Лице в мрака

22

Вестниците описаха точно и правдиво случилото се през последната нощ, а „Глоб Херълд“ добави:

Дик кимна в знак на съгласие, когато прочете статията. Това, че при цялата точност няколко важни момента бяха изпуснати, му се понрави особено. Още в десет сутринта бе разпитал готвачката на Маршълт, но тя не можа да каже нищо друго, освен че господарят й е напуснал дома си около седем и половина вечерта, че Тонгър добре се е разбирал с него и доскоро бил голям въздържател. Едва през последно време започнал да пие и се наложило тя да му сервира към храната по-силни напитки.

От всичко това можеше да извлече малко полезна информация и Шенън реши да намери Одри, за да види дали тя не би могла да запълни някои от празнините. Откри я в празния ресторант, където закусваше.

— Вече четох вестниците — рече тя. — Цитират ви доста точно.

— Да — потвърди той и извади намереното на бюрото писмо. — Това да е случайно някое от писмата, които сте писали за Малпас?

— Почеркът е мой — отвърна Одри. — Но не мога да си го спомня. Преписвах всичко съвсем механично, защото ми се струваше ту безсмислено, ту твърде чудато. Между другото, какво да правя сега с парите, които той ми даде?

— Запазете ги за наследниците му — каза мрачно Дик.

— Но нали той не е мъртъв? — извика тя.

— Точно седем седмици след като го хвана, ще бъде мъртъв, старият дявол!

После я разпита още веднъж за външния вид на Малпас и си записа показанията й. Това бе човекът, чието лице бе видял през прозореца на тавана!

Когато Шенън си отиде, Одри се качи в стаята си и си легна.

Явно, трябваше да е задрямала, защото изведнъж се стресна и подскочи от уплаха.

Вратата й сега бе само притворена, а тя си спомняше със сигурност, че преди това я бе затворила. Излезе в коридора, но не видя никого. Или може би се заблуждаваше?

Тогава забеляза писмото на пода и при вида му дъхът й секна. Беше от Малпас.

Скъса плика с треперещи пръсти. Текстът бе надраскан нечетливо:

Прочете още веднъж редовете и ръката й се разтресе. „Сейнт Дънстън“, приютът за слепи войници, се намираше доста извън Лондон. Трябваше ли да попита Дик за съвет? Първата й мисъл бе отражение на собствения й страх, докато със следващата се загрижи за сигурността му. Не, не трябваше да пренебрегва писмото и не биваше да се доверява на Дик, защото той търсеше Малпас и бе възможно тя да го изпрати на сигурна смърт.

През целия ден си блъскаше главата с проблема и постоянно имаше мъчителното чувство, че бе пазена или поне наблюдавана. Кой бе този загадъчен човек — тази сива сянка, която се появяваше и изчезваше, без да я забележат?

Все още се надяваше, че Дик ще я потърси следобед или привечер, но капитанът бе твърде зает. Така че след вечерята тя се върна в стаята си.

Реши, първо, да остави всичките си пари в сейфа на хотела и, второ, да намери шофьор, който да изглежда доста силен, а тя да не се отдалечава ни на крачка от колата. Този план й се стори задоволителен. С удоволствие би взела пистолет, но откъде да се снабди с такъв? А можеше най-много да нарани самата себе си с него!

Трябваше да чака дълго. Най-накрая дойде такси с исполински шофьор, на когото тя замаха живо.

— Имам среща в предградията — обясни тя набързо. — Не… не бих искала да съм сама, разбирате ли?

Той нищо не разбираше. Обикновено такива млади дами поставяха точно обратните искания.

Валеше сняг и духаше силен вятър, улиците ставаха все по-пусти и тъмни. Таксито се движеше сякаш безкрайно, докато най-накрая спря до бордюра.

— Това е „Сейнт Дънстън“, госпожице — рече шофьорът и остана до вратата на колата. — Но тук няма никой.

Почти веднага пристигна дълга лимузина и спря точно зад тях. Една прегърбена фигура слезе с мъка и зачака, като дишаше тежко.

— Одри!

Гласът несъмнено бе неговият. Тя пристъпи две крачки.

— Моля ви, елате вие тук — каза тя.

Той бавно се приближи и тя разпозна големия нос и дългата брадичка над белия шал.

— Елате тук и отпратете таксито си! — извика той нетърпеливо.

— Шофьорът ще остане — каза тя. — Нямам много време. Знаете ли, че полицията ви търси?

— Разкарайте тази кола! — повтори той ядосано. — Довела сте някого с нея, да ви вземат дяволите! Нали ви писах…

Одри видя блясъка в дясната му ръка и отстъпи.

— Заклевам ви се, че с мен няма никой друг, освен шофьора.

— Елате тук! — заповяда той. — Качете се в колата ми!

Тя искаше да се върне, но се подхлъзна на мокрия сняг и в този миг мъжът хвана двете й ръце и застана зад нея.

— Ей, какво означава това? — извика шофьорът и се приближи заплашително.

— Стой! — Гърлото на един пистолет го накара да спре. — Изчезвай оттук с колата си! Хайде!

Шепа монети паднаха в краката му и когато се наведе да ги вдигне, дръжката на пистолета се стовари върху тила му и той се сгромоляса на земята.

Това се случи, преди Одри да осъзнае опасността, в която се намираше.

— Ако викнете, ще ви прережа гърлото! — изсъска мъжът в ухото й. — Ще ви сполети същото като Маршълт и Тонгър, същото, което ще се случи и с Шенън, ако не направите това, което пожелая!

Той притисна с ръка устата й я придърпа към колата си. После внезапно я пусна, така че тя почти падна на земята. Преди да разбере какво става, я осветиха фарове и край нея профуча лимузината на Малпас. Видя трима мъже да тичат, чу изстрели и бе изправена на крака. В ръката, която я държеше, имаше нещо успокояващо и тя погледна нагоре към лицето на Дик Шенън.

— Как можахте! — рече ядосано.

— Успяхте ли… успяхте ли да го видите?

— Малпас? Не, само фаровете му. Моят човек ви изгубил от погледа си и по чиста случайност ви е видял да влизате през Кларънс Гейт. Имате късмет, че ми се обади в Мерилибън. Старецът каза ли ви нещо интересно?

— Не, само ми наговори цял куп страшни заплахи, които, да се надяваме, няма да бъдат изпълнени. Дик, връщам се при пилците си.

Шенън се засмя тихо.

— Мила моя, сега и най-войнственият измежду петлите ви няма да е в състояние да ви опази — каза той. — По някаква причина Малпас държи да ви отстрани. Докато аз съм ви поставил под денонощна охрана. Не го ли забелязахте?

След като я върна в хотела, Дик се прибра у дома и на вратата си се сблъска с господин Браун.

— Мен ли чакате? — попита Шенън.

— Да, от няколко минути. Хванахте ли го?

— Кого?

— Малпас, естествено. Нима мислите, че престрелката ви не е изплашила до смърт мирните жители край Риджънт Парк и не ви е направила страхотна реклама за борбата ви с този дяволски тип?

— Дяволски тип? Познавате ли Малпас?

— Много добре. И Лейси Маршълт също. Много по-добре от починалия Лейкър.

— Ще се качите ли с мен? — покани го Дик и Браун го последва толкова безшумно, че Шенън се обърна да види дали още е там.

— Току-що споменахте Лейкър. Кой е той?

— Крадец и пияница. Въпреки че познаваше Малпас, явно е бил достатъчно непредпазлив да го посети в пияно състояние — вследствие на което съвсем скоро трупът му бе намерен в Темза.

— Какво? Имате предвид мъжа, който е бил хвърлен във водата от кея?

— Да, това бе пияницата Лейкър. Учудвате ли се, че съществуват „дяволи в човешки образ“, които решават проблемите си чрез убийства? Защо не? Ако човек извърши едно убийство, без това да предизвика угризения у него, то всички останали са просто естествено продължение. Познавал съм много убийци…

— Познавал! — повтори смаян Дик.

— Да, дълги години съм бил в затвора. Името ми е Торингтън и бях осъден на доживотна каторга, но бях помилван, след като спасих две деца — деца на високопоставен служител в Кейптаун. Ползвам паспорт под чуждо име. И ме интересуват Малпас и още повече починалият Маршълт, но за това не искам да говоря сега. Интересувам се от престъпници, както някой би се интересувал от излязъл от релсите влак. Малпас е опасен, капитан Шенън. Едно убийство повече или по-малко е нищо за него. На ваше място бих го оставил на мира.

— Хубав съвет към полицейски служител!

— Но много полезен — отвърна Браун и после запита: — Къде пренесохте трупа на Маршълт?

Дик вдигна рамене.

— Трябва да е скрит някъде в къщата — отговори той уклончиво.

— Не вярвам. Имам едно предположение, но вече ви разказах твърде много. А сега, капитан Шенън, ще дойдете ли с мен да пийнем по чашка в хотела?

Дик отказа учтиво.

— Но все пак ще ме откарате дотам най-малкото? — рече мъжът и се усмихна по особен начин. — Аз съм един слаб стар човек и имам нужда от полицейска закрила.

Колкото до това, Дик се съгласи и по пътя забеляза, че сега господин Торингтън куцаше по-малко от преди. Сякаш от време на време забравяше да влачи крака си. Когато Шенън отбеляза този факт, Торингтън отвърна съвсем непринудено:

— Предполагам, че се дължи главно на навика. Дотолкова съм свикнал с влаченето на крака си, че е станало естествено за мен.

Като каза това, той се огледа с такова подозрение, че Дик попита:

— Очаквате ли да видите някого?

— Да, оглеждам се за сянката си. Днес никакъв не се е показвал.

Шенън се усмихна.

— Изглежда, не обичате да сте под наблюдение? Моите поздравления, че сте го забелязали.

Торингтън облещи очи.

— Имате предвид полицая, който ме следи ли? Той стои там на ъгъла. Не, говорех за човека, който е по петите ви.

— По петите ми?

— Да. Нима не знаехте? Боже мой, а аз си мислех, че знаете всичко.