Лицето на измамата

Глава 4

— Много кръв. Но екипът ще почисти всичко. — Кимна към купчината вещи на пода край съборената библиотека. — Защо не провериш какво може да бъде спасено? Виждам две снимки.

Ив кимна и коленичи. И тогава осъзна с изненада, че заедно с Логан й беше по-лесно да стои тук. Невъзмутимостта му сякаш осветяваше мрака. Имаше кръв и тя трябваше да бъде почистена. Имаше разруха и трябваше да се види какво може да бъде спасено.

А снимките на Бони и на майка й можеха да бъдат спасени. И на двете липсваше само по едно ъгълче.

— Онзи, който е сторил това, не е чак толкова умен, колкото мислех. Не се е досетил как би могъл да нарани, като скъса снимките. — Отиде до бюрото. — Ще огледам чекмеджетата да видя дали…

— Почакай! Там има един…

Беше късно. Джон вече бе отворил чекмеджето с мъртвия плъх.

Гризачът бе изчезнал. Вероятно полицаите го бяха взели, но чекмеджето си бе все така пълно с кръв.

Логан направи гримаса.

— Добре че го отворих преди почистващия екип. В противен случай щеше да ни бъде трудно да задържим хората. — Измъкна чекмеджето и го понесе към вратата. Не показваше абсолютно никаква изненада.

— Ти като че ли приемаш всичко това като нещо нормално.

— Напомни ми да ти разкажа какво се случи с моя офис след първия ми голям успех. Поне тук никой не е ходил по голяма нужда. Продължавай да оглеждаш. Връщам се веднага.

Нямаше кой знае какво още за оглеждане. Книгите бяха разкъсани, пясъчният часовник, подарък от майка и — разбит, основата на поставката — счупена на две и…

„Поставката! Манди!

Защо Манди бе отнесена в другия край на стаята, преди да бъде разбита?“

Този факт я бе поразил и преди, но тогава бе прекалено замаяна, за да го осъзнае. Всичко бе студено пресметнато. Каква бе целта на това преместване?

Ив се изправи и забърза към другата страна на бюрото. Тук беше счупеният компютър.

Взря се в него и внезапно осъзна каква беше връзката.

— Боже мили!

— Знаех си, че ще разчетеш посланието.

Логан стоеше на прага и я наблюдаваше.

— Ти си разбрал?

Той кимна.

— Щом ми каза къде си намерила черепа. Опитал се е да бъде ясен, нали? Компютърът „Логан“. Черепът. Предупреждението.

— Кой?

— Не знам. Очевидно някой не желае да се възползвам от твоите услуги.

Ив плъзна поглед из стаята.

— И заради това ли е всичко?

— Да.

Отмести отново поглед към него.

— И ти нямаше да ми кажеш?

— Не, ако не се беше досетила сама — отвърна откровено Джон. — Страхувах се, че това ще наклони везните в другата посока. Целта им е била да те уплашат и са го постигнали.

Наистина беше уплашена. Ужасена. Натъжена. Освен че собствеността й бе унищожена, това бе струвало и живота на Том-Том, и възможността да бъде открита самоличността на Манди.

И всичко бе направено, за да я принудят да не тръгва в една определена посока. Обзе я задушаваща ярост, когато си спомни лицето на мисис Добинс тази сутрин.

— Дяволите да го вземат! — Гласът й трепереше от гняв. — Дано гори в ада!

— Аз лично ще гласувам за това. — Логан я гледаше с присвити очи. — Надявам се фактът, че проклинаш него, а не мен, говори в моя полза.

— Гадно копеле! — Младата жена изскочи от лабораторията. Не си спомняше някога да е била така вбесена, освен в деня, в който хванаха Фрейзър. Искаше й се да убие някого. — Изобщо не му е пукало! А на всеки би трябвало да му пука. Как е могъл… — Знаеше как бе могъл. Вероятно бе побъркан като Фрейзър. Жесток, студен и безмилостен. — Ще си плати за това!

— Аз ще открия кой е той заради теб — заяви Джон.

Тя се изви рязко към него.

— Как? Излъга ли ме, че не знаеш кой е?

— Не знам кой е. Но подозирам кой го е наел.

— Кой?

Логан поклати глава.

— Не мога да ти кажа, но ще разбера кой го е направил… — Замълча за момент — … ако дойдеш с мен.

— Кажи ми кой го е наел!

— Сама ще разбереш, ако дойдеш и свършиш работата. И без това ще ти е нужно време да оборудваш новата си лаборатория. Просто ще караш на празни обороти. Увеличавам сумата за фонд „Адам“ с още двеста хиляди и прибавям кучия син, който ти причини този ужас.

Внезапно я осени друга мисъл.

— А ако си го направил самият ти? За да ме принудиш да дойда с теб.

— Би било прекалено рисковано. Можеше да предизвика точно обратната реакция. Освен това не убивам беззащитни животни.

— Но нямаш нищо против да се възползваш от случилото се.

— Нямам. Договорихме ли се?

Ив огледа опръсканата с кръв стая и гневът я заля отново.

— Ще помисля.

— Ами ако увелича…

— Престани да ме насилваш! Казах, че ще помисля. — Вдигна от земята една кутия, която преди бе пълна с принтерна хартия, и започна да събира в нея останките от черепа на Манди. Забеляза, че ръцете й все още трепереха. Трябваше да се овладее. — Върви си! Ще ти се обадя, когато взема решение.

— Нещата не търпят отлагане.

— Ще ти се обадя.

Усещаше погледа му върху себе си и очакваше да продължи да я убеждава.

— Аз съм в „Риц-Карлтън Бъкхед“. — Направи кратка пауза. — Не би трябвало да ти го казвам. Това отслабва позицията ми в пазарлъка. Но аз съм отчаян, Ив. Твоята помощ ми е крайно необходима. Готов съм да направя всичко, за да я получа. Обади ми се и ми дай цената си. Ще я платя.

Когато Ив вдигна поглед, той вече си бе тръгнал.

„Какво можеше да отчайва толкова човек като Логан? А може би изповедта за уязвимостта му бе само част от играта?“

Щеше да размисли върху това. Сега обаче трябваше да се връща вкъщи, в противен случай майка й щеше да дойде да я търси. Взе снимките и кутията с Манди и се отправи към вратата. Щеше да опита да сглоби черепа. Дори и да не възстановеше напълно точната структура, полученото може би щеше да бъде достатъчно за компютърното изображение…

Заля я нова вълна на безсилен гняв, когато осъзна, че това нямаше да помогне. Джо й бе казал, че не знаят коя може да е Манди. Единствената й надежда беше да изгради лицето и то да ги отведе до някой, който би могъл да я идентифицира. Но тази възможност бе унищожена от гадното копеле, което бе разбило нарочно черепа.

— Ив? — Майка й идваше насреща по пътеката. — Обадиха се от застрахователната компания. Изпращат веднага човек.

— Така ли? — Очевидно Маргарет се бе справила успешно. — Как е мисис Добинс?

— По-добре. Мислиш ли, че бихме могли да й подарим едно котенце?

— Не и в близките месеци. Нека да превъзмогне първата вълна на мъката.

Сандра отмести поглед към лабораторията.

— Съжалявам, Ив. Всичките ти файлове и документация отидоха.

— Ще ги възстановя.

— Съседите са толкова мили. Подобни неща никога не са се случвали тук. Човек започва да се плаши, като се замисли. — Намръщи се. — Дали ще трябва да си сложим някаква алармена система?

— Ще поговорим друг път за това. — Ив отвори вратата към кухнята. — Има кафе. Искаш ли?

— Не, вече пих с мисис Добинс. — Сандра направи пауза. — Обадих се на Рон. Предложи да излезем някъде за обяд, за да се разсея. Аз, разбира се, отказах.

Беше ясно, че й се иска да отиде. И защо не. Имаше нужда от утеха.

— Няма причина да не ходиш. Тук не можеш да помогнеш с нищо.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно. Обади му се.

Майка й все още се колебаеше.

— Той покани и теб. И без това ти искаше да се запознаеш с него.

— Не сега. Нали каза, че ще идват от застрахователната компания.

— Ще се върна скоро.

Ив постави кутията с Манди върху кухненския плот.

— Остани толкова дълго, колкото искаш.

Сандра поклати глава и заяви твърдо:

— Два часа. Не повече.

Младата жена изчака вратата след майка й да се затвори. Чак тогава позволи на усмивката си да изчезне. Беше глупаво и егоистично да се чувства изоставена. Сандра бе направила всичко, каквото можа. Просто нямаше представа колко самотна се чувства дъщеря й.

„Престани да хленчиш. Ти си сама, но вече знаеш как да се справяш с това.“ Нямаше да започне да се самосъжалява само защото някакъв негодник се бе опитал да я изплаши.

„Фрейзър. Защо споменът за него се връщаше непрекъснато?“

Чувстваше се така безпомощна и ужасена, както през онези дни, когато той бе нахлул в живота й. Уби дъщеря й, а тя бе принудена да умолява властите да не го екзекутират. Дори бе стигнала дотам да отиде да го види в затвора и да го умолява да й каже къде е Бони.

Той я бе дарил с очарователната си усмивка, примамила дванайсет деца към смъртта, бе поклатил глава и бе отказал. Копелето дори не поиска помилване. Изкушаваше се да го разкъса, но се чувстваше уловена в капана на думите, които той не бе произнесъл.

Сега обаче не беше безпомощна. Не беше жертва. Можеше да действа. Тази мисъл я изпълни с бурно удовлетворение. Логан щеше да разбере кой бе разрушал лабораторията й!

Ако тя си платеше цената.

Искаше ли го? Преди не бе сигурна. Щеше да размисли без емоции и тогава да му даде отговор.

Логан вероятно залагаше на факта, че точно сега тя не бе способна да разсъждава хладнокръвно. Той щеше да се възползва от всяка нейна слабост.

„В такъв случай никаква слабост! Вземи онова, което ти е нужно, и избегни уловките.“

Можеше да го направи. Умът й не отстъпваше на неговия и освен това знаеше как да се защитава.

Вече не беше жертва.

— Ще го направя — заяви Ив, когато Логан вдигна телефона. — Но условията поставям аз. Половината от моя хонорар и цялата сума за фонд „Адам“ ще бъдат внесени на съответните банкови сметки, преди да съм напуснала тази къща.

— Дадено! Ще го направя по електронен път още днес.

— Искам доказателство. Ще се обадя във фонда след четири часа, за да се уверя, че са ги получили.

— Напълно основателно.

— И искам майка ми и домът ми да бъдат защитавани по време на отсъствието ми.

— Казах ти, че ще осигуря охрана.

— Обеща и да откриеш кой е разрушил лабораторията?

— Вече съм направил първите стъпки по този въпрос.

— И ако разбера, че сътрудничеството ми с теб ме прави съучастник в някакво престъпление, не разчитай повече на мен.

— О’кей.

— Както чувам, си изключително сговорчив.

— Казах ти да определиш цената. — По дяволите, беше готов да й обещае целия свят! — Приготви си един куфар. Ще мина да те взема днес следобед.

— Ако получа потвърждение от фонд „Адам“.

— Ще получиш.

— Но трябва да кажа на майка си къде отиваме.

— Кажи й, че ще бъдеш в движение и ще й се обаждаш през вечер.

— А ще бъдем ли в движение?

— Вероятно. Аз трябва да бъда там към десет вечерта.

Джон затвори телефона. Беше получил съгласието й. След срещата с нея бе преценил упорития й характер и бе заключил, че ще му бъде необходимо повече време, за да я убеди. И може би все още щяха да спорят, ако нахлуването с взлом не я беше разгневило толкова. Може би трябваше да благодари на онова копеле Тимуик. Бе постъпил по възможно най-неудачния начин. Насилието бе достатъчно, за да ядоса Ив, но не и да я уплаши.

„Тимуик явно подозира нещо. Вероятно има вътрешен осведомител. Интересно…

Той е умен и рядко допуска грешки. Когато разбере, че не е успял да изплаши Ив, ще поправи стореното.

Следващия път убитият няма да бъде котка.“

Седнал удобно в автомобила си една пресечка след дома на Ив, Фиске извади усмихнат слушалчицата на подслушвателя от ухото си и я сложи на съседната седалка. Винаги си бе падал по подобни съвършени устройства, но този усилвател тип X–436 го изпълваше с особено възхищение. Възможността да чува през стените бе действително вълнуваща и даваше невероятното усещане за власт и контрол.

Ласкаеше го желанието на Ив Дънкан да получи главата му. Това показваше колко добре бе свършил работата си. Мъртвата котка бе истински шедьовър. Краят на домашните любимци винаги улучваше целта. Беше го разбрал, когато в пети клас уби кучето на учителката си. После нещастницата бе ходила цяла седмица с подути очи.

Жалко че Тимуик бе дал нареждане за отстъпление. Трябваше да ударят по-силно, но онзи бе заявил, че засега няма нужда от такова нещо и може би в крайна сметка изобщо няма да се наложи да стигат дотам.

Страхливо копеле!

— Осветлението пред главния вход нещо не е наред — рече Логан, когато Ив отвори вратата. — Имаш ли крушка? Ще я сменя.

— Мисля, че имам една в някое от кухненските шкафчета. — Младата жена се обърна и тръгна по коридора. — Странно! Тази седмица я смених.

Когато се върна две минути по-късно с нова крушка, лампата пред входа вече светеше.

— Успя да я оправиш?

— Беше леко развинтена. Майка ти тук ли е?

— В кухнята. — Сбърчи нос. — Прие доста добре вестта за заминаването ми. Вече прави планове как щяла да пребоядиса лабораторията.

— Може ли да се запозная с нея?

— Разбира се. Ще отида да…

— Мистър Логан? — Сандра се приближи. — Аз съм Сандра Дънкан. Много се радвам, че ще отведете Ив по-далеч оттук. Тя има нужда от малко ваканция.

— Страхувам се, че това няма да бъде ваканция, но със сигурност ще бъде някаква промяна. Ще се постарая да не я преуморявам — усмихна се Джон. — Тя е късметлийка, че за нея се грижи човек като вас.

Логан бе пуснал в ход чара си и майка й направо се разтапяше.

— Ние се грижим една за друга — отбеляза Сандра.

— Ив ми каза, че ще боядисате лабораторията й?

Сандра кимна.

— Екипът, който изпратихте, е излъскал всичко до блясък. Като се върне, Ив няма да познае, че тук някога се е случвало нещо.

— Изпитвам известна вина, че я отвеждам, преди да са открили извършителя. Ив каза ли ви, че ще изпратя охрана?

— Да, но Джо ще се заеме с…

— Ще се чувствам по-добре, ако аз също прибавя моята лепта. Надявам се, че нямате нищо против да поръчам на моите хора да се обаждат всяка нощ и да правят проверка.

— Нямам нищо против, но не е необходимо. — Прегърна дъщеря си. — Не се преработвай. Почини си малко.

— Ще се справиш ли?

— Страхотно! Радвам се, че ще се отърва от теб. Сега ще мога да поканя Рон на вечеря тук, без да се страхувам, че ще му пишеш тройка.

— Никога не бих… — Ив се усмихна. — Е, може би щях да му задам някой и друг въпрос…

— Виждаш ли?

— Грижи се за себе си. Ще ти се обаждам при всяка възможност.

— Беше удоволствие да се запозная с вас, мис Дънкан. — Логан се ръкува с нея и взе куфара на Ив. — Ще се грижа добре за дъщеря ви и ще я върна вкъщи колкото се може по-скоро.

Отново неустоимият чар се разля и обгърна майка й.

— Сигурна съм. Довиждане, мистър Логан.

Той се усмихна.

— Джон.

Сандра се усмихна в отговор:

— Джон.

Застана пред входа и ги изпрати с поглед, докато слизаха по външните стълби и продължиха по алеята. После им махна и се прибра.

— Каква бе целта на цялата тази сцена?

Логан й отвори вратата на колата.

— Каква сцена?

— Изля толкова захарен сироп върху майка ми, че цялата залепна.

— Просто бях любезен.

— Беше очарователен.

— Имаш ли нещо против?

— Лъжи! Мразя ги!

— Защо… — Спря рязко. — Фрейзър? Разбрах, че е бил голям чаровник. По дяволите, аз не съм Фрейзър, Ив.

Знаеше, че не е. Никой, освен самият Луцифер, не можеше да бъде като Фрейзър.

— То не зависи от мен… Просто ми напомня… Неприятно ми е.

— Тъй като ще работим заедно, обещавам, че ще положа всички усилия да бъда възможно най-груб и арогантен.

— Добре.

— Не е чак толкова добре. Известен е не един случай, в който съм бил порядъчно неприятен. — Включи мотора на автомобила. — Попитай Маргарет.

— Ако съдя по описанието ти, съмнявам се, че тя би позволила подобно държание.

— Е, тя може да бъде много по-непоносима от мен. Но и аз ще се постарая.

— Къде отиваме?

— Къде каза на майка си, че отиваме?

— Не й казах. Обясних, че базата ти е разположена по Западното крайбрежие и тя реши, че сме тръгнали натам. Двамата с Джо Куин имат номера на цифровия ми телефон, в случай че изникне нещо спешно. Всъщност къде отиваме?

— На летището. Ще вземем моя самолет към къщата ми във Вирджиния.

— Ще ми бъде нужно оборудване. Почти цялата ми апаратура беше съсипана. Пропуснал е само няколко инструмента.

— Вече съм оборудвал лаборатория за теб.

— Какво?!

— Знаех, че ще ти трябва място за работа.

— А ако ти бях отказала?

— Щях да потърся втория най-добър. — Усмихна се и изсумтя мелодраматично: — Или щях да те отвлека и да те заключа в лабораторията, докато направиш това, което искам.

„Дали се шегуваше? Или говореше сериозно?“

— Извинявай. Прекалено лековато ли ти прозвуча? Просто изпитвах чувството ти за хумор. Но ти направо се провали. Така достатъчно грубо ли е?

— Имам чувство за хумор.

— Не съм забелязал. — В този момент излязоха на магистралата. — Но не се притеснявай, то не е необходимо за работата.

— Изобщо не съм се притеснявала. И не ми пука какво мислиш за мен. Искам само да приключа по-скоро. И ми писна да се движа опипом! Къде отива…

— Ще говорим за това, когато стигнем във Вирджиния.

— Сега!

— По-късно! — Логан хвърли поглед към огледалото за обратно виждане. — Наел съм тази кола, така че не е подсигурена.

В първия момент Ив не разбра какво точно имаше предвид.

— Искаш да кажеш, че я подслушват?

— Не знам. Просто не искам да рискувам.

Младата жена замълча за момент.

— Твоите коли обикновено… специално подсигурени ли са?

— Да, защото понякога работя в тях, а изтичането на информация може да струва скъпо.

— Представям си. Особено когато човек си играе с някой заровен скелет.

— Аз не си играя. — Погледна отново в огледалото за обратно виждане. — Повярвай ми, Ив!

— Преследват ли ни?

— Може би. Не мога да кажа със сигурност.

— Ще ми кажеш ли, ако разбереш?

— Зависи дали няма да те уплаши и да те накара да се откажеш. — Погледна я. — Как мислиш?

— Няма. Аз поставих моите условия и единственото, което би могло да ме накара да се откажа сега, е, ако разбера, че ме лъжеш. Това няма да приема, Логан.

— Разбрано.

— Говоря съвсем сериозно. Ти си близък с двуличните политици. Аз обаче не съм.

— О, истинска светица!

— Просто не искам да допуснеш грешка в отношенията си с мен.

— Разбрано. Уверявам те, че никой не би могъл да те сбърка нито с политик, нито с дипломат — отвърна сухо той.

— Приемам го като комплимент.

— Не обичаш политиците?

— Обича ли ги изобщо някой? Винаги избираме просто по-малката от двете злини.

— Сред тях също има хора, които се опитват да си вършат добре работата.

— Ти ме разубеждаваш! По-хубаво забрави. Не харесвам нито демократите, нито републиканците.

— За кого гласува на последните избори?

— Чадборн. Но не защото е демократ. Успя да ме убеди, че ще бъде почтен президент.

— И мислиш ли, че се прояви като такъв?

Ив сви рамене.

— Успя да прокара закона за нуждаещите се деца, въпреки несъгласието на Конгреса.

— Подобно несъгласие е като задънена улица. Човек просто трябва да хвърли нещо избухливо, за да разчисти пътя.

— Това обаче не може да се каже за набираните от теб фондове.

— Зависи от гледната точка. Правя каквото мога. Винаги съм смятал, че трябва да имаш позиция. Ако желаеш да промениш нещата, трябва да работиш в и със системата.

— На мен не ми се налага. И нямам нищо общо с нея, освен в деня на изборите.

— Е, нали ти си се погребала в твоята костница.

— И защо не? — Изгледа го предизвикателно. — Предпочитам компанията на мъртвите пред повечето политици.

За нейна изненада той не захапа стръвта.

— Може би все пак имаш някакво чувство за хумор. — Изсмя се. — Баща ми винаги ме е учил да не споря за политика или за религия с жени.

— Колко назадничаво!

— Беше страхотен човек, но живееше в друг свят. Той не би имал представа как да се справи с жени като теб или Маргарет.

— Жив ли е?

— Не, почина, докато бях в колежа.

— Аз ще се срещна ли с Маргарет?

Джон кимна.

— Обадих й се днес следобед и й казах да бъде в къщата.

— Не е ли малко неделикатно? Тя трябва да долети от Калифорния, нали така?

— Имам нужда от нея.

Явно се преструваше на наплашен, но очакваше от сътрудничката си да скочи веднага щом я повика.

— Помолих я най-любезно. Не размахвах камшик пред очите й.

— Понякога той е невидим.

— Е, обещавам, че няма да използвам никакъв вид принуда с теб. Нито видима, нито невидима.

Ив насочи студения си поглед към лицето му и срещна очите му.

— Дори не се опитвай, Логан.

— Сега се качват на самолета — рече Фиске. — Какво искаш от мен? Да го последвам ли?

— Не. Секретарката му казала на баща си, че отива в къщата във Вирджиния. Предохранителните мерки, които е взел там, са повече, отколкото във Форт Нокс. Отпред сме поставили хора, които държат сградата под наблюдение, но не можем да го пипнем с пръст, щом влезе вътре.

— В такъв случай трябва да действам бързо.

— Той е прекалено известна фигура. Нека не се заемаме директно с него, докато не стане абсолютно наложително.

— В такъв случай се връщам в къщата. Майката е все още…

— Тя няма да ходи никъде. Може да дръпнеш тази струна по-късно, ако решим, че трябва да им отклоним вниманието. За теб сега имаме друга задача. Връщай се веднага тук!