Лице в лице

39.

Елис Хойл изглеждаше ужасно: смачкан и мръсен.

„Победен“ — мина през ума на Лий Уейд.

— Май трябваше да позвъня, преди да дойда — каза той, застанал на прага на Тесла Стрийт 2600.

— Няма нищо — промърмори Елис Хойл. „Нима е плакал?“

Не изглеждаше от сантименталните. Но тези очи…

— Споменахте, че бихте могли да ми помогнете — обясни идването си Лий Уейд. — Да ми покажете как се осъществява контакт, помните ли?

— Разбира се — въздъхна Елис Хойл. — Радвам се, че дойдохте. Наистина би трябвало сам да видите как става.

— И той отстъпи назад, за да даде възможност на Уейд да влезе.

Слязоха по стълбището, изправиха се пред един от компютрите върху наредените в полукръг маси и Елис Хойл свали купчина книги и документация от един от столовете, като направи знак на Лий Уейд да седне. После влезе в кухнята, включи кафеварката, върна се, придърпа стол и за себе си, двамата седнаха рамо до рамо пред компютъра и той го включи.

От този момент нататък започнаха да стават разни неща, които се случваха прекалено бързо, за да може Лий Уейд да ги следи. Основното беше, че Елис Хойл говореше на компютъра, а той, изглежда, го разбираше, защото по екрана се стрелнаха няколко реда непонятен текст, после модемът издаде сигнал за набиране на номер, след това, изглежда, избра нещо и преди Лий Уейд да усети какво става, той видя, че са се включили към електронната система за обмен „Вербум“ — поне така твърдеше екранът. Едва сега съобрази, че е избран телефонният номер, който фигурираше на толкова много места в тефтерчетата на Траск.

— Това е панелът на централния бюлетин — разказваше Елис Хойл. — Тук човек може да се натъкне на какви ли не високопарни изблици и налудничави брътвежи… е, от време на време и на някоя непристойност. Има възможност да се търси по ключова дума — например може да се извика всяко съобщение, в което се споменава „Сърбия“ — но още е възможно да се сортират съществуващите съобщения по дата на постъпването или по автор, ако човек държи да прочете всичко, изпратено от дадено лице. Всъщност предоставени са средства за доста гъвкава обработка. Лий Уейд крадешком го погледна отстрани. Елис Хойл започваше да губи нещастния си външен вид. „Дай му компютър — помисли си Уейд — и това може дори да го съживи. Колкото и зле да се чувства.“

— Идвам тук един-два пъти седмично — продължаваше междувременно Елис Хойл, — за да видя какво се е натрупало.

Говореше, сякаш ставаше дума за някое място. Но Лий Уейд не виждаше никакво табло със съобщения. Седеше си на стола пред екрана на компютъра и доколкото можеше да разбере, не ставаше нищо особено.

Тогава Елис Хойл щракна няколко клавиша и на екрана се появиха думи, които се сляха в изречения и параграфи. Елис Хойл продължаваше да говори все по-енергично и по-възбудено.

— Това, което харесвам в бюлетините — разказваше той, — е чувството за общуване, което е особено подчертано при „Вербум“, усещането, че потъваш сред един народ, възможността да видиш кои са тези хора и как те се потапят в тази нова култура.

Точно в момента някакъв тип на име „ГариВ“ кълнеше следобедните задръствания на пропускателните пунктове за Бей Бридж.

БМС превъзнасяше достойнствата на новия монголски ресторант в Бъркли.

„Маскирания отмъстител“ обясняваше, че стои сам в апартамента си, слуша ръмженето на лифта, влачещ кабинките си над Пауъл Стрийт, и споделяше с другите, че като малък в Ларами, Уайоминг никога не бил предполагал, че ще доживее да чуе този звук. Смяташе, че е извървял дълъг път, и искаше всички да разберат това.

Елис Хойл, който за кратко бе замълчал, се обади:

— Искам да кажа, че системата е такава, каквато я направят потребителите, но и тя им въздейства, така че връзката е двупосочна. Лий Уейд мислеше, че започва да разбира: хората си седяха пред компютрите и изпращаха малки късчета от себе си… но къде? Там някъде имаше нещо, което стигаше до съзнанието на хората.

И това не беше някакво неопределено място, а такова, което Доналд Траск бе посещавал многократно. „Предпочитано от жертвата място“ — ето така вероятно би го вписал в доклада си.

Но точно тук нещата ставаха неясни. Защото в нормалния живот той би знаел какво да прави като попадне на това място: улица, по която Доналд Траск е минавал всяка сутрин, магазин, където е купувал зеленчуците си. На едно реално съществуващо място той би могъл да се огледа, да сондира обстановката, да поговори с хората, да зададе въпроси.

Сигурно би се почувствал по-близко до жертвата, а вероятно и по-близко до убиеца.

Това тук обаче беше нещо съвсем различно. Нямаше какво толкова да се види, освен някакви думи. С кого би могъл да поговориш? А дори да поговориш с всички, как ще ги опознаеш? Как ще погледнеш в очите им, как ще се вслушаш в интонацията на гласовете им, как ще възприемеш начина, по който стоят, и как ще видиш по какъв начин държат ръцете си, докато им задаваш неудобните си въпроси?

И въпреки това започваше да разбира. По един абсолютно налудничав начин това пред него бе нещо напълно реално.

И хората бяха истински. Ако прочетеш думите им, би могъл да получиш някаква представа кои са… Какви са.

„А може би ще разбереш само какви се преструват, че са — мина през ума му. — И ако добре играят ролята си, никога няма да узнаеш истината.“

— Какво ви доставя удоволствие? — попита го Елис Хойл.

— Имате ли някакви интереси? Извън това да ловите лошите, разбира се.

— Ходя на риба, когато имам възможност.

Елис Хойл си поигра с клавиатурата и на екрана се появи приветствието:

Добре дошли сред природата

Няколко клавиша по-късно компютърът поиска:

Търсене на ключова дума: риболов

Намерени 27 статии

Елис Хойл бутна клавиатурата пред него, показа му как да преглежда съобщенията и как сам да изпрати нещо, ако почувства такова желание. После излезе да види какво става с кафето.

Първото съобщение беше от „ДжониБ“, който искаше да научи доколко са удобни въдиците модел „Мер“ за лов на пъстърва в окръг Сискю. Оо, това бе въпрос, по който Лий Уейд имаше какво да сподели.

Той започна да въвежда, чукайки бавно с два пръста отговора си, и през главата му мина мисълта: „Хей, та това е лесно, всеки би могъл да го прави“.

Елис Хойл беше в кухнята, когато Лий Уейд го попита:

— Кой е „Аватар“?

— Това съм аз. Регистрирах се с моя идентификатор, така че всичко, което напишете, ще бъде от мое име, затова внимавайте да не ме изложите.

— А кой е „Стома“?

Това накара Елис Хойл да изскочи от кухнята.

— Защо питате?

— Ами той иска да разговаря с вас — обясни Уейд. И наистина, на екрана бе изписано:

Стома> Здрасти, Аватар.

Стома> Аватар, здравей.

Стома> „Земята“ вика Аватар, има ли някой там?

Стома> Здрасти, Аватар.

Без да сяда, Елис Хойл дръпна клавиатурата към себе си, наведе се и написа:

Аватар> Да.

Стома> Опита ли играта?

Аватар> Твоята игра е гадно изпражнение.

Стома> Интересна реакция. Може би трябва да поговорим по този въпрос. Защо

не ми дадеш телефонния си номер?

Аватар> *Ти* си едно гадно изпражнение.

Стома> Винаги се радвам да осъществя контакт. Дай ми телефонния си номер и

ще обсъдим нещата.

Аватар> Изяж си онази работа и пукни.

Стома> Хм, не се бях замислял по този въпрос. Ще ми се да го обсъдим

по-подробно. Какъв е телефонният ти номер?

Аватар> Розите са червени, теменужките са сини.

Стома> Интересна реакция. Може би трябва да поговорим по този въпрос. Защо

не ми дадеш телефонния си номер?

Аватар> Дано изгниеш в ада.

— Малко сте груб — отбеляза Лий Уейд, който с интерес следеше „диалога“.

На екрана се изписа отговорът на „Стома“:

Стома> Винаги се радвам да осъществя контакт. Дай ми телефонния си номер и

ще можем да си поговорим.

Аватар> Ръкопляскали ли са ти някога?

Стома> Задаваш интересен въпрос. Бих искал да го обсъдим най-подробно. Защо

не ми дадеш телефонния си номер?

Аватар> Совата и Котката излезли в морето с чудесна граховозелена лодка.

Стома> Не съм сигурен, че те разбирам добре. Дай ми телефонния си номер и ще

си поговорим от сърце.

Аватар> Взели малко мед и повечко пари и ги увили в банкнота от пет фунта.

Стома> Убеден съм, че можем да обсъдим тази материя по-резултатно, ако си

поговорим по телефона. Дай ми номера си и аз ще ти позвъня.

Елис Хойл се изправи, без да откъсва поглед от екрана.

— Мозъкът му работи на една вълна — обади се Лий Уейд.

— Това не е човек — отговори Елис Хойл. — Това е бот: софтуерен робот. Чакал ме е да се включа, за да се свърже с мен. Кучият му син е написал бот само и само да се добере до телефонния ми номер.

— С каква цел?

На екрана се появиха думите:

Стома> Какво ще кажеш? Хайде да си поговорим. Дай ми телефонния си номер и

аз ще се свържа с теб.

Елис Хойл обясни:

— Онзи, който го е написал, иска да разбере кой съм аз. Иска да знае къде живея. Известно му е, че все някога ще се появя във „Вербум“, но не може да предвиди точно кога ще го направя и разбира се, няма намерение да виси там и да ме чака вечно. Затова сяда и написва бот, чиято единствена задача е да чака.

— Телефонния номер? — уточни Лий Уейд.

— Ще ви покажа нещо — каза Елис Хойл.

Беше лентата със сканираната от апартамента на К. Хартмунд картина, Елис Хойл я сложи във видеодека, но преди да я пусне, трябваше да обясни за видеоскенера, за идеята, заложена в него, и за принципа, на който работи.

Когато чу за скенера, Уейд направи два коментара:

— Това законно ли е? — попита той най-напред. После допълни: — Частните граждани винаги разполагат със страхотни играчки. Те и федералните агенти. Честно казано, и аз бих могъл да използвам тази дяволия с добри резултати.

После Елис Хойл пусна касетата. Когато свърши, Лий Уейд поиска да я върне и пусне отново.

— Доста правдоподобно — заключи той, когато я прегледа повторно.

— Не правдоподобно. Истинско.

— Е, това едва ли може да се каже със сигурност.

— Хайде сега, нали сам го видяхте.

— Нямате представа какви неща запечатват хората на лента. Та това може да е всичко. Какво толкова: първо виждам някакъв тип да върви към камерата, после камерата снима пода за известно време, след това се вдига пак и записва нещо, което гори. Всичко това може да е нагласено и няма как да се разбере. Сваля камерата, изтичва бързо, взема манекен и го запалва. Защо да не е станало по този начин?

— Но защо да си играе с тези неща?

— Понякога хората откачат, без да е ясно защо — обясни Уейд. — Повярвайте ми, знам го много добре.

— Тук няма никаква постановка — настоя Елис Хойл. — И онзи, който го е снимал, е толкова побъркан, че повече не може.

Но Лий Уейд още не беше убеден. Това накара Елис Хойл да му разкаже за „троянския кон“ — дори му описа принципа на действие, — за опита на „Стома“ отпреди няколко дни да проникне в компютъра му, за играта и за изводите, до които бе стигнал относно създателя й.

— Какво искате да кажете? — попита накрая Лий Уейд. — Мислите, че той е убил някого?

— Това е един задник с болен мозък — отсече Елис Хойл. — Ако е толкова извратен, колкото имам основания да вярвам, спокойно може да е ликвидирал Доналд Траск. Та колко убийци може да има във „Вербум“?

— Ние не сме уверени, че има дори и един — напомни Уейд.

— Казва се К. В. Хартмунд. Живее там долу, в полите на хълма, и мога да ви покажа мястото оттук.

През цялото време Елис Хойл не бе свалил погледа си от Лий Уейд, опитвайки се да си внуши, че човекът пред него е полицай и че той е онзи, който би следвало да лови престъпниците.

Накрая Уейд безпомощно разпери ръце.

— Добре тогава — въздъхна той. — Ще сляза долу и ще го проверя, окей? Това ще ви направи ли по-щастлив?

— Като начало.

— Не, повече нищо друго няма да последва.

Двамата отидоха до прозореца и Елис Хойл извади бинокъла си, за да покаже на Уейд апартамента. После му даде името и точния адрес.

— Ще се върна след малко — каза Лий Уейд. После посочи компютъра, който бе използвал — общ жест, който включваше не само машината, но цялата идея, „Вербум“ и всичко останало, — и завърши: — Благодаря, беше наистина крайно интересно, но вие бяхте прав — закъснял съм с десетина години и е много жалко. После излезе.

Елис Хойл се върна при прозореца. Загледа се в далечината, отвъд Ръшън Хил и панорамата на града под себе си.

Отново беше останал насаме с нещастието си. Неочакваното посещение на Лий Уейд го бе отвлякло за известно време от тежките мисли, беше му дало възможност известно време да използва главата си отново.

Как искаше да освободи съзнанието си, но то упорито се връщаше все на едно и също и сякаш обикаляше в кръг.

Играта…

Касетата…

„Троянския кон“…

Ботът…

Извратеният интелект на „Стома“…

Доналд Траск…

И за пореден път Елис Хойл започна да обмисля възможностите.

40.

Няколко минути по-късно Лий Уейд стоеше пред жилищния блок на Юниън Стрийт. Първо провери имената на пощенските кутии — да, наистина имаше Хартмунд, — после бръкна за портфейла си и извади от него служебната си карта с полицейската значка. Накрая почука на вратата. След няколко секунди чу някой — а може би нещо — да се приближава. Разнесе се някакво тракане — кунк-кланк, кунк-кланк, кунк-кланк, — което постепенно се усилваше.

Вратата се отвори и Лий Уейд видя каква е причината за странния звук. Мъжът от другата страна на прага имаше метална шина, пристегната на крака. Лий Уейд се представи и попита;

— Вие ли сте Кристиян Хартмунд?

— Да, аз съм.

— Сам ли живеете тук?

— Да, сам.

Лий Уейд не можеше да свали поглед от шината. Тя беше голяма на външен вид, изглеждаше тежка и обхващаше левия крак на Кристиян Хартмунд от глезена до средата на бедрото.

— Какво има? — осведоми се Кристиян Хартмунд.

— През цялото време ли носите това?

— Като изключим случайте, когато имам желание да падна по лице. — В гласа му се долавяше смес от ирония и раздразнителност.

Лий Уейд си мислеше какво значи да носиш тази шина, докато се опитваш да убиеш някого. Представи си как трябва да преследваш, да залавяш, да се бориш, да надвиваш съпротивляващата се жертва с това нещо на крака.

Абсурд.

Кристиян Хартмунд допълни:

— За да не се чудите, ще ви кажа, че съм болен от множествена склероза.

Лий Уейд сложи картата обратно в джоба си.

— Станала е грешка — извини се той. Нямаше никакво съмнение, че е така. — Няма нищо общо с вас, извинявам се, че ви обезпокоих.

— Значи нямате нужда от мен, така ли? Топля обяда си на печката, така че ако…

Лий Уейд поклати глава и се обърна. Вратата зад него се затвори и когато поспря, Лий Уейд отново чу същото кунк-кланк, кунк-кланк, кунк-кланк, което сега постепенно затихваше с отдалечаването на Кристиян Хартмунд от вратата.

Лий Уейд не се върна на Тесла Стрийт. Обади се на Елис Хойл по телефона около час по-късно.

— Забравете за теорията си — каза Уейд. — Нещастникът в онзи апартамент може и да има вкус към по-особени видеокасети, но не е убиецът.

— Видяхте ли го?

— Да, видях го, разбира се, и то много добре.

— Познава ли Доналд Траск?

— Не съм го питал такива работи. Няма начин да е убиецът. Той е инвалид.

— Така си и мислех.

— Знаели сте това?

— Имах едно на ум, че може да се окаже така. Сигурно става дума за случай на МС, нали?

— Знаели сте това? — повтори Уейд. — Чакайте малко, искам да си изясня нещо. Знаели сте, че той е инвалид, и въпреки това ми пускате мухата, че е убиец?!

Елис Хойл мълчеше.

— Хм… Добре… Добре, дявол да го вземе. Боже мой, просто не ми го побира главата. — Осъзна, че заеква. Опита да се успокои, да си поеме дъх и след малко продължи: — Е, ще ме осветлите ли, ако обичате? Най-покорно ви моля. Ще ми кажете ли къде ви е бил умът, за да ми съобщите, че един инвалид може да е убил двама души?

— Знам каквото знам — отговори Елис Хойл.

— Аха. Е, благодаря. — Уейд не се стараеше да скрива ехидността си. — Не, наистина благодаря. Благодаря за малката демонстрация, благодаря за ценните указания, благодаря за загрижеността ви. Никога не забравям, че успехът ни зависи от сътрудничеството на гражданите. — Знаеше, че трябва да прекъсне разговора, но още не можеше да го направи. И понеже Елис Хойл не се възползва от кратката пауза, за да каже нещо, Лий Уейд продължи: — Знаели сте значи? Знаели сте, че е инвалид? И не ми го казахте? Просто не мога да го повярвам… Вие сте много интелигентен човек. Знам, че сте такъв. Гений, в това няма съмнение. Но аз пък не съм готов да изтърпя унция унижение дори за цял тон от онези неща, с които сте се заобиколили там горе. И сега вече наистина сложи слушалката на вилката. И си помисли с гняв: „Майната му… Имам и друга работа“.

41.

На Юниън Стрийт Кристиян Хартмунд седеше, без да помръдва в тишината на апартамента си. Полицай на вратата му.

Полицаят изглеждаше изненадан. Изненадата му беше повече от очевидна. Не зададе никакви въпроси, бързаше да се махне… Това поне беше хубаво. Значи може да е истина, че е станала грешка. Не, напомни той сам на себе си, трябва да е истина.

Защото Кристиян Вилем Хартмунд не беше сторил нищо, за да накара някого, най-малко от всички полицията — най-вече полицията — да му обръща каквото и да било внимание. Кристиян Вилем Хартмунд не бе престъпвал закона в най-стриктния възможен смисъл на думата. Животът му беше безукорен. Нямаше защо да се страхува от полицията. Напрежението постепенно го напусна.

Но все още потрепваше от самата мисъл, че е видял полицай на прага си, на една ръка разстояние от най-разкриващото, възможно най-уличаващото доказателство. Видеокасетата беше в пластмасовата си кутия, оставена на масичката до вратата. Трябваше да я махне оттук. Той я пусна в един найлонов плик, излезе, заключи и тръгна по коридорчето към изхода толкова бързо, колкото му позволяваше шината на крака.

В дома си на Тесла Стрийт Елис Хойл гледаше касетата. Наблюдаваше картината на екрана на монитора и очакваше онези няколко секунди, които го интересуваха… мига, в който камерата се вдига от пода, за да покаже обвития в пламъците мъж… ето тук.

Той спря на въпросния кадър, после свърза изхода на видеодека с входа на видеокартата, поставена в един от компютрите му.

Пусна касетата няколко секунди напред, твърдият диск прещрака, записвайки върху себе си няколко милиона бита данни, преобразувал ужаса в безобиден двоичен графичен формат.

Спря лентата, извади я и я сложи настрани. После се обърна към компютъра. Извика програма за редакция на видеокартина и отвори през нея малкия клип, който току-що бе прехвърлил от касетата на диска.

Започна да го разглежда кадър по кадър. Искаше да намери такъв, който да е особено ужасяващ.

Почти всички отговаряха на това условие. Накрая се спря на един. Беше момент от епизода, когато камерата изтегляше в едър план горящия мъж в центъра на огнената топка. Лесно се забелязваха всички детайли на лицето му, но заедно с тях се виждаха околните коли и самият гараж. Нямаше никакво съмнение какво е това и откъде е дошло.

Той съхрани кадъра в отделен файл и изтри останалото. Извика програмата на графичния редактор, за да въведе текста на три думи в долната част на картината. После кодира файла във формат, позволяващ да бъде изпратен като електронна поща63.

Елис Хойл работеше, а от главата му не излизаха думите на Лий Уейд „Ще ме осветлите ли, ако обичате? Най-покорно ви моля. Ще ми кажете ли къде ви е бил умът…“ „Отговорът е толкова прост — мислеше си Елис. — Понякога приемаш безусловно онова, което знаеш, без да правиш изводи, без да отсъждаш.“ Нека истината бъде истина и останалото само ще се разбере.

К. В. Хартмунд толкова силно бе искал да се сдобие с телефона на „Аватар“, че бе написал специален бот — и то не много прост, — за да постигне целта си.

Задачата в никакъв случай не беше тривиална. Бот, който може да води разговор, означава използването на специални алгоритми, комплект правила за анализ на речта и избор на подходящ отговор от няколкото заложени предварително.

Ставаше дума за проблем от областта на така наречения „изкуствен интелект“, при това проблем труден и непълно дефиниран, което допълнително усложняваше софтуерната му реализация.

Елис Хойл разбираше, че бе разкрил бота напълно случайно, използвайки неочаквана от алгоритъма непристойност. А след като се бе досетил с какъв „събеседник“ има работа, вече не беше трудно да го зацикли, подхвърляйки му безсмислени фрази, каквито програмата явно не би могла да разпознае. Но номерът можеше и да сработи. Ако не беше щастливата случайност, кой знае как биха се развили нещата. При това ботът сигурно вече е бил изпробван върху други.

Какво искаше „Стома“ от всички тях? Елис Хойл вярваше, че „Стома“ преследва някаква цел, че има сериозни основания да влага подобни усилия. Но малкото, което знаеше за „Стома“, няколкото бегли погледа в съзнанието и душата му, го караха да се опасява, че зад тези цели стои зъл умисъл. Не можеше да отхвърли възможността Кристиян Вилем Хартмунд, когото той подозираше в извършване на убийство, наистина да е инвалид. Засега не искаше да се занимава точно с това.

Включи се във „Вербум“ и изпрати графичния файл с единствения кадър от касетата. Адресът беше: За: stoma@verbum

А текстът на дъното на картината казваше: KBX: Знам.

42.

Убиецът се върна в ранния следобед на същия ден, носейки със себе си голям син сак. Влезе по начина, по който беше излязъл — надолу по железните стъпала край бетонната стена. Осветлението беше изгасено, но той знаеше, че така трябва да бъде, защото генераторът беше свършил горивото си. Държеше в ръка малко фенерче. Генераторната стая се намираше вляво от него на влизане откъм входната шахта. Той напълни резервоара от един от бидоните и натисна бутона за запалване на двигателя.

После взе със себе си сака и се отправи по коридорчето. Подмина склада от едната му страна и кланицата от другата и накрая се изкачи в горния край на стълбището. Беше мислил върху начина, по който „Джойбой“ трябваше да умре.

Но не очакваше това с особено нетърпение: по-скоро гледаше на него като на работа, отколкото като на изживяване, което да му донесе очакваната тръпка. Мразеше „Джойбой“ за това. „Джойбой“ бе измамил очакванията му.

Отвори ципа на сака и извади от него тежкия чук. Беше със скъсена дръжка — не повече от две педи дълга, — така че можеше да замахне с него с една ръка. Най-обикновен инструмент.

Но щом се налагаше…

Излезе на площадката. Виждаше през мрежата висящия мост и той беше празен. Значи „Джойбой“ беше долу на пода.

Убиецът слезе обратно по стълбището, все така носейки чука, отвори червената врата, мина през нея и стъпи в огромната зала.

— Време е — каза той в тишината.

Стивън Левист видя лампите да светват и разбра какво означава това.

После чу стъпките. Маниакът идваше.

Убиецът се огледа. Не можа да види „Джойбой“. Макар залата наистина да бе огромна, тя беше напълно открита и не предоставяше възможности за скриване. „Джойбой“ трябваше да е тук. Убиецът прекоси пода, поглеждайки към моста над главата си. Хлапето беше изчезнало. Макар че трябваше да е тук. Стигна до дъното на шахтата.

И в този момент — макар още да не го виждаше — той разбра къде се намира „Джойбой“.

Малкият пикльо имаше глава на раменете си. Сгъваемата стълба беше подпряна на отсрещната стена на шахтата. Високо на тази стена, почти под тавана, се виждаше вентилационният отвор на въздухопровода, който минаваше под целия таван. Отворът трябваше да бъде защитен с решетка. Но тя лежеше в основата на шахтата.

„Джойбой“ се беше изкатерил там, бе съумял кой знае как да свали предпазната решетка и — голямата изненада! — по някакъв начин бе успял да се вмъкне през отвора. Той беше съвсем тесен, но и хлапакът беше много кльощав. И в никакъв случай не бе глупав. Сега се намираше някъде във въздухопровода. И докато се криеше там, нямаше как да бъде стигнат. За щастие нямаше как и да слезе — въздухопроводът се спускаше отвесно през шахтата. Там горе имаше още три вентилационни отвора, точно като този. Те бяха единствените възможни изходи. Нямаше да бъде никакъв проблем да ги запуши. Имаше време за това.

Стивън Левист седеше кръстосал крака във въздухопровода само на няколко метра от отвора, през който беше влязъл преди един-два часа. Трудното беше да проникне, но щом се оказа вътре, той видя, че сечението е близо метър, което му оставяше предостатъчно място. Имаше храна и около един галон вода.

Алуминиевият материал на тръбата донесе до него отчетлив звук. Стивън различи скърцането откъм сгъваемата стълба в шахтата.

Нима маниакът беше решил да се качи по нея?

Дори луд би осъзнал, че не може да се вмъкне през онзи отвор. Стивън изпълзя натам, към вентилационния отвор, през който проникваше светлина. Внимателно проточи врат и надникна. Гледаше надолу в шахтата, към дъното и малко встрани. Лудият не се качваше по стълбата, а я издърпваше встрани. Първото й стъпало сега беше безкрайно далеч.

Убиецът разрови купчината метални отпадъци, търсейки тънкия ламаринен лист. Помнеше, че трябва да е там.

Наряза с ножицата за метал парчета, които щяха да станат за запушване на вентилационните отвори.

Остави онзи в шахтата — „Джойбой“ можеше да го използва, когато пожелаеше, и Бог да му е на помощ! — но затвори другите.

Когато закрепи и последния импровизиран капак, вече беше сигурен, че „Джойбой“ няма къде да избяга.

Малкият хитрец сигурно си мислеше, че никой не може да се добере до него. Но по този въпрос съществуваха и други мнения.

Убиецът предпочиташе да гледа на ситуацията по друг начин: за него „Джойбой“ беше прибран на сигурно… до момента, в който щеше да му потрябва.

43.

Същата вечер Елис Хойл паркира „Датсун“-а на същото място, където се бе събудил преди дванайсет часа. Свали прозореца — нощният въздух беше чист и прохладен. Светлините на града се виждаха от другата страна на залива.

Беше дошъл тук, защото имаше несвършена работа — нещо, което трябваше да направи, преди животът му да може да продължи.

Известно време остана, както бе стоял снощи. Само наблюдаваше. Съвсем ясно виждаше плаващата платформа, където беше домът на Кейт, и неизгасеното осветление в кухнята. Седеше и гледаше, и знаеше, че тя трябва да е там.

Гледката на дома го караше да чувства мъчителна болка. Защото той олицетворяваше животът й без него. Елис Хойл съзнаваше, че с всеки изминал ден двамата се раздалечават, пътищата им се разделят, общите спомени и преживявания губят своята значимост и престават да ги свързват с едновремешната сила.

Ако това продължеше, изходът бе неизбежен: един ден те щяха да се погледнат през разстоянието, което бе се появило между тях, и щяха да осъзнаят, че са станали чужди един на друг. Губеше я бавно и безвъзвратно.

„Но тази нощ — каза си той — няма само да стоя и да гледам.“

Лампата в кухнята изгасна. Елис Хойл излезе от колата и се отправи към кея, после стъпи на дървения пристан за нейния дом.

Кейт Лейвин донесе последните чинии от вечерята, остави ги в умивалника и изгаси лампата.

После се върна в дневната, която сега се осветяваше само от няколкото цепеници в шведската камина в единия край на стаята.

Джон Регет застана зад нея. Хвана я през кръста, обърна я с лице към себе си и я целуна. Дълго и без да бърза.

Джон Регет. Тя се притискаше в него с цялото си тяло, а той я галеше отстрани, после прехвърли ръцете си на гърба й и бавно ги пъхна под блузата, докосвайки голата й кожа, ясно показвайки желанието си.

След бутилка и половина вино по време на вечерята тя чувстваше приятна разпуснатост, а може би и той.

Той се отдръпна малко, давайки й възможност да го погледне в лицето. Изражението върху него казваше: „Моментът дойде…“

„Е, добре — помисли си тя, — може и да е дошъл.“ Той се наведе, за да я целуне отново. Ръцете му пак се пъхнаха под блузката й и я погалиха по гърба. Големи ръце, топли и силни. Тя го целуна. Беше й хубаво, искаше това да се случи и беше готова за него. Тя прекъсна целувката и беше готова да го поведе към спалнята, когато се сети за плъзгащата се входна врата, която бе оставила отворена, за да даде възможност на нощния бриз да донесе малко прохлада.

Обърна се с намерение да отиде при вратата. И видя Елис. Стоеше отвън и надничаше през тясната пролука. Може би беше видял Джон и целувката им. Кейт не знаеше от колко време стои там. Тя пусна Джон, отдръпна се от него и се отправи към вратата, едновременно гневна, малко засрамена и доста загрижена — цял букет от емоции, появяващи се една след друга. Стигна до вратата и се изправи срещу него. Устните му се движеха, но не издаваха никакъв звук. Тялото му беше напрегнато и той едва забележимо трепереше, неуспешно опитвайки да свие отпуснатите си ръце в юмруци.

Сякаш някаква невидима сила вътре в него се опитваше да се изтръгне на свобода, а той я възпираше с последни сили.

Тя го погледна в лицето и разбра, че той не се опитваше да я задържи, а не знае как да я освободи.

Само очите му разкриваха тази истина. В тях имаше тревога и бяха пълни с болка.

— Не мога да понеса това — каза той, — не мога да го приема… то трябва да спре.

Първо й се стори, че и говори за онова, което тя си мислеше, че може да е видял — целувката, нея и Джон. Но дори това да беше част от чувствата, които го вълнуваха, тя осъзна, че става дума за нещо много по-дълбоко.

— Моля те — прошепна той. — Моля те.

— Ти не трябва да си тук — каза тя. Думите й прозвучаха по-остро, отколкото бе желала, и тя видя как той примижа, сякаш го бе ударила с тях. Никога по-рано не го беше виждала в това състояние — почти изгубил самообладание.

И никога преди той не я беше гледал по този начин. Тя просто физически усещаше как измъченият му поглед пронизва цялото й същество. В този момент Джон Регет се обади от другия край на стаята:

— Имаш ли нужда от помощ?

— Всичко е наред — отговори тя, без да го поглежда, защото… защото не можеше да откъсне поглед от Елис.

— Ако ти досажда…

— Не.

— Кой е този дръвник? — поинтересува се Елис Хойл, поглеждайки през рамото й. Изглежда, едва сега забеляза присъствието на Джон.

— Аз ли съм дръвникът? А теб кой те покани тук?

Само това не! Тя се изплаши, промъкна се през пролуката на вратата, направи една крачка към Елис, сложи ръце на гърдите му, нежно го избута няколко крачки назад и прошепна:

— Моля те, без сцени, не ме карай да се чувствам неудобно. Не познаваше Джон толкова добре и нямаше представа как би реагирал той на молбите й. Но сега с изумление установи, че Елис, нейният Елис, е войнствено настроен.

Тя заговори бързо:

— Ела с мен, ще поговорим тук — и го поведе назад към кея, после се сети, обърна се и каза: — Изчакай ме, нали?

Джон бе дошъл при вратата. Елис я последва до кея.

— Елис — обърна се тя към него, — какво означава всичко това?

— Разбрах, че не мога да му позволя да стане — отговори той с нещастен вид. — Имам предвид края… това не бива да става.

— Но то вече е станало, Елис. Всичко е свършено.

Но той непреклонно поклати глава.

— Не може да бъде.

— Елис, моля те…

— Не може да е свършило — обясни той, — защото аз не го чувствам така.

Тя усещаше как нощта се спуска над тях и ги обгръща.

— Какво каза?

— Говоря за нас двамата, за това как трябва да бъдат нещата.

— Елис…

— Аз съм едно нищо в това състояние… Имам нужда от теб, така и не успях да разбера онова, което се случи, а и ти знаеш, че никога не сме се разделяли, така че аз просто не успях да го осъзная. Но важното е, че се нуждая от теб.

Тя докосна лицето му. Един-единствен жест, едно едва доловимо докосване по бузата и той се отпусна. Напрежението в него се стопи. Тревогата му изчезна. Остана само нещастието.

— Обичам те — прошепна той.

Зад гърба й се разнесоха стъпки. Приближаваха. Сигурно бе Джон.

— Ох, дявол да го вземе — изпъшка тя.

— Наистина — каза Елис. — Обичам те и се нуждая от теб.

— Имаше толкова много възможности да ми го кажеш тогава, когато би могло да означава нещо.

Съжали, че го е казала. Макар да говореше истината, искаше й се да я бе премълчала.

Изражението му се промени — изражение на мъка и изненада — сякаш го бе ударила.

— Сега трябва да си вървиш — каза му тя.

Той кимна , погледна Джон и победен си тръгна.

Джонатан Регет стоеше зад гърба й. Тя остана, наблюдавайки Елис да отива при колата си, да сяда, да запалва двигателя да се изтегля на заден ход и — точно когато си мислеше, че колата ще изчезне в нощта — той спря на няколко крачки от нея.

Погледна я през прозореца — личеше си, че е обиден и наранен — после натисна педала на газта и си замина.

Джон застана до нея и сложи ръка през раменете й.

И странно, това изведнъж й се стори необичайно.

Тя стоеше загледана в смаляващите се стопове на „Датсун“-а.

— Не е нужно да ми казваш — проговори той. — Трябва да е бившият ти мъж… Елис ли беше?

Беше споменавала за него няколко пъти пред Джон и дори бе разказала с няколко думи за брака и живота им.

— Да, той беше.

— Видя ми се малко възбуден.

Думите я накараха да се усмихне — тайна усмивка в тъмнината, която Джон не можеше да види.

— Такъв е в най-добрата си форма — отговори тя.

— Кой или какво е „аватар“?

„А, табелата на колата“ — досети се тя.

— Това е той, това е Елис, компютърният му псевдоним — обясни тя.

— Платени табели — каза той. — Обожавам ги, чудесни са.

— Мисля, че не разбираш — обади се тя. — Аз му ги купих… той никога не би помислил сам да го направи. — Без сама да знае защо, тя почувства нужда да го защити, не искаше някой да остане с погрешно впечатление за него. — Той е изключителен човек — поясни тя.

— Щом казваш.

Но усмивката на лицето му беше изкуствена… а може би насмешлива, забеляза тя. Той се опита да я върне.

— Не — спря го тя.

— Защо?

— Може би някой друг път.

— Нима това можа да те разубеди? — попита той насмешливо.

— Искам да остана сама — каза тя. Топлината в гласа й беше изчезнала.

Стана й неприятно да го види откъм тази му страна. Усещаше, че ако не си тръгне веднага, тя скоро ще престане да го харесва изобщо. Бързо и безвъзратно. Изглежда, и той го почувства.

— Ясно, щом така стоят нещата… Не е необходимо да ми го нарисуваш, за да разбера…

И си тръгна по кея към входа за сектор три и своята яхта. Преди да се отдалечи прекалено много, се обърна и извика:

— Ще ти се обадя.

Но тя не го чу. Гледаше към „Датсун“-а, който спря за малко на изхода за магистралата и миг по-късно се стопи сред потока коли. На път за дома. Тя не се върна на платформата веднага. Остана на кея, опитвайки се да осмисли случилото се през последните няколко минути. Когато накрая се прибра и запали лампите, почувства се сякаш изправена пред стена, сякаш нещо се бе променило и никога вече нямаше да бъде старото. Изми чиниите, унищожавайки последното веществено свидетелство от вечерята и цялата тази нощ. След това си легна, без да се съблича. Остана да лежи, без да затваря очи, опитвайки да се отърве от усещането, че е в чужд дом и чужд живот. „И какво сега?“ — мина през ума й.

Няколко минути след полунощ тя стана. Грабна чантичката и ключовете за колата си, облече сако и бързо излезе.

44.

Джулия Чуа продължаваше да си мисли за своя наемател. Днес следобед Коруин Стърмър се бе появил за около минута и половина и веднага си бе тръгнал — поредното светкавично посещение на мястото, където се водеше, че уж живее.

Това бе станало преди десет часа. Но тя все още чувстваше присъствието му… не толкова физически, колкото заради въпросите, които то поставяше. И отговорите на тези въпроси бяха точно под нея, в сутеренния апартамент — сигурна беше в това. Знаеше, че сега би била там, ако знаеше как да го направи. Но онзи катинар на вратата…

И тогава си спомни. Имаше начин.

45.

Кейт намери място за „Миата“-та от другата страна на улицата срещу номер 2600 на Тесла Стрийт и се отправи към къщата. Чувстваше се като натрапник, докато използваше ключа си, за да влезе. От друга страна, не можеше да си представи, че ще позвъни като чужд човек. Влезе и отиде в края на площадката в горния край на стълбите.

Долу в тъмното светеха екраните на три монитора, включително онзи, който бе свързан с видеоскенера. Но Елис не стоеше пред нито един от тях. Беше застанал до прозореца и без да помръдва, гледаше в тъмнината. За момент си помисли, че той я игнорира.

— Елис — тихичко се обади тя.

Но по начина, по който той се извърна, разбра, че го е стреснала и че той изобщо не я е чул да влиза.

— Кейт!

Тя слезе по стълбите и спря на няколко крачки от него, от другата страна на масите, върху които бяха подредени компютрите. Гледаше го и не можеше да свали поглед от лицето му.

— Извини ме — каза накрая той, — бях… и аз не знам къде. Няма да се повтори.

— Не се извинявай.

— Този път се издъних истински, а? — попита той.

— Не — поправи го тя. — Направи го чудесно. Думите й, изглежда, го изненадаха.

— Мислех, че си дошла да ме направиш на нищо.

— Това можех да сторя и по телефона.

— Тогава защо? — в гласа му прозвуча надежда.

Тя заобиколи разделящите ги маси и се приближи достатъчно, за да вижда очите му, макар да бяха скрити в тъмното.

— Исках да послушам още малко — обясни тя. — Като например да науча колко нещастен си бил без мен.

— Няма да ни стигне времето. Дори не бих могъл да започна да разказвам.

Тя вдигна двете си ръце и го прегърна през врата. — Да опитаме все пак.

— Животът ми беше нищо — започна той. — Досега не бях осъзнавал колко много неща съм правил само заради теб и колко много основания си ми давала ден след ден да го правя. Когато ме напусна, продължих да живея по инерция, но това изобщо не беше същото… беше абсолютно безсмислено и никому ненужно…

Той спря, защото бе сложила пръсти върху устните му.

— После — каза тя и го целуна.

И в този момент пейджърът в чантичката й иззвъня.

Убиецът се пресегна през масата, за да провери съобщението. Пейджърът му беше копие на този на „Зиги“ — идеята бе подобна на препрограмирането на мобифон, но по-проста — така че получаваше съобщенията едновременно с нея.

Индикацията казваше:

Провери секретаря

В студиото имаше компютър, чието единствено предназначение бе да получава и записва всички обаждания по телефона. Това по същество представляваше цифров телефонен секретар. Обаждащите се можеха да въведат допълнителен код след основния номер, с който инструктираха програмата да информира Кейт чрез нейния пейджър, че е получено спешно съобщение.

Машината беше постоянно свързана към локалната мрежа на студиото. Убиецът вече беше установил контрол над нея.

Той бързо се пресегна към телефона, набра номера и въведе нейната парола.

Компютърът възпроизведе полученото съобщение. Чу се женски глас:

„Кейт, обажда се Сенди Уейл. Няма да повярваш на ушите си…“

Кейт остави слушалката.

— Какво? — попита я той. — Нищо особено.

— Хайде сега, сякаш не познавам това изражение.

— В Белиз имат проблеми. Синтия току-що е била приета по спешност в болница, Сенди казва, че водачът бил пияница, който не би могъл да открие дори улична котка, да не говорим за ягуар, така че там цари паника, която се разраства…

— Тогава трябва да отидеш при тях — заключи той. — И то веднага.

Той се отдръпна от нея и седна пред един от компютрите.

— Бих могла да изпратя някой друг — обади се тя.

— Не — пресече я той. — Знам, че си зле със сроковете в този проект. Ако нещата излязат извън контрол, рискуваш половин милион долара, които вече си инвестирала, а това е прекалено много. Говореше, без да откъсва поглед от екрана. Пръстите му летяха по клавиатурата.

— Съжалявам, Елис… повярвай. Точно сега… Той я погледна.

— Връщаш ли се?

— Знаеш, че е така. Веднага щом се прибера. Той предпазливо се усмихна.

— Тук?

— Направо тук, Елис, обещавам.

— Повече не искам да знам. Той отново затрака по клавиатурата, втренчен в монитора. Тя отиде до него и го прегърна както беше в стола.

— Готово — каза той. — Направих ти желязна резервация. Напечата още нещо, погледна пак екрана и повтори:

— Желязна.

След това въведе последните няколко команди и поясни:

— Ето, готова си. Последното свободно място за полета до Белиз Сити утре. Два без четвърт с връзка в Л. А. — надявам се, че ще се оправиш.

— Това е чудесно — каза тя. — Следобедният полет ще бъде по-удобен.

— Това откъде го измисли? — попита той.

Седеше във въртящия се стол. Тя го завъртя с лице към себе си.

— Ще имаме време да се наспим.

Тя записа няколко разпореждания на телефонния секретар в студиото: инструкции за периода, през който нямаше да я има, датите на полетите. Обясни, че се налага да замине. След няколко часа. Че очаква да отсъства поне една седмица.

„Цяла седмица… това значи да живееш след отреденото ти време“ — помисли убиецът.

Не, не можеше да чака толкова дълго. Времето й беше дошло.

46.

Джулия Чуа намери отвертката на една лавица в мазето, точно над закачалката за сушене. Съпругът й определено не беше от типа „направи си сам“ — а тя бе сигурна и за себе си, че не е такава, — но все пак бяха прибрали този инструмент, за в случай, че им се наложи да го използват.

После се обърна с лице към разделителната стена от шперплат и летви, която преграждаше сутеренния апартамент от останалата част на мазето. Това беше гърбът на стената, така че тя виждаше само небоядисано дърво, водопроводните тръби за банята и кухненския бокс, както и проводниците на електрическата инсталация.

Апартаментът заемаше повече от половината на мазето и те бяха оставили минималната възможна площ за съдомиялната машина, закачалката за сушене на дрехи и няколко лавици за това-онова.

Тръгна с отвертката в ръка покрай стената и след малко видя онова, което търсеше.

Беше малка шперплатова плоскост, останала незакована. За разлика от останалите, тя стоеше на мястото си, задържана само от четири скоби, завинтени с по един винт. Това бе задната стена на отделението за дрехи към спалнята на апартамента.

Свекърва им — през периода, когато бе живяла тук — бе слагала резето на входната врата нощем. Това им бе отнело единствения достъп до апартамента. А те се безпокояха за здравето й и се опасяваха, че някоя нощ тя може да има нужда от помощта им.

Един ден, под претекст, че правят малък ремонт, бяха довели дърводелец, който бе разковал една от плоскостите на задната стена на дрешника и я бе сменил с тази, която можеше да се свали само с развинтването на четири винта. После бяха оставили отвертката на лавицата, така че да им бъде подръка в случай на необходимост.

Така и не се бе наложило: майката на Албърт получи удар и почина, както си бе вървяла по Клемънт Стрийт.

Беше се случило преди повече от пет години. Така и не смениха плоскостта, когато решиха да дадат апартаментчето под наем.

Джулия Чуа се захвана да развива винтовете. Когато се справи и с последния, плоскостта леко се наклони назад. Тя се дръпна, заобиколи я и стъпи през отвора. Озова се в дрешника. Пред себе си виждаше окачени няколко ризи и леко захабено кожено яке. Бутна го настрани и излезе в спалнята. Включи осветлението. Обзавеждането беше евтино, семпло и подредено с вкус. Леглото беше оправено, а нощното шкафче бе празно и чисто, което установи след като прекара пръст по повърхността на плота му.

Наемателят й явно беше прибран човек, това не можеше да му се отрече. С изключение на чифт кецове, оставени един до друг край леглото, стаята изглеждаше като стая в мотел, току-що почистена от камериерката.

Същото можеше да се каже и за банята, фаянсът беше измит, а хромираните кранове блестяха от чистота.

Усети, че в нея се заражда някакво уважение към Коруин Стърмър. Той явно обръщаше внимание на малките подробности — черта, достойна за уважение в един мъж. После влезе в дневната. Компютърът на масата се открояваше като „Ферари“ на стоянка за таксита. Иначе мебелировката бе оскъдна и непретенциозна — такава, каквато човек би купил от гаражните разпродажби.

Кухничката в дъното на стаята бе чиста и прибрана. В хладилника имаше кашон с кутии портокалов сок, малко шунка, нарязана в пластмасова чинийка, и няколко ябълки. Чекмеджето съдържаше внимателно подредени в редици консерви със супа.

„Коруин Стърмър е прибран мъж и… скучен“ — мина през главата й.

Не можеше да разбере с каква цел някой ще слага катинар освен ключалката на такова жилище. Дори компютърът на масата не би могъл да бъде ценен. Върна се в спалнята. Хората криеха тайните си на такива места.

В горното чекмедже на шкафчето имаше бельо и чорапи, наредени грижливо като в казарма.

Във второто се виждаха сгънати ризи. Третото съдържаше няколко пуловера.

А в дъното му бе оставена видеокасета. Стоеше изправена на тясната си страна, опряна на задната дъска на шкафчето, и беше почти скрита. Тя я взе и я извади от пластмасовата й кутия. Нямаше никакъв етикет.

Коруин Стърмър не притежаваше видеокасетофон. Нямаше дори телевизор. Но имаше една-единствена ненадписана видеокасета, която държеше скрита в най-долното чекмедже на нощното си шкафче. Касетата просто плачеше да бъде пусната.

Така че тя я взе, качи се в апартамента си, сложи я в собствения си видеокасетофон и я пусна.

На екрана се появи мъж. Младеж…

… гол…

… легнал на пода, проснал се по гръб в цялата си дължина. Ръцете му бяха издърпани на тила, а краката му бяха разтворени.

„Секс-касета — помисли тя. — Не искам да я гледам.“

И в този момент в картината се появи втори мъж и тя продължи да гледа.

Защото вторият мъж — той бе облечен — се оказа Коруин Стърмър.

Лицето му не се виждаше ясно. Бе застанал така, че тя можеше да види почти само тила му, но походката и телосложението му не можеше да бъдат сбъркани. Това бе нейният наемател. Нямаше никакво съмнение.

Той пристъпи през голия мъж и остана разкрачен над него. Легналият се загърчи. Нещо му пречеше да стане.

Китките и глезените му оставаха извън картината, но тя се досети от начина, по който се дърпаше, че е завързан за пода.

Коруин Стърмър седна върху корема на голия мъж. А той бе преизпълнен от ужас.

Тогава Коруин Стърмър сложи длан върху гърдите му. Човекът, който обитаваше сутеренния й апартамент, държеше някакъв шиш — тънък, блестящ, подобен на много дълъг пирон, може би цяла педя — и опря върха му в гръдния кош на мъжа, отляво, точно върху сърцето му. В дясната си ръка Коруин Стърмър държеше дървен чук.

Голият мъж се загърчи, опитвайки да отхвърли от себе си Коруин Стърмър, но беше напълно безпомощен.

Коруин Стърмър нагласи шиша и вдигна чука. Джулия Чуа не изчака да го види как пада, а бързо се пресегна към телефона и набра трите цифри. Още на първото позвъняване се обади женски глас.

— Изпратете полиция — каза Джулия Чуа. — Станало е убийство.

47.

— … и забил шиш право в сърцето му — завърши разказа си един от двамата патрулиращи полицаи. Беше млад, не повече от 24 или 25 годишен. Партньорът му изглеждаше с няколко години по-млад. Бе изтекъл около час, откакто бяха дошли в къщата на Джулия Чуа. Сега се намираха в нейната дневна, а тя стоеше до тях.

— Не си го видял лично, така ли? — уточни Лий Уейд.

— Не — отговори по-възрастният от патрулната двойка. — Но тя казва, че е така, и аз й вярвам.

— Точно така — намеси се Джулия Чуа. Държеше касетата в ръката си. — Ето, убедете се сами, ще ви я пусна.

— Не! — енергично я спря Лий Уейд. — Не искам да я гледам. Тя не е иззета при легален обиск.

— Моя работа си е какво ще правя в собствения си дом — сопна се тя.

Тогава към нея се обърна по-младият полицай:

— Касетата може да се окаже ключовото доказателство за извършено убийство. Ако я изземем без ордер, тази улика не може да бъде представена в съда. И всякакви обвинения, които бихме могли да отправим на базата на материала, който тя съдържа, могат да се окажат плод на отровно дърво.

Тази фраза — за отровния плод — бе споменавана неколкократно по време на семинарните занятия в полицейската академия върху четвъртата поправка на конституцията. Беше слушал тези лекции само преди няколко месеца.

„Сигурно е получил отлични оценки за правилното усвояване на техниката на събиране на доказателствен материал“ — помисли си Лий Уейд. След като бяха чули от Джулия Уейд какво е видяла на касетата, те бяха заслужили допълнителни точки за съобразителността да се обадят в отдел „Убийства“ и да се поинтересуват дали някой там не знае нещо за смъртта на бял човек, промушен в сърцето с шиш. Това бе довело до пристигането на Лий Уейд тук към четири часа сутринта.

Той помоли Джулия Чуа да му позволи да изчака в нейната дневна, ако тя не възразява. Искаше да е тук случай, че се появи Коруин Стърмър. Седна на тапицирания със син велур диван и се пресегна към телефона, за да се обади на дежурния по управление. Той го свърза с неговия партньор Ронсън.

Трябваше им информация за Коруин Стърмър.

Трябваше им ордер за обиск.

Трябваше им извлечение от сметката на телефона, регистриран на името на Коруин Стърмър в този апартамент, и за целта някой трябваше да раздруса „Пасифик Бел“ наистина здраво, защото този път не можеха да чакат обичайните две седмици.

— Касетата още е в мен — напомни Джулия Чуа. — Кажете ми какво да правя с нея.

— Ще ме направите много щастлив, ако я върнете обратно точно там, откъдето сте я взели. Даже не искам да чувам къде. Когато получим ордера, ще обърнем това място наопаки.

— И кога ще стане това? — попита тя.

— Започваме да действаме. Първо трябва да измъкнем някой съдия от леглото, а това може да отнеме няколко часа.

— А ако той се върне преди това?

— Тогава ще си поговорим с него. Хубавичко.

— Той е убиец — отсече тя.

Лий Уейд напълно й вярваше. Собственикът на тази касета беше или убиец, или съучастник в убийство.

— Ще видим — бе всичко, което каза той.

48.

Коруин Стърмър караше кафявия си микробус по Клемънт Стрийт. В този час улицата по правило бе задръстена от паркирали коли, но поне нямаше никакво движение.

Намали скорост и спря на пресечката с Десето Авеню. После погледна напред.

Две патрулни коли с надпис SFPD64 бяха паркирани малко по-надолу. Етажът на Джулия Чуа беше осветен. Той даже не зави, а продължи направо по Клемънт Стрийт още една пряка и след това отби по „Гиъри“. Когато се отдалечи достатъчно, слезе до една телефонна кабина.

Набра номера на апартамента си. Компютърът пое обаждането и Коруин Стърмър въведе допълнителна шестцифрена комбинация.

Кодът задейства кратка програма, която започна унищожаването на данните върху твърдия диск на машината, записвайки случайни числа върху старите файлове. После се качи в колата. Отново потегли, минавайки покрай притихналите къщи. Не беше изпаднал в паника, дори вече не бързаше. Стигна до края на „Гиъри“ и излезе на океана. Оттук се насочи към Гейт Хайуей. Плажовете и разбиващите се вълни останаха отдясно. Отляво се простираше дълъг паркинг, запълван през уикендите с коли на летовници. Но тъй като наблизо нямаше къщи, в нощи като тази паркингът оставаше практически празен. Той продължи по океанската еспланада все на юг, спазвайки ограниченията на скоростта. Около две мили по-надолу по Грейт Хайуей на паркинга чакаше самотна кола. Бял „Шевролет кавалер“. Той паркира на няколко клетки от нея и изключи двигателя. Вълните на прибоя тежко се разбиваха. Плажната ивица бе безлюдна, както и магистралата. Коруин Стърмър извади от жабката на микробуса регистрационния талон и застрахователната полица, както и малка чантичка с инструменти. Накъса документите на малки парченца и ги хвърли по вятъра. Знаеше, че когато полицията опита да извади от базата данни към отдела за регистрация на моторните превозни средства сканираната снимка на Коруин Стърмър, ще установи, че графичният файл е изтрит. Не след дълго полицаите щяха да установят още, че цялата съдържаща се информация за него е пълна измислица, а по-подробните изследвания щяха да разкрият само, че подмяната е била извършена по неизвестен начин преди няколко месеца. Убиецът бе предвидил този момент отдавна. И беше готов да захвърли самоличността на Коруин Стърмър както змия сменя кожата си. Самоличността за него не беше нищо повече от обикновена санитарна бариера… Като хирургическите ръкавици например — за еднократна употреба.

Той отключи вратата на белия „Шевролет“, хвърли вътре регистрационните табели на микробуса и инструментите и извади алуминиевата шина изпод седалката. Нагласи я на десния си крак, нагласи го внимателно край седалката, седна и затвори вратата. Запали двигателя и фаровете и бавно пое напред, използвайки специално монтираната приставка за ръчно подаване на газ. Самоличността на К. В. Хартмунд не беше най-удобната за използване, но за момента предоставяше едно огромно предимство.

К. В. Хартмунд бе невидим. Никой не го подозираше в убийство.

Свали прозореца откъм своята страна и пое свежия морски въздух. Изпита удоволствие, когато той изпълни гърдите му. Долавяше в него сладкия мирис на свободата.

49.

В къщата на Тесла Стрийт за първи път от близо година Кейт и Елис спяха в едно легло.

Елис се носеше някъде на границата на съня, щастливо замаян, напълно отпуснат и необременен — нещо, което не бе изпитвал, откакто се бяха разделили. Кейт се бе сгушила в него. Беше я прегърнал с дясната си ръка, притискайки я до себе си, сякаш искаше да я задържи така за дълго. Това й харесваше.

В същия момент, на няколко преки от тях, К. В. Хартмунд влезе в апартамента си на Юниън Стрийт.

Три от мониторите на Елис Хойл светеха в тъмнината на голямата му работна стая, но двамата спяха в спалнята и не можеха да ги видят. Картината на екрана на единия от тях се смени — това беше мониторът, свързан с видеоскенера, останал все така насочен към апартамента на „Стома“ на Ръшън Хил. Сивата пелена на приемания до момента бял шум се раздвижи, опитвайки се да приеме някакви очертания. К. В. Хартмунд бе включил своя компютър и видеоскенерът приемаше сигналите, излъчвани от монитора му. В спалнята на големия дом сетивата на Елис Хойл бяха способни да възприемат само топлината на лежащото до него тяло.

Мониторът продължавашеда възпроизвежда действията на Кристиян Хартмунд.

Той се включи към системата за резервации на авиолиниите, въведе парола за идентификация, даваща му определени привилегии за достъп, и въведе команда за търсене на резервация на името на Кейт Лейвин за полет до Белиз Сити.

Намери я за по-малко от минута и я анулира. Системата автоматично запълни освободената резервация с първото име в списъка на тримата чакащи, надяващи се да летят от Лос Анжелис до Белиз Сити. После се изключи и извика собствената си програма, използваща картата на града. Името, което въведе, беше:

Хойл, Елис

В този момент Елис Хойл усети, че разсънената Кейт леко го разтърсва, опитвайки се да го събуди.

— Хей, Елис, събуди се — чу я той. — Имам страхотна идея… слушаш ли ме?

Той кимна.

— Защо не дойдеш с мен до Белиз? Вземи самолета след ден-два и ще бъдем заедно там, а? Ще ми помогнеш в нещо, ако имаш настроение. Знам, че имам за какво да те използвам. Но не се страхувай, няма да е само работа, по-важното е, че няма да се разделяме, нали? — Тя се премести, прехвърли крак през него и го възседна с ръце на раменете му. — Като едно време, какво ще кажеш?

Той не отговори, но я притегли към себе си и я целуна, опивайки се от аромата й.

Екранът на монитора в дневната показваше вече картата на Сан Франциско и района на Телеграф Хил.

Малка червена точка примигваше под символа, обозначаващ Койт Тауър.

В информационното каре в долната част се четеше:

Хойл, Елис

Тесла Стрийт 2600

Сан Франциско

Последната задача на Кристиян Хартмунд, преди да легне да спи, беше да се включи към „Вербум“ и да провери електронната си поща.

Системата го информира:

Добре дошъл, Стома.

Имаш нова поща.

И наистина справочникът на директорията, в която получаваше пощата си, показваше, че е постъпило едно съобщение, изпратено вчера. Той не бе имал възможност да провери по-рано.

Беше от „Аватар“.

Той започна да го разтоварва65 в собствения си компютър. Програмата за обработка на електронната поща автоматично декодира и започна да извежда на екрана съдържанието на файла. Видя, че това е снимка.

Образът се появяваше ред по ред, започвайки от горния край, така че ефектът беше като от бавно падаща завеса, разкриваща намиращото се зад нея. Преди още да бе видял всичко, убиецът почувства да го обхваща пристъп на сляпа ярост. Картината му бе позната. Паркинг. Умиращият „Чаз“, нямо разтворил уста в писък.

„Аватар“ му изпращаше кадър от собствената му видеокасета.

Ръцете му хванаха ръба на масата пред него. Сърцето му лудо заби. В същия миг той разбра, че това не е само ярост.

Усещаше и паника. Картината продължаваше да се спуска и на дъното се появи явно добавеното от „Аватар“ кратко съобщение:

KBХ: Знам.

Той бързо изключи компютъра. Остана загледан в тъмния екран, опитвайки се да преодолее яростта и паниката и да помисли трезво. Случилото се просто не беше възможно. К. В. Хартмунд бе извън всяко подозрение. К. В. Хартмунд бе невидим.

И все пак първо полицаят на прага му, сега това. Налагаше се да помисли за възможността да е напълно компрометиран. Но как?

Той стана, прекоси стаята и разтвори завесите на прозореца. Оттук ясно виждаше нагоре към Телеграф Хил и Койт Тауър на самия му връх. Някъде там се намираше домът на човека, който понякога наричаше себе си „Аватар“.

„Добре тогава, и аз знам“ — помисли си той.

50.

Когато на сутринта Дейвид Хъджинс се приближи към къщата на Елис Хойл, следвайки баба си, съвсем ясно дочу музика.

класическа музика — беше почти сигурен, че е Бах, пуснат доста силничко при това, — която се разнасяше отвътре.

— О, това пък какво е? — озадачи се Роберта Хъджирс. Те влязоха и се озоваха в облян от лъчите на утринното слънце дом, а музиката зазвуча още по-силно, разбира се. Едва когато слязоха по входното стълбище, чуха женски глас откъм кухнята. Жената тихо се смееше. Дейвид ги видя през широко разтворената врата на кухнята: Елис Хойл и симпатична жена, така погълнати един от друг, че не бяха осъзнали, че вече не са сами. Трябваше бабата на Дейвид да се изправи на прага на кухнята и да постои така няколко секунди, преди да я забележат.

Дейвид не познаваше жената, но баба му пристъпи вътре и се здрависа с нея. Дейвид прецени, че сигурно това е жената, наела баба му — бившата съпруга на Елис Хойл. Макар тази сутрин да не изглеждаше никак бивша.

Пред погледа на Дейвид тя целуна страстно Елис Хойл и стана от масата. Тогава се видя, че е облечена в дълга мъжка риза, която скриваше останалото. Тя погледна Дейвид, дари го с бърза усмивка, леко му махна с ръка и се скри в спалнята.

Дейвид добре познаваше баба си и разбра, че тя е доволна да види настъпилата промяна — оживление и светлина в този дом след дълги седмици унил мрак. Но под радостта й прозираше и прозаичното безпокойство, че подобно развитие на нещата ще я лиши от една добре платена работа. Убеди се, че е прав, когато я чу да се обръща уж шеговито, ама не съвсем, към Елис Хойл:

— Може би това означава, че вече няма да имате нужда от мен?

На което Елис Хойл отговори:

— А може би означава, че и двамата ще се нуждаем от теб.

51.

Лий Уейд все още чакаше получаването на ордер за обиск, когато малко преди десет сутринта „Пасифик Бел“ направи извадката за сметката на Коруин Стърмър. Съпругът на Джулия Чуа притежаваше факс за нуждите на бизнеса си, така че Ронсън изпрати няколкото страници, обхващащи последните два месеца, през които е бил използван телефонът от сутеренния апартамент.

Заедно с тях той изпрати и копие от материала за обажданията на Доналд Траск, с който разполагаха отдавна.

Ронсън вече беше забелязал интересните моменти и ги бе маркирал за улеснение на Лий Уейд. Имаше три отделни случая, когато Доналд Траск и Коруин Стърмър се бяха свързвали по телефоните си с телефона на „Вербум интерчейндж“… по едно и също време. Единият от тези три пъти беше в нощта на убийството.

Лий Уейд се сети за Елис Хойл и предположенията му, че убиецът и жертвите биха могли да се срещат интерактивно и невидимо, използвайки компютърната връзка. Коруин Стърмър беше прекарал значително време из „Вербум“ — понякога до няколко часа дневно, — ако се съдеше по продължителността на обажданията му.

„Точка в полза на гения“ — каза си Лий Уейд. Елис Хойл може и да подозираше невинен, но поне бе използвал вярната идея.

Ако се изключеха свързванията с „Вербум“, Коруин Стърмър не бе губил време в телефонни разговори. Беше се обаждал на може би петнайсет-двайсет различни номера, повечето от тях градски. От друга страна, бяха му звънили към една дузина хора.

Джулия Чуа разреши на Лий Уейд да използва нейния телефон.

Той започна да звъни по списъка на хората, които бяха общували с убиеца. Безсънната нощ вече започваше да оказва влиянието си върху него. Той седеше в дневната на Джулия Чуа и усещаше тялото си налято с тежест.

Имаше клетъчен телефон на разположение и започна първо с тези, на които бе звънил Коруин Стърмър. „Пасифик Бел“ услужливо бе предоставила втори списък с имената, на които бе регистриран всеки телефон. Повечето не представляваха нищо интересно: най-обикновени дребни бизнесмени, които дори не бяха чували за него.

Имаше и две обаждания на номер в окръг Мендосино и по специално до Пойнт Арина, на името на Джейн Регалия, но когато Лий Уейд опита да се свърже с нея, единственото, което чу в ухото си, бе неприятното стържене на включен факс или компютър.

Други две обаждания бяха на номер в Мисури, а от своя страна този номер бе звънил на Коруин Стърмър цели три пъти.

Лий Уейд опита номера. Чу сигнала пет-шест пъти и се готвеше да се откаже, когато някой вдигна слушалката.

— Ало? — осведоми се мъжки глас. Лий Уейд се представи и попита:

— С Чарлз Обенд ли говоря?

Паузата се затегна толкова дълго, че Лий Уейд се запита дали мъжът не е прекъснал връзката. Накрая той проговори:

— Чарлз Обенд беше мой брат. Погребението му е утре. Тук съм, защото разчиствам дома му.

Лий Уейд усети, че се изправя от синия диван.

— Как се случи? — попита той.

Братът на Чарлз Обенд му разказа за убийството в гаража на паркинга. Говореше така, сякаш сам не вярваше в реалността на станалото, сякаш не можеше да приеме за възможно, че някой е постъпил с брат му по този начин.

Но Лий Уейд вярваше. Вече беше видял сцената на лентата, която Елис Хойл бе сканирал от апартамента на Юниън Стрийт.

Братът на Чарлз Обенд му каза, че убийството е станало в петък, късно през нощта. Лий Уейд си спомни, че анонимният факс до отдел „Убийства“ бе пристигнал няколко часа по-късно, в утрото на съботния ден.

Ставаше ясно, че Чарлз Обенд е „Мийтуер #3“.

„И аз го видях“ — мислеше си Лий Уейд, докато братът говореше.

— Брат ви има компютър, нали? — проговори Лий Уейд. — От онези, които се свързват по телефона.

— Да. Той е точно пред мен в момента.

Няколко минути по-късно пристигна и ордерът за обиск. Донесе го партньорът на Лий Уейд.

Джулия Чуа заведе Лий Уейд и Ронсън в мазето и им показа как да развият винтовете. Те влязоха и взеха касетата от чекмеджето на нощното шкафче, където тя послушно я бе върнала. Донесоха я горе, пуснаха я на видеокасетофона на Джулия Чуа и седнаха да я прегледат. Тя остана в съседната стая. Каза че я е видяла веднъж и това й е предостатъчно.

Касетата започваше с тяло на циментов под, тяло на млад мъж с тъмно петно от лявата страна на гърдите — там, където се намира сърцето. Някой — мъжът, чието лице камерата така и не бе успяла да зафиксира — седеше върху гърдите на трупа и бъркаше в областта на петното с шиш, влагайки значителни усилия. Лий Уейд се сети, че тук Джулия Чуа не е издържала и е спряла касетата. Той също я спря, пренави я и я пусна отначало. Когато на екрана се появи първата картина, Лий Уейд осъзна, че става нещо уникално. Никога преди не бе наблюдавал убийството, което му бе възложено да разследва.

Вързаният на пода сигурно беше Доналд Траск. Убийството пред очите му трябваше да е неговото.

Касетата продължаваше да се върти, а Лий Уейд усещаше все по-нарастващо чувство на отвращение и умора. Продължаваше да гледа само с надеждата, че ще зърне лицето на Коруин Стърмър, но това така и не се случи. Мъжът предвидливо стоеше през цялото време с гръб към камерата. Лий Уейд не разбираше откъде Джулия Чуа е толкова сигурна в неговата самоличност.

Ставаше му все по-ясно, че само касетата няма да е достатъчна за предявяването на обвинение. Сенките, начинът, по който убиецът стоеше по отношение на източниците на светлина и самата камера, правеха неговата недвусмислена идентификация невъзможна. Макар да бе видял значителна част от касетата, той не беше уверен дали сам ще може да познае Коруин Стърмър, ако го срещне на улицата. Изгледа я докрай — още десетина минути — отново я пренави, пак я пусна и остана да я гледа, дълбоко замислен, докато на екрана не се появиха подскачащите точки на сигнал от незаписана касета.

И точно когато смяташе да стане, да я спре и да я вземе със себе си, празната част свърши и отново се появи запис.

Картината показваше същата стая с циментов под, с която бе започнал записът. Но този път на пода лежеше жена. Беше жива, но отказала се вече от живота, ако се съдеше по изражението й. Иззад камерата се показа мъж с мачете в ръка.

Той вдигна мачетето и леко се извърна към камерата, показвайки за миг лицето си. В този момент Лий Уейд скочи и сграбчи дистанционното управление, за да върне кадъра. Познаваше този мъж. Бяха се срещали преди по-малко от двайсет и четири часа.

Това бе Кристиян Вилем Хартмунд, но сега не носеше металната шина на крака си, а си вървеше съвсем спокойно без нея.

Мачетето се стовари в момента, в който Лий Уейд взе слушалката на телефона. Обади се на своя лейтенант да организира арестуването на убиеца на Доналд Траск. После извади касетата и каза на Джулия Чуа, че си тръгва. Нареди й незабавно да напусне дома си, ако Коруин Стърмър случайно се появи, и да се обади в полицията от най-близкия телефон.

Но не вярваше, че това може да се случи. Вече не. Коруин Стърмър имаше друго място, където да се скрие. И Лий Уейд знаеше къде е то: в един апартамент на Юниън Стрийт. Но това нямаше да продължи дълго.

52.

Кейт излезе след закуска. Трябваше да си събере нещата за път, а се налагаше и да отдели малко време за студиото преди да тръгне. Елис Хойл я прегърна, погледна я изпитателно в очите и я пусна да върви.

Когато тя замина, той прегледа програмата, която Дейвид бе написал през изминалата седмица. После си направи резервация за Белиз Сити за след три дни. Мисис Хъджинс продължаваше да се занимава с нещо — в дните за почистване тя обикновено се задържаше почти през целия ден, — а Дейвид бе погълнат изцяло от компютъра, пред който бе седнал.

Елис Хойл се хвана да прегледа касетата, на която бе записал картината, сканирана от монитора в апартамента на Кристиян Хартмунд, показваща огнената топка в гаража на паркинга.

Беше отделил на това няколко минути снощи, докато все още бе сам. Надявал се бе да види някои подробности, останали незабелязани при първото преглеждане.

Задачата беше депресираща и неприятна — той мразеше проклетата касета! — но си помисли, че сега сутринта, на дневна светлина и след като междувременно се бяха случили толкова много неща, тя ще се окаже малко по-поносима.

Пусна я на каданс, стигна до края, върна я в началото и отново я прегледа крайно внимателно.

Реши, че се налага да я разгледа кадър по кадър. В стаята беше прекалено светло и отраженията в екрана му пречеха.

Но на мисис Хъджинс и внук й това, изглежда, им допадаше. „Всъщност кой не обича топлото слънце? — помисли си той. — Макар че понякога пречи.“

Горе, до стълбищната площадка, имаше стая, някога използвана като гараж. Беше пристройка към къщата.

Когато двамата с Кейт купиха имота, той нае строителен предприемач, нареди му да я превърне в офис, след което тя стана работното му място. Беше я използвал години, дори след като тя го бе напуснала. Чак след като разводът влезе в сила, той се захвана лека-полека да се разпростира долу и то не толкова с намерение да използва по-голямата площ, колкото да направи дома си да изглежда малко по-обитаем и не така пуст.

Изключи един от компютрите — „Pentium“-а. Той имаше видеобластер — платка, позволяваща редактиране на видеообекти.

Не беше работил тук от седмици. Стаята бе празна, с изключение на едно бюро и стол. Това му бе предостатъчно. Сложи компютъра на бюрото, слезе обратно долу за видеодека и касетата, после направи трета разходка за цветния монитор.

Каза на мисис Хъджинс, че ще остане там горе за известно време. Качи се обратно и се готвеше да излезе през вратата, когато Дейвид извика и го попита за „Вербум“ — как да влезе там и какво да прави.

Елис Хойл никак не обичаше да бъде отвличан от задачите, които сам си поставяше. Мислите му вече се въртяха само около касетата и онова, което смяташе да прави с нея. Все пак се върна в края на площадката, все така държейки монитора.

Дейвид бе седнал пред компютъра, който трябваше да използва — онзи, който сам Елис Хойл използваше, когато се включеше в системата. Слава Богу, имаше лесен начин да направи необходимото.

С ясен и висок глас той изрече:

— „Ком. Вербум. Връзка.“

Свързаният с компютъра модем запя мелодията на номера.

— Аз съм написал скрипт-програмата. Тя прави всичко необходимо автоматично — обясни той на Дейвид.

Номерът се обади още на първото позвъняване. Модемът изписука.

Миг по-късно писукането спря. Системата прие подадената й парола и приветства „Аватар“.

— Включен си — обясни Елис Хойл на момчето. — Днес ще си „Аватар“, така че се дръж на ниво, не ме излагай и не прави нищо, което аз не бих направил. Ако имаш въпроси, просто почукай. — Той влезе в стаята и затръшна вратата с крак.

53.

Компютърът на Кристиян Хартмунд издаде протяжен звън. Това беше алармен сигнал. Той бързо отиде при бюрото, на което стоеше машината, и видя, че „Аватар“ се е включил във „Вербум“.

Убиецът най-сетне беше научил някои неща за „Аватар“. Не кой знае какво, но три факта бяха от значение. „Аватар“ живееше сам и беше самотен човек. „Аватар“ водеше уединен живот в къща на по-малко от половин миля от него.

„Аватар“ стоеше в този момент пред клавиатурата.

Елис Хойл свърза кабелите, които трябваше да му дадат възможност да прехвърли видеоклипа с огнената смърт на онзи паркинг в компютъра. После изгаси осветлението. Светлината от екрана му бе напълно достатъчна.

Беше му добре в мрака и тишината. Това беше правилната обстановка, предразполагаща към работа. Не, това бе единствената обстановка, позволяваща нещо да се свърши.

Пусна видеокасетата. За пореден път прегледа ужасната сцена, започваща с приближаването на нищо неподозиращата жертва през гаража и последвалата огнена топка. Видеобластерът поемаше сигнала, преобразуваше го в цифрова форма и го записваше на твърдия диск на компютъра. Елис Хойл пусна клипа още веднъж, този път не от видеодека, а от диска. Нагласи скоростта на възпроизвеждане на кадър в секунда. При тази скорост зрението възприемаше поредицата не като филм, а като последователност от диапозитиви с малки разлики между тях.

Целият клип се състоеше от 1372 кадъра. Всеки кадър представляваше застинал момент, откраднат от времето и запазен като комбинация от светлина и цветове — „пиксели“ на компютърен език, — подредени в правилни редици и колони.

При нормалната скорост от трийсет кадъра в секунда, клипът продължаваше 46 секунди.

При скорост на преглеждане един кадър в секунда, на Елис Хойл щяха да му бъдат необходими близо 23 минути, за да види всичко. Той се наведе и впи поглед в екрана.

Долу на Юниън Стрийт Лий Уейд, Ронсън и още двама униформени полицаи се готвеха да арестуват човека, известен и като Стърмър, и като Хартмунд. Двамата полицаи застанаха под прозорците, а Уейд и Ронсън позвъниха на входната врата.

Няколко минути по-късно те вече звъняха, чукаха и викаха, но никой не отговаряше.

След малко се появи домоуправителят, явно привлечен от шума, поинтересува се какво става и им отвори апартамента. Но вътре нямаше никого. Убиецът си беше заминал.

В този момент той се изкачваше по Тесла Стрийт.

Беше облечен в тъмносин работнически комбинезон, със синьо кепе и носеше здрава брезентова чанта, затворена с цип. Твърдата му целеустремена походка създаваше у околните впечатление, че е техник, повикан да отстрани някакъв проблем.

В известен смисъл това беше точно така.

Проблемът се казваше „Аватар“. Макар в предварителните му намерения смъртта на „Аватар“ да бе свързана с повече драма и известен ритуал, „Аватар“ сам бе приближил собствения си край, изпращайки на „Стома“ онази снимка.

„Аватар“ трябваше да бъде елиминиран. Поради това, че беше без изход само след една пряка, Тесла Стрийт се радваше на малко движение. Единствено живущите тук идваха и си отиваха. А понеже кварталът беше от скъпите, почти на никого не се налагаше да ходи на работа, за да може да изплаща луксозния си дом. По тази причина убиецът нямаше усещането, че някой го наблюдава, докато вървеше по тротоара. Нито една кола не го пресрещна и нито една не го застигна.

Вече беше почти където трябва. Къщата се намираше на склона на Телеграф Хил и бе построена по такъв начин, че повечето й стаи се намираха под нивото на улицата. Между номер 2600 и съседната къща имаше празнина, достатъчно широка, за да се вмъкне в нея, да прескочи оградата и да се спусне по каменистия склон на хълма.

Оказа се по-стръмно, отколкото си го бе представял. Наложи му се да се хване за някаква канализационна тръба, за да спре плъзгането си покрай стената на къщата. Вече беше стигнал почти на нивото на жилищните помещения. Малко по-надолу се виждаше тесен прозорец. Той се спусна до него и предпазливо надникна вътре.

Беше спалня и в нея нямаше никого. Вратата бе отворена и през нея можеше да се види част от дневната.

И там нямаше никого. Спря се да си поеме дъх. Не се налагаше да бърза — никой минаващ по улицата горе не би могъл да го види тук. А ако някой случен наблюдател го забележеше отдолу и отдалече, сигурно щеше да го вземе за техник, отстраняващ повреда. Отвори чантата. Беше почти пълна: пластмасови пликове за окървавяваните дрехи, резервен чифт обувки, пакет хартиени кърпи за бърсане, комплект инструменти и шперцове, ролка скоч-лента, малък лост и още ред неща, които не се виждаха — комплект за крадец-взломаджия и убиец-кръвожаден.

Сложи си ръкавици и ски-очила. Видя, че прозорецът е заключен. Извади от чантата си дръжка, на единия край на която бе закрепена полусфера за вакуумно захващане, натисна я в горния край на прозореца и очерта с елмаз за рязане на стъкло кръг по периферията на полусферата. Леко, но рязко натисна дръжката, кръгът се отдели от останалата част на стъклото, той го изтегли и се пресегна през дупката да отвори.

Пусна дръжката и стъкления кръг в чантата и извади от нея мачете.

Е, не беше от неръждаема стомана, но по острието не се виждаше нито едно петънце.

Остави го върху останалите неща в чантата и вдигна прозореца с две ръце.

В потъналата в мрак работна стая Елис Хойл беше стигнал почти до края на 46 секундния клип.

Кадрите продължаваха да се сменят на екрана, а той продължаваше да се взира напрегнато, попивайки подробностите.

В един миг се наклони още по-напред, взря се съвсем отблизо, с няколко клавиша спря възпроизвеждането на останалата част и се върна на онова, което го бе заинтересувало.

Един кадър назад… Втори…

В мига, в който убиецът влизаше в колата си и беше наклонил камерата, в огледалото за обратно виждане се бе мярнало лице. Едно случайно подреждане на камера, фокус, огледало и човек бе станало причина той да се самозаснеме.

Елис Хойл почти опря нос в екрана, разглеждайки безценния кадър. Лицето в огледалото беше прекалено малко, за да се различи нещо от него. С няколко команди той изолира частта от клипа, обхващаща кадъра с огледалото и отражението в него.

Този образ беше лицето на убиеца. И Елис Хойл знаеше как да го види по-добре.

Все още извън дома, убиецът хвана мачетето за дръжката, промъкна се през прозореца и леко скочи на пода в спалнята.

Чу тракането на клавиатура, докато пресичаше отделящото го от вратата разстояние. След малко застана на прага и хвърли бегъл поглед на онова, което бе пред очите му. Дневната беше значително по-голяма, отколкото му се бе сторила по време на огледа отвън. Изглежда, необичайната й височина — близо два етажа нагоре — допринасяше за този ефект.

Видя масите, отрупани с компютри. „Аватар“ беше компютърен експерт, в това вече не можеше да има никакво съмнение. Чукането по клавиатурата идваше отляво на убиеца, непосредствено до прозореца.

Мачетето беше готово и леко повдигнато, дясната му ръка леко сгъната в лакътя. Той прекрачи прага и се обърна към звука.

На седем-осем метра, седнала с гръб към него и с лице към прозореца, дребна фигурка се бе сгушила над клавиатурата.

Убиецът безшумно пристъпи напред. По пътя си трябваше да мине покрай друг, много широк портал. С периферното си зрение долови, че това може да е кухнята, но вниманието му бе приковано върху фигурата пред него. Беше се концентрирал върху онова място между плещите, където вратът преминава в рамене. Повдигна мачетето за решителния удар.

Но нещо дълбоко в подсъзнанието му го глождеше. „Аватар“ не изглеждаше по този начин.

И в този миг телефонът иззвъня.

Апаратът се намираше зад Дейвид Хъджинс.

Той се извърна от монитора, погледна зад себе си и видя маскиран мъж, замахнал с високо вдигнато мачете, да прави няколко бързи крачки, скъсявайки дистанцията помежду им.

„Това не е «Аватар»!“ — осъзна убиецът, когато фигурката в стола се обърна към него.

Изненадата го забави за миг, той се поколеба и дори леко свали мачетето. После си каза, че вече няма място за отстъпление, че с това трябва да се свърши, така че пак вдигна оръжието и пристъпи напред.

И тогава в кухнята, която до момента бе игнорирал…

Роберта Хъджинс беше в кухнята. Стоеше точно до портала зад плота, над който висеше закачалка за медни тигани — все скъпи неща, събиращи прах от деня, в който стопанката на тази къща я бе напуснала.

Телефонът иззвъня за пръв път и тя погледна към него.

Върху плота бяха натрупани тенджери и тигани, които се бе захванала да бърше, лъска и окачва обратно на местата им. Когато вдигна поглед към звънящия телефон, тя зърна минаващия в този миг покрай нея мъж с маскирано лице и някакъв нож — Боже Господи, истински меч! — в ръка.

Но той не я видя.

Дейвид се извърна в стола си.

Маскираният се поколеба, после вдигна меча и пристъпи напред…

… и изведнъж времето забави ход и всеки момент се превърна в цяла вечност…

… и без много да мисли, тя се пресегна и взе един тиган, защото под ръката й в момента имаше точно тиган, но от движението натрупаните медни съдове се заклатиха и с изненадващ грохот се стовариха на пода, пръсвайки се във всички посоки.

— Я СПРИ ТАМ! — извика тя с глас, излизащ от неподозирани дълбочини в малкото й тяло, започнал малко високо, като за писък, но бързо преминал в изръмжаване, във вопъл, изтръгнал се от нея и понесъл в себе си цялата обич към нейния внук.

Телефонът иззвъня повторно. Викът и грохотът забавиха мъжа с мачетето, накараха го да спре, да се обърне към нея… значи да се извърне настрани от Дейвид. Той я погледна неуверено през отворите в маската.

В същия миг Дейвид изскочи от стола и се хвърли встрани от нея, от мъжа и от острието.

Добро момче!

Тя отново посегна към тигана, без да гледа, и този път го напипа. Дългата му дръжка удобно легна в ръката й.

Непознатият хвърли поглед към Дейвид, но Дейвид вече беше на безопасно разстояние.

Телефонът иззвъня за трети път. Мъжът, явно взел решение — тя видя това в погледа му, — се обърна към нея, заплашително разклати острието и пристъпи напред. Но, изглежда, не беше съвсем сигурен в себе си.

Когато той направи крачка към нея, тя отстъпи назад, оставяйки плота между двама им, после също вдигна големия меден тиган…

… телефонът иззвъня за четвърти път, но тя регистрира този факт с крайчеца на съзнанието си…

… тогава той се пресегна през плота…

И острието се спусна надолу!

Тя направи движение, за да го блокира. Острието попадна отстрани на изпъкналото дъно на тигана, издрънча и отскочи.

Тя отстъпи още една крачка. Той отново се хвърли напред и пак замахна, но тя леко премести тигана и този път острието попадна право в центъра му. Тиганът се превърна в църковна камбана, отекна с удара, а мачетето излетя от ръката му, превъртайки се във въздуха. Удари се в един от шкафовете и падна на пода в краката й.

Тя се наведе и го взе. Дейвид в дневната беше сграбчил телефона и набираше трите цифри, трите най-сладки цифри.

Тя чу напевната им мелодия, но мъжът с маската също я чу. Той погледна Дейвид с телефона, после нея с мачетето.

След това се извърна и побягна.

Деивид Хъджинс вдигна телефона в мига, в който някой се бе отказал повече да чака.

Чу сигнал „свободно“ и пръстите му сами полетяха по бутоните — 9… 1… 1.

— Полиция — каза нечий глас.

Елис Хойл долови дрънченето на съдове и вика на Роберта Хъджинс с подсъзнанието си. Чу и звъна на телефона и се запита защо тя не вдига слушалката. Тук горе имаше извод за телефон, но не бе намерил време да свърже апарат.

Той отхвърли опитите за отклоняване на вниманието му и отново се концентрира върху задачата, срещу която се бе изправил.

Вече беше увеличил кадъра и бе изолирал онзи негов фрагмент, показващ лицето на убиеца, отразено в страничното огледало за обратно виждане на колата. Увеличено до размерите на цял екран, лицето не беше много ясно, защото самата картина не бе с добро качество. Ново увеличение само щеше още да го замъгли. Имаше още една възможност.

Но не можеше да я изпробва тук.

Отдолу се разнесоха нови викове. Гласът беше на внука на мисис Хъджинс, който викаше за помощ.

Елис Хойл скочи и излезе от работната си стая. Застана на площадката и видя долу мисис Хъджинс седнала и прехвърлила ръка през раменете на своя внук. Тя вдигна поглед към него и обясни:

— Висок мъж в сини дрехи… Опита се да убие Дейвид. Влезе в спалнята, така че внимавайте. Полицаите идват насам.

Прозорецът на спалнята беше отворен. Елис Хойл надникна през него и не видя нищо особено. После изтича горе и изскочи през входната врата. На тротоарите нямаше никого.

Кейт Лейвин изчака клетъчния си телефон да позвъни четири пъти, преди да се откаже и да го прибере обратно в чантата.

Елис сигурно бе излязъл. Знаеше, че ако е там, щеше да се обади още на първия или най-много на втория път.

Стоеше пред гишето за билети на аерогарата. Искаше да вземе номера на резервацията си от Елис.

— Моля ви, проверете пак — каза тя на служителя. Той направи едва забележим жест, издаващ, че е на границата на търпението си. Опашката зад Кейт беше станала доста дълга.

— Списъкът е пред очите ми — обясни той. — Внимателно го прегледах целия, но името ви отсъства. Няма нищо дори близко до вашето име.

Убиецът се спускаше по хълма под Тесла Стрийт. Беше изскочил през прозореца на спалнята, беше се плъзнал по каменистия склон и заедно с брезентовата си чанта се бе озовал на съседната пряка. Преди да излезе на нея, съобразително беше свалил ръкавиците и маската си.

Никой не го спря. Всъщност никой не му обърна внимание.

Шевролет се намираше наблизо, той го отключи, хвърли чантата вътре, влезе, запали двигателя и потегли.

Първите полицаи, които видя, стояха в патрулна кола в подножието на Телеграф Хил. Канеше се да завие по „Ембаркадеро“, когато отдясно се зададе друга, бързо движеща се кола с двама униформени полицаи.

Той спря и ги пусна да минат. Бляскащите светлини на буркана го заслепиха за миг, после колата полетя на висока скорост нагоре по улицата. Беше започнал да идва на себе си. Чувстваше се в безопасност. Беше оставил достатъчно разстояние между себе си и фиаското на върха на хълма. Никой не знаеше кой е той и никой не би могъл да го докосне с пръст.

Включи на скорост, зави и видя пред себе си моста Голдън Гейт, опънал снага над покривите на магазини и ресторанти, пръснати по Рибарския кей. Да, трябваше му точно мостът.

Мостът, квартал Марин, Соусалито, брегът. Край на дреболиите.

Беше дошъл часът на истината.

54.

— Няма никакъв проблем да ви откарам до Лос Анжелис — търпеливо обясни служителят на Кейт Лейвин. — Но списъкът на чакащите за място е дълъг и не бих казал, че шансовете ви са особено големи. Другата възможност е да ви направя резервация за същия полет, но утре.

Не виждаше никакъв смисъл да прекарва цяла нощ сама в Л. А. За нея алтернативата бе да остане още една нощ с Елис. Така че хвърли кредитната си карта „AmЕх“66.

— За утре — каза тя.

Беше невъзможно да се прибере от летището до моста Голдън Гейт, без да използва градските улици, задръстени от коли. Не искаше пак да звъни на Елис — беше взела решение да го покани да прекарат заедно нощта при нея и сега искаше да се отпусне за дълго във ваната и добре да си почине, преди да се видят.

Измина близо час, докато стигне до моста. Няколко минути по-късно отби от магистралата, излезе на „Бриджуей“ и спря в паркинга на седми сектор. Взе пътната си чанта и отвори плъзгащата се врата на дома си. Влезе вътре, остави чантата на пода и заключи вратата. Когато влезе в спалнята, я лъхна студен бриз.

Това я изненада. Усети, че течението идва откъм банята, и се отправи натам. Намери прозорчето отворено.

Влезе, за да го затвори, насилвайки се да повярва, че сама го е оставила отворено. Дръпна го към себе си. И в този момент иззад завеската на душа се показа той.

55.

Роберта Хъджинс и внук й все още даваха показания на полицая, когато до трите патрулни коли, паркирали пред къщата, се присъедини и тази на Лий Уейд. Уейд не бе разбрал за тревожното повикване на адрес Тесла Стрийт 2600 — той бе дошъл само за да се извини на Елис Хойл, който се бе оказал прав в подозренията си към К. В. Хартмунд още от самото начало.

Той размени няколко думи с останалия отвън сержант от патрула, после дръпна Елис Хойл настрана и попита:

— По дяволите, какво става тук?

— Някой е проникнал с взлом и се опитал да ги убие. Но аз съм сигурен, че е търсел мен.

— Защо точно вас?

— А защо изобщо ще иска да убива някого? — контрира го с въпрос Елис Хойл, после допълни: — Той знае, че притежавам касетата.

— Аа, по повод тази касета мога да заявя, че тя се оказа истинска. В събота рано сутринта един от хората, разговаряли с Коруин Стърмър по телефона, е бил запален в гаража на паркинг към международното летище на Канзас Сити. Епизодът, който ми показахте, е от въпросната касета.

Той обясни за Коруин Стърмър, за справката относно телефонните му разговори, за включванията му към „Вербум“, за разговорите му с Чарлз Обенд, за видеокасетата, иззета от апартамента му, за смъртта на Доналд Траск.

— Според мен истинското му име е Стърмър — уточни Лий Уейд. — Кристиян Хартмунд очевидно е фалшиво, както е фалшива и цялата история с инвалида. Както и да е, истината ще се разбере, когато го арестуваме. И аз мисля, че това ще стане съвсем скоро.

— Защо?

— Много просто: вчера сутринта този тип е разполагал с два напълно безопасни адреса. Днес гръмна и на двете места. Колко още би могъл да има в запас? Мен ако питате, сега той бяга, какво друго? И понеже не се крие във вашата компютърна мрежа, а е на открито в реалния свят, тук аз отговарям.

Елис Хойл забеляза, че полицаят изглежда много уверен в себе си и някак… щастлив.

Какъв бе смисълът да му разваля настроението като му каже, че дълбоко се заблуждава?

Кейт Лейвин беше вързана и със запушена уста.

Не можеше да помръдне. Очите й не виждаха нищо друго освен син найлон: вътрешната страна на затворената с цип чанта, в която я бе напъхал.

Чантата беше голяма като… погребален саван. Чанта за платна, добре познат артикул на хората, живеещи по крайбрежието.

Усети, че я вдига във въздуха, мята я през рамо и излиза навън. Знаеше, че в очите на другите, ако изобщо някой му обърнеше някакво внимание, той ще изглежда като най-обикновен моряк, нарамил багажа си — най-обикновена гледка за Соусалито.

Почувства го да се поклаща, докато върви по кея.

Отнасяше я неизвестно къде.

56.

Мисис Хъджинс и Дейвид си тръгнаха с такси.

Лий Уейд реши, че може да отдели един от патрулните полицай, и му нареди да стои на пост и да не изпуска фасадата на дома от очите си. Не можеше напълно да изключи възможността Стърмър да опита да довърши работата си.

След това си тръгна. Елис Хойл влезе обратно в пустия си дом.

Част от съзнанието му мислеше за разбития прозорец на спалнята. Каза си, че трябва да повика да му го сменят.

Но имаше още нещо, което го тревожеше значително повече.

Занимаваше го убиецът — човек с много имена, живеещ на няколко адреса, действащ на няколко нива. Методите и действията му го разкриваха допълнително. Макар сам да не предполагаше това, една важна част от самоличността му беше разкрита чрез изпратената игра и по-специално в начина, по който бе написана програмата.

И все пак човек трябваше да знае къде да погледне и какво да търси. Добирането до истината за него можеше да се оприличи на обелването на глава лук — слоевете следваха един под друг.

Беше внимателен и крайно предпазлив. Според Лий Уейд, Коруин Стърмър бе използвал обикновен телефон за връзка с поне една от жертвите си и по този начин бе оставил диря, извеждаща до него самия.

Но човек с неговия интелект би осъзнал, че това ще се случи и че може да бъде компрометиран в даден момент.

А това на свой ред означаваше, че името му не е Коруин Стърмър. Това име, тази самоличност бяха за отклоняване на вниманието. Убиецът беше взел решение Коруин Стърмър да бъде разкрит и сам бе пожелал това да стане.

Защото не би могло да му навреди по никакъв начин.

Но би ли могло да му бъде от полза? Елис Хойл вярваше, че се досеща за причината. Той все още си спомняше съвсем ясно лицето на Лий Уейд отпреди няколко минути: живо, енергично, уверено.

Желаният ефект бе напълно постигнат. Убиецът бе подхвърлил на хрътките няколко кокала, колкото да не загубят интерес.

Защото той искаше да бъде преследван. И защото обичаше игрите.

И нямаше никакво съмнение, че се бе подготвил къде да се спотаи и че разполага с нова самоличност, която го прави неуязвим.

Но скрил се веднъж в убежището си, той можеше да се отпусне. Там… може би… той щеше да стане уязвим.

Елис Хойл се пресегна и взе листа, който Лий Уейд му бе оставил преди няколко дни, от кутията на монитора, където го бе залепил тогава.

Мийтуер версия 1

4–16

Взет: 17424 05071

Убит: 17441 05086

Мийтуер версия 3

5–7

Взет: 17029 21067

Убит: 17029 21067

Некадърници

Безпомощни некадърници

Ето, това бяха кокалите, подхвърлени на преследвачите.

Искал е да им демонстрира колко са тъпи и им натриваше носа със собствената им безпомощност.

А това вероятно означаваше, че отговорът е много прост.

Елис Хойл беше убеден, че числата са координати на карта. Но не виждаше в тях никакъв намек за система. Дали убиецът не използваше някаква собствена координатна мрежа?

Това затруднение можеше да бъде заобиколено. Две известни точки бяха напълно достатъчни, за да се възстанови неизвестната координатна система и да се свърже тя с географската карта на даден район, реализирана по приетата за стандартна Меркаторова система. Погледнат по този начин, проблемът се превръщаше в математическа задача. Едно от убийствата бе станало непосредствено до международното летище на Канзас Сити.

На картата на убиеца неговите координати бяха обозначени с 17029 21067.

Елис Хойл извика на екрана електронния атлас и премести курсора върху мястото. Компютърът веднага показа неговите стандартни географски координати: 39.21 северна ширина, 94.70 западна дължина.

Толкова за едната следа. Доналд Траск бе живял в района на Марина. Никой не знаеше подробностите със сигурност, но той реши да допусне, че е бил намерен там.

Това за убиеца беше 17424, 05071.

Атласът показа 37.81 северна ширина, 122.42 западна дължина.

Елис Хойл придърпа клавиатурата пред себе си и се хвана на работа. За кратко написа малка програма, състояща се от няколко десетки реда. Компилира я, стартира я и тя го подкани да въведе една координата.

Той напечата:

17441 05086

Това беше мястото, където Доналд Траск е бил убит, ако се вярваше на посланието.

Програмата мигновено отговори:

37.85N 122.41W

От пръв поглед беше ясно, че това е някъде в района на залива. Но не можеше да каже къде точно.

Въведе координатите в програмата-атлас. Изображението на екрана се смени с добре познатите му очертания на залива. Той избра по-едър мащаб, за да види къде бе намерил смъртта си Доналд Траск.

И остана загледан в онова, което екранът показваше. Защото географските координати 37.85N 122.41W отговаряха на най-любимото му място на земята, място на зелени гори, на покрити с гъста трева хълмове и скалисти брегове. Ако някога бъдеше принуден да живее извън тъмната си стая и далеч от компютри и клавиатури, това би било единственото място, където би понесъл такова заточение. Остров Ейнджъл.

Нима Доналд Траск е бил убит на остров Ейнджъл?

И в този момент Елис Хойл си спомни с какво се бе занимавал, когато грохотът на падналите съдове го бе прекъснал.

Той изкачи стълбата, вземайки стъпалата през три, и влезе в стаичката, където бе работил.

На екрана на монитора все още стоеше неясното лице на убиеца, уловено за миг в огледалцето за обратно виждане. Той записа графичното изображение във файл на дискета, сложи я в джоба си и бързо излезе от дома.

Едва не се сблъска с оставения на пост полицай.

— Ще се връщате ли? — попита полицаят.

Елис Хойл сви неопределено рамене и продължи да върви.

Той разкопча ципа на чантата, давайки й възможност да надзърне навън.

— Страхотна гледка, а? — захили се той. Явно му доставяше удоволствие. — А може би не си в настроение да разбереш иронията.

После вдигна чантата и я спусна в отвора на нещо, което изглеждаше като широк циментов кладенец. Надолу в тъмнината. Далеч от слънцето и свежия въздух… надолу…

57.

Когато се изправи пред вратата на студиото, Елис Хойл видя червената „Миата“, паркирана до кея. Сигурно беше нейната. Дали по някаква причина не бе изпуснала полета?

Дежурният на пропуска се показа и Елис Хойл го попита:

— Къде е шефът?

— Не съм я виждал — отговори дежурният. — Според мен трябва да е на 10 000 метра височина.

Значи не беше идвала тук.

Елис Хойл влезе в офиса й и седна пред компютъра.

Позвъни у дома й, но никой не му отговори. Опита клетъчния й телефон, но той го прехвърли на телефонния секретар, управляван от компютъра. Дали не бе излязла с каяка? Или бе решила да потича? Реши да свърши с това, за което бе дошъл, после да отиде в дома й и да я изчака да се върне.

Включи машината и прегледа файловете. Компютърът на Кейт беше свързан към локалната мрежа на студиото, така че той имаше достъп до всички директории на мощния файлов сървър67, който представляваше сърцето на мрежата. Навремето сам той я бе инсталирал. Търсеше една своя програма, която бе написал и бе оставил тук. Беше забравил името й, защото това бе станало преди близо три години. Но я позна в мига, в който името на файла се появи на екрана. Беше в директория, в която се съхраняваха много други програми с най-разнообразно предназначение.

Стартира я и зареди през нея файла с размитото лице на убиеца от дискетата, която бе донесъл.

На екрана се появи познатата му картина във вида, в който бе изкопирал кадъра от касетата на скенера.

Бе кръстил програмата си Sharper68 — програма за изчистване на фотоизображения. Беше я написал като упражнение в момент, когато просто се бе чудил какво да прави. Копието тук бе единственото съществуващо. Реализираният алгоритъм използваше фрактална математика за намиране и подчертаване на контури. Ефектът наподобяваше повишаване на разрешаващата способност, макар работата да се свеждаше до поставянето на контурни линии в местата, където те отсъстваха, чрез интерполация на съществуващите.

Понякога програмата се отклоняваше от истината и образът ставаше още по-лош. Но в повечето случаи имаше полза, и то значителна, особено ако изходният образ не беше с безнадеждно качество.

Той натисна един клавиш и я пусна да работи.

Програмата направи четири паса през образа, минавайки отгоре надолу. Ефектът наподобяваше спускаща се през екрана вълна, разкриваща нови и нови детайли. Първият пас не внесе особено подобрение. След втория пас образът стана по-контрастен.

Третият пас беше доста успешен — той започна да вижда нещо… от което сърцето му прескочи. Елис Хойл се наведе близо до екрана, опитвайки се да различи лицето на него. На четвъртия пас образът бавно изпълзя на фокус.

Елис Хойл стисна с все сили ръба на бюрото. Защото беше виждал това лице.

Не знаеше името — не беше сигурен дали тя изобщо го бе споменала, — но лицето беше на непознатия, с когото я бе видял да се целува снощи.

Елис Хойл изхвърча от студиото към колата си. Прекоси паркинга, остави двигателя на празен ход и се втурна към кея, на който бе платформата с дома й. Плъзгащата се врата беше оставена отключена. Влезе и извика името й. Нямаше я. Не беше излязла да потича, защото маратонките й си бяха в дрешника. Не беше и в морето да погребе, защото каякът беше вързан отвън. Но я нямаше.

Той погледна през водите на залива към намиращия се на около една миля оттук остров Ейнджъл и се опита да си представи как един психопат завежда жертвите си там, за да ги убие.

Островът беше спокойно и уединено място. Макар милиони очи да се спираха на него всеки ден, той всъщност се намираше встрани от гълчавата и суматохата на ежедневието и до него можеше да се стигне само по вода или по въздух. Това сигурно особено бе допаднало на убиеца. Скрито място пред погледите на всички — да, идеята несъмнено му се е сторила много привлекателна. Но откритият терен на острова не предоставяше много места за скривалище. Това едва ли му даваше възможност да се чувства уютно там. Съществуваха много случайни фактори, които не биха му позволили да се чувства уверен. А убиецът сигурно държеше да има контрол над ситуацията: когато настъпеше моментът да убие някого, той несъмнено искаше да чувства, че този момент е негово творение. Елис Хойл се взря в зеленината на острова, забравил за миг къде се намира, и си спомни дните и часовете, прекарани там.

Недоумяваше какъв е този бетонен лабиринт, който можеше да остане скрит от очите на всички останали.

В този миг един неясен спомен изникна в съзнанието му, свърза се с други откъслечни образи и сведения и Елис Хойл разбра каква е тайната.

58.

— Какво искаш? — попита го Кейт. Беше я отнесъл до стаята със запасите от храна и я бе поставил в седнало положение до газовите бутилки, тубите с вода и консервите.

— Не е необходимо да знаеш какво искам — отговори Джон Регет. — Защото аз ще го получа, независимо от всичко. А ти не можеш да промениш нищо.

И той се наведе над лицето й. Ако можеше, тя би се отдръпнала, но все още беше вързана и неспособна да помръдне. Усещаше топлия му дъх, примесен със застоялия въздух в малката подземна стаичка.

Очите му я гледаха, без да примигват.

— Свършена си — каза той. — Нищо, че още дишаш, това е без значение. Можеш да започнеш да броиш минутите, които ти остават. Можеш да броиш ударите на сърцето си. Всичко е свършено… мъртва си.

Тя разбра, че той говори сериозно, и това я изплаши. И страхът й сигурно бе проличал, защото той се усмихна злорадо, отдръпна се, посочи с ръка и поясни:

— Ето… това е нещото, което търся. Неподправената истина. Колко често ни се удава възможност да надникнем в очите на жена, която съзнава, че изтичат последните й мигове?

Тя се опита да се овладее и да го лиши от онова, което му доставяше удоволствие.

Но той беше прав — тя просто не можеше да го направи. Беше изплашена, това си личеше, и той жадно попиваше страха й.

— Бих искал да ти кажа, че много внимателно обмислих как трябва да станат нещата — продължи той. Искаше да каже „как точно да те убия“. — В началото мислех да бъде бавно и лесно. Имам тук генератор от двайсет конски сили. — И той кимна към съседната стая, откъдето се чуваше равномерното му бучене. — Да кажем, бих могъл вместо да изхвърлям отработените газове навън, да ги вкарам в тази стая. Казват, че било като заспиване. Не бих имал нищо против — искам да кажа, не бих възразил да умреш по лесния начин, защото… дявол да го вземе, харесваш ми. Не обичам да причинявам болка, единствено ме интересува начинът, по който се възприема фактът на предстоящата смърт. Помисли сама: непредотвратимото наближава, ти няма какво да направиш, но то още не се е случило. Усещаш, че ти се приспива, бориш се с дрямката, защото знаеш, че затвориш ли очи, това ще е завинаги. Би било доста забавно да се наблюдава. Истинско научно изследване. Изпълнено с психологизъм… Е, може би прекалено тънко като замисъл. Отсъства драматичният момент, нали ме разбираш? Добре, казах си тогава, щом няма да е бавно и лесно, защо да не е бързо и гадно?

Той вдигна ръце в позата, в която се държи механична резачка, наведе се плътно до нея и забръмча с устни, имитирайки двигател. Тя трепна дори от това. Ужаси я самата мисъл.

— Не, не се безпокой — продължи той, — отхвърлих и тази идея. Усещах се способен на нещо по-оригинално… Както и да е, мислих по въпроса дълго. И когато измислих начина…

Всъщност ти сама ще видиш.

Елис Хойл знаеше какво трябва да направи. Разбираше също, че ако се провали — а вероятността това да се случи бе голяма, — той и Кейт ще бъдат мъртви още преди залез слънце. Значи полицията трябваше да знае какво става.

Само че не веднага. Използвайки телефона в дома на Кейт, той се свърза с телефонния секретар на студиото. Остави дълго съобщение за Лий Уейд, разказвайки му какво се бе случило с Кейт, какво бе научил сам, какво подозираше и какво смяташе да направи. Съпроводи съобщението с команда до компютъра да бъде изпратено до получателя след деветдесет минути. За час и половина всичко трябваше да е свършило… по какъвто и да било начин.

После отиде до кърмата на платформата — там, където бе изтеглен каякът. Спусна го във водата, слезе в него,

оттласна се от борда и загреба през залива към острова право пред себе си.

Гребеше, напрягайки сили. Вдясно от него оставаше бреговата линия на Соусалито — град, покатерил се по крайбрежните хълмове. Над тях се стелеше мъгла, която се прокрадваше до билото, поспираше там за малко и се спускаше по склоновете им.

Усети умора, но продължи, без да спира, мислейки за следобедите, прекарани заедно с Кейт в морето, и как се бе научил да блокира умората, за да издържа на темпото. Опита го и сега. Не след дълго мина през стеснението на входа на залива. Островът беше съвсем наблизо. Соусалито вече беше почти скрит под мъглата, която бавно се насочваше към него.

Погледна към Голдън Гейт. Откъм океана нахлуваше плътна стена сива мъгла и вече бе погълнала почти целия мост с изключение на върховете на стоманените кули от двете му страни. Сега вече виждаше любимото си място на целия остров: камениста плажна ивица в южния му край, където прибоят се разбиваше на пяна на петдесетина метра от брега.

Пред тази линия бе акостирала яхта — голям петнайсетметров кеч.

Елис я наближи с каяка, заобиколи я и видя, че на борда й няма никого. Така че се насочи към брега.

Мъглата бързо го настигаше. Тя го покри още докато преминаваше през прибоя, но той продължи да гребе и след малко чу дъното да стърже в пясъка. Беше пристигнал.

— Разгледай внимателно — предложи убиецът.

Беше я изнесъл през късия коридор до друга стая, в която цареше полумрак. Първото, на което се спря погледът й, бяха две кварцови лампи на стативи и две видеокамери на триножници, подредени в полукръг така, че да бъдат насочени към тежко дървено кресло. На малко бюро в ъгъла на стаята имаше компютър с клавиатура и монитор.

Той я остави на пода и щракна ключа на осветлението, за да й даде възможност да види всички подробности.

Креслото…

На него висяха найлонови ленти, предназначени да стегнат крайниците на жертвата за облегалките за ръце и за краката.

Тя неволно пое дълбоко дъх и едва не се задави. Двойка електрически кабели с черна изолация излизаха от една стена. Бяха навити на пода пред креслото и завършваха с плоски кабелни обувки. Креслото…

Той извади джобно ножче, разряза с него въжетата — глезените й останаха завързани — и я сложи да седне. Дори не й мина през ум да окаже някаква съпротива — ръцете му бяха толкова силни и решителни. После я пристегна с найлоновите ленти през ръцете и корема. Едва тогава разряза въжетата около глезените й, след което пристегна и тях. Креслото я стискаше здраво в обятията си. Той мина зад гърба й, изчезна от погледа й за малко, после се върна и застана зад нея. Хвана я за косата и се чу познатото щракване на ножици. Бързо и грубо започна да я подстригва до кожата.

През цялото това време й говореше:

— В обикновения случай нещата свършват изведнъж: дръпваш спусъка, промушваш с ножа… Каквото и да е, но това слага край на забавата. Е, да, разполагаш с известни възможности да удължиш нещата. Да кажем, смърт след хиляди малки убождания например. Но съществува опасността бързо да ти омръзне.

Той хващаше безцеремонно косата й на тънки кичури и ги отрязваше с единствено щракване на ножицата. И не спираше да говори:

— Моята цел е да изолирам същността на изживяването, да изследвам някои действително езотерични моменти, да се добера до тях. Тук изобщо не става дума за самото убийство, поне аз не се интересувам от него. Но онова, което настъпва преди убийството, целият комплекс от чувства — страхът, очакването, начинът, по който смъртта пробива черупката на живота… да, това вече е нещо съвсем специално.

Премести се и започна да реже косата й от другата страна на главата.

— А конкретно в твоя случай нещата стоят още по-особено. Исках да направя така, че да умреш — това, разбира се, не подлежи на съмнение, — и то бързо. Но да не знаеш точно кога. Нито пък аз. Ето, такъв е замисълът ми.

Той застана пред нея, огледа преценяващо резултата от работата си и доволно кимна.

След това започна да включва кварцовите лампи, кемкордерите и мониторите. Лампите бяха много ярки, но той ги нагласи така, че да не блестят в очите й. На мониторите се появиха образи. Единият показваше в общ план креслото и голяма част от стаята зад него. Другата камера бе настроена на едър план. Той нагласи триножника и екранът се изпълни с лицето й.

Кейт Лейвин наблюдаваше собствения си ужас. Тя отчаяно отклони поглед и видя на екрана с едрия план отчаянието си.

Той отново мина зад гърба й и пак се захвана с нея. В дясната си ръка държеше пластмасова самобръсначка, която прекара през местата, където беше окастрил косата й. Отстъпи крачка назад.

Скалпът й кървеше на няколко голи петна, там където самобръсначката беше минала през сухите снопчета коса.

— Не искам да кажа постепенна смърт — обади се той, продължавайки разсъжденията си. — Реших, че трябва да е внезапна. Но с елемент на неопределеност.

Той разви кабелите, опъна ги по пода, след това прекоси стаята и се изправи пред клавиатурата.

— Компютърът управлява мощен контактор — обясни той. — Превключва го и подава енергия по тези кабели. — Той направи жест към двата дебели черни кабела. Едва сега тя осъзна, че те вероятно са свързани към генератора в съседната стая. — Моментът настъпва, когато машината изгенерира случайно шестцифрено число между нула и един милион… нека го наречем парола. Още преди време написах малка програма за откриване на чужди пароли, която по случаен закон опитва числа в този обхват — не последователно, а скачайки насам-натам. Опитва число и ако с него не стане, отхвърля го и генерира следващо.

Той сложи един от кабелите в дясната й ръка, така че да го хване за гумената изолация на около педя от плоската кабелна обувка. Вдигна другия кабел и докосна накрайниците им. Нищо. Не бяха свързани.

Върна се при компютъра, чукна няколко клавиша — тя чу звука на някакво прещракване в съседната стая, където генераторът равномерно бръмчеше — и се обърна с лице към нея.

— Но когато попадне на магическото число… — Той поднесе края на кабела, който държеше, към другия в ръката й.

Изпращя огромна бяла искра и лампите примигнаха в мига, в който изводите се докоснаха.

Тя усети, че сърцето й спира и неуверено забива отново, когато той дръпна своя кабел и се върна при клавиатурата.

— Моментът ще дойде — каза той. Нови няколко чуквания по клавишите. След това се върна, удари краищата на кабелите един в друг — нищо! — и поясни: — Но не знаем кога точно. — Усмихваше се, явно доволен от себе си. — Програмата опитва 140 комбинации в секунда, при това всеки път различна. Осем хиляди и четиристотин в минута или малко над половин милион за час, значи й трябва малко под два часа, за да изпробва всяка комбинация в зададения интервал.

Той хвърли кабела на земята, излезе от стаята за малко, върна се и се изправи зад нея. Можеше да го види на единия екран.

Държеше голяма ролка изолирбанд. Вдигна кабела, който преди малко бе хвърлил и го сложи върху голото, току-що избръснато петно от лявата страна на главата й.

Кабелната обувка беше още топла — не, гореща — от прескочилата искра.

После пристегна кабела.

— Разбираш ли, налага се контролът да не бъде в мои ръце, защото ако ти си мислиш, че аз решавам кога да го направя, никога няма да си сто процента сигурна, че това ще се случи. Тази мъничка въпросителна в съзнанието ти, тази надежда, че аз мога да размисля, да получа сърдечен удар или някаква подобна дивотия — това отравя всичко.

Дръпна от ръката й втория кабел и го закрепи за голото петно от другата страна на главата й.

— Всъщност аз дори няма да бъда тук, защото не бих допуснал тази мисъл да те разсейва.

Той извади иззад компютъра CD-плейър и компакт-диск в пластмасова кутия. Сложи диска в плейъра.

— Обичаш класическа музика, нали така? — осведоми се той. Прочете текста върху кутията. — Моцарт, концерти за пиано номера девет и седемнайсет. Обща продължителност малко над час. Ако чуеш края на последната част, значи си временен победител над вероятността.

Обърна се и въведе нещо през клавиатурата. Колона шестцифрени числа запълзя нагоре по екрана, по-бързо отколкото тя можеше да ги прочете.

— Ето, започнахме.

— Моля те, не прави това — проговори тя. Мразеше да се моли някому, но сега беше готова да направи всичко.

— Нещата вече са извън моя контрол — каза й той. — Не си прави труда да крещиш. Няма да мога да те чуя.

После натисна бутона на плейъра.

Разнесе се тиха музика, първо на цигулка, след това се намеси и пианото.

— Bon voyage — завърши той, излезе от стаята и затвори вратата.

59.

Елис Хойл се качваше по каменистия бряг. Намираше се в основата на покритата с висока трева издължена като шпора извив ка на острова, подобна на опашката на запетайка. Продълговатата гърбица на ниския хълм бе широка не повече от двеста метра и бе прищипана отстрани от две тесни плажни ивици. Вече не виждаше морето, защото мъглата бе прекалено гъста. Но бе идвал тук много пъти. Съзнанието му допълваше онова, което очите не виждаха.

Знаеше, че се намира малко под мястото, което го интересуваше. Въпросното място беше в полите на големия хълм. Така че продължи да се изкачва още една-две минути, придвижвайки се към вътрешността на острова.

Скоро излезе на широка, равна, правоъгълна бетонна площадка — покривът на старата ракетна база.

Мина през нея и стъпи на малко издигнатия стоманен диск, разположен в центъра й. Дискът беше около метър и представляваше капак на люк, закрепен на масивни панти от едната страна.

В бетонната площадка се виждаха шест такива диска, подредени в права линия към края на правоъгълника. Той клекна на едно коляно, за да разгледа първия. Беше заварен за рамката — шевът се виждаше съвсем ясно.

После огледа и останалите дискове един по един. Всички бяха заварени. Беше очаквал, че ще е така — входът не би могъл да е толкова лесен. Но съществуваше, той бе сигурен в това.

Първата мисъл в главата й бе как да избяга.

Креслото я държеше здраво — тя едва можеше да помръдне тяло, — но мозъкът й трескаво търсеше някакъв шанс за спасение.

Някакво ъгълче на съзнанието й следеше монитора на компютъра и колонката числа върху него, маршируващи към комбинацията, която щеше да я убие. Числата се стрелкаха с отчайваща скорост.

Друга част от нея възприемаше залепените за главата й кабели. Те се притискаха върху черепа й с огромна сила. Знаеше, че това е игра на въображението, защото той само ги бе фиксирал върху кожата й, но въпреки това кабелните обувки сякаш пробиваха мозъка й. Цялото й същество желаеше да ги откъсне от там. Но лентите я приковаваха за креслото и също като че ли се забиваха в кожата й. Мозъкът й искаше да избяга от гонещите се по екрана на монитора числа и започваше да се парализира от страх. Не искаше да умре по този начин. Изобщо не искаше да умира.

Музиката минаваше някак покрай съзнанието й. Обожаваше Моцарт, а тези концерти бяха измежду любимите й, но в този момент в главата й нямаше място за музика. Но тя продължаваше да се разнася около нея.

Почти точно над нея, от другата страна на масивния железобетонен таван, Елис Хойл стоеше застинал в студената мъгла.

Вече бе обиколил целия периметър на площадката в търсене на вход, но не бе намерил нищо.

Веднъж, преди много години, беше посетил малкия музей към туристическия комплекс в северния край на острова. Беше видял снимка на ракетната батарея от средата на 50-те години, когато тя все още се използваше. Беше убеден, че става дума за това място.

Дисковете в бетонната плоча защитаваха силозите на шест ракети. Самите ракети стояха на хидравлични площадки, които се прибираха в укрепено подземно укритие за зареждане и сервиз. Самите ракети се транспортираха под земята през товарна рампа — знаеше това, защото бе намерил рампата преди няколко минути. Беше вкопана в земята покрай едната страна на площадката и от нея тръгваше вече полуразрушен път, свързващ я със сервизното шосе, опасващо острова.

Но входът на рампата за подземното убежище беше затрупан от свлякла се пръст.

Трябваше да има друг вход. Реши да мине още веднъж по периметъра, този път откъм външната му страна, и да потърси нещо, убягнало му при първия оглед. Мъглата заглушаваше стъпките му и го скриваше.

Късното следобедно слънце представляваше само слабо аморфно сияние на запад. Той тръгна, внимавайки да не изпуска края на площадката от поглед, за да не се загуби. Това място бе усамотено по всяко време, а при мъгла вселената се бе свила в сфера, обхващаща само няколко педи около него. Започваше да вярва, че е сам на този свят.

Но не беше сам: Кейт бе тук, някъде съвсем наблизо, а също и нейният похитител. Затова продължи да обикаля.

Долу, под повърхността, тя гледаше собственото си лице на единия от свързаните с кемкордерите монитори.

До този момент не бе обърнала особено внимание на това как изглежда — видът й нямаше значение, той определено не я представяше откъм най-добрата светлина и в никакъв случай не бе онова, върху което би искала да размишлява в момент като този. Но без да го иска, неочаквано установи, че се е загледала в лицето си на екрана, който я показваше в едър план. Изглеждаше подивяла от ужас и отчаяние. Изведнъж осъзна колко странно е чувството да наблюдаваш така разголени емоциите си.

Господи, тази камера сякаш проникваше до дъното на душата и.

А колонката числа на екрана на компютъра продължаваше да се носи стремглаво нагоре.

И музиката продължаваше да свири — втората част на концерт номер седемнайсет, отбеляза подсъзнанието й, точно както би сторило, ако бе погледнала към часовника. Бяха изтекли към четиридесет и пет минути.

Страхът и безутешността й бяха безмилостно изложени на показ.

И всичко това се записва на касета, напомни си тя, и той ще я наблюдава когато си пожелае, а на всичко отгоре получава онова, което очаква. И тогава се сети, че той сигурно я наблюдава и в този момент. Естествено. Когато бе излязъл от стаята, тя бе забравила за него, ангажирана единствено от колонката числа, камерите, терминалите и безликата смърт, която можеше да я споходи безмилостно всеки миг. Но той едва ли имаше някаква особено важна работа точно сега.

И едва ли би искал да изпусне този момент. И мисълта, че е наблюдавана, че тя утолява перверзния му глад и че й предстои да го прави безброй пъти отсега нататък, по някакъв необясним начин й помогна да се овладее.

Тя усети да я обхваща странно спокойствие. Отпусна се. Заслуша се в Моцарт: беше един тих пасаж, в който пианото постепенно отстъпваше на заден план, изпълвайки мотива, изпълняван от цигулките, с някакво скрито съдържание. Сети се колко много харесваше тази част. Позволи на музиката да проникне в нея и да я изпълни. Чудесна, великолепна музика.

Страхът напусна лицето й. „Жената на екрана може й да изглежда измъчена — помисли тя, — но вече не и ужасена.“

Осъзна, че не е в състояние да повлияе на момента на смъртта — той така или иначе щеше да настъпи, — но поне може да го направи свой.

„Спокойствие — каза си тя. — Отпусни се.“

Погледна право в камерата. И се усмихна.

Убиецът видя настъпилата в нея промяна. Седеше пред телевизор в стаичката за припаси и наблюдаваше картината, подавана от кемкордерите. Разполагаше с възможност да се превключва от единия на другия и по-късно щеше внимателно да прегледа и двата записа, но сега предпочиташе едрия план. Какво изискано изживяване! Уникален материал. Щеше да наблюдава тези кадри години наред, защото те просто не можеха да остареят и да му омръзнат.

„Не обичам да причинявам болка“, беше й казал и в определен смисъл това беше истина. Болката, физическото усещане, с което тя бе свързана, не го вълнуваше. Беше толкова лесно да бъде причинена някому — евтино удоволствие, достъпно за мнозина.

Но имаше и друг вид болка — агонията на разсъдъка. За да се издигнеш на това ниво, беше необходимо да се потрудиш, трябваше да проявиш изобретателност, но съумееш ли да го постигнеш, тогава за жертвата усещането беше точно толкова разтърсващо и мъчително, колкото би бил завъртян в корема й нож.

Вече над половин час той седеше тук и наблюдаваше ужаса, изписан на лицето й, толкова истински, сякаш бе възможно да бъде докоснат, и беше започнал да си мисли, че този път наистина е постигнал желаното съвършенство и че трудно би могъл да получи нещо по-добро. Никакви задръжки, никаква преструвка, нищо скрито.

И в следващия миг нещо в нея се промени. Видя го с очите си. Камерата улавяше всичко и точно както само преди секунда бе показвала страха й, сега показваше приемането на неизбежното. Не можеше да повярва, че това е възможно.

Жената в другата стая съзнателно прекъсваше връзката си със света. Но тя ще развали всичко! Той чак се изплаши.

На лицето й бе изписано душевно умиротворение. Тя се бе предала, но не беше победена.

— Не, няма да направиш това! — каза той и в следващия миг осъзна, че го бе изкрещял.

Сега тя гледаше право в камерата. Погледът й го пронизваше, макар да ги разделяха камера и екран. Й колкото и да му бе неприятно, той не можеше да отмести своя , поглед.

Изражението й беше спокойно, някак сдържано и почти лишено от емоции.

„Смазана е“ — мина през ума му.

И тогава тя се усмихна. Тънка усмивка, измъчена, но естествена. Истинска. Не беше предназначена за него — правеше го за самата себе си, сякаш знаеше някаква тайна, която никога не би разкрила нито пред него, нито пред камерите му, като че ли ставаше дума за нещо, което бе решила да отнесе в гроба си. После затвори очи и отпусна глава на облегалката на креслото.

Чакаше да умре. Той скочи на крака бесен от гняв. Каза си, че трябва да отиде при нея и да смачка тази тайнствена усмивка.

Да върне ужаса в очите й. Спря се.

Осъзна, че е бил на ръба да загуби контрол над себе си, да позволи на гнева да го завладее, и това никак не му хареса. Беше нетипично за него — нали той бе човек, способен да запази способността си за трезва преценка дори в най-тежкия миг.

Не можеше да й позволи да му стори това. Би могъл да опита да я изплаши, да разбие на парчета това спокойствие. Но бе толкова лесно да постъпи по този начин, когато пожелае и с когото поиска. А днес се бе надявал да получи чиста доза неподправен подсъзнателен ужас. Беше го постигнал за малко, после чувството безвъзвратно беше изчезнало.

Вече не искаше да я гледа в очите. Онова, което бе видял там, не му беше приятно. Не му харесваше и начинът, по който тя се бе променила. Достатъчно разочароващо бе, че щеше да остане записано на касетата. Не беше необходимо да го изтърпява и лично. Погледна часовника си и видя, че е минал близо час, откакто я бе завързал в креслото. Числото всеки миг можеше да се появи на екрана — всяка изтекла секунда я приближаваше по-близко до смъртта.

„Свършена си — помисли си той, — Оценявам последното ти усилие, но беше напразно.“

Време беше да тръгва. Защото разполагаше с още един кандидат, който му бе под ръка. И имаше повече от достатъчно време още един да умре както трябва тази нощ. Телевизорът показваше, че изражението й не се бе променило. Тя седеше, затворила очи, все така с отметната назад глава, дишането й бе равно и дълбоко. Той се обърна и излезе.

Отвън в коридора вдясно от него се намираше вратата за бетонната шахта, чиито стъпала извеждаха горе на повърхността.

Започна да се изкачва. На върха на стълбата имаше квадратен стоманен люк със страна към половин метър. Беше затворен отвътре с тежък катинар, който бе прекарал през халките, когато бе слязъл следобеда.

Опипа с ръка връзката ключове на колана си и пръстите му сами намериха познатия ключ. Пъхна го в ключалката, тя щракна, после той извади катинара от халките и бутна нагоре капака, за да излезе от шахтата.

Озова се навън, обгърнат от гъста мъгла.

Това беше резервният изход от укритието на ракетната батарея. Точно оттук бе проникнал долу, разбивайки ръждясалата стара ключалка, за да слезе. Оттогава влизаше и излизаше само през него.

Сам беше донесъл новия катинар. Ставаше както на халките отвътре, така и на тези отвън. Винаги заключваше с него отвътре, когато бе долу, и отвън, когато си тръгваше.

Затвори люка. Беше скрит сред храстите и човек трябваше да се спъне в него, за да разбере за съществуването му, а шансът някой да поиска да се разхожда точно тук, случайно да се натъкне на люка и да реши, че си заслужава да го отвори, бе нищожен, особено в такова време. Въпреки това заключи катинара и едва тогава тръгна.

Защото не оставяше нищо на случайността.

Елис Хойл видя убиеца да излиза изпод земята. Разделяха ги двайсет-трийсет метра, а това беше на границата на видимостта в мъглата. За момент Елис Хойл се поколеба дали да не се въоръжи по някакъв начин — голям камък, парче дърво, изобщо нещо достатъчно солидно — и да го нападне. Но наоколо нямаше нищо подходящо.

А и самата идея не му допадаше. Този тип беше висок, широкоплещест и доста здрав на външен вид.

Габаритите му бяха само едната страна на проблема. Другата бе, че досега Елис Хойл не бе удрял човешко същество. И добре съзнаваше колко нищожни са шансовете му за успех срещу някой, който е свикнал с насилието и не би се поколебал да го използва. Така че само приклекна, чу щракването, за което нямаше никакви съмнения, че е от ключалка, и се взря през мъглата, наблюдавайки отдалечаващия се надолу към брега убиец. След малко от посоката, в която беше изчезнал, се разнесе характерното тракане на двутактов двигател. Мотор на лодка.

Убиецът бе тръгнал за някъде. Елис Хойл се надигна. Така чуваше малко по-добре. Тракането на мотора постепенно заглъхваше.

Сигурно отиваше към яхтата. И действително, след минута-две — време, колкото да се премине през прибоя — двигателят замлъкна.

„Замина си“ — с облекчение помисли Елис Хойл.

А беше толкова близко до него…

Той бързо изтича до мястото, където се бе появил убиецът. Но макар да бе видял къде е, наложи му се да потърси близо минута, преди да намери онова, което му трябваше. Катинарът беше голям, масивен и съвсем истински.

Същото можеше да се каже и за стоманения люк, който бе заключен с него, макар Елис Хойл да го дръпна един-два пъти, колкото да се убеди в това. Толкова близо…

Изведнъж изви глава към брега. Напрегна слух и после погледна къде да се скрие.

Защото бе чул тракането на мотора отново. И този път звукът се засилваше.

Убиецът завърза лодката за борда на яхтата, качи се и взе онова, за което бе дошъл: голям син сак и малък електрически вентилатор, който стоеше в кабината. Взе още три бутилки газ за генератора. Бяха тежки и той ги пренесе една по една и ги пристегна за планшира на малката надуваема лодка. Накрая отвърза лодката, запали двигателя и се отправи през прибоя обратно към брега. Когато пристигна, изтегли лодката на сухо, разтовари бутилките и ги остави на пясъка.

Тръгна нагоре с една от бутилките, сака и вентилатора. Мъглата бе толкова гъста, че загуби известно време, за да се ориентира къде е шахтата. Намери я, отключи катинара, изтегли тежкия капак, отмятайки го така, че да легне на обратната си страна, и заслиза надолу по стълбите.

Вляво от него се намираше стаичката с припасите. Отдясно бе помещението на генератора. Той остави бутилката там — допря я на стената. Сака и вентилатора пусна на пода в коридора, после надзърна в работилницата и хвърли един поглед на екрана, колкото да се убеди, че още е жива и отпуснато очаква смъртта.

Музиката звучеше по-силно — при отворения вход тя сигурно се чуваше дори и горе — така че той се готвеше да влезе и да изключи CD-плейъра, когато записът свърши.

Това означаваше, че е изминал един час. Сега вече всяка изминала секунда, след която все още беше жива, й бе направо подарена: компютърът беше изгенерирал и изпробвал над половината от възможните един милион комбинации. Тази жена се противопоставяше на вероятностите.

Но когато става дума за вероятности, човек никога не знае със сигурност.

Той се изкачи обратно по стълбата. Трябваше да донесе от брега и другите бутилки.

Този път остави капака отворен, така че да се ориентира по-добре в тази мъгла по шума от генератора. Оставаше му още само една разходка до морето.

Елис Хойл взе бързо решение.

Спусна се по стъпалата на бетонната шахта към светлината и бръмчащия мотор на генератора.

Озова се в единия край на къс коридор с четири затворени врати. Две бяха отдясно — и зад едната явно се намираше работещият генератор, — третата беше отляво, а в дъното на коридора имаше четвърта тежка метална врата.

Нямаше никаква представа колко време ще отсъства убиецът, но предполагаше, че става дума по-скоро за секунди, отколкото за минути. Отиде до металната врата, подминавайки останалите три, и я отвори.

Право пред него, от другата страна на дебела метална мрежа, започваше висящият стоманен мост, познат му от играта на „Стома“.

Беше умирал на него много пъти.

В другия край на моста трябваше да се намира шахтата, в която бе падал и или бе умирал веднага, или се бе наранявал тежко.

Отдясно имаше тъмно стълбище, по което сигурно се стигаше до долното ниво. И там бе умирал много пъти.

Чу шум в коридора зад себе си. Люкът се затръшна с кънтящ звук. Той бързо се върна в късото коридорче. Отвори най-близката до себе си врата — разчиташе да се озове по някакъв начин зад убиеца и да го проследи до мястото, където държи Кейт, — влезе вътре и тихо я затвори зад себе си.

Едва сега обърна внимание на стаята, в която се бе озовал. Видя лампите върху стативите, монтираните върху триножници кемкордери, гърба на креслото…

… и лицето на Кейт върху екрана на монитора — мъртва, беше първата му мисъл, — гротескните кабели, прикрепени за главата й, неподвижната й поза…

В коридора се разнесе нов шум: стъпки, които спряха пред вратата, после дръжката се завъртя и вратата се отвори.

Той се отдръпна зад нея.

Убиецът надникна, без да пресича прага. Елис Хойл видя образа си в края на екрана, хванат от камерата, която подаваше общия план. На другия екран Кейт отвори очи, примигна и Елис Хойл разбра, че е жива, макар че по лишеното й от емоции лице човек би могъл да си помисли най-лошото. Тя също погледна монитора, зърна го в него — той разбра, че го е видяла — и очите й се изпълниха с любов и нещо много повече…

— Тик-так, кучко — каза убиецът и затвори вратата. Няколко секунди по-късно тежката желязна врата в дъното на коридора с трясък се затвори.

— Елис — прошепна тя.

— Господи Боже мой, Кейт!

— Помогни ми.

Но той вече анализираше обстановката, осмисляйки значението на кабелите, пристягащите тялото й ленти, носещите се през екрана цифри, които сигурно представляваха съществен елемент в цялата постановка.

Опита се да свали с дърпане единия от кабелите, но установи, че те са здраво притиснати с изолирбанда. Намери единия му край и започна да го развива. Едва сега тя загуби самообладание и очите й се напълниха със сълзи.

— Моля те, помогни ми — прошепна тя.

Убиецът тръгна надолу по стълбището, носейки със себе си големия сак и вентилаторчето. Когато слезе долу, мина през червената врата и се отправи по коридора на долното ниво.

На стената в дъното от другата страна на двойната врата имаше вентилационен отвор. Той спря пред него и започна да развива капака му. Извади от сака няколко омазнени парцали и ги струпа от вътрешната страна на отвора.

После извади флакон сълзотворен газ на базата на капсиково масло — популярно средство за самозащита в тези времена на засилваща се престъпност. Пръсна няколко пъти върху парцалите, щракна запалката и я поднесе до тях.

Те пламнаха, изпускайки тежък задушлив пушек, който бавно се понесе нагоре по въздухопровода.

Убиецът добре знаеше, че именно такъв е пътят на циркулацията: засмукване от долното ниво и извеждане навън през вентилационната тръба. Още преди седмици беше запечатал по-голямата част на изхода на тръбата на повърхността, оставяйки незапушена съвсем малка част, колкото все пак да има някаква вентилация.

Димът се събираше и неохотно се издигаше нагоре. Убиецът включи вентилаторчето и го постави в отвора.

Въздушната струя подкара пушека по-енергично. „Джойбой“ се криеше някъде в горната хоризонтална част на въздухопровода. Вентилационните отвори там бяха вече запечатани с изключение на един-единствен — онзи, най-високия, през който момчето бе влязло. Нямаше никакво съмнение, че след малко — веднага, щом първите кълбета пушек стигнеха до него — то само щеше да се отправи. Този газ беше наистина неприятно нещо — полепваше по кожата, по косата и по дрехите. А когато първите му молекули попаднеха в очите, поразеният инстинктивно опитваше да ги избърше. И това бе голямата му грешка, защото по този начин в лигавицата се втриваше още от газа. А той атакуваше слъзните жлези и усещането бе като от ухапването на стотици мравки. Човек бе готов да си изчовърка очите само и само да се отърве от непоносимата болка.

А въздействието му върху гърлото и дробовете бе още по-поразяващо.

Откритият отвор беше на дванайсет метра над пода. Убиецът възнамеряваше да остане на дъното на шахтата и да изчака там „Джойбой“. Искаше да се наслади на реакцията му. Сълзотворният газ гарантираше, че жертвата ще опита всичко, само за да избяга от него. Някои биха скочили дори от дванайсет метра, ако това би им донесло глътка чист въздух.

Нещо, заслужаващо човек да се посмее. Макар останалите вентилационни отвори да бяха запушени, част от газа щеше да намери пролуки навън. В близките дни тук едва ли щеше да може да се стои.

Но той не възнамеряваше да се връща тук след тази нощ. Инстинктът му за опасност го предупреждаваше, че вече е изчерпал — доста по-бързо от очакваното впрочем — лимита от безнаказаност, с който разполагаше, и че е време да се маха. Окончателно.

Изведнъж светлините в коридора примигнаха и застрашително притъмняха. Убиецът бръкна в сака за фенерчето — беше очаквал, че генераторът ще се претовари, че защитата му дори може да го изключи в момента, когато контакторът горе се затвори. Осветлението потрепна, притъмня още и накрая се възстанови. Той прибра фенерчето в сака.

„Най-сетне“ — мина през главата му.

Сълзотворният газ се представи на Стивън Левист с парене по края на клепачите и драскане в носа при вдишване.

Той избърса очите си с ръкава, но ефектът беше като от разтриване на смляно стъкло по роговицата.

Тогава обърна внимание на дима и разбра какво става.

Веднага запълзя в обратна посока, лазейки на четири крака с максималната скорост, на която беше способен.

Видя останалия незапушен вентилационен отвор. Спря и пое глътка чист въздух.

Там долу беше лудият…

Върна се във въздухопровода и продължи към далечния му край.

От близо половин час дочуваше оттам пресекливи гласове, донасяни по алуминиевата тръба. Беше доловил освен гласа на своя мъчител още глас на жена, а сега и на втори мъж. Беше се опитвал да разбере какво се говори, но не можеше да различи нищо друго, освен тембъра. Това не можеше да му каже кои са те и какво правят тук.

А също така се бе опитвал да реши какво да прави и дали да не им съобщи по някакъв начин за присъствието си. Неумолимо преследващият го гаден вонящ облак му помогна да вземе решение. Ясно беше, че има нужда от помощ. Независимо кой би могъл да му я предложи. Така че се насочи към последния вентилационен отвор в края. Беше затворен, разбира се, но беше единственият му шанс. Стивън смяташе да помоли двамата непознати да спасят живота му.

Точно под въпросния отвор Елис Хойл сваляше втория кабел от главата й.

Накрая го хвърли на пода до другия. После развърза лентите и помогна на Кейт да стане от креслото.

Позволи си да я прегърне за миг, макар че му се искаше този миг да продължи значително по-дълго.

Неочаквано колонката числа на екрана замръзна. Мощни искри експлодираха между двата оголени края на кабелите, генераторът заглъхна, осветлението примигна. Черните кабели заподскачаха като извиващи се змии, докато накрая Елис улови единия и ги раздалечи.

— Какво чакаме? — риторично попита той.

Хвана я за ръката и двамата излязоха в късото коридорче и завиха наляво към бетонната шахта със спасителните железни стъпала, извеждащи на повърхността. В този миг във вентилационната система над главите им се разнесе някакво думкане.

Чу се тъничък предпубертетен гласец:

— Пуснете ме да изляза…

Идваше иззад правоъгълен лист стоманена ламарина, лепнат като кръпка през отвора и заварен за тръбата в четирите ъгъла.

Елис Хойл забави ход, Кейт също.

— Извадете ме оттук — настоя гласчето, този път по-остро.

Блъскането по тръбата стана още по-настойчиво. Елис Хойл спря. Ясно беше, че гласът принадлежи на дете и че то е загазило сериозно. Онова, което искаше, може би беше възможно. Кръпката не изглеждаше особено здрава, ламарината беше тънка…

Същото виждаше и Кейт.

— Ето тук някъде той държи инструменти. — Тя отвори една врата от другата страна на коридора и посочи вътре.

Елис Хойл веднага видя върху работния тезгях онова, което му трябваше.

— Окей, ти излизай — каза той, — аз ще видя какво мога да направя и тръгваме веднага след теб.

Тя потегли нагоре по стъпалата в шахтата. Елис Хойл сграбчи отвертка и ножици за метал и се върна в коридорчето.

— Моля ви, пуснете ме да изляза… моля ви — крещеше момчето с почти истеричен писък и блъскаше по ламарината с ръце и крака. Елис Хойл се захвана с кръпката, покриваща вентилационния отвор. В този миг долови движение зад себе си и замръзна.

Беше Кейт. Стъпваше обратно от последното стъпало.

— Върви — изкрещя той, надвиквайки грохота, създаван от момчето, — махай се, той може всеки миг да се върне.

Но тя посочи нагоре — към катинара през халките — и каза:

— Май ще е по-добре наистина да се върне. Защото ключовете са у него.

60.

Убиецът се вслуша в трескавия тропот, разнасящ се от вътрешността на тръбата. Върна се при отвора, където тлеещите парцали все още изпускаха кълбета дим. Тук непонятният шум се чуваше дори още по-добре, защото долната стена на въздухопровода провеждаше отлично ритането и крясъците на „Джойбой“. Момчето не се бе върнало при отвора над шахтата.

Това донякъде бе изненадващо, но убиецът не бе разочарован. Той знаеше, че в края на краищата „Джойбой“ ще потърси пресен въздух, защото никой не би могъл да издържи на зловонната атака дълго. За всеки случай пръсна още малко от флакона, този път директно в струята, която вдухваше вентилаторът. Горе момчето виеше за помощ.

Елис Хойл пъхна острието на отвертката в тясната пролука между металната кръпка и основата. Натисна дръжката и ламарината се огъна достатъчно, за да подпъхне челюстите на ножицата през нея. Започна да реже.

Детето от другата страна хълцаше изплашено. Но причината, изглежда, бе не само в страха, разбра Елис Хойл, подушвайки за пръв път задушливия дим, нахлуващ откъм разширяващия се отвор. Два винта задържаха капака на мястото му. Елис Хойл издърпа нагоре предницата на ризата си и покри с нея носа и устата си, докато срязваше винтовете.

В мига, в който момчето ритайки пропадна през отвора, Кейт се появи с ролка широк изолирбанд и Елис Хойл веднага започна да запечатва дупката, през която излизаха задушливите газове.

Близо минута всички кихаха. Момчето беше най-зле — почти се задушаваше.

Когато очите му престанаха да сълзят, Елис Хойл влезе в стаята, от която бе взел отвертката и ножиците. Потърси нещо, с което би могъл да разбие масивния катинар. Но освен храната останалото бяха главно електроматериали: поялник, няколко отвертки с различна големина и фенерче с две батерийки, не по-голямо от химикалка.

На кука на стената висеше голям глух гаечен ключ — дълъг близо половин метър.

Той го откачи и преценяващо го подхвърли в ръка. Ръждясалият инструмент завършваше с гнездо, дълбоко почти два сантиметра.

Да, с него определено можеше да пречукаш някого. Ако съумееш да го изненадаш, разбира се. И ако противникът ти не се движи и не се съпротивлява.

„И съвсем скоро — осъзна той — ще ми се наложи да защитавам себе си, Кейт и момчето с този гаечен ключ.“

Не беше много, но бе единственото, с което разполагаха. И тогава през главата му мина мисълта: „Но това не е вярно. Разполагаме с най-грубата от всички груби сили, и само трябва да я вкарам в работа.“

Излезе в коридора и попита момчето:

— Къде е той?

Момчето се задави, изкашля се и отговори:

— Долу.

Елис Хойл отвори вратата на помещението, в което беше генераторът. Хвърли бърз поглед наоколо: кабелите, които беше свалил от Кейт, стигаха до електрически контактор, управляван от компютъра. Но веригата на контактора можеше да бъде затворена и ръчно, разбира се.

Тогава видя кутията на стартера на масата: един черен бутон за изключване на генератора и един червен, за включването му посредством стартер, задействан от акумулатор. Той хвърли гаечния ключ на пода на късия коридор. Нямаше да му се наложи да го използва.

Убиецът стоеше в основата на стълбището. Нещо не беше наред. Вече поне пет минути блъскането и виковете на „Джойбой“ не се чуваха. Освен това момчето изобщо не се бе показало на вентилационния отвор над шахтата.

Нито сълзотворният газ, нито димът бяха достатъчно гъсти, за да го накарат да загуби съзнание. В този момент то трябваше да се гърчи в агонизираща болка, да крещи и да се моли. И при всички положения би трябвало да виси на отвора и да лови с отворена уста всяка глътка чист въздух. Той напусна мястото в основата на шахтата, отиде до вентилационния отвор, в който беше сложил запалените парцали, и видя, че те все още тлеят и изпускат дим, тласкан от вентилатора нагоре в тръбата. Значи не това беше проблемът.

Тогава чу шум… червената врата в дъното на огромната зала се отваряше и той се обърна натам.

В отвора на вратата стоеше момчето. „Джойбой“ изобщо не трябваше да се намира там. Не беше възможно да се намира от другата страна на онази стена.

Убиецът веднага тръгна нататък с бърза крачка. Но „Джойбой“ не помръдваше.

Убиецът се приближаваше към него. Когато преполови разстоянието, той се затича право към разтворената червена врата и момчето, което продължаваше да стои на прага.

Откъм стълбището зад него се разнесе една-единствена дума:

— Сега!

Изречена от жената, която трябваше да е мъртва. Момчето се обърна и побягна нагоре по стълбището, а вратата зад него се затръшна. И в същия миг осветлението в залата изгасна.

Убиецът спря за миг. Остана неподвижен в тъмнината, опитвайки се да превъзмогне изненадата и да си възвърне самообладанието. После тръгна назад към отвора, в който беше запалил парцалите. Правеше малки и предпазливи крачки, докато накрая краката му опряха в сака.

Отвори го и извади фенерчето, което предвидливо беше сложил там. Щракна ключа. Така беше по-добре.

Успокояваше се, че жената и детето просто няма къде да избягат. А и не бяха в състояние да му сторят нищо. Нещо се беше случило, докато го нямаше, но — той продължаваше да държи нещата под контрол.

Пак се наведе, бръкна в сака и извади същото мачете, което беше държал в ръцете си само преди няколко часа. Не беше очаквал, че ще му потрябва толкова скоро. Отново тръгна към червената врата, държейки фенерчето в лявата си ръка и мачетето в дясната. Усещаше как дълбоко в него се заражда ярост, напираща да бликне навън.

Стивън Левист изтича нагоре по стълбището срещу светлината на фенерчето, което Кейт държеше насочено надолу към стъпалата. Тя го чакаше на площадката и задържаше отворена голямата желязна врата, през която се влизаше в коридорчето. Без да спира, той се мушна покрай нея. Тя го последва, двамата минаха покрай стаята за убийства, помещението на генератора и склада и се озоваха в бетонната шахта, където единствено заключеният с катинар капак стоеше между тях и свободата.

И точно както Елис Хойл ги бе инструктирал, Стивън Левист съблече пуловера си, а Кейт го нави и го напъха в тясната пролука под вратата.

Убиецът, като се движеше с около две минути закъснение след тях, стигна до червената врата в основата на стълбището, отключи вратата и тръгна нагоре.

Елис Хойл вдигна двата кабела, които бе свалил от главата на Кейт, и ги изпъна на пода. Почти стигаха до коридорчето.

Вече се усещаше силната миризма на пропан от бутилката със газ. Елис Хойл я беше донесъл от складовото помещение и я бе оставил с отворен кран в коридорчето.

Докато бутилката съскаше зад него, той нагласи кабелите на пода, така че разстоянието между оголените им краища да не бъде повече от един пръст.

Убиецът се изкачи на площадката на стълбището.

Очите му сълзяха, синусите му бяха буквално задръстени. Част от газовете беше стигнала и до него.

Той отвори вратата на пожарния изход и влезе в коридорчето. В същия миг някой затвори вратата на генераторното помещение. Движението, което беше доловил, отклони вниманието му за миг. Парливата миризма в ноздрите му попречи да усети мириса на пропан. Но в следващата секунда чу съскането на изпразващата се бутилка.

Обърна фенерчето в посока на звука. Лъчът се спря на бутилката и двата лежащи до нея кабела с оголени изводи.

В същия миг Елис Хойл — предвидливо затворил вратата зад себе си — се обърна към прекъсвача в стаята на генератора.

И без да се бави, натисна бутона на стартера.

Моторът на генератора имаше нужда от секунда или две да направи един оборот и да запали.

Навън в коридора убиецът се извърна, пусна мачетето на пода и вдигна ръка, за да заслони лицето си от онова, което знаеше, че ще последва. Мощна искра премина между двата извода на кабелите, ослепително ярка като светкавица в полунощ.

Светкавица, последвана от оглушителен гръм.

След експлозията настъпи тишина.

Кейт Лейвин, скрита в шахтата на изхода, разбра, че всичко е свършило. Все пак се колебаеше да се покаже. Момчето обаче грабна фенерчето от ръката й, скочи и отвори вратата. Тя го последва.

Коридорът беше тъмен, генераторът за пореден път беше спрял. Показа се Елис и се наведе, за да затвори крана на бутилката с пропан. Трябваше да спре до проснатото тяло на Джон Регет, за да го стори.

Убиецът лежеше по лице и не помръдваше. На светлината на фенерчето тя видя, че косата от едната страна на главата му е изгоряла, а кожата под нея е отвратително алена, влажна и мръсна.

Елис клекна до тялото.

— Мъртъв ли е? — попита Кейт.

Елис Хойл не отговори веднага. Ръцете му опипваха кръста на Джон. Лицето му бе угрижено. „Бедният Елис — помисли си тя — колко искрено се опитва да бъде твърд и колко трудно му се удава това. И колко неспособен е да причини другиму болка. Дори на този.“

Когато стана, в ръцете му имаше връзка ключове.

— Не знам — отговори й той. — Да вървим.

Тръгна напред към шахтата и първи се качи по стъпалата. Отключи катинара, освободи го от халките и бутна капака нагоре.

Излезе навън и им помогна да се изкачат и те — първо момчето, после Кейт, — и да излязат на повърхността и в мъглата.

След това затръшна капака на люка обратно, сложи катинара през външните халки и го заключи с щракване, което изглеждаше окончателно като идването на смъртта.

61.

Лий Уейд седеше на бюрото си и пишеше отчет. Когато телефонът иззвъня, той сам вдигна слушалката. Гласът принадлежеше на Елис Хойл: записаният му глас — уточнение, което имаше смисъл при такива като него. Лий Уейд изслуша съобщението, изчака го да свърши, после търпеливо изслуша и повторението.

След това стана и отиде пред окачената на стената карта на града. Откри, че южният край на остров Ейнджъл — там, където Елис Хойл бе казал, че ще бъде заедно с убиеца — се намира в очертанията на северозападната граница на града. Никога не бе допускал, че е така. Зад прозореца се стелеше непрогледна мъгла. От опит знаеше, че когато мъглата стигне до Брайънт Стрийт, видимостта над залива е нулева, така че дори не помисли за хеликоптер.

Пристанищната патрулна служба се намираше на Рибарския кей. Позвъни на дежурния там, разбра, че разполагат със свободна лодка, и излезе.

Тримата — Елис, Кейт и Стивън — седяха сгушени един в друг на бетонната площадка.

Слънцето залязваше. Но в мъгла като тази човек никога не се сеща за слънцето, докато то не залезе.

Беше им студено и бяха изморени. Чакаха вече повече от час.

Елис Хойл погледна часовника си.

— Компютърът току-що се е свързал с тях — каза той. — Ще дойдат, дръжте се.

И те продължиха да чакат.

Долу в коридора убиецът се обърна по гръб и седна, събирайки всичката си останала сила и воля.

Тялото му умоляваше да бъде оставено на мира, но разумът го принуждаваше да се движи. Да направи нещо, докато още е възможно. Трябваше да се добере някак до склада. Това, което искаше — единственото и най-важно нещо — бе там.

Готвеше се да се надигне от пода, когато протегната му в тъмнината ръка напипа големия гаечен ключ, захвърлен от Елис Хойл.

Обхвана го с пръсти. Ходенето до складовото помещение бе излишно. Това, което му трябваше, се намираше в ръцете му.

Колко много изненади за един ден.

Патрулната лодка беше прекосила половината от разстоянието до остров Ейнджъл, когато Лий Уейд забеляза, че мъглата е започнала да се вдига. Понякога се случваше точно така: идваше, оставаше час-два и се разсейваше.

След малко се разреди достатъчно, за да даде възможност на Уейд да види южния провлак, още повече че се бяха доближили на по-малко от петдесет метра до брега. Офицерът на кормилото включи сирената. Миг по-късно видяха Елис Хойл да размахва ръце. Полицаят зави към него и приближи максимално до брега. Лий Уейд стисна карабината „Ремингтън-12“ с помпено презареждане, която бе взел със себе си, скочи в плитката вода и закрачи към пясъка.

Елис Хойл го заведе до бетонната площадка, разказвайки му накратко какво се бе случило междувременно. Не след дълго двамата се изправиха над люка и Елис Хойл отключи катинара.

— Той е там вътре — обясни Елис. — На дъното на тази дупка, през една врата, в края на къс коридор — няма как да не го видите. Лий Уейд слезе, държейки фенерче и карабината. Намери вратата, мина през нея и се озова в коридора.

Но там нямаше никакво тяло.

Имаше три врати за три различни помещения и Лий Уейд ги отвори всичките, но не намери тялото в нито едно от тях.

Към него се присъедини и полицаят от пристанищния участък. След малко слезе и Елис Хойл и пусна генератора, за да включи осветлението. Продължаваше да настоява:

— Тук е… няма къде да отиде…

Тримата започнаха да претърсват подробно. След известно време намериха на долното ниво, до самата долна площадка на стълбището, голяма решетка, издърпана настрани от дупка в пода. До отвора се търкаляше голям гаечен ключ. Явно беше използван, за да се свалят четирите големи болта, които бяха държали решетката фиксирана за пода.

Лий Уейд се спусна в дупката.

Озова се в отводнителна шахта. Логично. Толкова дълбоко под земята това укритие наистина имаше нужда от отводнителна шахта, защото иначе всички просто щяха да се издавят при първия дъжд.

Тръбата беше достатъчно широка, за да може да се лази на четири крака. Той разбра, че карабината е безполезна в ограниченото пространство, остави я, извади служебния си револвер и тръгна напред.

Много неприятно. И опасно. За щастие тръбата беше празна. Лий Уейд продължи към светлината в края й.

Изпълзя целия път дотам. Когато стигна до отвора, надникна навън и пред очите му се разкри гледка, която Стивън Левист веднага би разпознал: последната картина след спечелването на играта TRY_ME.

Лий Уейд гледаше към залива Ричардсън през водната шир, проснала се до Соусалито и бреговете на окръг Марин, и — най-удивителното от всичко — към боядисаната в яркочервено ажурна конструкция на моста Голдън Гейт.

Мъглата над океана все още беше гъста, но покрай моста вече се беше разсеяла достатъчно, за да могат да се видят светлините на кулите и по опорните кабели. Елис Хойл се измъкна покрай него.

— Изглежда е в яхтата си — обади се той.

Загледан към блесналия в далечината с нощните си светлини Соусалито, Лий Уейд разсеяно попита:

— Каква яхта?

Вече беше излязъл в открито море, успешно преодолявайки вълнението на входа на залива. Плаваше на запад.

Тук мъглата още беше гъста. Знаеше, че може да остане така дни наред. Радарът в кабината показваше, че пътят пред него е чист. Шкиперът си каза, че още преди полунощ ще е напуснал основните трасета за корабоплаване из тези води и тогава ще може да поспи. Яхтата се носеше напред, разсичайки мъглата — един великолепен кеч, съоръжен с всичко необходимо за извършване на океански преходи, на чиято кърма с невпечатляващи букви бе изписано името му — „Убежище“.