с политическите си опоненти, през последните седем години и половина Дани Даниълс беше затънал в ожесточена политическа война. Беше понесъл предателства от собствения си вицепрезидент, от един главен прокурор и от един бивш заместник-директор по въпросите на националната сигурност. Дори един опит за покушение. Стефани и нейният отряд бяха замесени във всички тези кризи. И сега отново беше ред да се случи нещо подобно. За пореден път тя се беше озовала в центъра на необикновена ситуация.

— Питаш ли се понякога какво ще правиш, когато твоето време тук приключи? — подхвърли Дейвис.

Двамата все още седяха в кафенето, което в ранния следобед беше празно.

— Планирам да работя, докато умра — отговори тя.

— И двамата можем да напишем мемоари, в които да разкажем всички тайни. Или да отидем в телевизията. Си Ен Ен, Си Ен Би Си или „Фокс“. Веднага ще ни назначат за постоянни политически коментатори, за да бълваме остроумия. И да изтъкваме всички глупави грешки на новата администрация. Винаги е много по-лесно да коментираш мача в понеделник сутринта, отколкото да излезеш на терена в неделя.

Тя се замисли за фатализма на Дейвис — най-вероятно продукт на особената депресия, която обхващаше всички към края на втория мандат. Беше я виждала в действие и преди. По време на първия мандат на Даниълс в действителност имаше силен натиск да я отстранят, но това усилие не бе дало резултати. Може би защото никой не жадуваше за нейния пост. В работата на една анонимна служба в щата Джорджия нямаше достатъчно блясък, защото беше далече от светлината на прожекторите, насочени към Вашингтон. Кариерите се изграждаха от много по-здрав материал. Но поне едно беше ясно — Едуин Дейвис беше абсолютно предан на шефа си. Както и тя самата. И още нещо. При обичайни обстоятелства никой в Министерството на правосъдието, Конгреса или Белия дом дори не се сещаше за нея. Но точно сега тя се беше появила на радара на старши сенатора от Юта.

— Какво иска от мен Роуан?

— Той се опитва да стигне до нещо, за което досега смятахме, че е просто мит.

Стефани долови особения му тон, който подсказваше големи неприятности.

— Трябва да ти разкажа една история — започна Дейвис.

На 1 януари 1863 г. Ейбрахам Линкълн обявил своята Прокламация за освобождението на робите. Историята отбелязва това като велико постижение. Но истината е съвсем друга. Прокламацията не била закон. Конгресът така и не гласувал тя да влезе в сила, а нито един щат не я приел. Линкълн обявил прокламацията, като се позовал на предполагаемата си власт като главнокомандващ армията. Но тя не освободила никого. Силата й се простирала единствено върху робите от десетте щата, които към този момент се били разбунтували. Тя не поставяла робството извън закона, нито гарантирала гражданство на освободените роби. В онези части от Юга, които били под федерален контрол, включително голям дял от щатите Тенеси и Вирджиния, където в действителност можели да бъдат освободени и обявени за граждани чернокожите, прокламацията нямала никаква приложимост. Щатите Мериленд и Кентъки също били изключени от нейното действие, както и някои части от Луизиана. Накратко, Прокламацията за освобождението на робите била само един политически трик. Тя освобождавала робите само на места, над които Линкълн нямал никаква власт.

Уилям Сюард, държавният секретар на Линкълн, го казал най-добре: „Ние поддържаме робството, като освобождаваме робите там, където не можем да ги достигнем, и ги държим в окови там, където можем да ги освободим“.

Линкълн обявил своята прокламация пред обществото като „военна мярка“, но в лични разговори признавал, че е напълно безполезна. В крайна сметка самата Конституция признавала робството. В член първи, алинея втора изрично е записано, че робите се смятат за три пети от свободните граждани, когато се изчисляват представителството в Конгреса и данъците. В член четвърти, алинея втора се изисква робите, които са избягали в свободните щати, да бъдат връщани на господарите им. Мнозина от делегатите на конституционния конвент сами притежавали роби — така че не е изненадващо, че в Конституцията не е записана и една дума, която да застрашава правата им.

По същото време Югът бил на път да спечели Гражданската война. Така че единственият практически ефект от тази прокламация бил да вдъхнови въстание на робите — бунт отвътре, който бил в състояние да постави врага на колене. Бунтът със сигурност представлявал реална опасност, след като повечето боеспособни южняци вече били в армията, а техните ферми и плантации били оставени под надзора на старците и съпругите. Но до бунт на робите така и не се стигнало.

Вместо това ефектът от прокламацията се проявил предимно в Севера.

И не бил положителен. Повечето жители на Севера останали шокирани от този политически трик. Малцина свързвали Гражданската война с отмяната на робството. Белите жители на Севера като цяло презирали африканците, а правилниците за поведение на чернокожите не предлагали никакво равенство за освободените роби, които вече живеели там. Дискриминацията била заложена дълбоко в държавните институции. Вестниците от Севера яростно се противопоставяли на идеята за отмяна на робството. И след Прокламацията за освобождение на робите, която обявил Линкълн, случаите на насилие срещу чернокожи от Севера рязко се увеличили. Както и дезертьорите.

Почти 200 хиляди войници избягали от армията на съюза. Други 12 хиляди не се отзовали на повиквателните си. 90 хиляди избягали в Канада. Темповете, с които се набирали нови войници, се сринали. Военните ценни книжа, с които се набирали средства за армията, останали непродадени.

За Севера войната изобщо не била заради робството.

— Какво искаш да кажеш? — попита Стефани.

— Ейбрахам Линкълн не се е стремял да освободи робите — каза Дейвис. — Той почти не е споменавал за робството преди хиляда осемстотин петдесет и четвърта. Нещо повече, открито се противопоставял на идеята за политическо или социално равенство между расите. Подкрепял закона за избягалите роби, според който собствениците им имали право да възстановяват собствеността си и в свободните щати. Като адвокат нито веднъж не е защитавал някой избягал роб. Но е защитавал един собственик на роби. Подкрепял колонизацията и връщането на освободените роби в Африка, Хаити, Британска Гвиана и Антилските острови, които били под контрола на холандците. Където и да е, стига да не оставали в Съединените щати. Администрацията му полагала сериозни усилия да разработи практически план за депортация на чернокожите след края на войната. Но по това време в Америка имало повече от четири милиона роби. Изселването им не било възможно нито от финансова, нито от логистична гледна точка.

Стефани знаеше много за Линкълн. Той отдавна се беше превърнал в герой на митове, истории и легенди, популяризирани от безброй книги, филми, сериали и телевизионни предавания.

— Линкълн се е изразил съвсем ясно в своето обръщение при полагането на клетвата си като президент — продължи Дейвис. — Казал е на цялата страна, че няма да се намесва в правото на собственост върху роби в щатите от Юга. Точка. Край. Това, срещу което се е противопоставял, е било разширяването на робството в новите територии.

— Никога не съм знаела, че си такъв специалист по Линкълн.

— Не съм. Но истината си е истина. Гражданската война не е била водена заради робството. Как е възможно да е била заради това? Самата Конституция е затвърждавала практиката на робството. И Върховният съд в делото „Дред Скот“ от хиляда осемстотин петдесет и седма година го е признал за законно. Така и не е била гласувана поправка на Конституцията, която да промени това положение — чак до Тринайсетата поправка, която е приета едва след края на войната. Как е било възможно да водим война, за да сложим край на нещо, което нашата собствена Конституция изрично е разрешавала?

Добър въпрос.

— Но Линкълн, Бог да го благослови, е взел предостатъчно трудни решения и без да се занимава с робството — каза Дейвис. — Решения, които на нито един друг президент не се е налагало да взема. Буквално е бил изправен пред гибелта на страната. Европа чакала, готова да се нахвърли и да разграби остатъците. Линкълн бил в критично положение. И точно това е причината да водим този разговор в момента.

Стефани го зачака да продължи.

— Отцепване — каза той.

— Имаш предвид някой щат да излезе от съюза?

Дейвис кимна.

— Точно това е била истинската причина за Гражданската война. Южняците заявили, че им е писнало и имат правото да излязат от Съединените щати. Линкълн отговорил, че нямат това право — съюзът между щатите е вечен и неделим. Шестстотин хиляди души загинали, за да се реши този спор.

Стефани знаеше малко и по този въпрос, защото обичаше конституционното право.

— Върховният съд е разрешил този спор през хиляда осемстотин шейсет и девета — каза тя. — С делото „Тексас срещу Уайт“. Съдът е постановил, че отцепването не е разрешено. Съюзът между щатите е вечен и неделим.

— Какво друго са можели да кажат? Войната свършила, толкова много хора загинали, Югът бил разрушен. Страната се опитвала да се възстанови. И точно в този момент някъде на север банда лешояди с черни нощници да отсъдят, че всичко това по начало противоречи на Конституцията? Никакъв шанс.

— Не знаех, че толкова презираш съдиите.

Дейвис се усмихна.

— Федералните съдии създават големи проблеми. Когато назначаваш някого до живот, няма как да не е така. През хиляда осемстотин шейсет и девета Върховният съд не е имал никакъв друг избор, освен да вземе това решение.

— А ние имаме друг избор, така ли?

— Точно това е въпросът, Стефани. Ами ако и Линкълн, и Върховният съд са сгрешили?

8

Малоун отключи входната врата на книжарницата си и влезе вътре, следван от Люк Даниълс и Бари Кърк. На площада беше оживено, но не и колкото през лятото, когато слънцето залязваше късно и хората не се разотиваха чак до полунощ. Тогава книжарницата оставаше отворена поне до десет вечерта. По това време на годината обаче затваряше в шест.

Малоун светна лампите и отново заключи вратата.

— Готино място — отбеляза Люк. — Прилича на декор от „Хари Потър“. И мирише особено. Явно всички антикварни книжарници миришат по един и същ начин.

— Така ухае мъдростта — заяви Малоун.

Люк насочи пръст срещу него.

— Това е някаква антикварна шегичка, нали? На бас, че се събирате някъде и си разказвате последните вицове за книжарници. Нали?

Малоун хвърли ключовете си на плота и се обърна към Бари Кърк.

— Казаха ми, че може би знаеш къде е нашият изчезнал агент.

Кърк не отговори.

— Само още веднъж ще те попитам любезно.

— И аз — обади се Люк. — Кажи ни всичко, което знаеш. Веднага.

— Вашият агент е задържан от Саласар.

— Кой е този Саласар? — попита Малоун.

— Човекът в центъра на всичко — обясни Люк. — Испанец. Отвратително богат. Семейният му бизнес са крановете. Онези големите, които си виждал по строежите. Баща му започнал да се занимава с тях веднага след Втората световна война.

— Преди пет години сеньор Саласар ме назначи за личен асистент — започна Кърк. — Но с времето разбрах, че при него има един проблем. Работодателят ми беше мормон.

— Защо това да е проблем? — попита Малоун.

— Той е старейшина — един от високопоставените членове на Първия кворум, вероятно предопределен да стане апостол на Църквата.

— Което е доста високо в йерархията — обади се Люк.

— Познавам структурата на Църквата на светиите от последния ден — каза Малоун, без да откъсва поглед от Кърк. — Но какъв е проблемът на Саласар?

— Замесен е в някакви тъмни дела. Досега не им обръщах внимание, но неотдавна той уби човек.

— Ти откъде знаеш?

— Не го знам със сигурност. Но той се опитваше да се сдобие с един дневник от деветнайсети век. Сеньор Саласар е запален колекционер на мормонски артефакти. Собственикът на книгата отказа да му я продаде. Това го… раздразни. Малко след това дневникът се появи, а аз научих, че собственикът му е бил открит мъртъв.

— Каква е връзката със Саласар? — попита Малоун.

— Не смяташ ли, че това е необичайно съвпадение?

Малоун хвърли поглед към Люк, като се надяваше на нещо повече.

— Можеш ли да попълниш празните места?

— Иска ми се да можех. Получихме задача да направим най-обикновена проверка на миналото на Саласар. Нищо повече — само факти и числа. Бяхме изпратили агент на място, който от няколко месеца работеше по тази задача. Кърк беше връзката ни с него. А после, преди три дни, този агент изчезна. Изпратиха ме да го открия. Днес следобед се сблъсках с някои от хората на Саласар, така че откраднах един от неговите самолети.

— Той има повече от един, така ли?

— Има цяла ескадрила, да му го начукам. Нали ти казах, отвратително богат е.

— Вашият агент говори с мен — каза Кърк. — Обеща ми да ме отведе на безопасно място. Но когато разбрах, че сеньор Саласар го е заловил, изпаднах в паника и побягнах. Агентът ми беше дал един номер за връзка и аз се обадих. Казаха ми да отида в Швеция, но хората на Саласар ме проследиха.

— Твоят работодател разполага със собствени хора, така ли? — попита Малоун.

— Данити.

Малоун не очакваше да чуе тази дума, но тя не му беше непозната.

Той пристъпи към пътеката между етажерките, обозначена с надпис РЕЛИГИЯ, и потърси книгата, която беше купил преди няколко седмици от някаква странна жена, която бе довлякла няколко кашона. Надяваше се да е там. И да — книгата все още си стоеше на най-горния рафт.

„Царството на светиите“. Беше публикувана някъде в средата на XX в.

Терминът „данити“ беше събудил нещо в паметта му. А тя наистина беше специална. „Фотографска“ беше твърде опростено описание на особеното качество, което се предаваше по наследство, а и не беше съвсем точно. По-скоро имаше склонност да запаметява случайни подробности. В повечето случаи това беше по-скоро досадно, но понякога се оказваше полезно.

Малоун провери азбучния показалец и откри бележката към една проповед, изнесена на 17 юни 1838 г. от Сидни Ригдън, един от първите последователи на Джоузеф Смит.

Малоун вдигна поглед от книгата.

— Данитите са били фанатици. Радикали от ранната Мормонска църква. Но са изчезнали много отдавна.

Кърк поклати глава.

— Сеньор Саласар обича да си мисли, че живее в друго време. Фанатично вярва в Джоузеф Смит. И следва старите обичаи.

Малоун беше чувал за Смит и неговите видения с ангела Морони, за когото се предполагаше, че го е отвел до златните плочи, които Смит беше превел и използвал като основа за нова религия — позната първо като Църквата на Христа, а след това като Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни.

— Сеньор Саласар е интелигентен човек — продължи Кърк. — Носител на високо академично звание от Университета в Барселона.

— Но въпреки това е последовател на човек, който твърди, че е открил златни плочи, изписани на някакъв чужд език. Никой освен Смит и още няколко свидетели не е виждал тези плочи. Ако си спомням правилно, някои от въпросните свидетели по-късно се отказали от показанията си. Но Смит все пак успял да преведе плочите, като разчитал думите с помощта на гадателски камък, който намерил на дъното на шапката си.

— А с какво това е по-различно от вярването, че един човек е бил разпънат на кръст, умрял е и три дни по-късно е възкръснал от мъртвите? И двете са въпрос на вяра.

— Ти мормон ли си? — поинтересува се Малоун.

— Трето поколение.

— Важно ли е за теб?

— Откакто се помня.

— А за Саласар?

— Това е целият му живот.

— Поел си голям риск, като си избягал.

— Помолих се и получих знак, че така е редно да направя.

Лично за себе си Малоун никога не беше подкрепял идеята сляпо да оставя живота си в ръцете на вярата. Но сега не беше моментът да спорят по религиозни въпроси.

— Къде е нашият човек? — попита той.

— Вашият агент е в плен недалече от Калундборг — отговори Кърк. — В имението на сеньор Саласар. Не в голямата къща, а в съседната, на изток от нея. В подземието има килия за задържане на пленници.

— А голямата къща? — обади се Люк. — Там ли се пази информацията?

Кърк кимна.

— Кабинетът му е неговото светилище — каза той. — Никой няма право да влиза там без разрешение.

Малоун гледаше навън през витрината към притъмнелия площад. Беше работил като оперативен агент към Министерството на правосъдието в продължение на дванайсет години и беше усъвършенствал уменията си, които никога нямаше да го напуснат. Едно от тях беше винаги да следи всичко, което го заобикаля. И до днес никога не сядаше в ресторант с гръб към вратата. Беше забелязал двама мъже през витрината, на няколко десетки метра от книжарницата. И двамата бяха млади, с тъмни якета и черни панталони. Стояха на едно и също място от няколко минути насам за разлика от всички останали около тях. Малоун се беше опитал да не се издаде, но не беше откъсвал поглед от тях.

Люк се приближи до него.

— И ти ли ги виждаш?

Малоун срещна погледа на по-младия мъж.

— Нямаше как да не ги забележа.

Люк вдигна ръце и се престори на разтревожен, но следващите му думи не отговаряха на поведението му.

— Я ми кажи, старче. Това място има ли заден изход?

Малоун влезе в играта, като раздразнено посочи с ръка, но кимна.

— Какво става? — попита Кърк.

Двамата мъже отвън се раздвижиха и поеха към книжарницата. А след това се чу един нов звук. Сирени. Които също се приближаваха.

9

Стефани слушаше обяснението на Дейвис.

— Американската революция изобщо не е била революция. В нито един момент нейната цел не е била да отхвърли британското управление. Нито една от нейните заявени цели не е включвала завладяването на Лондон и замяната на монархията с демокрация. Не. Американската революция е била война за отцепване. Декларацията за независимост е била заявление за отцепване. Съединените американски щати са основани от сепаратисти. Целта им била да излязат от Британската империя и да се управляват сами. В американската история са водени две войни за отделяне. Първата е през хиляда седемстотин седемдесет и шеста година, а втората — през хиляда осемстотин шейсет и първа.

Изводите от това твърдение я вълнуваха, но беше още по-любопитна за конкретните последици от него.

— Югът искал да напусне Съединените щати, защото вече не бил съгласен с политиката на федералното правителство — обясни Дейвис. — Вносните мита били основният начин за събиране на приходи. Югът внасял много повече от Севера, така че повече от половината от всички мита били плащани там. Но тъй като населението на Севера било по-голямо, северните щати поглъщали по-голямата част от федералния бюджет. И това било проблем. Индустриалците от Севера дължали самото си съществуване на високите мита. Евентуалното им премахване би означавало край на техния бизнес. Вносните мита били обект на спорове още от хиляда осемстотин двайсет и четвърта година, като Югът ги отхвърлил, а Северът продължил да ги налага. Новосъздадената Конституция на Конфедерацията изрично обявила вносните мита извън закона. С това пристанищата от южните щати получили съществено предимство пред конкурентите си на север.

— А Линкълн не можел да допусне подобно нещо.

— Как би могъл? Федералното правителство щяло да остане без средства. Играта щяла да свърши веднага. По същество основната разлика между Севера и Юга била по отношение на политиката за събиране на приходи и разходване на държавния бюджет. След няколко десетилетия спорове Югът решил, че вече просто не иска да бъде част от Съединените щати. И щатите от Юга се отцепили.

— И какво общо имат Хосепе Саласар и сенатор Роуан с тази история?

— Това, че и двамата са мормони.

Стефани зачака продължението.

Когато обнародвал Прокламацията за освобождение на робите през януари 1863 г., Линкълн вече бил изпаднал в паника. След победата си в битката при Манасъс през юли 1861 г. армията на Съединените щати търпяла само поражения. До решителната битка при Гетисбърг, която щяла да обърне хода на войната, оставали шест месеца. И така, през зимата на 1863 г. Линкълн бил изправен пред криза. Налагало се да удържи контрола както върху Севера, така и върху Далечния запад. Ако Конфедерацията му отнемела и Далечния Запад, това със сигурност щяло да означава пълно поражение за него.

А за да удържи Далечния запад, той трябвало да сключи споразумение с мормоните.

След 1847 г. те се заселили в долината на Голямото солено езеро. Преди тяхното пристигане областта била наричана Великата американска пустиня, а мъртвото езеро наблизо отблъсквало всички желаещи да се установят там. Мормоните работили в продължение на шестнайсет години, построили си град и основали територията Юта. Поискали да бъде обявена за щат, но им отказали — реакция срещу бунтарското им мислене и нетрадиционните им религиозни убеждения, особено полигамията, от която не пожелали да се откажат. Водачът им Бригъм Йънг бил колкото решителен, толкова и способен. През 1857 г. се опълчил на президента Джеймс Бюканън, който изпратил федерална армия от пет хиляди души, за да възстанови реда. За щастие на Йънг, тази войска не била предвождана от военни стратези. Вместо тях командвали политиците, които наредили на войската да прекоси 1600 километра дива пустош, и зимата ги заварила в планинските масиви на границата с Юта. Мнозина от войниците загинали. Йънг мъдро решил, че ще е безсмислено да влиза в открит сблъсък с такава армия, затова възприел партизански тактики — неговите хора изгаряли продоволствените кервани, отвличали впрегатните животни и опожарявали нивите. В крайна сметка Бюканън се оказал притиснат в ъгъла и направил онова, което всеки добър политик би направил на негово място — обявил победата на своята армия и началото на мирни преговори. Пристигнали пратеници с предложение за пълна амнистия за Йънг и мормоните. Конфликтът свършил, без да е даден нито един изстрел между враждуващите страни, а Йънг излязъл от него по-силен от всякога. Към 1862 г. както железопътните, така и телеграфните линии минавали право през територията Юта, за да стигнат до тихоокеанския бряг. Ако Линкълн не искал те да бъдат прекъснати, което щяло да му отнеме всякаква възможност за комуникация с Далечния запад, той трябвало да постигне споразумение с Бригъм Йънг.

— Страхотна история — каза Дейвис. — В средата на хиляда осемстотин шейсет и втора година Конгресът приел закона „Морил“, насочен срещу полигамията. На мормоните това изобщо не им допаднало. Затова в началото на шейсет и трета Йънг изпратил свой представител при Линкълн. Посланието му било съвсем ясно. „Ако ни създаваш неприятности, ще ти отвърнем със същото.“ Което означавало да се прекъснат железопътните и телеграфните линии. Да не говорим за възможността мормонски части да влязат във войната на страната на Юга. Линкълн осъзнал, че проблемът е сериозен. Затова изпратил следния отговор на Бригъм Йънг.

— И точно това се случило — каза Дейвис. — Генерал Конър, който командвал федералните войски в Юта, получил заповед да не се конфронтира с мормоните по въпроса за полигамията — както впрочем и по всеки друг въпрос. Наредили му да ги остави на мира. Следващият федерален закон срещу полигамията бил приет чак през хиляда осемстотин осемдесет и втора. Проблемът станал по-сериозен и хиляди хора били подложени на съдебно преследване заради него. Но Гражданската война вече била далече назад в миналото, а както Линкълн, така и Йънг вече не били сред живите.

— Откъде знаеш за това споразумение?

— Секретни досиета.

— От хиляда осемстотин шейсет и трета година?

Дейвис замълча и Стефани видя, че е разтревожен. Той беше легендарен със способността си да се контролира, но тя го познаваше по-добре от всички. Беше го виждала в най-уязвимите му моменти — както и той нея. Между тях двамата нямаше място за преструвки.

— Мормоните не вярвали на Линкълн — каза Дейвис. — Нямали основание да вярват на никого във Вашингтон. В продължение на десетилетия ги лъгали и отлагали решението на проблемите им. Правителството било най-заклетият им враг. И ето че най-сетне се озовали в по-благоприятната позиция. Така че се съгласили да сключат споразумението, но на свой ред поискали гаранция.

Стефани беше изумена.

— И какво е можел да им предложи Линкълн като гаранция?

— Не знаем целия отговор на този въпрос. Но знаем достатъчно. По-лошото обаче е друго: сенатор Тадеъс Роуан също знае част от отговора. Той е апостол от Мормонската църква, а с изключение на нас те са единствените днес, които изобщо подозират за всичко това.

— Затова ли искаше да проучим Саласар? Заради връзката му с Роуан?

Дейвис кимна.

— Преди около година разбрахме за някои неща, с които се занимава Роуан. Тогава ни казаха и за връзката му със Саласар. Когато ви помолихме да проверите досието му, осъзнахме, че имаме проблем. А сега проблемът е станал още по-голям.

Стефани се опита да си припомни какво знае за мормоните. Самата тя не беше религиозна, а доколкото познаваше Едуин Дейвис, и той беше като нея.

— Роуан е умен — продължи Дейвис. — Внимателно е планирал всичко и е изчакал най-подходящия момент за действие. Затова се нуждаем от най-добрите хора, с които разполагаме. Онова, което предстои да се случи, може да има катастрофални последствия.

— Всичките ми хора са добри.

— Можем ли да продължим да използваме Малоун?

— Не знам.

— Плати му. Направи всичко, което е необходимо. Но искам и той да бъде в играта.

— Май никога не съм те виждала толкова разтревожен. Толкова ли е страшно?

— Съжалявам, че те заблудих. Още когато те помолих за досието на Саласар, трябваше да ти кажа всичко, което знам. Не го направих, защото се надявах да грешим.

— Какво се промени?

— Оказа се, че не грешим. Току-що се чух с министъра на горите, който е в Юта заедно с Роуан. В националния парк „Зайън“ са открити няколко човешки тела и каруци от деветнайсети век. Това има връзка с мормоните. Роуан е отлетял директно за Солт Лейк Сити и в момента се среща с пророка си. Това, което обсъждат двамата, може да промени завинаги тази страна.

— Един от моите агенти е изчезнал, което е основният ми проблем в този момент.

Дейвис се изправи.

— В такъв случай първо го реши, но утре сутринта ми трябваш във Вашингтон. Трябва да се справим с това възможно най-бързо и внимателно.

Стефани кимна.

Дейвис поклати глава.

— Томас Джеферсън веднъж казал, че от време на време е хубаво да има по някой малък бунт, защото светът на политиката има нужда от бури по същия начин, както и физическият свят — за доброто здраве на управлението. Но Джеферсън не е живял в света, в който живеем ние. Не съм сигурен, че думите му все още са верни.

— За какво говорим изобщо?

Погледът на Дейвис беше леденостуден, когато отвърна:

— За края на Съединените американски щати.

10

Копенхаген

Малоун проследи как Люк реагира на приближаващите мъже, за да предпази Бари Кърк. Той пристъпи към витрината с ръка на пистолета. Така и не беше отговорил на въпроса на Люк за задния изход.

— Какво става? — попита Кърк.

— Имаме компания.

— Къде? Кой?

— Навън.

Погледът на Кърк се стрелна през витрината към площада. Двамата мъже вече бяха почти до книжарницата.

— Познаваш ли ги? — попита го Люк.

— Данити. От хората на Саласар. Познавам ги. Те ме намериха в Швеция. Откриха ме и тук. От вас няма никаква полза. Заради вас ще ме убият.

— Старче, задният изход. Къде е?

— По пътеката точно срещу теб. Нали си даваш сметка, че тези двамата няма да направят нищо, когато наоколо има толкова хора?

— Добре, разбирам те. Точно затова искат да излезем отзад. Според теб колко ни чакат там?

— Достатъчно, за да не ни стигне общо един пистолет за тримата.

— Да повикаме полицаите — предложи Кърк.

Люк поклати глава.

— От тях има толкова полза, колкото от ненки на шопар. Явно някой вече ги е повикал. Тези сирени се чуват все по-силно.

— Не сме сигурни, че идват насам — каза Малоун. — Последното, което ни трябва, е да се оплетем в разправии с местните. Ще излезем отпред и ще се надяваме, че тези двамата няма да искат да привличат излишно внимание.

— Имаш ли план за след това?

— Всеки добър агент трябва да има такъв.

Беше се заял с Люк за прибързаното му решение да излезе от задния изход, но остана впечатлен от хладнокръвието на младежа в тази напрегната ситуация. И беше обърнал внимание на думата, с която Кърк беше нарекъл двамата мъже навън.

Данити.

Ако тези хора изобщо бяха съществували — а по въпроса имаше сериозен исторически дебат — то се беше случило преди двеста години. Като ответна реакция на едно друго време и място. Разбираем начин за противопоставяне на насилието, с което мормоните редовно се бяха сблъсквали тогава. Но какво ставаше тук, в момента?

Той грабна ключовете си от плота и отвори входната врата на книжарницата. Сирените се чуваха все по-ясно. Малоун пристъпи навън и изчака Люк и Кърк да излязат, преди отново да затвори и заключи вратата.

Двамата мъже не откъсваха поглед от тях.

Малоун зави надясно към „Кафе Норден“, което беше в източния край на пълния с хора площад. Разстоянието до там беше около петдесет метра. Между тях и кафенето беше осветеният фонтан с щъркелите. По края му бяха насядали хора. Малоун забеляза с периферното си зрение, че двамата мъже ги последваха. Той нарочно забави крачка, за да им даде възможност да ги настигнат. Пулсът му се ускори, а сетивата му заработиха по-ясно. Искаше евентуалният сблъсък да се случи тук, пред очите на всички.

Двамата мъже смениха посоката и се озоваха пред тях, като им препречиха пътя. Студената тежест на пистолета под якето му даваше само частично успокоение. От другата страна на площада, откъм канала, където беше закотвил моторницата под наем и където свършваше улицата, спряха четири коли на градската полиция. Към тях забързано се отправиха двама полицаи. Други двама поеха към моторницата.

— Това не е добре, старче — промърмори Люк.

Униформените полицаи поеха към книжарницата.

Първо погледнаха през витрината и опитаха да отворят заключената врата. После един от тях разби стъклото и те влязоха вътре с пистолети в ръце.

— Ти уби моите хора.

Малоун се обърна към двамата мъже.

— Ох, ужасно съжалявам. Какво да направя, за да се извиня?

— Според теб това е някаква шега, така ли?

— Не знам какво е, но вашите хора влязоха в бой. И аз просто направих така, че си получиха заслуженото.

— Искаме него — каза мъжът и посочи Кърк.

— На този свят не можеш да получиш всичко, което искаш.

— Ние ще го получим — по един или друг начин.

Малоун ги разблъска и тримата продължиха към кафенето.

Беше предположил правилно. Двамата мъже не желаеха да привличат внимание към себе си. Почти всички минувачи около него вече гледаха към полицаите и това, което се случваше в книжарницата му. За негов късмет, сградата имаше четири етажа за претърсване.

На паважа пред витрините на „Кафе Норден“ бяха извадени маси, до една заети от посетители за късна вечеря. Самият Малоун обикновено беше сред тях — беше развил този навик, след като се беше преместил да живее в Дания от Джорджия. Не и тази вечер.

— Как мислиш, още колко от тях се крият наоколо? — попита го Люк.

— Трудно е да се каже. Но можеш да се хванеш на бас, че има още.

— Не бъди глупав, Бари — подвикна след тях един от мъжете.

Кърк спря и се обърна.

— Ако проявиш уважение, ще получиш същото — каза по-младият от двамата. — Имаш думата му. В противен случай ще има изкупление.

Лицето на Кърк се изкриви от страх.

Малоун пристъпи напред.

— Предайте на Саласар, че съвсем скоро ще се срещнем.

— Той няма търпение това да се случи — отговори мъжът и добави: — Както и аз.

Двамата полицаи излязоха от книжарницата му. Претърсването не им беше отнело много време. Малоун посочи към един от младите мъже и извика на датски:

— Аз ви се обадих. Това е Малоун. Той е човекът, когото търсите, и има пистолет.

Думите му произведоха незабавен ефект. Полицаите се втурнаха към целта си. Малоун отстъпи към „Кафе Норден“.

— Какво направи? — попита го Люк.

— Малко забавих нашите преследвачи.

Малоун подмина стълбището, което водеше към трапезарията на втория етаж, и продължи на зигзаг между масите към дъното. Ресторантът беше пълен както обикновено. През витрината се виждаха хора, които се разхождаха по площада. Малоун беше редовен клиент и познаваше персонала и собственика. Затова, когато влезе в кухнята, никой не му обърна внимание. Той откри вратата в далечния край и се спусна по дървените стъпала до подземието.

В дъното на стълбището имаше три изхода. Единият беше към асансьора, другият водеше към офиса на ресторанта, а третият — към склада.

Малоун светна лампата в склада. Помещението беше затрупано с оборудване за почистване, празни каси от плодове и зеленчуци и други неща, необходими на един ресторант. По ъглите се виждаха паяжини, а в хладния въздух се носеше острата миризма на дезинфектант. В дъното на помещението имаше метална врата. Той внимателно се приближи до нея и я отключи. Следваше отново просторно помещение. Малоун светна друга лампа. На три метра над него се намираше тясната улица, която минаваше успоредно на „Кафе Норден“ от задната му страна. Мазетата под сградите отдавна бяха слети едно с друго и образуваха подземно ниво, което стигаше от дадена пресечка до следващата, а собствениците на магазините и ресторантите си деляха складовото пространство. Малоун няколко пъти беше слизал тук.

— Предполагам, че ще излезем обратно на улицата някъде, където няма да ни видят — обади се Люк.

— Това е планът.

Малоун откри дървено стълбище, което се изкачваше към нивото на улицата. Изкачи се по стъпалата, като ги вземаше по две наведнъж, и се озова в празно хале. В тъмното пространство наоколо се виждаха сенчести островчета от кашони, найлонови чували за боклук, плотове, манекени и голи метални рафтове. Малоун погледна навън през витрината и видя осветените дървета на площад „Свети Николай“ — бяха на една пресечка зад „Кафе Норден“.

— Ще излезем навън и ще завием надясно — каза той. — Надявам се, че така няма да имаме проблеми. Колата ми е паркирана на няколко пресечки от тук.

— Не мисля, че ще се получи.

Малоун се обърна.

Бари Кърк беше застанал зад Люк Даниълс, опрял пистолет до дясното слепоочие на по-младия агент.

— Крайно време беше — каза Малоун.

11

Солт Лейк Сити, щата Юта

Роуан се беше върнал от парка със същия правителствен хеликоптер. Беше свикнал с такива екстри. Те вървяха с положението му на човек, който разполага с държавна власт. Въпреки това внимаваше никога да не злоупотребява. Беше виждал твърде много от колегите си в политиката да падат отвисоко. Сенатор от Юта беше идеален пример за това. Не беше светия от последните дни, а обикновен езичник, който не се отнасяше с уважение към поста си, а още по-малко към хората, които го бяха избрали. В момента срещу него течеше разследване от комисията по етика, а в кулоарите се говореше, че ще бъде порицан за злоупотреба със служебното положение в особено големи размери. За щастие, тази година предстояха избори, а опозицията вече беше обявила силен кандидат, така че електоратът би трябвало да сложи край на мъките му.

Популярното, но погрешно схващане гласеше, че щатът Юта е населен предимно от светии от последните дни. Случаят не беше такъв. Според последното преброяване те бяха едва 62,1% от населението и този процент намаляваше с всяка изминала година. Роуан беше влязъл в политиката преди четирийсет години като кмет на Прово, третия по големина град. После за кратко беше заемал поста на представител в щатския Конгрес и най-сетне се беше преместил във Вашингтон като сенатор. Историята не познаваше дори намек за скандал, свързан с името му или с неговите занимания. Беше женен за съпругата си от петдесет и една години. Бяха отгледали шест деца — двама адвокати, един лекар и трима учители — които също се бяха оженили или омъжили и имаха собствени деца. Всички бяха отгледани в лоното на Църквата и бяха съхранили вярата си. Сега работеха дейно в местните клонове в различни части на страната. Роуан често ги посещаваше и беше близък и с осемнайсетте си внуци.

Животът му следваше мъдрите слова на пророците. Не пиеше алкохол, не пушеше и не употребяваше кафе или чай. Още първият пророк, Джоузеф Смит, беше обявил тези забрани през 1833 г. Преди няколко години към тях беше добавена и четвърта, която насърчаваше ограничаването на месото в полза на зърнени храни, плодове и зеленчуци. Роуан знаеше за независимото медицинско изследване, проведено сред членовете на Църквата, които практикуваха и четирите въздържания, и резултатите от него не бяха изненадващи. Процентът на болни от рак на белите дробове беше нисък, а на сърдечните заболявания — още по-нисък. Като цяло здравословното състояние на набожните светии от последните дни беше чувствително по-добро от това на нацията като цяло. Стиховете от детския химн, който беше чувал много пъти да се изпълнява в църквата, казваха истината:

Роуан се беше обадил по телефона още от хеликоптера, за да уреди среща на четири очи. Преди двайсет и три години го бяха призовали, за да служи в Кворума на дванайсетте. Апостолите бяха започнали съществуването си като пътуващи съветници, които да отговарят за новите мисии, но постепенно се бяха превърнали в основното управленско тяло на Църквата. Службата беше до живот. От членовете на Кворума се очакваше да посвещават цялата си енергия на своите задължения, но понякога се допускаха и изключения. Както в неговия случай.

Да разполагаш със старейшина в Сената на Съединените щати носеше някои предимства. А имаше и прецеденти. Рийд Смут беше първият, който се беше отличил и на двете длъжности. Но му бяха трябвали цели четири години, за да го постигне — аргументът срещу него бил, че „мормонската“ религиозна принадлежност на Смут го прави негоден за държавна служба. Конгресната комисия, натоварена да определи дали може да бъде избран за сенатор, в крайна сметка беше препоръчала да бъде отстранен от длъжността си, но през 1907 г. самият Сенат като цяло беше отхвърлил препоръката на комисията и му беше позволил да заема длъжността — което Смут беше правил с чест чак до 1933 г.

Встъпването в длъжност на Роуан не беше толкова мъчително. Времената се бяха променили. Днес никой не би посмял да оспори правото на някого да заема държавна служба заради религиозните му убеждения. Дори самото твърдение би представлявало обида. Един от светиите беше достигнал до кандидат за президент от Републиканската партия. Което не означаваше, че предразсъдъците са изчезнали.

Напротив, светиите все още се сблъскваха със съпротива. Не се стигаше чак до побой, обири и убийства, както преди сто и петдесет години, но предразсъдъците си оставаха.

Роуан влезе в една многоетажна жилищна сграда на изток от Темпъл Скуеър в Солт Лейк Сити. В кооперацията, собственост на Църквата, живееше настоящият пророк. Във фоайето имаше двама души от охраната, които му махнаха да влезе.

Роуан пристъпи в асансьора и набра цифровия код. В качеството си не само на старейшина, но и на президент на Кворума на дванайсетте — човекът, който почти със сигурност щеше да стане следващият им водач — Роуан разполагаше с безпрепятствен достъп до пророка. Църквата ставаше по-силна от вярната служба.

Старшинството се възнаграждаваше. Както и трябваше да бъде.

Роуан беше с прашните си дрехи. Идваше направо от пистата. Мъжът, който го очакваше, му беше казал, че не са необходими формалности. Не и днес. Не и в светлината на онова, което бяха открили.

— Влизай, Тадеъс — подвикна му пророкът, когато Роуан пристъпи в слънчевия апартамент. — Заповядай, седни. Нямам търпение да ми разкажеш всичко.

Чарлс Р. Сноу беше служил като пророк в продължение на деветнайсет години. Беше започнал на шейсет и три, а сега беше на осемдесет и две. Ходеше пеша единствено когато излизаше от апартамента си, а вътре използваше инвалиден стол. Апостолите бяха уведомени за многобройните му здравословни проблеми, включително хронична анемия, ниско кръвно налягане и необратимо бъбречно заболяване. Въпреки това умът на стареца си оставаше остър, а самият той беше все така деен, както и преди четирийсет години, когато за пръв път беше станал старейшина.

— Завиждам ти — каза Сноу. — За туристическите дрехи, за възможността да се насладиш на красотата на пустинята. Така ми липсват разходките в каньоните.

Сноу беше роден недалече от националния парк „Зайън“ и беше трето поколение светия — потомък на едно от първите семейства на първопроходците, които бяха пристигнали тук още през 1847 г. Докато повечето имигранти се бяха заселвали покрай Голямото солено езеро, Бригъм Йънг беше разпратил отделни семейства в други части на новата им земя. Семейството на Сноу се беше отправило на юг и беше успяло да процъфти във враждебната сурова среда. Самият Сноу беше икономист, с академични степени както от Университета на щата Юта, така и от университета „Бригъм Йънг“, където беше преподавал в продължение на две десетилетия. Беше служил като заместник-председател на стъбло, а след това като председател, епископ и патриарх, преди да го призоват в Първия кворум на седемдесетте и най-сетне да го произведат в апостол. В продължение на много години беше изпълнявал длъжността на председател на английската мисия — отговорност, която в крайна сметка беше прехвърлена от братята на самия Роуан. Службата му като пророк беше спокойна и белязана от малко противоречия.

— Вече съм ти предлагал да те заведа в планините, когато пожелаеш — отговори Роуан, докато се настаняваше срещу по-възрастния мъж. — Само кажи, и аз ще организирам всичко необходимо.

— Все едно моите лекари ще го разрешат. Не, Тадеъс, краката ми вече почти не ме слушат.

Съпругата на Сноу беше починала преди десет години, а всичките му деца, внуци и правнуци живееха извън Юта. Животът му беше посветен на Църквата и той се беше доказал като деен и вещ управник. Вчера Роуан се беше обадил на Сноу и му беше докладвал за откритието, направено в националния парк „Зайън“, което беше повдигнало множество въпроси. Пророкът беше помолил Роуан да отиде лично, за да провери дали има и отговори.

Роуан му разказа какво е открил и добави:

— Каруците са тези, които трябва да бъдат. Няма никакво съмнение.

Сноу кимна.

— Имената на стената са доказателството, от което се нуждаехме. Никога не съм вярвал, че отново ще чуем за тези хора.

Фелдстед. Хайд. Удръф. Игън.

— „Проклятие за пророка“. Те ни проклеха в смъртта си, Тадеъс.

— Може би са имали правото да го направят? Все пак всички са били убити.

— Винаги съм си мислел, че цялата история е измислена още тогава. Но очевидно е истина.

Роуан познаваше в подробности случката, за която говореше Сноу.

През 1856 г. войната между Съединените щати и светиите от последните дни изглеждала неизбежна. Различията по отношение на полигамията, религията и политическата автономия достигнали точката на възпламеняване. Бригъм Йънг властвал над изолираната си общност така, както намирал за добре, без да се съобразява с федералните закони. Сечал собствени монети, прилагал собствени разпоредби, създавал собствени съдилища, образовал младите така, както смятал за правилно, и служел на Бог така, както вярвал, че трябва да го прави. Имало спор дори по отношение на това как трябва да се нарича новозаселената територия. Местните я наричали „Дезерет“. Конгресът я наричал „територията Юта“. И най-сетне пристигнала вест, че армията на Съединените щати напредва на запад със задачата да покори бунтовниците, които всички на изток наричали мормони.

Затова Йънг решил да събере богатството на общността и да го скрие, докато не приключи очакваният военен конфликт. Всички материални активи били обърнати в златни кюлчета, като за целта членовете на Църквата с готовност се разделили с почти всичките си земни притежания. Били събрани двайсет и две каруци, които да превозят златото до Калифорния, където го очаквали други светии. За да не бъде заловено, бил избран обиколен маршрут, който да не преминава през големи населени места.

За това, което се случило всъщност, не се знаеше много.

Официалната версия гласеше, че керванът със златото потеглил през пустинята в южната част на Дезерет, неотбелязана на нито една карта. Водата на хората скоро свършила и всичките им усилия да открият водоизточник останали безплодни. Те взели решение да се върнат обратно по следите си до последния извор, който останал на повече от един ден път зад тях. Кочияшите били инструктирани да се грижат за конете и да пазят златото, докато четирийсет доброволци потеглили обратно към водоизточника. Когато се върнали няколко дни по-късно, доброволците открили каруците опожарени. Всички кочияши били мъртви, а от конете и златото нямало и следа.

За нападението били обвинени индианците от племето паюти.

Доброволците прекарали следващите дни в разузнаване на района, но следите се губели по каменистите склонове или рязко прекъсвали насред пресъхналите, криволичещи речни корита. В крайна сметка те се отказали от издирването и се върнали да докладват за провала си на Бригъм Йънг с празни ръце.

Били изпратени нови отряди от разузнавачи. Златото така и не било намерено. Според архивите с кервана били транспортирани приблизително 80 хиляди унции злато, а цената му по онова време била почти деветнайсет долара на тройунция. Същото злато днес щеше да бъде на стойност над 150 милиона долара.

— Вече разбираш, че историята, която слушаме толкова отдавна, не е истина — каза Роуан.

Той видя, че Сноу е осъзнал това.

— Каруците не са били опожарени — продължи Роуан. — Били са нарочно насечени на парчета в една пещера. Били са укрити. Четирима мъже са били застреляни. А след това пещерата е била запечатана.

Имаше и още един проблем.

— Но там нямаше и прашинка злато — каза той.

Сноу седеше мълчаливо на инвалидния си стол и явно разсъждаваше за нещо.

— Надявах се, че няма да се изправя срещу това по време на моята служба — прошепна по-възрастният мъж.

Роуан вторачено погледна пророка.

— „Не ни забравяйте.“ Интересно е, че са избрали точно тези думи, защото ние не сме ги забравили, Тадеъс. Ни най-малко. Има нещо, което не знаеш.

Роуан го зачака да продължи.

— Трябва да пресечем улицата, за да отидем до храма. Там ще мога да ти го покажа.

12

Малоун направи една бърза преценка на ситуацията. Кърк очевидно беше дошъл при тях въоръжен. Но в цялата бъркотия кой да се сети да провери предполагаемата жертва за оръжие? Въпреки това нещо в този човек от самото начало не беше както трябва.

Обаждането от Стефани беше потвърдило подозренията му.

— Значи работиш с двамата, с които се срещнахме на площада — каза той.

— По-скоро те работят за мен.

Люк стоеше изпънат като войник, а очите му сякаш предлагаха: „Нека да се справим с този кучи син веднага, на място“.

Но Малоун му отговори, също само с очи: „Не“.

Все още не.

Кърк размърда пистолета.

— С огромно удоволствие ще му пръсна мозъка. Така че трябва да правите онова, което ви кажа.

— Полицията пристигна прекалено бързо — каза Малоун. — Нямаше как да не открият телата във водата, но не и толкова скоро. И просто няма начин полицаите да ни проследят с такава бързина. Твоите хора ли ги повикаха?

— Беше добър начин да ви изкарам навън. Да ви накарам да напуснете града.

— А после и онези двамата в морето. На точното място, в точния момент. Има само един начин да са разбрали къде да отидат.

Малоун посочи Кърк.

— Ти си ги повикал. За какво беше целият този цирк?

— Решихме, че ще научим повече, ако проникнем в лагера на противника. Вашият агент души около нас от няколко месеца и задава въпроси. Досега го наблюдавахме търпеливо, но си помислихме, че появата на един предател може да ускори този процес.

— И пожертвахте двама от своите?

По лицето на Кърк премина буреносен облак.

— Не беше част от плана. От тях се искаше да се държат реалистично, да те притиснат и да подсилят ефекта от заплахата. За нещастие, ти реши да ги убиеш.

— Саласар явно иска да скрие много неща.

— Работодателят ми просто желае да бъде оставен на мира. Не му харесва, че вашето правителство се намесва в живота му.

— Мъртъв ли е нашият човек? — попита Люк.

— Ако още не е, скоро ще бъде. Идеята беше да ви подмамим на същото място, където е той, така че да се справим едновременно с всички ви. Но твоята малка хитринка на площада, когато обърна полицията срещу моите хора, провали плана ни.

— Извинявам се, че ви създавам такива затруднения — каза Малоун.

— По-добре още тук да се справим с вас. Този празен магазин ми се струва идеален за целта, както и помещенията отдолу. Така че ще почакаме, докато дойдат моите хора.

— Следят ли те?

Кърк сви рамене.

— Мобилните телефони са много добри за тази цел.

Това означаваше, че Малоун няма време за губене.

— Ти си данит, така ли?

— Посветен и заклет. А сега ще трябва да хвърлиш пистолета си на пода.

Аматьор. Само някой идиот може да накара противника си да хвърли оръжието. Интелигентните хора просто го вземаха.

Малоун бръкна под якето и извади своята берета. Вместо да я хвърли на пода, той я насочи към Кърк, който се сви, но продължи да държи собствения си пистолет насочен към главата на Люк.

— Не ставай глупав — извика Кърк. — Ще го убия.

Малоун сви рамене.

— Давай. Не ми пука. И без това е адски досаден.

Малоун присви око. Не беше ходил на стрелбището от три години. Уменията му на стрелец сигурно бяха малко ръждясали, но току-що беше доказал в открито море, че все още може да стреля. Вярно, че тук беше тъмно, но той прогони всяко съмнение от съзнанието си и се прицели.

— Свали пистолета! — повиши глас Кърк.

Очите на Люк не се откъсваха от пистолета на Малоун, но засега нервите на по-младия мъж явно издържаха на напрежението. Малоун му съчувстваше. Не беше никак приятно да попаднеш между два пистолета.

— Ще броя до три — каза той. — Когато свърша, по-добре да си свалил този пистолет.

— Не бъди идиот, Малоун. Моите хора ще пристигнат всеки миг.

— Едно.

Малоун видя, че показалецът на Кърк се свива около спусъка. Неговата дилема беше ясна. Или трябваше да застреля Люк в главата, при което Малоун можеше да застреля самия него, или да се прицели в Малоун. Кърк нямаше да успее да стреля в Малоун, преди неговият куршум да напусне дулото на собствената му берета. Най-умният ход за Кърк беше да свали пистолета. Но аматьорите рядко избираха най-умния ход.

— Две.

Той натисна спусъка. Изстрелът отекна в помещението. Куршумът се заби в лицето на Кърк и тялото му отхвърча назад. Кърк размаха ръце във въздуха и се стовари на пода.

— Три — каза Малоун.

— Мамка му, да не си полудял? — изкрещя Люк. — Куршумът мина покрай ухото ми!

— Вземи му пистолета.

Люк вече се беше хвърлил към оръжието.

— Малоун, ти си за лудницата. Играеш си ужасно рисковано с главите на другите хора. Аз можех да го обезвредя. Можеше да ни бъде по-полезен, ако беше жив.

— Това не беше вариант. Той беше прав. Скоро ще си имаме компания.

Малоун отвори външната врата и огледа павираната улица в търсене на някакви признаци за неприятности, като се питаше дали някой е чул изстрела. На десетина метра вляво се виждаха хора, които вървяха напред-назад по съседната улица, сякаш участваха в някакъв парад. Площад „Хьобро“ беше зад тях. Над главата му в мрака светеше зеленият купол на църквата „Свети Николай“.

Той се обърна към Люк.

— Вземи му телефона.

— Вече го взех. И аз знам това-онова за този занаят.

— Тогава прибери тялото зад онези щандове и да се махаме.

Люк се подчини, после пристъпи до вратата.

Двамата се измъкнаха от магазина и поеха по тихата задна улица, която водеше към оживения „Конгенс Нюторв“, най-натоварения площад в града. Улиците, задръстени от вечерния трафик, обикаляха статуята на крал Кристиан V. Фасадата на Кралския театър беше ярко осветена, както и тази на „Хотел Д’Англетер“. Кафенетата покрай брега все още бяха пълни с хора. Малоун беше забавил двамата данити на площад „Хьобро“, но само за малко. Ако Кърк беше прав и те наистина го бяха проследили по телефона, с Люк трябваше да побързат. Очите му пробягаха през тълпата и се спряха на идеалното решение.

Двамата прекосиха улицата и се затичаха към автобусната спирка.

В Копенхаген имаше страхотен градски транспорт и Малоун често се беше качвал от тук. През цялото време минаваха едва на няколко минути и точно в момента на спирката пристигаше един автобус.

— Телефонът — каза той на Люк.

После небрежно го пъхна под задната броня. Вратите се затвориха и автобусът се отправи на север, към кралския дворец.

— Това ще ги задържи известно време — отбеляза Малоун.

— Мислиш ли, че Кърк казваше истината?

Малоун кимна.

— Той пое риск, като ни показа картите си. Но тогава си мислеше, че държи всичко под контрол и ще може да се справи с нас.

— Аха. Голяма грешка. Изобщо не подозираше, че си има работа с някакъв шибан каубой.

— Трябва да отидем да огледаме това място, за което говореше, макар че цялата работа ми прилича на капан.

Малоун посочи на юг.

— Колата ми е на няколко пресечки от тук. Къде е имението на Саласар?

— В Калундборг.

13

Калундборг, Дания

23:00 ч.

Саласар се наслаждаваше на вечерята. Беше наистина развълнуван от завръщането на Касиопея в живота му след всичките тези години. Телефонните обаждания преди няколко месеца бяха радостна, но и неочаквана новина. Беше му липсвала. Тя беше първата любов в живота му, когато все още беше млад — жената, за която беше вярвал, че може да стане негова съпруга.

За съжаление, връзката им беше приключила.

— Няма да се получи — беше му казала тя.

— Аз те обичам. Знаеш това.

— Аз също изпитвам дълбоки чувства към теб, но ние сме… различни.

— Вярата не бива да ни разделя.

— Но го прави — каза тя. — Ти си истински вярващ. „Книгата на Мормон“ е свещена за теб. Доктрината и заветите ръководят живота ти. Аз уважавам това. Но ти трябва да уважаваш факта, че за мен те не означават същото.

— Нашите родители вярваха така, както вярвам аз.

— И аз не бях съгласна с тях, както и с теб.

— Значи искаш да обърнеш гръб на сърцето си?

— Мисля, че е по-добре да се разделим като приятели, преди да се настроя срещу теб.

Тя беше права поне за едно. Неговата вяра наистина беше важна за него. „Нито един успех не може да компенсира провала у дома.“ Така учеше Дейвид О. Маккий. Единствено съпрузите и съпругите, които бяха в хармония помежду си, можеха да постигнат живот в рая. Дори само единият да беше грешен, и на двамата щеше да бъде отказано спасение. Бракът беше вечен съюз — между мъж и жена — и семейството на този свят беше отражение на семейството на небето. И в двете трябваше да има пълно себеотдаване.

— Много съжалявам за съпругата ти — каза му тя.

Саласар се беше оженил по-малко от година след като двамата с Касиопея бяха прекратили връзката си. Съпругата му беше чудесна жена, родена в семейство на вярващи. Най-съвестно изпълняваше заветите на пророците. Бяха се опитали да имат деца, но без успех и лекарите бяха казали, че проблемът най-вероятно е в нея. Саласар го беше приел като проява на Божията воля и се беше примирил. Преди четири години тя беше загинала в автомобилна катастрофа. Той беше приел и това като Божия воля. Може би знак за промяна на посоката в живота му. А сега тази жизнена красива жена от миналото се беше появила отново. Може би и това беше знак?

— Сигурно е било ужасно — продължи тя.

Саласар оценяваше съчувствието й.

— Опитвам се да си спомням за нея само с добро. Но болката от загубата остана. Не мога да го отрека. Предполагам, че затова не съм потърсил друга жена. — Той се поколеба, преди да продължи. — Но всъщност аз трябва да ти задам този въпрос. Ти омъжи ли се?

Тя поклати глава.

— Тъжно, нали?

Саласар се наслаждаваше на треската, която си беше поръчал, а на Касиопея явно й харесваха балтийските скариди в нейната чиния. Той забеляза, че тя не си беше поръчала вино, а беше предпочела минерална вода. Освен че религията недвусмислено го забраняваше, Саласар винаги беше вярвал, че алкохолът кара хората да казват и да правят неща, за които след това съжаляват, така че никога не беше развил вкус за него.

Касиопея изглеждаше великолепно.

Тъмната й коса се спускаше на вълни по раменете и ограждаше същите тънки вежди, строго лице и прав нос, които си спомняше. Смуглата й кожа си беше останала гладка и съвършена, а заоблената й шия беше оформена като класическа колона. Чувствеността, която излъчваше, беше спокойна и сдържана. Беше истинска красавица, дар от небето.

„Любовта е онова неизменно, неотслабващо качество, което притежава силата да ни въздига над злото. Тя е сърцето на вярата. Тя е сигурността на дома. Тя е защитникът на съжителството. Тя е морският фар на надеждата, който ни показва пътя в един хаотичен свят.“

Саласар беше убеден в това. Беше щастлив, че ангелът продължаваше да го пази. С неотслабваща сила. Винаги прав.

— За какво мислиш? — попита го Касиопея.

Тази жена го привличаше като магнит.

— Просто си мислех, че наистина е прекрасно отново да бъда с теб, дори само за тези няколко дни.

— Трябва ли да се ограничаваме с тях?

— Съвсем не. Но си спомням последния ни разговор преди години, когато ти съвсем ясно каза как се чувстваш по отношение на нашата вяра. Трябва да знаеш, че за мен нищо не се е променило.

— Но както ти казах по-рано, нещата се промениха… за мен.

Той зачака следващите й думи.

— Наскоро направих нещо, което така и не бях направила като младо момиче — продължи тя и го погледна в очите. — Прочетох „Книгата на Мормон“. Дума по дума. И осъзнах, че всичко вътре е истина.

Той спря да се храни, за да я слуша по-внимателно.

— Тогава разбрах, че настоящият ми начин на живот не е достоен за семейството ми. Аз съм родена и кръстена в Мормонската църква, но никога не съм била вярваща. Баща ми беше водач на едно от първите стъбла в Испания. Както баща ми, така и майка ми бяха дълбоко вярващи. И докато бяха живи, бях послушна дъщеря и правех онова, което искаха от мен.

Тя замълча.

— Но никога не бях вярвала наистина. Така че съвсем не бях подготвена за това, което осъзнах сега, когато я прочетох. Някакво невидимо присъствие нашепваше в ухото ми, че всяка дума в нея е истина. По лицето ми се стичаха сълзи, докато най-сетне признавах дара на Светия дух, който бях получила за пръв път още като дете.

Саласар беше чувал подобни истории, които разказваха новопосветените вярващи из цяла Европа. Собственото му стъбло в Испания се състоеше от почти пет хиляди светии, разпределени в дванайсет клона. Като член на Първия кворум на седемдесетте, той наблюдаваше работата на стъблата в целия европейски континент. Всеки ден към Църквата се присъединяваха нови вярващи и по лицата им се четеше същата радост, която виждаше сега на лицето на Касиопея.

Беше прекрасно. Ако се беше случило преди единайсет години, двамата със сигурност щяха да се оженят. А може би небесата им даваха втори шанс?

— Останах поразена от верността на прочетеното — продължи тя. — Бях убедена. Разбрах в сърцето си, че Светият дух е потвърдил истината във всяка дума.

— Спомням си кога я прочетох за пръв път — каза той. — Бях на петнайсет години. Баща ми я чете заедно с мен. Повярвах, че Джоузеф Смит наистина е видял Бог и Неговия син в своето видение и те са му казали да не се присъединява към нито една религия. Задачата му е била да възстанови истинската Църква. Този завет ми е служил вярно през годините. Помага ми да не се отклонявам, дава ми сили да се посвещавам с цялото си сърце и да правя онова, което се налага.

— Беше глупаво от моя страна, че не се отнесох с уважение тогава — отговори тя. — Преди толкова много години. Това исках да ти кажа. Затова съм тук, Хосепе.

Двамата продължиха да се хранят мълчаливо. Сетивата му бяха изострени — както от онова, което се беше случило по-рано, така и от това, което се случваше сега. Беше се опитал да се свърже със старейшина Роуан, за да му докладва какво беше научил от заловения агент, но не беше успял.

Телефонът му избръмча в джоба. При други обстоятелства нямаше да му обърне внимание, но очакваше да му върнат обаждането от Юта, както и доклада от Копенхаген.

— Извини ме.

Той погледна дисплея. Съобщението гласеше:

— Някакви проблеми? — попита Касиопея.

— Напротив. Добри новини. Още едно постижение в бизнеса.

— Забелязах, че семейното ти благосъстояние се умножава — каза тя. — Баща ти щеше да се гордее с теб.

— Братята и сестрите ми работят усърдно в компанията. Те се занимават с всекидневните дела, от пет години насам. Разбират, че Църквата вече изисква цялото ми внимание.

— Това не се изисква от членовете на Кворума.

Саласар кимна.

— Знам. Но аз съм направил този избор лично за себе си.

— Така че да си подготвен за деня, в който те призоват за апостол?

Той се усмихна.

— Не съм сигурен, че това някога ще се случи.

— Изглеждаш ми идеален за целта.

Може би наистина беше така. Със сигурност се надяваше.

„Ти ще бъдеш избран, Хосепе. Един ден.“

— Това е нещо — отговори той, — което могат да решат само нашият Небесен отец и пророкът.

14

Солт Лейк Сити

Роуан помогна на пророк Сноу да се изкачи по каменното стълбище към източния вход. Четири дни след като първопроходците бяха пристигнали в долината на Голямото солено езеро, Бригъм Йънг беше забил бастуна си в земята и беше обявил: „Тук ще построим храм на нашия Господ“.

Изграждането му беше започнало през 1853 г. и беше продължило четирийсет години, като по-голямата част от труда беше положена доброволно от първото поколение светии. Бяха използвали само най-качествените материали, като кварцовият монцонит за стените, високи по шейсет метра, беше пренесен с волски впрягове от каменоделните на трийсет километра от там. Завършените стени бяха дебели по три метра в основата и изтъняваха до два метра на върха. Под покрива на храма имаше двайсет и три хиляди и петстотин квадратни метра пространство. Храмът беше на четири етажа, а на върха му се извисяваше златната статуя на ангела Морони, която заедно с характерните му кули се беше превърнала в най-разпознаваемия символ на Църквата.

Всъщност цялата постройка беше изпълнена със символи.

Трите кули от източната страна представляваха Първото председателство. Дванайсетте шпила, които се издигаха над кулите, напомняха за дванайсетте апостоли. Кулите от западната страна символизираха водещите епископи и висшият съвет на Църквата. Източната страна беше нарочно изградена с два метра по-високо, за да изразява върховенството на апостолите. Укрепените стени, подобни на крепост, демонстрираха разделението от света и защитата на свещените обреди, практикувани зад тях — обещание, изсечено в камък, че никой не ще разруши тази могъща сграда, както се беше случило преди това с храмовете на Църквата както в щата Мисури, така и в Илинойс.

На върха на всяка от централните кули имаше изображения на очи, които символизираха Божията сила да вижда всички неща. Земните, лунните, слънчевите, облачните и звездните камъни разказваха за небесното царство и обещанието за спасение. Един от първите старейшини го беше казал най-добре: „Всеки камък е проповед“. Роуан беше съгласен с него.

Старият завет учеше, че храмовете са Божии домове. И Църквата вече притежаваше 130 такива в целия свят. Този храм се издигаше сред двор от десет акра в центъра на Солт Лейк Сити. Тук се включваха и овалният параклис точно зад него, старата сграда на Общото събрание в непосредствена близост до храма и двата модерни центъра за посетители наблизо. От другата страна на улицата беше построен огромен конферентен център, който можеше да посрещне повече от 20 000 гости.

Достъпът до всеки храм беше ограничен за онези членове на Църквата, които бяха достигнали статута на „препоръчани“. За да получи тази препоръка, светията трябваше да вярва в Бог като Отец и Исус като Спасител. Да подкрепя Църквата и всичките й учения, включително и закона за благочестието, който постановява въздържание извън брака. Да бъде честен, никога да не посяга на семейството си, да поддържа морална чистота и да плаща изискваната годишна такса. Освен това трябваше да спазва всичките си тържествени клетви и да носи храмовите одежди — както нощем, така и денем. Храмовата препоръка се даваше единствено от епископа и председателя на стъблото и оставаше в сила в продължение на две години, след което трябваше да бъде преразгледана.

Да бъдат препоръчани беше благословия, за която всички светии жадуваха.

Роуан влезе за пръв път в храма на деветнайсет години, когато започна да служи в първата си мисия. Оттогава винаги беше поддържал храмовата си препоръка. И сега беше вторият по важност служител на Църквата и може би го деляха само няколко месеца от деня, в който щеше да стане следващият пророк.

— Къде отиваме? — обърна се той към Сноу.

Старецът пристъпваше с мъка.

— Има нещо, което трябва да видиш — отговори той.

С всяко издигане в йерархията Роуан беше научавал нови тайни на Църквата. Тя винаги беше работила на основата на разделянето на информацията, която се предаваше вертикално и хоризонтално само на онези, които беше нужно да я знаят. Беше съвсем логично да има неща, които знаеше единствено човекът на самия връх на организацията.

До едно стълбище ги очакваха двама млади служители. Обикновено в храма служеха само пенсионирани членове на Църквата, но тези тук изпълняваха по-специална функция.

— Трябва ли да се преоблечем? — обърна се Роуан към пророка.

В храма по традиция се носеха само бели одежди.

— Днес няма нужда. Ще бъдем само ние.

Сноу се дотътри до младите мъже и каза:

— Оценявам помощта ви. Опасявам се, че краката ми няма да се справят с изкачването.

Двамата кимнаха, а в очите им се четяха привързаност и уважение. Никой освен апостолите нямаше право да стане свидетел на помощта, която оказваха на пророка. Сноу се отпусна в преплетените им ръце и те повдигнаха крехкото му старческо тяло от бледосиния килим. Роуан ги последва нагоре по викторианското стълбище, като плъзгаше ръката си по парапета от полирано черешово дърво.

Те се изкачиха на третия етаж и влязоха в залата на съвета. Белите стени, белият килим и белият таван излъчваха абсолютна чистота. Лампите във викториански стил грееха ярко. В залата имаше петнайсет тапицирани стола с ниски облегалки. Дванайсет от тях бяха подредени в полукръг, с лице към южната стена, а оттам ги гледаха останалите три, поставени в редица зад едно обикновено писалище.

Централният от трите стола беше запазен единствено за пророка.

Двамата млади мъже настаниха Сноу на стола му и се оттеглиха, като затвориха вратата след себе си.

— За нас тук е най-сигурното място на тази земя — каза Сноу. — Тук се чувствам в най-голяма безопасност.

Роуан изпитваше същото.

— Това, за което ще говорим сега, не бива да се знае от никой друг освен от следващия пророк след теб. Ще бъде твое задължение да му го предадеш.

Двамата никога досега не бяха разговаряли за такава приемственост.

— Казваш, че ще бъда избран? — попита Роуан.

— Нашата традиция отдавна е такава. Ти си следващият поред. Съмнявам се, че колегите ще искат да се отклонят от нея.

Дванайсетте стола, подредени в полукръг, бяха предназначени за апостолите. Мястото, определено за Роуан, беше в центъра на този полукръг — точно срещу пророка, символично отделено от него с писалището. От двете страни на пророка седяха двамата съветници от Първото председателство. Роуан вече беше мислил кои двама ще избере, за да бъдат до него, когато дойде денят да поведе Църквата.

— Огледай се, Тадеъс — заповяда Сноу с прегракнал от вълнение глас. — Пророците ни наблюдават. Всички са загрижени как ще посрещнеш това, което ти предстои да чуеш сега.

На белите стени бяха подредени портрети в златни рамки на шестнайсетимата мъже, които бяха ръководили Църквата преди Сноу.

— Моят образ скоро ще се присъедини към тях — каза Сноу и посочи едно празно място. — Сложи портрета ми там, така че винаги да ме виждаш.

На писалището пред стареца имаше обикновена дървена кутия, дълга около шейсет сантиметра, широка трийсет и висока петнайсет, със затворен капак. Роуан веднага я беше забелязал и предполагаше, че именно тя е причината да дойдат тук. Сноу видя, че Роуан я гледа с интерес.

— Накарах да я донесат от тайните архиви. Предназначена е само за пророци.

— Какъвто аз не съм.

— Но скоро ще бъдеш и трябва да знаеш това, което ще ти разкрия. Каза ми го моят предшественик, когато заемах твоята длъжност като председател на дванайсетте. Спомняш ли си какво се случи тук, в този храм, през хиляда деветстотин деветдесет и трета? С летописния камък?

Историята се беше превърнала в легенда. Под югоизточния ъгъл на храма беше изкопана дупка, дълбока три метра. Целта беше да се открие един от каменните блокове на основата, в който беше оставена кухина. През 1867 г., по време на изграждането на храма, Бригъм Йънг напълнил този камък с книги, памфлети, периодични издания и комплект златни монети на стойност от 2,50, 5, 10 и 20 долара. Направил нещо като капсула, която да се запази във времето. При откриването на камъка бяха установили, че се е пропукал, при което по-голямата част от хартиените документи вътре бяха изгнили. Бяха оцелели отделни фрагменти, които бяха прибрани в църковните архиви, и някои от тях понякога се излагаха в Историческата библиотека. През 1993 г. Роуан влизаше в началото на третия си мандат в Сената и току-що се беше издигнал до нивото на апостол. Но не беше присъствал лично на събитието на 13 август, точно 136 години след запечатването на камъка.

— Аз бях там — продължи Сноу, — когато излязоха от дупката с пълни кофи от нещо, което приличаше на папиемаше. Но пък златните монети бяха впечатляващи. Бяха изсечени тук, в Солт Лейк Сити. Това е хубавото на златото — времето не му се отразява по никакъв начин. Хартията е друго нещо. Влагата я беше съсипала.

Пророкът замълча, преди да продължи.

— Винаги съм се питал защо Бригъм Йънг е затворил и монети в камъка. Струваше ми се, че не са на мястото си там. Сигурно е искал да каже, че има и неща, на които времето не се отразява.

— Говориш с гатанки, Чарлс.

Роуан си позволяваше да използва личното име на пророка единствено тук, в храма, зад затворените врати на залата на съвета.

— Бригъм Йънг не е бил съвършен — каза Сноу. — Допускал е грешки. Бил е просто човек, като всички нас. И може би е допуснал сериозна грешка по отношение на нашето изгубено злато. Но по отношение на Ейбрахам Линкълн грешката му може би е била катастрофална.

15

Дания

Малоун излезе от Копенхаген със своята мазда и продължи сто километра на запад към Калундборг, на северозападния бряг на Зееланд. Магистралата беше с четири платна, така че се движеха бързо.

— Ти също подозираше Кърк, нали? — обърна се той към Люк.

— В книжарницата ми се стори, че ни казва всичко твърде бързо. Какво ти съобщи Стефани по телефона?

— Достатъчно, за да разбера, че не може да му се вярва.

— Когато ме доближи отзад с пистолета, реших да го оставя да действа, за да видим какво ще ни каже. После видях, че и ти си помислил същото. Естествено, тогава изобщо не знаех, че се каниш да ми се правиш на Вилхелм Тел.

— Имаш късмет, че все още имам добро око… за старец.

Мобилният телефон на Люк звънна и Малоун позна кой се обаждаше.

Стефани.

Младежът се заслуша с каменно изражение, което не издаваше нищо. Точно това се очакваше от него. Малоун си спомняше много разговори с бившата си шефка, които бяха протекли по същия начин — тя му беше съобщавала единствено онова, което беше необходимо, за да свърши работата. И нищо повече.

Люк приключи разговора, после му обясни как да продължи към имението на Саласар. Беше разположено на север от града, на морския бряг. Паркираха в гората, встрани от магистралата, на четиристотин метра в източна посока от шосето, което водеше натам.

— Познавам местността — каза Люк. — Саласар е собственик и на земите, които са в съседство с неговото имение. Там има няколко сгради. Би трябвало да можем да ги достигнем през онази гора.

Той излезе от колата. Вече и двамата бяха въоръжени, тъй като Люк носеше пистолета, взет от Кърк. Малоун отново беше в играта, от която се предполагаше, че е излязъл, и която никога повече не беше искал да играе. Преди три години беше решил, че наградата не си струва рисковете, а перспективата да стане собственик на антикварна книжарница му се беше сторила твърде изкусителна, за да я откаже. Винаги беше обичал книгите. Така че не беше пропуснал възможността да се премести да живее в Европа и да започне отначало. Което също си имаше цена.

Винаги всичко си има цена. Да бъдеш умен означава и да знаеш какво искаш.

Новият живот му харесваше. Но когато се появи агентът, който имаше нужда от помощ, нещата се промениха. Преди Малоун също беше имал нужда от помощ и я беше получавал. Сега беше негов ред да върне услугата. Рисковете бяха част от удоволствието.

Двамата откриха покрита с чакъл алея, която водеше през тухлена арка. Гъстите корони на дърветата над главите им закриваха тъмното небе. Малоун усети познатата тръпка на вълнението от неочакваното. Отнякъде в далечината се процеждаше жълтеникаво сияние, което присветваше между дърветата като свещ, оставена на вятъра. Там явно имаше някаква постройка.

— Ето с какво разполагаме за това място — прошепна Люк. — Няма пазачи. Няма охранителни камери. Нито аларми. Саласар живее така, че да не се набива на очи.

— Доверчив човек.

— Доколкото знам, всички мормони са такива.

— Но не са глупави.

Малоун продължаваше да се тревожи за данитите. Онези двама мъже на площад „Хьобро“ бяха съвсем истински. Дали в мрака около тях не се спотайваха и други такива заплахи? Беше съвсем възможно. Той продължаваше да вярва, че това е капан. Надяваше се единствено подкрепленията на Кърк все още да са заети с преследване на онзи мобилен телефон, който беше оставил в автобуса.

Двамата излязоха от гората и Малоун забеляза три постройки в тъмното. Тухлена къща на два етажа със заострен покрив и две по-малки пристройки. В по-голямата къща горяха две светлини, и двете малко над нивото на земята — очевидно в някакво мазе.

Те стигнаха задната страна на къщата, като се прикриваха в сенките, и откриха няколко стъпала, водещи надолу. Люк слезе по тях и Малоун с изненада видя как той отвори вратата в дъното.

Беше прекалено лесно. И двамата се приготвиха да стрелят. Зад вратата имаше мътно осветено подземно помещение, което заемаше пространството под цялата къща. Имаше многобройни тухлени арки, кътчета и ъгли, в които можеше да дебне опасност. Виждаха се уреди и инструменти, явно предназначени за поддържане на имението.

— Виж там — произнесе Люк само с устни и посочи встрани.

Малоун проследи ръката му с поглед. Под една от арките в ъгъла бяха вградени железни решетки. Зад тях, подпрян на стената, лежеше мъж с дупка от куршум в средата на челото и лице, смазано от бой. Двамата се приближиха и видяха кофа с вода и черпак, оставени точно пред решетките. Тук светлината беше още по-слаба и наблизо нямаше прозорци, а подът на килията беше твърд и сух като земята в пустинята. Желязната врата беше заключена. Наоколо не се виждаше ключ.

Люк приклекна.

— Познавах го. Веднъж работихме заедно. Имаше семейство.

Коремът на Малоун се сви. Той облиза устни и преглътна с усилие, после приклекна до кофата с вода и черпака в нея.

— Нали разбираш, че Саласар е искал да го намериш? Не се съмнявам, че щяхме да си имаме компания в момента, в който това се случи.

Люк се изправи.

— Разбирам. Саласар ни мисли за глупаци. Ще убия този негодник.

— Няма да постигнеш много така.

— По-добра идея ли имаш?

Малоун сви рамене.

— Това е твоето изпълнение, а не моето. Аз съм тук за малко и току-що приключих.

— Точно така, Малоун. Продължавай да си го повтаряш и може би накрая ще си повярваш.

— Може би в момента имаш отворено поле за действие. Онези сигурно продължават да преследват автобуса, но наоколо може да има и други.

Люк поклати глава.

— Саласар плаща само на петима души. Трима от тях са мъртви. Другите двама бяха онези на площада.

— Разполагаш с доста оперативна информация, а? Щеше да е хубаво да я споделиш по-рано.

Малоун си даваше сметка, че Люк няма търпение да се отърве от него. Той също никога не беше обичал да има партньори — особено такива, с които не се работи лесно. И също нямаше търпение да си тръгне. Все още му оставаше да се оправи с полицията в Копенхаген, но и Стефани можеше да го направи.

— Имам да свърша още нещо — каза Люк. — Можеш да ме изчакаш в колата.

Малоун застана на пътя му.

— Престани да ме лъжеш. Какво ти каза Стефани?

— Виж, старче, нямам време за обяснения. Махни се от пътя ми и си върви в книжарницата. Това е работа за действащи агенти, а не за пенсионери.

Малоун долови гнева в думите му и го прие. Да загубиш човек се отразява на всекиго.

— Вече казах на Стефани, че ще приключа с този случай. И ще го направя. Независимо дали ти харесва, или не. Предполагам, че искаш да огледаш и основната къща с онзи кабинет, за който Кърк така удобно спомена?

— Това ми е работата. Нямам друг избор.

Двамата излязоха от подземието и поеха през гората на запад, успоредно на морския бряг. Шумът от прибоя ясно се чуваше в далечината. Осветената сграда, която ги очакваше, беше отличен представител на холандския барок. Беше на три етажа, с три крила и полегати стрехи. Отвън беше облицована с характерните тънки червени тухли — Малоун се беше научил да ги нарича „холандски плочи“. Той преброи трийсет прозореца от тяхната страна, но само няколко от тях светеха и всички бяха на приземния етаж.

— Няма никой вкъщи — отбеляза Люк.

— Откъде знаеш?

— Човекът има планове за вечерта.

Стефани сигурно му го беше съобщила по телефона.

Двамата се отправиха към просторната тераса отзад, обърната към тъмното море. Към къщата водеше редица от френски прозорци. Люк се опита да ги отвори. Бяха заключени. В този момент вътре светна. Те се стреснаха. Малоун се хвърли наляво, към една леха с декоративни храсти, където можеше да се скрие в мрака и сянката на външната стена. Люк потъна в подобно скривалище от другата страна, така че между тях останаха френските прозорци. Надникнаха в осветеното помещение зад стъклото и различиха салон с червени стени, елегантни антични мебели, огледала с позлатени рамки и маслена живопис.

И двама души. Малоун не разпозна лицето на мъжа, но човек не трябваше да е гений, за да се досети за самоличността му.

Хосепе Саласар.

Жената обаче беше шок за него. Никой не му беше казал и дума за това, че е замесена. Нито Стефани. Нито хлапето. Никой. Но ето че и тя беше тук.

Неговата приятелка. Касиопея Вит.