Легендата за Линкълн

33

Вашингтон, окръг Колумбия

13:00 ч.

Люк не се беше прибирал от няколко седмици. Живееше в апартамент под наем, близо до Джорджтаун, в една тухлена сграда с бръшлян по стените, обитавана предимно от хора над седемдесетгодишна възраст. Допадаха му спокойствието и фактът, че никой от съседите му не проявяваше особено любопитство към него. Прекарваше там само по няколко дни всеки месец — между отделните назначения, през задължителните отпуски, които Стефани Нел изискваше от всички агенти на отряд „Магелан“.

Люк беше роден и отраснал в малко градче в Тенеси. Баща му и чичо му бяха доста известни — особено чичо му, който беше заемал различни политически постове, преди да го изберат за губернатор на щата, а после и за президент. Баща му беше починал, когато Люк беше на седемнайсет. Рак. Беше си заминал само осемнайсет дни след поставянето на диагнозата. Беше невероятен шок. И Люк, и тримата му братя бяха до леглото му през тези последни дни. Майка му беше понесла тежко загубата. Бяха женени отдавна. Съпругът й беше всичко за нея, а след това изведнъж беше изчезнал от живота й.

Точно затова Люк й се обаждаше всяка неделя. Никога не пропускаше. Дори когато беше на мисия.

Когато при нея беше късно вечерта, но имаше възможност да й се обади, той го правеше. Баща му винаги беше казвал, че най-умното нещо, което е свършил през целия си живот, е било да се ожени за нея.

И двамата му родители бяха набожни — последователи на Баптистката църква от южните щати — така че бяха дали на синовете си имената на евангелистите от Новия завет. Двамата му по-големи братя се казваха Матю и Марк. По-малкият му брат беше Джон. А той, като трети поред, беше получил името Люк. На апостол Лука.

Никога нямаше да забрави последния разговор с баща си.

„Ще умра по-късно днес или утре. Това е краят. Усещам го. Но трябва да ти кажа нещо. Искам да постигнеш нещо в живота си. Разбра ли? Нещо хубаво. Ти си избери. Няма значение какво е. Но каквото и да е, дай му всичко от себе си.“

Люк сякаш все още усещаше изпотената длан на баща си, когато си бяха стиснали ръцете. Знаеше точно какво беше имал предвид баща му. Училището никога не го беше интересувало. Едва получаваше нужните оценки, за да премине в по-горния клас. Очевидно не го очакваше следване в университет. Затова се беше записал в армията направо от гимназията и го бяха приели за обучение при рейнджърите. Тренировъчният лагер беше с продължителност шейсет и един дни — най-трудните в живота му. „Службата не е за слабите телом или духом“ — пишеше си го в самото ръководство на рейнджърите. Беше дори слабо казано, като се имаше предвид, че над половината от всички приети за обучение отпадаха, преди да го завършат. Но Люк беше стигнал до края и се беше сдобил с лейтенантските си пагони. От там го бяха изпращали в някои от най-горещите точки на планетата, беше раняван два пъти и беше получил множество награди. Баща му щеше да се гордее с него.

А след това го приеха в отряд „Магелан“, където продължи да участва в опасни игри с високи залози.

Люк беше вече на трийсет години, но от загубата на баща му продължаваше да го боли. Какво казваха хората? „Истинските мъже не плачат.“ Глупости. Истинските мъже ревяха с глас, както бяха направили и той, и тримата му братя преди тринайсет години, докато гледаха как мъжът, когото боготворяха, поема последния си дъх.

Някой почука на вратата и го изтръгна от мислите му.

Люк се изправи, отвори вратата и видя Стефани Нел. Досега не си беше давал сметка, че шефката знае къде живее той.

— Трябва да поговорим — каза тя. — Може ли да вляза?

Стефани пристъпи в апартамента му и Люк забеляза, че тя оглежда обстановката.

— Не е това, което очаквах — отбеляза Нел.

Люк се гордееше с уютното си жилище — повечето неща си бяха в апартамента, когато го нае, но беше добавил и други от себе си. Апартаментът излъчваше мъжественост, но не прекалено. Дървени мебели. Приглушени тонове. Много зеленина — изкуствена, но правдоподобна. Противно на това, което много хора си мислеха за него, той обичаше реда.

— Какво очакваше, стая от студентско общежитие? — попита Люк.

— Не съм сигурна. Но тук ми харесва.

— На мен също — по няколко дни в месеца, когато имам възможност да му се порадвам.

Стефани стоеше права, с ръце до тялото.

— Как се разделихте с Котън?

— Той едва не ме уби. Застреля Кърк направо през рамото ми.

— Съмнявам се, че си бил в опасност. Котън знае как да си служи с оръжие.

— Може би е така. Но нямах търпение да се отърва от този пенсионер. Има отвратителен характер.

— Този пенсионер е бил награден с всички възможни отличия, които можем да му дадем, и ги е отказал до едно.

— Бил. Точно това е ключовата дума. Той си е тръгнал. Времето му е свършило. И трябва да ти кажа, че изобщо не му хареса, когато видя как Саласар целуваше неговото момиче. Направо се побърка, макар че се опита да го прикрие. Е, не мога да го обвинявам. Иначе направих всичко, което ми каза. Раздразних го. Опитах се да предизвикам интереса му. А след това му подадох информацията за основателите на Съединените щати и Конституцията. За съжаление, той не се хвана на примамката и не остана в играта.

— Всъщност той е в Залцбург — заяви Стефани.

Люк определено се изненада.

— И ти смяташ, че това е хубаво? — попита той.

— Котън е професионалист. Ще се справи.

— Щом казваш. Според мен не е подходящ за тази работа.

— Току-що бях с чичо ти.

— И как е Дани? Мисля, че не ми се е обаждал нито веднъж, откакто татко почина.

— Разтревожен е — каза тя и помълча малко. — А аз ще бъда уволнена.

— Наистина ли? Какво си направила?

— Оказва се, че съм откраднала. Всичко е измама, организирана заради Тадеъс Роуан. Време е да научиш малко повече, така че слушай внимателно.

Стефани харесваше Люк, макар че беше доста див по душа. Завиждаше му за тази волност. Сигурно беше освобождаващо чувство да ти остава толкова много живот. Като млада тя също беше такава — твърдо решена да черпи с пълни шепи от всичко. Беше успяла да се възползва от някои възможности, други й бяха убягнали. Във всеки случай през последния час беше седяла на масата в трапезарията на вицепрезидента и беше слушала разказа на Дани Даниълс за онова, което се случваше в държавата.

Тадеъс Роуан планираше отцепване. Искаше да предизвика разпадането на съюза и да сложи край на Съединените американски щати.

При обичайни обстоятелства това нямаше да бъде прието сериозно от никого, но Роуан имаше конкретен план с конкретни цели, които — благодарение на Джеймс Мадисън, Ейбрахам Линкълн и Бригъм Йънг — бяха съвсем постижими. Стефани не можеше да разкрие на Люк всичко, което знаеше, и не го направи, но му каза достатъчно, за да може да си свърши работата.

— Заминаваш за Монпелие, за да провериш онова подземие — каза му тя. — Искам да разбера какво има там, ако изобщо има нещо.

Люк пристъпи до служебния си лаптоп, който беше получил от отряд „Магелан“, и заграка по клавиатурата. Няколко кликвания по-късно той се озова на уебсайта montpelier.org.

— Изкопано е в началото на деветнайсети век — съобщи той. — Дълбоко е седем метра, с тухлени стени. Мадисън е построил храма някъде около хиляда осемстотин и десета. Как изобщо е възможно отдолу да е останало нещо тайно? Със сигурност са го претърсили още преди години.

— Може би не е така. Аз също направих проверка. Никъде в интернет няма нито една снимка, която да показва как изглежда отвътре. Доста е необичайно, не мислиш ли? Нямаме никаква представа какво има в него.

— Как предлагаш да вляза там?

— С взлом.

— Не можем ли просто да поискаме разрешение да го видим?

Стефани поклати глава.

— Не бива да замесваме никой друг. Действаме само ние двамата. Дори в Атланта не знаят с какво се занимаваме. Влизаш, проверяваш дали Мадисън е оставил нещо и излизаш. Но в никакъв случай не се оставяш да те хванат.

— Мога да се справя.

— Знам, че можеш. Обади ми се в мига, в който приключиш.

— Откъде знаеше, че Малоун ще отиде в Залцбург?

— Той обича Касиопея. Нямаше начин да я остави да действа на сляпо, след като разбра, че Саласар е убил нашия човек. Може би дори изпитва известна ревност, което е добре за него. Така ще даде на Саласар точно това, което този нещастник заслужава.

— Саласар трябва да бъде елиминиран.

— Съгласна съм. И ние ще имаме тази възможност. Но все още е рано.

— Моят любим чичо знае ли, че ще работя по този случай?

Стефани кимна.

— Действаме с неговото одобрение.

Люк се засмя.

— Представям си. Той не би ме погледнал в очите, освен за да ми се скара.

— Предлагам ти да не се тревожиш за президента на Съединените щати. Той е такъв, какъвто е. Но освен това е главнокомандващ. И наш шеф. След като ни е наредил нещо, ще го направим.

Люк отдаде чест.

— Тъй вярно, госпожо.

Беше невъзможен — точно като Котън едно време.

— Знаеш, че не искам да обидя никого — добави той. — Но не си от семейство Даниълс, така че не знаеш онова, което знам аз.

— Не бъди толкова сигурен.

Стефани никога нямаше да му каже за премеждията, през които беше преминала заедно с Дани Даниълс. Не беше работа на този младок да знае за тях, но разбираше горчивината на Люк. Президентът можеше да бъде много суров. Стефани го беше виждала с очите си. Но беше виждала и друго — че не беше от камък. Във всеки случай, сега тя беше между чука и наковалнята. Беше казала на Люк, че в никакъв случай не бива да се оставя да го хванат, но същият съвет важеше и за нея самата.

Тя се обърна към вратата.

— Изпратила съм ти имейл с подробности за охраната в Монпелие, която не е кой знае какво. Нощта ще бъде почти безлунна, така че би трябвало да можеш да влезеш и да излезеш без затруднения.

— А ти къде отиваш?

Стефани хвана бравата.

— Не ти трябва да знаеш.

34

Залцбург

Малоун знаеше, че го следят. Щеше да остане разочарован, ако не го бяха направили. Нарочно беше слязъл от замъка заедно със Саласар и Касиопея и веднага беше забелязал двамата млади мъже, които очакваха шефа си. Малкото представление на Касиопея беше предназначено за Саласар — или поне така се надяваше. В интерес на истината, беше доста добро включване от нейна страна. Яростта й изглеждаше искрена и беше съвсем логично да защитава Саласар при тези обстоятелства.

Малоун закрачи спокойно по една стръмна павирана улица и излезе на площада зад катедралата, без да поглежда зад гърба си. Нощта беше студена, небето беше покрито с облаци и не се виждаха звезди. Всички магазини бяха затворени, а пред витрините бяха спуснати железни решетки. Малоун отново прерови паметта си за многобройните спомени от тези тесни улици. Повечето бяха само за пешеходци и бяха свързани помежду си с извити пътеки под гъсто застроените къщи, така че можеше да се минава напряко от една пресечка в друга. Малоун забеляза една такава пред себе си, но реши да я подмине.

Той заобиколи катедралата и излезе на площада. Беше идвал на коледния базар, който се организираше тук всяка година. Кога беше това? Преди осем години? Или девет? Оттогава животът му се беше променил изцяло. Дори не си беше представял, че ще се разведе, ще живее в Европа и ще притежава антикварна книжарница.

А да се влюби отново? Не искаше да го признава дори пред себе си.

Малоун вдигна поглед към катедралата, която му напомняше на „Свети Петър“ в Рим. Някогашният дом на архиепископа препречваше пътя му с фасадата си от XVII в. в зелено, бяло и златно. Пред катедралата се простираше Резиденцплац, откъдето се беше обадил на Стефани по-рано, а в осветения фонтан продължаваше да се плиска вода.

Трябваше му място без минувачи. И без светлина. Хрумна му една идея.

Малоун зави наляво и продължи.

Саласар се опитваше да се съсредоточи върху присъствието на Касиопея, но мислите му непрекъснато се връщаха на Котън Малоун. Наглият езичник. Малоун му напомняше за други арогантни врагове, които бяха тероризирали светиите с безнаказана отмъстителност още през 1840-те. И какво бяха направили властите? И щатът, и федералното правителство бяха останали със скръстени ръце и бяха позволили това насилие, като в крайна сметка дори се бяха включили на страната на тълпата.

Той се обърна към Касиопея.

— Какво имаше предвид, когато каза, че Малоун ще съжалява за това, което е направил?

— Аз имам някои способности, Хосепе. Мога да докарам много проблеми на този човек.

— Той работи за американското правителство.

Тя сви рамене.

— Имам достъп и там.

— Не знаех, че таиш толкова гняв в себе си.

— Всеки реагира, когато го предизвикат. А той направи точно това. Отправи предизвикателство към теб, което означава и към мен.

„Отстъпниците — обади се ангелът в главата му — трябва да бъдат смачкани от нозете ни, докато червата им не се изсипят по земята.“

Точно така.

— Толкова се радвам, че си тук с мен — каза той на Касиопея.

Двамата продължиха един до друг, докато не излязоха на Гетрайдегасе, в далечния край на която беше хотел „Голденер Хирш“. Саласар беше постигнал много, откакто се беше разделил с Касиопея преди единайсет години. Както в личен, така и в професионален план. За щастие, се беше срещнал със старейшина Роуан, който беше насърчил повторното създаване на организацията на данитите. Роуан му беше казал, че самият Чарлс Р. Сноу е благословил този ход, но както и в началото, те не биваше да са свързани пряко с никого. Работата на Саласар беше да пази Църквата — дори с цената на собствената си съдба. Трудна задача, несъмнено, но и необходима.

„Бог е пожелал така.“

Ангелът току-що беше повторил думите на Джоузеф Смит, изречени за пръв път пред едно събрание на данитите. Пророкът съзнателно не беше информиран за всички цели на групата, а само за това, че са организирани, за да защитават светиите. Още от самото начало беше имало хора, които говореха с Небесния отец — както го правеше и сега пророк Чарлс. Имаше и други хора, които управляваха Църквата и прилагаха на практика всички откровения — както го правеха старейшина Роуан и неговите единайсет събратя. А имаше и трети, които защитаваха всичко най-скъпо — като него и неговите данити.

Сега Котън Малоун застрашаваше плановете им. Този езичник беше тръгнал на война, така ли? Добре. Саласар нямаше нищо против да отвърне на удара.

Двамата с Касиопея стигнаха до хотела. Саласар се обърна към нея.

— Ще те оставя тук. Трябва да се погрижа за някои църковни дела, преди да заминем. Но ще се видим утре сутринта, на закуска.

— Добре. Приятна вечер.

Саласар се отдалечи.

— Хосепе — обади се тя.

Той се обърна към нея.

— Говорех сериозно. Този Малоун вече има двама врагове.

Малоун влезе в гробището „Свети Петър“ — християнско светилище, изградено само няколко години след Христовото разпятие. Най-старите части от него бяха пещерите, изсечени в скалата на няколко десетки метра височина, които по необичайна традиция тук се наричаха катакомби. Преди векове на това място в уединение бяха живели монасите от Ордена на свети Петър. Древната сграда на бенедиктинския манастир се издигаше и до днес — кули, килии, складови помещения, параклис и магерница, сгушени зад крепостната стена, която ограждаше както гробището, така и готическата църква „Света Маргарита“.

Мястото изглеждаше сюрреалистично, защото приличаше повече на парк, отколкото на гробище. Багрите на цветята бяха приглушени от мрака. Малоун беше идвал тук преди и винаги си спомняше за семейство Фон Трап, които бяха минали оттук по пътя си към свободата в „Звукът на музиката“, макар че филмът бе сниман в киностудия. Под бароковите порти бяха погребани много от най-богатите семейства на Залцбург. Уникалното в това място беше фактът, че гробниците не бяха притежание на отделни фамилии, а се даваха под наем. Ако семейството на починалия пропуснеше да заплати годишната вноска, тялото му щеше да бъде преместено. Малоун винаги се беше питал колко пъти се беше случвало това в действителност, защото всички гробове изглеждаха старателно поддържани и винаги бяха украсени със свещи, борови клонки и свежи цветя.

Преследвачите му бяха изостанали и безуспешно се бяха опитали да не бият на очи. А може би искаха той да разбере, че го следят. Ако наистина беше така, явно бяха аматьори. Всеки професионалист знаеше, че не бива да сигнализира за присъствието си, като издава своите намерения.

Малоун искаше и двете му ръце да останат свободни, така че остави дървената кутия до един надгробен камък, сред леха от теменужки. После забърза напред, към „Света Маргарита“. Портата на църквата беше затворена и преградена с желязна решетка. Той зави зад ъгъла и се притисна до грубата каменна стена, така че да може да наблюдава входа.

В гробището можеше да се влезе по два начина. Той беше използвал единия вход, другият беше на няколко десетки метра от него, но от срещуположната страна — в края на павираната алея, която минаваше успоредно на скалата. Всички манастирски сгради бяха потънали в мрак, който се нарушаваше единствено от светлината на няколко голи крушки, окачени на портите.

Единият от мъжете, които го следваха, влезе през входа отдясно.

Малоун се усмихна. Разделяй и владей? Един по един? Добре.

За да привлече вниманието на мъжа, той се наведе, вдигна няколко камъчета и ги подхвърли към една от железните решетки.

Видя как сянката на мъжа реагира на шума и пое към него, като хвърли още едно камъче, за да затвърди решението му.

Данитът трябваше да мине точно покрай ъгъла на църквата, където го чакаше Малоун, невидим в мрака. Той чу стъпки, които се приближаваха.

Сянката на мъжа се отдели от стената на църквата. Той гледаше право пред себе си, към портите, и със сигурност се питаше къде беше изчезнал преследваният. Малоун се хвърли напред, обгърна врата му с ръка и стегна хвата си, за да го задуши. Продължи да стиска още няколко секунди, после го пусна, завъртя го към себе си и заби лакът нагоре в брадичката му. Двойната атака зашемети данита. Един ритник в лицето го просна на земята.

Малоун го претърси и откри пистолет. Приятелят му със сигурност не беше далече, така че Малоун заобиколи църквата и се отправи към портите покрай външната стена. Пространството пред тях беше застлано с плочи, които заглушаваха стъпките му. Малоун стигна до края и продължи по отъпканата пръст, като зави обратно към входа, през който бяха минали той самият и първият данит. Придвижваше се приведен, като се прикриваше зад надгробните камъни. Малкото гробище беше разположено на наклон, като най-високо се намираше църквата.

Вторият преследвач беше на павираната алея и се изкачваше нагоре между гробовете. Малоун се спусна да го настигне, като пристъпваше възможно най-леко.

Дванайсет метра.

Той стигна до мястото, където беше оставил дървената кутия, и се наведе да я вземе.

Шест метра. Три метра.

Малоун притисна дулото на пистолета си в тила на мъжа.

— Не мърдай, иначе ще те застрелям.

Мъжът замръзна.

— Трябва ли да се обадите на Саласар, когато ме заловите?

Мъжът не отговори. Малоун вдигна ударника.

— Ти не означаваш нищо за мен. Абсолютно нищо. Разбираш ли какво ти казвам?

— Той чака да му се обадим — отговори мъжът.

— Бавно и внимателно си извади телефона и му кажи, че сте ме заловили.

35

Ориндж, щата Вирджиния

16:15 ч.

Люк беше пристигнал в Монпелие точно навреме за последната туристическа обиколка. Групата беше малка, а екскурзоводката беше привлекателна млада дама, която носеше табелка с името си — Кейти — и чифт впечатляващо тесни джинси. Люк беше дошъл направо от Вашингтон със своя форд мустанг, великолепно реставриран оригинален модел от 1967 г., който си беше купил за подарък, докато беше в армията. Колата беше сребриста с черни ивици — без нито една драскотина — и Люк я държеше в гараж близо до сградата, в която беше апартаментът му. Не притежаваше много неща, но колата му заемаше специално място сред тях.

Беше останал разтревожен от мрачното настроение на Стефани. Тя сякаш не се интересуваше от нищо друго освен от онова, което ги чакаше в дома на Джеймс Мадисън — ако там изобщо ги чакаше нещо. Люк не беше специалист по история. Бог му беше свидетел, че едва беше успял да завърши гимназия, което не означаваше, че не знае колко струва информацията.

Беше успял да проучи нещата в интернет.

Мадисън бе роден и израснал в окръг Мадисън. Дядо му бил първият заселник на мястото, където сега се намираше Монпелие. Пристигнал още през 1723 г. Самата къща беше построена от бащата на Мадисън през 1760 г., но след като наследил имота, Мадисън направил значителни преустройства. Самият той бил запален федералист, твърдо убеден в ползата от силна централна власт, и един от създателите на американската Конституция. Както и участник в първия Конгрес, автор на Декларацията за правата, основател на Демократическата партия, държавен секретар в продължение на осем години и президент в продължение на два мандата.

— Господин Мадисън се оттеглил тук през хиляда осемстотин и седемнайсета година, след края на втория си президентски мандат — обясни Кейти на групата. — Двамата със съпругата му Доли живели в тази къща до смъртта му през хиляда осемстотин трийсет и шеста. След това Доли продала както къщата, така и почти цялото им имущество. През хиляда деветстотин осемдесет и четвърта имението е придобито от Националния фонд за опазване на историческото наследство.

Имението включваше 2700 акра обработваема земя и многогодишна гора в зелените поли на планините Блу Ридж. Фондът беше вложил 25 милиона долара, за да възстанови къщата такава, каквато е била по времето на Мадисън. Колонадите, тухлените стени и зелените капаци на прозорците напомняха за колониалната епоха.

Люк следваше Кейти от стая в стая, съсредоточен повече върху нейните джинси, отколкото върху обзавеждането, но определено не пропускаше нищо от разположението на помещенията. От време на време хвърляше и по един поглед навън, през прозорците.

— Някога там е имало тютюневи ниви, ферми, жилищни помещения за робите, ковачница и хамбари.

Люк се обърна и видя, че Кейти е забелязала неговия интерес към гледката навън. Той се усмихна и подхвърли:

— Всичко необходимо за един джентълмен от деветнайсети век.

Кейти беше симпатична и не носеше венчална халка. Люк никога не се занимаваше с омъжени жени — поне когато знаеше. Няколко дами го бяха излъгали за семейното си положение и той не носеше отговорност, но в два от тези случаи съпрузите не споделиха това виждане. Единият беше успял да му счупи носа. Другият се беше опитал, но в крайна сметка беше съжалил, защото му се беше наложило да прекара няколко дни в болницата.

Жени. Само проблеми с тях.

— Я ми кажи, скъпа, какво е онова там навън? — попита Люк. — Прилича ми на древногръцки храм.

Кейти пристъпи към прозореца и направи знак на останалите от групата да я последват. Люк улови полъх от парфюма й. Беше съвсем лек. Точно както обичаше. Тя застана съвсем близо. Явно нямаше нищо против.

Той също.

— Построен е от Мадисън. Под него има подземие, дълбоко девет метра, където държал лед през цялата година. В наше време бихме определили постройката като беседка, макар и доста претенциозна. Мадисън смятал да я използва за летен кабинет, така че да може да работи и да мисли на спокойствие, охлаждан от леда под краката си, но така и не го направил.

— Някой влизал ли е в това подземие? — попита Люк.

— Не и откакто съм тук. Запечатано е.

Тя се отдалечи и поведе групата през трапезарията към библиотеката на Мадисън. Туристическата обиколка включваше само първия етаж на къщата, вторият се разглеждаше самостоятелно. Люк погледна часовника си. Оставаха може би три часа дневна светлина. Но трябваше да изчака много повече, преди да се върне. Той реши да пропусне останалата част от къщата, излезе навън и тръгна към входа на градината. Мина през един портал в дългата тухлена стена, от двете страни на който като стражи се извисяваха буйно разцъфтели хортензии, и продължи към малкото възвишение сред дърветата в северната част.

Куполовидният покрив на храма беше поддържан от осем бели колони. Нямаше стени, така че кръглото пространство с диаметър пет метра беше открито от всички страни. Кейти беше права. Беше си беседка, макар и доста натруфена. Люк пристъпи на бетонния под и се облегна на една от колоните. Изглеждаше здрава. Той сведе поглед и удари с крак по пода. Беше твърд като скала. Бетонът беше посивял от времето, но по средата имаше по-различно на цвят квадратно парче, очертано с ивица вар. Входът за подземието със сигурност беше под него.

Люк се огледа. Наоколо растяха орехи, кедри, борове, секвои и кипариси. Всички дървета бяха стари. Някои изглеждаха така, сякаш са били тук още по времето на Мадисън. Люк не забеляза почти никаква охрана, макар че в самата къща имаше сензори за движение. Това не беше проблем. Той изобщо не смяташе да се доближава до къщата. Имението дори нямаше ограда, което беше съвсем разбираемо предвид общата му площ. Люк вече беше проверил в Гугъл и беше разбрал, че недалече от храма през гората минава път, по който лесно можеше да се изтегли. Беше си донесъл въже и фенерче. Само че какво точно трябваше да търси, по дяволите?

Както беше казал на Стефани, през последните двеста години това подземие със сигурност беше претърсвано. Но тя също имаше право.

Никъде в интернет не съществуваше и една-единствена снимка от вътрешността му. Бе прелистил всички възможни книги в информационния център за посетители. Там също нямаше никакви снимки на подземието. Тогава какво имаше долу?

Най-вероятно нищо, по дяволите. Но той трябваше да изпълни нарежданията, които беше получил.

— Харесва ли ви гледката?

Люк се обърна и видя Кейти, която стоеше от другата страна на колоните.

— Трябва да си сложиш някакво звънче — отговори той. — Така ще изкараш акъла на някого.

— Видях те, че идваш насам.

— Исках да разгледам това място — обясни той. — Много е красиво. И спокойно.

Тя пристъпи под купола.

— Не ми приличаш на човек, който се интересува от история.

— Така ли? А на какъв човек ти приличам?

Кейти го огледа преценяващо. Очите й бяха блестящи, в прекрасен нюанс на синьото. Лицето й беше напръскано с лунички и подчертано от късата й естествено руса коса.

— Мисля, че си военен. В отпуск.

Люк потърка челюстта си, която беше покрита с четина на два дни, както и врата му.

— Хвана ме. Току-що се прибрах от втора мисия в чужбина. Имах малко свободно време, така че реших да посетя няколко къщи на американски президенти и да видя за какво съм се сражавал.

— Имаш ли си име?

— Люк.

Момичето беше самоуверено и прямо и това му харесваше. Люк никога не си беше падал по срамежливите героини от романите. Предпочиташе момичета като Скарлет О’Хара. Колкото по-люти, толкова по-добре. А най-много от всичко обичаше предизвикателствата. Освен това трябваше да научи повече за мястото, а какъв по-добър начин за събиране на информация от разговора с човек, който работи тук?

— Я ми кажи, Кейти, къде наоколо може да се намери нещо добро за вечеря?

Тя се усмихна.

— Зависи. Сам ли ще вечеряш?

— Надявам се, че не.

— Свършвам работа след двайсет минути — каза тя. — Ще ти покажа едно място.

36

Залцбург

Касиопея така и не влезе в хотел „Голденер Хирш“. Вместо това изчака Хосепе да завие зад ъгъла и бързо тръгна след него. Надяваше се той да не я забележи. За щастие, беше сложила обувки с нисък ток за търга, което й помагаше да се движи по-лесно по неравния паваж на улицата. Здрачът се беше сгъстил до мрак. Тя поддържаше дистанция от петдесет метра, а тъмнината предлагаше предостатъчно укритие.

Хосепе спря. Касиопея също спря и се шмугна в един вход, където забеляза два реда табелки — явно беше жилищна сграда.

Хосепе говореше с някого по телефона. Разговорът беше кратък. Само няколко секунди. После той прибра телефона обратно във вътрешния джоб на сакото си и продължи. Вървеше по улица, която според табелата се казваше Зигмунд-Хафнергасе. Намираха се на около една пресечка разстояние от катедралата и площада и се приближаваха до скалите, които се издигаха на север от центъра на града. Сенките, хвърляни от уличните лампи, играеха тайнствен танц по паважа. Ако я забележеше, Касиопея можеше да използва извинението, че не е искала да стои безучастно в момент, в който той може да има нужда от нея. Звучеше й смислено. Все още беше ядосана на Котън и не разбираше защо е замесен във всичко това. Цената от един милион евро, която беше платил за онази книга, представляваше недвусмислено заявление за нещо важно. Трябваше да поговори с него, но не точно сега.

Хосепе стигна до края на улицата и зави наляво. Касиопея забърза към кръстовището и стигна точно навреме, за да види как той завива зад следващия ъгъл. Над тях се издигаше тъмният силует на църквата „Свети Петър“ с характерния си, подобен на луковица купол. Касиопея влезе в двора. В центъра му се плискаше поредният фонтан.

Нямаше никаква следа от Хосепе. Всички сгради наоколо бяха тъмни, а от двора нямаше друг изход.

Освен един. Вдясно от църквата се виждаше един открит пасаж.

Саласар влезе в гробището.

Неговият човек му се беше обадил, за да му каже, че са задържали Малоун и са взели книгата от него. Данитите му бяха способни. Може и да не бяха толкова добре обучени, колкото един американски агент, но бяха достатъчно компетентни. След като трима от тях бяха убити, разполагаше само с двама, но имаше богат резерв от кандидати, които да попълни редиците им.

Гробището „Свети Петър“ му беше познато. Беше го посещавал няколко пъти и всеки път беше оставал изумен от склонността на езичниците да украсяват гробовете си като храмове.

Това тук беше идеален пример.

Всички гробници бяха покрити с цветя и плетеници от ковано желязо и достъпът до тях беше открит по цял ден, така че хората да ги зяпат като туристическа атракция. Нито един светия нямаше да позволи да се отнасят с него по този начин. Да, светиите също имаха своите места за поклонение. Самият Саласар беше ходил на гроба на Джоузеф Смит, брат му и съпругата му в щата Илинойс. Както и на мястото, където беше положен за вечен отдих Бригъм Йънг. Случваше се и някой светия да посети гроба на определен първопроходец, ако му беше пряк наследник. Но като цяло светиите не бяха почитани с величествени паметници. Тялото беше свещена цялост, създадено по образ и подобие на Небесния отец. Тялото беше храм за Светия дух. Към плътта следваше да се отнасят с голямо уважение — както в живота, така и в смъртта. Докато беше живо, тялото трябваше да се запази чисто и неопетнено от зарази. А когато духът напуснеше тялото, за да се върне в небесния си дом, тленните останки трябваше да се положат за вечен отдих с усърдие и уважение. Вечната награда на Хосепе трябваше да е голяма, защото беше водил живот за пример — воден от пророците, насочван от ангела, посветен изцяло на благоденствието на Църквата.

Неговият човек му беше казал, че са заловили Малоун недалече от входа към катакомбите. Тук мракът беше почти абсолютен, наоколо нямаше никой. Тишината се нарушаваше единствено от шумоленето на някое стреснато животинче. Високо над главите им, по фасадата на замъка все още горяха светлини — коктейлът след търга със сигурност продължаваше.

— Ето тук, господине.

Саласар се обърна към сенките, откъдето се беше разнесъл гласът.

На върха на един малък наклон стояха двама души, един зад друг. Главата и ръцете на мъжа отпред бяха отпуснати.

Саласар се приближи. Мъжът, който беше отпред, изведнъж се свлече на земята. В лицето на Саласар бе насочен пистолет и непознат глас изрече:

— Време е ние двамата да си поговорим.

Не беше непознат. Беше гласът на Малоун.

Страхът разтърси Саласар, но той бързо се овладя.

— Може би си прав.

Малоун му направи знак с пистолета.

— Тук вътре.

Саласар видя, че желязната решетка, която преграждаше входа към пещерите над тях, беше отворена.

— Мислех, че нощем се заключват — отбеляза той.

— Заключват се. Нагоре по стълбите. Ще говорим там.

Касиопея видя Хосепе Саласар да се появява в края на пътеката, после да се обръща и да изчезва някъде вдясно. Не беше сигурна точно къде се намира, защото слабо познаваше Залцбург, но явно беше влязла в гробището на църквата „Свети Петър“. Позицията й беше твърде открита и тя се постара да се възползва от надгробните паметници като прикритие. Беше чула гласове там някъде, вдясно. За съжаление, не беше успяла да чуе какво точно казват.

Когато стигна до върха, тя се поколеба и се скри зад един храст. Погледна надясно, но не видя нищо. Наляво, на около двайсет метра от себе си, различи черен силует. Човек, който несигурно се изправяше на крака. Тя се втурна към него и видя, че е един от двамата данити, които бяха чакали Хосепе след търга.

— Добре ли си? — попита го тя.

Той кимна.

— Удариха ме по главата.

Касиопея знаеше точно кой го е направил.

— Къде е сеньор Саласар? — попита той.

— Насам.

Тя го поведе към мястото, където беше изчезнал Хосепе. Порталът бе затворен с желязна решетка. Пред него лежеше още един мъж.

Двамата му помогнаха да се изправи. Той също беше зашеметен от удар по главата. Щяха да се оправят.

Касиопея пристъпи към портала и видя, че дървеното резе е изритано встрани. А това означаваше, че Котън е заловил Хосепе.

Тя им направи знак да пазят тишина и ги отведе настрани.

— Някой от вас има ли оръжие? — прошепна тя.

Вторият мъж поклати глава и отговори, че неговият нападател най-вероятно е взел пистолета му. Първият, когото беше срещнала, извади пистолет. Котън сигурно беше бързал много, за да не го претърси.

Касиопея взе пистолета.

— Останете тук.

— Наш дълг е да пазим сеньор Саласар.

— Вие знаете коя съм.

Мълчанието им потвърди, че наистина я познаваха.

— Правете това, което ви казвам. Останете тук.

— Не бива точно вие да влизате там.

Касиопея беше благодарна на тъмнината, която скриваше разтревоженото й лице. Във всеки друг случай мъжът щеше да бъде напълно прав.

— За съжаление — отговори тя, — аз съм единствената, която може да влезе.

37

Малоун последва Саласар нагоре по стълбите, изсечени в скалата — гладки и вдлъбнати от вековете, през които по тях се бяха изкачвали човешки крака. Стълбището ги отведе в една малка зала. Ниският таван и неравните стени свидетелстваха, че преди е била пещера. Малоун намери ключа и запали една редица от електрически крушки с формата на свещи. Около тях се разнесе топло сияние и освети шест арковидни ниши, подредени в стената срещу входа. Малоун знаеше какво представляват — места за свещениците, на които да седят по време на литургията. Това беше параклисът на света Гертруда, осветен през XII в. и все още използван за църковни служби. В центъра му се издигаше готическа колона, а отляво на нея се виждаше олтар с глинени съдове, които приличаха на артефакт от истински подземни катакомби. Олтарът беше украсен с изображения на котва, разпятие и пламък, които представляваха божествените добродетели на надеждата, вярата и любовта. Пред олтара бяха подредени пет дъбови пейки.

— Насам — нареди Малоун на Саласар и махна с пистолета към пейките.

Малоун се настани между Саласар и изхода. Светлината на електрическите свещи едва разпръскваше мрака с бледото си жълто сияние, което потрепваше като пламък от истинска свещ на вятъра. Малоун сложи дървената кутия на олтара.

— Бях изненадан, че ми позволи да спечеля. Един милион евро не са толкова много за човек като теб.

— Може ли да попитам защо американското правителство проявява такъв интерес към покупките ми?

— Интересуваме се от теб.

— Стана ми пределно ясно.

Малоун караше на сляпо. Разполагаше единствено с оскъдната информация, която беше събрал миналата вечер в кабинета на Саласар.

— Разкажи ми за Тексас, Хаваи, Аляска, Върмонт и Монтана.

— Виждам, че си бил в жилището ми. Това не е ли незаконно?

— И Юта. Да не забравяме и този щат. Защо един гражданин на Испания и Дания толкова се интересува от шест американски щата?

— Чувал ли си за Пророчеството за Белия кон?

Малоун сви рамене.

— Не мога да твърдя подобно нещо.

— То е част от моята вяра. Пророчеството предрича велика промяна за Америка. Промяна, в която ще участват светиите от последните дни.

— Нали не ми говориш за теорията, че мормоните ще превземат света? Това наистина е обидно за твоята религия.

— По този въпрос сме на едно мнение. И не. Не говоря за това. Конституцията на Съединените щати е свещена за нас. Нашата доктрина и заветите ни ясно декларират, че американската Конституция е боговдъхновен документ, създаден от ръцете на мъдри мъже, насочвани от Бог, за да ги освободи от робството. Тя е златната среда между анархията и тиранията. Всичко, което е в повече или в по-малко от Конституцията, е родено от злото. Нашият основател, пророк Джоузеф Смит, е вярвал в тези постулати. Но ние почитаме този документ в неговата цялост, както е създаден да бъде разбиран.

— За какво говориш, по дяволите?

Саласар се усмихна така, сякаш не се притесняваше от нищо на този свят. По лицето му нямаше и следа от тревога.

— Нямам намерение да ти обяснявам вижданията си. Но настоявам да ми отговориш на един въпрос. Кои закони съм нарушил?

— На първо място, ти си извършил убийство.

— И кого съм убил?

— Бари Кърк каза, че си убил някакъв човек заради една книга.

— И ти му повярва?

— Всъщност не. Ти си го изпратил, за да видиш какво ще успее да научи. Така че той ни подхвърли примамка, за да предизвика интереса ни. Умен ход. За съжаление, Кърк стигна твърде далече и аз го убих.

— А двамата от моторницата?

— Те си го заслужиха.

— В такъв случай мога да кажа, че ти дължа две убийства.

Това беше интелигентно самопризнание за убийството на агента. Индиректно. Но въпреки това съвсем ясно. Което означаваше, че Саласар беше убеден, че ще си тръгне от тук. Малоун беше обезвредил двамата данити. Колко други имаше?

— Поне вече не се преструваме. Искаш ли да поговорим по работа?

— Единствената ми работа, свързана с теб, е да ти осигуря спасение — отговори Саласар.

— Нали не мислиш, че съм сам?

— Мога да ти задам същия въпрос.

— Изглежда, че засега сме в патова ситуация — каза Малоун. — Тук сме само ти и аз. Защо да не се възползваме от нея?

Касиопея пристъпи през входа и внимателно затвори желязната решетка. Двамата помощници на Хосепе останаха отвън. Макар че явно бяха готови да й помогнат, този път трябваше да се справи сама.

Криптата, която я заобикаляше, беше малка — в тъмното се различаваха само няколко гроба. Едно бароково разпятие се огряваше от меко оранжево сияние. Отдясно и отляво, на шест дървени панела, се виждаха мрачни средновековни изображения на Смъртта. Над една от картините, на която Смъртта носеше кошница с човешки кости, беше изписано „Huc fessa reponite membra“.

Касиопея си преведе значението на фразата от латински.

„Тук са погребани уморените крайници.“

Под този надпис имаше друг, на немски, който тя също си преведе.

Наистина ли? Касиопея не беше съвсем сигурна в истинността на подобни послания. Опитваше се води правилен живот, но поне засега не получаваше нищо в отплата. Напротив — непрекъснато се сблъскваше с поредния проблем. Всъщност вече беше уморена от битките и копнееше за малко спокойствие. Мислеше си, че да се влюби ще бъде крачка в правилната посока. За съжаление, беше открила друга изгубена душа — Котън явно беше също толкова свободен, колкото и тя самата.

Това вероятно обясняваше поне част от привличането. И от двете страни. Но носеше и проблеми.

Направо в скалата беше изсечена редица стъпала. По пода пробяга хладно течение и погали глезените й. Касиопея пое дълбоко дъх няколко пъти, за да се успокои. Мракът й носеше смелост, но не и мъдрост.

Тя внимателно се заизкачва нагоре.

Саласар запази спокойствие. Независимо от цялото перчене на Котън Малоун Саласар се съмняваше, че животът му е в опасност. Беше просто един от хилядите второстепенни служители на Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни. Струваше му се невероятно правителството на САЩ да е изпратило специален агент, за да го убие. Разбира се, ситуацията криеше други рискове. Саласар вече беше забелязал, че Малоун е взел оръжието на единия данит — познаваше пистолета, насочен срещу него. Всичките му хора носеха един и същ модел. Огнестрелните оръжия бяха неговата страст. Саласар ги обичаше още от малък. Баща му го беше научил да ги уважава. Саласар сам се беше научил как да ги използва за доброто на Църквата.

— Интересно, че твоите началници са те изпратили при мен, въоръжен с толкова малко информация — отбеляза той. — Би трябвало да знаеш каква е връзката между шестте американски щата.

— Ще се изненадаш колко много знам.

Самоувереният израз на лицето на похитителя му не хареса на Саласар.

— Моето предположение е друго — каза Малоун. — Ти си любопитният в случая. Искаш да разбереш защо се интересуваме толкова много от теб. Приготви се. Съвсем скоро ще получиш отговор на този въпрос.

— Нямам търпение.

— Питам се нещо — каза Малоун. — Дали настоящият пророк знае за твоята весела банда от данити? Не мога да си представя, че е дал разрешението си за това. Църквата на мормоните доста се е развила. Отдавна няма нужда от такива крайни действия.

— Не съм съвсем сигурен. Църквата ми е понесла много тормоз и преследване. Страдали сме от обиди като онези, които ти ми нанесе по-рано, насилие, дори убийства. И не сме оцелели, като сме проявявали слабост.

Саласар се опитваше да спечели време, за да даде възможност на хората си да действат. Надяваше се, че го правят.

— Два пъти те подцених, Малоун — каза той.

— Често ми се случва.

— Няма да има трети път.

Касиопея излезе от сенките пред входа на помещението, което приличаше на малък параклис. Четири крачки по-късно вече стоеше точно зад Котън.

Тя притисна оръжието си в гърба му.

— Хвърли пистолета.

Малоун замръзна.

— Няма да повтарям — каза Касиопея.

Посланието й беше съвсем ясно. Той реши, че няма избор. Пистолетът му изтрака на пода. Саласар го грабна и веднага го насочи към челото на противника си.

— Би трябвало да те застрелям на място. Ти уби трима от моите служители. Отвлече ме и настояваше за отговори на въпросите си. Правителството на САЩ няма никакво право да върши такива неща.

В очите на Саласар гореше ярост.

— Ти уби американски агент — каза Малоун.

— Лъжец! — изкрещя Саласар. — Никого не съм убивал.

Черното дуло на пистолета все така беше насочено към лицето на Малоун.

Естествено, на него не му беше за пръв път, така че не трепна.

— Недей, Хосепе — каза Касиопея.

Тя заобиколи Малоун, за да може да я вижда.

— Без повече насилие. Дойдох да сложа край на всичко.

— Той е злото — каза Саласар.

— Но да го убиеш също ще бъде зло.

Саласар свали пистолета. По лицето му се четеше отвращение.

— Разбира се. Права си. Аз не съм направил нищо лошо. Съвсем нищо.

Малоун се запита кога Касиопея бе пристигнала пред параклиса. Дали беше чула индиректното самопризнание на Саласар? Може би и Саласар се питаше същото. Това щеше да обясни представлението.

Касиопея пристъпи към олтара и взе книгата.

— Тя е наша — каза тя и подаде книгата на Саласар.

Той на свой ред се обърна към Малоун.

— Предай на началниците си, че им благодаря за подаръка.

— Значи не е лошо да се краде, така ли?

Саласар се усмихна.

— При тези обстоятелства? Бих казал, че не. Да го наречем частична компенсация за онова, което ти дължа.

Малоун разбра какво имаше предвид той.

Саласар и Касиопея се отправиха към изхода. Тя вървеше заднешком и продължаваше да го държи на мушка. Очите на Малоун не изпускаха нейните.

— Ще ме застреляш ли? — попита той.

— Ако не останеш тук, докато не си тръгнем, точно това ще направя. Не съм забравила за твоите обиди към мен. И към него. И към нашата религия. Аз вярвам в сдържаността, но ако ме принудиш, наистина ще те застрелям.

Тя изчезна.

Малоун остана сам в тишината. Нямаше никакво намерение да ги последва. Касиопея беше сложила край на конфронтацията, точно както беше искала. И той нямаше да направи нищо повече.

Малоун излезе в малкото преддверие, изсечено в скалата, и се доближи до правоъгълния отвор в отсрещната стена. На него нямаше стъкло. Зад разпръснатите облаци се подаваше жълтеникавият полумесец на луната в първа четвърт. Малоун сведе поглед и видя силуетите на Касиопея, Саласар и двамата данити, които излизаха от гробището и се отправяха обратно към града. Чувстваше се ядосан, предаден, разочарован, огорчен — и най-вече глупав. Беше се изправил срещу Саласар с единствената цел да го провокира, което изобщо не беше в стила му.

Обикновено не отправяше заплахи, които да не може да подкрепи с действия. Но този път беше различно. Президентът на Съединените щати беше поискал от него да притисне Саласар. Случилото се току-що със сигурност отговаряше на това определение.

Четирите сенки изчезнаха в нощта.

Той обичаше едната от тях. И сега какво? Проклет да беше, ако знаеше.

Касиопея влезе в хотел „Голденер Хирш“, след като беше върнала пистолета на младия мъж. Беше разбрала, че двамата са отседнали на третия етаж, през една стая от Хосепе. Самата тя беше на етажа под тях, в просторен апартамент. Хосепе предаде книгата на помощниците си и се раздели с тях, за да я изпрати до вратата. Тя извади ключа си. Той нежно я улови за ръката и я придърпа към себе си.

— Искам да знаеш, че не съм направил нищо лошо на никого. Всичко е само злостна лъжа.

— Знам, Хосепе. Ти не би направил такова нещо.

— Наистина ли вярваше в онова, което каза? За нашата религия и за обидата срещу нас?

— Напълно.

Вече й беше твърде лесно да лъже.

— Защо ме проследи?

— Притежавам някои умения, които могат да ти бъдат от полза, Хосепе.

— Напълно се убедих.

— Участвала съм в няколко разследвания на най-високо равнище. Мога да се справям добре в… трудни ситуации.

— Видях и това.

— Важното е, че сега книгата е тук и той не спечели. Независимо какво друго има между теб и Малоун, аз ще ти помогна, ако имаш нужда. Можеш да бъдеш сигурен.

Саласар я погледна преценяващо. Касиопея едва ли не чуваше как той изброява наум възможните причини да не й се довери.

— Може да се наложи да се възползвам от помощта ти — рече накрая той.

— В такъв случай я имаш — отговори тя.

— Ще го обсъдим утре — нежно я целуна той. — Лека нощ.

Саласар се отдалечи към третия етаж. Касиопея чуваше стъпките му.

Котън й беше отправил още едно послание с обвинението си. И тя го беше разбрала съвсем ясно.

Вече изобщо не можеше има някакви съмнения. Хосепе Саласар не беше същият човек, когото някога бе познавала.

38

Вашингтон, окръг Колумбия

17:20 ч.

Дани Даниълс беше дал адреса на Стефани. После й беше обяснил как изненадващата финансова ревизия, извършена от Министерството на правосъдието, беше открила липсата на 500 хиляди долара от специалната сметка на отряд „Магелан“. Беше поискано съдействие от министъра, но не му бяха обяснили защо — бяха му казали единствено, че е необходимо позицията на Стефани да бъде поставена под заплаха. Тя беше убедена, че той най-вероятно няма да има нищо против, защото двамата се бяха сблъсквали в миналото. Вчера вечерта, след като Едуин се беше върнал във Вашингтон, беше пусната да изтече и съответната информация за подозренията на Белия дом към нея, която бързо да стигне до сенатор Тадеъс Роуан.

— Мразя този тип с цялата му праведност — отсече президентът. — А аз не казвам това за много хора.

— Не знаех, че двамата с Роуан сте врагове.

— И никой никога няма да разбере. Когато събирам отряд за разстрел, не се подреждаме в кръг.

Стефани се усмихна. Президентът най-сетне се беше пошегувал. Вече беше започнала да се притеснява за него.

— Не ме разбирай погрешно — продължи той. — Храня дълбоко уважение към мормонската религия. Чарлс Сноу винаги е бил честен и прям с мен. Но във всяка религия има фанатици и откачалки. За наше съжаление, един от техните е председател на Бюджетната комисия в Сената.

Стефани беше оставила президента да седи сам на масата в трапезарията. Едуин я беше придружил до „Мандарин Ориентал“ — хотела, в който отсядаше винаги когато беше във Вашингтон. Стефани се беше освежила, беше се обадила в Атланта и беше говорила по телефона с Касиопея Вит, за да разбере какво е станало на търга в Залцбург.

— Ти си знаела, че Котън ще дойде тук — каза Касиопея. — И не ми каза нищо.

— Само го подозирах. И, да, реших да запазя своите опасения за себе си.

— Би трябвало веднага да се откажа.

— Но няма да го направиш.

— Котън каза, че твоят агент е мъртъв. И обвини Хосепе за убийството му.

— Котън казва истината. И за двете.

— Трябва да получа доказателство.

— Направи го. И докато се занимаваш с това, използвай случая да се стегнеш малко.

— Аз не съм от твоите хора, Стефани. Не приемам заповеди от теб.

— В такъв случай излез от играта. Веднага.

— Дори аз да си тръгна, Котън ще остане тук.

— Точно така. И ще се справим със Саласар по нашия начин.

Таксито я остави на тротоара. Стефани отново беше в Джорджтаун, недалече от кръстовището на Уисконсин авеню и Ем стрийт. Преди триста години тук била най-вътрешната точка по устието на река Потомак, до която можели да достигнат океанските кораби, така че мястото се превърнало в търговско пристанище. Сега беше модерно предградие на столицата — дом на елитни модни магазини, открити барове и прочути ресторанти. Паркове и зелени площи служеха за буфер между луксозния район и центъра на Вашингтон. Къщите в Джорджтаун бяха сред най-скъпите в града. Прекрасният дом, в който живееше Роуан, беше на тиха улица с колониална и викторианска архитектура. Къщата беше от бели тухли, на два етажа, в сянката на надвисналите корони на няколко дъбови дървета. Покрай алеята, застлана с тухли, имаше цветни лехи; цветя имаше и в саксиите, подредени по края на верандата. Стефани се качи по дървените стъпала към верандата и натисна звънеца. Даниълс й беше казал, че сенаторът ще се върне от Юта към четири и половина.

Вратата й отвори самият Роуан.

Беше от онези мъже, чийто ръст и впечатляващо физическо присъствие само се допълват от съвършената военна стойка. С гъстата си бяла коса и обветреното лице приличаше на застаряващ спортист. Очите му бяха като късчета въглен и излъчваха осезаема враждебност. Присъствието й тук представляваше сериозно нарушение на протокола — незачитане на неписаното правило, че домът на всеки човек е негова свещена крепост.

— Трябва да говоря с теб — каза тя.

— Това е съвсем неприемливо. Обади се в канцеларията ми. Нека да ти определят час за среща, на която да присъства и адвокат от Министерството на правосъдието. Това е единственият начин да проведем разговор.

Роуан понечи да затвори вратата.

— В такъв случай никога няма да видиш това, което търсиш.

Той спря, преди да я затвори напълно.

— За какво говориш? — попита хладно той.

— За онова, което Мери Тод Линкълн е написала на Юлисис Грант.

Стефани одобрително огледа двата изящни стола и канапето със златиста тапицерия, фиксирана с месингови капси. По дървените маси като на пиедестал бяха подредени семейни фотографии. Две кристални лампи с големи пискюли на абажурите излъчваха мека светлина. Когато влезе в салона, сякаш пристъпи обратно в XIX в. Спомни си къщата на баба си, където едно време можеха да се видят много от същите неща.

— Слушам те — каза Роуан.

Беше седнал на стола срещу нея, с идеално изпънат гръб.

— Не мога да отговоря на твоята призовка. И не само по очевидната причина, че е формулирана твърде общо.

— Защо спомена госпожа Линкълн?

— Знам за твоите усилия да получиш достъп до тайните архиви. Аз съм в играта отдавна, сенаторе. Точно като теб. Призовката ти е изпратена, за да привлече вниманието ми. Вече си се опитал да притиснеш, да стреснеш и да заплашиш някои от колегите ми в други разузнавателни агенции и не си стигнал доникъде. Затова си решил да се пробваш с мен и си сметнал, че с внимателно приложен юридически натиск ще успееш. Но аз имам един проблем, за който не знаеш.

— Вече ми казаха. Началникът на канцеларията ми съобщи, че си под лупата на Белия дом.

— Меко казано. А твоята призовка сякаш ме осветява с прожектор.

— Какво си направила?

Стефани се засмя.

— Рано е за това. Никакви признания, докато не сключим сделка.

— И защо да ти вярвам?

Тя бръкна в джоба на сакото си и извади копието на оригиналното писмо на Мери Тод заедно с напечатаната версия. Роуан ги взе и се зачете. Макар че се опитваше да се владее, Стефани ясно виждаше вълнението му.

— Част от нещата, които търсиш, нали? — попита го тя.

Роуан сви рамене, все едно отговорът на въпроса й беше очевиден.

— Явно знаеш доста за моите интереси.

— Аз съм в разузнаването. Това ми е работата. Но ти жестоко ме прецака.

— Как така?

— Нека просто да кажем, че имам един счетоводен проблем. Проблем, който бях в състояние да реша тихомълком, преди да се появиш ти. Сега Белият дом ми задава въпроси, на които не искам да отговарям.

Роуан изглеждаше изненадан.

— Никога не бих предположил, че крадеш.

— Тогава да го кажем по друг начин — аз съм държавен служител с неадекватно заплащане, който иска да се порадва на живота след пенсионирането си. Когато си замине настоящата администрация, аз също си заминавам. Идеален момент за мен да изляза от играта. Просто имам нужда от още няколко месеца, през които да не привличам излишно внимание.

— Съжалявам, че съм попречил на плановете ти.

— Може и да не е толкова лошо — каза Стефани равнодушно. — Има и нещо друго, което според мен ще искаш да видиш. Подозирам, че дори не знаеш за съществуването му.

Тя извади копията от оригиналната бележка на Мадисън и напечатаната версия. Роуан ги прочете.

— Права си. Не знаех за съществуването им.

Стефани хвърли поглед на часовника си.

— А до утре сутринта ще имам и онова, което Мадисън е скрил в летния си кабинет.

Роуан изглеждаше впечатлен.

— И искаш да го използваш, за да сключим сделка?

Тя сви рамене.

— Аз имам това, което искаш ти, а ти имаш онова, което искам аз.

Стомахът й се свиваше. Беше отвратително дори само да произнесе тези думи, но й ставаше още по-неприятно, когато погледнеше човека срещу себе си. Пред обществото той беше символ на консерватизма. Никакви съмнения. Директно и по същество. Нула скандали. Но ето че Роуан нямаше никакъв проблем да си затвори очите за корумпиран държавен служител, за да получи онова, което иска. И още по-лошо — той явно беше повярвал на нейната история, което означаваше, че има крайно ниско мнение за нея.

— Права си — каза той. — Има някои документи, които бих искал да видя. Те са важни за мен… от лична гледна точка. За съжаление, не успявам да получа достъп до тях. Писмото от госпожа Линкълн е нещо, за което вярвах, че съществува. Не знам дали си в течение, но тя е изпратила подобно писмо и на водача на моята Църква. Ние го пазим в архивите си. Но бележката от господин Мадисън е нещо съвсем ново за мен.

— Не знам с какво се занимаваш и не ме интересува. Просто искам да отклоня вниманието от себе си. Искам да си изкарам службата, докато Даниълс не излезе от Белия дом, а после да изчезна и аз. — Стефани добави известна горчивина в гласа си, когато продължи: — Дойдох тук, за да сключим сделка. Ако ти спреш да се занимаваш с мен, аз ще се оправя с Белия дом. Но не мога да се боря едновременно и с тях, и с Конгреса. Донесох ти две неща, за да демонстрирам добра воля. До утре сутринта ще имам и третото.

— Аз също приключвам със служебните си задължения. На следващите избори няма да се кандидатирам.

Това беше новина за Стефани.

— Пенсионираш се и се връщаш в Юта?

— Връщам се в Юта. Но няма да се пенсионирам.

Стефани се чувстваше като осъдена на смърт, която се изкачва на бесилката, след като сама е сложила примката на врата си. Но реши да прегърне новата си роля. Не се случваше често човек да получи разрешение от най-високото място да нарушава закона.

— Значи ще оттеглиш призовката си? — попита тя.

— Не точно.

Защо ли не беше изненадана, че няма да стане толкова лесно?

— Макар и да оценявам двете ти предложения и третото, което ще пристигне утре, имам нужда и от още нещо. И бих искал да го видя още тази вечер.

39

Залцбург

23:50 ч.

Малоун лежеше на леглото в хотелската си стая, сплел пръсти под главата си, с кръстосани крака. Изтощението го беше заляло като вълна, но сънят не идваше. Ядосваше се на себе си за страховете и тревогите. Мразеше се заради болезненото съмнение, от което не можеше да се отърси. Не можеше да си спомни да е попадал в по-странна ситуация. Но и отдавна не беше допускал жена в живота си.

Последните пет години от брака му с Пам бяха всичко друго, но не и интимни. Тогава приличаха повече на непознати, които живеят заедно — и двамата осъзнаваха, че с връзката им е приключено, но нито един от тях не искаше да направи нищо, за да я прекрати. Най-сетне Пам беше предприела нещо, като се беше изнесла. В крайна сметка той сложи край на отчуждението им, като се разведе с нея, оттегли се от държавна служба и се премести от Джорджия в Дания.

Когато беше на мисия, Малоун умееше да действа с швейцарска прецизност — замисляше, планираше и изпълняваше нещата точно така, както трябва. Когато ставаше дума за емоции, се препъваше като аматьор. Сякаш просто не беше в състояние да преценява правилно ситуацията. Беше объркал всичко с Пам. И сега се питаше дали не допуска същата грешка с Касиопея.

Тишината беше нарушена от тихо почукване. Малоун се беше надявал на това посещение. Той отвори вратата и в стаята му влезе Касиопея.

— Стефани ми каза къде си — започна тя. — Но точно в момента нито тя, нито ти сте ми особено симпатични.

— И аз се радвам да те видя.

— Какво правиш тук?

Той сви рамене.

— Нямах друга работа. Реших да дойда и да видя с какво се занимаваш.

Малоун забеляза, че тя не беше в настроение за сарказъм. Впрочем и той не беше.

— Доста си далече от своя замък — отбеляза той.

— Давам си сметка, че те излъгах. Беше необходимо.

— Явно.

— Какво трябва да означава това?

— Може би онова, което си мислиш, че трябва.

— Поех риск, като дойдох тук — каза тя. — Но си помислих, че трябва да поговорим.

Той седна на леглото. Тя остана права.

— Защо купи онази книга? — попита го тя.

— Президентът на Съединените щати ми нареди да го направя. — Малоун осъзна, че тя не знае за намесата на Даниълс. — Стефани е пропуснала тази подробност, така ли? По-добре да свикваш. Ще ти казват само толкова, колкото трябва да знаеш.

Касиопея не приличаше на себе си. Погледът й бягаше от неговия, гласът й беше безизразен.

— А ти защо си тук? — попита я той.

— Мислех си, че помагам да се изчисти името на един стар приятел. Вече не съм толкова сигурна.

Беше време да сложат всички карти на масата.

— Той ти е повече от стар приятел.

— Беше първата ми любов. Трябваше да се оженим. Родителите ни го искаха повече от всичко. Но аз сложих край на връзката ни.

— Никога не си споменавала за него. Или за това, че си била мормонка.

— Не ми изглеждаше важно за нас. Моите родители бяха мормони, родена съм в такова семейство. След като починаха, изоставих религията. И Хосепе.

Малоун отново се запита каква част от всичко казано в катакомбите беше чула Касиопея.

— Колко време стоя пред параклиса?

Погледът й беше все така студен.

— Не много.

— Значи не си го чула, когато си призна, че е убил нашия агент?

— Не, не съм. Това е лъжа. Стефани ми каза същото.

Думите й го накараха да си спомни как беше целунала Саласар.

— Защо веднага решаваш, че не е вярно?

— Защото ти ревнуваш. Видях го още в ресторанта.

— Аз не съм дете, Касиопея. Участвам в мисия. Върша си работата. Събуди се и си свърши своята.

— Върви по дяволите — извика тя.

Малоун усети гнева, който се надигаше в него.

— Нали си даваш сметка, че Саласар разполага с фанатици, които вършат мръсната му работа? Данити. Точно такива бяха онези двамата от гробището.

— Котън, трябва да ме оставиш да приключа с миналото. Сама.

— Кажи го на Стефани.

— Това, което направи тази вечер, беше глупаво. Имаш късмет, че успях да го обърна в моя полза. Успях да извлека нещо от ситуацията. Хосепе вече започва да ми вярва.

Малоун започваше истински да се ядосва.

— Твоят Хосепе е убиец.

Очите й проблеснаха.

— И какви доказателства имаш?

— Видях трупа — заяви Малоун.

Думите му сякаш й направиха впечатление, но тя все пак настоя:

— Трябва да разбера какво точно става. По моя начин.

— Аз бях там — каза той. — Снощи. Тази целувка не беше престорена.

Касиопея определено беше изненадана.

— Стефани не ти е казала, нали?

— Не знаеш какво си видял. Дори аз не знам какво беше.

— Точно това исках да кажа — каза той.

Малоун беше изминал дълъг път с тази жена. От врагове до любовници. Бяха преживели много и между тях се беше образувала връзка, основана на взаимно доверие — или поне така си бе мислил досега. Точно в момента тя му се струваше на другия край на света. Беше му абсолютно непозната.

И усещането никак не му харесваше.

— Виж, ти вече свърши страхотна работа. Защо не излезеш от играта и не ме оставиш да я довърша?

— Мога да се справя и сама. Без теб.

Малоун се овладя и реши да рискува с още един опит да я вразуми.

— Този твой стар приятел е замесен в нещо толкова голямо, че засяга лично президента на Съединените щати. Един агент вече е мъртъв, независимо дали искаш да го повярваш, или не. Трима от неговите хора също са мъртви. Аз ги убих. Трябва да си дадеш сметка къде се намираш, Касиопея.

Малоун помълча и добави:

— Или да излезеш от играта.

— Можеш да бъдеш истински задник, когато поискаш.

— Не го правя нарочно.

— Прибирай се вкъщи.

Касиопея се обърна и тръгна към изхода. Малоун не помръдна от мястото си. Тя нито веднъж не беше показала привързаност към него. Усмивка. Радост, че го вижда. Нищо. Беше безизразна като камък. Той съжали, че я беше притиснал. Но някой трябваше да го направи.

Тя спря до вратата.

Малоун не искаше да я остави да си тръгне.

— Щеше ли да стреляш по мен? — попита той.

Въпросът му несъмнено беше реторичен — беше го задал повече с надежда, отколкото с очакването да получи отговор.

Касиопея го погледна втренчено. В пространството между тях се възцари несигурността. Очите й бяха твърди и блестящи като гранит, а лицето й беше смъртна маска, която не изразяваше никаква емоция. После тя се обърна и си тръгна.

Саласар беше коленичил на дървения под в апартамента си. Болката в коленете му напомняше за премеждията, понесени от първопроходците по пътя им на запад, за бягството им от техните преследвачи, за търсенето на сигурност и свобода в долината на Голямото солено езеро. Беше важно светиите никога да не забравят за тази саможертва. Те дължаха съществуването си единствено на мъките на всички онези смели мъже и жени, хиляди от които бяха загинали по пътя.

„Ние не отговаряме пред социалните, религиозни и етични нрави на нашите съседи“, каза му ангелът.

Привидението се носеше в отсрещния край на помещението, обгърнато от блестящ ореол. Пратеникът се беше появил, докато Саласар се молеше преди сън, разтревожен от вероятността Малоун да е бил прав. Измъчваше го съмнението, че кражбата на книгата от Касиопея и фактът, че той я беше задържал за себе си, може би представляваха грях.

„Знай, Хосепе, че това е истината. Един благородник имал земя и врагът дошъл нощем, съборил оградата му, повалил маслиновите му дръвчета и съсипал работите му. Слугите му избягали, обзети от страх. И господарят на лозето им рекъл: «Идете и се сберете и вземете цялата мощ на дома ми, моите войници, моите млади мъже, и веднага идете да ми върнете лозето, защото то е мое. Съборете кулата им и прогонете пазачите им. И колкото и да се съберат против вас, отмъстете на враговете ми, за да се върна в дома си и да вляза обратно във власт на земята си».“

Хосепе изслуша притчата и вникна в смисъла й.

„Сторено е туй, що е било необходимо. Само със сила ще си върнем свещената земя. Затова Небесният отец е дал на своя народ мъж, който да ги води, тъй както Моисей е повел децата на Израел. Защото вие сте децата на Израел и сте от рода Авраамов и ще бъдете спасени от оковите със силата на протегната ръка.“

— Моите хора са събрани и са готови за бой.

„Всяка победа и слава се дължат на усърдие, вяра и молитва.“

Затова той увеличи усърдието на молитвите си, а после се обърна към ангела.

— Аз позволих на гнева си да ме завладее пред Малоун. Той ме подразни със смъртта на хората ми и в стремежа си да му отговоря подобаващо аз му казах повече, отколкото трябваше.

„Недей да тъжиш. Той ще потъне в мрака, докато ти се радваш на вечната светлина. Книгата вече е наша. Езичникът нямаше право да я притежава. Той го стори единствено за да ти навреди.“

Трябваше да въздаде изкупление на Малоун, но появата на Касиопея възпрепятства това. Саласар продължаваше да се пита дали тя беше чула всичко, за което разговаряха двамата с Малоун?

„Това няма значение — каза ангелът. — Тя е от Цион и нейната цел е твоята цел. Ако е била отблъсната от онова, което се е налагало да се направи, нямаше да се намеси.“

Това звучеше логично.

„Тя е твой съюзник. Дръж се подобаващо с нея.“

Саласар се вторачи във видението и за пръв път му зададе въпроса, за който досега нямаше кураж:

— Ти Морони ли си?

Ако не беше Морони, нищо нямаше да съществува. Той беше живял на земята около 400 г. след Христа и беше станал пророк, записал историята на своя народ на златни плочи. Векове по-късно се беше явил на Джоузеф Смит и го беше отвел до мястото, където бяха положени златните плочи. С божественото вдъхновение на Небесния отец и с помощта на Морони пророк Джоузеф беше превел написаното на плочите и го беше публикувал като „Книгата на Мормон“.

„Аз не съм Морони“, отвърна ангелът.

Саласар остана шокиран. Винаги беше предполагал, че е така.

— Тогава кой си ти? — попита той.

„Питал ли си се някога какво е името ти?“

Странен въпрос.

— Името ми е Хосепе Саласар — каза той.

„Собственото ти име е с дълга традиция на иврит. Фамилията ти идва от баското наследство на баща ти.“

Саласар знаеше това — фамилията му дължеше произхода си на един средновековен град в Кастилия, където благородните предци на баща му бяха приели името на града като свое.

„Името ти е Хосепе. Джоузеф на английски. Джоузеф Саласар. Точно като името на пророка, Джоузеф Смит, с когото имате едни и същи инициали. Дж. С.“

Саласар отдавна беше забелязал това съвпадение, но не се беше замислял много за него. Баща му съзнателно беше избрал първото му име в чест на пророка.

„Аз съм Джоузеф Смит“, каза ангелът.

Саласар не знаеше какво да отговори.

„Дойдох, за да те водя в предстоящата битка. Двамата заедно ще върнем свободата, която принадлежи на Цион. Знай това, Хосепе. Небесният отец е обещал, че преди да отмине това поколение, ние ще победим езичниците и ще изпълним всичките Му обещания. Това ще се случи наистина. Старейшина Роуан скоро ще поведе Църквата и ти ще застанеш от дясната му страна.“

Саласар се усещаше толкова недостоен. Очите му се напълниха със сълзи. Той се опита да се овладее, но после се предаде на желанието да се разплаче и да даде воля на емоциите си. Наведе се и простря ръце на пода.

„Плачи, Хосепе. Плачи за всички, които са загинали за нашата кауза, включително и за мен самия.“

Той вдигна очи към привидението.

Смит бил на трийсет и осем години в онзи ден през юни 1844 г., когато го задържали в щата Илинойс по изфабрикувани обвинения. Тълпата ги нападнала и Джоузеф бил застрелян на място заедно с брат си Хайръм.

„Аз отидох като агнец на заколение, но бях спокоен като лятно утро. Съвестта ми беше чиста от грехове срещу Бог и срещу хората. Те отнеха живота ми, но аз загинах като невинен човек. И оттогава за мен се казва, че съм убит хладнокръвно.“

Действително се казваше така и това беше самата истина. Но в очите, които гледаха надолу към него, за пръв път гореше власт.

„Кръвта ми вика от земята за отмъщение.“

И Саласар знаеше точно какво да отговори.

— Ще го получиш — каза той.

40

Монпелие, щата Вирджиния

Петък, 10 октомври, 1:00 ч.

Люк се беше върнал в Монпелие. Вечерята му с Кейти беше продължила три часа. Тя го беше завела в едно уютно заведение до шосето на север от града, където си бяха поръчали бира и пържено пиле, впрочем съвсем не лошо. Беше готина мацка и Люк съжаляваше, че не може да остане с нея през цялата нощ. Момичето явно харесваше военни. Всеки беше отишъл до заведението със собствената си кола и тя се беше прибрала сама, а той се беше отправил обратно към имението. Е, поне телефонният й номер и адресът на електронната й поща бяха в джоба му.

Беше прекарал още три часа в своя мустанг, паркиран сред дърветата встрани от шосето зад основната сграда. Храмът беше на няколкостотин метра оттам. Навсякъде беше тъмно, с изключение на няколко светлини по фасадата, които се виждаха между дърветата. Не се бяха появявали никакви патрули или охранители. Всичко беше спокойно.

Люк беше разгледал снимки на храма в апартамента си и огледът на място по-рано само беше потвърдил заключенията му. Беше си донесъл петнайсет метра здраво конопено въже, фенерче, ръкавици и лост. Всичко, от което можеше да има нужда един предприемчив крадец, за да влезе с взлом.

Люк излезе от колата и взе нещата си от багажника, като внимаваше да го затвори тихо.

Отне му десет минути да прекоси гората. Небето беше покрито с облаци и не се виждаха нито луната, нито звездите. Пред него се появиха тъмните очертания на храма и той се изкачи по склона. Сухата трева пращеше под краката му. В тази гора беше доста тихо — за разлика от Тенеси, където по цяла нощ се чуваха щурци и жаби. Понякога му липсваше родният край. След смъртта на баща му нищо не беше същото. Решението да се запише в армията се бе оказало правилно. Беше видял света и в същото време беше пораснал. И сега беше агент в специалния отряд на Министерството на правосъдието на САЩ. Майка му беше казала, че се гордее с новата му работа, както и братята му. Люк не беше завършил колеж и нямаше нито професионална квалификация, нито пациенти, клиенти или студенти. И въпреки това беше успял да постигне нещо в живота си — и то какво.

Той остави въжето и фенерчето. После се зае да изрони с лоста мазилката по ръба на централната шахта. Тя се поддаде с минимално усилие и той бързо успя да подпъхне плоския край на лоста под ръба. След като натисна няколко пъти, единият край на капака се повдигна. Люк приложи още малко сила и откри достатъчно голям отвор, през който да се провре.

Той остави квадратното парче бетон до входа и завърза въжето за една от колоните. Дръпна го, за да се увери, че ще го издържи. После хвърли останалата част от въжето в дупката.

Огледа се за последен път. Наоколо все още беше тихо.

Люк протегна ръката, в която стискаше фенерчето. Червената светлина разсея мрака отдолу и той различи тухлените стени и пода на десетина метра под себе си, също застлан с тухли. Както и предполагаше, през първите три метра от спускането щеше да разчита само на въжето, докато успее да се отклони достатъчно от вертикала, за да се подпре с крака на стената. След това щеше да продължи по-лесно. Същото щеше да се случи и при изкачването обратно. Слава богу, мускулите му бяха в страхотна форма. Нито спускането, нито изкачването щяха да представляват проблем за него.

Люк изключи фенерчето и го прибра в джоба на джинсите си. После си сложи кожените ръкавици и започна да се спуска.

Чудеше се колко усилия им беше струвало да изкопаят тази дупка преди двеста години, когато бяха разполагали единствено с кирки и лопати. Разбира се, Мадисън беше притежавал роби — около сто според сведенията от обиколката на Кейти. Значи трудът не бе представлявал проблем. И все пак усилието да се направи толкова широка и дълбока яма си беше впечатляващо.

Люк опря крака в стената и продължи уверено надолу. И докато слизаше, се опита да си представи как беше изглеждало това място едно време. През зимата вътре се складирало голямо количество лед. Езерото, което беше видял преди зад къщата, сигурно бе замръзвало всяка година. Тогава робите изрязвали блокове лед от него, завличали ги до ямата и ги опаковали в слама за изолация. Складирали толкова много лед, че да не се разтопи чак до следващата зима, когато процесът бил повтарян отначало. По-рано беше прочел на сайта на Монпелие, че сладоледът бил един от любимите деликатеси на Мадисън. Жена му Доли дори се смятала за една от най-запалените почитателки на сладоледа в Съединените щати, след като го сервирала на празненството по случай втория мандат на съпруга си.

Люк отново светна фенерчето и огледа вътрешността на подземието. Червеният лъч не стигаше далече и всичко си оставаше потънало в сиви сенки, така че той рискува да светне бялата светлина. Беше му трудно да определи колко тухли го заобикаляха. Със сигурност бяха хиляди, обезцветени от времето, потънали в жълт мъх, който беше изпълнил цепнатините между тях. След толкова много време в тази шуплива почва нямаше как да е иначе. Въпреки това стените бяха сравнително чисти. Със сигурност беше помогнал и фактът, че подземието беше запечатано.

Лъчът на фенерчето му улови нещо. Той го завъртя обратно и се взря в тухлената стена. Надписът беше едва забележим. Но го имаше.

Люк пристъпи по-близо и вдигна очи в полумрака.

— Това са цифри, мамка му — прошепна той на себе си.

XIII.

Люк се зае внимателно да оглежда стените с фенерчето си.

Появиха се още латински букви, издълбани в тухлите.

XIX. LXX. LIX. XCIX.

Люк не беше учил латински. Но със сигурност можеше да различи римските цифри. Беше ги научил покрай финалите на първенството по американски футбол. Така и не беше разбрал защо Националната футболна асоциация изписваше поредните номера на финалите с римски цифри. Може би за по-престижно?

Люк продължи да се оглежда и забеляза, че символите се повтаряха. Бързо преброи пет комбинации LXX по стените наоколо. И осем пъти XV. Спомни си това, което му беше показала Стефани от бележката на Мадисън. На дъното й беше надраскано IV. Той отново завъртя лъча на фенерчето по цилиндричните стени около себе си.

И го откри.

IV.

Беше почти до тавана, на около два метра от отвора.

Люк реши да провери дали догадката му беше вярна. Отново огледа всичко, но не видя нито едно друго IV.

Това му стигаше.

За да продължи проучването, щеше да има нужда от лоста. Но той беше останал горе, на бетонната плоча. Люк изключи фенерчето, хвана се за въжето и се зае да се изкачва по него. Когато стигна горе, се издърпа през отвора и вече се канеше да вземе лоста, когато нещо друго привлече вниманието му.

В далечината, от другата страна на имението ритмично проблясваха сини светлини. Чуваше се вой на сирени. Люк се огледа и видя сини светлини на още две места в мрака. И трите се приближаваха право към него.

— О, по дяволите — прошепна той на себе си. — Това май не е на добре.

41

Вашингтон, окръг Колумбия

1:40 ч.

Роуан слезе от таксито. От другата страна на булеварда беше ярко осветената бяла фасада на Капитолия. Много пъти му се беше случвало да работи по цяла нощ, когато имаше заседание на Конгреса, особено преди години, по време на първите му два мандата. Вече не се случваше толкова често — макар че понякога възникваше някой особено важен въпрос, при който се изискваше демонстрация на работата на националния законодателен орган, който никога не спи.

Това беше всичко. Демонстрация. Нищо повече.

Истинската работа никога не се вършеше в голямата зала. Мястото й беше в затворените кабинети, на масата в ресторанта или по време на разходка по панорамния булевард на Вашингтон. Федералното правителство страдаше от фатални недостатъци — и това не беше от вчера. То вече не беше в състояние да свърши нищо конструктивно. Беше развило фантастично умението да изсмуква силите както на хората, така и на щатите. Не можеше да направи почти нищо, за да реши някой проблем, но отказваше да разреши на всички останали да го сторят. В ума на Роуан продължаваше да се върти онова, което бе прочел вчера сутринта в петицията за отцепване на Тексас. „При положение че щатът Тексас поддържа балансиран бюджет и представлява петнайсетата по големина икономика в света, са налице практически основания за оттеглянето на Тексас от Съединените щати, за да се съхрани жизненият стандарт на жителите му и да се защитят техните права и свободи в съответствие с изначалните идеи и убеждения на основателите на нашата държава, които вече не се отразяват от федералното правителство.“

Идеална формулировка.

Роуан не можеше да си спомни за конкретния момент, в който беше станал отцепник, но беше напълно убеден в правотата на позицията си. „Винаги когато една форма на управление стане разрушителна, право на човеците е да я променят или да я забранят и да създадат ново управление, полагайки неговите основи върху такива принципи, които според тях в най-голяма степен ще повлияят върху тяхната безопасност и тяхното щастие.“ Томас Джеферсън и останалите петдесет и един патриоти, които бяха подписали Декларацията за независимост, си оставаха прави. Интересно как за тези хора се приемаше, че са притежавали естественото и неотменимо право да вдигнат оръжие срещу потисничеството на Англия. А когато техните наследници се опитаха да направят същото срещу Съединените американски щати, щяха да се намерят безброй федерални закони, които да противостоят на всяко тяхно действие. Кога се беше случило така, че самите американци бяха загубили тези естествени и неотменими права?

Роуан знаеше точно кога. През 1861 г. При Ейбрахам Линкълн.

Но той възнамеряваше да им върне тези права.

Влизането на Стефани Нел в играта беше неочаквано. Един от неговите съветници го беше информирал за слуховете. Нямаше нищо окончателно — само информация, че срещу нея бяха повдигнати някои въпроси и Белият дом се опитваше дискретно да разреши този проблем. Никой не искаше скандал на толкова късен етап от президентския мандат. Дали неговото искане за информация беше ускорило нещата? Или дори носеше отговорност за това, което се беше случило? Трудно беше да се отговори на този въпрос. Роуан знаеше единствено, че Нел беше дошла при него, беше наясно, че той издирваше класифицирана информация, и му беше предложила точно онова, което му трябваше. Така че той се беше възползвал от ситуацията.

Роуан се изкачи по гранитното стълбище покрай фонтана на Нептун пред входа на Конгресната библиотека. Да се довери на Нел? В никакъв случай.

Да я използва? Разбира се.

Стефани чакаше пред Голямата зала в Конгресната библиотека. При обичайни обстоятелства сградата беше заключена през нощта и в нея оставаха само пазачите от охраната. Но след като си беше тръгнала от дома на Роуан, тя се беше обадила в Белия дом. Петнайсет минути по-късно директорът сам се свърза с нея. А трийсет минути по-късно на входа я посрещна един възрастен господин с топла усмивка, оредяваща сива коса и очила със стоманени рамки. Мъжът се представи като Джон Коул и макар че беше посред нощ, беше безупречно облечен с костюм и вратовръзка и изглеждаше доста енергичен.

Тя се извини, че беше нарушила съня му, но той разсея притесненията й, като махна с ръка и каза:

— Директорът ми нареди да бъда на ваше разположение за всичко.

След като му обясни какво беше намислила, мъжът потъна в недрата на сградата и я остави сама в Голямата зала.

От двете й страни имаше мраморни стълбища, а искрящо белите стени се издигаха над двайсет метра към тавана, украсен с гипсови орнаменти. По средата му имаше прозорци с цветно стъкло, а точно под тях в мрамора на пода беше инкрустирано голямо бронзово изображение на слънцето. Около него бяха подредени други дванайсет бронзови изображения на знаците от зодиака. Скулптурите, стенописите и архитектурата създаваха хармоничното впечатление за величествен европейски стил.

И точно това беше цялата идея. Построена през 1897 г. като демонстрация на постиженията на изкуството и културата на една бързо развиваща се република, сградата „Джеферсън“ с характерния си купол се беше развила до едно от най-важните книгохранилища в целия свят. Покрай стълбищата се виеха херувими — Стефани знаеше какво символизират. Ангелчетата представяха различните занятия, навици и умения от съвременния живот. Очите й се спряха на музикант, лекар, инженер, фермер, ловец, механик и астроном, всеки въоръжен с работните си инструменти.

Беше съвсем логично в крайна сметка сградата да получи името на Томас Джеферсън — след войната от 1812 г., когато британците бяха опожарили град Вашингтон, включително и тогавашната му библиотека, именно Джеферсън беше продал на държавата общо 6400 от книгите от личната си библиотека, за да образуват ядрото на новата колекция. Това скромно начало отдавна беше прераснало в стотици милиони томове и предмети. Стефани беше прочела някъде, че архивът на Конгресната библиотека се увеличава с 10 000 нови придобивки всяка година. Почти всички те бяха достъпни за широката публика. Искаше се единствено карта, която се издаваше лесно. Самата Стефани в продължение на години имаше такава. Когато живееше във Вашингтон, често идваше тук, за да разглежда книгите или да присъства на някоя лекция в аулата.

В Конгресната библиотека винаги се случваше нещо. Разбира се, някои от материалите бяха с ограничен достъп — обикновено с мотива, че са твърде редки или в твърде деликатно състояние — и се съхраняваха в специална зала на горния етаж.

Това, което търсеше Роуан, се намираше именно там.

Роуан се приближи до трите бронзови врати, които символизираха традицията, писмеността и печатарството. Подобно на техния собствен храм в Солт Лейк Сити, сградата на Конгресната библиотека носеше богата символика. В съобщението, което Стефани Нел беше оставила на гласовата му поща, тя го инструктираше да подмине обичайния вход за посетители на долния етаж и да почука направо на тези врати.

Роуан го направи.

Една от тях се отвори и той видя Нел.

Роуан пристъпи във фоайето „Минерва“, което носеше името на богинята на мъдростта. Под тавана имаше осем статуи на богинята, а нейният символ — бухалът — се повтаряше навсякъде наоколо.

Двамата влязоха в Голямата зала.

— Реших, че е по-добре да влезеш оттук, отколкото през главния вход — каза му тя. — Няма охранителни камери.

Роуан прие дискретността й с одобрение.

— Винаги оставам впечатлен, когато посещавам това място — каза той.

— Величествено творение. Двамата сме сами, с изключение на един от библиотекарите, който отиде да донесе каквото ти трябва. Но ми се иска да задоволиш любопитството ми. Наистина ли не можеше да си осигуриш достъп до архива на библиотеката без моята помощ?

— Вероятно можех. Но едва от два дни съм наясно с важността на тази книга и предпочитам да не привличам внимание към това, което търся. За мой късмет, както и за твой, ти се появи точно навреме.

— Казах на директора, че ще се занимаваме лично с проблем, свързан с националната сигурност. Това се оказа достатъчно, за да не задават въпроси. Освен това посещението ни няма да бъде отбелязвано. Накарах ги да донесат книгата в Конгресната читалня. Реших, че там ще ти бъде по-удобно.

Тя махна надясно и двамата продължиха към една дълга, богато украсена галерия. Двойните врати в дъното й се отваряха към също толкова дълго помещение с дъбов паркет и ламперия и цветни панели на тавана. По стените меко грееха кристални аплици. В двата края на читалнята имаше по една камина, украсена с мозайки. Роуан познаваше историята на тази зала. Преди я бяха държали отворена всеки път, когато имаше заседание на Конгреса, на разположение на законотворците винаги беше имало по един библиотекар и неограничен брой куриери по двайсет и четири часа в денонощието. През шейсетте и седемдесетте години на XX в., когато често се беше случвало заседанията на Конгреса да продължават по няколко дни без прекъсване, помощниците на конгресмените бяха нощували тук на походни легла и бяха пренасяли стотици книги в заседателната зала от другата страна на улицата, за да поддържат дебатите. Сега походните легла бяха изчезнали и залата се използваше само за церемониални цели.

— Ето я — посочи Стефани.

Роуан видя съкровището, оставено на една маса до камината. До нея имаше канапе и няколко тапицирани стола. Роуан се настани на канапето.

Книгата беше около десет сантиметра на ширина и около петнайсет на дължина, дебела около два сантиметра и половина. Тъмната й кожена подвързия беше в забележително добро състояние.

Той я отвори и се взря в титулната страница.

На етикета бяха отбелязани библиотечният номер и фактът, че Конгресната библиотека се беше сдобила с нея на 12 декември 1849 г.

Роуан беше обзет от благоговение.

През 1838 г. седалището на светиите било в Мисури. На 30 октомври въоръжена тълпа нахлула в мирното селище Хоунс Мил и избила повечето от обитателите му. В страха си от продължаващото насилие светиите избягали в Илинойс. Имало нужда от допълнителни екземпляри от „Книгата на Мормон“, след като оригиналното издание от 1830 г. било изчерпано. Светиите не разполагали с 1000 долара, колкото им трябвали, за да отпечатат нов тираж, но божественото откровение им подсказало какво да направят. Били изпратени писма до всички клонове на Църквата — за всеки 100 долара, изпратени да покрият разходите по отпечатването, съответният клон щял да получи по 110 екземпляра от книгата. Самият пророк Джоузеф дал одобрението си за този план за финансиране и се заел да редактира текста на книгата и да поправя грешките в него. Парите потекли отвсякъде. Били отпечатани нови пет хиляди екземпляра от книгата, един от които се намираше пред Роуан в момента.

— Това издание било толкова успешно — каза той, — че след това винаги имало достатъчно тираж от тази книга.

— Прочетох документацията в библиотеката за нея — каза Стефани.

Роуан се усмихна.

— Не очаквах нищо по-малко от теб.

— Записано е, че Ейбрахам Линкълн е взел тази книга на осемнайсети ноември хиляда осемстотин шейсет и първа и я е върнал на двайсет и девети юли шейсет и втора. Освен това е взел и други три книги по въпроса за мормоните, с които е разполагала библиотеката по онова време.

— Той е бил първият и поне по наша информация единственият американски президент, който някога е прочел „Книгата на Мормон“. Светиите хранят голямо уважение към Линкълн.

Роуан все още не беше отгърнал заглавната страница на книгата.

— Ще те помоля да ме извиниш — каза той на Стефани. — Трябва да я разгледам насаме.

42

Монпелие, щата Вирджиния

Люк се изкатери навън през отвора и бързо развърза въжето от колоната. В далечината продължаваха да примигват сините светлини, а сирените се чуваха все по-силно. Той избута бетонния капак обратно на мястото му и натъпка малко от натрошената мазилка в цепнатините. После избърса останалата от бетона. Ако никой не гледаше твърде отблизо, под прикритието на мрака всичко би трябвало да изглежда наред. Той събра въжето и инструментите си и побягна към гората.

Полицаите пристигнаха в имението и две минути по-късно в мрака се появиха светлините от три фенерчета, които се приближаваха към него. Люк се скри в храсталаците — тъмните му дрехи осигуряваха достатъчно прикритие в безлунната нощ. Чу гласове, светлините от фенерчетата се разпръснаха и се приближиха до храма, но никой не се качи до него.

Полицаите явно смятаха, че всичко там е наред. Какво беше предизвикало тази тревога? Защо бяха дошли? Нима имаше някаква охранителна камера с нощно виждане?

Едва ли. От разговора с Кейти на вечеря Люк беше научил, че имението страда от тежки финансови проблеми и постъпленията им едва стигат, за да се издържат. Пък и защо да поставят толкова сериозна охранителна система? Тук нямаше нищо толкова ценно. Не и толкова, че да оправдае инвестиция от стотици хиляди долари за усъвършенствана охранителна система.

Лъчите на фенерчетата продължаваха да се въртят наоколо. Люк чуваше гласовете на полицаите, но не успяваше да различи какво казваха. Наблюдаваше ги през гъстите клони, легнал по корем на земята. За негов късмет нощта беше достатъчно хладна, за да няма змии, макар че нямаше да се изненада от появата на някоя миеща мечка. Фенерчетата си тръгнаха.

Люк видя, че и тримата полицаи се изтегляха от височинката обратно към къщата. Той се изправи и чу как колите потеглиха, а след това видя и светлините на фаровете им, които потънаха в мрака.

Сега беше моментът да довърши работата си. Той забърза обратно към храма и отново завърза въжето. Отвори капака и хвърли другия край вътре. Поемаше риск, но затова му плащаха. По време на обучението си за рейнджър се беше научил да мисли, да преценява и да действа под напрежение, без да изпуска целта от поглед. Цената нямаше значение, нито шансовете за успех. Работата трябваше да се свърши.

Той хвана лоста и сграбчи въжето с едната си ръка, като го уви веднъж около ръкавицата си, за да се държи по-здраво. После се спусна три метра надолу, до нивото на римските цифри.

IV.

Люк пъхна лоста в ботуша си. Извади фенерчето от джоба и откри отбелязаната тухла. След това отново хвана лоста и удари със закривения му край по тухлата. Тя издържа. Той я удари още веднъж, по-силно. Тухлата се пропука.

Какво беше това, по дяволите?

Люк стовари железния лост върху тухлата, която най-сетне се натроши и зад нея се откри тъмен отвор. Люк смени лоста с фенерчето и насочи лъча му навътре. Нещо проблесна в отвора. Нещо като стъкло.

Люк отново хвана лоста и внимателно натроши остатъка. Дясната му ръка започваше да го боли от усилието, макар че беше прехвърлил тежестта си върху краката, сключени около въжето. Той прибра лоста обратно в ботуша и избърса с ръка натрошените парчета. Преди да пъхне ръката си вътре, светна още веднъж с фенерчето, за да види какво го очаква.

Беше някакъв малък предмет. Може би двайсет сантиметра широк и пет-шест сантиметра дълъг. И определено беше от стъкло.

Люк стисна фенерчето в зъбите си и извади находката си от дупката. Наведе глава, за да насочи лъча, и светлината му се отрази от стъклената повърхност. Вътре се виждаше нещо, запечатано под стъклото. Той бързо провери с фенерчето дали дупката в стената вече е напълно празна.

Мисията беше изпълнена.

Люк се отправи обратно през гората, без да бърза, за да даде възможност на дясната си ръка да се отпусне след напрежението преди малко. Не очакваше да се умори толкова. Явно трябваше да увеличи тренировките.

Въжето беше навито на рамото му. В едната си ръка държеше лоста, а в другата — стъкления съд. Вътре определено беше запечатано нещо, но задачата му не включваше да разбере какво е то. Стефани му беше казала да открие предмета и да й го донесе, което му беше предостатъчно. Работата му не включваше управленчески решения и това му харесваше.

Беше върнал всичко на мястото му. Естествено, още утре или в някой от следващите дни някой щеше да забележи натрошената мазилка. Щяха да вдигнат бетонния капак и да открият дупката в стената. Но загадката нямаше да бъде решена. Не беше оставил нито отговори, нито следи. Нищо, което да води към извършителя. Като цяло нощта беше преминала успешно. Не само беше открил съкровището в подземието, а беше взел и телефона на Кейти. Щеше да я потърси отново. Така или иначе, след една седмица пак излизаше в отпуск.

Люк намери колата си и остави въжето и лоста в багажника. После се пъхна на шофьорското място, без да издава присъствието си с осветлението на тавана. Остави стъкления съд на седалката до себе си и вкара ключа, за да запали двигателя.

Нещо се раздвижи на задната седалка. Той застина. Появи се една глава.

А после и отражението на лице в огледалото за обратно виждане.

Лицето на Кейти.

Тя държеше пистолет — същия, който Люк беше оставил в жабката — насочен към него.

— Знаеш ли как да стреляш? — попита я той, без да обръща глава.

— Знам как да натисна спусъка. Седалката ти е доста голяма мишена.

— Ти ли ме издаде на полицията?

— Веднага разбрах, че не си от армията. Ти си крадец. Проследих те обратно до тук и изчаках да предприемеш нещо. После се обадих на шерифа.

— От това наистина ме заболя — каза той. — А аз си мислех, че двамата с теб ще си допаднем.

После Люк изведнъж осъзна още нещо.

— Онзи номер, който ми даде, не е истински. Нали?

— Излязох да вечерям с теб само защото исках да проверя какво си намислил. Аз не съм екскурзоводка. Днес просто замествах. Работя в реставраторския отдел. Имам магистърска степен по американска история и работя по докторантурата си. Специалността ми е Мадисън. И тази къща е важна. Крадците като теб провалят историята за всички останали. А телефонният номер е на местния шериф. Ти какво си помисли?

Присъствието й тук беше сериозен проблем. Какво му беше казала Стефани? „Не позволявай да те хванат.“

— Не съм крадец — каза той.

— Тогава какво е това на предната седалка?

Люк вдигна стъкления съд и го подаде на Кейти.

— Къде го намери? Не съм го виждала досега.

— Не си го виждала, защото Мадисън го е скрил в подземието.

— Откъде знаеш?

Той не отговори.

— Отиваме при шерифа — каза тя.

— За съжаление, не мога да направя това. Ти може и да си някаква важна научна клечка, но аз пък работя за правителството на САЩ и това, което държиш в ръцете си, ни трябва.

— Нали не очакваш да ти повярвам?

Люк чу полицейски сирени в далечината. Отново.

— Стига бе, Кейти. Какво си направила сега?

— Пак се обадих на шерифа, когато те видях да се връщаш.

Люк се обърна и я погледна.

— Много бързо се превръщаш в сериозен проблем. Виж, това е самата истина. Трябва да занеса това нещо на моята шефка. Ако искаш, можеш да дойдеш с мен, за да се увериш, че всичко е точно.

Воят на сирените се приближаваше.

— Каза ли им къде се намираме? — попита той.

— Естествено. Иначе как щяха да те намерят?

Ситуацията ставаше все по-неприятна.

— Ще трябва да вземеш решение, Кейти. Да ме застреляш, да слезеш от колата или да дойдеш с мен. Какво избираш?

Люк забеляза нерешителността в погледа й.

— Наистина съм правителствен агент и работата е адски сериозна — настоя той. — Слушай какво. Ако това ще те накара да се чувстваш по-добре, можеш да задържиш пистолета и това стъклено нещо при теб.

Тя не отговори. Сирените се приближаваха.

— Тръгвай — каза най-сетне тя. — Да се махаме от тук.

Люк запали двигателя. Гумите се завъртяха на място, после колата бързо набра скорост.

— Къде отиваме? — попита го тя.

— Ще се побъркаш, когато разбереш — отговори Люк.

43

Вашингтон, окръг Колумбия

Роуан изчака Стефани Нел да излезе от читалнята и вратите да се затворят след нея, преди да се съсредоточи върху книгата. Изпитваше благоговение, че самият Линкълн я беше държал в ръцете си и беше размишлявал върху смисъла на древните уроци в нея.

Ще бъде изнесено от мрака в светлината, тъй както повелява Божието слово. Да, ще бъде извадено от земята, ще проблесне от тъмнината и ще бъде познато от всички люде, тъй както повелява Божията сила. И тъй извечните цели на Господа ще продължат да се изпълняват, докато не се изпълнят всичките му обещания.

Така гласеше пророчеството, произнесено точно преди свещените златни плочи да бъдат скрити в земята, където векове по-късно бяха открити от Джоузеф Смит и превърнати в книгата, която лежеше пред него.

Роуан беше посветил целия си живот на своята религия. И родителите му, и техните родители бяха светии. Фамилията Роуан винаги беше служила на пророците — и в добрите, и в лошите дни. Мнозина бяха загинали, за да опазят онова, което бяха създали другите преди тях. Защо това поколение да бъде по-различно? Чарлс Р. Сноу не беше постигнал нищо освен отстъпление и конформизъм. Беше слаб водач, който не вдъхновяваше никого. Църквата беше останала разделена, с разпокъсани клонове в щатите Мисури и Пенсилвания и още по-малки части, разпръснати по целия свят. Всички до един вярваха в Джоузеф Смит като пророк и основател. Всички приемаха „Книгата на Мормон“. Но бяха разделени по много други фундаментални въпроси. И бяха прави.

Много от основните постулати, положени от Джоузеф Смит и Бригъм Йънг, бяха изоставени и дори отхвърлени от по-късните водачи на Църквата в Солт Лейк Сити. Най-яркият пример беше вярата в полигамията, която много фундаменталисти продължаваха да смятат за основен стълб на своята религия. Както и той самият.

Пророк Смит беше обявил тази практика за основополагаща и нито едно по-късно решение, продиктувано от политически мотиви или желание да се харесат на обществото, не можеше да отхвърли това. Лично Роуан смяташе, че в моногамията няма нищо лошо. Но един светия трябваше да има избор дали да я приеме, както беше постановил пророк Джоузеф.

Беше дошло времето възможно най-много вярващи отново да се съберат под един флаг. Но това не можеше да се случи, докато американското правителство продължаваше да държи властта. Всеки щат трябваше да е свободен да определя собствената си съдба, особено по отношение на вярата и религията. Конгресът нямаше работа със сърцата и умовете на отделните личности.

Само ако хората знаеха онова, което знаеше той. Беше служил в Сената в продължение на трийсет и седем години. За съжаление, явно никога не се постигаше нищо, от което да не могат да се облагодетелстват малцина избрани, правителството като цяло или и двете. Нито един закон не беше приеман просто защото е добър за страната, за щатите или за народа. Повечето законодатели бяха твърде далече от такива неща. Всеки конгресмен бързо се научаваше, че единствената му цел бе да набере достатъчно средства до следващите избори. А след това? Никакви грижи.

Колко пъти беше наблюдавал как поредният лобист трансформира някой добър законопроект в лош закон? Самият той нито веднъж не беше приемал и един цент от лобистите. Рядко говореше с тях и когато го правеше, винаги имаше свидетели, така че да не го разберат погрешно. Разходите по предизборните му кампании винаги се поемаха от индивидуални дарения от граждани на щата Юта, които се осчетоводяваха до най-малката подробност. Ако гласоподавателите не бяха съгласни с това, бяха свободни да изберат някой друг. Но през последните трийсет и седем години хората от неговия щат неизменно бяха избирали него.

Той се вторачи в книгата.

Бригъм Йънг беше записал в бележката си, затворена в летописния камък, как Линкълн казал на неговия пратеник, че е прочел „Книгата на Мормон“. Още като млад законодател в щата Илинойс, Линкълн познавал много светии. Дори им помогнал да се сдобият с разрешение да основат колонията си в Нову, което им осигурявало безпрецедентна автономия. В продължение на трийсет и две години, като се започне с Франклин Пиърс и се свърши с Честър Артър, президентите на Съединените щати проявявали единствено грубост в отношението си към Църквата. Петте години на Линкълн били единственият оазис. А след смъртта му уважението на светиите към него само беше нараствало. Името на Линкълн непрекъснато се споменаваше в доклади на конференции, в наръчници на Църквата, в анекдоти и легенди. Роуан никога не си беше давал сметка за мащаба на тази връзка, докато не беше започнал проучванията си. Но сега разбираше.

Дали тази книга не съдържаше ключа към всичко това?

В мига, в който беше прочел бележката на Бригъм Йънг, вече знаеше къде трябва да търси.

Тези две думи — „сред Словото“ — веднага го бяха подсетили за книгата, която се съхраняваше в Конгресната библиотека; книгата, която самият Линкълн беше чел.

Роуан отвори няколко страници, като се взираше в дребния шрифт. На първите бели страници не се виждаше нищо необичайно, така че той провери последните. Всички бяха празни.

Можеше да прелисти всяка една страница поред, но те бяха стотици, така че трябваше много време. Вместо това той се зае да преглежда цялата книга наведнъж, като използваше палеца си да задържа тънките листа за миг, преди да се отгърнат под тежестта си. Очите му не спираха да шарят в търсене на нещо необичайно.

И той го видя.

Роуан спря и отгърна назад, за да намери страницата. Беше част от „Книгата на Хеламан“. И по-точно, Глава 13. Пророчеството на Самуил Ламанита към нефитите. Роуан знаеше историята, която датираше около петстотин години преди Христа. В нея се разказваше за праведните ламанити и лукавите нефити. Самуил ясно беше предсказал унищожението на нефитите, ако не се покаят.

Върху отпечатания текст на страницата с мастило беше нарисувано нещо.

Роуан извади копието от картата, открита в летописния камък, което му беше дал Сноу. Двете рисунки бяха идентични с изключение на това, че на тази в книгата имаше и допълнителен текст.

Роуан прочете откъсите от отпечатания текст, които се падаха точно под рисунката.

Роуан се усмихна.

Линкълн не беше избрал тази страница случайно. Нефитите не бяха послушали Самуил и в крайна сметка бяха убили пророците с камъни.

Предупреждение ли беше това? Може би.

Само че Роуан нямаше друг избор. Трябваше да продължи.

Той забеляза, че от картата липсва нещо. Едно от местата не беше назовано. Това можеше да се окаже проблем. Роуан вече беше разпознал някои от тях. Бяха в планините на североизток от долината на Голямото солено езеро, в един район, за който отдавна подозираха, че крие тайни. Но в този район имаше хиляди километри пустош, а указанието, пропуснато в картата, сякаш беше за една от крайните точки.

Значи Линкълн беше решил да играе на сигурно и не беше разкрил всичко.

В долния край на страницата беше надраскано „Римляни 13:11“. Роуан не можеше да си спомни какво пишеше в този откъс от Библията.

Защо беше споменат тук?

Той погледна навън, през вдигнатите щори на прозореца, към осветения купол на Капитолия. Имаше нужда от още време, за да помисли, и не можеше да остави тази следа тук.

Дано Небесният отец да му прости.

Винаги се беше отнасял с уважение към свещените писания.

Но сега внимателно откъсна тази страница от книгата.

44

3:50 ч.

Люк се беше измъкнал от Монпелие по най-бързия начин. Беше намерил изхода за магистралата и беше продължил на север от Вирджиния към Вашингтон. Кейти седеше на задната седалка и през повечето време мълчеше, като само понякога отговаряше на въпросите му. Беше задържала пистолета, но очевидно не разбираше много от стрелба. Люк не беше толкова глупав, че да остави заредено оръжие, което някой лесно може да намери. Беше пъхнал пълнителя под седалката на шофьора — на лесно място, ако знаеш къде да го потърсиш. Но тя не го беше направила. Люк беше проверил и се беше успокоил, когато го беше намерил на същото място.

Слязоха от магистралата и се отправиха към центъра на града по улици, по които в този абсурден час на денонощието нямаше никакви коли. За свой късмет, Люк винаги се беше чувствал по-жизнен през нощта, така че умът му беше бистър.

— Гледала ли си „Шоуто на Анди Грифит“? — попита я той.

— Естествено. Кой не го е гледал?

— Спомняш ли си как Барни искаше да има пистолет? Това му беше най-голямата мечта. Но Анди го накара да носи патроните в джоба си.

Кейти не каза нищо.

— Пистолетът не е зареден — обясни й той.

— Не ти вярвам.

— Дръпни спусъка.

Люк я погледна в огледалото за обратно виждане. Кейти не направи нищо.

— Нали каза, че знаеш как да го използваш? Използвай го тогава.

Той чу изщракване. После още едно. И още едно. Дявол да го вземе. Тя наистина го направи.

Кейти подхвърли пистолета през седалката. Оръжието изтрополи на пода.

— Мислиш се за много умен, нали?

Люк се разсмя.

— Не знам кой се мисли за много умен. С твоята магистърска степен и твоята докторантура… Мислех си, че и сама ще се сетиш.

Той спря на един червен светофар.

— Наистина ли ми даде служебния телефон на шерифа вместо твоя?

— Реших, че може да поискаш да се предадеш сам — отговори тя.

— Това не е много мило от твоя страна. А аз толкова исках да ти се обадя.

— Загубата е изцяло моя — каза тя. — Мисля да си тръгвам.

— Не бих го направил.

— Защо не?

— Защото ще изпуснеш нещо много готино. Може дори да ти свърши работа за дисертацията.

Кейти не отвори вратата и той даде газ, за да мине през кръстовището. Не беше трудно да прекоси града напряко, да излезе на Пенсилвания авеню и да се доближи до служебния вход на Белия дом. Няколко часа по-рано, още преди да замине за Вирджиния, Стефани се беше обадила да му каже направо да дойде тук, когато е готов.

Люк изобщо не гореше от желание да участва в предстоящата семейна сбирка.

— Какво правиш, по дяволите? — измърмори Кейти.

Люк свали прозореца от своята страна и се приготви да се идентифицира.

— Нали ти казах, че ще се побъркаш.

Двамата влязоха през входа за посетители, където ги очакваше един агент от тайните служби. Кейти продължаваше да носи стъкления съд, а очите й блестяха от нетърпение.

— Никога не съм идвала тук — каза тя.

— И аз — отговори Люк.

— Значи наистина си агент?

— Така ми казаха.

Човекът от тайните служби ги поведе по един мраморен коридор. От тавана висяха кристални полилеи и беше светло като ден. Двамата минаха покрай един портрет на Айзенхауер. В дъното имаше още портрети на президенти. Кенеди. Джонсън. Форд. Картър. Беше като класация на най-големите хитове от близкото минало.

Тримата продължиха през първия етаж и влязоха в една стая, стените на която бяха тапицирани в червено и златно. Мебелите бяха в същия червен цвят, със златна щампа. Килимът беше в бежово, червено и златно. Над главите им светеше още един ярък полилей. А вътре ги очакваха Стефани и добрият стар чичо Дани. Люк не го беше виждал от тринайсет години — от погребението на баща си. Той си напомни да се държи с подобаващо уважение. Професионалното отношение към шефа му го изискваше, независимо какво изпитваше към него.

— Коя е тази? — попита веднага Стефани.

Люк си даде сметка, че тази вечер протоколът не се спазваше. Обикновено никой не се доближаваше до президента, без да бъде проверен предварително. Но ситуацията беше всичко друго, но не и обикновена.

Кейти запази изненадващо самообладание, все едно всеки ден се срещаше с президента на Съединените щати.

— Появи се един проблем, който не успях да разреша толкова бързо, затова го взех със себе си. Това е Кейти…

Люк млъкна, защото осъзна, че не знае фамилията й.

— Бишъп — намеси се тя. — Кейти Бишъп.

Тя протегна ръка към президента.

— Приятно ми е — каза Даниълс. — А сега, бихте ли отговорили на въпроса на дамата, за да обясните какво правите тук?

— Покажи му — каза Люк и посочи към предмета, който Кейти държеше в ръцете си.

Кейт подаде на президента стъкления съд.

— Намерих го в подземието — обясни Люк. — Скрит зад една тухла, на която беше надраскана цифрата четири. Извадих го, но Кейти беше успяла да повика местните органи на реда, за да ме задържат. Бяха на косъм да го направят, така че нямах друг избор, освен да я взема със себе си.

— Успяла е да те изненада? — попита президентът.

— Знам, че е малко трудно да се повярва. И на мен ми е трудно. Но се случват всякакви неща. Както много добре знаеш.

— Виждам, че все още си цапнат в устата — отбеляза президентът.

— Сигурно е семейна черта. Не мислиш ли? — каза Люк и забеляза, че Стефани го гледа вторачено. — Добре де. Спирам. Нямах голям избор. Освен това си помислих, че може да се окаже полезна. Кейти ми каза, че има магистърска степен по американска история и знае много за Мадисън. Или трябваше да я доведа, или да се оставя да ме заловят, така че избрах по-малката от двете злини.

— Добре — каза президентът и се обърна към нея. — Кейти Бишъп, ще използваш ли магистърската си степен по американска история, за да ми кажеш къде се намираме?

— В Червената стая. Доли Мадисън е организирала тук своите популярни приеми в сряда вечер. Това е било най-модерното място в столицата. Оттогава стаята се е използвала за салон, дневна и концертна зала. За съжаление, тапицерията на стените не е оригиналната — сложена е след големия ремонт на Белия дом, направен от Труман. Стаята е в сегашния си вид от времето на Хилъри Клинтън. Ако не ме лъже паметта, мебелите са от времето на Мадисън. Най-интересно е какво се е случило тук по времето на мандата на Юлисис Грант. Той се е притеснявал, че може да има проблем с официалната церемония за полагането на клетвата от Ръдърфорд Б. Хейс, защото новият президент е бил избран с помощта на подставена комисия, която му е осигурила двайсет допълнителни спорни гласове, така че го е накарал да положи клетва тук още предишната вечер.

— Чувала си за компромиса от хиляда осемстотин седемдесет и седма година?

Кейти се усмихна.

— Естествено, че съм чувала. Една от най-големите тайни договорки на всички времена. Хейс изгубил срещу Самюъл Тилдън на изборите през хиляда осемстотин седемдесет и шеста, но нито един от двамата не разполагал с достатъчно гласове. Затова демократите от южните щати дали тези двайсет спорни гласа на републиканеца Хейс, а в замяна поискали изтеглянето на всички военни части от Юга, построяване на железопътна линия, която да свързва южните щати, и законопроекти за възстановяване на загубите от войната. Най-сетне разполагали с нещо, с което да се пазарят, и го използвали докрай. Грант веднага приел сделката и изтеглил част от войските си от Юга. Хейс изтеглил останалите. С това демократите установили тотален контрол върху южните щати, който удържали чак до края на двайсети век.

— Не е зле — каза президентът. — Даже е доста добре.

Той посочи стъкления съд, който държеше.

— А сега ми кажи какво е това.

— Отдавна знаем, че по някои от тухлите има знаци. Но никой не е успял да разбере какво означават. Смятахме, че е някакво лично решение на Мадисън. Декорация. Или нещо, което е имало значение само за него самия.

— Затова ли няма снимки на подземието в интернет? — попита Стефани.

Кейти кимна.

— Кураторите на музея не искаха да създават мистификация в стил „Шифърът на Леонардо“, така че го запечатаха.

— Добре че са го направили — каза Даниълс. — Но ти все още не си отговорила на моя въпрос. Какво е това, което държа?

— Мислих за това по целия път от Вирджиния. И ми се струва, че вече знам отговора.

Стефани внимателно наблюдаваше и Дани, и Люк. Беше пристигнала в Белия дом преди един час, след като бе приключила с Роуан. Сенаторът беше прекарал около трийсет минути сам с „Книгата на Мормон“. Тя го беше гледала през всяка една секунда от тях благодарение на охранителната камера, монтирана в тази част на библиотеката. Двамата с Джон Коул бяха видели как Роуан откъсва една страница от изданието на книгата от 1840 г. При това лицето на Коул се беше изкривило в болезнена гримаса, но нямаше какво да направят. За щастие, Коул вече беше разгледал книгата, още преди Роуан да пристигне, и беше направил фотокопие от страницата с рисунката. Беше й казал, че от известно време знаят за необичайната страница, но никой няма представа какво означава тя. Точно това беше една от причините да държат книгата в тайния архив. Но сега мистерията сякаш беше разкрита.

— Защо не седнете? — предложи им президентът. — Искам да чуя повече за това, което има да ни каже госпожица Бишъп.

Стефани беше малко смутена, че Люк беше намесил външен човек. Но отдавна се беше научила да подбира в кои битки да участва, когато оспорва решенията на своите агенти. Все пак те бяха хората, които рискуваха живота си. Всички бяха добре обучени и интелигентни професионалисти. Люк очевидно беше претеглил възможностите и беше взел решение.

Президентът внимателно остави стъкления съд на една маса.

— В началото на деветнайсети век запечатването с вакуум е било непознато — започна Кейти. — Технологиите за консервиране тепърва прохождали. Било трудно да се съхрани нещо като хартия. Първите консерви всъщност били от стъкло — ламарината започнала да се използва по-късно. За да съхранят нещо важно, понякога го запечатвали в стъкло.

Стъкленият съд на масата очевидно съхраняваше нещо като малка книга.

— Мадисън е бил близък приятел с Томас Джеферсън. Имението Монтичело е било само на петдесет километра от неговото. По онова време това е означавало, че са близки съседи. Джеферсън е знаел всичко за запечатването в стъкло. Може би е споделил тази техника с добрия си приятел Джеймс Мадисън.

Президентът седеше мълчаливо. Както и Люк. Което беше необичайно и за двамата. Откакто се бяха срещнали, не бяха разменили и една добра дума. Като магнити с противоположни заряди.

Люк беше твърдо решен да остави чичо си да направи първата крачка. Дани открай време беше студен човек. Интересно колко различни бяха двамата братя. Люк знаеше всичко за трагичното минало на чичо си и донякъде му съчувстваше — с ударение на „донякъде“. В семейството на Люк всички си бяха по-близки. Той се разбираше и с тримата си братя — в истинския смисъл на тази дума. И тримата бяха женени, с деца. Само той беше останал волният ерген.

Чичо му се обърна към него.

— Добра работа.

Правилно ли беше чул? Комплимент? От великия Дани Даниълс? Очите им се срещнаха за пръв път.

— Не ти е приятно да го кажеш, нали?

— Люк… — започна Стефани.

Но президентът вдигна ръка.

— Няма проблеми. Ние сме роднини. А и сигурно си го заслужавам.

Люк остана шокиран от това самопризнание.

— Вие сте роднини? — попита Кейти.

Президентът се обърна към нея.

— Той е мой племенник. Вероятно никога няма да си го признае доброволно, но наистина е такъв.

— Пълен си с изненади — обърна се Кейти към него.

Люк нямаше никакво желание да разрешава семейните раздори. Всъщност изобщо не му пукаше за чичо му. Но трябваше да внимава заради майка си, която винаги го беше харесвала.

Президентът посочи стъкления съд.

— Честта се пада на теб, Люк. Отвори го.

Люк се съмняваше в цялото това добро отношение, но реши, че сега не беше моментът да спори. Той вдигна стъкления съд в ръката си, за да прецени тежестта му. Може би килограм или килограм и половина. От дебело стъкло. Щеше да бъде добре да имаше чук, но и подметката му щеше да свърши работа. Той сложи съда на килима и стовари петата си върху него. Нищо. Люк го направи още веднъж и този път стъклото се пропука. На третия път стъклото се натроши на парчета.

Той внимателно извади малката книга.

— Нека историчката да я види — каза президентът.

Люк я подаде на Кейти.

Тя отвори книгата и разгледа първите няколко страници. После вдигна поглед към тях.

— Еха.

45

Залцбург

9:50 ч.

Касиопея седеше в апартамента си, обзета от тревожни мисли. При обичайни обстоятелства всичко наоколо щеше да й се струва прекрасно. Дървените греди на тавана, бродираните завивки на леглото, боядисаните шкафове в баварски стил, мебелите от тиково дърво. Хотел „Голденер Хирш“ беше жива история. Но сега тя дори не го забелязваше. Вместо това я занимаваше само един въпрос: как беше успяла да попадне в такава ужасна бъркотия?

Баща й щеше да се срамува от нея, ако знаеше в какво се е забъркала. Той беше харесвал Хосепе. Но баща й, макар че беше интелигентен в много отношения, беше съвсем наивен в други. А най-голямата му заблуда беше религията. Винаги беше смятал, че съществува божествен план и отделният човек няма друг избор, освен да го следва. Ако го следваше правилно, наградата му беше вечно блаженство. Ако не, очакваха го единствено студ и мрак.

За съжаление, баща й не беше прав. Касиопея го беше осъзнала малко след като той почина. За дъщеря, която обожаваше баща си, беше трудно да приеме факта на смъртта му. Нямаше никакъв божествен план. Нямаше вечно спасение. Нямаше Небесен отец. Всичко беше измислица, съчинена от хора, които бяха искали да си направят собствена религия, така че другите да им се подчиняват. Това я отвращаваше.

Мормонската доктрина учеше, че нито единият пол, нито другият следва да се противят, ако само единият получава привилегии и отговорности. Това сякаш беше особено вярно по отношение на жените. За всяка жена се предполагаше, че се ражда с определена божествена цел. На първо място беше ролята й на майка. Работата в дома се смяташе за най-висше духовно призвание. Касиопея предполагаше, че този постулат е предназначен да прикрива факта, че жените никога не можеха да станат свещеници или да заемат друг важен пост в Църквата или обществото. Тези роли бяха предназначени единствено за мъжете. Но защо? Нямаше никакъв смисъл. Тя беше на двайсет и шест години, когато си даде сметка за всичко това. Майка й току-що беше починала. Нейната религия беше създадена от мъже и те винаги щяха да доминират в нея. Това ли беше божественият план? Едва ли. Касиопея не смяташе да посвещава живота си на отглеждането на деца и подчинението на съпруг. И не защото тези неща бяха лоши сами по себе си. Просто не бяха за нея.

В нея продължаваше да гори стара мечта. Тя си спомни за един концерт в Барселона. Хосепе беше избрал мястото: „Ел Театре мес Петит дел Мон“. Някогашният дом на един прочут творец беше превърнат в най-малкия театър на света: в романтичната градина от XIX в., осветена от свещи, се изпълняваха произведения на Шопен, Бетовен и Моцарт.

Беше прекрасно. След това вечеряха сами и разговаряха за Църквата, както обичаше Хосепе. Тя си спомни как тази тема й беше ставала все по-противна. Но му беше угаждала, защото тогава все още смяташе, че това е неин дълг.

— Миналата седмица в Южна Испания е имало инцидент — каза той. — Научих го от баща ми. Един член на Църквата е бил нападнат и пребит.

Касиопея беше шокирана.

— Но защо?

— Когато разбрах, си спомних за Нефи, който срещнал Лабан, паднал пиян на улицата в Йерусалим.

Касиопея знаеше историята за Лабан, който беше отказал да върне бронзовите плочи със свещените писания, необходими на семейството на Нефи, за да спазват смирение пред Бог.

— Нефи разбрал, че падналият пияница е Лабан, и се почувствал длъжен пред Светия дух да го убие. Нефи се борил с това чувство. Никога не бил проливал кръв. Но духът му повторил заповедта си още два пъти. Затова той убил Лабан и написал, че е „по-добре един човек да умре, отколкото цял народ да отслабне и погине в невежество“.

Тя виждаше, че Хосепе е разтревожен.

— Защо Небесният отец е заповядал на Нефи така? — попита той. — Убийството ми се струва противно на всичко правилно и добро.

— Говориш просто за една история.

— А какво ще кажеш за това, че Авраам е искал да принесе сина си Исак в жертва? На него също му е заповядано да предложи сина си в жертва, макар че е написано „Не убивай“. Авраам не е отказал. Бил е готов да убие Исак, но един ангел го спрял. Господ обаче се гордеел с послушанието му. Самият Джоузеф Смит говори за това.

— Нали възприемаш всичко като притча, а не като действително събитие?

Хосепе я изгледа объркано.

— Нищо, написано в „Книгата на Мормон“, не е различно от истината.

— Не казвам, че е лъжа. Просто искам да кажа, че може би по-скоро е история с поука, отколкото преразказ на действителни събития.

Тя си спомни за нежеланието му да се съгласи. За него „Книгата на Мормон“ беше абсолютната истина.

— Не казвам, че бих убил собствения си син — каза той. — Но Авраам е проявил смелост, когато се е подчинил на Небесния отец. Бил е готов да стори всичко, което му е заповядано.

И Котън, и Стефани бяха казали, че Хосепе е убил един американски агент. Възможно ли беше това?

Касиопея не беше чула по-голямата част от разговора в параклиса в Залцбург, с изключение на последните няколко думи, произнесени точно преди тя да се появи. Хосепе никога не беше проявявал склонност към насилие. Доколкото го познаваше, то просто не беше в природата му. Пламенното му отрицание, че е убил някого, звучеше искрено. Така че тя трябваше да се запита дали не я манипулират. Не беше доволна нито от Котън, нито от Стефани. Единият нямаше никаква работа тук и никакво основание да се отнася с нея така, сякаш е безпомощна без него. А другата беше лъжкиня. Беше й неприятно, че снощи беше отишла при Котън, за да го обижда, но му беше ядосана и продължаваше да се чувства така.

Тя обичаше Котън. Но едно време беше обичала и Хосепе. Как си беше позволила да предизвика такъв хаос?

Предполагаше, че за това беше виновна нейната собствена арогантност. Убеждението, че може да се справи с всичко, с което реши да я сблъска животът. Всъщност не беше толкова стабилна, колкото й се искаше да вярват всички. Нейната опора беше баща й, а него отдавна го нямаше. Може би Хосепе трябваше да го замести, но тя беше сложила край на тази връзка. Котън беше друг. По нещо приличаше на баща й, но в същото време беше съвсем различен от него. Беше първият мъж след Хосепе, за когото си мислеше като за постоянно присъствие в живота си.

И въпреки това тя беше напуснала Хосепе.

А Котън? Какво щеше да стане с него? Беше най-добре да си тръгне, но той никога нямаше да го направи. Стефани вече го беше замесила, така че той щеше да остане и да си свърши работата. Както трябваше да направи и тя самата.

Касиопея посегна към телефона си. Скоро трябваше да се обади на Стефани, за да докладва. Но нямаше да го направи. В никакъв случай. Тя изтри всички следи от Стефани от телефона си.

Нямаше никакво съмнение, че нещо не беше наред. Хосепе пътуваше с въоръжени мъже. Данити? Американското правителство и особено президентът очевидно се интересуваха от него — във връзка с нещо, което включваше и американски сенатор. Един американски агент явно вече беше мъртъв. И Хосепе беше основният заподозрян.

Касиопея все още не знаеше каква е връзката между всички тези неща, но беше твърдо решена да разбере. Отсега нататък щеше да прави нещата по своя начин.

46

Вашингтон, окръг Колумбия

Събота, 15 септември 1787 г.

След като редовното заседание за деня приключи, след вечеря делегатите се събраха отново; за да продължат разискването по един отделен въпрос.

Доктор Франклин взе думата, за да признае: „В тази Конституция има някои неща, с които понастоящем не съм съгласен, но не мога да бъда сигурен, че никога няма да се съглася с тях. Живял съм достатъчно дълго, за да се срещна с много случаи, в които съм се почувствал задължен, в светлината на по-подробно осведомяване или по-задълбочен размисъл, да променя мнението си дори по такива важни въпроси, за които преди съм се смятал за прав, но се е оказало, че не съм. Следователно колкото повече остарявам, толкова повече съм склонен да се усъмня в собствената си преценка и да се отнеса с по-голямо уважение към преценката на другите. Повечето хора, както всъщност и повечето секти в областта на религията, смятат самите себе си за носители на цялата истина, а всички останали, които се различават от тях, за изпаднали в дълбоко заблуждение. Протестантът Стийл в свое обръщение към папата казва, че: «единствената разлика между нашите две Църкви по отношение на тяхната убеденост в собствената им доктрина е тази, че Римската църква се смята за непогрешима, а Англиканската църква смята, че винаги е права». Но макар че мнозина индивиди поддържат почти толкова високо мнение за собствената си непогрешимост, колкото и за тази на сектата си, малцина са го изразили толкова естествено, колкото една определена френска дама, която в спор със сестра си заявила: «Не знам защо става така, сестро, но никога не съм срещала друг човек освен себе си, който винаги да е прав». В светлината на тези сантименти, уважаеми господа, аз се съгласявам с тази Конституция с всичките й слабости, ако са такива: защото смятам, че се нуждаем от общо управление и че няма друга форма на управление освен тази, която е благословия за народа, ако се прилага както трябва, и освен това вярвам, че можем да очакваме това управление да се прилага както трябва в продължение на много години и че то ще се изроди в деспотизъм, както се е случило с други преди, единствено ако народът стигне дотам в падението си, че да се нуждае от деспотична власт, защото не е способен на нищо друго. Но освен това не забравям за предпазливостта, семената на която нашият най-скорошен конфликт пося у всички нас. Наистина се съмнявам, че какъвто и да е друг конвент, който можем да организираме, ще бъде в състояние да изработи по-добра Конституция. Защото, когато се съберат мнозина, за да се събере тяхната мъдрост, неизбежно се събират и техните предразсъдъци, местни интереси и себични убеждения. Как да се очаква от такъв конвент да произтече нещо съвършено? Затова е добре да обърнем внимание на тревогите на онези от нас, които се боят от вечен, непроменим и ненарушим съюз между щатите. Не бива да забравяме, че всяко нещо, на което е поставено начало, рано или късно стига до своя край“.

Господин Джери изрази своите възражения, които му дават основание да се въздържи от одобрение на Конституцията: „1. Продължителността на мандата и възможността за повторно избиране на Сената; 2. Правото на Камарата на представителите да не публикува докладите от заседанията си; 3. Властта на Конгреса да определя избирателните райони; 4. Неограничената власт на Конгреса да определя размера на собственото си възнаграждение; 5. Щатът Масачузетс няма дължимия дял представители, който му се полага; 6. Три пети от чернокожите следва да бъдат представени, все едно са свободни граждани; 7. По силата на властта на търговията могат да бъдат установявани монополи; 8. Вицепрезидентът да бъде председател на Сената“. Въпреки това той беше съгласен да направи компромис с всички изброени възражения, ако правата на гражданите не бъдат застрашавани от: „1. Общата власт на законодателството да приема всякакви закони, които намира за необходими и подходящи; 2. Да набира армии и средства в неограничени количества; 3. Да установи съюз, който не позволява оттегляне. Какво ще кажете всички вие, ако дойде момент, в който някой щат вече не желае да бъде част от този велик съюз?“.

Полковник Мейсън отбеляза, че всяко управление, което се обявява за вечно, представлява опасност, и заключи, че то ще завърши или с монархия, или с тиранична аристокрация. Той не беше сигурен кое от двете, но не се съмняваше, че ще бъде едно от двете. Тази Конституция е създадена без знанието или представата на народа. Не е правилно да се казва на народа така: „Вземете това или нищо друго; и го вземете за вечни времена“. Във вида, в който е Конституцията в момента, той не може нито да я подкрепи, нито да гласува от името на щата Вирджиния; и не може да се подпише под нещо, което не подкрепя.

Господин Рандолф възрази срещу неопределената и опасна власт, дадена от Конституцията на Конгреса, като изрази болката си, че се чувства длъжен да се разграничи от мнозинството на този конвент в самия край на неговите велики и важни усилия, и пламенното си желание да бъде взета някаква мярка, която да го освободи от тежестта на това неудобство. Неговите притеснения бяха споделени и от мнозина сред останалите присъстващи, които също смятат, че щатите може да отхвърлят този съюз, ако не им бъде предложена възможността да го напуснат по всяко време. Какво трябва да сторят, ако националната власт се превърне в тирания? Какво ще да й попречи, ако на Щатите не се разрешава да се оттеглят? Трябва да се приеме някаква мярка в този смисъл и ако предложението му бъде отхвърлено, по думите му щеше да бъде невъзможно за него да сложи името си под този инструмент. Той все още не може да заяви със сигурност дали ще му се противопостави впоследствие, но си запазва свободата да го стори в собствения си щат, ако окончателното му решение го изисква.

Господин Пинкни. „Тези декларации от толкова уважавани членове в самия край на това важно събрание придават особена тържественост на настоящия момент.“ Той също се притеснява от един план, който трябва да бъде приет в своята цялост, без промени, и който, веднъж възприет, ще задължава завинаги всеки щат да се придържа към своето решение. Беше направено предложение, че друг такъв конвент ще може да разреши евентуалните спорове. Но той описа в черни краски последствията от евентуалната възможност отделните щати да изразят възраженията и предложенията си за промени по въпроса за управлението на друго такова събиране. Според него от такъв експеримент няма да произтече нищо друго освен объркване и противопоставяне. Щатите никога няма да се съгласят по отношение на плановете си и представителите на един втори конвент, които ще дойдат на него, за да изразят несъгласието на своите избиратели, също няма как да постигнат съгласие. Конвентите са сериозно нещо и не бива да бъдат повтаряни. Той също има възражения към плана. Възраженията му са срещу жалката слабост и подчиненост на изпълнителната власт. Възраженията му са срещу правото на Конгреса да регулира търговията. Той не е съгласен с мълчанието по въпроса за продължителността на всеки възможен съюз. Пита се дали е възможно да съществува решение, което да избегне опасността от всеобщ хаос и прибягване до оръжие.

Непрестанното мърморене сред представителите на всички щати показва, че разсъждават сериозно върху въпроса, поставен от господин Пинкни. За да не бъде изгубена подкрепата на несъгласните членове, беше взето решение въпросът да бъде обсъден на неофициална среща, така че да има по-голям шанс да бъде задоволително разрешен.

Стефани слушаше всяка дума, прочетена от Кейти Бишъп. И през цялото време мислеше, че тя самата, Люк и президентът бяха първите хора от над двеста години насам, които чуваха това свидетелство.

— Това е невероятно — каза Кейти. — Аз съм чела записките на Мадисън. Част от дипломната ми работа беше върху тях. Там нямаше нищо подобно.

Стефани знаеше причината за това: самият Мадисън беше уточнил, че тези записки са допълнение към основния документ и са скрити, така че да може да ги прочете единствено президентът.

— Кажи ми нещо повече за тази идея за втори конвент — помоли Даниълс.

— Била широко обсъждана. Няколко от делегатите се тревожели, че насила ще изправят своите щати пред предложение от типа „всичко или нищо“. Не бива да забравяте, че те са били изпратени във Филаделфия единствено да ревизират Договора на Конфедерацията, а не да го отхвърлят и да започнат на чисто.

— И са смятали, че един втори конвент може да разреши този проблем? — попита Люк.

— Не да го разреши, а да смекчи последствията от него. Тяхната Конституция щяла да стане обществено достояние и всяка дума от нея да бъде подложена на обсъждане. Ако щатите откажели да я ратифицират, резервният план бил да свикат втори конвент, за да намерят компромисно разрешение на спорните точки.

Президентът се разсмя.

— Това е все едно да кажеш: „Нека Конгресът да се оправя с проблема“. По този начин получаваш петстотин трийсет и пет различни гледни точки. В крайна сметка ще се постигне компромис, но през хиляда седемстотин осемдесет и седма година държавата не е разполагала с толкова време. Светът е бил сурово място. Французите, испанците, англичаните — всички са искали да се провалим. Просто са изчаквали най-подходящия момент, за да ни се нахвърлят.

— Конвентът е трябвало да вземе ясно решение — съгласи се Кейти. — Делегатите са си давали сметка, че това ще бъде единственият им шанс. Не са можели да отлагат неопределено време и са го знаели. Чуйте това.

Господин Шърман предпочита вариант, при който на всеки щат се разрешава да напусне съюза по собствено желание. След като току-що е отхвърлил хомота на една насилствена тирания с цената на много пролята кръв, той не храни никакво желание да поставя началото на нова тиранична власт, от която няма спасение. Той се съмнява, че който и да е от щатите ще ратифицира този документ, ако не се разреши излизането от съюза.

Полковник Мейсън се съгласи с него и отбеляза, че тъй като щатите се намират в различно положение, би трябвало да се определи такова правило, което да ги направи възможно най-равнопоставени. Малките щати ще бъдат по-склонни да ратифицират Конституцията, ако им се позволи да излязат от съюза като мярка против евентуално потисничество от страна на по-големите. Тази възможност, дадена на отделните щати, ще действа и като мярка против националното правителство, която ще ограничава евентуалната му тирания, защото всеки щат ще има възможност да се оттегли, ако разногласията между този щат и националното правителство станат толкова важни и неразрешими, че да предизвикат раздяла между тях. В противен случай мнозинството щати щяха да бъдат в състояние да налагат каквото пожелаят върху малцинството.

Полковник Хамилтън настоя, че на масовите възгледи не бива да се отдава нито твърде много, нито твърде малко внимание. Мерките за ограничаване на влиянието на други клонове на властта ще се обезсмислят, ако съюзът между щатите се смята за вечен. Той отбеляза, че нито една империя не е устояла на времето. Нито египтяните, нито римляните, нито турците, нито персийците. Всички те са се провалили и това се дължи на прекомерна амбиция, разрастване, властолюбие, неравенство и разделение. Той изрази убеждението си, че щатите делегират на новото национално правителство единствено някои права, а не собствения си суверенитет. Всяко друго положение би представлявало зло, срещу което ще възразят всички щати.

— Те обсъждат възможността за излизане на щатите от съюза — обясни Кейти. — За това никога не се говори в контекста на конституционния конвент. Според всички източници, които съм чела, този въпрос изобщо не е поставян на открито обсъждане.

— Така е, но само защото Мадисън го е извадил от бележките си — отговори президентът. — И после е редактирал останалата част. Все пак е разполагал с петдесет и три години, за да ги поправя и да ги накара да звучат така, както желае. Ние нямаме никаква представа какво се е случило в действителност. Знаем само онова, което Мадисън е искал да знаем. И сега научаваме, че е скрил тази част.

— Значи отделянето може да се окаже законно? — попита Кейти.

— Ти ми кажи — отговори Даниълс.

— Записките, които четем, са от петнайсети септември хиляда седемстотин осемдесет и седма година. Конвентът вече е свършил. Финалното заседание било на седемнайсети септември, когато подписали Конституцията. Направили го в самия край — вероятно за да уталожат останалите страхове на някои делегати, че техните щати може да не ратифицират така предложената Конституция. За тези делегати щатите са били особено важни. Може би най-важните, повече от народа. Така са разсъждавали тогава. Този начин на мислене е бил променен едва през хиляда осемстотин шейсет и първа година от Линкълн.

— Виждам, че си чела обръщението на Линкълн при първото полагане на клетвата му — отбеляза Даниълс.

— Естествено. За Линкълн щатите никога не са суверенни. Според него те са създадени от Континенталния Конгрес, а не от народа. И са безсмислени. Линкълн вярва, че след като веднъж е сключен конституционен договор между отделните щати, той не може да бъде отменен.

— А дали е прав?

— Ако питаме Джеферсън и Мадисън, не.

Стефани се усмихна. Младата дама със сигурност познаваше историята.

— Според тяхната теория щатите съществували много преди хиляда седемстотин осемдесет и седма година и Континенталният Конгрес няма нищо общо с тях. И, между другото, те са съвсем прави. Конституцията очевидно е договор между суверенни щати. Всеки от тях с акта на ратифицирането й делегира определени права на федералното правителство, което да ги прилага от името на щатите. Останалите права се запазват за народа и за щатите. Деветата и Десетата поправка са съвсем ясни по този въпрос. От тази гледна точка отделянето е не просто законно, а свещено право.

Президентът посочи към дневника.

— И какво казват основателите на държавата по този въпрос?

Господин Л. Мартин изтъкна, че общото правителство следва да бъде излъчено в името на щатите, а не на отделните граждани. Според него ще бъде напразно да се предлага план, който противоречи на управниците на щатите, чието влияние над хората със сигурност ще ги спре да го приемат.

Този довод беше изказан с голямо красноречие и осезаема ярост, която споделяха и други.

Господин Уилямсън смяташе, че ако политическата истина може да бъде основана на една математическа демонстрация, тя е следната: ако щатите са еднакво суверенни сега, те трябва да останат еднакво суверенни и в бъдеще.

Господин Шърман. „Въпросът не е кои права принадлежат на хората по природа; въпросът е как да бъдат възможно най-равностойно и ефективно запазени в обществото. И ако някои дават повече от други, за да се постигне тази цел, няма място за оплаквания. Да се постъпи иначе, като се изисква равностойна саможертва от всички, ще означава да се създаде опасност за правата на някои и да се пожертва целта в името на средствата. Богатият, който влиза в обществото заедно с бедния, отдава повече от бедния, но с равностоен глас той е равностойно запазен. Ако той, богатият, имаше повече гласове от бедния в съответствие с по-големия си залог, правата на бедния веднага щяха да бъдат застрашени. Това съображение беше водещо при съставянето на Договора за Конфедерацията и то следва да остане водещо и сега. Най-добрата защита срещу тиранията е правото да се избяга от нея. Не бива да има нужда от нова революция. Не бива да се пролива повече кръв. Ако някой щат вече не желае да бъде част от този съюз, той би трябвало да е свободен да се оттегли от него.“

Полковник Мейсън отбелязва следното: ако всички щати са наясно, че новият съюз може да се развали толкова лесно, това може да бъде и добро, и лошо. Както и в брака, за да успее политическият съюз, той трябва да съдържа елемент на постоянство, иначе една от страните в него може да предпочете да се оттегли, вместо да е готова на усърдие и компромиси. Той е съгласен, че всеки щат трябва да има право да се оттегли, но това право трябва да се ограничава от ясното съзнание за тежката работа, свършена през последните няколко месеца, и съставения велик план. Така шансовете за успех следва да бъдат равни или по-големи от шансовете за провал.

Господин Мадисън предложи решение. Документ, подписан от всички, подкрепящи новата Конституция, който осигурява на щатите вечното право да се оттеглят от съюза. Той настоя този документ да бъде подписан отделно, защото, ако в Конституцията изрично бъде включен такъв постулат, ратификацията й ще бъде по-малко вероятна. Защото какъв ще е смисълът да се създава съюз, ако може да се разпадне толкова лесно. И още, след като вече е създаден, ако щатите знаят, че могат да се оттеглят толкова лесно, силата на всеки подобен съюз би била твърде крехка. Вместо това следва да се подпише отделно съглашение, в което да бъде изразена ясната воля на всички делегати, че всеки щат остава суверенен във всяко едно отношение. Документът трябва да бъде даден на генерал Вашингтон, за да го пази и използва както намери за добре. Желанието е съществуването на този документ да не се разкрива на обществото, освен ако не е необходимо за осигуряването на ратификация от някой щат или, по-късно, за узаконяването на оттеглянето на някой щат от съюза. Като цяло той изрази желание всеки член на конвента, който продължава да има възражения, да стори като него и в този случай да се усъмни донякъде в собствената си непогрешимост, за да подпише този документ с името си.

Господин Мадисън след това предложи документът да бъде съставен, подписан и оформен по подходящ начин, а именно „Приет на конвента с единодушното съгласие на всички присъстващи щати на 15 септември — за свидетелство на което поставяме тук имената и подписите си“.

47

Залцбург

Саласар беше в хотелския си апартамент, един етаж над Касиопея, която го чакаше. Все още беше в шок от разкритието на ангела, че е Джоузеф Смит. Честта, която му беше оказана, носеше със себе си сериозна отговорност. Беше свикнал да се осланя на небесния пратеник, но да разбере, че това е не друг, а самият пророк Джоузеф, беше величествено усещане. След като видението се оттегли, той се беше молил в продължение на почти цял час, преди да заспи, и беше почивал в продължение на обичайните си четири часа. Когато се събуди, се запита какво го очаква сега и отговорът дойде под формата на обаждането на старейшина Роуан.

— Тук се случиха много неща — каза му Роуан.

Саласар изслуша разказа на своя висшестоящ за откритото снощи в Конгресната библиотека.

— Беше изумително — каза Роуан. — Самият Линкълн е оставил тази карта. Всичко, което само подозирахме за пророк Бригъм, вече е потвърдено. Убеден съм, че онова, което търсим, наистина все още съществува.

Сенаторът звучеше развълнуван, което се случваше рядко.

— Картата е идентична на онази, която Йънг е оставил в летописния камък — продължи Роуан. — С изключението, че тази на Линкълн е с надписи — всички освен липсващата крайна точка. Подозирам, че цитатът от Римляни 13:11 ще попълни и тази празнина.

Саласар знаеше наизуст съответния откъс от Новия завет — Послание до Римляни, глава 13, стих 11:

— Някакви идеи? — попита го Роуан.

— В откъса се говори за време и спасение.

Саласар отиде до лаптопа си и написа в търсачката ЛИНКЪЛН и РИМЛЯНИ. На първите няколко страници не се появи нищо, което да има връзка с тяхното издирване.

Саласар знаеше, че в Посланието на апостол Павел до римляните се говореше за края на очакването на идващото спасение. Беше време да се приготвят. Нощта почти беше отминала и идваше зората. Беше ударил часът да се отхвърлят греховните дела на тъмнината.

Затова той опита с ЛИНКЪЛН и ЧАС.

Отначало търсачката изброяваше по-маловажни сайтове, но на четвъртата страница едно заглавие привлече вниманието му: „ТАЙНАТА НА ЧАСОВНИКА НА ЛИНКЪЛН Е РАЗКРИТА“. Саласар отвори линка и откри, че през последните 150 години се беше разпространявала историята за някакво скрито съобщение в джобния часовник на Линкълн от времето на Гражданската война. Сега часовникът беше част от колекцията на „Смитсониън“ — Националния музей за американска история. В отговор на слуховете, преди няколко години кураторите на музея бяха разрешили часовникът да бъде отворен и наистина бяха открили в него следното съобщение: „13 АПРИЛ 1861 Г. НА ГОРНАТА ДАТА ФОРТ СЪМТЪР БЕШЕ АТАКУВАН ОТ БУНТОВНИЦИТЕ. ДЖ. ДИЛЪН. СЛАВА БОГУ, ЧЕ ИМАМЕ ПРАВИТЕЛСТВО“.

Ставаше ясно, че часовникарят е работил в ателие на Пенсилвания авеню и е бил единственият симпатизант на Съединените щати. Часовникарят ремонтирал часовника на Линкълн — с английски механизъм и златен корпус — на 12 април 1861 г.: в деня, в който бил даден първият изстрел срещу Форт Съмтър. Разтревожен от новината, той оставил в часовника това съобщение, за да изрази надеждата си. През XVIII и XIX в. професионалните часовникари често оставяли имената си и други съобщения във вътрешността на часовниците, където са можели да бъдат прочетени единствено от техни колеги занаятчии. Никой не знаеше дали Линкълн изобщо е видял това съобщение. Президентът купил този часовник през петдесетте години на XVIII в. Твърдеше се, че преди това никога не е притежавал часовник.

Саласар продължи да чете и научи, че часовникът бил даден на музея като дарение от праправнука на Линкълн. Краят на статията го накара да подскочи.

Саласар каза на старейшина Роуан какво беше открил.

— По времето на Линкълн хубавият златен часовник е бил символ на успеха — отговори Роуан. — Както баща ми, така и дядо ми носеха такива. Като изтъкнат адвокат от щата Илинойс, Линкълн също би трябвало да е имал такъв.

Саласар потърси снимки на Линкълн — бяха сред първите фотографии, направени някога — и установи, че на повечето от тях се виждаше верижката на часовника му. После потърси и втория часовник в интернет и разбра, че той никога не е отварян и понастоящем е част от пътуващата изложба за Линкълн на музея „Смитсониън“.

Изложбата в момента се намираше в Де Мойн, щата Айова.

— Според теб във втория часовник също има послание, така ли? — попита го Роуан.

— Линкълн внимателно е подбрал цитата от Библията. В Римляни 13:11 ясно се говори за времето. И за това, че спасението е близо. А Линкълн сигурно е носил часовника си всеки ден.

— В своята бележка Бригъм Йънг е написал, че Линкълн пази най-важната част от тайната близо до себе си всеки ден — каза Роуан. — Преди два дни бих отхвърлил всичко това като някаква пресилена измислица. Но вече не. Изглежда, както брат Бригъм, така и господин Линкълн са се наслаждавали на мистериите. Можеш ли да отидеш в щата Айова, за да провериш със сигурност?

— Може да се наложи да се открадне часовникът.

— При обичайни обстоятелства бих отказал, но вече сме стигнали до критична точка. Имаме спешна нужда от отговори. Направи това, което е необходимо. Но бъди много внимателен.

Саласар разбираше за какво говори Роуан.

— Ако се окаже фалшива следа — продължи Роуан, — ще се съберем отново в Солт Лейк Сити, за да решим как да продължим.

Саласар му предаде сбит доклад на събитията от предишната вечер. Обясни, че е успял да се убеди как американците не пестят усилията си да открият същото, което издирваха и те самите.

— Макар че все още не съм наясно колко точно знаят — завърши той.

— Ще се опитам да разбера от тук — успокои го Роуан. — Вече няма нужда да се занимаваш с тях. Можеш ли да се измъкнеш незабелязано?

— До два часа ще бъда във въздуха — отговори Саласар.

Касиопея бе потънала в размишления. Какво щеше да се случи сега? Колко по-зле можеше да стане? Лекото почукване на вратата я върна към действителността. Тя отвори, видя Хосепе на прага и го покани да влезе.

— Трябва да тръгваме — каза той.

Касиопея не пропусна множественото число.

— Трябва да заминем за Съединените щати. За Айова.

Тя никога не беше ходила в този щат.

— Защо?

— Във връзка с онзи проект със старейшина Роуан, за който ти разказах. Там има един артефакт, който трябва да видя. — Саласар се поколеба, преди да продължи: — Може да се наложи този предмет да бъде откраднат, макар и временно, за да бъде проучен.

— Мога да го преживея — заяви тя.

Саласар изглеждаше изненадан от нейната готовност да му стане съучастник.

— Но кражбата е грях — възрази той.

— Нали каза, че само искаш да го вземеш за малко? Предполагам, че после ще бъде върнат?

Той кимна.

— В такъв случай не е кражба — каза тя.

— Старейшина Роуан твърди, че се налага. Тази мисия е от огромно значение. Както вече видя, американците се опитват да ни спрат. Затова се налага да заминем бързо и незабелязано.

Касиопея се запита какво щеше да направи Котън. Той нямаше да се откаже. Нито пък Стефани. Тя също никога не се отказваше.

— Ще ти разкажа повече по време на полета — каза Саласар. — Обещавам. Но това е сравнимо с Голямото пътуване на преселниците. Може би ще се окаже най-голямото пътуване на светиите изобщо. Не можеш да си представиш колко ще бъде вълнуващо.

Първото Голямо пътуване беше започнало през 1847 г. Каруци, ръчни колички, а за мнозина и собствените им крака ги бяха пренесли на повече от хиляда и петстотин километра на запад. Маршрутът им, който беше преминал по северния бряг на река Плат, през границата между Изтока и Запада, по поречието на река Суитуотър и накрая през долината на Голямото солено езеро, беше останал в историята като „Мормонската пътека“. Баща й много пъти беше разказвал с благоговение за него. От 1847 до 1869 г. по него бяха преминали 70 000 вярващи, всеки един от които беше получил званието първопроходец.

Саласар нежно я улови за ръката.

— Ние също сме първопроходци. Но по един нов и вълнуващ начин. Ще ти разкажа всичко, когато излетим.

Той я прегърна. После я целуна.

— Обичам те — каза той.

Очите му потвърждаваха тези думи.

— Обичам те още откакто бяхме млади — продължи той. — Раздялата ни разби сърцето ми. Но аз уважих твоето решение. Трябва да ти призная нещо. Пазя една наша снимка в къщата си в Испания. Намерих я преди няколко години, след като почина жена ми. Когато сърцето ми беше тъжно и празно, тази снимка ми носеше радост.

Защо ставаше така, че всеки мъж, който проявеше интерес към нея, носеше със себе си и куп проблеми? Всичко беше започнало с Хосепе и неговата религия; поредицата обожатели след него бяха страхотни в някои отношения и ужасни в други. А сега сякаш беше описала пълен кръг. Беше се върнала в началото. Част от нея изпитваше любов към този мъж, а друга — отвращение. И тя не беше сигурна коя половина ще надделее.

— Този път няма да те принуждавам да избираш — каза той. — Можеш да вземеш това решение както и когато искаш. Научих урока си отдавна.

Касиопея оценяваше това, по множество различни начини.

— Благодаря ти — каза тя.

— Имам нужда от твоята помощ — каза той.

— За мен е важно, че ми вярваш достатъчно, за да ме направиш част от задачата. Няма да те подведа.

Той се усмихна.

— Ти никога не си ме подвеждала.

48

Залцбург

Малоун се намираше на сто и двайсет метра над покривите на Залцбург, на върха на хълма с борова гора, който наричаха Мьонксберг. Въздухът беше студен и от устата му излизаше бяла пара. От дясната му страна се издигаше сивата грамада на крепостта „Хьоензалцбург“, а от лявата минималистичната сграда от бял мрамор на местния музей на модерното изкуство. Зад музея беше „Мьонксщайн“ — някога замък, а сега луксозен хотел. Лъчите на утринното слънце блестяха по лъскавите му прозорци в ослепително червено, златно и жълто. Малоун знаеше, че скалистият хълм, образуван от натрошени речни камъни, натрупвани в продължение на цели епохи, имаше склонност да се свлича. Скална лавина през XVII в. беше погребала няколкостотин от гражданите на Залцбург, докато бяха спяли в леглата си. В днешно време имаше специални инспектори, които проверяваха безопасността на скалите, и докато се беше изкачвал насам, Малоун беше забелязал алпинистите по канарите.

Беше станал рано и беше отишъл пеша до „Голденер Хирш“. Високо горе, на платото на Мьонксберг, беше забелязал един мъж на пост. Отначало си беше помислил, че е някой друг ранобудник, но след като се бе убедил, че миниатюрната фигурка не помръдва от мястото си, бе заключил, че един от данитите беше решил да се възползва от по-високата позиция.

Хотел „Голденер Хирш“ беше точно под него и Малоун виждаше както входа към ресторанта, така и оживения булевард с автомобилите, които заобикаляха старата част на града, отворена само за пешеходци. Предполагаше, че вторият данит наблюдава другия изход на хотела на Гетрайдегасе.

Беше се изкачил по същата пътека, която беше използвал снощи, но този път беше заобиколил крепостта и беше изминал още четиристотин метра до върха на хълма. Под него, изсечен в скалата, беше „Зигмундстор“, сто и двайсет метров тунел с богато украсени барокови порти в двата си края. От по-близката страна на Мьонксберг непрекъснато влизаха и излизаха автомобили, като от време на време спираха на светофара точно пред входа на „Голденер Хирш“.

Около него се простираше старателно поддържан парк с дървета, трева и храсти. Малоун беше успял да се доближи на петдесет метра от данита — достатъчно близо до ръба, така че на свой ред да може да наблюдава какво се случва долу. Събитията от изминалата вечер със сигурност бяха стреснали Саласар и той очевидно беше решил да не поема никакви рискове, а хората му бяха готови на всичко. Малоун продължаваше да не разбира какво точно се случва, но това вече нямаше никакво значение.

Проблемът беше Касиопея. Нейното посещение продължаваше да го измъчва. Тя не беше същата.

За последен път се бяха видели преди три седмици. Беше съвсем различно. Прекараха уикенда в Авиньон и обикаляха кафенетата в Стария град. Бяха отседнали в романтична странноприемница. От терасата с парапет от ковано желязо се разкриваше зашеметяваща гледка към бившия папски дворец. Всичко беше прекрасно. Точно както и всеки друг път, когато бяха заедно, стига да нямаше някаква криза за разрешаване.

Може би точно това беше проблемът? Твърде много кризи. Това беше нещо, което Малоун беше в състояние да разбере. Точно както и той самият, Касиопея сякаш беше пристрастена към приключенията. Но на каква цена?

Малоун се беше притаил до дънера на един голям кестен, а вниманието на данита си оставаше насочено надолу. Малоун също погледна към града, който се приготвяше за поредния делови ден. Залцбург беше царство на пешеходците и нито един от тях нямаше време за губене.

В далечината се разнесе вой на сирена. Малоун откри с поглед пешеходния мост, който свързваше Стария с Новия град. Знаеше с какво са украсени перилата му. Миниатюрни катинари във всякакви размери и форми. На всеки от тях беше надраскано нещо, което символизираше любовта между двама души. Обикновено бяха инициали, свързани или оградени със сърца. Символи на любовта — стотици. Беше местна традиция. Нещо подобно на южняците, които издълбаваха сърца в кората на дърветата.

Малоун никога не беше разбирал подобни чувства — поне доскоро. Усещаше необичайно безпокойство, съчетано с доза гняв. Радваше се, че е сам, защото не беше в настроение за разговори. Тишината го обгръщаше и той беше свикнал с нея. Обичаше да си мисли, че не е циничен. А по-скоро прагматик. Може би беше просто един глупак.

Той пъхна ръце дълбоко в джобовете на якето си. И в този момент забеляза Касиопея, която излизаше от хотела. След нея вървеше Саласар. А зад тях — две пикола, които носеха багажа им. От улицата се отдели една кола и паркира на едно от празните места пред хотела. Двамата се качиха вътре.

Малоун чу ръмженето на двигател наблизо и забеляза светло ауди, което минаваше по павираната алея сред гората. До върха на хълма можеше да се стигне с кола от отсрещната страна, която гледаше към източните предградия на Залцбург. Малоун се скри зад дървото и видя как данитът изостави наблюдателния си пост и се затича към колата.

Младият мъж се качи и автомобилът бързо се отдалечи. Явно всички си тръгваха. Нищо чудно. Точно затова и собственият му багаж вече беше събран в хотела.

Стефани чакаше Дани Даниълс да осъзнае последствията от всичко, което им беше прочела Кейти. Изводите не подлежаха на никакво съмнение. Основателите на държавата специално бяха предвидили начин всеки щат да се отдели от съюза, ако пожелае. Но бяха проявили достатъчно далновидност да не го включат в Конституцията. Вместо това бяха подписали отделно съглашение, което да се използва при нужда, ако някой щат изрази притеснения да ратифицира Конституцията.

Какво беше постановил Върховният съд в делото „Тексас срещу Уайт“?

Следователно нашето заключение гласи, че Тексас е останал щат и щат от Съединените щати независимо от трансакциите, за които става дума. И според нас това заключение не противоречи на нито един закон или декларация от нито един представител на националната власт.

Не беше така. Това заключение противоречеше на изричната воля на основателите на държавата.

— Конвентът е проведен тайно — каза президентът. — Те са променили всичко зад затворени врати, в противоречие с цялата идея на събирането си там. И сякаш това не им е било достатъчно, накрая са решили да направят и това.

— Гражданската война е била напразно — каза Кейти. — Всички тези хора са загинали без нужда.

— Какво искаш да кажеш? — попита Люк.

— Много е просто — отговори президентът вместо нея. — Линкълн е решил, че съюзът е вечен. Не можеш да излезеш от него. Край, точка по въпроса. Той сам е взел това решение. И е водил война, за да докаже правотата си. Но виж каква е истината. Всъщност можеш да излезеш от съюза. Той не е вечен. И това е съвсем логично. Никога не съм вярвал, че основателите на държавата са изковали съединение, от което няма излизане. Нали току-що са воювали срещу тоталитаризма? Защо веднага след това да го възстановяват?

Стефани зададе въпроса, за който беше сигурна, че мислеше Дани:

— Дали Линкълн е знаел това?

— Мери Тод явно смята така.

Стефани си помисли същото, като си спомни писмото на бившата Първа дама до Юлисис Грант.

Винаги съм си мислела, че това се дължи на отговорността му като главнокомандващ, но веднъж той ми довери, че причината за нея е това съобщение.

— И въпреки това той е водил тази война — каза Стефани.

Даниълс сви рамене.

— Нима е имал друг избор? Или е трябвало да го направи, или да закрие цялата проклета държава.

— Трябвало е да остави хората да вземат решение.

— Този дневник е безполезен — обади се Кейти.

— Точно така — кимна Даниълс. — Това е добра стартова точка и демонстрира намерение, но не е достатъчно доказателство. За да се докаже, че отцепването е законно, трябва да се разполага и с документа, който са подписали.

Очите на президента казваха онова, което Стефани си мислеше.

„А този документ е изпратен на Бригъм Йънг.“

Стефани се обърна към Люк.

— Точно този документ трябва да откриеш.

— И къде да го търся?

Телефонът й започна да вибрира. Тя погледна дисплея.

— Трябва да вдигна. Обажда се Котън.

Стефани се изправи.

— Вземи я с теб — каза президентът и посочи Кейти. — Искам да поговоря на четири очи с моя племенник.

Малоун държеше айфона си в едната ръка, а с другата се подпираше на сградата. Беше слязъл от Мьонксберг до хотела, а след това беше взел такси до летището на Залцбург. Беше почти сигурен, че Саласар ще изчезне още днес. Но собственият му маршрут не беше толкова ясен.

— Касиопея и Саласар заминаха — докладва той на Стефани.

— Тя не ми се обади.

— Ядосана е. Предполагам, че е решила да излезе от системата.

Малоун й разказа какво се беше случило, когато Касиопея беше дошла в стаята му.

— Аз я излъгах — каза Стефани. — Не й казах за теб.

— Което явно не й е допаднало.

— Нямам време да се тревожа за чувствата й. Имаме кризисна ситуация и се нуждаем от нейната помощ.

— На нея изобщо не й пука за вашата ситуация. За нея всичко започва и свършва с нея самата и нейния скъп Хосепе. Със сигурност е успяла да му влезе под кожата, трябва да й го призная. Но не съм сигурен, че знае какво да прави, след като се е озовала там. Съвсем се е объркала.

— Котън, не мога да си позволя тя да се прави на Самотния рейнджър точно сега. Имам нужда от екип, който да работи заедно.

— Аз пък мисля да се прибирам.

И наистина го мислеше. Това не беше неговата война. Искаше да се махне.

— Саласар на практика ми призна, че е убил твоя човек. Касиопея май не го чу. Ако го е чула, значи е повече от объркана. Тя работи на сляпо. Не иска да повярва, че той е неконтролируем. И иска аз да изляза от играта. Незабавно.

— Накъде е тръгнал Саласар?

Стефани го познаваше идеално и знаеше, че Малоун никога няма да се обади, ако не разполага с отговорите на всичките й въпроси. Той вече беше размахал значката си на летището, за да се сдобие с плана на полета.

— Де Мойн, щата Айова — отговори Малоун.

— Моля?

— И аз така реагирах. Не е от най-популярните дестинации.

— Трябва да останеш в играта — каза му тя.

Малоун не се зарадва на заповедта.

— Саласар ми каза, че се отнася до нещо, което нарече Пророчеството за Белия кон. Трябва да разбереш какво означава то.

— Защо имам чувството, че ти вече си го разбрал?

Малоун не обърна внимание на репликата й, а попита:

— Къде е колежанчето?

— Ще го изпратя в Айова. В момента, в който затворим.

— Най-добре да се прибирам — повтори Малоун.

— Грешката е моя, че замесих аматьори. Помислих си, че Касиопея ще може да се справи. Всъщност тя беше единствената, която можеше да свърши работата в този момент. Но нещата се промениха. Саласар е опасен. А както ти сам каза, тя е объркана.

— Стефани, винаги идва момент, когато трябва да спреш да се месиш. Касиопея иска да се справи сама. Остави я да го направи.

— Не мога, Котън.

Стефани беше повишила глас. Доста необичайно за нея.

Малоун цяла нощ беше разсъждавал върху решението си. Беше се изкачил до върха на Мьонксберг, за да си изкара раздразнението на някой от двамата данити. Планът му беше да използва насилие, за да се сдобие с нужната информация от младия човек. Но неочакваното потегляне на Саласар го беше накарало да размисли. Вече нямаше нищо против да се качи на първия самолет обратно до Копенхаген и да продава книги, докато чака да види дали Касиопея Вит изобщо ще му проговори отново.

А можеше и да остане в играта.

— Ще ми трябва бърз транспорт до щата Айова — каза той.

— Стой там, където си — нареди му Стефани. — Вече пътува към теб.