Ликът на Черната Палмира

ТРЕТА ГЛАВА

На сутринта, независимо от късното лягане и приличната доза спиртни напитки, целият екип изглеждаше удивително бодро. Дори Симонов, който обикновено обикаляше с махмурлук, докато събере смелост да „оживее“ чрез методите на Различните. Ефим доброволно пое ролята на бирен мениджър-куриер, какъвто изобщо не беше излишен при размерите на служебния апартамент. Желаещите известно време киснаха в двете циклопични вани и под двата душа. Лека закуска от снощното мезе, цигара преди обаждането до Шагрон (беше заето) и мисъл за цигара след обаждането…

После Лайк неочаквано пропадна в сумрака, при това някъде в дълбините, където дори Ираклий не можеше да го проследи. Той остана в сумрака за кратко, върна се почти веднага и каза, обръщайки се към стената:

— Ами влизайте…

В стената незабавно се отвори портал. Светъл портал. От ослепителното сияние в стаята влязоха двама — наблюдателят Алексей Солодовник и мъж на неопределена възраст, в който моментално се разпознаваше Светъл маг екстра класа.

— А — гласът на Лайк моментално стана ехиден, но не много, без да прекалява. — Пресветлият Хесер! Уелкъм, уелкъм.

— Не се гаври, Тавискарон — изръмжа този, когото нарекоха Хесер.

— Нима се гавря? — престорено се учуди Лайк. — На теб винаги ти е било приятно, когато те наричат не просто някакъв си там Хесер, а Пресветлия Хесер.

Хесер погледна мрачно към Лайк.

— Аз поне не крия името си.

— Какво е едно име — изсумтя Лайк. — Да си помисли човек, че ти е само едно. Освен това, ако не ме подвежда склерозата, местните момченца се обръщат към тебе не другояче, а с „Борис Игнатич“.

Този път Хесер просто премълча.

— Е, добре. — Лайк запали цигара и пусна към тавана няколко колелца. — На какво дължим посещението на толкова високи гости?

— Защо решихте да пътувате с влак? — неочаквано попита Хесер. — При това — с дневния?

— Хм? — Лайк наклони глава и присви очи. — Ти какво, да не идваш от Одеса? Отговаряш на въпроса с въпрос.

— Тавискарон, — търпеливо и леко снизходително каза Хесер, — не ми губи времето. А и своето също, защото сега не мързелуваш както обикновено, а изпълняваш задание под троен патронаж. Така че стига си дрънкал и ми отговори на въпроса.

— Ами прииска ми се — нагло обясни Лайк. — В самолета не можеш да лежиш.

— В дневните влакове също.

— Ние ще изберем такъв, в който може. Е, и освен това гарата е по-близо.

— Значи, не искаш да отговаряш. Какво пък… твоя си работа. Но имай предвид. Утре — още утре — ето това момче ще ми изпрати първия отчет. И ако се разбере, че мързелувате и се шляете по кръчмите както обикновено, вместо бързо да вкарате в релси вашите разпуснати изроди, с теб ще разговаря не друг, а представител на Инквизицията. А те разговарят в малко по-различен тон, ти знаеш това.

— Олеле, само не ме плаши, Пресветли Хесер — заядливо отвърна Лайк, като дребен джебчия пред дежурен полицай. — Не ти отива. А що се отнася до работата… ще се справим. Особено ако не ни разсейват високи особи с официални визити и ако под краката ни не се пречкат всякакви сополанковци.

При тези думи Лайк присви очи към момчето-наблюдател и то определено потръпна.

— Брей — кимна няколко пъти Хесер. — Работете. И, ако обичаш, внимавай твоите сополанковци да не сгазят лука и изобщо… да се държат прилично.

— Моите сополанковци нямат нужда от надзор — равнодушно отвърна Лайк. — Всичките са ми дресирани. А и не вземам сополанковци на подобни… разходки. Освен ето този, — Лайк лениво кимна с глава, сочейки Ефим, — но и той е от най-добрите.

Хесер се усмихна — скептично, криво. Но не възрази. Отново отвори портал и величествено се оттегли — естествено, заедно с наблюдателя. Арик се опита да проследи общата картина на преразпределение на енергията, но бързо се обърка и се отказа. Пресветлият Хесер, шефът на Нощния Патрул на Москва, заклетият враг, сигурно беше по-силен от Лайк, ако това изобщо беше възможно.

— Ефим! — повика Лайк. — Чу ли какво каза Пресветлият Хесер? Стига си смукал бира, обади се на Шагрон. Отиваме на гарата.

— На Ленинградската ли? — неизвестно защо уточни Ефим.

— Не, мамка му, на Савеловската!

— За Питер има влакове не само от Ленинградската — съобщи всезнайкото Ефим. — Например, Курската…

— Обади се! — беззлобно изръмжа Лайк. Той можеше да крещи на Ефим колкото си поиска, но високо ценеше знанията на този кльощав младеж.

Този път не беше заето. Шагрон и Дениска долетяха след двайсет минути.

В този ден добродушието на Лайк премина всички въобразими предели. Той дори не се зае да изхвърля законните пътници от спалния вагон. Той просто принуди железничарите да прикачат към композицията допълнителен вагон. И не в края, или в началото — в средата, точно до ресторанта. И нищо, прикачиха го. И дори не започнаха да продават билети за него, а контролът шафнерите да не прибират пари се осъществи и без помощта на Лайк. Четвърт час преди заминаването, тракайки с токчета и проблясвайки с огледалните си очила под модната прическа, се появи Лариса Наримановна в компанията на сивокос джентълмен с явно европейска външност. Джентълменът беше притиснат между Лариса Наримановна и необятен букет с рози.

Лайк и Симонов тъкмо пушеха носталгично на перона, макар че напълно спокойно можеха да пушат и в купето. Но ето, прищя им се… Имаше нещо в това — да постоиш до вагона, да погледаш сновящите насам-натам пътници и носачи, да попиеш атмосферата на предстоящия път. Дори Шведа, който никога през живота си не беше пушил, остави на масичката неразделния си лаптоп и излезе при тях. Ефим беше отишъл за бира; Ираклий, Арик и Димка Рубльов останаха във вагона.

Приближавайки се, Лариса Наримановна пусна лакътя на джентълмена, който очевидно много се зарадва на това, защото сграбчи букета и с двете си ръце.

— Да показвам ли билета? — насмешливо попита вещицата.

— Здравейте, Лариса Наримановна! — угоднически поздрави Симонов.

— Привет, Лариска — изръмжа Лайк. — Мислех, че вече си отлетяла.

— За къде да бързам? Тук, разбираш ли, московската нощ ме зове, на другата сутрин цял вагон пустее, а аз да се мъкна от летище на летище? Привет, Симонов.

Вещицата се обърна към спътника си и бързо му забъбри нещо на италиански. Той кимаше обречено.

— Седмо купе е мое — предупреди тя, преминавайки отново на руски. — Ако някой е успял да го заеме — да се омита оттам.

— Свободно ти е купето — намръщи се Лайк. — Настанявай се. И на носача ще кажем, не се безпокой.

Лариса Наримановна, съпроводена от джентълмена, се скри във вагона; на пода на платформата останаха няколко червени листенца.

След няколко минути дотича и споменатият носач. На количката му самотно стоеше малко кожено куфарче.

— В седмо купе — небрежно махна с ръка Лайк, а Симонов незабавно бръкна в джоба за банкнота бакшиш, която подаде с великодушен жест на носача, когато той излезе от вагона след минута. Носачът неясно благодари, вкопчи се в количката и с неизменен тръс препусна назад към гарата.

Скоро се появи и Ефим. Торбите с бира и други припаси за из път ги носеха четирима субекти с доста криминална външност. Независимо от хилавото телосложение на Ефим, тази групичка изобщо не изглеждаше комично. Различните не се страхуват от хората и знаят истинската си цена.

В този момент се появи шафнерката и ги помоли да се качат — влакът потеглял.

Потеглиха. В началото не беше ясно дали влакът се движи край перона, или перонът край влака. Но скоро лекото поклащане на вагона ги убеди: перонът е останал на място. Пероните всъщност са непоклатими, също като Москва. Или като Киев. И само влаковете, тези вечни пътешественици, пристигат и заминават, без отдих и покой, от ремонт до ремонт, а по някое време — до бунището или до леярната.

Обичайната вагонна предстартова суета практически липсваше в непълния спален вагон. В нощния влак леглата се застилат предварително, а в дневния те обикновено не бяха необходими. За всеки случай на всяко легло беше поставено спално бельо в запечатани пластмасови пакети. В този вагон и с такива пътници за билети изобщо не ставаше на въпрос. Никой не искаше чай, а ако поискаше — затова присъстваше Арик Турлянски, специалист по приготвянето на чай, а и Димка Рубльов разбираше от древната напитка. Накратко, едната шафнерка веднага се изпари нанякъде, а втората тихичко се покри в служебното купе и не си подаваше носа навън, което напълно устройваше всички. Кавалерът на Лариса Наримановна беше внимателно приведен в хоризонтално положение — да не пречи. За „клуб“ си избраха пето купе, централното. Там се и събраха да пийнат бира в очакване на поредния гост.

За поредния гост мимоходом спомена Лайк. Значи гостът със сигурност ще се появи.

На Арик Турлянски понякога му се струваше, че Лайк вижда близкото бъдеще много отчетливо, едва ли не посекундно. И дори започваше да се досеща, че магове от нивото на Лайк, Артур-Завулон или дори Пресветлия Хесер сами създават това бъдеще. И необяснимото желание на Лайк да пътува с дневния влак, и периодичните посещения на Светлите, и музикалната нощувка в „Асол“, и минаващият наблизо вампир, и дори придружителят на Лариса Наримановна — всичко това бяха частички от гигантската мозайка на бъдещето, която Лайк и останалите висши Различни бавно и с наслаждение редят, ревниво следейки подреденото от тях да не е по-безцветно от това на съседа. А младежите като Ефим и средните като Шведа, Симонов и самият Арик — всъщност те са един вид носачи на снаряди, тоест на цветни парченца стъкло. Осъзнаването на това беше малко тъжно, но Арик разбираше и това, че осъзнаването е първата крачка по пътя от стъкълце в чужди ръце към онези, които подреждат мозайката. Досещаше се и за това, че в момента няма представа колко ще е дълъг този път и доколко е труден.

Интересно, дали простото момче Шведа някога е мислил за това? Или бохемът Симонов? Или Димка Рубльов? Но все някога ще се замислят. Освен ако не ги погълне старото като света противопоставяне на Тъмнината и Светлината. Арик знаеше колко много Различни загиват — и като резултат от това противопоставяне, и просто от случайни събития. Възрастовата граница от два-три века пресичат един на сто Различни. Хилядолетна възраст достигат единици от хиляди. А за повече направо не ти се мисли. На колко ли години са Пресветлия Хесер или Артур-Завулон? Или всъщност, не години. Хилядолетия!

Ираклий и Лариса Наримановна сигурно са на повече от двеста години, но на по-малко от хиляда. Но колко повече от двеста? И колко по-малко от хиляда? Върви познай! По хорските мерки Арик вече беше старец, наближаваше първата му стогодишнина. Но понякога, когато общуваше със свои връстници или с хора, по-млади от него с десетина-двайсет години, той се чувстваше като хлапак. Неразумен, наивен и неопитен. Мъдростта идва когато знаеш, че краят ти е близо. А ако пред теб има цял век, оставаш… е, ако не хлапак, то просто млад. По душа и, разбира се, по тяло. Арик се усещаше законсервиран на възраст около четирийсет години. Никакви особени изменения, освен нарасналото му магическо майсторство. Но умението да твори по-мощни заклинания и да работи с внушителни потоци от Сила, неизвестно защо, не добавяше житейска мъдрост. Още по-поразителна беше лекотата, с която корифеи като Лайк скачаха от своите задоблачни висини на едно стъпало с Арик и общуваха като равни. Дали и Арик щеше да придобие някога това умение? А Шведа, Симонов, Рубльов, Ефим? Тогава разликата във възрастта между Арик и Ефим ще стане толкова несъществена, че никой няма да си спомни за нея. Сега Арик е по-възрастен; фактически — пет пъти, морално — два. Шведа и Рубльов бяха наближили възрастта за собствената си консервация; Симонов беше прескочил тази граница преди петнайсет години и, съдейки по поведението му, се беше законсервирал напълно успешно.

Ех, думи… Думи тежки, думи мрачни…

Влакът тракаше с колелата си по стрелките, напускайки Москва.

Шведа най-накрая се укроти и се отлепи от лаптопа. Нахлу в клубното купе, награби бутилка тъмна „Афанасия“ и се настани до Арик, който седеше в ъгъла. Лайк се беше разположил на същата седалка. Срещу тях Симонов, Ираклий и Ефим спореха за преимуществата на украинската бира пред руската. Що се отнася до Рубльов, той беше полегнал в крайното купе да почете от току-що купената на гарата книга на Ене Рейто. Арик не искаше да спори за бирата, защото се придържаше към справедливото мнение: „Гинес“ не можеш да надминеш. Лайк меланхолично мълчеше — изглежда, в очакване на прословутия гост.

— Яка е тази Москва — въздъхна накрая Шведа. — И някак реактивна.

— Киев също не е малък — с готовност превключи на новата тема Ефим.

— Не е малък. Но там я няма тази непреходна суетня — каза Шведа и отпи. — Може би затова бирата там е по-хубава?

Арик за кой ли път вече преся многократните си впечатления от градовете и счете за възможно да се изкаже:

— Москва е равнодушна към хората. Е, и към Различните също. Никаква не е тя. Ето, вземете за пример Киев или Одеса. Или пак този Николаев. Накъдето и да погледнеш — храстче, паркче, магазинче, тревичка. Вода, все пак. А в Москва? Широки улици, стъклобетон, море от автомобили… А и реките им не можеш да наречеш реки — чиста канализация.

— Москва някога беше прелестна рекичка, в която имаше и риба, и раци — лови колко поискаш… — отбеляза Ираклий. — Такава, каквато е сега, са я направили именно хората. И вие се учудвате, че този град не харесва хората?

Лайк също се отърси от замисления си вид:

— Не бъркай нещата. Отношението на реката и отношението на града. Градът е творение на хората, той се отнася с тях така, както е свикнал, докато е растял. Но че Москва е равнодушна — това е вярно. Хората — а и Различните, — които не успяват да я възприемат, ги смачква. С нея можеш да живееш, даже да я обичаш по своему. Но на Москва не можеш да се довериш.

— А на Киев? — моментално се поинтересува Ефим.

— На Киев — може. Киев обича хората. Както и хората — него. Топъл е той, могъщ и топъл.

— Разсъждавате така, сякаш градът е одушевено същество — обади се Симонов.

— Ами точно така си е — спокойно потвърди Лайк. — Ето например твоята Виница. Само по себе си — приятно градче, симпатично. Но добре известната ти близка енергетична зона го отклонява към Тъмнината.

— Там, където е бункерът на Хитлер? — уточни Арик.

— Да. Мислиш ли, че случайно са избрали това място за бункера?

— Мисля, че не е случайно.

— И правилно мислиш — одобрително кимна Лайк. — Изглежда, че Тъмните в този град би трябвало да са в възторг, нали? А ти и твоите съграждани — чувствате ли възторг?

— Ами — неопределено проточи Симонов. — Не съм се замислял. Все пак живея там.

— Никакъв възторг не се чувства — вметна Шведа. — Три пъти съм бил там, и трите пъти нещо ме потискаше. Някакво… предчувствие за беда.

Симонов учудено погледна към Шведа.

— А знаеш ли защо? — попита Лайк, присвивайки очи.

— Защо?

— Защото във Виница има твърде много Тъмнина.

— Нима Тъмнината може да е твърде много? — учуди се Ефим.

— Може. И освен това може да има твърде малко Светлина. Да, не се учудвайте. Водката има по-лош вкус от виното, макар че в нея има повече алкохол. За Различните — а и за хората също — най-приемливо е равновесието. Именно затова Киев ни е толкова любим — той е удивително хармоничен. Там Тъмнината не пречи на Светлината, а Светлината не измества Тъмнината. Във Виница този баланс е нарушен в полза на Тъмнината, затова пристигащите там се чувстват потиснати.

— А в Москва? — поинтересува се Арик.

— Москва е непостоянна. И твърде, твърде голяма. Първо, балансът там е различен в различните части на града, и второ — заради голямото количество Различни и техните активни действия той непрекъснато се променя. Променения баланс от своя страна принуждава Различните много да се местят и много да действат, което изкривява още по-силно общата картина. Разбирате ли? Москва — това е котел, в който кипи Силата. Всъщност това е самоподдържаща се система — градът тревожи Различните, а Различните тревожат града.

Зад прозореца вече се мяркаха градчетата в Подмосковието, селца, платформи.

— А какво ще кажеш за Питер? — поинтересува се Шведа, остави празната бутилка под масата и си взе нова.

Тук Лайк се навъси и замълча. Или обмисляше какво да каже, или се вслушваше в усещанията си.

— Питер… Питер — това, приятели, е истински ужас. В сравнение с него Виница е оазис.

Симонов многозначително изхъмка:

— Ами какво искаш — построен е върху кости!

— Причината не е само в костите — поклати глава Лайк. — Ингерманланските блата сами по себе си са доста мрачно място. Идеално за жертвоприношения. Ако знаехте колко животи са погубени там, колко енергия е изпита… Питер ненавижда всички — той не умее друго. Това е град-зомби и град-вампир, той поглъща всички безогледно: Тъмен — Светъл, Различен — не Различен. И като истински вампир умее да очарова, за да плюска. Питерци губят душата си с усмивка на уста и с дълбока обич към града, който изсмуква душата им ден след ден. Не напразно там има толкова малко Различни и изобщо няма стари и силни Различни. Знаете ли как наричаха Питер преди век и половина… в определени кръгове? Черната Палмира. Не Северната — Черната. Не завиждам на онзи, който ще се осмели да погледне истинския лик на този прокълнат град.

— Интересно — изкоментира човекът, който, както се оказа, от известно време стоеше пред входа на купето и слушаше разговора. — И доста поучително.

Ефим възнамеряваше да се гмурне в сумрака, за да провери непознатия, но Лайк го спря с жест.

Непознатият, разбира се, не беше човек. А и кой друг освен различен можеше да влезе в този вагон и да остане тук? Обикновеният човек щеше да премине като сомнамбул от едната платформа до другата, моментално забравяйки за допълнителния вагон.

— Влизай, Хена — покани го Лайк. — Защо стоя там толкова дълго?

— Исках да послушам — лаконично отвърна Хена, влезе и седна до преместилия се по-близо до масата Ефим.

Хена беше върколак. Типичен нисш Тъмен. Но… само на пръв поглед. Арик почувства в него още нещо, нещо скрито, дълбоко, могъщо и необяснимо.

— Привет, братко Тъмен! — поздрави Симонов. — Искаш ли бира?

Хена се усмихна — но така, че беше едва-едва забележимо. Така би се усмихнала скала — на онзи, който може да види.

— Хена никога не е отказвал бира.

Симонов незабавно му връчи отворена бутилка и се разрови из масата.

— Тук имаме, ето, калмари някакви… шамфъстък… С две думи, не се притеснявай.

— Хена никога не се е притеснявал.

С крайчеца на окото си Арик забеляза, че Лайк наблюдава ставащото с немислимо удоволствие. Всъщност Лайк сега приличаше на театрал, присъстваш на добре познат спектакъл.

— За къде пътуваш? — опита се да поддържа разговора Симонов.

— Натам, където и вие — спокойно, много спокойно каза Хена и посегна към калмарите.

— Хм… — Ефим, подражавайки на шефа си, присви очи. — Ти ли си…

— Да, аз съм наблюдателят — потвърди Хена с известно изпреварване.

— Наблюдател? — учуди се Ефим. — А защо им е на Тъмните наблюдател от Тъмните?

В отговор Хена само леко сви рамене — пак едва-едва забележимо. Създаваше впечатление, че съзнателно икономисва движенията си.

— Е, добре, добре — Ефим отпи за смелост и със свойствената за младостта непосредственост се поинтересува: — В какво се преобразяваш, колега?

Хена меланхолично сдъвка жълтеникавото пипало, отпи от бутилката и едва тогава обърна глава към Ефим.

— В смилодон.

— Хм… А какво е това? — не разбра Ефим.

— Нещо като котка. Голяма.

— А нашият колега — той сега чете в другото купе — в мечка. Само че той не е чист върколак, а също и маг — впусна се в подробности Ефим.

Хена оставаше невъзмутим.

— Почакай малко — намеси се Симонов и с привичен жест поправи очилата си. — Ако не бъркам, смилодонът е разновидност на саблезъбия тигър, нали?

След кратка пауза Хена потвърди:

— Не бъркаш.

— То те са измрели! Заедно с мамутите!

— Всички все някога умират — философски отбеляза Хена. — Мечките също ще умрат някога. И вълците.

В купето надвисна озадачено мълчание. Арик крадешком погледна към Лайк — той все още приличаше на театрал, присъстващ на любим, научен наизуст спектакъл.

— Стоп, стоп — загря най-накрая Симонов. — Излиза, че когато си се родил, смилодоните още не са били измрели?

Арик неволно трепна и изстина. Шведа едва не се задави с поредната глътка бира. Ефим озадачено примигваше. Лайк сияеше. Ираклий се усмихваше — малко снизходително, малко печално.

Хена излапа парче от поредното главоного и с предишната интонация разви мисълта на Симонов:

— Ъхъ. А онези, които се преобразяват в гущери, трябва да са се родили във времената на динозаврите.

На повечето от присъстващите им олекна. Както се оказа — напразно. Защото Хена добави:

— Но в моя случай си прав. Някога общувах и с дивите смилодони. Горе-долу там, където сега е Оренбург.

Студът се стовари с нова сила. Арик си спомни своите скорошни разсъждения за възрастта на Различните — пред него седеше жив пример. Реликт от отминалите епохи. Неизвестно защо Арик беше сигурен: Хена не лъже.

— Мрак, на ли колко години си? — с треперещ глас попита Симонов.

— Не знам — изглежда, Хена не се интересуваше от възрастта си. — Когато се родих, хората вече се бяха досетили да броят сезоните. Само че известните им числа свършиха бързо и дълго време бях просто на „много“ години. Но прекрасно си спомням смилодоните и мамутите. Впрочем, всичко това са глупости. И така, колеги, аз изпълних задълженията си преди мисията, представих ви се. Приятно ми е, Хена, наблюдател от Инквизицията. Благодаря за бирата и калмарите. Лайк, Ираклий — успех!

— Благодаря ти, Старши — много сериозно отвърна Лайк, ставайки. Беше изгубил вида на доволен зрител. Ираклий също стана, макар че и на него, и на Лайк им пречеше масичката.

Хена кимна с достойнство, стана и изчезна на една крачка от вратата на купето.

Лайк и Ираклий седнаха чак след минута.

— Мамка му — впечатлено изсумтя Симонов. — Лайк, това което той каза истина ли е?

— Истина е — сериозно отвърна Лайк. — Ще ти кажа повече. Хена е най-възрастният от познатите ми Различни. Има и по-възрастни, но за тях само съм чувал. Хена е единственият, който още не се е оттеглил от активна работа.

— И Прага е изпратила него? — изумено се поинтересува Шведа. — Светлите изпращат слаб маг, а Инквизицията — такъв зубър!

— Смилодон — изпръхтя Лайк. — Но си прав. В Инквизицията, разбира се, изобщо няма слаби магове — мисля, че второ-трето ниво на Силата е долната граница. Вампирите там са само висши. А от върколаците… струва ми се, че Хена е единственият. Но все пак — Хена наблюдател…

Лайк определено се замисли.

— Значи има висши върколаци? — попита любопитния Ефим.

Лайк не отговори; той мислеше. Отговори Ираклий:

— Няма висши върколаци. Има много възрастни върколаци. Като поживееш толкова дълго, научаваш много неща.

На вратата се появи Лариса Наримановна — в тъмновишнево кимоно и чехли в същия цвят. Беше заплела косата си на плитка — при това доста дебела, като едра гюрза19.

— Ефим! — нареди тя. — Иди да излекуваш Джовани! Изобщо не могат да пият тези италианци!

Ефим послушно изчезна, но на негово място се появи Рубльов. Беше леко зашеметен. Сигурно Хена беше посетил и него.

— Ето, че всички се събрахме — обобщи вещицата. — Лайк, стига си тормозил мозъка си, събуждай се.

Лайк притвори очи, кимна и седна по-удобно, едновременно с това освобождавайки място за Лариса Наримановна. Рубльов се стовари до Симонов, където преди малко седеше Ефим.

— Искате ли бира, Лариса Наримановна? — поинтересува се Симонов с угоднически глас.

— Не се подмазвай, Симонов. Ако поискам, ще си взема.

Симонов млъкна сякаш си беше глътнал езика.

— Ако наблюдател от Инквизицията е Хена, значи работата е далеч по-сериозна, отколкото изглеждаше отначало. Така ли е? — директно попита вещицата, гледайки Лайк в упор.

Той не бързаше да отговаря, но с цялото си изражение показваше, че всеки момент ще отговори.

— Не е задължително — най-накрая озвучи той резултатите от размишленията си. — Виж: Хена е бивш Тъмен. През живота си е виждал толкова сектанти-идиоти, колкото не сме и сънували. Може би Прага ни дава да разберем: момчета, имате подкрепа в тила. От друга страна, това може да означава точно обратното. Демек, Прага директно намеква, че не вярва в успеха на операцията с нашите сили.

— Почакай малко, но щом Хена се обяви за наблюдател, той няма да се намесва директно.

— А на него не му се налага да се намесва. Инквизицията просто ни демонстрира необходимото ниво на участниците в операцията. Тоест, ето какъв наблюдател трябва. А какви трябва да са действащите лица — сещайте се сами.

— Ай, Лъки, не усложнявай — намръщи се с досада Ираклий. — Да си помисли човек, че ти, Лариса или аз не съответстваме на това ниво.

Лайк криво се усмихна:

— Ние съответстваме. Но може би Прага ни намеква тънко: а останалите защо сте взели?

— Нали трябва да обучаваме младите, в края на краищата? — С характерно движение Ираклий прекара сгънатия си пръст по мустаците. — Спомни си как избута мен. А и изобщо, какво я интересува Прага нашите действия преди операцията? Тяхната задача е да съдят провинилите се.

— Но също и да предотвратяват нежелателното. За да не се отдалечаваме много, спомни си как добре поработиха, когато психясалите финландци домъкнаха в Москва Нокътя на Фафнир.

— Но засега ние нищо страшно не възнамеряваме…

— Възнамеряваме — безстрастно възрази Лайк. — Възнамеряваме да запратим в сумрака няколко десетки Различни. Не забравяй за това. Никога не забравяй за подобно нещо.

Известно време легионерите на Тъмнината осмисляха казаното.

— Имам въпрос! — вдигна ръка Шведа, сякаш беше в училище. — Защо тогава наблюдателят на Светлите е очевидно слаб? Не разбирам.

— Хесер ли е слаб? — с нескрита ирония попита Лайк. — Брей!

— Хесер ли? — озадачи се Шведа. — Нали беше онзи… Алексей Соло-нещо-си.

— Швед, не ме разочаровай! Алексей е просто за параван. Истинският наблюдател е Пресветлия Хесер, лично. Просто не му отива да е официален наблюдател — твърде дребно е за неговия ранг. Завулон, аз или Хена — нас не ни интересуват подобни йерархични тънкости, но на Хесер не му приляга. Е, и не на последно място има връзка с това, че Хесер е московчанин. А както нееднократно се каза, ако московчанин си напъха носа в работите на питерци…

— Ясно, разбрах — кимна Шведа.

— Дай началния план за действия — деловито помоли Лариса Наримановна.

— Планът е прост. Настаняваме се в „Съветски“, на крайбрежната „Фонтанка“. Отсреща има една къща… да пукна, ако Черните не се събират периодично там. Влизаме в контакт. Осигуряваме си покана за ритуалното сборище20, като едновременно с това убеждаваме вожда на Черните да събере най-мащабното сборище, каквото някога е правено. Разбира се, с цел да привлечем колкото се може повече Черни едновременно. После — според обстоятелствата.

— Ще влизаме ли в контакт с Питерските Патрули?

— Формално — да. На практика ще работим автономно. Още въпроси?

Известно време всички се споглеждаха.

— Като че ли това е всичко — обобщи Симонов.

— Тогава отворете ми, ако не ви затруднява, една биричка.