Лице в лице

26.

Неделната утрин започна лошо за Кейт Лейвин. Първо, стана изтощена след безкрайна нощ, през която бе спала неспокойно и много пъти се бе събуждала. След това се наложи да отмени оперативка, за да подкара нещата с документалния филм за ягуара. На всичко отгоре работещата на свободна практика режисьорка, която бе имала намерение да използва, й се обади да съобщи, че са й откраднали колата и няма да може да дойде до Соусалито.

Кейт все пак тръгна за студиото.

Там вреше и кипеше.

В едната кабина някакъв режисьор искаше да прегледа отделни кадри от интервю със спортна знаменитост: работеше над седмичен спортен обзор за кабелна програма.

Във втората кабина местен филмопроизводител приключваше с обработката на собствен документален филм. Студиото предоставяше под наем с почасова тарифа материалните си и човешки ресурси.

Трите монтажни комплекса бяха окупирани от продуценти и монтажисти, подготвящи: серия рекламни клипове за верига закусвални; филмов материал за вътрешна употреба, описващ мерките за сигурност в петролна рафинерия; филм, възхваляващ достойнствата на мъжете от пътната полиция, охраняваща магистралите на Калифорния.

Кейт влезе във всеки от трите комплекса, задържа се по няколко минути и погледа какво става.

Всички работеха интензивно и всеотдайно. Правеха точно каквото се очаква от тях. А това означаваше, че за нея няма работа тук. Върна се в офиса си, провери електронната си поща, колкото да се убеди, че не е получила нищо. Вече го беше направила, преди да тръгне насам. Изключи се и прегледа малката купчина документи, която ангажира вниманието й за не повече от десетина минути. Когато свърши, бюрото й беше чисто. Денят едва бе започнал, а тя вече не само нямаше какво да прави, но дори нямаше представа с какво да го запълни.

Излезе навън и отиде при колата си. Нищо друго не й идваше на ум, освен да се върне у дома.

Усещаше се някак отделена от тялото си и не забелязваше слънчевата светлина, солената миризма на морето и паважа под краката си. Поредният ден, който щеше да измине, без да го запомни с нищо. Жадуваше да има някаква цел, да може да отиде някъде, където ще я очакват, да има защо да отиде там.

В годините, когато Елис беше край нея, тези неща не й се струваха толкова важни. Елис бе от хората, задоволяващи се да следват случайните прищевки на живота. Не че се оставяше на течението да го носи: той беше напълно способен да се фокусира, да влага цялата си френетична енергия в някаква задача, чийто смисъл не винаги беше напълно ясен, но в която той просто се вкопчваше и се понасяше натам, накъдето тя го повеждаше.

Единственото условие, което Елис винаги поставяше — не, по-скоро неотменно изискване! — бе пътят да е интересен. Когато това условие престанеше да се изпълнява, той можеше да се обърне и да изостави нещо, в което бе вложил месеци труд.

Можеше дори да загърби брака си. Тя се усмихна криво.

Но едно нещо бе ясно: Елис никога не би се чудил какво да прави с една свободна неделя.

Тя се насили да го извади от мислите си. Реши, че щом няма работа, ще се престори, че трябва да свърши нещо или че трябва да отиде някъде. Денят й се изплъзваше, може би и животът също, а това не трябваше да става.

Тя разкърши рамене и се отправи към кея.

Кафявият товарен микробус беше паркиран на стотина метра от мястото, където се намираше Кейт Лейвин.

Убиецът, който я наблюдаваше отвътре, забеляза как тя изведнъж взе някакво решение, изправи гръб и ускори ход.

Главата й беше високо вдигната, крачките й бяха дълги и уверени. Момиче, което има представа какво ще прави, момиче с цел, която я крепи и й дава сила.

О, да!

Тя щеше да му достави удоволствие.

Кейт се прибра и облече пуловер върху блузката и късите панталонки. После излезе навън, заобиколи кърмата и слезе при каяка от фибростъкло, който беше привързан с въже за борда. След няколко минути малката лодка вече подскачаше сред вълните, насочена към вътрешността на залива Ричардсън и плитчините по северната част на бреговете на Соусалито.

Ричардсън беше широк не повече от миля в най-тясната си част, където се отваряше към залива на Сан Франциско, а на дълбочина стигаше до три-четири мили във вътрешността на окръг Марин. Соусалито оставаше на западния му бряг, Тибурон и Белведер на източния, а останалата част от бреговата му линия бе разделена между най-желаните в Америка и определено най-скъпи частни имения.

Тя и Елис бяха излизали да гребат из тези места по време на брака си, особено след дълги и изморителни дни в студиото. Каякът беше нещо просто: всеки можеше да скочи в него и без много практика да го подкара, разчитайки само на мускулите си.

И все пак гребането изискваше техника, граничеща с изкуство. През последните месеци на няколко пъти й се бе случвало да налучка тази техника и тогава усещаше как каякът се стрелва над вълните, подчинявайки се на всяко загребване.

Не и днес. Въпреки липсата на всякакво вълнение, тя се бореше с веслата, с лодката… и със себе си.

Елис, който беше далеч от представата за атлет, бе овладял тази техника. Той гребеше присвил очи, стиснал зъби, влагайки във всяко загребване всичко от себе си. Обясняваше й, че по този начин изчислява оптималния метод.

При Елис дори физическото усилие се превръщаше в предизвикателство за ума.

Вече бе обърнала в обратна посока и й оставаше още три-четвърти миля. Загребваше и изтегляше, но без ритъм. Мразеше се за тази борба с каяка. Кеят вече се виждаше. Различаваше и дома си, вклинен между множеството подобни по северната част на кея. Отляво, в самия край на кея, се виждаше пуснала котва голяма яхта.

А на кея я чакаше той — Джон Регет. Скочи на платформата, върху която бе домът й, отиде при кърмата и протегна ръка да й помогне да излезе от каяка.

Това беше най-омразният й момент — изтеглянето на каяка от водата. Не тежеше кой знае колко, но беше неудобен за хващане, а и кърмата бе висока и й беше трудно да се наведе до водата.

Но той го направи да изглежда лесно, изтегляйки го с едно-единствено икономично движение, последвано от завъртане и оставяне, където му беше мястото.

После започна да го закрепва.

— Добра си — каза той. — Гледах те.

— Или се опитваш да ми направиш комплимент, или просто не знаеш за какво говориш.

— Не. Наистина. Ти усещаш правилното движение. Дотолкова разбирам.

Не каза нищо повече. Каякът беше надеждно закрепен. Сега той вече можеше да я погледне, без да се разсейва. Тя се почувства потна и разрошена.

— Е, може би понякога налучквам истината — каза тя. Той стоеше все така и я гледаше, малко неуверено — поне така й се стори, — нещо, което не бе забелязала преди в него. Реши, че мълчанието продължава прекалено дълго и трябва да каже нещо, затова се обади:

— Не очаквах да те видя отново.

— Ами… ето ме — каза той и после, сякаш за да се освободи от бремето на недоизказаното, допълни: — Мислех си за това и стигнах до извода, че ще бъде безкрайно глупаво, ако повече не се видим. Знам, че практически не се познаваме, но онази вечер ми стана особено приятно. Още тогава реших, че си страхотна, и трябваше да се насиля, за да отплавам.

За миг й заприлича на дете — едно голямо неспокойно момче, което с мъка намира правилните думи.

— И какво се очаква да отговоря на това? — попита тя.

— Да кажеш, че днес ще излезеш с мен в морето. — Той забеляза колебанието й и допълни: — Нямам предвид околосветско пътешествие, имах предвид да отидем там — той погледна през рамо, — да пуснем котва някъде, да слезем на брега, да се поразходим и после да те върна обратно. Два часа, не повече.

Гледаше към голямата покрита със зеленина гърбица на остров Ейнджъл, точно срещу Тибурон, непосредствено пред стеснението, откъдето започваше заливът Ричардсън. На няколко мили от тях.

— Е, това не е точно като да заобиколиш нос Хорн, нали? — подхвърли тя.

— Моето мото е „стъпка по стъпка“. Но дори тази близка цел изглежда доста красива.

— Там наистина е красиво — нали все пак е парк. — Тогава? — попита я той.

На острова се виждаше тиха евкалиптова горичка — от западната страна на високия хълм. Двамата с Елис често бяха ходили там: разстилаха одеяло и прекарваха целия следобед в уединение и тишина. След това се любеха и после заспиваха, а Голдън Гейт59 с цялото си великолепие оставаше в краката им.

— Добре — каза тя. — След три минути съм готова.

27.

Елис Хойл беше натикан в ъгъла. Огромната застрашителна фигура пристъпваше към него, държейки… Какво беше този път?

Боже Господи, бейзболна бухалка!

Оставен без изход, лишен от всякакви средства за защита, Елис Хойл очакваше ударът да последва всеки момент.

Първият беше нанесен с двете ръце, но не в главата, а доколкото можеше да се прецени, в диафрагмата на Елис Хойл.

От говорителите, свързани със звуковата карта, се чу глухо „Туп“ . Стори му се, че различава и звук на счупени ребра.

Безликото страшилище отново вдигна бухалката. Вторият удар последва в главата му и с това всичко свърши — екранът потъмня.

Краят винаги беше един и същ.

Отново се появи вече познатият му въпрос:

Ще опиташ ли пак?

И Елис Хойл отговори:

Y

И пак се озова в тъмнината върху висящия стоманен мост.

Трябваше да има начин да се спечели. Всяка игра, която бе опитвал, предоставяше тази възможност, колкото и да беше маскирана. Досега не бе попадал на игра, която да не може да спечели.

Нито беше играл толкова време, без да спечели поне веднъж.

Играеше на компютъра, който бе сложил до задния прозорец в дневната си. От време на време вземаше бинокъла и поглеждаше към жилищния блок на Ръшън Хил, очаквайки все някога да види някакъв инвалид да влезе или да излезе от сградата.

Освен това периодично нагласяше антената на видеоскенера с надеждата да прехване сигнал на включен компютърен монитор в апартамента на първия етаж. До момента не можеше да се похвали с успех. На монитора не се виждаше нищо. Кристиян Вилем Хартмунд може и да си беше у дома, но не използваше компютрите си.

Когато му омръзна да играе, Елис Хойл прегледа текста на програмата, опитвайки се да открие онзи клон, в който играчът свършва по друг начин, освен с автоматична смърт. Досега не бе намерил нищо подсказващо, но беше убеден, че съществува начин за бягство от лабиринта.

Още не беше срещал компютърна игра, срещу която да е невъзможно да се спечели.

А тази игра не беше за боклука. „Стома“ едва ли я бе проектирал като обикновена опаковка на троянския кон — беше добре написана програма и Елис Хойл беше готов да признае, че е написана с известно вдъхновение.

В нея определено бяха вложени стотици часове сложно програмиране.

Не бе възможно в нея да не е вложен и някакъв смисъл.

Идеята, че някой би могъл да посвети толкова много усилия просто ей така, създавайки игра, в която играчът не би могъл да спечели, беше невероятна и Елис Хойл не можеше да я приеме.

Никой не би могъл да бъде чак толкова извратен.

Лий Уейд позвъни на вратата на Тесла Стрийт 2600.

Откакто бе пристигнал факсът, той не бе спрял да мисли за отнесения тип, който живееше в тъмния дом на върха на Телеграф Хил. Който и да бе авторът на тази бележка, той явно бе мръднал в дадена посока. По някакъв необясним начин това изглеждаше свързано с Елис Хойл. Справка с архивата вече бе казала на Уейд, че Елис Хойл няма криминално досие, че притежава дома на Тесла Стрийт, че няма ипотека и че въпреки заможността, която адресът предполагаше, този човек притежава една-единствена кола: седан „Датсун 510“ от 1974 година, регистрирана с лична табелка „Аватар“60.

След пристигането на факса Лий Уейд бе помолил партньора си Ронсън да поговори със съседите на Елис Хойл. Именно по този начин бе научил за брака и развода на Елис.

Ронсън му съобщи, че мнението на съседите е единодушно: те смятаха, че той е свестен човек, приятелски настроен към останалите, макар понякога да се държи малко дистанцирано и по правило малко странно. Затворен в себе си, особено след развода. Но добър по душа. Сведението се стори доста забавно на Лий Уейд. Прозвуча му като интервю по телевизията на съседите на масов убиец след ареста му.

Думи без покритие. Единственото, на което Лий Уейд можеше да разчита по отношение на Елис Хойл, бе на инстинкта си на полицай. Този инстинкт му казваше, че трябва да се види с Елис Хойл отново, да поговори с него, да го погледне в очите, да проследи реакцията му в онези няколко издайнически мига, когато някой научава, че наистина е заподозрян в престъпление.

Лий Уейд вярваше, че по тази реакция полицаят може да научи повече, отколкото след часове разпити впоследствие. Това важеше с особена сила за виновните, които при подобна атака от засада проявяваха склонност към объркване и тенденция да се оправдават.

Елис Хойл отключи на третото позвъняване. Не беше нито объркан, нито прояви по някакъв начин намерение да се оневини. Единствената по-ясно забележима емоция беше мека форма на любопитство. Всъщност той просто отвори вратата и изрече:

— Полицейско управление на Сан Франциско, отдел „Убийства“, ъъ… Уейд — така беше името ви, нали? Сержант Лий Уейд.

Уейд имаше усещането, че направо вижда как мозъкът му прещраква и името му отива на мястото си.

— Помните ме.

— Знам кои хора познавам, мисля, че ви казах същото и при първата ни среща.

— Да, това бяха думите ви.

— Само не ми казвайте, че е убит още някой.

„Хм, колко странно е да го чуя от устата ти“ — помисли Уейд. Но само поклати глава и каза:

— Не, все още не мога да се оправя със случая на Доналд Траск.

— Е, не знам с какво бих могъл да ви помогна — рече Елис Хойл.

— Помислих, че при вашата добра памет може да сте се сетили нещо допълнително за него.

— Казах ви каквото знам. — Гласът на Хойл продължаваше да звучи доброжелателно.

— Е, може да сте се сетили, че някога сте се срещали — поне веднъж, и това да ви е излетяло от главата.

— Не, не сме се срещали с него — заяви Елис Хойл. — Сигурен съм в това.

— Така ми казахте и преди — въздъхна Уейд.

— Вие не прекарвате много време пред компютъра, нали?

— Не бих могъл да кажа такова нещо.

— Ако бяхте опитали поне веднъж, щяхте да разберете какво се опитвам да ви кажа. Става дума за един от най-интересните аспекти на интерактивната култура — за въпроса за идентичността, кой какъв е и какъв твърди, че е. В известен смисъл е без значение какъв сте всъщност. Може да заявите, че сте физик-нобелист, и това да е лъжа, но ако лъжете добре, ако се държите на това ниво, така и никой няма да разбере. А ако изиграете ролята си действително отлично, ако се доближите по някакъв начин до това ниво на познанието, тогава може и да заслужите уважението, което другите ще ви засвидетелствуват.

Уейд си помисли, че Елис Хойл се отклонява от темата. Може би съзнателно. И с надеждата да насочи разговора по същество каза:

— Ако познавате мистър Траск, не ви съветвам да ме лъжете по този въпрос. Тази идея може да се окаже много несполучлива. Защото колкото повече ме лъжете, толкова по-неудобно ще се чувствате, ако науча за това.

„Когато измъкна истината наяве“ — завърши той наум.

Уейд внимателно наблюдаваше Елис Хойл, настроил всичките си сетива на вълната на неговата реакция под натиск.

Но начинът, по който отговори Елис Хойл, не разкри нищо повече от най-нормалната реакция на човек, който едва сега осъзнава за какво става дума:

— Вие си мислите, че аз съм го убил, нали така?

Уейд не отрече. Продължаваше да гледа Елис Хойл в лицето. Изражението на този човек може би разкриваше лека насмешка, но в никакъв случай паника или гняв. Напълно естествена реакция. Лий Уейд се бе изправял очи в очи с няколко отлични лъжци — наистина се бе оказало крайно поучително за опита му на полицай да ги остави да го лъжат, без да знаят, че той вече държи неопровержими доказателства за вината им в ръцете си.

Но мъжът пред него се държеше абсолютно непринудено.

— Чуйте ме какво ще ви кажа — проговори отново Елис Хойл. Гласът му беше спокоен и нисък — глас на родител, опитващ се да вразуми любимо дете, — но усмивката беше изчезнала от лицето му: — Не съм убил Доналд Траск. Никога не съм убивал никого. Аз дори не обичам да причинявам болка другиму. Това не ми е присъщо.

— Това не е присъщо никому — уточни Уейд. Но вече беше загубил интереса, с който бе дошъл.

„Казва ми истината“ — неохотно заключи Уейд.

Това в известна степен го обезсърчи, защото означаваше, че се връща на изходно положение в разследването на този случай.

Истината бе, че беше дошъл готов да повярва във вината на Елис Хойл. Една погрешна дума, една фалшива нотка в гласа му и Уейд щеше да знае със сигурност, че Хойл е убиецът.

Само че когато разчиташ на инстинкта си, трябва да го следваш, където и да те отведе.

А този път инстинктът му беше безапелационен.

— Не мога да докажа отрицателно твърдение — развиваше междувременно мисълта си Елис Хойл, явно не съзнавайки, че току-що е оправдан пред вътрешния съд на полицая. — Не съм уверен, че бих могъл да докажа с абсолютна логическа точност не само че не съм убил Доналд Траск, а че дори и не съм го виждал, но ви казвам, че ако наистина си мислите това, то…

Уейд го прекъсна с жест, леко повдигайки ръце:

— Окей.

— Окей?

— Точно това казах.

— Значи ми вярвате?

— Вярвам ви.

— Добре.

Уейд държеше в дясната си ръка навито на тръбичка листче хартия. Това беше копие от двете бележки на убиеца. Съзнавайки, че няма какво да загуби, той го подаде на Елис Хойл.

— Това говори ли ви нещо? — попита той.

Елис Хойл хвърли бърз поглед и каза:

— На какво ниво?

„Боже Господи, този наистина може да изкара човек от нерви“ — помисли Хойл.

— Кажете ми какво мислите — помоли Уейд. — Приемете, че аз не знам нищо за него.

Което до голяма степен си беше самата истина.

— Който и да е написал това, той има навика да прекарва голяма част от времето си пред компютъра — каза Елис Хойл. — Но това сигурно вече ви е известно.

Подобно заключение обаче беше новина за Лий Уейд.

— Компютри?

— Точно така.

— И кое ви кара да мислите така? — попита Уейд, но вътре в себе си простена: „Чудесно, отново шибани компютри, като че ли са ми малко другите грижи!“

— Езикът — обясни Елис Хойл. — Номерът на версията е нещо, което широко се използва от производителите на софтуер. Всяка нова програма тръгва като версия едно точка нула. Когато направите някои леки подобрения, тя става едно точка едно. Версия две точка нула по същество означава коренно нов вариант на програмата… „Безпомощен некадърник“ е израз, който често може да се срещне в обмена по мрежите. Означава, че някой няма грам представа какво прави в момента.

Уейд си помисли, че подобно определение доста точно би могло да се отнесе и до него самия.

— Ами „мийтуер“? — попита той.

— Е, това вече не е толкова често срещано. Думата е от жаргона на заклетите хакери. Ако например някой клиент има проблем с дадена система, а вие сте програмистът, тогава бихте могли да кажете, че хардуерът е наред, софтуерът е като слънце, но има проблем с мийтуера.

— Което означава, че?…

— Така наричат хората — поясни Елис Хойл. — Човешките същества.

— Чудесно — въздъхна Уейд.

— Думата не означава нищо. Най-обикновен термин.

— Но за този задник тя определено означава нещо — възрази Уейд. — Добре, какво ще кажете тогава за числата, говорят ли ви те нещо?

— Трудно ми е да отговоря току-така. Възможно е да са двумерни координати. Два комплекта. Само че във втората бележка двата комплекта са идентични. Което е доста интригуващо.

— Интригуващо, казвате? — изненада се Уейд. — Да, наистина.

— Предполагам, че тези числа са свързани по някакъв начин с убийствата.

Уейд си спомни как помощникът на съдебномедицинския лекар изваждаше пластмасовата капсула от тялото на Доналд Траск и мълчаливо кимна.

— Е, всъщност това е всичко, което мога да ви кажа — заключи Елис Хойл. — Този човек се върти покрай компютри. Може би прекарва по-голямата част от времето си пред тях. Нещо ми говори, че случаят е именно такъв.

— Е, помогнахте ми все пак — обади се Уейд, без да мисли така.

Елис Хойл понечи да му върне листчето и в този момент, поддавайки се на необясним вътрешен импулс, Уейд го спря:

— Не, няма нужда, това е само копие… можете да го задържите. Може би по-късно нещо ще ви хрумне.

— Добре.

— И ако наистина стане така, обадете ми се, моля ви.

— Ще го направя — обеща Елис Хойл. Но нещо в поведението му подсказваше, че не е свършил, че има нещо, което не е сигурен дали трябва да споменава.

— Хайде, изплюйте камъчето — подкани го Лий Уейд.

— Човекът, написал това, е организиран. Той е методичен — това просто си личи. Издава го целият му подход. Този човек е пределно концентриран. Не се шегува. Не ме питайте откъде знам това… не бих могъл да ви отговоря. Чувствам го в начина, по който звучат думите му, в начина, по който подрежда нещата си. Да кажем, че е просто впечатление, а? Сам ме попитахте.

— Нещо друго?

— Това е забележителен човек — последва леко иронично засмиване. — Близко ли съм? — поинтересува се Елис Хойл.

— Дори представа нямате колко сте близко — отговори му Лий Уейд.

Елис Хойл затвори вратата зад гърба на посетителя и пак слезе долу. Все още държеше фотокопието от бележките, когато седна на едно от бюрата. Намери лист с неизползвани лепенки, откъсна една и залепи с нея листчето на рамката на един от мониторите. Така щеше да бъде пред погледа му, където и да седнеше.

После насочи вниманието си към екрана пред себе си, където бе седял, когато се бе позвънило.

На екрана пишеше:

Още веднъж? (Y)es or (N)o

И за пореден път Елис Хойл въведе:

Y

28.

Пътуването през залива Ричардсън продължи само няколко минути. Джон спря в Аяла Коув на северната страна на остров Ейнджъл, в тесния пролив между острова и полуострова, на който се намираше Тибурон.

Стигнаха до пясъчния бряг с малка надуваема лодка „Зодиак“. Точно пред тях се намираше управлението на парка — ниска двуетажна постройка, в началото на века използвана като карантинно отделение за прииждащите азиатци.

Много хора бяха дошли на пикник и се бяха разположили по тревата пред сградата. Скритият под пищната зеленина нос на острова се издигаше зад тях.

Джон привърза лодката и Кейт го поведе по пътечката, която се провираше през цялата западна част на острова. Джон вървеше до нея и тъй като пътечката беше тясна, рамената и ръцете им често се докосваха.

Усещането беше странно. Тя беше минавала по тази пътечка десетки пъти, но само с Елис. Присъствието на този непознат до нея сега правеше острова съвсем различно място. Това й допадаше. Чувстваше се освежена.

Само след няколко минути бяха оставили хората зад гърба си. Заобикаляха ги дървета. Тежка миризма на евкалипт ги обгръщаше отвсякъде. През стволовете на дърветата се виждаше Соусалито и мостът Голдън Гейт, а отвъд него Тихият океан се разтваряше в сивата мъгла. Той я хвана за ръката и тя не я отдръпна. Продължиха да вървят.

Пътеката ги водеше през склоновете на високия централен хълм Маунт Ливърмор, който доминираше над целия остров. Дърветата постепенно се разредиха и от другата страна на залива се показа Сан Франциско — кейовете, Телеграф Хил и Койт Тауър, Марина и безкрайната панорама от къщи, разположени по геометрически правилно подредените авенюта, завършващи почти в самия океан.

Под краката им хълмът свършваше в извита като шпора ивица земя, която навлизаше във водата, сочейки на югоизток, към вътрешността на залива.

В самата основа на „шпората“, на заоблено възвишение, от двете страни на което имаше плажове, се намираше равна бетонна площадка. От доста време насам на остров Ейнджъл бе имало и военни обекти — от средата на миналия век до началото на 60-те години. Свидетелствата за това — казармени помещения, пътища и полигони — все още осейваха целия остров. Площадката пред очите им беше последният военен строеж — от 1954 до 1962 година тя бе използвана от ракетна батарея.

Кейт и Джон останаха загледани няколко минути. В сините води плаваха множество лодки, слънчевите лъчи се отразяваха от водната повърхност, а по мостовете и в града сновяха безкрайни потоци коли.

— Чудесно е — проговори той. Обхвана я през кръста, без да откъсва поглед от гледката. Притегли я към себе си и тя не се противопостави.

После се обърна с лице към нея.

— Чудесно — повтори той. Но този път гледаше нея.

В ранния следобед потеглиха на дизелова тяга назад през залива Ричардсън. Кейт стоеше изправена до Джон, който с лекота насочи яхтата към кея и толкова внимателно заходи към платформата на дома й, че тя не разбра кога докоснаха гумените предпазители. Без да пуска руля, той каза:

— Трябва да се видим пак. — Гласът му се извисяваше над шума на двигателя. — Просто трябва. Ще бъде лудост да не го направим.

— Добре — каза тя.

— Тогава те каня на обед утре. Ще минеш ли покрай мен да ме вземеш? — И той кимна към Сектор три.

— Единайсет и половина — предложи тя. — Ще си бъдеш ли там?

— Че къде другаде — отговори той. Ох, тази подлудяваща усмивка!

Тя слезе от палубата, махна му с ръка, спря и го изчака да направи маневра и да завие в обратна посока. После той се насочи на юг, към Сектор три. Тя остана загледана в него. Яхтата и фигурата на нея се смаляваха в далечината като непостижима мечта. Невероятно хубава мечта.

Тя влезе вкъщи и домът й се стори пуст и чужд. Нямаше какво да прави, така че уби част от времето в ненужно чистене.

Само след час вече съжаляваше, че го е пуснала да си върви.

Вярно, че така бе решила още в началото: да се държи на дистанция, да не задълбочава нещата. Нещата, каквито и да бяха те.

Само че сега тази идея й се струваше тъпа.

Все пак знаеше къде би могла да намери малко разнообразие, поне в известен смисъл. Много постно и незадоволяващо, особено след последните няколко часа, но след като не разполагаше с компания от плът и кръв, това бе най-доброто, на което можеше да разчита. Отиде при компютъра, включи го и набра „Вербум“.

Включи се в системата и тя я поздрави както обикновено:

Добре дошла, Зиги.

Последно изключване: 17:26; 05/05/94

Тя въведе:

Visit WI

Три от постоянните — „Нанси-Т“, „Мичико“ и „Аврора“ — я приветстваха, когато системата обяви за присъединяването й към групата.

Не го бе правила от близо седмица, така че се намести по-удобно на стола и зачете какво се бе случило междувременно.

Няколко минути по-късно се появи и „Саломе“ и „Мичико“ написа:

Мичико> Още един неспокоен дух, бродещ из етера. Отдавна не сме се чували.

Саломе> Имам абсолютно извинение за отсъствието си. От поддръжката изпратиха нов техник за ремонт на басейна миналата седмица и той дойде кипящ от желание да прекара един дълъг уикенд в Санта Круз.

Нанси-Т> Извинението е прието. А какво ще каже Зиги в свое оправдание?

Зиги> Моето оправдание е работата. Както винаги.

Мичико> По този начин май никога няма да срещнеш никого.

Зиги> Да се надяваме, че бъркаш.

Аврора> Охо, Зиги май е напипала жилата!

Саломе> Я кажи, дебела ли е?

Мичико> Хайде, Зиг, казвай всичко!

Зиги> Доста симпатичен. Интересен. Определено не е като другите. Мореплавател.

Мичико> Току-що завърнал се от дълго пътешествие, нали?

Саломе> Ерген?

Зиги> Да.

Мичико> Симпатичен, казваш? Само не уточнявай, че всичко е въпрос на вкус.

Зиги> Мисля, че присъдата в това отношение е безапелационна: той определено хваща окото.

Нанси-Т> На мен ми звучи сериозно.

Зиги> Е, аз практически не го познавам.

Мичико> Само не си губи времето със стандартните презастраховки — няма кой да ти се върже!

Зиги> Признавам, интересен е.

Саломе> Тишина, всички. Тишина в знак на уважение. Нека свалим пръсти от клавиатурите и предоставим на Зиги цялата сцена… Ето, така е по-добре… Сега, Зиги, кажи ни за милото момче. И моля те, не изпускай нито една пикантна подробност…

29.

На път за дома Лий Уейд си купи пица. Живееше с жена си и двете си деца в апартамент на Таравал Стрийт. Намираше се недалеч от Оушън Бийч, в един от последните достъпни за работническата класа квартали на Сан Франциско, който бързо се превръщаше в град на новата аристокрация.

Децата по изключение се съгласиха да си легнат по-рано. Уейд напълни ваната с гореща вода и легна в нея.

Тя влезе в банята. Съпругът й лежеше до шия във вода с температура, която неясно как не го попарваше. Донесе му кутия бира, изми му косата, размачка вдървените мускули на врата му.

Той изпитваше удоволствие не толкова от докосването, колкото от това, че е приет и разбиран.

— Придвижвам се напред прекалено бавно… изглежда, не съм достатъчно умен — обади се той. — Най-противното чувство, което съм изпитвал — да съм умен само толкова, колкото да разбера, че не съм достатъчно умен.

Беше започнала да му сапунисва гърдите.

— Ти си много умен — успокои го тя. Но той само поклати глава.

След малко двамата си легнаха и не след дълго тя му помогна да забрави за проблемите си.

Беше заспал дълбоко, когато телефонът иззвъня. Обикновено отговаряше той, но този път тя бе останала от неговата страна на леглото.

Тя вдигна слушалката, послуша малко, промърмори: „Тук е“ и подаде слушалката на мъжа си.

— Обажда се Елис Хойл — проговори мъжки глас в ухото му. — От Тесла Стрийт. Говорихме днес. — Лий Уейд опита да фокусира погледа си върху цифровата индикация на електронния будилник на нощното шкафче… 12:47. — Надявам се, че не възразявате. Нали ми казахте да ви позвъня, ако ми хрумне нещо. Мислих върху следобедния ни разговор и се сетих за нещо, но тъй като факторът време може да се окаже критичен, реших да ви се обадя колкото е възможно по-скоро. — Уейд лежеше подпрян на лакът и с мъка задържаше главата си да не клюмне. — Чувате ли ме? — попита Елис Хойл.

— Да.

— Трябвало е да разгледате съдържанието на твърдия диск на компютъра на Доналд Траск. Както и всички дискети в дома му. Има голяма вероятност да бъде намерено името на убиеца някъде из дисковата памет. Или най-малкото някакви указания относно неговата самоличност. — Уейд изведнъж се разсъни. — Досетих се днес за тази възможност — продължаваше междувременно Хойл. — жертвата е била абонат на интерактивна мрежа, а, от друга страна, аз съм сигурен, че убиецът притежава значителен опит в това отношение… Добре, би могло да става дума и за обикновено съвпадение. През последните години доста хора започнаха да се ровичкат из мрежите. Убиецът може да се е спрял на Доналд Траск и по съображения, нямащи нищо общо с компютрите. А може точно те да са в основата на всичко… Та, мислих за тези неща. В съвсем теоретичен план, разбира се, така че само не започвайте отново да ме подозирате. Но стигнах до извода, че интерактивната мрежа е идеалното място, където да издебнеш от засада жертва.

Елис Хойл говореше бързо и леко задъхано. Изглеждаше възбуден. Лий Уейд си спомни, че вече го е виждал веднъж в това състояние — напълно концентриран, някак включен на пълна мощност от онова, което витае в главата му. Сякаш озарен от вътрешна светлина.

— Доколкото знам, когато полицаите разследват убийство, първите хора, към които се насочват, са тези от семейството на жертвата и приятелите. Повечето жертви са убити от някого, когото познават, нали така? В нормалния живот това предполага връзки и взаимоотношения, които лесно могат да се проследят. Знае се къде е живяла жертвата, къде е работила. По принцип е възможно да се разбере с кои хора е контактувала приживе…

В интерактивните системи обаче връзките се разпадат в мига, в който се изключиш. Това не прави предхождащия контакт по-малко реален. Когато общуваш там с някого, ти наистина общуваш с него. Сякаш и двамата сте на неутрална територия и макар да не може да се намери на никоя карта, тя е някъде там, представлява реално място и вие двамата го съзнавате много добре… Изключиш ли се, то изчезва и от него не остава никаква следа. Което не означава, че е било по-малко реално, докато е съществувало.

Настъпи тишина.

— Слушам ви — обади се накрая Уейд. — Опитвам се да го разбера.

Да проумее идеята, която Елис Хойл бе смлял — без съмнение с абсолютна лекота — още преди много време.

— Някой ден трябва да ви го демонстрирам — предложи Елис Хойл. — Тогава всичко ще ви стане ясно.

— Значи мислите, че той е записал някъде името на убиеца?

— Може би. В по-голямата си част интерактивната култура се състои от електронна поща и съобщения по форумите. Ако той е записвал на дискети някои от тях, това може да се окаже единствената материална следа от техния контакт. От друга страна, ако след прегледа на дисковете му се окаже, че разполагате с множество имена, напълно възможно е да не сте в състояние да свържете което и да е от тях с убиеца. Може дори неговото име да не е сред тях… Ще бъде къртовски труд да пресеете тази информация и да проверите всеки. Но по мое мнение това ще е много по-ползотворно за случая от онова, с което се занимавате сега. Ако, разбира се, изобщо сте взели този случай присърце.

Той рязко млъкна и се чу как си поема дъх. Когато проговори отново, гласът му звучеше извинително:

— Не исках да прозвучи толкова дръзко… Наистина. Но живеем в свят, който се променя. Така че много от старите методи за вършене на работа вече не са толкова добри, колкото в миналото.

Нова пауза. Този път, изглежда, чакаше Лий Уейд да каже нещо.

— Благодаря — проговори Уейд.

— Извинявам се, че ви обезпокоих. Но помислих, че трябва да знаете тези неща.

И Елис Хойл прекъсна разговора.

Лий Уейд се пресегна през жена си, която бе заспала, и постави слушалката върху вилката.

После се отпусна по гръб на матрака, сложи ръце под врата си и се загледа в тавана на тъмната спалня. Беше се разсънил. Плещите му отново се бяха схванали, главата започваше да го боли.

И в този миг отново изпита познатото чувство: животът сякаш излиташе от тялото му, отдалечаваше се, смаляваше се някъде в небитието, а той беше неспособен да го настигне.

Тази нощ Стивън Левист остана пред компютъра си. Играеше TRY_ME.

Играта му се струваше страхотна: много действие, добре замаскирани клопки, неподозирани трикове. Още не беше спечелил нито веднъж, но нямаше впечатление, че компютърът е непобедим. Вече беше разучил голяма част от лабиринта.

Основното препятствие беше безликият убиец, който бродеше из бетонните коридори и се появяваше пред него по абсолютно непредсказуем начин. Понякога се оказваше възможно да му се изплъзне, но в крайна сметка той винаги успяваше да намери жертвата си. Винаги. А хванеше ли те, това беше краят, нямаше начин да се избегне смъртта. Стивън Левист вече бе умирал в лабиринта стотици пъти. Той се промъкна през врата на шесто ниво и се изправи пред звяра от другата страна. Той спокойно го очакваше. Стивън помръдна мишката в опит да се изплъзне.

От дъното на хола майка му извика:

— Стивън, гаси лампата.

Стивън премести мишката напред, придвижвайки героя, в който се бе превъплътил, обратно през вратата, после заобиколи два ъгъла.

— Стивън… — в гласа й звучаха познатите му предупредителни нотки.

Той стана и изгаси нощната лампа. Екранът на монитора излъчваше достатъчно светлина.

Когато отново седна пред клавиатурата, чудовището се бе появило пак. Този път държеше в ръцете си механична верижна резачка и пристъпваше към него. Резачката запали от първия път.

През говорителите, включени към звуковата карта, се разнесе Бр-р-р-р-р-ъп, а убиецът направи още една крачка напред, форсирайки мотора до край. После поднесе резачката толкова близо до лицето му, че тя изпълни целия екран.

— И компютъра… — обади се отново майка му.

Екранът потъна в червено за момент, после потъмня и за пореден път се появиха думите:

Още веднъж? (Y)es or (N)o

В този момент майката на Стивън направи онова, което той не можеше да се насили да стори сам. Влезе в стаята му, изключи компютъра, после и монитора. Накрая го целуна по бузата за лека нощ.

30.

Кейт Лейвин бе пренасрочила оперативката за филма с ягуара — в нея трябваше да вземат участие тя самата и още трима от основните участници в този проект — за 10 часа сутринта в понеделник.

Синтия Фрейн, помощничка на Кейт, щеше да бъде делегиран продуцент. За нея това бе заслужено издигане, а, от друга страна, командироването й в Белиз щеше да помогне на Кейт да държи под контрол снимачния период, който заплашваше да протече хаотично и обещаваше да струва скъпо.

Сенди Уейл — режисьорка на свободна практика — беше над трийсетте. Тя неведнъж бе работила успешно за Кейт и знаеше как да се помести в сроковете на натегнат график.

Луис Маркам трябваше да бъде главният оператор и по съвместителство техник. Той беше от екипа на студиото. Но тази сутрин закъсняваше. Появи се едва в 10:45.

Беше висок мъж с дълга коса, стегната в опашка.

— Извинявам се. Знаете как се кара понеделник сутрин — каза той и сгъна дългото си тяло в последния свободен стол край бюрото на Кейт.

Кейт се опита да бъде кратка. Започна с това, че крайният срок е непоклатим и филмът трябва да бъде напълно готов за деветдесет дни. Обясни, че не могат да си позволят разточителство в разходите, но нивото трябва да е високо.

Каза, че Синтия и Сенди трябва да вземат самолета за Белиз Сити до два дни и да се захванат с предснимачната подготовка; Кейт разполагаше със списък от хора, които можеше да бъдат наети като евентуални помощници, включително с адреса на водача, от когото се очакваше да намери ягуара в дивата джунгла.

Нареди на Луис да изчака няколко дни след тяхното заминаване, за да имат време да обсъдят заедно с него как да снимат котката нощем и на познат за нея терен.

След това ги подкани да започнат свободна дискусия относно концепцията за филма и как да го направят.

Ако обстоятелствата позволяха, такива дискусии трябваше да има поне още няколко пъти, преди да започнат снимки, а и след това. Това бе единствено правилният начин концепцията да приеме форма и да се запази достатъчно дълго в съзнанието на половин дузина талантливи кинодокументалисти.

Кейт имаше правило за протичането на подобни обсъждания: на всяка нова идея се даваха пет минути живот, преди някой да каже нещо срещу нея. Това бе начин да се окуражат свежите идеи.

Но понякога той удължаваше работните съвещания. И ето че днес Кейт нетърпеливо поглеждаше часовника върху бюрото си.

11:22.

11:28.

Но това бе само един непознат. Лице без особено значение в живота й: та нали само преди три дни по това време тя дори не бе подозирала за съществуването му. И той сигурно скоро щеше да изчезне завинаги.

11:36.

11:40… А Сектор три на кея се намираше на пет минути път с кола.

Тя стана и каза:

— Добре, продължете сами.

Те се спогледаха изненадани. Кейт рядко претупваше подобни съвещания.

— Излизаш ли? — попита Синтия. Знаеше, че Кейт няма други планирани срещи за днес.

— За малко. — Не бе нужно да им обяснява, нали все пак тя беше шефът тук. — Ако приключите преди да се върна, на добър път. Починете си довечера и утре, защото очаквам да се хванете активно на работа, когато стигнете. В случай че се появи нужда от нещо, обадете ми се тук.

В този миг се обади Луис Маркам.

— Мислех да звънна на Елис за тези нощни снимки. Да видя дали няма да предложи нещо оригинално.

Само допреди няколко дни Кейт би казала без замисляне: „Разбира се, поговори с него и действай.“ Самото предложение би й допаднало, защото означаваше, че Елис ще се ангажира с нещо полезно.

Но сега си спомни, че се опитва да скъса с него… и някак не вървеше Елис да се появява около нея в подобен момент.

— Елис вече не работи тук — каза тя.

— Знам, затова питам.

— Защо държиш да намесваш Елис в този проект? Нали на теб плащам да вършиш тази работа.

— Елис е по-умен от мен — призна Луис Маркам.

Е, срещу това не можеше да каже нищо. После осъзна, че сроковете, в които трябваше да се вместят, са критични, така че всяка помощ отвън би била добре дошла.

— Добре тогава — съгласи се тя и допълни: — Но се погрижи да му бъде заплатено, защото отсега нататък той ще работи на договор като всеки друг външен сътрудник.

И излезе, спирайки за миг пред огледалото в коридора.

Беше свалила гюрука на „Миата“-та. Денят беше топъл.

Запали и излезе от паркинга, завивайки по Бриджуей — магистралата, по която се стигаше до кейовете.

Часовникът й показваше 11:47.

Движението по Бриджуей беше натоварено. Проклетите туристи бяха плъзнали навсякъде.

Беше 11:51, когато отби в паркинга на трети сектор.

Той бе там, подпрян на един стълб на входа за паркинга, зачетен в книга, по джинси и пуловер без яка. Тя спря недалеч от него и зачака, без да гаси двигателя.

Той вдигна поглед от книгата.

Усмихна й се непринудено. Равни бели зъби, разбъркана коса, широки рамене.

През главата й мина мисълта, че тъй, както стои облян от слънчевата светлина, изглежда златен.

Той се отмести от стълба и без да бърза, се отправи към нея. За един кратък миг тя успя да зърне заглавието на книгата, преди той да я напъха в джоба на якето, което носеше преметнато през ръка.

Поезия. Уилям Карлос Уилямс.

„Господи — помисли си тя, — при тази външност той дори чете!“

— Съжалявам — проговори тя, — не можах да се откъсна по-рано. Знам, че закъснях.

— Така ли? Не си нося часовника. Забутал съм го някъде из багажа.

Той седна на седалката до нея.

Няма часовник. Беше ли възможно някой да живее без часовник?

В този момент тя се сети, че пет минути по-рано или по-късно едва ли имат някакво значение, когато човек се движи с пет възли из морето.

Но за нея времето представляваше среда, от която не можеше да се измъкне. Спомняше си дълги, направо безкрайни дискусии в монтажната кабина дали да се използва още един-единствен кадър от заснетата видеолента, или не — спор относно една трийсета част от секундата.

„Нищо чудно, че този мъж се движи така спокойно“ — мина през ума й.

Той определено можеше да я научи на някои неща.

Очакваше да се виждат поне още няколко дни. Цялата сутрин, а и предната нощ, се бе надявала да е така.

Отново изкара колата на Бриджуей, този път в северна посока. Искаше да го заведе на ресторант на кея в Тибурон.

Стоповете на колата пред нея светнаха. Тя изключи от скорост и натисна педала на спирачката. „Миата“-та спря. Няколко секунди по-късно, опитвайки се да изглежда съвсем спокойна, тя попита:

— Какво става с генератора?

— Тази сутрин го размених за ремонтиран. Днес-утре ще монтирам новия.

— Кога планираш да отплаваш за Мексико?

— Никога не съм имал твърд план — обясни той. — По-скоро заявих намерението си да го направя.

Тя се обърна да го погледне.

— Какво, по дяволите, означава това?

Той също се обърна към нея и спокойно посрещна погледа й.

— Означава, че засега няма да пътувам никъде.

Колите пред тях отново потеглиха. Тя кимна веднъж и включи на скорост. „Миата“-та се понесе по магистралата.

31.

Стивън Левист скочи през дупка в пода и се приземи на висящия стоманен мост. Току-що бе успял да намери път през седемте нива на лабиринта, успешно избягвайки дебнещия го убиец. За първи път попадаше на този мост. Онзи не се бе показал досега. Стивън би се изумил, ако разбереше, че изпратената му версия на играта е уникална и разработена специално за него.

Той веднага схвана, че това ново ниво е напълно различно. Тесните коридори на лабиринта ги нямаше и той се намираше в огромна празна зала, в която бе увиснал мостът. Имаше чувството, че играта наближава кулминационната си точка.

И беше прав. Тръгна към единия край на моста и попадна на клетка от стоманена мрежа, издигната около бетонна площадка.

Клетката имаше врата, но тя не се отваряше. Стивън тръгна към другия край на моста. Но той свършваше в празното… без преграден парапет. Стивън скочи и леко се приземи на крака.

Тръгна из огромната бетонна зала. Беше празна, без почти никакви ориентири, но в дъното се виждаха очертанията на една-единствена врата, боядисана в червено. Той прекоси залата и стигна до нея. Опита да я отвори, но установи, че е заключена. Не виждаше никакъв друг начин да се измъкне оттук. Но в следващия миг намери изхода. Беше в ъгъла — голямата квадратна решетка в пода. Дали наистина…

Той се упъти натам и щракна бутона на мишката върху нея. Ръката на виртуалното същество, в което се бе превъплътил, се пресегна и дръпна решетката настрани. В пода се отвори правоъгълна дупка. Черна дупка.

Той стъпи в нея. Очакваше да пада дълго, дълго. Но не стана така. Почти веднага се чу тупване на крака и той се озова в тунел с кръгло напречно сечение.

Малък тунел или може би много широка канализационна тръба.

В единия край просветваше слабо сияние, което стигаше до него, отразявайки се в стените на тръбата. Той тръгна към светлината. Тръбата изглеждаше леко наклонена надолу. И наистина беше отворена в единия край — сега това вече ясно се виждаше. Чудеше се дали това не е вход за ново ниво в лабиринта. Но когато стигна до края на тунела, разбра, че тази игра е съвсем различна. Защото сиянието беше дневна светлина.

Той беше излязъл навън, значи беше спечелил играта.

Стоеше на изхода и пред него се разстилаше — направо не можеше да повярва на очите си — панорамна гледка, като от пощенска картичка. Не, като от десет хиляди картички…

Но тя се задържа на екрана само колкото да се запечата в съзнанието му веднъж и завинаги. После картината се смени.

Появи се текстът на съобщение:

Привет и поздрави, ДЖОЙБОЙ. Мисията ти приключи…

По този начин получаваш право да кандидатстващ за членство в свръхелитния форум на хакери/кракери/фрийкъри, известен като БЕЗДНАТА НА ШЕДОУМАСТЪР.

Той е затворен за нерешителни, слабодушни и мечтатели.

Ти трябва да си Силен.

Малко са удостоените с такава покана. Още по-малко са избраните..

Представянето ти привлече вниманието на нашите членове! (Да, ние наистина сме тук! Знаем за теб! Държахме те под око!) Стигайки дотук, ти доказа, че не си нещастник, обречен да губи.

Но все още не си изтеглил меча от скалата. Следващата ти стъпка е много по-трудна. Можеш да бъдеш приет в клуба „БЕЗДНАТА НА ШЕДОУМАСТЪР“ единствено ако издържиш интерактивния изпит (само не затаявай дъх, ако обичаш).

Очакват те двайсет въпроса. Готов ли си да продължиш?

Курсорът мигаше на екрана пред погледа на Стивън Левист, докато той се опитваше да осмисли случилото се.

Едва сега осъзна, че някой е прочел съобщенията, които той бе пращал по форумите, че същият този някой е съзрял неговия потенциал и пак той му е изпратил тази игра по пощата.

В такъв случай TRY_ME се оказваше просто тест за отсяване на обикновените.

Така наречения „филтър за некадърници“.

Страхотно…

Съобщението изчезна от екрана, заместено от следните редове:

Ако имаш някакви причини да се колебаеш, може би е най-добре да забравим всичко това.

Разполагаш с десет секунди. Искаш ли да продължиш?

Стивън натисна клавиша на буквата „Y“. Компютърът реагира с Чудесно

Въведи личния си идентификатор и телефонния си номер.

Стивън се подчини и програмата се отзова:

Сега защо не включиш и модема си, избранико?

Стивън щракна ключа на захранването на модема си и вкара куплунга на кабела в гнездото на стената.

TRY_ME препрограмира модема и започна да набира някакъв неизвестен номер.

„О, Боже!“ — мислеше си Стивън Левист, докато чакаше връзката да се осъществи.

Точно в този момент убиецът обмисляше следващия си ход.

Въпреки многократните си опити, той не бе успял да разкодира системните файлове на „Вербум“, където се съхраняваше информацията, за регистрираните абонати.

Която би могла да му позволи да намери съответствието на личен идентификатор с име, адрес и телефонен номер. Особено го интересуваше „Аватар“, когото още не бе успял да идентифицира.

Беше използвал „Вербум“ — по-скоро интерактивната среда, предоставяна от него, — за да проникне по фатален начин в живота на „Чаз“, „ДийТийДюд“ и „Порша“ (даже след като бе научил истинските им имена, той продължаваше да мисли за тях с имената, под които ги беше срещнал за пръв път). За съвсем кратко време бе натрупал огромна по обем информация, свързана с тяхното съществуване. Необходими бяха не повече от една-две седмици, а най-често само няколко дни, ако знаеш къде да търсиш и ако си достатъчно мотивиран.

„Дигитализираните подробности на вашето съществуване са предоставени за общ достъп…“ беше написал в първото си предупредително съобщение, отправено до абонатите на „Вербум“. И това не беше хипербола, а факт.

И все пак още не знаеше кой е „Аватар“. А докато не знаеше истинското му име, този човек беше недосегаем за него.

И „Джойбой“ го бе затруднил в известна степен.

Всъщност убиецът беше открил истинското име на „Джойбой“, четейки неговите съобщения, изпратени до отделните форуми на различните интерактивни системи, базирани в района на Сан Франциско. Много от тях се поддържаха и бяха създадени за подземния свят на киберпънка и бяха обект на интерес главно от страна на момчета и младежи, като се започне от пубертетна възраст и се стигне до над двайсетте.

Но на името на Стивън Левист не се бе оказал регистриран нито адрес, нито телефонен номер. Той отсъстваше и от регистрите на учащите в местните колежи и университети. Така че се бе наложило да разпрати копия от дискетата с играта на всеки адрес в района, свързан с името „Левист“.

Беше преценил, че само интересуващият го Стивън Левист ще знае какво да прави с програмата. И предполагайки, че модемът му няма да бъде включен през цялото време — а това означаваше, че демонът, скрит в „троянския кон“, не ще може да свърши работата си, — убиецът леко бе променил играта и бе преписал модула на демона така, че да подтикне Стивън да осъществи връзката.

Другият случай беше „Зиги“.

Данните за нея се трупаха и информацията нарастваше ежедневно. За него това бе триумф на правилно избрания метод. Помисли си, че ако тя разбере как е открил самоличността й — и още повече колко бързо е успял да го постигне — направо ще се изуми.

Вече бе узряла да се заеме с нея, когато пожелае.

Но моментът още не бе настъпил. Само дивакът може да изяде десерта по средата на основното блюдо.

И все пак… ако „Зиги“ беше единствената готова да си отиде и… ако наистина обстоятелствата го диктуваха…

… тогава така и щеше да стане. В този момент позвъни „Джойбой“.

32.

Пръстите на Стивън Левист летяха по клавишите.

Шестнайсет въпроса до момента и той бе отговорил правилно без замисляне на всички.

Започваше да си мисли, че е непогрешим. Обхващаше го странно чувство на лекота. Не, дори „Шедоумастър“ не можеше да го спре. На монитора се появи поредният въпрос:

17. Дефинирай DTMF61.

Стивън Левист отговори:

Ти шегуваш ли се? Това ли е най-трудното, което можеш да измислиш?

Но компютърът безмълвно настояваше:

17. Дефинирай DTMF.

Стивън Левист реши да престане да се прави на идиот. Затова отговори:

Двутонално многочестотно номеронабиране.

Честотата, отговаряща на всеки бутон от клавиатурата. По една двойка62 на бутон.

На последните три въпроса отговори със скоростта, с която „Шедоумастър“ му ги задаваше:

18. Каква двойка честоти съответства на цифра „9“ от цифровата клавиатура?

852Hz и 1477Hz

19. Влязъл си в неизвестна система, която очаква операторска намеса със съобщението „ER!“. На какво си се натъкнал?

Голям компютър или супермини под управлението на операционна система PRIMOS. Отличава се с добра защита срещу неправомерен достъп при отсъствие на открита сметка.

20. Изброй командите, с които се абортира програмата за начално включване при операционни системи: а) UNIX, б) VAX/VMS, в) VM/CMS.

а) „NONE“

б) „/NOCOMMAND“

в) „NOIPL“ „Шедоумастър“ реагира с:

Поздравления. Много впечатляващо представяне. Шедоумастър приветства Джойбой в своето царство. Какви дарове ще предложиш на Бездната?

Бяха го приели.

Но това бе само началото. Всеки истински форум на уважаващи себе си фрийкъри очакваше членовете да допринасят по някакъв начин за членството: откраднати пароли, новооткрити пропуски в популярни програми, необявени номера за връзка с компютърни системи.

„Шедоумастър“ очевидно искаше да разбере какво може да предложи новоприетият. Стивън отговори: Имам неизползвани кодове. На това „Шедоумастър“ реагира с:

Кодовете имат своето приложение. Но те са напълно ненужни, когато си записал легални пароли, въведени през терминал в Стенфорд. Най-прекият път да се проникне в отдалечена компютърна система е да откраднеш по някакъв начин неизлезли от употреба пароли. За целта се използваше програма, която имитира реакциите на системата при включване в нея на някой от абонатите. Програмата задаваше същите въпроси като системата, възприемаше паролата на потребителя и я записваше във файл, който впоследствие можеше да се прочете.

Всяка валидна парола беше стъпка в тази врата. Но сметките, открити към компютърната система на Стенфордския университет, даваха някои важни привилегии върху една много интересна система. Стивън се поинтересува: И ти можеш да направиш това? Последва отговорът:

Никога не се съмнявай в Шедоумастър. Ако искаш да се убедиш в неговата автентичност, може да го придружиш до въпросния терминал и да се убедиш сам.

„Какъв удар!“ — възхити се наум Стивън Левист. Парола, даваща достъп до компютъра на Стенфорд, не само би могла да му даде шанс да изследва една действително голяма система. Озовеше ли се в нея, той щеше да получи достъп до хиляди други машини, свързани по „Интернет“.

Така че той написа:

Кога?

А „Шедоумастър“ го попита:

Наистина ли искаш да опиташ?

33.

В сутеренния апартамент на Десето Авеню мониторът на Коруин Стърмър показваше съдържанието на диалога му с „Джойбой“:

Наистина ли искаш да опиташ?

> Кога? Довечера. В полунощ.

„Джойбой“ се забави с отговора си. Курсорът стоеше. Не помръдваше, само мигаше. Убиецът подкани събеседника си: Има ли проблем?

> Късно ми е.

Това е най-доброто време за истинския фрийкър. По-малко любопитни наоколо. Но… щом не искаш…

> Ще дойда.

Ще те взема. Нападаме заедно. Живееш в близост до търговския център „Серамонт“, нали?

> Откъде знаеш?

Шедоумастър знае всичко. Добре, среща източно от „Серамонт“ . Срещу ресторанта „При Дени“.

> За мен 12:30 е по-удобно. Колкото по-късно, толкова по-добре.

> Как ще те позная? Не се страхувай — Шедоумастър ще познае теб.

> И как ще стане това?

Предполагам, че ще бъдеш единственият фрийкър, който ще стои пред „При Дени“ в 12:30 и ще реагира на повикване „Джойбой“. Имай предвид, че това е вежлив намек да не водиш със себе си каквито и да било приятели. Шедоумастър няма време да се занимава с простолюдието. Видя ли двама… повече никога няма да чуеш за мен, ясно ли е?

> Да.

Бъди там. Този шанс може да не ти се отдаде друг път.

Убиецът не си спомняше за ресторанта „При Дени“ източно от търговския център „Серамонт“. Но знаеше, че се намира някъде там.

Защото го виждаше на течнокристалния екран на втория компютър-бележник, който стоеше до лакътя му.

Екранът изобразяваше карта на улиците в района около търговския център. Картата съдържаше не само имената на улиците, но и разположението на всеки отделен частен дом или сграда на компания, заедно с телефонния номер, регистриран на този адрес. Малка червена точка примигваше върху една къща източно от комплекса. Каре в дъното на екрана показваше точния адрес и телефонния номер на ресторанта „При Дени“.

Няколко команди от клавиатурата преместиха картата така, че да показва улицата в Пасифика, където живееше „Джойбой“. Убиецът вече знаеше неговото истинско име, адреса му и мястото, където бе обещал да бъде половин час след полунощ.

Това бе станало по следния начин:

Програмата-демон, скрила се в паметта на Стивъновия компютър, бе изпратила телефонния номер, който момчето само бе въвело. Използвайки компютъра-бележник, убиецът бе потърсил този номер в базата данни, съдържаща обявените телефони в района на залива. Тази база данни, записана на оптичен диск, свързан с компютъра-бележник, бе дала адреса, на който бе регистриран номерът. Списъкът от телефонни номера и адреси беше свързан с карта на района на залива, записана на същия диск. Освен физическото локализиране на подадения й адрес, базата данни с географска информация за картата можеше да работи и в обратна посока: ако й се подадеше местоположение — например определен блок от дадена улица — тя незабавно показваше всички имена, улични адреси и телефони, регистрирани в рамките на маркирания блок.

И двата ресурса — дигитализираната карта на улиците и списъкът с телефонни номера — представляваха широко достъпен търговски софтуер. Убиецът просто беше обединил възможностите им за своите нужди.

За него това се бе оказало проста задача.

Всъщност пазарът предлагаше и други бази данни — все достъпни за всеки, който би могъл да се заинтересува: справки от регистрите за раждания и смърт, бракове и разводи, учредявания и фалити на фирми, молби за издаване на разрешителни за един или друг вид работа, сделки с недвижима собственост, уведомления до пощата за промени в текущия адрес на местоживеене — все данни, които можеха да бъдат свързани с географското местоположение и графично онагледени на екрана. Стига убиецът да пожелаеше това.

Нерегистрирани телефонни номера, движения на суми по сметки, уреждани с кредитни карти, криминални досиета, шофьорски книжки и регистрация на моторни превозни средства — това вече бяха неща с ограничен достъп, но компютърните експерти знаеха как да се доберат и до тази информация. Същото се отнасяше и до огромните по обем бази данни, поддържани от фирмите, съобщаващи за продажби на кредит.

Цялата тази информация можеше да бъде корелирана, така че интересуващият се, използвайки само име и адрес, би могъл да състави досие на непознат, на неговото семейство, колеги или съседи.

Но истинските богатства на цифровата информация бяха записани в компютрите на щатските и федералните власти: данъчни справки, подробности по военна служба, статистически формуляри, социални осигуровки и помощи.

От години насам съществуваха методи, използващи съвременната изчислителна мощност на компютрите, които позволяваха бърз преглед на огромния обем информация и генерирането на подходящо структурирани извадки от нея.

Попадайки в определени ръце, тези средства можеха да дадат невероятна мощ.

Използването на подобни данни бе незаконно… поне на теория. Но убиецът интерпретираше подобна забрана така: тъй като администрирането както на данните, така и на законите, регулиращи тяхното използване, е в ръцете на едни и същи хора, то средствата за упражняване контрол над гражданите и за разкриване на най-интимните подробности от живота им са на разположение на онези, чиито инстинкти не са се променили съществено през последните десет хиляди години.

Той смяташе за нелепа дори само мисълта, че онези, на които е дадено правото да използват тези средства, биха могли да се въздържат да го направят за своя изгода, при това колкото може по-скоро след като им се удадеше такава възможност.

„Човешките същества винаги са използвали сечивата, с които разполагат — мислеше си той. — И винаги са го правели в служба на собствените си инстинкти и въжделения.“

Точно както постъпваше самият той.

34.

Стивън Левист се измъкна през прозореца на спалнята си на покрития с дървени плоскости покрив.

Беше малко след полунощ. Последните лампи в дома бяха изгасени преди петнайсетина минути, първо в стаята на сестра му, после в спалнята на родителите му. Той предпазливо се спусна по наклона — макар да беше дребничък, бе пъргав и изобщо не се страхуваше от височини. Стигна до ъгъла и слезе по стълба там, използвайки монтираните по него дървени колчета, на които майка му закрепваше стеблата на увивни растения.

След малко стъпи на парапета на оградата и скочи на земята. Териерът на съседите го чу и се разлая.

„Моля те, млъкни“ — примоли се той наум. Дори не искаше да мисли за неприятностите, които щеше да има, ако родителите му научеха, че е излязъл посред нощ. И все пак беше им оставил бележка на възглавницата си, за в случай, че откриеха празното му легло:

„Излязох да покарам колело, всичко е О. К., не се страхувайте.

Обичам ви, Стиви“ така че да не се побъркат от страх и да не алармират полицията.

Зави покрай ъгъла на двора, бутайки колелото. Кучето изджавка още няколко пъти и млъкна. Стивън Левист скочи на седалката и натисна педалите. Гледката бе странна — една неправдоподобно крехка фигурка, загубила се в раздърпаните джинси и тениска с надпис Batman, обута в гуменки и понесла се в мрака на смълчаната улица.

Когато стигна до „При Дени“, часовникът над бара вътре показваше 12:24. Той заключи с катинар веригата на колелото си около близкия уличен стълб и зачака. Съвсем нарядко минаваха коли — все пак търговският комплекс беше затворен вече от два и половина часа, — а това му даваше възможност внимателно да огледа всяка от тях, докато се приближаваше към ресторанта и подминаваше, без да спре.

След малко отново погледна стенния часовник вътре — 12:43.

Върна се при тротоара. Вече се бе отказал да оглежда минаващите коли, беше навел глава, изучаваше пукнатините в уличната настилка и влачеше гуменките си по нея.

Когато за трети път опря чело в стъклото на витрината, часовникът показваше 12:57. Каза си, че ще изчака още три минути. Ако „Шедоумастър“ закъснееше повече от половин час, каква бе гаранцията, че изобщо ще се появи?

Стивън започваше да си мисли, че са му вързали тенекия.

В 1:05 отключи веригата и я нави под седалката. В този момент „Шедоумастър“ сигурно се заливаше от смях някъде. Единственото, което не можеше да разбере, бе защо му бе необходимо да си създава цялото това главоболие: да пише програмата, да я записва на дискети, да ги праща по пощата, да го проверява с онзи тест… Всичко това само за да изработи едно 12-годишно хлапе? Не, не бе възможно да е чак толкова смахнат.

„От друга страна, животът е пълен с ненормалници“ — помисли си той и се отправи към дома.

И докато „Джойбой“ натискаше педалите нагоре по склона, убиецът довършваше в ресторанта порцията лимонов пай с разбити белтъци. Той проследи с поглед отдалечаващото се момче и допи на една глътка останалото кафе.

Нямаше за какво да бърза.

Бе влязъл в ресторанта около дванайсет и четвърт и бе избрал място до самата витрина. Ниски перденца скриваха долната й част, но там, където се намираше той, беше възможно леко да се дръпнат и да се огледа тротоарът отпред.

Беше си поръчал обилна вечеря — с наближаването на кулминацията винаги го обземаше чувство на силен глад — и сега просто седеше и чакаше „Джойбой“ да се появи.

Колело!

Не се бе сетил за такава възможност. Това правеше отвличането още по-лесно и означаваше, че може да го извърши когато и където пожелае.

Но „Джойбой“ бе толкова дребничък!

„Дете“ — мислеше си той, оглеждайки слабичкото момче на тротоара отвън. Не бе очаквал това. Усещаше как раздутият мехур на страстта да убива се свива. Не можеше да си представи какво удовлетворение би могъл да получи от смачкването на този голобрад ученик с ръчички като кибритени клечки.

Но „Джойбой“ трябваше да си отиде. В тези неща имаше ред и „Джойбой“ представляваше само част от мозайката, която щеше да загуби смисъл, ако останеше непълна поради липсата на някой от компонентите.

Нещастно малко създание. Щеше да го смачка като хартиен плик.

И в този миг се сети как да направи нещата по-интересни.

Чудесно.

Мехурът започна отново да го изпълва. Какво облекчение щеше да изпита, когато го спукаше!

Картата на местността, която бе запомнил от екрана на компютъра-бележник, правеше съвсем ясен евентуалния маршрут на „Джойбой“ от дома му до търговския комплекс. На две преки от къщата минаваше Скайлайн Булевард, който стигаше до превала, отделящ крайбрежието от останалата част на полуострова, върху който бе разположен Сан Франциско. Комплексът се намираше долу в ниското на около миля и половина по права линия по склона от превала.

Спускането с колело сигурно е било лесно и бързо. Но изкатерването на цялото възвишение…

Картата бе показала съществуването на няколко напълно празни петна между „Скайлайн“ и комплекса. Той знаеше, че това са гробища, пръснати по склона. Пътят от „Скайлайн“ дотук минаваше между тях. Ставаше дума за площ от неколкостотин акра осеяна с надгробни плочи земя, обширна като царевична нива в Айова.

Напълно подходящо за случая. Убиецът остави на масата достатъчно пари, за да покрие цената на вечерята плюс щедър бакшиш, и излезе. Не бързаше, но изглеждаше като човек, решен да отиде някъде и да свърши работата, която му предстои.

Когато наклонът стана прекалено стръмен, Стивън Левист слезе от колелото. Нямаше тротоар, само ивица черен път, покрит тук-там с рядка трева. Той забута колелото нагоре. Беше не по-бавно, отколкото да кара, но за сметка на това много по-лесно.

Намираше се на три преки от търговския комплекс, извън пряката видимост от малкото околни къщи. Около него се простираха гробищата.

Пое дъх и продължи да бута. Задното колело скърцаше — трябваше да го смаже — и това бе най-силният звук в нощта.

Вече четири-пет минути не бе видял нито една минаваща кола.

На всичко отгоре нямаше улично осветление. Местните жители явно бяха счели това за безсмислен лукс.

„Колко тъпо“ — мислеше си той, — колко тъпо е всичко това, как се вързах на този номер, какво правя тук, след като сега бих могъл да спя в леглото си. Гробищата бяха тъмни и заплашително притихнали.

В този миг зад него се зададе кола. Двигателят ръмжеше, после вдигна обороти, сигурно защото шофьорът беше превключил на по-ниска предавка. Фаровете осветиха пътя пред него и той видя собствената си сянка, първоначално неправдоподобно дълга и размита, да се скъсява и фокусира с приближаването на колата.

Когато усети, че тя намалява скорост, Стивън се обърна назад и примигна, заслепен от мощните фарове.

Не беше лека кола, а кафяв товарен микробус, който отби и спря до него.

Прозорецът от другата страна на шофьора беше свален. Отвътре се разнесе глас:

— Джойбой, нали? Извинявам се, че закъснях. Стивън не можеше да различи лицето на човека.

Това би могъл да бъде единствено „Шедоумастър“. Но те се намираха на четири преки от „При Дени“. Как е могъл да го намери чак тук?

Не, тук нещо не беше наред…

— Хайде, скачай вътре — подкани го мъжът. — Ако не искаш да ходим до Пало Алто, няма проблем, ще го направим друг път. Нека поне те хвърля до вас.

— Не, благодаря — отказа Стивън, малко изненадан, че думите му намериха път през буцата в гърдите му. Той се обърна и отново забута велосипеда си нагоре.

Микробусът потегли, изравни се с него и продължи да го следва.

— Хайде, качи се — обади се мъжът.

Но Стивън гледаше упорито право напред, опитвайки се да не му обръща внимание, и буташе.

Микробусът пъплеше до него.

Той ускори ход.

После вдигна предното колело във въздуха, извъртя велосипеда на задното колело, метна се на седалката и полетя надолу по склона, въртейки педалите с бясна скорост.

Зад него — ясно се чуваше какво става — Микробусът рязко спря, трансмисията му изскърца, двигателят изрева и гумите изсвириха. Колата бе потеглила на заден ход и сега го преследваше надолу, докато той се носеше все по-бързо и по-бързо.

Луд! — мислеше си ужасен Стивън Левист.

А лудият го догонваше.

Стивън се понесе с все сили, а колата с рев го преследваше. С периферното си зрение той я виждаше как криволичи не съвсем уверено. В следващия момент тя изви задницата си към него.

Забелязвайки промяната на посоката, Стивън реагира мигновено, също отклони встрани, но загуби контрол. Усети, че поднася, натисна спирачките и миг по-късно излетя във въздуха, падна и се претърколи по меката почва край пътя, спирайки във високата до кръста му каменна стена, която заграждаше гробището.

Микробусът също спря с поднасяне не много по-надолу и достатъчно близо, така че Стивън чу вратата да се отваря и после да се затваря с удар.

Мъжът тръгна с тежки стъпки през тревата към него.

Стивън Левист скочи на крака, преметна се през каменната стена в гробището и се хвърли по тъмната пътека между две редици гробове. Чу зад гърба си как онзи също скача през оградата и тръгва след него.

Известно време двамата вървяха в пълен синхрон: краката на Стивън стъпваха леко в тревата между гробовете, а тези на непознатия тежко, но в същия ритъм.

Стивън сви надясно през няколко редици каменни плочи и се насочи надолу по склона към тъмните силуети на десетина гробници, издигащи се сред по-ниските паметници и надгробни плочи. Реши, че там ще му бъде по-лесно да се скрие. Непознатият го следваше неотклонно. Стивън изтича напред, шмугна се зад една от големите гробници и притихна.

Тежките стъпки приближиха и също спряха.

Стивън чакаше.

Минута-две не се чу нищо. Той предпазливо се премести до страничната стена на гробницата, за да може да погледне в посоката, от която бе дошъл, нагоре по хълма.

Не видя никого. Гробниците му даваха убежище, но скриваха също и маниака.

Пътят оставаше вляво от него и макар да не го виждаше в момента, Стивън добре знаеше, че не може да е далече. Така че бавно се премести натам, надявайки се да се отдалечи от мястото, където лудият го бе зърнал за последен път.

След малко се реши и изостави прикритието на гробницата, плъзна се зад един паметник, представляващ пиедестал, върху който бе поставена статуята на дете в халат, с ангелски ореол над главата.

Никаква следа от непознатия.

Стивън излезе иззад пиедестала и се сгуши зад една широка надгробна плоча.

Нагоре по хълма нищо не помръдваше.

Вляво от него имаше гола ивица от може би двайсетина метра, а от другата страна се виждаше още една мраморна гробница. Оттам сигурно щеше да е възможно да изтича незабелязано до пътя.

Около него цареше пълно спокойствие. Стивън Левист приклекна, готов да се хвърли към последната гробница.

В този миг една ръка го сграбчи за рамото отзад.

Дори само шокът от изненадата би бил достатъчен да го парализира на място. Но и захватът на ръката бе обезкуражително здрав. В следващата секунда втора ръка запуши устата му, извивайки главата му назад. Загубил равновесие, той бе хвърлен леко на земята, а после маниакът клекна върху него и заби коляно в корема му.

След малко го вдигна и го понесе с една ръка. Другата продължаваше да затиска устата му, задушавайки всеки звук, който би се опитал да издаде.

Стивън Левист се помъчи да се измъкне. Само веднъж. Защото непознатият така го стисна, че изкара всичкия му въздух от гърдите.

Стивън осъзна, че лудият е предостатъчно силен и ако пожелае, може да го убие на място.

Така че спря да се извива и се отпусна.

Силният захват също омекна. Стивън Левист с благодарност пое глътка въздух и се остави похитителят да го носи през гробището, потънало в мрака на нощта.

35.

Елис Хойл седеше в своя „Датсун“, паркиран на самия бряг до входа за седми сектор.

Луис Маркам го бе помолил да дойде в студиото, за да поговорят за снимките, които би трябвало да покажат на зрителите нощния живот на ягуара в естествената му среда.

Няколко часа двамата бяха обсъждали техническите проблеми на снимането с инфрачервена камера и начините, по които операторът би могъл да запечата на лента бдителната черна сянка, промъкваща се в нощта през джунглата. Тема, която Елис Хойл бе готов да обсъжда с часове.

Беше се надявал да види и Кейт. Но когато наближи полунощ и той си тръгна, тя още не се бе появила.

Така че бе излязъл и беше седнал в „Датсун“-а — кола на двайсетина години, която напълно го устройваше. За своя изненада установи, че въпреки волята си завива към брега и спира в паркинга.

От това място можеше да наблюдава дома на Кейт и да мисли за нея.

Искаше да я види — много време бе минало от последния път, когато я бе погледнал в очите и бе чул гласа й. Беше се разстроил от начина, по който си бе тръгнала тогава, и за първи път чувстваше, че му липсва.

Разбра, че мрази раздялата, че тя е грешка, която не е трябвало да допуска.

Знаеше, че трябва да й каже тези неща, да се опита да изрече с думи онова, което бе скрито вътре в него. Разбираше, че ако го бе направил поне веднъж, докато бяха женени, сега едва ли щеше да стои тук сам и че те сигурно щяха да бъдат заедно в къщата на Телеграф хил.

Но той бе така устроен, че не обръщаше често внимание на онова, което се случваше в него, и точно това бе част от проблема. Беше свикнал да оставя чувствата да се оправят сами със себе си, да надничат предпазливо някъде отзад и да го оставят да насочва цялото си внимание в необходимата посока.

Беше се научил да не им обръща внимание и до напускането на Кейт този подход, изглежда, вършеше работа, без да му причинява неудобства.

Даже когато съзнаваше, че в него бушуват някакви емоции — например както бе точно в този момент, — той направо се задавяше при всеки опит да ги обсъжда с някого.

Думите му изглеждаха не просто слаби, а направо неспособни да изразят проблема.

Като тази нощ, като сега… Той не можеше да си представи да опише с думи онова, което чувстваше, докато гледаше платформата с дома на Кейт във водата и знаеше, че тя е вътре, и че той няма място там до нея.

Беше немислимо да слезе, да отиде там и да й каже тези неща очи в очи. Това си беше чиста проба фантазия. Така че остана където си беше, наблюдавайки, мислейки за нея, докато накрая главата му клюмна, опря се в прозореца на колата и той заспа.

36.

Стивън Левист лежеше овързан и не виждаше нищо. Ръцете и краката му бяха пристегнати с въже на гърба. Психопатът го бе вързал още в микробуса. От отвличането му бяха изминали два-три часа или поне Стивън си мислеше така, но не беше сигурен. Устата му беше залепена с широка лента, изключваща всякаква възможност да извика или дори да изпъшка. Черната качулка, която маниакът бе нахлузил на главата му и бе стегнал около шията му, също си стоеше на мястото.

Висеше увиснал в нещо, което му изглеждаше като найлонова мрежа. Нямаше представа нито на какво е окачен, нито на каква височина се намира. До момента не бе успял да направи нищо. Лудият го бе завързал за мрежата с ленти през краката и кръста, после бе затворил отвора й с някаква закопчалка — съвсем ясно бе чул щракването — и го бе тласнал да се люлее в пространството. Но преди това бе направил нещо странно. Беше разхлабил връзките на ръцете му.

Покана за бягство? Или поне за опит да го направи.

Така че докато въртеше китки, опитвайки се да измъкне ръцете си от въжето, Стивън Левист добре съзнаваше, че може би върши точно онова, което психопатът желае от него.

Но не смяташе да остава тук… Където и да бе това.

С много усилия успя да се извърне на една страна. Това сне тежестта на тялото му от ръцете и му даде възможност да се потруди върху разхлабването на връзките по-успешно. За пореден път изви китки, дръпна едната си ръка, изви я още малко, дръпна и лявата и… я освободи.

Дясната все още оставаше вързана за глезените, но щом извади едната, беше въпрос само на половин минута да освободи и другата. Той дръпна ръце пред себе си, разтресе ги и започна да ги разтрива, докато не усети живот в тях.

След това развърза качулката и я свали от главата си.

И съжали, че го е направил. Видя, че наистина се намира в някаква мрежа. Висеше в шахта с квадратно сечение и страна около три метра, на поне три етажа височина — почти десет метра.

Достатъчно дълбока, за да се нарани, дори да се убие, ако не се приземи както трябва.

Подът под него беше циментов. В дъното на шахтата имаше отвор, през който странично нахлуваше достатъчно електрическа светлина — от лампа, оставаща невидима за него, — така че ясно да вижда пода.

Дръпна лентата върху устата си. Първата му реакция беше да изкрещи с все сили.

„Предавам се — искаше да извика, — свършен съм, отказвам се… прави каквото пожелаеш.“

Но инатът, скрил се в някакво ъгълче на съзнанието му, не му позволяваше да направи това.

Той разкопча ремъка през гърдите си. Втори ремък продължаваше да държи краката му за мрежата, но както бе увиснал, още не можеше да стигне дотам.

Мрежата висеше на въже, закрепено за тавана. Две метални карабинки — аксесоар на алпинистите — държаха мрежата за клуп в края на въжето, а тежестта му беше затворила отвора в мястото на връзката.

За да я разтвори, трябваше да откопчее поне едната карабинка.

Пресегна се с дясната ръка и се хвана за примката на въжето. Това намали тежестта върху едната карабинка, така че можа да я разкопчее с лявата си ръка и да я извади от мрежата.

Половината мрежа се свлече надолу освободена, падайки от раменете му. „Грешка“ — помисли си той. Беше сбъркал карабинката. А трябваше най-напред да развърже краката си.

Опита да се изкатери нагоре по въжето с надеждата да се озове в положение, което би му позволило да освободи глезените си от мрежата. В следващия момент дясната му ръка се плъзна, той се изпусна и полетя надолу към циментовия под… за да спре с рязко дръпване. Ремъкът през глезените му го бе задържал. Половината от мрежата оставаше все така завързана за въжето, държана от втората карабинка. Сега висеше с главата надолу. Усещаше, че краката му се плъзгат през ремъка и че скоро гравитацията ще предяви правата си върху тялото му. Започна панически да се извива, после се опита да се успокои.

Ремъкът през краката беше единственото, което го спасяваше от падане върху циментовия под. Усещаше, че може да разчита само на още няколко секунди, преди да полети с главата надолу. Събра сили, пресегна се и се хвана за висящата покрай него мрежа. Глезените му продължаваха да се изплъзват, но той придърпа мрежата към себе си и се вкопчи в нея с две ръце.

Миг по-късно краката му се освободиха. Полетяха надолу, тялото му отново се обърна във въздуха, но той не изпусна мрежата.

Сега поне беше с главата нагоре и се люшкаше в шахтата. Намери с крак дупка в мрежата и започна да се катери нагоре.

Едва сега видя изумителната гледка в горния край на шахтата. Тя беше затворена от трите страни, но в четвъртата стена имаше отвор, който извеждаше в просторна, не, направо огромна стая с циментов под. Истинска бетонна пещера с високи стени.

Пресичаше я стоманен мост — без перила, — започващ от ръба на шахтата.

Вече се беше издигнал до нивото на моста и се държеше с две ръце за въжето, точно над карабинката. Залюля се, увеличавайки със засилване амплитудата, така че с всеки мах тялото му се приближаваше все по-близо и по-близо до ръба, от който започваше мостът. След малко маховете станаха достатъчно широки и той се пусна, излетя във въздуха и падна на четири крака върху стоманения под на моста. Беше се измъкнал от шахтата. Седна и се огледа. На метър-два от него по дължината на моста лежеше сгъваема алуминиева стълба, от която бяха разгънати пет или шест секции. Опита се да събере мислите си.

Циментовият под долу беше прашен. Въздухът бе застоял и в него се долавяше мирис на пръст. Това му бе направило впечатление още докато бе висял на мрежата, но тогава бе имал други грижи, за да мисли по този въпрос.

Но ако забравеше за праха и миризмата, това място му изглеждаше познато: шахтата, огромната бетонна зала, червената метална врата в другия край на стаята. Той вдигна стълбата и започна да я спуска в шахтата. Оказа се по-лесно, отколкото му бе изглеждало: алуминият беше лек, а секциите сами щракваха в необходимото положение, щом спуснеше стълбата надолу.

Когато най-сетне опря в пода, тя беше разгъната в цялата си дължина и горният й край излизаше на нивото на моста. Това означаваше, че вероятно е направил правилен ход. Но не се реши да слезе по нея веднага. Вместо това се отправи към другия край на висящия мост. Колкото повече се приближаваше до него, толкова по-отчетлив ставаше първоначално приглушеният шум на работещ двигател. Досещаше се какво е това — генераторът, обезпечаващ захранването на лампите, осветяващи залата.

В края на моста имаше клетка от метална мрежа, изградена около бетонна площадка… точно както в играта.

В далечния край на площадката се виждаше сива метална врата и стълбище, което се спускаше неизвестно къде.

Клетката имаше врата от същата мрежа. Опита я, но тя се оказа заключена. Не се беше отворила и в TRY_ME.

Висящият мост тук бе разположен много по-високо и изглеждаше много по-страшен, отколкото в играта. Но останалото съвпадаше. Вече беше убеден, че това е последното ниво в играта. А ако беше така, той знаеше как да се измъкне.

Тръгна обратно по моста към спуснатата в шахтата стълба. Беше изминал половината разстояние, когато някакъв звук го спря: леко изскърцване от мястото, което току-що бе напуснал. Обърна се навреме, за да види сивата метална врата на заградената с мрежа площадка да се затваря. Различи някаква фигура… фигура на мъж да излиза на площадката.

— Здравей, кутре — проговори лудият.

Гласът му смрази Стивън Левист, но не го парализира. Той беше подминал състоянието, когато нещо би могло да го шокира.

Маниакът напевно заговори:

— Ела тук, кучи-кучи, хайде, кутре, ела насам… — като подсвиркваше и леко пляскаше с ръце, точно както се вика куче.

Стивън заотстъпва към другия край на моста. Опитваше се да запази самообладание. Трябваше да стигне до онази стълба.

Мъжът отвори вратата на клетката и стъпи на моста. После закрачи към Стивън Левист. Бързо.

Стивън побягна. Крачките им отекваха из залата. Стивън стигна края на моста, където беше шахтата. Сграбчи горния край на стълбата, обърна се с гръб към шахтата и спусна крак назад. След малко напипа стъпало. Психопатът спринтираше към него.

Стивън бързо се спусна, повече падайки, отколкото слизайки, като се държеше за рамката и буквално пляскаше с крака по стъпалата. Тежките стъпки на маниака се приближаваха над главата му. Стивън стигна до дъното и левият му глезен се подгъна.

Все пак успя да се изправи, хвана с двете си ръце най-високото стъпало, до което стигаше, и започна да дърпа стълбата към себе си, мъчейки се да отдели горния й край от моста. С едно последно усилие успя да я наклони в обратна посока и тя се подпря в отсрещната стена на шахтата. Стъпките над главата му затихнаха. Единственият начин онзи да стигне до него беше да скочи. Лудият изглеждаше здрав и силен, но Стивън Левист се съмняваше, че може и да лети.

Опитай, задник! Стивън Левист беше на пода в бетонната пещера. Вдигна глава и видя високо над себе си маниака, който гледаше надолу към него. Той остана все там, без да помръдва, наблюдавайки Стивън, който се затича към другия край на необятната зала. Там в дъното се виждаше метална врата, боядисана в червено. Цветът беше поизбледнял и не бе така наситен както в играта. Но вратата не можеше да бъде сбъркана. Той тичаше към един от ъглите на залата. Там в пода, на няколко крачки от него, имаше решетка. Стивън забеляза, че подът има лек едва забележим наклон в посока към това място. Значи наистина ставаше дума за канализация, както вече се бе досетил. И той знаеше къде извежда тръбата.

Защото веднъж вече бе виждал това. Само преди няколко часа, седейки пред клавиатурата на компютъра си, той бе изтеглил настрани тази решетка с едно щракване на мишката. След това безстрашно се бе спуснал в тунела, който го бе извел на свобода. И ето че пак стоеше изправен над нея. Вкопчи пръсти между ребрата и дръпна. Нищо. Отново се напрегна и събирайки всичките си сили, дръпна пак. Решетката даже не поддаде. Пръстите му изтръпнаха, а ръцете го заболяха. Усети, че е на прага да се разплаче. Трябваше да може да се извади, нали така стана преди…

Маниакът над него се връщаше по моста. Стивън Левист пусна решетката и клекна до нея. Погледна внимателно и видя, че е прикрепена в ъглите с болтове, в другия край на които имаше дебели гайки. Лудият стигна до края на моста, влезе в клетката и изчезна от погледа му. Стивън Левист се опита да развие гайките, но те бяха затегнати здраво.

Тази решетка щеше да си остане на това място.

„Като мен“ — мина през главата му.

В този миг недалеч от мястото, където стоеше, нещо щракна. Червената врата. Лудият застана на прага.

— Ей, кутре — подвикна му той, — май не всичко е същото, а?

Стивън Левист не отговори.

— Нали? — отново попита мъжът, повишавайки глас. Стивън Левист пак не отговори. Гледаше покрай него към стълбището, което явно се извиваше зад високата стена от другата страна на вратата. Значи шахтата не беше единственият начин да се слезе тук.

— Нали? — изрева маниакът.

— Да.

— Обичаш ли игрите? Всъщност знам отговора. Ако не обичаше игрите, нямаше да се озовеш тук, нали? Признай сега, че много се кефиш, хайде кажи истината.

— Не — отговори Стивън Левист. — Страх ме е.

— Ами… имаш основания да се страхуваш. — Лудият замълча за по-голям ефект и продължи: — След около осем часа осветлението ще изгасне. Очаквай ме да се появя след това. Той отстъпи крачка назад и затръшна червената врата.

Убиецът заключи вратата и се изкачи по стълбището. На него имаше три площадки и то излизаше на бетонната площадка в самия край на висящия стоманен мост, на десет метра над пода. Стигна горе и спря. Отдясно имаше масивна стоманена мрежа с врата в нея. От другата страна на мрежата беше мостът. В далечния край на моста се намираше шахтата. Стълбата в нея бе единственият начин да се стигне до долу, ако се изключеше стълбището отвън. Само той можеше да го използва. Дебелата мрежа запечатваше тази част на комплекса от останалата. „Джойбой“ можеше да тича на воля от другата страна.

Убиецът се обърна наляво и отвори масивната врата зад гърба си. Зад нея беше неговото царство. Той влезе в късото коридорче, в което се виждаха вратите на три стаи — две от едната и една от другата страна.

Всяка от тези три стаи имаше своето предназначение — той беше организиран човек и обичаше нещата му да са винаги подредени.

Единичната стая от дясната страна на коридора — тя бе най-голяма от трите — беше склад за хранителните припаси. Във втората стая от лявата страна се намираше електрическият генератор, който осигуряваше енергия за осветлението. Шумът на захранвания с газ двигател беше постоянен, но тих — през по-голямата част от времето той дори не осъзнаваше, че го има.

Третата стая — тази до генератора — беше стаята за мръсните работи. Подът беше покрит със следи от засъхнала кръв. Тук бяха намерили смъртта си „Порша“ и „ДийТийДюд“.

Той влезе в складовото помещение.

То изглеждаше като място, където някой е живял: в него имаше надуваем матрак, няколко телевизора, тезгях, отрупан с електроматериали, кашони с храна, неотваряни бутилки вода, подредени до едната стена, газова печка за къмпинг, няколко фенерчета и няколко бутилки сгъстен пропан.

Място, където човек спокойно би могъл да изчака отминаването на силна буря… Всъщност той го възприемаше точно като такова. Взе няколко консерви, извади отварачка, вдигна бутилка вода. Изнесе всичко навън и го остави от другата страна на мрежата върху моста. „Джойбой“ щеше да го намери. Не искаше детето да умре от жажда. Искаше да го запази живо за известно време. Истината бе, че бе изпитал объркване, наблюдавайки детето през витрината на ресторанта. Тесничките раменца и слабичките ръце… Какво удоволствие би могъл да намери човек в тяхното унищожаване?

Но то трябваше да си отиде като другите. В края на краищата беше „Джойбой“, а „Джойбой“ бе обречен да умре.

И все пак не се налагаше да го прави веднага. Можеше да поотложи кървавия край и междувременно да остави собствената си жажда да се засили. Беше се научил как да подклажда изгарящия го огън. В голямата стая имаше видеокамера, монтирана върху триножник. Убиецът влезе в стаята, извади касетата от камерата и я взе със себе си на излизане.

Успокояваше се, че часът на „Джойбой“ наближава.

37.

Утринното слънце разбуди Елис Хойл. Беше изгряло точно иззад остров Ейнджъл и светеше право в очите му.

Той вдигна ръка, за да си направи сянка и погледна към плаващата платформа. През прозореца на кухнята се виждаше запалена лампа. „Станала е“ — помисли си той. Не искаше да го вижда тук… само това не. Запали двигателя и бързо потегли.

Стивън Левист намери храната и водата няколко часа след като лудият беше излязъл.

Вече беше успял да изследва бетонната пещера, поне в тази нейна част, до която имаше достъп. Червената стоманена врата в основата на стената на нивото на пода и металната мрежа в края на моста горе не му позволяваха да проникне навън.

Някъде там, зад мрежата, имаше стълбище, което вероятно свършваше от другата страна на червената врата — беше съобразил, че трябва да е така. Единственият начин да се махне от това ниво беше с помощта на стълбата в шахтата. Тази шахта явно е била в миналото друго стълбище — сигурно доста стръмно — но някой беше премахнал стоманените му стъпала. Те стояха в неправилна купчина на дъното на шахтата, заедно с най-различни метални отпадъци. Друго почти нямаше.

По протежение на една от стените се виждаше грамадна плъзгаща се врата от типа на онези, които има по складовете, но тя беше здраво заварена. На тавана успоредно на моста беше закрепен въздухопровод с квадратно сечение. В него се виждаха скрити зад мрежа вентилационни отвори. Въздухопроводът се спускаше в шахтата.

Стивън Левист нямаше ни най-малка представа с какво предназначение е построена грамадната зала. Не можеше да има съмнение, че навремето е била използвана за някакви цели. Изглежда, маниакът я бе открил много след като останалата част от човечеството беше престанала да се интересува от нея.

След като намери храната и водата, Стивън Левист посвети още около един час на оглед, преди да се убеди, че е разгледал всичко по-интересно. „Сега е моментът да направя нещо“ — помисли си той. Докато все още имаше светлина, защото не искаше да го прави в тъмното. Не знаеше дали има някакъв шанс.

Но поне имаше идея.

38.

Когато Елис Хойл се върна в дома си под Койт Тауър и влезе в дневната, тя му се стори запусната и абсолютно чужда. Точно това беше една от причините, поради които напоследък не излизаше често. След като прекараше известно време — било то само няколко часа — навън, той започваше да гледа на живота си отстрани. И гледката не му правеше чест.

Не беше сигурен дали това е знак, че трябва да излиза по-често, или че е по-добре изобщо да спре да излиза. Тази сутрин този въпрос изглеждаше поставен по-остро от обичайното.

Той дръпна завесите и установи, че под ярката слънчева светлина жилището му изглежда още по-депресиращо. След малко се улови, че гледа през прозореца надолу към апартамента на Юниън Стрийт.

Някак лениво, без да влага някаква мисъл в това, той включи захранването на видеоскенера. След три дни, прекарани в безполезно сканиране, не очакваше точно този път да улови нещо съществено.

Мониторът-постепенно се събуди към живот. Докато наблюдаваше, на екрана се появи изкривен образ. Той влизаше и излизаше от синхронизация и на края се разпадна на разбягващи се вертикални линии.

Елис Хойл застана до издължената антена на скенера и провери накъде е насочена. Както можеше да се очаква, тя продължаваше да сочи право към апартамента на К. Хартмунд. Дистанционното управление беше в ръката му. Той лекичко чукна един от бутоните и антената се премести незабележимо за окото наляво. Образът изчезна. Скенерът беше направен да улавя най-силния по амплитуда сигнал в даден честотен обхват, да се самонастройва на тази честота и да филтрира останалите. Този най-силен сигнал обикновено идваше от посоката, в която бе насочена свръхчувствителната антена, така че и най-малкото отместване, дори да ставаше дума за части от градуса, го променяше. Той чукна друг бутон. Екранът оставаше празен.

Ново чукване. Чист екран. Беше загубил сигнала. Сега чукна бутон, преместващ антената нагоре.

Пак, този път надолу, и сега бягащите по екрана линии се разшириха и картината се синхронизира.

Тя показваше гола жена, просната на пода. Подробностите отсъстваха, качеството на приеманата картина беше лошо — тя беше зърнеста, на ръба на различаването, а и самото осветление, при което беше снимано, не бе правилно избрано.

Но образът бе достатъчно добър, за да различи кръвта по лицето и по ръцете на жената.

Петната бяха тъмни, защото под яркото осветление кожата й изглеждаше почти бяла.

Не обичаше подобни гледки. Но мисълта, че получава образ от апартамента на К. Хартмунд, го спря да не се извърне.

В този момент в кадър се появи човек. Камерата не помръдна, но фокусът се преместваше, докато накрая мъжът спря и се изправи над жената. На Елис Хойл му ставаше все по-ясно, че образът е заснет от кемкордър с автофокусировка. Камерата беше закрепена на статив и оставена да работи сама. Мъжът я беше нагласил в подходящ според него режим и беше влязъл в кадър.

Изглеждаше висок и слаб. Беше с гръб към камерата, така че лицето му оставаше скрито. Жената го следеше с поглед как се приближава към нея.

Той стоеше и я гледаше.

Елис Хойл също гледаше.

Мъжът на екрана леко помръдна, тялото му се напрегна, после той приклекна и вдигна дясната си ръка. Ръката беше изненадващо дълга… Вероятно държеше нещо…

Елис Хойл видя, че това е мачете.

Той замахна към главата на жената. Тя леко трепна и направи рефлекторно движение като че ли да го спре, но стори това прекалено бавно и някак лишена от сили. Острието се заби в шията. Тялото й се разтресе… бликна кръв… после мъжът дръпна окървавеното мачете и погледна да види какво е направил. Крайниците й конвулсивно се тресяха. Една разсечена артерия изхвърляше пулсираща струя черна кръв. Едва сега Елис Хойл се убеди, че никой не държи камерата в ръце. Едва ли имаше човек на земята, който би заснел подобен епизод, без да трепне. Тънката нишка на живота в очите на жената се бе скъсала. В шията й имаше дълбок разрез. Мъжът се напрегна и замахна с мачетето отново, целейки се в разреза.

Главата се изтърколи и Елис Хойл затвори очи. Когато ги отвори, сцената се развиваше в обратен ред. Някой пренавиваше лентата и я спря в момента преди нанасянето на първия удар. После пусна бавно напред. Мачетето се вдигна и пак се заби в бялата шия на жената. Лентата отново спря, беше върната назад и отново бе пусната напред.

За пореден път жената направи плахия неуверен опит да спре падащото върху нея мачете. Но то неумолимо се заби в беззащитната плът. И пак лентата спря, и пак бе върната до все същия начален момент, и пак бе пусната напред.

Едва сега Елис Хойл осъзна, че К. В. Хартмунд не просто гледа тази сцена, а се храни с нея.

И в следващия миг се сети, че трябва да запише приеманата картина.

Съобразително беше монтирал на скенера втори видеожак, за да може да записва приемания сигнал, но го бе домързяло да свързва видеокасетофон. Върна се бързо при лавиците в дневната. На екрана на монитора мачетето падаше за пореден път.

На горната лавица имаше касетофон или по-точно казано това бе професионален записващ дек. Той се пресегна и го свали.

Когато го занесе до скенера, картината на монитора беше малко по-различна. Същата стая, същият мъж, същата жена… или по-скоро вече същото тяло. Но зрителят най-сетне беше оставил лентата да подмине двата удара с мачетето. Сега мъжът клечеше до трупа и сечеше с мачетето, но не подивял от ярост, а със строги, добре премерени удари.

Той я разчленяваше.

Елис Хойл спря за миг да погледне. Мъжът от лентата вече беше отсякъл дясната ръка в лакътя и сега се занимаваше с другия лакът. Елис Хойл извърна поглед и се захвана да съедини кабела. Отне му повече време от обикновено, защото ръцете му трепереха. Опита да включи видеодека, но нямаше лента.

Пак изтича при лавиците и взе една касета от купа.

Картината на екрана беше като от старите ленти.

К. В. Хартмунд превърташе бързо напред, минавайки през епизоди, показващи хвърлянето на отсечените крайници на отвратителна купчина до тялото. Елис Хойл вкара касетата и започна да записва.

Почти в същия момент отвратителната сцена приключи и беше сменена от познатия трепкащ екран на незаписвана лента.

Това продължи само няколко секунди. След това отново се появи образ.

Този път сцената беше напълно различна, осветлението беше друго, обстановката беше променена.

На екрана се виждаше паркинг през нощта. С максимално увеличение, ако се съдеше по дългата редица коли отстрани, бе заснет възпълен мъж над трийсетте, приближаващ се към камерата.

Леката нестабилност говореше, че този път е снимано от ръка. фокусът бавно се променяше с намаляване на разстоянието.

Изведнъж картината подскочи и се заклати лудешки. Операторът явно бе извъртял камерата, без да го е грижа, че не е изключена. За миг в кадър попадна подът на паркинга, после се видя колело и броня на кола.

Изведнъж на екрана блесна оранжево кълбо. Сякаш някой бе запалил голям огън, някъде по границите на зрителното поле. Сиянието припламна още по-силно и по-ярко, като че ли огнените езици се бяха издигнали по-нависоко.

Камерата се завъртя — операторът я вдигаше до лицето си, поглеждайки в окуляра — и миг по-късно в центъра на кадъра се появи запален мъж. Пламъците се издигаха нагоре, стигайки до самия таван.

Елис Хойл различи, че мъжът е все още там, но вече паднал на колене, в центъра на огнената топка. Операторът насочи камерата към лицето на мъжа и го приближи в едър план. Устата се бе отворила в мълчалив писък, а напуканата кожа по лицето бавно почерняваше.

Образът се задържа пет или може би шест секунди. После отново се отдалечи в по-общ план. Камерата пак се извъртя и по движението Елис Хойл разбра, че снимащият се качва в кола. След малко картината се раздруса и заподскача, после се видя вътрешната страна на врата на кола и накрая краката на оператора, който потегли.

Скенерът престана да получава сигнал. Това беше краят.

Елис Хойл седна на пода, където бе оставил касетния видеодек.

Осъзна, че не е съвсем сигурен на какво точно е станал свидетел. От сутринта се чувстваше някак замаян и не съвсем на себе си. Беше изплашен и изнемощял. Имаше само един начин да се разбере.

Пренави касетата и я пусна. Очакваше да види няколко момента на празна лента преди да се появят ужасяващите кадри. Вместо това видя Кейт да духа свещите върху торта за рождения си ден.

Спомни си, че това беше двайсет и петият й рожден ден. Тогава бяха наели за една седмица къща край езерото Тахо, а той бе купил тортата, беше я изненадал и я бе заснел.

Купът, откъдето беше взел касетата, не беше с празни ленти, а с домашно видео.

Ето я сега на брега на езерото по къси панталонки и тениска, стъпила до глезени в кристалната вода и загледана в далечните планини от другата страна. После се обърна и го озари с усмивка.

Каква усмивка имаше, Боже мой!

Беше щастлива. Не… двамата бяха щастливи.

Изведнъж се появи картината от скенера, изтласквайки Кейт и Тахо от екрана. Моментът сега вече беше загубен завинаги, заместен от дебел мъж, комуто само след малко предстоеше да умре в адски мъки.

Елис Хойл се насили да гледа и да обръща внимание на дребните подробности.

Този път му направи впечатление, че колите в гаража са в по-голямата си част последни модели, а това означаваше, че сцената е заснета през последната или най-рано предпоследната година.

Табелките с номерата бяха тъмни и не наподобяваха калифорнийските, които бяха със сини букви на бял фон. Не можеше да различи нито един номер, но знаеше, че е снимано в друга част на Съединените щати.

Взря се в лицето на мъжа и обърна внимание на момента, когато той забеляза, че е сниман. Изражението му беше на безмълвна изненада. Липсваше каквото и да е било, което да подскаже, че познава онзи, който го снима.

Жертвата не познаваше убиеца. Качеството на видеообекта беше лошо. През последните години камкордерите значително бяха подобрили характеристиките си, но все още стояха много, много по-долу от професионалното оборудване.

Снимките не бяха направени с професионална камера.

Контрастът беше лош, осветлението нетърпимо — всъщност единствените светлини бяха онези, които човек би очаквал да намери в гаража на паркинг. И този огън… Заснет, той изглеждаше като изпепеляваща бяла топка. Детайлите се губеха, яркостта излизаше извън възможностите на камерата и лентата да се справят. Един професионален фотограф, подготвен за онова, което щеше да заснеме, би намерил начин да се представи по-добре.

Операторът беше аматьор.

Погледът в очите на умиращия…

Не, абсурдно бе да се помисли, че това е постановка. Ставаше дума за снимане на живо.

Елис Хойл отново се загледа в подскачащата картина, когато снимащият бе свалил камерата от очите си и я бе внесъл в колата.

В следващия миг на екрана се появи Кейт, стъпила в Тахо. Тя направи физиономия срещу камерата — Елис Хойл добре си спомняше този момент, — после се разсмя, захили се и накрая чертите й се отпуснаха в онова добре познато на Елис Хойл изражение на чиста беззаветна обич.

Остави касетофона включен и седна на ръба на леглото. Не искаше да гледа още веднъж как дебелият изгаря, не искаше да гледа дори Кейт. Но касетата се въртеше и тя продължаваше да оживява в угасващия следобед и му изглеждаше толкова далечна, като че ли ставаше дума за друг живот. По някакъв своеобразен начин тези кадри бяха също толкова тягостни като агонията на непознатия, но Елис Хойл не направи нищо, за да спре касетофона.

След малко разбра, че и не я вижда добре. В очите му беше започнала да се събира влага. След малко ги напълни. После прокапа. Остави сълзите да текат по бузите му. Беше му трудно да го понесе: Кейт и Тахо, рождения й ден, загубеното щастие, запуснатия вид на дома му, който го бе поразил сутринта, безсмислието на живота, ужаса, уловен от скенера… не беше в състояние да разграничи всичките тези неща.

Продължи да плаче.

„Защо да спирам — мислеше си той — какъв би бил смисълът?

Няма да ми навреди. А и кой би разбрал?“

Та нали беше сам в края на краищата.

Осветлението в бетонната пещера изгасна и на негово място се настани мрак, по-гъст и по-черен от всичко, което Стивън Левист бе виждал през краткия си живот.

След няколко минути свикна с него. Беше свършил с онова, което искаше да направи, така че сега му оставаше само да чака, а за целта нямаше нужда от светлина.

Много добре съзнаваше, че не е по силите му да надвие маниака. Нямаше никакво оръжие, а физическата му сила беше направо смехотворна. Но мислеше, че е намерил начин да остане жив поне още известно време… поне докато разполагаше с вода. Да остане жив и да се надява на чудо. Знаеше, че най-вероятно ще умре в това ужасно място. Но нито искаше да улеснява психопата, нито трябваше да умре точно сега.