Лицето на измамата

Глава 2

— Красива си — рече Ив. — Къде ще ходите тази вечер?

— Ще се срещнем в ресторант „Антъни“. Храната там харесва на Рон. — Сандра се приведе към огледалото, за да прецени туша на миглите си. После оправи раменете на роклята си. — Да вървят по дяволите тези подплънки! Все се разместват.

— Махни ги.

— Не всички имаме широки рамене като теб.

— А на теб храната там харесва ли ти?

— Не, прекалено е изтънчена за моя вкус. Но може би човек се учи на тези неща. — Усмихна се на дъщеря си в огледалото. — Теб те бива по ученето.

— Храната в „Антъни“ ми допада, но все още с удоволствие си похапвам и в „Макдоналдс“, когато съм в настроение. — Подаде сакото на Сандра. — И съм готова да споря с всеки, който опита да ми каже, че не трябва да го правя.

— Рон не ми казва… — Майка й сви рамене. — Харесвам го. Той е от добро семейство от Шарлот. Не знам дали би ме разбрал, ако му разкажа как сме живели… Просто не знам.

— Искам да се запозная с него.

— Следващия път. Ти ще го заоглеждаш критично и аз ще се почувствам като някоя гимназистка, завела вкъщи първото си гадже.

Ив се изсмя и я прегърна.

— Просто искам да се уверя, че е достатъчно добър за теб.

— Виждаш ли? — Сандра се насочи към вратата. — Синдромът на първото гадже. Закъснявам. Довиждане.

Младата жена се приближи до прозореца и проследи с поглед майка си, докато изкарваше колата на заден ход. Не я беше виждала така развълнувана и щастлива от години.

Откакто Бони бе изчезнала от живота им.

Е, нямаше никакъв смисъл да гледа с копнеж през прозорците. Радваше се, че майка й изживява нова любов, но не би искала да е на нейно място. Не знаеше какво би могла да прави с един мъж. Не я биваше в краткотрайните връзки по за няколко нощи, а всичко друго изискваше обвързване, което тя не можеше да си позволи.

Излезе през задната врата и заслиза по кухненското стълбище. Орловите нокти бяха разцъфтели и уханието им я облъхна, докато вървеше по алеята към лабораторията. Ароматът винаги й се бе струвал по-силен привечер и рано сутрин. Бони обичаше много орловите нокти и вечно си късаше от мястото край оградата, където все имаше пчели. Какво ли не бе опитвала Ив, за да я спре, преди да я ужилят.

Усмихна се при този спомен. Беше й необходимо много време, докато се научи да отделя добрите спомени от лошите. В началото бе опитала да се предпази от болката, като изобщо не мисли за Бони. После обаче бе осъзнала, че това значеше да забрави изобщо дъщеря си и цялата радост, която тя бе донесла в техния живот. А Бони заслужаваше нещо повече от…

— Мис Дънкан?

Настръхна и се завъртя на пети.

— Съжалявам, не исках да ви изплаша. Аз съм Джон Логан. Може ли да поговоря с вас?

Джон Логан? Дори и да не се бе представил, щеше да го познае. Този калифорнийски тен не може да се сбърка, помисли си с горчива ирония тя. Сивият костюм на „Армани“ и обувките на „Гучи“ бяха съвсем не на място в малкия й заден двор. Заприлича й на паун.

— Не сте ме изплашили. Изненадахте ме.

— Позвъних. — Усмихна се и приближи. По тялото му нямаше и грам тлъстина и от него се излъчваше увереност и чар. Никога не бе харесвала чаровните мъже; чарът можеше да скрие прекалено много неща. — Предполагам, че не сте ме чули.

Внезапно я обзе желание да поразклати малко самоувереността му.

— Винаги ли бракониерствате, мистър Логан?

Сарказмът й не го засегна.

— Само когато наистина искам да се видя с някого. Може ли да поговорим? — Погледът му се премести към вратата на лабораторията. — Тук работите, нали? Бих искал да видя това местенце.

— Откъде знаете, че работя тук?

— Не от вашите приятели от полицията в Атланта. Разбрах, че пазят ревниво вашето усамотение. — Тръгна пред нея, застана до вратата и се усмихна. — Моля ви!

Очевидно бе свикнал моментално да се съгласяват с него и това я изпълни отново с досада.

— Не!

Усмивката му избледня.

— Имам предложение за вас.

— Знам. Защо иначе щяхте да дойдете? Аз обаче съм прекалено заета. Първо трябваше да се обадите по телефона.

— Исках да ви видя лично. — Погледна към лабораторията. — По-добре да влезем вътре и да поговорим.

— Защо?

— Така ще разбера някои неща за вас, които ми е нужно да знам.

Ив се взря невярващо в него.

— Аз не кандидатствам за място в някоя от вашите компании, мистър Логан, и не е нужно да бъда подлагана на каквито и да било проверки. Мисля, че е време да си вървите.

— Дайте ми десет минути.

— Не, имам си работа. Довиждане, мистър Логан.

— Джон.

— Довиждане, мистър Логан.

Той поклати глава.

— Оставам!

Младата жена настръхна.

— Как ли пък не!

Джон се облегна на стената.

— Добре, вършете си работата. Аз ще изчакам.

— Не ставайте смешен! Вероятно ще работя до полунощ.

— В такъв случай ще разговаряме след полунощ.

В поведението му нямаше вече и следа от предишния чар. Беше леденостуден, непреклонен и решителен.

Ив отвори вратата.

— Вървете си!

— След като говорим. За вас би било много по-лесно просто да направите това, което искам.

— Не си падам по лесните неща.

Затвори вратата и запали осветлението. Не й допадаше да бъде принуждавана да направи нещо от човек, който си мисли, че притежава целия свят. Вярно, че преигра, но той бе нахлул в нейната територия.

Нека си стои навън цяла нощ, ако иска!

В единайсет и трийсет и пет Ив отвори рязко вратата.

— Влизай — отсече лаконично тя. — Не искам да си вън, когато се прибере майка ми. Може да я изплашиш. Десет минути!

— Благодаря — отвърна тихо той. — Ценя жеста ти.

Не усети сарказъм в тона му.

— Надявах се да се откажеш до това време.

— Не се отказвам, ако наистина се нуждая от нещо. Изненадан съм обаче, че не си се обадила на твоите приятели от полицията да ме изхвърлят.

— Ти си силен човек. Вероятно с връзки. Не искам да замесвам приятелите си.

— Аз никога не хвърлям вината върху пратеника. — Огледа лабораторията. — Тук е доста просторно. Отвън изглежда по-малко.

— Преди да стане гараж, е било станция за екипажите. Тази част от града е много стара.

— Не е това, което очаквах. — Погледът му обходи кушетката на бежови и ръждиви линии, саксиите по прозорците и поставените в рамки снимки на майка й и на Бони. — Изглежда… топло.

— Мразя студените, стерилни лаборатории. Казвай!

— Какво е това? — Логан тръгна към ъгъла. — Видеокамери?

— Нужни са за съпоставките.

— Интересно. — Вниманието му бе привлечено от черепа на Манди. — Като във филм за вуду с тези стрелички, забити в него.

— Така отбелязвам различията в дебелината на кожата.

— Трябва ли да го направиш, преди да…

— Да?

Логан се върна и седна до бюрото.

— Бих искал да те наема, за да идентифицираш един череп.

Ив поклати глава.

— Единственият сигурен начин за идентифициране са зъбните характеристики и ДНК.

— И оригинал за съпоставка. И тук е проблемът.

— Защо? За дете ли става дума?

— За мъж.

— И ти нямаш представа кой е той?

— Имам.

— Но няма да ми кажеш, така ли?

Логан поклати глава.

— Имаш ли негови снимки?

— Да, но няма да ти ги покажа. Искам да започнеш на чисто.

— Къде са открити костите?

— Мериленд… струва ми се.

— Не си ли сигурен?

— Още не. — Усмихна се. — Всъщност те още не са открити.

Очите й се разшириха.

— Какво тогава правиш тук?

— Имам нужда от теб на самото място. Искам да бъдеш с мен. Ще трябва да действаме веднага след откриването на скелета.

— И от мен се очаква да си зарежа работата и да тръгна за Мериленд?

— Да — отвърна спокойно той.

— Дрън-дрън!

— Петстотин хиляди долара. За две седмици работа.

— Какво?!

— Както сама отбеляза, времето ти е ценно. Разбрах, че си наела тази къща. Можеш да я купиш и пак ще ти останат. Само трябва да ми отделиш две седмици.

— Откъде знаеш, че съм наела къщата?

— Някои не са така лоялни като приятелите ти от полицейския участък. — Изучаваше лицето й. — Не ти харесва, че е изучавано досието ти, нали?

— Дяволски си прав.

— Не те виня. На мен също не би ми се понравило.

— И въпреки това го правиш?

— Необходимост. Трябва да знам с кого си имам работа.

— В такъв случай си пропилял на вятъра усилията си. Тъй като няма да си имаш работа с мен.

— Парите не те ли блазнят?

— Да не ме мислиш за побъркана? Разбира се, че ме блазнят. Израснах в мизерия. Но животът ми не се върти около тях. В последно време сама избирам с какво да се занимавам. Не желая твоята работа.

— Защо?

— Просто не ме интересува.

— Защото не е свързана с дете ли?

— Отчасти.

— Децата не са единствените жертви.

— Но никой не е така безпомощен като тях. — Направи пауза. — Твоят човек жертва ли е?

— Вероятно.

— Убийство?

Логан замълча за момент.

— Възможно е.

— И си дошъл да ме молиш да дойда с теб на мястото на убийството? Какво би ми попречило да се обадя в полицията и да им кажа, че си замесен?

Той се усмихна едва-едва.

— Ще отрека. Ще им кажа, че съм искал да огледаш костите на нацисткия военнопрестъпник, изровен неотдавна в Боливия. — Помълча няколко секунди. — А след това ще дръпна всички конци, които е необходимо, за да накарам твоите приятели от полицията в Атланта да изглеждат като глупци с престъпни намерения.

— Каза, че не би обвинил пратеника.

— Преди да си дам сметка колко би те смутила една такава работа. Лоялността е двустранна. Човек използва всяко оръжие, което му се предостави.

Внезапно младата жена си даде сметка, че той наистина щеше да го направи. През цялото време, докато разговаряха, я бе наблюдавал и бе претеглял всеки неин въпрос и отговор.

— Но аз нямам желание да го правя — продължи Логан. — Старая се да бъда възможно най-откровен с теб. Можех и да те излъжа.

— Пропуските да се спомене нещо също могат да бъдат лъжа, а ти не ми казваш почти нищо. — Погледна го право в очите. — Не ти вярвам. Мислиш ли, че ти си първият, който идва и иска да проверя някакъв скелет? Миналата година при мен се отби мистър Дамаро. Предложи ми много пари, за да отида във Флорида и да извая лицето на някакъв череп, който случайно попаднал у него. Каза, че му го бил изпратил някакъв приятел от Гвинея. Уж антропологическа находка. Обадих се в полицията в Атланта и се оказа, че мистър Дамаро бил всъщност Хуан Гамес, наркотрафикант от Маями. Брат му изчезнал преди две години. Подозирали, че е убит от някаква конкурентна организация. Черепът бил изпратен на Гамес като предупреждение.

— Затрогващо. Предполагам, че наркотрафикантите също не са лишени от чувства и семейна привързаност.

— Не смятам, че е смешно. Кажи го на децата, които стават зависими от хероина.

— Не споря. Уверявам те обаче, че аз нямам нищо общо с организираната престъпност. — Направи гримаса. — Е, от време на време участвам в залагания.

— Това трябва да ме обезоръжи ли?

— За да бъдеш обезоръжена, очевидно ще бъде нужно глобално споразумение. — Изправи се. — Моите десет минути изтичат и не бих желал да се натрапвам. Ще те оставя да размислиш.

— Вече съм размислила. Отговорът е „не“.

— Та ние едва започваме преговорите. Ако ти не желаеш да мислиш, ще помисля аз. Все трябва да има нещо, което бих могъл да ти предложа, за да решиш, че работата си заслужава. — Продължи да я наблюдава с присвити очи. — Нещо около мен не ти допада. Какво е то?

— Нищо. Освен факта, че притежаваш труп, за който Не желаеш никой да разбере.

— Освен теб. Много искам ти да разбереш повечко за него. — Поклати глава. — Не, има нещо друго. Кажи какво е то, за да ти го изясня.

— Лека нощ, мистър Логан.

— Е, ако не можеш да ме наричаш Джон, тогава поне се откажи от „мистър“. Със сигурност не искаш да демонстрираш уважение.

— Лека нощ, Логан.

— Лека нощ, Ив. — Спря пред поставката и се вгледа в черепа. — Знаеш ли, той започва да ми допада.

— Това е момиче.

Усмивката му изчезна.

— Съжалявам. Не беше смешно. Струва ми се, че всички реагираме различно и не винаги уместно на онова, в което се превръщаме след смъртта.

— Да, така е. Но понякога се срещаме с нея преждевременно. Манди не е имала дори дванайсет години.

— Манди ли? Знаеш коя е била?!

Нямаше намерение да го казва. Но нямаше никакво значение.

— Не. Просто обикновено им давам имена. Сега вече не се ли радваш, че ти отказах? Би ли искал ексцентричка като мен да работи върху твоя череп?

— О, аз ценя ексцентриците. Половината от хората ми в Сан Хосе са малко или повече извън нормата. — Приближи се до вратата. — Между другото, компютърът, който използваш, е на три години. Имаме нова версия, два пъти по-бърза. Ще ти я изпратя.

— Не, благодаря! Този си работи много добре.

— Никога не отказвай подкуп! — Отвори вратата. — И никога не си оставяй вратата отключена. Не се знае кой може да те чака вътре.

— Нощем заключвам. Всичко тук е застраховано, а аз знам как да се защитя.

Джон се усмихна.

— Сигурен съм, че знаеш. Ще ти се обадя.

— Казах ти, че…

Говореше си сама — той вече бе затворил вратата след себе си.

Въздъхна с облекчение. Макар изобщо да не се съмняваше, че съвсем скоро ще има новини от него. Никога досега не бе срещала човек, така решен да постигне целта си. Дори когато подходът му бе кадифено мек, стоманата прозираше отдолу. И преди бе имала вземане-даване с властимащи. От нея се искаше само твърдост и Джон Логан щеше да се обезкуражи и да я остави на мира рано или късно.

Изправи се и се приближи до поставката.

— Не е толкова умен, Манди. Дори не разбра, че си била момиче.

Телефонът върху бюрото иззвъня.

„Мама?“ Напоследък имаше проблеми със запалването на колата.

Не беше майка й.

— Спомних си нещо точно като се качих в автомобила — рече Логан. — Реших да го прибавя към първоначалното споразумение, за да размислиш и върху него.

— Изобщо не размишлявам по този въпрос.

— Петстотин хиляди за теб. Петстотин хиляди за фонд „Адам“ за изчезнали деца. Разбрах, че внасяш част от печалбите си в него. — Снижи глас. — Даваш ли си сметка колко деца ще бъдат върнати у дома при своите родители с тези пари?

Даваше си сметка. Не можеше да заложи по-добра примамка. „Боже мили, Макиавели сигурно е вземал уроци от него!“

— Всички тези деца. Нима не заслужават две седмици от твоето безценно време?

— Не и ако това означава да извърша нещо престъпно.

— Много неща изглеждат престъпни отстрани.

— Дрън-дрън.

— Ами ако кажа тържествено, че нямам нищо общо с каквато и да било нечестна игра?

— И защо да ти вярвам?

— Направи проверка. Нямам репутация на лъжец.

— Репутацията нищо не означава. Работила съм упорито за кариерата си. Няма да позволя сега всичко да отиде на вятъра.

Настана мълчание.

— Не мога да обещая, че от тази история няма да ти остане някой-друг белег, но ще направя всичко, което зависи от мен, за да те защитя.

— Аз мога да се защитавам. Но ти отказвам.

— Обаче се изкушаваш, нали?

Боже, как само се изкушаваше!

— Седемстотин хиляди за фонда.

— Не!

— Ще ти се обадя утре.

Затвори.

Дяволите да го вземат!

Ив остави слушалката. Мръсникът знаеше кой бутон да натисне. Ако всички тези пари отидеха за търсенето на изгубените, на онези, които може би все още бяха живи…

Нима не си заслужаваше да поеме риска, ако благодарение на него поне част от тях щяха да се върнат у дома? Погледът й политна към поставката. Манди може би бе избягала от къщи. Но ако бе имала възможността да се прибере, сега нямаше…

— Не трябва да го правя, Манди — прошепна младата жена. — Може да се окаже нещо много лошо. Никой не предлага един милион току-така. Трябва да му откажа!

Но Манди не можеше да й отговори. Мъртвите не отговаряха.

Логан се облегна на седалката, вперил поглед в малката, облицована с дърво, къща.

Дали това бе достатъчно?

Вероятно. Бе я изкушил. Тя страстно издирваше изгубени деца и той бе заложил на тази карта много изкусно.

„Що за човек трябва да бъдеш, за да го направиш?“ — помисли си уморено Джон.

Но трябваше да свърши на всяка цена тази работа. Ако тя не приемеше предложението му, утре щеше да увеличи сумата.

Оказа се по-трудна, отколкото бе предполагал. Непреклонна, умна и схватлива. Но си имаше своята ахилесова пета.

— Той току-що си тръгна — изрече по цифровия си телефон Фиске. — Да го последвам ли?

— Не, знаем къде е отседнал. Видя ли се с Ив Дънкан?

— Тя си беше вкъщи, а той остана повече от четири часа.

Тимуик изруга.

— Ще приеме!

— Мога да я спра — предложи Фиске.

— Не още. Тя има приятели в полицията. Не искам да привличаме вниманието.

— Майката?

— Може би. Това най-малкото ще ги забави. Остави ме да помисля. Стой там. Ще ти се обадя по-късно.

„Подплашен заек“ — помисли си с презрение Фиске. Усещаше нервността в гласа на Тимуик. Той все се колебаеше, вместо да действа направо. Човек трябва да реши какво точно му е нужно и после само да следва стъпките, които ще го отведат до резултата. Ако имаше властта и средствата на Тимуик, нищо нямаше да го спре.

Отпусна глава на облегалката на седалката, загледан в къщата.

Минаваше полунощ. Майката щеше да се върне всеки момент. Вече бе развил крушката над главния вход. Ако Тимуик му се обадеше по-скоро, можеше изобщо да не се наложи да влиза.

Дано онзи посерко най-сетне вземе най-умното и просто решение и го остави да я убие.