Легендата за Линкълн

Бележка на автора

Докато пишех тази книга, двамата с Елизабет посетихме различни места, свързани с нея. Вашингтон, окръг Колумбия. Де Мойн, щата Айова. Солт Лейк Сити, щата Юта. И Залцбург в Австрия.

Сега е моментът да разделя действителността от въображението.

Срещата между Ейбрахам Линкълн и съпругата на генерал Джон Фримонт, описана в Пролога, наистина се е състояла. Мястото (Червената стая в Белия дом) е истинското, а по-голямата част от диалога помежду им е възстановена от исторически свидетелства. Генерал Фримонт наистина е превишил правомощията си и Линкълн в крайна сметка го е освободил от поста му. Репликата на Линкълн към Джеси Фримонт, с която й казва какво възнамерява да направи по отношение на освобождаването на робите и запазването на съюза, е взета дословно от едно негово писмо до Хорас Грийли, главния редактор на „Ню Йорк Трибюн“, публикувано през 1862 г. Бележката от Джеймс Бюканън и документът от Джордж Вашингтон, които чете Линкълн, са измислени от мен — макар че Бюканън наистина е твърдял, че може да е последният президент на Съединените щати.

Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни играе основна роля в тази история. Това е една дълбоко американска религия — родена, отраснала и подхранвана тук. Тя е единствената религия, която приема Конституцията на САЩ за част от своята философия (Глава 35, 37). Няма никакво съмнение, че мормоните са изиграли важна роля в американската история, а Църквата им вече има 14 милиона последователи в целия свят. Те буквално са създали и построили щата Юта.

В романа термините „мормони“ и „светии“ се използват като синоними. В миналото думата „мормон“ е смятана за обидна, защото е използвана единствено от хората, които са преследвали тази Църква през XIX в. Вече не е така и „мормон“ се смята за съвсем приемливо название. Въпреки това направих така, че набожните вярващи като Роуан и Саласар да се придържат към термина „светии“, когато говорят за своите братя. В последно време широко се използва модерното съкращение СПД (светии от последните дни), но аз реших да не го употребявам в книгата. Освен това водачът на Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни може да се нарича както председател, така и пророк. Реших да се придържам към второто, за да не създавам объркване.

От апостолите на Църквата се очаква да се посвещават изцяло на религиозните си задължения. Въпреки това Тадеъс Роуан си е останал и американски сенатор. Макар че това е необичайно, все пак има прецедент. Рийд Смут (Глава 11) е заемал едновременно длъжностите на апостол и сенатор в началото на XX в.

Изкуплението с кръв, описано за пръв път в Глава 2, преди е било част от живота на мормоните — или поне идеята за него. Изкуплението с кръв е естествен отговор на насилието, на което са били подложени първите вярващи. Дали е било практикувано в действителност, си остава спорен въпрос. Едно е сигурно — както идеята за него, така и евентуалното й прилагане отдавна са изчезнали и вече не са част от мормонската теология. Същото важи за данитите (Глава 8) — организация, която отдавна не съществува. Цитатът от Сидни Ригдън в Глава 8 е бил коректен за времето си, но не и днес. Множествените бракове са официално прекратени от Църквата на 25 септември 1890 г. (Глава 18, 55).

През целия роман Хосепе Саласар е посещаван от ангел, който е част от болното му въображение. Почти всичко, казано от ангела, е взето от мормонската доктрина, речи и проповеди от XIX в. и, подобно на идеята за кръвното изкупление и данитите, отразява враждебността на света, в който са живели тези хора. Нито една част от тези вярвания не е актуална в днешно време. Ангелът Морони обаче си остава център на мормонската теология (Глава 39).

Националният парк „Зайън“ (Глава 3) е описан точно. Легендата за изгубените каруци е част от мормонската митология (Глава 11), но не е открита и следа от тях. Мормонската война от 1857 г. наистина се е състояла и Линкълн действително е сключил споразумение с Бригъм Йънг (както се разказва в Глава 9). Думите му са цитирани точно. И двете страни са уважили това споразумение. Законът „Морил“ срещу полигамията от 1862 г. никога не е прилаган, а мормоните не са участвали в Гражданската война. Предполагаемите гаранции за това споразумение са измислени от мен.

Описаните места в градовете Копенхаген, Калундборг и Залцбург и щатите Айова, Вашингтон и Юта наистина съществуват. Почитателите на приключенията на Котън Малоун може би ще разпознаят ресторанта „Кафе Норден“ (Глава 10), който се намира на площад „Хьобро“ в Копенхаген. Резиденцията на вицепрезидента на територията на военноморската обсерватория изглежда точно така, както е описана (Глава 25). Хотел „Монако“ в Солт Лейк Сити (Глава 26) и хотел „Мандарин Ориентал“ в столицата (Глава 38) са прекрасни места.

Мормонският храм във Вашингтон, окръг Колумбия, е забележителност на щата Мериленд (Глава 50, 59). Храмът в Солт Лейк Сити (описан в Глава 14) е легендарен монумент, както и площадът около него (Глава 61). Песента, цитирана в Глава 11, е истинска, както и местожителството на пророка в Солт Лейк Сити.

Летописният камък (споменат в Глава 14) беше изваден от храма в Солт Лейк Сити през 1993 г. В него имаше различни артефакти, оставени там от Бригъм Йънг през 1867 г. Предметите, описани в Глава 14, наистина съществуват, с изключение на добавеното от мен послание от Йънг. Историята отбелязва, че пророк Джоузеф Смит за пръв път е видял златните плочи в каменна кутия. На 2 октомври 1841 г. Смит е положил оригиналния ръкопис на „Книгата на Мормон“ в основите на хотел „Нову“. Това, което е направил Бригъм Йънг — да запечата артефакти, документи и златни монети в камък — се е превърнало в традиция (Глава 70), спазвана в храмовете в целия свят. Затова беше логично да направя така, че гаранцията на Линкълн да бъде запечатана в камъка, който Йънг е дарил за паметника на Вашингтон (Глава 70). Това дарение и сега е там, на стълбищната площадка от вътрешната страна на паметника, на около шейсет метра височина.

Убийството на Джоузеф Смит и брат му на 27 юни 1844 г. е исторически факт (Глава 16). Едуин Ръштън също е истински, както и неговият дневник. Пророчеството за Белия кон, цитирано в романа (Глава 17, 18) едно време е било част от мормонския фолклор. Никой не знае кога е записано за пръв път, но повечето специалисти са съгласни, че това се е случило далеч след като Джоузеф Смит го е произнесъл през 1843 г. Текстът в Глава 17 е цитиран от дневника на Ръштън, датиран от деветдесетте години на XIX в. Самото пророчество е толкова точно и подробно, че наистина предизвиква съмнение дали не е допълнено след описаните в него събития. Във всеки случай, то е отхвърлено от Църквата в началото на XX в. (Глава 52), макар че продължава да се споменава в различни мормонски текстове.

Цитатът от Бригъм Йънг в Глава 51 — „Ще бъде ли унищожена Конституцията? Не. Тя ще бъде съхранена от този народ, и по думите на Джоузеф Смит, «ще дойде време, когато съдбата на нацията ще виси на косъм. И в този съдбовен миг този народ ще се възвиси и ще я спаси от заплахата за пълно унищожение»“ — е действителен. Както и пророчеството на Джон Тейлър, изречено през 1879 г. (Глава 51), което също е невероятно достоверно.

Оригиналното издание на „Книгата на Мормон“ от 1830 г., описано в Глава 20, 30, е рядко и ценно. Изданието от 1840 г., което се намира в библиотеката (Глава 41), наистина е там. Линкълн си остава първият (и единствен) президент, който е прочел този екземпляр, и заемната бележка за книгата, от която се разбира кога е била у него (спомената в Глава 41), наистина се пази в архивите на Конгресната библиотека. Всички ръкописни бележки, добавени към тази книга, са измислица, но откъсите, цитирани в Глава 43, са действителни. Посещението на Джоузеф Смит при президента Мартин ван Бюрен се е състояло така, както е описано (Глава 21).

Залцбург е прекрасен град. Хотел „Голденер Хирш“ посреща гости от векове насам (Глава 27), а над него наистина е надвиснала като страж крепостта „Хьоензалцбург“ (Глава 30). Гробището „Свети Петър“, катакомбите и параклисът на света Гертруда са точно представени (Глава 34, 37), както и възвишението Мьонксберг (Глава 48). „Доротеум“ (Глава 20, 30) е реално съществуваща европейска аукционна къща с богати традиции.

Мери Тод Линкълн е понесла множество тежки удари от съдбата. Тя е изгубила почти всичките си деца и съпруга си, отнесени преждевременно от смъртта. Нейното писмо от Глава 28 не съществува наистина, но стилът му е почерпен от действителната й кореспонденция. Часовникът на Линкълн (както е описан в Глава 47) е изложен в Националния музей за американска история „Смитсониън“. Надписът, гравиран от вътрешната му страна, беше открит след отварянето на часовника през 2009 г. Вторият часовник е измислен от мен. Сградата на Сейлсбъри Хаус в Де Мойн, щата Айова, е достоверно описана — като местоположение, географски особености и обзавеждане (Глава 53, 58). Добавил съм единствено пристройката в градината. Имението Блеър Хаус във Вашингтон, окръг Колумбия, съществува, както и салонът с портрета на Линкълн (Глава 55, 60).

Ричард Никсън наистина е провел среща с водачите на Мормонската църква през юли 1970 г. (Глава 31). Тя няма прецедент в американската история — с продължителност трийсет минути зад затворени врати. И до днес никой не знае за какво са разговаряли участниците в нея, а вече нито един от тях не е между живите.

Имението в Монпелие, храмът в градината и подземието са истински (Глава 33, 35, 40, 42). Подземието наистина е запечатано и аз не успях да намеря нито една снимка, която да показва вътрешността му. Затова не ми беше трудно да измисля римските цифри, изписани вътре.

Златната мина на Роудс и досега е част от мормонската традиция. Историята й, нейното откриване и използване са достоверно предадени в Глава 61. С тази мина са свързани толкова много легенди, че е трудно да се каже дали в тях има зрънце истина. Картата в Глава 18 е една от безброй версии на „истинската“. Историята за това, как Бригъм Йънг е претопил цялото злато на мормоните и го е изпратил на запад, в Калифорния (Глава 61), за да бъде на сигурно място, е действителна. Онези 22 каруци наистина са изчезнали. В тази книга аз събрах историята на мината на Роудс с историята за изгубеното мормонско злато и предложих хипотезата, че Бригъм Йънг просто е конфискувал това богатство и го е въвел обратно в икономиката на общността (Глава 61), като е използвал мината за прикритие. Това ми се струва логично, но няма начин да се докаже. Златни монети като онази, описана в Глава 61, наистина са били сечени и продължават да се срещат и до днес. Мястото, наречено „Фалта Нада“, е изцяло моя измислица.

Тази книга се занимава с възможността за отцепване — въпрос, по който Конституцията на САЩ мълчи. Никъде не се споменава нищо за условията, при които един щат може да напусне Съединените щати. Общоприетият архив за конституционния конвент е книгата на Джеймс Мадисън „Записки от дебатите на федералния конвент от 1787 г.“. Изказванията, цитирани в Глава 46, са взети от неговите бележки. Текстът в тях отговаря на истината на 90 процента — единствената добавка от мен са коментарите за евентуално напускане на съюза.

Но бележките на Мадисън наистина са съмнителни.

Те са публикувани чак 53 години след провеждането на конвента. Всички участници в него са починали, а Мадисън открито признава, че ги е редактирал (Глава 25). Никога няма да разберем какво се е случило в действителност. Затова не е правилно да се твърди, че идеята за отцепване противоречи на Конституцията или че отците основатели не са обсъждали такава възможност. Въпреки това Върховният съд на САЩ заявява точно това в решението си по делото „Тексас срещу Уайт“ (1869 г.). Цитатите от съдебното решение в Глава 19 са отлични примери за съмнителната стойност на аргументите на Върховния съд. Но какво друго са можели да направят съдиите? Да отхвърлят цялата Гражданска война като безсмислено упражнение? Да заявят, че тези 600 000 души са загинали напразно? Едва ли. Съдиите буквално не са имали друг избор.

Ние обаче разполагаме с лукса да вземем обективно решение.

Американската революция очевидно е била война за отцепване (Глава 9). Целта на колонистите не е била да отхвърлят Британската империя и да заменят тази власт с друга. Не, те просто са искали да излязат от нея. Декларацията за независимост е политическото волеизявление на това отцепване (Глава 26). В такъв случай защо основателите на държавата биха водили дълга и кървава война, с която да отхвърлят игото на един тираничен монарх само за да установят тираничен режим с новото си управление?

Отговорът е ясен. Не биха го направили.

Предшественикът на Конституцията е Договорът за Конфедерацията и вечния съюз, който е бил в действие от 1781 до 1789 г. — когато е отхвърлен изцяло и заменен от Конституцията на Съединените щати.

Какво е станало с този вечен съюз?

Нещо повече — в новата Конституция не се споменава думата „вечен“. Вместо това в нея се казва: „Ние, народът на Съединените щати, за да образуваме по-съвършен съюз…“.

Дали „по-съвършен съюз“ не означава такъв, който не е вечен? Интересен въпрос.

Освен това, както е отбелязано в Глава 26, щатите Вирджиния, Роуд Айланд и Ню Йорк са дали гласовете си за ратифициране на новата Конституция с изричното условие, че си запазват правото да се отделят — и нито един друг щат не е възразил срещу това.

Отцепването си остава гореща тема и всички аргументи, върху които размишлява Тадеъс Роуан в Глава 26, изглеждат логични. Цитатът от петицията, подписана от 125 000 жители на щата Тексас, е съвсем точен. Сто двайсет и пет хиляди реални жители на щата Тексас наистина са се подписали под тази петиция през 2012 г. Всички резултати от социологически проучвания, които се споменават в тази глава, могат да се открият в новинарските емисии. Реалният юридически път към отцепването, как може да се постигне то и какви ще бъдат политическите и икономическите последици от него (описани в Глава 50) са почерпени от научни трудове по този въпрос. Ако някой щат се отдели, наистина ще се стигне до съд, но въпреки прецедента от делото „Тексас срещу Уайт“ съдебното решение този път може да се окаже съвършено различно — особено ако липсва толкова силна и твърдо решена личност като Ейбрахам Линкълн, която да му повлияе.

За Линкълн наистина има повече легенди, отколкото исторически факти.

Цитатът в началото на този роман е добър пример. Той не оставя съмнение, че „всеки народ на света, който има това желание и тази възможност, има и правото да се надигне и да се отърси от настоящото си управление, за да издигне ново, което му приляга по-добре. Това е безценно, свещено право — право, за което се надяваме и вярваме, че ще освободи света. И това право не е ограничено само в случаите, когато целият народ под едно съществуващо управление реши да го упражни. Всяка част от този народ, която има възможност да го направи, може да се надигне на революция и да придобие за себе си територията, която обитава“.

Линкълн е вярвал абсолютно, че отцепването е законно. Поне през 1848 г. Но легендите за него твърдят друго.

Всеки американски ученик знае, че Линкълн е освободил робите със своята Прокламация за освобождението на робите. Но това е безкрайно далече от истината. Казаното по този въпрос в Глава 7 е исторически факт. По времето на тази прокламация робството е било както признато, така и защитавано от Конституцията (Глава 7). Нито един президент не е притежавал властта да промени това. Подобна промяна е можела да бъде предизвикана единствено с поправка към Конституцията. И това в крайна сметка се е случило — с Тринайсетата поправка, ратифицирана много след смъртта на Линкълн.

А остава и въпросът защо Линкълн изобщо е водил Гражданската война. Според легендата той го е направил, за да сложи край на робството. Но Линкълн съвсем ясно е изразил намеренията си през 1862 г., когато е казал: „Мисията ми е да спася съюза. И аз смятам да го направя по най-прекия път, позволен от Конституцията. Колкото по-рано бъде възстановен националният авторитет, толкова по-близо ще бъдат Съединените щати до онова, което бяха. Ако мога да ги спася, без да освобождавам нито един роб, ще го направя. Ако мога да ги спася, като освободя всички роби, ще го направя. Ако мога да ги спася, като освободя някои, а други не, също ще го направя. Всичко, което върша по отношение на робството и на цветнокожите, е единствено защото вярвам, че ще помогне да се спаси съюзът. Ако се въздържам да направя нещо, причината е убеждението ми, че то няма да помогне да се спасят Съединените щати“.

Смисълът на тези думи е вън от всякакво съмнение. И директно противоречи на легендата за Линкълн.

Като президент, Линкълн напълно е загърбил онова, което е заявил самият той през 1848 г., и е водил война, за да докаже окончателно и безвъзвратно, че южните щати нямат право да напуснат съюза. Мирните преговори, за които се говори в Глава 60 — в Хамптън Роудс, през февруари 1865 г. — наистина са се провели. Линкълн е участвал в тях и когато южните щати са настояли за независимост като условие за мир, той е прекратил преговорите.

За Линкълн съществуването на съюза не е подлежало на преговори.

Джон Кенеди го е казал най-добре: „Най-големият враг на истината често не е лъжата — съзнателна, фалшива и нечестна, а легендата — устойчива, убедителна и нереалистична“.

Идеята за ненарушим, вечен съюз между щатите не е съществувала преди 1861 г. Никой не е вярвал в подобни безсмислици. По онова време са властвали интересите на отделните щати. Федералното правителство се е смятало за нещо незначително, слабо и маловажно. Ако един щат е можел да вземе решение да се присъедини към Съединените щати, значи е можел и да вземе решение да излезе от тях.

Както е отбелязано в Пролога, Джеймс Бюканън — предшественикът на Линкълн — реално е подготвил почвата за отцепването на Южна Каролина, като е обвинил за това действие „непомерната намеса на северняците във въпроса за робството“. Бюканън е изразил едно виждане, което са приемали мнозина: робските щати трябва да бъдат оставени на мира, за да управляват вътрешните си институции така, както намерят за добре. Освен това северните щати трябва да отменят всички закони, които насърчават робите да бягат от господарите си. Ако не, по думите на Бюканън „щатите, които са понесли вреда, след като са изчерпали всички мирни и конституционни средства да постигнат компенсация, ще бъдат в правото си да окажат революционна съпротива срещу правителството на Съединените щати“.

Силни думи, изречени от нашия петнайсети президент. Но нещата бързо са се променили. Защото нашият шестнайсети президент вече е вярвал във вечния съюз. Който нито един щат не е свободен да напусне.

И ето един факт, по-силен от всяка легенда.

Линкълн не е водил Гражданската война, за да запази Съединените щати. Той е водил тази война, за да ги създаде.