Лице в мрака

18

Мартин Елтън остави настрана вестника си и погледна часовника. При това погледът му се спря може би за двадесети път върху жена му, която седеше, подпряла се на лакти, неподвижно пред камината и гледаше навъсено огъня.

— Какво става с теб, Дора?

— Не се чувствам добре. Ти нали щеше да излизаш?

— Да, и ще се върна късно, най-рано към полунощ.

— Станфорд бе тук. Той донесе ли парите? — запита тя, без да го погледне.

— Да, три милиона франка. Добре са изработени и безопасни. Клайн ще ги пласира.

— Къде си ги пъхнал?

— В леглото ми. Не се безпокой за това. Утре ще ги изнеса оттук. Ти ще излизаш ли?

— Още не знам, възможно е — промълви тя.

Той кимна и излезе от стаята. Дора чу затварянето на входната врата и отново потъна в мрачни мисли. Мартин бе станал странен. Следеше я, подозираше я. Тя се страхуваше от него, не за себе си, а за мъжа, когото обичаше. Да, бе започнала да ненавижда Мартин! Забрави всичко, което бе направил за нея, от каква съдба я бе спасил и колко добър и щедър е бил винаги към нея.

Само ако Мартин не стоеше на пътя й… Трябваше да го отстрани, иначе той би могъл да убие Лейси! Да, имаше един-единствен изход и от двадесет и четири часа Дора се мъчеше да свикне с тази мисъл.

Половин час по-късно в близкия полицейски участък на Вайн Стрийт дежурният сержант приказваше с инспектора Гейвън, когато една бледа жена влезе забързано в голото помещение. Гейвън я познаваше и се обърна към нея приятелски:

— Добър вечер, госпожа Елтън? С мен ли искате да говорите?

Тя кимна. Устата й бе пресъхнала и езикът й сякаш отказваше да се подчини.

— Да — каза тя най-накрая и гласът й прозвуча остро и-измъчено. — В Италия има човек, който фалшифицира френски банкноти… Вече много от тях са в обра-щение.

— Да, вярно е. Но познавате ли някога, който притежава такива пари?

— У нас има цял куп — отговори тя. — Мъжът ми ги донесе. В горната част на леглото има малко чекмедже. Там ще ги намерите.

Гейвън почти бе загубил ума и дума.

— Съпругът ви? — попита той невярващ. — Негови ли са?

— Да. — Дора го хвана за ръката. — Какво е наказанието? Ще получи седем години, така ли е?

Отвратен, Гейвън се отскубна от ръцете й. Доносниците не бяха нещо ново, но Дора Елтън?

— Съвсем сигурна ли сте в това? Почакайте тук!

— Не, не, трябва да си вървя, трябва да отида някъде… Прислужницата ще ви пусне.

И в следващия миг тя избяга надолу по улицата. Но някой бе още по-бърз от нея и когато Дора сви край ъгъла в една странична уличка, той бе до нея.

— Мартин! — извика тя.

Той я изгледа с пламнали очи и тя вдигна ръце в защита.

— Беше на Вайн Стрийт, нали? — прошепна той.

— Аз… трябваше… — заекна тя.

Елтън кимна.

— Видях те. Бях подготвен за това, дори и ако не го смятах за възможно. Можеш да спестиш много усилия на полицията, ако отидеш отново и им кажеш, че там няма никакви пари. От осем дни се разхождаш с мисълта как да ме накиснеш.

— Мартин!

— Мислеше, че ще можеш да се забавляваш по-до-бре с Маршълт, ако ме няма — продължи той неумолимо, — но грешиш, момичето ми. С Лейси ще си оправя сметките тази вечер. А сега върви и разкажи и това на приятелчетата си от полицията!

— Ти къде отиваш?

Дора се вкопчи за него, но той я блъсна и си тръгна, докато тя едва се довлече до най-близката телефонна кабина и напразно се опита да набере номера на Маршълт.