Лице в лице

1.

Трупът на масата носеше кървава червена маска. Поне така изглеждаше на пръв поглед отдалеч. Някой беше обелил кожата от челото, носа и слепоочията и после, я бе издърпал надолу по бузите, челюстта и брадичката.

Цялата кожа — от ухо до ухо и от темето до челюстта. Голата плът беше остъргана и разкървавена. Това подчертаваше застиналите в озъбена полуусмивка устни, а белите, лишени от клепачи очи изпъкваха още по-силно.

Лий Уейд стоеше няколко крачки встрани, докато помощникът на съдебномедицинския лекар нагласяше камерата точно над главата на трупа. Камерата беше монтирана в специален накрайник, свободно висящ на гъвкав кабел, спускащ се от тавана на залата за аутопсии. От накрайника излизаше навит на спирала черен проводник, който свързваше камерата с пластмасовата кутийка в лявата ръка на съдебния лекар.

Светкавицата на камерата блясваше всеки път, когато той натиснеше с палец големия черен бутон на кутийката.

Щрак, снимка на главата и раменете.

Щрак, същия кадър отблизо.

Щрак, профил отляво.

Щрак, профил отдясно.

След всяка снимка хирургът завърташе камерата под нов ъгъл. Напомняше на Уейд професионалния фотограф в магазина „Сиърс“. Действаше бързо и някак механично.

Щрак.

Хирургът до момента не беше помръднал от мястото си: само въртеше подвижната камера, натискаше бутона и методично снимаше тялото отгоре надолу. Щрак, щрак, щрак…

От същия накрайник, в който бе скрита камерата, стърчеше и микрофон. Хирургът непрекъснато диктуваше в него.

— Добре охранен, прилично развит мъж от бялата раса, към двайсет и петте. Ясно изразен rigor mortis5 в крайниците.

Масивна ливидност в дорсалната област6. Кръгла прободна рана с диаметър около един сантиметър в долния край на ареолата на лявото гръдно зърно. Има съответстваща рана в горната лява част на гърба. Двете рани очевидно бяха резултат от единствено пробождане с дълъг остър инструмент, подобен на шило за лед, който бе пронизал сърцето на жертвата, влизайки откъм гърдите и излизайки през гърба.

Мъжът беше мъртъв от около дванайсет часа. Случаен бегач, излязъл да пробяга дневния си крос, го бе намерил рано сутринта към 6 часа да лежи по гръб до едно огромно евкалиптово дърво, недалеч от входа за Голдън Гейт Парк откъм 12-о авеню.

Лий Уейд захласнато наблюдаваше как помощникът избира скалпел и започва Y-образния разрез, имащ за цел да отвори тялото от гърдите до пудендума7. Около четиридесет минути по-късно, точно докато изваждаше вътрешностите, помощник-хирургът посочи издатина в горния край на ректума8. Той разряза тъканта и установи, че причината е прозрачен пластмасов балон, около два сантиметра в диаметър.

Приличаше — а всъщност точно това си и беше — на една от капсулите, които могат да се намерят из супермаркетите в автоматите за джунджурии, задействащи се при пускане в тях на четвърт или половин долар. Двете й половинки бяха запечатани с някаква субстанция — както се установи по-късно, цианоакрилен адхезив или казано на по-прост език — лепило „Супер-глу“.

Вътре в капсулата ясно се различаваше свито на тръбичка листче бяла хартия.

Хирургът разряза капсулата с триона за кости, извади листчето с щипци и го разви внимателно — хартията можеше да е запазила някакви отпечатъци от пръсти, макар впоследствие да се оказа, че този случай не е такъв.

Уейд вече стоеше до съдебния лекар и надничаше, за да види листчето. С шрифт „Куриер“, размер 12 пункта, на него бе напечатано:

Мийтуер версия 19

4–16

Взет: 17424 05071

Убит: 17441 05086

Лий Уейд много добре знаеше, че понякога на места, където изобщо не би трябвало да ги има, се намират действително доста странни предмети. Парчета от неща, загубени, когато играчката се превърне в плачка. Но онова, което виждаха очите му, в никакъв случай не изглеждаше като случайно попаднало там. Инстинктът му казваше, че е сложено точно за този момент и търпеливо бе чакало да бъде открито. Като писмо в бутилка, носена от вълните.

— Това говори ли ти нещо? — попита Уейд за всеки случай хирурга.

— Абсолютно нищо.

— И на мен — призна Уейд. — Някой си играе игрички. Нямаш представа как мразя тези гадости.

Пръстовите отпечатъци отговаряха на Доналд Артър Траск, последен известен адрес Честнът Стрийт, квартал Марина. Уейд паркира пред дома и видя, че това е малък блок с апартаменти на три етажа, с по четири апартамента на всеки. За разлика от повечето в Марина, той беше оцелял след земетресението през 1989-а.

На пощенската кутия за апартамент „3С“ пишеше „Д. А. ТРАСК“.

Управителят — някоя си мисис Аликзандър — живееше в „1А“. Докато се качваха по стълбището, тя каза на Уейд, че Дон Траск бил добро момче, живеел сам, никога не създавал проблеми и винаги си плащал наема навреме.

Беше възпълна възрастна жена. От кока на тила й стърчаха снопчета сива коса. Уейд си помисли, че с нещо му напомня на една снимка на мисис Хрушчова, която случайно бе запомнил от детските си години.

— Имаше ли някакви приятели? — поинтересува се Уейд.

— Посетители, които са идвали повече от веднъж?

— Не съм виждала никакви приятели — каза тя.

— А момичета? Момчета?

— Никога не съм виждала никого.

— Е, хайде сега — въздъхна Уейд. — Вие сте в апартамент на първия етаж, точно между входната врата и стълбището. И се грижите за колко… някакви си единайсет апартамента, така ли? Не ми казвайте, че не наблюдавате кой идва и си отива.

— Следя, разбира се — призна тя. — През цялото време. И точно затова знам, че Доналд нямаше никакви приятели.

Тя отключи вратата и го пусна да влезе.

Вътре беше прибрано. Мебелировката бе семпла, в по-голямата си част скандинавска, забеляза Уейд, от онзи вид, който получаваш в кашони и си сглобяваш сам. В умивалника имаше само една-две чинии, на релсата на завесата на душа висеше мокра кърпа и изобщо всичко като че ли си беше на мястото.

Нищо не подсказваше, че тук е било извършено престъпление. Това не можеше да бъде мястото, където някой е бил прободен в сърцето и след това кожата на лицето му е била одрана. Не, жертвата не беше убита тук. Уейд прекара близо час в апартамента, търсейки някакви писмени следи, които да му разкажат що за човек е бил Траск, какво е знаел и защо някой би поискал да го убие.

Не намери много. Пакет писма, подадени във Валпарайзо, Индиана, явно от родителите му. Друг пакет с подател по-голямата му сестра в Блумингтън, Индиана. Няколко унищожени чека, едно-две известия за неплатени сметки — човекът явно не беше затруднен материално. Доналд Траск притежаваше телевизор, стерео-система и компютър, поставен на покрита с дъбов фурнир специална масичка в ъгъла на дневната. Уейд се изправи за малко пред компютъра. Мониторът беше изключен, но от кутията на компютъра се разнасяше слабо бръмчене. Той включи монитора и изчака екрана бавно да просветне.

Лий Уейд, на възраст 38 години, беше представител на последното поколение американци, сблъскало се с предизвикателството на компютрите на средна възраст, а не като деца. Последното поколение, за което компютрите бяха едно сеещо смут в душите непонятно явление. „Това е като старата дилема: или изваждаш рибата, или се прощаваш с кукичката — помисли си той.

— Или разбираш проклетото нещо, или не.“

Той специално така и не го бе разбрал. Малко по-малко компютрите бяха навлезли в ежедневието на полицейската работа и дори в техния участък инсталираха няколко на бюрата. Неговият принцип обаче беше: „Ако трябва да използваш компютър, намери някой хлапак да го направи вместо теб“.

Така че когато мониторът оживя, първото, което Уейд изпита, беше удивление. Защото виждаше летящи тостери. Цели ескадрони преминаващи напречно на екрана тостери. „Това е някаква шега — мина през ума му, — сега ще стане нещо друго.“ Но картината не се промени — беше все такава, безкрайни реещи се тостери и той не можеше да проумее как е възможно Доналд Траск или който и да било друг да седи на стола пред компютъра и да ги наблюдава.

Лий Уейд никога не бе чувал за „скрийн сейвърите“10. Не знаеше, че никой не стои да наблюдава летящите тостери, и нямаше представа, че само трябва да чукне кои да е от клавишите, за да изчезнат тостерите и да види с какво се бе занимавал Доналд Траск точно преди да излезе от апартамента на път за срещата със смъртта си.

Уейд не докосна клавиатурата. Вместо това изключи монитора, после се пресегна, напипа ключа на захранването на компютъра и изключи и него.

Бръмченето секна. Настана тишина, която бе някак празна. Без да разбере, Лий Уейд бе загубил единствения си шанс да разкрие не само убийството на лишения от лице мъж на масата за аутопсии, но и още много други неща около него, които оставаха невидими и незабелязани.

2.

Джейн Регалия се събуди малко след изгрев слънце, облече се и слезе от койката. Бунгалото се намираше в живописната околия Мендосино, Калифорния. Отиде до кухненския плот — цялото бунгало представляваше една доста голяма стая, а койката беше закрепена високо на едната стена, образувайки ниша, където тя бе подредила малък офис.

Беше малко над четиридесетте — слаба, но нямаше да измършавее. Винаги бе изглеждала млада за възрастта си, но вече не бе сигурна дали това продължава да е вярно. Последните четири месеца се бяха развили отвратително, всъщност направо бяха най-лошите в живота й. Всичко бе започнало в Коледната нощ, когато съпругът й не само я бе информирал, че има 26 годишна приятелка, но и още, че смята да се разведе с нея, за да започне нов живот.

Тя сложи чайника на колелото на газовия котлон и разтвори дървените щори на прозореца над умивалника.

Видимостта навън беше не повече от метър. Както всяка сутрин тук и нагоре по хълмовете на Северното крайбрежие, беше се спуснала гъста мъгла, носеща със себе си студ, проникващ чак до мозъка на костите.

Излезе навън, където имаше складирани дърва за огрев — дъбови цепеници, старателно подредени отзад на две купчинки. Самото бунгало се намираше в усамотение, по средата на залесения склон на каньона, на около миля от Тихия океан и на стотина мили северно по крайбрежието от Сан франциско. Издигаше се в центъра на малка полянка, заобиколена от високи дървета. Бризът постоянно носеше откъм морето мириса на морска сол, земна влага и сладкия аромат на зеленина. Най-чистият въздух, който бе помирисвала.

Дори в комбинацията с мъгла и хлад, въздухът беше направо превъзходен. Тя разполагаше точно с онова, от което имаше нужда: място, където да остане сама, да помисли, да анализира различни епизоди от живота си и да реши кои от тях би искала да промени… и кои да забрави завинаги.

Донесе наръч дърва, сложи няколко върху въглените в каменната камина и нахвърля подпалки. След малко пламъчетата започнаха да облизват цепениците.

После се отправи към нишата, където беше нейният офис, и седна пред компютъра.

Той още работеше. Специална програма й позволяваше да го използва и за телефонен секретар, така че рядко го изключваше.

Няколко секунди по-късно модемът изтананика11 номера, който бе избрала. Чу сигнала за позвъняване и миг по-късно се свърза.

Електронната система за обмен „Вербум“.

Тя се регистрира и веднага провери електронната си поща12, както имаше навика да прави винаги след ставане и по няколко пъти на ден. Живееше икономично, но си позволяваше малкото удоволствие, свързано с тези междуградски позвънявания. Компютърът беше връзката й със света. А и много скоро бе установила, че общуването с електронна поща е пристрастяващо.

Броячът на пощенската й кутия показваше, че през изтеклата нощ е получила две нови съобщения.

Първото бе от съпруга й. Тя отвори файла.

Мила Джейн,

Снощи не можах да заспя, а и днес не е по-различно. Душата ми е в смут. Обладан съм от съмнения и чувство за вина. Стотици пъти исках да ти се обадя. И щях да го направя, ако не ми беше забранила. Това ограничение ми се струва напълно излишно. Естествено аз разбирам и уважавам желанието ти за спокойствие и време. Не бих искал да нарушавам усамотението, на което държиш и което напълно си заслужила. И все пак… мисля, че един телефонен разговор по никакъв начин не би могъл да застраши никой от нас. Честно да ти кажа, ненавиждам този начин на общуване. Той е толкова безличен. Половината от времето прекарвам в поправяне на печатните си грешки. Чувствам се като че ли първо разговарям с някоя тъпа машина, после изстрелвам изтръгнатото от сърцето ми излияние в ефира, без дори да знам дали си го получила. Позволи ми поне да ти напиша истинско писмо! Добре ли си? Често си мисля за теб и се мъча да си представя живота ти сред природата. Там горе сигурно е прекрасно. Нека бъда напълно откровен и споделя с теб причината за безпокойството ми. Имаш ли някого? Знам, че не ми е работа, но не мога да изтръгна това подозрение от главата си. Живеем в Мендосино вече от години. Бих могъл да дойда с колата там този уикенд и да отседна в някой мотел, а? Твой любящ те съпруг, Албърт

Тя веднага започна да редактира отговора си в прозореца на програмата за работа с електронна поща:

Албърт,

Определено бих искала да бе изпитал някои съмнения и да бе почувствал известна вина, преди да опустошиш живота ми. Не искам да чувам гласа ти. Не желая да виждам почерка ти. Ако посмееш да се появиш тук, ще ме загубиш завинаги. Това място е моето място. Тук намерих спокойствие и ако ти го развалиш с физическото си присъствие, ще си спечелиш вечната ми омраза.

Намекът да ти се отчитам за поведението си тук е оскърбителен. Но просто за да бъде ясно, ще те известя, че не се „виждам“ с никого. Това е вярно и в буквалния смисъл на думата. Бунгалото е доста изолирано. Тук съм напълно сама и никой не ме познава. Изобщо не се виждам с хора, докато не сляза в Пойнт Арина13 за храна и за да проверя пощенската си кутия.

Получавам съобщенията ти. Намирам този начин на комуникация за крайно удобен. Мен поне напълно ме устройва. А ти би следвало да си ми благодарен, че насила те довлякох в края на двайсети век. „Албърт този път наистина звучи по друг начин — помисли си тя. — Загрижен и неестествено мил.“ Съмнения и вина? И изведнъж се сети. Беше само предположение, но тя чувстваше, че е права: Албърт беше изоставен. Добави един последен ред: Не се безпокой, разбирам всяка твоя дума. После се върна към указателя на съобщенията. Маркерът се бе преместил върху второто от двете новополучени писма. Тя хвърли поглед на изпращача, времето на изпращане и темата: stoma@verbum.org 03:26 Изненада!14

Името не й говореше нищо. „Стома“… не, сигурно би го запомнила.

Тя премести курсора на мишката15 върху надписа и щракна с бутона, за да отвори съобщението. То казваше:

Следи това място. Няма да повярваш какво следва…

Тя остана да гледа думите няколко секунди. Първо си помисли, че става дума за някаква реклама — интерактивният маркетинг беше станал нещо обикновено.

Но съобщението някак не звучеше като рекламен текст.

В тона му имаше нещо неопределено заплашително или дори угнетяващо.

Още веднъж се запита беше ли срещала този „Стома“. Може би си бяха разменяли веднъж съобщения и това пред очите й сега бе само опит за нескопосана шега.

Не, наистина не познаваше никакъв „Стома“.

Сигурно бе грешка, това не можеше да има нищо общо с нея.

3.

Монтажистът на Кейт Лейвин — младеж на име Терънс — се отказа към пет сутринта. Без да каже нито дума, той отиде в ъгъла на кабината за монтаж, сви се на кълбо на пода и моментално заспа.

Кейт зае мястото му на пулта и се захвана за работа. Продължи близо два часа: извикваше епизоди от цифровата памет на компютъризирания монтажен пулт „Ейвид“, разглеждаше ги, възпроизвеждаше ги отново и отново, понякога кадър по кадър — материалът представляваше филм за полета на балони с нагорещен въздух над Ню Мексико.

В 7:23 тя избута назад стола си. Очите й сълзяха. Осъзна, че не е излизала от кабината близо двайсет и един часа.

После пресметна, че й остават само два часа и трийсет и седем минути до срока, в който трябваше да предаде първата версия.

Изправи се, протегна се и излезе от кабината. Озова се в застлан с мокет коридор. От едната му страна се виждаха врати за още две малки кабини, идентични с тази, която току-що бе напуснала. От другата страна имаше огромен прозорец към централната апаратна: дузини монитори, няколко лентови видеодека, аудио миксери и миш-пултове.

Отправи се по коридора, мина през масивната врата в края му и влезе в потънало в полумрак Тв-студио с размерите на гимнастическа зала. Тук бяха струпани още монитори и телевизори, подредени на лавици по стените и на подвижни колички. Кейт прекоси студиото, прекрачвайки кабели и жици, мина покрай няколкото студийни камери и се насочи към двойната врата в дъното.

Крилата й се разтваряха навън. Тя ги бутна и излезе в утринта. Соусалито, Калифорния, седми кей, откъм страната на залива.

Въздухът беше влажен, а паважът на паркинга, където стоеше, бе мокър. По небето се носеха ниски облаци и постепенно се разкъсваха. Право пред нея бе естуарът, отвъд който надничаше зелената гърбица на остров Ейнджъл, а още по-нататък се виждаше назъбеният от сгради хоризонт на Сан Франциско, проснал синьо-сивкавата си снага през залива.

Кейт Лейвин стоеше и поемаше с пълни гърди прохладния въздух. Той я освежаваше, връщаше й чувството за място и време.

Беше малка, гъвкава жена на трийсет и три, в джинси и най-обикновена бяла тениска, затъкнала пейджър16 в колана си. Косата й бе къса и подредена. Лицето й бе много симпатично, но от онзи тип, който хората не забелязват от пръв поглед. Всъщност повечето й познати биваха незабавно привлечени от очите й — бързи, неспокойни и интелигентни.

В паркинга влезе кола. Шофьорът бе на възрастта на Кейт. Той паркира и се отправи към входа на сградата на студиото — човек на път за работа. Пътеката минаваше само на метър от мястото, където стоеше Кейт Лейвин. Мъжът мина покрай нея, тихо я поздрави и кимна почтително. Направи го по начина, по който служител поздравява шефа си.

Защото тя притежаваше това място. Беше нейна собственост: земята, ниската приземна сграда, всичко, което беше в нея, дори надписа на входа — „К. Л. медия“. Студийното оборудване, средствата за провеждане на телеконференции, сателитните връзки. Всичко необходимо за монтаж и следснимачна обработка на филмови и видеообекти.

Елис Хойл не се бе поскъпил за нищо.

Всичко бе започнало около една година след като се бяха оженили. Елис плуваше в парите от роялти17 на своите програми с търговско предназначение: графичен редактор и система за управление на бази данни, от които се бяха продали стотици хиляди копия. Тя искаше да прави документални филми. Така Елис се заинтригува от техническите аспекти на проблема.

А той беше човек, който не можеше да устои на съблазънта да притежава всякакви електронни устройства.

Когато най-сетне приключи с покупките, те имаха видеостудио на нивото на най-добрите по западното крайбрежие. Бяха в бизнеса. Разведоха се четири години по-късно. Идеята тръгна от нея, но Елис не направи нищо, за да попречи на неизбежното да се случи. Макар във видеостудиото да бяха инвестирани повече от половината им средства, Елис й го предложи в замяна на издръжка. Беше направил раздялата лесна, доста по-лесна, отколкото би могла да бъде.

Понякога се питаше защо бе постъпил така. Може би това беше жест от любов, опит да запазят поне приятелството помежду си. А може би студиото му бе омръзнало — нещо, което в крайна сметка се случваше с всичките му играчки.

Каквито и да бяха причините, тя си бе отишла заедно със студиото. Беше назначила мениджър, който да решава ежедневните проблеми, защото Кейт държеше да прави филми: в това намираше удовлетворение, това бе най-голямото й удоволствие. Но всички много добре знаеха кой е собственикът. И тя бе онзи, който реално управляваше.

Това й харесваше. Беше добра в този род дейност.

Обърна се и се върна в сградата. Изми лицето си в тоалетната, избърса се и се върна в монтажната.

Терънс не беше помръднал от мястото си в ъгъла. Часовникът на стената показваше 7:34, а кафето й вече беше изстинало.

Текущата й поръчка бе 51 минутен документален филм, възложен й от една от кабелните мрежи. Беше обещала тази сутрин до 10:00 да им изпрати по сателита първия вариант, за да даде възможност на клиента си да добие представа за какво е дал парите си. Срокът не бе твърдо уговорен, но тя не обичаше да просрочва никакви ангажименти, а при тарифа $1400 на час не би искала да прахосва времето за сателитната връзка.

Филмът практически бе готов с изключение на фрагмент от три и половина минути, с които трябваше да свърши първата му част. Ставаше дума за ключов момент, който щеше да послужи за преход към втората част на филма. Тя искаше това да бъде лиричен откъс, с подходящ музикален съпровод, който да разкрие изяществото и красотата на балоните.

Беше се спряла на втора част от Моцартовата Симфония номер 35, която подобно на балоните излъчваше някаква величествена своенравност. И бе решила да използва именно тук няколко от най-ефектните си кадри на балоните, носещи се над пустинната местност около Албъкърки.

Но хармоничното сливане на красива музика и красиви кадри не бе толкова лесно. Епизодите трябваше не само да съответстват на темпото на музиката, но и някак да хармонират с променливото настроение, което тя създаваше.

Започваше да се убеждава, че това е ключовият момент в целия филм. Така че всичко в него трябваше да бъде перфектно.

До средата на 80-те години би било невъзможно да свърши очакващата я работа за оставащите два часа. Документалните филми се монтираха на монтажни маси модел „Стийнбек“. Монтажните зали бяха окичени със стотиците спирали на провиснали по стените им парчета ленти, на отделни фотоси, очакващи някой да ги прегледа, за да бъдат в буквалния смисъл на думата изрязани и залепени на работния рулон.

Електронният монтаж — станал възможен благодарение на изобретения като „Ейвид“, скенерите на „Ренк Зирокс“ и едитроида на Джордж Лукас — бяха променили коренно нещата. Запечатаните върху филмови негативи образи биваха дигитализирани и записвани на твърдите дискове на компютри, където всеки кадър получаваше уникален идентификатор. Монтажистът вече седеше пред клавиатура и с нейна помощ извикваше кадри, откъси и фрагменти, редактираше ги както намереше за добре и монтираше от тях епизоди, при това в няколко различни версии.

Монтажната система „Ейвид“ се базираше на компютър „Епъл Макинтош“. Компютърът бе достатъчен за цялата механична работа по монтажа, но никаква машина не бе способна на артистичен импулс. Това поне си оставаше задача на човека, в основата на която стояха неговият интелект, интуиция и емоции.

И човешката енергия.

Кейт Лейвин отново седна пред клавиатурата и се опита да преодолее умората си. Концентрирай се върху работата, отхвърли настрани всичко останало, фокусирай се. Толкова често бе правила това. Няколко минути по-късно го правеше за пореден път.

Работата й спореше. Беше потънала изцяло в нея, в кадри и в музика. Беше забравила за умората и бе загубила представа за времето. И тогава стигна до последния кадър: дългата антена на един-единствен балон, постепенно спускащ се зад огромно песъчливо плато. Камерата плавно изтегляше назад, за да разкрие гледката на още петнайсет-двайсет балона, носещи се над пейзажа, докато цигулките постепенно се засилиха в кресчендо и плавно заглъхнаха.

Погледна часовника си — 9:37.

Въведе команда, облегна се и прегледа целия епизод от началото до края. После още веднъж.

9:45.

Стана, раздруса Терънс, за да го събуди, и излезе в коридора. Почука на стъклената врата на апаратната и когато техникът й отвори, му обясни:

— Материалът на касетата има среща с птичка в небето, за 10:00, „Гелъкси-4“. Погрижи се да не я изпусне. Мисля, че е готов за полет.

После излезе от сградата и се прибра право у дома. Заспа, преди да успее да си събуе обувките.

Събуди я приглушеният сигнал на пейджъра. В стаята беше тъмно. Трябваше да напипа в мрака ключа на нощната лампа, за да прочете съобщението. То се състоеше от единствена дума:

ПАТСИ.

Това сигурно беше Елис. Винаги когато искаше да говори с нея, той използваше име, първото име на певица, всеки път различно. Колкото по-известна беше певицата — поне по мнението на Елис — толкова по-важно бе обаждането. Така че бе необходимо не само да познаваш певиците, но и да знаеш мнението на Елис за тях.

Постъпваше по този начин от години насам, без някаква особена причина, с изключение може би на тази, че при Елис нищо не можеше да остане просто. Патси, Патси… замисли се тя. Патси Клайн. Май беше най-добре да побърза. Набра телефонния му номер. Заето. Чувстваше дрехите върху себе си, сякаш ги носеше от месец. Съблече се и влезе гола в кухнята. Живееше в къща на голяма лодка, закотвена на кей седем, на пет минути път от студиото.

В края на кухнята имаше плъзгаща се стъклена врата. Зад нея бяха тъмните води на залива, а в далечината блестеше нощното сияние на Сан франциско.

Отпи от бутилката вода в хладилника и отново опита да се свърже с Елис по телефона.

— Е? — късо попита тя.

— Какво стана с вечерята? — отговори й с въпрос той.

— Вечерята… — започна тя, опитвайки се да разчисти мъглата в главата си. — А вечерята! О, дявол да го вземе… Ами, забравих.

— Да, забрави. — Но гласът му звучеше приятелски.

— Наложи ми се да работя без прекъсване в монтажната… ти ме събуди. Направо ми излетя от главата.

— Няма нищо — успокои я той.

И май наистина беше така, той не се сърдеше. Нищо не можеше да разстрои Елис. Това по своему беше удивително качество: да бъдеш така всеопрощаващ, да бъдеш така неуязвим за дребните страсти, разтърсващи живота на другите хора.

От друга страна, как иначе би могло да се разбере, че някой действително се вълнува? Нали когато срещаш съпротива, поне знаеш, че зад нея стои някой. Поне получаваш реакция.

Ако изобщо имаше някаква причина да го напусне, това бе именно тази. Не дребните скарвания, още по-малко ексцентричността му. А просто защото с Елис никога не знаеше къде се намира.

— Колко е часът? — попита тя.

— Малко след девет.

Смяташе да му каже, че вече е късно и може би трябва да забравят за тази вечер и да отложат за другата седмица, но изведнъж осъзна, че се е разсънила и че вероятно не би могла да заспи часове наред.

— Бих могла да намина — предложи тя. — Ще взема нещо по пътя. Сечуанска кухня?

— Ти решаваш.

— Хайде сега, ти искаш ли, или не?

— Даа — проточи той. — Искам, разбира се. Имам да ти покажа нещо.

„Точно така — помисли си тя. — И аз бих искала да те видя.“

— Само не ми казвай, че си си купил нова играчка. — Нещо в гласа му я накара да почувства за какво става дума.

— Всъщност… тази сам я направих. — В гласа му звучеше нескриван ентусиазъм. — Играчката, която слага края на всички играчки.

— Ще стане към единайсет — предупреди го тя. — Трябва малко да почистя.

— Не се бави — настоя той. — Просто трябва да я видиш.

4.

Същата вечер Джейн Регалия остана да работи на бюрото си в продължение на няколко часа. Направи дълъг запис в електронния си дневник и написа няколко писма, които съхрани във файл, след като ги разпечати на принтера.

В 21:30 се включи във „Вербум“, за да провери електронната си поща. Указателят сочеше, че има само едно съобщение:

stoma@verbum.org 20:48 ТRY_МЕ18

Тя отвори файла. Състоеше се от единствен ред:

Поиграй си

и указание, че към съобщението е прикрепен двоичен19 файл. Това не беше необикновено. Съществуваха различни методи на кодиране и декодиране, позволяващи на потребителите да си изпращат снимки, чертежи, програми, музика и звукови ефекти под формата на обикновена електронна поща.

Програмата, под чието управление се използваше електронната поща, я попита:

Искате ли да декодирате прикрепения файл? Тя отговори кратко:

Y20

Твърдият й диск леко защрака. Прехвърлянето и декодирането на информацията продължи няколко минути.

Когато всичко бе готово, тя се изключи от „Вербум“ и телефонната връзка автоматично се разпадна.

Трябва да беше някаква грешка. „Стома“ продължаваше да я бърка с някой друг. Сигурно ставаше дума за нещо, което изобщо не я засяга. Трябваше да изпрати на „Стома“ съобщение и да оправят недоразумението.

Но беше любопитна. А и още не й се спеше. Реши да пусне програмата и да види за какво става дума.

Отиде в кухнята и сложи чайника на котлона, за да си приготви билковия чай, който пиеше преди лягане.

Върна се при бюрото и стартира програмата с командата ТRY_МЕ

Дискът отново защрака, зареждайки хиляди байтове в паметта на машината. Мониторът потъмня и след няколко минути на него се появи въпросът:

(Нека преводачите и авторите ми позволят да изкажа най-дълбоките си уважения към тях и да отбележа, че такива компютри и програми няма, и няма да има. Вероятно става дума за секунди, а не за минути. Виктор от http://bezmonitor.com)

Искаш ли да ме опиташ? (Y)es or (N)o

Тя въведе

Y

и екранът одобри с

Добре

Твърдият й диск пак се задейства и екранът пак се смени. За миг притъмня, после на него се появи нещо като тесен стоманен мост на черен фон. Единствена гола крушка осветяваше част от него и го правеше да изглежда като увиснал в мрака.

Беше компютърно генерирана графика с максимално правдоподобни детайли, нарисувана от гледната точка на някой, който стои на моста, обърнат към светлината. Самото съоръжение изглеждаше изработено от перфориран метал, подобен на пчелна пита. От едната му страна имаше нисък парапет, а другата оставаше незащитена. Сенките, хвърляни от лампата, бяха моделирани така, че създаваха впечатление за триизмерност и даваха на изображението фотореалистичност.

Хубаво беше. Ако харесваш опасни тесни мостчета.

И тогава някакъв глас я посъветва: „Премести мишката“.

Думите едва не я накараха да подскочи: гласът беше мъжки, енергичен и идваше откъм двете стереоколони, свързани със звуковата карта21.

В продължение на няколко секунди тя не помръдна.

Тогава мъжкият глас отново се обади: „Е, хайде, използвай мишката“.

Тя сложи лявата си ръка на пластмасовата мишка върху специалната подложка до клавиатурата и леко я помръдна.

Картината на екрана се премести, придвижи се напред към голата крушка, висяща в мрака. Тя спря и премести мишката надясно по подложката. Картината отново се смени, този път завъртайки се надясно, сякаш тя самата стоеше на мостчето и въртеше глава.

„Много добре“, похвали я гласът.

Тя продължи да движи мишката и картината на екрана продължаваше да разкрива нови подробности, докато накрая се озова обърната в обратна посока, този път към друга гола крушка над главата й, хвърляща втори сноп светлина в тъмнината.

„Окей, схванах идеята. Предполага се, че съм на метален мост. Мога да се движа. И мога да виждам в посоката, в която вървя.“

И все пак това трябваше да води за някъде. Тя леко натисна мишката напред и се задвижи по моста. От говорителите се разнесе шум на крачки — от обувки върху стомана, — докато тя навлизаше в полусянката от втората крушка. Мостчето изглеждаше тясно и тя напредваше бавно.

„Това е само картина“ — мина през главата й. Но все пак внимаваше да не стъпи в празното пространство откъм незащитената страна.

Изведнъж в мрака на пространството пред нея постепенно се оформи някаква неопределена фигура. След още няколко крачки се разбра, че това е краят на мостчето, където имаше бетонна площадка. Но тя не можеше да стъпи на нея: площадката беше заградена от нещо като мрежа, образуваща клетка с черна врата, чиято рамка зееше право пред нея. Самата врата беше от същата метална мрежа. Но тя не знаеше как да отвори вратата. И не беше сигурна дали иска да разбере как се отваря.

Защото в далечния край на площадката, едва различим в сенките, стоеше мъж. И я наблюдаваше.

„Нали не искаш просто така да стоиш там? — проговори гласът от тонколоните, който може би принадлежеше на фигурата от екрана. — Идеята не е добра.“

Гласът звучеше спокойно, равно, но някак неприязнено.

Тя отстъпи няколко крачки от телената мрежа. Мъжът пристъпи напред, все още оставайки скрит в полумрака. После се пресегна, бутна мрежестата врата и стъпи на мостчето. Нещо в начина, по който ходеше, смрази кръвта й.

Той се приближи и тя видя, че държи тояга. Може би парче тръба или бейзболна бухалка.

„На твое място бих опитал да се махна оттук“, каза той и макар че всъщност нямаше къде да върви, защото това беше само мост, под който имаше черна празнота, тя се обърна и започна да се отдалечава от него, обратно към крушките.

Крачките й по моста отекваха. Тя тръгна по-бързо и ритъмът им се ускори. Но не бяха само нейните. Лесно различаваше втори крачки зад себе си. Тежки, настойчиви.

Той се приближаваше.

Тя побягна.

Мъжът зад нея също ускори ход.

Тя мина под първата крушка, прекоси ярко осветеното петно под нея и се озова в пространството между двата светли оазиса. Той беше по-наблизо, крачките му звучаха по-силно. Почти я беше застигнал, когато тя премина и под втората крушка.

И в този момент тя се спъна. Политна напред и се стовари върху стоманената решетка на моста.

Претърколи се и установи, че мъжът стои изправен над нея. Лампата беше точно зад главата му, така че той продължаваше да бъде една лишена от лице черна фигура, с неясни очертания, но недвусмислено застрашителна.

Един дълъг миг двамата останаха като замръзнали.

Тогава той помръдна тръбата — сега вече добре се виждаше, че е дълго парче тежка тръба — издигна я над главата си, замахна с все сила към нейната глава и тя изписка…

Джейн Регалия осъзна, че това не беше писък, дявол да го вземе, а чайникът.

Чайникът изпускаше пара и свистеше силно. Едва сега бе осъзнала този факт.

Стана, наля заврялата вода в порцелановото чайниче за запарка и изчака до масата. Пред очите й все още беше мостчето и тъмната фигура на мъжа. В ушите й отекваха тежките му стъпки.

Наля си чай и го изпи преди да се върне при бюрото.

На екрана на монитора пишеше:

Още веднъж? (Y)es or (N)o

Тя със сила удари клавиша N.

После изтри програмата от диска, дори провери съдържанието на директорията си, за да се убеди, че я няма.

Ужасно нещо! Тя въздъхна с облекчение.

Беше време да ляга. Изключи монитора, стана, обходи бунгалото, провери дали вратите са заключени и дали дървените щори на прозорците са затворени. Едва сега в мрака осъзна колко усамотено е мястото, където се намираше, и колко самотна е тя… и колко уязвима би могла да бъде.

После се качи по стълбичката на леглото, легна и дръпна сенника около себе си. Скоро вече спеше, без да осъзнава, че неканеният гост — някой, когото никакви ключалки, врати или щори не биха могли да спрат — вече е вътре.

И чака.

5.

Кейт Лейвин взе душ, изми си зъбите и набързо изсуши косата си със сешоар. Взе напосоки блуза и панталони от гардероба — как наистина би трябвало да се облече за късна вечеря с бившия си съпруг? — върна ги обратно и извади модна рокля от зелена коприна. Че защо пък не, по дяволите.

Тя и Елис бяха разведени от година след четиригодишен брак и познанство, продължаващо повече от половината им живот.

И все пак не беше сигурна какво означават те двамата един за друг.

Бяха приятели и щяха винаги да бъдат — знаеше това със сигурност. И много добре съзнаваше, че той е нещо особено. Необикновените хора винаги я бяха привличали, а Елис Хойл оглавяваше нейния списък.

Можеше да я накара да се залива от смях. Можеше да я смае. Можеше да я впечатли и винаги можеше да я научи на нещо. Не беше способна да го извади от мислите си за дълго. Понякога се безпокоеше за него, което бе много странно, защото Елис бе изключително компетентен по много въпроси.

Елис се бе превърнал в част от живота й и завинаги щеше да си остане такъв.

Но чувствата му не й бяха така ясни. Той се безпокоеше за нея, да, по някакъв свой си начин. Зависеше от нея, също по свой начин. Но явно не беше създаден, за да бъде предан някому, а още по-малко бе способен на любвеобилност. Тези неща просто не бяха в него. Кейт обу чифт лачени обувки и си сложи малко бледо червило. Поколеба се за миг, после пусна в чантичката си песарий и опаковка „Ортогинол“. Бяха спали няколко пъти след развода, без да го планират, отдавайки се на чувствата си в момента. Нямаше представа дали няма да им се прииска да го направят и тази нощ.

Да, разводът беше усложнил някои неща: двамата с Елис не знаеха предварително как да се държат един с друг, а още по-малко им беше известно какво могат да искат един от друг.

Технически погледнато, разводът бе нещо лесно. Но да бъдеш разведен се бе оказало доста по-трудно.

Най-нелепото бе, че само тя се измъчваше с подобни терзания. Знаеше, че Елис изобщо не си задава философски въпроси за естеството на взаимоотношенията им. Той беше способен да прекара часове, разгадавайки топологията на някоя печатна платка например, но станеше ли дума за сърдечни дела, предпочиташе неопределено да се усмихва. И това безкрайно го устройваше.

Този факт бе нещо, което трябваше да се осъзнае, за да бъдеш близък с Елис Хойл. Но човек се научава да живее с въпроси, останали без отговор.

Тя отключи масивната входна врата на Тесла Стрийт с ключа, който бе използвала по време на петте години съвместен живот с Елис. Той не бе отворил дума, че си го иска обратно.

Тръгна надолу по стълбището, носейки купената вечеря. Той беше в стаята, превърната в работилница. Седеше до прозореца и наблюдаваше екрана на монитор, лявата му ръка бавно въртеше потенциометър върху черен шкаф. Не беше виждала устройството преди, но изглеждаше сложно, ако се съдеше по множеството превключватели и индикатори.

Но тя не обърна внимание на подробностите, защото — о, чудо! — завесите бяха дръпнати и големият красив мост буквално изпълваше прозореца.

Той се обърна, вдигна поглед към нея и стана, за да я поздрави. Носеше набран панталон от мек плат — поне с един размер по-голям от неговия — и карирана риза. Когато го целуна по бузата, тя установи, че е избръснат.

При всеки друг това — избръсване и що-годе прилични дрехи — не би било кой знае какво. Но за Елис Хойл то бе знак на специално внимание. Та той даже бе стигнал дотам, че да й дари в продължение на няколко часа гледката през прозореца, която тя толкова харесваше.

— Чудесно изглеждаш, Елис, направо си готин — каза тя.

— Аха — отговори й той. И после, точно като дете от първите класове в училище, което изведнъж се е сетило какво се казва в такива случаи, добави: — И ти си страхотна, Кейт.

— Благодаря, Елис.

Тя занесе пликовете с храна в трапезарията. Масата вече беше разчистена и подготвена за двама — беше използвал стария й порцеланов сервиз и сребърните прибори. Елис беше готов да й даде и тях при раздялата на имуществото, но тя бе настояла покъщнината да не се дели. Знаеше, че той никога няма да подмени повечето неща, но хранеше надеждата, че ако му остави приличен сервиз, хубави хавлиени кърпи и свестни мебели, това ще му помогне да запази полуцивилизованото си състояние за известно време.

На кухненския плот стоеше кофичка за лед с бутилка „Шандон“ — може би от кашона, който бе донесла преди време — и две чаши за вино с дълги като на лале дръжки. Тя отвори бутилката и наля по малко в чашите.

Той я последва в кухнята и взе чашата, която му подаде.

Тя отпи от своята.

— Много е хубаво, Елис. Оценявам усилията, които си положил, наистина. Очарована съм.

Той сви рамене като притеснено момче.

Виното й действаше добре. Може да беше смешно, но при вида на стария порцелан на масата тя изпита нещо като носталгия. И едновременно с това радост, че ще бъде част от тази къща през следващите няколко часа.

Сега беше доволна, че взе „Ортогинола“.

Той й помогна да разпредели храната от хартиените пликове в чиниите. Седнаха да вечерят. Бързо. Тя беше гладна, а Елис не бе човек, който би се отдал на церемонии, особено трапезни.

Тя яде много, изпи втора, а след това и трета чаша вино. Беше й приятно, чувстваше се отпусната.

С някого другиго в този момент вероятно би се пресегнала под масата и би стиснала многозначително ръката му. После щяха да отидат на дивана, щяха да отпиват виното на бавни глътки и щяха да си говорят разни неща, а може би дори щяха да стигнат и по-далеч. Но с Елис етикетът на ситуацията беше по-различен.

— Окей, умнико — въздъхна тя, — да видим сега новата ти придобивка.

Последва го в дневната — Господи, това си беше нейната невероятна дневна, която след напускането й ставаше все по-разбъркана и по-разбъркана — до работната маса пред прозореца.

Той седна до кутията, която представляваше метален шкаф с размера на куфарче и бе боядисана с черна грапава боя. Имаше два блока за цифрова индикация, комплект превключватели и няколко потенциометри.

От нея излизаха два видеокабела и отиваха до монтираната на триножник антена, сочеща към прозореца. Друг комплект кабели влизаше в поставения наблизо компютър, който от своя страна бе свързан със скъп „NEC Мultisync“ монитор. NEC-ът показваше…

…„Семейство Партридж“, мина през главата й.

— Шегуваш ли се?

— Това е модифициран видеоскенер на Ван Ек — обясни Елис. — Намерих принципната схема в едно холандско списание отпреди десет години. Идеята ми се стори страхотна, но после видях, че Ван Ек е пропуснал да сложи някои от ключовите компоненти… Както и да е, справих се. Какъв е принципът: генерира се синусоидална вълна, която се модулира с електромагнитното излъчване на телевизор — всъщност на какво да е устройство с кинескоп, — и се възстановява вертикалната му и хоризонтална синхронизация, така че получаваш видеосигнал.

Думите му не й говореха нищо. Виждаше само, че образът е леко зърнест, както при приемане на много слаб сигнал. Хоризонталната синхронизация беше нестабилна, но Елис си поигра с единия потенциометър и картината се върна на мястото си.

— Защо е без звук? — поинтересува се тя.

— Няма звук. Това е излъчването на кинескопа и е само видео.

— Значи стоим и гледаме „Семейство Партридж“ без звук, като двама малоумни идиоти?

— Не — ухили се той, явно доволен от себе си, — стоим и наблюдаваме електромагнитното излъчване на телевизор, на който някой малоумен идиот е избрал да гледа „Семейство Партридж“. Разликата е голяма.

Но виждаше, че тя все още не е разбрала.

— Добре — каза той, — щом това не те впечатлява, нека потърсим друго.

Обърна се към прозореца и вдигна ръка. Държеше кутийка, приличаща на дистанционно управление, и започна лекичко да почуква с пръст едно от бутончетата. Антената бавно се завъртя на триножника.

Кейт видя, че тя е монтирана върху система за насочване с два серводвигателя. Имаше няколко от същия тип в студиото. Изпълнителните механизми контролираха вертикалния наклон и азимута на камерата — в случая това бе антената — в отговор на командите, подавани чрез пулта на дистанционното управление. Това поне й беше ясно.

Семейство Партридж изчезна от екрана. Сега там имаше само бял шум. Елис продължаваше да търси, хвърляйки поглед от нея към монитора и обратно. На екрана се появи нов образ. Лари Кинг отваряше нямо уста. Първоначално не можа дори да го познае, но Елис чукна клавиша още един-два пъти, антената незабележимо се помръдна върху триножника и характерните черти на Лари дойдоха на фокус. В същия миг две мисли едновременно пронизаха главата й и тя схвана какво става пред очите й. Първо, той не бе дръпнал завесите, за да й достави удоволствие — проклет да беше! — а просто искаше да вижда накъде е насочена антената. Това я разстрои, но тя не се замисли над значението на този факт, защото беше разбрала точно какво прави той. Антената беше насочена към нечий дом. През стените. Така че в момента Елис „подслушваше“ картината на чужд телевизор.

— Засега се справям на разстояния до около шестстотин метра — поясни той, — но лесно мога да подобря резултата. Ще използвам свръхчувствителна антена, а имам и някои идеи за схемата. Големият проблем е алгоритъмът на търсене. Както и честотната дискриминация, макар че и за това имам нещо предвид. Сигурен съм, че без много усилия ще стигна до хиляда и четиристотин метра. Хиляда и четиристотин метра… близо миля.

— Впечатляващо, Елис, наистина — каза тя. И беше искрена, реализацията на идеята беше в типично негов стил.

Той отново въртеше антената. Тя се приближи зад гърба му и се наведе над него. Антената беше насочена към жилищен блок, недалеч от полите на Телеграф Хил. Той почти веднага попадна на нова картина. Робин Лийч с предаването „Стилът на богати и известни“. Още няколко чуквания по клавишите. Сега видя, че се опитва да сканира апартаментите от последния етаж на блока.

Чук, чук. Ръш Лимбо.

Чук, чук. Видеоигра „Супер Марио Брадърс“,

Чук, чук. Мъж проснат върху друг — твърдо порно.

— Само че — започна тя, — ще си призная, че не разбирам целта.

— Хайде сега — обади се той разсеяно, — мисля, че трябва да ти е ясно.

Чук, чук. Реклама: новата видеокасета с Джейн Фонда по време на упражненията й.

— Ако искаш да докажеш с това някому, че някъде там има много хора, които всяка нощ си пълнят главите с боклуци, имам една новина за теб: никой няма да оспори подобно твърдение.

— Нищо не се опитвам да доказвам — възрази й той. Гледаше екрана и почукваше с пръст по настройката. „Гафове на знаменитости и тъпи шеги“. — Това е наблюдение.

— Да — съгласи се тя, — наблюдаваш много боклук.

— Не. Наблюдавам хора. Едно време — през шейсетте — старите хора мъдро заявяваха „Ти си онова, което ядеш“. Глупости на търкалета. „Ти си онова, което гледаш“ и това твърдение е много по-близко до истината. — Говореше с жар и беше крайно необичайно да го види така развълнуван.

— Покажи ми какво си избрал на екрана пред себе си, какво гледаш, какво изключваш и само за месец ще знам съвсем точно що за човек си. — Спря за малко и на екрана се появи картина на MTV с „Пърл Джем“. — Само след няколко години оптичните кабели ще докарват в стаите ни по петстотин канала. И тогава няма да ми трябва цял месец, за да те разбера какво представляваш. Дай ми възможност да те погледам в течение на един ден какво избираш и вече ще си ми ясен.

Още няколко чуквания. На екрана имаше… числа. Но тя едва ги различаваше.

Той хвана блока и завъртя няколко потенциометъра върху пулта за настройка. Числата вече бяха доста по-ясни. Можеше дори да различи черна стрелка на курсора на мишката да пълзи по формуляр, който подозрително приличаше на данъчна декларация номер 1040.

Едва сега схвана какво вижда. Това не беше телевизор или кабелна програма. Някой там в основата на хълма използваше една от множеството програми за автоматизирано попълване на данъчни декларации.

Така че в този момент тя наблюдаваше как един непознат преглежда собственото си счетоводство.

Непознатият се върна към първа страница на декларацията си. Ясно се виждаха имената — съпруг и съпруга, — адресът и номерата на социалните им осигуровки22. Четяха се имената и рождените дати на двете им деца, следваха доходите. Сякаш надничаше през рамото на непознатия.

Не, беше много по-лошо: сякаш надзърташе през отворения му прозорец.

А като се замисли, разбра, че е много по-лошо дори и от това. Защото онзи, който не си дърпа щорите, не може да иска от съседите си да не поглеждат през прозореца му. А в случая нещастникът седеше, затворен между четирите стени на стаята си, и вярваше, че е сам. Тя се извърна от екрана. Не можеше да гледа повече. Чувстваше се, като че ли трябва да се обади на тези хора утре сутринта и да им се извини.

— Ето — проговори Елис, — не е само боклук.

„Окей — отговори му тя наум, — сега вече разбирам. Но още не мога да си отговоря защо?“

Той отново се бе заел с дистанционното, изоставяйки човека с данъчната декларация. Но тя не можеше да гледа повече. Скенерът я плашеше. Струваше й се мръсен… неморален.

Елис обаче явно не можеше да му се насити. Искаше й се той да изключи това нещо, да я вземе в ръцете си, да я целуне и да я отведе при леглото. А той бе захласнат по новото си устройство.

Беше свикнала с това след толкова години съвместен живот. Беше се научила да не го приема като лично отношение.

Реши да го изчака още малко. Разходи се безцелно из стаята и влезе в пространството между подредените във формата на подкова бюра. Там сред компютрите видя машина, каквато не помнеше отпреди. Имаше размера на настолен компютър, но беше без монитор и без дискови устройства, ако се съдеше по липсата на характерните им процепи…

… но имаше свързана към нея телефонна гарнитура, към куплунг на задния капак бе закрепен коаксиален кабел… Какво наистина бе това и какво правеше то на работното му място?

Елис хвърли поглед към нея и видя какво бе привлякло вниманието й.

— Друга нова играчка — подметна той.

— Тази не си я правил ти.

— Не, купих я.

— Мога ли да попитам какво представлява? — каза тя и още преди да беше изрекла въпроса си той й отговори, че било „система за тестване на клетъчни телефони“. — Като „мобифоните“ ли? — не разбра тя.

— Да — потвърди той, малко засрамен, сякаш го бе хванала да прави нещо нередно. — Тестова система. Използват ги компаниите, които предлагат тези услуги… понякога и в полицията. По същество устройството контролира употребата, идентифицира фабричния номер на апарата, който използваш при връзка с клетъчна система, и ти казва от кой апарат е направено позвъняването. На покрива имам антена и от тази височина приемането е отлично. Мога да контролирам всички обаждания от апарати в зоната на пряка видимост.

„Пряка видимост“, мина през главата й. Та това означава половината град, по-голямата част от Марин, целият Ист Бей, практически до средата на Пенинсула…

— Не се опитвай да ме убедиш, че и това е законно.

— Не, не съвсем. Но имам приятел, който ми дължеше голяма услуга, и направо го изнудих да ми го отстъпи. Нямаш представа на какви неща е способен.

— Какви например? — поинтересува се тя.

— Компаниите биха искали във всеки момент да знаят кой използва оборудването им. Полицаите… хм, това, мисля, и сама можеш да се досетиш.

— Питах по-скоро за какво ще го използваш ти?

— О… — почна той. — Би могло да се каже, че това е новото ми средство за подслушване.

— Да не започваш пак историята с телефоните?23

— Не телефони — отговори Елис леко подразнен. — Хора. — Но вече се беше овладял. — Хора — повтори той. — Голямата цел.

Първите думи, които й каза в коридора на висшия колеж „Редууд“, Мил Вели, бяха „Искаш ли да се обадиш в Маракеш?“24. И двамата бяха второкурсници. Семейството й току-що се бе преместило в Марин. Той беше надут пънк, на когото просто бе написано „неприятности“, съвсем неприличащ на външен вид на математика-отличник, какъвто бе. Още в първи курс бе хвърлил двойна бомба в преподавателската стая, първо, като бе предал теста си за интелигентност само след 20 минути и, второ, след като се оказа, че е набрал 180 точки.

По-късно сам бе казал, че в тази част на таблицата числата нямат особен смисъл. Същата година тя и Елис бяха записали поезия и физика в една и съща група. Самата тя беше във фазата на обожествяване на Силвия Плат25 и виждаше в Елис един нов Шарл Бодлер, а защо не и един нов Лу Рийд.

Това беше поезията.

Физиката… тя просто му доскуча. Някъде около месец след началото на курса стигнаха до темата за атмосферното налягане. Учителят им обясни на какъв принцип работи барометърът. После вдигна Елис да разкаже на класа как би използвал барометър, за да определи височината на един небостъргач.

Идеята беше да се запише показанието на барометъра на партера, после да се качиш на покрива и да запишеш новото показание, а по разликата между двете числа да се изчисли височината на сградата. Това бе отговорът, който всички отличници по физика бяха давали на тази задача през последните петдесет години.

Но Елис отговори:

— Ще пусна барометъра от покрива и ще засека за колко време ще падне до земята. После ще използвам формулата за изминатия път при равноускорително движение и ще изчисля височината на небостъргача.

Учителят по физика се усмихна насила и каза:

— Това е много умно, Елис, но аз мисля, че има и друг начин да се направи.

— Разбира се, че има — съгласи се без замисляне Елис. — Намирате интенданта на сградата и му казвате: „Ей, ще ти дам този страшен барометър, ако ми кажеш колко е висок този небостъргач“.

В този миг тя се влюби в него.

Но дотогава той даже не я бе погледнал. Тя си мислеше, че нещо в нея не му харесва и изобщо не й минаваше през ума, че момчето, което може да провали урок по физика на мистър Уилис, може да не знае как да подходи към момиче като нея.

Без да чака много, още същия ден тя отиде при него и му каза:

— Мисля, че си страхотен, а освен това си и чудесен човек.

Защо ме мразиш?

А той я попита:

— Искаш ли да се обадиш в Маракеш?

След това бръкна в един от дълбоките джобове на бойния си клин в маскировъчна шарка и извади от него малка синя кутийка с бутончета, на външен вид почти като саморъчно направен телефон. По-късно тя научи, че точно такова е името й. Малката синя кутийка представляваше тон-генератор26, в много отношения подобен на телефона с бутонно избиране, с тази разлика, че можеше да прави чудеса, на които телефонът не беше способен. Малката синя кутия27 можеше да отвори напълно безплатно линии за международни разговори из целия свят. Тя можеше да вкара посветения в интимния свят на системата — системата „Бел“, — а веднъж попаднал там, човек можеше да прави каквото си пожелае.

И така, още същия ден те се обадиха в Маракеш от телефонния автомат в кафето. Елис знаеше номера на пансион, където отсядаха надрусалите се с наркотик стари хипита. Знаеше още номера на бордей в Париж, на италиански ресторант в Хонконг и на обществен телефон на Червения площад.

Елис беше „фрийкър“. И по двата начина28.

Той й обясни разликата. Едните фрийкъри бяха просто хора, любопитни да надникнат в ъгълчета, които други биха желали да останат скрити в тайна. Човек би могъл да чуе някой компютърен хакер29 да казва небрежно: „Снощи фрийкнах в Обединена Омахска“, което трябваше да се разбира в смисъл, че е използвал собствения си компютър, за да проникне в базата данни на някоя компания. Без лошо чувство — само влязъл в системата и се повъртял из нея, за да види как правят бизнес големите момчета.

Фрийкърите обичаха да изследват границите на считаното за възможно. Точно такъв бе и Елис, нищо повече. Но имаше и телефонни фрийкъри. Елис в крайна сметка загуби интерес към телефонните компании, но така и не се отказа окончателно да изпробва възможностите на системата. На системата, която и да е тя. За да види как работи и докъде може да проникне в нея.

Фрийкър веднъж, фрийкър завинаги.

— Това е игра — думите му я извадиха от спомена. — Избираш си едно обаждане от клетъчен телефон, кое да е. Опитваш се да прецениш какъв е човекът — толкова, колкото можеш. Понякога единственото, с което започваш, е самият номер. А може и да чуеш нещо, което да ти помогне. Друг път прехващаш кода за телефонния им секретар30, което е винаги интересно, ако можеш да го декодираш.

Тя не можеше да повярва, че той е в състояние да говори за тези неща и да се усмихва с очевидно удоволствие. Да слушаш чужд телефонен секретар!

— Както и да е — продължи той. — Опитваш се да научиш всичко възможно за хората. Изумително е какво има там, Кейт — там, където е достъпно за всички. Няма да повярваш: сделки с недвижимо имущество, молби за получаване на разнообразни лицензи, заглавната част на договорите за даване на кредит — всичко това и още много повече се намира грижливо съхранено в някоя база данни някъде. И после, ако между другото успееш да се добереш до нечий номер за социална осигуровка… е, с това вече можеш да получиш почти всичко. — Въпреки че се стараеше да се сдържа, усещаше, че започва да се вълнува. — Можеш да съставиш досие на някой и да събереш в него неща, които хората сами не знаят за себе си.

— Това е нечистоплътно, Елис.

— И съвсем не е нужно да си Сам Спейд31, достатъчно е само да седиш на клавиатурата и да избираш чрез нея правилните номера.

— Да не си станал придирчив, Елис?

— Това е работа като всяка друга.

— И кога започна всичко това?

— Миналото лято. Веднага след развода.

— А какво правиш със събраните данни?

— Нищо. Интересува ме колко мога да събера. За мен това е упражнение.

— Познаваш ли някой от тези хора?

— Боже мой, разбира се, не. — Беше шокиран. — Откъде накъде? Това би било против правилата.

— А, значи има и правила.

— Естествено.

— И кой създава правилата? — поинтересува се тя.

— Аз.

Той явно я чакаше да каже още нещо. Но тя не го направи — какво можеше да му каже?

Тогава той се обърна към оставеното настрана дистанционно управление и екрана на видеоскенера. „Още едно средство за следене“ — помисли си тя. Какво ставаше тук?

Приближи се до него. Той не откъсваше поглед от монитора. Изправи се съвсем близко зад гърба му. Докосна го по рамото.

— Писал ли си скоро някакви програми? — попита тя.

— Не, не бих казал.

— Един от твоите приятели хакери навремето сподели с мен, че си написал някой от най-елегантните програми, които бил виждал. Думите му бяха: „Елис пише програми като брилянти“.

— Може би.

— Аз пък знам, че ти си най-добрият техник, с когото съм работила във видеобизнеса.

— Е, имал съм и добри моменти.

— Ти определено си най-умният човек, когото познавам. И когото някога ще познавам.

Той се обърна към нея.

— Какво се опитваш да ми кажеш, Кейт?

Тя неопределено посочи към устройството и после бавно върна ръката си към компютъра.

— Защо си губиш времето с това?

Той поклати глава по начин, който би могъл да означава всичко. Не знам. Няма да кажа. Няма значение. Не ти влиза в работата.

— За нищо вече ли не ти пука? — продължи тя.

За миг на лицето му се показа измъченото изражение на човек, който не знае какво става около него.

— Мисля, че не — неохотно призна той, погледна към монитора и понечи отново да задвижи антената. — Освен за теб. Мисля за теб.

— Вечният отговор след замисляне — въздъхна тя. — Това е то.

После го целуна по тила, взе чантичката си и тръгна към входната врата.

— Къде отиваш? — опита се да я спре той с въпрос.

— У дома.

— Недей — помоли я той. — Моля те, остани. Тонът му едва не я върна… едва.

— Трябва да си вървя — каза тя. — Просто трябва. После изкачи стълбището и излезе в нощта.

6.

Същата нощ неканеният гост открадна подробностите за живота на Джейн Регалия.

Голямата програма, която „Стома“ беше изпратил, съдържаше втора, много по-малка програма, която автоматично се бе стартирала, когато Джейн бе въвела командата ТRY_ME.

Казано на жаргон, ТRY_ME беше „троянски кон“. Малката, скрита в нея програма беше „демон“. Демонът незабавно си бе намерил място в електронната памет на компютъра и едновременно се бе самокопирал в сектор от твърдия диск, където системата съхраняваше „скрити“ файлове. Беше останал непокътнат дори след като Джейн бе изтрила TRY_ME от диска и сега очакваше системата да стигне програмираното в него състояние.

Този момент настъпи, когато системният часовник отмери 04:00.00 часа сутринта. Демонът се събуди за живот и временно промени някои вътрешни установявания — операция, отнела му само няколко милисекунди, — резултатът от което беше, че компютърът започна да възприема постъпващите през модема данни като вход от клавиатурата.

След това препрограмира модема да отговаря на всяко позвъняване от първия път. Това също беше извършено практически мигновено. През следващите трийсет минути всеки, който позвънеше отвън, щеше да има пълен достъп до машината и съхранените в нея файлове. Джейн Регалия продължаваше да спи в неведение. Две минути по-късно някой безшумно се свърза. Събитието бе отразено за външния свят само с мълчаливото примигване на червените светодиоди на лицевия панел на модема.

Позвънилият беше мъжът, който се представяше под името „Стома“, понякога „Сноуфлейк“. Сега той разполагаше с компютъра, сякаш ръцете му бяха върху клавиатурата. Беше установил пълен контрол по телефонната линия.

Без да се бави, той започна да преглежда файлове и директории, копирайки някои от тях директно на своя компютър.

Това бяха факти, чувства, тайни и размисли. Събрани на едно място, те представляваха Джейн Регалия такава, каквато беше. Бяха животът й. Бяха самата нея. Това продължи близо час. Дискът едва чуто прещракваше и отстъпваше онова, което тя бе съхранила на него в пълната увереност, че никой никога няма да го види.

След като тя си замина, Елис се обърна пак към монитора. И отново започна да мести антената с помощта на пулта за дистанционно управление. Картините на екрана се сменяха една след друга.

Попадна на нещо, което приличаше на Еди Мърфи на сцената — усмихваше се, а устните му безмълвно се мърдаха. Но вертикалната синхронизация беше нестабилна и картината трептеше. Еди се кривеше неприлично.

Елис Хойл опита да стабилизира образа с няколко почуквания по дистанционното. Но ръцете му трепереха. А и сякаш не виждаше добре. Образът се раздвояваше. Очите на Елис Хойл се пълнеха със сълзи.

Тогава остави дистанционното и отиде в кухнята. Напълни умивалника със студена вода и започна да плиска лицето си. После се избърса, наля си кафе, сложи в него лъжичка захар, отпи глътка, след нея втора…

Обхвана чашката с ръце. Привичното движение го успокои. Нова глътка. Вече беше значително по-добре.

Взе чашата и я отнесе при компютрите. Седна и стартира една от програмите.

Няколко команди от клавиатурата и модемът започна да избира зададения номер. След малко на екрана се появи познатото приветствие:

Поздрави.

Вие се свързахте със системата за общуване „Вербум“.

Пръстите му полетяха над клавиатурата. Първите една-две минути му се налагаше да се концентрира над сменящото се на екрана съдържание.

Но само толкова — няколко минути. Не след дълго отново беше забравил за всичко, погълнат от безвременната тъмнина.

7.

Джейн Регалия отпразнува първия слънчев ден в околия Мендосино от почти месец насам, прекарвайки шест часа извън наетото бунгало, за да прекопае малката градинка.

Трудът беше изнурителен. Макар да бе с ръкавици, и на двете й ръце почти веднага се появиха и се спукаха мехури. Но почвата бе сочна и тя си представяше летни утрини в недалечно бъдеще, когато щеше да се прибира в кухнята със собствена реколта.

Това продължи до късния следобед. Тогава тя влезе в бунгалото, седна пред компютъра и се включи към „Вербум“.

Както винаги досега и днес системата я приветства със съобщението: Поздрави. Вие се свързахте със системата за общуване „Вербум“.

„Вербум“ е социален и технологически експеримент, посветен на свободния обмен на идеи и информация. Можете да разглеждате „Вербум“ като един безграничен салон за срещи. В тази система ще намерите хора, чиито знания и интереси покриват целия спектър на човешкия опит. Каним Ви да се запознаете с тях, точно така както сме поканили тях да се запознаят с вас.

Моля ви, въведете името, под което желаете да бъдете известни по време на тази сесия.

Неговата дължина не бива да надвишава дванайсет символа.

Тя напечата:

Порша

Системата моментално реагира:

Идентификаторът, който искате да използвате, е резервиран от регистриран потребител. Моля, въведете Вашата парола или натиснете -I, за да смените паролата.

Джейн Регалия беше регистрирана във „Вербум“ от почти два месеца. Тя въведе паролата си и системата отговори:

Добре дошла, Джейн Регалия

Последно изключване: 17:44; 04/25/9432

Помни, „Вербум“ съществува, за да те обслужва. От теб зависи какво представлява тя.

Тогава тя въведе: Visit WI33

Командата я прехвърли в един от постоянните форуми, поддържани от „Вербум“. Екранът я приветства:

Справяме се и сами: Независими жени

На канала на форума имаше още осем други потребители. Тя познаваше повечето от тях. Беше една от малкото, които се включваха за дискусия почти всеки ден в късния следобед.

За първи път бе взела участие във форума преди около два месеца. Някои от редовните участници се включваха тук от много по-отдавна. Малко бяха тези, които се бяха срещали лице в лице, но всички смятаха, че добре се познават.

Появата й не остана незабелязана.

Нанси-Т> Ето я и нея. Крайно време беше.

Кери> Прегръдки от всички.

Мичико> Чакахме те.

Саломе> Страхувах се, че днес няма да се покажеш.

Порша> Имах друга работа. Съжалявам, Сал.

Саломе> Винаги си е струвало да те почакаме, мила.

Джейн Регалия се облегна и започна да чете текста на досегашната дискусия. Забеляза, че днес всички са малко по-особени.

Продължаваше да наблюдава екрана. От време на време хвърляше поглед през прозорчето над писалището. Мониторът почти скриваше гледката, но като се поместеше малко встрани можеше да вижда тясната алея, която започваше от бунгалото и тръгваше надолу по склона на каньона към крайбрежната магистрала.

„Мичико“ споделяше с останалите как е открила един започващ с 900 телефонен номер на стара сметка за извършени телефонни разговори.

Мичико> Това бяха онези номера, на които можеш да излееш сексуалните си фантазии. Три месеца преди бракът ни да се разпадне, ние харчехме стотици долари на месец за брачни консултации. Точно когато трябваше да се научим как отново да бъдем интимни, той се разреждаше по телефона с някоя наемна курва. Това беше преди година, сега вече сме разделени, така че би трябвало изобщо да не ми пука. Но не е така. Тогава това ме скапа. И истината е, че още се чувствам отвратително, когато се сетя. Джейн Регалия реши да се намеси:

Порша> Понякога най-болезнено възприемаме дребните неща. В моята кухня например единият кран на чешмата капе и това непрестанно ми напомня колко съм безпомощна.

Кери> Обади се на собственика и му кажи да ти го оправи.

Порша> Той е в Бостън, а от друга страна, ако му досаждам за най-малката дреболия, ще вземе и ще ме изхвърли оттук. Но не това исках да кажа. Съпругът ми се справяше с дребните ремонти. Кранът ми напомня за колко много неща е отговарял — неща, пред които сега съм безсилна.

Саломе> Такова нещо наистина може да те кара да се чувстваш безсилна.

Порша> Да.

Саломе> И ти напомня колко далеч трябва да стигнеш, преди да станеш истински независима.

„Точно така“ — призна в себе си Джейн Регалия. В много отношения „Саломе“ беше любимката на Порша измежду всички редовни участници в групата. Понякога малко рязка и изпълнена с горчивина. Но „Саломе“ можеше да разбере. Сал знаеше.

Джейн Регалия отговори:

Порша> Да, да, да.

Саломе> Изходът е да се научиш и ти да го правиш.

Порша> Но това е почти невъзможно. Всички тези мъжки задължения…

Саломе> Не, лесно е. Точно това е една от тайните на мъжете. Те се държат сякаш става дума за някакво тайнствено познание: как да оправиш крана, как да регулираш колата… хиляди такива неща. Мъжете обожават да правят от тях голяма работа, така че да си мислим колко незаменими са. А семплата истина е, че всеки би могъл да се научи.

Нанси-Т> Мъжете не са се родили научени. Убиецът наблюдаваше този обмен на мнения, чийто текст излизаше на екрана на портативния компютър в скута му.

Нанси-Т> Мъжете не са се родили научени.

Кери> Щом те могат да се научат, значи всеки може. Пръстите му затракаха по клавишите и думите, които въвеждаше, се появиха на екрана, докато печаташе. Курсорът плавно се плъзгаше и сякаш изсипваше след себе си символите:

Саломе> Точно така. Не може да е толкова трудно. Направи малка пауза и продължи:

Саломе> Хей, едва сега забелязах колко е часът. Трябва да свършвам.

Порша> Толкова бързо?

Саломе> Задължения.

Системата обяви изключването й:

Саломе напусна групата.

Джейн Регалия остана да чете размяната на реплики още половин час. През по-голямата част от времето стоеше във фона — „спотайваше се“ според жаргона на интерактивните потребители.

„Кери“ през цялото време се оплакваше от адвоката, който бе наела да движи развода й. Някоя на име „ДжейБий“ — името бе непознато на Джейн Регалия — разказа безкрайна история, описвайки как й досаждали в бар за самотници.

Темите — адвокати и барове за самотници — не интересуваха Джейн Регалия.

Поне засега. Мехурите на ръцете я боляха. Тя стана от стола, отиде до кухненския шкаф, извади опаковка „Тайленол“ и изпи две таблетки с чаша вода. Когато се върна при компютъра, „Аврора“ разказваше вицове:

Аврора> Защо толкова много жени се преструват, че имат оргазъм?

И точно докато се готвеше да седне отново, Джейн Регалия чу някакъв шум отвън. Беше от кола — някой очевидно идваше по алеята. Тя се наведе през прозореца и видя отвън да спира микробус. Беше кафяв, в тютюнев нюанс, без никаква маркировка, от малкия модел, с който обикновено се превозват деца или се пазаруват зеленчуци. Не, това беше товарният модел, защото отделението зад шофьора нямаше прозорци. Тя отиде до вратата.

Кери> Предавам се, не мога да отговоря.

Аврора> Защото толкова много мъже се преструват по време на любовната игра.

Нанси-Т> Мушвам Порша с лакът в ребрата.

Нанси-Т> Порша не реагира, доколкото виждам.

Кери> Порша е нашата права стрела. Така ли е, Порша? Настъпи пауза, през която всички очакваха отговора й.

Вътре в бунгалото Порша пищеше. Курсорът мигаше неподвижен на монитора й и едновременно с това на екраните на останалите седем компютри, които бяха свързани с нея чрез „Вербум“. При компютрите неподвижният курсор се асоциира със звука на тишината. Появиха се нови думи, малко неуверени:

Мичико> Порша?

Аврора> Хей, момиче, това беше само една нескопосана шега.

Кери> Порша? Какво става?

Те изчакаха десетина секунди. След това мрежата предаде:

Порша> Ето ме отново. Мина камионът на пощата.

Кери> И как изглежда пощаджията?

Порша> Казва се Джанет.

Аврора> Бързата свалка е като полицая. Винаги е наблизо, но никога не можеш да го намериш, когато ти трябва.

Нанси-Т> Кажи ни истината, Порша. Случвало ли ти се е да се чувстваш малко… хм, да кажем малко неспокойна там из тези северни гори?

Кери> За Порша ли говориш?

Порша> Не искам да бъда груба, но май ще трябва да се изключа. Ще повикам водопроводчик. Ще сложа край на това капане.

От крана, не на мъжа ми.

Мичико> До утре тогава.

Порша> Не съм сигурна… Смятах да отскоча до Оклахома за няколко дни. Имам там стара приятелка, която не съм виждала отдавна.

Кери> „Приятелка“, а?

Нанси-Т> Охо. Порша май започва да се чувства малко неспокойна.

Аврора> Какъв е точно полът на тази приятелка?

На клавиатурата на компютъра на Порша една мъжка ръка въведе отговора:

Порша> Това е моята малка тайна.

8.

Кейт Лейвин прекара следобеда в града. Тръгна си за дома по „Ембаркадеро“. Беше свалила гюрука на своята „Миата“.

Пътят, по който се прибираше, я прекара покрай Телеграф Хил. Усети се, че гледа нагоре по хълма към къщата под Койт Тауър.

Щорите отново бяха дръпнати — това ясно се виждаше. Представи си Елис, сврял се отново в хралупата си. През седмицата след онази вечеря бяха разговаряли само веднъж, по телефона, и то само за половин минута. Не го бе виждала — най-дългият период, през който бяха разделени, откакто разводът им бе влязъл в сила.

Без да се усети, без дори да помисли за миг, тя установи, че е напуснала „Ембаркадеро“ и е направила ляв завой, нагоре по хълма. Импулс. Не искаше да му се противопоставя. Продължаваше да си мисли за човека зад онези завеси на прозорците. Казваше си, че ще остане само няколко минути, колкото да се убеди, че и той е добре.

Вмъкна „Миата“-та в малкото пространство точно пред входната врата на дома на Тесла Стрийт 2600. Излезе от колата и тръгна по тротоара. Питаше се дали ще си е в къщи — при тези постоянно спуснати щори човек никога не можеше да бъде сигурен.

Спря малко преди да стигне до вратата. Какво правеше?

„Да го видиш само, така ли? Сякаш не знаеш, че е много добре. По неговия си начин. Елис може да се погрижи за себе си. Винаги го е доказвал.“

Стоеше, без да помръдва. Гледаше втренчено входната врата и си мислеше за самотния човек вътре.

После се обърна. Трудно й беше, но успя да го направи.

„Раздялата си е раздяла — каза си тя. — Трябва да продължи поне известно време. И можеш да започнеш да го правиш отсега.“

Качи се в колата и потегли. Без да се обръща.

9.

Джейн Регалия идваше в съзнание. Не изведнъж. Процесът беше плавен, на приливи и отливи, докато накрая тя окончателно премина разграничителната линия между двете състояния. И тогава се свести. Започна да попива усещания и впечатления.

Лежеше просната по очи. Лицето и ребрата я боляха в местата, където я бе удрял и ритал, докато най-сетне беше надделял при схватката в бунгалото. Намираше се в пълна тъмнина. Помръдна глава и подът я одраска по бузата. Протегна ръка, за да го докосне. Установи, че това е някаква перфорирана стомана, нещо подобно на пчелна пита.

Протегна ръка още малко напред и разбра, че „питата“ свършва само на няколко сантиметра, от мястото, където се намираше. По-нататък… нямаше нищо. Празно място там, където би следвало да има под.

И тогава си спомни къде бе виждала тази стоманена пчелна пита и то съвсем наскоро.

Едва сега усети, че нещо притиска лицето й. Вдигна ръка и напипа дебели слоеве скоч-лента, намотани през очите й. Затова не виждаше. Лентата беше толкова стегната и лепкава, че не можеше да я свали.

Недалеч от нея се чу мъжки глас:

— Обзалагам се, че е имало дни, в които си се чувствала и по-добре.

Думите прозвучаха уверено и с подигравателна нотка. Слухът й долови слабо, бързо ехо от думите му. Усещаше, че се намират в голяма стая. И че подът е далече под тях.

— Къде съм? — попита тя. Изненада се, че е в състояние да говори.

— Това няма значение.

— Какво искате?

— Ще стигнем и до това — отговори й той.

След думите му настъпи мълчание. Тя се опитваше да запази спокойствие.

Мълчанието продължи няколко секунди, може би по-дълго — тя се затрудняваше да определи.

— Страхът може да се помирише, знаеш ли това? — изведнъж проговори той.

Изпита едва ли не облекчение да го чуе пак. Звукът й помагаше да настрои загубеното чувство за място и разстояние, създаваше някаква позната сфера на съществуване в непрогледния мрак.

— Винаги съм си мислел, че това е само фраза — продължи той. — „Миризмата на страха.“ Но оказва се, че е истина. Страхът действително може да се подуши. Е, при определени обстоятелства. Установих това онзи ден. Помирисах страха.

Къса, ужасяваща пауза. После той късо се изсмя, сякаш излая.

— Не моя — поясни той. — Казвам го, за да не си помислиш такова нещо.

Нова пауза.

И този път нов шум.

Туп…

Туп… туп… Крачки.

Не само ги чуваше — чувстваше ги през стоманения под, на който лежеше.

Той идваше към нея. Тя повдигна рамене и седна, обръщайки се в посоката, от която идваха крачките.

Туп… туп… туп…

Бяха делови… не забързани, а просто отмерени крачки на човек, който знае къде отива.

Много близко до нея. После спря.

— Стани — чу се гласът му от съвсем близо. — Хайде, стани, нищо ти няма.

Тя поклати безмълвно глава в знак на несъгласие. Тогава почувства нещо студено и твърдо да я докосва по бузата и вдигна ръка, докосвайки предмета.

Пръстите й напипаха широко острие, опряно с плоската си страна върху лицето й.

— Внимателно — предупреди я той.

Пръстите й се плъзнаха по острието. Беше необикновено дълго. Разбра, че до бузата й е опряно мачете. Острието се отдръпна.

— Стани — подкани я отново той и този път тя стана. Дясната й ръка напипа нисък метален парапет. Тя се хвана за него.

— Знаеш къде си — обясни ненужно той. — Вече си била тук.

Тя добре си представяше обстановката: стоманен мост, увиснал в празното с нисък парапет само от едната страна. „Това не може да бъде“ — мина през главата й. Но знаеше, че е истина.

Коремът й се сви на топка. Почувства, че й се повдига.

— Има изход, нали разбираш — разнесе се гласът му. — Трябва да има, защото иначе няма да е интересно.

Тя стоеше неподвижна, опряна с цялата си тежест на парапета.

— Така че, върви.

Но краката й бяха като вкопани.

— Хайде, хайде — подкани я той. — Боже мой, повечето хора поне биха опитали.

Но тя беше като парализирана. Дори дишането й се удаваше с труд.

— Май имаш нужда от стимул — проговори отново той. — Добре: остани жива следващите две минути и аз ще те пусна. Сто и двайсет секунди — дявол да го вземе, можеш да го направиш. И тогава ще си тръгнеш оттук. Ако искаш, вярвай, но ти казвам истината. Единствен шанс в живота, макар да звучи като игра на думи… Другата възможност е да умреш, тук и сега. Решавай.

Тя беше сигурна, че ще я убие. Избра живота, макар да ставаше дума за някакви секунди в повече.

Обърна се, смени захвата на ръцете си върху парапета — той сега се намираше от лявата й страна — и бавно тръгна надолу по моста, отдалечавайки се от него. Държеше ръка върху парапета и я плъзгаше, докато вървеше.

След малко набра увереност и тръгна по-бързо, опитвайки се да увеличи разстоянието между двама им.

Той закрачи към нея. Чуваше го да се приближава. Наложи си да увеличи скоростта. Опитваше се да върви в ритъма на неговите крачки. Искаше разстоянието поне да се запази. Крачките му се ускориха.

Тя залитна, запази равновесие и продължи да върви. Още по-бързо.

Вече почти бягаше. Но и неговите крачки бяха значително по-бързи. Но бяха твърди и сигурни и отекваха по металния мост.

Туп Туп Туп Туп…

По-бързо. По-силно.

По-близко.

Изведнъж и мачетето започна да дрънчи. Той го държеше опряно в пръчките на парапета. Тя чуваше звънтящите удари и усещаше вибрацията през дланта си.

Чаткането се приближи. Представи си как острието се насочва към нея… хладно, остро и смъртоносно.

Настигаше я и вече се намираше само на няколко крачки от нея.

Ето го, беше тук, на една ръка разстояние. Чуваше дори дишането му…

Тя се хвърли напред. Втурна се презглава, отчаяна, готова на всичко, само да не попадне в ръцете му.

Изглежда, ходът й го беше изненадал, защото чаткането на мачетето спря… да, тя наистина вече не го чуваше зад себе си.

Тя тичаше с все сили…

… тичаше и обувките й тупкаха по моста…

… тичаше, докато в един момент левият й крак не срещна опора под себе си, нито стомана, нито каквото и да било… просто стъпи във въздуха и тя полетя напред… превъртайки се презглава… загубвайки пълен контрол… пропадайки…

В нищото.

Убиецът я видя да полита в празното пространство в далечния край на моста.

Помисли си колко забележително е всичко това. Как бе тичала с последни сили, как бе продължавала с надежда до момента, в който под краката й бе престанало да има под. Ето това не би могло да бъде фалшиво. Даже във филмите каскадьорът за миг се стяга, походката му леко се променя, преди да скочи в бездната.

„Има, изглежда, нещо в човешката природа — разсъждаваше той, — някакво неволно трепване, което ти пречи напълно да се отдадеш на гравитацията. И то се проявява, ако знаеш какво ще направиш, ако виждаш къде се насочваш, ако чувстваш какво ще се случи в следващия миг. Но ако не знаеш, ако тичаш слепешката и ако полетиш надолу…

Да, това си струва да се види.“

Ооо!… Как бе тичала право към края си. Как бе скочила през ръба, без да осъзнае нищо до най-последния миг! Как бе изпищяла и как размахваше ръце, преди да се скрие от погледа му!

„Не, това не може да се изиграе. Това не можеш да видиш никъде другаде, при никакви други обстоятелства. Това е изключително рядко изживяване. Има нещо в играта на убийство.

Тя е истинска.“

Тя падаше, падаше и падаше.

Носеше се надолу в неизвестното, досещаше се, че когато отново срещне земята, я очаква агония, а може би и нещо още по-лошо. Падането продължи само секунда или две, но моментът й се стори безкрайно разтегнат във времето.

И тогава дойде ударът. И отново болката, болката и увереността, че по един или друг начин краят й всеки миг ще дойде.

Падна на циментов под. Нещо експлодира в нея и редуващи се червени и нажежени до бяло вълни на нетърпима болка прорязаха съзнанието й и след малко започнаха да се размиват. Тя се гърчеше, но не беше в състояние да стане. Лежеше така, агонизирайки и отстъпвайки пред болката. За миг се сети за него, питайки се какъв ли ще бъде следващият му ход. Но в съзнанието й нямаше място за други мисли. Остана да лежи така известно време, но нямаше представа колко дълго. Накрая отново чу стъпки. Приближаваха. По някакъв начин той бе слязъл на нейното ниво. Където и да се намираше тя.

Крачките спряха до главата й.

— Последната стъпка беше много коварна, нали? — попита я той.

После я хвана под мишниците и я изтегли някъде настрани. Тялото й отново потъна в пристъпите на режеща болка и тя изпищя толкова силно, че едва не оглуша. Намираха се на някакво стълбище. Усещаше твърдите ръбове на стъпалата да се забиват в гърба й, докато той я теглеше нагоре по него. В един момент усещанията станаха прекалено силни, прекалено непоносими и мозъкът й изключи.

Когато се свести, лентата върху очите й я нямаше.

Наоколо беше светло. Няколко насочени право към нея мощни лампи на стативи я заслепяваха. Опита се да повдигне ръка и да си направи сянка. Но усилието се оказа прекалено много за организма й. Ръката само леко се помръдна и падна немощно на пода.

Беше в стая, гола стая с циментови стени, под и таван. И той беше тук, надвесен над някакъв предмет, закрепен на триножник. Тя едва не изпита съжаление към него, когато видя какъв беше този предмет.

Видеокамера.

„Колко трогателно — мина през ума й. — И колко отвратително…“

Дрехите й бяха нахвърляни на куп на пода и изглеждаха като разкъсани по време на събличането. Осъзна, че е чисто гола. Съзнанието й регистрира този факт някак между другото. Незначителна подробност. Която не би могла вече да я развълнува.

Тя не реагира дори когато той остави камерата, отиде до ъгъла на стаята, после се обърна и дойде при нея.

Отново държеше мачетето.

Пристъпи последната крачка, която ги делеше.

После го вдигна и замахна. Острието проблесна, спускайки се към главата й, и това бе последното, което тя видя.

10.

Когато си тръгна от Тесла Стрийт същата вечер, Кейт Лейвин не се прибра направо у дома.

Пое за Марин по моста, но Елис Хойл непрекъснато изплуваше в мислите й.

И ако това наистина трябваше да става — а тя не можеше да му попречи, — можеше поне да вземе мерки да не става, докато е сама у дома.

Затова смени посоката към студиото, където беше много по-спокойно, отколкото през деня, макар и все още оживено и където атмосферата пулсираше с някаква собствена енергия. Всичко там живееше свой живот, безразличен към душевния й смут.

Студиото и работата, която кипеше в него, не се интересуваха дали тя ще може да вкара Елис Хойл в правия път.

Прекара половин час на бюрото си, приключвайки с насъбралата се през следобеда работа.

После отиде в монтажната — там вече нямаше никого — и прегледа работните версии на две от задачите, върху които работеха. Това й отне още един час.

И все още не беше готова да посрещне бремето на самотата в закотвената си къща.

Върна се в офиса при компютъра на бюрото си. Стартира комуникационната програма. Няколко секунди по-късно на екрана се появи приветствието на „Вербум“.

Тя въведе името, под което се бе регистрирала, и паролата.

Беше избрала име от момичешките си години — на един от любимите й рок-певци. Харесваше й неопределеният му род — не искаше веднага да бъде белязана като жена, а, от друга страна, не желаеше да се маскира като мъж.

Певецът беше Дейвид Бауи, изживял една фаза на малко двусмислено сценично присъствие, по време на която се бе представял под прозвището „Зиги Звездния прах“.

Компютърът я поздрави с:

Добре дошла, Зиги.

11.

Същата вечер Чарлз Обенд отвори чекмеджето на бюрото си и извади от него компютърен модем.

Беше останал сам в офиса, който обикновено делеше с още трима. Всички те бяха младши сътрудници във фирма за застрахователни услуги, чието седалище се намираше извън Канзас Сити.

На модема висяха дълга телефонна жица и широк плосък кабел за серийна връзка34. Той вкара куплунга на кабела в съответното място за него на задния панел на компютъра. След това стана от бюрото си, за да свърже другия кабел към телефонната розетка на стената в другия край на стаята. Беше малко по-висок от среден ръст, с тегло малко над нормата и вече оредяваща коса, въпреки че бе само на 32 години.

Телефонната линия обезпечаваше един от външните 1-80035 номера на фирмата. Чарлз Обенд се върна при креслото си. Миг по-късно модемът вече установяваше връзката, а след още няколко секунди на екрана на монитора се появи приветствието на „Вербум“.

Чарлз Обенд не беше регистриран потребител на „Вербум“, но беше от редовните клиенти и винаги участваше с едно и също име. Точно него въведе и този път.

ЧАЗ

После командата

Visit VFB

Системата отговори:

В момента влизате във Виртуалния бар: място за професионални самотници, мечтатели и всички, които таят в душите си мъничко надежда. Предлагаме да бъдете честни и да проявите очакваната от вас дискретност. Не забравяйте обаче, че както в истинския живот, вие сте оставени сами на себе си.

След това системата обяви за останалите включването му във форума, а на неговия екран изброи 16-те участници в момента. Повечето без никакво съмнение бяха мъже. Трима или четирима изглеждаха жени — стандартният състав на форума за една петъчна вечер, — но Чарлз Обенд изпитваше силни съмнения, че по-голямата част, ако не и всички останали, са мъже, включили се тук, за да се посмеят, да получат лека тръпка или просто да се порадват на малко внимание.

Малко игра с пола.

Като че ли никой не забеляза „появата“ на Чарлз Обенд. Той се облегна в креслото си и започна да чете.

Трябваше му известно време, за да навлезе в обстановката. Точно както в истински бар за самотници в петък вечер, и тук беше претъпкано и шумно. Поне двама-трима въвеждаха по едно и също време, ангажирани в различни разговори. Често репликите се прекъсваха и няколко секунди по-късно се подхващаха от мястото на спирането.

Както винаги и тази вечер основните теми бяха спорт, коли, компютри и… разбира се, жени. Чарлз Обенд си помисли, че виртуалния бар на „Вербум“ по-скоро прилича на съблекалня. Досега не беше срещал тук жена или по-точно казано, още не бе срещал жена, в чийто пол да е сигурен.

Въпреки това повечето нощи прекарваше тук.

Една от съществените отлики от реалния бар беше възможността да изключиш от разговор със себе си хората, които не са ти приятни: системата позволяваше да филтрираш по този начин произволен брой хора. Чарлз Обенд често се възползваше от тази характеристика, за да може да следи един-единствен събеседник в джунглата от съобщения.

Тази вечер обаче му се искаше да филтрира всички.

И тогава на екрана се изписа:

Шерм> Здрасти, Чаз.

Три отделни разговора се намесиха, преди Чарлз Обенд да може да се вмести на екрана:

Чаз> Да?

Шерм> Самостоятелен канал, приятел. Чарлз Обенд не беше в настроение да бъде манипулиран тази нощ. Така че отговори:

Чаз> Познавам ли те? Поредните несвързани с разговора им съобщения и едва тогава:

Шерм> Самостоятелен канал.

Чаз> Махай се.

Шерм> Едва ли ще искаш да пропуснеш това. Повярвай.

Чаз> Остави ме на мира.

Шерм> Какво искаш да кажеш?

Чаз> Ако си падаш по мъже, има други форуми, Където ще те посрещнат с разтворени обятия. Окей? Но това място не е такова.

Шерм> Самостоятелен канал. Няма да се разочароваш.

„Ама кой е този навлек?“ — помисли с раздразнение Чарлз Обенд. Все пак събра всичкото си търпение и отговори:

Чаз> Окей, но само за минутка. Няколко секунди по-късно вече комуникираха по частен канал.

Чаз> Е, какво мога да направя за теб?

Шерм> Надявам се да започнеш да мислиш за мен като за „Сюзън“. Защото, разбираш ли, това е истинското ми име. Регистрирана съм като „Сюзи-Кю“.

Чаз> Да-да, как ли не!

Шерм> Съмняваш се, така ли? Искаш ли да се изключа и включа под истинското си име?

Чаз> Не, и това е добре.

Шерм> Ако наистина си мислиш за „Сюзи-Кю“ всеки път, когато погледът ти падне върху „Шерм“, това много ще ни помогне да се опознаем по-добре. Чарлз Обенд не отговори веднага. Просто не беше сигурен как трябва да реагира.

Шерм> Да не би да те изненадах?

Чаз> Да, би могло да се каже и така.

Шерм> Понякога се представям във виртуалния бар като мъж. Допада ми да огледам обстановката, но не обичам да ми досаждат.

И освен това не можеш да си представиш каква тръпка е да се представяш под друг пол! Говорят ли ти думите ми нещо?

Чаз> Мисля, че да.

Шерм> Това е хубаво. Знам те отпреди. Познавам те и от други форуми. Струваш ми се много свестен.

Чаз> Благодаря.

Шерм> Винаги се наслаждавам, когато чета твоите съобщения. Чувствам се като че ли вече те познавам доста добре. Някои ще кажат, че това не е възможно, че е абсурдно да опознаеш някого само на базата на думите, които е написал. Но нали ние се разкриваме с думите, които използваме, и то не само с това, което казваме, ами и с това, което премълчаваме. Не си ли съгласен?

Чаз> Да, съгласен съм.

Шерм> Радвам се, че и ти мислиш като мен. Би ми се искало да те опозная и действително.

Чаз> Защо?

Шерм> В този живот ние осъществяваме много запознанства, но малко от тях се превръщат в интимни и имащи някакъв смисъл контакти. И когато ни се открие шанс за такива, трябва ли да го подминем? Не мислиш ли и ти така?

Самотният Чарлз Обенд, седящ в празния офис някъде край Канзас Сити, наистина мислеше така. Не само мислеше — той чувстваше това точно в този момент с особена острота. Не беше напълно убеден, че „Шерм“ е жена. Но вярваше, че ако разполага с достатъчно време, ще може да открие истината… че никой не може да разиграва подобен цирк вечно.

Определено му се искаше „Сюзи-Кю“ да е реална личност. И се познаваше достатъчно добре, за да знае, че ако се откаже от тази възможност, ще мисли за нея дълго след това. И никога няма да знае със сигурност.

Така че отговори:

Чаз> Да, така мисля.

Шерм> Е, радвам се да го науча. Защо тогава не ми разкажеш нещо за себе си?

Нещо в Чарлз Обенд го накара да изпита сериозни колебания в този момент. Не толкова предпазливост, колкото вродена резервираност. Никога досега не бе чувствал подтик да разкрие душата си. Знаеше, че е от онези, които минават покрай хората на една ръка разстояние.

Но едновременно с това съзнаваше, че това е навик, който трябва да се опита да превъзмогне. Иначе щеше да прекара хиляди самотни петъчни нощи пред клавиатурата, четейки чужди думи на екрана.

Събеседникът му сякаш се досети за съмненията му, защото пред погледа му се изписа:

Шерм> Защо не погледнеш на нещата по този начин: при дадените обстоятелства ти почти няма какво да загубиш, а можеш много да спечелиш. „Истина е — помисли си Чарлз Обенд. — Абсолютна истина.“

И започна да пише по клавиатурата.