Лондонски мостове

89.

Бомбите не бяха ядрени, но достатъчно мощни, за да причинят масивни разрушения. Избухнаха в Първи квартал на Париж, разположен близо до Лувъра. Цялата тази зона, заедно с улиците, парковете и сградите, бе напълно изравнена със земята. Около хиляда души се разделиха с живота си още в първия миг на взрива. Ужасяващата експлозия бе чута и усетена от цял Париж.

Самият Лувър не бе пострадал чак толкова много, но участъкът между трите улици — „Рю дьо Маренго“, „Рю дьо л’Оратоар“ и „Рю дьо Бейьо“ — беше почти напълно разрушен. Както и най-близкият мост на Сена, който за щастие не бе от най-големите във френската столица.

Мост, още един мост. Този път в Париж.

Не последва нито дума от страна на Вълка. Той не пое отговорността за този безсмислен варварски акт, но и не отрече участието си в него.

Явно не изпитваше нужда да обяснява своите действия.

Мислеше се за бог.

Имаше и други, също толкова свръхнадменни и самоуверени личности, работещи в нашите правителствени служби във Вашингтон, както и в националните медии, които бяха убедени, че наистина могат да предвиждат всичко, което в близко бъдеще ще се случи. И то само защото си въобразяваха, че знаят какво се е случило в миналото. Според моите подозрения същите бяха управляващите и в Лондон, Париж, Тел Авив, както и навсякъде другаде по света. Всичките тези доста интелигентни, а може би и добронамерени хора, които гръмко декларираха: „Това не може да стане“, сега вероятно бяха изпаднали в шок.

Вече никакви прогнози нямаха смисъл. Всичко можеше да се случи и рано или късно наистина щеше да стане. Ние, хората, очевидно не ставаме по-мъдри, а само по-налудничави, докато накрая напълно ще загубим разсъдъка си. И ще станем опасни за самите себе си.

Невероятно, непоносимо опасни.

Мислех си за тези неща, изпаднал в мрачно настроение по време на обратния полет от Париж към Америка. Една ужасна трагедия се бе случила! Вълка бе победил, ако това въобще можеше да се нарече победа. Дори нямаше и истинска битка…

Един луд, но неимоверно могъщ руски гангстер бе възприел тактиката на тероризма или поне така изглеждаше. Той се бе оказал по-добър от нас — по-организиран, по-хитър и далеч по-брутален, когато преследваше яростно желаните си цели. Дори не мога вече да си спомня кога за последен път бяхме постигали някаква, макар и незначителна, победа в борбата ни срещу Вълка и неговите помагачи. Явно беше по-умният от нас.

Само се молех всичко това вече да е свършило. Но дали бе така, или беше поредното затишие пред буря? Не ми се искаше дори да си мисля за подобна възможност.

Прибрах се у дома в четвъртък следобед, малко преди три. Хлапетата се бяха върнали, а Нана въобще не бе напускала Пета улица. Настоях аз да приготвя вечерята, бях толкова категоричен, че никой не се опита да ме спре. Тъкмо от това се нуждаех: да сготвя нещо вкусно за ядене, да си побъбря с Нана и с хлапетата. Да раздам и получа куп топли прегръдки. Да изтрия от съзнанието си спомена за случилото се в Париж, за Вълка, за всякаква полицейска работа.

Организирахме си вечеря във френски стил, дори си побъбрих на френски с Джени и Деймън. Джени подреди масата с изящните сребърни прибори на Нана, като не забрави белите ленени кърпи за храна. А преди това досетливо бе застлала масата с най-хубавата покривка от колекцията на старата жена. Какво да кажа пък за менюто? Langoustines replies brunouises de papaye poivrons et oignons doux — едри скариди, наричани още лангусти, с папая, чушки и лук. За основно ястие имахме пиле, задушено в червено вино. С него пийнахме вино — великолепното Минервуа — в малки чашки, като си хапнахме до насита.

А за десерт — шоколадови сладки с орехи, заедно с обилни порции сладолед…

Слава богу, отново си бях у дома.

90.

У дома, отново у дома.

На следващия ден не отидох на работа, а децата пропуснаха училището. Това мое решение като че ли удовлетвори въжделенията на всички вкъщи. Дори и на мама Нана, която ни насърчи да си поиграем на „бягство от часовете“. На два пъти позвъних на Джамила Хюз и си поговорих с нея, което много ми помогна, както винаги. Ала вече помежду ни се усещаше някакво отчуждение.

Заведох децата на еднодневен излет до Сейнт Майкълс в Мериленд, което се намира на брега на езерото Чесапийк. Селцето не бе изгубило своето очарование като старомодно рибарско селище. Малък пристан за яхти, две-три крайбрежни кръчми с неизбежните люлеещи се столове по верандите. Имаше си дори и фар за корабите. А в морския музей на Чесапийк видяхме реставрираните образци от някогашните малки рибарски лодки, използвани от първите поколения заселници в земите край езерото. Имахме чувството, че сме се върнали поне с един век назад във времето, което не беше чак толкова лоша идея.

След обяда в ресторанта „Печения рак“ се спуснахме по езерото с една от яхтите, които даваха на желаещите за разходка по вода. Мама Нана преди много години бе идвала тук с учениците си, но днес предпочете да си остане у дома, като се оправда, че я чакала доста домакинска работа. Надявах се наистина да се чувства добре. Още помня как разказваше на учениците при излетите на открито, затова се постарах да я заместя достойно като лектор под открито небе.

— Джени и Деймън, това е последната флота от все още действащи платноходки в цялата Северна Америка. Можете ли да си представите какво означава това? Тези кораби нямат дори моторни лебедки, защото всичко по тях се върши само с ръце, скрипци и такелаж. А пък рибарите, които плавали с тях, ги наричали „уотърмени“ — обясних аз на децата, също както бе правила Нана със своите ученици преди толкова много години.

После потеглихме по вода с яхтата „Мери Мърчант“ и в продължение на цели два часа и половина се пренесохме в романтичното минало. Капитанът и помощникът му ни показаха как се закрепва платното само със скрипеца и такелажа. Не след дълго успяхме да уловим попътен вятър и с шумни викове, поклащани от ритмичните удари на вълните, разтърсващи корпуса, се понесохме напред. Незабравим следобед! Дълго се любувахме на двадесет метровата мачта, изсечена от едно огромно дърво, довлечено дотук чак от Орегон. Ухаеше на солена вода, на безир и на миди. Чувствах се безкрайно близък с двете си по-големи деца, в чиито погледи се четеше такова искрено доверие и любов. Или поне през повечето време.

Преминахме покрай хълмовете с внушителните борове, покрай полетата, където фермери отглеждаха соя и царевица, както и покрай големите къщи в някогашните плантации, до една с чудесни бели колони пред фасадите. Чувствах се като човек, завърнал се в миналото столетие, и това бе чудесна почивка за мен. И без това отдавна се нуждаех от отдих и възстановяване. Само два пъти си спомних за работата в полицията, но набързо успях да прогоня досадните мисли.

По едно време се заслушах в обясненията на капитана за това, че „истинският лов на стридите може да става само с платноходки“. Но после все пак той ни призна, че два пъти седмично било позволено на моторни яхти да влизат в езерото. Аз пък заподозрях, че това бе коварен заговор, целящ да принуди уотърмените да се потрудят здравата при улова на стридите.

Джени, Деймън и аз се любувахме на залеза, докато яхтата се накланяше към щирборда, утлегарът се повдигаше нагоре, а голямото платно и кливерът се издуваха от вятъра. В този миг осъзнахме колко прекрасни, макар и краткотрайни са подобни мигове. Тъкмо заради това те трябва да се ценят и помнят.

— Това бе най-хубавият ден в целия ми живот! — възкликна Джени. — И дори не преувеличавам.

— Същото важи и за мен — кимнах аз. — При това аз въобще не преувеличавам.

91.

Привечер, когато се прибрахме у дома, видях износен стар микробус, паркиран пред къщата ни. Веднага познах яркозеления надпис на вратата му: Грижи за болните по домовете. Какво означаваше всичко това? Защо бе дошла д-р Коулс?

Внезапно се изплаших, че нещо лошо може да се е случило с Нана, докато бях на излет с децата. Крехкото й здраве напоследък все повече ме тревожеше. Нали вече бе в средата на осемдесетте, макар упорита да криеше от нас точната си възраст. Мигновено изскочих от колата и се втурнах към верандата, следван от хлапетата, натоварени с уловените от нас стриди.

— Аз съм тук с Кейла — провикна се Нана, когато отворих предната врата, а Деймън и Джени се шмугнаха от двете ми страни. — Тя просто се отби да ме види. Няма никаква причина за тревога. Не е нужно да бързате толкова, че чак да си изпотрошите нозете!

— Че кой се тревожи? — запитах аз, като намалих темпото и закрачих из всекидневната по-спокойно, след като видях двете жени уютно настанени на дивана.

— Сигурно си зърнал отвън микробуса със зеления надпис и си помисли, че съм болна? — попита Нана.

Двете с Кейла весело се разсмяха. Нямаше как — трябваше и аз да се усмихна, при това на себе си. Но все пак се опитах, макар и вяло, да протестирам:

— Нищо подобно!

— А тогава защо се затърча насам като полудял, сякаш гащите ти са се подпалили? О, Алекс, стига, по-добре да забравим за всичко това — махна с ръка Нана и се засмя още по-весело. После размаха и двете си ръце, сякаш се бе заела да пропъди последните остатъци от моя песимизъм. — Хайде, ела. Седни за малко при нас двете. Нали знаеш, че не можеш да ми откажеш това удоволствие. И ми разкажи всичко за разходката ви. Как ти се стори Сейнт Майкълс? Много ли се е променило селцето?

— О, според мен Сейнт Майкълс въобще не се е променял през последните сто години.

— Това се казва добра новина — кимна Нана. — Слава на господ, че не ни лишава от подобни дребни човешки радости.

Наведох се и целунах Кейла по бузата. Тя бе помогнала много на Нана, когато за кратко се бе почувствала зле, а сега я посещаваше профилактично, от време на време. Всъщност аз познавах д-р Кейла Коулс още от детството, тъй като бяхме израснали в един квартал. Тя първа се измъкна от него, за да завърши висшето си образование, но после се върна обратно, за да раздава помощта си на всички нас. Нейните неуморни усилия по проекта „Грижи за болните по домовете“ подтикнаха докторите да обръщат повече внимание на боледуващите тук, в югоизточните предградия на столицата. Д-р Кейла Коулс бе инициаторката на този замисъл, а освен това работеше здравата, включително и по набирането на средства.

— Изглеждаш много добре. — Думите някак си сами се изплъзнаха от устата ми.

— Да, така е, защото малко отслабнах, Алекс — отвърна ми тя и ме изгледа насмешливо. — Всичко се дължи на непрестанното обикаляне по домовете на пациентите. Опитвам се да си наваксам с добро похапване, но продължавам да слабея, по дяволите! — Бях го забелязал. Кейла е висока почти метър и осемдесет, но никога не я бях виждал така стройна. Дори и като дете не беше тъй стегната. Но още тогава имаше сладко и хубаво лице и благ характер. — А освен това, като съм в толкова добра форма, мога да служа за нагледен пример пред пациентите си — добави тя. — Прекалено много от жителите на предградието са с наднормено тегло. Някои направо са затлъстели, дори децата. А все се утешават с мисълта, че се дължало на гените им — разсмя се Кейла. — Освен това помага на социалния ми живот, въздейства на начина, по който гледам на нещата около мен.

— Е, ти винаги си ми изглеждала привлекателна — казах аз.

Кейла завъртя очи към Нана.

— Господи, с каква лекота изрича лъжа след лъжа! Наистина си го бива! — Сега и двете се разсмяха. — Но независимо от всичко все пак ти благодаря за комплимента, Алекс — завърши Кейла. — Ще го приема като знак за твоето искрено възхищение от мен. Няма да си помисля и за миг, че си проявил снизхождение към мен. О, знаеш какво всъщност имам предвид.

Реших, че е по-разумно да сменя темата:

— Значи Нана е добре и смята да закръгли стоте?

— Е, може да се очаква — съгласи се д-р Кейла Коулс.

Но Нана се намръщи.

— Защо толкова бързаш да се отървеш от мен? — сърдито ме попита тя. — Това ли съм заслужила?

Сега бе мой ред да се засмея.

— Може би всичко това се дължи на факта, че за мен винаги си била като трън в петата. И ти го знаеш, нали?

— Разбира се, че го зная — отвърна тя. — Това е най-важната задача през целия ми живот. Дори може да се каже, че смисълът на моето съществуване е да те измъчвам. Още ли не си го разбрал?

Докато изричаше тези думи, аз най-после се почувствах наистина у дома си, далеч от всякакви войни. Хванах под ръка Нана и Кейла и ги поведох към предната веранда. Там им изсвирих на пианото от Джордж Гершуин „Един американец в Париж“. Какъвто самият аз бях доскоро, макар и не за дълго.

Към единадесет изпратих Кейла до нейния микробус. Поспряхме се за малко, за да разменим още две-три думи.

— Благодаря ти, че се отби да я видиш — казах й аз.

— Няма защо да ми благодариш — отвърна Кейла. — Направих го, защото аз самата го исках. Просто обичам старата. Много, много я обичам. За мен тя е като духовна наставница. И така е от години. — После Кейла се наведе бързо към мен и ме целуна. За няколко секунди задържа устните си върху моите. А щом се отдръпна, се усмихна: — Отдавна исках да го направя. — Мълчах, изненадан от случилото се. — И сега го направих, Алекс. Интересно усещане — продължи тя.

— Интересно ли? — попитах смутено.

— Трябва да тръгвам. И то веднага.

И като се засмя още веднъж, Кейла се затича към микробуса.

Наистина интересно…

92.

След толкова необходимия ми отдих отново се върнах на работа и установих, че все още се занимавам с тероризма, който понастоящем включваше преследване на всички евентуални заподозрени, разполагащи с купища пари. Казаха ми, че съм бил избран, задето съм непреклонен.

Донякъде се радвах, че не всичко бе приключило. Продължавах да поддържам контакти с моите разследващи колеги, като Мартин Лодж в Англия, Санди Грийнбърг от Интерпол, Етиен Марто от Париж, както и полицейските и специалните служби в Тел Авив и Франкфурт. Всеки от колегите, с които толкова пъти бях разговарял, можеше да ме насочи към някакви следи, ала никой не знаеше нещо, което наистина да се окаже от първостепенно значение.

Вълка, или може би Ал Кайда, или пък някакви съвсем други хитри копелета се спотайваха някъде, след като бяха прибрали в сейфовете си почти два милиарда долара. В същото време бяха унищожили три квартала в центъра на Париж. И исканите от тях политически затворници бяха освободени. Но все някъде би трябвало и те да са допуснали някакви грешки, да са оставили следи, по които да ги открием или поне да разберем кои са.

На втория ден след завръщането ми в екипа реших да се възползвам от аналитичните способности на Мони Донъли. Двамата с нея попаднахме на някои връзки, които ме заинтригуваха достатъчно, за да потегля към Лексингтън в щата Вирджиния. Крайната цел на пътуването ми бе една модерна двуетажна къща край третокласния път Ред Хоук Лейн. На алеята пред къщата видях паркиран един додж, модел „Дюранго“. А на съседното пасище имаше два коня.

Джо Кахил ме посрещна на предната врата. Бившият агент на ЦРУ целият се разтапяше в усмивки, точно както го помнех от срещите ни в миналото, свързани с Вълка. В телефонния разговор, чрез който бе уредена тази среща, Джо ме бе уверил, че с радост ще ми помогне да довършва разследването. Покани ме вътре край малката маса, на която вече бе поднесено кафето заедно с трошлив кейк, очевидно престоял доста в килера на Джо. От прозорците се откриваха приятни гледки към околните ливади и пасища, към едно малко езеро, дори и към синеещата се в далечината планинска верига Блу Ридж.

— Сигурно ще си кажеш, че работата ми липсва — започна Джо. — Да, понякога е така. Единствените ми занимания в момента са лов и риболов. Обичаш ли да ловиш риба, Алекс? Ходиш ли на лов?

— Няколко пъти съм водил децата на риболов — отвърнах аз. — А и на лов съм бил. Но точно сега ме вълнува само един улов — Вълка. Но за това се нуждая от твоята помощ, Джо. Искам от теб да си припомниш миналото. Натъкнах се на нещо!

93.

— Добре, искаш отново да си поговорим за него. За това как измъкнахме Вълка от Русия? И какво се случи, след като той пристигна в Америка? Или как после изчезна. Това е тъжна история, но е добре известна и документирана, Алекс. Виждал си досиетата, сигурен съм, че си го направил. Този случай едва не сложи край на кариерата ми.

— Джо, не мога да си обясня защо никой няма и най-бегла представа кой е Вълка. Нито знаят как изглежда, нито истинското му име. С тази история се занимавам вече повече от година и още нямам отговори на тези въпроси. Как е възможно да си сътрудничим с англичаните по измъкването на един важен агент на КГБ от Русия и да не знаем кой е той? Нещо се е случило в Париж, но никой няма представа какво. Как е възможно всичко това? Или нещо ми убягва само на мен, или на всички ни.

Джо Кахил разпростря ръцете си, загрубели от лова и риболова.

— Слушай, аз очевидно също не съм наясно с всичките парчета от този кошмарен пъзел. Но знам само, че той е бил агент под прикритие, когато е действал в Русия. Вероятно е бил млад и още неопитен агент, от което пък следва, че сега би трябвало да е малко над четиридесетте. Но съм виждал доклади, в които се твърди, че наближавал шестдесетте. Както и доклади, дето се уточнява, че когато дезертирал от руснаците, заемал много висок пост в йерархията на КГБ. Чувал съм даже слухове, че Вълка всъщност е жена. Но се опасявам, че той сам разпространява подобни небивалици за себе си. Почти съм сигурен, че е точно така.

— Джо, ти и твоят бивш партньор сте били избрани за негова свръзка, когато той е пристигнал тук.

— Наш началник тогава беше Томас Уиър. Но по онова време той още не беше директор на ЦРУ. Всъщност екипът ни включваше още трима души — Мадок, Бойкин и Гребнер. Може би няма да е зле да поговориш и с тях.

Кахил се надигна от шезлонга си. Отиде до стената и отвори френския прозорец, водещ към вътрешния двор на къщата, покрит с каменни плочи. В стаята нахлу хладен, освежаващ ветрец.

— Аз никога не съм се срещал с него, Алекс. Нито пък моят партньор Корки Ханкок. Както и останалите от екипа ни — Джей, Сам, Кларк. Тази операция потръгна така още от самото начало. Това бе част от сделката за изтеглянето му от Русия. Той ни помогна да се справим с голям брой агенти на тогавашното КГБ, като списъкът, който ни изпрати, съдържаше много имена. Някои от тях действаха тук, в Щатите. Обаче никой не успя да го види. Повярвай ми, Вълка ни предостави толкова ценни сведения, толкова много имена, че това наистина ни помогна изключително много в борбата ни с Империята на злото.

— Да, разбирам, че е спазил обещанията си — кимнах аз. — Но е действал сам и е изградил своя собствена престъпна мрежа — по-сериозна и по-опасна за всички нас.

Кахил отхапа малко от кейка, а после ми заговори с все още пълна уста:

— Очевидно точно така е станало. Естествено тогава ние не сме имали никаква представа какво е кроил. Нито англичаните. Може би само Томас Уиър да е бил наясно. Аз обаче нищо не знам по този въпрос.

Нуждаех се от малко свеж въздух. Станах и излязох през отворената врата. Навън двата коня се бяха оттеглили край бялата дървена ограда под сенките на масивните дъбове. Обърнах се към Джо Кахил.

— Добре, излиза, че не можеш да ми помогнеш в преследването на Вълка. Но тогава с какво можеш да ми помогнеш, Джо?

Кахил се намръщи, имаше смутен вид.

— Съжалявам, Алекс… Аз вече съм само един остарял кон, който май за нищо не става. Кейкът е хубав, нали?

— Не, Джо. Повярвай ми, кейковете от магазините никога не могат да се сравняват с домашните — въздъхнах аз. — Лицето на Джо Кахил помръкна, но след малко той се усмихна, макар че очите му си останаха тъмни. — Е, може би сега вече е настъпил моментът да си поговорим съвсем честно.

— Защо, по дяволите, дойде тук? За какво е всичко това? Или просто ти се е приискало да си побъбриш с добрия стар чичо Джо? Ще ми разкриеш ли какво всъщност става? Нищо не разбирам. Не ми казваш всичко.

Върнах се обратно в стаята.

— Джо, повярвай ми, че всичко се върти само около Вълка. Виждаш ли, смятам, че вие двамата с твоя стар партньор можете много да ни помогнете, дори да не сте се срещали с Вълка. А и не съм сигурен в последното.

Кахил разпери ръце, но този път имаше доста смутен вид.

— Алекс, това вече граничи с лудост. Имам чувството, че се въртим в някакъв омагьосан кръг. Вече съм твърде стар и уморен за подобни игрички.

— Да, последните седмици бяха тежки за всички ни. Наоколо стават много откачени неща. Не знаеш и половината от тях.

Но вече ми бе писнало от празните приказки на стария „чичо“ Джо и му показах една фотография.

— Разгледай я внимателно. Това е жената, която уби директора на ЦРУ Томас Уиър в кабинета на Бърнс в Хувър Билдинг.

Кахил поклати глава:

— Добре. И какво?

— Името й е Ники Уилямс. Бивша служителка от армията. За кратко се е подвизавала в редиците на наемниците. Снайперистка, при това много добра. В досието й са описани договори за десетки частни поръчки. Досещам се какво се каниш да ми кажеш Джо. И така… — Джо ме гледаше, без да трепне. Мълчеше. — В миналото тя е работила за теб и за твоя партньор Корки Ханкок. Вашите шефове от ЦРУ си обменят доста досиета с нашите началници във ФБР, Джо. Нали разбираш, настъпи нова ера в сътрудничеството между службите? Така че ето нещо наистина неочаквано — смятам, че ти си я наел да убие Томас Уиър. Възможно е това да е станало чрез посредничеството на полковник Джефри Шейфър, но си бил замесен. Мисля, че ти работиш за Вълка. Може би винаги си работил — може би това също е било част от сделката, която е сключил с вас.

— Ти си луд! И много грешиш! — Джо Кахил рязко стана и с един гневен замах помете от панталона си трохите от кейка. — Знаеш ли какво? Мисля, че ще е най-добре веднага да си тръгнеш оттук. Съжалявам, че те поканих в къщата си. Нашият малък разговор приключи.

— О, не, Джо — възразих аз, — всъщност едва сега започва.

94.

Обадих се от мобилния си телефон. След броени минути цялото имение се оказа претъпкано с агенти от Лангли и Куонтико. Веднага арестуваха Джо Кахил. Закопчаха му белезниците и го измъкнаха от хубавата му, доскоро тънеща в блажено спокойствие, къщичка в глухата провинция.

Бяхме попаднали на следа, при това на много важна следа.

Джо Кахил бе преместен в една от обезопасените къщи на ЦРУ, намираща се някъде в Алигените. Както околният терен, така и самата къща отдалеч изглеждаха съвсем обикновени — двуетажна каменна селска постройка, заобиколена от асми, храсти и овощни дръвчета. Входната врата едва се забелязваше сред избуялите глицинии. Но този иначе толкова добре обезопасен дом никак не се оказа безопасен за чичо Джо.

Веднага след докарването му бившият агент беше завързан за стола, със запушена уста, след което бе оставен сам за няколко часа в една тясна стаичка.

За да си помисли и за бъдещето, и за миналото.

Пристигна лекарят, изпратен от ЦРУ — висок, пълен мъж, вероятно наближаващ четиридесетте, с леко грубовата външност. Името му беше Джей О’Конъл. Той ни увери, че донесеният от него серум на истината, при все че още разработван в експериментален стадий, бил одобрен за прилагане върху Кахил. Освен това О’Конъл ни обясни, че други варианти от този препарат вече били използвани върху терористите, задържани в затворите в различните части на света.

— Това всъщност е барбитурат, като натриевия амитал и бревитала — добави той. — След приемането му субектът внезапно ще почувства леко опиянение и притъпяване на сетивата. И малко по-късно вече няма да бъде способен да се владее, когато му се задават смущаващи и провокационни въпроси. Или поне така се надяваме. Все пак може да се очакват разнообразни реакции при различните субекти. Ще видим какво ще стане с този тук. Той е по-възрастен, така че аз почти съм уверен, че ще успеем да го принудим да си развърже езика.

— А какво е най-лошото, което можем да очакваме? — попитах аз.

— Ами например преустановяване на сърдечната дейност. О, по дяволите, това беше само шега. Всъщност може и да се окаже вярно.

Рано сутринта Джо Кахил бе преместен от малката стая в по-голяма, намираща се в подземието на къщата, където, естествено, нямаше никакви прозорци. Свалиха превръзката от очите му, извадиха кърпата от устата му, но не развързаха въжето около китките му. Настаниха го на един стол с права облегалка.

Кахил многократно примигна с очи, преди да успее да ни каже кой всъщност е той и кой още е в стаята с него.

— Дезориентиращи техники. Подобни боклуци не ми действат — заяви Джо. — Наистина е глупаво. Глупости, лъжи!

— Да, тъкмо това смятаме и ние — кимна д-р О’Конъл. Обърна се към един от нашите агенти, който се казваше Лари Ледоув. — Навийте му ръкава. И така, време е да започваме. Отначало ще те заболи, после ще те щипе. А накрая ще си изкажеш и майчиното мляко.

95.

През следващите три и половина часа Джо Кахил продължаваше да говори завалено и да се държи като някой, който бе изпил пет-шест чаши концентрат. И бе готов за още.

— Знам какво се опитват да сторят с мен тези тук! — процеди чичо Джо и размаха пръст към нас тримата, които бяхме в стаята.

— А пък ние знаем какво правиш и какво си направил — обади се Лари Ледоув, колегата от ЦРУ.

— Нищо не съм сторил. Невинен съм до доказване на противното. Освен това, щом знаете толкова много, защо ме питате?

— Джо, къде е Вълка? В коя страна? Подскажи ни нещо! — настоявах аз.

— Не знам — отвърна Кахил, после се засмя, сякаш бе казал нещо много забавно. — Всичките тези години… а аз не знам. Не знам.

— Но си се срещал с него? — продължих да упорствам аз.

— Никога не съм го виждал. Нито веднъж, дори и в началото. Той е много умен, много хитър. Може би е малко параноичен тип, че нищо не пропуска. Вероятно онези от Интерпол са го видели, докато са го измъквали от Русия. Том Уиър? Или англичаните. Работи за тях малко преди да започне сътрудничество с нас. Ние обаче вече бяхме направили съответните проверки в Лондон и оттам ни заявиха, че не разполагат с някакви по-съществени данни около неговото дезертиране от Русия. Липсваха сведения и за грешката, допусната в Париж.

— Колко време работи с него? — попитах Кахил.

Той вдигна очи към тавана, сякаш очакваше там да види изписан отговора на въпроса ми.

— Имаш предвид за него, нали?

— Да. Колко дълго?

— Доста, отрано съм в играта. Господи, колко време измина оттогава! — Джо Кахил отново започна да се смее.

— Той ти е заповядал да убиеш Томас Уиър — продължих аз. — Вече ни го призна. — Всъщност не беше.

— Добре — кимна чичо Джо. — Стореното, сторено. Каквото кажеш.

— Защо е искал да бъде убит Томас Уиър? — не спирах аз. — Защо именно Уиър? Какво се е случило между тях двамата?

— Не се действа така. Всеки от нас си гледаше само своята работа. Никой никога не е бил наясно с цялостния план. Но наистина имаше нещо между него и Уиър — лоша кръв. Както и да е, той никога не се е свързвал с мен. Само с моя партньор. Винаги търсеше Хенкок. Той е този, който измъкна Вълка от Русия. Корки действаше заедно с германците и англичаните. Вече ви го казах, нали? — попита Кахил, а после ни намигна. — Вашата стока си я бива. Серум на истината, а? По-добре си пийнете гроздов сок, момчета. — Извърна лице към Джей О’Конъл: — Също и ти, доктор Менгеле25. Пийте повече гроздов сок и ще узнаете истината!

96.

Дали бяхме измъкнали истината от Джо Кахил? Имаше ли нещо вярно в несвързаните му приказки под влиянието на наркотика?

Кой знаеше нещо за Вълка? Корки Ханкок, германците, англичаните, Томас Уиър?…

Някой все пак трябва да е бил наясно къде се укрива той, кой всъщност е, какви биха могли да бъдат следващите му ходове.

И така, аз отново поех на път по вълчите следи. След ранното си пенсиониране партньорът на Джо Кахил се бе преместил сред Скалистите планини в щата Айдахо. Сега живееше в околностите на градчето Хейли в долината Уд Ривър Вали, на около двадесетина километра южно от Сън Вали. Никак не бе зле за един бивш, грижливо законспириран агент.

Докато пътувахме от летището до Хейли, ние преминахме покрай зоната, която изпратеният ни от Бюрото шофьор описа като „високопланинска пустиня“. За Корки Ханкок вече знаех, че също като Джо Кахил се увличал по лова и риболова. За негово щастие недалеч от Хейли се намираше световноизвестният резерват Силвър Крийк, където можеше да се хваща много риба, но при условие после да се пуска обратно във водоемите.

— Няма веднага да се нахвърляме на Корки Ханкок. За начало ще го поставим под наблюдение. Ще се опитаме да узнаем дали е замесен в нещо подозрително. В момента е горе в планините на лов. Ще отскочим до дома му, не е зле да му хвърлим един поглед — заяви ми местният старши агент, един млад мъж на име Нед Ръст. — Да не забравяме, че Ханкок е много опитен стрелец. Мисля, че вече ви споменах за това.

Поехме нагоре сред хълмовете, където можеха да се видят невероятно просторни и големи къщи. Пред повечето от тях се ширеха добре поддържани морави, които изглеждаха неестествено зелени на фона на бледите околни възвишения.

— Напоследък в тази зона имаше доста лавини — обясни ми Нед Ръст, докато шофираше. Той беше истински извор на информация. — Могат да се видят дори диви коне. Или пък Брус Уилис например, заедно с Деми Мур, Аштън и децата. Но до къщата на Корки Ханкок има още път нагоре, който се вие край каменистото ждрело на реката. Много удобно място за усамотяване на някой пенсиониран агент, който никога не е имал семейство.

— Навярно Ханкок разполага с доста пари — подметнах аз.

Къщата наистина се оказа много голяма и красива, от която в три посоки се разкриваха чудесни гледки. Към нея бе пристроена плевня, по-голяма от дома, в който живеех. Отзад се разстилаха две просторни пасища за конете. Разбира се, нямаше и следа от Корки Ханкок — нали беше на лов.

Е, аз също.

През следващите няколко дни в Хейли не се случи нищо интересно. Само веднъж телефонирах на Уилям Кох — дежурния офицер в главната квартира. От ЦРУ изпратиха подкрепление — Бриджит Руни, една от техните експерти във Вашингтон. Най-после Корки Ханкок се завърна от своя ловен излет и ние се заехме да следим всяка негова стъпка. Статичното наблюдение бе поверено на оперативна група, изпратена за случая чак от Куонтико. Беше сформиран и мобилен екип, който следваше Ханкок навсякъде. В крайна сметка Вълка се укриваше някъде, с близо два милиарда долара в себе си. Чиста печалба!

Но може би най-после бяхме попаднали на следа: бивш агент от ЦРУ, който навремето го бе измъкнал от Русия. И вероятно всичко бе свързано с онова, което се бе случило някога между Вълка и Томас Уиър.

Грешката в Париж.

97.

Само че през тази нощ не се случи нищо. Нито през следващата, нито през по-следващата…

В петък получих разрешение да отпътувам до Сиатъл, за да посетя сина си. Преди това, разбира се, позвъних на Кристин. Тя ме увери, че няма проблем и че малкият Алекс много ще се зарадва да ме види. Забелязах в разговорите ни напоследък, че напрежението бе изчезнало от гласа й. Понякога дори си припомнях какви бяха предишните ни отношения. Макар че не бях сигурен дали е за добро.

Пристигнах в нейната къща сутринта и както и при предишните ми посещения, останах удивен колко уютно и приятно бе всичко наоколо. Домът и дворът бяха отражение на самата Кристин: удобни и светли, с познатата спретнато боядисана в бяло ограда отпред, с белите парапети около каменните стъпала, водещи към входната врата. А розмаринът, мащерката и джодженът винаги бяха на почит в нейната градинка. С една дума — всичко си беше на мястото.

Щом позвъних, Кристин ми отвори вратата. Държеше Алекс в ръцете си. И колкото и да се стараех, не можех да не си помисля за това как биха могли да се развият нашите отношения, ако не бях ченге от отдел „Убийства“ и ако професионалните ми задължения като детектив не бяха оставили жестокия си отпечатък върху съдбите ни.

Учудих се, че я заварих в къщата, а тя със сигурност видя изненадата в погледа ми.

— Няма да те ухапя, Алекс! Прибрах малкия от детската градина, за да бъдеш с него — обясни ми тя. После ми подаде момчето в ръцете. Сега исках да мисля само за него и да забравя за всичко останало.

— Здравей, тати — изрече той и стеснително се усмихна. В началото винаги беше срамежлив. Аз също му се усмихнах. Една жена от Вашингтон ме наричаше „светец“, като не го казваше като комплимент. Е, съвсем не бях светец, но се бях научил да откривам добрата страна на нещата. За разлика от нея.

— Колко си пораснал — промълвих аз, неспособен да потисна изненадата си, а може би и гордостта, и възхищението от сина си. — На колко години си сега? На шест? Или на осем? Или пък на дванадесет? — попитах закачливо аз.

— На две, почти на три — отвърна той и се засмя на шегата ми. Винаги успяваше да ме измами за годините си или пък наистина си вярваше.

— Цяла сутрин ми говореше само за това как ще се видите днес, Алекс. Повтаряше ми, че днес било „Денят на тати“ — обясни ми Кристин. — Забавлявайте се и да си прекарате добре!

После тя направи нещо, което доста ме изненада: наведе се към мен и ме целуна по бузата. Това ме срази. Може и да бях прекалено предпазлив, дори леко параноичен, обаче не бях имунизиран към ласки. Отначало Кейла Коулс, а сега пък и Кристин! Нима наистина изглеждам като човек, нуждаещ се от нежност? Сигурно това обясняваше всичко.

С малкия Алекс наистина си прекарахме много добре. Държах се тъй, сякаш Сиатъл бе нашият роден град и само за кратко съм отсъствал от него. Първо се поразходихме до Фримънт, където преди няколко години бях идвал да посетя един приятел, бивш колега, който се бе пенсионирал. Фримънт е много приятен квартал, с прекрасни стари къщи, с асми по терасите и мебелните магазини, със собствена атмосфера и стил.

Когато отидохме там, с малкия Алекс си поделихме една кифла с пълнеж от сладко от боровинки, която си купихме от пекарницата Тъчстоун. После, без да бързаме за някъде, продължихме с обиколката. Огледахме най-внимателно шестнадесет метровата статуя на Фримънт Рокет, извисяваща се пред един от тамошните магазини. След това купих на сина си едно пъстроцветно хвърчило, което пуснахме пробно да се рее високо във въздуха в парка край газовата централа, защото оттам се откриваше най-възхитителният изглед към езерото Юниън и центъра на Сиатъл.

Целият Сиатъл е пълен с паркове. Това е една от особеностите на този град, която най-много харесвам в него. Запитах се дали бих могъл да живея тук и дори започнах да си го представям съвсем живо, но по едно време се сепнах и се учудих колко силно ме вълнуват подобни мисли. Нима мислех всичко това, защото Кристин ме дари с онази бърза целувка на прага? Толкова ли бях зажаднял за женски ласки?

Разгледахме още много места. Не забравихме и градината със скулптурите. Особено ни се хареса голямата статуя на един трол, която ми напомни за плаката на кънтри певеца Джо Кокър, на който той стискаше в шепата си макет на фолксваген костенурка. А накрая дойде ред на позакъснелия обяд, изцяло вегетариански, разбира се: салата от печени зеленчуци, сандвичи с фъстъчено масло и конфитюр.

— Животът е много приятен тук, нали така, приятелче? — подхвърлих аз, докато се наслаждавахме на храната. — Няма по-хубав град от този, момчето ми.

Алекс младши кимна в знак на съгласие, но после вдигна към мен широко отворените си невинни очи и ме попита:

— А кога ще се прибереш завинаги у дома, тате?

О, човече! Кога най-сетне ще се прибереш у дома?

98.

Кристин ме бе помолила да доведа Алекс преди шест следобед и аз спазих обещанието си. Толкова съм отговорен, че понякога не мога да се понасям. Тя ни чакаше на верандата, в светлосиня рокля и обувки с токчета. Държа се безупречно, както и очаквах. Усмихна ми се топло, щом ни видя да се задаваме отдолу по улицата. Прегърна Алекс младши и го притисна плътно към себе си, когато той се затича към нея, викайки „мамо“.

— Явно добре си се позабавлявал — рече тя, когато погали нашето пораснало вече момче по главата. — Не се и съмнявах в това. Алекс, сега татко трябва да си ходи в неговата къща. Ще се върне обратно във Вашингтон, чак там, в окръг Колумбия. А двамата с теб ще отидем на вечеря у Тео.

Очите му плувнаха в сълзи.

— Не искам тати да си отива! — запротестира малкият.

— Знам, но трябва да тръгне, сладък мой. Татко трябва да ходи на работа. А сега го прегърни. Скоро отново ще ни посети.

— Ще дойда, разбира се, че ще дойда — обещах аз, докато се чудех кой е този Тео. — Винаги ще идвам да те виждам.

Алекс се хвърли в прегръдките ми. Хубаво ми беше да притискам крехкото му телце и не ми се искаше да го пусна. Обичам уханието, докосването му, усещането за забързаното туптене на малкото му сърчице. Но в същото време не исках да страда от раздялата, която разкъсваше душата ми.

— Пак ще дойда — обещах аз. — Колкото мога по-скоро. Само да не пораснеш прекалено голям, та да не мога да те позная.

Алекс само прошепна:

— Моля те, тате, не заминавай. Моля те, не си тръгвай.

Повтаряше го неуморно, отново и отново, докато седнах във взетата под наем кола и потеглих. Махах с ръка за сбогом на сина си, който се смаляваше все повече и повече, за да изчезне накрая съвсем от погледа ми, когато трябваше да завия зад ъгъла на улицата. Още усещах телцето му.

Не спирам да го усещам.

99.

Малко преди осем същата вечер седях сам в оскъдно осветения бар към „Кингфиш Кафе“ на ъгъла на Деветнадесета улица и „Мърсър“ в Сиатъл. Потънал в мисли за моя най-малък син — макар че всъщност мислех едновременно за всичките си деца, — когато Джамила се появи на прага на ресторанта.

Беше с дълго черно кожено палто, с черна блуза и черна пола. Когато ме видя да седя сам в бара, ми се усмихна ослепително. Може би й се сторих също толкова хубав, колкото и тя на мен. Може би… При Джамила проблемът е там, че тя е много красива, но като че ли не го осъзнава. Или поне на мен така ми се струва. Бях й споменал, че ще ходя в Сиатъл, а Джам каза, че ще вземе самолета, за да вечеря с мен.

Отначало не бях напълно сигурен дали идеята беше разумна, но се оказа, че колебанието ми е било напразно. Бях невероятно щастлив да я видя, особено след раздялата с малкия Алекс.

— Изглеждаш прекрасно, Захарче — прошепна ми тя, докато докосваше с устни бузата ми. — Но имаш малко потиснат и уморен вид, скъпи. Сигурно работиш прекалено много. Свещ, която не се угасва навреме, бързо изгаря.

— Вече се чувствам по-добре — уверих я. — Затова пък ти изглеждаш прекрасно и за двамата.

— Наистина ли? Е, благодаря ти за тези думи, повярвай ми, имах нужда да ги чуя.

Както се оказа, „Кинг фиш“ бе ресторант с необичайно демократичен порядък: никакви резервации, но затова пък веднага ни настаниха на една чудесна маса край стената. Поръчахме аперитивите и вечерята, ала през по-голямата част от времето си държахме ръцете и говорихме за всичко, което се случваше в живота на всеки от нас двамата.

— Тази работа с малкия Алекс — заговорих аз — много ме измъчва. Противоречи на всичко, което е характерно за мен, на което Нана ме е научила. Не мога да го оставя да расте там без баща.

Джамила се намръщи и ми се стори, че внезапно настроението й помръкна.

— Нима тя не се грижи добре за него?

— О, не. Кристин е добра майка. По-скоро ме съсипва това, че сме разделени. Обичам този малчуган и той ми липсва толкова много всеки божи ден, когато съм далеч от него. Липсва ми начинът, по който говори, ходи, мисли, разказва вицове, които съвсем не са за неговата възраст. Ние с него сме две нещастни хлапета, Джам.

— И затова — рече тя, поглеждайки ме право в очите — търсиш забрава в работата си.

— Да — кимнах, — вярно е. Но това е съвсем друга история. Знаеш ли, хайде да се махаме оттук.

— Какво си намислил, агент Крос?

— Нищо извън рамките на закона, инспектор Хюз.

— Хмм, наистина ли? Колко жалко!

100.

Преди срещата ми с Джамила разполагах със запазена стая в хотел „Феърмонт Олимпик“ на Рениър Скуеър — онзи, който се намира точно срещу Университета. И сега изгарях от нетърпение по-скоро да се добера дотам. По-точно — двамата с Джамила. Но докато прекосявахме впечатляващото фоайе, тя тихо подсвирна с уста. Загледа се в изящно изрисувания таван, висок поне дванадесетина метра. Беше малко след десет вечерта и в просторното помещение нямаше и следа от обичайния дневен шум и суетня.

— Декорирането е в стил Италиански ренесанс. Грамадните полилеи по тавана очевидно са имитация на антики от някаква много по-ранна епоха, свещниците по стените са подбрани в тон с полилеите. С една дума: пет звезди или по-скоро пет диаманта! Наистина съм впечатлена — усмихна се Джам.

Както винаги, когато зърнеше нещо много красиво, ентусиазмът й нямаше граници.

— Понякога човек има нужда да се поглези.

— Това определено е истинско глезене, Алекс — рече Джамила и ме целуна бързо насред фоайето. — Наистина съм безкрайно щастлива, че си тук. Прекрасно е отново да сме заедно.

Стаята ни се намираше на десетия етаж и в нея всичко беше както си му е редът: светло, чисто, навсякъде кадифе и плюш, а в средата на този разкош — едно приказно, истинско кралско легло. Разполагахме дори с изглед към залива Елиът, като в далечината се виждаше остров Бейнбридж, край който се очертаваше смътно един току-що потеглил ферибот. Цялата гледка през прозорците, както и интериорът не можеха да бъдат по-добри дори ако бях планирал всичко това детайл по детайл.

Огромното легло във „Феърмонт Олимпик“ беше застлано с пухкава завивка на златистозелени райета, но ние въобще не си направихме труда да я отметнем. Просто се стоварихме отгоре й, без да спираме да се смеем, да си бъбрим развеселено, безкрайно щастливи, че сме заедно, едва сега осъзнали колко много сме си липсвали един на друг.

— Чакай малко да те предразположа, Алекс — прошепна Джам, докато измъкваше ризата от панталоните ми. — Е, как е сега, по-добре ли е?

— Нека и аз да сторя същото за теб. За да е честно. Гърди до гърди.

— Е, така ми харесваш.

Започнах да разкопчавам блузата на Джамила, докато тя вършеше същото с копчетата на моята риза. Никой от нас не бързаше. Всъщност целта бе всичко да продължи колкото се може по-дълго, без да пропускаме нито една подробност, да усетим тъканта на дрехите ни, както всеки най-нежен допир по настръхналата си кожа. Да не можем да си поемем дъх, докато телата ни сами се вплитаха едно в друго, а искрите, прехвърчащи между тях, само подклаждаха страстта.

— Явно имаш голям опит — прошепна задъхано тя. Точно такава най-много я обичах.

Засмях се от сърце:

— Всъщност най-много съм практикувал изкуството на чакането.

— Също както сега очакваш да посегна към следващото ти копче? — запита тя.

— Не знам още колко ще издържа, Джамила. Не се шегувам.

— Е, ще видим. Просто ще изчакаме. Аз също не се шегувам.

Когато блузата на Джамила и моята риза бяха разкопчани докрай, ние все така бавно се освободихме от тях. През цялото време нито за миг не спряхме да се целуваме и галим, да вдъхваме уханието на телата си. Беше си сложила парфюм и аз веднага го разпознах: Calèche Eau Delicate. Знаеше колко обичам този аромат. Джамила обожаваше да я галя леко по цялото тяло и аз не я разочаровах. Първо по раменете и гърба, а после по ръцете й, по красивото й лице, по дългите й бедра, по изящните й глезени, а после отново по бедрата, само че този път отвътре.

— Ти ставаш все по-топъл… — простена тя и се усмихна съблазнително.

Накрая се изхлузихме от леглото и се изправихме, без да преставаме да се докосваме. Свалих сутиена й и поех гърдите й в шепите си.

— Както ти казах, не знам колко още ще издържа така.

И наистина не издържах. Бях твърд, толкова твърд, че чак ме болеше. Плъзнах се надолу и коленичих на ориенталското килимче. Целунах я там, долу. Тя беше силна и уверена и може би тъкмо затова обичах да коленича пред нея.

Накрая отново се надигнах.

— Аз съм твоята робиня — прошепна тя. — Или господарка? Или по малко от всичко?

Проникнах в Джамила, както бяхме прави, танцуващи намясто. Сетне се отпуснахме назад и се проснахме в леглото. За миг се почувствах напълно изгубен, потънал докрай в Джамила Хюз. Бях точно там, където исках да бъда. Тя издаваше онези нейни леки въздишки и степания, които така обичах.

— Липсваше ми близостта ти — прошепнах. — Твоята усмивка, гласът ти, всичко.

— Същото е и с мен — отвърна тихо тя.

След известно време телефонът ми, захвърлен на нощната масичка, започна да звъни.

За пръв път постъпих правилно — съборих проклетото нещо на пода и метнах отгоре му една възглавница. Ако беше Вълка, можеше да ми позвъни сутринта.

101.

На следващата сутрин поех обратно към Айдахо Рокис. С Джамила отидохме заедно с такси до летището, след което се качихме на различни самолети, за различни посоки.

— Голяма грешка правиш, глупав ход! — упрекна ме тя на раздяла. — Трябваше сега да отлетиш с мен за Сан Франциско. Явно се нуждаеш от повече Ар енд Ар26.

Знаех го, но нямаше начин да стане.

Корки Ханкок бе най-важната следа, до която засега се бяхме добрали, а наблюдението се затягаше все повече и повече. Ханкок вече не можеше да се премести, където и да било в границите на целия щат Айдахо, без да бъде следен визуално или подслушван. Около къщата му бе организирано плътно наблюдение, както и в цялата околност и в онази голяма празна плевня. Четири мобилни екипа денонощно бдяха над него, като в резерв се държаха още четири въздушнопреносими групи, готови — ако се наложи — незабавно да се включат в акцията. Шефовете ни бяха добавили и въздушно наблюдение над къщата му.

Веднага след връщането ми в Айдахо ме отведоха на срещата с повече от две дузини агенти, за да се уточнят подробностите по следенето. Тя се проведе в един малък киносалон в Сън Вали. Вечер там прожектираха „Двадесет и един грама“ с Шон Пен и Наоми Уотс, но през деня салонът пустееше.

Пред нас се появи главен агент Уилям Кох. Висок, слаб, дори мършав, с ленена риза, джинси и протрити черни каубойски ботуши. Още от самото начало ни даде да разберем, че на никого няма да отстъпи ръководството на операцията, макар че към същото се стремеше и неговата партньорка от ЦРУ Бриджит Руни — самоуверена, тъмнокоса жена с остър като бръснач ум.

— Ще бъда съвсем кратък. Или Ханкок знае, че вече сме тук и го дебнем, или е невероятно предпазлив по рождение — започна Кох. — Откакто се появихме, не е разговарял с никого. Е, на няколко пъти се свърза с интернет, за да си купи нова въдица, надникна в някакви порносайтове и веднъж се позаинтересува от резултатите от бейзболните мачове. Има приятелка, която се казва Корал Лий. Тя живее в близкото село Кетчъм. Момиче от азиатски произход, но има американско гражданство. За тази Корал определено може да се каже, че изглежда добре, докато за самия Корки Ханкок това съвсем не е така. Предположихме, че е похарчил доста пари по нея, и наистина се оказа вярно. Само за тази година разходите му достигат почти двеста хиляди долара! Пътувания, бижута… Купил й е един от онези модерни спортни автомобили лексус, по които днешните момичета припадат. — Кох млъкна и огледа слушателите си. — Засега това е положението. Знаем, че Ханкок е свързан с Вълка и че е получил много пари за услугите си. Така че след хиляда и двеста часа наблюдение смятаме да надникнем вътре в къщата му, за да поогледаме какво може да се открие там. Уморихме се да чакаме — ядно въздъхна агент Кох.

Част от присъстващите в помещението се усмихнаха, макар не всички да свързаха заключението на Кох с песента на Кинкс. Някой ме потупа по рамото, като че ли аз имах нещо общо с това решение, което по принцип би трябвало да ни бъде спуснато от централата във Вашингтон.

— Не съм аз. — Обърнах се и свих рамене пред агента зад мен, който ме поздравяваше. — Тук съм само един прост редник и нищо повече.

Екипът, който бе определен за нахълтването в къщата на Ханкок, бе съставен предимно от хора от ФБР, но се включиха и няколко агенти от ЦРУ, начело с Бриджит Руни. Макар ЦРУ да присъстваше тук, в Айдахо, главно в името на наскоро изградените по-топли отношения между двете агенции, все пак управлението наистина бе заинтересовано от изхода на операцията, тъй като Ханкок бе пряко замесен в убийството на Томас Уиър, един от техните най-видни ръководители. Но се съмнявах дали някой искаше по-силно от мен да залови Корки Ханкок! Исках да се добера до Вълка. Не знаех как, но по някакъв начин все щях да го пипна. Поне имах нужда да вярвам в това.

102.

Кох и Руни — ръководителите на операцията, най-после ни заповядаха да се приготвим за нападението. В уречения час заехме позиции около къщата на Корки Ханкок. Навсякъде можеха да се видят мъже с надписа ФБР по ризите и якетата. Това необичайно струпване на хора в тази иначе тъй безлюдна местност вероятно е подплашило няколко елени и зайци, макар че нямаше нито един изстрел.

Ханкок беше в леглото, с любовницата си. Той бе шестдесет и четири годишен, а тя — само на двадесет и четири. Разпиляла черната си коса по възглавницата, Карел спеше по гръб, чисто гола, но с много пръстени по ръцете. Корки поне бе проявил благоприличие и си бе навлякъл един потник с емблемата на Юта Джаз. Спеше свит на кълбо.

Веднага щом го стреснахме, той ни се разкрещя, но виковете му прозвучаха по-скоро иронично и дори забавно за нас:

— Какво, по дяволите, е това свинство? Пръждосвайте се от проклетата ми къща!

Обаче бе забравил да се прави на изненадан или просто не беше добър актьор. Както и да е, останах с впечатлението, че е знаел за посещението ни. Но откъде? Дали не бе забелязал някой от нашите да се навърта наоколо през последните дни? Или е бил предупреден от свой човек, служител във ФБР или в ЦРУ? Знаеше ли Вълка, че слухтим по следите на Ханкок?

През първите два часа от разпита се опитахме да изтръгнем показания от Корки Ханкок с помощта на чудодейния серум на д-р Джей О’Конъл, изпробван от него върху Джо Кахил. Обаче серумът не сработи така добре с Корки. Под неговото въздействие Ханкок се поразвесели и дори изпадна в доста приповдигнато настроение, но накрая просто се отпусна на облегалката на стола, млъкна и с това всичко приключи. Не ни разказа много, дори не потвърди това, което вече бяхме изтръгнали от Кахил.

Междувременно извън спалнята с пълна пара продължаваше трескавото претърсване на къщата, плевника и шестдесетте акра, на които се простираше ранчото на Корки Ханкок. Агентите се натъкнаха на спортния му остин мартин, а всички знаехме, че Вълка обожаваше бързите автомобили. Но нищо друго не привлече вниманието ни през трите пълни работни дни, през които стотината агенти не оставиха непроверен дори един квадратен сантиметър от ранчото. През това време половин дузина компютърни експерти — включително наети опитни специалисти от Интел и Ай Би Ем — се опитваха да пробият защитата на двата компютъра на Ханкок. Накрая стигнаха до извода, че той е наел и от тях по-добри външни експерти, за да защитят всичко, което бе записал в двата компютъра.

Не ни оставаше нищо друго, освен отново да се въоръжим с търпение. Изчетох всички списания и вестници в къщата на Ханкок, включително и няколко доста стари броеве, дори и местното железопътно разписание „Айдахо Маунтън Експрес“. Излизах на дълги разходки, опитвайки се да си представя в каква посока ще поеме моят личен живот занапред и дали всичко това би имало някакъв смисъл. Не постигнах кой знае какво, но поне чистият планински въздух бе полезен за белите ми дробове.

Когато най-после се стигна до пробив в защитата на компютрите на Корки Ханкок, не открихме нещо съществено. Нямаше никаква пряка връзка с Вълка или с когото и да било от останалите заподозрени.

Но на следващия ден един млад хакер, нает за сътрудник в нашия офис в Остин, щата Тексас, успя да напипа един вторичен файл, прикрит в друг, солидно кодиран. В него се съдържаха сведения за редовните банкови трансакции, извършвани в полза на Корки Ханкок от една банка в Цюрих. Всъщност не една, а две швейцарски банки.

И тогава вече не подозирахме, а знаехме, че Ханкок притежава много пари в тези тайни сметки. Повече от шест милиона долара. Или поне приблизително толкова. А това беше най-добрата новина от дълго време насам.

Така че трябваше да посетим Цюрих — поне за ден-два. Не очаквах да открия Вълка там, но човек никога не знае… А и освен това досега никога не бях ходил в Швейцария. Джени ме помоли, ако може, да й донеса цял куфар с шоколад и аз й обещах. Цял куфар, пълен догоре с най-хубавия швейцарски шоколад, скъпа. Поне това мога да сторя за теб, след като липсвах през повечето от деветата година на твоя живот.

103.

Ако аз бях Вълка, непременно бих избрал Цюрих като предпочитано място за живеене. Цюрих е красив, удивително чист град на брега на едно езеро — Цюрих — зее, — с чудесни сенчести места под дърветата около бреговете му, с алеи, извиващи се покрай тях, със свеж планински въздух, който си струва да вдишваш с пълни гърди. Когато пристигнах, над града бе надвиснала буря и въздухът ухаеше на озон. Фасадите на повечето сгради бяха в светли тонове, бели или пясъчножълти, а някои от тях бяха украсени с швейцарските знамена, които плющяха на буйния вятър, връхлитащ откъм езерото.

Докато влизах в града, забелязах тролеите с тежките кабели над тях — силата на традицията. Но още повече ме впечатлиха кравите от фибростъкло в естествена големина на фона на алпийски пейзажи, които веднага ми напомниха за кравата Му — любимата играчка на Алекс младши. Какво щях да правя с него — какво въобще можех да направя…

Цюрихската банка се помещаваше в сграда от шестдесетте години, разположена много близо до езерото. Отвън ме посрещна Санди Грийнбърг. Беше облечена в сив костюм, с черна чанта, чиято дръжка висеше през рамото й. Изглеждаше така, сякаш и тя работеше в тази банка, а не в Интерпол.

— Друг път идвал ли си в Цюрих, Алекс? — попита ме Санди, след като ме прегърна и ме целуна по двете бузи.

— Никога. Когато бях на десет или единадесет години, ми подариха едно от онези техни сгъваеми ножчета, дето служат за много неща.

— Алекс, на всяка цена трябва да хапнем в някой местен ресторант, обещай ми. А сега да влизаме вътре. Те ни очакват, а тук, в Цюрих, не обичат да чакат. Особено банкерите.

В цюрихската банка всичко изглеждаше подредено с много вкус и, разбира се, с ужасно много пари. Повърхности, полирани до блясък, навсякъде чудесно подбрани дървени ламперии по стените, а по подовете — нито едно петънце. Блестеше от чистота като в операционна зала. Залата с касиерите бе облицована с полирани каменни плочи, а по стените и тук изобилстваше от дървени ламперии. Самите касиери действаха много ефективно, като истински професионалисти, и си шепнеха един на друг. В декорациите на банката не се наблягаше на търговските символи, а по-скоро на творбите на модерното изкуство. Струва ми се, че схванах основния замисъл: изкуството бе символът на банката.

— Цюрих винаги е бил привлекателен център за артистичните хора — обясни ми Санди, без да шепнеше. — Тук се е появило движението Дада27. Вагнер, Щраус, Юнг — те всички са живели и творили в Цюрих.

— Джеймс Джойс е написал „Одисей“ в Цюрих — добавих аз и й намигнах.

Санди се засмя:

— О, бях забравила, че си заклет интелектуалец!

Швейцарските охранители ни съпроводиха чак до вратата на кабинета на директора на банката, с внушително, но стилно обзавеждане. И блестящ от чистота. Върху попивателната на директора се виждаше само една папка. Всичко останало бе отстранено и прибрано някъде по шкафовете.

Санди се ръкува с господин Делмар Померой и веднага след това му връчи един плик.

— Това е писмена гаранция — обясни му тя. — Ето номера на банковата сметка: 616479Q.

— Всичко е надлежно уредено — отвърна й хер Померой.

И това беше! После един от банковите служители, отговарящ за трансакциите по тези сметки, ни донесе банковото досие, съдържащо цялото движение на авоарите, постъпващи и напускащи в банковата сметка с кодиран номер 616479Q. Дотук със сигурността и секретността на швейцарските банки.

Всичко е надлежно уредено.

104.

Приличаше по-скоро на интуиция, отколкото на ефективна и методична полицейска работа. Макар, разбира се, да знаех, че не е така. Санди, двама от нейните агенти, изпратени от централата на Интерпол, и аз преровихме всички налични данни за трансакциите на Корки Ханкок, затворени в едно малко помещение без прозорци, свряно нейде дълбоко в подземията на цюрихската банка. Оказа се, че банковата сметка на бившия агент на ЦРУ изведнъж набъбнала от около двеста хиляди щатски долара на малко повече от шест милиона.

Последният, при това най-голям, депозит възлизаше на сумата от три и половина милиона долара и бе постъпил на четири вноски през тази година.

Източникът на това плащане бе една друга банкова сметка, открита на името на някой си Юрий Житоморов. Необходими ни бяха около два часа, за да проследим цялото движение на авоарите по тази сметка. Това изискваше да се проверят повече от стотина страници банкови документи, като първите от тях бяха датирани от 1991-а. Тоест в годината, през която Вълка е бил изведен от Русия. Съвпадение ли беше това? Не вярвах в съвпаденията, вече не.

Проверихме особено грижливо извлеченията от движението на парите по сметката на Житоморов. Сред тях фигурираха платежни документи, по които получател на парите се оказа някаква компания, лицензирана да извършва частни чартърни авиопревози; но имаше също и суми за билети по редовните полети на Бритиш Еъруейс и Ер Франс; както цяла купчина ордери за заплащане на нощувки в такива луксозни хотели, като „Бел Еър“ в Лос Анджелис, „Шери-Нидерланд“ в Ню Йорк и „Четирите сезона“ в Чикаго. Имаше също големи финансови трансфери към Америка, Южна Африка, Австралия, Париж и Тел Авив. Вълчите следи?

Един от многото платежни документи внезапно привлече вниманието ми: разходен ордер за купуването на четири извънредно скъпи спортни коли във Франция, като всичките тези автомобили били доставени от един и същи човек — реномиран търговец на автомобили от Ница. Името на фирмата му бе „Ривера Моторс“. Подбраните марки коли наистина звучаха доста внушително: един лотос, един ягуар специален модел и два броя остин мартин.

— Според сведенията, с които разполагаме, Вълка е запален почитател на свръхскоростните спортни коли — споделих аз със Санди. — Може би покупката на тези автомобили тук означава нещо. Нищо чудно да се окаже, че сме по-близо, отколкото очаквахме. Какво мислиш?

Тя кимна в знак на съгласие.

— Да, ще трябва да посетим дилърите на „Ривера Моторс“ в Ница. Пък и защо не, Ница е чудесен курорт! Но първо, Алекс, нека да обядваме тук, в Цюрих. Обеща, че ще ми правиш компания.

— Доколкото си спомням, ти ме накара да ти обещая. След онази моя неуместна шега за швейцарските джобни ножчета.

И без това бях гладен, така че идеята й ми се стори много навременна. Санди избра да обядваме във „Ветлинер Келер“, като добави, че това бил един от любимите й ресторанти. Според уверенията й невъзможно било да не допадне и на мен.

Когато влязохме вътре, тя ми обясни, че ресторантът бил основан още през 1551 г. — достатъчно дълъг период от време за доказване на способността за оцеляване, за който и да е бизнес. Така че за час и половина забравихме за полицейската работа. Менюто ни включваше ечемичена супа, или както я нарече келнерът — zuppe engandinese, задушено в гювече, с названието vertliner topf, като всичко това поляхме с едно превъзходно бяло вино. Всичко беше както трябва: идеално колосаните бели ленени покривки и кърпи за хранене, розите в солидните кристални вази. Дори солниците и съдините за пипера и другите подправки бяха от планински кристал.

— Това беше една от най-хубавите ти идеи — похвалих Санди към края на гастрономическия ритуал. — Прекрасен отдих през най-напрегнатия етап на разследването.

— Нарича се обяд, Алекс. Трябваше да го правиш по-често. Хубаво е да дойдеш в Европа с приятелката си — Джамила. Прекалено много работиш.

— Предполагам, че ми личи.

— Не, всъщност изглеждаш отлично, както винаги. Държиш фронта по-добре от Дензъл Уошингтън, или поне е така според впечатленията ми от последните му филми. Не зная как го правиш, но е факт. Но съм убедена, че вътрешно си изцеден. Хапни, отпусни се, а след това ще отскочим до Ница, за да проверим някои спортни коли. Ще бъде нещо като ваканция на море. Кой знае, може пък да заловим убиеца. А сега си допий виното.

— Дадено — съгласих се. — Но после трябва да купя малко шоколад за Джени. Пълен куфар. Обещах й.

— А не обеща ли да заловиш Вълка? — попита ме Санди.

— Да, и това също.

105.

Следващата спирка беше магазинът на онзи реномиран търговец на скъпи автомобили в Ница. Чувствах се като във филм на Алфред Хичкок.

Собственикът на „Ривера Моторс“ — притежаващ изключителните права на концесия за продажбите на марки, като „Ягуар“, „Остин Мартин“ и „Лотос“ — очевидно също бе любител на драматичните ефекти или поне по отношение на дизайна. В съзвучие с това в шоурума се извиваше дълга редица блестящи черни коли. Те се виждаха отлично и откъм улицата, през високите прозорци. Огледално лъснатите черни автомобили контрастираха изумително с идеално почистения бял под.

— Е, какво ще кажеш? — попита ме Санди, докато излизахме от наетото под наем скромно пежо, което, засрамени, побързахме да паркираме по-настрани от алеята, водеща към шоурума.

— Мисля, че отдавна ми е време да си избера нова кола — отвърнах й аз. — Освен това знам, че Вълка е луд на тема лъскави свръхскоростни и супермодерни спортни модели.

Влязохме вътре и се спряхме пред гишето на рецепционистката — елегантна персона, с чудесен тен, с изрусена, грижливо вчесана конска опашка. Тя набързо ни огледа с преценяващ поглед. Мъж и жена, и двамата над метър и осемдесет, със зъби като от слонова кост. Кои бяха тези хора?

— Искаме да се срещнем с господин… — заговори я Санди на френски.

— Имате ли уговорена среща с мосю, мадам?

— Всъщност имаме. С колегата представляваме Интерпол и ФБР съответно. Предполагам, че мосю Гарние ни очаква. Тук сме по важен делови въпрос.

Докато изчаквахме появата на собственика, продължих да оглеждам мястото. Изумително скъпите и също толкова луксозни автомобили бяха подредени безупречно по шаблона, наричан от специалистите в бранша „рибена кост“. Между тях имаше само саксии с декоративни растения. В съседното сервизно ателие механици, до един навлекли работни комбинезони с емблемата на автомобилите „Ягуар“ по тях, се трудеха усърдно, макар че инструментариумът им не успя да ме впечатли.

След три минутно изчакване се появи менажерът на шоурума, облечен в модерен, дискретно елегантен сив костюм. Цената му обаче не беше толкова дискретна — отдалеч си личеше, че е скъп.

— Дошли сте при нас, защото се интересувате от онези два остин мартин, както от онзи ягуар и един лотос? — попита той.

— Нещо от този род, мосю — кимна му Санди. — Не може ли да ни приемете в офиса си? Не бихме искали да навредим на бизнеса ви, като говорим тук, в шоурума.

Менажерът се усмихна.

— О, мадам, повярвайте ми, нашият бизнес е брониран.

— Е, нека сами се убедим в това — намесих се аз на френски. — Или може би ще е най-добре да го кажа по следния начин: да се опитаме да го запазим такъв. Става дума за разследване на убийство.

106.

Менажерът внезапно стана изключително любезен и значително по-склонен към сътрудничество. Оказа се, че четирите въпросни автомобила били закупени от мосю Аглионби, който очевидно притежаваше дом на красивия полуостров Кап Фера, намиращ се в източна посока, съвсем близо до Ница. Мосю Гарние ни обясни с най-дружелюбен тон, че трябвало само да се спуснем до „Долния корниз“, тоест по главното крайбрежно шосе, водещо към Монако. Невъзможно било да го пропуснем. Както и да не забележим внушителното имение на Аглионби.

— Да заловиш крадеца. Помниш ли го този филм? — попита ме Санди два часа по-късно, докато напредвахме по виещото се шосе към Кап Фера. Бяхме изгубили малко време, за да подсигурим подкреплението.

— Всъщност повечето от най-забележителните кадри от филма на Хичкок28 са били заснети именно тук — продължи Санди. Тя посочи с ръка към пътя, виещ се като змия сред стръмните крайбрежни скали. Следващият прав участък от това толкова опасно шосе се намираше най-малко на стотина метра нагоре по склона. Толкова страховито, че чак да ти настръхнат косите!

— Освен това сме дошли тук, за да заловим един масов убиец, напълно лишен от съвест — отбелязах аз, — а не някой остроумен и очарователен апаш, спускащ се от покривите на сградите, какъвто игра във филма актьорът Кари Грант.

— Да, и това е истина. Но няма да е зле да ми помагаш да се съсредоточа върху шофирането, Алекс — промърмори Санди. Ала аз бях спокоен, защото тя винаги, независимо от обстоятелствата, си оставаше концентрирана само върху задачата, която изпълняваше в момента. Ето защо двамата с нея се погаждахме тъй добре.

Имението на Аглионби се намираше откъм западната половина на Кап Фера във Вилфранш сюр Мер. В тази курортна местност — докато пътувате по магистралата D-125, известна също като Кръговия крайбрежен булевард — често можете да се натъкнете на великолепни имения, вили и градини, скрити обаче зад високи каменни огради. След нас бавно се нижеха около половин дузина коли и микробуси, които без съмнение също ловяха окото. Един яркосин ролс-ройс, със свален покрив, управляван от красива блондинка със слънчеви очила и пъстро шалче около шията, се изниза от едно имение. На терасата на „Трай Отел дьо Кап Фера“ се излежаваха по шезлонгите туристи, решили да се възползват от щедрите ласки на силното южно слънце. Накрая вниманието ми бе привлечено от плувен басейн, издълбан насред скалата, надвесена над плажа Писин дьо Солей.

— Алекс, не мислиш ли, че ни пратиха за зелен хайвер? — попита ме Санди с леко тревожен тон.

— Длъжни сме да проверим. Улучваме и пропускаме, преследваме и поставяме капан. В случая имам добро предчувствие — може и да изскочи нещо. Мосю Аглионби все трябва да е свързан по някакъв начин с цялата тази история.

И така, бях обнадежден. Открихме страхотно много пари в сметката на Корки Ханкок, като по-голямата част от тях бяха постъпили в банката в Цюрих съвсем наскоро. Но какво знаеше той в действителност за Вълка? И кой въобще знаеше нещо за него?

Най-после съзряхме имението, което търсехме, и Санди го подмина.

— Сега ще те пипнем, кучи сине! — гневно процеди тя. — Аглионби? Възможно ли е да е Вълка? Защо пък не?

— Който и да живее в това имение, със сигурност не страда от липса на пари. Господи, кога ли ще се насити хорската алчност?

— За човек, притежаващ някой и друг милиард долара, това е по-скоро скромно убежище. При богаташите не става въпрос за къща, а за къщи. Пръснати по най-хубавите места — Ривиерата, Лондон, Париж, Аспен…

— Сигурно е така, щом го казваш. Лично аз никога не съм имал един милиард долара. Нито пък вила на Ривиерата.

Въпросното местенце беше една окъпана от слънцето вила в средиземноморски стил, бледожълта, с бели линии по фасадата, с прекрасни балюстради. Всички дървени капаци на прозорците бяха плътно затворени, явно за да предпазват обитателите от жарките лъчи на обедното слънце. Или може би стопаните просто не искаха да бъдат видени? Четири етажа, някъде към тридесетина стаи — с една дума, истински малък Версай.

Но засега ние се интересувахме само от това дали ще можем да надникнем вътре. Както го бяхме планирали предварително, се настанихме в един малък хотел, издигащ се съвсем близо до морския бряг. Решението бе взето от шефовете на местната полиция с оглед да се подсигури подход към имението на Аглионби откъм южната посока. Вече бяхме разузнали, че понастоящем имението пустееше, като се изключи, разбира се, многобройният обслужващ персонал. Трябвало да се облечем и представим като градинари и домашни помощници. Начало на операцията — утре.

Санди и аз търпеливо изслушахме плана, докато ни го обясняваха най-подробно, стъпка по стъпка. Накрая се спогледахме: Не и този път!

Пръв заговорих аз:

— Влизаме тази нощ. Със или без вашата помощ.

107.

Решението да атакуваме директно беше подкрепено с ентусиазъм от колегите от централата на Интерпол и дори от шефовете на френската полиция в Париж, които непрекъснато поддържаха тесни контакти с Вашингтон. Искаха да заловят Вълка не по-малко от целия останал свят. Този път, за разнообразие, всичко ставаше много бързо, както през целия следобед, така и привечер. Аз щях да участвам в нападението. Също и Санди.

Атаката бе планирана така, все едно Вълка наистина се намираше вътре във вилата. За целта по възловите позиции, от всички страни на имението, бяха разпределени седем екипа от по двама снайперисти, с кодирани названия за радиовръзката: бели (това бяха атакуващите от север), червени (от изток), черни (от юг) и зелени (от запад). Не остана нито една врата и нито един прозорец, които да не бяха взети под прицел, като на всеки стрелец беше разяснена подробно конкретната мишена. В сравнение с останалите атакуващи отряди именно снайперистите бяха залегнали по-близо към имението. Нашите очи и уши.

Поне досега нямаше никакви признаци, че присъствието ни е било засечено от обитателите на имението.

И докато снайперистите заемаха позициите си, ние — хората от Интерпол, от ФБР, от френската армия и полиция — се преобличахме в бойните униформи: черни бойни костюми „Номекс“, бронежилетки над тях, автомати и полуавтоматични путки МР-5. Целият терен се следеше от три хеликоптера, отдалечени на по-малко от една миля. Разбира се, при нападението хеликоптерите също щяха да се включат в помощ на сухопътните формирования. И така, не след дълго бяхме абсолютно готови и чакахме само зелената светлина. Обаче някои от нас, по-скептично настроените, мислеха, че операцията отново ще се отложи в последната минута — я заради политиците, я от внезапен страх сред командирите, я от друго непредвидено нещо.

Лежах, проснат на земята по корем, а до мен същата поза бе заела Санди Грийнбърг. Намирахме се на по-малко от стотина метра от главната къща в имението на мосю Аглионби. Започнах да се напрягам. Вълка можеше да е вътре в къщата; може би той беше Аглионби.

Вътре светнаха някакви лампи, но до полунощ по прозорците почти не се мяркаха хора. Охраната бе доста скромна — само двама пазачи.

— Потискащо тихо е там — промълви Санди. — Тази работа взе да не ми харесва, Алекс. Алармената инсталация е включена.

— Вече е почти два през нощта.

— Изненадан ли си, че ще атакуваме? — попита ме тя.

Аз се усмихнах:

— Не, не съм изненадан. Забрави ли, че френската полиция непременно иска да залови Вълка. Може би дори повече от нас. Но дали ще дадат заповед…

И тогава дойде сигналът за атака! Санди и аз бяхме причислени към втория атакуващ отряд, така че се затичахме към къщата, изчаквайки около четиридесет и пет секунди след атаката на колегите ни от първата вълна. Нахлухме вътре откъм задната страна, през кухнята.

Някой се вмъкна през прозорец на горния етаж. На пода заварихме един от двамата пазачи на имението, с ръце, извити на гърба и стегнати в белезници. Навсякъде подовете бяха хлъзгави заради много добре полирания мрамор. В средата на второто помещение, в което нахълтахме — оказа се огромен хол с четири камини, — видях голяма стъклена купа, оставена върху една от масите. Надникнах вътре, защото ми се сториха подозрителни черните предмети в нея.

Смокини, установих най-после по миризмата и се усмихнах на прекалената си мнителност.

После Санди и аз се затичахме по един дълъг коридор. Все още отникъде в къщата не бяха проехтели изстрели, но въпреки това се вдигна доста шум.

Добрахме се до централната всекидневна с размери и с обзавеждане, каквито могат да се видят само в някое посолство. Над главите ни висяха кристални полилеи, подът бе изцяло от фино полиран мрамор, а по стените в полумрака се мержелееха около дузина мрачни платна от френски и холандски майстори на четката.

И отново никаква следа от Вълка. Никакъв признак, че е обитавал или поне посещавал този дом, помислих си с горчивина аз.

— Тази зала за забавление ли е служила или за подписване на междудържавни договори? — попита ме Санди. — Алекс, защо не оказват никаква съпротива, какво става? Той тук ли е или не?

Изкачихме се по една вита стълба и тогава видяхме как френските войници измъкваха някакви мъже и жени от спалните на горните етажи. Повечето бяха по бельо, а неколцина — чисто голи. Никой не изглеждаше секси, но със сигурност всички бяха безкрайно изненадани.

Засега поне не бях видял нито един, който би могъл да бъде Вълка. Но откъде мога да знам как всъщност изглежда той? Може ли изобщо някой да знае това?

Разпитите започнаха без каквото и да било протакане още там, в коридорите. Къде е Вълка?… Кой е Аглионби?

Цялата къща, от тавана до мазетата, бе претърсена за втори път, при това най-старателно.

Накрая се установи със сигурност, че Марсел Аглионби не е в къщата си. Така ни осведомиха няколко от гостите. Бил по свой бизнес в Ню Йорк. Присъстваше само една от дъщерите му. Момичето просто поканило свои гости — неколцина приятели, на парти, макар че някои от тях изглеждаха двойно по-възрастни от нея. Баща й бил уважаван от всички банкер — тя ни се закле в това. Изключено било да е престъпник, а още по-малко Вълка.

В такъв случай дали не беше банкерът на Вълка? И докъде можеше да ни отведе тази следа?

Никак не ми се искаше да си го призная, но нямах друг изход: Вълка отново бе спечелил.

108.

Претърсихме още веднъж цялото имение сантиметър по сантиметър, въпреки заплахите на дъщерята.

Длъжен съм да призная, че къщата беше удивително скъпо обзаведена, претъпкана с антики и произведения на изкуството. Санди сподели с мен, че този Аглионби може би се е стараел да имитира разкоша в недалеч разположената вила „Ла Фиорентина“, която единодушно е призната от архитектите за най-красивата къща в света. Банкерът явно притежаваше изискан вкус и можеше да претендира, че е в състояние да си позволи подобен невероятен лукс. Навсякъде се виждаха изящни ръчно изработени мебели от епохата на Луи XIV, както и свещници в стил Луи XV; много стари ориенталски килими; китайски паравани и пана; прекрасни гоблени; класически и модерни картини красяха почти всяка стена в просторната вила. Творби на Фрагонар29, Гоя, Питер Брьогел30. Дали всичко това бе финансирано от Вълка? Но защо не? Нали притежаваше над два милиарда долара?

Събрахме „заподозрените“ в залата за билярд, където заварихме три билярдни маси и два пъти по толкова плюшени дивани, каквито имаше и в централната всекидневна. И тук цареше същият строго официален стил на вътрешното обзавеждане. Дали някой знаеше нещо за Вълка? По-вероятно беше да познават Парис и Ники Хилтън…

— Някой желае ли да говори от името на цялата група? — обърна се към тях командирът на отряда от френски полицаи.

Никой не се нагърби с ролята на доброволец. Те или нищо не знаеха, или им бе заповядано нищо да не споделят.

— Добре тогава, нека да ги разделим. Още сега започваме индивидуалните разпити. Все някой трябва да проговори — предупреди командирът.

И тъй като никой не ми предложи да участвам в тези разпити, излязох навън и поех към морския бряг. Дали не ни бяха насочили съзнателно към тази фалшива следа? Всички игри на Вълка, стратегиите и контрастратегиите му бяха безпогрешни още от самото начало. Защо да спира точно сега?

Видях един огромен покрит дървен навес за лодки. Намираше се на около стотина метра от голямата къща. Но какво всъщност бе това? Някой бе преустроил остарелия пристан в нещо като гараж, където имаше внушителна колекция от над тридесетина много скъпи спортни коли и луксозни седани. Може би най-после това бе някаква следа. Доказателство, че Вълка е използвал имението. Или отново бе поредната уловка, примамка за нас, просто за да ни подразни?

Стоях замислен между този странен гараж и морския бряг, когато сякаш целият ад се стовари върху нас.

109.

Всичко, с което той разполагаше, бе само едно късче от мозайката, неговото парченце от пъзела, неговата роля в тази ужасна мисия. Но това беше повече от достатъчно. Бари Нафис знаеше, че се предвижда полицейска акция в това имение във Вилфранш сюр Мер и че до един час хората там ще загинат, включително неговите приятели и онова момиче, с което спеше напоследък — една манекенка от Хамбург. Радост за окото, но доста скъпа.

Екипите от френската армия и полиция вече бяха завзели имението. А сега бе ред на Бари да се залови за работа, да изпълни своя ангажимент. Той не проумяваше за какво бе всичко това, знаеше само, че трябва да бъде свършено.

Когато зави по магистралата D-125, му се стори, че вече е закъснял прекалено много. Но нали бе получил стриктни заповеди. Очевидно някой бе предвидил всичко, което би могло да се случи.

Вълка беше наясно какво предстоеше — той имаше очи дори на гърба си, нищо не оставаше скрито за него!

Това бе всичко, което Бари Нафис знаеше — и само това го интересуваше. Бяха му платили предварително, въпреки че това нямаше кой знае какъв смисъл за него и дори му бе доста неприятно. Защо трябваше да бъдат избити и осакатени толкова много хора?

Преди половин час той бе получил от голямата къща уговорения сигнал по радиочестотата — това бе позвъняването, което го бе събудило, докато спеше в своята хотелска стая.

Мигом скочи от леглото, облече се, после се втурна към предварително уговорената позиция откъм северния край на имението. Опита се да не мисли за своите приятели и за любовницата си, която сега се намираше вътре в къщата. Може би пък все някак си щеше да оцелее…

Но сега дори и това вече нямаше значение. Нямаше как да се противопостави на Вълка заради някакво си момиче. Бари се затича покрай дърветата и гъстите храсталаци. На рамото си носеше преносимия гранатомет, от онези, които използваха за зенитна защита. На пръв поглед това оръжие, конструирано специално за изстрелване на ракети, наистина изглеждаше много неугледно. Дълго бе метър и петдесет, тежеше малко над шестнадесет килограма. Но пък беше чудесно балансирано, снабдено с приклад като на пушка и оптически мерник. Стреляше с ракети „Стингър“, модел FIM-92A. Зад него в храстите бяха заели позиции още двама оператори. На всеки от тях бе възложена само по една дребна частица от общия замисъл — техният дял от цялото дело.

Тримата професионални убийци бяха готови всеки момент да пристъпят към действие. Кой знае, в този миг може би не само той, но и останалите двама се измъчваха от същите опасения?

Всичко се свеждаше до залагането на капан на полицията.

Ужасяващ смъртоносен капан за всички в онази голяма къща. Полицаите също щяха да бъдат убити. Каква адска бъркотия!

Когато най-после зае окончателната си позиция, разположена само на петстотин метра от дома, Бари намести неудобния тръбовиден гранатомет на рамото си. С дясната си ръка хвана приклада и нагласи цевта. Държеше го като най-обикновена пушка.

Лесно улови мишената на мерника си. Всъщност едва ли можеше да пропусне такъв значителен обект. После зачака последната команда, която трябваше да чуе през слушалките.

Господи, никак не му се искаше да се стига дотук! Представяше си съвсем ясно онова съблазнително момиче от Хамбург. Името й бе Джери. Толкова бе сладка, ослепителна, толкова съвършено бе тялото й… Той чакаше, надявайки се този проклет сигнал въобще да не стигне до него. Заради Джери, заради всичките онези, които сега са там вътре!

Но ето че дойде! Електронен. Безличен като погребение на някой безименен странник. Под формата на свистящ звук, пронизал ушите му: два пъти късо, един път дълго.

Той пое дълбоко дъх, после бавно въздъхна. Сетне, поуспокоен, натисна спусъка.

Бари усети лекото ритане на гранатомета, но доста по-слабо, отколкото бе при пушките.

Зарядът, скрит в ракетата, се възпламени. Първата степен изтласка ракетата само на около десетина метра, откъдето вече бе безопасно да се задейства двигателят на втората степен.

Очите му проследиха следата от изгорелите газове, оставащи след изстрелването на ракетата, работеща с твърдо гориво. „Стингър“-ът пое своя път към целта. Наоколо се разнесе глух рев, докато снарядът се ускоряваше до две хиляди и четиристотин километра в час.

Дано оцелееш, Джери!

„Стингър“-ът се заби в широката стена на къщата. Почти безупречно попадение.

А в това време Бари Нафис бе зает с презареждането за втория изстрел.

110.

Шумът бе оглушително свистящ, последван от адска огнена експлозия. И това виждаха очите ми, накъдето и да се обърнех. Навсякъде царуваше пълен хаос, смърт, разрушения…

Френските полицаи и военни бясно се втурнаха към най-близките възможни укрития. Една ракета удари северната страна на покрива на къщата, разпръсквайки във всички посоки парчета от каменните плочи, дървета и тухли. Коминът за миг излетя високо във въздуха. Последва още един ракетен удар. Третият пък бе само след броени секунди.

Затичах се с все сили към голямата къща, когато внезапно ме връхлетя още една изненада.

Страничната порта на покрития пристан за лодки, онзи, който бе приспособен за гараж, се разтвори широко и оттам изфуча един тъмносин мерцедес седан. Понесе се като вихър по чакълестата алея право към шосето. Аз се втурнах към една от полицейските коли, паркирани на моравата. Въпреки че пръстите ми трепереха, някак си успях да задействам запалването и се понесох в бясна гонитба.

Нямаше никакво време да съобщавам на когото и да било за действията си. Дори и на Санди не можех да се обадя. Чудех се само дали полицейската кола ще догони онзи мощен мерцедес…

Все пак продължих да напредвам по следите му чак към Кап Фера, по онзи кошмарно труден за шофиране маршрут, какъвто бе „Долният корниз“. Едва не се пребих по пътя. Застраших и живота на още няколко шофьори, извадили лошия късмет точно сега да пътуват по това извито шосе, но все пак не изгубих от очи този, който напредваше бърз като вятър доста далеч пред мен.

Кой, по дяволите, бе в онази кола? И защо бягаше? Можеше ли да е Вълка?

Трафикът към Монако днес не бе напълно блокиран, както често се случва в този участък, но все пак пътят бе много претоварен от автомобили и камиони. Стоповете на някакъв камион пред мен ми подсказаха, че шофьорът едва успяваше да удържи тежкото возило по тези ужасни завои. Тъкмо това бе единствената ми надежда — задръстването да принуди мерцедесът да намали скоростта. Обаче колата внезапно изви и се насочи на запад.

Спортният седан профуча извънредно бързо покрай безкрайната поредица от билбордове и пътни знаци, съобщаващи за ресторантите по крайбрежието. Същото сторих и аз.

Взех един остър завой и пред мен се разкри цялата прелест на залива край Вилфранш сюр Мер, както и луната в небето. За мое щастие точно тогава бе настъпило пълнолуние. После градът бавно се надигна над залива, препълнен с яхти и лодки като играчки, нахвърлени от някой малчуган във ваната. Мерцедесът се понесе надолу по склона. Караше може би с повече от сто и шестдесет километра в час. Спомних си, че някъде бях прочел, че този модел имал двигател с почти петстотин конски сили. Като го гледах как поглъщаше разстоянията, въобще не се усъмних в това.

После навлязохме в старото пристанище на Ница и аз започнах да намалявам преднината, с която седанът се движеше пред мен. Тесните улици се оказаха изненадващо препълнени с хора, особено около баровете и нощните клубове, които — слава богу — никнеха като гъби навсякъде.

Мерцедесът едва не помете една група пияни, излизащи от нощния клуб „Етоал Филант“.

След което и аз натиснах клаксона докрай, за да пропъдя от пътя си същата тази тълпа. Пешеходците ме изпращаха с гневни ругатни и стиснати юмруци.

Мерцедесът рязко зави, за да поеме към горния път — №7, или „Средния корниз“.

Постарах се да го следвам колкото можеше по-отблизо, но знаех, че по всяка вероятност нямаше как да не го изпусна. Всъщност кого щях да изпусна? Кой беше в този автомобил?

Пътят нагоре беше невероятно стръмен и криволичещ. Сега се бяхме насочили към Монако, но тук движението не бе толкова претоварено и мерцедесът без усилия увеличи скоростта си. Очевидно този шофьор много добре познаваше местните пътища и това му позволяваше да напредва много по-бързо, отколкото можех да си позволя с полицейския си седан.

След около два километра вече бях почти сигурен, че съм го изгубил. Отново се бяхме върнали във Вилфранш сюр Мер, само че сега влизахме откъм горната половина на града. Гледката надолу към Кап Фера и Болийо действително бе главозамайваща. Не можах да се сдържа да не погледна натам, макар и само за миг. Дори и при тази вихрена скорост, при тази убийствена гонитба красивата картина ме накара да затая дъх.

Не трябваше да му позволя да се измъкне, затова отново подкарах с около сто и шестдесет километра в час. Но докога щях да издържа на тази рискована надпревара?

Тогава се появи един тунел, тънещ в пълен мрак. А към края му се появи заслепяващата гледка на някакво село, кацнало високо на хълма.

Не успях дори да прочета името му, написано на табелата.

Веднага щом го задминах, пътят стана още по-опасен. Сега напредвахме по „Средния крайбрежен корниз“, който се виеше по стръмните скали. Там някъде долу цветът на морето като че ли се променяше от лазурно опалово до сребристосиво.

Стори ми се, че долових във въздуха аромата на портокали и лимони. Очевидно сетивата ми се бяха изострили — с мен винаги ставаше така, когато бях под въздействието на страха.

Изгубих от погледа си мерцедеса, затова направих единственото, на което в този миг бях способен. Вместо да намаля на следващия завой, рязко настъпих педала за газта.

111.

С бясна скорост започнах да настигам мерцедеса. Да не би да си решил да се самоубиеш?, запитах се аз.

Внезапно мерцедесът поднесе с пълна газ в насрещното платно. После се удари в почти отвесната крайпътна скала — кос удар, но много опасен при тази бързина. Сетне се олюля и се завъртя напред-назад, помитайки и двете платна. Отново отскочи от скалите и изведнъж буквално полетя нагоре, към небето.

Носеше се във въздуха, докато пропадаше към морето.

Трескаво набих спирачките и изскочих от колата. Видях как синият седан се удари два пъти в страничната стена на склона, а после се преобърна и се завъртя надолу в бездната. Оттам, където бях, бе невъзможно да се спусна долу.

Не виждах нищо да помръдва сред смазаните останки на мерцедеса. Който и да беше в колата, беше мъртъв. Но кой бе той?

Върнах се в полицейската кола, която си бях присвоил в имението. Отне ми цели десет минути, докато стигна до долната магистрала, за да се доближа — колкото бе възможно по-близо — до мястото на катастрофата. Френските полицаи и линейката на „Бърза помощ“ вече бяха пристигнали там, както и няколко ранобудни зяпачи.

Когато излязох от колата, видях, че тялото не бе изнесено настрани от смачкания автомобил. Санитарите вече бяха стигнали до него и сега трескаво се мъчеха да извадят катастрофиралия оттам. Говореха на шофьора. Но кой бе той?

— Жив е! Още е жив! — провикна се един санитар. — Един мъж! Още диша!

Затичах се към купчината ламарини, които бяха останали от мерцедеса след преобръщането по урвата, за да погледна отблизо загадъчния шофьор. Кой беше той? Дали щеше да разговаря с мен? За миг спрях, колкото да си поема дъх от лудешкото спускане, и се зачудих как би могъл да оцелее при подобно главоломно сгромолясване! Предполагаше се, че Вълка е корав мъжага, но чак толкова?

Размахах полицейската си карта и френските полицаи, заобиколили мястото на катастрофата, ме пуснаха да продължа напред.

И тогава го видях. Разбрах кой бе заклещен сред отломките. Макар че не можех да повярвам на очите си. Просто не можех да повярвам на очите си.

Сърцето ми биеше бясно. Мислите ми препускаха със същата главозамайваща бързина. Приближих към димящите отломки на мерцедеса. Коленичих върху камъните и се приведох напред.

— Аз съм, Алекс — изрекох.

Шофьорът на мерцедеса извърна очи към мен, опитвайки се да ме фокусира. Тялото му още бе приклещено в ламарините. От раменете надолу беше премазан и затиснат. Ужасяваща гледка.

Но Мартин Лодж още не бе издъхнал, макар че животът му вече висеше на косъм. Изглежда, искаше да ми каже нещо, затова се приближих още по-наблизо.

— Аз съм, Алекс — повторих. Извърнах глава, за да доближа ухото си до устните му.

— Всичко беше напразно — прошепна Мартин. — Цялото твое преследване е безполезно. Аз не съм Вълка. Никога не съм го виждал.

В следващите секунди издъхна пред очите ми. Пред погледа на всички онези, които чакаха да узнаят най-важния отговор.

112.

Семейството на Мартин Лодж в Англия веднага бе поставено под полицейска закрила. Знаехме, че ако Вълка заподозре, че жената или дори децата на Мартин знаят нещо, те моментално щяха да се превърнат в негови мишени. Вероятно щеше да ги убие просто така, за всеки случай, или пък защото в този ден специално можеше да поиска да убие някого, за да си поддържа формата.

На следващата сутрин отлетях за Лондон и се срещнах с полицейските шефове в Скотланд Ярд. Особено важен за мен бе разговорът с Джон Мортенсън — началника на Мартин Лодж. Той първо ми съобщи, че никой от оцелелите след експлозиите в голямата вила в Кал Фера не знаел нищо за Вълка. Не подозирали дори за присъствието на Мартин.

— Но все пак има ново развитие по случая. По-точно: появи се ново усложнение — осведоми ме той.

Облегнах се назад в коженото кресло. През прозореца се откриваше чудесна гледка към Бъкингамския дворец.

— Вече нищо, свързано с този случай, не е в състояние да ме удиви, Джон. Кажи ми какво става. Свързано ли е със семейството на Мартин Лодж?

Той кимна. Сетне тежко въздъхна:

— Всъщност всичко започна с Клара Лодж. Или по-точно — Клара Черноховска. Оказа се, че Мартин е бил член на екипа, който е организирал изтеглянето от Русия на един дезертьор — Едуард Морозов. Всичко това се случило през деветдесет и трета. По тази разработка Мартин си сътрудничел с американците от ЦРУ, а именно с Джо Кахил, Корки Ханкок и Томас Уиър. Само че въпросният субект не се казвал Едуард Морозов, а неидентифициран от нас руснак, дезертьор от КГБ, чието име така и не успяхме да установим. Но аз смятам, че именно той е Вълка.

— Започна да казваш нещо за жената на Мартин — напомних му аз.

— Ами първо, тя не е чехкиня. Емигрирала е в Англия от Русия заедно с онзи руснак, когото сме принудени да наричаме условно Едуард Морозов. Била е помощничка на някакъв шеф в руското КГБ, а освен това е била един от нашите основни източници на информация в Москва. Двамата с Мартин Лодж очевидно доста се сближили по време на прехвърлянето й на Запад. Той сменил идентичността й, унищожил досието й, а накрая се оженил за нея. Какво ще кажеш за всичко това?

— И тя знае кой е Вълка, как изглежда той! Това ли се опитваш да ми кажеш?

— Нямаме представа какво знае тази Клара. Тя не желае да разговаря с нас. Обаче би могла да склони да поговори с теб.

Облегнах се назад и поклатих глава.

— Защо пък с мен? Та с нея сме се срещали само веднъж.

Мортенсън сви рамене и по устните му пробягна лека усмивка.

— Тя каза, че нейният съпруг ти вярвал. Представяш ли си! Какво, по дяволите, иска да каже с това? Защо ще ти има доверие, след като сте се срещали само веднъж?

За съжаление, нямах никаква представа.

113.

Това, което бе останало от семейство Лодж, се пазеше зорко в едно малко, невзрачно градче, наречено Шептън Малет, намиращо се на около сто и деветдесет километра западно от Лондон. Обкръжено от заоблени хълмове, скътано в една глуха долина, сред зелени ливади и тучни поля… с една дума — идеално укритие.

Семейство Лодж бе настанено в една специално за целта ремонтирана селска къща, разположена на глуха уличка в самия край на градчето. Местността бе съвсем равна и всеки, който би се опитал да се промъкне до сградата, лесно можеше да бъде забелязан от километри. Освен това в съседните бараки бяха разположени войници, всичките до един тежковъоръжени.

Пристигнах там към шест вечерта. Вътре обстановката ми се стори приятна, с много антикварни мебели, но за вечеря със семейството трябваше да се спусна в тесния бункер, изкопан на мястото, където някога е била избата на предишните собственици — някакви местни селяни.

Клара не бе приготвила храната, както бе сторила при първата ни среща край Лондон. Яденето беше ужасно, по-лошо дори от това, което сервират в самолетите.

— Май тази вечер в менюто няма да има „мичана вейце“ — опитах се да поразведря напрегнатата атмосфера.

— Не си забравил нашата закуска в Батърси. Запомнил си дори правилното произношение, Алекс — похвали ме Клара. — Явно си много наблюдателен. Мартин винаги ми повтаряше, че си страхотен детектив.

Щом приключихме с вечерята, децата — Хана, Даниела и Йозеф — бяха изпратени от майка им в техните стаи, за да си приготвят домашните. Самата Клара седна до мен и запали цигара. Пускаше кръгчета и вдишваше дълбоко дима.

— Домашни ли! — удивих се аз. — Тук, тази вечер?

— Това е добре за поддържане на дисциплината. Навиците не бива да се нарушават. Така смятам аз. Значи си бил с Мартин? Кога умря той? — попита ме тя с помръкнало лице. — Какво ти каза, моля те, разкажи ми.

За миг се замислих, преди да й отговоря. Какво искаше Клара да чуе от мен? И какво трябваше да й кажа?

— Мъжът ти ми призна, че не е Вълка. Вярно ли е това, Клара?

— Какво друго ти каза той?

Помислих си дали да не й споделя, че ми бе говорил за нея и за децата, ала не го сторих. Не исках да я лъжа. Пък и вероятно не бих могъл.

— Не, Клара. Това беше всичко. Нямаше много време, само няколко секунди. Той не страда дълго. Стори ми се, че не изпитваше болка. Мисля, че бе изпаднал в шок.

Тя кимна тъжно.

— Мартин смяташе, че мога да ти имам доверие. Макар че в същото време повтаряше, че това бил твой недостатък. Той никога не би казал нещо сантиментално, дори и на смъртния си одър.

Аз се вгледах в тъмнокафявите й очи, които в този миг ми се сториха учудващо оживени.

— А ти какво изпитваше към него, след като знаеше това? — попитах я аз.

Тя се засмя горчиво:

— Именно заради това го обичах толкова много.

Оказа се, че имаше какво да сподели с мен в онази вечер в глухото провинциално английско градче. Тогава започнаха преговорите между нас. Или по-скоро аз само изслушах нейните желания.

— Искам да ми се гарантира напълно безопасно излизане от Англия. Както за мен, така и за децата. Искам нова самоличност, както и да разполагаме с някакви средства, за да преживяваме. Ще ти кажа къде искам да живея, но не точно сега. Това ще го уточним по-късно.

— В Прага ли? — попитах. Или по-скоро беше опит да се пошегувам.

— Не, определено няма да е в Прага, Алекс. Нито пък в Русия. Нито пък някъде в Америка. Ще ти кажа, когато настъпи моментът. Но първо нека да решим какво ще трябва да ти издам, за да ми бъде гарантирано безопасното напускане на Англия.

— О, това е много лесно. Трябва да ни дадеш доста информация, да ни предадеш Вълка. Но можеш ли да го направиш, Клара? Знаеш ли всъщност кой е той? И къде е? Какво ти е казал Мартин?

Накрая тя се усмихна:

— О, той ми разказа всичко. Защото ме обожаваше.

114.

Частният самолет на Вълка кацна на летището Тетърбъроу в северния край на Ню Джърси. Един черен рейндж ровър го чакаше край пистата, за да го отведе до Ню Йорк — града, който той винаги бе презирал. Движението, както обикновено, бе претоварено, затова преходът от Тетърбъроу до Манхатън му отне толкова много време, колкото бе нужно за самолета му да прелети от Ню Хемпшир до Ню Джърси.

Кабинетът на лекарката се намираше в една масивна сграда от кафяв пясъчник на Шестдесет и трета улица, недалеч от ъгъла с Пето авеню. Вълка паркира рейндж ровъра си и забързано влезе в сградата.

Беше малко след девет сутринта. Не си бе направил труда да провери дали го следят. Не му се вярваше, но дори и да бе така, не можеше да стори нищо. Освен това смяташе, че всичко бе идеално организирано. Както обикновено, имаше план за всякакви варианти.

Дежурната сестра в кабинета по пластична хирургия изпълняваше задълженията и на рецепционистката. Тя и хирургът — изключително способната д-р Левин, щяха да бъдат единствените присъстващи на процедурата. Той бе настоявал да се ограничи медицинският персонал само до тях двете и за целия ден кабинетът да бъде затворен за другите пациенти.

— Ето тук съм подготвила за вас няколко официални документа, за да ги погледнете и подпишете — съобщи му сестрата със скована усмивка. Тя нямаше откъде да узнае кой бе той, но подозираше, че пациентът очевидно има доста сериозни основания да изисква такава секретност. Освен това й бе платено изключително щедро да поеме тази извънредна смяна.

— Не, благодаря, няма да подписвам нищо — отказа й той, мина покрай нея и отиде да се види с д-р Левин. Завари я в малката операционна, където цялото осветление вече бе включено. Но вътре беше много студено.

— Напомня ми за Сибир. За зимата, която прекарах там, в Гулаг — сподели той. — Лекарката се обърна към него. Тя бе чаровна, слаба, добре запазена жена, вероятно в началото на четиридесетте. Можеше да я изчука, разбира се, още тук, дори без да я попита, но днес не беше в настроение за подобни лудории. Може би по-късно. — Доктор Левин — поздрави я той и й стисна ръката. — Готов съм, но не искам да оставам тук за повече от няколко часа. Затова да започваме. Още сега.

— Но това не е възможно — опита се да му възрази д-р Левин.

Вълка вдигна ръка, за да я принуди да млъкне. Жестът му изглеждаше тъй заплашителен, като че ли наистина се готвеше да я удари. Лекарката потрепна.

— Няма да ми е необходима пълна упойка. Както вече ви казах, аз съм готов. Както и вие.

— Господине, нямате представа какво говорите! Планираните за вас процедури включват хирургически манипулации по лицето, врата, повдигане на веждите, както и липосукции. Импланти по челюстите и по бузите. Както и много работа по преоформянето на носа. Повярвайте ми, болките наистина ще бъдат непоносими.

— Не, ще ги изтърпя. Познал съм много по-страшни болки — рече Вълка. — Ще ви позволя да следите на монитора най-важните ми жизнени функции. И повече да няма глупави спорове относно анестезията. А сега ме подгответе за процедурите. Иначе…

— Иначе какво? — настръхна д-р Левин. Дребната лекарка се залюля на токчетата си.

— Просто иначе — рече Вълка. — Думата включва доста неща, не мислите ли? Включително и болката, която според вас не мога да издържа. А вие самата издържате ли на болка, доктор Левин? Или пък вашите две деца? Ако не се лъжа, имената им са Мартин и Ейми, нали? Или пък вашият съпруг Джералд? Да започваме, защото после ме чакат доста задачи за изпълнение.

Винаги имаше някакъв график.

Винаги имаше план.

115.

Той не изкрещя нито веднъж, дори стон не се изтръгна от гърлото му по време на всички мъчителни процедури. Сцената бе толкова невероятна, че както лекарката, така и сестрата не вярваха на очите си.

Сякаш пациентът им изобщо бе лишен от чувства. Но както често се случваше при операции на мъжете, кървенето бе обилно и накрая цялото му лице бе обагрено в тъмночервено. Болките, които трябваше да изтърпи заради преоформянето на носа, продължило час и половина, бяха най-мъчителните, особено докато се отстраняваха едри късове от костта и хрущялите, при това дори без местна упойка.

Когато приключи ринопластиката, д-р Левин му каза да не става от операционната маса, но той не се подчини.

Вратът му бе скован и го болеше, лицето му бе покрито с „Бетадин“.

— Не е зле — дрезгаво промърмори той. — Очаквах да е по-лошо.

— Само не си издухвайте носа, поне в продължение на една седмица — настоя лекарката, опитвайки се да запази професионалното си достойнство и донякъде да овладее ситуацията.

Вълка бръкна в джоба на панталоните си и измъкна носната си кърпа. Но веднага след това я върна обратно.

— Само се шегувам — рече той, но след няколко секунди заговори по-сериозно: — Имате ли чувство за хумор, докторке?

— Не бива също и да шофирате — продължи тя. — Това не ви позволявам в никакъв случай. И то не само заради вас, но и заради живота и здравето на другите хора по улиците и шосетата.

— Не, разбира се, не бих си и помислил да застраша живота на другите около мен. Затова просто ще оставя колата си насред улицата, за да я приберат служителите по паркирането. А сега да уредим въпроса с вашето заплащане. Защото вече ми доскуча да говорим.

Докато отиваше да си вземе куфарчето, руснакът леко се олюля и за пръв път се погледна в огледалото. Видя невероятно насиненото си и подуто лице или поне това, което се виждаше под превръзките.

— Добра работа сте свършили — изрече той и се засмя.

Отвори куфарчето си и измъкна пистолет „Берета“ със заглушител. Застреля смаяната сестра в лицето, два пъти, а после се обърна към д-р Девин, която толкова го бе измъчила допреди малко.

— Има ли още нещо, което мога или не мога да върша? — запита той със зловещ тон, непредвещаващ нищо добро. — Някои последни съвети?

— Не ме убивайте! Заради децата ми… — започна да го моли лекарката. — Знаете, че имам деца.

— Ще им е много по-добре без вас. Или поне така мисля аз, кучко. Обзалагам се, че ще се съгласят с мен.

Застреля я в сърцето. Милостиво убийство, каза си той, особено след всичките мъчения, на които го бе подложила. Освен това просто не я харесваше, лишена бе от всякакво чувство за хумор.

Накрая Вълка напусна кабинета и се насочи към своя рейндж ровър. Мислеше си само за едно: сега никой не знаеше как изглежда. Нито един човек в целия свят.

Тази мисъл го накара да се засмее почти неконтролируемо. Това бе неговата част от пъзела.

116.

— Ето го! Той трябва да е!

— Той се смее! Какво му е толкова забавно? Погледни го. Можеш ли да повярваш на очите си?

— Прилича на скалпиран. Все едно някой му е съдрал кожата — промърмори Нед Махони, когато мъжът в сивото палто, с омотано в превръзки лице, излезе от сградата от кафяв пясъчник. — Същински таласъм!

— Нед, не го подценявай! — напомних му аз. — И не забравяй, той е истински вампир.

Наблюдавахме Вълка — или поне мъжа, за когото вярвахме, че е Вълка, — докато излизаше от кабинета по пластична хирургия в Източен Манхатън. Току-що бяхме пристигнали, преди по-малко от минута. Едва не го изпуснахме отново.

— Не се притеснявай, не го подценявам, Алекс. Тъкмо заради това половин дузина екипи от специалния отряд са тук, готови да се нахвърлят върху него. Ако бяхме дошли тук по-рано, можехме да го заловим още там, в хирургическия кабинет.

— Е, добре че поне сега сме тук — кимнах. — Преговорите в Англия бяха доста трудни и сложни. В момента Клара Лодж и децата й са на сигурно място някъде в Северна Африка. А тя изпълни своята част от сделката.

— Значи Вълка има имплантиран на гърба си, под плешката, детектор за проследяване, откакто е дошъл от Русия? Възможно ли е да е истина?

— Ние сме тук, нали? Според Клара Мартин Лодж през цялото време е знаел къде се намира той. Това гарантираше живота му.

— А сега какво? Готови ли сме? Ще го арестуваме ли?

— Аз поне съм напълно готов.

Господи, наистина бях готов. Исках, ужасно исках да заловя копелето. Нямах търпение да го погледна в лицето.

Нед Махони заговори на микрофона, закрепен към слушалките му:

— Приближете го. И не забравяйте, че е изключително опасен.

Точно така е, Нед.

117.

Черният рейндж ровър спря пред светофара на кръстовището на Пето авеню и Петдесет и пета улица. От двете му страни се подредиха черни седани. Трети автомобил блокира кръстовището. Агентите наизскачаха от колите. Пипнахме го!

Внезапно от белия хамър, спрян точно пред рейндж ровъра, изригна автоматен откос. Вратите на хамъра се разтвориха широко. Оттам стреляха като луди трима мъже с къси автомати.

— Откъде, по дяволите, се взеха тези? — изкрещя Нед Махони в микрофона си. — Всички да залегнат!

Вече се бяхме измъкнали от нашата кола и тичахме към мястото на престрелката. Нед стреля и улучи един от бодигардовете на Вълка. Аз улучих втория, третият остана без прикритие.

Междувременно Вълка се измъкна от своя рейндж ровър и хукна надолу по Пето авеню, прикривайки се зад многото автомобили, задръстили уличното платно. Заради превръзките по лицето си имаше вид на ранен в престрелка. Хората по тротоарите, ужасени от изстрелите, изпоналягаха. Никой не бе сигурен за живота си — стреляше се буквално от всички посоки. Няколко души крещяха неудържимо, пребледнели от страх. Колко далеч можеше да стигне Вълка в този си вид? В Ню Йорк можеше да стигне доста далече!

Появиха се още стрелци, наизскачали буквално от нищото. Повечето се оказаха негови бодигардове. Със сигурност добре се бе подсигурил. Но дали нашите бойци бяха достатъчно?

И тогава Вълка най-неочаквано нахълта в един магазин на Пето авеню. Нед Махони и аз веднага го последвахме. Дори не обърнах внимание що за магазин бе това. Видях само, че бе изискан, лъскав, шикозен, като всички останали.

Тогава Вълка направи немислимото, макар че вече нищо, свързано с него, не можеше да ме изненада. Дясната му ръка замахна силно напред и там някъде във въздуха полетя черен предмет. С ужас видях как се превъртя няколко пъти, преди да падне.

— Граната! — креснах аз. — Залегни! Всички на пода! Граната!

Мощна експлозия разтресе големия магазин и моментално изби широките стъклени витрини. Почти всички купувачи на партера бяха ранени. Димът бе ужасно гъст и черен. Всички се разпищяха, включително и продавачите зад щандовете.

Но не изпуснах от поглед Вълка, нито за миг. Независимо какво щеше да направи, независимо от разрушенията, които щеше да причини, този път нямаше да се измъкне. Залогът бе прекалено голям. Той бе човекът, който държеше целия свят като свой заложник. И вече бе причинил смъртта на хиляди хора.

Нед Махони се втурна по една пътека, а аз — по друга. Вълка сякаш се бе насочил към изхода на страничната улица. Вече бях изгубил ориентация къде точно се намирахме — Петдесет и пета улица или Петдесет и шеста?

— Няма да се измъкне! — извика ми Нед.

— Ще го стигнем! На всяка цена! — креснах аз.

Наистина сега бяхме все по-близо до него и дори можех да виждам лицето му — с всичките онези превръзки, ожулвания и подутини. Изглеждаше още по-свиреп, отколкото си го бях представял. По-лошо: имаше вид на напълно отчаян тип, способен на всичко. Но ние вече знаехме това.

— Ще ви избия! — изкрещя той.

Нито Махони, нито аз му отговорихме. Продължихме да напредваме към него. Но не се усъмнихме в думите му.

Той сграбчи едно малко русо момиченце от ръцете на някаква жена, може би детегледачка.

— Ще го убия! Ще убия това малко момиче! Тя вече е мъртва! Ще я очистя! Ей сега!

Продължихме да напредваме.

Той притисна малката към гърдите си. Кръвта му капеше върху нея. Момичето пишеше като побесняло, мятайки се в ръцете му.

— Ще я убия…

Двамата с Нед стреляхме едновременно. Проехтяха два изстрела и Вълка се строполи назад, отслабил стоманената си хватка около момичето. То падна на пода, сетне се изправи и побягна, пищейки.

Същото стори и Вълка — стрелна се към най-близката врата и оттам изскочи на улицата.

— Има бронирана жилетка! — предупреди Нед Махони.

— Тогава следващия път ще се прицелим в главата му — обещах аз.

118.

Преследвахме го по Петдесет и пета улица, в източна посока, заедно с двама от нашите агенти и още двама от нюйоркската полиция. Ако някой от бодигардовете на Вълка бе оцелял след кървавата баня на Пето авеню, той би трябвало да му е изгубил дирите след суматохата в магазина. Наоколо не се виждаше никой.

При все това Вълка имаше вид на човек, който много добре знае какво върши. Как бе възможно това? Нима бе планирал всичко? Не, вероятно не би могъл — затова съвсем скоро щяхме да го заловим. Не можех и не исках да вярвам, че отново щеше да се окаже напразно. Не го изпускахме от очи. Сега той тичаше право пред нас.

Внезапно изви и се шмугна в някаква сграда от червени тухли, висока десетина етажа. Дали познаваше някого там вътре? Или имаше резервно укритие? Или пък бе само поредният капан? Или…

Вътре имаше охрана. По-точно — доскоро бе имало. Униформеният пазач лежеше мъртъв, по лице, сред локва кръв върху бляскавия мраморен под.

Асансьорите до един се оказаха заети. Светеха всичките им червени лампи с номерата на етажите — осмия, четвъртия, третия — и всички се изкачваха нагоре.

— Не може да се измъкне оттук. Това поне е сигурно — задъхано изрече Нед Махони.

— Няма откъде да знаем това, Нед.

— Но той не може да лети, нали?

— Не, не може. Но, кой по дяволите, ще се досети какво друго е способен да направи. Не вярвам да е дошъл тук без причина.

Нед Махони заповяда по радиостанцията на агентите да го изчакат пред вратите на всеки от асансьорите, след което да се заемат с пълното претърсване на цялата сграда — етаж по етаж, от долу до горе. Докладваха му, че от централата на нюйоркската полиция вече изпратили попълнения. Скоро тук щяха да пристигнат две дузини ченгета. А после още стотина. Вълка беше в сградата.

Двамата с Нед Махони хукнахме нагоре по стълбите.

— Но къде отиваме? Докъде ще се изкачваме?

— До покрива! Това е единственият възможен изход за него.

— Наистина ли мислиш, че той предварително е съставил този план? Но как е възможно, Алекс?

Поклатих глава, нямаше начин да го знам. Знаех само, че той кървеше, че силите му го напускаха. Може би дори вече е изпаднал в делириум. Или може би наистина имаше план? По дяволите, досега винаги бе имал планове за всякакви варианти.

И така, ние продължихме със сетни сили нагоре и все нагоре. Най-горният етаж се оказа деветият, но ние не видяхме Вълка да се измъква от стълбището. Набързо проверихме офисите, но никой не го бе виждал — а те сигурно щяха да го запомнят, след като сега бе такава впечатляваща гледка.

— Отзад! Там има стълби, водещи към покрива! — извика ми някой от офиса на някаква адвокатска кантора.

Нед Махони и аз заизкачвахме още стъпала, а после се спряхме, озовали се навън, сред ярката слънчева светлина. Никъде нямаше и следа от Вълка. На покрива имаше някаква едноетажна конструкция, приличаше на кула.

Опитахме да отворим вратата й, но беше заключена.

— Все трябва да е някъде тук. Освен ако не е скочил от покрива — затюхка се Махони.

И тогава го видяхме да наднича иззад кулата.

— Не съм скочил, господин Махони. Освен това нали ви казах да не се занимавате повече с този случай. Мисля, че бях пределно ясен. А сега пуснете оръжията. И двамата.

Пристъпих напред:

— Аз доведох тук Нед!

— Разбира се, че си ти. Нали си неуморим, не се предаваш лесно. Неуморният доктор Крос! Но тъкмо затова си толкова лесно предвидим. И толкова полезен за моите планове.

Внезапно един от нюйоркските полицаи изскочи през същата врата, водеща към отвора на покрива, откъдето се бяхме появили и ние. Той видя Вълка и веднага натисна спусъка.

Улучи го в гърдите, но това не го спря. Очевидно носеше бронирана жилетка, нямаше друго обяснение. Руснакът изрева като ранена мечка и се нахвърли върху полицая, размахвайки ръце.

Сграбчи го през кръста и го вдигна нагоре. Двамата с Нед не можехме да сторим нищо. В следващия миг полицаят вече летеше от покрива.

Вълка се затича към другия край, сега вече наистина имаше вид на напълно обезумял. Какво се готвеше да стори? И внезапно, като светкавица, една мисъл прониза мозъка ми: съседната сграда, откъм южната страна на тази, бе достатъчно близо, така че той можеше да скочи върху нейния покрив. Тогава видях от запад да приближава един хеликоптер. За него ли бе изпратен? Това ли беше резервният му план за бягство? Не позволявай това да се случи!

Завтекох се след него. Нед Махони ме последва.

— Спри! Спри веднага! Стой там!

Но той тичаше като обезумял, криволичейки на зигзаг, отдалечавайки се все повече и повече от нас. Стреляхме по него, но първите ни изстрели не го улучиха.

И тогава той съвсем ни смая: буквално литна във въздуха, разперил и двете си ръце като птица, право към отсрещния покрив.

— Копеле проклето, не! — изкрещя с все сила Нед. — Не!

Спрях да тичам и приклекнах запъхтян, опитвайки се, колкото бе възможно, да се прицеля по-точно, преди да изстрелям четири куршума на един дъх.

119.

Вълка продължи да размахва крака, сякаш тичаше във въздуха, но после започна да пада. Ръцете му все пак докоснаха ръба на покрива на отсрещната сграда. Или поне само пръстите му.

Двамата с Нед Махони се втурнахме към края на нашия покрив. Можеше ли Вълка да се измъкне и този път? Досега винаги успяваше да отърве кожата си. Но не и този път — знаех, че го бях улучил в гърлото. Сега се давеше в собствената си кръв.

— Падни долу, шибан мръсник! — закрещя Нед към него.

— Този път няма да се измъкне, Нед — обадих се аз зад гърба му.

И наистина не успя. Тялото на руснака започна да пада. Странно, но той не се съпротивляваше, не издаде нито звук, нито веднъж не изкрещя.

Нед Махони отново се развика подир него:

— Върви в ада, вълчо изчадие!

Падането приличаше на забавен кадър от филм, но накрая той наистина тупна върху алеята между сградите. Дочу се тъп звук. Останах задълго загледан в смазаното му тяло, в омотаното му в превръзки лице и за пръв път от доста дълго време насам изпитах облекчение. Усещах се изпълнен с възторг. Пипнахме го най-после, а той си заслужаваше да умре така, премазан като насекомо, като хлебарка, там долу, на паважа.

Тогава Нед Махони започна да ръкопляска, да крещи и да танцува като полудял. Не се присъединих към него, но отлично разбирах какво изпитваше в този миг. Онзи там долу, на улицата, изцяло бе заслужил съдбата си.

— Странно, но той не изкрещя нито веднъж — промърморих аз. — Не ни достави дори това удоволствие.

Махони само сви широките си рамене.

— Не ми пука дали се е признал за победен или не. Ние сме тук, горе, а той е там, долу, сред уличните боклуци. Може би все пак има справедливост на този свят. Е, кой знае, може пък и да няма — философски заключи Нед и се засмя. Прегърна ме и силно ме притисна към себе си.

— Ние победихме! — казах му аз. — По дяволите, Нед, приятелю, най-после победихме!

120.

Ние победихме!

На следващата сутрин отлетях обратно към Куонтико с хеликоптера „Бел“, придружаван от Нед Махони и още няколко души от неговия чудесен екип. Всички отпразнувахме победата си над Вълка, когато се събрахме в главната квартира в Куонтико. На мен обаче ми се искаше час по-скоро да се прибера у дома. Бях предупредил мама Нана да не пуска децата на училище, за да мога да отпразнувам тази победа сред най-близките си.

Почувствах се облекчен едва след като изминах с колата по-голямата част от разстоянието от Куонтико до Вашингтон. Когато най-после спрях колата пред нашата къща, започнах да се чувствам почти като нормален човек. Или поне донякъде заприличвах на себе си. Но странно… защо никой не излезе да ме посрещне на верандата. Нито Нана, нито хлапетата бяха разбрали, че съм си дошъл. Реших да се възползвам от това и да ги изненадам.

Ние победихме!

Предната врата не бе заключена. Влязох вътре. Няколко лампи светеха, но не се виждаше жива душа. Да не би пък да са решили да ме изненадат?

Прокраднах се до кухнята, пристъпвайки съвсем тихо на пръсти. Лампите светеха, на масата бяха подредени чиниите и приборите за хранене, но и там нямаше жива душа.

Крайно озадачаващо. Дори плашещо. Само котката Роузи се измъкна отнякъде, довлече се до мен и се отърка в крака ми.

Най-после не издържах и се провикнах:

— Върнах се! Татко е у дома. Къде сте всички? Войната свърши и аз се прибрах при вас.

Изтичах на горния етаж, ала и там не заварих никого. Проверих, да не би да са ми оставили някаква бележка. Нищо.

Забързано се спуснах отново на долния етаж. Огледах отзад, откъм двора, после излязох пред къщата на Пета улица и се заозъртах. Никъде не се виждаше жива душа. Къде може да са се дянали Нана и децата? Нали знаеха, че си идвам?

Отново влязох вътре и позвъних на няколко места, където можеха да се намират. Нана почти винаги ми оставяше бележки, ако излизаше някъде с хлапетата, дори да бе само за час-два.

Внезапно ми прилоша. Изчаках още около час и половина, преди да се свържа с някои от колегите в Хувър Билдинг, като започнах с Тони Удс от директорския етаж. Междувременно отново огледах всичко отвън около къщата, но не открих нищо подозрително.

Пристигна екип от нашата техническа служба и малко след това един от тях ме потърси в кухнята:

— В градината има отпечатъци от обувки, вероятно мъжки. Открихме още, че наскоро в къщата е внесена кал. Може да са били някакви доставчици по домовете, но поне едно е сигурно: следите са пресни.

Това бе всичко, което успяха да открият през този следобед. Никаква друга следа, никаква улика.

Сампсън и Били се отбиха привечер при мен. Седяхме заедно и чакахме поне някой да позвъни по телефона, да се появи на прага или каквото и да е. Стига да ми вдъхнеше някаква надежда. Но нито телефонът звънна, нито някой потропа на входната врата. Нищо не се случи до два през нощта. Накрая Сампсън си тръгна. След още десетина минути Били също ме напусна.

Останах буден през цялата нощ, но нямаше никаква вест от Нана и децата. Говорих с Джамила по мобилния телефон и това малко ме поуспокои. Но вече никой не можеше да ми помогне.

Рано на следващата утрин стоях пред входната врата, с очи, зачервени от безсънната нощ, и се взирах из улицата. Осъзнах, че това винаги е бил най-ужасният ми страх — да съм сам, без нито един близък, докато тези, които най-много обичам, са в опасност.

Ние загубихме.

121.

Имейлът се получи чак на петия ден. Едва събрах сили да издържа и да го дочета до края му. Искаше ми се да скъсам на парченца листа, на който ми го донесоха разпечатан. Там пишеше:

122.

Не можех да оставя нещата просто така, не можех и нямаше да го направя. Вълка бе нахлул в дома ми, бе отвлякъл семейството ми, макар че после ми го върна невредимо. Каква бе гаранцията, че този кошмар нямаше да се повтори.

През следващите няколко седмици изпробвах на практика, при това доста усилено, новите взаимоотношения на сътрудничество, установени между ФБР и ЦРУ. Подложих Рон Бърнс на още по-голямо напрежение от досегашното. Повече от десетина пъти посетих главната квартира на ЦРУ в Лангли; разговарях с всеки — от младшите аналитици до новия директор на агенцията — Джеймс Дауд. Исках да узная всичко за Томас Уиър и онзи агент на КГБ, на когото той навремето бе помогнал да се измъкне от Русия. С една дума: исках да знам всичко, което те знаеха. Дали бе възможно? Съмнявах се, ала въпреки това не се отказах от опитите си.

Така се стигна до деня, в който ме извикаха в кабинета на Бърнс. Когато пристигнах, го заварих с новия директор на ЦРУ да ме чакат в конферентната зала. Още от прага долових, че нещо се бе случило. То, разбира се, можеше да е хубаво, но можеше и да е много лошо.

— Влизай, Алекс — покани ме Бърнс сърдечно, както често се случваше, когато ме викаше в кабинета си. — Трябва да поговорим.

Пристъпих вътре и седнах между двама от старшите агенти, които имаха толкова уморен вид, сякаш току-що бяха приключили някаква много продължителна и трудна работна среща. Но за какво бе всичко това? Заради Вълка ли? Или за нещо друго, което засега поне въобще не би могло да ме заинтересува?

— Директор Дауд желае да сподели нещо с теб — рече Бърнс.

— Така е, Алекс — започна Дауд.

Той бе правист от Ню Йорк, което бе доста неочакван избор за поста директор на ЦРУ. Беше започнал кариерата си в нюйоркската полиция, а после — в продължение на няколко години — се бе отдал на много по-рентабилната частна практика. Според слуховете през тези негови години можело да се открият неща, които никой от нас не знаеше или не искаше да узнае.

— Така се случи, че днес имах повод да дойда тук от Лангли — обясни той. — И срещата се оказа много полезна. Не зная дали ти е известно, но ние посветихме доста време и усилия, за да изясним всичко свързано с директор Уиър.

Дауд погледна към Бърнс.

— Веднага трябва да потвърдя, че той винаги е служил така, че да бъде за пример. Все пак проверки от подобен вид в старите архиви не се оценяват благоприятно от някои сред по-старите наши колеги в Лангли, Вирджиния. Но честно казано, пет пари не давам за техните оценки. Един руснак, Антон Христяков, бил завербуван, а впоследствие — през 1990 г. — бил изтеглен от Русия. Именно той е бил Вълка. Вече сме напълно сигурни в това. Прехвърлили го в Англия, където се срещнал с няколко агенти, включително и с Мартин Лодж. После го скрили в една къща извън Вашингтон. Неговата идентичност била известна само на шепа хора. Обаче повечето от тях сега са мъртви, включително и Томас Уиър. И накрая го преместили в един град по негов избор — Париж, където му организирали дългоочакваната среща със семейството му: майка му и баща му, съпругата му и двамата му синове, единият от които тогава бил на дванадесет, а другият на осем години. И така, те заживели, Алекс, на две пресечки от Лувъра, по-точно на една от улиците, които бяха разрушени преди няколко седмици. Цялото му семейство е било ликвидирано през деветдесет и четвърта, но не и самият Христяков. Предполагаме, че този атентат бил организиран от руснаците, но не можем да го твърдим със стопроцентова сигурност. Само че по някакъв начин е изтекла информация, че той живеел в Париж. И това достигнало до някого, който не искал Христяков да остане жив. По всяка вероятност нападението срещу семейството му било извършено на един от мостовете над Сена. На същия мост, който бе взривен от Вълка.

— Той обвинил ЦРУ и Томас Уиър — намеси се Бърнс. — Освен това обвинил и правителството в съучастие. Може би след всичко това е започнал да полудява… никой не знае какво точно е станало. Присъединил се към мафията и бързо взел да се издига. Тук, в Америка, вероятно в Ню Йорк.

Бърнс млъкна. Дауд също не добави нещо към казаното. И двамата ме загледаха втренчено.

— Значи не е Клара. Какво друго ни е известно за този Христяков?

Дауд вдигна ръце.

— Има някакви сведения в нашите архиви, но са доста оскъдни. Той е бил познат на неколцина от водачите на мафията, но те също вече са мъртви. Може би само сегашният шеф на Червената мафия в Бруклин знае нещо повече. Съществуват възможности и за контакт в Париж. Освен това имаме двама информатори в Москва.

Поклатих глава.

— Никак не се вълнувам от това колко време и колко усилия ще отнеме. Искам го. Затова по-добре ми разкажете всичко за него.

— Бил е много привързан към синовете си. Може би заради това е пощадил твоето семейство, Алекс — обади се Бърнс. — Както и моето.

— Не посегна на семейството ми само да покаже, че може да прави с хората каквото си пожелае. За да ни демонстрира за пореден път колко ни превъзхожда.

— Има навик да стиска гумена топка в дланта си — спомена Дауд. — Черна.

Отначало не схванах какво ми каза, но той поясни:

— Един от синовете му подарил на Вълка черна гумена топка. Това се случило, преди момчето да загине. Нещо като подарък за рожден ден. В един от нашите архивни документи се споменава, че Христяков стискал тази топка винаги, когато се разгневявал. Освен това се уточнява, че харесвал мъжете с бради. Според слуховете след смъртта на жена си повече не се е женил. Това са всичките подробности, с които разполагаме, Алекс. Толкова успяхме да открием. Съжалявам.

Също и аз, но това нямаше значение. Трябваше да го заловя.

Той стиска гумена топка.

Харесва брадите.

Семейството му е било избито.

123.

Шест седмици по-късно отново заминах за Ню Йорк — това бе моето пето поред посещение там през последните няколко месеца. Целта ми този път обаче бе да се срещна с Толя Биков, за когото имахме сведения, че през последните години се е затвърдил като неоспорим шеф на всичките банди от Червената мафия в Ню Йорк, особено в района около Брайтън Бийч. Още когато е действал, преди много години, в Москва, той бил водеща фигура в тамошната мафия, а след емигрирането си в Америка се сдобил с още по-голямо влияние.

И така, в един слънчев ден, когато времето бе необичайно топло за сезона, Нед Махони и аз поехме към Мил Нек — усамотена местност край Голд Коуст в Лонг Айланд. Последните километри от пътя изминахме по някакви доста тесни и неравни шосета сред гъсти гори, без никакви други следи от човешко присъствие.

Пристигнахме в имението на Толя Биков заедно с още десетина от нашите агенти. Не бяхме предупредили домакина за това посещение, но носехме със себе си прокурорско разрешение за обиск. Навсякъде около входа и оградата на имението бяха разпръснати бодигардовете на Толя Биков, при това толкова начесто, че аз не можех да не се запитам как можеше този мафиотски бос да живее сред подобно застрашаващо обкръжение. Може би всичко това се дължеше на страха, че никак не е лесно да оцелееш, след като взимаш най-важните решения за разпределението на богатствата на Червената мафия в Ню Йорк.

Къщата беше много голяма — масивна триетажна сграда в колониален стил. От нея се разкриваше невероятно красив пейзаж към морския бряг на щата Кънектикът. Зад сградата видях плувен басейн, с изкуствен водопад към него, а по-нататък към брега имаше пристан за яхти и работилница за ремонта им.

Биков ни прие в кабинета си. Изненада ме колко уморен и стар изглеждаше. Имаше малки очички, като мъниста, които едва се забелязваха сред подпухналото му тлъсто лице. Беше много пълен, с тегло може би не по-малко от сто и тридесет килограма. Дишаше трудно и страдаше от силна суха кашлица.

Вече бях уведомен, че не говори английски.

— Искам да узная нещо повече за един мъж, когото всички наричат Вълка — заявих аз, след като седнах срещу него край една широка дървена маса. Превеждаше един от нашите агенти от нюйоркската централа на ФБР, млад мъж от руски произход.

Толя Биков се почеса по врата, после заклати глава и накрая замърмори някакви думи на руски през стиснатите си устни.

Нашият преводач слушаше внимателно, след което се обърна към мен.

— Той каза, че само си губите времето, както и че прахосвате напразно и неговото време. Защо не си тръгнете още сега? Знаел за Вълка само от приказката „Вълкът и седемте козлета“. Никакви други вълци не му били известни.

— Няма да си тръгнем. Всички ние, искам да кажа както ФБР, така и ЦРУ, няма да оставим на мира господин Биков, ще проверим всичко за неговия бизнес в Америка, докато не се доберем до Вълка. Преведете му го, но дословно.

Агентът заговори на руски, ала Толя Биков просто се изсмя в лицето му. Сетне руснакът изломоти още нещо неразбрано. Дочух само, че по едно време спомена нещо за Крис Рок31.

— Той каза, че сте по-смешен дори от Крис Рок. Много го харесвал, но най-вече му допадали политическите комедианти.

Изправих се, кимнах на Толя Биков и излязох от стаята. Не бях очаквал кой знае колко много от първата ни среща. Тя бе по-скоро за запознанство. Щях да се върна, ако се наложеше, ще се връщам отново и отново. Защото това бе единственият случай, по който работех сега. Пък и се бях научил вече да бъда търпелив.

Ужасно търпелив.

124.

След броени минути напуснах голямата къща. Редом с мен крачеше Нед Махони. Смеехме се, докато си припомняхме как премина първият ни разговор с Толя Биков. По дяволите, можеше поне да се посмеем!

И тогава зърнах нещо. В първия миг не повярвах на очите си, затова се извърнах леко и отново го видях.

— Нед, за бога, виж!

— Какво? — Той извърна глава наляво, после надясно, ала явно не бе видял това, което виждах аз.

Тогава се затичах напред, въпреки че от вцепенението краката ми бяха като подкосени.

— Какво? Алекс, какво става? — извика Нед Махони след мен. — Алекс?

— Това е той! — изкрещях в отговор.

Очите ми бяха приковани в един от намръщените бодигардове на Толя Биков. С черно сако и черна риза, но без палто. Беше застанал под един вечнозелен храст и внимателно ни наблюдаваше. Сведох поглед към дланта му.

В ръката си държеше черна гумена топка, доста стара. Непрекъснато я стискаше. Нито за миг не се усъмних — просто бях сигурен, — че това бе същата онази черна топка, която е била подарена на Вълка от сина му малко преди момчето да загине. Мъжът с топката имаше брада. Очите му бяха приковани в моите.

И тогава той се затича.

Изкрещях назад към Нед:

— Това е той! Вълка!

Втурнах се с все сили през моравата, но сега поглъщах метрите, които ни деляха, много по-бързо, отколкото тичах допреди малко. Разчитах на Нед, че няма да изостане много след мен.

Видях как руснакът скочи в една яркочервена спортна кола и веднага посегна да включи запалването. О, не! Господи, не!

Успях някак си да се добера навреме и се метнах на предната седалка до него, преди той да подкара колата. Халосах го по лицето с един къс, но адски мощен прав удар. Кръвта му мигом бликна и заля черната му риза и черното му сако. Знаех, че съм му счупил носа. Но за всеки случай го цапардосах отново, само че този път в челюстта.

После отворих вратата откъм неговата страна. Той ме погледна със студените си, умни очи. Очи, каквито никога дотогава не бях виждал — самотни, мрачни. Вълчи очи. Като на някое нечовешко създание, както го бе нарекъл френският президент.

Това ли беше истинският Толя Биков? За мен вече нямаше значение. Той беше Вълка — виждах го в очите му, в самоувереността му, в арогантността му, но преди всичко в омразата, струяща от него, омраза към мен и към всички останали на този свят.

— Топката — рече той. — Знаел си за топката. Синът ми я подари. Моите поздравления за проницателността.

По устните му се плъзна някаква странна полуусмивка, след което захапа силно нещо в устата си. Веднага разбрах какво означава това. Отчаяно се опитах да разтворя стиснатите му челюсти. Но въпреки всичките ми усилия те си оставаха здраво стиснати. След което изведнъж очите му станаха съвсем бели, невероятно уголемени и изпълнени с нечовешка болка. Отрова, беше поел отрова.

Тогава устата му се разтвори инстинктивно и той изрева с все сила. Бяла пяна и слюнки се пръснаха от устните му и се стекоха по брадичката му. Изрева още веднъж, после тялото му се разтресе в предсмъртни конвулсии. Отдръпнах се от тресящата му се снага.

Вълка започна да се дави. Ръцете му се впиха в гърлото. Агонията му продължи още няколко адски минути, след което всичко свърши и аз повече нямаше какво да правя, освен да го гледам ужасен.

Вълка издъхна на предната седалка на един от любимите си скъпи спортни автомобили.

Когато всичко свърши, аз се наведох и взех гумената топка, изпаднала от десницата му. Прибрах я в джоба си. Убийците, които бях заловил, го наричаха трофей.

Всичко бе свършило и вече можех да се прибера у дома. Трябваше да помисля за много неща, да променя живота си. Но не можех да се отърся от неприятното и натрапчиво прозрение: вече и аз започнах да събирам трофеи.

В този миг обаче ме завладя друга, много по-важна, мисъл — за Деймън, Джени, малкия Алекс, Нана.

И за дома.

Вълка е мъртъв. Видях го как умира.

Продължих да го повтарям, докато най-накрая повярвах.