Ликът на Черната Палмира

ДЕСЕТА ГЛАВА

Шведа, Ефим и Гена се появиха на пристана сутринта, когато всички спяха мирно по каютите. Ефим видимо се олюляваше от изпитото, поради което непрестанно хихикаше и гъгниво информираше всеки срещнат: „Днес има вълнение!“. Шведа болезнено примижаваше на светлината и от време на време хълцаше гръмко. Гена изглеждаше по-трезв от останалите, но затова пък дрехите му бяха напълно мокри — или беше паднал в морето по време на гуляя, или беше решил да се изкъпе. При това Гена беше такъв, че можеше да се изкъпе и във фонтан, стига да решеше. Независимо от смачкания си вид и безусловния упадък на сили, и тримата упорито влачиха след себе си по една торба с бира.

Вахтеният ги погледна лениво и подканящо им махна с ръка — демек, идвайте, трапът си е на мястото. Шведа, естествено, го познаваха.

Чантите с бира издрънчаха и легнаха под масичката. Тримата се настаниха по шезлонгите, без да подозират колко неочаквани и важни неща са обсъждани тук миналата нощ.

— Е, — заяви мокрият Гена, — още по бутилчица?

— Давай! Хлъц! — съгласи се Шведа.

Хидрофойлът се поклащаше от леките вълни. Очевидно това поклащане се разминаваше по фаза с пристъпите на Ефим и удачно ги компенсираше, защото Ефим много дълбокомислено отбеляза, че „неизвестно защо, вълнението престана“.

— Ти си на борда, глупако, хлъц! — вразуми го Шведа. — Това не ти е брегът. Затова и няма вълнение.

Гена не без усилия отвори „Съборно“ на оболонския завод. Разговорите временно се смениха с примлясквания и блажени къси изказвания като „Да-а-а-а…“ или „Ех-х-х…“.

След пет минути се появи раздърпаният Юрий, погледна си часовника, примижа към слънцето и без никакви церемонии се изпика зад борда.

— Искаш ли бира? — приятелски се поинтересува Ефим, когато Юрий се приближи до тях.

— Ще си взема на брега — отказа той. — На вас ще ви трябва по пътя. Кажи на Завулон, че съм тръгнал. Ей, на мостика! Благодаря, довиждане!

Вахтеният помаха вяло с ръка и московският маг слезе на брега.

След още десет минути се събуди капитанът, здрависа се с всички, не отказа бира, поговори си с Шведа за някакви морски неща и отиде да попита началството кога ще тръгват.

Скоро от каютите се появиха Озхар и Завулон. Лайк, разбира се, изобщо не реагира на опитите за събуждане — пак добре, че не риташе и с двата крака едновременно, както се бе случвало.

— Донесе ли телефона на Лайк? — попита Озхар.

— Много ясно! — Ефим се потупа по издутата чантичка, която носеше на колана си и на чийто ключалки бяха наложени простички, но полезни заклинания. — И основния, и резервния!

— А Юрий замина ли? Самолетът му май беше сутринта.

— Замина преди четвърт час! — увериха Озхар.

— Тогава, — въздъхна той, — да тръгваме! Командвай, капитане. Към Кинбурн, в заливчето, където беше комбинатът за стриди.

— Хубаво място! — одобри Шведа. — Там на всяка екологичка плюскаме рибена чорба с приятелите. Пристигаме — а там вече има огън, котел, водка…

— Какво е това екологичка? — поинтересува се Завулон, който в момента изглеждаше като бизнесмен в отпуск — отпуснат и добродушен.

— Екологична регата, триетапна гонка. Провежда я нашият яхтклуб.

— Николаевският?

— В Николаев има дванайсет яхтклуба — поясни Шведа. — Нашият — това е яхтклуб Ен-Ка-И, Николаевски корабостроителен институт. Е, института отдавна го преименуваха, сега се казва Морски технически университет, но яхтклубът така си и остана.

— Ясно…

През това време хидрофойлът се отдалечи от пристана и бавно потегли към изхода. После двигателят с глух тътен изръмжа, корабът се надигна на крилете си и стремително се понесе над водата. Отзад се стелеше лек шлейф от дребни пръски.

— Еха! — зарадва се Ефим. — Супер е! Гена, бъди така добър, дай още една бира.

Озхар си помисли, че трябва да събуди Тамара, нека и тя види това чудо, но в последния момент я съжали и реши, че може да погледа и по-късно. Нека си почине; по всичко личеше, че бъдещето й няма да е много спокойно.

Стюардът набързо приготви салати и мезе за бирата, затова не забелязаха как оставиха зад себе си Южния, после Коблево, после Морското, после Рибаковка, мерна се и краят на пясъчната коса. Хидрофойлът забележимо се отклони на юг и известно време се движеше покрай Кинбурн. На плоския бряг се виждаха някакви непонятни съоръжения и остатъци от пристан.

— Римби32! — съобщи Шведа, сочейки неопределено към брега.

Скоро подминаха два острова — Кръглия и Дългия. Южната част на Дългия я заобиколиха отдалеч — тук всичко беше плитко, по-малко от метър.

Все пак хидрофойлът се оказа учудващо бърз кораб. Още не бяха си изпили бирата, а вече рулираха към високия бетонен пристан, който имаше доста занемарен вид. Над него се издигаше ръждясала наблюдателна вишка. На пустинния бряг имаше смачкани остатъци от водно колело, полузарити в пясъка, и изсъхнали водорасли.

„Все пак трябва да събудя Тамара — реши Озхар. — Че така ще проспи всичко.“

Той спокойно слезе в каютата, където беше провел остатъка от нощта на горната, приличаща на хамак, окачена койка. Плоскостта под хамака, изпълняваща ролята на долна койка, беше празна.

„Аха — разбра Озхар. — Вече е станала.“

Той се върна на палубата; Завулон и капитанът на хидрофойла се ровеха в купчина въдици и разпалено обсъждаха нещо рибарско. Озхар никога не се беше интересувал от риболов, затова изобщо не разбираше използваните термини. Когато возеха някое началство на хидрофойла, винаги беше спокоен за резултата от риболова: наличието на Гена-делфина гарантираше успеха на двеста процента.

Тамара я нямаше на палубата.

Озхар отпи от бирата си и изчака още десет минути. Тамара не се появяваше.

„Какво става? Да не би да е отишла до тоалетната, а после пак да е легнала?“

Той пак надникна в каютата — нямаше никой. Отиде до тоалетната — вратата беше заключена.

„Аха“ — помисли си Озхар, но в този момент вратата изтрака, отвори се, и отвътре излезе един от моряците.

— Свободно е! — весело се озъби той.

Озхар искаше да го попита дали е срещал момичето, но му беше неудобно да задава такъв въпрос пред вратата на тоалетната.

Той провери всички помещения на хидрофойла, обхождайки ги подред. Надникна даже в машинното отделение и капитанската кабина.

Тамара я нямаше никъде.

Озхар се върна при другите, вече не скривайки тревогата си.

— Някой да е виждал Тамара? — на висок глас попита той.

Рибарската глъчка затихна от раз.

— Нима не е в каютата? — попита някой.

— В каютата няма никой. Всички каюти са празни, само Лайк спи в една от тях.

Озхар почувства, че Завулон прави нещо в сумрака — неуловимо бързо, така, че нищо не можеше да разбере.

— Че къде ще се дене? — недоумяващо попита Шведа. — Не е паднала зад борда, я!

— Не е паднала — сухо и уверено каза Завулон. — Я да идем до каютата…

В малкото коридорче моментално стана тясно. Всички тръгнаха след Озхар и Завулон, дори стюардът, да не говорим за капитана, когото загубата на пътник го вълнуваше повече от другите.

— Тук ли? — мрачно попита Завулон.

Вместо отговор Озхар отвори вратата.

Завулон постоя мълчаливо в каютата около минута, спирайки с жест опитите на Озхар и капитана да влязат след него. После през тълпата се промуши съненият и рошав Лайк, само по бански и босоног.

— Какво става? — попита недоволно той.

— Тамара изчезна — тихо каза Озхар. — Сутринта не я събудих, оставих я да поспи. После надникнах, а нея я нямаше.

— Тук са отваряли динамичен портал. Преди около час — сухо съобщи Завулон. — При това — светъл портал.

Лайк с едно движение отпрати екипажа на хидрофойла, дори капитана, който беше слаб Различен.

— И какво означава това? — мрачно се поинтересува Озхар, когато страничните наблюдатели изчезнаха.

Завулон сви рамене:

— Изглежда, емисарите на Хесер са пристъпили към активни действия…

Прекъсна го звънът на резервния, аналогов телефон на Ефим.

— Ало… Какво?!

Ефим слуша около секунда, след което помрачня. Той не повтори на глас съобщението, а почти незабавно приложи просто заклинание за транслация и всички присъстващи чуха паникьосания глас на киевчанина Сайринк:

— Ефим! Спешно намери шефа! Тук е истинска война! Светлите нападнаха учебния център на „Сагайдачна“! Плакун май е убит! Питерските момичета са отвлечени! Рубльов, Палатников и Лариса Наримановна са в офиса и не могат да излязат! „Виктория“ е отцепена! Не знам…

— Чакайте — лаконично каза Лайк чрез устата на Ефим и се обърна към Завулон. — Трябва ми портал до Днепър. Срещу пощенския площад. Ще ми помогнеш ли?

— Ще ти помогна.

Обаждането от Киев изпревари московското с една минута, не повече. Завулон и Лайк още не бяха успели да обяснят на капитана какво се иска от него, когато Завулон отначало замръзна на място, а после бавно посегна към калъфа, закачен на колана му, и извади телефона си. Изчака секунда, след което се чу звънене, което в тази обстановка не можеше да прозвучи другояче, освен зловещо.

Шефът на московските Тъмни вдигна слушалката до ухото си, мълчаливо слуша около десетина-петнайсет секунди и, без да каже нито дума, прибра телефона в калъфа.

— Лайк — мрачно процеди той. — Спасявай се сам. Аз изчезвам. В Москва също е касапница, вече има жертви. После ме намери.

И потъна в сумрака, в най-дълбоките му слоеве.

Лайк тъжно погледна след него.

— Сам — измърмори киевчанина с досада. — Пак сам! Поне един път да бяхте помогнали, московчани проклети!

Той вдигна глава и пронизително погледна присъстващите.

— Ще ми трябват всичките ви сили — преувеличено отчетливо съобщи Шереметиев, гледайки в нищото. — Така че се отпуснете…

Озхар не се сдържа:

— Лайк! А Тамара? Трябва да я намерим!

— Вече я търсим. Хайде, помагай!

Съзнанията им бяха понесени от мътна вълна — Лайк приложи групова управляваща магия. Озхар смътно дочу как забръмчаха двигателите и хидрофойлът се устреми срещу вълните като отвързано от каишката ловджийско куче. А секунда по-късно от Озхар и останалите присъстващи изтеглиха сила — почти всичката, която имаха. Лайк, гледащ невиждащо към стената и опънал ръце с преплетени пръсти, напяваше заклинание.

И изведнъж стана тихо, съвсем тихо, сякаш насред ключов епизод от екшън в киното изведнъж е изчезнал звукът. Между дланите на Лайк безшумно прескочи синя мълния. Светът посивя — всички бяха насилствено изтеглени в сумрака.

Ослепяващ проблясък; секунда по-късно сумракът отстъпи. След още няколко секунди неохотно се върнаха и звуците. Лайк, олюлявайки се и държейки се за перилата, бързаше към трапа. Останалите идваха на себе си и го последваха — Озхар, Шведа, после Ефим и Гена.

Плътната южна жега се смени с обикновена, умерена горещина. Хидрофойлът се носеше по Днепър, пред тях се издигаше сградата на Речната гара. Капитанът изглежда прекрасно знаеше какво трябва да прави, защото уверено се насочваше към последния пристан.

Може би окачването на портал за доста големия морски съд беше изтощило Лайк. А може би просто си пазеше силите. Във всеки случай той просто скочи на пристана още преди моряците да сложат трапа. И хукна към града, на бегом, без никаква магия, тъй като до учебния център на „Сагайдачна“ беше съвсем близо. Но Ефим не измени на навиците си: пред гарата той мигновено хвана най-близкото такси. Озхар, Шведа, Гена и самият Ефим се натъпкаха на задната седалка и жълтата „Волга“ полетя напред. Намалиха, качиха и Лайк. Ефим с неочаквана ловкост разпределяше оживения трафик на площада и „Сагайдачна“.

Благодарение на автомобила спечелиха поне три-четири минути.

Входът в учебния център се намираше в средата на четириетажна сграда, точно между централните прозорци. Можеше да се влезе само през сумрака. Веднага щом влязоха, почувстваха удар: Различните са чувствителни към чуждата болка, особено ако болката също е на Различни.

До стълбите лежеше Плакун. Протегнал ръка напред, той продължаваше да се опитва да достигне някой отдавна избягал. Лицето му, променено от сумрака, беше изгорено; изглеждаше сякаш преди смъртта си Плакун се е озъбил на врага си като върколак.

На следващата площадка само силуетът върху почернялата от жегата стена напомняше за дежурния. Той също беше умрял, защитавайки се — по очертанията на ръцете му можеше да се разбере, че се е опитал да постави щита на Граас-Мо, но е изгорял преди да успее.

Затова пък горе, в аудиторията, нямаше никаква следа от битка. Нито един съборен стол или обърната маса, никакви разсипани листове — всичко си беше по местата, столовете — в изрядни редички, листата — на прецизни купчинки. И нито една жива душа.

Лайк мрачно огледа обстановката.

— Може би трябва да идем до офиса? — плахо предложи Ефим. — Тук така или иначе… вече всичко е свършило. А там са Ираклий и Лариса Нарима…

— Там също всичко е свършило — изръмжа отривисто Лайк. — Още преди десет минути. Ираклий скоро ще пристигне.

И уморено се стовари на един от столовете, издърпвайки го от безупречно равната редица.

Сумракът се успокояваше. Синият мъх отново пускаше пухкавите си валма, които по време на боя беше свил в неравни купчинки. Разтревожената сива мъгла пак ставаше еднородна. Следите от днешното сражение щяха да се усещат още дълго, особено от силните магове. Новаци като Ефим или върколака Гена още след час нямаше да забележат нищо, а и да забележеха нещо, нямаше да го разберат.

Скоро се появи Ираклий. Мустаците му стърчаха войнствено, а очилата му постоянно се смъкваха по потния му нос.

— Как е? — попита го сурово Лайк.

— В офиса няма загуби — докладва той. — Не ги пуснахме след гостната.

— Кой? — Днес Лайк беше особено кратък.

— Светли. Не са киевчаните, не ги познавам, Лара и Димка също.

— Защо?

— Виж, това не мога да разбера. И още нещо… Докато идвах, срещнах фон Киссел. Закле ми се, че не знае нищо — кой ни е нападнал и с каква цел. Призова за свидетел изначалната Светлина…

Лайк се втренчи в Ираклий — леко примижал, без да крие неподправения си интерес.

— Ако фон Киссел е лъгал, Лъки, — мрачно завърши Ираклий, — то аз не го разпознах. Но според мен не можеш много да фантазираш пред лицето на изначалната сила, особено ако в крайна сметка става дума за трупове.

Няколко секунди Лайк размишляваше, след което се обърна към Ефим. Той стоеше отстрани с два мобилни телефона в режим на изчакване — по един във всяка ръка. Ефим благоразумно беше изключил звуковите сигнали, защото в момента действаше като жив комутатор и информационен център едновременно и изобщо не искаше да отвлича или дразни шефа със странични звуци.

— Как е във „Виктория“?

— Вече е спокойно. Няма жертви, всички са живи, макар и изплашени. Нападателите са надникнали в салона, ресторанта, кухнята и в двата апартамента горе. Горе нямало никого, долу не са пипнали никого. Повъртели се и влезли в сумрака.

— Накратко, закъсняхме — обобщи Лайк. — Какво става в другите градове?

— Почти същото, шефе. Мълниеносни атаки, вземане на пленници и също толкова мълниеносно оттегляне. Навсякъде пленници са питерските момичета от бившите Черни. Харков, Виница и Лвов вече докладваха. Предполагам, че всеки момент ще се обадят от Донецк, линиите бяха заети.

— А в другите градове имало ли е атаки? Където няма питерки?

— Не, шефе. Нито един сигнал.

— Я ми дай сводка за Русия. В Москва, доколкото разбирам, също става нещо. Най-напред провери градовете, в които са разпределени питерките.

Ефим се хвърли към сейфа и извади първият попаднал му лаптоп. Да го включи в мрежата беше работа за половин минута. Да провери новините — още половин минута.

— Точно така е, шефе! Атаки на Светлите са регистрирани само в градовете, където са разпределени питерките: Москва, Твер, Е-бург, Ростов, Новосиб, Перм, Самара33… Току-що се отчете и Казан. Всичко съвпада.

— През последните дни някой от водещите европейски магове да е посещавал Москва? От Светлите?

— Няма данни — почти мигновено се отзова Ефим. — Имам предвид — официални данни.

— А Питер? — попита неочаквано Лайк.

— Питер ли? — учуди се Ефим. — Момент… Хм… Данните за Питер са недостъпни… Да не им е блокирал сървърът?

И в този момент Озхар сякаш го прониза нещо. Озарението — или предчувствието? — се стовари върху него като снежна пряспа от покрива върху случаен минувач. Той и преди беше имал прозрения, винаги — в период на остри емоционални преживявания. И винаги бяха стопроцентово верни.

— Лайк — хрипливо каза Озхар. — Тя е в Питер. Чувствам го.

— Коя тя? — не го разбра Лайк.

— Тамара. И момичетата й, според мен, също са там.

Сега Лайк го погледна — внимателно и продължително, както преди малко гледаше Ираклий:

— Сигурен ли си?

— Да.

— Е, какво пък… Понякога сърцето е по-надеждно от телефоните и компютърните мрежи. Ефим! Свържи ме с дежурната линия на Инквизицията…

Ефим подаде телефона на шефа си след няколко секунди.

Лайк не каза нищо, само слушаше. А след като затвори, нареди:

— Ефим! Колата. Ираклий, Озхар и Шведа — с мен.

И тръгнаха навън.

На улицата почти не им се наложи да чакат: пред тях спря бял „нисан“ с едва забележима вдлъбнатина на предната дясна врата. Очите на шофьора бяха леко изцъклени, а на устните му играеше глуповата усмивка. Ефим може и да беше слаб маг, но с шофьорите се справяше много ловко и от завидно разстояние.

Пътуването беше кратко — до халите по „Сагайдачна“, после нагоре по Андреевското, към бившето комсомолско здание с колоните, огънало се като гигантска подкова.

Шофьорът на нисана беше освободен; всички се качиха с асансьора на последния, сумрачен етаж, с каквито изобилстваха сградите в сталински стил във всички големи градове на бившия СССР.

Чакаха ги. Инквизитори. Трима.

Едгар, Максим и Хена. Нито един от тримата не беше благоволил да облече ритуалното сиво инквизиторско наметало — естонецът, независимо от жегата, беше опакован в безукорна „тройка“; бившият Дивак се беше ограничил с леки платнени панталони и цветна риза; Хена — с дънки и светла тениска с надпис „Галичина“. Стелещата се по пода мъгла скриваше обувките им, но едва ли инквизиторите носеха нещо необичайно. Едгар, без съмнение, лачени обувки; Дивака, най-вероятно, някакви летни мокасини, а Хена спокойно можеше да нахлузи евтини китайски кецове.

— Пропусни обвиненията, Тавискарон! — изпревари го Максим.

— Първо бих искал да знам какво става — процеди Лайк през зъби, накланяйки глава. — Ако това е война — то по какъв повод и с чие мълчаливо позволение?

— Това не е война.

— А какво е тогава? Кой е атакувал хората ми? Кой е убил минимум двама от тях?

— Ти по-добре от другите знаеш, — невъзмутимо отвърна Максим, — че не е толкова лесно да убиеш Различен. Предварително предупреждавам, че въпросът за връщането на мага Плакун и вещера Мойсеенко от сумрака може да бъде повдигнат по установения ред. Ако позволи извънредната колегия на Инквизицията. А ние имаме всички основания да позволим това.

— Тоест? — Лайк реши, че няма време да се учудва. — Вината на нападателите-Светли вече е доказана и призната?

— Не Светлите ви атакуваха, Тавискарон — безстрастно съобщи Максим.

— А кой? Сектанти?

— Атакували са ви инквизитори.

Такова нещо не очакваше дори премъдрия Шереметиев.

— К-к… Какво?

— Инквизитори — повтори Максим. — Това е официално заявление. Миналата нощ голяма група инквизитори от изследователските групи, разквартирувани в Санкт-Петербург, без обяснения и видими причини напуснала града. Те се разделили на четворки и се насочили към големите градове на Русия и Украйна — само онези, в които са били разпределени неотдавна оправданите питерски сектантки-Черни. Нападенията върху Дневните Патрули са тяхно дело. Мотивите им засега са неустановени, но съм упълномощен да заявя, че това е вътрешен проблем на Инквизицията и сътрудници на Дневния и Нощния Патрул от споменатите или други градове, а така също свободни Различни, няма да бъдат допуснати до разследването.

Лайк се озърна към колегите си — не че беше объркан, а очевидно с цел да спечели малко време. В отговор на немия му въпрос Ираклий само едва забележимо сви рамене.

— И… какво да правим сега? — обърна се Шереметиев към инквизиторите след кратка пауза.

— Да чакате — нареди Максим. — Просто да чакате. Загубите ще бъдат овъзмездени. Виновните ще бъдат наказани. Низвергнатите в сумрака — върнати, ако това е възможно. А сега… моля да си вървите и да не предприемате в близко време нищо… прибързано. Когато дойде времето, ще ви намерят.

— Имам въпрос — храбро се намеси Озхар. — Къде са сега пленените момичета? И какво е станало с тях?

— Всички, включително Тамара, потенциалната Велика Чародейка, в момента се намират в Санкт-Петербург. Доколкото ми е известно, с тях не се е случило нищо фатално. Подробностите се установяват. Край, нито дума повече!

С повелителен жест инквизиторът отпрати Лайк и спътниците му. Едгар и Хена дори не трепнаха по време на разговора — извисяваха се като някакви зловещи истукани от двете страни на Максим. За солидарност, или какво?

В асансьора и по пътя към изхода никой не пророни нито дума. Пред входа вече ги чакаше лимузината — разбира се, с Платон Смерека зад волана. В купето бяха Ефим и един от патрулните-компютърджии, разтворил включения към мрежата чрез GPRS лаптоп. Лайк възприе това като нещо подразбиращо се.

— Шефе! — съобщи Ефим в скоропоговорка. — Първо, появи се Симонов. Той е в офиса и е в паника. Второ, изрових един любопитен факт, може би ще ти се стори интересен.

— Казвай — процеди Лайк, отваряйки барчето.

— Вчера в Питер е пристигнал един от най-силните магьосници на Ямайка. Естествено, Различен. Не сътрудничи с Патрулите и никога не е сътрудничил.

Не можеше да се разбере дали това е направило впечатление на Лайк, или не. Наливайки си коняк почти до ръба на чашата, той я изпи до капка. А после нареди на Смерека:

— Към Бориспол.

— Накъде ще летим? — моментално попита Ефим.

— Ти — за никъде. Поръчай четири за Москва. И ако в близките два часа няма полет — организирай го. Симонов да стои в офиса и да се стегне.

След като каза това, Лайк се облегна в луксозната седалка и затвори очи. През целия път до той седеше мълчаливо, без да мърда и без да отваря очи.

Чак когато тръгнаха да се качват в самолета, Шереметиев тихо попита Ефим:

— За ямайския магьосник… откъде е информацията?

— От вчерашната сводка на Инквизицията.

— Информацията оповестена ли е?

— Не, вътрешна е. Но няма гриф за секретност. Инквизицията се опитала да попречи на отиването му в Питер, но…

— Какво „но“?

— Не е успяла, очевидно.

— Няма и да успее — мрачно предрече Лайк.

Озхар и Шведа така и не разбраха какво искаше да каже с това.

Във Внуково Ираклий погледна загрижено часовника си, нагласи го по московско време и докосна рамото на Лайк:

— Ще ти трябвам ли в Москва?

— В Москва — не особено. В Питер — много.

— Тогава ще се поразходя.

— Не изключвай телефона си! — предупреди го Лайк.

Лицето на шефа на киевчаните се беше вкаменило от сутринта и все още си оставаше вкаменено.

Впрочем, изглеждаше, че не само лицето му се е вкаменило. Че сърцето на Шереметиев също се е превърнало в камък или още по лошо — в лед. Спътниците му не можеха да обяснят тези си асоциации, но неизвестно защо, те винаги възникваха, когато нещата в украинските Патрули започнаха да вървят на зле. Ако шефът се е превърнал в паметник с буца лед вместо сърце — чакай събития.

Ираклий кимна и се отдалечи, бързо изчезвайки в тълпата.

Шофьорът на първото срещнато такси, след като поиска, както се очакваше, кръгла сумичка, се съгласи да откара тримата до центъра.

Шведа, както обикновено, бдеше: именно той първи забеляза плътно следващия ги тъмносин „форд“.

— Шефе — каза той на Лайк, едновременно отклонявайки вниманието на шофьора. — Имаме си опашка.

Лайк се наведе напред и погледна в огледалото за обратно виждане. Наблюдава около половин минута.

— „Форд-таурус“-а? — попита той.

— Ъхъ — потвърди Шведа.

Даже повърхностният поглед през сумрака не оставяше никакви съмнения: преследваха ги Различни, при това — Светли. Впрочем, думата „преследват“ засега беше преждевременна. Следят, наглеждат ги — така щеше да е по-точно да се каже.

Засега.

Прословутото „засега“! Следенето може да се превърне в преследване и дори атака почти мигновено.

— Какво ще правим? — Шведа, като деятелна натура, дори не допускаше мисълта, че може просто да пренебрегнат съгледвачите. Ако си открил, че те следят, трябва да се отървеш от тях незабавно; други варианти Шведа не признаваше. Само че думите на Лайк го принудиха (с голяма неохота) да постъпи другояче.

— Нищо — глухо каза Лайк и отново се вцепени на предната седалка.

Шведа въздъхна и притихна, не преставайки да се обръща и мрачно да гледа назад — по яхтсменски навик той не използваше огледала.

— Стига де… — опита се да го успокои Озхар. — Какво толкова? Е, следят ни…

Шведа не отговори.

На Озхар също не му беше весело. Независимо от сензационните киевски събития, мислите му непрекъснато се връщаха към Тамара. Наистина, той вече почувства, че Тамара е жива и физически е добре. Но само физически. Що се касае до останалото… Освен това, на Озхар изобщо не му хареса, че я върнаха в Питер толкова набързо. И то против волята й. Украинският десант вече имаше съмнителната привилегия да се убеди от собствен опит на какво е способен този пробудил се мегаполис.

— Доколкото разбирам, отиваме в московския офис? — попита Шведа.

— Правилно разбираш — процеди Лайк.

— Ще се регистрираме ли?

— Там ще се регистрираме…

Офисът на московския Дневен Патрул се намираше на „Тверска“, съвсем близо до центъра на Москва. До нейното сърце.

Светлите упорито ги преследваха и едва в района на Воздвиженка завиха към Нови Арбат. Шведа, забелязвайки това, леко се отпусна и се загледа в зъбчатите стени на Кремъл до Александровската градина. Впрочем, не му се наложи да гледа дълго: минаха Манежния площад, таксито зави наляво и, продължавайки малко по „Тверска“, спря пред дълъг седеметажен блок. Всъщност сградата имаше още три сумрачни етажа. Единият се намираше между обикновените първи и втори етаж, а останалите два — най-отгоре. В сумрака зданието изглеждаше много впечатляващо — камъкът с цвят на абанос на сумрачните етажи беше много стилен, и дори модерните климатици не разваляха подчертано класическия изглед. На най-долния сумрачен етаж се намираха складовете, техническите служби, освен това той служеше за буфер между основните помещения и улицата, където обикаляха всякакви, включително Светли. Обикновените етажи не се контролираха от Дневния Патрул: там имаше жилищни помещения, чийто притежатели нямаха представа за доста опасните си съседи. Освен това живущите представляваха малък залог за безопасността на Тъмните — всяка атака на офиса неизбежно би причинила смъртта на живущите на обикновените етажи, а за Светлите това е истински кошмар — жертви сред хората. От тяхна гледна точка по-лошо от това бяха само жертвите сред самите Светли.

На входа дежуряха младежи — начинаещ вампир и миловидна вещица с тъжен наклон на очите.

— А… — обади се вещицата, но в този момент избръмча вътрешният телефон и властен глас, който се чуваше отчетливо дори от входа, каза:

— Нека влязат.

Момичето примигна; вампирът понечи да тръгне към асансьора, но Лайк и сам знаеше накъде да върви. С жест пресече намеренията на вампира и онзи остана на мястото си.

Качиха се на последния етаж; там тримата украинци бяха поети от сурова лелка-вещица, която всички московчани наричаха само по име-презиме, Ана Тихоновна, и много често — не без подмазване.

— Добър ден — поздрави Лайк и леко наведе глава.

— Не е много добър — отвърна вещицата, присвивайки устни. — Да идем да ви регистрират, че Инквизицията нещо не е в настроение… след скорошните събития.

Процедурата по регистрацията не отне много време и скоро Лайк, Озхар и Шведа влязоха в щабния хол, носейки на гърдите си по един допълнителен печат. В хола работеха няколко компютърджии; някой полугласно викаше някой си Гелемар; посивял маг, вероятно шефът на дежурната смяна, бегло преглеждаше дълга като анаконда разпечатка. Отстрани, край масата, пиеха кафе супери — наскоро посетилият Одеса Юра34 и още един силен маг на име Николай. И двамата бяха навъсени като Патриаршите езера в късна есен.

— Шефът го няма — неясно изръмжа Юра вместо поздрав. — Отиде да се разправя с инквизиторите.

— Какво, толкова ли е зле положението? — поинтересува се Лайк, сипвайки в чашката си „Чибо“ от някакъв специален, луксозен пакет. Кафето при московчаните винаги надминаваше и най-смелите очаквания.

— Даже не зле. Отвратително.

Нито един от московските магове не посегна към чайника и не наля вода на киевския гост. Впрочем, Лайк не разчиташе дори на външна проява на гостоприемство — сред Тъмните това се смяташе повече за подмазване, отколкото за вежливост.

— Какво е станало в Питер?

— Един дявол знае! Пристигнал някакъв дъртак от Ямайка, след което инквизиторската младеж се превърнала в марионетки — точно като твоите орли по време на мисията. От цялата изследователска група само Совината Глава и Хена-смилодонът останали настрана. Чехът-вампир и бившият Дивак не били в Питер; върнали се в Прага преди това.

Юра говореше неохотно и безцеремонно. Виждаше се, че от всички възможни варианти за развитие на конфликта той с радост би предпочел най-тихия и беден на събития. За съжаление този вариант беше и най-малко вероятният.

— А къде е Совината Глава сега?

— В Москва. На спешна оперативка в МГУ.

— Какво решават?

— Ами както обикновено. — Юра се намръщи. — Да бъде или не? Това е въпросът…

— Кой „да бъде“?

— Питер.

— Охо. — Лайк дълго поклащаше чашката пред носа си, вдъхвайки аромата на кафето. — Ами ако решат да „не бъде“? Ще го наводнят ли, или какво?

— Като че ли ще помогне. — Юра трепна с рамене. — Ако е било възможно да се инициира Питер, значи неговата Различна същност може да се развъплъти. Всъщност Совината Глава в момента обсъжда това със Завулон. Между другото, те първо искаха да те изчакат, но в крайна сметка решиха да не отлагат.

— Нищо — изръмжа Шереметиев. — Затова пък ще ме изпратят да разгребвам боклуците, както обикновено. Можеш да си сигурен…

— Не се и съмнявам. Да ти кажа честно, Лайк, тази Северна Палмира вече дотук ми е дошла.

— А на кого не е?

Вместо отговор Юра само въздъхна потиснато.

— Сипете си кафе — обърна се Николай към Озхар и Шведа, които мълчаха встрани. — Чашките са там, в шкафа.

— Благодаря — отвърна Шведа. — А бира има ли?

— В хладилника.

Бирата беше хубава, макар че не беше украинска…

Завулон се появи след около час и веднага извика при себе си Лайк. Озхар и Шведа останаха в един от апартаментите, който много приличаше на квартира от сталинско време. Поне имаше кухня, при това просторна. Озхар ставаше все по-мрачен и по-мрачен, а Шведа не знаеше как да отвлече приятеля си от черните мисли. Нито можеше да му помогне, нито да го посъветва: николаевецът никога не беше имал продължителни любовни връзки, още повече — никога не бяха отвличали приятелката му. Общо взето, дори не разбираше защо Озхар реагира така. Тоест, с ума си можеше да предположи, че на Озхар му е тъжно и гадно, но да го сравни със собствените си усещания — не, това Шведа още не го можеше. Липсваше му жизнен опит.

Шведа подозираше, че именно липсата на жизнен опит не позволява на младите Различни да се издигнат високо по стълбицата на Силата. Вродените способности — да, това е важно, разбира се. Но паметта за изживените години е още по-важна. Ето, например, сегашната ситуация: цял град се е събудил от вековен сън и сякаш се е побъркал. Ту докарва местните младежи до пълно озверяване и човешки жертвоприношения, ту обърква главите на Тъмните от екипа на Лайк, принуждавайки ги да влизат в сбиване — безсмислено и глупаво. А сега се е заловил с инквизиторите… А нали там хората са обучени и опитни, не са по силите на питерските хлапаци. Шведа никога досега не се беше сблъсквал с такова нещо. А старите магове — Завулон, Лайк, Хена и Совината Глава — явно имат някаква представа по този въпрос. Оказва се, че Лайк някога се е занимавал с проблема за пробуждане на градовете, даже е написал някаква книга. Ето ти го преимуществото на дългия живот, преимуществото на натрупания опит. В главата на младия (по магическите мерки) Швед цареше пълен вакуум: той дори не можеше да си представи откъде да започне.

Озхар беше почти пет пъти по-възрастен, но на него опитът само му пречеше. Защото одесчанинът се намираше в онова странно изменение в състоянието на психиката, което се получава при мъжете, увлечени от особи от противоположния пол. Да, и Различният можеше да се влюби до уши и да оплете конците като обикновен човек, независимо от опита си. Макар че, от друга страна, Шведа изобщо не можеше да си представи влюбен и вършещ глупости Лайк. Но Озхар не е Лайк; Озхар е по-млад и още не е достигнал онази рядка сплав от мъдрост и цинизъм, която не ти позволява да се влюбиш безумно. С времето душата загнива, и колкото е по-дълго, толкова е по-силно. Старите магове са самотници, няма нито едно изключение. Те могат да започнат мимолетна връзка, дори с хора, и да сключат продължителни съюзи, като Хесер и Олга, например. Но това не е семейство и не е любов. Това е само приглушена мъка по собствената младост и неопитност.

Или знания, или способността да се влюбваш. Невъзможно е да съединиш в себе си тези две неща, каквото и да приказват идеалистите Светли.

Шведа се опита да изложи размислите си пред Озхар, но се получи толкова неубедително и непохватно, че след малко Шведа се отказа. Озхар мълчеше.

Одесчанинът, който не успя да стане киевчанин, се измъчваше от друго. Неговата приятелка — Тамара, — която му се довери и която като че ли откликваше с взаимност на нещото, зараждащо се в душата му, просто я отвлякоха. Какво трябва да направи един мъж в такъв случай? Ами да прерови земята, да обърне планините, но да намери похитителите и да изтръгне от лапите им своята избраница. А какво стана всъщност? Няколко неохотно процедени фрази от Лайк, спешно придвижване до Москва и умопомрачително чакане. Озхар с радост би зарязал всичко, би изхабил два резервни артефакта за портал до Питер и би се втурнал да търси Тамара. Но…

Именно — но. Портал до Питер — това е огромна енергия. Това е въздействие от второ ниво. Естествено, неразрешено. Значи — претенции от страна на Светлите. Значи — гневът на Лайк, че и на Завулон, на чиято територия ще се случи това. И ето — влюбеният Озхар си седи на задника и не смее да мръдне без разрешението на началниците… Тогава може ли да нарича това чувство любов? Има ли право да се смята за мъж, а не за страхливец?

Искаше му се да вие и да удря стената с юмруци, до кръв, та болката да измести отчаянието му. И да се надява, че в сложните планове на Лайк и другите супери влиза търсенето и освобождаването на Тамара. Но опитът, който у Озхар беше пет пъти по-голям от този на простодушния Швед, му подсказваше обратното. Безсмислено е да разчиташ на старите магове. Техните цели са неочевидни, средствата за постигането им понякога са жестоки. Но в повече случаи събитията в живота се развиваха именно по техните сценарии, защото сценариите ги пишат те, апологетите на интелекта, кастрирани от чувства. Които след стотици години са се отучили да обичат.

Нима реалността е толкова жестока?

Озхар не можа да реши — вратата рязко се отвори и влезе Лайк. Видът му беше делови и целеустремен.

Озхар моментално скочи.

— Лайк! Позволи ми да отлетя до Питер! — помоли той.

— Ще идеш — измърмори Лайк.

След него в стаята влезе Завулон — както обикновено, с цели обувки, тъмен костюм и сива риза под сакото. Беше пъхнал ръце в джобовете на панталона си и много приличаше на разхождащо се по булеварда денди; липсваше му само хризантема на ревера.

— Лайк, трябва да намеря Тамара! Разбери най-накрая!

— Ще я намериш — отряза го Лайк и застина насред стаята, сякаш се вслушваше в нещо.

— Слабо — каза изведнъж Завулон. — С такава защита няма и пет минути да издържат срещу Ямаеца…

— Ъхъ. — Лайк зарови в джоба на жилетката си. — Ей-сега ще им спретнем нещо… вуду-непроницаемо…

Десетина минути той се труди над магическите щитове на Озхар и Шведа, вплитайки там непознати заклинания, свързвайки ги с два странни амулета, които Озхар и Шведа трябваше да прикрепят под дрехите си. Завулон наблюдаваше критично, но мълчеше и не се намесваше.

— Е, как е? — попита най-накрая Лайк и се обърна.

Шефът на московчаните бързо сканира двамата южняци, при това така, че не почувстваха нищо.

— Според мен, ще свърши работа — обобщи той. — В края на краищата, няма да удържат обсада, я! Ако не се справят бързо, ако щеш и десет защити им поставяй — пак ще е безсмислено.

От думите на Завулон следваше, че в Питер пак командва украинския десант, но този път — в намален състав. Освен присъстващите, в Москва беше и Ираклий — Лайк спомена, че възнамерява да го вземе в екипа.

— Значи, слушайте, соколи мои — благоволи да обясни нещо Шереметиев. — Сега заминавате — каква изненада! — за Питер. Мисията ви е проста и извънредно героична. Заминавате двамата. По-точно — тримата, Шагрон ще ви откара, но ще ви остави някъде в покрайнините и ще се върне в Москва. Натам продължавате сами. Задачата ви ще бъде… ще бъде… — Лайк се поколеба; очевидно импровизираше. — Добре де, да намерите Тамара!

— Отдавна трябваше! — скочи Озхар.

— Сядай, още не съм свършил — скастри го Лайк и одесчанинът припряно приседна на края на стола. — Проверете онази сграда на „Фонтанка“. Мисля, че няма да навреди.

— А като я намерим, какво? Да се изпаряваме бързо или… — нетърпеливо уточни Озхар.

— Не бързай, нетърпеливко — изсумтя Лайк. — За намиране — най-вероятно ще я намерите. Само че едва ли ще ви позволят да се изпарите. Нашият Ямаец — между другото, татенцето на твоята Тамара — няма толкова лесно да пусне дъщеря си. А и тя самата няма да поиска, защото Питер вече се е впил в душата й. Така че, момчета, ще ви атакуват много здраво. Бъдете готови. А в нужния момент ще се включи и тежката артилерия. Ще разберете.

Лайк въздъхна дълбоко и изгледа един по един подчинените си:

— Разбрахте ли?

— Не — честно призна Шведа. — Но затова пък е просто. Надявам се, че няма да успеят да ни развъплътят?

— Няма да успеят. Тепърва ще ми трябвате.

— Да тръгваме, Швед. — Озхар отново стана. — Къде е Шагрон? Долу ли?

— Долу. — Лайк неочаквано стана апатичен и по старчески се прегърби, сякаш на раменете му легна непосилната тежест на изживените векове.

Озхар вече се отправяше към вратата, когато Лайк го повика:

— Почакай…

Приближи се и се вгледа в очите му:

— Задачата е опасна, Озхар. Но ще се справите, вярвам в това. Никога не бих ви изпратил на смърт.

Одесчанинът само кимна. Шведа измърмори нещо под носа си — доста недоволно, но не толкова, че да изглежда като нарушение на дисциплината или субординацията.

— Късмет.

Озхар кимна отново.

— Е… тръгвайте.

Завулон не сметна за нужно да добави нещо.

В асансьора Озхар гледаше втренчено в огледалото — в собствените си очи. Шведа нервно барабанеше по стената с прорасналите си нокти. На входа вещицата с тъжния наклон на очите и младият вампир ги изпратиха с възхитени погледи — очевидно местният персонал знаеше за операцията повече, отколкото благоволиха да съобщят на украинските легионери.

На улицата Озхар спря и започна да се озърта, търсейки с поглед познатото черно BMW, но Шагрон им помаха с ръка от прозореца на двуцветно „Бугати“ модел 112, сплескано и обтекаемо. Автомобилът беше толкова нисък, че в него сякаш можеше само да се лежи.

— Да тръгваме… пушечно месо — каза Шведа, побутвайки партньора си.

В колата те наистина почти легнаха. А секунда след това Шагрон стартира.

Сигурно в предишния си живот Шагрон е бил космонавт.

Отгоре, от предпоследния сумрачен етаж, двама магове извън категориите изпратиха с поглед черно-червената мълния.

— И в този миг влюбеното създание, включвайки форсажа, отпраши на задание35 — жлъчно изкоментира Завулон. — М-да.

— Нищо, ще се срещнат — отвърна Лайк. — Освен това той наистина обича това момиче, макар че се страхува да признае това дори пред себе си.

— Защо да се страхува? — не се съгласи Завулон. — Според мен той не крие това.

— За себе си още не е решил. Аз ли не го знам?

— Винаги си бил говедо, Лайк — спокойно каза Завулон. — Особено по въпросите за верността. Но имаш едно неоценимо качество.

Московският маг откъсна поглед от улицата и погледна от упор киевския си колега.

— Ти винаги измъкваш онези, които толкова пресметливо предаваш. Дори аз не мога така.

— Ето защо предложих да изпратим моите, а не твоите — без изобщо да се обиди, отвърна Шереметиев.