Ликът на Черната Палмира

ДЕВЕТА ГЛАВА

Преди пет години Арик стоеше на същото това място. И Тамара стоеше на същото това място. Срещу сградата на улица „Гогол“ номер две. Арик помнеше всичко, което беше говорил тогава, показвайки Одеса на новата си позната.

— Това — вдъхновено обясняваше през онази сутрин Арик, сочейки сградата с жест на екскурзовод, — е шахския дворец. Построен е от шаха на Персия, след като го изгонили от Иран; Русия, за да не ядосва Англия, не му е дала убежище в столицата, а го е изпратила в Одеса — Порто-франко, свободният град.

Тогава Арик премълча, че от известно време насам шахският дворец приютява Дневния Патрул на Причерноморието. И на следващата година не й каза нищо за Патрулите. Те се срещаха в продължение на пет години, винаги през лятото, винаги в Одеса, а Тамара все си оставаше дива Различна, без никаква регистрация.

Арик не можеше да обясни своите действия. Или по-точно — своето бездействие. Уж нямаше нищо сложно — ще я покани в офиса, да регистрират официално новата Различна; дори няма нужда да се извършва инициация в обичайния смисъл, и съответно — никакви претенции от страна на Светлите.

И все пак нещо го спираше. Може би — някаква странност в това печално момиче. Може би това, че тя не разказваше нищо за себе си — дори къде е родена. Арик знаеше само едно — че е от Русия. В говора й се усещаше нещо смътно познато, чувано неведнъж, но Арик не обичаше да гадае, а не искаше да попита директно.

Както всеки Различен, той вярваше в предчувствията. И продължаваше да бездейства.

— Това е нашият офис — съобщи Арик, откъсвайки се от спомените си.

— Близко е! — едва забележимо се усмихна Тамара. — Там ли отиваме?

— Аха.

— Не може ли по-късно? Дори не сме се разходили…

— Трябва да предам поста, Тома. Лайк назначи събрание за десет часа. Събрали са се хора от Николаев, Херсон, Измаил, Овидиопол.

— Ясно…

— Тръгваме ли?

— Тръгваме.

В хола беше сумрачно и прохладно. Дежуреше Генка-върколакът, единственият известен на Арик върколак-делфин. Незаменим кадър при операции по вода, каквито в Одеса не бяха малко.

— Привет, Арик!

— Привет, Гена. Всички ли дойдоха?

— Коберник го няма.

— Той не е в Одеса. Бумел дойде ли?

— Да.

— А Иса?

— И той. Говорят си с Шведа. И Ефим вече е тук, онзи от Киев. Вярно ли е, че те преместват в Киев?

— Вярно е, Гена.

— У-у… — затъжи върколака. — И кой ще те замести?

— Шведа.

— Така си и мислех! — незабавно се развесели Гена.

С Шведа бяха много близки — с кого другиго може да се сприятели делфин, освен със заклет яхтсмен?

Шведа беше познат и обичан в Одеса. Арик не можеше да си представи Тъмен, който не би харесал Шведа — душата на всяка нормална компания. Арик също така осъзнаваше, че на Шведа ще му е много трудно да премине от приятелски отношения с колегите към отношения от типа „началник — подчинени“. Но вече на практика бившия шеф на причерноморския Патрул вярваше в приемника си. Нали Шведа командваше на яхтата си, в края на краищата? Значи, че се справи и с по-голяма яхта, с размерите на цяла южна Украйна… Изобщо, моряците са много стриктни в субординацията, поне в това се беше убедил Арик през двайсетте години.

В актовата зала се бяха събрали всички (с изключение на Коберник) работници-одесчани, двайсет и шест човека. Плюс четирима от областта, плюс трима от съседни области.

От тези двайсет и шест човека само петима не работеха като обслужващ персонал — преобладаващото мнозинство от събралите се бяха сътрудници в компютърния отдел, хлапаци на тинейджърска възраст, на които Арик не позволяваше да спечелят по незаконни начини пари за достатъчно мощен компютър. И затова те целодневно висяха в изчислителния център, в мазето.

Петима оперативни работници за почти 1,5-милионен град и околностите му! Е, шест — ако броим вечно отсъстващия Коберник. При това един от тях представлява сериозна сила само в морето. Сигурно всеки московчанин би се стъписал от толкова нищожната цифра. Но ситуацията се спасяваше от това, че Светлите в Нощния патрул имаха само двама оперативни работника освен шефа. Идеите на Светлината в свободния град Одеса не бяха твърде популярни…

„И все пак, колко сме малко…“ — за кой ли път си помисли Арик, усмихвайки се автоматично на присъстващите и махайки приветствено с ръка.

Комютърджиите нахално проверяваха Тамара през сумрака; наложи се незабавно да ги отреже.

— Здравейте, Аристарх Виталия!

— Здравейте, здравейте…

Шведа си приказваше със земляка (Иса), Ефим и херсонеца Брумел. Лайк не се виждаше никъде.

„Интересно, — мислите му плавно преминаха в ново направление, — а дали Завулон ще дойде? Макар че защо ли му е?“

— Сядай. — Арик грижливо настани Тамара до Барух Щайн, тъжният възрастен евреин, който водеше счетоводството. Щайн водеше счетоводство още когато загиналият бял офицер инициира младия и объркан Турлянски в размирната Одеса преди почти век. При това още тогава имаше десетилетия стаж.

Счетоводителят повдигна шапката си (същата като на Шиндже — помисли си неволно Арик) в знак на приветствие:

— Моите почитания, мадмоазел!

— Здравейте. — Тамара се усмихна приветливо и седна на стола.

Арик я погали ободряващо по ръката и тръгна към тесния подиум. Едва беше стигнал до стъпалата, когато в залата влезе Лайк. Навъсен и блед; във всеки случай — по-блед от обичайното. Началството не благоволи да уважи обещаното и, както винаги, блестящо приготвеното печено със салата, затова се наложи да го ядат сами. Добре поне, че пристигналият вечерта Ефим им помогна. През цялата нощ Арик не чувстваше нито Лайк, нито Завулон; може би бяха напуснали Одеса.

А след Лайк в залата влезе инквизитор.

По принцип предаването на поста не изискваше присъствието на инквизитор. Или поне когато Арик встъпваше в длъжност, от високопоставените гости присъстваше само Лайк и шефа на Дневния Патрул в Крим. Освен това самият факт, че в офиса на Дневния патрул присъстваше Различен, който не е Тъмен, беше малка сензация. На теория това беше допустимо, но на практика се случваше много рядко. Кой обича да пуска чужденци в своята светая светих?

Стана тихо.

Арик помнеше инквизитора от скорошното екстрено заседание на осемнайсетия етаж на „Съветски“ — именно той тогава конвоираше питерските патрулни. Арик не успя да определи какъв е бил инквизиторът — Тъмен или Светъл. Всъщност, каква е разликата какъв е престанал да бъде, когато е отишъл в Инквизицията — приятел или враг? Ключовата дума е „престанал“. Инквизиторът се настани в края на първия ред, а Лайк се качи на подиума при Арик.

— Добър ден, колеги — с равен глас поздрави Лайк. — Разбирам — лято, жега, но днес няма да се задържаме много. А и нашият гост очевидно бърза. — Лайк погледна към инквизитора. Той седеше невъзмутимо, встрани от всички. — Имам за вас две новини — продължи Лайк. — С коя да започна, с хубавата или с неизбежната?

Компютърните хлапаци се оживиха и зашумяха.

— Важното е да не е с лошата — отбеляза някой от място.

— Добре, започвам с хубавата — реши Лайк. — Вашият… все още ваш шеф Аристарх Турлянски, както всички прекрасно знаят, изпълняваше особена мисия под троен патронаж. При изпълнението на мисията той се отличи, превъзходно служейки на Тъмнината.

В ръцете на Шереметиев се появи продълговат плик. Трите печата върху плика тържествено светеха в сумрака.

— За особени заслуги пред Тъмнината, на Аристарх Турлянски, Различен, Тъмен, се дава изключителното право отсега нататък да носи сумрачно име. Моля за разрешение да отворя плика.

— Отваряйте — каза от мястото си инквизиторът.

Лайк прокара длан над печатите и те моментално помръкнаха. Силата трепна и се преля; охранителните заклинания изгубиха силата си и се разпаднаха на невидим прах.

— Отсега ще се наричаш Озхар, Тъмен маг. За прослава на Тъмнината и по нейната воля.

— Засвидетелствам — измърмори инквизитора, продължавайки да седи, но правейки нещо с амулетите под плаща. Арик почувства как нещо опари гърдите му там, където в сумрака се виждаше регистрационният печат на Причерноморския регион. Отново потече Сила, този път съвсем близко, почти докосвайки кожата.

И Арик стана Озхар. А инквизиторът най-накрая стана, развя полите на плаща си и се опита да си тръгне по един от своите пътища. Но от офиса на Дневния Патрул не беше толкова лесно да си тръгнеш.

— Не оттук, колега, само от улицата — меко напомни Лайк. — Изпратете инквизитора до входа, ако обичате.

Някой от младежите скочи с готовност и го изпрати, а след две минути се върна.

— Замина! — съобщи той — неясно дали на Лайк, дали на свежопреименувания си шеф или на присъстващите.

— Е, добре — удовлетворено отбеляза Шереметиев. — Сега, когато останахме само свои, преминаваме към неизбежното. Впрочем, виждам, че това за никого вече не е новина. Тъмния маг Озхар го прехвърлят в Дневния Патрул на Киев. На негово място се назначава добре известния ви Дмитрий Шведов, сътрудник на николаевския отдел. Швед, бъди така добър да станеш и да поздравиш подчинените си.

„Озхар — помисли си бившия одесчанин, бъдещ киевчанин, докато Шведа вървеше към подиума. — Сигурно в началото ще е странно да го чувам с ушите си, а не с душата си. Но ще свикна, няма къде да се дяна.“

Шведа говореше нещо на събралите се, не особено весело, но покорно — очевидно вече се беше примирил с новите си отговорности. Хлапетата оживено аплодираха импровизираната реч на Шведа, след което персоналът беше изгонен по работните си места, а гостите, оперативните работници и Щайн бяха поканени на горния етаж, в бившия кабинет на вече несъществуващия Арик Турлянски.

Личните вещи на Озхар там бяха малко. Само снимка на Тамара в масивна рамка и два пълнителя за пистолета в сейфа.

Работните амулети и артефакти оставаха в наследство на Шведа.

— Някой да се погрижи за пиенето, мезето и сервирането — дали нареди, дали помоли Лайк — по тона му не можеше да се разбере. — Тамара, слънчице, това не се отнася за теб.

Шефът на Дневния Патрул на Причерноморието имаше в запас голямо количество хубаво шампанско. Но Озхар едва усети вкуса му.

— Е, какво? Колега Озхар! Мисля, че ще е правилно, ако точно ти първи поздравиш приемника си. Хайде! По волята на Тъмнината!

— Поздравления, Швед! — успя да промълви Озхар, овладявайки с труд гласа си.

Това не минава толкова лесно — получаването на сумрачно име. Впрочем, Озхар свикна доста бързо. Та днес той изпитваше благоволението на самата Тъмнина.

На Тъмнината — и още нещо, но какво именно, Озхар изобщо не можеше да разбере.

Той разбра това едва към полунощ, когато гледаше нощната Одеса от борда на обещания на Завулон хидрофойл. Но преди това се случиха много неща.

Първо, празнуващите смяната на шефа на Причерноморието Различни се преместиха от офиса на Дневния Патрул в близкия ресторант „Тази Одеса“. Там, неизвестно по какъв начин и по какви причини, се появиха Завулон и още един московски маг на име Юрий. Със сигурност не бяха влезли през вратата, а когато Озхар влизаше в залата, начело на вече пияната компания, тях ги нямаше там.

Лайк, независимо от изпитото, оставаше напълно трезв, а Озхар почти не пи. Не му вървеше пиенето днес. Затова пък Тамара се отпусна и вече не изглеждаше толкова печална както обикновено. И се усмихваше по-често. На Озхар това му харесваше, макар че му беше трудно да превключи от собствените си преживявания към околните. После всички спешно тръгнаха нанякъде; в паметта му, неизвестно защо, остана само мрачното лице на помощника му, Сеня Кричковски. Изглежда Кричковски беше единственият, който остана недоволен от назначаването на новия шеф: Озхар прекрасно съзнаваше, че заместникът му отдавна възнамеряваше сам да заеме креслото му. Но, неизвестно защо, Лайк не тачеше Кричковски, макар че той беше напълно вменяем и уважаван от южняците-Различни. Озхар съзнаваше и това, че Шведа наистина бе по-подходящ за поста, защото беше ако не по-силен, то със сигурност — по-опитен.

Накратко, в мислите на Озхар царяха объркване и възхитителна нестройност. Той разсеяно галеше незагорялата ръка на Тамара и реши, че днес доброволно ще се отдаде на течението на живота, още повече че загрижените физиономии на Артур-Завулон, Юрий и Лайк предвещаваха някакви близки и най-вероятно не много приятни изненади. И след поредния момент на всеобща активност Озхар просто тръгна след всички, озова се до жълт „Опел“ с таксиметрови квадратчета, отвори вратата пред Тамара, седна до нея и с удоволствие откри, че Лайк е заел предната седалка. Значи всичко вървеше както трябва. После пътуваха нанякъде — Озхар дори не погледна накъде. Тамара се притискаше към него, беше му леко, спокойно и хубаво. Скоро замириса на море; Лайк нареди да излизат и Озхар, без изобщо да се учуди, се намери на пристана. Отляво плискаше морето, отдясно и малко назад сияеха светлините на морската гара, а още по-назад се издигаха стъпалата, водещи към булевард „Потьомкински стъпала“. Екипажът на хидрофойла, разбира се, нощуваше на борда. Озхар с удоволствие помогна на Тамара да мине по трапа, радвайки се, че не е пил. А миг по-късно откри, че освен тях на хидрофойла са попаднали пак същите Лайк, Завулон и Юрий. Дори Шведа го нямаше, макар че кой, ако не този клабаутерман31, трябваше да бъде на борда.

Отдалечиха се с бавен ход, без да ползват подводните крила, макар че сънното, на практика огледално море, като никога предразполагаше към скоростни морски разходки. Тъкмо се здрачаваше, светлините на Одеса пламваха все по-ярко и празнично и изведнъж Озхар най-накрая разбра какво именно чувстваше смътно още от сутринта.

Одеса се беше променила. Беше се променила пъстрата й аура, самото усещане за родния град. Станала е по-цялостна и по-малко сънена, сякаш градът се разбуждаше от вековен сън.

Не беше много сложно да се свърже това със скорошните събития в Питер и загрижените физиономии на суперите.

Те се настаниха в шезлонги на предната палубна площадка. Юнга-стюард им поднесе напитки и се разтвори в полумрака на дежурното бордово осветление. Лайк, който го домързя да прави защита „от нулата“, използва един от подготвените амулети с основния блок. А да го допълни и усили не му пречеше никакъв алкохол.

Останалите чакаха.

— Дисбаланс по въздуха на шести… — измърмори Юрий след малко.

— Това не е дисбаланс — обади се Завулон със същия тон. — Погледни, интересно решение. А ти, Лъки, не трябва да използваш една и съща находка два пъти.

— Тук всички сме свои — сви рамене Лайк.

— Кой знае… — неопределено въздъхна Завулон.

Лайк не се зае да уточнява, че привидния дисбаланс под инверсно бяло зрение далеч не беше единствената находка в защитния му мехур. Впрочем, и Завулон, и Юрий, че и Озхар най-вероятно подозираха това.

— Значи ти си нашата питерска героиня — каза Юрий, когато прецениха, че защитата е надеждна. — Добре изглеждаш!

— Благодаря — сдържано благодари Тамара.

— Само че си много бледа. Все пак е лято.

— Нищо, Одеса ще поправи това. — Лайк запали цигара и примижа към звездите.

— Ако успее — с някак неприятен тон каза Завулон.

Лайк наведе глава: звездите, както винаги, мълчаха. Но очевидно московският колега имаше да им съобщи нещо. Всъщност Лайк вече знаеше почти всичко; трябваше да съобщят на Озхар и Тамара, защото нещата засягаха най-вече тях.

— Какво има? — напрегна се Озхар, неволно стискайки ръката на момичето.

— Нека първо да изясним нещата — предложи неприветливият Юрий.

Юрий беше стар и опитен маг. С годините той безнадеждно потъна в мрачност и цинизъм и не смяташе за нужно да се сдържа дори пред колегите. Но едновременно с това Лайк и Озхар го познаваха като умел и опитен оперативник, на когото можеше да разчиташ във всякаква схватка. Парадокс — в живота не можеше да разчиташ на Юрий, но в бой — винаги. Когато нещата стигаха до открит сблъсък, Юрий изповядваше простата, но безценна философия: или ще победим всички заедно, или всички заедно ще загинем. Този потискащ максимализъм плашеше мнозина, а Светлите се бояха от Юрий почти толкова, отколкото от Завулон. А някои дори повече.

— Питай — предложи Завулон.

Това изглеждаше малко комично, защото повтаряше традициите на низшите звена на патрулните: по време на операция често възлагаха водачеството на най-неопитния Различен, а старшите наблюдаваха и при необходимост му помагаха. Предполагаше се, че това развива самостоятелност.

Но това не се отнасяше до Юрий — отдавна бяха отминали времената, когато се страхуваше да не изглежда смешен. Той знаеше със сигурност, че най-често последен се смее този, който в началото изглежда най-смешен. Затова думите на шефа не му направиха абсолютно никакво впечатление.

— Кажи ми, Озхар… Много Различни ли си инициирал?

Озхар се замисли.

— Около десетина. Защо?

— И как го правиш?

— Ами… — Озхар леко се притесни — смущаваше го присъствието на Тамара.

Завулон, от когото нищо не можеше да се скрие, се усмихна сдържано:

— Говори, какво толкова има. Момичето ще разбере. Наивно е да се предполага, че стогодишен Тъмен Различен ще пази невинността си. Още повече, че и момичето… не се притесняваше на олтара си.

Озхар погледна към Тамара — тя ободрително стисна ръката му и едва забележимо се усмихна.

— Ами, общо взето… — съобщи Озхар, — жените е най-лесно да ги инициираш в леглото. Поне за мен. А мъж съм инициирал само веднъж, но почти не помня подробности, защото се натряскахме с медовина… Това беше през трийсет и четвърта, под Овидиопол. Тогава Солоха много ми се кара…

— Помня — кимна Лайк. — И медовината помня. А кой беше?

— Един местен, Рома Коберник. Работи като куриер в нашия… в смисъл, в одеския Патрук. Вечно е на път.

— Ти по-добре се опитай да обясниш — какво чувстваш при инициацията? Как я правиш?

Озхар се замисли. Въпросът беше подобен на въпроса към стоножката: как знае с кой крак да пристъпи?

— Как да го формулирам… Може би така: опитвам се да си представя аурата такава, каквато ще стане след инициацията — как ще започне да се оцветява, къде ще е прозрачна, къде ще е по-плътна. Да си представя душата; как тя се освобождава и се разкрива пред сумрака. Точно както расте зърно — виждали ли сте някога ускорени снимки? Мислено протягам ръка към самото естество, сърцето или душата, докосвам го и казвам: „Отвори се! Събуди се!“

Озхар млъкна; след секунда въздъхна и поклати глава:

— Не, така звучи много глупаво. Ако трябва да съм точен, не знам как го правя. Някак се получава инициацията и това е.

— Късно е, вече го каза — изсумтя Завулон и се спогледа с Лайк и Юрий. — Общо взето пасва: също има опит да се достигне централната същност на субекта. Сърцето, така да се кажи. Между другото, много удачна формулировка, поздравявам те.

Озхар не разбра почти нищо, но Лайк му се притече на помощ и обясни:

— Разбираш ли, през цялата нощ се опитвахме да измислим непротиворечив и правдоподобен механизъм за инициация на градове. Стигнахме до извода, че по някакъв начин трябва да въздействаме на централната му същност, или както ти много удачно се изрази — сърцето на града. Предполагам, вече си разбрал какво е станало с Одеса. Ако съдим по развитието, инициацията й съвпада с първата ви среща тук. Срещата ти с Тамара. Я си припомнете, какво правихте първите дни след запознанството? Дайте да ви помогна…

Простичкото заклинание за освобождаване на паметта докосна Озхар, после Тамара, и те неочаквано пропаднаха от лятната нощ в лятното утро преди пет години. Също толкова топло, но — за разлика от нощта — нетърпимо ярко.

— Това — каза Арик, сочейки към зданието — е Воронцовския дворец. — Да се откаже от присъщите на екскурзоводите жестове се оказа непосилна задача дори за Арик.

— Воронцовският? — учуди се Тамара. — Винаги съм мислила, че Воронцовският дворец е в Крим.

— Правилно — снизходително поясни Арик. — Летният Воронцовски дворец е в Алипка. А това е зимният. Воронцов е бил губернатор на Новорусия, затова дворецът е губернаторски. Между другото, в Одеса има упорити слухове, че Воронцов е имал подземен проход от двореца към пристанището; тогава морето е било по-близо. И че оттам тайно са пренасяли оръжие за гръцките въстаници — за да не ядосват Англия и Турция, както в случая с шаха.

— Подземен проход? — изуми се Тамара. — Колко интересно! Като граф Монте Кристо!

— За съжаление, това са само слухове. Няма никакъв проход… Някога се заинтересувахме от този въпрос. Но все пак поддържаме версията с прохода, дори написах статия за едно местно вестниче. Лъгах като разпран, естествено.

— Кои сте тези „ние“? — уточни Тамара.

— Ами… Такива като мен и теб. Не съвсем хора. Или по-точно, повече от хора.

Тамара незабавно се навъси. На Арик му се стори, че с нейните необичайни способности са свързани някакви много неприятни спомени. При дивите Различни това се случва много често — нали до тях няма по-опитен, способен да ги вразуми, упъти, да ги удържи от неправилни постъпки. Арик беше съгласен с мнението, че потенциалните Различни са по-безпомощни и от бебета и по-нататъшната им съдба зависи от това, дали до тях ще има някой опитен и доброжелателен.

— Добре, да продължаваме — каза той на глас, опитвайки се да звучи бодро и безгрижно. — По булеварда. Към паметника на Дук дьо Ришельо и Потьомкинската стълбица.

— А вярно ли е това, което разказват? Че ако застанеш на люка и погледнеш паметника…

— Хората винаги ги избива на неприлични фантазии — въздъхвайки, изкоментира Арик. — По принцип, от люка наистина се открива забавен ракурс. И свитъкът в ръцете на Дука наистина е разположен… нееднозначно. Но у мен това не предизвиква никакви глупави асоциации. Хайде да не говорим повече за това, става ли?

— Става… — не възрази Тамара.

Те вървяха по булеварда сред разхождащите се майки и техните разноцветни отрочета, сред почиващите, мързеливи и флегматични, сред аборигените, най-често делови и целеустремени. При паметника, както винаги, имаше огромна тълпа: търговци, фотографи, зяпачи, джебчии, влюбени.

— Навярно — тихо, сякаш размишлявайки, предположи Арик, — Одеса започва оттук. Искаш ли да чуеш истинския й глас?

— Искам, разбира се! — кимна Тамара.

— Тогава застани с лице към морето, затвори очи и се вслушай. В себе си и в града. А аз ще ти помогна.

Тамара послушно се обърна към морето и затвори очи. И, очевидно неволно, се полупотопи в сумрака.

— Стоп! — вклини се в спомените мрачният глас на Завулон. Външният му вид приличаше на гласа му. — Всъщност, ето го и отговора.

— М-да. — Лайк изкриви лице в унила гримаса. — Правдоподобно, не можеш да отречеш.

Озхар разтърси глава, прогонвайки остатъка от заклинанието и старателно почисти аурата си. Пътьом той погледна към Одеса — аурата на града наистина бе започнала да се променя, точно като питерската. Но в нея почти липсваха черни тонове. Преобладаваха сините, като шлейф от дребни пръски, надигнали се от морето и обкръжили брега.

— И какво се получава? — Лайк престана да гримасничи и се зае да развива мисълта си. — Че и в Одеса ще трябва да чакаме изненади със сектантите?

— А в Одеса има ли сектанти? — поинтересува се Юрий, поглеждайки накриво към Лайк.

— Има. Навсякъде ги има. Но тукашните май са мирни. Нали, Ар… ъ-ъ-ъ… Озхар?

— По време на моето ръководство всичките шест регистрирани в Одеса Тъмни секти нито веднъж не са нарушавали разпоредбите на Договора — с малко по-официален тон, отколкото изискваше нощната беседа на хидрофойла, уведоми Озхар. — Нерегистрираните понякога правеха бели, това да. Но — за дреболии…

— Ясно — въздъхна Юрий.

— А ти погледни аурата — лениво предложи Завулон. — Одеса не е Питер. За разлика от Северната Палмира Южната не допуска в себе си черно. В Питер такава аура ни висеше над главите — майко мила! През цялото време ми се искаше да насапунисам едно въже и да се обеся на куката за полилея.

— Не знам, аз в Питер не ходя — сви рамене Юрий. — Слава на Мрака, няма нужда. Какво, там наистина ли е толкова зле?

— Аз само малко смекчих положението… — ухили се Завулон. — Добре, да продължаваме нататък. Тамара, сега имам въпрос към теб. Първо: помниш ли своята инициация? И не се ли е случвало с теб нещо странно в района на Марсово поле? Мога отново да помогна… ако искаш. Както току-що се убеди, това не е страшно.

— Няма нужда от помощ — тихо каза Тамара. — Майка ми е била изнасилена на Марсово поле, точно до Вечния огън. След девет месеца съм се родила аз.

— Охо! — Завулон моментално се надигна в шезлонга. — Така, така! Е, ето я и втората тухличка в стената на нашите умозаключения… Според мен, картината става все по-еднозначна.

— Ти си направо някакъв будилник за градовете, момиче — недоверчиво поклати глава Юрий. — При това да пукна, ако от настроението ти в момента не се определя в последствие емоционалният фон на разбудения град.

— Когато са будили Питер, мен още ме е нямало — все така тихо каза Тамара.

— Ха! Точно обратното! В случая с теб и твоята майка всичко е сработило сто пъти по-силно… защото Озхар е напълно прав: сексът и инициацията са свързани много силно, именно чрез емоциите.

— Мамка му — неочаквано изтърси Лайк и с размах изгаси цигарата си в пепелника.

В този момент Завулон почувства повишената напрегнатост на вероятностите. Нишките, проточващи се в бъдещето, затрептяха, преплетоха се, завибрираха, проточвайки се в настоящето и миналото.

— Какво?

— Вчера я заведох в сърцето на Киев. На Владимирската планина — мрачно каза Лайк. — И се опитвах…

— Разбудил си Киев? — прекъсна го досетилият се Юрий.

— Не знам! — ядосано процеди Лайк. — Може и да не съм. Но тя беше в сърцето на Киев, а аз тогава се обръщах към града.

— И в какво настроение беше тя? — Гласът на Юрий, и без това твърд като стомана, стана съвсем неръждаем.

— В сънено.

— Тамара! — обърна се Завулон към момичето. — Какво усещаше там? В сърцето на Киев? Как се чувстваше — добре, зле?

— Беше ми много хубаво — без колебание отвърна Тамара. — Много по-хубаво, отколкото в Питер. Леко и свободно. Отдавна не ми е било толкова леко и свободно, както на Владимирската планина.

— Уф-ф — въздъхна впечатленият Юрий. — Според мен нещата тръгват на зле, колеги. Веднага щом Светлите разберат, ще последват протести. Като разбере и Инквизицията — очаквайте санкции. Обзалагам се, че ще затворят момичето, а в центровете на потенциално способните за събуждане градове ще поставят охрана.

— Не искам да ме затварят — жално каза Тамара.

— От твоите желания, момиче — ухили се Завулон, — вече нищо не зависи. Или поне до момента, в който наистина се изясни механизмът на инициация на градовете и твоята роля в този процес. А съдбата ти ще зависи от резултата.

— Артур… — с треперещ глас попита Тамара. — Ти нали виждаш далеч в бъдещето! Кажи ми, каква е съдбата ми? Поне в общи линии. Каква ще бъда? Опитно зайче? Осъдена на смърт? Или…

В погледа й не можеше да се прочете нищо друго, освен надежда.

— Не знам каква ще бъдеш — хладно отвърна Завулон след дълга пауза. — Ще ти кажа само едно: имаш съдба.

След четирийсет минути изпратиха Тамара да си легне, и тогава на Озхар наистина му стана интересно. Той за пръв път присъстваше на оперативка от такова равнище. Преди Лайк решаваше насъщните проблеми с Артур-Завулон и другите супери, без да информира подрастващите млади колеги.

Но сега се бяха променили много неща.

Първо поговориха за предполагаемите действия на Светлите, но някак вяло, без интерес. После превключиха на Инквизицията.

— Мисля, — изказа се Юрий, — че бюрата и в Прага, и в Берн са осведомени много по-добре, отколкото може да се очаква…

— Ами това май вече е традиция — отбеляза Лайк, не много весело.

— Именно — съгласи се Юрий. — Още първият анклав внимателно е следил разработките на Плюмарж и Дартие. И после, Дартие в края на краищата все пак е отишъл в Инквизициите, което означава, че дори непубликуваните разработки са в техния архив.

— А ти изучи ли внимателно резолюцията на Ганимекс Втори? — поинтересува се Завулон с невинен вид.

— Много внимателно — спокойно отвърна Юрий. — Но ме допуснаха само до съкратената версия.

— Мен също. — Завулон се усмихна криво. — Наложи се да чета между редовете. Още тогава, през шейсетте, Инквизицията официално е признала за пробудени четири мегаполиса: Токио, Лондон, Ню Йорк и Лос Анджелис. Е, формулировката беше по-различна; думата „пробудени“ не се споменаваше.

— А как беше формулирано? — напрегна се Лайк.

— Нещо от рода на „имащи засега неизучена информационно-енергетична структура, внасяща значителни смущения в практическата манипулация на магическата енергия“. Като един от класификационните признаци са посочено именно измененията в аурата. А и паралелът между хората-Различни и градовете-Различни също не беше споменат. Още тогава си помислих — скоро и Москва ще е в този списък.

— Искаш да кажеш — усъмни се Юрий, — че Питер ни е изпреварил?

— Не нас, а Москва. А също и останалите градове. И не ни е изпреварил, а се е оказал по-гнусен. Споменатата четворка, макар че е „събудена“, още не е инициирана в пълния си смисъл. С други думи, няма склонност към Тъмнината или Светлината. А Питер… сами знаете накъде е тръгнал.

— Искаш да кажеш, че Тамара всъщност не инициира градовете? Че те си остават неутрални като диви Различни? — опита се да подреди казаното Лайк.

— Да.

— И че градовете-Различни трябва и да се реморализират?

— Нещо такова. Мисля, че с майката на Тамара се е позабавлявал някой силен Различен, при това — самотен и психар, като Фафнир или Брауншвайгския удушвач. Може би сектант. А Питер е твърде благодатна почва за всякакви гнусотии. И като резултат след трийсет години имаме банда Черни и техните весели сборища. И още: очевидно градът е реагирал бурно и охотно на емоциите на насилника и жертвата. Тамара е негова дъщеря, така че бащиното свойство би могло да се предаде и на нея. Оттам и способностите на „будилник“. Но извън Питер тя всъщност е невинно дете, затова и Южната Палмира още не е повторила съдбата на Северната, Черната. И Киев, предполагам, още известно време нищо не го заплашва.

— До момента, в който го инициират наистина? Към Тъмнината, или към, пу-пу, Светлината?

— Напълно вярно.

— Догадки, догадки — измърмори Лайк. — Само догадки, достоверна информация — нула.

— По тази тема достоверна информация може да се намери само в Инквизицията — изобщо не се смути Завулон.

Юрий замислено побарабани с пръсти по масата.

— А Тамара, приятели, ще трябва да я наглеждаме и пазим — каза той и въздъхна. — Тя става твърде ценен обект за изучаване. Ако Инквизицията стигне до аналогични изводи, ще ни я вземат. А Инквизицията ще дойде — ако изводите ни имат поне малка връзка с действителността.

Лайк погледна колегите си и предположи:

— Безсмислено е да я пазим от Инквизицията. Така или иначе ще я вземат, ако в Прага решат така. А що се отнася до Светлите… Инквизицията и от тях ще я вземе. Не мисля, че Светлите ще успеят да направят нещо фатално с нейна помощ.

— Не, защо — възрази Завулон. — Разходи Тамара по Червения площад до Лобното място, а после инициирай Москва към Светлината. Напълно подходяща цел за Хесер и неговата кохорта пишман-експериментатори.

— Това ще отнеме години, Артур — не се предаваше Лайк. — Поне двайсет-трийсет години, ако съдим по Питер.

— И какво от това? Мислиш ли, че през това време Хесер ще остарее и ще умре?

Юрий сдържано изхъмка и потупа Лайк по рамото:

— Би било добре, нали?

— Добре, какво ще правим тогава?

— Ами нищо — неочаквано безгрижно заяви Завулон. — Е, ще се наложи да взема Тамара в Москва. Под моето крило.

Завулон се обърна към Озхар и внимателно се вгледа в него.

— Харесва ли ти Москва, кадет?

Озхар неопределено вдигна рамене.

— Като че ли това има значение…

— Правилно, никакво значение няма. Умен кадет! Едновременно с това и теб ще обучим на едно-друго… Имаш перспективи, при това добри. Само че не започвай веднага да се възгордяваш, това е погубило много достойни магове.

— Няма да се възгордявам — обеща Озхар. — Повече се безпокоя за Тамара.

— Правилно — отново го похвали Завулон. — Безпокойството изостря вниманието. А то ще ни е много нужно в близко време. Между другото, — неочаквано промени темата на разговора Завулон, — на това корито има ли въдици?

— Въдици ли? — леко се стъписа Озхар. — Сигурно има. Защо?

— Дали да не прескочим до Кинбурн, на риболов? Просто така, профилактично… Тъкмо ще махнем Тамара от Одеса — нека Хесеровите емисари си поблъскат главите защо сме направили това. За около три дена.

— Аз няма да дойда — предупреди Юрий. — Имам билет за сутрешния рейс.

— Както искаш…

— Е, да изненадаме ли капитана? — попита Озхар, канейки се да става.

Лайк предложи:

— Нека тръгнем сутринта. Наредих на Ефим да дойде тук утре сутрин. Даже телефон нямам.

— Нека да е сутринта. — Завулон се прозя протяжно. — Добре, вие както искате, но аз се опъвам на койката. Как се казват койките на корабите?

— Не знам. Когато спах в яхтата на Шведа, ги наричаха ковчези — информира го Озхар.

— Много добре. Макар че ще подхожда повече на вампирите. — Завулон се изсмя. — Е, къде е най-близкия ковчег?

— Елате, ще ви покажа. — Озхар най-сетне се изправи. Станаха и останалите.

Над хидрофойла се люлееше нощното небе.

— Давай към пристана — нареди Озхар на капитана след няколко минути. — Утре ще качим още няколко души и отиваме към Кинбурн, на риболов.

— Ще бъде изпълнено! — бодро го увери капитанът.

— Лека нощ…

— И на вас…