Лондонски мостове

3.

В един слънчев следобед, когато единият от тях щеше да умре съвсем неочаквано и нелепо, Франсис и Дъги Пузловски простираха чаршафите и калъфките на възглавниците, както и дрехите на децата, да съхнат на силното обедно слънце.

Внезапно войници от американската армия започнаха да нахлуват в техния парк от каравани, наричан Лазурния пейзаж, разположен в Сънрайс Вали в щата Невада. Много, много войници се зададоха по прашния път, край който тези хора обитаваха очуканите каравани. Внушителният конвой от военни джипове и камиони рязко спря и от возилата заизскачаха мъжете в униформи. Тук-там сред тях се срещаха и жени, също униформени. Всичките до един бяха въоръжени до зъби, явно идваха с някаква важна мисия.

— За бога, какво става тук? — изуми се Дъги.

Понастоящем той беше останал само на пенсията си като инвалид от мината „Корта“ в Уелс и още не се бе приспособил напълно към тази житейска промяна. Осъзнаваше, че не се справя никак добре — почти винаги беше потиснат, вечно кисел и в лошо настроение. Държеше се раздразнително и сприхаво с бедната Франсис и децата.

Дъги забеляза, че изскачащите от камионите войници бяха навлекли бойните си униформи — кожени боти, камуфлажни панталони, маслиненозелени тениски. С една дума — цялото облекло и снаряжение, сякаш бяха някъде в Ирак, а не в някакво затънтено място в Невада. Носеха автоматичните винтовки M-16 и се завтекоха към най-близките каравани с насочени напред дула, готови за стрелба. Някои от войниците изглеждаха доста изплашени.

Пустинният вятър духаше доста силно, така че гласовете им отекнаха по цялата дължина на въжетата с прането на семейство Пузловски. Франсис и Дъги съвсем ясно чуха виковете им: „Ще евакуираме градчето! Това е аварийна ситуация. Всички моментално да напуснат домовете си! Веднага! Всички! До един!“

Франсис успя да запази присъствие на духа и това й позволи да обърне внимание на факта, че войниците непрекъснато повтаряха един и същи призив, сякаш бяха на някакво бойно учение. Но техните изопнати, решителни и напълно сериозни физиономии подсказваха съвсем недвусмислено, че в никакъв случай няма да приемат неподчинение. Семейство Пузловски имаха около триста странни съседи — някои от тях наистина доста странни, — само че сега всички проявиха здрав разум и вече бяха започнали да напускат караваните си. Не преставаха да мърморят и да се оплакват, но явно бяха решени да постъпят така, както им бе наредено.

Към Франсис се затърча Дела Шор, с която я делеше само една ограда.

— Какво става, скъпа? Защо се появиха всичките тези войници тук? Боже всемогъщи, можеш ли да повярваш на очите си! Сигурно са дошли чак от Нелис или Фелън или пък отнякъде другаде. Много съм изплашена, Франсис. И теб ли те е страх, скъпа?

Когато заговори на Дела, щипката за простирано падна от устата на Франсис и се изгуби в тревата.

— Казаха само, че ще ни евакуират. Ще вляза вътре, за да изведа момичетата.

Франсис се затича към своята каравана и въпреки своите стотина килограма в този миг би могла да остави далеч зад себе си немалко почитатели на бягането за здраве.

— Медисън, Брет, хайде и двете веднага навън! Нищо страшно няма да ви се случи, просто трябва да излезете за малко. Дори ще бъде забавно, като на кино. Хайде, размърдайте се, де!

Момичетата, едното на две, а другото — на четири години, се появиха от тясната спалня, където гледаха Роли Поли Оли по канала на Уолт Дисни. По-голямата, Медисън, опърничава както винаги, изкрещя своето обичайно възражение:

— Но защо да го правим? Не искам пък! Много сме заети, мамче.

Франсис грабна мобилния си телефон от бюфета в кухненския бокс, но тогава се случи нещо странно: опита се да се свърже с полицията, обаче не чу нищо, освен пукота от статичното електричество. Досега никога не й се бе случвало да не й отговори отсреща някой раздразнен глас. Какво се е случило, да не би да има ядрено нападение?

— По дяволите! — изруга тя срещу бръмчащия си телефон, след като едва не се разрева. — Какво става тук, по дяволите?

— Ти изрече лоша дума! — изписка Брет, но след това се засмя. Харесваха й лошите думи. Пък и тъкмо нейната майка бе сторила този грях, а на нея й допадаше, когато възрастните правеха грешки. Също като децата.

— Грабнете Съмъркин и Оинк — викна Франсис на момичетата, които за нищо на света не биха напуснали дома без двете си любими кукли, дори и над града да беше надвиснала чума. Франсис се помоли мислено да не се окаже именно това, но кой можеше да знае? Защо армията на САЩ се бе втурнала към този забравен от бога пущинак и размахваше страховитите си оръжия под носа на хората?

Като в просъница успя да чуе подплашените викове на съседите, вече скупчени отвън, които повтаряха на глас същите мисли, които бушуваха в главата й:

— Ама… какво става тук?

— Кой ви каза, че трябвало да напуснем?

— Обяснете ни поне защо?

— Само през трупа ми, войнико! Чуваш ли ме, а?

Последният вик беше на Дъги, нейния Дъги! Сега пък тъкмо той ли реши да им се изрепчи?

— Дъги, върни се в къщата! — кресна Франсис. — Помогни ми за момичетата, имам нужда тук от теб.

Навън проехтя автоматичен изстрел — оглушителен, като ненадейна гръмотевица.

Франсис се втурна към вратата, където бе само преди миг, и видя как двама войници се бяха надвесили над проснатото в прахоляка тяло на Дъги.

О, боже, Дъги не помръдва! — помисли ужасено тя. — О, боже мой! Войниците го бяха застреляли като бясно псе. И то за нищо! Франсис започна цялата да се тресе, а в следващия миг повърна.

— О, мамо! — разкрещяха се момичетата. — Цялата кухня оплеска!

После внезапно един войник с пъпки на брадата изрита външната врата и изкрещя в лицето й:

— Махайте се от тази съборетина! Веднага! Иначе и вие ще умрете. Всичките!

И насочи дулото право в гърдите на Франсис: — Не се шегувам, госпожо, истината ви казвам. Ей сега ще ви гръмна — така, както ви говоря!

4.

Тази операция или мисия се свеждаше до изтриването на цял един американски град от лицето на земята. И то посред бял ден.

Беше някаква шантава, съвсем налудничава военна наказателна експедиция, пред която щеше да бледнее дори ранната версия на „Пробуждането на мъртъвците“2. Сънрайс Вали в щата Невада: население от 315 храбреци, дръзнали да живеят насред пустинята. Кой би могъл да повярва, че скоро броят на населението щеше да се равнява на нула! Но, по дяволите, нали всичко щеше да свърши само за три минути…

Никой от мъжете на борда на малкия самолет не знаеше защо именно този град бе набелязан за унищожаване, както и нищо повече за странната им мисия, с изключение на това, че им се плащаше адски добре. При това им раздадоха парите предварително. Мамка му, та никой от тях не знаеше дори имената на останалите от екипа! Казаха им само, че за тази мисия получават индивидуални задачи — като парчета от пъзел.

Майкъл Коста от Лос Анджелис беше единственият на борда експерт по мунициите, затова точно той бе инструктиран да приготви „нестандартен модел бомба, заредена със самолетно гориво, която наистина да се отличава с поразителна огнева мощ“.

Окей, за него нямаше нищо по-лесно от това!

Работният му модел бе BLU-96. На военен жаргон по-често го наричаха „Безмилостната косачка“, с което се добиваше съвсем нагледна представа за крайния резултат. Коста много добре знаеше, че тази бомба първоначално е била предназначена за прочистване на минни полета, а също и на джунгли и гори при осигуряване на зони за кацане на десантни части. Но сетне някакъв самонадеян фукльо, с наистина болен мозък, си бе въобразил, че „Безмилостната косачка“ ще може да затрива хората също тъй лесно, както помиташе дървета и канари.

И така Майкъл се бе озовал на борда на този остарял и доста поочукан товарен самолет, летящ над планинския масив Тускарора към Сънрайс Вали в щата Невада, който вече се приближаваше до точка М (мишената).

С новите си приятели той бе сглобил бомбата направо в самолета. Дори им бяха осигурили диаграма, показваща как точно да стане това, сякаш бяха сбирщина от малоумници. „Наръчник за начинаещи: Как да сглобяваме бомби с авиационно гориво“.

Коста много добре знаеше, че истинската BLU-96 представляваше строго контролирано секретно оръжие и бе сравнително трудно да се сдобиеш с нея. За нещастие на всички, които живееха, любеха се, хранеха се, спяха или клечаха в клозетите в Сънрайс Вали, „Безмилостната косачка“ можеше да бъде изработвана в домашни условия от лесни за снабдяване съставки. Коста беше купил един внушителен резервоар, пълен с хиляда галона авиационно гориво, после добави към него високооктанов бензин и разпръсквател, а накрая дойде ред на пръчките динамит, служещи като детонатори. Приспособи една механична спирачка и пусково устройство, като за целта използва части от уредите на парашутистите за измерване на височината, на която се намираха над земята. Общо взето фасулска работа.

Накрая нареди на спътниците си на борда:

— Ще летите над мишената и ще хвърлите бомбата през люка в товарния отсек. После побягвате така, сякаш са ви подпалили гащите, право напред към океана! Повярвайте ми, „Безмилостната косачка“ няма да остави долу нищо, освен опожарена земя. Сънрайс Вали ще се превърне в един обгорял белег в пустинята. Дори спомен няма да остане от него. Само почакайте.

5.

— Лесно ще стане, джентълмени. И никой няма да пострада. Не и този път.

Макар и отдалечен на повече от хиляда и триста километра, Вълка следеше на живо всичко, което ставаше там, в пустинята. Какъв трясък! На терена в Сънрайс Вали техниците бяха монтирали четири камери, които сега предаваха сигнали до четирите монитора в къщата от предградието Бел Еър на Лос Анджелис, където Вълка бе отседнал. Но само за кратко.

Той следеше внимателно реакциите на жителите, ескортирани сега от военните към очакващите ги камиони. Разделителната способност на кадрите беше превъзходна и селището от каравани се виждаше като на длан. Наблюдателите можеха да различат дори емблемите по ръкавите на войниците:

Внезапно Вълка се развика оглушително:

— Глупак, смотан боклук! Не прави това! — От гняв едрата му десница започна да стиска яростно черната топка — навик, който се проявяваше само когато беше разтревожен или гневен.

Един от живеещите в пустинята мъже вдигна пушката си и я насочи към войника, изпречил се пред стъпалата на караваната му. Невероятно глупава грешка, която като нищо можеше да му коства живота!

— Глупак такъв! — изрева Вълка в екрана на монитора.

Само миг по-късно мъжът с пушката бе мъртъв, заровил лице в праха, стелещ се в пустинята. Поне една полза имаше от този трагичен инцидент — това улесни значително усилията на войниците да натикат останалите обитатели на Сънрайс Вали във военните камиони. Трябваше да се направи първо това, помисли си Вълка. Само че бяха го пропуснали и ето ти проблем.

Сетне една от ръчно преносимите камери се фокусира върху малкия товарен самолет, който приближи селището и закръжи над него. Гледката бе внушителна. Преносимата камера очевидно се намираше върху някой от товарните военни камиони, които напредваха бързо, за да се озоват извън обхвата на експлозията. Издаваше я потрепването на образа заради друсането.

Картината от тази камера бе черно-бяла, но това й придаваше още по-завладяващо зловещ оттенък. Защо ли черно-бялото винаги ни се струва много по-реалистично?, помисли си Вълка.

В този миг камерата се фокусира върху самолета, планиращ над градчето.

— Ангелите на смъртта — прошепна той. — Възхитителна сцена. Достойна за такъв талантлив режисьор като мен.

Двама мъже от екипажа изтикаха резервоара с авиационното гориво и високооктановия бензин през люка в товарния отсек. После самолетът направи рязък завой наляво, двигателите му изреваха и пилотът издигна машината нагоре тъй бързо, както само той умееше. Това беше задачата му, неговото парче от пъзела. И се справи много добре.

— Отърва кожата — изкоментира отново Вълка пред екрана.

Сега камерата бе превключена на широкоъгълен обхват, за да улови в кадър бомбата, която сякаш съвсем бавно се поклащаше над градчето. Зашеметяващи кадри… Страховити като сцени от ада, дори и за Вълка.

Приблизително на тридесетина метра от земята бомбата избухна.

— Ега ти шибаната бомба! — изкрещя Вълка. Изтръгна се неволно от устата му, макар че обикновено не реагираше толкова емоционално.

И докато я следеше с блеснал поглед и затаен дъх, неспособен да отвърне очи от монитора, „Безмилостната косачка“ буквално изравни всичко със земята в радиус от петстотин метра от мястото на падането. Наистина притежаваше способността да унищожава всичко пред себе си — опустошението бе тотално. Бяха избити от рамките прозорците на сградите, отстоящи чак на двадесет километра от епицентъра на експлозията. Земята и основите на домовете в Елко, Невада, се разтресоха като от силно земетресение, макар че дотам имаше повече от петдесет километра. Свръхмощната детонация бе чута чак в съседния щат.

Както и на много по-голямо разстояние. Например в Лос Анджелис. Защото тази мизерна мишена — Сънрайс Вали — беше само едно скромно пробно начално изпитание.

— Това беше просто така, за загрявка — изрече Вълка. — Само началото на нещо велико. На моя шедьовър. На моята разплата.

6.

Когато всичко това започна, за мое щастие аз бях извън играта. Поради простата причина че тъкмо тогава си бях наумил да се възползвам от шанса за една четиридневна ваканция на Западното крайбрежие. Впрочем първата ми отпуска за тази година. А първата спирка от маршрута ми бе Сиатъл в щата Вашингтон.

Сиатъл е красив, оживен град, където — поне по мое мнение — се уравновесяват чудесно плахото, но тъй мило, старо и дръзкото ново, кибернетичното, на чийто връх ще се настани навярно завинаги, като шапка, всемогъщата корпорация „Майкрософт“3. При други, по-спокойни, обстоятелства сигурно щях да очаквам с нетърпение посещението си в този град.

Моментът обаче беше твърде объркан. Трябваше само да погледна надолу към малкото момченце, стиснало ръката ми, докато пресичахме Уолингфорд — север авеню, за да си припомня защо.

Трябваше само да се вслушвам в гласа на сърцето си.

Момчето бе моят син Алекс и аз го виждах за пръв път от четири месеца насам. Заедно с майка си сега то живееше в Сиатъл, а аз — във Вашингтон, известен на всички като Вашингтон DC, където бях федерален агент. С майката на Алекс бях въвлечен в „приятелски“ спор за попечителството над нашия син. Или поне можехме да наречем така препирните след няколко доста бурни срещи.

— Забавляваше ли се? — попитах сина си, който продължаваше да се навърта около черно-бялата крава, наречена Му, която бе неговата любима играчка още от времето, когато живееше при мен във Вашингтон. Той сега е почти на три, но вече може да говори без запъване дори и по телефона. Господи, обичам това хлапе. Майка му вярва, че е божи дар — толкова интелигентно и творчески ориентирано, а тъй като Кристин е учителка в началните класове, тя вероятно ги разбира тези неща много по-добре от мен.

Къщата на Кристин е в Сиатъл, по-точно в предградието Уолингфорд, поради което там е доста приятно за разходки. Алекс и аз решихме да не се отдалечаваме много от дома му. Започнахме с играта в задния двор, край чиято ограда се издигат няколко величествени ели, но въпреки това има много място за игри, да не говорим за чудесната гледка към Каскадните планини.

Направих няколко снимки на момчето, спазвайки точно указанията на баба му. Алекс поиска да ми покаже зеленчуковата градина на майка си, засадена с домати, марули и тикви, която — точно както очаквах — се оказа много добре поддържана. Тревата беше грижливо подстригана. А край стената на къщата, зад която е кухнята, растеше джоджен и розмарин. Щракнах Алекс още няколко пъти сред зеленчуците.

След като обиколихме целия двор, потеглихме към игрището на Уолингфорд и на бърза ръка разиграхме серия от удари като при истинска игра на бейзбол. После се запътихме към зоологическата градина, а накрая си направихме още една дълга разходка, хванати за ръка, покрай Зеленото езеро. Алекс очакваше с нетърпение предстоящия карнавал и не можеше да проумее какво ми пречи да остана за откриването му. Знаех какво ще последва и събрах сили.

— Защо винаги трябва да си тръгваш? — попита ме той, а аз така и не успях да измисля задоволителен отговор. Внезапно в гърдите ме прониза вече добре познатата ужасна болка. „Какво не бих дал, за да бъда с теб, хлапе, през всяка минута от всеки ден в годината“, това ми се искаше да му кажа.

— Просто така трябва, приятелче — измърморих аз. — Но скоро пак ще дойда. Знаеш, че изпълнявам обещанията си.

— Само защото си полицай ли? — продължи синът ми с въпросите. — Затова ли трябва да си тръгваш?

— Да, отчасти и заради това. Просто такава ми е работата. Нали трябва да изкарам пари за видеокасетофон, за пасти и за разни лакомства.

— А защо не си намериш друга работа? — не отстъпваше Алекс.

— Ще обсъдя това — обещах му аз. И не лъжех, наистина го обмислях. Напоследък дори се бях замислил за цялата си полицейска кариера. Дори го бях споделил с моя личен лекар.

Накрая, към два и половина, свърнахме по обратния път към къщата му — реставрирана викторианска постройка, боядисана в тъмносиньо с бели кантове, в отлично състояние. Много е уютна и просторна, така че — длъжен съм да го призная — е чудесно място, за да отраснеш, ако си дете. Както впрочем е в целия Сиатъл.

А от своята стая синът ми разполагаше дори с изглед към Каскадните планини. Какво повече би могло да иска едно дете?

Може би баща, който да бъде около него за постоянно, а не само през няколко месеца?, тъжно си рекох аз.

Кристин ни чакаше на предната веранда и топло ни поздрави. Такава промяна от последната ни среща при адвокатите във Вашингтон. Дали можех да й вярвам? Предполагам, че нямах друг избор.

Алекс и аз най-после си разменихме последните прощални прегръдки на тротоара. Направих още няколко снимки, за да ги покажа на баба му и на децата.

Тогава синът ми и Кристин изчезнаха вътре, а аз останах отвън, самотен, бавно крачещ към колата, която бях наел на летището, с ръце, напъхани дълбоко в джобовете на панталоните. Чудех се за какво беше всичко това. Моят малък син вече ми липсваше ужасно и се питах дали винаги ще изпитвам такава силна болка, макар да знаех отлично отговора.

7.

След посещението ми при Алекс в Сиатъл взех полета на юг към Сан Франциско, за да прекарам известно време в компанията на Джамила Хюз, инспектор към отдел „Убийства“ от местното полицейско управление. Двамата се срещахме редовно от една година насам. Джам ми липсваше и имах нужда да бъда с нея. Тя умееше да повдига духа ми.

През повечето време от пътуването слушах чудесните вокали на Ерика Баду, а после и на Келвин Ричардсън. Те също умееха да ме настройват оптимистично. Дори бяха още по-добри.

Щом самолетът се приближи до Сан Франциско, имахме възможността да се насладим на удивително ясната гледка на моста Голдън Гейт и на небостъргачите, извисяващи се в небето. Забелязах познатите ми силуети на Ембаркадеро и Транс Америка, след което престанах да се взирам в очертанията на града. Нямах търпение да видя Джам. Бяхме се сближили, откакто заедно разследвахме едно убийство. Единственият проблем беше, че живеехме на две различни крайбрежия. Харесвахме градовете и работата си, та все още не бяхме измислили как ще се справим с този проблем.

От друга страна, се чувствахме прекрасно, когато бяхме заедно. Видях искрената радост, изписана върху лицето на Джамила, щом я зърнах край изхода на терминала в международното летище в Сан Франциско. Бе застанала пред Норт Бийч Дели, усмихната, размахваше ръце високо над главата си и подскачаше. Тя винаги излъчваше такава заразителна жизненост.

Усмихнах й се. Почувствах се по-добре, още щом я зърнах, винаги така ми действаше. Днес бе с кожено яке, светлосиня тениска и черни джинси. Вероятно бе тръгнала за летището направо от работата. Ала дори и тъй изглеждаше чудесно.

Беше си сложила червило, а също и парфюм, както разбрах малко по-късно, когато я обгърнах с двете си ръце.

— Толкова ми липсваше — прошепнах й аз.

— Тогава ме дръж по-здраво, прегръщай ме, целувай ме — отвръщаше ми тя. Сетне попита: — Как е момчето ти?

— Вече е пораснал, станал е по-умен и по-забавен. Наистина е прекрасно дете. Обичам го това малко хлапе. Той вече ми липсва, Джамила.

— Зная, че ти липсва, бебче. А сега ме прегърни както само ти умееш.

Вдигнах Джам от пода и я завъртях около себе си. Макар да бе висока метър и шестдесет и два и да не бе от най-слабите, с лекота я задържах в прегръдката си. Забелязах, че хората наоколо ни гледаха и повечето от тях се усмихваха. Пък и защо да не се усмихват?

В този момент мъж и жена в черни костюми се приближиха към нас. Какво означаваше това?

Жената протегна значката си, за да видя отблизо: ФБР.

О, не. Не! Само това не.

8.

Изпъшках и внимателно се отделих от Джамила, сякаш правехме нещо нередно. Цялата ми радост и вълната от щастие, обливала ме допреди миг, сега се изпариха буквално за секунди. Просто така — изведнъж! Имах нужда от почивка, но явно този път нямаше да я получа.

— Аз съм агент Джейн Матюс, това е агент Джон Томпсън — обясни ми жената и посочи с ръка към един тридесетина годишен блондин, който още не бе приключил с дъвчене на шоколада „Жирардели“. — Никак не ни е приятно точно сега да ви прекъсваме, сър, но сме изпратени да ви посрещнем от самолета. Нали вие сте Алекс Крос? — уточни тя.

— Да, аз съм. А това е инспектор Хюз от полицията на Сан Франциско. Можете да говорите пред нея — уверих ги.

Агент Матюс поклати глава.

— Не, сър. Опасявам се, че не мога.

Джамила ме потупа окуражително по ръката.

— Няма нищо, всичко е наред. — След тези думи тя си тръгна, оставяйки ме с двамата агенти. Стана точно противоположното на това, което желаех — исках те да си тръгнат, и то далеч, много далеч от мен.

— Какво означава всичко това? — попитах агент Матюс. Макар вече да предусещах, че се е случило нещо лошо, което бе обичаен проблем в професията ми.

Директорът на ФБР Бърнс разполага с моето разписание и маршрут за придвижване по всяко време, дори и когато не бях дежурен, което на практика означава, че аз непрекъснато съм дежурен.

— Както ви казах, сър, наредиха ни да ви посрещнем на летището. А после да ви качим на самолет за Невада, където е възникнала аварийна ситуация. Един малък град е бил бомбардиран. Или по-точно: изтрит от картата на земята. Директорът поиска да се явите там преди около час. Опустошението е ужасяващо.

Поклатих глава, обзет от страшно разочарование, измъчван от безсилието си. Докато се приближавах към Джамила, имах чувството, че в гърдите ми е зейнала огромна дупка.

— В Невада е имало бомбардировка, казали са го по новините. Трябва да отида — обясних й аз. — Но ще се върна при теб веднага щом мога. Съжалявам. Нямаш представа колко много съжалявам.

Лицето й помръкна.

— Разбирам — промълви тя. — Естествено, трябва да заминеш. Върни се, щом можеш.

Опитах се да я прегърна, но Джамила се отдръпна от мен и само тъжно махна с ръка. После се обърна и излезе навън, без да отрони нито дума. Знаех, че току-що бях изгубил и нея.

9.

Обхождах с очи цялата околност, но ландшафтът долу си оставаше все същият — дотолкова опустошен, че изглеждаше сюрреалистичен. Намирах се на борда на частен самолет, излетял от Сан Франциско до мястото, наречено Уелс, някъде в щата Невада.

По-късно ме прехвърлиха на един от хеликоптерите на ФБР и накрая с него се добрахме до онова, което доскоро се е наричало Сънрайс Вали.

Опитвах се да не мисля за малкия Алекс, нито дори за Джамила, обаче поне засега нищо не се получаваше. Може би щях да успея, ако най-после стигна до бомбардирания град? Когато отново се заема с работата си, в центъра на цялата бъркотия.

Съдейки по това как местните агенти се размотаваха наоколо и сумтяха недоволно, скоро стигнах до извода кое ги правеше толкова нервни и раздразнителни: моята репутация и фактът, че съм изпратен тук чак от Вашингтон. Директорът Бърнс ясно им бе дал да разберат, че аз съм един от най-печените му кадри за справяне с всякакви аварийни ситуации, та дори и нещо повече — в подобни случаи аз съм неговият най-надежден експерт. Нямаше да докладвам във Вашингтон, но местните агенти не го знаеха. Пък и откъде можеха да се досетят?

Полетът с хеликоптера от Уелс до мястото на бомбардировката ни отне само десет минути. От въздуха можах да огледам зоната на поражението, осеяна с аварийни прожектори, обкръжаващи цялото Сънрайс Вали или поне това, което бе останало от него. А то никак не бе много, защото цялото градче на практика бе пометено. Още се виеше дим, но поне от въздуха никъде не се виждаше огън — може би понеже не бе останало нещо, което да може да гори.

Беше малко след осем вечерта. Какво, по дяволите, се бе случило там долу? И защо някой ще си прави труда да се набърка в такава каша, само и само за да унищожи с един замах някакво си невзрачно селище като Сънрайс Вали?

Информираха ме за станалото, още щом стъпих на земята след кацането на хеликоптера на ФБР. За нещастие не разполагаха с кой знае каква информация. Към четири часа този следобед местните жители — с изключение на един мъж, застрелян на място — били „евакуирани“ от някаква военна част, която поне привидно принадлежала към националната гвардия на Съединените щати. Хората от градчето били отведени с камиони към една местност на шестдесетина километра оттук. Намирала се по средата на пътя до Елко — най-близкия по-голям град. За тяхното местоположение някой съобщил на щатската полиция в Невада. Но когато оттам изпратили полицейски коли, за да помогнат на изпадналите в беда обитатели на Сънрайс Вали, от военните камиони и джипове вече нямало и следа. Също както и от градчето Сънрайс Вали — буквално изтрито от картата на щата Невада.

Не заварих нищо тук, освен пясък и камъни. Виждах около себе си противопожарни коли, влекачи, а може би и към половин дузина полицейски хеликоптери, към които се присъедини и нашият. Обаче още не се бяхме приземили, когато започнах да надявам противогаза и облеклото за химическа защита.

За бога, какво бе станало тук?

Учение по защита от бойни отровни вещества?

Или истинска война?

Възможно ли беше това в този ден и в този век? Разбира се — беше!

10.

Това бе може би най-плашещата гледка, на която съм бил свидетел, откакто служа като офицер в полицията — пълно опустошеше, при това без никакви видими причини или основания.

Веднага щом се приземихме и изскочих от хеликоптера, бях комплектуван с всички приспособления към противохимическото защитно облекло, включително и противогаз. Гумената маска се оказа чудесна, майсторски изработена, с двойни окуляри за очите и вътрешно монтирана тръба за пиене на освежаващи течности. Чувствах се като герой от някой роман на Филип К. Дик4. Но не за дълго. Веднага щом съзрях, че двама офицери от полицията крачеха наоколо без противогазите си, аз смъкнах и моя.

Скоро след пристигането ми направихме вероятен пробив. Двама алпинисти забелязали някакъв мъж, който снимал експлозията с видеокамера. Имал подозрителен вид и единият от катерачите побързал да го фотографира. Освен това успели да заснемат и няколко сцени от евакуацията на Сънрайс Вали.

Двама от нашите агенти още разпитваха алпинистите. Аз също исках да поговоря с тях веднага след като агентите приключеха. За нещастие местните ченгета първи се добраха до свидетелите и ги задържаха до пристигането на шефа на полицията. А той се забави, защото точно в този ден бил заминал някъде на лов.

Когато най-после се появи в стар и очукан додж „Поларис“, веднага се нахвърлих върху него, без дори да дочакам да излезе от колата:

— Шефе, твоите хора разполагат с важна улика и ние трябва на всяка цена да я получим! — Говорех натъртено, но все пак не смеех да повишавам тон на този мъж със закръглен корем, вероятно прехвърлил шестдесетте. Ала той несъмнено схвана накъде биех. — Разследването вече се поема от федералните служби. Аз представлявам тук както ФБР, така и Агенцията за националната сигурност. Губим ценно време заради твоите хора.

За негова чест той не изчака втора покана и моментално се разкрещя на подчинените си:

— Проклети малоумници, незабавно донесете уликата! Какво, по дяволите, се опитвате да постигнете, какво си мислите? И въобще можете ли да мислите с главите си? Дайте уликата.

Подчинените му дотърчаха при нас и по-високият от тях — който, както научих по-късно, бил зет на местния полицейски началник — ми подаде фотоапарата, конфискуван от алпинистите. Беше „Канон Пауършот“, а аз знаех как се проявяват заснетите с него кадри. Първите снимки не представляваха нищо особено, освен че бяха умело подбрани пейзажи, но без никакви хора — редуващи се с панорами, заснети с широкоъгълен обектив.

Ала после дойде ред на паническата евакуация. Кадрите бяха невероятно драматични.

Тогава най-после видях за пръв път мъжа, който снимаше експлозията.

Беше с гръб към фотоапарата на катерачите. Отначало стоеше изправен, но на следващите няколко кадъра се виждаше приклекнал на едното си коляно, вероятно за да си осигури по-добър ракурс към мястото на взрива.

Не знаех какво бе подтикнало единия от алпинистите да направи тези начални кадри, но инстинктът му за подбор на сцените действително си го биваше. Мистериозният мъж продължаваше да снима с видеокамера изоставения град, после внезапно пренасочи обектива си нагоре към пламъците, избухнали на няколко десетки метра над градчето. Вече не се съмнявах, че той е знаел за атаката, преди тя да се осъществи.

Следващата снимка го показваше, обърнат по посоката, от която го снимаха катерачите. Всъщност той вървеше направо към тях или поне така излизаше от кадъра. Зачудих се дали бе забелязал, че са го фотографирали.

И тогава видях лицето му. Не можех да повярвам на очите си. Отново се взрях в снимката. Да, познах го! И как можех да не го позная? Преследвах го от години, понеже беше издирван за повече от десет убийства тук и в Европа. Той беше жесток психопат, един от най-опасните от тази порода, който все още бе на свобода.

Наричаше се Джефри Шейфър, но за мен беше по-известен като Невестулката.

Какво правеше той тук?

11.

Следваха още две много по-ясни снимки, очевидно направени, когато Невестулката се е приближавал към фотографа.

Само изражението на лицето му бе достатъчно, за да ти прилошее! Устата ми пресъхна и аз трескаво облизах устните си. Какво правеше Шейфър тук? Каква връзка имаше той с бомбата, сравнила със земята това малко градче? Всичко това ми изглеждаше абсолютно налудничаво, като насън, напълно нереално.

Пътищата ми с полковник Джефри Шейфър се пресякоха за пръв път преди три години във Вашингтон, където бе извършил няколко убийства, макар че така и не успяхме да ги докажем. Подвизаваше се като шофьор на такси предимно из Саут ийст, където живеех и аз. Там никак не му бе трудно да издебне поредната си жертва, пък и той много добре знаеше, че полицията във Вашингтон не се престараваше, когато убитите бяха чернокожи бедняци от предградията. Шейфър официално се водеше на работа като полковник от армията към британското посолство. Това, разбира се, му помагаше да изглежда по-представителен. Ала въпреки всичко си оставаше ужасяващо жесток убиец, беше от най-страховитите серийни престъпници, с които съм си имал работа.

Фред Уейд, един от местните агенти, се приближи към мен, щом се върнах при хеликоптера, с който бях пристигнал. Още разглеждах съсредоточено снимките, когато Уейд ми заяви, че би искал да знае какво става тук. Не можех да го упреквам — и аз исках същото.

— Мъжът, заснел експлозията с видеокамера, се казва Джефри Шейфър — осведомих Уейд. — Познавам го. Той извърши няколко убийства във Вашингтон, когато работех в отдел „Убийства“. Последното, което чух за него, бе, че е заминал за Лондон. Там убил жена си на един пазар, при това пред очите на децата си. После изчезнал. Но ето че сега може би се завръща на сцената! Нямам представа защо, но главата ме заболява само като си го помисля.

Извадих мобилния си телефон и позвъних във Вашингтон. И докато описвах какво бях открил тук, набързо прегледах последните снимки на полковник Шейфър. На една от тях той бе показан как се намества зад волана на един червен форд „Бронко“.

На следващия кадър се виждаше задницата на форда, докато потегляше. Господи, забелязваше се дори табелата с регистрационния номер на автомобила!

Това бе най-странното от всичко: Невестулката бе допуснал непростима грешка, а доколкото го познавах, никога не грешеше.

Значи може би изобщо не е било грешка.

Може би беше част от някакъв план.

12.

Вълка още бе в Лос Анджелис, но рапортите от пустинята Невада най-редовно пристигаха до него. Идването на полицията в околностите на Сънрайс Вали, после хеликоптерите, въоръжените сили на САЩ… А накрая и ФБР.

Неговият стар приятел Алекс Крос също се появи там. Браво, какъв образцов войник!

Разбира се, никой нищо не проумяваше от цялата тази дяволска работа.

Нито пък разполагаха с някаква смислена, обоснована хипотеза за това, което се бе случило в пустинята.

Пък и как биха могли, след като всичко бе един огромен хаос. Нищо не плашеше хората повече от онова, което не разбираха.

В момента Вълка използваше един местен боклук от Лос Анджелис, който се наричаше Федя Абрамцов, а също и жена му Лиза. Федя искаше да се издигне до велик гангстер от мафията, обаче в същото време — ако можеше някак си да се уреди — да води и живот като кинозвезда от Бевърли Хилс. Именно там се намираше къщата на Федя и Лиза, в която сега се помещаваше Вълка, макар че той всъщност я имаше за своя къща — та нали техните пари бяха неговите пари. Ако не бе той, те нямаше да бъдат нищо повече от дребни неудачници с големи амбиции.

Федя и Лиза си нямаха представа, че той е в къщата им. До днес си отдъхваха на тяхното място в Аспен и най-после решиха да се върнат в Лос Анджелис след десет тази вечер.

Каква бе изненадата им, когато свариха във всекидневната, удобно разположил се на дивана, един солидно изглеждащ мъж. Просто стоеше там. Толкова мирно, толкова кротко. Единственото движение, което си позволяваше, бе да стиска ритмично една гумена топка в дясната си длан.

Никога досега не го бяха виждали.

— Кой, по дяволите, си ти? — кресна Лиза още от прага. — И какво правиш тук?

Вълка разпери широко ръце.

— Аз съм този, който ви осигури цялото това чудесно гнездо. А вие с какво ми се отблагодарявате в замяна? С подобно неуважение. Аз съм Вълка.

Федя вече бе чул предостатъчно. Той знаеше, че щом Вълка беше тук, и при това позволявайки да го видят, това можеше да означава само едно: той и Лиза са осъдени на смърт. По-добре да побегне и да се надява на бога, че мъжът е дошъл сам, колкото и невероятно да звучеше това.

Успя да направи само една-единствена крачка, когато Вълка вдигна пистолета си, прикрит зад една от възглавниците на дивана. Много го биваше с оръжието. Простреля Федя Абрамцов веднъж в гърба, а после още веднъж в тила.

— Той е мъртъв. Можеш да разчиташ на думата ми, Лиза — спокойно й съобщи той, макар да знаеше, че това бе само прякорът й. — Лично аз предпочитам Елисавета. Не е толкова масово, нито толкова американско. Хайде, ела и седни. Моля те! — Вълка потупа скута си. — Хайде, не обичам да повтарям.

Момичето си го биваше, хич не бе глупава, но явно бе коварна и опасна като отровна змия. Тя прекоси всекидневната и седна в скута на Вълка. Наистина постъпи така, както той поиска. Браво, добро момиче.

— Харесваш ми, Елисавета. Но какъв избор имам сега, след като не пожела да ми се подчиняваш? Ти и Федя задигнахте парите ми. Не се опитвай да го оспорваш. Зная, че е истина. — Той погледна право в красивите й кафяви очи: — Разбираш ли какво означава „замочит“? Трошене на кости.

Очевидно Елисавета го знаеше, защото изпищя с цялата сила на белите си дробове.

— Е, така вече е по-добре — каза Вълка и сграбчи тънката лява китка на жената. — Днес всичко се развива чудесно.

Започна от най-малкия пръст на Елисавета — кутрето.

13.

Нима бе избухнала война? И ако наистина бе така, то тогава кой беше врагът?

Всичко наоколо тънеше в непрогледен мрак, беше плашещо и дезориентиращо. А на това отгоре в пустинята сега беше адски студено. Никаква луна не огряваше небосвода. Дали и това не бе част от плана? Какво щеше да се случи? Къде, на кого, защо?…

Опитвах да събера мислите си и да си начертая поне груб, ориентировъчен план за действие, от който да се ръководя донякъде през следващите няколко часа. Трудна, може би дори невъзможна задача. Ние търсехме неголям конвой от армейски камиони и джипове, които като че ли бяха пропаднали вдън земя. Или по-точно казано — бяха погълнати от пустинята. Но освен това на всяка цена трябваше да намерим един червен форд „Бронко“, с регистрационен номер 322JBP, издаден в щата Невада.

И така, издирвахме Джефри Шейфър. Ала защо Невестулката бе дошъл тук?

Докато чакахме някакъв пробив — съобщение или предупреждение, аз се поразходих из това, което доскоро е било Сънрайс Вали. Там, където е бил епицентърът на взрива, сградите и автомобилите на практика се бяха изпарили. И сега във въздуха наоколо се носеха дребни отломки, напомнящи за смърт и опустошение, заедно с искри и пепел. Нощното небе бе затъмнено от черните плътни облаци дим, а аз още не вярвах, че цялото това опустошение може да се окаже дело само на един човек, както и че единствено човекът е способен на подобно злодеяние.

Докато се лутах из руините, разменях по някоя дума с агентите и техническите специалисти, привлечени към разследването. Постепенно започнах да систематизирам първите си впечатления от сцената на престъплението:

— Навред са разпръснати останки от караваните, които са били събрани в тукашния къмпинг;

— Свидетелите споменават за метален контейнер, спуснат от малък витлов самолет;

— По всяка вероятност тъкмо е щял да се стовари върху една каравана, когато най-ненадейно експлодирал над Сънрайс Вали;

— Отначало експлозията изглеждала като „бял, но мътен облак“, а после този облак се възпламенил;

— Страхотно силните въздушни течения, породени от мощната експлозия, както и образувалите се вихри, само за няколко минути буквално издухали всичко наоколо.

Обаче досега бяхме открили един-единствен труп сред руините. Всички ние не преставахме да си блъскаме главите върху тази загадка: защо само едно тяло бе намерено тук, защо останалите хора са били пощадени? И кому е било нужно да се взривява този мирен и невзрачен къмпинг от овехтели каравани и автомобили?

Всичко това просто нямаше смисъл. Нищо нямаше обяснение, особено присъствието на Джефри Шейфър.

Един от местните агенти на ФБР — Джини Мориарти — ме повика по име и аз се обърнах. Махаше ми възбудено с ръка да се приближа към нея. Сега пък какво?

Върнах се към мястото, където тя стоеше, заобиколена от група местни агенти. Всичките изглеждаха доста напрегнати от нещо, което явно току-що бяха узнали.

— Намерихме онзи червен форд „Бронко“ — каза ми Джини. — Няма никаква следа от армейските камиони, но затова пък открихме форда в близкото градче Уелс.

— Че какво толкова има в Уелс? — попитах аз.

— Летище.

14.

— Да вървим!

Отново се качих в хеликоптера. Мигновено потеглихме към Уелс с надеждата да настигнем там Невестулката. Вероятността не беше особено голяма, но нямахме друг избор. Придружаваха ме агентите Уейд и Мориарти, които за нищо на света не искаха да изпуснат онова, дето ни очакваше в градчето Уелс, каквото и да бе то…

Докато се отдалечавахме от останките на Сънрайс Вали, мрачно съзерцавах унилия пейзаж на пустинята, разположена на надморска височина от 1200 метра.

Откъснах очи от потискащата гледка и пак потънах в размисли за Шейфър. Опитвах се да разбера какво евентуално би могло да го свърже с тази зловеща катастрофа. Преди три години Шейфър бе отвлякъл Кристин Джонсън. Това се бе случило по време на семейна ваканция в Бермудите. Тогава Кристин и аз бяхме сгодени и планирахме да се оженим. Никой от нас не подозираше, че тя вече е била бременна с Алекс, когато Шейфър я отвлече. След като я спасиха, вече нищо не беше както преди. С помощта на моя най-добър приятел Джон Сампсън успях да я открия в Ямайка. Кристин беше емоционално съсипана и, разбира се, не бих могъл да я коря. После тя се премести чак в Сиатъл, където и сега живее със сина ми. А аз обвинявах Шейфър за делото за попечителството върху малкия Алекс.

С кого работеше Невестулката? Поне едно нещо досега бе очевидно и вероятно щеше да се окаже много полезно за разследването: доста хора са били замесени в подготовката и осъществяването на изпепеляващата бомбардировка в Сънрайс Вали. Обаче засега нямахме никаква представа откъде са се взели онези мъже и жени, преоблечени в униформи от американската армия. Знаехме само, че въобще не са били от националната гвардия. При тази проверка много ни помогнаха от Пентагона. После следваше въпросът за естеството на бомбата, която бе изравнила караваните със земята. Кой я бе изработил? Вероятно някой със солиден военен опит. Шейфър бе служил като полковник в британската армия, но освен това е бил и наемник.

Доста интересни връзки, но без никаква яснота.

Пилотът на хеликоптера се обърна към мен:

— Скоро ще имаме видимост върху летището в Уелс. Само да прелетим над онези планини там. Ще видим първо светлините на летището, но и от него ще ни съзрат. Не ми се вярва да успеем да се прокраднем незабелязани в пустинята.

— Само опитай да се приземиш колкото е възможно по-близо до пистата — кимнах му аз. — Ще трябва да координираме действията си с щатските военни подразделения. Не е изключено да привлечем върху себе си неприятелския огън.

— Разбрах — отвърна пилотът.

Започнах да обсъждам възможните ни ходове с агентите Уейд и Мориарти. Дали да не се опитаме да кацнем някъде наблизо в пустинята, защото е възможно невидимият ни противник вече да е изстрелял ракетите си „земя-въздух“? Или ги пази като неприкосновен резерв? Според мен по-вероятното бе второто. Което наистина бе ужасяваща перспектива.

Пилотът отново се обърна към нас:

— Пристигнахме, погледнете надясно.

Внезапно видях в далечината пред нас неголямото летище с една двуетажна сграда край него и смътните засега очертания на две писти. Забелязах също някакви автомобили, може би пет-шест, ала сред тях липсваше червеният форд „Бронко“.

После зърнах как в далечния край на едната от пистите малък частен самолет довърши рулирането и вече се приготвяше за излитане.

Шейфър? Не ми изглеждаше много вероятно, но пък и цялата работа беше невероятна.

— Мислех, че сме затворили летище Уелс! — извиках на пилота.

— Аз също. Може би това е нашият човек. Ако е той, сме го изпуснали. Това там е „Лиърджет 55“5, който лети дяволски бързо.

От този миг нататък не ни оставаше нищо друго, освен да бъдем само едни безпомощни наблюдатели. Лиърджетът стигна до края на пистата и устремено се издигна във въздуха, като на сбогуване сякаш подигравателно ни помаха с крилете си. Излетя с такава лекота, сякаш за него това бе просто игра. Можех да си представя полковник Джефри Шейфър на борда как ни вири среден пръст. Или може би лично на мен го показваше? Дали би могъл да знае, че съм тук?

Няколко минути по-късно ние се приземихме на едната от двете писти в Уелс. Почти веднага след като докоснах бетона, бях посрещнат с неприятната новина, че лиърджетът вече се намирал извън обсега на радара.

— Какво искате да кажете с това, че е „извън обсега“? — ядосано попитах двамата техници, които заварих в тясната контролна зала на кулата към летището в Уелс.

Отговори ми по-възрастният от тях:

— Исках да кажа, че този самолет като че ли изчезна от лицето на земята. Сякаш никога не е бил тук.

Обаче Невестулката беше тук — видях го. Пък и разполагах с фотографии, които можеха да го докажат.

15.

Джефри Шейфър напредваше с пълна газ със своя тъмносин „Катлъс“ през пустинята. Не беше на борда на лиърджета, който бе излетял от пистата в Уелс, щата Невада. Това би било прекалено лесно. Невестулките винаги имаха по няколко варианта за измъкване.

Докато шофираше, той си мислеше, че блестящият, макар и странен, план бе сработил в пустинята, а и със сигурност имаше резервни варианти — в случай че нещо се бе объркало. Освен това беше научил, че д-р Крос, сега вече с екип от ФБР, се бе появил в Невада.

Дали това също бе част от големия замисъл? В известен смисъл очакваше, че е така. Но защо тъкмо Крос? Какво бе замислил Вълка за него?

Накрая Шейфър спря във Фалън в Невада, където според плана бе длъжен да осъществи следващия контакт. Не знаеше точно с кого, нито защо. Нито пък как щеше да се развие операцията. Знаеше само какво бе неговото парче от мозайката: бе получил недвусмислена заповед на кого да се обади от Фалън, за да му дадат следващия набор от указания.

И така той стриктно изпълни заповедта, като се регистрира в най-добрия хотел — „Бест Ин“ — във Фалън. Веднага след това се прибра в стаята си. Още щом затвори вратата след себе си, извади мобилния телефон, който — пак според инструкциите — трябваше да унищожи незабавно след приключването на този поверителен разговор. Нямаше размяна на никакви любезности, никакви излишни думи.

— Тук е Вълка — чу той в слушалката. Невестулката се запита дали наистина бе така. Според слуховете Вълка често използвал заместници, като някои от тях дори били негови физически двойници.

Но после го засипаха обезпокояващи вести.

— Засекли са ви, полковник Шейфър. Забелязали са вашето присъствие там и дори са ви фотографирали край Сънрайс Вали. Знаехте ли това?

Отначало Шейфър се опита да отрече, но много бързо го срязаха:

— Точно сега разглеждаме копията от тези снимки. Ето как са проследили вашия „Бронко“ чак до Уелс. И тъкмо заради това ви наредихме да смените колите извън града и да потеглите към Фалън. Просто така, в случай че нещо не потръгне както трябва.

Шейфър не знаеше какво да отговори. Как е било възможно да го засекат насред безлюдната пустиня? И защо Алекс Крос е бил там?

Вълка най-после изригна в бурен смях:

— О, полковник, не измъчвайте красивата си глава с тези въпроси. Трябваше да бъдете засечен. Фотографът работи за нас. Следващият ви контакт е утре сутринта. А тази нощ можете да се позабавлявате във Фалън. Накарайте града да изтръпне. Искам от вас да се поразходите наоколо и да убиете някого в пустинята. Сам ще си подберете жертвата. Свършете си работата. Това е заповед.

16.

С всеки изминал час в мен се трупаше все повече напрежение и огорчение от собственото ми безсилие. Никога досега, през целия си живот, не бях виждал такъв хаос, при това причинен за толкова кратко време.

Почти цял ден след бомбардировката не разполагах с друго, освен с една огромна яма в пустинята Невада и две крайно съмнителни следи. Разговаряхме с около триста от жителите на Сънрайс Вали, обаче никой от оцелелите не знаеше нищо. Не се бе случило и нищо необичайно през дните преди бомбардировката; нито бяха забелязани посещения от външни лица. Не успяхме да открием и армейските камиони, нито да установим откъде са дошли. Всичко, което се бе случило в Сънрайс Вали, просто нямаше логика. Особено присъствието там на полковник Джефри Шейфър, което още повече ни объркваше.

А освен това, засега поне, никой още не бе поел отговорността за злодеянието.

Така изминаха два дни. Вече нямаше какво да правя в пустинята, затова поех по обратния път към дома, към Вашингтон. Там заварих да ме чакат на предната веранда мама Нана, хлапетата, дори и котката Роузи.

Отново вкъщи, в моя толкова приятен дом. Защо досега така и не научих най-важния житейски урок и не си останах тук?

— Това наистина е много мило — отбелязах, докато се изкачвах по стъпалата. — Сформирали сте нещо като комитет по посрещането. Предполагам, че съм липсвал на всички ви, познах ли? От колко дълго сте тук в очакване на вашето любимо татенце?

Нана и хлапетата поклатиха глави в такъв удивителен синхрон, че веднага ги заподозрях в съзаклятничество.

— Радваме се да те видим, Алекс — заговори Нана и най-после лицето й светна в усмивка. Физиономиите на всички засияха. Да, нямаше съмнение, че се бяха наговорили.

— Хванахме те! — провикна се десетгодишната Джени. Беше с плетена шапка, под която висяха плитките й. — Разбира се, че ние сме твоят комитет по посрещането. Много ни липсваше, татенце. Че как иначе?

— Трогна ли се? — подразни ме Деймън, настанил се върху перилото. Той вече бе навършил дванадесет години, но изглеждаше наполовина от тях в тениската си „Шон Джон“ и тесните джинси.

Заканително размахах пръст.

— Ще те трогна аз тебе, ако счупиш перилото! — скарах му се на шега. — Хванах ли те!

След това трябваше да отговарям на всякакви въпроси за малкия Алекс и да им покажа десетките снимки, които му бях направил с моя цифров фотоапарат. На всяка от тях централната роля бе запазена само за хлапето.

Всички се смееха от сърце, което беше безкрайно радостно за мен. Определено беше прекрасно отново да се завърна у дома, макар че все още очаквах новини за бомбардировката в Невада и за участието на Шейфър в нея.

Мама Нана ми бе запазила вечерята и след като се нахраних чудесно с печеното пиле с много чесън и лимон, тиква, гъби и лук, цялото семейство се събра в кухнята около масата, надвесено над купите със сладолед. Джени ми показа направените от нея рисунки на любимите й тенисистки Ванеса и Серена Уилямс. После се настанихме пред телевизора, за да гледаме „Вашингтонските магьосници“. А накрая, след размяна на прегръдки и целувки, всеки се отправи към своето легло. Беше страшно мило и трогателно — много по-добре от вчерашния ден, но по-зле от утрешния. Сигурен бях в това.

17.

Някъде към единадесет часа най-после се изкатерих по стъпалата до моя кабинет на таванския етаж. Веднага се заех да прегледам отново всичките си бележки по случая в Сънрайс Вали. След двадесетте минути, посветени на подготовката ми за следващия работен ден, позвъних на Джамила в Сан Франциско. През последните два дни няколко пъти бях разговарял с нея, но в повечето случаи това се случваше точно когато бях ужасно зает с разследването. Струваше ми се, че сега тя може да е по-свободна, защото също като мен е предпочела да работи в дома си.

Обаче чух само гласовата поща; да й оставя съобщение.

Не обичам съобщенията, още повече, след като вече бях й оставил две, докато бях в Невада, но накрая се примирих и казах:

— Здравей. Пак съм аз, Алекс. Още се опитвам да те убедя да ми простиш за това, което се случи на летището в Сан Франциско. Ако искаш тези дни да посетиш Източното крайбрежие, ще ти купя билет за самолета. Скоро пак ще те потърся. Липсваш ми, Джам. Дочуване.

Затворих телефона, после изпуснах една дълго сдържана въздишка. Отново ли бях сгафил? Е, по дяволите, така беше. Защо при мен става все така?

Слязох на долния етаж и изядох една грамадна филия царевичен хляб, приготвен вече от мама Нана за следващия ден. Но се почувствах още по-зле — обсебен от угризения заради вредните ми навици за храненето. Настаних се на един от столовете в кухнята, а котката побърза да се насади в скута ми. Какво друго ми оставаше, освен да галя Роузи нежно по козината?

— Поне ти ме харесваш, нали? Признай си, че си падаш по мен! Нали съм симпатяга, а, Роузи?

Но явно за тази нощ телефонните разговори не бяха приключили. Малко преди полунощ се обади Фред Уейд, един от агентите от Сан Франциско, с който бях работил в Невада. Той ми съобщи, че се натъкнал на нещо, което според него би могло да ме заинтересува:

— Току-що получихме това от Фалън — докладва той. — По-миналата нощ била изнасилена и убита рецепционистката в хотела „Бест Ин“. Тялото й било захвърлено в храстите край паркинга на хотела, но така, че да можем лесно да го намерим. Вече имаме описанието на госта на хотела, който — както по всичко личи — може да се окаже твоят полковник Шейфър. Мисля, че е излишно да споменавам, че той отдавна е офейкал от Фалън.

Твоят полковник Шейфър — това обясняваше всичко. А че отдавна е офейкал от Фалън, не се и съмнявах.

18.

Тази нощ въобще не можах да мигна. Не успях да се отърся от кошмарните видения, изцяло обсебени от Невестулката. И от онова жестоко опустошение, развихрило се в Сънрайс Вали в щата Невада.

Рано на следващата утрин трябваше да подпиша няколко бележки за хлапетата, с които им позволявах да посетят националния аквариум в Балтимор. Подписах ги в четири и половина сутринта — много преди децата да се събудят. Къщата още тънеше в мрак, когато крадешком се измъкнах навън, забързан към работата си. Никак не ми харесваше, че дори едно „довиждане“ не можах да им кажа, но поне бях оставил по няколко реда за Джени и Деймън — пишех им колко ги обичах и да ме чакат.

Поех по шосето в компанията на последния компактдиск на Алиша Кейс и Келвин Ричардсън — отлични спътници за очакващото ме пътуване и въобще за всичко предстоящо.

Напоследък всички Големи заплахи се разследваха в главната квартира на ФБР във Вашингтон. Но след 11 септември 2001 г. стилът на работа на Бюрото се бе променил драстично: от това, което някои определяха като предимно пасивна и проучвателна организация, сега Бюрото се бе преобразило в много по-ефективна система. Последната ни придобивка, появила се в Хувър Билдинг, бе един колосален софтуерен пакет, който струваше цели шест милиона долара на американския данъкоплатец. Служеше за управление на гигантската база данни за тероризма, съдържаща 40 милиона страници информация, грижливо трупана след терористичния акт през 1993 г. в Световния търговски център.

Така че наистина разполагахме с океан от сведения, а сега бе настъпил моментът да проверим дали всичко това наистина си струваше парите.

Ние, десетината агенти от Бюрото, занимаващи се със случая в Сънрайс Вали, тази сутрин се събрахме в нашата светая светих — залата на СИОЦ6 на петия етаж в Хувър Билдинг. Причината да се озовем тук бе, че унищожението на онова невзрачно и доскоро никому неизвестно селище в Невада бе дефинирано като „първостепенна заплаха“. Въпреки че засега никой от нас не можеше да обясни дали наистина бе заплаха и какво се криеше зад нея. Още повече — не притежавахме нито една по-съществена улика, която да ни даде поне някакво що-годе логично обяснение за случилото се в Сънрайс Вали.

Все още и никоя терористична организация не бе поела отговорността за бомбардировката.

Наистина сюрреалистична ситуация! Беше по-страшна, отколкото ако атентаторите се бяха свързали с нас.

Тази зала за конференции беше една от най-елегантните и най-удобните в цялата централа на Бюрото — с десетки кресла със синя кожа, просторна маса от тъмен махагон в средата и дебели тъмновинени килими по пода. На масата, около която ние — всички до един с безупречно колосани бели ризи — сега заемахме местата си, бяха поставени само две флагчета — националното и това на DOJ7.

Но въпреки изисканата обстановка аз, както винаги, бях с джинси и непромокаемото яке, на чийто гръб се мъдреше надписът: „Антитерористични сили към ФБР“. Освен това имах чувството, че бях единственият подходящо облечен за ден като днешния. Този случай едва ли можеше да се нарече обичайна делова среща.

При все това залата все повече се изпълваше с важни клечки. Най-високопоставеният сред тях бе Бърт Манинг, един от петимата директори на Бюрото. Присъстваха също висши агенти от Националните сили за борба с тероризма, както и водещи аналитици от новосъздадената Обединена разузнавателна агенция, в която бяха събрани най-опитните експерти както от ФБР, така и от ЦРУ.

Като мой делови партньор за тази сутрин бе определена Мони Донъли — отдавна утвърдила се като ненадминат аналитик и отколешна моя приятелка от следването ни в полицейската академия в Куонтико.

— Виждам, че си получила персонална покана — подхвърлих й аз, докато се настанявах до нея. — Е, тогава не ми остава нищо друго, освен да те посрещна с: „Добре дошла на купона“.

— О, за нищо на света не бих го пропуснала. Изглежда ми като епизод от фантастичен филм… Всичко е толкова странно, Алекс!

— Да, поне това засега ни е ясно — въздъхнах аз.

Пред екрана в предната част на залата се появи онзи специален агент, който бе натоварен със случая от нашата централа в Лас Вегас. Той докладва, че тяхната подвижна лаборатория за криминални изследвания била изпратена в участъка, където някога се намираше селището Сънрайс Вали. В рапорта обаче не се съдържаха много разкрития, затова присъстващите побързаха да се заемат със следващата тема: оценката на заплахата.

Сега вече стана доста по-интересно.

Първо се разгоря дискусия за това дали не са замесени наши местни терористични групировки, като Националния алианс или Лигата на арийските нации8. Обаче никой в действителност не вярваше тези глупаци да се окажат отговорни за нещо така грижливо планирано като случая, който ни бе събрал в тази конферентна зала. Следващата хипотеза касаеше версията за някое от радикалните ислямски движения, като Ал Кайда и Хизбула. На тези две групировки бяха посветени цели два часа от разгорещените дискусии. Те определено бяха сред заподозрените. Накрая Бърт Манинг получи официална задача да се заеме с разследването.

Лично на мен не ми бе възложена никаква задача, което ме накара да се попитам дали в скоро време нямаше да се чуя с директора Бърнс. Всъщност не изгарях от желание да се чувам с него точно за този конкретен случай. Не ми се искаше да напускам Вашингтон, а още по-малко да се връщам в Невада.

И тогава се случи нещо наистина неочаквано.

Всички пейджъри в конферентната зала зазвъняха едновременно!

За броени секунди всеки от заседаващите провери своя пейджър, включително и аз. Пак така мигновено събралите се тук най-високопоставени шефове от разузнаването, полицията и силите за борба с тероризма си представиха как на малките екрани се изписват терористични заплахи от всякакъв вид: от съобщения за оставени съмнителни пакети с експлозиви в нюйоркското метро до заплаха от заразяване на Лос Анджелис с антракс.

Изписаното на моя пейджър гласеше:

19.

„Праведните не знаят що е покой“, прочетох на плаката над автоматите за газирана вода край столовата. Тази сутрин в шест без десет бяхме привикани обратно в конферентната зала на петия етаж. Същият състав, както и предишния път. Някои от нас предполагаха, че отговорните за бомбардировката на Сънрайс Вали се бяха свързали с Бюрото. Но останалите си мислеха, че по-скоро са ни привикали заради кражбата на ракетите от военновъздушната база в Къртланд.

След няколко минути се появиха шестима агенти от ЦРУ. Всичките в официални костюми, стискащи по едно дипломатическо куфарче. Охо, започваше да става интересно! Последваха ги шестима от най-важните клечки от Агенцията за националната сигурност. Да, нещата определено загрубяваха…

— Сега наистина става интересно — прошепна ми затворнически Мони Донъли. — Защото едно е да си говорим празни приказки за сътрудничеството между нашите ведомства, но съвсем друго, когато от ЦРУ действително довтасат тук!

— Радвам се, че си в добро настроение — усмихнах й се аз.

А тя само сви рамене:

— Или както е казвал генерал Патън в навечерието на всяка битка: „Бог ще е с нас, защото аз толкова предано го обичам!“

Директорът Бърнс се появи на прага на залата точно в шест. Плътно по петите го следваха Томас Уиър, директорът на ЦРУ, и Стивън Боуен от Агенцията за националната сигурност. Тримата шефове изглеждаха крайно притеснени. Може би се дължеше само на факта, че бяха заедно. А това бе достатъчно да опъне нервите и на всички останали.

Двамата с Мони се спогледахме многозначително. Неколцина от агентите продължаваха да си говорят дори и когато директорското трио зае почетните три места. Това бе изпитаният метод на ветераните в професията да демонстрират пред началниците си, че вече са преживели всичко това. Но наистина ли бе така? Дали изобщо някой го бе преживял? Не мислех така.

— Мога ли да ви помоля за внимание? — започна директорът Бърнс и в залата незабавно се възцари тишина. Погледите на всички се приковаха върху него.

Бърнс все пак поизчака съвсем да утихнем и едва тогава продължи: — Искам веднага да започна с най-важното. Първият контакт във връзка с тази ситуация бе осъществен два дни преди бомбардирането на Сънрайс Вали. Първоначалното съобщение завършваше с думите: „Ние се надяваме никой да не пострада при това насилие“. Обаче с нищо не се уточняваше какво би могло да бъде то. Освен това получихме инструкции на никого да не споменаваме за този първи контакт. В противен случай бяхме заплашени с крайно сериозни последици, макар че си остана неизяснено какви точно биха били те.

Бърнс спря за миг и огледа залата. Когато погледите ни се срещнаха, той ми кимна леко, а после отмести очи. Запитах се какво още знае той, за което останалите нямахме никаква представа. И кой още беше замесен в тази игра? Белият дом? Не бих се учудил.

— Оттогава насетне ежедневно осъществявахме следващите контакти — продължи Бърнс. — Едно съобщение бе получено от господин Боуен, едно — от директор Уиър, едно — от мен. До днес обаче нищо съществено не успяхме да разкрием. Но тази сутрин получихме видеозапис от бомбардировката в Невада, разбира се — грижливо цензуриран. Сега ще ви покажа тази редактирана версия.

Бърнс махна с ръка и въпросният видеозапис се завъртя по шестте монитора, разпръснати в залата. Филмът бе черно-бял и с доста дефекти, сякаш бе дело на някой начинаещ оператор. Повечето кадри вече бяха излъчвани в новинарските емисии по телевизионните канали. Докато ги гледахме, никой в залата не посмя да наруши мъртвешката тишина.

От приблизително една миля разстояние някаква камера бе заснела пристигането на армейските камиони и джипове в Сънрайс Вали. След малко крайно озадачените местни жители бяха ескортирани от техните каравани до камионите. Един мъж обаче заплаши войниците с пушка и в резултат веднага бе застрелян. Оставиха го проснат насред прашната улица. Вече знаех името му — Дъглас Пузловски.

Тогава конвоят започна бързо да се изтегля, оставяйки зад себе си само големи облаци от прах.

На следващия кадър някакъв едър тъмен обект се появи в горната част, буквално като спуснат от небето. И докато още си висеше там, избухна невероятно мощен взрив.

Кадрите от бомбардировката също бяха внимателно цензурирани, но сега вече бе снимала само една камера. В резултат на корекциите на неизвестния видеомонтажист кадрите следваха накъсано, което дразнеше окото, но все пак на тях можеше да се види най-същественото.

Следваше ужасяващата експлозия. Ала на нито един кадър не бе показан самолетът, пуснал бомбата над Сънрайс Вали.

— Те са филмирали целия този кошмар — заяви директорът Бърнс. — Искали са да разберем, че са били там, че са тези, които са изтрили това селище от лицето на земята. След няколко минути обаче ще ни съобщят защо са го направили. Обещаха ни да ни се обадят по телефона.

— Лицето, което ни се обажда, използва фонокарти за ползване на обществени телефонни автомати. Недодялан и примитивен, но ефективен подход. Досега всичките повиквания бяха извършвани от различни най-невзрачни бакалници, киносалони, зали за боулинг. Както сами знаете, невъзможно е да бъдат проследени подобни обаждания.

Останахме смълчани още минута-две, само неколцина от нас разговаряха тихо.

Накрая тишината отново бе нарушена, но този път от телефона в предната половина на залата.

20.

— За всеки от вас ще бъде осигурен по един усилвател, за да чувате разговора — обясни ни директорът Бърнс. — Онези от другия край на линията потвърдиха, че това е позволено, дори препоръчват всички вие да присъствате тук и да следите диалога. С други думи очакват да имат публика. Както сами ще се убедите, те много се вживяват в определянето и спазването на правилата за общуване с тях.

— Кои, по дяволите, са те? — прошепна Мони в ухото ми. — Всичко това все повече ми напомня на научната фантастика. Да не би да са извънземни? Вече се замислям дали да не се обзаложа за това.

— Нали само след минута ще разберем? Така че не бих рискувал да залагам срещу теб.

Директорът Бърнс натисна един от бутоните на своя пулт и от високоговорителите проехтя гласът на някакъв мъж. Веднага си пролича, че звуците, достигащи до нас, бяха предварително филтрирани, за да не бъде разпознат гласът.

— Добър вечер. Говори Вълка — чухме ние.

Моментално настръхнах. Познавах Вълка — нали го бях преследвал почти цяла година. Всъщност никога не бях срещал по-безмилостен убиец от него.

— Аз съм този, който е отговорен за опустошението на Сънрайс Вали. Бих искал да обясня действията си. Или поне до такава степен, доколкото вие заслужавате да узнаете. Или казано още по-точно: дотолкова, доколкото искам вие да знаете на този етап.

Мони Донъли отново се извърна към мен и поклати глава. Тя също познаваше Вълка. Новините не можеха да бъдат по-лоши, дори ако това обаждане идваше направо от ада.

— Добре е, че мога да разговарям с вас вкупом, след като толкова много изтъкнати експерти са се събрали само за да изслушат моята декларация. ФБР, ЦРУ, АНС9 — продължи Вълка. — Наистина съм дълбоко впечатлен. Или по-скоро се чувствам смирен пред подобни величия.

— Какво искате от нас? Ще разговаряме ли, или само ще ви изслушаме? — прекъсна го Бърнс.

— С кого говоря в момента? Кой се обади току-що? Ще се представите ли?

— Говори Бърнс, директор на ФБР. Аз съм тук заедно с директора на ЦРУ Уиър и Стивън Боуен, шеф на АНС.

От високоговорителите се чу силен пукот, който можеше да се дължи и на смеха от другия край на линията.

— Е, сега вече действително мога да потвърдя, че съм безкрайно поласкан, господин Бърнс. Защото отначало си мислех, че сте събрали около себе си само невзрачните си лакеи. Като доктор Крос например. Но както сам много добре знаете, винаги е по-добре да се говори направо с шефовете. Това винаги е за предпочитане, не сте ли съгласен?

Обади се Уиър от ЦРУ:

— Още при първия ни контакт с вас изрично пожелахте „да си имате работа само с хора от първа ръка“. Повярвайте ми, сега тук наистина е събран нашият А-отбор. Ние възприемаме изключително сериозно бомбардировката в Невада.

— Май наистина сте ме слушали внимателно. Е, признавам, че успяхте да ме трогнете. Чувал съм за вас, господин Уиър. Макар че за в бъдеще предвиждам да възникнат известни проблеми помежду ни.

— И защо смятате така?

— Защото представлявате ЦРУ, а на вас не може да се вярва нито за миг… Явно не сте чели вашия американски писател Греъм Грийн. А кой друг е причислен към А-отбора ви? — попита Вълка. — Нека някой да стане, да преброи и да ми представи всички присъстващи там.

Директорът Бърнс обходи залата, като изброяваше поименно всички присъстващи. Пропусна само двама агенти и аз веднага си зададох въпроса защо бе нужно това.

— Отличен подбор, поне в по-голямата част — потвърди Вълка веднага след като Бърнс приключи с представянето. — Сигурен съм, че знаете на кого да се доверявате и на кого — не, още повече щом става дума да бъде гарантиран животът ви. Лично аз в никакъв случай не съм поклонник на ЦРУ, но това в крайна сметка е мое лично предпочитание. За мен всички от ЦРУ са лъжци, които освен това се увличат и по никому ненужния драматизъм. Има ли там някой, който да не споделя мнението ми? — Никой не се обади и високоговорителите отново изпукаха заради гръмкия смях на Вълка: — Това е доста интересно, не мислите ли? Дори и присъстващите сред вас от ЦРУ не отричат суровата ми присъда. — Но внезапно тонът му рязко се промени: — А сега, малоумници такива, чуйте внимателно какво ще ви кажа. Защото това е най-важното нещо в момента! Ако ме изслушате, могат да бъдат спасени много човешки животи. Така че трябва да изпълните това, което ще ви предложа. И да се подчините. Разбрахте ли какво ви казах? Да слушате и да се подчинявате! А сега искам да ви чуя. Моля, говорете, мамка му!

Всички заговориха в един глас. И макар прищявката му да изглеждаше абсурдна, дори детинска, ние разбрахме, че Вълка искаше просто да ни докаже, че контролира ситуацията, при това тотално.

Бърнс внезапно се разкрещя:

— Изчезна, прекъсна! Изключи линията, кучият му син!

21.

Чакахме в конферентната зала, послушни като кутрета, но руският гангстер повече не се обади. Познавах добре този кучи син и не очаквах отново да ни позвъни. Просто си играеше с нас…

Накрая се върнах в кабинета си, а Мони Донъли се отправи към Вирджиния. Все още не бях разпределен към случая, поне не официално. Но Вълка знаеше, че ще присъствам в конферентната зала, където се провеждаха секретните заседания при кризисни случаи. Дори ме бе „удостоил“ с лична обида. Типично в негов стил.

Какво бе замислил? Какво друго можеше да се очаква от един бандит, освен да прибегне до някаква терористична тактика? Нима бе решил да започне война с нас? След като неколцина откачени в пустинята можеха да причинят всичко това, какво оставаше за руската мафия? Трябваха им само един безмилостен водач и пари.

Изчаках така, докато се чудех дали тази ужасяваща несигурност няма да се окаже част от някакъв пъклен план на руснаците да увеличават стреса и натиска върху нас. Дали не са решили да ни наложат волята си? Или просто изпробват търпението ни?

Разбира се, не можех да забравя за полковник Джефри Шейфър и факта, че и той вероятно е свързан с цялата тази история. Каква бе целта на всичко това? Вече се бях запознал с последните данни от досието му. Бяхме поставили под наблюдение някогашната му любовница, която отначало е била негов психотерапевт. Казваше се Елизабет Касади. Явно трябваше да прегледам и нейните бележки от терапевтичните сеанси, които бе провеждала с Шейфър.

По-късно реших да проверя как е ситуацията у дома и позвъних на мама Нана. Тя не пропусна да ме обвини, че съм ял от нейния царевичен хляб. Аз обаче веднага натопих Деймън за това злодеяние, което я накара да се изкиска.

— Трябва да си отговорен за постъпките си! — не пропусна да ме скастри тя.

— О, добре, поемам цялата отговорност — отвърнах. — Признавам, че изядох царевичния хляб, при това с огромно удоволствие. Беше много вкусен.

Малко след като приключих с този разговор, ме повикаха за следващото заседание в конферентната зала за спешни случаи. Тони Удс от етажа на директорите свика по интеркома няколко агенти наведнъж:

— Имаме ново развитие на ситуацията — започна той с убийствено сериозен тон. — В Европа е настъпил истински ад! — Тони Удс спря за миг, но после продължи: — Имало още две бомбардировки, при това по-ужасни, само преди един час. И двете са в Западна Европа. — Едната е станала в северната част на Англия, в Нортъмбърланд, до Шотландия. Селото Мидълтаун, с живеещите там четиристотин души, вече е изличено от лицето на земята. — Удс отново многозначително замълча за миг. — Но този път населението не е било евакуирано. Не знаем защо. Загиналите са около стотина. Било е ужасна кървава баня. Цели семейства са били изтребени — мъже, жени, деца. От Скотланд Ярд вече получихме откъс от видеозаписа на катастрофата. Един местен полицай успял да заснеме случилото се от Чевиотс — верига от хълмове, недалеч от селото Мидълтаун Хил. Сега ще ви го пусна да го видите.

Настанихме се в креслата и изгледахме краткия филмов материал в пълна тишина. Всички бяхме като онемели. Накрая местният полицай заяви пред видеокамерата:

— Името ми е Робърт Уилсън. Израснал съм тук, в Мидълтаун Хил, което току-що бе унищожено. Имаше само една главна улица, край която се намираха две кръчми, два магазина и къщите на хора, които познавах от детинство. До селото се стигаше по моста, построен от железопътната компания „Роял Инджиниърс“. Сега обаче и от него нищо не е останало. Нито пък от кръчмата в нашия квартал. Докато стоях тук и гледах това страховито опустошение, внезапно си припомних, че съм християнин. Но сега вече съм изгубил надеждата в спасението на нашия свят.

След като извади видеокасетата, Тони Удс ни осведоми и за втората бомбардировка в Германия. Той ни обясни, че оттам още не са изпратили видеозапис.

— Опустошението в Любек не е така ужасяващо, но също е много сериозно. Една група студенти от местния университет очевидно са оказали някаква съпротива, защото единадесет от тях били убити. Любек се намира в най-северната германска провинция Шлезвиг-Холщайн, край границата с Дания. Селскостопански район е, доста изолиран. За тези две бомбардировки не сме получавали предварителни предупреждения от Вълка. Знаем само, че насилието ескалира.

22.

Какво следваше сега? И кога щеше да се случи?

Напрежението през следващия принудително наложен период на изчакване се оказа непоносимо. Някакъв психопат взривяваше села и градчета, без да ни обяснява защо го върши. Нищо не ни гарантираше, че тези безумни атаки няма да продължат и да станат още по-зловещи.

През цялото това време се стараех да се съсредоточа изцяло върху детайлното изследване на Невестулката, като четях и препрочитах всичко в дебелото му досие. И въпреки нежеланието си виждах лицето му, чувах гласа му. Така ми се искаше да можех да смажа тази физиономия, да унищожа този глас. Прелистих внимателно бележките, останали от психотерапевтичните му сеанси, докато е живял във Вашингтон. Елизабет Касади не само е била негов психиатър, но и любовница.

Бележките, меко казано, бяха доста стряскащи. Особено ако се имаше предвид характерът на техните взаимоотношения и развитието им във времето. Същевременно записките й доказваха колко е грешала тя в преценката си за Шейфър. Докато ги четях, непрекъснато нанасях свои коментари върху тях.

23.

След като прочетох бележките на д-р Касади, длъжен бях да призная, че и аз онемях. Поне за кратко. Всъщност — не съвсем… Тези странни бележки започнаха видимо да се променят след шестнадесетата визита на Шейфър — вече не съдържаха никакви указания за неговите лични преживявания, които вероятно са били причината за началото на любовната им афера.

След това д-р Касади бе престанала да си води записки за тези сеанси. Колко необичайно, да не говорим, че въобще не беше професионално! Затова предположих, че тъкмо тогава се е развихрил техният интимен роман. Ако се нуждаех от повече доказателства, че Шейфър е изключително умен и затова още по-опасен като психопат, то лесно можех да ги открия сред записките на д-р Касади.

По-късно през същата нощ отново ме повикаха по спешност в конферентната зала, превърнала се в главна квартира на нашия обединен антикризисен щаб. Казаха ми, че очаквали всеки момент Вълка пак да позвъни. Което явно означаваше, че нещо бе станало. Или предстоеше. Във всеки случай обратното броене вече бе започнало.

Когато най-после се обади, отначало той заговори по-сдържано:

— Благодаря ви, че отново се събрахте заедно само за да ме удостоите с вниманието си. В отплата на това ще се постарая да не ви разочаровам, нито да губя напразно ценното ви време. Директор Бърнс, директор Боуен, директор Уиър, желаете ли да кажете нещо, преди да започна да говоря по същество?

— Нали казахте да ви слушаме — обади се Бърнс. — Така че сега това и правим.

Вълка реагира с бурен смях:

— Ужасно ми допадате, Бърнс! Подозирам, че ще се окажете достоен противник. Впрочем в залата присъства ли господин Махони?

Шефът на Отряда за спасяване на заложници се наведе напред в креслото си и посочи среден пръст пред високоговорителя, от който се разнасяше гласът на Вълка.

— Да, тук съм. И ви слушам, заедно с останалите. — Средният му пръст още стърчеше предизвикателно. — Какво искате да сторя за вас?

— Искам веднага да напуснете заседателната зала, господин Махони. Защото се опасявам, че няма да се нуждаем от услугите ви. Вие сте прекалено неуравновесен за моя вкус. И доста опасен. А, да, между другото мога да ви уверя, че говоря напълно сериозно.

Бърнс мълчаливо махна с ръка — това бе знак към Нед Махони да напусне заседанието.

— Няма да се нуждаем от намесата на Отряда за спасяване на заложници към ФБР — добави Вълка. — Всичко ще е загубено, ако наистина се стигне дотам. Мога да ви уверя в правотата си. Надявам се още, че вече сте започнали да схващате как работи моят мозък. В никакъв случай не желая да мобилизирате ресурсите на Отряда за спасяване на заложници, нито да се стига до каквито и да било по-нататъшни разследвания. Злите кучета не бива да бъдат допълнително насъсквани. Слушате ли ме всички? Никой да не се опитва да узнае кой съм аз — или кои сме ние. Проумявате ли това? Моля, потвърдете, ако сте ме разбрали правилно.

— Да — провикнахме се всички в залата.

Сякаш Вълка отново се опитваше да ни накара да се почувстваме като безпомощни хлапета. Или просто се забавляваше до насита от шанса си да унижи едновременно ФБР, ЦРУ и Съвета по националната сигурност.

— Всеки, който не е отговорил, моля да напусне — уточни Вълка. — Не, недейте всички да ставате от местата си. Исках само да се пошегувам за ваша сметка. Аз всъщност съм това, което бихте нарекли „креативен“ тип. Но по въпроса за господин Махони, както и за това да не се води официално разследване, съм убийствено сериозен. А сега да се заемем с деловата ни работа, предвидена за днес. Нали нямате нищо против? Всъщност дори се получава много интересно стечение на обстоятелствата. Надявам се, че някой от вас си води записки. — Последва мълчание, продължило петнадесетина секунди. После смразяващият глас на Вълка отново прокънтя във високоговорителите: — Искам да узнаете кои са набелязаните цели. Крайно време е да се занимаем с това. Те са четири. Бих ви посъветвал да подготвите тези градове за най-лошия възможен сценарий. За тотално унищожение. — Последва още една пауза, след което дойде ред на най-същественото: — Набелязаните мишени са… Ню Йорк… Лондон… Вашингтон… Франкфурт. Тези градове ще трябва да се подготвят за най-ужасните опустошения в цялата човешка история. И нито дума пред обществото, особено пред медиите. Защото в противен случай незабавно ще атакувам.

И тогава той отново прекъсна връзката. Все още не бе поставил никакъв краен срок.

24.

Същата сутрин в пет и половина президентът на Съединените американски щати допиваше четвъртата си чаша черно кафе. Вече от два часа присъстваше на срещи.

Съветът по националната сигурност заседаваше в Овалния кабинет почти от три и половина през нощта. Сред присъстващите изпъкваха шефовете на ФБР и ЦРУ, както и неколцина от най-изявените експерти от разузнаването. Всички бяха възприели заплахите на Вълка съвсем сериозно.

Президентът прецени, че вече бе достатъчно информиран за предстоящата среща на върха. Макар че никога не можеше да бъде напълно сигурен, когато се налагаше да действа в такива напрегнати и рисковани ситуации.

— А сега вече може да започне този трагичен цирк. Хайде, включете ме — обърна се той към шефа на президентската администрация.

След две минути вече разговаряше едновременно с германския канцлер и британския премиер. Тримата държавни глави заедно присъстваха на внушителния видеоекран, с незначителни отклонения и закъснения на сигналите — което отдавна бе общоприето в странния свят на видеоконферентните междуконтинентални връзки.

Президентът отначало не искаше да повярва, но двамата европейски държавници единодушно го увериха, че разузнавателните им служби в нито една от страните им не са се добрали до нещо по-конкретно, което да подсказва кой всъщност бе Вълка и къде би могъл да се укрива. След това тримата обсъдиха останалите спорни въпроси.

— Ето че накрая все пак се споразумяхме за нещо — заяви канцлерът на Германия.

— Всички ние сме наясно, че той действително съществува и се укрива някъде, обаче никой няма ни най-бегла представа къде точно е убежището му — съгласи се британският премиер. — Според нас той е бивш кадър на КГБ. Предполагаме също, че още не е навършил петдесет. Всъщност за него знаем единствено, че е много умен. Което наистина е влудяващо.

Всички се съгласиха с този засега единствен неоспорим факт, а накрая се разбраха за още нещо: нямаше да има никакви преговори с терориста.

Вълка трябваше да бъде проследен и заловен, независимо по какъв начин, след това на всяка цена — ликвидиран.