Лицето на измамата

Глава 21

Когато се върна в колата два часа по-късно, Сандра гледаше намръщено.

Ив настръхна.

— Джо?

— Не е добре. Не знаят дали ще го бъде. — Настани се на задната седалка. — Оперираха го и го закараха в интензивното.

— Искам да го видя.

— Не се и надявай. Допускат се само членове на семейството.

— Не е справедливо. Той би искал да бъда до него. Трябва да бъда… — Пое си дълбоко въздух. Нямаше значение от какво има нужда тя самата, а от какво се нуждае Джо. — Даян там ли е?

— Пристигна точно когато го изкарваха от операционната — Сандра направи физиономия. — Студена като лед. Човек ще рече, че аз съм го застреляла.

— Тя е ядосана на мен, а ти си ми майка. Вероятно те вини, че изобщо си ме раждала.

— Мислех, че ме харесва. Само преди няколко седмици пихме заедно кафе. Мислех, че харесва и двете ни.

— Просто е разстроена. Положението ще се промени, когато състоянието на Джо се подобри. — Ако изобщо се подобреше. — Кога ще разберат?

— Може би утре. — Сандра се поколеба. — Но не мога да се върна повече там, Ив. Непосредствено преди да изляза, в интензивното дойде един полицай. Искаше да види как е Джо.

Разбира се. Джо беше ченге, а ченгетата се грижеха за своите. Скоро в болницата щеше да гъмжи от полиция.

Джон вече бе запалил мотора.

— В такъв случай ще трябва да си обираме крушите. И то скоростно.

— И къде отиваме? — заинтересува се Сандра.

— Казах на Маргарет и Пилтън, че ще се срещнем на онова място край Емъри, където се видяхме с Куин. — Изкара автомобила от паркинга. — Тя ще те заведе до Сейнибел и след това ще уреди излизането ти от страната.

— Не — възпротиви се твърдо Сандра.

Ив настръхна.

— Това е единственото безопасно решение, мамо!

— Не трябва да правя каквото и да е. — Присви устни. — И кой казва, че това е най-безопасното? Ти? Или Логан? Нито единият, нито другият засега не се е проявил особено в осигуряването на собствената си безопасност. Защо да съм сигурна, че ще се справите и с опазването на моя живот?

Ив усети, че я обзема паника.

— Мамо, моля те! Направи каквото ти казвам.

— Глупости. — Сандра я погледна право в очите. — Досега правих всичко, което ми казвахте двете с Маргарет. Отнасяхте се с мен като със слабоумно дете. Край, Ив!

— Искам те жива и здрава.

— Точно това искам и аз. — Обърна се към Логан. — Откарай ме до Пийчтрий Армс Апартмантс. Непосредствено след Пиемонт е.

Ив разпозна адреса.

— При Рон?

— Без никакво съмнение. Желая да го направя още от самото начало.

— Наистина ли смяташ, че ще те приеме и ще те скрие?

— Ще разбера. Може и да се явя като свидетелка на прострелването на Джо. Ще поискам закрила от държавата и с тази цел ще вляза за известно време в затвора. Каквото и да направя, решението ще си бъде мое. — Погледна отново към Джон. — Карай или слизам от колата.

Логан се поколеба, след което натисна педала на газта.

— Това може да се окаже грешка, Сандра.

— Няма да е първата. Боже мой, допускала съм толкова грешки през живота си. — Обърна се към дъщеря си: — Няма да мога да отида в болницата, но ще се обаждам там по няколко пъти дневно и ще те уведомявам за състоянието на Джо.

— Мамо, не рискувай. Никога няма да си простя, ако с теб се случи нещо.

— Да не си посмяла да говориш така. Ти си ми дъщеря, а не майка. Никаква вина, дяволите да го вземат! Аз не съм Бони!

Ив се ококори.

— Не ме гледай така. — Сандра се приведе напред и я стисна за рамото. — Просто ме пусни да вървя, Ив. Пусни и нея да си върви.

— Сега не говорим за Бони.

— Тя е тук всеки миг. Тя е зад всяка твоя дума и жест.

— Не е вярно.

Сандра поклати глава.

— Не е нужно да я забравиш, а да я пуснеш да си върви, скъпа. Просто позволи в живота ти да влезе малко светлина. Боже, колко е тъмно там, където си.

— Аз съм… добре. Всичко ще бъде наред, само веднъж да приключи този ужас.

— Дали?

— Мамо, не мога да понеса и това сега.

— Знам колко те боли. Но не се опитвай да управляваш живота ми, Ив. На мен самата ми бе нужно доста време, докато се науча как да се справям с него.

— Пред нас е Пиемонт — обади се Логан.

— Армс е зад ъгъла.

— Ами ако Рон не си е у дома? — попита Ив.

— Имам ключ. — Майка й се усмихна. — В мен е още след третата ни среща. А фактът, че не съм ти казала, говори поне малко за това, че ме смущаваш.

— Никога не съм се опитвала да…

— Знам. — Джон беше спрял пред жилищния блок; Сандра излезе от колата и взе куфара си. — Ще се обаждам в болницата на всеки три часа. Ако не ти позвъня, значи в състоянието му няма промяна.

— Бъди внимателна. Неприятно ми е, че рискуваш.

— А аз изпитвам облекчение, че най-сетне правя нещо самостоятелно. Чувствах се като пионка, движена напред-назад от теб, от Логан и дори от онзи Фиске. Време е да поема нещата в свои ръце.

Изумена, Ив проследи с поглед майка си, докато се скри във входа.

— Феникс, възкръсващ от пепелта? — обади се Логан.

— Тя греши. Уплашена съм до смърт.

— Възможно е Рон да се прояви като добър човек и да направи всичко, за да я защити.

— От Лайза Чадборн? От Тимуик?

— Е, Фиске излезе от играта. Нашата първа дама ще трябва да наеме друг убиец и това ще изисква известно време. Особено ако не разбере веднага, че Куин му е светил маслото. Майка ти направи своя избор, Ив. Не можеш да я защитиш, ако тя самата не го иска.

— Тя не разбира. Гари и Джо… Не разбира какво може да се случи.

— Мисля, че много добре разбира. Не е глупава.

— Не съм казвала такова нещо.

— Защо тогава се отнасяш с нея като с глупачка?

— Просто искам да я предпазя. Страхувам се да не я изгубя.

— Както изгуби Бони?

— Млъкни, Логан!

— Добре. Сандра вече каза всичко, което има да се казва. На твое място обаче аз бих се позамислил над думите й. Тя е умна жена. Нямах представа колко е умна.

— Къде отиваме?

— Да се срещнем с Маргарет; ще й кажа да напусне града. Предполагам, че не бих могъл да те убедя да тръгнеш с нея?

Внезапно страхът й бе изместен от гняв.

— Ами ти? А корабът до Тимбукту? Защо не забравиш за Гил? — Думите се блъскаха една след друга и избухваха с ярост, която нарастваше все повече и повече. — Защо не забравиш за Бен Чадборн? Просто избягай и кажи: „Майната му на света.“

Той изсвири беззвучно с уста.

— Не е нужно да ме засипваш с толкова обвинения. Това бе само едно предложение. Не мислех, че ще…

— Неудачно. Няма да изоставя нито Джо, нито мама. Писна ми да бягам, да се крия и да се страхувам. Писна ми да гледам как хората, които обичам, умират. Писна ми да се чувствам безсилна. Преди доста време се заклех пред себе си никога повече да не позволявам да бъда жертва, а ето че сега се случи точно това. — Гласът й потрепваше от напрежение. — Няма да понасям повече. Чуваш ли ме? Никога няма да й позволя да…

— Чувам те. Само дето не мога да проумея как ще я спрем.

Същото си мислеше и Ив. Тогава си спомни последните думи на майка си, думите, задействали една дълбоко скрита в душата й струна и предизвикали гнева й.

„Време е да поема нещата в свои ръце.“

Лайза Чадборн беше тази, която контролираше положението и която атакуваше. Тя беше убила Гари. Пак заради нея животът на Джо все още висеше на косъм.

Но майка й беше жива. Ив беше жива, Логан — също. И щяха да останат живи.

„Сложи край на убийствата“ — беше се помолила неотдавна тя.

Сега вече не се молеше.

Сега поемаше контрола в свои ръце.

Маргарет излезе от вана, а Пилтън остана на мястото си зад волана.

— Как е Куин?

— Не знаем — отвърна Логан. — В интензивното е.

— Съжалявам — обърна се тя към Ив. — Ти добре ли си?

Младата жена кимна.

— А Сандра? Тя го обичаше истински.

— Да. — Очите й запариха. „Смени темата. Не мисли за Джо.“ — Няма да дойде с вас. Остава тук.

Маргарет се намръщи.

— Мислиш ли, че това е добра идея?

— Не, но тя го мисли. И не иска да ме чуе.

— Може би аз бих могла да я убедя…

— Преминала е фазата на послушанието — намеси се Джон. — Двамата с Пилтън потегляйте.

— Пилтън заслужава премия — отбеляза Маргарет. — Не е мислел, че ще се превърне в беглец, когато е приемал тази работа.

— Тогава му дай премия.

— Голяма! Той беше добър…

— Къде е колата на Фиске? — попита внезапно Ив. — Намерихте ли я?

— Пилтън я намери. Беше паркирана на алеята на едно пусто имение на около две мили от нашата вила.

— Почистихте ли я?

— Светна. Прибрахме всичко от жабката и багажника в найлонови торби за боклук. След това я закарах на летището и я оставих на дългосрочния паркинг.

— Къде са торбите?

— Отзад във вана.

Младата жена се насочи натам.

— Да ги вземем, Логан.

Маргарет ги проследи с поглед, докато хвърляха найлоновите торби върху задната седалка на колата.

— Мислиш, че има нещо важно?

— Не знам — отвърна Ив. — Вероятно не, след като е бил професионалист. Но не разполагаме с никакви други улики.

— Внимавайте с най-голямата торба. В багажника на Фиске имаше достатъчно оръжие за една малка война — предупреди ги Маргарет, докато се качваше във вана. — Пушка, два пистолета, патрони, няколко торби с някакви електронни подслушвателни устройства. Не е вярвал във феи. — Усмихна им се мрачно. — Късмет! Погрижи се да останеш жив, Джон. Като разбере каква премия се готвя да ти поискам за участието си в цялата тази каша, Пилтън ще падне в несвяст.

Ив вече бе пропълзяла на задната седалка, когато ванът излезе от паркинга.

— Ще прегледам торбите. Ти карай.

Отвори първо по-голямата. Какво ли знаеше за оръжията? Че не ги обича, че я плашат, че за нея те олицетворяваха единствено насилие и ужас.

Ив постави показалеца си върху цевта на пушката. Металът беше топъл, гладък, почти приятен на пипане. Кой знае защо беше очаквала да бъде студен.

— Откри ли нещо? — попита Логан.

— Не още.

— Обзалагам се, че няма да има никаква следа, която да свърже тези оръжия с Лайза Чадборн.

— Знам.

Лайза не би оставила следа. Претърсването бе най-вероятно безнадеждно.

Но да изгубиш надежда, означаваше да се признаеш за победен. В никакъв случай нямаше да си позволи да изгуби надежда.

Остави първата торба и се залови с втората. Зелена папка с документите на взетата под наем кола, билет за първа класа до Вашингтон с авиолинии „Делта“, разписание на полетите, няколко квитанции от ресторанти — два в Атланта и един в Бейнбридж.

Бейнбридж…

„Не мисли за Бейнбридж. Не мисли за мотелската стая, в която умря Гари.“

Забеляза още един прегънат лист. Квитанция?

Разтвори го.

И кръвта й се смрази.

Няколко имена.

Нейното собствено, на Логан, на Джо, на майка й…

И още две.

Боже мили!

Наложи си да продължи да чете.

„Гари Кеслер.“ Прилежно зачеркнато.

Взираше се с невиждащ поглед в името на Гари.

Просто поредното име в списъка.

Гил бе споменал, че Фиске бил обсебен от яснотата и ефикасността. Очевидно те се простираха и тук — щом убиеше даден човек, зачеркваше името му от списъка.

— Какво е това?

Джон наблюдаваше лицето й в огледалото за обратно виждане.

— Списък. — Сгъна листчето и го пъхна в дамската си чанта. По-късно щеше да го разгледа пак и да помисли по-съсредоточено върху него. Точно в този момент болката, която й причини, бе прекалено силна. Продължи да преглежда останалите книжа. Нищо интересно. — Намери място, където да спрем.

— Мотел?

— Не, те ще претърсят района. Тя ще започне да се чуди защо няма вести от Фиске и ще нареди да се направят дискретни издирвания. Ще разберат за Джо.

„Джо.“

Побърза да прогони тази мисъл. Сетеше ли се за Джо в онази болница, не можеше да се съсредоточи върху нищо друго.

— Точно затова трябва да напуснем района.

— Не, Джо може да има нужда от мен.

— Нека бъдем разумни. Ти дори не можеш да отидеш…

— Не ме интересува. — Не искаше да оставя Джо, след като не знаеше дали щеше да оживее. — Просто намери място, където да спрем за малко. Имам нужда да размисля.

— Аз вече го направих. Ще се свържем с Питър Браун, репортера от онзи вестник в Атланта.

Отново Джо. Имаха нужда от Джо. Тя имаше нужда от Джо.

Спомените я заляха неумолимо. Джо, който се отбива в лабораторията й, за да я смъмри, че работи прекалено много. Джо, който се шегува с нея, като говори тихо и…

— Само се отпусни — каза Логан. — Не е необходимо да решаваме каквото и да било на минутата. Ще покарам още известно време и ще гледам да открия някое закътано местенце за паркиране.

Логан спря до един ресторант на „Макдоналд’с“ на десет мили южно от Гейнсвил и купи хамбургери и кола. После излезе от магистралата, кара по някакъв неравен черен път още пет мили и спря на десетина метра от едно голямо езеро.

— Тук би трябвало да е достатъчно усамотено — заяви той и изключи мотора. — Въпреки че зад хълма вероятно има ферма. В наши дни не е лесно да намериш необитавано, диво място.

— На какво разстояние сме от болницата?

— Четирийсетина минути бързо каране. — Излезе от колата, грабна чантата с Бен и заобиколи, за да й отвори вратата. — Хайде да се поразходим край езерото. Малко движение няма да се отрази зле и на двама ни.

Беше готова да прави всичко, само и само да намали малко насъбралото се напрежение. Взе дамската си чанта и го последва.

Езерото беше мътно, а бреговете му — хлъзгави. Вероятно скоро бе валяло. Слънцето залязваше и хвърляше огнени линии по водната повърхност.

След около трийсет минути Джон попита:

— По-добре ли се чувстваш?

— Не. Да. — Спря до едно дърво и опря буза на дънера му. — Не знам, Логан.

— Искам да ти помогна. Дяволите да го вземат, кажи ми как да ти помогна.

„Направи така, че Гари да се върне от света на мъртвите. Кажи ми дали Джо ще се оправи.“

Ив поклати глава.

— Куин не е единственият, който може да ти помага. Позволи ми да опитам.

Тя се отпусна тежко на земята.

— Ще се оправя, Логан. Просто трябва да помисля. Знам, че има начин да се сложи край на това, но трябва да си го изясня, а в момента мисълта ми не е особено ясна.

— Гладна ли си?

— Не.

— А би трябвало. Не си яла от почти двайсет и четири часа.

„Буба Блу’с Барбекю.“ Гари беше поръчал да им донесат храната в…

— Ти стой тук — рече Джон и остави чантата с Бен в краката й. — Отивам за храната.

Ив го проследи с поглед, докато той се изкачваше по склона. „Вземи се в ръце“ — помисли си тя, отвратена от себе си. Държеше се като някоя баба и Логан се тревожеше за нея. Но гледката на пресметливо изготвения списък и грижливо зачеркнатото име на Гари я бе разтърсила толкова, че й беше необходимо време, за да се възста…

Телефонът й звънеше!

Майка й?

Затършува трескаво из дамската си чанта.

— Ив?

Лайза Чадборн.

Цялото тяло на младата жена се затресе.

— Проклета да си! Да гориш в ада!

— Ти не ми остави друг избор. Опитах се да ти подскажа път за отстъпление.

— И след това уби Гари.

— Фиске го уби… Не, няма да отричам. Аз му наредих.

— Каза ли му да убие и Джо?

— Не, това не фигурираше в най-належащия план.

Но не отрече, че е било сред целите й.

— Той умира…

— А аз предполагам, че мъртвият, открит до него, е Фиске.

— Той се опита да убие Джо.

— Очевидно не е успял. Доколкото разбирам, Куин все още има някакви шансове да остане жив. Разбирам горчивината ти, но нима не проумя, че не можеш да победиш? Колко човека още трябва да умрат, Ив?

— Вече нямаш Фиске.

— Тимуик ще му намери заместник. Сега Куин е изключително уязвим. Животът му се поддържа със специална медицинска апаратура, нали?

Разтърси я яростна омраза.

— Да не си посмяла да си го помислиш!

— Не искам да мисля за такива неща — отвърна уморено Лайза. — Даже от мисълта за това ми се повдига, но ще наредя да го направят, Ив. Както наредих да убият Кеслер. Както ще наредя да убият всички, на които държиш. Трябва да ми предадеш черепа и доклада за ДНК.

— Върви по дяволите!

— Чуй ме, Ив. Помисли си. Заслужава ли си?

— Казваш, че ако ти дам черепа, Джо ще живее?

— Да.

— Лъжкиня! Джо няма да бъде в безопасност. Боже мой, ти уби дори Скот Мейрън, а уж ти беше приятел.

Мълчание.

— Решението не беше мое. Разбрах за него едва след като бе изпълнено. Тимуик е изпаднал в паника и прави глупости. Аз ще се погрижа за безопасността на Куин. Повярвай ми.

— Не ти вярвам.

— Какво искаш тогава, Ив? Какво мога да ти дам?

— Искам да бъдеш свалена от власт. — Младата жена затвори очи и произнесе думите, които не бе и предполагала, че ще изрече някога: — Искам те мъртва.

— Страхувам се, че тези неща не са в твои ръце.

— Това е най-голямото ми желание.

— Не е вярно. — Лайза направи кратка пауза. — Тъй като предположих, че Фиске може да се провали, стоях и обмислях какво бих могла да ти предложа. И се сетих. Толкова е просто. Знам какво искаш по-силно дори от падането ми от власт.

— Няма такова нещо.

— О, напротив, Ив, има.

Ив все още се взираше в телефона си, когато Логан се върна.

Той спря няколко крачки пред нея, погледна я и присви очи.

— Майка ти ли беше? Как е Куин?

Тя поклати глава.

— Лайза Чадборн.

Джон настръхна.

— И?

— Иска черепа.

— Това не е нещо ново. То ли те шокира така?

— Да. — Прибра телефона в чантата си.

— Заплаши ли те с нещо?

— Заплаши Джо и майка ми.

— Много мило от нейна страна.

— Аз обаче не съм сигурна, че би могла да гарантира сигурността им, дори да се съглася с предложението й. Каза, че Тимуик бил изпаднал в паника и самата тя изгубила контрол над него, затова убил Мейрън.

— Може и никога да не е изгубвала контрол и да е дала лично заповедта.

— Възможно е. Не знам. Не мога да мисля точно сега.

Внезапно една от току-що изречените фрази се върна рязко в съзнанието му.

„Дори да се съглася с предложението.“

— Боже мой, какво ти предложи тя?

Ив не отговори.

Логан се отпусна на колене до нея.

— Кажи ми!

Поклати глава.

— Може би по-късно.

— Може би?

Ив смени темата.

— Искам да се обадиш в болницата.

— За да проверя как е Куин? Майка ти каза, че…

— Не, искам да се обадиш в стаята на сестрите. Искам да им кажеш, че възнамеряваш да убиеш Джо.

— Какво?!

— Искам да бъдеш гаден, сквернословен и категоричен. Искам да им обясниш, че ще се престориш на член от болничния персонал, ще се промъкнеш в стаята му и ще спреш животоподдържащата апаратура. Или ще му биеш инжекция, от която никога повече няма да се събуди. Искам да ги убедиш, че си побъркан и говориш напълно сериозно.

Логан кимна замислено.

— Те ще докладват за анонимното обаждане на навъртащите се наоколо ченгета и така ще бъдат непрекъснато нащрек.

— Бих се обадила аз, но обикновено смятат мъжете за по-опасни.

— Подобни умозаключения могат да бъдат много погрешни. Ще се обадя веднага. — Намръщи се. — Какво правиш?

Тя бе коленичила и се пресягаше към поставената на земята чанта с Бен.

— Просто искам да я държа.

— Защо?

— Няма да избягам с нея. Просто искам да е в ръцете ми.

Тези думи не му харесаха, така както не му харесваше и начинът, по който се държеше Ив.

— Може би ще бъде по-добре да се махаме оттук. Трябва да намерим къде да преспим.

— О’кей, по-късно ще се върнем в Гейнсвил. — Отмести погледа си от лицето му и го насочи отново към чантата в скута си. — Обади се!

Сандра й звънна в единайсет същата нощ.

— Жизненоважните функции на Джо са се стабилизирали. Положението му е все още критично, но определено има подобрение.

Ив изпита огромно облекчение.

— Кога ще знаят със сигурност?

— Нямам представа. Утре сутрин, може би. Как си?

— Добре.

— Не звучиш добре.

— Добре съм, мамо. Ти с Рон ли си?

— Да, той е до мен. Каза, че няма да се отделя от мен, докато цялата тази история не приключи. Смята, че трябва да дойдеш и да говориш с полицията. Аз съм на същото мнение. Трябва да сложиш край.

Изглеждаше толкова лесно, помисли си уморено младата жена. Да остави всичко в ръцете на полицията.

— Обади ми се пак, когато научиш нещо повече за Джо. Пази се, мамо.

— Куин по-добре ли е? — попита Логан.

Тя кимна.

— Но не е вън от опасност. — Отвори вратата на колата. — Слизам да се разходя край езерото. Не идвай с мен.

— С други думи компанията ми не е желана. — Погледна към чантата в ръцете й. — Но очевидно това не се отнася за нашия приятел-скелета. Цяла вечер не си го пуснала за момент. Ще ми кажеш ли защо го мъкнеш навсякъде със себе си?

И тя самата не беше сигурна каква бе причината. Може би се надяваше той да й посочи отговора. Господи, как само се нуждаеше от отговор.

— Просто искам да бъде с мен.

— Доста странно.

— Не си ли чувал? Аз не съм с всичкия си.

— Глупости. Ти си една от най-нормалните личности, които съм срещал.

— Виж обаче в каква компания се движа — заяви Ив и заслиза по осветения от луната склон.

Усещаше гладката кожа на чантата в дланта си.

„Помогни ми, Бен. Изгубих се и някой трябва да ме намери.“

Ив седеше под дървото вече повече от два часа.

И прегръщаше кожената чанта така, сякаш беше бебе.

Логан излезе от колата и заслиза по склона. Не можеше да понася повече това.

— Писна ми да се правя на търпелив и изпълнен с разбиране. Ще ми кажеш какво става. Чу ли? Искам да знам какво, по дяволите, ти е казала Лайза Чадборн.

Ив не отговори известно време, след което прошепна:

— Бони…

— Какво?

— Предложи ми Бони. Предложи да открие Бони.

— Как?

— Каза, че ще нареди да възобновят работата по случая, че ще изпрати цяла армия от полицаи и военни, които да претърсват и разпитват. Каза, че размишлявала върху това. Издирването не можело да бъде открито. Прекалено подозрително щяло да изглежда. Щели да изберат някое от другите деца, върху което да съсредоточат усилията си за пред хората, но всъщност щели да търсят Бони.

— Боже мой!

— Каза, че ако се наложело, щели да посветят години на това. Обеща да ми върне Бони.

— И от теб се иска единствено да й дадеш черепа и доказателствата с ДНК? Това е номер. Тя никога няма да изпълни обещанието си.

— Само черепа. Каза, че мога да напусна страната и да запазя материалите с ДНК, докато не ми предаде Бони. — Затвори очи. — Бони…

— Тя няма да удържи на думата си. Няма да ти позволя да го направиш.

Ив отвори рязко очи и произнесе разпалено:

— Чуй ме, Логан. Ако реша да го направя, нито ти, нито който и да е друг ще ме спре. Ако някой може да открие Бони, това е Лайза Чадборн. Знаеш ли какво значи това за мен?

— Да — отвърна грубо той. — И тя също го знае. Не й позволявай да те използва по този начин.

Младата жена тръсна глава.

— Ти не разбираш.

Напротив, разбираше много добре и сърцето му се късаше. Лайза Чадборн бе използвала единствената примамка, на която Ив не можеше да устои.

— Кога трябва да я уведомиш за решението си?

— Ще ми се обади в седем сутринта.

— Ще бъде ужасна грешка.

— Каза, че Джо и мама щели да бъдат в безопасност, че това ще сложи край на всякакви по-нататъшни убийства. Дори щяла да опита да накара Тимуик да престане да те издирва.

— Трябва да си луда, за да повярваш.

— Вярвам, че не желае да убива повече. Не знам дали може да сложи край на този кошмар, но мисля, че тя също го иска.

— Когато се обади, дай аз да говоря с нея.

Ив поклати глава.

— Мислех, че сме заедно…

— Заедно ли? Ти вече каза, че ще се опиташ да ме възпреш да не го правя.

— Защото знам, че е грешка.

— Грешка е да оставя Бони сама някъде там.

— Ив, залогът е прекалено голям, за да…

— Млъкни, Логан. — Гласът й прозвуча напрегнато. — Просто ме остави на мира, за да мисля. Няма да успееш да ме убедиш. Всички аргументи „срещу“ вече са ми известни.

Всяка клетка на тялото и мозъка й й казва да го направи, помисли си Джон. Искаше му се да удуши Лайза Чадборн.

— О’кей. Няма да се опитвам да те разубеждавам. Размисли сама. — Изправи се. — И не забравяй Кеслер и Джо Куин.

— За нищо друго не мисля.

— Не е вярно. Според мен не си способна да мислиш за нищо друго, освен за Бони. Претегли…

Тя вече не го слушаше. Взираше се в чантата с черепа, без да я вижда.

Виждаше единствено Бони.