Лице в мрака

8

През една мъглива декемврийска сутрин вратата на предварителния арест се отвори и през нея излезе младо момиче в кафяво кадифено палто, което тръгна оттам, без да се оглежда, в посока към Кемдън Таун. Качи се на един трамвай и не забеляза, че в същия миг покрай нея профуча дългата спортна кола на Шенън. Той закъсня с три минути.

Успяла бе да спести няколко шилинга от работната си заплата. Слезе на гара Юстън. Лицето й бе отслабнало леко, а очите й гледаха по-сериозно, но си бе старата Одри, която си поръча в един ресторант голяма порция пържени яйца. Десет дни бе живяла всред пропадналата измет на престъпния свят, без да слезе до нивото й и без да се почувства прекомерно превъзходство над тях. Имаше горчиви нощи, когато причиненото й зло взимаше надмощие над нея и през които затваряше Очите си пред отвратителната действителност. Нощи, през които съзнанието й за нейното положение я довеждаше до границата на лудостта.

Все пак постъпката на Дора не й се стори неестествена. Всичко подхождаше много на Дора. Само мисълта, че характерът на сестра й имаше толкова общо с този на майка им, й причиняваше болка. Тя стана с въздишка и се запъти към касата да плати.

Къде щеше да отиде сега? Най-напред при Дора, за да се убеди дали не я е осъдила неправилно в мислите си. Но не можеше да го направи през деня, не би било уместно. Затова прекара няколко часа в търсене на жилище, накрая намери една стая на висок етаж с изглед към двора и едва след мръкване се насочи към сестра си.

На Кързън Стрийт бе посрещната от същото момиче, което й бе отворило навремето.

— Не можете да говорите с госпожа Елтън — обяви тя неприязнено. Но Одри влезе спокойно.

— Качете си е кажете на господарката си, че съм тук — рече тя.

Момичето изтича нагоре и Одри го последва. На вратата на всекидневната я посрещна Дора, красива и елегантна както винаги.

— Как си позволяваш да идваш тук? — запита я тя с пускащи искри очи.

Одри затвори вратата и се приближи до нея.

— Исках да получа едно благодаря от теб — каза тя просто. — Направих нещо неразумно — нещо налудничаво, защото исках да се отплатя на мама за това, което й дължах, и може би още не съм й се отплатила.

— Не разбирам за какво говориш — отвърна Дора, почервеняла от яд.

— Имате ли акъл да идвате тук! — намеси се в разговора контето Мартин. — Опитахте се да ни повлечете към гибел. Опетнихте вашата… опетнихте госпожа Елтън и после идвате съвсем спокойно в тази къща. Колко безочливо!

— Ако имаш нужда от пари, пиши! — викна Дора, като отвори вратата. — Ако още веднъж дойдеш тук, ще извикам полиция.

— Извикай я още сега — каза хладно Одри. — Познавам достатъчно добре полицаите и затворническите надзиратели, за да ме плашиш с тях, скъпа сестро.

Дора бързо затвори вратата.

— Ако изобщо искаш да знаеш, ние не сме сестри — рече тя с тих лукав глас. — Ти дори не си англичанка! Баща ти бе вторият съпруг на мама — американец! И той излежава доживотна присъда в Кейптаун!

Одри потърси облегалката на някой стол.

— Това не е вярно — протестира тя.

— Съвсем вярно е, съвсем — изсъска Дора. — Баща ти купувал крадени диаманти и стрелял по човека, който го предал. Опозорил мама, тя приела друго име и се върнала в Англия. Ти дори нямаш право на името Бедфорд! Тя толкова мразеше този мъж, че…

Одри кимна.

— Мама го е напуснала, естествено — промълви тя, като че ли говореше на самата себе си. — Не е останала близо до него, за да му даде утеха и съчувствие, каквито една жена и на най-пропадналия човек би дала. Просто го е напуснала. Колко типично за нея!

В думите й не личеше ни най-малка следа от злоба или горчивина. Одри притежаваше способността да вижда нещата в истинската им светлина. Бавно вдигна очи, докато те се срещнаха с тези на Дора.

— Не трябваше да оставям да ме арестуват — каза тя. — Ти не го заслужаваш. Нито пък мама!

— Как си позволяваш да говориш така за мама! — изкрещя побесняла Дора.

— Така. Тя бе и моя майка. Тя стои над моята критика и твоята защита. Как ми е името тогава?

— Открий си го сама! — отвърна подигравателно Дора.

— Хубаво. Ще питам господин Шенън — рече младото момиче.

Това бе единствената й жлъчна дума. Но си заслужаваше да види как лицата на двамата се промениха.