Лице в мрака

3

— Продадох пилетата по четири шилинга — обяви старата госпожа Графит и остави парите на масата.

Одри Бедфорд пресметна набързо сумата.

— Заедно с мебелите това прави тридесет и седем лири и десет шилинга — рече тя. — Значи стига точно за доставчика на храна за пилетата, за вашата заплата и за пътуването ми до Лондон.

— Бихте могли да ми дадете още една лира като бакшиш — изпроси госпожа Графит сълзливо. — Все пак толкова се погрижих за вас, след като почина любимата ви майка и…

— Глупости! — прекъсна я младото момиче. — Наистина добри парички сте прибрали в джоба си! Отглеждането на пилета не носи печалба и никога няма да донесе, ако продавачката върти тайно търговия с яйца.

— Къде смятате да заминете, госпожице? — попита госпожа Графит, за да насочи разговора към по-малко опасна тема.

— Още не знам. Може би за Лондон.

— Лондон е ужасен град — отбеляза госпожа Графит, като поклати глава. — Само убийства и кражби…

— Като казвате „кражби“, се сещам за нещо: какво стана с последните пилета? — меко пресече думата й Одри.

— Ах, тези ли! Не ви ли дадох парите? Трябва да съм ги загубила по пътя.

— О, тогава трябва само да повикаме някой полицай, той знае как да търси — рече Одри, след което старата жена веднага намери парите и напусна ядосано стаята.

Одри огледа стаята. Креслото, в което майка й винаги бе седяла, забила твърдо поглед в черната камина, Одри вече бе изгорила. Баща си никога не бе виждала. Навярно е бил лош човек, защото на въпроса й като дете: „Той умрял ли е, мамо?“ госпожа Бедфорд винаги отговаряше: „Надявам се!“

Сестра й Дора никога не задаваше такива неудобни въпроси, но тя бе по-голяма и споделяше коравосърдечните възгледи на майка им.

Одри изпи още една чаша чай и с това се свърши.

Мина през заснежената градина, за да отиде до гробището, където постоя малко пред гроба, после каза полугласно „Бог да прости“ и се върна в къщата.

Начало и край. Не тъжеше, но не се и радваше особено. Не се страхуваше от бъдещето. Получила бе добро възпитание, чела бе много, мислила бе много и през дългите зимни вечери се бе занимавала със стенография.

— Откога чакам! — изръмжа шофьорът, като хвърли куфара й в раздрънката и изгнила кола.

В този момент се появи непознат мъж.

— Извинете, госпожице Бедфорд — рече той, като държеше шапката си в ръка. — Казвам се Уилит. Мога ли да говоря с вас тази вечер, след като се върнете?

— Няма да се върна — отговори Одри.

— Няма ли? Тогава мога ли да помоля за адреса ви? Трябва… да говоря с вас по един много важен въпрос.

— Не мога да ви дам адреса си. Но ако ми оставите вашия, ще ви пиша.

Той надраска адреса си на лист хартия. Одри го взе, качи се в колата и затвори вратата й.

Катастрофата стана на ъгъла с Ледбъри Лейн. Дик Шенън се връщаше уморен от провинцията, където напразно бе ходил да проверява самоличността на жертвата, и взе завоя твърде навътре, така че сряза единия калник на старото такси като с нож.

Одри вече стоеше на мръсното шосе, когато Дик дотича до нея с шапка в ръка и израз на разкаяние върху хубавото си лице.

— Съжалявам много! Пострадахте ли?

Даде й седемнадесет, макар тя да бе вече на деветнадесет години. Облеклото й бе евтино, палтото явно прекроявано. Дори кожената му яка бе износена и похабена. Тези факти обаче му убягнаха. Гледаше я само в лицето, чиято красота му се стори безупречна. Линията на веждите или разположението на очите, изящната уста или цветът и гладкостта на кожата… Страхуваше се, че ако я чуе да говори, можеше Да се окаже, че тази, която мислеше за принцеса, ще има грубия говор на селянка.

— Не, само се изплаших малко. Но сега ще изпусна влака си. — Тя погледна угрижено към повреденото предно колело.

Гласът й разнесе тревогите му. Принцесата-просякиня бе дама!

— До гарата в Барнхъм ли сте? — запита той делово. — Тя ми е на пътя, а освен това трябва да пратя помощ на бедния ви шофьор.

— Защо не внимавате? — проклинаше ядосано шофьорът на таксито. — Пътят само за вас ли е?

Дик разкопча палтото си и бръкна за портфейла си.

— Ето визитката ми, една банкнота и молбата ми да ме извините — рече той. — Ще ви изпратя някой от Барнхъм. А сега, госпожице, ще ми се доверите ли?

Като се усмихна, тя се качи, куфарът й бе пренесен от таксито и Дик зае мястото си.

— Мога ли да ви откарам до Лондон? — попита той, след като подкара колата.

— Мисля, че бих предпочела да пътувам с влака. Възможно е сестра ми да дойде на гарата да ме посрещне.

— Някъде наблизо ли живеете?

— Да, имах птицеферма във Фонтуел. Но от пилета не можех да живея, затова продадох старата къща — или по-скоро всичко се стопи в ипотеките.

— Хубаво е, че имате сестра, която ще ви чака на гарата — каза той почти бащински. Тя му изглеждаше толкова млада. — А, ето че сме в Барнхъм вече!

Слезе заедно с нея, пренесе нищожно малкия й куфар до вагона и настоя да изчака потеглянето на влака.

— Сестра ви в Лондон ли живее?

— Да, на Кързън Стрийт.

— Тя… искам да кажа, тя работи ли там?

— О, не. Тя е омъжена — за господин Мартин Елтън.

— По дяволите! — изплъзна му се от устата за негов ужас. Но за щастие тогава се чу сигналът на влака и Дик изтича да купи един-два вестника.

— Много мило от ваша страна, господин…? Аз се казвам Одри Бедфорд.

— Няма да забравя това име! — извика той подире й, тъй като влакът потегли.

Върна се бавно към колата си. Дора Елтън, сестра й, бе именно тази лондонска мо-шеница, която най-усърдно преследваше.