Легендата за Линкълн

16

Касиопея Вит остана впечатлена от елегантния интериор, който отговаряше на нейните спомени за майката на Хосепе. Беше тиха, изискана жена, изпълнена с уважение към съпруга си и отдадена на семейството. Майката на Касиопея беше същата и именно тази черта в двете жени, която възприемаше като пасивност, беше една от причините самата Касиопея да напусне както Хосепе, така и лоното на семейната религия. Тези убеждения може би вършеха работа за някои хора, но усещането за зависимост и уязвимост просто не беше част от нейния характер.

— Не съм променял много обзавеждането на майка ми. Винаги съм харесвал нейния стил, така че не сметнах за необходимо да го подновявам. Когато съм тук, много ясно си спомням за нея.

Хосепе си оставаше впечатляващ мъж. Беше висок, с широки рамене, а испанското му потекло си личеше в смуглата кожа и гъстата черна коса. Кафявите му очи излъчваха същата увереност и сдържана сила, както преди. Беше високообразован и говореше свободно няколко езика, така че се беше радвал на огромен успех в бизнеса. Фамилните му интереси, точно както и нейните, се простираха в цяла Европа и Африка. Беше водил живот, изпълнен с богатство и привилегии, както и тя самата. Но за разлика от нея беше взел решение да се посвети на вярата си.

— Често ли идваш тук? — попита тя.

Саласар кимна.

— Братята и сестрите ми не са толкова привързани към това място, така че имам възможност да прекарвам по цяло лято тук. Но скоро ще се върна в Испания за зимата.

Тя никога не беше посещавала семейството на Саласар в Дания. Познаваше ги единствено от Испания, където живееха само на няколко километра от имението на нейното семейство. Касиопея пристъпи към редицата френски прозорци, които гледаха към тъмната тераса.

— Представям си, че от тук има чудесна гледка към океана.

Хосепе се приближи до нея.

— Гледката всъщност е великолепна.

Той отиде и дръпна конзолните резета, френските прозорци се отвориха и позволиха на хладния въздух да се втурне в салона.

— Прекрасно е — каза тя.

Не се гордееше със себе си. Току-що беше прекарала цяла вечер, като непрекъснато беше лъгала един мъж, към когото едно време бе изпитвала истински чувства. Не беше преживяла никакво пробуждане. И изобщо не беше чела наскоро „Книгата на Мормон“. Единствения път, когато се беше опитвала да го направи, още като тийнейджърка, не беше издържала и десет страници. Винаги се беше чудила защо пророците благоговееха пред философията на изгубената цивилизация, описана в книгата. Нефитите бяха изчезнали без следа — без да оставят нито един оцелял и нито един друг спомен за своята цивилизация. Защо трябваше да им подражават?

Беше казала, че измамата е необходима.

Старата й любов Хосепе Саласар беше замесен в нещо, което беше достатъчно важно, за да привлече вниманието на Министерството на правосъдието на САЩ. Миналата седмица Стефани я беше информирала, че Хосепе може би дори е замесен в убийство. Информацията не беше доказана, но беше достатъчна, за да предизвика подозрения.

Беше й трудно да повярва.

— Просто малко разузнаване. Нямам нужда от нищо повече — беше й казала Стефани преди шест месеца. — Саласар може да ти сподели нещо, което не би казал на никой друг.

— Защо смяташ така?

— Знаеше ли, че в испанската му къща има снимка, на която сте вие двамата? Изглежда, е направена преди години. Но си стои там, близо до бюрото му, заедно с останалите снимки на семейството. Точно затова реших да се обърна към теб. Никой мъж не си пази такава снимка, ако няма причина.

Не, никой мъж не го прави. Особено ако е бил женен и е изгубил съпругата си. А след това, миналата седмица, Стефани я беше попитала дали може да ускори нещата и Касиопея беше организирала това пътуване до Дания.

Едно време си мислеше, че обича Хосепе. Той очевидно я беше обичал и явно все още изпитваше чувства към нея. Когато беше отпуснал ръка върху нейната на вечеря и не я беше отдръпнал веднага, беше дал ясен знак. Касиопея беше продължила с измамата, за да докаже както на Стефани, така и на себе си, че всички обвинения са безпочвени. Дължеше това на Хосепе. Той изглеждаше съвсем спокоен, когато беше с нея, и тя се надяваше, че не прави грешка, като го подвежда по този начин. Когато и двамата бяха по-млади, той не беше проявявал към нея нищо друго освен нежност. Връзката им беше приключила единствено защото тя бе отказала да приеме онова, в което вярваха както той, така и техните родители. За щастие, той беше открил друга жена, с която да сподели живота си. Но нея вече я нямаше.

Беше твърде късно да се откаже. Касиопея беше влязла в играта. И трябваше да я изиграе докрай.

— Повечето вечери седя тук или навън на терасата — каза той. — След малко може да излезем навън, за да се насладим на морския бриз. Но първо искам да ти покажа нещо.

Малоун се надигна от земята. Когато мъжът с Касиопея — за когото предполагаше, че е Саласар — отвори френските прозорци, той се беше проснал зад един гъст плет. Люк, от другата страна на терасата, беше изчезнал по същия начин. За щастие, никой не беше излязъл навън.

Люк също се изправи. Малоун се приближи до него и прошепна:

— Ти знаеше ли, че тя ще бъде тук?

По-младият мъж кимна.

Стефани не му беше казала и дума за това, което със сигурност беше нарочно. Малоун се наведе да избърше калта от дрехите си.

Френските прозорци бяха останали отворени. Малоун направи знак на Люк и двамата влязоха в салона.

Саласар поведе Касиопея към библиотеката, която едно време беше царството на дядо му. Именно от него — дядото по майчина линия — се беше научил да оценява начина, по който бяха правили всичко в началото на историята на Църквата, когато небесните закони се бяха спазвали абсолютно. Преди всичко да се промени в името на конформизма.

Как мразеше тази дума.

Америка тръбеше, че защитава свободата на вероизповеданията, че религията е нещо лично и властта не се намесва в работата на църквите. Но нищо не беше по-далече от истината. Светиите бяха подложени на гонения от самото начало. Още в Ню Йорк, където беше основана Църквата, така че бяха принудени да избягат в щата Охайо. Атаките срещу тях бяха продължили и конгрегацията се беше преместила в Мисури, където ги бяха посрещнали с ново насилие, довело до убийства и разрушения. Затова бяха избягали в щата Илинойс — но там се бяха сблъскали с още насилие и в крайна сметка се беше стигнало до истинска трагедия.

Всеки път когато си помислеше за този ден, коремът му се свиваше от ярост. Двайсет и седми юни 1844 г. Джоузеф Смит и брат му бяха убити в Картагена, щата Илинойс. Идеята на убийците беше да унищожат Църквата, като отнемат живота на основателя й. Но се беше случило точно обратното. Мъченическата смърт на Смит беше сплотила светиите и ги беше вдъхновила за победа. Саласар смяташе, че това е доказателство за Божията намеса.

Той отвори вратата на библиотеката и покани гостенката си да влезе. Нарочно беше оставил лампите да светят, защото се надяваше да има възможност да я доведе тук. Не можеше да го направи по-рано, тъй като пленникът му беше затворен наблизо. Но сега душата на онзи човек със сигурност пътуваше към Небесния отец, а пролятата кръв му беше осигурила изкупление. Саласар изпитваше задоволство, че беше подарил тази услуга на своя враг.

„Не убивай човек, освен за да го спасиш.“ Ангелът много пъти му беше казвал тези думи.

— Доведох те тук, за да ти покажа един рядък артефакт — каза той. — След като се разделихме, започнах да колекционирам всякакви неща, свързани с историята на светиите. Притежавам голяма колекция, която пазя в Испания. Но от известно време се радвам на привилегията да бъда включен в един специален проект.

— За Църквата?

Той кимна.

— Избра ме един от старейшините. Гениален човек. Помоли ме да работя пряко с него. При други обстоятелства не бих говорил за това, но смятам, че ти ще го оцениш по достойнство.

Той се приближи до бюрото, за да й покаже една изпокъсана стара книга, която лежеше отворена на кожената попивателна.

— Едуин Ръштън бил един от първите светии. Познавал Джоузеф Смит лично и бил сред най-близките му сътрудници. Бил един от светиите, които са погребали пророка след мъченическата му смърт.

Касиопея се взря в него. Определено изглеждаше заинтересувана.

— Ръштън бил Божи човек, отдаден на Господ и посветен на възстановяването на истинската религия. През живота си се сблъскал с множество препятствия, но преодолял всичките. В крайна сметка се заселил в Юта и останал там до смъртта си през хиляда деветстотин и четвърта година. Ръштън си водел дневник. Жизненоважен източник на информация за ранните години на Църквата, който мнозина смятат за изчезнал.

Той посочи към бюрото.

— Наскоро се сдобих с него.

На един статив наблизо беше опъната карта на Съединените щати и той забеляза, че Касиопея поглежда към нея. Беше забил топлийки с цветни главички в Шарън, щата Върмонт. Палмира, щата Ню Йорк. Индепендънс, щата Мисури. Нову, щата Илинойс. И Солт Лейк Сити, щата Юта.

— Проследяват пътя на светиите от мястото, където е роден пророк Джоузеф, до мястото на основаването на Църквата и от там до Мисури и Илинойс, където сме се заселили, преди да се установим на запад. Прекосили сме цяла Америка и по пътя сме се превърнали в част от нейната история. При това много по-важна, отколкото смятат всички.

Саласар видя, че тя определено е заинтригувана.

— Този дневник е писмено доказателство за това.

— Изглежда важен за теб — отбеляза тя.

Мислите му бяха ясни. Целта му беше неоспорима.

„Разкажи й“, нареди ангелът в главата му.

— Чувала ли си за Пророчеството за Белия кон?

Тя поклати глава.

— Нека ти прочета един откъс от този дневник. Той разказва за едно велико видение.

Малоун беше успял да се придвижи до отворената врата, зад която се чуваше как разговарят Саласар и Касиопея. Люк беше продължил към другите части на къщата, за да се възползва от възможността да разгледа наоколо.

Малоун нямаше нищо против. Самият той искаше да разбере какво прави Касиопея в компанията на един човек, който беше убил агент на Министерството на правосъдието.

Нищо не изглеждаше както трябва.

Касиопея — жена, която обичаше — насаме с този дявол?

С нея се познаваха от две години и в началото бяха всичко друго, но не и приятели. Отношенията им се бяха променили едва през последните няколко месеца, когато и двамата си дадоха сметка, че искат повече един от друг, но нито единият, нито другият беше готов да стигне по-далече. Малоун разбираше, че не са женени и дори не са сгодени, така че всеки можеше да живее така, както намери за добре. Но бяха говорили едва преди няколко дни и тя дори не беше споменала, че ще пътува до Дания. Нещо повече, беше му казала, че през следващата седмица няма да може да мръдне от Франция, защото строителството на замъка изисквало цялото й внимание. Явна лъжа. Колко други лъжи беше изрекла?

Докато беше навън, беше успял да огледа Саласар. Висок, с тъмна кожа и гъста, вълниста коса. Беше и елегантно облечен, с изискан костюм. Ревност ли изпитваше? Малоун искрено се надяваше да не е така. Но не можеше да отрече, че усеща нещо необичайно. Нещо, което не беше изпитвал много отдавна. Кога беше последният път? Точно преди девет години — когато бракът му беше започнал да се разпада. И тогава също не се беше случило нищо добро.

Малоун беше чул, че Саласар „наскоро се е сдобил“ с някакъв стар дневник, и се запита дали това не беше същият артефакт, който Кърк беше използвал за примамка. Същият, за чийто собственик твърдеше, че вече е мъртъв. И дали според плана на Кърк не трябваше да дойдат точно на това място? Все пак кабинетът на Саласар беше специално споменат.

Засега имаше твърде малко отговори, за да изпробва някоя хипотеза. Така че си каза да не бърза. Не можеше да рискува да погледне през вратата, защото позицията му в коридора навън и без това беше твърде опасна. Но на няколко крачки разстояние имаше друга стая с отворена врата, която предлагаше удобно скривалище.

Той застина неподвижно, така че да чува всяка дума.

Саласар четеше на глас на Касиопея.

17

На 6 май 1843 г. беше проведено Велико събрание на легиона от Нову. Пророк Джоузеф Смит поздрави хората за добрата им дисциплина. Тъй като бе горещо, той помоли за вода. И с чаша в ръка рече тъй: „Вдигам наздравица за победата над онези, що дават властта на тълпата. Да си пожелаем да свършат по средата на морето в лодка от камък, с железни гребла, и акула да глътне лодката им, и дяволът да глътне акулата, а сам дяволът да бъде заключен в северозападния край на ада, където ключът да бъде изгубен навеки и слепец да го търси до края на времето“.

На следващата сутрин някой си, който беше чул наздравицата, се върна в дома на пророка и го нагруби с тъй зли думи, че Смит му нареди да се маха. Разговорът им привлече вниманието ми, тъй като мъжът говореше високо. Приближих се до тях, когато мъжът вече най-сетне си тръгваше. И тъй, присъствахме аз, Тиъдър Търли и пророкът. Пророкът захвана да говори за линчуването от тълпата, подигравките и преследванията, които бяхме понесли като народ.

„Нека нашите преследвачи ни линчуват колкото си искат. Не им пожелавайте зло, защото скоро ще видите страданията им и ще пролеете горчиви сълзи заради тях.“

Докато се провеждаше този разговор, ние стояхме до южната врата на градината. Пророкът се обърна към мен, казвайки: „Искам да ти разкрия нещо за бъдещето. Ще ти говоря с притча, подобно Йоан в своето Откровение. Ще отидете в Скалистите планини и ще бъдете превелик народ там, който ще нарека Белия кон на мира и благоденствието“.

„А къде ще си ти тогава?“, попитах го аз.

„Аз няма да стигна до там. Вашите врагове ще продължат да ви преследват и ще изковат омразни закони против вас в Конгреса, за да унищожат Белия кон, но вие ще имате някои приятели, които да ви защитават и да изхвърлят най-лошите части от законите, така че да не ви навредят толкова силно. Трябва да продължавате да се обръщате към Конгреса през цялото време, макар че те ще се отнасят с вас като с чужденци и пришълци и няма да ви дават правата, които ви се полагат, а ще властват над вас посредством непознати и наемници. Ще станете свидетели как Конституцията на Съединените щати насмалко да бъде унищожена. Съдбата й ще виси на косъм, по-тънък от копринена нишка.“

В този миг лицето на пророка стана скръбно.

„Аз обичам Конституцията. Тя е създадена по Божие вдъхновение и ще бъде опазена и спасена с усилията на Белия кон и на Червения кон, които ще се обединят в нейна защита. Хората на Белия кон ще открият планините, изпълнени с минерални богатства, и ще станат богати. Ще обсипете улиците си със сребро. Ще копаете златото като пясък. Но в Америка ще избухне страховита революция, невиждана досега, и страната ще остане без върховна власт, и всеки вид злина ще бъде упражняван повсеместно. Бащата ще се обърне срещу сина си, а синът срещу баща си. Майката ще се обърне срещу дъщеря си, а дъщерята срещу майка си. Ще се сбъднат най-страховитите кошмари за кръвопролитие, убийство и насилие. Хората ще бъдат откъснати от земята си, но само в Скалистите планини ще властват мир и любов.“

На това място пророкът рече, че не издържа повече да гледа видението, което му се показваше, и помоли Господ да му сложи край.

И продължи, казвайки: „През туй време великият Бял кон ще е набрал сили и ще е разпратил старейшини да съберат всички верни по сърце сред народа на Съединените щати, за да застанат зад Конституцията на Съединените щати такава, каквато ни е дадена по Божие вдъхновение. И в тези дни, които предстоят, Бог ще положи основите на едно Царство, което никога не ще падне, а другите Царства ще се присъединят към него и онези Царства, които не позволяват на Светото писание да се проповядва в техните земи, ще бъдат сломени, докато не го позволят. Мирът и благоденствието в Скалистите планини ще се съхранят от пазачите, Белия и Червения кон. И идването на Месията сред неговия народ ще бъде тъй естествено, че единствено онези, които го видят, ще разберат, че е дошъл, но той ще дойде и ще даде законите си на Цион и ще властва над своя народ“.

Касиопея беше чувала много легенди за мормоните. Религията им беше основана на подобни митове и сложни метафори. Но никога не й бяха разказвали легендата, която Хосепе й беше прочел току-що.

— Пророк Джоузеф е предвидил Гражданската война в Америка осемнайсет години преди да започне. Освен това е казал, че ние, като народ на вярата, ще мигрираме на запад, до Скалистите планини — четири години преди това да се случи. И също така е знаел, че самият той няма да извърши това пътуване. Загинал по-малко от година след като направил това пророчество. Предвидил, че онези, които дават властта на тълпата, ще бъдат наказани. Говорел за хората, които са позволявали да измъчват и убиват светиите в ранните години на Църквата. Възмездието срещу тях наистина дошло. Под формата на Гражданска война, в която са загинали стотици хиляди души.

Бащата на Касиопея й беше разказвал за преследванията срещу мормоните преди 1847 г. Беше чувала за изгорените домове, магазини и работилници, както и за хората, които били обирани, осакатявани и убивани. Имало вълна от организирано насилие, която принудила светиите да избягат от три щата поред.

Не и в Юта. Тук спрели да бягат. Установили се и отвърнали на ударите.

— Пророчеството казва, че ние — Белият кон — ще съберем сили и ще изпратим старейшини, за да обединят верните по сърце сред народа на Съединените щати. И ние наистина сме го направили. Църквата е отбелязала огромен растеж през втората половина на деветнайсети век. И на всички предстои да застанат зад Конституцията на Съединените щати такава, каквато ни е дадена по Божие вдъхновение.

Касиопея реши, че е безопасно да попита:

— Какво означава това?

— Означава, че ще се случи нещо велико.

— Изглеждаш развълнуван от тази възможност. Наистина ли е толкова вдъхновяваща?

— Наистина. И този дневник потвърждава онова, което всички подозирахме. Пророчеството за Белия кон е истина.

Касиопея разгледа книгата и внимателно разлисти няколко от крехките страници.

— Можеш ли да ми кажеш нещо повече?

— Това е голяма тайна в нашата Църква. Много стара, още от времето на Бригъм Йънг. Всяка религия има своите тайни и тази една от нашите.

— И ти си я открил?

Саласар поклати глава.

— По-скоро я преоткрих. Намерих информация за нея в архивите. Проучването ми привлече вниманието на старейшина Роуан. Той ме повика и двамата се заехме да работим заедно по този проект в продължение на няколко години.

Налагаше се да го притисне.

— И Пророчеството за Белия кон е част от тази тайна?

Саласар кимна.

— Абсолютно. Но тя е по-сложна, отколкото се описва във видението на Джоузеф. След неговото убийство са се случили още много събития. Тайни неща, за които знаят малцина.

Касиопея се запита защо Хосепе й казва толкова много, без да се колебае. Защо й вярва толкова, след всичките тези години? Или това е някакво изпитание, на което я подлага?

— Звучи завладяващо — каза тя. — И много важно. Пожелавам ти успех в това начинание.

— Всъщност се надявах да ми предложиш нещо повече.

Саласар беше избрал внимателно момента, в който да отправи своята молба. Беше споделил с Касиопея точно толкова информация, че да остане впечатлена от значимостта на мисията му. Беше издирвал дневника на Едуин Ръштън почти две години, а след това беше посветил три месеца на безплодни преговори, за да го купи. Да въздаде изкупление на собственика му се оказа по-простото решение, особено след като той се беше опитал както да го излъже, така и да го измами.

Саласар гледаше Касиопея, докато тя изучаваше дневника.

Ръштън беше светия, какъвто искаше да бъде и той самият. Първопроходец, който беше умножил вярата си с добри дела и беше поел семейна отговорност за четири съпруги. Беше удържал правотата си до самия край и беше станал един от онези, които Небесният отец със сигурност беше приел за „пазители на второто му царство“, за което му беше въздал вечна слава. Нима някой можеше да се съмнява, че онези първи светии са били изпитвани докрай, преди да получат последната Божия милост? Разбира се, че не.

Първите светии бяха положили основите на Цион на земята, а той самият и всеки друг от потомците им носеше отговорност за тяхното наследство.

— Касиопея, не искам отново да си отидеш от живота ми. Ще ми помогнеш ли в моята мисия?

— Какво мога да направя?

— На първо и най-важно място, да бъдеш до мен. Успехът ми ще бъде много по-сладък, ако го споделиш. Но има и неща, за които твоята помощ ще ми бъде от полза. През годините се интересувах с какво се занимаваш и проследих твоя проект да построиш замък в Южна Франция.

— Не подозирах, че знаеш за него.

— О, да. Дори съм правил финансови дарения — анонимно, разбира се.

— Изобщо нямах представа.

Саласар винаги се беше възхищавал от нея. Беше интелигентна, с академични степени по инженерни науки и средновековна история. Беше наследила търговските фирми на баща си — конгломерат, стойността на който понастоящем се изчисляваше на няколко милиарда евро. Саласар знаеше за умелото й управление, както и за нейната холандска фондация, която работеше тясно с Обединените нации по здравни и благотворителни проекти в целия свят. Личният й живот не беше обществено достояние и той не беше отишъл по-далече от това, което беше широко достъпно. Но знаеше достатъчно, за да не се съмнява, че изобщо не е бивало да й позволява да си тръгне преди толкова много години.

„И тя няма да си тръгне отново. Никога вече“, каза ангелът в главата му.

— Наистина мислех това, което ти казах на вечеря — каза му тя. — Допуснах грешка — както с вярата си, така и с теб.

Саласар отдавна беше сам. Нито една жена не беше успяла да заеме мястото на покойната му съпруга. Един ден беше открил случайно снимка, на която бяха двамата с Касиопея. Доставяше му радост просто да я гледа, така че я държеше навън, на показ, и й се радваше всеки ден.

А сега тя беше тук. От плът и кръв. Отново. И това го правеше щастлив.

18

Солт Лейк Сити

Роуан слушаше разказа на Сноу и очакваше да разбере какво представлява дървената кутия.

— Бригъм Йънг се изправил срещу няколко поредни американски президенти, за да защитава нашата религиозна и политическа независимост. Не обръщал внимание на Конгреса и на законите, с които не бил съгласен, и се подигравал с местните военачалници. И най-сетне, през хиляда осемстотин петдесет и седма година, чашата на търпението преляла и Джеймс Бюканън прибягнал до извънредната мярка да изпрати войски, които да ни подчинят.

Сноу замълча, после добави:

— Грешката, която допуснали както Смит, така и Йънг, била свързана с многоженството.

Старозаветните пророци като Авраам по правило имали множество жени. Самият Соломон имал 700 съпруги, както и 300 наложници. През 1831 г. Джоузеф Смит отправил молитва към Господ, за да го попита за тази практика, и в отговор получил откровението, че многоженството действително е част от истинския завет, макар че Църквата не дала обществено достояние на тази практика чак до 1852 г.

Многоженство практикували едва около два процента от всички членове на Църквата, като при това всички били избрани по духовни критерии от пророка. В повечето случаи ставало въпрос за по-възрастни жени, неспособни да се грижат за себе си, които влизали в асексуалната роля на втори съпруги, винаги с изричното съгласие на първата жена. Но в корените на многоженството все пак било заложено и умножаването на потомството, защото Господ бил заповядал на всички от своя народ да „сеят семето си“.

Роуан знаеше, че многоженството бе възмутило и накърнило чувството за приличие на американците. Законът „Морил“ от 1862 г. позволил да се отнеме гражданството на всеки, който го практикува. Той бил последван от закона „Едмъндс-Тъкър“ от 1887 г., който обявил многоженството за престъпление.

— Смит и Йънг подценили ефекта от многоженството както за светиите, така и за езичниците — продължи Сноу. — Но вместо да вземат мъдрото решение да се откажат от нещо, което очевидно работело срещу тях, те продължили да го практикуват и настояли за политическа автономия.

Роуан се възхищаваше от това решение.

Светиите се появили в долината на Голямото солено езеро в търсене на убежище. Заселили се в пустош, която никой не пожелал, и поставили основите на общество, в което Църквата и властта били в хармония. През 1849 г. създали временно правителство и пожелали да бъдат обявени за американски щат. Нарекли го Дезерет — названието било взето от „Книгата на Мормон“ и означавало „пчелен кошер“, символ на трудолюбието и сътрудничеството. Границите на щата трябвало да обхващат днешната територия на щатите Юта и Невада, по-голямата част от Калифорния, една трета от Аризона и отделни части от Колорадо, Уайоминг, Айдахо и Орегон. Молбата да бъдат обявени за щат била отхвърлена. Конгресът все пак приел новата земя със статут на територия, но със свити граници и името Юта. За първия й губернатор бил определен Йънг, който успял да запази непокътнат съюза между Църква и държава.

— От една страна — каза Сноу, — ние сме искали да станем част от по-голямата общност. Да подпомагаме националното благосъстояние. Да бъдем добри граждани. Но от друга, сме настоявали на правото си да живеем така, както намерим за добре.

— Това е било въпрос на вяра. Въпрос на лична свобода. Многоженството е било част от нашата религия.

— Хайде сега, Тадеъс. Ако нашата религия беше изисквала от нас да убиваме други хора, нима щяхме да получим свободата да я изповядваме? Този аргумент е слаб и незащитим. В чисто физически смисъл многоженството е грешка. Трябваше да го осъзнаем много по-рано от хиляда осемстотин и деветдесета година, когато най-сетне сме взели интелигентното решение да го отменим за вечни времена.

Роуан не беше съгласен.

— Бригъм Йънг е взел много мъдри решения — продължи Сноу. — Бил е ефективен администратор, истински визионер. Дължим много на делото му. Но и е допуснал грешки. Това, че не е успял да ги признае приживе, не променя този факт.

Роуан реши да не възразява на Сноу. Имаше нужда от информация, а спорът не беше най-добрият начин да насърчи свободната комуникация помежду им.

— Трябва да поговорим за Пророчеството за Белия кон — заяви Сноу.

Роуан го изгледа вторачено. Правилно ли беше чул?

— Знам за твоите проучвания в тайните архиви. Наясно съм докъде е стигнал брат Саласар в изследванията си. И двамата полагате много усилия, за да изучавате това пророчество.

Роуан реши да не се крие.

— Искам да открия нашата голяма тайна, Чарлс. За всички нас е нужно да я открием.

— Тази тайна е загубена отдавна.

Но каруците, които бяха открили в пустинята, бяха нов източник на надежда.

— Взех решението, след като ми се обади вчера — продължи Сноу. — Нещо ми подсказа, че това е правилното място.

По-възрастният мъж се беше задъхал и замълча, за да си почине.

— Пророк Бригъм е скрил великата ни тайна — каза Роуан — с намерението някой ден да я открием.

Сноу поклати глава.

— Не можем да сме сигурни в това.

Двамата с пророка бяха единствените хора, които можеха да водят този разговор, защото никой друг не беше посветен в историята. За нещастие, двамата знаеха различни части от нея. Роуан беше научил своята с много усилия и проучвания — както в Юта, така и във Вашингтон. Онова, което знаеше Сноу, му беше предадено от неговия предшественик. И точно него искаше да научи Роуан сега.

— Всеки пророк след Бригъм Йънг се е сблъсквал с една и съща дилема. Надявах се да ме отмине, но… — Сноу посочи дървената кутия. — Хайде, отвори я.

Роуан отвори капака. Вътре имаше множество изпокъсани документи, всеки от които беше надеждно запечатан във вакуумиран пластмасов плик. Бяха най-вече книги и стари вестници, пострадали тежко от времето и влагата.

— Това е всичко, което успяхме да спасим от летописния камък през деветдесет и трета — обясни Сноу. — Почти всички са маловажни писания отпреди много години. С изключение на двата документа най-отгоре.

Роуан вече ги беше забелязал. Бяха два отделни листа с потъмнели краища, сякаш бяха изгорени. Но написаното беше оцеляло.

— Разгледай ги — каза му пророкът.

Роуан вдигна първия. Почеркът беше стегнат и дребен, а мастилото беше избледняло и едва се разчиташе.

Страхувам се, че в маслото са попаднали твърде много косми за доброто на маслото. Онези, що се стремят към зли дела, биха възжелали — сега, когато от страшната Гражданска война остана единствено споменът — отново да привлекат вниманието към нас и да сторят тъй, че да бъдат изпратени войски, които да ни съсипят. Те открито обявяват своите намерения да скършат властта на духовенството и да унищожат нашата свещена организация. Преди смятах, че съжителството с тях е възможно. Вярвах, че съглашенията трябва да се уважават. Но за нас не е добре да се смесваме със света и по този начин да се надяваме да се сдобием с благосклонност и приятелство. Опитах се да сторя тъй, както е редно и благоприлично. През целия си живот не отворих дума за това пред никого. Наместо туй сега оставям следното съобщение на онези предани на вярата, които ще дойдат след мен. Знайте, че носим една тегоба, с която ни натовари самият Линкълн, но която ние поехме доброволно. Когато избухна Гражданската война, аз видях как се сбъдва Пророчеството за Белия кон. Пророк Джоузеф беше предвидил всичко, което в крайна сметка се случи, включително нашето преселение в Скалистите планини и собствената си кончина. До 1863 г. съдбата на Конституцията действително висеше на косъм и точно както се твърдеше в пророчеството, Конгресът прие закон, който целеше нашето унищожение. Затуй аз изпратих емисар при господин Линкълн. Той го приел вежливо и без официалности. Мисията на моя пратеник беше да запита за напредъка по отношение на признаването ни за щат, но господин Линкълн избегнал този въпрос. Вместо това аз получих следния отговор. Линкълн пишеше, че ще ни остави на мира, ако и аз го оставя на мира. Точно това бяхме чакали да чуем през всичките тези години. Единственото, което някога сме искали, е свободата да живеем според вярата си. Линкълн ни познаваше от Илинойс. Беше казал на моя пратеник, че е чел „Книгата на Мормон“, което беше окуражителна новина. Но нямаше да е мъдро да се постига съгласие с който и да е президент, ако не получим някакво уверение, че условията ни ще бъдат спазени. Това е било заявено на Линкълн, който предложил нещо от достатъчна важност, за да ни увери, че наистина възнамерява да спази думата си. На свой ред той настояваше за същото — желание, което аз удовлетворих. И двамата приехме предложението на другия, тъй щото и двете страни да спазят условията на съглашението. За нещастие, господин Линкълн си отиде от този свят, преди която и да е от двете страни да върне своята гаранция на другата. Никой представител на правителството не е питал за тях, което ме води до заключението, че никой друг освен мен не знае за съществуването нито на едната, нито на другата. Затуй запазих мълчание. И тъй изпълних и останалата част на пророчеството, в която се твърди, че ще бъдем Белият кон и спасителят на нацията. Но пророк Джоузеф освен това ни призоваваше да защитаваме Конституцията на Съединените щати, тъй като ни е дадена по Божие вдъхновение. А това все още не се е случвало, поне не по мое време. Гаранцията, която дадох аз на господин Линкълн, беше тайното местонахождение на нашето богатство. Още от идването на федералните войски през ’57 г., светиите говорят за нашето изгубено злато. Сега ви казвам, че това злато съвсем не беше изгубено. Напротив, то бе употребено за добро. Направих карта, която указваше къде е неговото скривалище, като на същото място скрих и онуй, което ни повери господин Линкълн в замяна. Два месеца след като бяхме сключили нашия договор, Линкълн ми изпрати телеграма, в която ми казваше, че Самуил Ламанита пази нашата тайна във Вашингтон, сред Словото, което ми даде голямо успокоение. Освен това казваше, че пази най-важната част от тайната близо до себе си всеки ден. В отговор му казах, че провидението и природата охраняват неговата гаранция. Той сякаш се радваше на великата тайна, която създадохме заедно. Пророк Джоузеф беше прав във всичко, което провидя. Дано и вие да бъдете прави във всичко.

— Бригъм Йънг ли е написал това? — попита Роуан.

— Почеркът е неговият.

— Значи изгубеното злато и нашата велика тайна са свързани?

Сноу кимна.

— От самото начало. Ако откриеш едното, ще намериш и другото.

— Какво е имал предвид пророкът, когато говори за Самуил и телеграмата?

— Тук Линкълн е проявил голяма хитрост. Към средата на хиляда осемстотин шейсет и трета президентът е изпратил телеграма на Бригъм Йънг, за да се увери, че телеграфните линии все още работят. В нея е казал на пророка, че това, което е прочел в нашата свещена книга за Самуил, му се струва вярно, така че не може да се мечтае за по-добър страж от Ламанита.

Това несъмнено беше загадъчно. Но все пак представляваше нова информация.

— Съществува ли още тази телеграма?

— Запечатана е, така че може да я види само пророкът. На пръв поглед изглежда така, все едно няма никакъв смисъл — но не и в светлината на документа, който държиш в ръцете си. Сега и двамата с теб знаем истината. Кажи ми, Тадеъс, откъде разбра за тази тайна? Предполагаше се, че трябва да я знаят само пророците.

Времето за преструвки беше отминало.

— Както е казал пророк Бригъм, споразумението е сключено между две страни. Нашата и тази на Линкълн. В националните архиви се пазят данни за отношенията на Америка с Бригъм Йънг.

— От известно време насам съм наясно, че ги издирваш. Твоят съучастник сеньор Саласар се оказа голяма напаст.

— Проблем ли имаш с Хосепе?

— Той е фанатик, а такива хора винаги са опасни, независимо за колко искрени се представят. Той сляпо следва учението на Джоузеф Смит и си затваря очите за следващите откровения, които пророците са продължавали да получават през годините.

— Звучи ми като богохулство.

— Само защото възразявам срещу нещо, за което съм сигурен, че е грешно? Нима това не е умно и практично?

— Странни думи от устата на нашия пророк.

— Но точно това е и моята мисъл, Тадеъс. Аз съм пророкът. Така че моите думи са също толкова важни, колкото и тези на останалите преди мен.

Роуан вдигна посланието на Йънг в ръка.

— Защо ми го показваш?

— Защото и аз искам да науча великата тайна. Винаги сме смятали, че Пророчеството за Белия кон е фалшификация, създадена години след описаните събития, в която съставителите са включили вече отминала история и така са представили пророк Джоузеф в по-добра светлина, отколкото е заслужавал.

— Пророчеството е истинско, Чарлс. Брат Саласар вече го доказа.

— Ще ми бъде интересно да видя това доказателство.

— Ние имаме възможност да изпълним това пророчество. Можем да застанем зад Конституцията на Съединените щати, която ни е дадена по Божие вдъхновение.

— Ами ако това унищожи всичко, което Той е създал?

— Така да бъде.

— Разгледай и втората страница.

Роуан се втренчи през твърдото пластмасово покритие и видя под него една карта.

— На това място са скрити както тайната, така и златото — каза Сноу.

— Но картата не ни казва нищо конкретно.

— Йънг очевидно е искал да ни постави предизвикателство. Предполагам, че е имал сериозна причина. Изглежда, се налага да откриеш това, което е скрил господин Линкълн, за да разрешиш тази загадка.

Роуан вече знаеше точно къде да го потърси.

— Може ли да ги взема?

Сноу поклати глава.

— Не и тези. Но ще ти дам копия.

— Значи искаш аз да се заема, така ли?

— Искам да се помолиш, за да ти се разкрие правилният път. Направи това, което ще ти наредят небесата. Така постъпих аз.

19

Атланта

Стефани беше намерила в интернет решението на Върховния съд на САЩ по делото „Тексас срещу Уайт“, обявено на 12 април 1869 г.

Казусът не беше сложен.

Дали съкровищните бонове на стойност десет милиона долара, които щатът Тексас беше прехвърлил на частни лица, след като Тексас се беше отцепил от съюза, продължаваха да бъдат валидни? По всеобщо мнение прехвърлянето нарушаваше федералните закони и беше извършено в момент, когато Тексас вече се беше обявил извън съюза, така че бившият американски щат беше действал по свои собствени правила, за да регулира този акт. При това положение, ако отцепването на Тексас от Съединените щати беше законно, съкровищните бонове си оставаха валидни и на същата стойност, която имаха на територията на САЩ. Но ако не беше така, те нямаха никаква стойност. Спорът беше елементарен, но по същество задаваше един въпрос от монументално значение.

Дали отделянето беше позволено от Конституцията?

Стефани отново прегледа решението точно както бяха направили заедно с Едуин преди два часа. Той вече си беше тръгнал, защото трябваше да се върне във Вашингтон навреме за някакъв вечерен ангажимент. Уговориха се да се срещнат отново на следващия ден.

Съответният откъс беше някъде в средата на документа.

Съюзът между щатите никога не е бил чисто изкуствено и произволно отношение. Началото му е поставено в колониите и той се основава на общ произход, взаимна симпатия, родствени принципи, сходни интереси и географска близост. Съюзът е потвърден и подсилен от потребностите на войната и се е сдобил с окончателната си форма, характер и ратификация в Договора за Конфедерацията от 1777 г. В него съюзът тържествено е обявен за вечен. И когато се оказало, че този договор не е достатъчен за нуждите на страната, е била съставена Конституцията — „за да образуваме по-съвършен съюз“. Трудно е да си представим как идеята за неразрушимо единство може да се изрази по-ясно, отколкото с тези думи. Ако един вечен съюз, който е още по-съвършен, не е неразрушим, какъв е тогава?

Следователно, когато Тексас става част от Съединените щати, той влиза в неразрушимо отношение. От този момент към щата Тексас са приложими всички задължения на вечния съюз и всички гаранции на републиканското управление на Съединените щати. Актът, който въплъщава приемането на Тексас в съюза, е нещо повече от спогодба; той представлява приемането на нов член в политическото тяло. И този акт е окончателен. Съюзът между Тексас и останалите щати е също толкова цялостен, вечен и неразрушим, колкото съюзът между щатите основатели. Няма място нито за преразглеждане, нито за отмяна на този акт освен посредством революция или по взаимно съгласие на всички щати.

Наредбата за отцепване, приета по предложение и ратифицирана от мнозинството от жителите на щата Тексас, както и всички последващи действия на законодателната власт на щата, целящи да приложат тази наредба, следователно са абсолютно нищожни. Те изобщо не съществуват в правния мир. Задълженията на щата като член на Съединените щати, както и на всеки гражданин на този щат като гражданин на Съединените щати, си остават цялостни и ненарушими. От това със сигурност следва, че въпросният щат не е престанал да бъде част от Съединените щати, нито гражданите му са престанали да бъдат граждани на Съединените щати. Ако беше другояче, този щат трябваше да е станал чужда държава, а жителите му — чужди граждани. Войната трябваше да е престанала да бъде война за потушаване на бунт и трябваше да е станала завоевателна и поробителска война.

Тоест именно начинът, по който Югът разглеждаше военния конфликт. Не като война между щатите. Нито като гражданска война. А като война на агресорите от Севера.

Завоевателна и поробителска. Абсолютно.

Точно така се бяха чувствали жителите на Юга тогава, а много от тях се чувстваха така и до днес. Ако човек отидеше на югоизток от Атланта, в централната част на щата Джорджия, както тя беше правила много пъти, и споменеше името на генерал Уилям Текумзе Шърман на неподходящо място в неподходяща компания, хората наоколо щяха демонстративно да се изплюят на земята.

Стефани никога не беше мислила сериозно за миналото. След Линкълн този въпрос се беше смятал за решен. В интерес на истината от време на време в пресата се раздуваха истории за някой град, община или фракция, които искаха да напуснат Съединените щати. Кий Уест беше прочут със своята „Република Раковина“ — микронацията, която беше обявила независимостта си от САЩ през 1982 г. и продължаваше да забавлява туристите с хумористичните си държавни символи. Но никога не се беше случвало нещо наистина важно.

После беше изслушала разказа на Едуин. А той не беше някакъв ексцентрик, решил да не си плаща данъците, да не спазва някой определен закон, който не му харесва, или просто да се прави на интересен. Едуин беше началникът на канцеларията на Белия дом. И в гласа му се долавяше истински страх.

— Това може да се превърне в реален проблем — каза Дейвис. — Надявахме се, че времето се е погрижило за всичко. Но получихме информация, според която не е така.

— Какво може да е толкова страшно?

— Стефани, ние гледаме новини по двайсет и четири часа в денонощието, слушаме коментарни предавания по радиото и четем уводни статии. До нас непрекъснато достига информация. Всеки има мнение по всеки един въпрос. Блогъри, журналисти. Съобщенията в Туитър и статусите във Фейсбук вече се възприемат като авторитетни източници. Никой не внимава за нищо. Оставаме си на повърхността и това се смята за достатъчно.

Той посочи един откъс на екрана. Беше от решението по делото „Тексас срещу Уайт“.

Тя го прочете отново.

— Проклетият Върховен съд си е останал на повърхността — каза Дейвис. — Решението им е било продиктувано от политически, а не от юридически съображения. Авторът на този документ, върховен съдия Салмън Чейс, е работил в кабинета на Линкълн. Какво е трябвало да каже? Че цялата Гражданска война е била противоконституционна? Че отцепването е било законно? А, и между другото, шестстотин и двайсет хиляди души са загинали напразно?

— Не се ли изразяваш малко мелодраматично?

— Съвсем не. Решението по делото „Тексас срещу Уайт“ си остава решаващият прецедент на Върховния съд по въпроса за отделянето. Ако някой щат се опита да се отцепи, всеки съдия в страната веднага ще постанови, че това действие противоречи на Конституцията, като се позове на прецедента от делото „Тексас срещу Уайт“.

Стефани знаеше, че това е точно така.

— Но решението изобщо не е взето единодушно — каза Дейвис. — Трима съдии са гласували против.

Тя отново се вторачи в думите на екрана.

Стефани отново чу в главата си думите на Едуин:

— Ами ако сега знаем нещо, което Върховният съд през хиляда осемстотин шейсет и девета не е знаел?

Ами ако наистина беше така?

20

Дания

Нито една дума на Касиопея не се беше харесала на Малоун.

Люк се беше върнал навреме, за да улови края на разговора. „Запази спокойствие“, сякаш искаха да кажат очите му. Колежанчето очевидно знаеше за връзката му с Касиопея.

— Нека да те закарам обратно в хотела — предложи Саласар.

Малоун посочи към отворената врата на два метра от тях и те се вмъкнаха в една тъмна прожекционна зала. Вътре имаше меки столове, обърнати към огромен видеоекран — очевидно модерно допълнение към старото имение.

Двамата се притиснаха към стената. Малоун чу раздвижване в кабинета, а след това стъпки в коридора навън. Можеха да видят Саласар и Касиопея през полуотворената врата. Малоун видя как Саласар улови Касиопея за ръката, притегли я към себе си и я целуна. Тя се сгуши в прегръдките му и го погали по раменете.

Гледката го изпълни с гняв и неудобство едновременно.

— Отдавна исках да направя това — каза й Саласар. — Така и не те забравих.

— Знам.

— Какво ще правим сега?

— Ще се наслаждаваме на времето си заедно. Липсваше ми, Хосепе.

— Но ти със сигурност си обичала и си била обичана.

— Така е. Но това, което имахме ние двамата, беше специално, и двамата го знаем.

Саласар отново я целуна. Нежно. С любов.

Стомахът на Малоун се сви.

— Мога да остана тази вечер — предложи Касиопея.

— Няма да е разумно — отговори Саласар. — И за двамата.

— Разбирам. Но искам да знаеш, че исках да го направя.

— Знам и то означава повече за мен, отколкото можеш да си представиш. Ще дойда да те взема утре към десет. Бъди готова.

— Къде отиваме?

— В Залцбург.

Двамата продължиха по коридора и се изгубиха от поглед. Отвори се врата, после се затвори отново. Няколко секунди по-късно изръмжа автомобилен двигател, после шумът от колата потъна в далечината.

Малоун стоеше неподвижен като статуя, а сърцето му биеше като барабан.

— Добре ли си? — попита го Люк.

Малоун рязко се върна към настоящия момент.

— Защо да не съм? — попита той.

— Това е твоето момиче, а…

— Да не съм в гимназията? А и откъде знаеш, че е моето момиче?

— Познах от три пъти. Виж, ако бях на твое място, и мен щеше да ме заболи.

— Не си на мое място.

— Добре. Разбрах. Не искаш да говорим за нея.

— Стефани ли ти нареди да не ми казваш, че и тя е замесена?

— Двамата със Саласар не биваше да са тук. Задачата на Вит беше да го държи далече от имението тази вечер.

— Задачата? — повтори Малоун.

— Тя помага на Стефани. Прави й услуга. Разбрахме, че едно време двамата със Саласар са се познавали. Били са… близки. Очевидно. Току-що станахме свидетели. Стефани я помоли да се свърже с него и да види какво ще може да научи. Тя просто го обработва.

Малоун не беше убеден. Дали наистина играеше роля? И просто се опитваше да спечели доверието на Саласар? Ако беше така, наистина беше страхотна актриса. Всяка нейна дума звучеше съвсем достоверно. Вече се беше стигнало дотам, че самият Саласар се беше обърнал за помощ към нея.

— Трябва да погледна в този кабинет — каза Люк.

Малоун го сграбчи за ръката.

— Има ли нещо друго, което не си ми казал?

— Когато бяхме в твоята книжарница, ти заяви, че знаеш за мормоните. А знаеше ли, че Касиопея Вит е родена в мормонско семейство?

Малоун го изгледа вторачено.

— Така си и мислех. Със Саласар се познават от деца. Двамата са от приятелски семейства. От една и съща религия.

Явно цялата вечер щеше да бъде изпълнена с изненади.

— Ще ми пуснеш ли ръката?

Малоун се отдръпна. Люк се провря покрай него и бързо излезе от прожекционната зала. Малоун го последва. Двамата влязоха в кабинета — топла стая с ламперия, боядисана в тъмнозелено. Лампите светеха, а завесите бяха спуснати пред прозорците.

Малоун се съсредоточи върху конкретната задача.

— В това имение няма постоянен персонал, така ли?

— Според нашите доклади има няколко души, но те не остават през нощта. Саласар държи на личното си пространство.

Въпреки това останалите данити можеха да се появят всеки момент.

— Онези двамата може би вече са разкрили измамата с автобуса. Направи това, за което си дошъл. Саласар й четеше на глас от нещо. Онзи стар дневник, ето там.

Люк пристъпи към бюрото и се зае да снима изпокъсаните страници със служебния си телефон, като обръщаше особено внимание на онези, които бяха отбелязани с листчета. След това започна да претърсва чекмеджетата на бюрото, а Малоун отиде да разгледа картата, поставена на един статив. По-рано беше чул Саласар да изрежда местата, на които се бяха заселвали мормоните по пътя си на запад към долината на Голямото солено езеро. Дори беше ходил веднъж в Нову, в централната част на щата Илинойс, където в продължение на седем години било седалището на мормоните. Храмът, който се издигаше там в момента, беше реконструиран, защото оригиналната сграда от XIX в. беше разрушена от разгневените тълпи.

Омраза. Много силно чувство, както и ревността.

А точно в момента Малоун изпитваше и двете.

Налагаше си да се вслуша в собствените си думи — вече не беше в гимназията. Но си оставаше мъж, който изпитва чувства към една определена жена. Беше разведен от три години, а се беше разделил със съпругата си още преди десет. Отдавна живееше сам. Появата на Касиопея в живота му беше променила много неща. Към по-добро. Или поне така си мислеше досега.

— Виж това — каза Люк.

Малоун пристъпи към бюрото — огромно, инкрустирано със слонова кост, с изящна мастилница от оникс. Люк му подаде един каталог на „Доротеум“ — една от най-старите аукционни къщи в света, която се намираше в Австрия. Малоун ги познаваше както от мисиите си за отряд „Магелан“, така и от антикварната си книжарница.

— Явно утре вечер ще има някакво събитие — каза Люк. — В Залцбург.

Малоун отбеляза датата, часа и мястото от каталога. После разлисти страниците и откри, че става дума за разпродажба на лично имущество. Мебелировка, порцелан, книги. Една от страниците в каталога беше отбелязана с прегънато ъгълче. Офертата беше за екземпляр от „Книгата на Мормон“. Отпечатан през март 1830 г. Оригинално издание. Публикувано от Е. Б. Грандин. В Палмира, щата Ню Йорк.

Малоун го познаваше добре.

След 1830 г. бе имало много нови тиражи, но от първия бяха останали само няколко екземпляра от първоначалния тираж. Той си спомни, че преди няколко месеца беше прочел как един от тях е бил продаден на търг за почти 200 000 долара.

— Очевидно Саласар иска да си купи книга — каза той.

И то не каква да е. А една от най-редките в света.

Малоун се отдалечи от бюрото и отново отиде при картата. Някой беше отбелязал с розов маркер щатите Тексас, Хаваи, Аляска, Върмонт и Монтана.

— Защо са оцветени тези щати? И не ми отговаряй, че не знаеш.

Люк не каза нищо. Малоун посочи щата Юта, който беше отбелязан в жълто.

— А този?

— Това е центърът на цялата проклета история.

Щатът Юта беше крепостта на Църквата на светиите от последните дни. В тази религия с времето се бяха образували няколко фракции, но в Юта беше централата на основната от тях.

— Центърът на кое? — попита Малоун.

— Няма да ми повярваш — отговори Люк. — Но Стефани ми каза по телефона, че има връзка между Джоузеф Смит, Бригъм Йънг, Джеймс Мадисън и Ейбрахам Линкълн. Връзка, за която и тя е научила току-що. Връзка, която е започнала още по времето на отците основатели на Съединените щати.

— И какво ги свързва?

— Конституцията на САЩ.

— Какъв е проблемът?

— Адски сериозен.

21

Дания

Четвъртък, 9 октомври, 9:20 ч.

Саласар говореше по телефона, но не откъсваше поглед от картата. Беше в кабинета си и най-сетне беше успял да се свърже със старейшина Роуан, за да му разкаже какво се беше случило предишния ден в Дания. Опасенията им вече бяха потвърдени. Американското правителство беше съсредоточило вниманието си върху него.

— Стигнали са до теб чрез мен — каза му Роуан. — Във Вашингтон има хора, които не искат да успеем.

Саласар не се съмняваше в това. Винаги бяха имали врагове.

„От самото начало, Хосепе“, каза ангелът в главата му.

Всеки светия знаеше как през 1839 г. Джоузеф Смит почукал на вратата на Белия дом — който описал като „просторен и прекрасен палат, украсен с цялото изящество и изисканост на света“ — и пожелал да се срещне с президента Мартин ван Бюрен. Смит поискал да му бъде представен като светия от последния ден, но молбата му била сметната за някаква безсмислица. Смит настоял и Ван Бюрен го приел с усмивка.

„С цялата си арогантност, Хосепе.“

Смит донесъл писмо, в което се изброявали всички жестокости, с които се били сблъскали светиите в щата Мисури, и се описвали шокиращите посегателства срещу живота и имуществото им. Смит описал и прословутата „Директива 44“, издадена от губернатора на щата Мисури, която призовавала за изтреблението на всички светии. Молбата на Смит била федералното правителство да се намеси, но Ван Бюрен не направил нищо.

„Президентът казал, че ако защити тяхната кауза, ще загуби всички гласове от щата Мисури — припомни му ангелът. — Президентът ни е осъдил, без да ни познава.“

Мнозина президенти след Ван Бюрен се бяха отнесли със същата апатия към проблема.

„Властта винаги се е контролирала от невежество, глупост и слабост.“

Ангелът имаше право.

„Каква е силата на властта? Тя е като въже от пясък, слаба като водата. Тя не уважава нито истината, нито правото. Властниците са срам за американския народ.“

Точно както и пророците с американските президенти, Саласар се отнасяше внимателно със старейшина Роуан. Но не от недоверие към него. От самото начало Роуан беше заявил ясно, че не желае да знае подробностите. Затова Саласар не му беше казал за съдбата на американския агент, за смъртта на двама от собствените си хора и за изчезването на Бари Кърк. Той разбираше необходимостта от съществуването на демаркационна линия между Кворума на дванайсетте и останалата част от Църквата. И Джоузеф Смит, и неговият наследник Бригъм Йънг бяха използвали услугите на хора като самия него, които по същия начин бяха защитавали общото благо.

— Под контрол ли е ситуацията? — попита го Роуан.

— Напълно.

— Много е важно да остане така. Правителството няма да пожали сили, за да ни спре. Това е неизбежно. Няма как да запазим тайната завинаги. За щастие, вече сме близо до целта.

— Няма ли да е полезно за нас да разберем докъде се простират техните познания? — попита Саласар.

— Естествено, че ще е. Може би ти ще можеш да провериш?

— Точно това си мислех и аз.

— Можеш да бъдеш спокоен, Хосепе. Никой от нас не е нарушил нито един закон. Разследването, което провеждат, има за цел единствено да ги информира.

Саласар отново не отговори.

Данитите винаги бяха действали тайно. Както и преди 150 години, привличането на нови членове се осъществяваше само с личен контакт. Събранията им бяха внимателно охранявани. Ученията не се обсъждаха открито, дори с други данити, извън рамките на тези събрания. Членовете на организацията се научаваха да се подчиняват на заповедите на своя водач безусловно и без колебание и от тях се изискваше да доказват, че са достойни за оказаното им доверие — във всяка ситуация, на живот и смърт. Всеки нов член полагаше тържествена клетва да не разкрива нищо пред никого. Наказанието за всяко отклонение от тези правила се прилагаше тайно.

„Живеем според нова, различна повеля — обясни ангелът. — Небесното царство ще се умножи и ще погълне всички земни царства. Дълг на всички благородни и верни данити е да погубват езичниците и да ги посвещават в царството небесно. Земята принадлежи на Господ, Хосепе, а не на хората. И човешките закони не важат, когато човек се обрече на Бог.“

— Опасявам се, че техните усилия да се информират може да ескалират — каза Саласар.

— Точно така. Трябва да действаш в съответствие със ситуацията.

Саласар разбра какво му нареждаше старейшина Роуан. Нищо от онова, с което се занимаваха данитите, не биваше да става обществено достояние. Хосепе знаеше каква е неговата роля. Той беше чукът и мечът. Наградата му беше вътрешно удовлетворение, с което не биваше да се хвали пред никого.

„Не е твоя работа да знаеш какво изисква Бог — каза ангелът в главата му. — Той ще ти каже какво иска посредством своя пророк, а ти ще трябва да го изпълниш.“

„Амин“, произнесе той само с устни, а на глас каза:

— Ситуацията е под контрол.

— Убеден съм. Може би скоро ще имам нужда от теб тук, така че бъди готов да заминеш. Аз пътувам обратно към Вашингтон. Обади ми се, когато имаш да докладваш нещо ново.

Саласар се вторачи в картата, на която бяха отбелязани щатите. Тексас, Хаваи, Аляска, Върмонт и Монтана. И Юта.

Той погледна часовника си.

— Нека Небесният отец бди над теб — каза му Роуан.

— Нека бди и над теб — отговори Саласар.

22

Копенхаген

Докато събираше само най-важното в един сак, Малоун изпита отдавна забравена тръпка. Точно като едно време. Той извади малката раница под леглото си и взе от там няколкостотин евро, които винаги държеше под ръка, и паспорта си. Преди години паспортите бяха най-малката му грижа. Като агент на отряд „Магелан“ беше пътувал по целия свят — понякога законно, но по-често не. Какъв живот беше само. Понякога му липсваше, колкото и да твърдеше обратното. Едно време изпълняваше секретни мисии, някои от които дори промениха хода на историята. Сега беше друго. Или поне така си беше повтарял през последните няколко години, откакто се оттегли. И все пак беше изиграл важна роля в някои изумителни истории, дори след като се беше пенсионирал.

Явно и този случай щеше да бъде такъв. Какво беше казал снощи Люк Даниълс? „Има връзка между Джоузеф Смит, Бригъм Йънг, Джеймс Мадисън и Ейбрахам Линкълн. Връзка, която е започнала още по времето на отците основатели на Съединените щати.“

Малоун се беше разделил с Люк, след като се бяха върнали в Копенхаген, и по-младият агент изглеждаше доволен, че се е отървал от него. Едно време и Малоун беше гледал на работата на отряд „Магелан“ със същото въодушевление. Стефани го беше привлякла от флота и временното назначение в Министерството на правосъдието се бе превърнало в постоянно. Когато се беше пенсионирал от държавната служба, се беше уволнил и от флота, където го познаваха като командир Харълд Ърл „Котън“ Малоун, син на Форест Малоун — също командир от военноморския флот на Съединените щати, който беше изгубил живота си в морето. Погледът на Малоун се стрелна към бележката, написана на ръка, която беше сложил в рамка на стената. Датата беше 17 ноември 1971 г., а съдържанието й бяха последните 640 думи, написани от баща му. Бяха предназначени специално за семейството му. Малоун ценеше всяка една от тях. Особено последните три.

„Обичам те, Котън.“

Не го беше чувал често, докато баща му беше жив.

Малоун се беше опитал да не допусне същата грешка със собствения си син Гари, който вече беше на шестнайсет. Искрено се надяваше момчето да знае, че го обича. Господ му беше свидетел, че бяха преживели доста неща заедно.

Малоун взе пистолета си. Беше му послужил добре вчера. Колко души беше убил с него през годините? Десет? Дванайсет? Петнайсет?

Не беше лесно да си спомни. А това го притесняваше. Както случката, на която беше станал свидетел предишната вечер. Целувката на Касиопея със Саласар му беше причинила болка, независимо каква роля беше играла тя. Малоун изпитваше ревност — нямаше как да го определи по друг начин. Тя с готовност беше предложила да остане при Саласар през нощта. Какво щеше да се случи, ако Саласар се беше съгласил? Дори не искаше да мисли. Естествено, нямаше как да знае какво е станало, след като си бяха тръгнали от имението. Може би Саласар беше и сега при нея, в нейния хотел?

Спри. Престани. Малоун ненавиждаше съмненията, които го бяха обхванали. Искаше му се да не беше видял и чул нищо от това, на което беше станал свидетел. Беше по-добре да не знае. Или не беше така?

Все пак бракът му се беше разпаднал заради лъжи и недоверие. Много пъти се беше питал дали уравнението щеше да се промени, ако беше добавил честността към него. Дали това нямаше да спаси връзката със съпругата му?

Мобилният му телефон звънна. Малоун очакваше обаждането и не остана разочарован, когато видя името на Стефани Нел на дисплея.

— Разбрах, че си имал тежка вечер — каза му тя.

— Манипулираш ме.

— Имах нужда от помощта ти. Всичко започна като най-обикновена проверка на чуждестранен гражданин. Но се превърна в нещо съвсем друго. Замесен е американски сенатор. Казва се Роуан, от щата Юта. Освен това изобщо не знаех, че Бари Кърк е подставено лице. Саласар очевидно ни води с няколко хода.

— Нека да стигнем до най-важното.

— Касиопея е там, за да ускори развитието на нещата и да разбере каквото може. Тя е най-близо до проблема. Но вече не съм сигурна, че това е добре.

— Ти го запази в тайна от мен — изтъкна Малоун.

— Не се очакваше да стигнеш толкова далече.

— Значи просто си ме използвала?

— За да откриеш моя агент, изчезнал безследно? И още как, по дяволите.

— Колежанчето каза ли ти, че той е мъртъв?

— Да. Първата ми реакция беше да унищожа Саласар. Но ми заповядаха да не го правя. Освен това Люк ми каза и друго — че си се разтревожил от това, което си видял. Касиопея ми прави услуга, Котън. Това е всичко.

— Значи тя лъже Саласар?

— Точно така. И не изпитва удоволствие, но се съгласи да играе тази роля още малко.

— Стори ми се, че не й беше толкова неприятно.

— Знам, че те боли…

— Тя знае ли, че съм бил там?

— Не съм й казала, че си замесен.

— Нека да си остане така.

— Двамата със Саласар дори не трябваше да са в онази къща.

— Цялата ситуация приличаше на капан.

— Прав си — съгласи се Стефани. — Но свърши работа. Получихме ценна информация.

— Така ли ти каза колежанчето?

— Той не е идиот, Котън. Всъщност е доста способен. Просто е малко импулсивен. Може би няма как да е иначе, след като носи тази фамилия.

Малоун изобщо не беше направил връзката. Даниълс.

— Да не е роднина на президента? — попита той.

— Люк е племенник на Дани Даниълс. Един от четиримата синове на брат му.

— Така ли е получил място в „Магелан“?

— Не е това, което си мислиш. Люк е южняк като теб, роден и отгледан в Тенеси. След гимназията се записал в армията и станал рейнджър. Доста добър. Личното му досие е претъпкано от препоръки. Служил е навсякъде в Близкия изток, включително три пъти в Ирак. След това искал да работи в ЦРУ, но президентът ме попита дали няма да го взема при мен. Без никакви условия и без специално отношение. Ако не се справи с работата, винаги мога да го уволня.

— Ако преди това не го убият.

— Спомням си, че преди петнайсет години си мислех същото за теб. А виж как ни се получиха нещата.

— Укриваш информация от мен, Стефани. Беше ми неприятно и преди, когато работех за теб, а сега ми е още по-неприятно.

— Не споменах нищо за Касиопея, защото не вярвах да останеш замесен толкова дълго, че да разбереш за нея. Тя ми прави услуга и аз исках това да си остане между нас.

— И обяснението ти трябва да ме успокои, така ли?

— Вие не сте женени, Котън. Тя си има собствен живот, който живее както намери за добре, точно както и ти самият.

— Елементарното уважение твърди обратното.

— Значи ти й казваш всичко за себе си, така ли?

— Каква услуга по-точно ти прави тя?

— Не мога да ти кажа по този телефон.

— Люк каза, че се случва нещо, което стига чак до основателите на Съединените щати.

— Това е мой проблем, а не твой.

Малоун се поколеба, преди да каже:

— Приемам този отговор. Освен това приемам, че Касиопея е голямо момиче и може сама да се грижи за себе си.

— Не се съмнявам в нея. Въпросът е ти дали можеш?

Малоун трудно щеше да излъже Стефани. Тя го познаваше толкова добре, колкото и той нея.

— Ти я обичаш, Котън. Независимо дали искаш да си го признаеш, или не.

— Тя не ме е повикала. Значи не е моя работа. Както и ти каза, не сме женени.

— Вече отзовах Люк. Би трябвало скоро да се прибере в Щатите. Хората на Саласар са го видели с теб, така че ефективността му на място е компрометирана.

— Разбират ли се президентът и колежанчето?

— Люк изобщо не знае, че чичо му се е намесил в негова полза. Това беше едно от условията на президента.

Малоун беше впечатлен, че Стефани се беше съгласила да направи такава услуга. Не беше в неин стил. Но пък знаеше от Касиопея, че между бившата му шефка и настоящия президент има някакви чувства. Беше се изненадал, но никога не го беше обсъждал със Стефани. И двамата не обичаха да говорят за такива неща.

— Няма как да се сърдя на момче, което всяка неделя се обажда на майка си — добави Стефани.

Майката на Малоун все още живееше в централната част на Джорджия, във фермата, която беше собственост на семейството й от един век насам. Но за разлика от Люк Даниълс той не се обаждаше всяка седмица. Национални празници, рождени дни, Денят на майката. Контактите им се ограничаваха до тези случаи. Майка му никога не се оплакваше, но тя си беше такава. От устата й нито веднъж не беше излязла лоша дума. На колко години беше вече? Седемдесет? Седемдесет и пет? Малоун не знаеше със сигурност. Как беше възможно да не знае на колко години е майка му?

— Освен това се обадих в Копенхаген — добави Стефани. — Местните власти няма да те притесняват.

Малоун вече се питаше защо книжарницата му не беше обсадена от полицията.

— Счупиха ми витрината — каза той.

— Изпрати ми сметката — отговори тя.

— Може и да го направя.

— Знам, че си ядосан — каза Стефани. — И не те обвинявам. Но слушай, Котън — ще оставиш Касиопея на мира, нали? Не можем да рискуваме с нея. Остави я да работи сама, докато всичко това не приключи. Както сам каза, тя е голямо момиче. Не съм изпратила други агенти за подкрепление. Тя е сама.

— Както кажеш.

Малоун прекъсна връзката и се вторачи в сака. Отново го манипулираха. Изобщо не се съмняваше.

Той пъхна пистолета си обратно в раницата и я прибра под леглото. За съжаление, не можеше да вземе своята берета там, където отиваше. Не беше разрешено да носи оръжие в самолета, а за да го чекира, щеше да му се наложи да отговаря на нежелани въпроси. Едно време и този бонус вървеше в комплект с правителствената служба. Какво пък, сега щеше да се адаптира към ситуацията.

Американското правителство използваше хиляди агенти, за да защитават националните интереси. Едно време и той беше такъв. Днес задачата му беше от по-лично естество. Какво беше казала Стефани току-що за Касиопея? „Не съм изпратила други агенти за подкрепление. Тя е сама.“

Е, нямаше да бъде точно така. И Стефани го знаеше.

Малоун трябваше да побърза. Самолетът му за Залцбург излиташе след два часа.

23

Калундборг

Касиопея приключваше с прибирането на багажа. Не беше взела много — само няколко дрехи, които можеше да носи в различни комбинации, подходящи за случая. Не беше очаквала пътуването да продължи повече от няколко дни, но, за съжаление, мисията й се беше удължила.

Френските прозорци бяха отворени и предлагаха впечатляваща гледка към фиорда и пролива, където силният източен вятър гонеше сиво-кафявите вълни. Хосепе беше уредил престоя й в крайбрежния хотел, като съзнателно не й беше позволил да остане в имението му. Причината за това може да беше неговото желание връзката помежду им да се запази на подобаващо равнище, но може и просто да не искаше тя да бъде там. Касиопея беше в Дания от три дни, а едва снощи той я беше довел в дома си.

Всичко, което се беше случило предишната вечер, продължаваше да я тревожи. Когато целуна Хосепе отново след толкова много години, в съзнанието й се върнаха спомени, които смяташе за забравени. Той беше първата любов в живота й — както и тя в неговия. Винаги се беше отнасял с нея като съвършен джентълмен, а връзката им беше изпълнена с любов, но не и със страст. Църковната доктрина забраняваше секса преди брака. Така че нейното предложение да прекара нощта при него беше рисковано, но не прекалено. Ако не друго, този жест я беше приближил максимално до него.

Касиопея продължаваше да се чувства ужасно заради факта, че го мами, и с всяка минута все повече съжаляваше, че беше приела да участва в този цирк. Когато се беше съгласила, изобщо не подозираше, че той продължаваше да храни толкова дълбоки чувства към нея. Разбира се, Стефани й беше казала за снимката, но нейното присъствие в кабинета му можеше да се обясни по всякакви други начини. Вече не бяха останали никакви съмнения какво беше действителното обяснение.

Хосепе я обичаше.

Тя подреди и последните си дрехи в пътната чанта и затвори ципа.

Трябваше да прекрати този фарс. Това беше най-правилно в случая. Но обвинението в убийство говореше друго. Мормонската вяра отричаше насилието. Естествено, преди много години ситуацията е била съвсем различна, така че и светиите са отвръщали на удара. Но тогава това е било въпрос на оцеляване. Неизбежна самоотбрана, характерна за онова време. Хосепе горещо вярваше в църковната доктрина, която забраняваше да се върши зло спрямо другите — какво би го накарало да се отклони от толкова фундаментални принципи? Трябваше да има и друго обяснение, което да не го свързва с убийство.

Касиопея погледна часовника си. Беше девет и половина сутринта. Той щеше да пристигне скоро. Тя отиде до отворения прозорец и се заслуша в равномерните удари на прибоя и крясъците на птиците.

Мобилният й телефон звънна.

— Снощи имахме един инцидент — съобщи й Стефани.

Касиопея изслуша разказа за случилото се в пролива Йорезунд и в Копенхаген с един от сътрудниците на Хосепе.

— Наложи се да замеся Котън — продължи Стефани. — В момента не разполагах с друг човек на място. Той се справи, но е убил трима души.

— Добре ли е?

— Нищо му няма.

— А нещо ново за твоя изчезнал агент?

— Все още го няма. Мъжете, които са преследвали Котън, са били данити, от хората на Саласар.

Данити? Касиопея си спомняше, че беше чела за тях като тийнейджърка, но те вече не съществуваха — бяха изчезнали още през XIX в.

— Не видях нищо подобно — каза тя.

После продължи с доклада си за случилото се между нея и Хосепе.

— Той изпитва силни чувства към мен. Не ми е приятно, че го лъжа така. Не би трябвало да съм тук.

— Ще трябва да стискаш зъби още малко. Нещата ескалираха от нашата страна и днес ще науча повече. Отиди в Залцбург заедно с него и виж какво още ще можеш да разбереш. След това си свободна. Той дори няма да разбере какво е станало.

— Но аз ще знам какво е станало. Освен това излъгах и Котън. Той няма да се зарадва, когато разбере с какво съм се занимавала.

— Занимаваш се с американска разузнавателна операция. Това е всичко. Старейшина Роуан, за когото ти е споменал Саласар, е сенатор Тадеъс Роуан от щата Юта.

Касиопея й разказа за картата в кабинета на Хосепе.

— Щатът Юта беше оцветен в жълто, а други пет щата — в розово.

— Кои щати? — попита Стефани.

Касиопея й каза.

— Точно в този момент сенатор Роуан ме е взел на мушка — обясни Стефани. — Нали си спомняш за великата мисия, за която ти спомена Саласар? Трябва да разберем повече за нея. Важно е, Касиопея. А ти си най-добрата ни възможност да научим истината.

— Трябва да се обадя на Котън.

— Хайде да не го правим. Останах с впечатление, че той е добре. Снощи много ми помогна, а сега се е върнал на работа в книжарницата си.

Но Касиопея не беше добре. Чувстваше се сама, тревожеше се за толкова много неща. Цяла сутрин беше мислила за Котън. Технически погледнато, тя не му беше изневерила с Хосепе. Не беше изневяра, а по-скоро измама. Интересно колко различни бяха двамата. Котън беше дискретен, сдържан и пестелив на емоции, докато Хосепе беше екстровертен, топъл и любвеобилен. Дълбоките му религиозни убеждения бяха както предимство, така и проклятие. И двамата бяха впечатляващи на външен вид, истински мъжкари, самоуверени и сигурни в себе си. И двамата си имаха недостатъци. Касиопея не беше съвсем сигурна как се беше стигнало до тези сравнения, но от снощи насам не можеше да спре да ги прави.

— Дръж се още малко — помоли Стефани.

— Цялата работа започва да не ми харесва.

— Разбирам те, но залогът е твърде голям. И, Касиопея, независимо какво ти се иска да вярваш, Саласар не е невинен.

Стефани прекъсна връзката.

Никак не й се искаше да лъже Касиопея, но нямаше друг начин. Котън изобщо не беше добре. Това беше станало съвсем ясно от предишното обаждане. Люк също беше потвърдил, че Котън е разтревожен. А нейният агент беше мъртъв. Беше запазила и тази информация само за себе си.

Ако беше казала на Касиопея истината и за двете, не можеше да предвиди как ще реагира тя. Може би щеше да поиска обяснение от Саласар. Или да си тръгне. Така че беше по-добре засега да си замълчи.

Стефани се изправи в леглото си и погледна часовника на нощното шкафче. Беше четири без десет сутринта. Полетът за Вашингтон беше след четири часа. Едуин Дейвис й беше казал, че ще я чака на международното летище „Роналд Рейгън“. Стефани нямаше търпение да научи повече. Оскъдната информация, с която разполагаше, беше доста притеснителна. Стефани беше работила за правителството в продължение на трийсет години, като беше започнала в Държавния департамент по времето на Рейгън и след това се беше прехвърлила в Министерството на правосъдието. Беше виждала множество кризи и беше развила нещо като шесто чувство. И ако това чувство не я лъжеше сега, Малоун вече беше на път към Залцбург. По телефона не й беше казал нищо, но тя го познаваше. Особено след като му беше казала, че Касиопея е останала сама. Просто нямаше начин той да я остави без подкрепление. Нищо на света не беше в състояние да го спре.

Сънят беше избягал. Стефани беше съвсем будна, и то не само заради двата телефонни разговора, които беше провела. Тревогата я гризеше отвътре. Какво не знаеше все още?

24

Калундборг

Саласар приключи с приготовленията за пътуването до Залцбург. Най-новата му играчка, частният реактивен лиърджет 75, вече го чакаше. Навън беше колата, готова да го откара до града, за да вземе Касиопея, а след това до летището. Беше се обадил, за да промени резервацията, и от хотел „Голденер Хирш“ го бяха уверили, че ще ги очакват два апартамента вместо един. Полетът щеше да продължи по-малко от два часа и той нямаше търпение да пристигне в Австрийските Алпи. Времето би трябвало да е чудесно. Саласар обичаше Залцбург. Беше един от любимите му градове, а сега пътуването щеше да бъде още по-приятно, защото Касиопея щеше да го придружи.

Вратите на кабинета му се отвориха. Влезе един от данитите, които му бяха останали верни.

— Котън Малоун има книжарница в Копенхаген — му съобщи неговият човек.

— И въпреки това успя да убие двама от нашите.

Смъртните случаи го тревожеха. Досега не беше губил нито един от хората си.

— А Бари? Някаква следа от него?

— Открихме мобилния телефон в един автобус на градския транспорт, където беше оставен, за да ни поведе по фалшива следа. Последният ни контакт с брат Кърк беше снощи пред книжарницата.

Саласар знаеше какво означава това. Беше изгубил трима души.

— Справихте ли се със ситуацията?

Неговият помощник кимна.

— Аз лично се погрижих за трупа на американския агент.

— Може ли да се направи връзка между нас и двамата, които ще бъдат открити в пролива Йорезунд?

— Не би трябвало.

Вече му бяха докладвали какво се беше случило вчера, когато бяха притиснали друг американски агент недалече от Калундборг, но той беше избягал и беше откраднал един от витловите му самолети — който, ако се съди по доклада, вече беше на дъното на Северно море.

— Каква е твоята оценка? — попита Саласар.

Той ценеше мнението на хората си. Добрите съветници предлагаха добри решения. Това беше обща черта на всички пророци — те се обграждаха с интелигентни и покорни мъже, които им даваха мъдри съвети. Самият Саласар и неговите данити изпълняваха тази функция за старейшина Роуан.

— Брат Кърк ми докладва, преди да замине за Швеция. Каза, че интересът на американците рязко се е увеличил, след като е споменал за убийството. Изглежда, са твърдо решени да се докопат до всичко негативно, което успеят да открият за нас.

Бяха използвали информацията за връзка между евентуално убийство и дневника на Ръштън като примамка, за да накарат противника си да допусне грешка. И макар че собственикът на дневника, който стоеше на бюрото му, наистина беше мъртъв, нищо не свързваше неговата смърт със Саласар — освен това безумно твърдение.

— Мислиш ли, че са хванали Бари? — попита той.

Задачата на Кърк беше да научи възможно най-много, като действа отвътре, а след това да отклони спасителите си насам. Но нещо се беше объркало.

— Не е много вероятно. Как са се сетили да подхвърлят телефона в автобуса? Брат Кърк в никакъв случай не им е казал нещо доброволно. На площада, точно преди Малоун да насочи полицаите към нас, брат Кърк ми даде сигнал да остана в готовност. Трябваше да го проследим, като използваме устройството в телефона му. Лично докладвах на полицията за убитите в пролива. Аз им издадох местоположението на Малоун. По този начин трябваше да ги изкараме навън и да размътим водата, но планът се обърна срещу нас.

Наистина беше така.

Саласар си спомни за разговора със старейшина Роуан, който беше провел по-рано. От другата страна на Атлантическия океан се случваше нещо важно и скоро можеше да се наложи и той самият да отиде там. Роуан му беше наредил междувременно да научи колкото може повече. И точно това възнамеряваше да направи Саласар.

Той протегна ръка към дистанционното и го насочи към плоския екран, монтиран на срещуположната стена. Появи се картина от кабинета му, записана предишната вечер — двама мъже се ровеха в бюрото му и разучаваха картата, която нарочно беше оставил изложена на статива.

— Бари явно им е казал да дойдат тук, точно както планирахме — отбеляза той.

Двамата с Кърк бяха решили да доведат американците, така че, преди да ги убият, да разберат какво знаят враговете им. Те трябваше първо да открият трупа, а след това, обхванати от гняв, да се отправят към основната сграда. И след като изпуснат нещо, което не биха казали при други обстоятелства, трябваше да се присъединят към своя сънародник във вечността. Е, не беше станало точно така.

Когато видя брояча на записа, Саласар пресметна, че врагът вече е бил в неговия дом в момента, в който Касиопея беше излязла заедно с него. Не беше част от плана.

Разбира се, снощи той изобщо не бе предполагал, че ще има някакви проблеми. От съобщението, което беше получил на телефона си по време на вечеря, беше останал с впечатлението, че всичко се движи гладко по план.

— По-младият мъж е онзи, който открадна самолета и снощи беше в Копенхаген — обясни неговият помощник. — А този до картата е Малоун.

— Защо са оцветени тези щати? — попита Малоун. — И не ми отговаряй, че не знаеш. Стефани ти се обади в колата, за да те инструктира. Едно време се обаждаше и на мен.

— Тези щати са проблемът, за който говорим.

Саласар видя как Малоун посочи към щата Юта на картата.

— А това?

Отговорът на този въпрос изненада Саласар.

— Ситуацията е сложна. Няма да ми повярваш. Но има връзка между Джоузеф Смит, Бригъм Йънг, Джеймс Мадисън и Ейбрахам Линкълн. Връзка, която е започнала още по времето на отците основатели на Съединените щати.

— И какво ги свързва?

— Конституцията на САЩ.

Саласар и неговият помощник видяха как двамата американци намериха каталога за търга на бюрото и отбелязаната страница, на която беше офертата за „Книгата на Мормон“. Саласар изключи записа, доволен от идеалната работа на миниатюрната камера, инсталирана на тавана. Наистина бяха научили нещо ново от враговете си.

— След няколко минути потеглям за Залцбург — каза той.

— Сам ли ще пътувате?

— Не. Госпожица Вит ще ме придружи.

— Разумно ли е това?

Саласар си даваше сметка, че работата на помощника му беше да го защитава — особено в светлината на всичко, което се беше случило през последните двайсет и четири часа.

— Приятели сме отдавна, така че тя се радва на пълното ми доверие.

— Не исках да ви обидя. Просто може би ще е по-добре, ако се справим сами със ситуацията.

— Аз искам тя да ме придружи.

Саласар не беше готов да приеме нищо негативно за Касиопея. Продължаваше да усеща допира на нейните устни по кожата си и електрическия заряд, който го беше разтърсил. Тя не му беше дала никакви основания да се съмнява в нея.

— Въпросът не подлежи на обсъждане — добави той.

Помощникът му кимна и смени темата:

— Малоун ни е длъжник, защото уби нашите братя. Гледах от брега, но бях безпомощен.

„Трябва да се подкрепяме и да се защитаваме във всичко — каза ангелът в главата му. — Ако нашите врагове се кълнат срещу нас, ние също трябва да се закълнем срещу тях. Така ще посветим мнозина в Господ и ще умножим Неговото царство. Кой може да ни спре?“

Никой.

— Бъди готов да потеглим след малко — нареди Саласар.

Помощникът му излезе. Саласар се замисли за предстоящите няколко часа и се запита дали не действаха твърде дръзко и твърде хитроумно и дали по този начин не даваха на врага си твърде голяма свобода на действие. Идеята да изпрати Кърк сред тях навремето изглеждаше съвсем логична. Може би тя беше струвала живота на неговия другар.

Дали някой от вчерашните американци, а може би и двамата, нямаше да заминат за Австрия? В такъв случай Саласар можеше да научи каква е съдбата на Кърк и да се разправи лично с тях.

Небесният отец може би щеше да се отнесе с благосклонност към него и да му изпрати не друг, а Котън Малоун.

25

Вашингтон, окръг Колумбия

11:00 ч.

Стефани беше в лимузината, а до нея седеше Едуин Дейвис. Беше спазил обещанието си да я посрещне на летището, когато кацна с вътрешния полет на „Делта“ от Атланта. Беше й казал да си вземе багаж, защото може да се наложи да остане в продължение на няколко дни. С изключение на това, Стефани нямаше никаква представа какво да очаква.

Придвижваха се на пресекулки в сутрешното задръстване, лепкаво като сироп. Дейвис я беше поздравил сърдечно, но след това беше потънал в мълчание и бе извил глава към прозореца. Тя също гледаше навън, за да се порадва отново на мемориалния комплекс на Линкълн, паметника на Вашингтон и Капитолия. Макар че беше живяла и работила в града с известни прекъсвания през последните трийсет години, забележителностите продължаваха да я впечатляват.

— Интересно — обади се Дейвис, почти шепнешком. — Началото на всичко е поставено от неколцина мъже, събрани зад една заключена врата в жестоката лятна жега на Филаделфия.

Стефани беше съгласна, че постигнатото граничи с чудо. Петдесет и пет делегати от дванайсет щата пристигнали през май и останали до септември 1787 г. Роуд Айланд не изпратил представители, защото отказал да участва, а двама от тримата делегати от щата Ню Йорк си тръгнали още в началото. Но мъжете, които останали, успели да извършат политическо чудо. Шейсет процента от тях били участвали в Американската революция. Повечето били служили както в Конгреса на Конфедерацията, така и в Континенталния конгрес. Неколцина заемали длъжността губернатор. Повече от половината били прависти, а останалите — представители на разнообразни професии в областта на търговията, производството, транспорта, банковото дело и медицината. Имало един свещеник и няколко фермери. Двайсет и пет от делегатите били собственици на роби. Двама — Джордж Вашингтон и губернатор Морис — били сред най-богатите хора в страната.

— Знаеш какво е станало накрая, нали? — попита Дейвис. — Когато е дошъл моментът да подпишат?

Стефани кимна.

— В онзи ден присъствали само четирийсет и двама души, от които се подписали само трийсет и девет.

— Пръв се подписал Вашингтон, а след него се изредили всички представители на различните щати, от най-северните до най-южните. Никой не бил особено въодушевен. Натаниъл Горъм от щата Масачузетс заявил, че се съмнява новата държава да издържи сто и петдесет години. Но ето че още сме тук. Още ни има.

Тя се зачуди защо Дейвис е толкова обезсърчен.

— Онова, което се е случило през тези няколко месеца във Филаделфия, се е превърнало по-скоро в легенда, отколкото в исторически факт — продължи той. — Ако гледаш историческите предавания по кабелните телевизии, може да останеш с впечатлението, че тези хора са били безгрешни. — Дейвис се обърна към нея и добави: — Нищо не е по-далече от истината.

— Едуин, аз знам, че основателите на държавата не са били съвършени. Чела съм записките на Мадисън.

Най-доброто историческо свидетелство за събитията във Филаделфия си оставаха „Записки от дебатите на федералния конвент от 1787 г.“ на Джеймс Мадисън. Макар че не бил официалният секретар на конвента, Мадисън си водил старателни бележки, които преписвал всяка вечер. Първоначално делегатите се събрали, за да нанесат поправки в някои от най-непрактичните членове от Договора за Конфедерацията, но бързо решили напълно да ги отхвърлят и вместо това да съставят нова Конституция. Ако знаели за това намерение, повечето щати щели да отзоват своите делегати и така да сложат край на конвента. Затова заседанията се провеждали тайно, а впоследствие работните документи, съставяни от официалния секретар, били унищожавани. Оцелели единствено записките за приетите резолюции и гласуването по тях. Други делегати също си водили бележки, но записките на Мадисън се смятаха за най-авторитетния източник по въпроса за всекидневната работа на делегатите.

— Проблемът с тях е в това, че не може да им се вярва напълно — отбеляза Дейвис.

Стефани знаеше и този факт.

— Той не ги е публикувал чак до хиляда осемстотин и четирийсета.

Мадисън с готовност признавал, че през петдесет и трите години, изминали междувременно, е украсявал спомените си и е нанесъл безброй поправки, заличавания и добавки в текста. Редакциите бяха толкова многобройни, че вече беше невъзможно да се разбере със сигурност какво се беше случило наистина. Ситуацията се утежняваше допълнително от отказа на Мадисън да публикува своите записки, докато всички членове на конвента, включително и самият той, все още са между живите.

А това означаваше, че всеки, който би могъл да ги опровергае, вече е бил мъртъв, когато най-сетне бяха публикувани.

— Тези записки са в основата на многобройни ключови решения на Върховния съд — продължи Дейвис. — Всеки ден ги цитират както федерални, така и щатски съдии, в качеството им на израз на предполагаемите намерения на отците основатели. Цялата ни конституционна юриспруденция буквално се опира на тях.

Стефани се запита дали това имаше връзка с думите на Дейвис от вчера, че Върховният съд е сгрешил в решението си по делото „Тексас срещу Уайт“. Но знаеше, че той ще й каже едва когато прецени, че е дошъл подходящият момент.

Тя погледна навън. Движеха се на северозапад, покрай Университета в Джорджтаун, по един живописен булевард с дървета от двете страни. Стефани познаваше този район — много от чуждестранните посолства бяха наблизо. Най-сетне колата се доближи до една порта от ковано желязо, охранявана от пазачи в униформи, която веднага се отвори пред тях.

Стефани знаеше къде се намират. Във Военноморската обсерватория.

Седемдесет и два залесени акра на един хълм, тринайсет от които съставляваха резиденцията на вицепрезидента на Съединените щати.

Колата зави по улица, която обикаляше в кръг около обсерваторията, и Стефани видя триетажна къща с фасада от бели тухли. Многобройните й прозорци бяха украсени с дървени капаци в тревистозелено.

Колата спря и Дейвис слезе. Стефани го последва.

Двамата се изкачиха по стъпалата до верандата с тръстикови мебели, боядисани в бяло. В цветните лехи цъфтяха късни рози.

— Каква работа имаме при вицепрезидента? — попита тя.

— Никаква — отговори Дейвис и се насочи към входната врата.

Те влязоха в просторно фоайе, застлано с дебел персийски килим в зелено и бежово. В съответствие с архитектурната традиция на английския барок, в която беше изградена къщата, стаите бяха преходни, без коридори помежду им. В декора преобладаваха върбовозелено, лимоненожълто и светлосиньо. Дейвис посочи надясно и тръгна натам. Стефани го последва в трапезарията.

На масата седеше президентът Робърт Едуард Даниълс-младши, по прякор „Дани“. Носеше костюм и вратовръзка, но беше свалил сакото си и го беше оставил на облегалката на стола. Ръкавите на ризата му бяха навити до лактите.

Стефани успя да скрие усмивката си.

— Седни — каза й президентът. — Трябва да поговорим.

— За какво?

— За твоя проблем.

— Аз имам доста проблеми — отбеляза тя.

— Но само един — отговори президентът, — който е свързан с Тадеъс Роуан, уважавания сенатор от Юта.

26

Солт Лейк Сити

9:00 ч.

Роуан влезе в хотел „Монако“ в самия център на града, на две пресечки южно от площад „Темпъл“. Солт Лейк Сити беше проектиран и построен така, че основните улици в града се кръстосваха под прав ъгъл и всички водеха началото си от централния площад. Бригъм Йънг беше постановил всяка улица да бъде достатъчно широка, за да позволи на конска каруца да направи обратен завой, „без да се прибягва до ругатни“. Неговият план се следваше и до днес и беше приложен в множество населени места, построени по-късно.

Хотел „Юта“, който беше собственост на Църквата и се намираше близо до централния площад, едно време беше известен като най-добрия хотел в града. Но беше затворен през 1987 г., а сградата беше преустроена в административен център на Църквата. Сега първото място се заемаше от хотел „Монако“ — разположен в сграда, която преди беше служила за банка и си оставаше една от забележителностите на града. Роуан беше предложил този хотел на мъжете, които в момента бяха настанени на последния етаж, в апартамент „Маджестик“ — наречен така заради величествената гледка към центъра на града и стръмните склонове на планините Уасач и Оукър от другата страна на долината на Голямото солено езеро.

В апартамента го очакваха трима мъже. Неговият оперативен екип. Бяха събрани преди повече от три години и бяха готови за предстоящата битка.

Той влезе и се ръкува с всички. Събирането беше запланувано още преди няколко седмици, но след откриването на каруците и разкритията от дървената кутия разговорът беше станал още по-наложителен.

И тримата бяха опитни адвокати. Двама от тях бяха управляващи партньори в големи правни кантори — едната в Ню Йорк, другата в Далас. Третият беше преподавател по право в Юридическия факултет на Колумбийския университет. И тримата бяха водили и печелили дела във Върховния съд на САЩ. Бяха уважавани, блестящи професионалисти и услугите им струваха скъпо. Роуан ги беше избрал един по един, след като се беше уверил, че всички споделяха едни и същи политически убеждения.

В апартамента имаше сребърна количка със сокове, плодове и кроасани. Всеки напълни чинията си, после и четиримата се настаниха около масата от орехово дърво, която заемаше почетно място в един ъгъл. Далече под тях по улиците на Солт Лейк Сити пулсираше сутрешното движение. Непрекъсната броеница от фарове в далечината очертаваше магистрала 15, която пресичаше щата от север на юг.

— Кажете ми какво е положението в страната — започна Роуан.

— Имаме способни хора на място във всеки щат, готови за действие — отговори единият от адвокатите. — Ще имаме полза от тях, когато дойде моментът. Всички са различни специалисти — връзки с обществеността, право, държавно управление, академични сфери. Всичко, което ни трябва.

— Секретност?

— Засега нямаме проблеми в това отношение, но продължаваме да се скъпим на информация и да сме щедри с парите.

— Къде ще бъде основният тласък?

— В Тексас, Хаваи, Аляска, Върмонт и Монтана, както се уговорихме. Настроенията са най-ясни в тези щати. Проучванията показват, че населението няма да се противопостави. Така че сме готови със законодателни мерки, които можем да приложим във всеки един момент.

Това щеше да придаде на движението национален размах, макар че щатът Юта щеше да си остане начело.

— Видяхте ли петицията от Тексас? — попита го другият адвокат.

Роуан кимна. Петицията беше отпреди две седмици. Повече от 125 000 души се бяха подписали, че вече не желаят да бъдат част от Съединените щати.

— Не сме подкрепяли движението, но не сме се опитвали и да му попречим. Началото на петицията беше поставено от една периферна организация. Погледнете въведението.

Роуан взе предложения му таблет и погледна текста на дисплея.

Формулировката му харесваше, но не и коментарите на авторите на петицията пред представители на пресата. Бяха твърде радикални. Твърде фанатични. Някои от нещата, които казваха, звучаха абсурдно. Но петицията все пак беше постигнала нещо — беше привлякла общественото внимание към проблема и новинарските канали с наслаждение го предъвкваха от няколко дни насам.

— В щатите Джорджия, Флорида, Алабама и Тенеси вече е започнало събирането на подписи под подобни петиции. Но никъде дори не се доближават до тези сто двайсет и пет хиляди от Тексас. По-скоро са рекламен трик, но в никакъв случай не ни пречат.

Роуан остави таблета на масата.

— Трябва да изнесем този проблем от южните щати.

— Знаем това — съгласи се единият от адвокатите. — Според едно наскорошно национално проучване на „Зогби“ осемнайсет процента от жителите на САЩ подкрепят излизането на своя щат от съюза. Друго проучване на „Хъфингтън Поуст“ показва, че според двайсет и девет процента от хората, на щата трябва да се позволи да се отцепи, ако мнозинството от жителите му искат това. Но има нещо по-интересно. В същото проучване трийсет и три процента от респондентите все още не са решили каква е позицията им по този въпрос.

Което означаваше, че потенциално близо шейсет и два процента от жителите на САЩ са склонни да подкрепят отделянето на своя щат.

Не беше толкова голяма изненада.

— Точно затова трябва да сменим тона — каза Роуан. — За щастие, ако ми позволите да цитирам Джон Пол Джоунс, „ние все още не сме влезли в битката“. Как сме от юридическа гледна точка?

— Накарах моите студенти да разработят този въпрос като хипотетично упражнение по правна логика — отговори университетският преподавател. — Всички те са интелигентни хора и разработиха солидна теза.

Роуан заслуша обяснението на професора.

Декларацията за независимост съдържаше ясното твърдение, че „когато една форма на управление стане гибелна за тези цели, право на народа е да я промени или отмени и да учреди ново управление, като постави в основите му такива принципи, каквито той смята най-полезни за своята сигурност и щастие“.

А по-нататък в Декларацията недвусмислено се казваше, че „когато дълга поредица от злоупотреби и посегателства, преследваща все една и съща цел, разкрива замисъла хората да бъдат поробени под един абсолютен деспотизъм, тяхно право и задължение е да съборят това управление и да намерят нови пазители на своята сигурност и бъдеще“.

Всяка една от първоначалните тринайсет колонии беше обявила собствената си независимост от Великобритания. След войната Англия беше признала всеки един щат за суверенен. Впоследствие щатите бяха съставили Договора за Конфедерацията с идеята за вечен съюз и бяха назначили федерално правителство, което да изразява общите им интереси. Но през 1787 г. щатите бяха напуснали този вечен съюз и бяха приели нова Конституция. В тази нова Конституция никъде не присъстваха думите „вечен съюз“ и нито един щат не се беше съгласявал на такова условие, когато я беше ратифицирал. Нещо повече — щатите Вирджиния, Роуд Айланд и Ню Йорк специално си бяха запазили правото да се отцепят, когато бяха ратифицирали Конституцията, и останалите щати не бяха възразили.

Роуан беше доста доволен от чутото.

След Гражданската война всеки призив за отцепване беше заглушаван с припомнянето на факта, че Югът беше загубил войната и през 1869 г. Върховният съд на Съединените щати беше постановил, че това действие противоречи на Конституцията.

Професорът извади един подвързан том, дебел около шест сантиметра.

— Това е техният анализ на всяко съдебно решение в страната, което се отнася до проблема за отцепването. Става дума най-вече за федерални дела от средата на деветнайсети век, но има и няколко решения на щатски съдилища. Всички поддържат тезата, че самата концепция за отделяне от Съединените щати е незаконна.

Роуан го зачака да продължи, за да чуе онова, което му трябваше.

— Но почти всички тези решения се базират на прецедента от делото „Тексас срещу Уайт“ — добави професорът. — Ако не се брои това дело, прецедент не съществува. Озоваваме се в девствена територия. Специално ги накарах да анализират този аспект с особено внимание. Заключението им не подлежи на съмнение.

Той остави подвързания том на масата пред себе си.

— Всичко се опира на това дело като къщичка от карти. Ако се премахне то, цялата конструкция ще се срине.

Роуан разбираше, че неговият сподвижник говори за юридическия прецедент, но същата метафора беше приложима и за съюза на петдесетте американски щата.

Отделянето беше въпрос, по който Роуан разсъждаваше отдавна — още откакто беше решил, че федералното управление е безвъзвратно увредено. Федералното правителство беше станало твърде голямо, твърде арогантно и твърде глупаво. Основателите на държавата бяха водили дълга и кървава война срещу централната власт — на Англия и краля — точно за да не бъдат управлявани от авторитарни институции. През 1787 г. е било очевидно, че нито един щат не може да бъде принуден нито да се присъедини, нито да остане в съюза. И двете решения са били прерогатив единствено на населението на съответния щат. Нещо повече — формулираното точно по този начин предложение на федералното правителство да се позволи да възпрепятства отцепването на щатите е било отхвърлено от делегатите на конвента.

В такъв случай кога беше възприета тезата за вечния съюз?

Роуан знаеше точно кога. По времето на Линкълн. И само една шепа историци бяха схванали истината, че Линкълн не беше водил Гражданската война, за да съхрани един неделим съюз, а за да го създаде — като беше въвел и идеята, че този съюз по някакъв начин е вечен.

Линкълн беше сгрешил.

Декларацията за независимостта беше акт на отцепване, изпълнен в пряко противоречие с британските закони. Ратификацията на новата Конституция на свой ред беше отцепване от Договора за Конфедерацията, макар че точно той — в първоначалната си форма замислен и одобрен през 1781 г. — изрично твърдеше, че „съюзът ще бъде вечен“.

Отговорът на въпроса беше кристално ясен. Щатите никога не бяха губили правото си да се отцепят. И историята подкрепяше това убеждение.

Съюзът на съветските социалистически републики се беше разпаднал през 1991 г., след като петнайсет от републиките се бяха отделили от него. Щатът Мейн се беше появил на картата, след като се беше отцепил от щата Масачузетс. Същото се беше случило, когато Тенеси се беше откъснал от Северна Каролина, а Западна Вирджиния се беше отцепила от Кентъки и Вирджиния. През 1863 г. Линкълн беше създал Западна Вирджиния без съгласието на жителите й. Международното право постановяваше, че суверенитетът не се отстъпва по подразбиране, а единствено изрично — така че мълчанието на Конституцията по въпроса за отцепването беше особено важно. Десетата поправка гласеше, че „правата, които настоящата Конституция не делегира на Съединените щати, нито отнема на щатите, се запазват за съответните щати или за народа“.

А никъде в Конституцията на щатите не се забраняваше да се отцепват.

— Настоящата ни позиция ми харесва — каза Роуан. — Свършили сте страхотна работа. Но не спирайте да се готвите.

— Движат ли се нещата от вашата страна? — попита го един от адвокатите.

Роуан знаеше какво им беше обещал. Най-важната съставка.

— С всеки изминал ден сме все по-близо до целта — отговори той. — Може да се случи във всеки един момент. От тук се връщам направо във Вашингтон, за да проверя една нова следа, която може да се окаже много важна.

Роуан усети прилив на въодушевление.

Щеше да избухне нова гражданска война. Но не като през 1861 г.

Този път на бойното поле нямаше да има армии. Нямаше да бъдат погубени стотици хиляди човешки животи. Всъщност изобщо нямаше да се пролива кръв. Единствените оръжия щяха да бъдат думите и парите.

И думите, които му трябваха, сякаш започваха да се събират. Може би във Вашингтон го очакваше последното парче от мозайката. Колкото до парите, той имаше достъп до големи количества. А скоро може би дори щеше да разполага с цялата Църква на Исус Христос на светиите от последните дни — с нейните милиарди.

Само Чарлс Р. Сноу да проявеше добрината да си замине, за да се срещне с Небесния отец. Всичко се подреждаше както трябва.

Роуан стана от масата и се обърна към сподвижниците си като генерал към своите полковници.

— Не забравяйте само едно нещо, господа. За разлика от първия опит за отделяне и провала на Конфедерацията ние ще спечелим нашата война.

27

Залцбург, Австрия

17:20 ч.

Малоун беше ходил в Залцбург. Старият град беше разположен на двата бряга на бързата река Залцах, в подножието на стръмните планински склонове на Мьонксберг. Във вечерното небе се извисяваха камбанариите на десетки църкви, разположени сред павирани площади в лабиринт от улички, които преди четиристотин години бяха сформирали важен религиозен център. Основан като търговско селище по времето на Римската империя, градът постепенно се бе превърнал в християнско средище, а през VIII в. и в център на епархия. Наричаха го „германския Рим“, а катедралите и дворците му бяха построени според разточителните вкусове, с които се бяха отличавали тогавашните водачи на Църквата. Добивът на сол беше дал идентичността на провинцията, града и реката, но историческото наследство се дължеше на музиката и изкуството.

Малоун беше пристигнал с полета от Копенхаген и беше взел такси до центъра на града. Избра хотел близо до Моцартплац, малък и по-далече от местата, в които предполагаше, че могат да отседнат Саласар и Касиопея. Знаеше за противника си малко, но достатъчно, за да предположи, че испанецът ще избере или хотел „Захер“, или „Голденер Хирш“. Хотел „Захер“ беше от другата страна на реката, недалече от двореца „Мирабел“ — в района, който мнозина наричаха „Новия град“. „Голденер Хирш“ беше в старата част на града, на Гетрайдегасе, една от най-известните търговски улици в света. Малоун реши да заложи на „Голденер Хирш“ и отиде пеша до хотела, като следваше пешеходните маршрути в центъра. От двете му страни се издигаха тесни къщи с фасади, оцветени в зелено, светлокафяво или ръждиворозово. На фона на всяка фасада имаше филигранни табели от черно ковано желязо, които указваха принадлежността на дома към една или друга гилдия. Табелата на хотел „Голденер Хирш“ беше особено подходяща — плетеница от ковано желязо, фина като дантела, която поддържаше фигурата на препускащ златен елен.

Малоун влезе през тъмнозелените дървени врати във фоайето, обзаведено с рустикални баварски мебели. По цялата дължина имаше махагонов плот, а в отсрещния му край бяха стълбището и асансьорът. Малоун реши, че най-добрата тактика е да се държи така, все едно знае какво прави. Той се обърна към младата жена на рецепцията и каза:

— Идвам при сеньор Саласар.

Жената се взря с немигащи очи в него.

— Той току-що пристигна. И не е споменавал, че очаква посетители.

Малоун се престори на раздразнен.

— Казаха ми да дойда тук.

— Господинът е в ресторанта — обади се единият от двамата млади служители в униформа, които стояха наблизо.

Малоун се усмихна, извади пачката пари в брой, която нарочно беше натъпкал в предния джоб на панталона си, и подаде банкнота от двайсет евро на младежа.

— Danke — каза той.

Жената му хвърли недоволен поглед, когато осъзна, че е пропуснала своя шанс. Малоун потисна усмивката си. Дори в хотели, за които се предполагаше, че от векове насам поддържат най-високо равнище, парите отваряха всички врати.

Малоун беше отсядал в „Голденер Хирш“ и знаеше, че ресторантът е на приземния етаж, в срещуположния край на сградата. Той пое по един тесен коридор през няколко арки и покрай бара, за да стигне до него. Разположен в някогашна ковачница, сега ресторантът се смяташе за най-луксозното заведение в Залцбург — макар че Малоун си мислеше, че и други могат да претендират за тази титла. Австрийците обикновено вечеряха след седем вечерта, така че масите с бели покривки, искрящ порцелан и кристални чаши бяха празни.

С изключение на една, близо до центъра на помещението. На която с лице към него седеше Саласар, а с гръб — Касиопея.

Малоун остана до вратата, където не се виждаше, но можеше да наблюдава испанеца. Всеки следващ ход от негова страна щеше да бъде свързан с определен риск. След като вече беше стигнал до тук, не възнамеряваше да се отказва.

Саласар беше доволен.

Двамата с Касиопея бяха пристигнали с частния му самолет от Дания и се бяха настанили в апартаментите си. Търгът трябваше да започне в седем, така че бяха решили да вечерят преди това. Събитието щеше да се проведе в „Хьоензалцбург“, мрачна крепост, която се извисяваше на 120 метра над града, кацнала на гранитна канара. Строежът й беше започнал през XI в., но бяха минали още шестстотин години, преди да бъде завършена. В днешно време беше превърната в музей и туристическа атракция, която предлагаше чудесна гледка към околността. Саласар реши, че една разходка покрай парапетите преди търга ще бъде съвършена — особено като се имаха предвид ясното небе и приятната за сезона температура.

Касиопея изглеждаше чудесно. Беше избрала черен копринен костюм с панталон, обувки с нисък ток, дискретни бижута и златен колан, който падаше свободно около тънката й талия. Саласар с усилие се въздържаше да не поглежда към деколтето й, подчертано от изрязаната блуза. Тъмната й коса се спускаше по раменете, а лицето й беше подчертано със съвсем приглушен грим. Някои от търговете, които посещаваше Саласар, бяха напълно официални събития. Тази вечер изискванията към облеклото нямаше да бъдат толкова строги, но той все пак се радваше, че тя беше решила да се облече подходящо за случая.

— Ще бъде ли невъзпитано да отбележа, че изглеждаш зашеметяващо?

Тя се усмихна.

— Щях да остана разочарована, ако не го беше направил.

Саласар помоли сервитьора да им даде няколко минути, преди да вземе поръчката им за питиета.

— Имаме време да вечеряме на спокойствие — каза той. — След това си мислех да се качим на влакчето, което се качва до замъка. Това е най-лесният начин да стигнем до там.

— Звучи перфектно. Само книгата ли искаш да спечелиш на този търг?

В самолета бяха обсъдили офертата. Един колекционер на артефакти, свързани с историята на светиите, не можеше да се надява на по-голяма придобивка от оригиналното издание на „Книгата на Мормон“. Сред личните вещи на един австриец, починал наскоро, беше открит екземпляр от американското издание на книгата от 1830 г. По-голямата част от колекцията на Саласар беше събрана от търгове и частни разпродажби. Притежаваше само няколко предмета, които беше получил като подарък или наследство. Знаеше за този търг от известно време и планираше да участва в него, а сега появата на американците го беше мотивирала допълнително.

Първият агент, когото беше затворил в килията си, се беше оказал костелив орех. Вторият беше откраднал самолета му и беше избягал.

Третият беше някакъв книжар, който работеше за врага му и беше убил поне двама от неговите хора. И току-що беше влязъл в ресторанта.

Благодаря ти.

„Няма защо“, отговори ангелът.

Малоун видя, че Хосепе Саласар го оглежда съсредоточено. Нищо в изражението на испанеца не подсказваше дали го е познал. Кафявите му очи останаха безизразни. Данитите със сигурност бяха докладвали за намесата на Малоун, но това не означаваше, че Саласар познава лицето му.

Малоун се приближи до масата и Саласар каза:

— Мога ли да ви помогна с нещо?

В отговор Малоун дръпна един дървен стол от съседната маса и седна при тях, без да чака покана.

— Казвам се Котън Малоун.

Касиопея беше попадала в трудни ситуации, някои от които дори бяха опасни за живота й, но не си спомняше момент, в който да се е чувствала по-неудобно. Първата й мисъл беше как е възможно Котън да е тук, в Австрия, в хотел „Голденер Хирш“. Втората беше дали Стефани знае за това. Със сигурност не. Ако знаеше, щеше да я предупреди за тази възможност, особено предвид обстоятелствата. После изпита чувство за вина. Дали беше предала доверието на Котън? Дали той смяташе, че го е направила? Какво изобщо знаеше?

— Вашето име трябва ли да ми говори нещо? — попита Хосепе.

— Би трябвало.

— Никога не съм срещал човек, който да се казва Котън. Не се съмнявам, че зад това име се крие някаква история. Прав ли съм?

— Историята е дълга.

Касиопея забеляза, че Котън не беше протегнал ръка, а суровият поглед в зелените му очи не й харесваше.

— А коя сте вие? — попита я той.

— Не съм убедена, че това има значение, след като явно никой от нас двамата не ви познава — отговори тя.

Гласът й беше рязък. Изражението й беше студено.

— Аз съм служител от Министерството на правосъдието на САЩ — заяви Малоун.

Не беше произнасял тези думи от три години, когато беше подал оставката си и се беше преместил да живее в Дания.

— Защо го казвате по този начин? — попита Касиопея. — За да ме уплашите?

— Госпожо, ще се наложи да ни извините. Дойдох тук, за да говоря с господин Саласар.

— Казвате ми да си гледам работата, така ли?

— Точно това ви казвам. Може би ще е по-добре да изчакате навън.

— Дамата няма да ходи никъде — намеси се Саласар.

В гласа му определено се долавяше острота.

Малоун нямаше нищо против тя да остане. Беше му липсвала. Лицето й. Гласът й. Но трябваше да остане в роля, както го правеше и тя. Затова попита:

— Дамата е под твоя протекция, така ли?

— Каква работа имате с мен? — попита го в отговор Саласар.

Малоун обмисли въпроса и сви рамене.

— Окей. След като я искаш тук, ще го направим по твоя начин. Нещата се промениха. Нашето разследване срещу теб вече не е секретно. Води се открито, в лицето ти. И аз съм тук, за да го приключа.

— Това не ми говори нищо.

— Да накарам ли да се обадят в полицията от хотела? — обърна се Касиопея към Саласар.

— Не, аз ще се справя — отговори Саласар и се обърна към Малоун. — Господин Малоун, не знам за какво говорите. Твърдите, че Министерството на правосъдието на САЩ води разследване срещу мен? Ако е така, е новина за мен. Но дори да е вярно, имам адвокати, които се грижат за моите интереси. Ако ми оставите визитна картичка, ще им предам да се свържат с вас.

— Не обичам нито адвокати, нито мормони — отговори Малоун. — А най-много мразя лицемерни мормони.

— Ние сме свикнали както с невежеството, така и с предразсъдъците.

Малоун се засмя.

— Колко хитро. Ако човекът срещу теб е глупав, дори няма да разбере, че си го обидил. Ако е интелигентен, ще се ядоса. И в двата случая ти печелиш. Къде го научи това, в сектантското училище ли?

Този път Саласар не отговори.

— Не ходят ли там всички мормони, за да ги подковават? В страната на храмовете. Солт Лейк Сити. Какво ви казват? Не спирайте да се усмихвате, запазете спокойствие и повтаряйте на всички, че Исус ги обича. Естествено, Исус ще ви обича още повече, ако станете мормони. Само прочетете „Книгата на Мормон“, и всичко ще бъде наред. В противен случай може просто да измръзнете до смърт във външната тъмнина. Нали така му викате?

— Трябва да има изгнание за онези, които изберат да следват Сатаната в противоречие с плана на Небесния отец — отговори Саласар. — Място за хора с измъчени души, като теб самия.

Подигравателният тон на Саласар подразни Малоун.

— А изкуплението с кръв? И то ли е част от плана?

— Очевидно си прочел нещо за историята на моята Църква и събитията, които са се случвали много отдавна, в едно друго време. Отдавна не практикуваме изкуплението с кръв.

Малоун посочи към Касиопея, която изглеждаше страхотно.

— Това първата ти жена ли е? Или третата? Или осмата?

— Много отдавна не практикуваме и многоженство — отговори Саласар.

Малоун стреляше напосоки, като се надяваше да предизвика някаква реакция, но Саласар си оставаше спокоен и самоуверен. Затова Малоун реши да смени тактиката и се обърна към Касиопея.

— Нали си давате сметка, че вечеряте с убиец?

Саласар скочи на крака.

— Стига толкова.

Най-сетне. Изстрел в целта.

— Остави ни — настоя Саласар.

Малоун погледна нагоре към него. Очите на Саласар, приковани в неговите, бяха изпълнени с омраза. Но испанецът беше достатъчно умен, за да не каже нищо повече.

— Видях трупа — каза Малоун, съвсем тихо.

Саласар не отговори.

— Беше американски агент. Имаше жена и деца.

Малоун хвърли последен поглед на Касиопея. Изражението й беше като на порцеланова кукла. Очите й казваха: „Върви си“.

Малоун бутна стола назад и се изправи.

— Аз елиминирах двама от твоите хора и Бари Кърк. А сега идвам за теб.

Саласар вторачено го изгледа в отговор, но запази мълчание. Малоун се сети за нещо, което беше научил много отдавна. Ако раздразниш някого, можеш да го накараш да се замисли. Но ако успееш да го накараш да се ядоса, той ще сгреши — абсолютно сигурно.

Малоун посочи Саласар с пръст и каза:

— Ти си мой.

После понечи да си тръгне.

— Малоун.

Той спря и се извърна.

— Дължиш извинение на дамата за тези обиди.

Малоун изгледа презрително и двамата, после се обърна към Касиопея.

— Съжалявам.

Поколеба се и добави:

— Ако съм ви обидил.

28

Вашингтон, окръг Колумбия

Стефани се почувства неудобно, когато остана насаме с Дани Даниълс. От няколко месеца не се бяха виждали, нито бяха разговаряли по телефона.

— Как е Първата дама? — попита тя.

— Няма търпение да си тръгне от Белия дом. Както и аз. Политиката вече не е онова, което беше преди. Време е да започнем на чисто.

Двайсет и втората поправка към Конституцията позволяваше само два мандата на един и същ президент. Почти всеки президент беше искал и втори мандат — въпреки че историята съвсем ясно показваше, че вторите четири години по нищо не приличат на първите. Президентът ставаше твърде агресивен, защото знаеше, че няма какво да губи, и по този начин отблъскваше както поддръжниците, така и противниците си. Или пък ставаше предпазлив, кротък и пасивен, защото не искаше да допусне нищо, с което да навреди на наследството от управлението си. И в двата случая не постигаше нищо. Даниълс наруши традицията — вторият му мандат беше активен и президентът се сблъска с множество взривоопасни проблеми. В някои от случаите му помагаше и самата Стефани заедно с отряд „Магелан“.

— Виж тази маса — каза Даниълс. — Много е красива. Специално попитах за нея. Оказа се, че е взета назаем от Държавния департамент. А столовете са изработени по поръчка на семейство Куейл по време на първия мандат на Буш.

Стефани виждаше, че президентът е необичайно разтревожен — силният му баритон не гърмеше както обикновено, изглеждаше разсеян и притеснен.

— Поръчах закуска. Гладна ли си?

На масата пред тях бяха подредени прибори и чинии от бял американски порцелан „Ленъкс“, украсени с печата на вицепрезидента. Кристалните чаши във формата на лале бяха празни и искряха на ярките слънчеви лъчи.

— Неангажиращият разговор не е твоята стихия — отбеляза Стефани.

Даниълс се засмя.

— Не, не е.

— Бих искала да разбера за какво става дума.

Стефани вече беше забелязала папката на масата. Даниълс я отвори и извади един лист, който й подаде. Беше фотокопие на писмо, написано на ръка с видимо женски почерк и ситни букви, които се разчитаха трудно.

— Това е писмо, изпратено до Юлисис Грант на девети август хиляда осемстотин седемдесет и шеста.

Подписът беше достатъчно четлив.

Госпожа Ейбрахам Линкълн.

— Мери Тод е била странна птица — каза Даниълс. — Имала е труден живот. Загубила е трима синове и съпруга си. А след това трябвало да се бори с Конгреса, за да получи пенсия. Битката била особено тежка за нея, защото била успяла да се скара с повечето от тях, докато била в Белия дом. Накрая й дали парите, за да я накарат да млъкне.

— Съдбата й не е по-различна от тази на стотици хиляди други съпруги на ветерани. Тя си е заслужила тази пенсия.

— Не е така. Нейният случай е различен. Тя е била съпругата на Ейбрахам Линкълн, а по времето, когато Грант е избран за президент, вече никой не е искал да чува това име. Днес го почитаме като божество. Но в десетилетията непосредствено след Гражданската война Линкълн не е бил тази легенда, в която в крайна сметка се е превърнал. Тогава са го мразили. Ненавиждали са го.

— Дали са знаели нещо за него, което ние не знаем?

Даниълс й подаде още един лист, напечатан на пишеща машина.

— Това е текстът на писмото. Прочети го.

Стефани вдигна поглед от листа.

— Мормоните все още разполагат с въпросната информация — каза Даниълс. — Още от хиляда осемстотин шейсет и трета, когато Линкълн сключил своята сделка с Бригъм Йънг.

— Едуин ми разказа за това.

— Бил доста умен ход от негова страна. Линкълн така и не приложил закона против многоженството, насочен срещу мормоните, а Йънг охранявал телеграфните и железопътните линии на запад. И не изпратил никой от своите хора да се сражава на страната на Юга.

— Това съобщение, което са си предавали първите президенти… То наистина съществува, така ли?

— Така излиза. В други секретни документи също се споменава за нещо подобно. Някакво съобщение, което само американските президенти могат да прочетат. Научих за него преди седем години. Беше споменато съвсем бегло, но недвусмислено. Джордж Вашингтон определено е оставил нещо, което в крайна сметка е стигнало до Линкълн. За съжаление, шестнайсетият президент бил убит, преди да има възможност на свой ред да го предаде на седемнайсетия. Така съобщението било забравено от всички. От всички освен от Мери Тод.

Стефани усещаше, че има и нещо друго.

— Какво не ми казваш?

Даниълс отвори папката, за да й подаде още един напечатан лист.

— Това е копие от бележката, включена в секретните документи, които могат да прочетат само президентите. Написана е от Джеймс Мадисън в края на втория му мандат през хиляда осемстотин и седемнайсета година. Явно е предназначена за неговия наследник — Джеймс Монро.

Стефани се намръщи.

— След Мадисън сме имали много президенти. Не мислиш ли, че някой от тях е отишъл да провери за какво говори той?

— Тази бележка никога не е била прикрепена към нищо, нито е била предадена. Преди година се е появила сред личните документи на Мадисън, които се съхраняват в Конгресната библиотека. Нито един президент освен мен не я е виждал. За щастие, човекът, който я е открил, работи за мен.

Даниълс й подаде един ламиниран лист.

— Това е оригиналната бележка на Мадисън, написана на ръка от него самия. Забелязваш ли нещо?

Стефани се вгледа в дъното на листа. Два символа. IV.

— Римски цифри? — попита тя.

Даниълс сви рамене.

— Не знаем.

Президентът не беше общителен и жизнен, както обикновено. Нямаше го нито грубоватото му чувство за хумор, нито силния глас. Вместо това седеше вдървено на стола си, а лицето му беше застинало като маска. Дали не се страхуваше? Стефани никога не го беше виждала да се стресне от нещо.

— Точно преди Гражданската война Джеймс Бюканън заявил пред свидетели, че може да се окаже последният президент на Съединените щати. Никога не съм разбирал какво е искал да каже с това — до този момент.

— Бюканън е сгрешил. Югът загубил войната.

— Точно това е проблемът, Стефани. Бюканън е можел да се окаже прав. Но в този момент се появил Линкълн и блъфирал с две двойки, въпреки че всички останали държали много по-силни карти. И Линкълн спечелил. Само за да го гръмнат в главата. Но аз няма да съм последният президент на Съединените щати.

Стефани искаше да научи повече, затова реши да опита с по-безопасна тема на разговор.

— Какво е имал предвид Мадисън, когато е споменал за летния си кабинет?

— Намира се в Монпелие, родния му град във Вирджиния, където си е построил храм.

Стефани беше ходила два пъти там и беше виждала сградата с характерната й колонада. Мадисън беше обичал класическата римска архитектура и затова беше поръчал да му построят копие на Темпието, построен от Браманте в Рим. Беше на малка могила, обграден от многовековни кедри и борове, в градината до неговия дом.

— Мадисън обичал лукса — каза Даниълс. — Под храма си изкопал подземие, предназначено за охлаждане. Подовата настилка отгоре била от дърво, така че през лятото било по-хладно да се стои върху нея. Нещо като климатик. Сега дървената настилка я няма. На нейно място има бетонна плоча с капак по средата.

— И защо трябва да знам това?

— Мадисън наричал мястото летен кабинет. Искам да разбереш какво е скрил под него.

— Защо точно аз?

— Защото, благодарение на сенатор Роуан, ти си единствената, която може да го направи.

29

Залцбург

Малоун бързо излезе от хотел „Голденер Хирш“ и тръгна между тълпите по Гетрайдегасе обратно към своя хотел. Беше отишъл да пораздруса Хосепе Саласар и можеше да приеме, че тази мисия беше изпълнена успешно. Също така беше искал да изпрати и послание на Касиопея, което се състоеше от три отделни части. Първо, тя не беше сама. Второ, той знаеше, че тя е там. И трето, Саласар беше опасен. Когато беше обидил Касиопея, беше забелязал ненавист в очите на Саласар — испанецът беше останал лично засегнат от посегателството срещу нейната чест. Малоун разбираше, че Касиопея беше длъжна да остане в роля и да продължи да се преструва, но все още не беше сигурен дали тя изобщо играеше. Цялата история никак не му харесваше. Фактът, че и двамата бяха отседнали в „Голденер Хирш“ и вечеряха заедно, преди да отидат на търга заедно, а след това да се върнат заедно в хотела и да…

Престани. Трябваше да си наложи да разсъждава трезво.

Малоун зави и пое към Резиденцплац, павиран площад, на който се издигаха градската катедрала и бившата резиденция на архиепископа, а в средата имаше фонтан от бял мрамор в бароков стил. Хотелът на Малоун беше недалече от там, на североизток, покрай сградата на Националния музей. Светлината на деня все още не беше угаснала, но вечерта напредваше и слънцето бързо потъваше на запад.

Малоун спря до фонтана.

Беше време да започне да се държи като професионалист. Той извади телефона си и направи най-разумното, поне за момента.

Телефонът на Стефани завибрира в джоба на сакото й.

— Ще вдигнеш ли? — попита Даниълс.

Жуженето се чуваше съвсем ясно в тихата трапезария.

— Може да почака — отговори тя.

— Може и да не е така.

Стефани извади телефона си и погледна дисплея.

— Котън е.

— Вдигни. Нека и аз да чувам.

Стефани включи на високоговорител и сложи телефона на масата.

— Аз съм в Залцбург — съобщи Малоун.

— Не съм изненадана.

— Жалко, че съм толкова предвидим. Но имам един проблем. Току-що поразтърсих Саласар и той вече знае, че го разследваме.

— Не за сметка на Касиопея, надявам се.

— Няма такава опасност. Този тип си мисли, че е нейният рицар на бял кон. Направо е трогателно да го гледаш.

Стефани забеляза, че Даниълс се усмихва на саркастичната забележка на Малоун, и се запита какво знаеше президентът. Определено изглеждаше информиран.

— Тук ще се проведе един търг — продължи Малоун. — Искам да купя една книга.

— Ти си специалистът в тази област.

— Трябват ми пари.

Малоун й каза сумата. Стефани вдигна поглед към Даниълс, който произнесе само с устни: „Добре“.

— Къде ги искаш? — попита тя.

— Ще ти изпратя номера на сметката си по електронната поща. Трябва да ги преведеш незабавно.

Президентът се протегна и придърпа телефона към себе си.

— Котън, тук е Дани Даниълс.

— Не знаех, че прекъсвам разговор с президента.

— Радвам се, че се обади. Много е важно да направиш така, че Саласар да е зает през следващите няколко дни. Ще можеш ли?

— Не би трябвало да е проблем. Ако успея да купя тази книга, веднага ще изляза на първо място в неговия списък със задачи.

— Тогава я купи. Няма значение колко струва.

— Нали знаете, че трябва да му се плати с куршум в главата?

— Той ще си плати за онова, което е направил с нашия човек. Но все още не. Бъди търпелив.

— В чакането съм специалист — отговори Малоун и прекъсна връзката.

Стефани вторачено изгледа Даниълс.

— Стефани — каза той. — Ако изгубим този път, това е краят.

Касиопея се опитваше да се наслаждава на вечерята, но появата на Котън я бе притеснила. Хосепе също изглеждаше разсеян. Беше й се извинил, като беше изказал предположението, че въпросният Малоун не е с всичкия си. Тя отново беше предложила да се обърнат към полицията, но той беше отказал. Десет минути по-късно в ресторанта се появи друг мъж — млад, мускулест, късо подстриган — който очевидно работеше за Хосепе. Двамата излязоха навън.

Дали беше данит?

Касиопея ги наблюдаваше през прозореца, като отпиваше от водата си и се преструваше, че не се интересува от тях. Котън се беше появил с нарочната цел да извести за присъствието си както Хосепе, така и нея самата. В това нямаше никакво съмнение, но той искаше тя да разбере и за убития агент. Дали беше възможно Хосепе наистина да е замесен?

— Харесва ли ти храната? — попита той, когато се върна на масата.

— Много е вкусно.

— Главният готвач на хотела е легендарен. Обичам да идвам тук, когато съм в града.

— Често ли идваш?

— В Залцбург има дейно стъбло, основано през деветдесет и седма, което вече наброява повече от хиляда членове. Няколко пъти съм ги посещавал като част от задълженията ми в Европа.

— Църквата наистина е станала световна.

Саласар кимна.

— Над четиринайсет милиона членове. И повече от половината живеят извън Съединените щати.

Касиопея се опитваше да го успокои и да му помогне да забрави за прекъсването. Но виждаше, че Саласар все още е разтревожен.

— Онова, за което спомена Малоун — каза тя. — Че те разследва правителството на САЩ. Има ли нещо вярно?

— Носят се такива слухове. Казаха ми, че има нещо общо с Църквата и някаква вендета на правителството срещу нас. Но не знам нищо със сигурност.

— А обвинението, че си убиец?

— Това беше скандално, също както и личните му нападки срещу теб.

— Кой е този Бари Кърк?

— Той работи за мен и наистина е изчезнал от няколко дни насам. Налага се да призная, че тази част от думите му наистина ме разтревожи.

— В такъв случай трябва да се обадим в полицията.

Хосепе изглеждаше обезпокоен.

— Все още не. Моят помощник проверява какво се е случило. Възможно е Бари просто да е напуснал, без да предупреди. Трябва да съм сигурен, преди да замеся властите.

— Благодаря ти, че ме защити.

— Беше удоволствие за мен, но искам да знаеш, че няма за какво да се тревожиш. Току-що казах на моя помощник да се обади по телефона в Солт Лейк Сити и да докладва какво се е случило. Надявам се, че църковните власти ще се свържат с подходящите хора в правителството, за да се уверят, че никога повече няма да видим господин Малоун.

— Той отправи някои доста крайни обвинения.

Хосепе кимна.

— Несъмнено замислени така, че да предизвикат реакция.

— Искам да знаеш, че ако мога да ти помогна по някакъв начин, ще го направя.

Хосепе явно оценяваше нейната загриженост.

— Това означава много за мен.

Той хвърли поглед на часовника си.

— Да се приготвим ли за търга? Ще се срещнем във фоайето след петнайсет минути.

Двамата станаха от масата и излязоха от ресторанта, за да се върнат в хотела. Тревогата й се беше превърнала в истински страх.

За нещастие, Хосепе изобщо не беше прав. Това изобщо не беше последният път, когато щяха да видят Котън.

30

Залцбург

19:00 ч.

Малоун взе душ и се преоблече — изгладен панталон, риза „Къти & Сарк“ с отворена яка и блейзър. Беше донесъл тези дрехи специално за търга, ако изобщо решеше да отиде на него. Но след като видя Саласар, вече знаеше, че трябва да отиде.

Според брошурата, която беше намерил в кабинета на Саласар, търгът щеше да се проведе в Златната зала на „Хьоензалцбург“. Крепостта беше с два бастиона, по-ниският от които беше изсечен направо в скалата. И двата бяха настръхнали от назъбените парапети и кулите, характерни за една средновековна твърдина. Малоун беше ходил веднъж там и се беше разхождал по извитите коридори, които водеха покрай величествените зали и блестящите в злато салони надолу към тъмницата.

Малоун реши да не се качва на влакчето, защото Саласар и Касиопея най-вероятно щяха да го използват, за да стигнат до крепостта. Вместо това тръгна по пешеходната алея — трийсет минути стръмно изкачване под дърветата, които се отърсваха от летните си листа. По пътя се разминаваше с туристи, които вече бяха разгледали замъка и се връщаха обратно в града. Докато вървеше, се спусна здрач, появиха се луната и звездите. Беше хладно, но приятно.

Докато се изкачваше, имаше и възможност да помисли. Беше се изненадал от факта, че Дани Даниълс беше със Стефани, когато й се обади по телефона. Какво изобщо се случваше от другата страна на Атлантическия океан? Президентът знаеше за Саласар, така че явно всичко стигаше до Овалния кабинет. Което пък означаваше, че залозите са от най-високите.

Малоун нямаше нищо против. Нищо друго не изостряше сетивата му по-добре. А той трябваше да се концентрира максимално.

Малоун влезе в замъка по каменния мост, който минаваше над някогашния крепостен ров. Забеляза над арката на входа кръгъл отвор, а зад него ниша, от която защитниците на замъка можели да обстрелват нашествениците. Беше планирал да се появи точно след началото на търга. Малоун забеляза една табела, на която пишеше, че работното време на замъка е до 18:30 ч. Златната зала очевидно се даваше под наем за специални събития вечерта.

Възрастна дама стоеше на пост пред стълбището. Малоун обясни, че е дошъл за търга, и тя му направи знак да влезе.

Малоун познаваше аукционната къща „Доротеум“. Търговете, които организираха, бяха професионални и сериозни. Той се изкачи в едно просторно фоайе, където друга жена му даде каталог и го регистрира. Точно срещу него се издигаше статуя на Карл Велики, охраняваща входа към Златната зала. В историята на замъка се твърдеше, че е посещаван веднъж от първия император на Свещената римска империя. Малоун чу как водещият търга приканва участниците да наддават.

— Всички продажби са окончателни и изискват незабавно разплащане с доказуеми средства — каза му жената.

Малоун знаеше правилата, така че й показа телефона си и отговори:

— Разполагам с готови средства.

— Приятна вечер — пожела му жената.

Малоун не се съмняваше в това.

Касиопея седеше до Хосепе.

Бяха стигнали до замъка със зъбчатата железница — едноминутно стръмно изкачване, което завършваше в тунела на по-ниския бастион. Светлините на града оживяваха под тях, а оранжевото слънце потъваше зад хоризонта.

Хванати под ръка, двамата се бяха разходили покрай крепостните стени и бяха разгледали лабиринта от църковни камбанарии, кули и кубета в краката им. В далечината се простираха полегати хълмове и зелени полета, из които бяха накацали кокетни къщи. Пейзажът беше спокоен и провинциален — доста подобен на южния Прованс, където живееше и тя самата. Липсваха й къщата и замъкът. Когато влезе тук, в тази древна крепост, и си даде сметка как е била построена преди толкова много години, тя отново се замисли за своя архитектурен проект. Реконструкцията продължаваше и вече бяха завършени три от външните стени. Инженерите й бяха казали, че ще е нужно още едно десетилетие, за да се изгради напълно постройката от XIII в.

Касиопея беше разлистила каталога — предлаганите артефакти наистина бяха впечатляващи. Очевидно покойникът беше разполагал със солидно състояние. Офертите включваха порцелан, сребърни прибори, три картини и няколко книги, една от които беше оригиналното издание на „Книгата на Мормон“. Хосепе изглеждаше развълнуван от перспективата да се сдобие с това съкровище. От местното стъбло на Църквата го бяха уведомили за разпродажбата и той беше изразил надежда, че на търга няма да дойдат много сериозни колекционери. Обикновено на търговете, организирани от „Доротеум“, беше разрешено и наддаването по телефона, но специално днес не беше дадена такава възможност, което означаваше, че всички потенциални купувачи трябваше да пристигнат на място в залата, с парите си, за да се сдобият с книгата.

Касиопея все още беше притеснена от това, което се беше случило в ресторанта. Беше уловила погледа на Котън. Отчасти враждебен, отчасти умолителен и гневен. Не. По-скоро обиден.

Заливаха я вълни на съмнение. Така че си нареди да се концентрира.

Нямаше как да предвиди какво ще се случи тук.

Малоун стоеше пред залата, слушаше как купувачите наддават и оглеждаше обстановката. Имаше около петдесет души, седнали на столове, обърнати към малката сцена. Залата грееше от златните барелефи, позлатените стени и огромната камина в единия ъгъл. Колоните бяха от червен мрамор. Високият таван беше украсен със златни дискове, които светеха като звезди. Едно време тук бяха пирували принцове, а сега залата беше превърната в туристическа атракция и се даваше под наем за специални събития.

Малоун беше забелязал Саласар и Касиопея, които седяха отпред и не откъсваха очи от водещия. В момента той приемаше оферти за една порцеланова ваза. Малоун погледна в каталога. До „Книгата на Мормон“ оставаха още три предмета. Той провери телефона си.

Имаше съобщение от Стефани, което гласеше, че парите вече са преведени и ако има нужда, ще бъдат изпратени още.

Малоун се усмихна. Никак не беше лошо президентът на Съединените щати да ти бъде банкер.

Саласар едва удържаше вълнението си. През целия си живот беше мечтал да държи в ръцете си нещо, което самият пророк Джоузеф вероятно беше докосвал. Знаеше за драматичните събития, които съпровождаха отпечатването на първите 5000 екземпляра от „Книгата на Мормон“. Задачата била твърде голяма за малката печатница в северната част на щата Ню Йорк, която се нагърбила с нея. Били необходими осем месеца, за да се отпечатат почти три милиона страници, необходими за първия тираж. На 26 март 1830 г. книгите най-сетне били готови. Първоначално се продавали по 1,75 долара, но поради недостатъчния интерес към тях цената била свалена на 1,25 долара. В крайна сметка един от първите светии, Мартин Харис, продал 150 акра от фермата си, за да събере дължимите 3000 долара за печатницата.

„Не бива да пазиш собственото си имущество, а да го дадеш свободно за отпечатването. Тъй е било речено на старейшина Харис — каза ангелът в главата му. — С неговата саможертва е започнало всичко.“

Единайсет дни след излизането на книгата вярващите се събрали във Файет, щата Ню Йорк, и официално поставили основите на организацията, която осем години по-късно щеше да получи названието Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни.

„Това е твоят миг, Хосепе. Пророците те гледат. Ти си техният данит — онзи, който знае що е заложено на карта.“

Саласар беше дошъл, за да се сдобие със съкровището. И не само с него.

Защото той желаеше и книгата, и Касиопея. Колкото по-дълго време прекарваше с нея, толкова повече я искаше.

Не можеше да го отрече. А и не искаше.

31

Вашингтон, окръг Колумбия

Стефани не бързаше със закуската, която бяха сервирали на масата на президента. Не беше особено гладна, но храната й даваше време да помисли. Занимаваше се с това твърде отдавна, за да не познава правилата. Някои от игрите, в които беше принудена да участва, бяха глупави. Други бяха безсмислени. Трети бяха досадни. Но понякога се случваше нещо, което можеше да има съдбоносно значение.

— Двамата с Едуин работим по това вече повече от година — каза Даниълс. — Само двамата, с малко помощ от тайните служби. Но ситуацията ескалира. Когато Роуан се зае с теб, вече знаехме със сигурност какво иска.

Тя остави вилицата си.

— Не ти ли харесват яйцата?

— Всъщност мразя яйца.

— Не е толкова зле, Стефани.

— Не е толкова зле за теб, защото не те очаква разследване от Конгреса — за което очевидно си знаел, че ще се случи.

Даниълс поклати глава.

— Само се надявах, че ще се случи, но не го знаех със сигурност.

— Надявал си се, така ли?

Той бутна чинията си настрани.

— Всъщност и аз не съм чак такъв фен на яйцата.

— Тогава защо ги ядем?

Даниълс сви рамене.

— Не знам. Просто им казах да приготвят някаква храна. Не ми е лесно.

— И защо сме тук, а не в твоя кабинет?

— Там има твърде много очи и уши.

Беше странен отговор, но Стефани реши да не настоява.

— Нали си даваш сметка, че Мери Тод най-вероятно е страдала от биполярно разстройство? — попита Даниълс.

— Тази жена има толкова тежка съдба. Изгубила е почти всичко скъпо на сърцето си. Невероятно е, че все пак не е полудяла съвсем.

— Според Робърт, сина, който е останал жив, се е случило точно това. Той я е вкарал в лудница.

— Но тя е успяла да си издейства съдебно разрешение да излезе от там.

— Точно така. И скоро след това е изпратила писмо на Юлисис Грант. Защо го е направила според теб?

— Очевидно не е била толкова луда, колкото се опитва да я изкара историята. Грант не само е запазил писмото от нея, но го е засекретил. След хиляда осемстотин седемдесет и шеста година има много президенти. Защо ти си първият, който се занимава с него?

— Не съм първият.

Стефани беше обзета от любопитство.

— Има данни, че и двамата Рузвелт са се занимавали с този въпрос, както и Никсън.

— Защо ли не съм изненадана?

Даниълс се засмя.

— И аз си помислих същото. В кабинета на Никсън имало двама мормони. Харесвали му Църквата им и техният начин на мислене. Ухажвал ги през шейсета, както и през шейсет и осма и седемдесет и втора. През юли седемдесета година посетил Солт Лейк Сити и се срещнал с пророка и дванайсетте апостоли. Неофициална среща зад затворени врати, която продължила трийсет минути. Малко необичайно за американски президент, не мислиш ли?

— Защо го направил?

— Предполагам, че старият хитрец е искал да разбере дали това, което е написала Мери Тод Линкълн, действително отговаря на истината. И дали мормоните все още пазят онова, което им е дал Линкълн.

— И какво е научил Никсън?

— Никога няма да разберем. Всички, които са присъствали на тази среща, с изключение на един човек, вече не са между живите.

— Явно трябва да поговориш с този човек.

— Точно това смятам да направя — каза Даниълс и посочи бележката на Мадисън. — Слава богу, че я открихме — иначе дори нямаше да ни хрумне да започнем да го издирваме.

Погледът на Стефани се спря на портрета на Джон Адамс, първия вицепрезидент на Съединените щати.

— Говори по същество, Дани.

Фактът, че използва личното му име, ясно говореше колко му беше ядосана.

— Харесва ми, когато изричаш името ми.

— Харесва ми, когато си честен с мен — отговори тя и помълча малко. — Което между другото се случва твърде рядко.

— Просто исках да си довърша осемте години — каза тихо той. — Последните няколко месеца трябваше да бъдат спокойни. Бог ми е свидетел, че преживяхме предостатъчно вълнения. Но Тадеъс Роуан явно има други идеи по този въпрос.

Стефани го зачака да продължи.

— Вече повече от година се опитва да получи достъп до някои секретни документи. Става дума за неща, до които неговите разрешителни за достъп не се и доближават. Непрекъснато притиска ЦРУ, ФБР, НРА и дори някои служители в Белия дом. Отдавна е в политиката и знае как да използва влиянието си. До този момент постигаше умерен успех. Но сега се е съсредоточил върху теб.

Стефани разбра какво имаше предвид президентът.

— Значи аз трябва да бъда примамката?

— Защо не? Двамата с теб се разбираме добре. Заедно можем да разрешим този проблем.

— На мен ми се струва, че нямаме никакъв избор — каза Стефани, като подигравателно натърти на множественото число.

— Точно това ще ми липсва най-много от тази работа. Когато вече не съм президент, хората пак ще имат избор дали да правят нещо, което им наредя.

Стефани се усмихна. Даниълс беше невъзможен.

— В интерес на истината, исках да те привлека по-рано, но сега се радвам, че не го направих. Но след като самият Роуан се е насочил към теб, става идеално. Той изобщо няма да разбере откъде ще дойде атаката — а дори да разбере, ще поеме този риск, защото е толкова амбициран да успее.

— Какво точно искаш да направя?

Даниълс отново посочи бележката на Мадисън.

— Първо искам да намериш онова, което Мадисън е оставил в Монпелие. Но не искам да се заемаш лично. Имаш ли някой агент, на когото можеш да се довериш?

— Да. Би трябвало вече да се е върнал във Вашингтон.

Стефани го изгледа продължително и президентът разбра кого имаше предвид тя.

— Ще се справи ли Люк? — попита той.

— Той е добър, Дани.

— Чудесно, нека да се заеме тогава. Но господ да му е на помощ, ако се провали. Заложил съм много на тази луда глава.

— Струва ми се, че Люк не е единственият, който е на мушка.

— Ти си професионалист, Стефани. Можеш да се справиш. Трябва да се справиш. Искам от теб да се срещнеш с Роуан и да спечелиш доверието му.

— И защо смяташ, че той ще ми се довери?

— Кажи му, че не можеш да приемеш неговата призовка. Ако го направиш, това ще сложи край на кариерата ти. Но разбираш защо я е изпратил. Никой държавен служител няма да отговори на толкова широко формулирано искане, без да окаже съпротива или да се опита да постигне някакъв компромис. Той очевидно цели нещо определено. Така че го попитай какво иска и му предложи сделка.

— Пак ти казвам, че няма начин той да ми повярва.

— Ще ти повярва. Защото снощи пуснахме по секретните канали слуха, че си на път да загубиш работата си.

Стефани беше държавен служител, а не политическо назначение, и беше подчинена пряко на министъра. След края на мандата на Даниълс, когато следващият президент щеше да назначи нов кабинет, тя нямаше да бъде уволнена, но можеше да бъде преместена на друг пост. Вече беше преживяла няколко смени на президентската администрация и много пъти се беше питала докога ще издържи.

— И защо да съм на път да загубя работата си?

— Защото крадеш.

Стефани си помисли, че не беше чула както трябва.

— Крадеш от специалната сметка, от която се финансират тайните ти операции. Доколкото разбрах, в нея всеки ден има няколко милиона долара, с които разполагаш лично, и тези средства не подлежат на обичайните ревизии от страна на Комисията за финансов надзор към Конгреса. За съжаление, до нас е достигнала информацията, че около петстотин хиляди долара от тази сметка липсват.

— И как е достигнала тази информация до вас?

— Секретно е — отговори Даниълс. — Но ти ще кажеш на Роуан, че имаш проблем и неговата призовка може да привлече нежелано внимание върху този проблем. Попитай го какво можеш да направиш за него, за да оттегли призовката си.

— И защо ще ми повярва той?

— Защото ти наистина си откраднала от тази сметка и аз разполагам с документи, с които мога да го докажа.

32

Залцбург

Саласар беше готов.

Наложи си да се успокои и да прояви търпение.

— Следващото ни предложение — каза водещият — е оригинално издание на „Книгата на Мормон“ с печат от Палмира, щата Ню Йорк, и надпис „Отпечатано от Е. Б. Грандин по поръчка на автора през 1830 г.“. Произходът на книгата е потвърден от специалисти, както е описано в каталога. Изданието е рядка находка.

Реалната пазарна стойност на книгата беше 150 хиляди евро, плюс-минус няколко хиляди. Саласар се съмняваше, че някой от присъстващите на този търг разполага със средствата да го победи — всички продажби досега бяха осъществени на съвсем скромни цени. От друга страна, той се беше научил да не подценява страстите на колекционерите.

— Първоначалната цена е сто хиляди евро — обяви водещият. — Ще се движим на стъпки от хиляда евро.

Правилата на търга бяха обичайните за „Доротеум“. Първоначалната цена обикновено беше висока. Ако никой не я приемеше, обектът се връщаше на собственика му. Когато не беше обявен таван на търга, както в този случай, печелеше най-високата оферта, колкото и да беше тя.

Саласар помръдна дясната си ръка, за да покаже, че влиза в наддаването със сто хиляди. Вече беше уведомил организаторите, че ще участва в наддаването за книгата.

— Имаме сто хиляди — обяви водещият.

— Сто и двайсет хиляди — обади се един мъж от другата страна на пътеката.

— Сто и петдесет — заяви Саласар.

— Предложена е цена от сто и петдесет хиляди евро. Има ли по-висока цена?

Никой не отговори. Саласар беше доволен.

— Сто и шейсет хиляди — обади се нов глас.

Саласар се обърна и видя Котън Малоун, който стоеше прав в дъното на залата.

— Това е онзи човек от по-рано — каза Касиопея.

— Наистина е той — прошепна в отговор Саласар.

Малоун пристъпи напред и се настани на един свободен стол.

— Имаме цена от сто и шейсет хиляди евро — обяви водещият.

— Сто и седемдесет — каза Саласар.

— Двеста хиляди! — обяви Малоун.

Водещият изглеждаше изненадан. Саласар също.

— Моля да проверим дали господинът може да докаже необходимите средства — каза той.

Това беше разрешено, особено когато наддаването надхвърляше пазарната цена. В противен случай собствениците на предлаганите предмети и спекулантите можеха да вдигнат цената до абсурдни нива, които не бяха готови да заплатят.

— Хер Саласар желае проверка на документите ви — обяви водещият.

Малоун се изправи. Беше участвал в достатъчно търгове, за да предположи, че може да се стигне дотук. Точно затова беше извадил от раницата под леглото в Копенхаген документите си за самоличност от Министерството ни правосъдието, които Стефани му беше позволила да запази. Дори в предишния му живот рядко му се беше случвало да ги използва. Той извади кожения портфейл от джоба си и показа на водещия на търга златната си значка и личната карта със снимка.

— Котън Малоун. Министерство на правосъдието на Съединените щати. Това достатъчно ли е?

Водещият на търга дори не трепна.

— Стига да можете да покриете предложената цена.

— Не се съмнявайте в това.

— В такъв случай нека да продължим. Имаме оферта за двеста хиляди евро. Хер Саласар?

— Двеста и петдесет.

Касиопея хвана Саласар за ръката и прошепна:

— Ти ми каза колко струва тази книга. Много по-малко от цената, която предложи току-що.

— Ситуацията се промени — отговори той.

— Триста хиляди — провикна се Котън.

Саласар се обърна да погледне своя противник. Вярно е, че беше искал американците да се появят и дори се надяваше да дойде самият Малоун. Но изобщо не беше очаквал такова предизвикателство.

— Четиристотин хиляди — каза той, без да откъсва очи от своя опонент.

— Четиристотин и петдесет — отговори бързо Малоун.

— Петстотин хиляди.

В залата се възцари тишина.

Саласар чакаше.

— Един милион евро — обяви Малоун.

Погледът му не се откъсваше от врага.

„Сатаната е тук. Погледни го, Хосепе. Ето го къде седи. Агент на правителството на Съединените щати. Ние сме свободни от всяка власт освен тази, която има небесното царство. Американският континент не е създаден, за да бъде управляван от такава корумпирана власт. Остави го да спечели. А после ще го накараш да си плати.“

Саласар никога не се беше усъмнявал в думите на ангела и нямаше да започне да се съмнява в тях точно сега.

Той се обърна към водещия и поклати глава. Край на наддаването.

След това проследи с поглед Малоун, който плащаше на касиера сумата, седем пъти по-голяма от пазарната стойност на всяко оригинално издание на „Книгата на Мормон“. Екземплярът, обвит във фолио, беше на масата, поставен в елегантна дървена кутия.

Малоун вдигна придобивката си, за да я огледа. Касиопея се приближи до него и рязко попита:

— Струваше ли си парите?

Малоун се усмихна.

— До последното евро.

— Вие сте отвратителен човек.

Американецът сви рамене.

— И друг път са ме обиждали.

— Ще съжалявате за всичко, което направихте току-що — отсече тя.

Малоун я погледна с любопитство.

— Заплаха ли беше това, госпожо?

— Приемете го като обещание.

Малоун се засмя, върна книгата в дървената кутия и затвори капака.

— Точно така и ще направя. А сега ме извинете, трябва да тръгвам.

„Не забравяй, че на този свят за теб има много съкровища — каза ангелът на Саласар. — Не се тревожи, че си изгубил едно. Но и не оставяй врага си да си отиде безнаказано.“

Аукционната къща беше организирала коктейл след търга, на който Саласар беше възнамерявал да присъства. Вече не смяташе да го направи.

Двамата с Касиопея слязоха до долното ниво на замъка и се отправиха към влакчето. По пътя минаха през друга тераса, на която имаше ресторант, пълен с клиенти за вечеря. Саласар посочи над крепостните стени, на изток — към улиците и светлините на предградията на Залцбург с тяхната безупречна чистота.

— Там е сградата на местния клон на Църквата. Трябва да се обадя и да се уговорим да ги посетим, преди да заминем.

— Можем да го направим и утре — отговори Касиопея.

Двамата влязоха в станцията, където ги чакаше мотрисата. Вътре вече се беше настанил Котън. Както и доста други пътници. Влязоха още няколко души, после вратите се затвориха и започна стръмното спускане. Саласар не откъсна поглед от прозорците отпред. Минута по-късно пристигнаха. Всички слязоха от влакчето и излязоха на улицата.

Малоун ги изпревари и продължи бързо напред. Двамата данити на Саласар ги очакваха там, където им беше наредил по-рано.

— Мислех си да се разходим по улиците на Стария град — каза Саласар на Касиопея. — Преди да се върнем в хотела. Вечерта е прекрасна.

— С удоволствие — отговори тя.

— Само една минута, за да се разбера с моите помощници. Бях ги помолил да ни чакат тук, за да се погрижат за покупката ми. Разбира се, сега нямам такава.

Саласар я остави и се приближи до хората си. Застанал с гръб към Касиопея, той ги изгледа вторачено и допита:

— Предполагам, че сте видели Малоун?

Двамата кимнаха.

— Заловете го. Обадете ми се, когато е в ръцете ви. И вземете дървената кутия, която носи.