Легендата за Линкълн

49

Люк седеше мълчаливо и чакаше чичо си да направи първата крачка.

— Как си, какво правиш? — попита президентът.

— Това ли успя да измислиш?

— Редовно говоря с майка ти. Тя ми казва, че си добре. Винаги се радвам да го чуя.

— По някаква причина тя те харесва — отговори Люк. — Никога не съм разбирал защо.

— Може би защото просто не знаеш всичко, което трябва да се знае на този свят.

— Знам, че баща ми те смяташе за задник, и между другото, моето мнение за теб е същото.

— Много си отворен, когато говориш с човек, който може да те уволни на секундата.

— Все едно ми пука какво можеш да направиш.

— Толкова много приличаш на него, че е страшно. Братята ти приличат повече на майка ви. Но ти — чичо му го посочи с пръст… — направо си му одрал кожата.

— Това е, общо взето, най-хубавото нещо, което си ми казвал някога.

— Не съм толкова лош, колкото си мислиш.

— Аз изобщо не си мисля за теб.

— Защо ме мразиш толкова? Заради онова, което се случи с Мери?

Двамата никога не бяха водили този разговор. Мери — единствената дъщеря на Дани, братовчедката на Люк — беше загинала в пожар в къщата им още като малко момиченце. Баща й се оказа безсилен да направи нещо. Пожарът беше започнал от един пепелник, където Дани беше оставил пурата си. Лелята на Люк, Полин, неведнъж беше казвала на съпруга си да не пуши в къщата, но тъй като Дани си беше Дани, той не й беше обръщал внимание и беше правил каквото си иска. Мери беше погребана в семейния парцел, под високите борове на Тенеси. На следващия ден Дани беше присъствал на заседание на градския съвет, все едно нищо не се бе случило. След това беше станал кмет, щатски сенатор, губернатор и накрая президент.

„Нито веднъж не отиде на гроба на детето“, повтаряше бащата на Люк.

Леля Полин така и не прости на съпруга си и бракът им се беше превърнал в театър. Бащата на Люк също не беше простил на Дани. За пурата — и със сигурност за коравосърдечното безразличие.

— Тази вечер се справи добре — каза му Дани. — Исках да знаеш, че ти имам доверие.

— Брей, колко по-добре ще спя сега.

— Доста си нагъл, младежо.

Гласът на чичо му беше станал малко по-силен, а лицето му беше смръщено в гримаса.

— Може би по това съм се метнал на теб.

— Противно на онова, което си мислиш, аз обичах баща ти. И той също ме обичаше. Двамата бяхме братя.

— Баща ми смяташе, че си задник.

— Аз наистина бях такъв.

Признанието шокира Люк. И тъй като явно беше дошъл моментът да се казва истината, той настоя:

— Тогава защо мама те харесва?

— Защото първо излизаше с мен.

Люк го чуваше за пръв път.

— Тя ме заряза, когато започна да ходи с баща ти — засмя се Дани. — Беше прекалено добра за мен, по дяволите.

Люк беше напълно съгласен, но за пръв път реши да си замълчи.

— Съжалявам за това, което се случи между баща ти и мен. Съжалявам и за живота си като цяло. Изгубих дъщеря си… — Чичо му помълча малко, преди да продължи: — Но според мен е време племенниците ми да спрат да ме мразят.

— Говорил си с братята ми ли?

— Не. Започвам с теб.

— Беше ли на гроба на Мери?

Чичо му го изгледа вторачено.

— Все още не.

— И не виждаш проблем с това?

Напрежението изпълваше стаята.

— Ние изгубихме всичко в този пожар — каза Дани, тихо и някъде отдалече. — Всяка една снимка. Всеки един спомен. Всичко се превърна в пепел.

— И ти се държеше така, все едно не се е случило.

За момент между тях настъпи мълчание. После Дани каза:

— Всичко, което ми е останало от нея, е споменът в съзнанието ми.

Люк не знаеше какво да отговори.

Очите на президента блестяха. Люк никога не беше виждал този човек да изразява чувствата си.

Дани пъхна ръка в джоба на панталона си, извади сгънат на две плик и му го подаде. Отпред със синьо мастило бяха надраскани думите „За синовете ми“.

Почеркът беше на бащата на Люк. Дани се овладя с усилие и се изправи.

— Връчи ми го точно преди да умре, и ми каза да го дам на момчетата му. В деня, в който реша да го направя.

Президентът излезе от стаята. Люк се взря в сгънатия плик. Каквото и да имаше вътре, то беше написано преди поне тринайсет години. Първата му мисъл беше, че трябва да го прочете заедно с братята си, но просто нямаше начин да чака толкова. Чичо му беше знаел, че той ще идва тази вечер, и явно беше избрал този момент да му го предаде. Люк разкъса плика и го отвори. Вътре имаше един-единствен лист хартия, изписан с почерка на баща му.

Той си пое въздух през зъби и зачете.

От очите на Люк протекоха сълзи. Баща му беше прав.

Светът не знаеше нищо за личната болка на Дани Даниълс. Той винаги я беше пазил в себе си. По някакъв начин Люк беше усетил, че може би Стефани знае нещо повече, но двамата никога не го бяха обсъждали. Наистина всички се справяме с мъката по различен начин.

Люк се чувстваше като глупак. Или по-точно казано, като син, смъмрен от баща си.

— Аз го направих — прошепна той на листа в ръцете си. — Успях да направя нещо с живота си. Както искаше ти.

Сълзите потекоха по-силно. Люк отдавна не беше плакал.

Продължаваше да стиска писмото, като мислеше как баща му го беше държал в ръцете си. Беше последната физическа връзка, която щяха да имат. Люк разбираше какво беше искал да каже баща му. Все още имаше други членове на фамилията, които бяха живи и с които можеше да установи истинска връзка. Неразбирателството ги беше разделяло. Но на това трябваше да се сложи край. Синовете дължаха послушание на баща си.

— Ще направя това, което казваш — прошепна той. — Обещавам. Всички ще направим точно това, което искаш.

50

7:30 ч.

Роуан слезе от таксито на Стоунибрук Драйв 9900 и плати на шофьора. Очакваха го четирима колеги, всеки от които представляваше един от избирателните райони на щата Юта. Самият Роуан беше петият представител на щата в американския Сенат. Шестият конгресмен от Юта, който също беше сенатор, не беше включен в плана, защото избирането му преди шест години беше чиста случайност. И петимата бяха светии, като Роуан беше най-старшият както в политиката, така и в Църквата.

Роуан беше със закопчано догоре палто, но студеният утринен въздух беше по-скоро освежаващ, отколкото неприятен. Беше ги повикал на тази среща с имейли, които беше изпратил още в малките часове веднага след като се беше върнал от Конгресната библиотека.

Стояха пред храма във Вашингтон, окръг Колумбия. Високата сграда бе облицована в бял мрамор от Алабама и увенчана с шест златни шпила. Издигаше се на петнайсет километра северно от Капитолия. Характерната форма и внушителният й размер я бяха превърнали в една от забележителностите край околовръстната магистрала на столицата. Комплексът се забелязваше лесно в провинциалния пейзаж на Мериленд дори от въздуха, на излитане или кацане на летище „Роналд Рейгън“.

Петимата се поздравиха и се отправиха към фонтана пред главния вход. Роуан беше избрал това място, защото знаеше, че толкова рано сутринта в петък тук няма да има никой. Самата сграда беше заключена. Това беше добре. Щяха да разговарят навън, пред Божия дом, така че да ги чуват всички пророци. Днес трябваше да има заседание както на Камарата на представителите, така и на Сената, но началото им щеше да бъде обявено чак след два часа.

— Вече сме почти на финала — съобщи им той, овладял вълнението си. — Най-сетне. Искам да се уверя, че сме готови в Солт Лейк Сити.

— Вече проверих — отговори четвъртият представител. — Съотношението не се е променило. Разполагаме с деветдесет и пет от общо сто и четири гласа в щатската Камара и Сенат, които твърдо ще гласуват за отцепване.

Налагаше се да действат с голяма прецизност. Юта щеше да бъде експерименталният щат, който да отхвърли юридическия прецедент от делото „Тексас срещу Уайт“ от 1869 г. Битката щеше да се проведе изцяло във Върховния съд на САЩ и последното, което искаше Роуан, беше някаква дребна процедурна грешка да попречи на атаката им. Войната се водеше за напускане на Съединените щати, а не за това дали този или онзи глас е правилно преброен.

— А губернаторът? Все още ли е на наша страна?

— Абсолютно — потвърди представителят на Втори район. — Двамата го обсъдихме подробно. И на него му е омръзнало, както на нас.

Роуан знаеше какво има предвид колегата му. Реформите не вършеха работа. Изборите не предлагаха реална алтернатива, а независимите кандидати нямаха никакъв шанс за успех. Бунт? Революция? Федералното правителство щеше да смаже и двете. Единственият логичен начин да се предизвика трайна промяна беше отцепването. Това беше най-прекият път за един щат да си възвърне някакъв контрол върху собствената си съдба. Беше мирен — законно отхвърляне на политики и практики, които щатът смяташе за неприемливи — и в съответствие с американската традиция. Все пак точно така бяха постъпили и отците основатели с Англия.

Роуан вдигна поглед към величествения храм. Петнайсет хиляди квадратни метра. Шест зали за посвещаване. Четиринайсет зали за сватбени церемонии. Белите му стени символизираха чистота и просветление. На места мраморът беше по-тънък от един сантиметър, което позволяваше на слънчевата светлина да се процежда вътре в определени часове от денонощието.

Роуан обичаше това място.

— Вече е съставен законопроект, готов за приемане от щатския законодателен орган — каза друг конгресмен. — Целта му е отделяне на Юта от Съединените щати и незабавно организиране на референдум, с който гражданите на щата да потвърдят това действие. Ще има опозиция, но огромното мнозинство от представителите ще го подкрепят.

И условията в този законопроект щяха да бъдат приемливи.

Актът на отцепването щеше да признае, че в рамките на щата има федерални имоти, за които се налага компенсация — най-вече големите недвижими имоти, собственост на федерацията. Някои граждани на Юта може би нямаше да искат да бъдат част от новата нация, така че щеше да им бъде разрешено да напуснат, вероятно дори с обезщетение за личните и имуществените загуби, които щяха да понесат. Същото щеше да важи и за корпорациите и фирмите, макар че новата държава Дезерет щеше да им предложи доста по-благоприятни условия за бизнес от Съединените щати. Щеше да бъде постигнато и някакво съгласие за изплащането на дела от националния дълг, който се падаше на щата Юта — макар че срещу него на щата Юта се падаха дялове от всички федерални имоти в останалите четирийсет и девет щата. Екипът на Роуан беше проучил това съотношение и беше открил, че дяловете от имотите надвишаваха дела от националния дълг, така че всъщност Юта трябваше да получи компенсация от федерацията. Юта нямаше да настоява за такава, разбира се, стига федералното правителство на свой ред да се откажеше от подобно искане. И за да сложи точка на всичко, референдумът щеше съвсем ясно да изрази желанието на мнозинството от гражданите на щата Юта.

Отцепване. Дали всичко щеше да премине толкова гладко? Роуан се съмняваше, но светиите винаги бяха доказвали таланта си да планират, да управляват и да импровизират. Щяха да свършат необходимото.

— Естествено, Вашингтон просто няма да обърне внимание на резолюцията и на резултата от референдума — изтъкна друг от колегите му. — Всички го знаем. И точно затова ще увеличим натиска.

Определено ги очакваше сблъсък на политическа воля. Вече бяха провели тайни социологически проучвания в щата Юта и бяха установили, че почти 70 процента от населението подкрепят отцепването. И този процент не се беше променял през последните пет години. Информацията от това проучване беше използвана, за да се осигури по дискретен начин подкрепата на законодателните органи, което се беше оказало изненадващо лесно.

Хората бяха готови да продължат сами. Но си даваха сметка, че Съединените американски щати няма да ги пуснат да си отидат без бой.

— Вече имаме план — обясни един от колегите му. — Юта незабавно ще прекрати изпълнението на всичките си федерални задължения. Ще спре прилагането на всички федерални закони и регулации. Федералните служители ще бъдат помолени да напуснат. Няма да се изпълнява нищо наредено от Вашингтон. Ще възприемем тактика на неучастие. След като хората гласуват за отцепване, всички ще напуснем Конгреса и вече няма да участваме във федералната власт. Очаквам, че дори нашият непослушен и неверен брат в Сената ще се присъедини към нас, след като види накъде клони подкрепата в родния ни щат.

Роуан се усмихна. С колегата му почти не бяха разговаряли през последните шест години.

— Това е дързък ход. Но е необходим. Докато се случва всичко, аз ще окажа натиск върху Църквата да успокои хората.

— Вашингтон няма да посмее да изпрати армията — каза друг конгресмен. — Не могат да поемат риска някой да пострада. Това ще съсипе международния им имидж.

Историята беше на тяхна страна. В продължение на няколко седмици през 1989 г. България, Чехословакия, Източна Германия, Унгария и Полша до една се бяха отцепили от комунистическия блок, почти без никакво насилие. Съветският съюз не изпрати войски в тях и не се опита да им окаже военен натиск. Вместо това просто ги пусна да си отидат. Единствено в Румъния, където и двете страни жадуваха за конфликт, беше пролята кръв. Съединените щати не можеха да си позволят да се държат по друг начин. Нямаше никакъв смисъл от военна инвазия в щата Юта.

— Не — потвърди Роуан. — Ще се обърнат към съда.

А точно това искаше той.

Съединените американски щати щяха да заведат дело срещу все още наричания от тях щат Юта с намерението да му попречат да приложи свои нови закони. Аргументът им щеше да бъде, че според прецедента от делото „Тексас срещу Уайт“ щатът Юта няма конституционно право да се отцепва. И тъй като ответникът беше щат, според член трети от Конституцията делото можеше да се гледа единствено във Върховния съд. Което означаваше, че ще се гледа до няколко седмици, ако не и до няколко дни, като се имаше предвид какви можеха да бъдат последиците. Последното нещо, което щеше да иска федералното правителство, беше отцепническите настроения да се разпространят и в други щати.

Но точно това щеше да се случи. Щатите Тексас, Хаваи, Аляска, Върмонт и Монтана бързо щяха да последват примера на Юта. Движението щеше да обхване цялата страна. И в този момент Роуан щеше да нанесе окончателния удар. Стряскащо ново свидетелство пред съда. Достатъчно да спечели както юридическата битка, така и общественото мнение.

Думите на самите отци основатели.

— Юристите са готови — каза той. — Вчера се срещах с тях. И вече почти съм готов с последното парче от мозайката. Остават броени часове или дни.

Окуражаваше го мисълта, че пратката беше пристигнала точно преди да излезе от дома си в Джорджтаун. Копие от бележките, написани от Джеймс Мадисън и скрити в Монпелие, които бяха открити снощи от Стефани Нел. Всяка дума от тях потвърждаваше онова, в което беше убеден. Отцепването беше законно.

Едно изречение го доказваше особено недвусмислено.

Колко по-ясно можеше да бъде казано?

Нел му беше обещала оригиналите в момента, в който разполагаше с писмено уверение от Роуан, че интересът му към нейния отдел е прекратен. Оригиналите му трябваха, но още повече му трябваше действителният документ, който отците основатели бяха подписали през онази събота на септември 1787 г. За щастие, указанията за неговото местонахождение се криеха в Църквата, а не в правителството.

Роуан отново вдигна поглед към величествения храм — първия, построен от светиите на източния бряг на американския континент. Първият, след храма в Солт Лейк Сити, който беше увенчан с шест шпила. Най-високият в света. Един от петте, на които беше изобразен ангелът Морони със златните плочи в ръцете си. Седемте му етажа символизираха шестте дни на сътворението и седмия ден на отдиха, а по цялата височина на кулите му се издигаха красиви стъклописи в червено и оранжево, които преливаха в синьо и виолетово, за да представят непрекъснатия прогрес към божественото.

— Ние ще променим нашия свят — каза той.

Останалите изглеждаха доволни от думите му.

— Ние ще постигнем онова, което Джоузеф Смит, Бригъм Йънг и всички останали първопроходци не успяха да постигнат.

Той помълча и накрая каза:

— Най-накрая ще постигнем независимост.

51

Над Атлантическия океан

Саласар се настани по-удобно в коженото кресло, за да се наслади на обяда. Беше агнешко със зеленчуци, което Касиопея беше стоплила, преди да го сервира в просторната кабина на частния му самолет. Този лиърджет беше най-любимото му притежание. Саласар прекарваше много време в придвижване от едно място на друго, така че беше важно да пътува удобно.

— Обещах ти обяснение — каза той.

Касиопея се усмихна.

— Така е.

Двамата му помощници седяха в задната част на самолета, до кухненския бокс и тоалетната, заети със собствения си обяд. Саласар заговори по-тихо, макар че ревът на двигателите му помагаше да бъде дискретен.

— Не знам откъде да започна — каза той. — Най-добрият начин да се обобщи това, което правим, е създаването на Цион. Ние ще завършим това, което са започнали Джоузеф Смит и Бригъм Йънг.

— Църквата е жизнена организация — каза тя. — Която обхваща целия свят. Струва ми се, че тази мисия вече е завършена.

— Не и по начина, по който наистина са си го представяли. Ние винаги сме били принудени да правим компромиси — да бъдем като всички останали. Преселили сме се в долината на Голямото солено езеро, за да живеем според заветите на пророците и да следваме „Книгата на Мормон“, за да основем истинския Цион на земята. Но това така и не се е случило.

— За да се постигне това, би трябвало да имате своя собствена държава.

Саласар се усмихна.

— Точно това е, което възнамеряваме да създадем. Държавата Дезерет, със столица в Солт Лейк Сити, в границите на предишния американски щат Юта и с участието на всички други територии, които решат да се присъединят към нас.

Саласар видя, че Касиопея е заинтригувана. Спомняше си, когато самият той за пръв път беше чул плана на старейшина Роуан. Сърцето му се беше изпълнило с радост, примесена с объркване. Но всичките му съмнения бяха изчезнали, след като Роуан му беше обяснил как най-сетне ще се сбъдне Пророчеството за Белия кон.

— Нали си спомняш онова, което ти прочетох от дневника на Ръштън? — продължи той. — Пророчеството за Белия кон изрично твърди, че светиите държат ключа към американската Конституция. През хиляда осемстотин петдесет и четвърта година Бригъм Йънг изнесъл една реч в храма на Солт Лейк Сити. Той казал така: „Ще бъде ли унищожена Конституцията? Не. Тя ще бъде съхранена от този народ и по думите на Джоузеф Смит «ще дойде време, когато съдбата на нацията ще виси на косъм. И в този съдбовен миг, този народ ще се възвиси и ще я спаси от заплахата за пълно унищожение». Така и ще стане“. Пророк Бригъм е казал това четиринайсет години след разкриването на Пророчеството за Белия кон и седем години преди Гражданската война. Неговите думи се сбъднали по време на Гражданската война, когато светиите наистина спасили нацията от унищожение.

Касиопея го слушаше внимателно, докато й разказваше за споразумението, сключено между Бригъм Йънг и Ейбрахам Линкълн и гарантирано от страна на Линкълн с документа, подписан от отците основатели, според който отделните щати притежаваха правото да напуснат съюза.

— Пророк Бригъм така и не разкрил съществуването на този документ пред Юга — продължи Саласар. — Вместо това го скрил и така позволил на Съединените щати да оцелеят. Американската гражданска война е водена за правото на един щат да се отцепи. Какво щеше да се случи, ако бунтовните щати знаеха, че основателите на държавата са узаконили това право? Бих казал, че съдбата на Конституцията наистина е висяла на косъм. Но Църквата, точно като Белия кон от пророчеството, е позволила на Съединените щати да оцелеят.

— Невероятно — каза тя. — Като се има предвид начинът, по който федералното правителство се е отнасяло към светиите.

— Това само доказва нашата вярност към Конституцията.

— Но с нея вече е свършено?

— Напротив. Пророчеството за Белия кон ясно казва, че трябва да „защитаваме Конституцията на Съединените щати такава, каквато ни е дадена по Божие вдъхновение“. А това означава документа в неговата цялост, както е замислен от своите създатели. Светът се е променил, Касиопея. Американското правителство се е променило. От това, което виждам и чета, в Съединените щати има много хора, които биха се радвали да се освободят от своето федерално правителство. Ние сме само една група от тях, но моментът дойде Църквата да продължи по своя собствен път. Старейшина Роуан ще поведе отцепването на щата Юта. А другите щати, които видя на картата в моя кабинет? Те ще последват нашия пример.

Касиопея спря да се храни и се концентрира върху думите му.

— Какво ще правите, ако наистина успеете да се отделите от Съединените щати?

— Ще живеем така, както са възнамерявали пророците. Ние мъдро сме управлявали средствата си. Църквата притежава милиарди евро в различни имоти по целия свят, а няма почти никакъв дълг. Ние сме интелигентни, способни и самодостатъчни — в по-добро финансово състояние от всяко едно правителство на света. Освен това притежаваме голям опит. За нас никак няма да бъде трудно да поемем собственото си управление.

— И кой ще го оглави?

— Пророкът, разбира се. Който е и винаги ще бъде нашият водач на тази земя. И който скоро ще бъде старейшина Роуан.

Саласар се протегна за куфарчето си и извади един пакет документи.

— Всичко това е предсказано много отдавна. Още през хиляда осемстотин седемдесет и девета година от третия пророк, Джон Тейлър. Слушай какво е казал той.

— Аз не съм си го измислил — продължи Саласар. — Тейлър го е казал пред свидетели. И сега старейшина Роуан ще изпълни това пророчество.

Той замълча, преди да добави:

— Но не и без нашата помощ. В момента пътуваме към мястото, където трябва да открием и последното парче от мозайката, за да се случи всичко.

Саласар й разказа за часовника на Линкълн и онова, което може би се криеше в него.

— Рискован ход — отбеляза тя.

Саласар кимна.

— Да, но трябва да поемем този риск. Ако следата се окаже фалшива, ще опитаме с друга тактика.

— Аз мога да го взема — каза тя.

— Ти ли?

— Със сигурност не трябва да си ти. Какво ще каже старейшина Роуан, ако един уважаван член на Първия кворум бъде заловен, докато се опитва да открадне исторически артефакт? А аз не съм свързана нито с него, нито с Църквата. Мога да го направя. И то така, че да не ме заловят.

Саласар се възхищаваше на нейната увереност. Майка му беше тиха, мила, кротка жена, която се грижеше единствено за семейството си. Касиопея беше толкова различна. В нея имаше някаква неудържима енергия, на която не можеше да устои. Касиопея щеше да бъде подходяща основа за новото му процъфтяващо семейство. Предвид всички промени, които се задаваха, Саласар беше решил да практикува множествен брак, тъй като се съмняваше, че неговият ангел — самият Джоузеф Смит — ще очаква нещо по-малко от него. Но след повторното пробуждане на Касиопея вече щеше да разполага с надежден партньор, истински вярващ, така че да бъде сигурен, че цялото им разширено семейство завинаги ще бъде в рая.

— Представи си само — каза той. — Най-сетне ще имаме наша собствена земя. Държавата Дезерет, както е искал пророк Бригъм. Ще бъдем свободни да ковем собствените си закони и да живеем по нашия собствен начин. Това ще бъде добро, плодородно място и други хора ще се стичат при нас, за да живеем заедно.

Касиопея не можеше да повярва на ушите си, но патосът на Хосепе беше достатъчно доказателство, че всичко наистина се случваше. От друга страна, явно нито Хосепе, нито този сенатор Роуан бяха помислили за международните последствия от разпадането на Съединените щати. И как щеше да реагира Вашингтон на отцепването? Със заплахи? Естествено. Със сила? Това трябваше да се обмисли внимателно. Най-вероятно ответният удар щеше да бъде нанесен в съда.

— Нали си давате сметка, че федералното правителство ще се опита да спре Юта? — попита го тя.

— Разбира се. Но онова, което търсим, ще ни осигури победата в съдебната битка. И как иначе? Думите на самите основатели ще бъдат решаващи. Документ, подписан от всички тях, който обявява отцепването за законно. Той има също толкова голяма тежест, колкото и самата Конституция.

— С изключение на факта, че очевидно не е ратифициран от щатите.

— Но това е тяхното писмено намерение, което не може да бъде игнорирано. Разполагаме с екипи от юристи, които са проучили въпроса от всеки възможен ъгъл. Те са убедени, че ще успеем. Самият Върховен съд на САЩ много отдавна е отхвърлил законността на отделянето, но това решение се основава на грешната предпоставка, че в американското законодателство няма доказателство за противното. А всъщност се оказва, че има. Има доказателство в точно обратния смисъл. Американците вярват много на отците основатели. Конституционните им прецеденти се основават именно на техните намерения.

Думите на Саласар бяха верни. На латински този законодателен принцип гласеше „Stare decisis“. Трябваше да се уважава прецедентът.

— За съдилищата ще бъде невъзможно да отхвърлят действителността. И виж какво е направил президентът Ейбрахам Линкълн. Вместо да каже на нацията, че щатите имат избор дали да останат част от съюза, той е скрил доказателството за това и е водил война, за да докаже противното. Според теб как ще се възприеме подобно действие?

Нямаше да се възприеме добре.

— Наистина ли съществува този документ? — попита тя.

— Точно това ще разберем двамата с теб. Ние смятаме, че все още съществува.

Касиопея вече разбираше защо Стефани Нел беше толкова напрегната. В Съединените щати, разбира се, винаги беше имало политически брожения, както и във всяка друга държава на света. Призивите за радикална промяна не бяха нещо ново. Но беше съвсем различно някой да притежава законовите средства, с които да предизвика тази промяна.

Проблемът беше сериозен. Но това, че вече си даваше сметка за мащабите му, не променяше нищо. Касиопея все още възнамеряваше да се справи с него по своя си начин.

52

Малоун беше стегнат с колан на задната седалка на един изтребител „Еф-15Е Страйк Игъл“, който летеше над южния край на Гренландия. На пилотското място пред него беше пилот от базата в Германия. И самият Малоун беше управлявал самолета за малко. Бяха минали двайсет години, откакто не беше сядал на пилотското място, след като беше решил да смени работата си и се беше прехвърлил от флота в Министерството на правосъдието.

Стефани беше уредила хеликоптер, който да го отведе от Залцбург до военновъздушната база „Рамщайн“ в Германия. Изтребителят вече го чакаше там с работещи двигатели и беше излетял веднага. Разстоянието до Де Мойн беше 7400 километра, но при максимална скорост от 2500 километра в час, с времето за ускорение и забавяне, щяха да го изминат за по-малко от пет часа. Разбира се, това означаваше презареждане по време на полета и в момента пред тях се носеше един авиотанкер „КС-10 Екстендър“, свързан с резервоарите на изтребителя.

— Благодаря за транспорта — каза Малоун в микрофона си.

От другата страна на линията беше Стефани.

— Знаех си, че ще ти хареса.

Той изслуша разказа й за това, което бяха открили в Монпелие. Радиоканалът, който използваха, беше кодиран и обезопасен — най-добрият, по който можеха да разговарят. За момента слушалките на пилота бяха изключени.

— Роуан смята да предизвика разпадането на Съединените щати — каза му тя. — И нищо чудно да успее.

Тя му обясни какво търсеха Роуан и Саласар. Документ, подписан от отците основатели.

— Пророчеството за Белия кон — каза той. — Провери ли за какво става въпрос?

— Проверих и не се съмнявам, че ти също си го направил.

— Мормонската църква смята цялата тази история за някаква глупост. Пророчеството е официално опровергано още през хиляда деветстотин и осемнайсета година. Днешната Църква дори не го споменава. Това е просто някаква приказка, нищо повече.

— Но Роуан вярва, че е истина, както и онова, което издирва. За съжаление, Мормонската църква знае за него повече от нас.

Малоун беше съгласен, че това е проблем.

— Направихме някои проучвания от наша страна — продължи тя. — Смятаме, че Саласар може би иска нещо от пътуващата изложба за Линкълн, която в момента се намира в Де Мойн.

— Да бе, проучвания — каза Малоун. — Просто сте подслушали телефона на някого.

Стефани се засмя.

— Естествено. Преди няколко часа Роуан говори със Саласар за тази изложба. Двамата смятат, че ключът е в някакъв часовник, който е бил собственост на Линкълн.

Малоун се замисли.

— Цитатът от Римляни 13:11 определено е свързан с времето. Освен това специално си спомням как преди няколко години прочетох нещо за часовника на Линкълн в музея „Смитсониън“. Имало нещо гравирано отвътре.

— Тази твоя памет понякога е доста полезна. Часовникът в Де Мойн е вторият, който имат в музея „Смитсониън“. Никога не е отварян. И до утре ще бъде изложен в някакво място, което се казва Сейлсбъри Хаус.

Малоун погледна собствения си часовник.

— Като се сметне часовата разлика, ние ще бъдем там около един следобед. Лиърджетът на Саласар няма да пристигне поне до пет, местно време. Ще можем да проучим ситуацията.

— Люк вече е там. Ще му кажа да те посрещне.

— Ще кацнем на север от Де Мойн, на някакво регионално летище „Анкени“. Пистата е дълга само хиляда и шестстотин метра. На този изтребител му трябват хиляда и осемстотин, но ще се справим. Ще ни трябва разрешение, за да кацнем там.

— Аз ще се оправя. Няма да имаме проблеми с тях. Люк ще те чака на летището — увери го Стефани и продължи: — Проучихме снимките, които Люк е направил на дневника на Ръштън. От изследователския отдел ми казаха, че вероятно е писан след хиляда осемстотин и деветдесета. Петдесет години след като Смит за пръв път е произнесъл Пророчеството за Белия кон. Така че си прав. Самото споменаване на Конституцията е съмнително. Най-вероятно е написано много след като се е случило всичко в действителност.

— Когато четеш пророчеството, всичко е някак прекалено. Подробностите са твърде точни. Например на онова място, където специално се казва: Ще отидете в Скалистите планини и ще бъдете превелик народ там, който ще нарека Белия кон на мира и благоденствието. Защо се казва „Скалистите планини“? Защо не просто „на запад“? Предполага се, че Джоузеф Смит е казал това години преди някой от тях да си е помислил за преселението. Нито един ясновидец не може да е толкова добър.

— И все пак намирането на дневника е важно, защото досега Мормонската църква е разполагала единствено с други свидетелства, които разказват за съдържанието на пророчеството. А сега собствените думи на Ръштън му придават допълнителна достоверност. Не можем повече да си затваряме очите.

Имаше и още нещо.

— Съдбата на Конституцията наистина виси на косъм и Мормонската църква държи ключа.

— Тази сутрин проследихме Роуан до една среща с конгресмените от Юта и ги подслушахме. Вече са готови да започнат битката за отцепването на щата. Разполагат както с гласовете на представителите, така и с политическа подкрепа. Самите граждани може би също ще подкрепят това действие на референдум. Трябва им само онзи документ, подписан във Филаделфия.

За Малоун това не беше единственото, което висеше на косъм.

— Има ли новини от Касиопея? — попита той.

— Не, нищо. Ще трябва да я привлечеш на наша страна. Може да обърка всичките ни планове.

— Тя е професионалист, Стефани. Независимо от всичко, ако разбере за евентуалните последствия, ще се справи.

— Точно там е проблемът, Котън. Нямаме никаква представа какво й е казал Саласар. Може би не е достатъчно, за да може тя да разбере какво е заложено на карта. Налага се да я извадим от играта.

Малоун знаеше какво означава това.

— Аз ще се заема. Няма нужда да се замесват и други агенти. Остави ме да се справя с нея.

— Ще можеш ли?

— Какво ви става и на двамата с колежанчето? Сякаш ме смятате за някакво влюбено кутре. Естествено, че мога да се справя с Касиопея.

— Добре. Първият опит е твой. Но ако тя не се откаже, ще я поема аз.

Люк кръстосваше улиците на Де Мойн с колата, която беше взел под наем. Небето беше облачно, а температурата някъде между петнайсет и двайсет градуса. Люк беше спал по време на почти целия полет от военновъздушната база „Андрюс“ до летището на Националната гвардия, недалече от града. Тялото му беше подложено на сериозен натиск от часовата разлика, но той беше свикнал с това усещане.

Стефани вече го беше информирала, че предполагаемата цел на Саласар е Сейлсбъри Хаус, и Люк беше решил да отиде с колата, за да разгледа набързо мястото. Освен това му беше казала, че Малоун също пътува насам, но все още не беше уточнила кога и къде трябва да посрещне старото куче.

Следвайки приложението за навигация на телефона си, Люк навлезе в един тих квартал на запад от центъра на града. Сейлсбъри Хаус беше на малък хълм сред дъбова гора. Сградата приличаше на английско провинциално имение — построена от камък и тухли, с надвесени стрехи и плочи на покрива. На информационната табела отпред беше написано, че преди е била частен дом, построен от заможна фамилия в Де Мойн. Сега беше собственост на някаква фондация.

Наоколо не се виждаше никой. Все пак едва минаваше десет сутринта. Люк вече знаеше, че изложбата за Линкълн ще бъде отворена едва в шест вечерта. Беше последният й ден в този град, преди да продължи нататък.

Той обиколи сградата с колата. Беше гладен и реши, че малко палачинки и наденички ще му дойдат добре. Но първо трябваше да се обади по телефона. Той отби колата на затревения банкет, където дърветата хвърляха дебела сянка. Намери телефона си и набра номера на майка си. Когато тя вдигна, Люк каза:

— Искам да знам нещо. Бяха ли се сдобрили татко и Дани, когато татко почина?

— Вече се чудех кога ще проведем този разговор — отговори тя.

— Сякаш всички знаят за това освен мен и братята ми.

Люк й разказа за плика.

— Аз направих така, че баща ти и брат му да се сдобрят.

— Защо?

— Защото не исках да си отиде, без да са разрешили този проблем. Както и той впрочем. Беше щастлив, че успяха да го направят.

— Защо не ни е казал сам?

— Защото имаше толкова много други неща. Господи, Люк, той почина така бързо. Решихме да го оставим за после.

— Оттогава минаха тринайсет години.

— Чичо ти трябваше да реши кога да ви каже.

— Защо татко и Дани не бяха близки? — попита Люк.

Наистина искаше да научи отговора на този въпрос.

— Още от деца не бяха като братя. Просто не бяха близки. Не ги разделяше само едно нещо. С времето дистанцията между тях се увеличаваше и двамата свикнаха с положението. А после загина Мери. И баща ти, и леля ти обвиняваха Дани.

— Но не и ти.

— Нямаше да е честно към него. Дани обожаваше Мери. Тя беше всичко за него. Той не я е убил. Беше ужасно, но беше нещастен случай. И Дани се справяше с болката, като не й обръщаше внимание. Което не е правилно, но Дани си е такъв. Само аз знам колко страдаше той.

Люк си спомни какво му беше казал чичо му.

— Дани ми каза, че си го зарязала.

Майка му се разсмя.

— Така беше. Двамата излизахме няколко пъти. След като се запознах с баща ти, никога повече не съм мислила за друг мъж. Но винаги съм разбирала Дани. Може би съм една от малкото, които го разбират наистина. Смъртта на братовчедка ти го лиши от цялата му жизненост. А и трябваше да гледа как брат му отглежда четири силни момчета в едно здраво семейство. Със сигурност му е било трудно. Не е в стила на Дани да изпитва ревност, но всеки път когато ни е поглеждал, няма как да не си е помислял какъв е можел да бъде животът му — само ако беше останал да пуши навън.

Люк единствено можеше да си представя такова чувство за вина.

— Дани реши да се справи със загубата си, като й обърне гръб. Точно затова никога не ходеше на гроба. Просто не беше в състояние да го направи. Баща ти в крайна сметка го разбра. Мир на душата му. Беше толкова добър човек. Аз бях там, когато написа писмото до вас. След това двамата с Дани се сбогуваха. Случи се точно преди да ви кажем, че баща ви умира.

Контактите на Люк с чичо му бяха минимални. Разговорът им преди няколко часа беше първият от много години насам.

— Люк, Дани не е лош човек. Той се грижеше за нас и правеше така, че всеки да получава каквото иска.

— Какво искаш да кажеш?

— Помагал ни е за братята ти, когато е имало нужда, макар че те дори не са го разбирали. Ти искаше да работиш в разузнаването. И се постара да стигнеш дотам. Двамата с него говорихме. Той ми каза, че Министерството на правосъдието е най-доброто място за теб и обеща да се погрижи да те назначат.

— Дяволите да го вземат — прошепна Люк.

За пръв път чуваше за това.

— Не го разбирай погрешно. Той не е заповядвал на никого да те назначи. Ти сам си спечели това място. И двамата с него се съгласихме, че ако не ставаш, ще бъдеш уволнен. Без връзки. Без специални привилегии. Без нищо. Да, той ти отвори вратата, но ти сам успя да се задържиш там.

— В такъв случай на кого от двамата съм длъжник? На него или на теб?

— Дължиш всичко само на себе си, Люк. Върши си работата както трябва. Накарай ни да се гордеем с теб.

Майка му винаги беше знаела какво да му каже.

— Радвам се, че се обади — каза му тя.

— Аз също — отговори той.

53

Де Мойн, щата Айова

18:40 ч.

Касиопея се настани на шофьорското място, а Хосепе седна до нея. Двамата му помощници се качиха отзад. Хосепе се беше обадил да ги чака кола под наем. Преди да кацнат на частния терминал, Касиопея се беше преоблякла в костюм с панталон и удобни обувки, за да бъде готова за всичко. Новият лиърджет беше оборудван с модерни комуникационни уреди, така че тя успя да научи всичко необходимо за Сейлсбъри Хаус, преди да пристигнат.

Къщата била построена от Карл и Едит Уикс в началото на XX в. След презокеанското си пътешествие те решили да пресъздадат едно английско имение. Купили четиринайсет акра гора и построили сграда с обща площ от 2600 квадратни метра, с общо 42 стаи, в която да живеят те двамата и четирите им момчета. Къщата беше дом на 10 000 творби на изкуството, скулптури, гоблени, реликви и редки книги, събирани по време на многобройните им пътешествия. Вътре имаше камини в стил „Тюдор“, дъбова ламперия от XV в. и греди на тавана, демонтирани от една английска странноприемница. Семейство Уикс изгубили собствеността върху къщата по време на Голямата депресия. Изредили се множество различни собственици, преди една фондация да поеме контрол върху нея. Сега сградата се използваше за културен център и музей и се даваше под наем за различни събития — беше местна забележителност, а в момента в нея бе разположена пътуващата изложба за Ейбрахам Линкълн, организирана от музея „Смитсониън“.

Касиопея успя да свали от интернет плана на къщата в PDF формат, включително карта на двата етажа, които бяха отворени за посетители. Изложбата заемаше голямата зала и салона, които се намираха на приземния етаж. Касиопея беше резервирала онлайн билет за изложбата, а след това беше проучила картата в Гугъл, за да се ориентира в местната география. Сейлсбъри Хаус се намираше в тих квартал. От всички страни я заобикаляха дървета и градини. Планът й беше да остави Хосепе и хората му в някой хотел, а след това да отиде до изложбата. Смяташе да пристигне след залез-слънце, за да има възможност да разузнае мястото и да вземе решение как най-добре да изпълни мисията си.

— Не си представям да има сериозни мерки за сигурност — каза тя на Хосепе. — От това, което прочетох, нито един предмет не представлява особена ценност. Просто исторически артефакти. Предполагам, че ще има охрана от частна компания — може би полицаи, които заработват допълнително, докато не са на смяна — но това ще е всичко.

— Говориш така, сякаш не ти е за пръв път да правиш подобно нещо.

— Казах ти, че имам някои специални умения.

— Защо ли си ги развила?

Касиопея не можеше да му каже истината, затова отговори:

— Най-вече за да защитавам собствените си бизнес интереси. А след това, за да организирам охраната на моя исторически проект. Имахме кражби и вандализъм на строителната площадка. Открих, че е най-добре сама да се справям с всичко.

Касиопея се мразеше, че продължава да лъже. Кога щеше да спре? Беше невъзможно да отговори на този въпрос. Особено предвид следващата крачка, която се канеше да направи.

Те откриха хотела, в който Хосепе беше запазил три стаи, и се сбогуваха.

— Бъди внимателна — каза й той.

— Винаги съм внимателна — отговори тя.

Люк седеше в колата и гледаше право пред себе си. Беше прекарал последните четири часа с Котън Малоун и се беше убедил, че настроението на бившия агент изобщо не се е променило от срещата им в Дания.

Изчака го на регионалното летище на север от Де Мойн и проследи с поглед изтребителя, който се спусна рязко и спря на късата писта. Люк никога не се беше качвал в изтребител и завиждаше на хората, които се радваха на тази привилегия. Знаеше от Стефани, че Малоун е обучен пилот, който се беше отказал от тази кариера, за да стане юрист. Стефани не му беше казала защо е направил този преход, но Люк предполагаше, че е имало сериозна причина — съмняваше се, че Малоун прави нещо против волята си. Двамата обядваха, а след това отидоха на разузнаване до Сейлсбъри Хаус.

— Тя излиза — обади се Люк.

Касиопея Вит излезе от хотела с колата под наем и се включи обратно в движението, този път без Хосепе Саласар и другите двама.

Люк и Малоун ги бяха изчакали на летището в Де Мойн, недалече от терминала, който приемаше частните самолети.

— Потегли в правилната посока — съобщи той на Малоун.

— Не й позволявай да те забележи. Много е наблюдателна.

При други обстоятелства Люк щеше да разполага с някакъв хаплив отговор, но сега реши да не дразни стария агент. Вместо това попита:

— Какво ще правим, ако тя наистина отива там, където си мислим?

— Ти ще се справиш с нея. Тя не те е виждала. Така че ще можеш да се слееш с обстановката.

— А ти?

— Аз ще ти пазя гърба и ще се опитам да предвидя какъв ще бъде следващият й ход. Имам известен опит с нейния начин на мислене.

— Стефани ми каза, че трябва да вземем този часовник, независимо какво ще се наложи да направим.

— Знам. И на мен ми каза същото.

Люк обичаше неизвестността, свързана с импровизирането в движение. В това имаше известна тръпка, особено ако нещата се получаваха както трябва. Както беше станало в Монпелие. Кейти Бишъп беше останала в Белия дом, а чичо Дани й беше казал, че няма да се прибира във Вирджиния. На нейния работодател щеше да бъде съобщено, че във Вашингтон се нуждаят от нея за няколко дни, така че работното й място да не бъде застрашено. Кейти изглеждаше развълнувана от тази възможност и Стефани я беше помолила да проучи внимателно дневника на Мадисън.

Люк беше на четиристотин метра зад колата на Касиопея. Стараеше се между тях винаги да има много други превозни средства. На запад от центъра на града се излизаше по един натоварен булевард — нямаше начин някой да забележи, че го следят.

Тя продължаваше да се движи в посоката, която очакваха.

— Когато влезем в квартала на Сейлсбъри Хаус, ще стане по-трудно — отбеляза Люк.

Двамата вече бяха изминали този маршрут, преди Саласар да кацне на летището. Нямаше опасност да го изпуснат, защото военното разузнаване на САЩ непрекъснато следеше полета на лиърджета. Стефани им се беше обадила, защото мисията беше с най-високия възможен приоритет.

Люк забеляза, че Касиопея направи ляв завой пред него — точно там, където трябваше.

— Не я притискай — обади се Малоун с безизразен глас.

Самият той вече беше решил да действа точно по този начин с нея.

Саласар влезе в стаята и затвори вратата. Падна на колене и се помоли ангелът да му се яви. За негово огромно облекчение привидението изплува над леглото и го погледна с познатата си усмивка.

— Всичко е така, както ми нареди. Аз й се доверих.

„Тя няма да те разочарова.“

— Помогни й да успее. Не искам тя да пострада.

„Тя ще бъде от твоето тяло. Ще стане твоя жена. Заедно ще поставите началото на семейство, което ще се разрасне и ще се изпълни в рая. Не се съмнявай.“

Саласар беше благодарен за откровението на ангела. Така беше по-спокоен. Искаше да отиде с Касиопея, но си даваше сметка, че нейната предпазливост беше уместна. Не биваше да рискува да го разкрият. Поне засега уменията и независимостта на Касиопея представляваха преимущество. Но след преминаването на тази заплаха и изпълнението на обещанието за Цион нещата щяха да се променят. Управлението и издръжката на едно семейство бяха задължение на бащата. Майките отглеждаха децата. Така беше в семейството на родителите му и така щеше да бъде и в неговото. За децата не беше добре и двамата родители да са посветени на нещо извън дома, а той искаше добри деца. Поне едно от Касиопея и още от други съпруги. Възрастта — и неговата, и тази на Касиопея — трябваше да бъде взета под внимание, така че следващите му бракове трябваше да бъдат с по-млади жени. Той твърдо вярваше, че присъствието на майката у дома повишава оценките на децата, подобрява отношението им към живота, насърчава по-здравословно отношение към работата на по-късен етап и гради по-силни морални устои. Децата му трябваше да получат всичко това.

Беше търпелив в търсенето на нова съпруга. И възнамеряваше да постъпи както трябва.

„Небесният отец и Небесната майка са сключили брак. Като родители, те са донесли деца на Духа, а това означава, че всички хора, живели някога, са буквално деца на Бога — братя и сестри помежду си. Скоро и ти ще умножиш техния брой.“

Беше му приятно да го чуе. Той сведе глава и се помоли Касиопея да успее.

54

Люк влезе в Сейлсбъри Хаус през северния вход с група развълнувани посетители. Малоун го беше оставил в началото на алеята и Люк беше продължил пеша. Не биваше да оставят колата си на някой охраняем паркинг под надзора на пазач. Вместо това Малоун я паркира на няколко пресечки разстояние от там, от другата страна на градината зад къщата, така че да могат да стигнат до нея направо между дърветата. По-рано бяха избрали подходящо място.

Той погледна часовника си: 19:25.

Беше се стъмнило и на приземния етаж и осветената тераса зад къщата се беше събрала група от около сто души. Входните врати на къщата се отваряха към голяма зала с висок таван, подпиран от дебели греди, а в центъра на отсрещната стена имаше огромна камина в средновековен стил. Над него се виждаше отвореният балкон на втория етаж. Зад перилата му се тълпяха още посетители.

Малоун му беше описал Касиопея Вит, а Стефани му беше изпратила нейна снимка по електронната поща. Люк не видя нито една жена, която да отговаря на описанието, покрай стъклените витрини в голямата зала. Единствената охрана се осигуряваше от униформен невъоръжен полицай, който стоеше до камината и без съмнение се канеше да изкара малко лесни пари извън работно време.

„Съжалявам, че ще ти объркам плановете за вечерта“, помисли си Люк.

Люк продължи по коридора, спусна се по няколко стъпала и влезе в нещо, което беше обозначено като „Салон“. Вътре имаше още експонати, осветени с халогени, и още хора.

Една от посетителките привлече вниманието му. Имаше дълга тъмна, леко чуплива коса. Страхотно тяло. Прекрасно лице. Приличаше на модел, но Люк веднага забеляза, че е в по-добра форма. Беше облечена в тесен копринен костюм с панталон, който подчертаваше всички извивки на тялото й.

Нищо чудно, че Малоун беше откачил. Касиопея Вит беше страхотна мацка.

Касиопея се любуваше на великолепния роял „Стейнуей“. Вече беше забелязала един портрет на Ван Дайк, датиран от 1624 г., и богато украсения герб на козметичната компания „Арманд“, основана в началото на XX в. от първия собственик на къщата. В центъра на залата имаше дълга редица от стъклени витрини, всяка от които показваше някой артефакт, свързан с Линкълн. Имаше железен клин, използван за цепене на дърва, различни дрехи, книги и ръкописи, дори цилиндърът, който беше носил в нощта на покушението срещу него. Идеята сякаш беше да се покаже по-личен портрет на Линкълн, да се представят неговият живот и неговото наследство. Витрината, която привлече вниманието й, беше третата от края. Вътре имаше сребърен джобен часовник. Информационната табелка потвърждаваше, че това наистина беше нейната цел.

Касиопея вече беше огледала залите на приземния етаж.

Помещенията нарочно бяха оставени в полумрак, така че да изпъкват ярко осветените витрини с експонатите. Това щеше да й бъде от полза. Беше видяла само двама пазачи, и двамата с униформите на местната полиция. Нито един от двамата не изглеждаше особено мотивиран, нито пък приличаше на евентуална заплаха. Посетителите бяха около сто души, пръснати навсякъде наоколо, и предлагаха множество възможности за отвличане на вниманието.

Без да бърза, тя се върна обратно в голямата зала, за да разгледа комплект рицарски брони в три четвърти от реалния размер, който стоеше на пост до стълбището към балкона. Щеше да й трябва само минута, за да вземе часовника. Стъклото на витрината не беше дебело. Нямаше да е трудно да го счупи, без да повреди ценната вещ. Освен това според Хосепе им трябваше не самият часовник, а онова, което беше скрито вътре в него.

Касиопея одобрително огледа интериора на къщата. Опитният й поглед различи мебели от английски дъб, шкафове от елизабетинската епоха, китайски вази и стари, уникални картини. Усети и нещо друго: това беше нечий дом. Тук бяха живели хора. По някакъв начин това място й напомняше собствения й дом, макар че там вместо експонати от времето на Тюдорите имаше испански и арабски мебели. Родителите й го бяха обзавели с неща, които имаха значение за тях. Такъв си оставаше и до днес — подобно на Хосепе и салона на майка му, тя също не беше променила много.

Касиопея излезе на терасата. Зад къщата имаше красива градина, която се простираше на около четирийсет метра, до една редица от дървета. Очите й се плъзнаха към покривите и тя забеляза къде в основната сграда влизаха електрическите кабели. После ги проследи с поглед до една пристройка сред дърветата. Беше очаквала това. След няколко десетилетия модификации и модернизации в крайна сметка всичко се централизираше. Същото се беше случило с нейното шато във Франция, както и с къщата на родителите й. Съответната постройка тук беше с островръх покрив, застлан с плочи. Оставаше й единствено да се промъкне в нея. Без никой да я забележи.

Люк се държеше на разстояние и дори се заговори с някои от посетителите. Но не откъсваше поглед от Касиопея Вит, която очевидно проучваше мястото. Той остана вътре, докато тя излезе на терасата, а после се измъкна навън в градината. Явно беше забелязала нещо.

Люк влезе обратно в къщата и включи радиостанцията в джоба си. Беше си донесъл от Вашингтон комуникационно оборудване, включително скрит микрофон на ревера и миниатюрна слушалка. Малоун беше екипиран от другата страна.

— Там ли си? — прошепна той.

— Не, тръгнах си — отговори Малоун в ухото му.

— Тя провежда разузнаване.

— Чакай да позная. Излязла е навън и оглежда покрива.

— Наистина си познаваш момичето.

— Приготви се. Всеки момент ще стане тъмно.

— Как така?

— Ще видиш.

Малоун стоеше в сенките на дърветата зад Сейлсбъри Хаус. Беше оставил колата им на стотина метра от там в една пресечка. Нямаше ограда, така че не му беше трудно да се върне обратно до тази позиция, от която можеше да наблюдава осветената тераса и хората, които се разхождаха по нея и се наслаждаваха на хладната вечер. Зад прозорците на приземния етаж меко грееха светлини. Малоун беше забелязал Касиопея да излиза от къщата и да върви небрежно през градината. Щеше да й се наложи да импровизира, а най-добрият начин да се сдобие с преимущество пред останалите беше да им отнеме възможността да виждат. Само за няколко минути. Нямаше да й трябват повече.

Малоун също беше забелязал електрическите кабели на покрива, които водеха към една пристройка. Ако беше прав, тя щеше да се отправи точно натам. Номерът беше да определи докъде да я остави да стигне. Малоун искаше тя да открадне часовника, но не биваше да й позволи да избяга с него. Той не откъсваше поглед от жената, която обичаше. Касиопея изглеждаше страхотно както обикновено. Двамата взаимно си бяха спасявали живота повече пъти, отколкото можеше да преброи. Малоун й вярваше. Разчиташе на нея. И досега беше смятал, че тя изпитва същото към него.

Вече не беше толкова сигурен. Интересно как животът му се беше обърнал на 180 градуса само за два дни. За какво? И защо?

Нямаше да получи отговор на тези въпроси, преди двамата с Касиопея да седнат и да поговорят сериозно. Но това, което щеше да се случи всеки момент, със сигурност щеше да попречи на бъдещия им разговор.

Не, тя нямаше да се зарадва, когато го види.

Е, щеше да го види — и още как.

55

Вашингтон, окръг Колумбия

20:50 ч.

Роуан пристигна в Блеър Хаус. Имението беше собственост на правителството на Съединените щати още от времето на Франклин Рузвелт и се използваше само от гостите на президента. Сега правителството притежаваше и съседните три къщи, общо 6500 квадратни метра лукс, в които бяха отсядали множество чуждестранни държавници. Президентът Труман също беше живял тук по време на големия ремонт в Белия дом, така че всеки ден беше отивал пеша на работното си място от другата страна на улицата. Точно тук, пред входната врата, на 1 ноември 1950 г. беше имало опит за покушение срещу Труман, осуетен от един агент на тайните служби, който беше загубил живота си. В чест на този агент на желязната ограда имаше бронзова табелка и Роуан спря за момент пред нея, за да изрази почитта си.

Два часа по-рано го бяха потърсили по телефона в неговия кабинет в сградата на Сената. Президентът на Съединените щати искал да го види. Колко бързо можел да дойде? Един от асистентите на Роуан веднага го беше открил, за да му предаде съобщението. Роуан си даде сметка, че няма как да откаже на такава покана, затова се съгласи да бъде там в осем вечерта.

Мястото на срещата беше твърде интересно. Не в Белия дом, а в къщата за гости. Неофициално. Все едно Даниълс искаше да му каже, че не е добре дошъл. Е, може би Роуан анализираше твърде много. Дани Даниълс не беше смятан за велик мислител. Някои се бояха от него, други му се подиграваха, а повечето се опитваха да не му обръщат внимание. Но наистина беше популярен сред хората. Рейтингът му си оставаше изненадващо висок за човек в залеза на политическата си кариера. Даниълс беше спечелил и двата си президентски мандата със солидно мнозинство. В интерес на истината, опозицията го изпращаше с въздишка на облекчение, доволна да го остави да потъне в дебрите на историята. За съжаление, Роуан не разполагаше с тази възможност. Президентът го беше извикал лично.

Въведоха го в къщата и го преведоха през лабиринт от стаи до едно помещение със стени в жълто и бяло. Портрет на Ейбрахам Линкълн висеше над камината. На полицата имаше червени лампи от бохемски кристал. Роуан познаваше тази стая. Тук въвеждаха официалните лица, преди да се срещнат с някой от чуждестранните лидери, отседнал в Блеър Хаус. Преди няколко години Роуан беше чакал тук, преди да се представи на английската кралица.

Оставиха го сам.

Президентът очевидно искаше да му демонстрира кой заповядва тук. Роуан нямаше нищо против. Беше съгласен да преглътне това дребно унижение, поне още известно време. След създаването на държавата Дезерет, начело на която щеше да застане той, президентите щяха да чакат него. Светиите вече нямаше да бъдат игнорирани, отхвърляни или подигравани. Новата му държава щеше да бъде блестящ пример пред целия свят за това, че религията, политиката и солидното държавно управление могат да бъдат слети в едно.

Вратата се отвори и Дани Даниълс го изгледа сурово.

— Време е двамата с теб да си поговорим — каза президентът, без да повишава тон.

Не беше предложено ръкостискане. Нито покана за сядане. Двамата останаха прави — Даниълс, с цяла глава по-висок от Роуан, беше облечен с разкопчана на врата риза с дълги ръкави и панталон без сако. Роуан носеше обичайния си костюм.

Даниълс затвори вратата и се обърна към него.

— Ти си предател.

Роуан беше готов с отговора си.

— Напротив. Аз съм патриот. Но вие, сър, заедно с всички предишни президенти, чак до този човек…

Той посочи портрета на Линкълн.

— … вие сте предателите.

— Откъде знаеш?

Часът на истината беше ударил.

— В Църквата отдавна знаем, че в Конституцията на Съединените щати има повече, отколкото ни е разкрил Линкълн.

— Линкълн е вярвал на мормоните, точно както и Бригъм Йънг е вярвал на Линкълн.

Роуан кимна.

— И докъде ни е докарало това? Когато войната свършила и заплахата преминала, Конгресът приел закона „Едмъндс-Тъкър“ който обявил полигамията за престъпление, и американското правителство осъдило стотици членове на Църквата. Какво е станало с онова доверие?

— Полигамията противоречи на устоите на нашето общество — каза президентът. — Дори вашите собствени водачи в крайна сметка са го осъзнали.

— Не, ние сме били принудени да го осъзнаем — това е била цената да получим собствен щат. Тогава всички са вярвали, че статутът на щат ще ни осигури сигурност и просперитет. Но вече не е така.

Роуан изпитваше отвращение, когато мислеше за онези отдавнашни събития. Законът „Едмъндс-Тъкър“ от 1887 г. буквално беше предизвикал разпадането на Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни. Никога преди или след този момент Конгресът не беше насочвал такава ярост срещу една определена религиозна организация. По силата на закона това трябвало да предизвика не само края й, но и конфискация на цялото й имущество. И обладаният от дявола Върховен съд на Съединените щати потвърдил валидността на закона, като го обявил за конституционен през 1890 г.

— Какво искаш? — попита го Даниълс.

— Единствено онова, което е най-добро за народа на Юта. Съдбата на федералното правителство изобщо не ме интересува. Според мен то е надживяло своята полезност.

— Ще ви го припомня, когато някой атакува границите ви.

Роуан се засмя.

— Съмнявам се, че някой друг освен вас ще реши да нахлуе в Дезерет.

— Това име ли си избрахте?

— За нас то означава нещо. Така трябвало да се нарича тази страна поначало. Но американското правителство настояло на Юта.

Това също беше част от отблъскващите компромиси, за които беше настоявало и които беше получило правителството на Съединените щати. Този ден от историята продължаваше да го отвращава. Денят, в който тогавашният пророк обявил декларация, с която приел всички федерални закони и обявил края на полигамния брак. Шест години по-късно Юта бил обявен за щат. Имотите на Църквата постепенно били възстановени — включително и храмът в Солт Лейк Сити. Но Църквата понесла тежък удар. Затънала в дългове и конфликти както по отношение на вярата, така и на финансите. Трябвали й десетилетия, за да се възстанови.

Все пак се беше възстановила. И сега струваше милиарди долари. Никой освен няколко апостоли и администратори на особено високо равнище не знаеше точната стойност на всички църковни имоти. И Роуан не възнамеряваше да променя това.

— Ние ще бъдем в състояние да купим и да продадем всеки останал щат от вашите Съединени щати — каза той. — Както и много от държавите по света.

— Все още не сте се отделили.

— Всичко е въпрос на време. Очевидно знаеш какво са ни оставили отците основатели и какво са подписали през хиляда седемстотин осемдесет и седма година.

— Да, знам. Но освен това знам и неща, за които не подозираш.

Роуан не можеше да определи дали Даниълс говори сериозно, или просто си придава важност. Знаеше се, че президентът е отличен играч на покер, но нещо му подсказваше, че това не е просто блъф — не, точно това беше причината президентът да го повика.

— На вашата Църква — започна Даниълс — е било поверено нещо, което по онова време е било в състояние да унищожи тази държава. Вместо това Съединените щати са оцелели — отчасти и благодарение на Бригъм Йънг, който не се е възползвал от онова, с което е разполагал. За щастие, след като Линкълн бил убит и никой не се обърнал към него за документа, Йънг не предприел нищо с него.

— Той наивно е вярвал, че федералното правителство ще ни остави на мира. Но не е станало така. Двайсет години по-късно вие едва не сте ни унищожили.

— И въпреки това никой от Църквата не е извадил този документ. Никой никога не се е възползвал от него, за да си осигури позиция за преговори.

— Никой не е знаел за него. Йънг вече не е бил сред живите и е отнесъл тайната в гроба си.

— Това не е вярно. Хората знаели.

— Вие откъде знаете?

Даниълс направи крачка назад и отвори вратата.

Там стоеше Чарлс Р. Сноу, гордо изправен на собствените си немощни крака, с костюм и вратовръзка. Водачът на Цион. Пророкът влезе в стаята с малки, но твърди крачки.

Роуан остана поразен. Не знаеше какво да каже или да направи.

— Тадеъс — каза Сноу. — Не мога да изразя с думи колко съм разочарован от теб.

— Но… ти ми каза да търся!

— Така е. Разочарованието ми е от мотивите и преценката ти.

Роуан не беше в настроение да понесе критика от този имбецил.

— Толкова си слаб! — каза той. — Не можем да си позволим още някой като теб.

Сноу стигна до един бледозелен диван и се отпусна на него.

— Това, което се каниш да направиш, Тадеъс, ще унищожи сто години сериозна работа.

56

Де Мойн, щата Айова

Касиопея огледа пристройката. Сякаш беше пренесена тук направо от английската провинция. Всичко в Сейлсбъри Хаус имаше подобно излъчване. Никой не й беше обърнал внимание, докато прекосяваше градината по покритата с чакъл алея, която се виеше между есенната трева и цветните лехи. Няколко пъти беше спирала, за да им се порадва и да провери дали не я следят. Пристройката беше на около трийсет метра от основната сграда, а електрическите кабели влизаха в нея през един отвор под стрехите. За щастие, входът беше от противоположната страна на терасата и градината, където мракът беше почти абсолютен.

Дървената врата беше заключена с обикновена ключалка, монтирана над бравата, очевидно добавена допълнително. За щастие, Касиопея беше подготвена — винаги носеше шперц в несесера си с гримове. Котън смяташе, че е забавно да пътува с инструменти за взлом в дамската си чанта, но и той беше същият. Винаги имаше един малък шперц в портфейла си. Тя го харесваше заради това. Винаги беше подготвен за всичко.

Касиопея откри шперца в дамската си чанта и внимателно го вкара в ключалката. Нямаше нужда да вижда, а по-скоро да усети. Трябваше да почувства ключалката и с двете си ръце, за да потърси откъде да я натисне, за да се отвори.

Две изщраквания й показаха, че е успяла. Касиопея влезе в пристройката, затвори и заключи вратата след себе си. Както и очакваше, на едната стена имаше няколко електрически табла. Около една трета от помещението беше запълнена с уреди за поддръжка на моравата и градината. Имаше четири прозореца, през които се процеждаше светлина. Зениците й бяха разширени в тъмното. Тя намери главния прекъсвач от външната страна на едно от електрическите табла. След като го натисне, щеше да разполага с около пет минути, преди някой да провери таблата — особено след като видят между дърветата, че другите къщи в далечината са си останали осветени. Нямаше да има нужда от повече време.

Тя намери един парцал до някаква косачка и го използва, за да избърше отпечатъците си от ключалката. После натисна прекъсвача.

Малоун се усмихна, когато в Сейлсбъри Хаус се възцари пълен мрак.

— Ей, старче — каза Люк в ухото му. — Какво става, по дяволите?

— Това е тя. Ти си наред, колежанче.

— Няма проблеми. Аз съм готов за нея.

Да бе, да.

Люк стоеше в голямата зала, когато светлините в къщата угаснаха. Отначало чу само тихо мърморене около себе си. После, когато видяха, че токът не идва, гласовете се усилиха. Люк се обърна и тръгна обратно към салона, където беше джобният часовник. Вътре беше съвсем тъмно и той се придвижваше бавно, защото трябваше да внимава за останалите хора. Налагаше се непрекъснато да се извинява.

— Тя влезе обратно в къщата — каза Малоун в ухото му. — Приятно прекарване.

Люк ясно си представи подигравателната му усмивка. Все още не беше срещал жена, с която да не може да се справи. Кейти Бишъп беше идеалният пример. Със сигурност беше направил лимонада от лимоните, които му беше поднесъл животът.

Люк откри стълбището, което водеше надолу към салона. За щастие, коридорът беше широк и по него нямаше толкова много хора, колкото в голямата зала. Той влезе в помещението и различи силуети, които се придвижваха към стените — един мъжки глас казваше на всички да се насочат към стените бавно и внимателно. Умно. Така експонатите по средата на залата щяха да бъдат в безопасност, а хората щяха да бъдат под контрол. Това беше и начин да се демонстрира, че някой контролира положението. Естествено, самият той не обърна никакво внимание на това нареждане, а внимателно пое към третата витрина.

Касиопея Вит вече беше там.

— Няма да стане — прошепна той.

— Кой си ти? — попита го тя.

— Този, който ще ти попречи да откраднеш часовника.

— Лошо, колежанче — обади се Малоун в ухото му. — Не трябваше да я предупреждаваш.

Люк не обърна внимание на съвета.

— Отстъпи от витрината.

Черният силует остана неподвижен.

— Не заеквам, нали? — каза по-остро той. — Отстъпи от витрината.

— Някакъв проблем ли има? — обади се нов мъжки глас.

Беше същият, който насочваше хората преди малко.

Вероятно някой от полицаите.

Касиопея се раздвижи. Единият й крак излетя във въздуха и удари ченгето в гърдите, като го изстреля назад, така че да се блъсне в съседната витрина. Витрината падна на дървения под и стъклото се натроши с оглушително кресчендо. Хората наоколо ахнаха от изненада. Преди Люк да успее да реагира, втори ритник го улучи точно в слабините. Въздухът изхвърча от дробовете му. Болката избухна навън и нагоре.

„Да му се не…“

Краката му омекнаха. Той падна на пода. Опита се да се стегне и да се изправи, но болката беше твърде силна. Люк сграбчи удареното място, като се бореше с желанието си да повърне, и не успя да направи нищо, когато Вит разби стъклената витрина и взе часовника.

— Какво става? — попита Малоун в ухото му. — Говори ми.

Люк се опита, но от устата му не излизаше нищо. В гимназията беше играл малко футбол и го бяха събаряли по този начин. Беше се случвало дори няколко пъти в армията. Но този път беше съвсем различно. Вит изчезна в мрака и бъркотията. Люк си пое дъх и с олюляване се изправи на крака. Хората панически се опитваха да излязат от залата.

„Стегни се“, нареди си той.

— Тя взе часовника… и си тръгва — докладва той по микрофона.

После хукна след нея.

Касиопея не знаеше откъде този мъж беше наясно с намеренията й. Очевидно беше изчаквал тя да предприеме нещо. Гласът му беше като на млад човек, с лек южняшки акцент, който беше свикнала да разпознава от Котън. Дали Стефани не я беше проследила до тук? Това изглеждаше единственото възможно обяснение — и означаваше, че младият мъж не е сам.

Касиопея продължи през тъмната маса от хора и се насочи към изхода. Колата й беше само на няколкостотин метра зад къщата. Но можеше да е проблем да мине през стаите. Беше много по-добре да заобиколи сградата от външната страна.

Тя намери резето и го отвори, за да се измъкне в нощта.

Люк се отправи обратно към изхода на голямата зала. Хората, които бяха останали в салона, вече бяха установили, че навсякъде по пода има стъкла, и бяха предупредени да внимават, така че Люк използва моментното разсейване, за да се измъкне в тъмното. Слабините продължаваха да го болят, но не толкова силно. В никакъв случай нямаше да позволи на Касиопея Вит да се измъкне. Нито Малоун, нито Стефани щяха да му го простят, особено след като пенсионираният агент специално го беше предупредил за нея. Люк зави зад ъгъла и продължи опипом покрай стената към стълбището, което водеше нагоре към фоайето.

Той чу вратата да се отваря и да се затваря. Тя ли беше? Изглеждаше логично.

Люк се отправи към изхода. Отвори вратата и излезе навън. Не видя нищо пред себе си. Но когато се обърна, забеляза Касиопея Вит, която завиваше зад къщата. Този път не я предупреди за себе си, но прошепна в микрофона:

— Идва към теб, старче.

И тръгна след нея.

57

Ричард Никсън влезе в конферентната зала и стисна ръцете на пророк Джоузеф Фийлдинг Смит, двамата му съветници и всички апостоли от Кворума на дванайсетте. Президентът на Съединените щати беше пристигнал в Солт Лейк Сити, за да подпомогне кампанията на местните кандидати на Републиканската партия за изборите за Конгреса. Беше довел съпругата си, дъщеря си Триша и двама от членовете на кабинета — Джордж Ромни и Дейвид Кенеди, които бяха светии. Вече бяха провели всички обичайни отворени срещи и сега бяха сами в основната административна сграда на Църквата, зад затворени врати, сред стени с дървена ламперия и декоративен таван. Никсън и Смит седнаха в единия край на масата от полирано дърво, а останалите апостоли се подредиха покрай нея.

— Винаги съм обичал да посещавам Солт Лейк Сити — започна Никсън. — Вашата Църква е велика институция, която е играла важна роля за администрацията.

Датата беше 24 юли 1970 г. Денят на първопроходците. Един от официалните празници на щата Юта, избран да почете пристигането на първата вълна от заселници в долината на Голямото солено езеро през 1847 г. Денят по традиция се отбелязваше с паради, фойерверки, родео и други празненства. Беше нещо като Четвърти юли за светиите. По-късно самият Никсън щеше да присъства на прочутото родео „Дните на ’47“ в центъра „Солт Палас“.

— Не знам за нито една друга организация в Америка, която да е допринесла повече за високия морал на нашите водачи и непоклатимите морални стандарти. Този дух е давал сили на Америка както в добри, така и влоши времена. Нито една друга организация не е направила повече от членовете на тази Църква.

— Какво искате? — попита го Смит.

Никсън изглеждаше шокиран от грубия въпрос.

— Току-що ви казах. Дойдох да изразя благодарността си.

— Господин президент, вие лично поискахте тази закрита среща с мен, моите съветници и Кворума на дванайсетте. Нито един президент преди вас не е искал такава. Провокирахте любопитството ни. И ето, дойдохме. Сега сме сами. Какво желаете от нас?

Смит, макар и завършен джентълмен, не беше наивен. Беше десетият пророк начело на Църквата, баща му беше шестият преди него, а дядо му беше брат на основателя Джоузеф Смит. Беше станал апостол през 1910-а, на двайсет и пет години, и едва преди шест месеца беше избран за пророк. Беше на деветдесет и четири — най-възрастният светия, избиран някога на този пост. Единственият на тази среща, който наистина беше присъствал на освещаването на храма в Солт Лейк Сити през 1893 г.

И не свеждаше глава пред никого. Дори пред президентите на Съединените щати.

Изражението на Никсън се промени — вече не изглеждаше като дружелюбен събеседник, а като човек с мисия.

— Добре. Обичам да се говори по същество. Така не се губи време. Ейбрахам Линкълн ви е дал нещо през хиляда осемстотин шейсет и трета и вие не сте го върнали. Аз си го искам.

— Защо? — попита го Смит.

— Защото принадлежи на Съединените щати.

— Но въпреки това ни е дадено, за да го съхраняваме.

Никсън огледа мъжете около масата.

— Виждам, че знаете за какво говоря. Добре. Така нещата ще бъдат още по-прости.

Смит посочи президента със съсухрения си пръст.

— Нямате никаква представа какво пише вътре, нали?

— Знам, че е донесло само главоболия на Линкълн. Знам, че е имал сериозна причина да се отърве от него. Знам, че в изпълнение на своята част от сделката Бригъм Йънг е казал на Линкълн къде се намира една мина, която хората са търсели отдавна. Място, където може би е скрита голяма част от вашето злато, изгубено по време на Мормонската война, когато са изчезнали двайсет и две каруци.

— Нищо не е било изгубено — каза единият от апостолите. — Дори една унция злато. Цялото количество е инвестирано обратно в нашата икономика, след като заплахата от федералното правителство е преминала. Пророк Йънг се е уверил, че ще стане така. По този въпрос няма никаква тайна.

— Интересно, че твърдите това — отговори Никсън. — Защото аз проучих този въпрос. Бригъм Йънг е изпратил златото в Калифорния. Но според вашите собствени писмени свидетелства каруците са били нападнати, пазачите им са били убити, а златото е откраднато и изгубено. Нима казвате, че вашият пророк има нещо общо с тази кражба?

— Не казваме нищо — отговори друг от апостолите. — Нищо друго освен факта, че златото не е било изгубено.

— Нима Пророчеството за Белия кон не означава нищо за вас? Не трябваше ли вие да сте спасителите на нашата Конституция?

Няколко от апостолите се засмяха.

— Това е мит — отговори един от тях. — Легенда, съчинена от първите водачи на Църквата, за да подсилят нашата нова религия. Неправилно разбрани слухове, които са се разпространили. Всяка религия изобилства с подобни истории. Но пророчеството не е действително. Ние отдавна се отрекохме от твърденията в него.

Никсън се усмихна широко.

— Господа, аз съм играл много покер и съм сядал срещу най-добрите. Няма да се заблудя от този блъф. Бригъм Йънг е сключил сделка с Ейбрахам Линкълн. Прави чест и на двете страни, че са спазили нейните условия. Чел съм едно писмо, оцеляло от времето на Линкълн. Съобщение, написано лично от Джеймс Бюканън и изпратено до Линкълн, което му дава достъп до един определен документ. Други свидетелства, които съм виждал, показват, че в крайна сметка този документ е бил изпратен тук, като гаранция от страна на Линкълн. Заради внезапната му ненавременна смърт този документ все още е при вас.

— Нека да поговорим хипотетично — каза Смит. — Ако наистина има такъв документ и вие го получите обратно, какво ще правите с него?

— Зависи какво пише вътре. Предполагам, че става дума за основателите на държавата и това, което са направили или не са направили във Филаделфия.

— За нас Конституцията е величествен паметник, основан на Божията мъдрост — заяви пророкът. — Тя е небесно знаме. За онези, които са благословени със свободата, тя е като прохладната сянка и освежителния ручей на една висока планина насред жадна и изтощена земя.

— Прекрасни сравнения — каза Никсън. — Но все още не сте отговорили на въпроса ми.

Смит се обърна към апостолите около масата.

— Ето ви пример за онова, срещу което сме изправени от самото начало. Арогантността на федералното правителство, което е дошло тук, в нашия дом, и настоява да се подчиняваме на нарежданията му.

Няколко от апостолите закимаха в знак на съгласие.

— Уважих тази молба за лична среща, защото се надявах, че този президент ще бъде по-различен. — Смит прикова поглед в Джордж Ромни и Дейвид Кенеди. — Двама от нашите собствени събратя работят за тази администрация и ние го приехме за добър знак.

Пророкът спря, сякаш да събере сили. Смит беше служил като главен историк и архивар на Църквата в продължение на много години. Ако някой знаеше какво пише в архивите, това беше той.

Най-сетне Смит се обърна към Никсън.

— Ние наистина съхраняваме нещо, което ни е дадено много отдавна. Но Бригъм Йънг е взел решението да задържи това, което е получил, и всеки пророк след него е решил същото. Това е и моето решение. Следователно се налага да откажа на вашата молба.

— Отказвате директно искане на президента на Съединените щати?

— В нашата доктрина, Завет 109:54, е казано следното: „Смили се, Господи, над всички народи по земята; смили се над владетелите на нашата страна; и нека тези принципи, които така достойно и благородно са защитавани от нашите бащи, а именно нашата Конституция, да пребъдат навеки“. Ето на това се подчинявам аз… господин президент. А не на вас.

Роуан гледаше втренчено Чарлс Сноу и Дани Даниълс.

Беше изслушал внимателно разказа за случилото се преди повече от четири десетилетия.

— Аз бях там — каза Сноу. — Седях на онази маса. Сравнително отскоро бях апостол, но видях с очите си как Джоузеф Фийлдинг Смит се изправи срещу Ричард Никсън. И тогава за пръв път разбрах за съществуването на нашата голяма тайна.

— А останалите знаеха ли?

Сноу кимна.

— Някои от старшите апостоли бяха наясно със съществуването й.

— Чарлс — каза Роуан. — Ти ме изпрати да го открия. Ти ми нареди да го издирвам.

— Не, Тадеъс. Аз ти показах скритото в летописния камък единствено за да ти дам възможност сам да се погубиш. Двамата с президента Даниълс планираме това от много месеци насам.

Роуан не можеше да повярва на ушите си. Значи самият пророк беше шпионин? Предател? Който поставя интересите на езичниците над тези на светиите?

— Джоузеф Фийлдинг Смит — продължи Сноу — е бил светла личност. Служил на тази Църква в продължение на три четвърти от двайсети век. След като Никсън си тръгна в онзи ден, ние всички научихме част от онова, което се е случило през хиляда осемстотин шейсет и трета година. Едва след като самият аз станах пророк, разбрах цялата истина. Оттогава насам всеки пророк е предавал информацията на своя наследник. Но това задължение свършва в този момент, защото аз няма да ти кажа нищо.

— Можем да го направим, Чарлс — каза Роуан. — Можем да напуснем тази проклета страна с всичките й закони, правила, данъци и проблеми. Вече нямаме нужда от нея. Направили сме социологически проучвания. Хората твърдо ще гласуват за отцепването. Жителите на Юта ще подкрепят подобно решение.

— Давате ли си сметка какво ще стане, ако наистина го направите? — попита го Даниълс. — Съединените щати са световна сила.

— И това ще се промени, ако изгубите Юта? — попита Роуан. — Абсурд.

— За съжаление, Юта няма да е единственият щат. Такъв е планът. Ще го последват и други. Вие сте прави, проблемите ни са сериозни. Хората са готови да се отделят. Представят си, че има нещо по-добро. Но аз съм тук, за да ви кажа, че няма. Въпреки всичките й недостатъци това е най-добрата проклета политическа система, измислена от човека. Тя върши работа. Но само ако е съюз от петдесет щата. Не мога да ви позволя да го унищожите.

— Дори ако отците основатели са го позволили?

Сноу въздъхна.

— Тадеъс, нашите основатели са позволили много неща. Някои от тях са били мъдри, други — не съвсем. Наш дълг, наша отговорност е да не обръщаме внимание на лошото, а да се съсредоточим върху доброто. Времената се промениха. Онова, което може да е вършило работа през хиляда седемстотин осемдесет и седма година, вече не работи днес.

— Ние нямаме право да вземаме това решение — възрази Роуан, като повиши тон. — Хората трябва да го направят. Те имат право да знаят всичко.

— Ако наистина е така, защо се налага да засекретяваме информация? — каза Даниълс. — Защо се срещаме тайно, за да вземаме решения за националната сигурност? Защото е наша отговорност, като представители на народа, да вземаме интелигентни решения. Хората ни избират и ни оказват доверие, че ще се справим. И на всеки няколко години имат възможност да ни кажат доколко успяваме. Сенаторе, ние ви умоляваме да прекратите това — и вашият президент, и вашият пророк ви молят да спрете.

Първата мисъл на Роуан беше какво се случва в щата Айова. Дали часовникът на Линкълн наистина съдържаше последното парче от мозайката? Освен това се запита и за Стефани Нел и нейното съучастие. Тя му беше дала жизненоважна информация. Но какво беше казал Сноу току-що за собственото си съдействие?

„Възможност сам да се погубиш с него.“

— Ти си изпратил Стефани Нел при мен, нали? — обърна се той към Даниълс.

— Никого не съм изпращал. Тя е крадец и предател. Първо ще я уволня, а после ще я вкарам в затвора. И точно натам си се запътил и ти самият, ако не спреш.

Роуан се обърна към Сноу.

— Ние имаме право да живеем свободно, както желаем, в съгласие със заветите на пророците. Заслужили сме си го. Нашите основатели са ни го завещали.

— Ние сме свободни, Тадеъс.

— Как можеш да го кажеш? Наш дълг е да изпълним Пророчеството за Белия кон.

— То е просто фантазия. Винаги е било фантазия.

— Не, не е. Наредено ни е да „защитаваме Конституцията на Съединените щати, както ни е дадена по Божие вдъхновение“. Това означава в нейната цялост. И точно това правя аз. Самите отци основатели са казали, че всеки щат може да напусне съюза, ако пожелае. Аз съм готов да проверя дали Юта не иска точно това.

В този момент му хрумна нещо друго.

— Вие сте излъгали Никсън за пророчеството, нали?

Сноу отвърна на погледа му.

— Точно това сте направили — продължи Роуан. — Вие сте му казали, че е измислица.

— Просто потвърдихме онова, което Църквата вече беше заявила публично по отношение на това свидетелство — обясни Сноу.

— Но то е лъжа. Ти току-що каза, че всеки пророк след Бригъм Йънг е бил наясно с истината. За онова, което съхраняваме.

— То няма нищо общо с пророчеството — каза Сноу. — Но пък има много общо с бъдещето на тази държава. Ние просто направихме избора да не я унищожим. Ако ви позволим да продължите, съдбата на Конституцията наистина ще виси на косъм.

— Къде е, Чарлс? — попита Роуан, като целият трепереше от вълнение. — Къде е скрит този документ? Кажи ми.

Сноу поклати глава.

— Тайната няма да бъде предадена от този пророк на следващия. А аз мога да те уверя, че съм единственият, който я знае.

— В такъв случай ти си предал своята вяра и всичко, което защитава тя.

— Аз съм готов да отговарям пред Небесния отец. А ти готов ли си?

— Абсолютно. Знам, че Линкълн е водил война, която изобщо не е бивало да се води. Южните щати са имали право да напуснат държавата и той го е знаел. Взел е лично решение да води война. Загинали са стотици хиляди. Как мислиш, какво ще каже американският народ, когато се разкрие тази истина?

— Ще кажат, че той е избрал Съединените щати — отговори Даниълс. — Избрал е тази страна. И аз щях да направя същото.

— Значи и ти си предател.

— Линкълн е взел решението, че Съединените щати са по-важни от отделните щати — каза Даниълс. — Признавам, че времената са се променили. Ние не сме изправени срещу предизвикателствата, с които се е сблъскал той. Но нашите предизвикателства са не по-малко опасни. От тях зависи съдбата на целия свят. Важно е тази държава да оцелее.

Роуан впи поглед в президента на Съединените щати.

— Тя. Ще. Рухне.

— Освобождавам те от твоята служба — каза Сноу. — Искам оставката ти като апостол.

— А аз искам да напуснеш Сената — добави Даниълс.

— Вървете по дяволите, и двамата.

Роуан никога не беше произнасял такива думи. Ругатните бяха точно обратното на всичко, в което вярваше. Но беше разгневен. И се надяваше, че Саласар ще постигне успех. Защото вече всичко зависеше от него. Той се обърна към изхода, но не можа да се удържи да не каже нещо на тръгване:

— Легендата за Линкълн ще свърши. Този народ ще го види такъв, какъвто е бил в действителност. Един човек, който е водил война за нищо и е укрил истината в името на собствените си цели. За разлика от вас двамата аз вярвам на преценката на хората. Те ще решат дали този съюз ще продължи вечно, или не.

58

Малоун наблюдаваше тъмния силует на Сейлсбъри Хаус. Прекъсването на електричеството беше продължило около петнайсет минути. Най-сетне той забеляза фенерчета, които се насочиха към пристройката, атакувана по-рано от Касиопея. Няколко минути по-късно светлините вътре и пред къщата се появиха отново. Към този момент със сигурност бяха разбрали, че някой нарочно е натиснал прекъсвача. Нямаше да мине дълго време, преди наоколо да започне да гъмжи от полиция.

— Идва към теб, старче — каза Люк в ухото му.

Малоун изостави поста си и се отправи обратно между дърветата към мястото, където беше паркирал колата под наем. Автомобилът беше на банкета на една улица, от двете страни на която се редяха дървета, а къщите бяха поне на трийсет метра навътре. Кварталът беше построен преди години, когато хората държали на личното си пространство, а земята била евтина.

Малоун нямаше как да разбере какво се е случило в Сейлсбъри Хаус. Колежанчето беше запазило подробностите за себе си. Но фактът, че часовникът беше в Касиопея, означаваше само едно: Люк я беше подценил. Голяма грешка.

Люк ускори крачка, макар че слабините все още го боляха. Трябваше да й го върне. Той стигна до края на къщата и зави зад ъгъла. В близост до стената растяха дървета и храсти. Шумоленето някъде отпред му подсказа, че Вит продължава да се изтегля. В къщата отново имаше ток и прозорците на първия етаж осветяваха тази страна. Той продължи да си пробива път през храстите. Малоун трябваше да е някъде зад градината, а Вит би трябвало да отива право към него.

Касиопея стигна до края на градината, като се придържаше към прикритието на дърветата. Нейната кола я чакаше на петдесет метра от там, на Гринуд Драйв. Часовникът беше у нея. Хосепе щеше да остане доволен. Може би, след като му го предадеше, тя щеше да разбере защо е толкова важен. Хосепе беше казал само че часовникът може да се окаже последното парче от много по-голяма мозайка. Трябваше ли да каже за това на Стефани Нел? Вероятно не.

Вече се чуваха сирени. След като в Сейлсбъри Хаус отново светеше, всички щяха да разберат за кражбата. Беше време да изчезва далече от тук, при това бързо.

— Би трябвало да е точно при теб — каза Люк по микрофона.

Отговор нямаше.

— Малоун?

Тишина. Къде беше този пенсионер, по дяволите? Люк реши да вземе нещата в ръцете си. Болката най-сетне го беше напуснала и тренираните му мускули бяха готови за действие, а всичките му сетива бяха нащрек. Люк се втурна напред.

Касиопея чу тежките стъпки, които бързо я доближаваха през храстите.

Тя ускори крачка и стигна до края на градината, после се затича през горичката към колата си. Някой я настигаше. Вратите на колата бяха отключени, а ключовете бяха в дамската й чанта, както и часовникът, така че я стискаше здраво. Горичката свършваше до улицата.

Касиопея видя колата си и се втурна към нея. Качи се, пъхна ключа в таблото и запали двигателя. Премести лоста за скоростите, настъпи педала на газта и вече се канеше да потегли, когато нещо се блъсна в колата. През предното стъкло се виждаше мъж, който се беше проснал върху капака. Беше млад, около трийсетгодишен.

— Отиваш ли някъде? — попита той.

Мъжът вдигна лявата си ръка, в която държеше полуавтоматичен пистолет, и го насочи право към нея. Касиопея се усмихна, без да откъсва поглед от очите му. После настъпи с всичка сила педала на газта с десния си крак.

Люк очакваше нещо подобно и точно по тази причина се беше вкопчил с дясната си ръка в края на капака, в основата на предното стъкло, където влизаха чистачките на колата. Автомобилът се втурна напред, гумите превъртяха на празен ход в пръстта и тревата и стигнаха до асфалта. Жената завъртя волана наляво, а после надясно, като се опитваше да го събори от колата.

Люк се държеше здраво. Тя увеличи скоростта.

— Старче — каза той по микрофона. — Не знам къде си, но ми трябваш. Ще се наложи да застрелям тази откачена кучка.

Нарежданията на Стефани бяха съвсем ясни. Да вземе часовника. На всяка цена.

Касиопея не искаше да наранява сериозно мъжа, който се беше хванал за капака на колата й, но трябваше да го накара да се махне от там. Той със сигурност работеше за Стефани Нел. Кой друг можеше да дойде тук точно в този момент? Бяха на една тъмна улица, по която нямаше движение, а от двете им страни се редяха дървета. Нещо се появи пред нея. Друга кола. Която беше блокирала и двете платна, спряна напряко по средата на улицата. Вратата на шофьора се отвори, показа се мъжки силует.

Касиопея го позна. Беше Котън. Тя наби спирачките, колата поднесе и спря.

Малоун не помръдна от мястото си. Люк се пусна от капака на колата. Рязко отвори вратата на шофьора и насочи пистолета си към Касиопея.

Тя не помръдна. В светлината на таблото лицето й беше като каменна маска, точно както и в Залцбург. Очите й не се откъсваха от неговите. Люк протегна ръка в колата и изключи двигателя.

— Слизай, по дяволите! — извика той.

Касиопея не му обърна внимание.

Малоун се приближи с бавни, сигурни крачки. Спря до колата и забеляза малката дамска чанта на мястото до шофьора. Беше черна. Марка „Шанел“. Украсена с легендарните символи на компанията. Малоун я беше купил в Париж миналата година като коледен подарък за жената, която съвсем буквално имаше всичко.

Той пристъпи към вратата на пътника, отвори я и взе чантата. Часовникът беше вътре и Малоун го извади, после подхвърли чантата обратно. Беше също толкова ядосан на Касиопея, колкото и тя на него, така че не каза нищо. Както и тя. После направи знак на Люк да си тръгват.

— Сигурен ли си? — попита го Люк.

— Остави я.

Люк сви рамене и подхвърли ключовете от колата в скута й. Това също не предизвика никаква реакция от нейна страна. Касиопея затръшна вратата, запали двигателя и направи обратен завой по средата на улицата, а после се отдалечи с максимална скорост.

— Тая работа не е на добре — каза Люк.

Малоун проследи с поглед колата, която потъна в нощта.

— Не — прошепна той. — Не е.

59

Мериленд

Роуан седеше в храма.

Още като малко момче се беше чувствал най-сигурен между църковните стени. Първо в храма в Солт Лейк Сити. Откакто се беше преместил във Вашингтон, беше избрал за свой дом този храм. Тук, зад дебелите стени и заключените врати, светиите можеха да практикуват своята религия така, както искаха. Вътре влизаха единствено светии, които имаха съответната препоръка. Вратите на храма бяха отворени за езичници единствено в продължение на няколко седмици преди освещаването. През 1974 г. почти един милион посетители бяха минали през тази величествена сграда в горите на щата Мериленд. Влиятелните списания „Тайм“, „Нюзуик“ и „Уърлд Рипорт“ бяха публикували статии за него. Още от първите дни на Църквата имаше правило за дни на отворените врати, които да обезсилват пресилените слухове и погрешните схващания. Но след освещаването на един храм той се превръщаше в изключителна територия на светиите.

Роуан беше избягал от Блеър Хаус и беше взел такси до тук — за втори път през деня. Рано сутринта, когато се беше срещнал със своите колеги от Конгреса, за да планират следващите си действия. И сега, когато не беше сигурен в нищо. Защото самият Чарлс Р. Сноу беше влязъл в битката.

Изобщо не беше очаквал подобно необикновено събитие. В интерес на истината, беше залагал на смъртта на Сноу. След като го изберяха за пророк, което беше сигурно, щеше да разполага с власт върху цялата Църква. Вместо това Сноу го беше прогонил и беше настоял за оставката му. Подобно действие нямаше прецедент. Апостолите запазваха службата си до деня на смъртта си. Към този момент Роуан беше с най-продължителен стаж, беше се издигнал през всички нива на църковната йерархия и беше на един удар на сърцето от позицията на пророк.

И то не просто кой да е пророк. А първият от времето на Бригъм Йънг, който щеше да ръководи както Църквата, така и светската власт. И първият, който щеше да го постигне в условията на независима, жизнена държава.

Дезерет.

Роуан не забравяше, че му предстоят битки за гласовете на избирателите и съдебните заседатели, но беше уверен, че ще може да спечели и двете.

Сега над неговата мечта беше надвиснала съдбоносна опасност. И Даниълс, и Сноу знаеха всичко. Дали Стефани Нел не го беше продала? Дали не беше шпионин? Появата й точно в този момент беше твърде случайна. Обземаше го параноя. Точно както се беше надигнала параноята след Гражданската война и в навечерието на XX в., когато светиите бяха преследвани и затваряни в изпълнение на закона „Едмъндс-Тъкър“ срещу полигамията. Когато самата Църква беше обявена извън закона. Когато брат се обръщаше срещу брата. Когато шпионите бяха навсякъде. Бяха започнали да наричат този период „Тревожното време“. И то беше свършило едва когато Църквата се беше предала и беше приела компромиса.

Роуан беше сам в една от небесните зали. Трябваше да помисли. Мобилният му телефон започна да вибрира. При обичайни обстоятелства такива устройства не бяха разрешени в храма. Но обстоятелствата бяха твърде далеч от обичайните. Той погледна дисплея. Саласар.

— Какво стана? — попита Роуан, когато вдигна.

— Часовникът изчезна. Котън Малоун беше там. Сега е в тях.

Роуан затвори очи. Тази вечер се превръщаше в истинска катастрофа. Нищо не се беше развило така, както трябваше.

— Трябва да заминеш за Солт Лейк Сити — нареди той. — Аз ще пристигна сутринта.

— Те знаеха, че сме там — каза Саласар.

Разбира се, че са знаели. Как иначе?

— Ще говорим в Солт Лейк Сити — каза Роуан и прекъсна връзката.

Касиопея седеше в хотелския апартамент на Саласар и го гледаше, докато говори по телефона.

Разговорът приключи.

— Старейшина Роуан звучеше сразен — каза той, почти шепнешком. — И трябва да призная, че и аз се чувствам по същия начин. Занимаваме се с това от няколко години. Но едва през последните месеци се доближихме до целта. За да стигнем дотук, проведохме продължителна и трудна битка.

— Съжалявам, че загубих часовника.

— Вината не е твоя. Аз съм виновен. Трябваше да предвидя подобни проблеми и да съм готов да действам. Можех да изпратя помощниците си с теб.

— Те само щяха да пречат. Аз не успях да предвидя какво ще се случи.

Хосепе въздъхна.

— Какво ще кажеш тази вечер да не говорим повече за загуби? Хайде да вечеряме някъде.

Касиопея не беше в настроение — независимо дали беше в роля, или не.

— Доста съм изтощена от часовата разлика — каза тя. — Нали няма да имаш нещо против, ако просто си легна?

Стефани беше организирала импровизиран щаб в стаята си в хотел „Мандарин Ориентал“. Лаптопът й беше свързан с обезопасения сървър на „Магелан“, телефонът й беше до нея. Беше довела със себе си и Кейти Бишъп, която се намираше в съседната стая и преглеждаше тайните бележки на Мадисън за някакво късче полезна информация. Младата жена беше умна и образована и очевидно си беше паднала по Люк Даниълс. Докато пътуваха с таксито от Белия дом, беше задала доста въпроси за него.

А сега и часовникът беше у тях. Люк и Котън бяха успели.

Стефани се вторачи в екрана на лаптопа си, на който се виждаше картина в реално време от лаптопа на Люк в Де Мойн. Кейти беше проверила съответните уебсайтове и беше разговаряла с един от кураторите на „Смитсониън“, който й беше обяснил как точно бяха отворили първия часовник на Линкълн.

Беше много просто. Задното капаче се отваряше на винт, отдясно наляво, обратно на часовниковата стрелка, за да открие часовниковия механизъм. Единствената тънкост беше нарезите на винта да се почистят от корозията, защото нямаше да са използвани много отдавна. С първия часовник го бяха постигнали с няколко внимателни почуквания на подходящите места. Информацията вече беше предадена в щата Айова.

Малоун вдигна часовника от бюрото. Двамата с Люк бяха взели стая в хотел в центъра на града, далече от хотела на Саласар, и бяха установили видеовръзка със Стефани във Вашингтон.

Малоун с възхищение разгледа часовника, който беше в отлично състояние.

— Нека да се опитаме да не го счупим — обади се Стефани от екрана.

Той се усмихна.

— За мен ли беше това?

— Имаш склонност да повреждаш разни неща — изтъкна Стефани.

— Поне не е част от културното наследство на ЮНЕСКО.

Ако се съдеше по досегашния му опит, местата от списъка на ЮНЕСКО бяха сред любимите му цели за покушение.

Срещата с Касиопея го беше разтърсила. Двамата имаха проблем и нямаше да го разрешат лесно, колкото и да говореха за него. Малоун беше направил точно това, което тя го беше помолила да не прави, и нямаше да му се размине без последствия. Той подаде часовника на Люк.

— Честта се пада на теб.

Люк хвана часовника и се опита да разхлаби задното капаче. Според инструкциите на Стефани нямаше да е лесно — и наистина не беше.

Люк опита още три пъти, но без резултат.

— Не иска да се завърти — каза той.

Двамата опитаха с леки почуквания отстрани на корпуса, както им бяха препоръчали, и отново не постигнаха нищо. Малоун си спомни, че преди години обичаше да си купува една определена марка плодова салата — портокали и грейпфрут, обелени и пакетирани в пластмасов контейнер с винт. Капакът винаги се отвърташе трудно. Най-сетне, един ден Малоун откри каква е тайната: не трябваше да го стиска толкова силно. Раздразнен от съпротивата, той винаги стискаше пластмасата толкова силно, че винтът блокираше.

Той леко хвана ръба на часовника, като го стискаше точно толкова, за да се задържи между пръстите му. После завъртя капачето и усети съпротивата на миниатюрните нарези на винта. Опита отново и усети раздвижване. Леко, но достатъчно. Отново го хвана, без да стиска, и този път успя да освободи задното капаче.

Малоун остави часовника на бюрото и Люк насочи камерата на лаптопа към отворения часовников механизъм. Стефани им беше изпратила по електронната поща снимка на другия часовник на Линкълн, който бяха отворили в „Смитсониън“, и Малоун очакваше да види подобен гравиран надпис от вътрешната страна. Но там нямаше нищо.

Двамата с Люк явно си помислиха едно и също. Той кимна на по-младия мъж. Люк обърна задното капаче.

Роуан седеше мълчаливо в една зала за бракосъчетания. В предишната зала бяха дошли посетители, а той не беше в настроение за компания, така че бе излязъл. Запита се колко ли бракове бяха сключени тук. Спомни си за собствената си сватба в храма на Солт Лейк Сити. Младоженците заставаха на колене от двете страни на олтара, а зад тях бяха подредени семействата им. Двамата се държаха за ръце и повтаряха думите на завета да бъдат верни един на друг както на Господ и да спазват Неговите заповеди. Съчетаването в името на Исус с властта на свещеника в храма означаваше съюз за вечни времена — а не само „докато смъртта ни раздели“. И тук, както в повечето зали за бракосъчетания, по стените имаше огледала, така че младоженците символично да се видят в многобройните си отражения, събрани заедно завинаги.

„Ще ти дам ключовете на небесното царство; и каквото свържеш на земята, ще бъде свързано на небесата.“

Евангелие от Матея, глава 16, стих 19.

Вярата във вечността на брака засилваше земната връзка между съпруг и съпруга. На развода, макар и разрешен от Църквата, не се гледаше с добро око. Задълженията трябваше да се спазват. И в това нямаше нищо лошо.

Роуан се молеше от половин час насам, защото не знаеше какво да предприеме. Не можеше да повярва, че Небесният отец го беше довел толкова далече само за да го лиши от най-славния миг.

Мобилният му телефон отново завибрира в джоба му. Той погледна дисплея. Непознат номер. Роуан реши да отговори.

— Нали не си мислеше, че наистина ще ти се доверя? — попита го Стефани Нел.

— Ти ми заложи капан.

— Така ли? И как по-точно?

— Нямам нито време, нито желание да ти обяснявам.

— Искам твоята комисия официално да прекрати разследването на моя отдел. Искам да ми се махнеш от главата, сенаторе. Искам да се махнеш от живота ми.

— Честно казано, изобщо не ме интересува…

— Часовникът е у мен.

Правилно ли я беше чул?

— Изпратих моите хора да го приберат и те го направиха.

— Откъде знаеше, че го искам?

— Аз също прочетох онова, което Линкълн е оставил в книгата. Направих копие от страницата, преди да я откъснеш.

Какво беше това? Помилване? Втори шанс?

— Съгласен ли си, сенаторе?

Роуан нямаше друг избор.

— Съгласен съм. Утре ще получиш официално писмо. Моята комисия ще заяви, че не се нуждае от нищо повече от теб.

— Точно така. Искам писмото да бъде изготвено и подписано до един час, а аз да получа оригинала.

— Готово. Сега е твой ред.

— Отвори си електронната поща. Изпращам ти няколко снимки заедно с адреса, на който да изпратиш писмото. Ако не го получа до един час, твоята малка операция рязко ще приключи. Ясна ли съм?

— Напълно.

— Довиждане, сенаторе.

Той докосна екрана на смартфона си и отвори електронната си поща. Заредиха се две снимки. Първата показваше един отворен джобен часовник. Втората беше близък план на задното капаче на часовника, където от вътрешната страна в среброто бяха гравирани две думи.

Falta Nada.

„Фалта Нада“. Нищо не липсва.

Роуан си спомни картата, която беше нарисувал Линкълн в „Книгата на Мормон“ — в нея бяха обозначени всички места, с изключение на едно.

И точно това беше информацията, която му трябваше, за да я допълни.

Роуан се усмихна, вдигна очи към Небесния отец и прошепна:

— Благодаря ти.

Молитвите му бяха чути. Само преди секунди беше в задънена улица, от която буквално нямаше изход, но сега отново беше на ход. А още по-хубавото беше, че вече нямаше нужда нито от Чарлс Сноу, нито от Стефани Нел, Дани Даниълс, Бригъм Йънг или от картата, която беше оставил Линкълн. Защото вече знаеше съвсем точно къде го очакваше наградата му.

60

22:00 ч.

Стефани излезе от хотел „Ориентал Мандарин“ и взе такси до Белия дом. Беше направила точно това, което Дани Даниълс беше поискал от нея — беше предала на Роуан цялата информация, свързана с часовника. Като допълнително доказателство за достоверността на действията си беше изпратила и снимка на отворения механизъм. Роуан, трябваше да му се признае, веднага беше подписал писмото от името на комисията и го беше изпратил в хотела, както беше настояла Стефани. Към този момент и Саласар, и Касиопея би трябвало да знаят това, което знаеше Роуан. Стефани разбираше идеята на президента, но не й харесваше онова, което се подразбираше от нея. След почти двайсет години в разузнаването тя веднага можеше да разпознае кога играта отива към своя край.

Таксито я остави недалече от Блеър Хаус и тя продължи пеша. Агентите на тайните служби я пуснаха да влезе и я отведоха в една стая с жълти стени и портрет на Ейбрахам Линкълн. Очакваха я Даниълс и Чарлс Р. Сноу, седемнайсетият пророк на Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни. Дани вече й беше казал по телефона какво се беше случило тук с Роуан преди няколко часа.

И двамата изглеждаха развълнувани.

— На двайсети декември хиляда осемстотин и шейсета, само два месеца след избирането на Ейбрахам Линкълн за президент, Южна Каролина се отцепила от Съединените щати — каза Даниълс. — Това е първият щат, който го е направил. През следващите шейсет дни примерът на Южна Каролина бил последван от Мисисипи, Алабама, Джорджия, Луизиана и Тексас. А след това, на дванайсети април хиляда осемстотин шейсет и първа, бил атакуван Форт Съмтър. Пет дни по-късно Вирджиния, Арканзас, Тенеси и Северна Каролина също напуснали съюза.

Стефани слушаше гласа на президента, който отново беше станал тих и монотонен, както вчера.

— Точно тук, в тази стая — продължи президентът, — няколко дни след атаката срещу Форт Съмтър се срещнали Франсис Престън Блеър и Робърт Е. Лий. Линкълн искал Лий да застане начело на армията на северните щати и накарал Блеър да го попита от името на президента. Но той, естествено, отказал. „Как мога да вдигна меч срещу Вирджиния, моя роден щат?“

— Войната поставила на изпитанието лоялността на всички — каза Сноу. — Светиите също трябвало да направят своя избор. Макар че сме били далече, в долината на Голямото солено езеро, войната намерила пътя към нас.

— Линкълн ви е вярвал достатъчно, за да ви изпрати този документ.

— Не съм сигурен, че го е направил, защото ни е вярвал. Налагало се да накара Бригъм Йънг да замълчи. Искал да се подсигури, че западните щати няма да се обърнат срещу Севера. Знаел, че Йънг никога няма да повярва на честната му дума, и затова изпратил нещо достатъчно ценно, за да демонстрира колко сериозни са намеренията му.

— Но Йънг е можел да го даде на южните щати — каза Стефани. — И с това да сложи край на всичко. От всичко, което съм чела по този въпрос, съм останала с впечатление, че по онова време мормоните ненавиждали федералното правителство.

— Така е. Чувствали сме се предадени от него. Но също така е вярно, че ние ценим Конституцията. Никога не сме смятали за свой дълг да унищожим тази държава.

— Значи не вярваш в Пророчеството за Белия кон, така ли? — попита го Даниълс.

— Ако ме беше попитал преди няколко дни, щях да отговоря отрицателно. Вече не съм толкова сигурен. Твърде голяма част от него се превръща в действителност.

Президентът изглеждаше изтощен.

— В Гражданската война са загинали шестстотин хиляди души. Повече, отколкото във всичките ни останали войни, взети заедно. Твърде много американска кръв е пролята.

Стефани чу и думите, които не бяха изречени на глас.

„Вероятно за нищо.“

— Не можем да обвиняваме Линкълн заради онова, което е направил — заяви Даниълс. — Той е бил изправен пред труден избор и е взел трудно решение. И ние все още сме тук благодарение на това решение. Светът е по-добро място благодарение на него. Разкриването на този документ щеше да сложи край на държавата още тогава. Ако това се беше случило, кой знае какъв щеше да бъде днешният свят.

Президентът помълча, преди да продължи:

— И все пак той е скрил волята и думите на отците основатели. Взел е решение сам, без никой друг и е определил какво е добро за тази държава.

Стефани едва сега осъзна защо беше тук.

— И скоро на теб също може да се наложи да вземеш такова решение — каза тя.

Очите на Даниълс се впиха в нейните.

— Ако този документ все още съществува, аз ще направя същия избор. Бележките на Мадисън са проблем, но все пак са само бележки. Знае се, че ги е променял и редактирал, така че не може да им се има пълно доверие. И в никакъв случай не представляват достатъчно доказателство, за да предизвикат разпада на държавата. Но самият документ, подписан и подпечатан, ще има съдбоносна сила. Кой знае какво ще направят с него в съда? Нещата могат да поемат във всякаква посока. А общественото мнение? Със сигурност няма да бъде добро.

Стефани се обърна към Сноу и реши да се възползва от тази възможност.

— Какво означава „Фалта Нада“?

— Това е място, което Роуан познава.

Тя улови нещо в погледа на Сноу.

— И вие искате той да отиде там?

— Необходимо е той да отиде там. Но е важно това да се случи по негова собствена инициатива. Той не бива да разбере, че действията му се ръководят отстрани.

— Знаеш ли нещо за човека, който е бил първият собственик на този дом? — намеси се Даниълс, като смени темата.

В интерес на истината, Стефани знаеше много за него. Франсис Престън Блеър беше част от неофициалната група съветници на президента Андрю Джаксън — така наречения „Кухненски кабинет“, който беше издавал един влиятелен вестник във Вашингтон. В крайна сметка Блеър беше продал вестника и се беше оттеглил от политиката, но отново се беше върнал на фронтовата линия през 1861 г., когато беше станал един от доверените приятели на Линкълн.

— Линкълн изпратил Блеър при Ричмънд — каза Даниълс. — Като неофициален посланик, който да организира мирни преговори. Преговорите наистина се състояли в Хамптън Роудс през февруари хиляда осемстотин шейсет и пета година. Самият Линкълн присъствал на тях, но след като Югът настоял за независимост като едно от условията за мира, не било постигнато никакво съгласие. По мнението на Линкълн съществуването на Съединените щати не било на масата за преговори. Той не отстъпил от тази позиция до самия край.

— Така и не ми отговори — каза тя на Даниълс.

Той присви очи.

— Не искам да бъда принуждаван да взема решение. Не искам дори да виждам този документ.

— Тогава защо казах на Роуан какво има в онзи часовник?

— Двамата със Саласар трябва да бъдат спрени — отговори Сноу. — Ако умра, което може да се случи всеки момент, Тадеъс Роуан ще стане следващият пророк. Такава е нашата традиция. Той е най-старшият след мен. Когато стане пророк, няма да отговаря пред никого.

— Опитахме се да го накараме да се откаже — добави Даниълс. — Вероятно можеш да предположиш какво отговори той.

Да, Стефани наистина можеше.

— В този момент има — Даниълс вдигна ръка, за да ги преброи… — десет души, които знаят за случващото се. Разбира се, контролираме всички с изключение на трима от тях — Роуан, Саласар и Касиопея. Не сме сигурни колко знае Касиопея Вит, но предполагам, че е достатъчно. Не се притеснявам за нашите хора — за теб, за мен или за пророка. Всички ние знаем как да пазим тайна, а освен това никой от нашите хора не разполага с цялата информация. Но другите трима? Те са неизвестните в уравнението.

Стефани разбра какво имаше предвид президентът.

— Дори ако успеем да установим контрол върху документа, Роуан, Саласар или Касиопея могат да проговорят.

Даниълс кимна.

— Единият от тях ще стане следващият върховен водач на богата и влиятелна религиозна организация. Роуан притежава солидна репутация и влияние в национален мащаб. Всичко показва, че Саласар ще го подкрепи. А той е опасен човек, за когото знаем, че е убил един от нашите хора.

Евентуалните последствия й ставаха все по-ясни.

— Чували ли сте за кръвопролитието в Маунтин Медоу? — попита я Сноу.

Стефани поклати глава.

— Срамна глава в нашата история. През хиляда осемстотин петдесет и седма година през територията Юта преминал керван от Арканзас на път за Калифорния. Случило се в най-връхната точка на напрежението между светиите и федералното правителство. Към нас се придвижвала армия, за да ни подчини на волята си. Нашите хора знаели това. Страхът властвал над всичко. Керванът спрял в Солт Лейк Сити, а после продължил на юг, към едно място на име Маунтин Медоу. По причини, които си остават неизвестни, местните опълченци нападнали кервана и убили сто и двайсет мъже, жени и деца. Били пощадени единствено седемнайсет от най-малките, които все още нямали седем години.

— Ужасно — каза тя.

— Така е — съгласи се Сноу. — Но освен това е било типично за онези тревожни времена. Не оправдавам случилото се, но разбирам как е било възможно. Параноята е властвала над всички. Тръгнали сме на запад, за да бъдем на сигурно място и да бъдем оставени на мира, но въпреки това сме били подложени на атака от правителството, което поначало е трябвало да ни защитава.

Сноу замълча за момент, сякаш за да събере силите си.

— Минали цели седемнайсет години, но в крайна сметка през хиляда осемстотин седемдесет и четвърта за убийствата били обвинени девет души. От тях само един стигнал до съда. Джон Лий. Наложило се да проведат два последователни съдебни процеса, докато съдебните заседатели — до един светии — най-сетне го обявили за виновен и той бил екзекутиран. И до днес има много хора, които вярват, че Лий е бил изкупителна жертва. Някои казват, че самият Бригъм Йънг е бил замесен. Други твърдят, че това е невъзможно. Никога няма да разберем истината.

— Защото е била скрита?

Сноу кимна.

— С времето всичко се потулило. Но Бригъм Йънг като пророк направил необходимото за оцеляването на Църквата. Това е и моята задача.

— Но на каква цена? Загинали са хора, за да се осигури то.

— И явно сме се върнали там, откъдето сме започнали.

— С изключение на факта, че сега пред криза е изправена цялата нация — намеси се Даниълс.

Стефани разбра какво имаше предвид.

— Искате Роуан и Саласар да бъдат убити, така ли? — попита тя.

Сноу настръхна от прямотата на този въпрос, но той нямаше как да не бъде зададен.

— Съединените американски щати не убиват хора по поръчка — каза Даниълс. — Нито пък оправдаваме политическите убийства. Но… ако от трета страна се появи възможност Роуан да не оцелее, нищо не ни задължава да се намесваме.

Стефани разбра скрития смисъл на думите му. „Намери приемлив начин да го направиш.“

— А колкото до Саласар — продължи президентът, — това е съвсем друг въпрос.

И тя беше напълно съгласна с това. Съединените американски щати имаха право да отмъщават за своите.

— Старейшина Саласар боготвори идол, който, опасявам се, никога не е съществувал наистина — каза Сноу. — Джоузеф Смит, нашият основател, имал много добри идеи, бил дързък и смел. Но хора като Саласар отказват да приемат възможността да е имал и недостатъци. Те виждат само онова, което искат да видят. Данитите, които е организирал, са опасна група — точно каквито са били и по времето на Смит. В нашата Църква няма място за тях.

— Знаехте ли за съществуването на данитите, преди да ви кажа? — попита Даниълс.

— Бях чувал слухове. Точно затова наблюдавах Роуан и Саласар.

Стефани си спомни какво й беше казал Едуин Дейвис. „Надявахме се, че времето се е погрижило за всичко. Но получихме информация, според която не е така.“ И в този момент тя осъзна какво означаваха думите му.

— Вие сте ни държали в течение?

Даниълс кимна.

— В продължение на повече от една година. Към този момент ние също бяхме започнали наблюдение над Роуан. Затова обменихме информация. Всеки от нас знаеше неща, които другият не знаеше.

— И сега вие сте единствените двама, които знаят всичко?

Отговор не последва.

— Фактът, че Саласар е убил един от вашите агенти, ме натъжава — каза накрая Сноу. — Но не ме изненадва. Едно време, в самото начало, сме вярвали в изкуплението с кръв. Убийството е било оправдавано, дори узаконявано. Но отдавна сме се отказали от тези варварски методи. Нашата църква не насърчава убийството — никога, при никакви обстоятелства, по никаква причина. Сърцето ме боли заради този човек.

— На всичко това трябва да се сложи край — заяви Даниълс твърдо. — Разкрихме движения за отцепване из цялата страна и Роуан подклажда тези пожари. Вече разполага с хора, готови да се възползват максимално от онова, което ще се случи в Юта. Както научихме тази сутрин, на негова страна е мнозинството в законодателните органи на щата, както и губернаторът. Ще стане точно като през хиляда осемстотин и шейсета. Южна Каролина направила първата крачка, но бързо я последвали и други щати. Със сигурност не можем да използваме сила под никаква форма, а като се има предвид и това, което вече знаем за отците основатели, използването на сила може би няма и законно основание.

В стаята настъпи напрегната тишина. Явно всички обмисляха последствията от бъдещите действия.

— Искам да придружиш пророка до Юта и да намериш начин да спреш Роуан и Саласар във „Фалта Нада“ — каза президентът. После добави: — Окончателно.

Имаше и още нещо.

— А Касиопея? — попита Стефани.

Котън вече беше получил възможност да се справи с нея в Айова и не беше успял. Оперативният доклад на Люк също не беше окуражителен. Касиопея беше твърде близо до центъра на събитията, за да бъде ефективна. Стефани знаеше какво трябва да направи с нея.

— Тя също ще бъде извадена от уравнението — каза тя.

61

Солт Лейк Сити

Събота, 11 октомври, 10:00 ч.

Малоун с възхищение разглеждаше площада пред храма. Никога не беше идвал преди, но беше чел какво са постигнали там много отдавна. На високата каменна стена по външния периметър имаше бронзова табелка, която отбелязваше началото на всичко.

Под маркера имаше бетонен паметник с надпис БАЗА И МЕРИДИАН. Това беше първоначалната точка, от която беше изградено всичко наоколо — целият град, който вече беше дом на двеста хиляди души.

Беше трудно да не остане впечатлен.

Двамата с Люк бяха излетели от Де Мойн малко след изгрев-слънце с един служебен самолет на Министерството на правосъдието, изпратен от Стефани. Информираха ги, че Саласар и Касиопея също пътуват към тях. Сенатор Тадеъс Роуан беше потеглил от Вашингтон късно предишната вечер и вече беше пристигнал в дома си в Юта.

Инструкциите на Стефани бяха и двамата да са тук в десет сутринта. Беше им казала, че ще им обяснят всичко.

Табелката и паметникът бяха в съседство с оживената Саут Темпъл стрийт, точно срещу централния универсален магазин и издателство „Дезерет“. И двамата с Люк бяха въоръжени със служебни берети, използвани от всички в отряд „Магелан“ — същите като онзи, който Малоун държеше под леглото си в Копенхаген. По-рано той се беше обадил в книжарницата, за да провери как вървят нещата. За щастие, за него работеха три дами, които се отнасяха с книжарницата така, сякаш бе тяхна, така че всичко беше под контрол. Малоун оценяваше работата им и се отплащаше с високи заплати и процент от печалбите. Като се има предвид колко пъти беше нападана тази книжарница през последните няколко години, беше цяло чудо как бяха останали да работят там.

Черен линкълн навигатор със затъмнени стъкла спря до бордюра. Задният прозорец се отвори и оттам се показа лицето на възрастен мъж.

— Господин Малоун, господин Даниълс. Аз съм Чарлс Сноу. Дойдох да ви взема.

Вратата на мястото до шофьора се отвори и оттам се показа Стефани.

— Защо не съм изненадан, че и ти си тук? — каза Малоун.

— Защото това не е първото ти родео.

Той се обърна към Люк и го изгледа вторачено.

— Предполагам, че си знаел за това.

— Аз съм на заплата, старче.

Младият шофьор им остави колата заедно с ключовете.

— Мислех си, че господин Даниълс може да кара — предложи Сноу. — А ние двамата да седнем отзад, господин Малоун.

Както името, така и лицето на мъжа бяха познати на Малоун — Сноу беше настоящият водач на Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни.

Малоун се качи отзад. Люк и Стефани бяха отпред.

— Важно е да ви придружа — каза Сноу. — Краката ми са слаби, но ще се наложи да свършат работа. Ще направя всичко по силите си.

— Защо е толкова важно? — поиска да разбере Малоун.

Сноу кимна.

— Важно е както за моята Църква, така и за нашата държава.

— Значи отиваме във „Фалта Нада“?

— Точно така. Господин Даниълс, ако включите навигационната система, маршрутът ни вече е въведен в нея. Пътят до там е около един час с кола. — Сноу помълча, преди да добави: — Едно време е бил два дни с кон.

Люк потегли. На екрана се появи карта, а върху нея — стрелка, която сочеше пътя.

— Стефани Нел ми каза, че сте един от най-добрите агенти на правителството — каза Сноу.

— Тя обича да преувеличава.

— Президентът Даниълс ми каза същото.

— Той също е способен да изтърси една-две лъжи.

Сноу се разсмя.

— Стабилен човек. Сърцето ме боли заради него. Скоро може да му се наложи да вземе някои трудни решения.

Малоун разбра какво има предвид събеседникът му.

— Саласар?

Сноу кимна.

— Зъл човек. Но едва през последните дни разбрах за мащаба на неговото зло. Оттогава се моля за онази изгубена душа.

— Едва ли ще е голяма утеха за вдовицата и децата му.

Възрастният мъж го погледна сурово и преценяващо.

— Не. Предполагам, че не.

Малоун знаеше, че понякога се стига до убийство. То никога не беше добро. Но все пак имаше разлика между убийството при самозащита, в битка с врага, и хладнокръвното убийство. Хосепе Саласар явно не се интересуваше от тази разлика.

— Трябва да знам какво е „Фалта Нада“ — каза той.

Беше забелязал, че Стефани не се обръща, за да се включи в разговора. Тя гледаше напред през стъклото със стиснати зъби.

— Никога не съм си представял, че отново ще пътувам в планините — каза Сноу. — Знаете ли, господин Малоун, аз умирам. Достатъчно е да ме погледнете, за да го разберете. Но в последно време ме изпълва нова сила. Може би е последната искрица живот, преди смъртта да ме завладее окончателно. Мога единствено да се надявам, че ще издържа, докато приключим с това.

Малоун знаеше достатъчно за цялата история, за да каже:

— Семената на целия този хаос са посети много отдавна. Вие просто сте го наследили.

— Това е така. Тадеъс Роуан е мой проблем. Двамата с президента се опитахме да го притиснем да подаде оставка, но той отхвърли това предложение. Не мога да се обявя открито срещу него поради неговата позиция и факта, че целият проблем е от толкова чувствително естество. Ще се наложи ние да се справим с него. Още днес.

Малцина се издигаха до положението на водачи на най-големите световни религии. Католическите папи. Православните патриарси. Протестантските архиепископи. А това беше пророкът на светиите. Малоун съчувстваше на този човек както заради здравословното му състояние, така и заради трудното положение, в което беше попаднал, но и двамата се отправяха към опасностите на неизвестното.

И той трябваше да бъде под готвен за тях.

— „Фалта Нада“ — повтори Малоун. — Разкажете ми за това място.

Заселниците пристигнали в Юта две години преди началото на златната треска в Калифорния през 1849 г. Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни се противопоставяла на златотърсачеството във всичките му форми, тъй като разсейвало членовете на Църквата от задачата им да съсредоточат всичките си сили в изграждането на Цион. През 1847 г., когато пристигнали първопроходците, повечето от тях били без пукната пара. Но въпреки това през 1850 г. светиите вече сечали свои собствени златни монети и поставяли златно покритие на новия си храм. Откъде се взело това богатство?

Долината на Голямото солено езеро отдавна била заселена от племето юти. Изненадващо, тези местни жители приветствали с добре дошли религиозните емигранти. Уакара, техният вожд, развил близко приятелство с новодошлите, особено с един светия на име Айзък Морли. В крайна сметка Уакара признал на брат Айзък, че преди години получил видение от Тоуатс, думата на ютите за „Господ“. В това видение на вожда било наредено да даде злато на „високите шапки“, които един ден щели да пристигнат в неговите земи. Светиите идеално отговаряли на това описание, така че Уакара завел брат Айзък в Каре-Шиноб — свещено място, за което се твърдяло, че е построено от предците на юта. Там Морли събрал общо 58 фунта пречистено злато и ги изпратил на Бригъм Йънг в Солт Лейк Сити. Морли и вождът сключили сделка и за допълнително количество от златните запаси на племето, при която Уакара поставил две условия. Само един човек трябвало да знае местоположението на мината и този човек трябвало да се радва на еднакво доверие от двете страни. За тази задача бил избран брат Айзък, но в крайна сметка той остарял толкова, че вече не можел да пътува до там всяка година.

През 1852 г. бил избран неговият наследник. Томас Роудс. Той се върнал от първото си пътуване до тайната мина с 62 фунта злато. През следващите години били извършени още такива пътувания. През 1855 г. вождът Уакара починал, наследил го Арапийн, неговият син. По същото време Роудс също се разболял и вече не можел да пътува до планината всяка година.

Така Бригъм Йънг бил изправен пред един проблем. Той дори не бил сигурен, че новият вожд на племето юта ще признае дотогавашната уговорка. Ако се стигнело дотам, Йънг имал нужда от разрешението на Арапийн да позволи на Кейлъб Роудс, сина на Томас Роудс, да поеме снабдяването със злато. Било постигнато временно споразумение с едно допълнително условие — някой от местните жители да придружава Кейлъб при неговите пътувания до мината. След известно време Кейлъб спечелил доверието на Арапийн и той му разрешил да продължи да ходи сам. Наследникът на Арапийн сложил край на това споразумение, но Кейлъб Роудс продължил да посещава мината тайно от него. Дори поискал да получи право на собственост върху земята от Конгреса, но искането му било отхвърлено. Федералното правителство в крайна сметка дало концесията на други компании, които да проучват земята и да добиват злато. Геолозите пристигнали да проучат терена, но така и не открили легендарната златна мина на Роудс.

Бригъм Йънг знаел, че ако се разчуе за съществуването на това съкровище в Юта, ще се стигне до златна треска, по-голяма и от тази в Калифорния. А това било последното, което искал, защото светиите избягали на запад точно за да бъдат по-далеч от езичниците. Забранил всички разговори за златната мина. Всеки светия, който се занимавал със златотърсачество, щял да бъде отлъчен от Църквата.

— Златната мина на Роудс е една от нашите легенди — каза Сноу. — Благодарение на заповедта на Йънг за нея не се знае почти нищо. Само митове. Но не всичко е лъжа.

— Интересно, че го признавате — отбеляза Малоун.

— Досега тя беше просто една безвредна легенда. Но сега нещата се промениха.

Меко казано.

— Задачата на Бригъм Йънг не била лесна — продължи Сноу. — Трябвало да изгради както новата нация, така и религията. Неговите светии живеели на едно от най-суровите места, които можем да си представим. Парите на практика не съществували. Затова той направил каквото се налагало.

Малоун следеше маршрута. Люк излезе на междущатска магистрала 15 и потегли на север в посока Огдън. Освен това Малоун забеляза и очите на младия мъж, които не спираха да ги наблюдават в огледалото за обратно виждане.

Стефани продължаваше да мълчи.

— В свещената мина, която Уакара показал на Айзък Морли, имало пречистено злато — каза Сноу. — Най-вероятно пренесено на север от испанците, които го донесли от Мексико преди векове, за да го скрият. Кюлчета, монети, златни зрънца и прах. Племето юти ги открило, но за тях златото нямало стойност. Затова Уакара сключил сделката с Морли с мисълта, че така не само новодошлите, но и неговият собствен Бог ще бъдат доволни. Противно на това, което твърди легендата, всъщност Йънг, а не племенният вожд настоял само един човек да има достъп до мината. В продължение на десет години той се възползвал от тези запаси, като оставял златото бавно да влезе в нашата икономика. Сечали монети, плащали заплати с тях и купували стоки с тези заплати. Никой не се интересувал от първоизточника. Всички оценявали присъствието на златото в живота си. Не забравяйте, че сме били затворено общество. Златото просто обикаляло в кръг, никога не напускало нашите граници и винаги носело полза на човека, у когото попадало. Но после, през хиляда осемстотин петдесет и седма, когато надвиснала заплахата от война срещу Съединените щати, се появила и заплахата да изгубим това богатство. Затова Йънг наредил на всички да предадат златото си обратно. Всичко било претопено, натоварено на каруци и изпратено в Калифорния, за да бъде на сигурно място, докато заплахата не премине — или поне така се твърди.

Сноу бръкна в джоба си, извади нещо от там и го подаде на Малоун.

Беше златна монета. От едната й страна бяха изобразени две стиснати ръце, обградени от надпис с главни букви G S L C Р G и стойността на монетата — пет долара. От другата страна имаше изображение на всевиждащо око и надпис СВЕЩЕНО ПРЕД БОГА.

— Буквите означават „Greater Salt Lake City Pure Gold“ и надписът не е съвсем коректен, защото монетите не са били изсечени от „чисто злато“, а от сплав, която съдържа и сребро, и мед. Съдържанието на злато е около осемдесет процента. Това е една от монетите, изсечени от Бригъм Йънг и поставени в летописния камък, положен в основата на храма в Солт Лейк Сити. Отворихме го през деветдесет и трета. Всички монети бяха едни и същи — единствената разлика беше стойността им, от два и половина до двайсет долара. Това са така наречените „мормонски монети“.

— И точно те са една от причините Бригъм Йънг да си създаде неприятности с федералното правителство — отбеляза Малоун. — В Конституцията се казва, че само Конгресът има право да сече монети.

— Бригъм Йънг проявявал склонност да не обръща внимание на законите, с които не бил съгласен. Но в негова защита трябва да се каже, че тогава сме били далече от Съединените щати и е трябвало да оцеляваме някак си. За да го направим, сме имали нужда от икономика, която да можем да контролираме. И той я създал.

— Само дето онези каруци така и не стигнали до Калифорния — обади се Люк от мястото на шофьора. — И всъщност бяха открити преди няколко дни в националния парк „Зайън“, в една пещера заедно с четири скелета.

— Точно така — потвърди Сноу. — До хиляда осемстотин петдесет и седма година свещената мина на племето юта вече била изчерпана. Затова Йънг взел решение да попълни запасите със златото от каруците. Да върне богатството там, откъдето тръгнало. Но този път златото не било скрито в свещената мина. Вместо това той поискал частна концесия от териториалните органи и създал ново, собствено място, което да управлява лично. „Фалта Нада“.

— Нищо не липсва. Иронично ли е казано?

— Винаги съм смятал така. Бавно, в течение на следващите две десетилетия, това злато било върнато обратно в нашата общност.

— Но не на законните му собственици.

Сноу замълча, после поклати глава.

— Опасявам се, че не. Едно друго трудно решение, което Йънг трябвало да вземе. То се оказало блестящо. Нашата икономика процъфтяла. След края на Гражданската война ние сме просперирали, а на прага на двайсети век — още повече.

— В онази пещера с каруците има и четири трупа — обади се Люк.

— Знам — отговори Сноу. — Фелдстед. Хайд. Удръф. Игън. Имената им са ни познати от много години насам.

— Какво означава посланието от пещерата? — попита Люк. — „Проклятие за пророка. Не ни забравяйте.“

Никой не беше казал на Малоун нищо за никаква пещера, но той реши да не повдига този въпрос.

— Опасявам се, че значението му не може да се игнорира. По това време пророк е бил Йънг. А те го обвиняват за смъртта си.

— Струва ми се, че имат основание — отбеляза Люк.

— Това, което ви разказах, досега е било предавано единствено от един пророк на друг. Но когато бяха открити тези каруци, аз научих и за тази нова страна от историята. Никога не ми бяха разказвали за убийството на четирима души.

— Роуан знае ли?

Сноу поклати глава.

— Знае за каруците. Не споменах никакви подробности и не възнамерявам да го правя.

Колата продължаваше по магистралата, а пейзажът наоколо ставаше все по-суров.

— В крайна сметка „Фалта Нада“ се превърна в място за пророците — продължи Сноу. — Златото беше изчерпано, а пещта за претопяване беше демонтирана. И бившата златна мина се превърна в убежище сред пустошта.

Продължаващото мълчание на предната седалка никак не се харесваше на Малоун, затова той попита:

— Стефани, къде са Саласар и Касиопея?

— Пред нас — отговори тя, без да откъсва поглед от предното стъкло. — Вече би трябвало да са пристигнали на мястото заедно с Роуан.

Малоун се впечатли от безизразния й тон. Това означаваше неприятности — на много различни нива. Знаеше достатъчно за цялата история, за да си дава сметка, че никаква част от тази информация нямаше да види бял свят. Беше твърде взривоопасна, а евентуалните последствия от нея — твърде съдбоносни. Не само за Църквата на мормоните, но и за Съединените американски щати.

Саласар? Роуан? Те бяха едно. Но Касиопея? Тя беше съвсем друго. И този път беше загазила.

62

Касиопея застана до колата. Двамата с Хосепе бяха стигнали до тук за малко повече от един час. От двайсет минути чакаха в планинското утро. Върховете наоколо не бяха особено високи, но ледниците бяха работили като скулптори върху тях и бяха оставили дълбоки белези и тъмни дефилета. Шосето с две платна на изток от междущатската магистрала се виеше през впечатляваща гора от тополи, брези и смърчове, облечени в златно от есента. Още три километра по черен път, покрит с чакъл, в крайна сметка ги бяха извели до една поляна сред дърветата, където паркираха. Имаше табела с надпис:

Хосепе беше запазил мълчание както по време на полета от Айова, така и в колата от летището. Касиопея също предпочиташе да мълчи, защото собственият й гняв вече излизаше от контрол. Някой изпращаше информация на Тадеъс Роуан. Някой, който беше получил тази информация от Котън. Как иначе беше възможно друг човек да знае какво пише вътре в часовника? Котън със сигурност го беше отворил и беше докладвал на Стефани. И докладът му беше предаден на Роуан. Касиопея в крайна сметка беше притиснала Хосепе да му се обади и Роуан им беше разкрил, че разполага с източник на информация в правителството, който действа в съюз с него.

Защо да се доверяват на този източник? Отговорът беше лесен. Роуан искаше да повярва. Както и Хосепе. И двамата бяха загубили всякаква обективност и бяха готови да поемат рискове, с които тези иначе предпазливи хора никога нямаше да се съгласят. Поведението им беше глупаво. Но каква беше тя в такъв случай? Лъжец? Измамник? Или нещо още по-лошо?

Беше ядосана на Котън. Беше го помолила да не се замесва, но той не й беше обърнал внимание. Чакаше я в засада в Де Мойн и сякаш знаеше всеки следващ ход, който ще предприеме тя. И как иначе? Те се познаваха. Обичаха се. Или поне така си мислеше доскоро. Разбира се, не биваше да забравя, че всичко това засягаше неговата страна, а не нейната. Заплахата за него беше много по-истинска и непосредствена. И това явно имаше значение — поне в неговите очи.

— Красиво място — отбеляза Хосепе.

Касиопея беше съгласна с него. Бистрият кристален въздух й напомняше за Залцбург със свежестта си. По далечните върхове се виждаше сняг, а на километри пред тях се простираше гористо плато, по което все още се виждаха белезите от минали горски пожари. Утринното слънце блестеше по повърхността на близкото езеро. Двамата данити бяха пътували с тях и не изпускаха от поглед своя работодател. Касиопея предполагаше, че и двамата бяха въоръжени. Както и Хосепе. Беше успяла да види кобура под сакото му.

Интересно, че не беше предложил оръжие и на нея.

Саласар за пръв път потегляше от Солт Лейк Сити към дивите места, които бяха прекосили първопроходците. Но ето че беше тук — сред дърветата и планините на Дезерет, през които бяха минали първите светии на път за обетованата земя. Първите заселници бяха съвсем различни от останалите емигранти, пътуващи на запад. Не бяха използвали професионални водачи, а предпочитаха да търсят собствения си път. Освен това подобряваха маршрута, за да бъде по-лек за следващата група. Бяха сплотени, движеха се като един, бяха култура, вяра, народ — модерни пилигрими, прогонени от домовете си с неразбиране и насилие, твърдо решени да открият своето спасение на тази земя.

На първата група трябвали две години, за да прекоси повече от две хиляди километра от Илинойс до долината на Голямото солено езеро. В крайна сметка през 1847 г. в долината пристигнали 1650 заселници. Първата година била трудна, а втората — още по-трудна. Пролетните посеви изглеждали обещаващи, но скоро ги нападнали цели орди скакалци — „по три-четири на листо“, както ги беше описал един светия — и започнали да унищожават реколтата. Заселниците се опитали да ги отблъснат с метли, пръчки, огън и вода. С всичко, с което разполагали. Включително и с молитви. На които в крайна сметка било отговорено с небесен знак. Чайки. Те се спуснали на ята и погълнали насекомите.

Чудото на чайките.

Някои твърдяха, че разказът е преувеличен. Други — че подобно нещо изобщо не се е случвало. Но Хосепе вярваше на всяка дума. И как иначе? Господ и пророците винаги осигуряваха всичко необходимо, тогава защо да е невъзможно в точния момент да се появи помощ? Чайката си оставаше символ на щата Юта и до днес. Хосепе не се съмняваше, че щеше да присъства на герба и на независимата държава Дезерет, която щеше да бъде създадена съвсем скоро. Усещаше се изпълнен с нови сили. Скоро всичко наоколо отново щеше да бъде тяхно.

— Специално място — обърна се той към Касиопея.

— Но тук няма нищо — възрази тя.

— Ще трябва да повървим. „Фалта Нада“ е съвсем наблизо.

Хосепе чу ръмженето на автомобилен двигател и когато се обърна, видя да ги доближава малко червено купе. Колата спря и от нея слезе старейшина Роуан, с джинси и туристически ботуши, готов за преход през гората. Двамата се поздравиха с ръкостискане.

— Радвам се да те видя, братко — каза Роуан. — Днес е велик ден, равен по важност на момента, в който тук са пристигнали първопроходците. Ако успеем, всичко ще се промени.

Той също беше изпълнен с енергия от предстоящите възможности.

После забеляза Касиопея.

— Коя е тя? — попита той.

Хосепе ги представи един на друг.

— Помощта й през изминалите няколко дни беше безценна. Именно тя успя да се сдобие с часовника, но после ни го откраднаха.

— Не си споменавал за нея — отбеляза Роуан.

— Знам. Беше въвлечена бързо и неочаквано.

Хосепе му обясни как двамата с Касиопея се познавали от деца, как преди били близки, след това се отдалечили един от друг, но сега се събрали отново. Роуан изглеждаше доволен от нейното повторно пробуждане за вярата и от факта, че семейството й беше от първите светии в Европа.

— Помня баща ти — каза Роуан. — През седемдесетте години работех с Църквата в Европа. Той оглавяваше стъблото в Барселона, ако си спомням правилно. Беше истински духовен човек, посветен на делото.

— Благодаря — отговори тя. — Аз също винаги съм смятала така.

Първоначалното безпокойство в очите на старейшината бе изчезнало. Може би защото беше разбрал, че Касиопея е светия по рождение?

— Касиопея е наясно с това, което правим. Освен това ми помогна да отблъснем американците в Залцбург. Двамата планираме бъдещето си заедно.

Хосепе се надяваше, че не избързва с това разкритие.

— Бих искал и тя да бъде част от ставащото — добави той.

— Тогава нека да бъде — каза Роуан. — Постигнахме много, братко. Имаше мигове, в които се съмнявах, че ще стигнем дотук. Но ето че успяхме. Нека да отидем, за да получим наградата си.

Саласар се обърна към хората си.

— Останете тук, за да охранявате. Ако се наложи, можем да се свържем по телефона.

Двамата данити кимнаха. Нищо от това, което предстоеше да се случи, не беше предназначено за техните очи. Хосепе се обърна към старейшина Роуан.

— След теб, моля.

Роуан беше идвал тук веднъж преди години. Пророкът, който беше заемал тази длъжност преди Чарлс Сноу, беше организирал събиране за старейшините. Бяха прекарали три дни в молитва и обсъждане на решения, които щяха да направляват хода на Църквата през следващите няколко години. Оттогава не беше чувал почти нищо за мястото, но знаеше, че все още се поддържа. Къщата беше построена преди около петдесет години и оттогава няколко пъти беше реновирана. Сградата беше обградена от двеста и четирийсет акра гора, също собственост на Църквата. Доколкото си спомняше, целият имот се охраняваше от частна компания, така че в някакъв момент може би трябваше да се разбере с тях. Съмняваше се, че ще попречат на втория по старшинство в йерархията на Църквата да влезе вътре.

Роуан ги поведе между дърветата по една пътека през гората, все по-високо в планината. Светиите се бяха заселили предимно по западните склонове на планините Уасач и бяха основали двайсет и пет града в разстояние на сто и шейсет километра. Осемдесет и пет процента от населението на щата Юта — два милиона души — все още живееха на по-малко от двайсет и пет километра от планините. Източните склонове бяха по-полегати и там бяха построени множество ски курорти. Тук, от западната страна, теренът беше много по-суров, а надморската височина беше с хиляда и петстотин метра над равнището на Солт Лейк Сити.

Идеята на „Фалта Нада“ беше да напомня за първите дни на заселниците, спомни си Роуан, когато видя триетажната къща между дърветата. Стените бяха изградени от масивни дънери, отсечени на ръка. Пространството между тях беше запълнено с мазилка, а старото дърво беше очертано с тъмносиви линии. На приземния етаж имаше големи панорамни прозорци, така че къщата представляваше приятна смес от дърво, камък и стъкло. Беше на сто метра от планинския склон и зад нея тръгваше пътека, която се издигаше на зигзаг между дърветата.

— „Фалта Нада“ не е самата къща — каза им той. — Къщата е построена по-късно от убежището.

— Тогава къде отиваме? — попита Саласар, докато продължаваха да се изкачват.

Роуан посочи към планината.

— Там горе.

63

Люк зави по черния път и забеляза двата паркирани автомобила. Бяха слезли от междущатската магистрала преди трийсет минути, а от асфалтовото шосе преди няколко километра. През целия път Стефани седеше до него и не казваше почти нищо. Малоун и Сноу, които седяха отзад, също мълчаха от известно време насам. Всички изглеждаха обзети от тревога. Самият той просто нямаше търпение да приключи със задачата.

Люк видя двама мъже, които стояха до колите.

— Това са същите ония от Залцбург — каза Малоун. — Съмнявам се, че ще се зарадват, когато ме видят.

— Аз ще се оправя с тях — каза Сноу. — Нека ги доближим бавно.

Люк спря колата и пророкът свали прозореца си. И двамата данити изглеждаха в готовност за действие — ръцете им бяха под саката, несъмнено върху оръжията им. Дясната ръка на Люк пропълзя към собствения му пистолет.

— Знаете ли кой съм аз? — попита ги Сноу.

Мъжете кимнаха.

— В такъв случай трябва да правите това, което ви кажа. Ясен ли съм?

Те не отговориха.

— Аз съм вашият пророк — каза им Сноу. — Вие сте положили клетва да ме защитавате, не е ли така?

Мъжете отново кимнаха.

— „Дан ще бъде змия на път, аспида на пътека, която ухапва крака на коня, тъй че ездачът му ще падне назад.“ Знаете ли какво означават тези думи?

— Те са от Битие — отговори единият от двамата. — Ние сме положили клетва да живеем според тях.

— В такъв случай извадете оръжията си и ги пуснете на земята.

Мъжете се подчиниха на нареждането на Сноу.

— Останете тук и чакайте.

Прозорецът се затвори с тихо жужене.

— Ще остана при тези бедни грешници, за да се молим за прошка — каза Сноу. — Вие тримата имате работа.

Люк улови вторачения поглед на Стефани — първия, който беше отправила към него. По-рано бяха говорили по телефона веднага след като двамата с Малоун бяха пристигнали в Юта. Стефани му беше казала какво се налага да направят и то изобщо не му хареса. А с този поглед го питаше дали си дава сметка, че и той, подобно на двамата данити отвън, е положил клетва за вярност.

Люк кимна.

— Ще се моля да успеете — каза Сноу.

Люк се обърна към пророка.

— Никого не можеш да излъжеш, старче. Ти си довел Роуан и Саласар тук, защото това проклето място е по средата на нищото. А сега искаш да отидем и да свършим мръсната работа вместо теб. Затова нека да не си говорим за праведни дела. В тази задача няма нищо свято.

— Извинявам се за грубите думи на моя агент — каза Стефани.

— Той е прав — отговори Сноу. — В тази задача няма нищо свято. Работата е мръсна и отвратителна. Цяла нощ съм се питал дали и Бригъм Йънг се е чувствал по същия начин, когато е заповядал да се приберат онези каруци и да се върне златото? Със сигурност е знаел, че ще загинат хора. Но не е имал друг избор. Както и аз.

Люк отвори вратата и излезе от колата.

Малоун и Стефани го последваха.

Когато видяха Малоун, двамата данити се наведоха да вземат оръжията си.

— Той е наш враг — каза единият от тях.

— Не, не е той — отговори пророкът. — Вашият враг е нещо много по-сложно.

Двамата не изглеждаха убедени.

— Няма да повтарям — каза Сноу. — Пуснете оръжията си и правете това, което ви казвам. Иначе ще платите цената на небето.

Двамата отново хвърлиха оръжията си. Сноу им направи знак да се отдалечат.

— Тръгвайте. Аз ще ви настигна.

Стефани тръгна първа по пътеката.

— Тя не бива да пострада — каза Малоун.

Стефани спря и се обърна към бившия си служител.

— Смяташ ли, че ще го направя?

— Зависи как ще се развият нещата.

— Имам нареждания да се уверя, че от тук няма да си тръгне нищо, което да застрашава бъдещето на Съединените американски щати.

— Добре. Върши си работата. Просто искам и двамата с колежанчето да сте наясно, още отсега, че тя не бива да пострада. Точка.

— Аз също имам работа, която трябва да свърша — каза Люк.

— Тогава я свърши. Но ако посегнеш на Касиопея, ще те убия.

Люк не обичаше да го заплашват. Никога не беше обичал заплахите. Но Стефани му беше наредила да не провокира Малоун. Щяха да се справят с Касиопея така, както се наложи. Стефани го беше предупредила, че Малоун ще е наясно със ситуацията — беше по-добре да го успокоят, отколкото да го предизвикват. Не бяха дошли, за да спечелят някаква битка, а цялата война.

Малоун говореше съвсем сериозно. Щеше да застреля колежанчето на място, ако Касиопея пострада. Беше разбрал колко сериозна е ситуацията от мълчанието на Стефани и знаеше, че след тази операция не бива да остават случайни свидетели. Стефани, Люк, самият той? Те бяха професионалисти. Бяха положили клетва. Нямаше никаква опасност да разкрият тайната на никого. Но Роуан, Саласар и Касиопея бяха съвсем друго нещо. Малоун хранеше голямо уважение към Стефани и дори беше в състояние да разбере нейната дилема — все пак заповедите си бяха заповеди, а не си спомняше залозите някога да са били толкова високи. Което не променяше нищо. Ако Касиопея не успееше да се погрижи както трябва за себе си, той щеше да го направи вместо нея.

Все пак тя го беше правила много пъти за него. Беше време да й върне услугата. Независимо дали тя го искаше, или не.

Стефани беше въоръжена, нещо необичайно за нея. В кобура под мишницата й, скрит под сакото, имаше берета. Малоун със сигурност я беше забелязал. Преди да си тръгне от Блеър Хаус, Дани Даниълс я беше дръпнал настрани, по-далече от Чарлс Сноу.

— Нямаме никакъв избор — каза той. — Никакъв.

— Винаги има избор.

— Този път не. Нали си даваш сметка, че в тази държава има адски много хора, които ще се отнесат съвсем сериозно към идеята за отцепване? И Бог ми е свидетел, че ние носим вина за това. В продължение на осем години се опитвам да управлявам, Стефани, и никак не е лесно. Всъщност може да се окаже, че направо е невъзможно, по дяволите. И ако някой щат има възможност да се отдели, аз ще ги разбера. Няма значение дали ще успеят този път. Самото съществуване на този документ е достатъчно, за да застраши бъдещето на тази страна. Ако документът съществува, нещата никога няма да бъдат същите като преди, а аз не мога да го допусна. Успяхме да направим така, че всичките ни проблеми да се озоват на едно и също място. Затова вие двамата с Люк трябва… да се справите с тях.

— А Котън?

— Не съм забравил за него. Той също е професионалист.

— Нито един от нас не е убиец.

— Никой не е казал това.

Той леко я хвана за ръката. Прониза я ледена тръпка.

— Точно пред подобен проблем е бил изправен Линкълн — каза той, като почти шепнеше. — Налагало се е да вземе решение. Единствената разлика е тази, че при него щатите вече са се били отцепили, така че е трябвало да води война, за да си ги върне. Нищо чудно, че всяка една жертва на бойните действия е тежала на съвестта му. Той е взел решението съвсем сам. Наложило му се е да се запита: „Дали да направя така, както повеляват основателите на държавата? Или да им обърна гръб?“. И той е взел това решение, нали? Взел го е, по дяволите. Но така Америка е оцеляла и сме станали такива, каквито сме в момента.

— Повредени?

Даниълс я погледна с болка в очите си.

— Най-добрата повредена система на света. И аз няма да я оставя просто да се разпадне.

— Основателите на тази държава не са мислели по този начин.

— Всъщност Линкълн също не е мислел така.

Стефани зачака да чуе продължението.

— Той произнесъл една реч през хиляда осемстотин четирийсет и осма година. Едуин я откри. Казал, че всеки народ, навсякъде, има право да се надигне, да се отърси от настоящото си управление, за да издигне ново, което му приляга по-добре. Нарекъл това право безценно и свещено. И още по-лошо — казал, че това право не е ограничено само в случаите, когато целият народ реши да го упражни. Всяка част от този народ, например някой щат или територия, има възможност да го направи. Казал в прав текст, че отцепването е естествено право.

Но тринайсет години по-късно, когато вече бил президент и трябвало да остави онези щати да си тръгнат, той избрал страната, а не правата на отделните щати. И аз вземам същото решение. Всеки президент в края на своя мандат мисли за историята. Ще излъжа, ако кажа, че и аз не мисля за нея. И това, Стефани, е моето наследство. Освен нас за него няма да знае никой друг. Точно като Линкълн аз решавам да спася Съединените американски щати.

Стефани беше чула думите на Малоун, отправени към Люк, и си даваше сметка, че заплахата важеше със същата сила и за нея самата. Нервите на Малоун бяха изопнати, а търпението му беше на изчерпване. Но не той командваше тази операция.

— Котън — каза тя. — Ще направим това, което трябва.

Малоун спря и пристъпи към нея. Познаваха се отдавна и бяха преживели заедно много неща. Той винаги й беше помагал, когато тя наистина имаше нужда от него, и тя му беше връщала всяка една от тези услуги, както правят приятелите.

— Разбирам те, Стефани. Тази битка е по-различна. Но ти лично замеси Касиопея в нея и я излъга, за да не се откаже. А после въвлече и мен. Така че ще ти го кажа отново. Остави я. Аз ще се оправя с Касиопея. Тя няма да представлява проблем.

— А ако грешиш?

Изражението на Малоун се вкамени.

— Не греша — заяви той и се отдалечи.

64

Касиопея вдигна поглед към планината. Всичко изглеждаше мирно и спокойно вместо страховито и заплашително — което щеше да отговаря на действителното положение. Бяха заобиколили огромната къща, за да излязат на каменистата пътека зад нея. По дебелия килим от зелен мъх бяха разпръснати боровинки. Над главите им се издигаха короните на ели, кленове и дъбове, от които се сипеха есенни листа. Между дърветата се показаха две сърни и се отдалечиха спокойно, явно без да изпитват страх от хората.

— Не позволяваме да се ловува тук — обясни Роуан. — Оставили сме всичко на природата.

Касиопея се опитваше да прецени сенатора. Беше представителен, изпълнен с жизненост. С лекота се изкачваше по стръмната пътека, без да се изпоти или да се задъха. Държеше се като човек с власт — и според Хосепе това напълно му прилягаше, защото беше вторият по старшинство в йерархията на Църквата. Следващият пророк. Касиопея беше забелязала предпазливия му поглед, когато се запознаха. Спомняше си, че когато беше малка, у тях често идваха мъже с тъмни костюми, бели ризи и тънки вратовръзки. Винаги беше знаела, че баща й е църковен водач, и майка й беше обяснила, че посетителите са други водачи на Църквата от близо и далече. Но онези мъже я караха да се чувства неудобно.

Вече разбираше защо. Те бяха последователи. Сляпо следваха пътя, предначертан от други, и се надяваха да открият нещо за себе си по него. И никога не определяха собствения си път. Роуан и Хосепе бяха различни.

Техният път беше само техен. И те почти бяха стигнали до края му.

След десет минути изкачване по пътеката стигнаха до черна цепнатина в планинския склон. Метална табелка предупреждаваше туристите да не влизат в пещерата, защото е частна собственост. Входът към пещерата беше преграден с желязна решетка, заключена с катинар. Роуан я дръпна няколко пъти, за да я изпробва. Беше здрава. Тогава сенаторът направи знак на Хосепе, който извади пистолета си и стреля три пъти в катинара.

Стефани чу трите изстрела, които отекнаха в гората.

Малоун и Люк ускориха крачка и тя ги последва. Никога не се беше чувствала толкова далече от Котън. Нямаше друг избор. Нямаше представа какво ще прави, когато се изправи пред проблема. Импровизираше всичко в движение.

Но имаше една абсолютна величина. Тя беше съгласна с Дани Даниълс.

Съединените щати трябваше да оцелеят.

Саласар махна останките от катинара и отвори желязната решетка. На няколко крачки по-навътре имаше електрическо табло, от което излизаше дебел кабел и вървеше напред в тунела. Роуан мина покрай него и щракна ключа от едната страна на таблото.

Грейна светлина, която разсея мрака.

— Това е „Фалта Нада“ — каза Роуан.

Хосепе и Касиопея последваха старейшината в широкия тунел, който водеше към малка зала. Пред тях се извиваха и усукваха сталактити и сталагмити, които сякаш не се подчиняваха на гравитацията, деликатни и крехки като стъкло. Светлината се пречупваше в безброй цветове от кристалните призми. Беше невероятна гледка, изкусно осветена за подсилване на ефекта.

— Зашеметяващо е, нали? — попита Роуан.

Касиопея разглеждаше рисунките по скалата.

Саласар се присъедини към нея и видя странни товарни животни, подобни на лами, водени от човек с нещо като броня.

— Испанци — обясни Роуан, когато забеляза техния интерес. — Открили тази пещера, когато пристигнали тук от Мексико през шестнайсети век и се заели да търсят злато в планините.

Роуан пристъпи към една купчина от бели кварцови камъни и вдигна един от тях. По него се виждаха жълти жилки.

— Открити са тук, както и следи от кирки и лопати по стените. Испанците са били тук много преди да пристигнат светиите.

Роуан посочи един тунел.

— Има и още.

Роуан пропусна Саласар и Касиопея пред себе си, остави кварцовия камък и ги последва. Той не се издаде, когато Хосепе представи своята спътница, престори се, че не я познава, и в крайна сметка я прие.

Но всъщност знаеше всичко за Касиопея Вит.

— Тя работи за президента — каза Стефани Нел.

Беше му се обадила по телефона точно преди да излезе от къщи, за да потегли на север от Солт Лейк Сити с колата си.

— От известно време е при Саласар под прикритие. Едно време, в младостта си, двамата са били любовници, затова беше решено, че тя може да постигне по-голям успех с него. И наистина стана така. Но той не подозира нищо.

Роуан я слушаше със смес от тревога и гняв. Колко пъти се беше намесвало федералното правителство в делата на Църквата? Колко шпиони беше имало? Твърде много, за да ги преброи. Всички казваха, че подобни действия са останали в миналото. Колко много грешаха.

— Изпратена е от Даниълс. Той следи двама ви със Саласар вече повече от година. Вашият пророк Чарлс Сноу също работи с него.

Роуан вече знаеше за това.

— Съвсем скоро разбрах за Вит и Сноу.

— Защо ми го казваш сега?

— Защото искам да успееш. Ще бъде от полза и за мен. Затова реших да ти предам тази информация.

— Радвам се, че го стори. Но какво очакваш да направя с нея?

— Не ме интересува, по дяволите. Просто довърши онова, което си започнал, и продължавай да създаваш проблеми на президента.

В действителност Роуан все още не знаеше как да постъпи. Собственият му пророк беше негов враг? Собственият му президент беше срещу него? А сега и основният му съюзник беше успял да внедри шпионин сред тях? Роуан не беше сигурен какво ще бъде решението, но не се съмняваше, че след като истината излезе наяве, Хосепе ще знае какво да направи. Данитите бяха способни в това отношение. На него самия никога не беше съобщавано нищо, което дори косвено да му подскаже, че се е случило нещо непристойно или незаконно. Така че съвестта му беше чиста. Подробностите бяха оставени на Саласар. Трябваше да се признае, че винаги се беше справял с всичко. И точно това щеше да се случи и днес. Тук, във „Фалта Нада“. Името беше особено подходящо. Нищо не липсва.

65

Малоун се втурна нагоре по пътеката към мястото, откъдето се чуха трите изстрела, плътно следван от Люк. Зад завоя се показа огромна къща. Беше от дърво и камък, на три етажа, с големи прозорци и остри стрехи. Към небето се издигаха два каменни комина. От всички страни на къщата имаше дървета, зад нея беше планинският склон, а към главния вход водеше зелена морава.

Стефани дотича при тях.

— Това е — каза тя. — Те са вътре.

— Аз ще вляза отпред — каза Малоун на Люк. — Ти поеми задния вход.

Той се обърна към Стефани.

— А ти чакай тук.

Тя кимна.

Люк се втурна с пистолет в ръка надясно, между дърветата. Малоун се приведе и се доближи до стълбището от секвоя, което водеше нагоре към главния вход на къщата. Хвърли поглед назад и видя, че Стефани се прикри зад едно дърво. После пое нагоре по стълбището — дървените стъпала бяха омекнали на места от годините борба с природните стихии. Самата къща изглеждаше в добро състояние. Някой я беше поддържал редовно. Малоун стигна до верандата.

Вратата беше солидна, на дървена рамка. Малоун внимателно провери бравата. Беше заключено. Той предпазливо погледна през всеки един от прозорците на приземния етаж и се ослуша, но не чу нищо.

Люк стоеше пред задната врата под навеса. На сто метра от къщата се издигаше планината. Той провери вратата, която се оказа заключена. Погледна през прозореца и видя голямо помещение с дървени небоядисани стени, така че естествените цветове на бор и смърч хармонираха с колоните и гредите, поддържащи високия таван. Мебелите бяха обикновени и функционални, с цветни акценти по тапицерията на диваните и столовете. Друг прозорец гледаше към кухнята, оборудвана с каменни плотове, дървени шкафове и уреди от неръждаема стомана. От другата страна на верандата се чуваше ромолене на поток и Люк забеляза воденично колело, което се въртеше в него.

Нещо не беше наред. От къщата не се чуваха никакви гласове. За да влезе, щеше да се наложи да избие вратата от рамката с ритник, което не беше проблем, но щеше ясно да обяви присъствието му.

Люк чу раздвижване по верандата. И усети вибрации по дъските под краката си.

Малоун продължи да поглежда в къщата през всеки прозорец, докато обикаляше по дължината на верандата. Вътрешността беше типична за планинска хижа, а големината на сградата и мебелировката издаваха благосъстоянието на собствениците й. Отвътре продължаваше да не се чува нито звук. Дали не ги бяха забелязали, докато се приближаваха, и не се бяха оттеглили на сигурно място?

Доста съмнително. Усещането му се потвърждаваше от плътния слой прах, който покриваше дървения под във вътрешността на къщата. По него не се виждаха никакви следи. Нямаше никакви признаци, че някой е влизал наскоро.

Задънена улица.

— Люк — каза той.

По-младият агент се показа зад ъгъла.

— Надявах се, че си ти. Тук няма никой.

Малоун кимна в знак на съгласие. Но Стефани специално им беше казала, че Роуан, Саласар и Касиопея са тук.

— Тя ни е излъгала.

И двамата се втурнаха към предната веранда. Стефани не се виждаше никъде. Малоун се спусна по стълбището, като прескачаше по две стъпала, и се затича към дървото, където я беше видял за последен път.

Стефани я нямаше.

Някакъв шум по пътеката зад него привлече вниманието му. Малоун се завъртя и насочи пистолета си. Люк също. На пътеката се появи Чарлс Сноу, подкрепян на всяка крачка от двамата млади данити. Малоун и Люк свалиха оръжията си.

— Какво става? — попита Сноу, като свали ръце от раменете на своите помощници.

— Стефани е изчезнала — каза Малоун.

— Къщата е празна и заключена — добави Люк.

— Тя не ви ли каза? Къщата не е „Фалта Нада“.

Вниманието на Малоун се прикова върху него.

— Тази къща е построена по-късно — обясни Сноу и посочи към планината. — „Фалта Нада“ е там, в една пещера. Няма как да я пропуснете.

Стефани бързо се катереше по каменистата пътека през гората. Тук въздухът беше осезаемо по-хладен. Нарочно беше заблудила Котън и Люк, за да спечели време да се измъкне от тях. Сноу й беше съобщил подробностите още по време на полета снощи.

— Трябва да ти кажа нещо за това място — беше казал той. — Ще видите една къща, но това не е „Фалта Нада“. Истинското място е във вътрешността на самата планина. Лесно ще намерите пътеката. Пещерата е открита от един от първите заселници. Според легендата бил тръгнал за дърва, когато забелязал следи от пума. Проследил ги нагоре по планинския склон и открил една цепнатина в скалата. Зад нея имало пещера, в която влязъл. Преди петдесет години ние прекарахме електричество и осветление, то все още работи. Малцина са виждали това място. Едно време беше специално за нас, но сега е забравено от всички. Фактът, че Бригъм Йънг го е избрал за скривалище както на златото, така и на онова, което му е изпратил Линкълн, изобщо не ме изненадва.

Малоун беше прав. Тя беше предизвикала целия този хаос и отговорността да се справи с него беше само нейна. Все още не знаеше как, но нямаше друг избор. Съмняваше се, че Люк или Котън ще я открият, защото нямаха представа за истинското местоположение. В интерес на истината, Чарлс Сноу можеше да им го каже. Но докато се върнат до колите, разберат къде се намира и потеглят обратно, всичко щеше да е свършило.

Стефани забеляза входа на пещерата пред себе си — беше отбелязан с борови пръти, покрити със зелен мъх. На входа имаше желязна решетка, която беше отворена наполовина, а на земята се търкаляше смазан катинар. Тя го вдигна, за да го разгледа. Вече разбираше защо някой беше стрелял три пъти.

Стефани захвърли катинара и извади пистолета си. Пред нея се виждаше осветен тунел. Беше ударил часът да стори това, което беше длъжна. Тя направи две крачки и влезе в пещерата.

Малоун беше бесен. Беше притиснал Стефани и сега тя влизаше в нещо, с което не беше подготвена да се справи.

— Старче, това изобщо не ми харесва — каза Люк, докато тичаха нагоре по пътеката.

— Тя ще намери смъртта си.

— Нека да не го позволяваме.

— Разбира се, че това е планът. Но за съжаление, нямаме никаква представа какво ни очаква горе. Освен ако ти знаеш нещо, което аз не знам.

— Този път не. Тя не ми каза нищо.

Малоун вдигна очи към пътеката. Всички останали имаха предимство пред тях.

— Значи сме само ти и аз — каза той на Люк.

— Разбрах. И ще бъда с теб до самия край.

66

Касиопея беше впечатлена. Залата, в която се бяха озовали, беше двайсет метра дълга, малко по-широка и също толкова висока. Сталактитите приличаха на ледени висулки. От тавана на пещерата се спускаха кристали, подобни на игли, и спираловидни гладки хеликтити, които приличаха на тирбушони. Драпериите от оранжев калцит бяха тънки като хартия и пропускаха светлината на електрическите крушки зад тях да се процежда през камъка. По стените имаше скални образувания от бял камък, които приличаха на пуканки. В центъра на залата имаше басейн с неподвижна зелена вода, гладка като огледало. В единия край на басейна се издигаше пиедестал, на който беше поставена огромна статуя на ангела Морони — висок четири метра, издялан от камък, в характерната поза с тромпета, който надуваше, покрит със злато от глава до пети.

Тя пристъпи по-близо до статуята.

— „… който имаше вечно евангелие, за да благовести на жителите земни, на всяко племе и коляно, език и народ“ — каза Роуан. — Откровение на Йоан, глава четиринайсета, стих шести. Морони е нашият небесен вестител. Това е оригиналът, от който е изработена медната статуя на върха на храма в Солт Лейк Сити. Самият Бригъм Йънг го е донесъл тук.

Хосепе явно беше обзет от страхопочитание.

— Той е ангелът на светлината, облечен в роба с невероятна белота. По-бяла от всичко, което някой някога е виждал. Цялото му същество е тъй величествено, че не подлежи на описание.

Роуан кимна.

— Това са думите на пророка. Точно така е описан Морони от Джоузеф Смит и така се опитваме да го показваме и ние.

— Но той е златен, а не бял — отбеляза Касиопея.

— Това е начин да подчертаем неговия блясък.

Не й прозвуча много убедително. Веднъж беше прочела, че Смит вероятно беше попаднал на името Морони в приключенските романи за Уилям Кид. Според легендата Кид беше заровил съкровището си на Коморските острови. Морони беше столицата на Коморския съюз. Освен това Смит беше нарекъл хълма, на който намерил златните плочи, с името Кумора. Съвпадение? Ако наистина беше така, степента на вероятност трудно можеше да бъде пресметната.

— Този подземен храм — продължи Роуан — е създаден много отдавна от пророците като място за богослужение под земята. Днес малцина идват тук, на мястото, където пророк Бригъм е скрил онова, което му е дал Линкълн.

Касиопея вече беше огледала залата. С изключение на статуята и изкуственото осветление, наоколо не се виждаше нищо друго, което да е направено от човешка ръка.

— Единствения път, когато съм идвал — каза Роуан, — тук бяха изложени артефакти от времето на испанците. Парчета от кости, копчета, детайли от желязо и хомоти. Хомотите бяха издялани от кедрово дърво, широки около един метър, с извивка по средата, в която да влиза вратът на човека, който ги носи. В двата им края бяха изсечени дълбоки резки, на които са се носели тежки чували за руда, изработени от животинска кожа. Стори ми се невероятно, че са оцелели в продължение на толкова много векове.

Артефактите вече ги нямаше.

— Къде да го търсим? — попита Хосепе.

— Един момент — отговори Роуан. — Първо трябва да обсъдим нещо друго.

Сенаторът посочи с пръст към Касиопея.

— Тази жена е шпионин.

Саласар остана шокиран от твърдението на апостола.

— Шпионин? Грешиш.

— Греша ли? Запитай се, Хосепе — как се появи отново в живота ти тази жена? След толкова години, точно в този момент?

— Досега само ми е помагала.

— Така правят всички шпиони. Иначе как ще се внедрят? Вчера ти ме притисна да кажа откъде знам за това място. И аз най-сетне ти разкрих, че разполагам с източник на информация в правителството, приближен на нашите врагове. Този източник ми каза не само за това място, но и за тази жена, която работи за президента на Съединените щати.

— И вие му повярвахте? — намеси се Касиопея. — Естествено, че вашите врагове ще искат да предизвикат хаос в редиците ви. Какъв по-добър начин за това от фалшивата информация?

— А откъде моят източник знаеше как се казваш? — попита я Роуан. — Откъде изобщо знаеше за съществуването ти?

Саласар очакваше нейния отговор.

— Мога само да предполагам, че източникът е от разузнаването и е наясно с всичко, с което се занимава онзи човек, Малоун — каза Касиопея.

— Интересно, че споменаваш неговото име. Защото моят източник ми разкри, че не само познаваш Котън Малоун, но имаш и връзка с него.

— Вярно ли е? — настоя Саласар, като повиши тон.

Касиопея се почувства в капан. Стефани съзнателно я беше компрометирала, несъмнено за да я накаже, че беше прекъснала всякаква връзка с нея и беше откраднала часовника.

В гласа на Саласар ясно се долавяше гняв.

Пред нея имаше две възможности. Да излъже или да каже истината.

Саласар очакваше отговор, но не знаеше какво може да каже Касиопея. Фактът, че тя не отрече обвинението веднага, го накара да се замисли. Сърцето му биеше силно, дишането му се учести. Обзе го замайване.

И тогава се появи ангелът. Видението увисна във въздуха, недалече от статуята на Морони, но на лицето му я нямаше обичайната окуражителна усмивка.

„Може би сгрешихме за нея.“

Саласар не можеше да отговори, затова просто поклати глава — едва забележимо — в отказ да приеме това твърдение.

„Не се срамувай, Хосепе. Времето за преструвки свърши. Разкрий ме пред тях. Покажи им, че пророците са с теб.“

Той никога не беше казвал за ангела на никого.

— Какво гледаш? — попита го Роуан.

Хосепе не обърна внимание на старейшината и се съсредоточи върху видението.

„Защити ме.“

И прочете по лицето на ангела нещо, което не беше виждал преди. Тревога. Дясната му ръка се стрелна под сакото, за да извади пистолета.

Стефани бавно се беше изкачила по тунела, като следваше светлините и човешките гласове. Беше минала през една малка пещера, преди да стигне до друга, по-голяма, в която се промъкна незабелязано между осветените скални образувания. Чу разговора на Роуан, Саласар и Касиопея и стана свидетел на това как Саласар се разгневи от разкритието на Роуан.

— Хосепе — каза Роуан. — Аз казвам истината. Тази жена е шпионин. Тя не е по-различна от онези, които се обърнаха срещу нас през Тревожното време. Колко от нашите братя се озоваха в затвора заради шпионите? Аз съм твоят старейшина. Никога не съм те лъгал и сега също не те лъжа.

Саласар гледаше не към сенатора, а към статуята на пиедестала. Погледът му беше отнесен, а главата му беше вдигната към тавана на пещерата.

Странно. В дясната ръка на Саласар имаше пистолет.

Стефани посегна към собственото си оръжие. Не. Това само щеше да увеличи напрежението.

Имаше само един начин да се справи със ситуацията. Когато влезе в пещерата, все още не беше сигурна как трябва да постъпи, но сега пътят й беше ясен. Тя остави пистолета, излезе от скривалището си и извика:

— Той казва истината.

Тримата едновременно се обърнаха към нея.

— Аз съм неговият източник.

Роуан беше шокиран от появата на Стефани Нел. Тя нямаше работа тук. Той я проследи с поглед, докато бавно ги доближаваше. Оръжието на Саласар вече беше насочено към нея, а налудничавият поглед на испанеца изобщо не му харесваше.

— Коя си ти? — настоя да узнае Саласар.

— Стефани Нел. От Министерството на правосъдието на Съединените щати. Кажи му, Касиопея. Кажи му истината.

— Каква истина? — извика Саласар.

Нел не откъсваше поглед от Вит.

— Кажи му онова, което искаше да му кажеш.

— Роуан е прав — каза Касиопея. — Аз наистина съм шпионин.

Лицето на Саласар изразяваше дълбоко недоумение.

— Не може да бъде. Отказвам да повярвам.

— Истина е — продължи Вит. — Тази жена ме помоли да се свържа с теб от името на американското правителство и аз го направих. Но останах вярна на себе си. — Тя помълча, преди да продължи: — Запомнила съм те като добър, мил, кротък човек. Тези спомени са ми скъпи и ценни. Какво се е случило, Хосепе? Какво е променило душата ти?

Саласар не отговори. Вместо това вниманието му сякаш отново се насочи към статуята и устните му се раздвижиха, но от устата му не излезе нито звук.

— Какво виждаш? — попита го Вит.

— Братко Саласар — обади се Роуан.

— Пророк Джоузеф е тук, с нас. Той идва при мен от известно време насам — каза Саласар и насочи пистолета си към Вит. — И той също беше заблуден от теб.

— Тя не е единствената, която те е заблудила — каза Нел и посочи към Роуан. — Сенаторът също е шпионин.

67

Люк щеше да удържи обещанието си към Малоун. Наистина щеше да му пази гърба. Стефани беше подвела и двамата, а сега самата тя беше загазила сериозно. Трябваше да действат в екип. Без скандали и спорове. Когато бяха в Де Мойн, Малоун беше разчел намеренията на Касиопея Вит перфектно и винаги беше на една крачка пред нея. Освен това познаваше Стефани по-добре от Люк. За съжаление, в момента бяха поне на две крачки зад всички останали.

Бяха се изкачили по гористия склон. Влязоха в тунела и бързо огледаха първата осветена пещера, после продължиха тичешком по следващия тунел. Всичко наоколо беше сюрреалистично — каменните образувания бяха като скулптури, а светлините се виеха по скалата като бои по платно.

Малоун вдигна ръка и направи знак да спрат. От края на тунела се чуваха гласове. Те пропълзяха по-близо и видяха Вит, Роуан и Саласар — последният държеше пистолет, насочен право към Стефани, която стоеше на шест метра от испанеца с вдигнати ръце.

Първият импулс на Люк беше да нахлуят в залата. Те имаха два пистолета, а Саласар само един. Малоун сякаш прочете мислите му и поклати глава.

Малоун изобщо не беше очарован от това, което виждаше пред себе си.

Или Стефани беше разкрита, или се беше разкрила сама. Той заложи на второто, особено след като забеляза нейната берета на пода на пещерата, до един голям камък, където не се виждаше отстрани. Значи тя нарочно беше заблудила него и Люк, за да спечели достатъчно време за себе си да стигне до тук. Би трябвало да е предположила, че те ще тръгнат обратно към Чарлс Сноу, от когото щяха да научат за пещерата — и междувременно щяха да загубят петнайсет или двайсет минути, които тя да използва. За щастие, те бяха съкратили това време наполовина и вече бяха тук.

Мисли. Нямаш право на грешка.

Стефани стоеше с ръце във въздуха, обърната срещу Саласар. Не изпитваше страх, въпреки че трябваше. Дани Даниълс й беше казал, че ако случайно се появи трета страна и предизвика инцидент, на какво основание трябваше да се намесват те? Но освен това тя разбираше и какво не беше казал президентът на Съединените щати. „А ако ти успееш да предизвикаш този инцидент, още по-добре.“

— Какво искаш да кажеш с това, че старейшина Роуан е шпионин? — попита Саласар.

— Той е дългогодишен член на американския Сенат. Положил е клетва да защитава законите и Конституцията на тази държава. Роуан е един от най-влиятелните хора във Вашингтон.

— Освен това съм светия от последните дни — каза Роуан. — А това е дълг, който приемам дори по-сериозно от клетвата си към тази страна.

Стефани трябваше да действа внимателно. Най-важно беше да прецени точния момент.

— Онова, което сенаторът каза за Касиопея, е вярно. Когато научих за снимката на вас двамата, която все още си пазиш, реших, че може би продължаваш да изпитваш чувства към нея. Помолих Касиопея да се свърже с теб и тя се съгласи.

— Вярно ли е? — попита Саласар.

Касиопея кимна.

— Казаха ми, че си замесен в нещо незаконно. Дори убийство. Исках да ти помогна да изчистиш името си.

— Убийство? — попита Роуан.

Стефани отговори:

— Той уби човек в Мичиган, за да се сдобие с един мормонски дневник. А след това уби и един от моите агенти.

Сенаторът изглеждаше искрено шокиран от тази информация.

— Хосепе — каза Роуан. — Моля те, кажи ми, че тя лъже.

Саласар се обърна към ангела, за да получи напътствия.

„Те не знаят срещу какво сме изправени. Ние пазим светиите и всичко, което им е скъпо. Старейшина Роуан поиска от нас да се справим. Не бива да се оплаква от методите ни.“

— Техният агент беше изпратен, за да ни унищожи — каза Саласар. — Моята задача беше да не допусна това. Агентът не беше убит. Той получи кръвно изкупление по всички правила и сега е при Небесния отец, където се радва на вечната си награда.

— Ти си го пребил — каза новодошлата. — А след това си го застрелял. Той имаше жена и деца.

„Вината е на жената. А не твоя.“

— Хосепе — обади се Роуан. — Вярно ли е това, което казва тя?

„Не се страхувай.“

— Вярно е.

— В такъв случай ти си допуснал голям грях.

— По нашите закони винаги сме предлагали кръвно изкупление на враговете си. Така е било в началото, така си остава и сега.

— Не — каза тежко Роуан. — Ние отдавна сме се отрекли от насилието. То никога не може да бъде средство за постигане на крайната цел. Посветил съм целия си живот на търсенето на начин да направя така, че светиите да бъдат независими, свободни от външни влияния, далече от всяко насилие.

Правилно ли чуваше? Мъмреха го за това, което се очакваше от него? А Касиопея?

— Защо ме излъга? — попита я той. — Как можа да направиш такова нещо?

— Беше необходимо. Това, което си направил, е грешно.

„Как смее? Тя трябва да си знае мястото.“

— Аз съм положил клетва да защитавам пророците и не съм направил нищо друго.

— Когато предложи да сформираш данитите, изобщо не си представях, че ще стигнеш толкова далече — каза Роуан.

„Той е слаб, Хосепе. Слаб и глупав като всички останали. Недей да приемаш това. Не можем да го приемаме. Вече не.“

Ангелът беше прав.

— Пророк Джоузеф ми казва, че грешиш — каза той.

— Джоузеф Смит е умрял преди повече от сто и петдесет години — каза новодошлата.

— Млъкни! — изкрещя той и насочи пистолета към нея, право в гърдите й. — Никога не казвай такова нещо! Той е жив!

„Разбери за старейшината. Трябва да знаем къде е неговото място.“

— Предател ли е той? — попита Саласар и посочи Роуан с пистолета си.

Роуан беше оставил Саласар да действа както намери за добре и почти не му беше задавал въпроси, но наистина никога не беше смятал убийството за част от уравнението.

— Наистина ли си убил този човек в Мичиган, както твърди Стефани Нел? — попита той.

— Неговият дневник ни трябваше, а той не искаше да го продава. Затова получи изкупление за греха си.

— Какъв грях?

— Алчност. Какво друго? И това, че сме тук днес, поне отчасти се дължи на моя жест на милосърдие към него.

— Така ли наричаш убийството? — попита Роуан. — Милосърдие?

— Такива са думите на пророка — каза Саласар и отново се обърна към Нел. — Защо този апостол да е предател?

— Вие сте тук, за да откриете един документ, който Ейбрахам Линкълн е поверил на мормоните. Попитай го тогава — къде е този документ?

Роуан сам си беше задавал този въпрос. Предполагаше, че когато стигнат до тук, всичко ще бъде очевидно. Но във „Фалта Нада“ нямаше нищо друго освен камъни, басейн и статуя. И все пак указанията на Линкълн водеха насам. Той беше видял вътрешността на часовника. Разбира се, при положение че и часовникът, и снимката са били истински.

Той посочи към Нел.

— Тя ми каза, че това е мястото.

— И наистина е така — потвърди тя. — Това е мястото, което Бригъм Йънг е споменал на Линкълн. Мястото, където се е съхранявало златото на мормоните. Линкълн го е гравирал в часовника си. В такъв случай къде е документът?

Въпросът беше отправен към него. Роуан видя, че Саласар също очакваше отговора му. Но той нямаше отговор. Нел отпусна ръце.

— Той няма отговор, защото тук няма нищо. Роуан не е твой съюзник. В действителност той е твой враг. Първо ти казва, че няма проблеми да събереш данитите, после не одобрява как действат. Иска резултати, но се оплаква от начина, по който са получени. Той е уважаван член на американския Сенат. Част от властта в Съединените щати. Как си помисли дори за момент, че ще поеме отговорност за незаконните ти действия?

Тя се опитваше да подлъже Саласар.

— Престани да я слушаш! — изкрещя Роуан.

Саласар се обърна към него.

— Защо? Защото казва истината?

— На това трябва да се сложи край, Хосепе.

— И всеки момент ще стане много по-зле — обади се Нел. — Насам идват агенти. Всичко съвсем скоро ще свърши. Сенатор Роуан го знае. Все пак го планирахме заедно.

Роуан пристъпи към Саласар. Пистолетът се завъртя към него, за да го спре.

— Хосепе — каза Роуан спокойно. — Трябва да ме изслушаш.

Касиопея стоеше мълчаливо и слушаше, като се опитваше да прецени мащабите на лудостта на Хосепе. Все пак той твърдеше, че вижда Джоузеф Смит — тук, на това място. Но освен това тя не беше пропуснала и болката в очите му, когато го беше наранила. За втори път през живота му.

— Никой от вас да не мърда — нареди Хосепе на Роуан.

— Тук ли е все още пророкът? — попита тя.

— Той наблюдава всички ви, както наблюдава и мен.

— От колко време го виждаш?

— От много години. Но едва наскоро ми разкри истинската си същност. Винаги съм си мислел, че е Морони.

— Пророкът ли ти каза да убиеш моя агент? — попита Стефани.

Хосепе я погледна сурово.

— Каза ми да му предложа изкупление за греховете, за да се радва на вечно щастие. И точно това направих аз.

— Всички са те изиграли — каза му Стефани. — И Роуан, и Касиопея.

— И въпреки това съм тук и пистолетът е в мен.

Касиопея осъзна, че Стефани се опитва да провокира реакция от него и ако продължава да го притиска, ще успее.

— Хосепе, моля те да свалиш пистолета и да сложиш край. Всичко свърши.

— Свърши? Всичко току-що започна. Кажи й, старейшина Роуан. Кажи й за великата мечта, която ще се превърне в действителност.

— Да, сенаторе — каза Стефани. — Кажи ни за славния ден, който идва. Естествено, за да се случи това, ще ви трябва въпросният документ, подписан от отците основатели. Спомни ли си вече къде се намира?

— Ти ме измами — просъска Роуан. — През цялото време си ме лъгала.

— Напротив, през цялото време ти казвах истината. В часовника на Линкълн наистина беше гравирано „Фалта Нада“. Писмото на Мери Тод също беше истинско, както и бележките на Мадисън. Аз ти ги осигурих всичките. Между другото, ти сподели ли ги с твоята партньорка?

— Престани! — извика Касиопея.

— Наистина ли? — каза Стефани. — Искаш да спрем дотук? Защото със сигурност не искаше да спреш, когато замина за Австрия. Нито когато отиде в Айова. Разбира се, твоят бивш любовник не знаеше истината. Ти го лъжеше. Използваше го. За да изпълниш задачата, която ти възложих аз.

— Млъкни.

Стефани се обърна към Хосепе.

— Попитай твоя пророк — какво е наказанието за лъжата?

Саласар не искаше да слуша, но думите сами намираха път към съзнанието му. Касиопея си беше признала, че го е излъгала. А старейшина Роуан явно нямаше никаква представа защо са тук. Което го караше да си задава нови въпроси. Дали не го бяха измамили? Нел твърдеше, че насам идват още агенти. Може би трябваше да си тръгне и да повика двамата си помощници? Но не можеше да го направи от пещерата. А къде оставаха Касиопея, Нел и Роуан?

„Тя е права, Хосепе. Наказанието за лъжата е сурово. Налага се изкупление с кръв. И тримата са изгубени души, които се нуждаят от твоето благоволение. Убийството в името на вечното блаженство изобщо не е грях.“

68

Малоун беше чул достатъчно. Саласар беше луд — беше ясно. Но беше и въоръжен. Можеха да нахлуят със стрелба и всичко да приключи много бързо, но имаше риск от косвени жертви. А можеха да подходят и по-фино.

Малоун слушаше внимателно, докато Стефани се опитваше да провокира Саласар, като го объркваше с информацията за предателството на Касиопея и Роуан. Добре разбираше какво прави тя, но не беше съгласен да стои на заден план и да я оставя да рискува и себе си, и Касиопея.

— Трябва да влезем — прошепна той на Люк.

Младият мъж кимна. Малоун посочи оръжието си.

— Но не с тези.

Люк явно го разбра. Не беше глупав.

— Предполагам, че носиш два пистолета? — попита той.

Люк повдигна десния крачол на панталона си, за да открие малкия револвер на глезена си. Едно време и Малоун носеше такъв. Люк извади оръжието и му го подаде. Малоун го пъхна в колана на Люк, в основата на гръбнака му.

„Стой пред мен“, прошепна той.

Стефани знаеше, че тук няма нищо. Преди да си тръгне от Блеър Хаус, Дани Даниълс й беше казал още нещо: по времето на Линкълн документът наистина бил съхраняван тук, но вече не беше така. Чарлс Сноу беше казал всичко на президента и той беше предал информацията на нея. Стефани беше пропуснала да съобщи тези подробности на Роуан, защото искаше да го докара тук заедно със Саласар и Касиопея. И ако предполагаше правилно — а след двайсет години в разузнаването тя беше истински експерт в това — Котън и Люк вече също бяха някъде наблизо.

— Наказанието за лъжата наистина е сурово — каза Саласар. — Винаги е било така.

— Аз не лъжа — каза Стефани. — В действителност съм единствената тук, която казва истината. Сенатор Роуан все още не ти е казал къде се намира документът. Не може да го направи, защото не знае. Аз съм единствената, която знае. Идеята беше да те докарам тук, за да се справя с теб. И той участваше в плана.

— Да се справиш с мен? — попита Саласар.

Тя го погледна в очите.

— Наказанието за убийство на мой агент също е сурово.

— Бригъм Йънг е допуснал грешка, като се е доверил на федералното правителство — каза Роуан. — Линкълн наистина е бил различен от останалите, но президентите след него не са били такива. Те всички са били змии. И тази жена е същата като тях, Хосепе. Аз никога не съм се доверявал на властта. И ти го знаеш.

— Покажи ми документа — каза Саласар.

Стефани чу една нова решителност в гласа му. Изпитание ли беше това?

— Федерални агенти! — извика Малоун, но двамата с Люк останаха скрити в тунела. — Всичко свърши, Саласар. Край с теб.

Той надникна и видя как испанецът реагира веднага, хвърля се към Стефани, хваща я за врата с едната си ръка и притиска пистолета си в сънната й артерия.

— Излезте! — изкрещя Саласар.

Малоун направи знак на Люк да тръгне пръв.

И двамата бяха вдигнали ръце във въздуха, така че оръжията им да се виждат ясно. Малоун се надяваше Саласар да не разсъждава обективно и очевидното да му се стори достатъчно.

— Хвърлете тези пистолети във водата — нареди Саласар.

Те се поколебаха за миг, после се подчиниха.

— Само вие ли сте?

— Само ние, двамата амигос — отговори Люк. — Би трябвало да е предостатъчно.

Малоун едва не се усмихна. Тази самоувереност беше неустоима.

Малоун беше застанал така, че Люк да е пред него, а револверът на гърба му да е на една ръка разстояние. Той улови погледа на Стефани и се опита да разбере какво мисли тя. После се обърна към Касиопея, която го изгледа безизразно. От нейна гледна точка нищо не беше наред.

— Трябваше да те застрелям в Залцбург — каза му Саласар. — Когато имах възможност да го направя.

— И кой те спря? — попита го Стефани.

Саласар не отговори.

Стефани посочи Касиопея.

— Тя.

Касиопея познаваше Котън достатъчно добре, за да знае, че той не се е появил без резервен план. И той, и по-младият мъж — същият, когото познаваше от Айова — твърде лесно бяха предали оръжията си. Със същата лекота можеха да останат скрити и да атакуват от засада. Вместо това сега стояха с ръце, вдигнати във въздуха, напълно беззащитни.

Или не беше така?

— Хосепе, моля те — каза тя. — Пусни пистолета. Не го прави.

— Познаваш ли Малоун? — попита той.

Тя кимна.

— Имаш ли… връзка с него?

Тя се поколеба, но нямаше друг изход. Кимна отново.

— Значи си ме излъгала за всичко! — изкрещя той. — Не си преживяла пробуждане във вярата! Думите на пророка не са те развълнували! Подиграваш се с всичко, което е свято!

— Ти не си онзи човек, когото познавах.

— Аз съм същият човек. И тогава бях, и сега съм набожен последовател на пророк Джоузеф Смит. Небесният отец ми е изпратил пророка. Той е тук, с мен, и ви наблюдава. Той ме напътства. Той никога не лъже.

— Това не е истина — извика тя.

Пистолетът се местеше от един на друг. Треперещият показалец на Хосепе беше на спусъка. Касиопея знаеше, че е отличен стрелец, но сега едва ли беше съсредоточен.

— Братко Саласар — каза Роуан. — Аз си тръгвам. Не мога повече да бъда част от тази история.

— Виждаш ли? — каза Стефани. — Оставя те, за да свършиш мръсната работа. Прави го, за да може да отрече съучастието си. Попитай твоето видение какво иска то от апостола.

Погледът на Хосепе се стрелна към статуята и остана прикован в нея.

— Наистина ли го виждаш? — попита Касиопея.

Той кимна.

— Гледката е величествена.

— Хосепе — прошепна Роуан, а в гласа му имаше съчувствие.

— Виждаш ли какво мисли за теб? — обади се Котън. — Той ти позволи да убиеш онзи агент в Дания. Нямаше проблеми, стига ти да натиснеш спусъка. А сега не го интересува какво ще направиш с нас, стига той да не участва в него.

Роуан се обърна, за да си тръгне.

— Спри! — изкрещя Хосепе.

Сенаторът се поколеба, после се обърна.

— И какво ще направиш? Ще ме застреляш ли? Аз съм член на Кворума на дванайсетте апостоли. Нали твърдиш, че изповядваш послушание? Предполагам, че то означава нещо за теб.

— Той те изоставя — каза Стефани. — Оставя те на нас. А ти не можеш да убиеш всички ни — не и преди някой от нас да стигне до теб. Наистина ли си мислиш, че съм довела само двама агенти?

В интерес на истината, Касиопея мислеше точно така. Онова, което Хосепе вече беше направил, беше достатъчно лошо. Тя не можеше да му позволи да продължи.

Саласар отново се вторачи в ангела.

„Аз бях пророк, ясновидец, носител на откровение. Аз диктувах всички Божии дела и дългът на вярващите беше да ме слушат и да изпълняват онова, което им кажа.“

Саласар знаеше, че всичко чуто е истина.

„Моят план беше да поставя основите на земно царство, което да не се подчинява на законите на нито едно правителство. Трябваше да си създадем наши собствени закони и да имаме наши собствени служители, които да ги прилагат. Когато бяха обявявани нашите закони, всички трябваше да им се подчиняват без възражения.“

Такава беше и неговата мечта.

— Братко Саласар — каза Роуан. — Погледни ме.

Той се обърна.

— Там няма нищо. Джоузеф Смит е мъртъв. Той не ти дава напътствия.

„Това е богохулство. Той ме обижда. Аз съм неговият пророк. Накарай го да ми се подчинява.“

Люк беше готов за действие. По нервите му сякаш течеше електрически ток. Саласар беше способен на всичко и той трябваше да е в състояние да му отговори. Усещаше револвера, притиснат към гръбнака му. Малоун стоеше точно зад него, отляво, така че лесно да може да вземе оръжието с дясната си ръка. Но не и докато Саласар не откъсваше поглед от тях. Имаха нужда от нещо, което да го разсее — за предпочитане такова, което не включваше някой да бъде застрелян.

— Братко Саласар — каза Роуан. — Ще се моля на Небесния отец за твоята душа, защото си изгубил пътя.

— Ако го е направил, то е заради теб — каза Стефани. — Кажи ми, Саласар, кой те насърчи да събереш данитите? Кой те насочваше на всяка крачка? Кой ти даваше всички нареждания? И кой се подчиняваше? А сега се запитай — с теб или против теб е този човек, този сенатор от Съединените щати?

Саласар явно беше объркан от думите й.

— Кое от двете е вярно? — обърна се той към Роуан. — С мен ли си? Или против мен?

Саласар очакваше отговора на своя въпрос. Както и ангелът, който не откъсваше строгия си поглед от старейшина Роуан.

— Аз не съм насърчавал или оправдавал убийство — каза Роуан. — Никога не съм го правил.

„Ние не сме убили никого — каза ангелът. — Ние спасихме онези грешници от студа и мрака. Това е добро, справедливо и правилно. Той е против нас, Хосепе. Жената казва истината.“

— Аз не съм извършил убийство. Аз въздадох изкупление на грешниците. Такива са нашите закони.

— Не — каза Роуан. — Не са такива. Никой и нищо в нашата Църква не оправдава такава жестокост. Онова, което си направил, е грешно от всяка гледна точка.

Саласар остана огорчен от думите му.

— Ние имахме една велика мечта — продължи Роуан. — За нов Цион. Точно както искаше пророк Джоузеф. И все още можем да я постигнем. Но ти с твоята глупост застраши всичко.

— Къде е документът? — настоя Саласар.

— Мислех, че е тук. Но съм сгрешил.

„И сега възнамерява да те остави сам с враговете.“

Роуан се обърна и се отдалечи. Другите останаха неподвижни, без да откъсват поглед от него. Саласар продължаваше да държи показалеца си на спусъка. Погледът на Касиопея беше умоляващ.

„Направи го.“

Не мога.

„Значи не си по-добър от него. И ти ме предаде.“

Саласар не можеше да понесе тези думи. Ангелът беше с него толкова отдавна и никога не го предаде, а го доведе точно до този миг, в който трябваше да реши кое беше по-важно. Настоящият миг или вечността?

Саласар винаги беше смятал, че изборът е ясен. Повече от всичко друго той беше верен на пророците. Така че насочи пистолета и стреля.

Роуан чу изстрела, а след това усети как куршумът се забива отзад в дясното му рамо. Отначало се почувства така, сякаш някой го е блъснал с всичка сила. Едва след това от мястото на сблъсъка експлодира пронизваща болка, каквато не беше изпитвал никога преди. Той се олюля в продължение на няколко крачки, после се обърна. Болката изпиваше силите му и го изпълваше с ужас.

Саласар продължаваше да държи пистолета си насочен към него. Роуан отвори уста, за да възрази, да попита защо, да оспори смисъла на това толкова ирационално действие, но в този миг го помете втори изстрел. И светът за него свърши.

69

Стефани видя как сенатор Тадеъс Роуан умря. Никой не помръдна — нито тя, нито Люк, Котън или Касиопея. Всички останаха неподвижни, докато Саласар сложи край на проблема.

Единият беше готов. Оставаха още двама.

Касиопея се сви, когато Хосепе уби човек пред очите й. Първата й реакция беше отвращение, втората — гняв.

— Ти си виновна! — изкрещя тя на Стефани. — Ти го накара!

— Този човек е убиец. И по-лошо, той е убиец и луд. Той наистина вярва, че прави добро.

— Аз съм воин на Господа. Слуга на пророците — извика Саласар, който вече беше насочил пистолета си към Стефани. — На колене!

— Това ли иска твоят ангел?

— Подиграваш ли му се?

Касиопея реши да опита.

— Хосепе. Моля те. Остави тези хора и нека двамата с теб да си тръгнем.

— Ти също ме излъга. Използва ме. Ти си същата като тях.

— Изобщо не съм като тях.

Хосепе махна с пистолета си към Стефани.

— Казах ти да паднеш на колене.

Малоун си даде сметка, че ситуацията беше доста трудна. Саласар беше луд. Което не означаваше, че не може да бъде манипулиран. В интерес на истината, така задачата можеше да се окаже по-лесна. Той улови погледа на Стефани и леко кимна, за да й покаже, че е с нея.

Тя коленичи на сухия под на пещерата.

Люк стоеше пред него. Пистолетът беше на една ръка разстояние и никой друг освен Малоун не можеше да го види. Той потърси в паметта си нещо, което беше прочел в книгата в своята книжарница. Саласар очевидно живееше в миналото, така че Малоун щеше да използва миналото като оръжие.

— „Това е обетованата земя и мястото за града Цион“ — каза той. — „Така казва Бог, твоят Господ, ако приемеш тази мъдрост за истина.“

— Ти познаваш нашата доктрина?

— Чел съм я — отговори Малоун. — „Истина ви казвам, Бог е наредил Новият Йерусалим да бъде построен от светиите.“

— И ние наистина сме го построили. В Охайо. В Мисури. В Илинойс. И най-сетне в Солт Лейк Сити. Щом познаваш нашето учение, значи знаеш, че според пророк Джоузеф изкуплението на Цион може да се придобие само със сила.

— Каква сила? Ти нямаш сила.

— Имам този пистолет. И моят враг е на колене. Животът на всички останали тук зависи от мен.

— „Старейшини на Израел, нима не сте сключили завет с Бога, че никога няма да се предавате един друг? Завет, че никога няма да изречете дума срещу богопомазаните?“

Малоун продължаваше да цитира това, което беше прочел — изказване на един от първите старейшини на Църквата.

— Всеки светия полага тази клетва — отговори Саласар. — Трябва да се държим един за друг. Нашата сила е в нашето единство.

— И все пак ти си бил обграден от лъжци — намеси се Стефани.

Саласар се опитваше да се съсредоточи, но трябваше да мисли за твърде много неща. За щастие, ангелът беше останал с него, наблюдаваше го, пазеше мълчание и му даваше време да помисли. Беше ядосан на всички, включително и на Касиопея. Старейшина Роуан беше на земята, неподвижен, и почти със сигурност беше мъртъв.

„Проливането на човешка кръв е необходимо за изкупване на греха — каза ангелът. — Апостолът е допуснал грях. Но сега е с Небесния отец, щастлив, и един ден ще ти благодари. Измъчената му душа можеше да бъде спасена единствено като се пролее кръвта му.“

Саласар черпеше успокоение от тази мисъл. И въпреки това Роуан беше избран. Дали не беше сторил грях, като му беше въздал изкупление?

„Не се тревожи, ако в Цион има необясними неща. Ако искам да намеря най-добрите хора на света, трябва да ги потърся в Цион. Ако искам да намеря най-големия дявол, отново трябва да го търся там. Защото сред хората на Господа мога да намеря и най-големите грешници.“

Това със сигурност обясняваше предателството на Роуан.

„Какво да правя сега?“, попита той, като се обърна към видението.

Жената продължаваше да коленичи пред него.

„Тя трябва да получи изкупление.“

Саласар беше съгласен.

„Всички те трябва да получат изкупление.“

Включително и Касиопея?

„Тя — най-вече от всички. Тя те предаде на твоите врагове.“

— Саласар.

Гласът на Малоун го изтръгна от разговора с видението.

— Всичко свърши.

— Не, не е.

— Напротив, свърши — каза Касиопея.

Той завъртя пистолета си към нея.

— Не говори така. Никога не го казвай. Ти нямаш право да съдиш нито мен, нито някой друг.

— Ще ме застреляш ли? — попита тя.

„Ти трябва да й въздадеш изкупление.“

— Не мога! — извика той. — Не мога.

Стефани се тревожеше за Касиопея. Саласар вече не само виждаше неща, които не бяха там, но и разговаряше с тях. Нямаше как да се предположи какво ще направи в следващия момент. Стефани предполагаше, че Люк и Котън контролират ситуацията. Доброволно бяха хвърлили пистолетите си, което означаваше, че поне единият от двамата все още беше въоръжен. Тя беше забелязала как Котън не се откъсва от Люк, а винаги стои отляво и малко зад него, на една ръка разстояние.

Това със сигурност не беше неволно. А за щастие, в настоящето си състояние Саласар не беше способен да забележи каквото и да било.

Касиопея пристъпи към Хосепе. Той отново насочи пистолета си срещу нея. В очите му гореше гняв.

— Спомни си, когато бяхме млади — каза му тихо тя. — Когато бяхме заедно. Когато ме обичаше.

— Всеки ден си спомням.

— Бяха невинни времена. Не можем да се върнем към тях, но можем да имаме нещо ново и различно. Остави пистолета. Откажи се.

— Пророкът ми заповядва да продължа борбата.

— Тук няма никакъв пророк.

— Как ми се иска да го видиш! Толкова е красив, окъпан в светлина, изпълнен с доброта. Той никога не ме е подвеждал.

— Хосепе, те няма да ти направят нищо лошо, ако не си въоръжен.

— Те не могат да ми направят нищо лошо.

Касиопея погледна Котън и по-младия мъж.

— Опасявам се, че могат. Просто чакат най-удобния момент да те убият.

В очите, които я наблюдаваха, не се виждаше и намек за страх. В погледите и на тримата тя виждаше единствено хладна пресметливост. Хосепе не можеше да се мери с тях. Те го знаеха. Той не.

— Моля те — каза тя. — Умолявам те. Никой от тях няма да застреля невъоръжен човек.

Хосепе изглеждаше объркан.

— Не разбираш ли? — попита го тя. — Те са дошли, за да те убият. От тук нямаше как да си тръгнете живи нито ти, нито Роуан.

— Откъде знаеш?

— Знае го, защото нейната задача беше да те доведе тук — отговори Стефани.

Люк неволно се сви от думите на Стефани. Тя беше на колене, без оръжие, но въпреки това беше в атака. Трябваше да й го признае. Уважението му към неговата шефка нарастваше с всяка минута.

— Тя просто се опитва да те предизвика — каза Касиопея. — Но не може да го направи, ако оставиш оръжието и се предадеш.

— Ти вече нямаш власт над мен.

— Хосепе, трябва да ме чуеш. Тези хора знаят какво правят. Ти не контролираш тази ситуация.

— На мен не ми изглеждат като някакъв проблем — отговори Саласар. — Лесно мога да ги убия.

— Направи го тогава — каза Люк.

— А може просто да те прострелям в коленете и да те оставя да живееш като инвалид. Точно това заслужаваш. Смъртта може би е твърде леко наказание за всички вас.

— Това включва ли и мен? — попита Касиопея.

— Твоите помисли са нечисти. Мотивите ти са лукави. Ти ме измами преди много години и отново го направи преди няколко дни. Така че, да, това включва и теб.

Малоун прецени разстоянието между дясната си ръка и револвера, пъхнат под колана на Люк. Петдесет сантиметра. Най-много. Дръжката беше обърната на другата страна, така че лесно можеше да я хване. Трябваше да го направи бързо и внимателно, без да се издаде пред Саласар. Касиопея беше разтълкувала намеренията им както трябва. За щастие, Саласар беше толкова объркан, че не знаеше точно на кого да вярва.

— Хосепе — каза Касиопея. — Искам да оставиш пистолета и да дойдеш с мен. Двамата с теб можем да се справим.

— Как?

— Не знам. Ще го измислим. Не влошавай нещата. Няма как да избягаш от тук.

Саласар се разсмя.

— Подценяваш ме. Двамата ми помощници чакат отвън. Днес няма да видим повече правителствени агенти. Предполагам, че ако наистина имаше още, вече щяха да са тук.

Саласар насочи пистолета си към Стефани. Касиопея пристъпи между тях двамата, като го предизвикваше да стреля. Малоун протегна ръка напред.

— Няма да ти позволя да го направиш — каза Касиопея. — Ако искаш да я убиеш, ще трябва да стреляш през мен.

— Аз не изпитвам нищо към теб — каза й Саласар. — Вече не.

Саласар полагаше огромни усилия, за да запази самообладание.

„Тя не бива да очаква повече милост от теб, отколкото вълкът или кучето, които овчарят хваща да убиват овцете му. Наш дълг е да премахнем всичко нечисто от нас. Нека Небесният отец да реши какво да прави с тях.“

Ангелът го гледаше сурово.

„Когато човек се моли за нещо, би трябвало да е готов да го извърши сам.“

Истина беше.

„Убий ги всичките. Започни с лукавата изкусителка.“

Пръстът на Малоун се сви около спусъка. Усещаше, че Люк е също толкова напрегнат. Касиопея беше разсеяла вниманието на Саласар достатъчно, за да не ги забележи.

— Ако се извърнеш и погазиш Божиите заповеди — каза Саласар на Касиопея, — и нарушиш своя свещен и тържествен завет; и се превърнеш в предател на народа на Господ, не заслужаваш ли смърт?

— Не можеш да…

— Ти си извършила грях, който не може да бъде простен на този свят.

Гласът на Саласар стана по-силен.

— Нека се въздигне дим към Господа, който да Го извести за изкуплението на твоите грехове.

Малоун чу вълшебната думичка.

„Изкупление.“

Все още не беше измъкнал револвера от колана на Люк.

— Престани — каза Касиопея. — Престани веднага.

— Ти не си по-различна от Юда, който е измамил и предал Исус Христос!

Саласар вече крещеше. Събираше кураж.

— Изобщо не си по-различна! Пророците казват, че трябва да понесем да изкормят червата ни, преди да нарушим завета, който сме сключили с Господа! Юда е бил като сол, която е изгубила ценните си свойства, годна само да бъде захвърлена и стъпкана под краката на човеците!

Малоун измъкна пистолета.

— Едно — прошепна той на Люк, без да помръдва устни.

— Аз те обичам, Хосепе!

Думите на Касиопея го пронизаха в сърцето. Дали бяха истина, или просто искаше да го спре?

— Ти не си достойна за любов! — изкрещя в отговор Саласар. — На теб не може да се вярва!

— Моля те!

По лицето й се стичаха сълзи.

— Моля те, Хосепе.

Вниманието на испанеца беше приковано изцяло върху нея. Стефани все още беше на колене, с изправени рамене и вдигната глава, без да откъсва поглед от сцената пред себе си. Пистолетът беше насочен към гърдите на Касиопея. Малоун никак не беше доволен, че го бяха поставили в това положение. Нали Стефани беше дошла, за да сложи край на този проблем? А задачата се беше паднала на него.

— Две — прошепна той.

Саласар се стегна.

„Ако езичниците настояват да видят чудеса, ние можем да ги извършим — каза ангелът. — Наричат те дявол. Това не е обида. Сред нас, светиите, са най-злите дяволи на тази земя. Не можем да се сдобием с онова, което ни се полага по право, ако ги нямаше тези дяволи. Не можем да преуспеем, нито да постигнем Царството Божие, ако ги нямаше. Винаги ще се нуждаем от онези, които събарят оградите ни, крадат сламата от копата на съседа или реколтата от полето. Те винаги са изпълнявали своята роля. Както и ти.“

Саласар не беше съгласен да го наричат дявол, но разбираше какво му казва видението. Трудните задачи винаги бяха изисквали твърда ръка. Той гледаше как сълзите на Касиопея текат все по-силно. Никога не я беше виждал да плаче и това го объркваше. И онези думи.

„Аз те обичам.“

Те го накараха да спре.

„Небесният отец ще се смили над душите на всички тях.“

Това му харесваше.

„Ние ще наследим земята, защото принадлежи на Исус Христос, а Той принадлежи на нас, както ние на Него. Ние всички сме едно и ще вземем царството и ще го притежаваме под небето за всички времена. А всички крале и императори и президенти да намерят спасение, ако могат.“

— Това е така — каза той на видението.

„Народите ще се прекланят пред нашето царство и самият ад няма да може да го спре. Изпълни дълга си. Направи го. Сега.“

— Три.

Малоун насочи оръжието в мига, в който Люк се хвърли на земята. Саласар реагира, като завъртя пистолета си към него.

— Не! — изкрещя Касиопея.

— Пусни пистолета! — извика Малоун. — Не ме карай да го правя!

Ръката на Саласар не спря движението си. Черната точка на дулото продължаваше да се обръща към него.

Нямаше друг избор. Малоун стреля. Куршумът се заби в гърдите на Саласар и го блъсна назад. Саласар успя да запази равновесие и не се поколеба, а отново вдигна оръжието си.

Малоун стреля втори път. В главата. Куршумът проби чиста алена дупка отпред и експлодира отзад, като пръсна кръв и мозък по скалите.

Саласар потърси ангела с поглед. Видението беше изчезнало.

Продължаваше да държи пистолета, но сякаш нито една част от тялото му не работеше. Той се поколеба още миг, после мускулите му започнаха да отказват един по един.

Обгърна го мрак. Светът примигна и изчезна. Последното нещо, което видя, беше лицето на Касиопея. А последната му мисъл беше желанието нещата между тях да се бяха развили по друг начин.

Касиопея се втурна към Хосепе. Беше паднал на земята. Нямаше никакво съмнение, че е мъртъв. Котън го беше застрелял два пъти — веднъж в гърдите и веднъж в главата. Точно както си знаеше, че ще стане.

Стефани се изправи.

Очите на Касиопея бяха изпълнени с презрение, когато се обърна към Котън.

— Доволен ли си сега?

— Дадох му шанс да спре.

— Не беше кой знае какъв шанс.

— Той щеше да те застреля.

— Не, нямаше. Трябваше да ме оставите да се оправя с него.

— Това беше невъзможно — каза Стефани.

— Вие сте убийци.

— Не, не сме — каза Стефани, като повиши тон.

— Повтаряй си го, колкото си искаш. Може би ще се почувстваш по-добре. Но изобщо не сте различни от него, по дяволите.

70

Вашингтон, окръг Колумбия

Понеделник, 13 октомври, 16:50 ч.

Стефани следваше Дани Даниълс по стъпалата, които се изкачваха от вътрешната страна към върха на паметника на Джордж Вашингтон. Президентът беше дошъл пеша от Белия дом в хладното утро. Тя го чакаше навън, пред долния вход. Беше й се обадил вчера, докато се връщаше със самолета от Юта, за да й каже да дойде тук.

Бяха само двамата с Люк. Котън беше взел друг полет, до Копенхаген. Касиопея беше решила да върне тялото на Саласар в Испания. Атмосферата във „Фалта Нада“ беше останала напрегната и Касиопея бе отказала да разговаря с когото и да е от тях. Малоун се беше опитал да се приближи до нея, но тя го беше отхвърлила. Той беше взел мъдрото решение да не я притиска. Касиопея поне донякъде беше права. Те наистина бяха убийци. Само дето имаха разрешително да го правят, без да влизат в затвора. Стефани винаги се беше питала как така убийството е разрешено в нейната работа. Предполагаше, че това се обяснява с глупостите за „по-голямото добро“. Убийството си е убийство — независимо къде, как и защо.

— Моето момче се справи добре, нали? — попита Даниълс, докато се изкачваха.

Стефани знаеше кого има предвид.

— Люк се държа като истински професионалист.

— Той ще се справи с всичко. Ще се радваш, че работи за теб. Дори си мисля, че двамата с него може да се сдобрим.

Стефани се радваше, че Даниълс беше платил този дълг. Още една крачка по пътя към достойното пенсиониране.

Тя никога не беше влизала в паметника на Вашингтон. Странно, като се има предвид, че го беше виждала хиляди пъти. Явно беше от онези места, посещението на които винаги се отлагаше. Изработен изцяло от мрамор, гранит и син гнайс, обелискът беше висок точно 555 фута — почти сто и седемдесет метра. Беше най-високата каменна структура в света и стоеше тук от 1884 г., когато беше положен камъкът на самия му връх. Едно от редките земетресения на Източния бряг преди няколко години беше повредило облицовката му, която беше ремонтирана в продължение на три години.

— Има ли някаква специална причина да не използваме асансьора? — попита тя.

— Ще видиш.

— Къде отиваме?

Агентите на тайните служби чакаха в основата на стълбището. До върха ги очакваха 897 стъпала, както им беше обяснил пазачът долу.

— Само до средата — каза той. — Какво има? Не си ли във форма?

Стефани се усмихна. Президентът си беше върнал чувството за хумор.

— Мога да правя всичко наравно с теб, навсякъде и по всяко време.

Той спря и се обърна.

— Някой ден ще ти припомня това.

— Искрено се надявам.

Двамата бяха сами и се чувстваха добре един с друг. Скоро той нямаше да бъде президентът на Съединените щати, а тя нямаше да бъде негов служител.

Стефани посочи лаптопа, който Даниълс държеше в ръцете си.

— Не знаех, че умееш да използваш такова нещо — отбеляза тя.

— Трябва да ти кажа, че всъщност съм доста добър.

Той не поясни защо е взел лаптопа със себе си, но тя не го и очакваше. Двамата отново поеха нагоре по стълбището. По целия път в ниши в стените бяха монтирани възпоменателни камъни, по които бяха гравирани патриотични послания от дарителите на паметника. Стефани беше забелязала имената на някои градове и щати, много различни държави, масонски ложи, цитати от Библията, карти, военни части, колежи и какво ли не още.

— Всичките ли са дарения? — попита тя.

— До един. В знак на почит към Джордж Вашингтон. Общо сто деветдесет и три камъка.

Двамата не бяха говорили за Роуан или Саласар, ако не се смята нейният сбит доклад, че и двамата бяха загинали — като нито един от тях не беше убит от човек, официално свързан с американското правителство. Чарлс Сноу ги чакаше пред пещерата с печално изражение. Бяха изпратили войници да се погрижат за телата. От тленните останки на Роуан бяха премахнати всички следи от изстрела, а военните патолози бяха направили щателна аутопсия, за да заличат раната. На семейството на сенатора беше съобщено, че е починал от сърдечен удар, докато е бил на среща с пророка по църковни дела. В някакъв момент през следващата седмица щеше да има тържествено погребение в Солт Лейк Сити. Тялото на Саласар беше предадено на Касиопея, която се върна в Испания с частния му реактивен самолет.

Даниълс спря пред нея на следващата площадка.

— Вече сме на нивото на шейсетия метър. Краката наистина започнаха да ме болят. Не съм свикнал с такива физически усилия.

Нейните мускули също бяха започнали да пулсират.

— Дойдохме заради това — каза той и посочи един възпоменателен камък.

Стефани разгледа правоъгълния блок, на който беше изобразено нещо като пчелен кошер, поставен върху маса. Над кошера имаше всевиждащо око, насочено надолу, а над него — думите СВЕЩЕНИ ЗА ГОСПОДА. Под масата имаше друг надпис: ДЕЗЕРЕТ. В камъка бяха гравирани и разнообразни изображения на тромпети, цветя, лози и листа.

— Този камък е дарен през септември хиляда осемстотин шейсет и осма година от самия Бригъм Йънг. Изсечен е в щата Юта, а е гравиран от мормон на име Уилям Уорд. Пчелният кошер е бил символът на Дезерет, както Йънг е искал да нарече новата си страна. Разбира се, ние сме имали други идеи по въпроса. Щели са да минат още почти трийсет години, преди Юта да получи статут на щат, но тази картина ясно показва какви са били ранните намерения на Йънг.

Даниълс отвори лаптопа и го сложи на стъпалата, които водеха нагоре. Екранът оживя и на него се появи лицето на Чарлс Сноу.

— При теб е много рано — каза президентът на пророка.

— Така е. Но през последните няколко дни и без това не съм спал много.

— Знам какво имаш предвид. Аз също.

— Молех се за старейшина Роуан и брат Саласар. Мога само да се надявам, че Небесният отец ще прояви милост към тях.

— Ние направихме онова, което се налагаше. Знаеш, че е така.

— Питам се колко от моите предшественици са казвали същото. Те също са правили някои неща, за които са били сигурни, че се налагат. Но дали това ги оправдава?

— Те не ни дадоха друг избор — каза президентът. — Никакъв друг избор.

— Виждам камъка зад теб. Отдавна не съм го поглеждал. Веднъж, преди много време, посетих паметника, когато все още беше разрешено да се използват стълбите, за да се разглеждат възпоменателните камъни.

Стефани се почуди какво става. Защо беше тази конферентна връзка с Юта? Предполагаше, че се провежда по обезопасена линия.

— Нашата Църква винаги е ценяла камъка — продължи Сноу. — Той е предпочитаният от нас строителен материал. Може би защото е по-трудно да се разруши. Дървените ни храмове никога не са оцелявали дълго, а са били опожарявани от тълпата. След като сме започнали да ги строим от дебела скала, те са оцелели. Почти всички ранни храмове от камък си стоят и до днес.

Стефани отново се загледа в дарението от щата Юта.

— Камъкът има и друга специална цел — каза Сноу. — Пророк Джоузеф Смит за пръв път видял златните плочи в кутия от камък. На втори октомври хиляда осемстотин четирийсет и първа Смит поставил оригиналния ръкопис на „Книгата на Мормон“ в основите на хотел „Нову“. Бригъм Йънг също запечатал документи и монети в летописния камък на храма в Солт Лейк Сити и това се е превърнало в обичайна практика в много други храмове. За нас запечатването в камък е знак на уважение.

Стефани едва сега разбра какво имаше предвид.

— Документът от отците основатели е тук?

— Според Бригъм Йънг било съвсем редно да бъде върнат във Вашингтон — отговори Сноу. — Затова го запечатал в своето дарение за паметника. Казал на Джон Тейлър, който в крайна сметка го наследил, и оттогава тайната се предава от пророк на пророк. Ние благославяме тази нация и се чувстваме горди, че сме част от нея. Само някои фанатици като Роуан мислят другояче. Но те са аномалия и не се различават от радикалните елементи във всяка друга религия. Хората, които в крайна сметка са се издигали до положението на водачи на Църквата, са осъзнавали важността на онова, което знаят, и са запазвали тайната. Както е редно.

— Затова ли са отхвърлили искането на Никсън през седемдесета година? — попита Даниълс.

— Точно така. Тази информация просто не е можело да бъде разкрита. На Роуан трябва да се признае, че беше първият, който успя да научи всичко. Тъй като беше мой наследник, той разполагаше с достъп до неща, до които малцина други можеха да достигнат. А тъй като беше сенатор, възможностите му бяха още по-големи.

Стефани пристъпи до камъка и докосна бледосивата му повърхност. Зад нея се криеше документ, който беше в състояние да предизвика разпада на Съединените американски щати.

— Защо съм тук? — попита тя. — Защо ми позволяваш да науча всичко?

— Смъртта им тежи на съвестта на всички нас — отговори Даниълс. — Ти имаш право да знаеш, че онова, заради което загинаха, наистина съществува.

Стефани оценяваше този жест. Но беше твърде отдавна в тази игра. По нейно време бяха загинали много хора. И нито една смърт не беше лека, нито щеше да бъде забравена.

— Репутацията на Ейбрахам Линкълн ще остане непокътната — каза Сноу от екрана. — Както е редно. Всеки народ има нужда от герои.

— „Най-големият враг на истината често не е лъжата — съзнателна, фалшива и нечестна — а легендата — устойчива, убедителна и нереалистична.“

Стефани беше впечатлена от думите на Даниълс и го попита чии са.

— На Джон Кенеди. Прав е бил. С легендата е много по-трудно да се бориш, отколкото с лъжата. Ние ще позволим на легендата за Линкълн да продължи. Досега явно е служила добре на тази страна.

— В Пророчеството за Белия кон — обади се Сноу — народът от Скалистите планини е наречен „Белият кон“. Казано е, че той ще построи Цион и ще съхрани Конституцията. Народът на Съединените щати е наречен „Бледият кон“. А „Черният кон“ са онези сили на мрака, които застрашават Конституцията. Но има и „Червен кон“, за когото не се казва нищо, освен че ще бъде влиятелна сила, която ще изиграе ключова роля.

Сноу помълча, преди да продължи:

— Вие, Стефани Нел, господин Малоун и младият господин Даниълс сте този Червен кон. Джоузеф Смит е казал, че „обича Конституцията. Тя е създадена по Божие вдъхновение и ще бъде съхранена с общите усилия на Белия кон и на Червения кон, които ще се обединят в нейна защита“. Винаги сме смятали това пророчество за съмнително, създадено много след Гражданската война, по-скоро измислица, отколкото истина. Но всичко се случи точно така, както бе предречено. Така че, който и да е създал това пророчество, той се оказа прав.

— Какво ще правим с онова, което се намира в този камък? — попита тя.

— Нищо — отговори Даниълс. — Ще си остане там.

— А бележките на Мадисън по въпроса?

— Аз ги изгорих.

Стефани беше шокирана от отговора, но разбираше необходимостта да се направи това. Кейти Бишъп беше положила клетва да запази тайната под страх от съдебно преследване. А след като вече нямаше преки доказателства, никой нямаше да повярва на нищо, изречено от нея.

— Всичко е така, както си беше преди — каза Даниълс.

Стефани не беше съвсем сигурна.

Касиопея влезе в малкото гробище, което се намираше в съседство с имението на Саласар. Сред тревата имаше около петдесет гроба. Беше свято място, където погребваха членовете на фамилията Саласар вече повече от сто години. Касиопея беше пристигнала предишния ден и беше организирала кремация за тялото на Хосепе. Вярно, че това не беше според мормонската традиция, но почти нищо, което беше правил Хосепе, не беше отговаряло на нея. Дори ако раят наистина съществуваше и в действителност имаше Господ, Касиопея се съмняваше, че Хосепе беше отишъл при Него. Греховете му бяха твърде тежки.

Макар че Хосепе имаше няколко братя и сестри, тя не се беше свързала с тях. Вместо това беше помолила някои от собствените си хора да ги чакат на летището и да придружат тялото до един местен крематориум, където се бяха съгласили да изпълнят нейната молба за бърза кремация. Касиопея беше решила, че ще е твърде сложно да обясни на братята и сестрите му как един от членовете на собственото им семейство е бил обхванат от такава лудост. И със сигурност не можеше да им каже, че правителството на САЩ беше одобрило убийството на брат им.

Гневът й не беше затихнал. Нямаше нужда да убиват Хосепе. Тя можеше да го залови. Заплахата от него очевидно беше толкова голяма, че убийството му се беше превърнало в единственото приемливо решение.

Можеше да ги разбере донякъде. Но не достатъчно, за да ги оправдае. Котън не биваше да натиска спусъка. При това не само веднъж. А два пъти. Беше непростимо, независимо какво беше направил Хосепе.

За такива случаи имаше съд. Но Стефани никога нямаше да му позволи да се изкаже открито в своя защита. Вместо това го бяха накарали да замълчи — завинаги.

Един от нейните служители вече беше изкопал достатъчно голяма дупка, за да положи в нея сребърната урна. По-късно тя щеше да разкаже на семейството му какво се беше случило, като пропусне ужасните подробности и просто им съобщи, че брат им беше преминал една граница, отвъд която нямаше връщане назад. Някой друг път. Днес просто искаше да се сбогува с него.

Малоун беше зад щанда в книжарницата си. Нямаше много посетители, което беше обичайно в понеделник сутринта. Беше се прибрал у дома преди двайсет и четири часа след нощен полет от Солт Лейк Сити с прекачване в Париж. Не можеше да си спомни някога да се е чувствал толкова зле. Касиопея не му беше казала почти нищо, преди да си тръгне от „Фалта Нада“.

Беше раздразнен и изтощен от часовата разлика.

Беше свикнал с последното, но раздразнението беше ново усещане за него.

Неговите служителки за пореден път се бяха справили майсторски. Бяха най-добрите. Малоун ги беше освободил за целия ден. Беше решил да остане сам в книжарницата. Не му се говореше с никого.

Той пристъпи към една от витрините и погледна навън към площада. Беше дъждовен, ветровит ден, но въпреки това имаше доста хора. Всичко беше започнало тук, в тази книжарница, преди пет дни, когато му се беше обадила Стефани. Той си спомни за Люк Даниълс и се запита какво щеше да предприеме сега този млад човек. Бяха се разделили в Солт Лейк Сити и Малоун се надяваше, че някой ден пътищата им ще се пресекат отново.

Някой отвори вратата и го откъсна от мислите му.

Беше куриер на „ФедЕкс“ с пратка, за която трябваше да се подпише. Малоун постави подписа си на таблета на куриера и след като човекът си тръгна, разкъса перфорираната кутия. Вътре имаше книга в найлонова опаковка. Малоун я остави на плота и внимателно я разгъна.

„Книгата на Мормон“.

Оригинално издание от 1830 г. Същата, която беше купил в Залцбург и която беше открадната от Касиопея и Саласар. Вътре беше пъхнат лист хартия. Малоун го извади и прочете бележката, написана с черно мастило.

Малоун поклати глава и се усмихна. Беше платил над един милион долара за тази книга. Действителната й стойност беше около една четвърт от тази сума, но все пак не беше лоша компенсация. Истината беше, че сметките трябваше да се плащат, а приключенията по цялото земно кълбо не вършеха никаква работа в това отношение. Така че беше благодарен за този жест. Дани Даниълс щеше да му липсва.

Малоун застана до витрината и се загледа в бурята навън. И се запита какво прави Касиопея в този миг.

Касиопея изсипа и последната лопата пръст в дупката и внимателно я заравни. Хосепе беше погребан. Баща й, майка й, а вече и първата й любов ги нямаше. Чувстваше се самотна. Не биваше да е толкова тъжна, като се има предвид какви ужасни неща беше сторил Хосепе. Но я беше обзела меланхолия и Касиопея се съмняваше, че скоро ще се освободи от нея. В сърцето й нямаше любов. Въпреки онова, което беше казала на Хосепе в пещерата.

Изпитваше единствено гняв — както към Стефани, така и към Котън — и не искаше нищо друго, освен и двамата да я оставят на мира. Беше време да скъса с миналото. Да започне нов живот. С нови предизвикателства. Тя заби лопатата в мократа пръст и се отдалечи към изхода.

Испанската провинция около нея изглеждаше мирна и спокойна, а денят беше прохладен и слънчев. Нейното собствено фамилно имение не беше далече от тук. Много пъти беше посещавала това място. Но този път щеше да е последният. Щеше да се скъса още една нишка, която я свързваше с нейното минало.

Касиопея извади телефона си, отвори контактите и намери името на Котън Малоун. Всичко беше там. Номерът на мобилния му телефон, служебният телефон в книжарницата, електронната му поща. Всички те преди означаваха нещо специално за нея. Вече не.

Тя натисна бутона ИЗТРИВАНЕ. Телефонът я попита: „СИГУРНИ ЛИ СТЕ?“. Беше съвсем сигурна.

Малоун все още държеше „Книгата на Мормон“ в ръцете си.

Щеше да я обяви за продажба и да я превърне в пари в брой. Съдържанието нямаше специално значение за него. Преди пет дни беше смятал, че животът му е, общо взето, подреден. Сега всичко се беше обърнало на 180 градуса. Отдавна не се беше влюбвал и току-що беше започнал да свиква с това чувство и да се променя, за да отговори на изискванията на любовта. Беше убил Саласар, на първо място, защото негодникът си го заслужаваше, и на второ, защото нямаше друг избор. Беше му дал шанс да се предаде. Не беше виновен, че той не се беше възползвал от този шанс. Малоун никога не беше обичал убийствата. Но понякога работата просто трябваше да се свърши.

Съединените американски щати отново бяха в безопасност.

Заплахата беше ликвидирана. Справедливостта беше възтържествувала. Всичко беше наред, с едно-единствено изключение.

Той отново се загледа в дъжда навън. И се запита дали някога ще види Касиопея Вит отново.