Лице в лице

12.

Лий Уейд изкачваше със своята „Краун Виктория“ стръмнините на Телеграф Хил. Дъждът струеше по предното стъкло на колата. След сухата и топла зима — малкото снеговалежи в планините Сиера даваха основания да се очаква режим на водата през лятото — през пролетта небето сякаш се бе продънило.

Уейд караше бавно, оглеждайки за място, където да паркира. Когато стигна до задънения край на уличката, едва успя да направи маневра, за да обърне. Краят на тротоара беше боядисан в червено, а това означаваше забрана да се паркира по всяко време на денонощието. Той качи колата на тротоара, възсядайки червената ивица по ръба.

След това слезе, заключи и тръгна пеша. Беше без шапка и не носеше чадър. Истинските полицаи не носят чадъри.

Близо две седмици след като получи нареждане от съда, компанията „Пасифик Бел“ предостави извлечение от архивата си на номерата, с които Доналд Траск се бе свързвал по домашния си телефон. Бяха изпратили по факса грижливо подреден компютърно генериран списък на всяко обаждане през последните три месеца.

Уейд и партньорът му си бяха поставили за цел да посетят всеки местен абонат от списъка в опит да сглобят някаква представа за личния живот на Доналд Траск и може би така да получат някакви указания каква би могла да бъде причината за смъртта му.

Повечето хора не съзнават, че телефонните компании документират всяко тяхно местно позвъняване. Доста дълго полицията, а дори и ФБР, също не знаеха за това.

Какво да се прави, телекомуникациите са пълни с подобни малки изненади.

Лий Уейд спря на тротоара, огледа къщата пред себе си, прекоси късото разстояние, което го отделяше от входната врата на Тесла Стрийт 2600, и натисна звънеца.

Никой не му отвори, а и Уейд не чу нито звън на звънец вътре в къщата, нито какъвто и да било друг шум. По лицето му се стичаха струйки вода. Косата му беше залепнала на челото.

Той отново натисна звънеца и този път го задържа за дълго. Това донесе очаквания резултат. Няколко секунди по-късно вратата се отвори. Показа се бял, някъде над трийсетте, средно висок и с нормална фигура. Изглеждаше леко раздразнен и едновременно с това някак отнесен.

Лий Уейд вече беше приготвил полицейската значка и служебната карта от черна кожа в лявата си ръка. Едновременно с отварянето на вратата той разтвори картата и каза:

— Здрасти, аз съм Лий Уейд от отдел „Убийства“ на полицейското управление в Сан Франциско.

Наблюдаваше внимателно. Много хора реагират на тази фраза по един или друг начин и винаги е интересно да се забележи тяхната реакция на думата „убийства“, особено когато произнасянето й не е очаквано.

Но този случай бе доста по-различен. Мъжът, който му бе отворил вратата — кафяви очи, черна коса в начална фаза на посребряването, брада на два-три дни, облекло, чиято единствена цел като че ли беше да покаже на останалите колко малко го е грижа как изглежда в техните очи — този мърляч от другата страна на прага се държеше, сякаш изобщо не бе чувал такава дума. Изражението му остана непроменено.

— Търся Елис Хойл — продължи Уейд и прибра значката в джоба си.

— Е, това съм аз — призна грънджът след кратка пауза.

— Може ли да поговорим за няколко минути?

Нова кратка пауза. Дъждът се стичаше по лицето на Уейд.

— Защо? — осведоми се грънджът.

— В момента извършваме разследване — поясни Уейд, използвайки множественото число, за да внуши по някакъв начин, че с неблагодарната задача се е захванала могъщата машина на неговия отдел. После допълни просто за в случай, че този тип не бе чул добре първия път: — Разследване на убийство.

Грънджът, твърдящ, че името му е Елис Хойл, се държеше като че ли думите достигат до него от безкрайно голямо разстояние. Сякаш макар тялото му да се намираше тук, на прага на тази врата, съзнанието му бе на друго, много по-интересно място.

Уейд се двоумеше дали не е прекъснал някое сериозно занимание, или го е спрял точно в момент на вземане на наркотик.

— Какво искате? — попита накрая Елис Хойл.

— Не може ли да поговорим вътре?

— Защо? — не разбра Елис Хойл. Пак.

Уейд почувства, че кипва. Обикновено беше много сдържан, вежлив и стриктно се придържаше към правилата за общуване с хората, с които се налагаше да влиза в контакт. Можеше дори да бъде добросърдечен. Но Елис Хойл и тъпото му изражение го бяха извадили от равновесие.

— Защото тук навън вали, та ще се скъса — обясни той. Не повиши тон, но в гласа му прозвуча остра нотка, която трудно би могла да остане незабелязана. — И защото приличам на шибан виетнамец в джунглата, по който дъждът се стича като по улук.

Елис Хойл хвърли поглед към небето, сякаш забелязваше дъжда едва сега.

— Да — каза той и отстъпи навътре, за да даде на Лий Уейд възможност да влезе.

Уейд го направи и веднага съжали, защото когато Елис Хойл затвори вратата, вътре настъпи истински мрак.

Мракът караше Уейд да се чувства неуверен. Да бъде в чужда тъмна стая в компанията на непознат… не, това никак не му допадаше. Колкото и странно да изглежда това някому, полицаите държат да виждат по всяко време къде се намират и какво става около тях.

— Тук няма ли осветление? — не се сдържа той.

Елис Хойл май не беше сигурен какъв е отговорът на този въпрос. Той се огледа неуверено, после пристъпи настрани, намери ключа на осветлението и над главите им светна лампа.

— Благодаря — искрено каза Уейд. — Познавате ли човек на име Доналд Траск?

— Не — отговори Елис Хойл този път почти веднага.

— Помислете.

— Няма за какво. Знам кои хора познавам.

— Той се е обаждал на телефон, намиращ се във вашата къща, цели четири пъти през март.

— Не познавам Доналд Траск.

— Може би е звънял на някой друг тук. Има ли тук лице, което приема телефонни позвънявания?

— Не — каза Елис Хойл. — Аз живея сам. — После размисли и попита: — А с кой номер се е свързвал?

Лий Уейд извади копието от разпечатката на „Пасифик Бел“, написа номера на листче от бележника си, пояснявайки, че е регистриран на името на Елис Хойл и адресът съвпада, откъсна листчето и го подаде.

Елис Хойл хвърли бегъл поглед и отговори:

— Това е една от компютърните ми линии… изчакайте.

После рязко се извърна и тръгна надолу по стълбите, които се спускаха от входната площадка. Уейд се премести на края на площадката и проследи Елис Хойл, който слезе на долното ниво и без да се двоуми, се отправи към единия от компютрите на масите пред себе си.

Единственото осветление долу беше от екраните на трите компютърни монитора. „Три компютъра“ — отбеляза наум Лий Уейд.

Цялата невероятна стая долу му приличаше на склад за електроника. Той усети, че с недоумение се пита: „Боже Господи, ама този наистина ли живее такъв живот?“

Пръстите на Елис Хойл прелетяха по клавиатурата и макар да чукаше само с двата си показалеца, те се движеха , с такава скорост, че направо не се виждаха. Никога досега Уейд не бе виждал някой да печати толкова бързо.

— От кой номер е звънял? — попита Елис Хойл, без да вдига поглед от екрана.

— Не мога да ви кажа, това е служебна тайна — отговори Уейд, макар да не казваше истината. Просто не искаше да издава повече, отколкото е абсолютно необходимо.

— Оо, да, полицейски дела, служебни тайни, ясно — саркастично проточи Елис Хойл. Уейд се убеди, че действително не харесва този тип. Човекът се порови известно време из бъркотията на едно от бюрата и доста по-бързо, отколкото Уейд очакваше, че може да е възможно, намери онова, което търсеше. Беше малък сребрист диск — компакт-диск.

Елис Хойл мушна диска в процепа на един от компютрите.

Чукна още няколко пъти на клавиатурата пред себе си и почти веднага изрече, без да вдига поглед от екрана:

— Това трябва да е Доналд Траск от Честнът Стрийт. — И издиктува правилния му телефонен номер.

На Лий Уейд му трябваха една-две секунди, за да смели случилото се.

— Откъде знаете? — попита накрая той.

Дискът се подаде обратно в процепа, Елис Хойл го взе с два пръста и го вдигна.

— Списък на всички частни телефонни номера по Западното крайбрежие на САЩ. Вие казахте, че сте от местната полиция, значи и той е местен. На всичко отгоре се оказа и единственият Доналд Траск за тази централа.

— Я виж ти… — изтръгна от себе си Уейд.

Но Елис Хойл изобщо не го слушаше. Беше се навел пред друга машина и пръстите му пак летяха над нейната клавиатура.

— Ще опитам да го идентифицирам по номера — каза той и преди Уейд да се поинтересува какво означава това, възкликна: — Оо, та това бил „ДийТийДюд“.

— Какво, какво?

— Идентификаторът му — „ДийТийДюд“ в една дума — обясни Елис Хойл и издиктува името по букви, допълвайки: — Така е бил известен във „Вербум“. Но също е и „ДуумДюд“… използваше два идентификатора и мислеше, че не знам, но аз се досетих.

— Нищо не разбирам — призна си Уейд.

И тогава Елис Хойл му обясни всичко за „Вербум“ и идеята за системата, като намали темпото, когато забеляза, че Уейд наистина нищо не разбира. Направи го с шест или седем изречения — точни, изчистени от излишните думи, с внимателно подбрани фрази.

О, това отнесено изражение наистина бе заблуждаващо! Тук не можеше да става и дума за наркотик. Точно обратното. Този човек доста се оживяваше, когато намереше причина да фокусира съзнанието си.

— И колко често сте разговаряли с него? — запита Уейд.

— Никога.

— Аз притежавам извлечение от телефонната компания, от което е видно, че на вашия телефонен номер е позвънено три пъти, и връзката е продължила повече от час.

— Не се съмнявам, че е така. Ако бяхте проверили и моя номер, щяхте да откриете три или четири позвънявания до него.

— Не, вие сте говорили с него шест или седем пъти — уточни Уейд.

— Неговият компютър се е свързал с моя. Моят компютър се е свързал с неговия. Аз никога не съм говорил с този човек. Той искаше да играе „Дуум“.36 Беше побъркан на тема „Дуум“. „Вербум“ поддържа форум, където можеш да намериш партньор за всякаква игра и той често се включваше там, за да убеди някой да играе с него „Дуум“.

— Дуум… — повтори Уейд.

— Игра. Ако се играе от сам човек, звездният десантчик се изправя срещу пришълци и зомбита. Ако се играе по модем, двубоят е между двама десантчици, а пришълците и зомбитата се мотаят наоколо, за да е по-весело. Е, „ДийТийДюд“ обичаше да играе по този начин: в режим „Смъртен двубой“.

Смисълът едва не убягна на Лий Уейд. Но той схвана и за да е сигурен, че е разбрал правилно, помоли Елис Хойл да му повтори идеята отново.

Аха, „смъртен двубой“. Май така се бе изразил Елис Хойл.

— И не сте се срещали с него? — поиска да се увери Уейд.

— Не лично.

— И не сте разговаряли?

— Не съм чувал гласа му. — Елис Хойл не скриваше, че с труд овладява нетърпението си, като човек, който ненавижда да повтаря отдавна известни неща.

— И дори не знаехте името му?

— Регистрирах го като „ДийТийДюд“. Щом това е добре за него, за мен изобщо пък няма проблем.

Той гледаше Лий Уейд, без да примигва. Може би с погледа на човек, който няма какво да крие.

А може би като някой, който знае, че няма как да бъде разкрит.

Уейд бръкна в джоба си и извади визитната си картичка. На нея, на фона на герба на Сан Франциско, бяха написани името и служебният му телефон. Подаде я.

— Обадете ми се, ако се сетите за нещо.

— Разбира се. — Елис Уейд взе картичката.

— Така и не ме попитахте какво му се е случило — отбеляза Уейд. — Всички се интересуват. Повечето хора не могат да се спрат да задават въпроси, когато се изправя пред тях.

— Той е мъртъв, някой го е убил, а вие се опитвате да откриете кой е той. Няма други причини да сте тук. — Уейд кимна. — Толкова.

— Хм, това е само един от начините да се погледне на нещата.

Уейд тръгна нагоре по стълбището. Елис Хойл остана долу при своите машини. Когато Уейд стигна до входната площадка, Елис Хойл вече отново седеше и гледаше единия от мониторите. За него Лий Уейд вече беше излязъл от къщата му, а може би и завинаги от живота му.

Но Лий Уейд не беше свършил.

— Забравих да попитам — обади се той отгоре. — Когато двамата с него играехте, кой обикновено побеждаваше?

Елис Хойл се завъртя в стола си и погледна към него.

— Спуквах му гъза — засмя се той като дванайсетгодишен хлапак. — Всеки път.

— Всеки път? — удиви се Уейд. — Не загубихте дори веднъж?

— Аз рядко губя срещу когото и да е било.

— Значи сте добър на тази игра, така ли?

— Добър съм на всички — отсече Елис Хойл.

13.

Същата сутрин Кейт Лейвин взе полета в 10 часа за Бърбенк, за следобедна среща с един от редовните си клиенти — кабелна мрежа с офиси на булевард „Уилшър“.

Когато същата вечер летеше в обратна посока, тя беше получила поръчка: едночасов документален филм за застрашения от изчезване централноамерикански ягуар, който предстоеше да се заснеме основно в Белиз. Кейт бе спечелила поръчката с обещанието, че нейният екип ще открие и заснеме една от едрите котки по време на нощен лов.

И че първоначалната версия ще бъде монтирана най-късно до три месеца.

„Какво толкова — мислеше си тя, — нали така работим?“

Обичаше този вид работа на ръба на изпълнимото, обичаше да поема предизвикателства, обичаше да проверява границите на възможностите си. Точно това беше начинът нещо да стане — понякога да напуснеш зоната на комфорта.

Беше на борда на самолета за обратния полет в 6:15. Чувстваше се силна и способна — това беше обичайното усещане след добър ден. Но през седемдесетте минути, преди самолетът на „Еър Уест“ да кацне на пистата в Сан Франциско, нещо се случи.

Почувства се депресирана. Казваше си, че това е обикновена химическа реакция, че не може да бъде иначе след като адреналинът цял ден е препускал из тялото й. Добро обяснение. Едва ли не приемливо, ако не беше фактът, че именно така — на приливи и отливи — живееше вече от месец. И отпадането не идваше непременно в края на деня. Можеше да й се случи сутрин, можеше да я накара да се хвърля от една на друга страна в леглото, можеше да я свари неподготвена по обед и да я държи така часове наред. Знаеше, че това отпадане не се дължи само на хормонален дефицит. Помисли си, че трябва да направи нещо за Елис Хойл. После се поправи: „Не, не за Елис, а за мен самата!“

„Това е истинският проблем — каза си тя. — Чувствата и постъпките на Елис вече нямат значение. Елис е минало. Централният въпрос е собственият ми живот — сега, след като Елис е извън него.“

„Направи нещо“ — убеждаваше се тя.

Когато спря на паркинга в близост до Бриджуей, навън шибаше пороен дъжд, носен от вятъра. Тя наведе глава, мина покрай портала на кея и извървя почти цялата дължина до края му, който беше доста навътре в залива.

Домът й бе на две стоянки от самия край: представляваше едноетажна конструкция с корпус от кедрово дърво, закрепена върху широка основа от фибростъкло, издигаща се до под самата повърхност.

Конструкцията покриваше почти цялата основа. Като застанеше на ръба на кея, тя стигаше с ръка до ключалката на плъзгащата се врата, която бе и главният вход за жилището й. Отключи, бутна вратата встрани и най-сетне се скри на сушина. Плъзна обратно вратата зад гърба си, отново я заключи и дръпна завесите, които я скриваха от чужд поглед.

Вътре цареше полумрак и беше студено. Тя тръгна през всички стаи и запали всички лампи наред, включи термостата на електрическия нагревател и едва сега съблече подгизналите си дрехи и събу обувките. Спря в кухнята и отвори вратичката на фризера. Вътре се мъдреха поне половин дузина хартиени подноси, опаковани с пластмасово фолио — полуфабрикати, купени от близкия магазин за деликатеси, които само трябваше да се затоплят. Напоследък почти не се залавяше да готви.

Изгледа храната скептично и припомни сама на себе си, че колекцията от ястия трябва да изглежда подбрана с вкус и ефективна по замисъл, а не… нелепа.

Издърпа един от пакетите, на които пишеше „Лазаня“, и го сложи в микровълновата печка. Наля си чаша червено вино и я взе със себе си в банята, където се досъблече и стъпи под горещия душ.

Усещаше бързият вятър навън да поклаща платформата, чуваше прикрепящите я въжета да простенват и дъждът да шиба прозорците с ледените си струи.

Когато усети, че най-сетне се е стоплила, излезе изпод душа, избърса се, наметна пеньоар от изкуствена материя и изсуши косата си със сешоара — късата й прическа изискваше не повече от няколко минути внимание.

Лазанята в кухнята вече беше готова и я чакаше. Тя сложи диск със струнните квартети на Хайдн в CD-плейъра и взе храната и виното в дневната. Седна с кръстосани по турски крака на пода, сложи хартиения поднос пред себе си на малката масичка за сервиране на кафе и започна да вечеря. Макар всички лампи да бяха включени, нагревателят да работеше, а яденето да бе топло, жилището й се струваше празно. Беше не дом, а по-скоро междинна станция. И в този миг, когато стихиите навън бушуваха, някои почука по стъклената врата. Силно: три остри, решителни почуквания.

По начина, по който го правят мъжете.

14.

На половин континент от гълчавата на залива Чарлз Обенд изпита прилив на въодушевление.

Беше се включил във „Вербум“ и разговаряше по самостоятелен канал със „Сюзи-Кю“.

И за пръв път тази нощ тя му признаваше, че иска да се срещне с него на живо.

Електронното им запознанство в началото се бе развило доста бързо и по-обнадеждващо, отколкото си бе позволявал да мечтае. Още на другата нощ след първата им среща те бяха разговаряли в интерактивен режим почти половин час. На следващата нощ вече час.

Сюзи-Кю> Да ти опиша себе си ли? Аз съм оптимистична, сърдечна и поривиста. Обичам добрата шега. Мъжът, който успее да ме разсмее, вече е спечелил наполовина сърцето ми. Може би съм прекалено доверчива. Това ме прави уязвима, но аз не мога да бъда друга. Какъв е смисълът от живота, ако ще издигаме стени около нашите емоции? По-добре е да обичаш и да загубиш, отколкото… нали се сещаш? Физически съм малко над един и седемдесет или малко по-висока, когато съм на токчета (а това се случва често, защото макар да са инструмент за изтезание, аз обичам да съм ефектна). Червена коса, зелени очи, дълги крака. Тялото ми… ами ще ти го кажа така: не се срамувам да изляза по клин. „Сюзи-Кю“ — Сюзън Куилън — беше търговски представител в Бостън, двайсет и осем годишна. И тя, подобно на Обенд, бе сама и без деца. Двамата имаха общи вкусове в музиката и по отношение на храната, харесваха бейзбола, обичаха да гледат кино. Беше изумен да разбере, че тя също е пристрастена към класическите американски коли от 60-те години и нещо повече: че притежава „Понтиак“ модел GTO от 65-а година. Обенд моментално бе почувствал между тях да се установява близка духовна връзка. Освен това бе почувствал и съвсем определен копнеж.

Тя му бе изпратила по електронната поща графичен файл със собствената си снимка, сканирана от нейна фотография. На нея ясно се виждаше млада жена, която ако не хубава, поне изглеждаше най-привлекателната от всички, с които Чарлз Обенд бе излизал досега. В очите й се долавяше обаятелна тъга и… не, в това нямаше никакво съмнение — копнеж по неизпълнено желание.

Тъмното чувство в душата на Чарлз Обенд постепенно се бе разгоряло до истински пожар.

Никой от двамата не бе предложил звукова връзка. Повечето интерактивни потребители се скланяха към мнението, че прекомерната интимност на телефонния разговор потиска искреността на контакта и че хората са по-способни да се изразяват правилно, когато седят пред клавиатура.

И така, само преди няколко дни Чарлз Обенд бе предприел стъпка, която никога преди не си бе позволявал по време на интерактивен контакт. Бе поканил „Сюзи-Кю“ на „f2f“37.

Чаз> Наистина, наистина много бих желал скорошна f2f. Готов съм веднага да отлетя за Калифорния или да ти платя билета да дойдеш ти. Аз съм свободен човек и не съм финансово притеснен.

Сюзи-Кю> Може би някой ден.

Чаз> Аз съм свестен човек.

Сюзи-Кю> Знам това.

Чаз> Тогава защо се колебаеш?

Сюзи-Кю> Аз пък съм от свенливите и притеснителните.

Чаз> Това вече ми е ясно. Освен това в наше време човек трудно би могъл да бъде прекалено предпазлив.

Сюзи-Кю> Точно така.

Оттогава бяха разговаряли само веднъж. „Сюзи-Кю“ се извини с това, че била заета и й се налагало често да пътува в командировки. Въпреки това му се бе сторила малко дистанцирана, някак не така нетърпелива да се видят както в началото. Но тази нощ всичко бе както трябва.

Сюзи-Кю> Здрасти, Чарлз. Обаждам ти се съвсем набързо — тази нощ съм зле с времето. Но исках да ти кажа, че имам някои новини. Утре ще пътувам за Сан Франциско по служба. При други обстоятелства бих взела директен полет. Но ако реша, мога да кацна междинно в К. С.38 „Ю Ec Еър“ има връзка, която ще ми даде два свободни часа на международното летище. Какво ще кажеш?

Чаз> Да!!! „усмивка, усмивка“

Сюзи-Кю> Окей, полет 540 от Бостън, утре вечер. Пристига обаче малко след полунощ… ще ти бъде ли удобно?

Чаз> По всяко време и на всяко място.

Сюзи-Кю> Това „да“ ли означава, или „не“?

Чаз> Скъпа, това е едно голямо „да“.

Сюзи-Кю> Добре. Доволна съм. Как ще те позная?

Чаз> По изражението ми на напрегнато очакване.

Сюзи-Кю> Кажи сериозно. Как ще те позная?

Чаз> Ще нося кожено яке в тъмночервено, това стига ли ти?

Сюзи-Кю> Напълно. В продължение на няколко секунди Чарлз Обенд не направи нищо. Не искаше да я притеснява с настойчивостта си, но имаше нужда от отговора й.

Чаз> Един въпрос. На какво се дължи промяната в теб? А курсорът на екрана му отговори:

Сюзи-Кю> Търпение, мили Чарлз. Търпение. Скоро всичко ще ти стане ясно.

15.

Кейт Лейвин отмести пердето няколко пръста и го видя да стои на ръба на кея. Не помръдваше въпреки брулещия вятър и проливния дъжд. Беше с вдигната качулка с жълт анорак и с жълт клин.

Гледаше в обратна посока, към края на кея. Качулката скриваше лицето му.

После се пресегна да почука отново по стъклената врата, обърна се към нея и забеляза, че тя го наблюдава.

Спря ръката си на сантиметър от вратата. И се усмихна. Кейт регистрираше подробностите една по една, бързо и подсъзнателно.

Беше на нейната възраст. Висок метър и осемдесет, строен. Гледаше я право в очите. С приятна усмивка.

Хубаво лице — поне онова, което се виждаше от него. Много хубава усмивка.

Викаше нещо и сочеше към края на кея. Продължаваше да се усмихва, но викаше, за да надвика бурята. Тя не можеше да разбере нито дума. Отключи вратата и я открехна. Дъждът веднага я зашиба в лицето.

— … ли е мястото за акостиране на частни лица? — чу го да завършва въпроса си.

— Не — каза тя и направи жест над рамото му. — То е в трети сектор, там има обявени тарифи за престои.

Едва сега видя в края на кея-яхта — когато се бе прибрала я нямаше. Подскачаше във вълните, но не беше в опасност. Яхтата беше голяма — поне 12 метра — и изглеждаше като плавателен съд, който би могъл да се използва за сериозни пътувания.

— Чудесно — каза той, достатъчно високо, за да го чуе, но с все същата усмивка на леко огорчение.

— Там ще бъдете в безопасност — допълни тя. Той кимна.

— А има ли наблизо някое място за сам човек?

Тя поклати глава отрицателно. Не през нощта и не в тази част на града. Може би в центъра на Соусалито — там, където са ресторантите, но това означава поне една миля пеша.

Дъждът обливаше лицето му.

— Поне за чаша кафе? — удиви се той и вятърът едва не погълна думите му. — Снощи се повреди генераторът ми. Трябваше да се прибера в Билонас, докато имах възможност… сам съм си виновен.

Продължаваше да говори в единствено число.

— Сам ли сте? — попита тя.

Всъщност думите сами изскочиха от устата й. Но това беше важно — дали този човек ще трябва да стои съвсем сам и гладен в студената, тъмна и подскачаща яхта, в очакване бурята да отмине.

Едва по-късно се сети, че такъв като него сигурно е прекарал много самотни нощи на борда на яхтата си. След като пътуваше сам, това за него би било най-обикновено ежедневие.

— Да — късо отговори той.

Дъждовните пръски се стичаха по лицето му.

— И искате кафе? — ненужно уточни тя.

— Да. — На лицето под качулката бе започнала да се разцъфва усмивката на плаха надежда.

Тя плъзна вратата встрани и той влезе.

Наложи й се да се отдръпне, за да му направи път, после се пресегна покрай него, за да затвори. След това го изчака да смъкне анорака си, да изуе защитния клин, под който се виждаха къси панталони, и да събуе ботушите си. Имаше здраво жилаво тяло, скрито под тениска.

Беше по-висок, отколкото й се бе сторило. Поне метър и осемдесет и пет.

Забеляза още нещо, докато го наблюдаваше да се съблича: очите му не обходиха любопитно мястото, където се намираше, както би постъпил един неспокоен човек. Мъжът пред нея не беше неспокоен.

И все пак той хвърли един бърз поглед. Забеляза вечерята за един на малката масичка и това му каза всичко, което би искал да знае.

— Изглежда, ние двамата сме като загубени в бурята самотни сирачета — отбеляза той.

Тя му каза името си и протегна ръка, за да се запознаят. Той взе ръката й. Ръкостискането му беше приятелско и добре премерено по продължителност.

— Джонатан Регет. Не знам как ще ви се отблагодаря.

Каза го с такъв тон, че зад баналната фраза прозвуча истинска загриженост.

Този човек беше способен да намира точната мярка във всичко.

Последва я до плота на кухнята и остана при нея да й прави компания, докато тя приготвяше капучиното. Разказа, че плава на юг и е тръгнал от островите Сан Хуан — недалеч от Британска Колумбия, — където бил прекарал последните три месеца. Заливът на Сан франциско бил само междинна спирка на път за Кабо Сан Лукас.

— Канада през зимата, Мексико през лятото — отбеляза тя. — Това ако не е оригинално…

— Аз съм особен човек — обясни той. — Мразя тълпата. Започваше да й харесва.

После седнаха в дневната и се разприказваха. Оказа се, че е от Изтока, Масачузетс. От близо година се занимавал именно с това — да плава сам, без да завързва връзки и без да си самоналага ограничения. Създаваше впечатление на човек, който има пари или поне разполага със средствата да си позволи този начин на живот, но нито той навлезе в тези подробности, нито тя се поинтересува.

Накара я да се засмее пет пъти, преди да видят дъното на чашите капучино. Осъзна, че се чувства уютно в неговата компания. Причината отчасти беше в това, че той се чувстваше уютно в дома на непознат — беше уверен, но не се държеше свойски.

Тя стопли още един пакет от фризера и този път потърси някаква салата за гарнитура.

Разговорът продължи по време на вечерята, после на втората чаша кафе. Той й зададе няколко въпроса, отнасящи се до нея, но не прояви особено любопитство, давайки й възможност да отклони темата, ако пожелае.

Като че ли и двамата забелязаха едновременно, че бурята навън е стихнала. Нощта беше спокойна.

Тя изпита съжаление. Нали точно бурята бе станала причина да прекарат заедно, а ето че вече я нямаше.

Той отнесе чашата си до умивалника и каза:

— Май ще трябва да измъкна лодката си оттук.

— Да — съгласи се тя.

— Платеният кей е от другата страна, така ли?

— На около половин миля по вълнолома — ще го намерите лесно.

Той вече беше на вратата. Взе екипа си, обу ботушите. Тя също се приближи и отвори вратата. Откъм залива нахлу чист въздух.

— Беше чудесно — въздъхна той. — Аа, колко слабо е да се изразя по този начин. Но е истина. Беше много хубаво. Сега осъзнавам, че точно това ми липсва, когато съм там, навътре. — По лицето му се плъзна все същата леко изкривена усмивка и той допълни: — Но ако по-често ми се случваха тези неща, може би изобщо нямаше да излизам в морето.

И прекрачи прага.

— Успех — пожела му тя.

— Благодаря още веднъж — каза й той. Направи няколко крачки по кея, обърна се и я видя да стои все така на вратата и да го наблюдава как си отива.

Понечи да каже нещо. Но не го направи. Вместо това леко кимна с глава за последно, извърна се и продължи надолу, загубвайки се в тъмнината на нощта.

16.

Малко след полунощ Елис Хойл се свърза с „Вербум“. Направи го докато стоеше в кухненската ниша, която се намираше в единия край на голямата дневна долу.

Точно слагаше няколко лъжички смляно кафе във филтъра на кафеварката. В един момент се наведе през плота и с глас само малко по-висок, отколкото при нормален разговор, изрече:

— „Ком39. Вербум. Връзка.“

Един от компютрите на масите реагира като стартира програмата за връзка, намери файла, описващ стъпките на процеса за свързване с „Вербум“, и изпълни кратката процедура за автоматизирано включване в интерактивната система.

Модемът послушно се свърза. Както винаги „Вербум“ попита за потребителско име, а скрипт-програмата на Елис Хойл подаде идентификатора, под който той бе известен в продължение на години, след което въведе и паролата.

Компютърът на „Вербум“ реагира с:

Добре дошъл, Аватар.

Последно изключване: 10:36; 05/06/94

Има нова поща.

Той се върна от кухнята.

— Проверка поща — каза Елис, сядайки на въртящия се стол. Справочникът на екрана показа, че става дума за едно съобщение.

stoma@verbum.org 21:18 Нова игра

Елис Хойл отвори съобщението от „Стома“ — идентификатор, който не помнеше. Хм… „стома“: малък отвор в мембрана.

„Не — каза си той, — този бих го запомнил.“ В съобщението се казваше: Здрасти, Аватар, Нуждая се от бета-тестери40 за нова игра. Става дума за нова версия на старите приключения из подземни лабиринти, но се набляга на графиката — осветеност на обекти, бърза смяна на картината, плавно приближаване и отдалечаване. Мисля, че съм се справил (каза той без излишна скромност, ха-ха). Забелязах те да се навърташ наоколо и си помислих, че би могъл да се заинтересуваш от бета-версията. Изпращам ти я към пощата. Заедно с изходния код41!

Стома

Елис Хойл винаги изпитваше наслаждение да изучава работата на други програмисти. Обичаше и компютърните игри, но това се отнасяше по правило до повечето хакери.

Така че той разтовари и допълнението, копира го на дискета и веднага я провери за вируси.

Никога не би пуснал чужд изпълним файл веднага след разтоварването му. Съществуваха компютърни вируси с минимална дължина, които можеха да изтрият ключови файлове и дори непоправимо да повредят твърдия диск.

По-важното бе, че знанията как точно да се напишат няколкото реда, съставляващи подобни програми, отдавна бяха престанали да бъдат забулени в тайна. Те бяха достъпни за хиляди и голяма част от тези хиляди бяха пубери, чудещи се как да напакостят.

Антивирусната програма не откри нищо интересно. TRY_ME не беше заразена с известен вирус.

Но Елис Хойл още не беше готов да пусне програмата.

Вместо това той зареди текста й в текстов редактор и започна да изучава файла.

Той се състоеше от две части. TRY_ME беше самата програма. Тя беше в машинен код42 и следователно нечетима. Но „Стома“ наистина бе включил и оригиналния изходен код, написан на програмния език, известен като C++43. Това Елис Хойл вече можеше да чете.

Той зареди текстовата част отделно в редактора и на екрана му (във фрагменти от по 40 реда) започнаха да се появяват подпрограмите и процесите, съставляващи съдържанието на TRY_ME.EXE.

Първоначалното му намерение беше само да хвърли един поглед на текста и да прегледа не повече от първите неколкостотин реда — просто като програмист, който разглежда работата на свой колега.

Но това, което се разкриваше пред погледа му, задържа вниманието му.

Защото беше добро. Наистина беше добро.

Той продължаваше да преглежда страница след страница, изучавайки плътно изписаните редове, изпълнени със служебни думи, които биха изглеждали като безсмислица на някой непосветен, но в които Елис Хойл виждаше работата на въодушевен експерт.

Продуктът на тази работа беше чист, точен и икономичен начин на използване на ресурсите на компютъра. Сам той би бил доволен да напише нещо подобно на това, което сега преглеждаше.

Тази мисъл за момент го спря: от месеци… не, от години насам, той не бе писал нищо на такова ниво.

Осъзнаването на този факт не го накара да изпита завист. Просто му стана малко тъжно.

Но той се помъчи да изтласка това чувство от мислите си. После зареди следващите 40 реда. Наистина искаше подробно да разгледа тази програма.

Три часа по-късно Елис Хойл все още не бе станал от стола си с изключение на няколко пъти, колкото да си налее кафе.

Текстът на TRY_ME бе погълнал цялото му внимание.

Комбинирането на операторите на даден език за програмиране по принцип разкрива методите, подходите и алгоритмите, заложени в дадена програма. Но по негово дълбоко убеждение то също разкриваше и нещо за програмиста.

И точно това, повече от всичко останало, задържаше Елис Хойл на стола, отдал се на завладяващата дисекция на TRY_ME много, много след полунощ. За него TRY_ME беше прозорец, отворен в душата на създателя й.

Всяка добра програма съдържа в себе си елемент на задълбочено предварително обмисляне, задължително предполага творческа изобретателност и ясна мисъл.

Който и да бе написал това, бе вложил по много от всичко. Много и още малко отгоре.

Би могло да се каже, че бе проявил почти дяволска хитрост.

Беше толкова умен, че на човек му ставаше малко страшно.

И тази програма се бе появила ей така, отникъде, сътворена от някой си с идентификатор, който Елис Хойл — а той имаше отлична памет — не можеше да си спомни някога да е чувал.

Тук нещо не се връзваше. И точно тази мисъл въздържаше Елис Хойл да направи онова, което най-много би искал да направи: да пусне програмата. Имаше нещо не наред и той искаше да разбере какво е то. Така че продължаваше да разглежда програмата ред по ред. И тогава го откри!

Малък зашифрован низ символи на около три-четвърти от началото на листинга с програмата. Да, това вече наистина изглеждаше като безсмислица, поне за окото. Но не бе случайно попаднало там. Елис Хойл чувстваше, че това е част от някакъв вид вирус, скрит във вътрешностите на „троянския кон“44. Низът беше поставен там от някой, добре съзнаващ какво прави.

Елис Хойл изолира зашифрования низ. После бързо допрегледа останалата част от програмата, търсейки евентуален втори паразит.

В 3:40 сутринта стигна до края на листинга. Повече не бе намерил нищо подозрително. Копира дезинфекцирания вариант на TRY_ME на дискета и го сложи настрани.

Искаше му се да я опита. Но не точно сега. Стана от стола си и издърпа един компютър от лавиците край една от стените. Стара 286-ца с 40-мегабайтов твърд диск45 — не го бе използвал повече от година. Твърдият диск беше направо реликва и Елис Хойл бе склонен да го пожертва, за да задоволи любопитството си и да види какви са истинските намерения на „Стома“. Той свърза към компютъра монитор, скачи и принтер и вкара щепсела на захранващия кабел в контакта. Няколко команди от клавиатурата бяха достатъчни, за да програмира системата да разпечатва всяка подадена й команда. После вкара дискетата, копира файла TRY_ME.EXE на твърдия диск и зареди програмата от него.

Дискът защрака и заскърца. Едно от тези щраквания щеше да съпроводи зареждането на паразита в паметта.

Принтерът се събуди за живот и започна да печати.

Първи ред; връщане на каретката.

Втори ред.

Трети ред. И още, и още. Паразитът се бе хванал на работа.

Принтерът внезапно замълча.

Елис Хойл разгледа отпечатаното. Паразитът беше идентифицирал двата серийни порта, представляващи главната връзка на компютъра с външния свят. После се бе опитал да намери модем, свързан към някой от тях. Естествено, не бе успял.

Въпреки това бе прегледал съдържанието на целия диск и правилно бе открил и идентифицирал комуникационната програма. Беше локализирал инициализиращия файл, установяващ изходните параметри на програмата, и бе направил необходимите промени, за да изключи говорителчето на модема — в случай, че такъв някога се появеше.

След това бе преминал в състояние на изчакване.

Но за Елис Хойл станалото бе повече от ясно. Паразитът бе поискал да направи телефонно обаждане — най-вероятно до онзи, който бе написал програмата. „Стома“ се опитваше да проникне в компютъра на „Аватар“.

И „Аватар“ беше готов да му позволи това.

Той се върна при лавиците, избра един стар модем, взе комплект кабели и свърза модема към един от серийните портове на компютъра и гнездото на телефонната розетка на стената.

После в продължение на няколко минути остана на клавиатурата, изтривайки от диска всички файлове, които по някакъв начин биха могли да издадат кой е той или къде живее.

И понеже батерията46 беше отслабнала, накрая въведе правилното време на вътрешния часовник — 04:12 сутринта. Тогава паразитът се съживи.

Той отново потърси активен модем, този път го намери, незабавно стартира комуникационната програма и безшумно започна да набира телефонен номер. Елис Хойл прочете номера още докато принтерът го отпечатваше. Изчака връзката да се установи, след това се пресегна към бутона на модема и изключи захранването му, прекъсвайки връзката.

Обаждането беше на местен номер на клетъчен телефон — той познаваше групата цифри, с която започват номерата, давана на такива абонати. Тестерът за клетъчни системи вече стоеше до лакътя му на масата пред него. Той го задейства и отново включи модема. Паразитът пак откри устройството, препрограмира го и започна да избира номер. На друг клетъчен абонат. Защото номерът беше различен. Това хвърляше нова светлина върху нещата. И означаваше, че „Стома“ е може би дори още по-умен — и с още по-сериозни намерения — отколкото Елис Хойл бе допуснал в началото.

На всеки клетъчен телефон се задаваше електронен сериен номер, а по-късно и номер за връзка. Тези два номера — известни съответно като ESN и NAM — идентифицираха телефона и собственика му пред всяка клетъчна система на континента. Всеки път когато биваше включен, за да позвъни или да отговори на позвъняване, клетъчният телефон изпращаше своите ESN и NAM на местната компания, обезпечаваща връзката, използвайки за целта специални канали, по които се извършва обмен на кодирана информация. Никаква връзка не беше възможна, докато компанията не разпознаеше и не одобреше ESN и NAM на телефона. Те бяха не само в основата на таксуването, а в основата на самата концепция за клетъчна мрежа. Без тях системата би спряла да функционира. Скоро след като клетъчните телефони бяха набрали популярност, електронните пирати се научиха да приемат и декодират потоците ESN и NAM, циркулиращи между телефоните и централите от клетъчната мрежа.

Веднъж снабдили се с истински номера, пиратите препрограмираха успешно някой от собствените си телефони, така че да съответства на тези номера (прехвърляйки по този начин сметката на истинския абонат). Последният процес бе относително прост. Компютърните взломаджии — онези, които нелегално влизат в частни компютърни системи — станаха най-ентусиазираните потребители на препрограмираните клетъчни телефони. Те не само позволяваха да се избегне плащането на значителни по обем сметки, натрупващи се при междуградска връзка47 за включване в различни мрежи, а и намаляваха вероятността от засичане на позвъняване, извършено от конкретен географски адрес.

Единственият недостатък бе, че тъй като служителите в клетъчните централи също трупаха опит в бързото разпознаване на подобни позвънявания, времето на полезен живот на даден ESN или NAM се свеждаше до няколко дни, а дори и само няколко часа.

Поради тази причина хакерите търсеха начин да препрограмират собствения си клетъчен телефон с нова двойка ESN и NAM при всяко следващо използване.

Малцина успяваха да го постигнат — само най-умните и технически сръчни. Тяхното възнаграждение беше използването на устройство, гарантиращо неограничен брой междуградски позвънявания и практически почти неоткриваемо.

Почти. Изключението идваше от това, че обаждането от препрограмиран клетъчен телефон можеше все пак да се проследи до определена клетка на системата, ако човек, разполагащ с необходимото оборудване, знаеше предварително каква двойка ESN/NAM ще бъде използвана от апарата следващия път.

Елис Хойл вече бе разбрал, че „Стома“ е заложил списък телефонни номера в паразита — номера, който собственикът на препрограмирания телефон би използвал последователно, ако по някаква причина първия път връзката се разпадне. Умно… точно както би постъпил и той. Така че Елис Хойл разбра какво става.

Той знаеше как да постъпи.

И имаше апаратурата, с която да го направи.

Тестерът можеше да контролира случайно избрани разговори, а също беше в състояние да извлече двойката ESN/NAM на апарата, от който ставаше обаждането — последното го правеше особено подходящ за нелегалното сдобиване с валидни номера, които биха могли да се използват за препрограмиране на клетъчни апарати. Но той можеше още да работи и в обратна посока: ако в него се заложеха ESN и NAM номерата на определен апарат, тестерът щеше да контролира всички позвънявания от и към него. Дори щеше да засече преместването му от една клетка в друга.

Именно това смяташе да направи сега Елис Хойл. Понеже не беше възможно да определи точното местоположение на апарата, щеше да се задоволи с установяване на клетката, в която се намира той.

Модемът най-сетне се свърза. Елис Хойл седна на клавиатурата на тестера и въведе телефонния номер, който току-що бе избран.

Цифровата индикация пред него потрепна за миг неуверено и после се установи. На нея се четеше:

872.220

E17BG

И Елис Хойл се изсмя.

Клетъчният телефон на „Стома“ използваше канал, резервиран за местни безжични клетъчни връзки, и се намираше в клетката с условно обозначение E17BG. Елис Хойл отвори карта, на която бяха очертани зоните и имената на всички клетки край залива. Но всъщност тя не му трябваше. Той много добре знаеше какво е E17BG: тази клетка обхващаше полите на Телеграф Хил и се намираше на по-малко от миля от неговия дом.

Елис Хойл се загледа в командите, които принтерът печаташе пред очите му. „Стома“ бе поел контрол над компютъра, копираше списъците с файловете във всяка от директориите, после започваше последователно да отваря и затваря самите файлове.

„Давай, давай“ — окуражи го мислено Елис. Буквално си представяше разочарованието на „Стома“ от прегледа на цялата тази информация. Толкова много усилия, за да бъде възнаграден с такъв боклук.

Елис Хойл не се сдържа и се захили. Стоеше злорадо усмихнат и гледаше. И наистина самата мисъл, че някакъв суперхакер бе избрал именно него за цел… оо, това беше забавно.

Не, определено от месеци насам не се бе забавлявал толкова много.

Телефонът не сменяше клетката си. А това означаваше, че не се движи. Най-вероятно „Стома“ си беше у дома, седнал пред компютъра. Елис стана, отиде при прозореца и дръпна завесите. Оттук виждаше цялата площ на клетка E17BG. Повечето карти изобразяват клетъчната система като восъчна пчелна пита: идеални шестоъгълници, граничещи с други идеални шестоъгълници, и така до безкрайност. Но в действителност клетките далеч не са така правилни. В един град с хълмове, долини и високи сгради покриването с клетки става при съобразяване с контурите на релефа.

Затова E17BG имаше форма на бъбрек. Обслужваше я маломощен предавател, покриващ сектор с дъга 320 градуса и разположен на склона на Телеграф Хил. Зоната, която покриваше, се простираше от полите на хълма до първата редица високи сгради по границата на Файненшъл дистрикт и от брега до Хайд Стрийт. Петнайсет-двайсет улични квартала. И „Стома“ беше някъде там.

Антената на скенера на Ван Ек стоеше на триножника си само на метър от Елис Хойл. Той първоначално даже не й обърна внимание. Но изведнъж се сети, че това е неговият шанс да намери „Стома“. Скенерът щеше да му позволи да открие дома, в който бе мониторът, на който в момента неканеният гост разглеждаше файловете на „Аватар“.

Възможно беше. Повечето телевизори и компютърни монитори в този час бяха изключени. Това би трябвало значително да облекчи откриването на малкото работещи.

Освен това той вече бе направил няколко подобрения, целящи увеличаването на обхвата на действие, а още не бе имал шанс да опита какъв е ефектът от тях. Ако измененията бяха както ги бе замислил, скенерът би трябвало да работи ефективно до оттатъшната граница на клетка E17BG.

Нямаше никаква представа как ще постъпи като намери „Стома“. След като установеше коя е сградата, адресът можеше да му помогне да научи телефонния му номер. После? Може би малко гавра: назидателна игричка с хакер, позволил си да си играе с хакер. Игра, нищо повече.

Той включи видеоскенера и NEC-монитора до него. Взе дистанционното управление и насочи антената към зоната на клетката.

Елис Хойл знаеше, че би трябвало да е адски изморен. Но не беше. Не си спомняше кога за последен път бе изпитвал толкова силен интерес към нещо. Беше напълно концентриран и изпълнен с енергия.

„Само игра“ — мислеше си той.

Но каква игра!

17.

Тялото бе изхвърлено на брега малко преди зазоряване. Остана да лежи така няколко часа в една тинеста локва под моста Мартинез-Бениция, опънал се над северната част на залива на Сан франциско.

Тялото стигна крайната точка на пътуването си след като бе хвърлено в морето преди две седмици на близо трийсет мили оттук. Всъщност то бе изминало поне четири пъти по-дълго разстояние, поради теченията, които го бяха лашкали из водите на залива, докато накрая комбинацията от силни ветрове и висок пролетен прилив го бе изхвърлила на брега и го бе изоставила в калта, където му бе писано да го намерят трима гимназисти, слезли на брега с въдици и хладилен бокс, пълен с бира.

Забелязаха го, защото един от тях реши да разбере каква е причината за рояка стръвно бръмчащи мухи и зловонната миризма.

Следвайки шума и миризмата до първоизточника им, той спря малко встрани и размаха ръце, за да пропъди мухите и да види какво всъщност е намерил.

Двете седмици разлагане, четиринайсетте дни из залива, по време на които тялото бе станало жертва на птици, раци и риби, го бяха направили почти неузнаваемо.

Накрая момчето разбра каква е находката му: човешко, може би женско тяло.

Не бе толкова лесно да се разбере, защото тялото нямаше глава. Ръцете му бяха отсечени до лактите, а краката свършваха в коленете. Момчето се извърна и повърна във водораслите.

Тялото бе отнесено в службата на съдебномедицинския лекар на окръг Солано.

Солано е един от осемте окръга, за които се казва, че съставляват несъществуващия официално район, известен като Залива на Сан Франциско. В тези осем окръга има повече от 75 отделни градски управи, към всяка от които е прикрепено полицейско управление, което води свой собствен архив.

Компютрите и телекомуникациите бяха дали на тези окръзи и управления средства да ползват съвместно информация относно престъпления, разпростиращи се през общите им граници. Но нали в крайна сметка тези електронни средства все още зависят от човешкото усилие и следователно са подвластни на човешките недостатъци.

Случаят с разлагащото се разчленено тяло бе характерен с това, че съдебномедицинският лекар на Солано направи аутопсията едва след като бяха изминали ден и половина от намирането му.

Когато в крайна сметка я направи, тя разкри, че става дума за тяло на около четиридесетгодишна жена. В трахеята й бе открита прозрачна пластмасова капсула. От капсулата бе извадено квадратно парче хартия.

На листчето пишеше „Мийтуер“, следвано от серия числа, които лекарят счете за безсмислени.

От офиса на шерифа забавиха с нови четири дни въвеждането на тази информация — отговорният служител имаше други задължения — в регионалната база данни, съдържаща докладите, въз основа на които полицаите от Залива бяха в течение на случилото се при техните колеги.

На всичко отгоре въпросният служител въведе грешна ключова дума в заглавната част на доклада. В нея се съдържаше резюме, което служеше за извършването на тематични извадки. Грешката беше еквивалентна на това да се загуби досието, като се постави на грешно място, и точно заради нея партньорът на Лий Уейд подмина този доклад при прегледа на убийствата в другите окръзи. Изминаха още четири дни преди грешката да бъде открита и отстранена.

Така бяха загубени общо десет дни преди информацията за тялото — и най-вече за пластмасовата капсула и нейното съдържание — да стигне накрая до единствения човек, който се нуждаеше от нея.

Но вече беше късно.

18.

— И хич не се притеснявай от него — каза Роберта Хъджинс. — Той се държи малко официално, но не е такъв. Важното е, че ще можеш да поработиш на машините. Питах го и той каза „Окей“. Така че не се безпокой.

Петнайсетгодишният й внук Дейвид Хъджинс седеше до нея в таксито на път за Телеграф Хил. Дейвид не отговори, но цялото му същество излъчваше съмнение.

Роберта Хъджинс също имаше известни съмнения, но не искаше да ги показва пред Дейвид. Най-важното от тях бе съмнението дали Елис Хойл ще си спомни, че днес тя ще заведе и момчето. Беше му споменала последния път, че има внук, който иска да се поупражнява на компютри, и плахо го бе попитала дали ще даде на Дейвид да използва един от неговите, когато дойде следващия път.

„Ама да, разбира се“, беше казал той.

Но с такъв като него, знаеш ли? Можеше ли този човек да запомни нещо за следващия ден и — а това беше най-важното — как да се разбере какво наистина мисли по даден въпрос?

Таксито с лекота се провираше през съботния трафик. Не след дълго вече се изкачваха по Телеграф Хил. Роберта Хъджинс забеляза „малкия“ да си чопли кожата около нокътя на палеца и го плесна през ръцете.

— Не се прави така — сгълча го тя. — Опитай се да бъдеш вежлив, но с мярка. Отговори му, ако те пита нещо. Ама да не се разбъбриш.

Но тя знаеше, че Дейвид е умно дете. С добри оценки отгоре-додолу. Много добри оценки по математика и @наука. Само му трябваше малко практика на компютри. В колежа „Макклаймъндс“ децата прекарваха три часа седмично в компютърната лаборатория. Но всъщност учебните часове бяха по петдесет минути, а и на компютър се падаха по двама.

Дейвид имаше нужда от нещо повече, отколкото колежът можеше да му обезпечи. И самите му преподаватели го признаваха. Беше чувала да разказват, че в добрите колежи даже първокурсниците получават още в началото на първия срок заедно с учебниците и компютри. А дяволските машини се оказваха нужни, за да постъпиш къде ли не. Бяха истинска магистрала за бъдещето. И Дейвид не трябваше да изпусне пътуването натам, ако тя можеше да направи нещо.

Точно затова се бе обърнала към Елис Хойл.

Толкова компютри около него, а човек не може да работи едновременно на повече от един, нали? Затова го бе попитала: „Имам внук, който е побъркан на тази тема, ще имате ли нещо против, ако следващия път поседи и опита един от тях, докато аз шетам?“.

Не й беше лесно. Мразеше да иска услуги от хората, които й плащат.

Но той бе казал: „Ама да, разбира се, няма проблем“. Сякаш наистина не ставаше дума за нищо особено. Изглежда нямаше нищо против. Но знае ли човек с такъв като него?

Таксито зави по Тесла Стрийт.

Тя взе внук си за ръка.

„Не, момченце, ти ще извървиш целия път — мислеше си тя. — До самия връх.“

— Я седни изправен — скара му се тя.

Елис Хойл бе работил на видеоскенера през цялата нощ и съботната сутрин. Работата беше уморителна, защото антената трябваше да се завърта малко по малко, да се спира, да се настройва приемането на сигнала и да се продължава нататък, след като разбереше, че не е попаднал на онова, което търси.

В един момент слънцето изгря в очите му. Работата се забави още повече, защото се появиха паразитни сигнали:

СNN, сутрешните блокове анимационни филми за деца, включването на някой досаден ранобудник към „Америка он-лайн“ или „Интернет“48, който, изглежда, не си представяше за възможно да започне деня си по друг начин. Екраните на града постепенно се събуждаха за живот. Но той упорито продължаваше.

Удоволствието от работата го бе крепило през часовете на нощта. А сега се държеше само благодарение на силата на навика. Програмирането го бе научило, че успешният край на всяка работа обикновено изисква да се пребориш с умората. Дори най-гениално написаният софтуер в крайна сметка се свежда не толкова до гениалност, колкото до твърдоглавата упоритост да влагаш едно и също усилие — тъпо и непрестанно.

Никога няма да получиш добър резултат, престанеш ли да блъскаш в стената.

Така че той продължаваше, без да обръща внимание на слънцето в очите си и на събуждащия се около него град. Натискаше бутоните на дистанционното, поглеждаше от екрана на монитора към пейзажа на града и преместваше антената — бавно и систематично. Задачата изискваше същия интелект като работа на конвейер.

Смътно чу завъртането на ключ в ключалката на вратата. Не се обърна да погледне.

Защото мониторът пред него показваше поредния прехванат сигнал. Този път не беше анимационен филм. Нито СNN.

Пред него се виждаше компютърен екран, показващ справочник на директория със седем файла, чиито имена бяха изписани със системния шрифт на компютър IBM PC. Под имената се четяха редовете49:

24 file(8) copied

DISCONNECT

DISCONNECT АТ 04:26.42

CONNECT ТIME 00:14.23

copy c:\cap\*.* b:

вратата се отвори.

Елис Хойл бързо отиде до стария компютър, в който бе пуснал „Стома“ да влезе преди няколко часа. Той все още работеше. Списъкът от файлови имена на екрана съвпадаше с този на скенера. Завършваше с редовете:

24 file(s) copied

DISCONNECT

Той се върна при триножника. Това беше важно.

— Здрасти — неуверено се обади един глас зад него.

Той не се обърна. Гледаше накъде сочи антената. Към един жилищен блок отвъд Норт Бийч, някъде в основата на Ръшън Хил.

Това вероятно беше Юниън Стрийт, на около две преки над Уошингтън Скуеър.

В тази сграда се намираше компютърът, на който бяха копирани файловете от неговия стар 286.

Там беше и „Стома“.

— Здрасти — пак се обади мисис Хъджинс и този път той се обърна.

Стоеше облян от лъчите на утринното слънце. „Животът е пълен с чудеса“ — мина през ума й.

Беше стигнала до средата на стълбището и бе спряла там. Редом с нея стоеше Дейвид. На лицето му се четеше изумление от гледката в голямата стая. Тя не го бе подготвила за нея, защото бе смятала, че не би могла да я разкаже с думи, достойни за нея.

— Добро утро — каза тя. После се наклони към Дейвид, за да му покаже, че е неприлично да се втренчва така.

— Добро е наистина — съгласи се Елис Хойл.

Тя отново тръгна надолу, водеше Дейвид за ръка.

— Това е внук ми Дейвид — поясни тя.

— Разбрах — каза Елис Хойл. После се отправи към тях и се ръкува с момчето.

— Разказах му за вас. Споменах му, че ще му позволите да използва една от вашите машини и…

— Но, разбира се, Ей сега ще те оправим, Дейвид.

Изглеждаше страшно изморен.

Но някак доволен.

Тя докосна челото си и го погледна въпросително.

— Наред ли е всичко?

— О, не би могло да бъде по-добре — отговори Елис Хойл.

19.

Тъпият белокож се бе оказал съвсем наред, след като свикнеш с него.

Имаше четири компютъра, всички включени и работещи: „Power Mac 8100“, „Pentium“ под „Линукс“, друг „Pentium“50 под ДОС — Дейвид никога не бе виждал подобни машини другаде, освен в списанията. Плюс една стара 286-ца.

„Мистър Хардуер“ бе започнал да го нарича за себе си Дейвид.

И точно когато смяташе, че повече от това просто не може да се иска, този човек измъкна за него отнякъде портативен 486.

Пет компютъра, без да се броят кутиите и разните блокове по лавиците, все неща, от които Дейвид не можеше да откъсне поглед — о, мистър Хардуер, колко интересни неща имаш там! — и в този миг онзи му даде 486-цата.

Колкото и да се наслаждаваше на тези бижута, той изпитваше още по-голямо удоволствие от приятелското поведение на този мъж. Мистър Хардуер определено си вадеше хляба покрай електрониката и още по-ясно беше, че може да сложи в джоба си много като него. Той сякаш не бе забелязал, че Дейвид е чернокож и шестнайсетгодишен, или ако беше забелязал, не възнамеряваше да се държи по друг начин поради който и да е от тези два факта.

Баба му стоеше зад тях и наблюдаваше развоя на събитията. Не беше необходимо Дейвид да се обръща, за да се убеди в това: той знаеше колко е доволна тя да види, че с него се отнасят по този начин.

Мистър Хардуер видя, че Дейвид е донесъл със себе си дискета с малка програма за изготвяне на музикален каталог, написана на Бейсик51. Човекът явно изглеждаше изтощен, но това не му попречи да прегледа програмата и да обърне на Дейвид внимание върху няколкото места, в които тя би могла да се напише по-икономично. Накрая му каза: „Знаеш ли, не е зле, ти чувстваш нещата.“

Дейвид беше убеден, че от устата на този човек това е голяма похвала.

Тогава мистър Хардуер примигна два пъти — главата му едва не клюмна върху гърдите още в този момент — и измърмори:

— Боже, направо ще рухна. Отивам да…

Надигна се да стане, после се спря и посегна към дискетата на масата.

— Като ти доскучае — каза той, — поиграй си с това. Изчовърках й червейчето и сега е чиста. Написана е от някой, който е голяма работа… Искам да ми кажеш какво мислиш за нея.

После изчезна, явно на път към леглото.

20.

Убиецът, както правеше често, прекара няколкото часа преди зазоряване пред компютъра.

Той изкопира дискетата с файловете, които бе изтеглил от „Аватар“, на компютъра-бележник и започна да ги разглежда. Само след няколко минути разбра, че са по-стерилни от всичко, което бе чел досега.

Отбеляза и това, че първото позвъняване от „Аватар“ беше прекъснато — не непременно нещо необикновено, но малко необичайно. Запита се дали това не е дело на „Аватар“ и дали той не е заподозрял нещо.

Нямаше как да узнае. Но това бе възможност, която убиецът запомни.

Идентификатор, който между другото навежда на размисъл: „Аватар“.

В индуизма „аватар“ е физическото превъплъщение на някое божество.

Но при компютрите съществуваше цял раздел, известен като „виртуална реалност“, който бе заимствал тази дума, за да опише компютърно генериран образ на лице или предмет, така че когато някой играч в игра, използваща BP, помръдне дясната си ръка например, може да види аватара на тази ръка да помръдва на екрана или в зрителното поле на специалния шлем.

Това идваше да покаже, че „аватар“ следва да се възприема като нещо, което изглежда реално, но не е. Фасада на нещо, при това фалшива. Идея, която особено допадаше на убиеца.

Още по-интересно бе това, че „аватар“ понякога се използваше като име на потребител със „супер“ привилегии в компютърни системи под управлението на Unix. Така че в Unix-системите аватар бе богът на системата.

Това пораждаше възможността „Аватар“, в чийто компютър той бе успял да проникне миналата нощ, да е умен и опитен. От друга страна, не бе изключено това да е само една дума, избрана от някого просто заради самото й звучене, така както той си бе избрал „Стома“.

И все пак мисълта, че може да е попаднал на някой, който би могъл поне частично да се доближи до неговата гениалност, беше възбуждаща и приятно тревожна. Още по-сладко бе очакването на момента, когато това „величие“ щеше да стане поредната му жертва.

21.

— Дейвид, момчето ми, трябва да тръгваме — каза Роберта Хъджинс. Стоеше пред стълбите, готова да потегли.

Внук й неохотно се надигна от масата и се пресегна да изключи портативния компютър, от който не се бе откъснал през последните четири и половина часа. Точно в този момент Елис Хойл излезе от спалнята все още малко замаян, но много по-добре изглеждащ, отколкото когато бяха дошли. Отиде направо при компютъра. Затвори капака му и го подаде на Дейвид, опитвайки се да го напъха в ръцете му. Дейвид отстъпи една крачка назад и възкликна:

— Ама какво…

— За теб е.

Дейвид отстъпи още една крачка. Сякаш машината беше отровна.

— Не — завъртя глава той. — Не, съжалявам, но не мога.

— Разбира се, че можеш. Ще го използваш повече от мен.

— Не. Благодаря, но не.

Всъщност Дейвид се бе влюбил в малката машинка. В училище бе използвал само стари XT52 и Apple II53 и не че нещо им имаше, само дето една бърза 486-ца като тази наистина можеше да те разглези, така че повече нищо друго да не ти хареса. Тя работеше поне десет пъти по-бързо от всяко AT.

Той искаше този компютър. Но съвсем ясно си представяше реакцията на баба си, ако си позволеше макар и само за миг да се поколебае решително да отклони подаръка.

— Аз предварително бях решил да ти го дам — настоя Елис Хойл. — Приготвих го, дори му прехвърлих необходимия софтуер.

И той започна — какво наистина правеше той? — да събира купа ръководства, които до момента бяха стояли на масата, и да ги изсипва в един голям найлонов плик. Значи не го лъжеше и наистина бе планирал това.

„Той е по-организиран, отколкото изглежда“ — помисли Дейвид.

— Не — отказа той пак.

Зад него баба му прехвърли тежестта на тялото си на другия крак. Губеше търпение.

— Имаш нужда от него — неочаквано прозвуча гласът й.

В първия момент Дейвид реши, че тя се обръща към Елис Хойл. Но самата идея му се видя глупава: последното нещо, от което мистър Хардуер имаше нужда, бе още един компютър.

И тогава Дейвид схвана, че тя говори на него.

— Ти би могъл да го използваш — повтори тя. А на Елис Хойл — този път това със сигурност се отнасяше до него, защото сега Дейвид я гледаше в лицето, — каза: — Просто да се позанимава повечко.

— Колкото иска — отговори Елис Хойл и отново се опита да набута компютъра в ръцете на Дейвид.

Дейвид пак погледна баба си. Тя кимна кратко, но решително и едва сега Дейвид си позволи да хване дръжката.

— Ще ви го върнем — заяви тя.

— Знам — успокои я Елис Хойл. — Но съм сигурен, че дълго няма да се сетя да го потърся.

— Благодаря.

Той пъхна пластмасовия плик в другата ръка на Дейвид и в последния момент — преди Дейвид да успее да дръпне плика — хвърли в него един модем с кабелите и каза:

— Е, приятни забавления.

— О, със сигурност — изненадващо за себе си отговори Дейвид. — Сто на сто.

— Дейвид… — подсети го баба му.

И схващайки явния намек, Дейвид послушно допълни:

— Благодаря ви. Много ви благодаря.

Елис Хойл неопределено сви рамене и едва-едва се усмихна.

— Ей… изпробва ли играта? — сети се той.

— Нарича се „Опитай ме“ — отговори Дейвид.

— Да, забелязах.

— Играх я няколко минути. Това е игра, при която зрителното поле е през очите на героя. Обичам този вид. Това наистина те въвлича в действието. А графиката е страхотна. Моделиране текстурата на предметите, промяна на осветеността. Плавна смяна на изображенията. Не знам как би работила на по-бавна машина, но на 486-цата направо летеше. Мисля, че поддържа и звукова карта. Това никъде не е написано, но имам чувството, че го прави. Съдя по общата композиция на нещата.

— Значи ти хареса?

— О, не бих казал.

— Какъв е тогава проблемът?

Дейвид захапа долната си устна. Като че ли претегляше думите си и не му се искаше да отговори на този въпрос. Накрая се реши:

— Много е гадна.

22.

Когато остана сам, Елис Хойл отново се обърна към видеоскенера. Екранът на монитора беше празен. Помисли си, че мисис Хъджинс може да е помръднала антената по време на чистенето, но когато повторно сканира жилищния блок, от него не се излъчваха никакви видеосигнали. Изглежда, „Стома“ беше изключил монитора си по някое време през последните няколко часа.

Елис Хойл си спомни, че навремето Кейт бе купила бинокъл, за да наблюдава с него корабите в пристанището. Порови се из шкафовете и го намери. Застана при прозореца и огледа сградата на Юниън Стрийт. Бели стени. Три етажа. По четири прозореца на етаж от страната, гледаща към улицата. Искаше да е сигурен, че ще може да я намери на място.

После се качи по стълбището и излезе през входната врата.

Почувства лъчите на слънцето върху кожата си, усети галещия бриз по лицето си, но не спря да им се наслади, а тръгна надолу по хълма. Пресече Киърни Стрийт и зави по „Филберт“. Подмина голямата църква — наричаше се „Свети Петър и Павел“ и днес в нея имаше венчавка — и наближи малката детска площадка на ъгъла на Уошингтън Скуеър, където хлапетата се търкаляха из пясъка и лазеха по катерушките.

Искаше му се да бе избрал друг маршрут — такъв, по който двамата с Кейт да не бяха минавали заедно, — но не можеше да се сети за кътче из Норт Бийч, където да не се бяха разхождали, и то много пъти.

Правеха го често в съботен ден, като днес. Спускаха се по хълма и избираха някое местенце за късна закуска или ранен обед, или и двете заедно. Като например малката пекарна отсреща, от другата страна на Колъмбъс Авеню, където бяха идвали повече пъти, отколкото можеше да преброи.

Бяха прекарали заедно почти половината си живот. За Елис Хойл Сан Франциско и окръг Марин бяха осеяни с предизвикващи болка в душата му места, все свързани с някакъв спомен от съвместно изживяване.

Беше обзавел къщата според собствения си вкус, така че не можеше да я възприема като място, където двамата бяха живели и се бяха обичали. Но светът навън не можеше да се промени така лесно. И той с нищо не можеше да прогони болката, когато се замислеше за нея…

Опита се поне да я потисне. Беше правил това много пъти, беше се научил да я овладява. Тя не искаше да отстъпи, но той беше по-упорит.

Извървя една пряка по Колъмбъс, пресече на червено и се озова на ъгъла на Юниън Стрийт.

Сега трябваше да измине още две преки по улицата, изкачвайки се по Ръшън Хил. Белостенната сграда бе лесна за откриване.

Както повечето други къщи в този гъсто населен район и тази се издигаше веднага до тротоара. Зад стъклената входна врата се виждаше плътна стена от пощенски кутии и табелки със звънци. Дванайсет апартамента, по четири на етаж.

По дължината на една от страните на блока минаваше къс коридор. Елис Хойл тръгна по него и видя, че той се свързва с вътрешна алея, успоредна на оставащата от другата страна Юниън Стрийт. Зад сградата имаше козирка, под която на асфалта бяха начертани правоъгълници за паркиране, маркирани с номерата на апартаментите.

Виждаше се и ниша, в която стоеше голям контейнер за боклук, над който се отваряше изходната дупка на шахта за изхвърляне на отпадъци. Елис Хойл се приближи до контейнера и погледна през ръба му. Беше пълен малко над половината. Помисли си, че шахтата без съмнение излиза в края на коридора на всеки от етажите — нали точно нея използваха наемателите, за да се отърват от боклуците.

И с тази мисъл в главата Елис Хойл взе решение да направи нещо, което не бе правил от години. Хвана се за ръба на контейнера, прехвърли се вътре и се претърколи сред отпадъците.

Беше се научил да рови из боклуците още през юношеските си години на фрийкър. Основният източник на находки бяха големите кофи за боклук зад офисите на телефонните компании: технически ръководства, разпечатки на резултатите от последните контролни измервания — все едно ключовете за цялата телефонна система. Разбира се, ако знаеш как да ги използваш.

Бързо се беше научил да претърсва отпадъците, много бързо след като бе видял какви неща изхвърлят хората.

Така че сега клекна в контейнера встрани от отвора на шахтата. Започна да издърпва един по един чувалите, да ги разтваря и да разстила съдържанието им пред себе си. Основно хартиени отпадъци, кутии от напитки, бутилки и дори един сгъваем стол.

Разнообразието не беше особено впечатляващо — изглежда, останалата част беше смляна от мелачките, монтирани в сифоните на кухненските умивалници, — но въпреки това съжали, че не носи ръкавици. Като юноша никога не излизаше на подобна акция, без да вземе чифт ръкавици със себе си.

Един от зелените пластмасови чували се оказа особено тежък. Когато го разкъса, от него изпаднаха купища списания. Името на получателя върху етикетите беше едно и също: К. Хартмунд от апартамент 1А.

К. Хартмунд се бе абонирал за „Byte“, „Computer Shopper“, „РС Graphics & Video“ — все общопризнати списания с широк профил. Но в същата купчина Елис Хойл намери и нещо, което четеше и той:

„Dr.Dobb’s Journal“ — месечно издание за програмисти,

„Morph’s Outpost“ — за разработчици на софтуер, „IЕЕЕ Spectrum“ — месечник на сдружението на електронните и електроинженери.

Но дори тези тежкокалибрени издания не доказваха, че К. Хартмунд е „Стома“. В последно време Сан Франциско беше за специалистите по мултимедия54 онова, което бе Лос Анжелис за сценаристите на филми. Само да търкулнеш топка за боулинг по улицата в правилно избран квартал и тя ще смачка поне трима-четирима.

Елис Хойл остави списанията настрана и продължи да изучава съдържанието на чувала.

К. Хартмунд получаваше и бюлетина на групата за помощ на болните от множествена склероза.

И каталог за санитарна медицина, инвалидни колички и протези.

Освен това и сметка за телефона за месец март — не, две сметки за два телефона — на името на Кристиян Вилем Хартмунд, на обща сума равна на базисния абонамент за притежаването на телефон, плюс добавка за поддържането на по един необявен телефонен номер към всеки от телефоните.

Номерата бяха написани на формулярите, които Елис Хойл внимателно прибра в джоба си.

Остана в контейнера още двайсетина минути. Тук никой не можеше да го види. Продължи да разкъсва други чували, но повече така и не намери нищо интересно.

Измъкна се навън, в края на редицата за паркиране се виждаше незаетото място за колата на наемателя, живеещ в апартамент 1А. На стената пред него някой бе прикрепил уличния знак, изобразяващ инвалидна количка.

Той заобиколи сградата и отново излезе отпред. Името върху пощенската кутия за апартамент 1А беше „К. Хартмунд“. Елис Хойл различи през стъклената входна врата, че въпросният апартамент е първият отляво.

Зави зад левия ъгъл и видя, че прозорецът на апартамента е на два метра над тротоара — малко височко, за да хвърлиш вътре бегъл небрежен поглед. И щорите бяха пуснати. Изглежда, имаше и други хора на този свят, които смятаха, че слънчевата светлина е само досаден блясък в екрана на монитора. Елис продължи обиколката в същата посока. На късата страна имаше втори прозорец, който трябваше да е на същото жилище. Но и той беше по-високо от човешки ръст.

Елис Хойл излезе от задната страна при контейнера за боклук, издърпа отвътре сгъваемия стол, разтвори го, отнесе го до страничния прозорец и стъпи на него. Никой не го видя. Никой не извика да го спре.

Оказа се прозорец на банята. Венецианските щори бяха затворени, но процепът между тях бе достатъчен, за да му позволи да надникне. Вратата на банята бе отворена и той можа да хвърли поглед в дневната.

На масата се виждаха два компютъра: Мак и PC55.

Екраните им бяха тъмни.

Но до PC-то имаше черен телефон с гъвкава антена.

Клетъчен телефон. Беше открил „Стома“.

Щом се прибра в дома си на Телеграф Хил, Елис Хойл отново пусна щорите.

После седна пред един от компютрите и взе дискетата с прочистената версия на TRY_ME, която Дейвид Хъджинс беше оставил встрани. Копира програмата на твърдия диск и я зареди от него.

Екранът просветна за миг и бавно притъмня. Намираше се на стоманен мост…

23.

Когато Стивън Левист отвори първия лист на честитката, тя неочаквано проговори.

Неговото семейство изрече в нестроен хор: „Честит рожден ден, Стивън. Ние те обичаме, желаем ти да го празнуваш много пъти и още веднъж честит рожден ден, Стивън.“ Разнесоха се поздравителни възгласи. Той затвори картичката. И отново я отвори. И пак изслуша поздравлението. Продължи точно десет секунди — знаеше, защото засече времето с новия подарък за рождения си ден: цифров часовник. Картичката беше дванайсет на двайсет сантиметра. Но бе малко по-тежка от обикновена поздравителна картичка и дебела почти сантиметър. Не след дълго откри отвора, който му даде възможност да измъкне навън вътрешностите й: миниатюрен говорител и интегрален микрофон, свързани към печатна платка с площ около два квадратни сантиметра, захранвана от батерийка с размера на копче за дрехи. На гърба й имаше цена: $7.95. Ако се включеше и данъкът, това би означавало малко над осем долара за едно напълно завършено записващо/възпроизвеждащо устройство, притежаващо достатъчно постоянна памет, за да съхрани десетсекунден звуков сигнал с честотна лента — е, тук вече можеше само да предполага — около 11 килохерца.

Беше впечатлен. За нещастие десет секунди бяха недостатъчни за онова, което бе замислил.

И докато обмисляше дилемата, пред която бе изправен, той похапваше, без да спира, евтини бонбонки с млечен пълнеж от кутията пред себе си. Всъщност десетте секунди щяха да му стигнат, ако можеше да запише онези десет секунди, които го интересуваха. Това го наведе на една идея.

Той извади стария касетофон, който бе купил за долар и половина при гаражна разпродажба56. Отвори кутията и с помощта на секачките и малка отвертка свали VOX57 превключвателя.

Записващият блок на честитката беше монтиран върху бяла пластмасова рамка. Той разпои жицата на говорителя и я съедини към микрофонен жак. После подмени контактната схема с VOX ключа на стария касетофон.

Записът сега щеше да става само когато се чуеше глас или силен шум. Тонът на една цифра при номеронабирането би трябвало също да го задейства.

След като изряза излишната пластмаса, останалата част на малкото записващо устройство, състоящо се от печатна платка, микрофон и захранване, лесно се събра в бонбонената кутия. Още повече че тя вече беше празна.

Той постави кутията до телефона, така че микрофонът да опре на него. Вдигна слушалката, бързо натисна бутоните 1-2-3-4-5 и постави слушалката обратно. В този момент вратата на стаята му се отвори. Влезе майка му.

Подаде му плик — не, в същия момент той видя, че това е твърда картонена опаковка за изпращане на дискети.

— Току-що пристигна за теб — каза тя.

После свали поглед върху лицевата страна на честитката пред него. Усмихна се. Дори не забеляза, че вече е изкормена.

— Не е ли чудесна? — попита тя. — Видях я в магазин за подаръци на „Танфоран“ и веднага ми хареса.

Поддавайки се на някакъв вътрешен импулс, тя се наведе, целуна го по темето и разроши косата му.

Не можеше да разбере защо хората продължават да се държат по този начин с него. Той вече беше на дванайсет години и два дни, но истината бе, че изглеждаше по-малък.

Краката му, раменете, гласът и лицето му бяха като на десетгодишно момче.

А защо не и на десетгодишно момиче, ако си помисли човек?

Отвратително.

Мразеше се, че изглежда като десетгодишен. Мразеше възрастните, които не можеха да се сдържат и все намираха причина да го мушкат с пръст, да го щипят и да го разрошват така, както се прави с най-малките. Майка му се усмихна и излезе.

Стивън разкъса опаковката и надникна вътре. Там имаше две дискети, надписани TRY_ME Disk#1 и TRY_ME Disk#2, заедно с листче хартия, на което беше напечатано: Страхотен софтуер!!!

Без обратен адрес. Помисли си, че може да ги е изпратил някой от приятелите му. Не от най-добрите, защото най-добрите му приятели много добре знаеха, че Стивън е надрасъл „страхотния софтуер“.

Всички, които наистина го познаваха, знаеха, че Стивън в момента е в процес на израстване до хакер и че като хакер той има нужда не от „страхотен“ софтуер, а от кодове.

Той остави дискетите встрани, извади малкото записващо устройство от кутията за бонбони и мушна кабела на изхода в съединителя на звуковата карта в компютъра си.

После включи устройството на възпроизвеждане. Екранът на монитора пред него веднага изобрази времедиаграмата на десетсекундния запис, сега вече записан на твърдия диск като аудио-файл. Пиковете във времедиаграмата показваха, че интегралният микрофон бе регистрирал звуковете през тънкия картон на кутията — всъщност кутията дори беше изиграла спомагателната роля на резонаторен бокс.

Отново прослуша файла. Този път в малкия прозорец в долния ъгъл на монитора се показаха цифрите 12345 едновременно с всеки тон.

Програмата беше анализирала тоновете и правилно бе идентифицирала всеки натиснат бутон.

Сега беше време за следващия експеримент. Без да вдига слушалката, той отново започна да натиска бутоните с нормална според него скорост. Точно на десетата секунда спря и установи, че е натиснал 24 бутона.

Опита пак, този път съвсем малко по-бързо: 26 бутона за десет секунди.

Още веднъж, сега по-бавно: 22 бутона. Всеки желаещ да проведе междуградски разговор би започнал с цифрата „1“, последвана от трицифрения зонален код и после седемте цифри на поста. Единайсет натискания на бутон. След това трябваше да въведе номера на кредитната си карта, издадена му от съответната компания, обезпечаваща връзката между дадения телефонен автомат и централата за далечно избиране — обикновено 14 цифри.

Общо 25 натискания на бутон. Десет секунди, ако се направи от човек, който бърза. А хората винаги бързат.

Иначе десетте секунди щяха да изтекат и записващото устройство щеше да изпусне последните няколко цифри.

Стивън не искаше това да се случи. Той изобщо не се интересуваше от избрания номер, който представляваше абсолютно безполезна информация. Но искаше да се сдобие с номера на кредитната карта, известен и като код за достъп. Кодове!

Стивън излезе в единайсет и половина същата сутрин.

Изчака майка си да влезе в спалнята да се преоблече. Тя беше агент по продажба на недвижима собственост и бе планирала посещения на няколко обекта за клиент от друг град. Това би трябвало да ангажира целия й следобед.

Баща му работеше към една софтуерна фирма в бюро за работа с клиенти и понеже офисът се намираше в Менло Парк, това означаваше поне половин час път след края на работното му време в пет часа.

По-голямата му сестра бе заминала за Сан Франциско с приятели и едва ли щеше да се прибере дори за вечеря.

Така че следобедът беше на негово разположение. Майка му не му беше забранила да напуска дома и той не желаеше да й дава тази възможност.

Така че бръкна в чекмеджето на сестра си, извади от там нейния уокмен и нахлузи каишката му през врата си.

После безшумно слезе по стълбите. Отвори входната врата и извика:

— Чао, мамо, приятен ден, ще се видим на вечеря, нали?

И затвори вратата след себе си. Без излишно бавене скочи на колелото си, подпряно на парапета на верандата, и се понесе надолу по хълма.

Семейство Левист живееше над градчето Пасифика, на няколко мили южно от Сан Франциско, в крайградската зона, опасваща западната част на планински превал, който от другата си страна се спускаше полегато към океана.

Наклонът беше стръмен и Стивън бързо набра скорост. Само след секунди вече бе извън зоната, в която майка му би могла да му извика да се върне, така че успокоен намали и въздъхна.

Беше свободен.

Взе автобуса на „Сам Транс“, който го откара до главния терминал на международното летище на Сан Франциско.

Влезе в него. Първото нещо, което му направи впечатление, беше, че почти всеки човек там е възрастен. Малкото деца, които се виждаха, явно бяха с родителите си. Прецени, че трябва да свърши работата колкото може по-бързо, преди някой да започне да се чуди какво прави тук едно само дете.

Мина през залата на терминала и стигна до редица от шест телефонни автомата, монтирани на една от стените. Само два от тях бяха отворени и той отиде при единия. Взе слушалката, престори се, че пуска монета — наложи му се да се изправи на пръсти, за да се добере до процепа, — натисна напосоки няколко бутона и след няколко секунди започна да говори.

Престори се, че разговаря с майка си. Докато говореше, извади бонбонената кутийка от джоба на ризата си. Остави я на рамката около основата на апарата. Краят на кутийката докосваше шасито на апарата.

— Окей, добре, прибирам се веднага — каза той в микрофона на слушалката. После я остави на вилката.

Преди да се обърне протегна ръка и натисна червения пластмасов ключ, който подготвяше устройството да се задейства при първия по-силен шум. След това се отдалечи и избра място на отсрещната пейка. Оттук можеше да наблюдава телефона.

Никой не го забеляза. Никой не обърна ни най-малко внимание на малката бонбонена кутийка.

Минаха няколко минути преди телефонът да бъде използван. Стори го жена с посивяла коса и безлична външност, което го затрудняваше да определи възрастта й. Веднага се разбра, че няма да бъде достатъчно бърза. Тя взе слушалката — това вече задействаше записващото устройство — и когато десетте секунди изтекоха, все още се туткаше, търсейки фонокартата из чантичката си. Когато разговорът свърши, той се върна при телефона, изигра малката си роля за втори път и върна записващото устройство в изходно положение. Няколко минути по-късно пред телефона застана мъж с външност на бизнесмен. Но Стивън забеляза, че той натисна само седем бутона — разговорът беше градски и за него не се изискваше карта.

Когато и бизнесменът си замина, Стивън отнесе кутийката в другия край на залата. Не искаше да привлича внимание върху себе си. Този път късметът му сработи веднага: млада жена, облечена с пола и блейзър, с кожено куфарче в ръка. Тя вдигна слушалката и изтрака по памет като картечница дълга поредица от цифри.

Бинго!

Когато си замина, Стивън прибра кутийката, вкара жака на изходния кабел в уокмена и записа избрания номер на лента. Стори му се, че тоновете звучат чисто и напълно разбираемо.

Да, това определено си беше удар!

Задържа се в терминала близо два часа, в края на които бе записал поне три или четири добри опита, заедно с половин дузина съмнителни, които даваха някаква надежда. Искаше му се да продължи още, но един от служителите на охраната май го наблюдаваше с любопитство.

Излезе от терминала и взе първия автобус за Пасифика.

Не му се удаде възможност да обработи лентата от уокмена веднага. Точно беше прехвърлил съдържанието й в паметта на компютъра и майка му се прибра. Едва успя да върне уокмена в стаята на сестра си. А за наказание, че бе излетял така бързо от дома, му беше наредено да окоси тревата в двора.

Когато свърши, вечерята беше готова. Тогава се върна и сестра му, влезе в стаята си и започна както обикновено да крещи, че й рови из вещите и така нататък, все познатата история.

Накрая Стивън се добра до стаята си, затвори вратата, седна пред компютъра и отвори звуковия файл на лентата с поредиците записани тонове на телефонни номера.

След малко на екрана се появиха първите декодирани цифри и той ги прехвърли в текстов файл. Понеже предвидливо беше оставил по няколко секунди интервал между отделните десетсекундни записи, нямаше никакъв проблем да ги идентифицира поотделно.

когато свърши с декодирането, Стивън се захвана с редактиране на числовите низове. Той изчисти очевидните телефонни номера, с които започваше всеки низ, после изтри онези записи, които не се бяха хванали в интервала от десет секунди.

Накрая останаха пет валидни и проверими кодове за достъп. Всеки от тях ставаше за не повече от един месец употреба — до момента, когато собственикът на кода щеше да отвори месечното извлечение от телефонната си сметка.

Трябваше да разкаже някому за своето постижение.

Включи модема и се свърза с „Вербум“.

Когато на екрана се появи познатото му приветствие, Стивън поспря и се подвоуми с кой от идентификаторите да се регистрира тази нощ. Имаше поне четири-пет на разположение.

Стивън Левист можеше да чете от тригодишна възраст. Беше изчел най-известните романи на Дикенс през лятото, когато навърши десет години, а през последните няколко седмици бе приключил и с Ивлин Уо58.

Всъщност точно Уо му беше дал идеята за един от любимите му идентификатори — името на един гаден, скапан погребален агент.

Стивън, се спря на това име:

Джойбой.

После въведе и

Visit Mag

Рубриката Magna-Anime Gallery по идея би следвало да бъде посветена на японската анимация. Но през последните няколко седмици тук бяха започнали да се появяват някак между другото хакери, кракери, фрийкъри и пирати на кодове за достъп — накратко компютърният подземен свят и онези, които се смятаха за част от него.

Стивън искаше да се похвали със стореното от него днес и се надяваше получената информация да стане нещо като входен билет за елитното, но затворено общество на кракерите, които се отнасяха с презрение към дилетанти и хлапаци, но винаги бяха готови да научат нов начин да се сдобият с нови кодове.

Тази нощ обаче Стивън се озова сам в галерията.

Киберпънковете, изглежда, бяха прокудили любителите на японската анимация, след което сами си бяха обрали крушите от групата.

Стивън се изключи от „Вербум“.

Готвеше се да изключи и компютъра, когато си спомни за тазсутрешната поща.

Намери първата дискета, сложи я във флопидисковото устройство и провери съдържанието й. Веднага се ориентира, че програмата се стартира с командата TRY_ME.

Готвеше се да го направи, когато на вратата се появи майка му.

— Време е за лягане — каза тя.

— Но, мамо…

— Време е за лягане — повтори тя, този път непреклонно. Стивън се сети, че днес вече се бе отървал веднъж от истински неприятности, и реши да не подлага търпението й на изпитание.

Така че под внимателния й поглед той извади дискетата, сложи я върху машината, изключи модема, после монитора и накрая компютъра. Съблече се, облече пижамата си, изми си зъбите, отиде да целуне за лека нощ родителите си и се върна в стаята си.

Изгаси лампата и легна с намерението след няколко минути да стане и отново да включи компютъра. Искаше да види какво има на тази дискета.

Но леглото го обгръщаше толкова приятно. За пръв път от сутринта насам главата му спря да мисли и комбинира. Отказа се да размишлява за кодове и програми, за дискети и всичко останало, и заспа.

24.

Същата нощ Чарлз Обенд паркира своята „Камаро“ в паркинга пред комплекс А на международното летище в Канзас Сити. Излезе от колата си и се отправи към бетонното стълбище, представляващо единствения изход за пешеходци от зоната на паркинга.

После влезе в Сградата на комплекса. Тя беше почти празна — беше само минути преди полунощ. Чарлз Обенд отиде направо пред видеоекрана с информация за пристигащи полети на „Ю ~Ес Еър“. Полет 540 от Сан Франциско трябваше да пристигне по разписание в 0:18 часа. Това означаваше, че разполага с около двайсет минути.

Всички ресторанти бяха затворени. Но Обенд намери сергия за вестници, откъдето си купи шоколадче „Сникърс“. После избра място и седна на пейката за посрещачи пред стъклената врата на изход 9.

Разопакова сладкиша и започна да го яде, без да откъсва поглед от вратата.

Щом видя самолета да рулира към ръкава за пътници, Обенд стана и оправи синьото си бейзболно кепе.

След минута-две се появиха и първите пътници: двама мъже над петдесетте в измачкани делови костюми…

Колежанка в одърпани джинси, която изтича в прегръдките на очакващото я момче на същата възраст… Обенд стоеше и наблюдаваше, докато останалите пасажери забързано минаваха покрай него.

Не бяха много — двайсет или най-много трийсет. Самолетът беше пристигнал едва ли не празен.

И толкова. Потокът пътници секна. Никой повече не се виждаше в ръкава, свързващ самолета с изхода.

„Изпуснах я — помисли си той. — Тя е тук някъде.“ И се огледа. Но не видя никой, който да му напомня 32 годишна жена, висока един и седемдесет, червенокоса…

Обенд изчака още една-две минути. Появиха се трите стюардеси. Той бързо се отправи към лентата за багаж. Знаеше, че това е безсмислено — нейното намерение бе да се отбие, колкото да се видят, и едва ли щеше да взима багажа си.

Наистина я нямаше и тук. Обенд се върна при изхода, но всички си бяха отишли. Той се обърна, напусна сградата на комплекса и тръгна надолу по бетонното стълбище.

Слезе и се отправи към „Камаро“-то. Гаражът беше полупразен и притихнал. Наоколо не се виждаше никой.

Не… десетина клетки пред него някой излизаше от синя кола с четири врати. Мъжът беше облечен в черно палто, носеше черни ръкавици и тъкмо изваждаше черен калъф за камера от колата си.

Но в лявата си ръка вече държеше малка видеокамера. Това се видя доста странно на Обенд.

Непознатият стоеше и наблюдаваше приближаващия се към него Чарлз Обенд. Обенд вдигна поглед към лицето му: беше грубо, някак на буци, с мустаци и огромни космати вежди.

За да стигне до колата си, Обенд трябваше да мине покрай него. Той отмести поглед от лицето на мъжа.

— Хей, Чарли — обади се той. — Знам, че това си ти. Обенд не отговори. Трябваха му няколко секунди, за да схване какво става.

— Чарлз С. Обенд, Брус Стрийт, Лий Съмит, Мисури — уточни непознатият.

— Е, и какво? — попита Обенд.

— Изпраща ме Сюзи — отговори мъжът.

Бръкна в калъфа за камерата и измъкна голяма стъклена бутилка от портокалов сок, пълна с някаква прозрачна течност — определено не беше портокалов сок.

Бързо се отправи към Обенд, направи само три-четири големи крачки и двамата се оказаха непосредствено един срещу друг. Едва сега Обенд забеляза, че бутилката е отпушена. Както си вървеше, непознатият изтегли ръката си назад, изстреля я напред и движението беше толкова бързо и ловко, че Обенд изобщо не успя да реагира. Можа само да остане замръзнал на мястото си, безпомощно наблюдавайки струята белезникава течност, излетяла от бутилката.

Миг преди да го облее, Обенд подуши течността. В следващата секунда тя го обля, прониквайки през дрехите му. Очите го засмъдяха. Запалителна течност за въглища. Смесена с бензин.

Чарлз Обенд се извърна от непознатия и опита да избърше очите си с ръкав, но това не му помогна. Ръкавът също беше подгизнал от течността. Непознатият отстъпи една крачка и хвърли бутилката в краката на Обенд. Тя се счупи и остатъкът от течността се разля по пода на гаража.

Знаеше, че трябва да бяга. Разбираше, че се налага да направи нещо. Но не можеше да помръдне. В съзнанието му се блъскаше фразата „парализиран от ужас“ и нещо му говореше, че това не са само думи.

— Идиот — изрече непознатият.

Обенд се обърна в посока на звука и погледна мъжа през сълзящите си очи. Човекът щракна запалка Bic. В другата си ръка държеше смачкана хартиена топка и Обенд машинално отбеляза, че и тя сигурно е намокрена с нещо, защото когато непознатият поднесе запалката към нея, топката мигновено пламна.

После той я хвърли към Обенд и светът около него експлодира.

Обгърнаха го пламъци, скриха го под себе си, запалиха дрехите му, косата му, кожата му. „Боже, аз горя“ — регистрира факта Чарлз Обенд. Едва сега краката му се раздвижиха и той се опита да се махне от пламтящото езеро на пода. Но вече беше много късно. Циментът беше станал плъзгав. Той се спъна и падна тежко.

През пламъците Обенд забеляза, че непознатият замахва към него с втора бутилка. Бутилката излетя във въздуха, описвайки дъга. Всичко се развиваше някак извън него. Той забеляза като в забавен каданс бутилката да се превърта във въздуха, но този факт му се струваше несъществен, несвързан с него. Единственото, което чувстваше в този момент, беше неописуемата изгаряща го болка, която не само покриваше цялото му тяло, но беше проникнала и в гърлото му и с всяко вдишване се приближаваше към дробовете.

В следващия миг бутилката се удари в цимента и се пръсна на парчета.

И Чарлз Обенд изпищя с вик, който се изтръгна от вътрешностите му, с писък, който той самият не успя да чуе, защото беше погълнат от рева на пламъците.

Камерата вече записваше. Убиецът отстъпи назад и я вдигна пред лицето си. През визьора се виждаше огнена топка и той се зачуди как ли щеше да излезе това на лентата и дали не трябва да направи нещо за блендата.

Продължи да снима, отстъпвайки към колата си. Стараеше се да държи камерата насочена към пламъците, докато сядаше зад волана. После потегли бавно, без да сваля камерата.

Чарлз Обенд вече беше спрял да пищи.

Изходът на паркинга се намираше на долното ниво в другия край на огромния гараж. Служителят на пропуска не можеше да забележи от кабинката си нито пушека, нито огъня, а още по-малко можеше да чуе някакъв звук. Той взе билетчето заедно с двата долара и вдигна бариерата пред убиеца, който плавно потегли към междущатска магистрала 29.

Докато караше, дръпна от лицето си фалшивите мустаци и вежди и свали пластичния грим, който бе използвал, за да промени формата на брадичката и скулите си. Събра всичко и го сложи в хартиен плик.

Избра втория изход на юг от магистралата и отби в паркинга пред малък пазарен комплекс. Магазините бяха затворени. Той спря пред контейнер за боклук и изхвърли в него плика, калъфа на камерата, палтото и ръкавиците. После прибра камерата в алуминиевата кутия, която извади от багажника.

Потегли отново и спря малко по-надолу по пътя пред денонощна закусвалня. Влезе и избра нещо от менюто за закуски. Не беше много гладен, така че само порови с вилицата из чинията. Поръча си второ кафе, после плати и излезе.

Вече беше два часът през нощта.

Върна се на аерогарата. Освободи наетата кола, взе камерата със себе си и отиде в комплекс C пред изхода, където ставаше качването на заминаващите с „Юнайтид“. Беше директен полет за Сан Франциско, откъдето бе излетял тази сутрин. Подаде билета си на служителката в мига, в който за последен път поканваха пътниците да се явят.

На билета му пишеше „Коруин Стърмър“.

Мястото му беше до прозореца. Самолетът вече се насочваше към пистата за излитане, а той не откъсваше поглед от зданието на комплекс А. И докато наблюдаваше, видя една пожарна кола да напуска сградата на паркинга.

Той извърна поглед, отпусна глава на облегалката и затвори очи. Спа през цялото време на полета до Сан Франциско и се събуди малко преди колелата на самолета да докоснат пистата.

Оставаха още два часа до разсъмване. Убиецът намери колата си — беше товарен микробус „Додж“ в тютюнев цвят — и потегли право за дома си.

Рано сутринта на същия ден един-единствен лист изпълзя от процепа на факс-машината в ъгъла на помещението в Съдебната палата на Брайънт Стрийт, където се разполагаше отдел „Убийства“ на полицията в Сан Франциско.

Той остана да стърчи докато не дойде първият служител, който го забеляза и го откъсна от рулото хартия.

Служителят го погледна бегло, после втори път, вече по-внимателно. Никога преди не беше виждал такова нещо. Странно беше и че липсва номерът на изпращащия факс. Нямаше заглавна страница, не можеше да се разбере кой е подателят и за кого е предназначено съобщението.

Самият текст не изглеждаше свързан със служебните дела.

Първата мисъл на полицая бе, че това е някаква грешка. Случваха се и такива неща при огромното количество факсове, циркулиращи напред-назад по всяко време на денонощието. Хората често набираха грешен номер и в резултат изпращаха факсовете си на грешен получател.

Дявол да го вземе, хората просто започваха да отвикват да разговарят по телефона.

Съобщението гласеше:

Мийтуер версия 3

5–7

Взет: 17029 21067

Убит: 17029 21067

Некадърници

Безпомощни некадърници

Служителят помисли малко, после забоде листа на таблото за съобщения. Не беше изключено това все пак да е предназначено за някой от колегите.

Листът остана там около час. Тогава в стаята влезе Лий Уейд. Беше неделя сутринта, но винаги когато стигнеше до задънена улица по някой от случаите, който разследваше, той продължаваше да работи по него и в извънработно време, без да очаква някой да му плати.

Уейд съблече палтото си, окачи го на закачалката и отиде да си налее чаша кафе.

Тъкмо разбъркваше захарта, когато случайно вдигна очи към таблото. Погледът му пробяга по текста. Стори му се познат… беше виждал вече нещо подобно.

— Мамка ти — прошепна той, сещайки се за какво става дума.

25.

Малко след полунощ, убиецът паркира, заключи микробуса и пое към дома си — към онова, което беше дом за Коруин Стърмър — името в шофьорската му книжка и същото име, на което бе регистрирана колата.

В този час на денонощието улицата бе безлюдна. Той вървеше по Десето Авеню към Клемънт Стрийт в квартал Ричмънд на Сан Франциско.

Прекоси „Клемънт“ и продължи още малко нагоре по Десето. Там зави покрай двуетажна дъсчена къща и се спусна по тясно стълбище към входната врата на сутеренния апартамент.

Първо свали катинара, който придържаше вратата фиксирана за касата, после отключи . След това отвори вратата, наведе се, за да вземе от пода пощата, пусната през процепа, влезе и запали лампата.

Апартаментът беше едностаен, таванът нисък. Всъщност това по-скоро бе преобзаведено помещение, което сега носеше петстотин долара месечен наем на собствениците, живеещи на горния етаж. Бе тихо, анонимно и практически незабележимо място.

Убиецът го намираше идеално за своите цели. Мебелировката беше стара, семпла и непретенциозна. Единственото изключение бе компютърът, поставен върху масата за хранене до една от стените.

Той незабавно отиде при него и прегледа журналния файл, поддържан от включения към „Вербум“ софтуерен бот.

Когато свърши с него, убиецът погледна получената поща. Беше рекламна листовка, адресирана до Коруин Стърмър.

„Забавно — помисли убиецът. — Ето, че вече се вживявам в образа.“

Коруин Стърмър живееше на този адрес само от два месеца. Самата личност съществуваше от по-малко от три месеца.

А името вече бе намерило място в списъците за изпращане на листовки по пощата.

Но нали това представлява животът в наши дни. Няколко умело вмъкнати записа в няколко подходящо избрани бази данни и името започва да се облича с плът.

Точно това бе причината, поради която убиецът проявяваше крайна предпазливост.

„Никога не знаеш какво може да се случи — помисли си той. — В свят като този човек наистина никога не знае.“

Когато наемателят й се прибра, Джулиет Чуа беше сама и будна.

Съпругът й Албърт бе заминал за две седмици по работа, а когато го нямаше, тя винаги спеше много неспокойно.

Прозорецът на спалнята й гледаше над входа на сутеренния апартамент. Беше открехнат няколко пръста, така че тя съвсем ясно чу стъпките по пътеката покрай къщата, после и щракването на ключалката… и на катинара преди нея!

Катинарът, който той бе сложил на вратата на следващия ден след нанасянето си, я притесняваше. Апартаментът беше в спокоен квартал, а ключалката бе повече от солидна. Този катинар изобщо не му беше необходим.

Никой не би могъл да влезе.

Освен собствениците.

Какво се опитваше да опази този човек?

А може би да скрие?

Не я беше страх — той не й бе давал повод да се страхува, — но около него имаше много неясноти, присъствието му пораждаше прекалено много въпроси.

Като например тези внезапни идвания и заминавания през случайни интервали.

Или например изкуствената му сърдечност в малкото случаи, когато се бяха срещали — онази маска на приветливост и добронамереност, под която не можеше да се види нищо… знаеше, че е изкуствена, защото усещаше тези неща.

Не, някой ден тя щеше да започне да попълва някои от празните полета, заобикалящи Коруин Стърмър.