Лондонски мостове

57.

Вълка намали до около сто и шестдесет километра в час скоростта, с която се носеше напред неговият мощен черен лотос, докато говореше по мобилния си телефон — единият от шестте апарата, които бе взел със себе си в колата. Пътуваше към Монтаук на океанския бряг в Лонг Айланд, но важни делови задачи изискаха неотложното му внимание дори и сега, в един след полунощ. На отсрещния край на линията чакаха американският президент, британският премиер и германският канцлер. Разговор между висшестоящи.

Какво по-велико от това?

— Този разговор не може да бъде проследен, затова не си губете времето с напразни опити. Техническите ми специалисти са по-добри от вашите хора — осведоми ги той още в началото. — А сега да започваме с това, което вълнува всички нас. Изминаха осем часа от крайния срок. И така?

— Нуждаем се от повече време — заговори британският премиер от името на групата световни лидери. Браво на него! Дали той беше истинският лидер от тримата? Каква изненада, досега Вълка го смяташе за послушен следовник на американците.

— Вие нямате представа… — започна американският президент, но моментално бе прекъснат от Вълка. Той се усмихна на себе си, опивайки се от демонстративното си пренебрежение към най-могъщата политическа фигура в целия свят.

— Стига! Не искам да слушам повече лъжи! — изкрещя Вълка в телефона.

— Трябва да чуете какво имаме да ви съобщим — намеси се германският канцлер. — Дайте ни възможност…

Вълка веднага прекъсна разговора. Запали пурата, която бе заслужил като победител, самодоволно изпусна две-три кълбета дим и накрая я изтръска в пепелника на арматурното табло. После възстанови връзката, използвайки втория клетъчен телефон.

Те още бяха там, очаквайки го отново да се свърже с тях. Всъщност той не подценяваше влиянието на тези изключително могъщи политически мъже, но какъв избор имаха те, освен да очакват повторното му обаждане?

— Искате ли да атакувам всичките четири града? Това ли трябва да сторя, за да ви докажа най-сетне колко сериозен мога да бъда? Ще ги изпепеля за секунди. Още сега мога да го сторя, стига да дам заповедите си! Но само не ми казвайте, че се нуждаете от повече време. Никакво време не ви е нужно! За бога, страните, които държат затворниците, са само едни жалки ваши марионетки! Реалният проблем е в това, че вие не можете да позволите хората да ви видят такива, каквито всъщност сте. Не искате светът да разбере, че сте толкова слаби и безсилни. Но вие сте точно такива! А как се е стигнало дотук, кой е дал на хора като вас такава огромна власт? Кой ви е избрал? Искам парите и затворниците. Дочуване.

Но този път британският премиер успя да се обади, преди Вълка да сложи край на разговора.

— Грешите! Във всичко грешите! вие сте този, който трябва да направи избора си, не ние. Признаваме, че позицията ви е по-силна от нашата, това е факт. Но не можем толкова бързо да доставим това, което искате от нас. Физически е невъзможно да бъде извършено и мисля, че сте наясно с това. Разбира се, въобще не желаем да сключваме сделка с вас, но ще го сторим, длъжни сме. Просто се нуждаем от още време, за да довършим започнатото. Ще изпълним ангажимента си. Имате нашата дума!

Вълка присви рамене. Британският премиер определено го изненада — звучеше напълно искрено и поне си личеше, че има мъжествен дух.

— Ще си помисля — отвърна Вълка и след това прекъсна връзката.

Пресегна се към пурата в пепелника, наслаждавайки се на усещането, че в момента той бе най-могъщата фигура в целия свят. И за разлика от онези тримата той бе най-подходящият за тази роля.

58.

Пътникът в бизнес класата, който бе заявил, че името му е Рандолф Уолър, в шест часа и пет минути се приземи на Хийтроу с полета на Бритиш Еъруейс от Ню Йорк. Паспортът и останалите му документи идентифицираха надлежно неговата самоличност. Хубаво е отново да си у дома, каза си Уолър, който в действителност бе Джефри Шейфър. А ще стане още по-хубаво, ако успея да затрия Лондон от картата на света.

Джентълменът, с вид на седемдесетгодишен старец, премина през митническия контрол без никакви проблеми. Дори вече обмисляше следващия си ход: посещението при децата си. Това бе неговата част. Беше му любопитно и странно да види потомството си, след като бе отсъствал толкова дълго. Колкото до втората част на посещението му — не се опитваше да разгадае заповедите на Вълка.

Предстоеше му да изиграе ролята си, още една част от пъзела.

След смъртта на майка им хлапетата живееха с нейната сестра в малка къща край Хайд Парк. Припомни си я, докато потегляше с взетия под наем от летището спортен ягуар. Оживяха и доста неприятните за него спомени от живота му с покойната му съпруга — Луси Рийс-Къзинс, студена и глупава. Беше я убил в Челси пред очите на двете близначки. Този истински акт на милосърдие бе превърнал двете му дъщери в сирачета — Триша и Ерика, които сега би трябвало да са на шест или седем години, както и Робърт, който трябваше да е петнадесетгодишен. Шейфър вярваше, че ще им е много по-добре без тяхната вечно хленчеща и оплакваща се майка.

Почука на предната врата на къщата и откри, че не бе заключена, така че влезе без покана.

Във всекидневната завари Джуди, по-младата сестра на покойната му съпруга. Тя бе свела глава, заедно с близначките, над картона за играта „Монополи“. Не се съмняваше, че и трите бяха способни само на едно в тази игра — да губят. Защото сред тях нямаше нито една с психиката на победител.

— Татко си дойде! — възкликна той и разцъфна в усмивка, от която можеха да настръхнат косите дори на най-закоравелите мъже. После насочи беретата си право в гърдите на скъпата им леля Джуди.

— Да не си гъкнала! Не ми давай и най-малкия повод да натисна спусъка. Ще бъде лесно и ще ми достави огромно удоволствие. А, и да не забравя да ти призная — мразя те от все сърце. Не си нищо повече от една по-тлъста версия на любимата ти сестра. Здравейте, деца! Кажете „Добре дошъл“ на добричкия си скъп татко. Изминах дълъг път чак от Америка само за да ви видя.

Близначките, неговите сладки дъщерички, веднага ревнаха в един глас, така че Шейфър нямаше друг изход, освен да стори единственото, което му хрумна за възстановяването на реда. Насочи дулото право в обляното със сълзи лице на Джуди и пристъпи към нея:

— Накарай ги да престанат да хленчат. Веднага! Докажи ми, че заслужаваш да бъдеш тяхна бавачка.

Лелята се наведе и притисна момичетата към гърдите си. Задържа ги така, макар че те все пак не спряха да плачат, ала сега хленченето им бе по-поносимо.

— Джуди, сега ме слушай внимателно — изрече Шейфър, докато се преместваше зад нея, за да притисне дулото на беретата си към тила й. — Макар много да ми се иска, не съм дошъл тук да те изчукам и после да ти пръсна черепа. Всъщност имам едно съобщение за теб, което ти трябва да предадеш по телефона на министъра на вътрешните работи. По някаква странна ирония на съдбата твоя мизерен, иначе никому ненужен, живот сега е придобил реално значение. Можеш ли да го повярваш? Защото аз — не.

Леля Джуди изглеждаше безкрайно объркана. Но това бе нейното естествено състояние според Шейфър.

— Че как мога да сторя това? — едва смогна да избъбри тя през тракащите си зъби. Цялото й лице бе обляно в сълзи.

— Ами просто се обади в шибаната полиция! — кресна той. — А сега млъквай и слушай! Ще им кажеш, че съм се отбил тук да ви видя и че съм ви предупредил: никой вече не може да бъде сигурен за живота си. Нито полицаите, нито техните семейства! Можем да нахълтаме в домовете им, така както аз днес се появих в твоята къща.

За да се подсигури, че тя наистина го е разбрала, Шейфър повтори съобщението си още два пъти. После вниманието му отново се насочи към Триша и Ерика, които обаче го интересуваха колкото и онези смешни порцеланови кукли от лавицата над камината. Вече сам не помнеше кога бе намразил тези глупави порцеланови лиготии, които някога принадлежаха на жена му. И на които тя обръщаше внимание сякаш бяха живи същества.

— А как е Робърт? — попита той близначките, ала не получи отговор. Но какво ставаше тук? Момичетата явно вече бяха усвоили до съвършенство сконфузения поглед на майка си и на тяхната скапана, разциврена леля. Нито дума не се отрони от устите им. — Робърт е вашият брат! — изкрещя Шейфър и момичетата отново ревнаха с пълен глас. — Как е той? Как е синът ми? Кажете ми нещо за вашия брат! Да не би да са му пораснали две глави? Кажете ми нещо, каквото и да е то!

— Той е добре — промълви плахо Триша и лепна една глуповата усмивка на лицето си.

— Да, добре е той — повтори Ерика като папагал и изкопира усмивката на сестра си.

— Добре бил, така ли? Е, тогава всичко с наред — промърмори Шейфър, обзет от пълно презрение към тези две невзрачни клонингчета на проклетата им майка. С изненада бе установил, че Робърт му липсваше. Навремето малко сбърканият му син определено го бе забавлявал. — Е, добре, хайде, дайте сега една целувка на баща ви — заповяда им той накрая. — Аз съм вашият татко, нещастни създания — добави той на сбогуване. — Казвам ви го, в случай че сте го забравили.

Момичетата обаче не го целунаха. На Шейфър не му оставаше друго, освен да напусне противната къща. Пътьом забърса с един замах порцелановите кукли от лавицата над камината, които се пръснаха на парчета по пода.

— В памет на ваш’та майка! — провикна се той от вратата.

59.

Най-често срещаното оплакване сред войниците, служили в Ирак, бе, че всичко около тях им се струва абсурдно и напълно безсмислено. Сега и аз разбрах болката им.

Крайният срок бе минал и в момента живеехме назаем. Или поне на мен така ми изглеждаше ситуацията. Докато пътувах за Лондон заедно с още двама агенти от Международната секция за борба с тероризма, се чувствах тъй, сякаш от дни не си бях поемал дъх.

Джефри Шейфър беше в Англия. Но най-налудничавото в цялата картина беше, че той искаше да узнаем, че сега е там. Или пък беше някой друг…

Полетът до летището Хийтроу приключи малко преди шест часа сутринта. Оттам се отправих към хотела, разположен недалеч от Виктория стрийт, където ме очакваше стая, запазена на мое име. Спах непробудно докъм десет. След кратка почивка поех към Ню Скотланд Ярд, който се намираше зад ъгъла на една от близките улици — Бродуей. Вълнуващо бе усещането да бъда толкова близо до Бъкингамския дворец, до Уестминстърското абатство, до величествената сграда на парламента.

При пристигането ми бях отведен в кабинета на един от директорите на Скотланд Ярд — Мартин Лодж. Той ме уведоми, при това подобаващо скромно, че сега оглавява специалния антитерористичен екип, наричан от англичаните SO-13. Представи ми се съвсем стегнато и лаконично, докато вървяхме към заседателната зала.

— Също като теб и аз произлизам от редиците на ченгетата. Единадесет години работих към лондонската полиция. Преди това се обучавах в Хейдън, после се издигнах до чин главен инспектор. Винаги съм предпочитал по-сложните разследвания. Може би затова ме преместиха в SO-13. Разбира се, взеха под внимание и факта, че владея няколко чужди езика.

Спря за миг и аз се възползвах от паузата, за да споделя възхищението си:

— Знаете ли, господин Лодж, колко много съм слушал за вашия антитерористичен екип? Носи му се славата, че е най-добрият в Европа Особено след като имате дългогодишна практика, посветена на борбата с ИРА.

Лодж се усмихна уморено, както всички ветерани с горчив и изстрадан опит:

— Понякога човек се учи най-добре от собствените си грешки. А ние допуснахме много грешки в Ирландия, при това някои от тях с трагични последици. Но както и да е… сега най-важното, Алекс, е, че ти си сред нас. Да побързаме, защото в залата вече ни очакват. Всички горят от нетърпение да се запознаят с теб. Обаче се подготви да чуеш някои невероятни дивотии. Ще присъстват от MI-5 и от MI-6, но не им обръщай внимание. Накрая ние уреждаме всичко. Или поне в повечето случаи.

— Също както конкуренцията у нас между Бюрото и ЦРУ — кимнах аз. — Вече съм виждал подобна картина.

Оказа се, че като директор на Скотланд Ярд, Лодж бе съвсем наясно с подмолните течения сред секретните служби. Враждата между тях вероятно създаваше много проблеми в Лондон, дори и сега, при тези критични обстоятелства. В залата бяха дошли и няколко души от Специалния отдел. Не липсваха, разбира се, и съветниците на премиера по борбата с тероризма. Също както и обичайната навалица от ръководители на всички служби в Лондон по оказване на спешна помощ и аварийно-спасителни работи.

Докато се настанявах на посочения ми стол, отново въздъхнах уморено. Предстоеше ми още едно досадно заседание. Идеше ми да се разкрещя: Вече отмина крайният срок — те ще започнат да взривяват!

60.

Голямата къща извън Монтаук, съвсем близо до океанския бряг в Лонг Айланд, не принадлежеше на Вълка. Беше взета под наем срещу солидната сума от четиридесет хиляди долара седмично, въпреки че сезонът отдавна бе отминал. Беше истинско изнудване и Вълка го знаеше, но всъщност не му пукаше чак толкова. Поне не и днес.

Мястото действително бе впечатляващо — масивна сграда в колониалния стил, наложил се още от края на XVIII век, чиито три етажа гордо се извисяваха над плажа. Отзад имаше удивително голям плувен басейн, закрилян от морските ветрове от самата къща. По настланата с чакъл алея бяха подредени няколко автомобила — предимно лимузини, — чиито мускулести шофьори, всичките в черни костюми, се бяха събрали на група да побъбрят, докато очакваха да излязат господарите им.

Всичко това, повтори си той с горчивина, се плаща с моите пари, с моята пот, с моите идеи!

Неколцина от сътрудниците му от Червената мафия чакаха само него. Всички отдавна се бяха събрали в библиотеката — приспособена като всекидневна, откъде се откриваше чудесна панорама към опустелия плаж и към безбрежните води на Атлантическия океан.

Сътрудниците му до един претендираха, че са негови най-предани и най-близки приятели. Щом Вълка слезе от колата на алеята, от всички страни започнаха да прииждат желаещи да му стиснат ръката, да го потупат по гърба или по раменете, бъбрейки безброй лъжи за това колко се радвали да го видят сред тях. Малцината, които знаят как изглеждам в действителност. Вътрешният кръг, тези, на които вярвам най-много, мислеше хладно той.

Обядът бе сервиран малко преди пристигането му, след което на целия прислужващ персонал бе наредено да напусне къщата. Вълка паркира колата си зад нея, а после влезе през кухнята. Никой не го бе виждал отблизо, освен тези девет мъже, събрани тук.

Изправи се пред тях и си запали пурата. В чест на победата.

— Те помолиха за удължаване на крайния срок. Можете ли да го повярвате? — процеди Вълка и доволно изпусна кълбо дим.

Руснаците около масата се разсмяха самодоволно. Те напълно споделяха презрението му към сегашните западни правителства и към така наречените световни лидери. Политиците бяха предимно хора със слаби характери, а малцината по-силни сред тях — които кой знае как се бяха промъкнали до висшите етажи на властта — доста скоро започваха да губят самообладание под разлагащото влияние на факторите, на които се крепи управлението на всяка държава. Винаги ставаше така.

— Халосай ги с чука по главите! — извика един от мъжете около масата.

Вълка обаче само се усмихна.

— Бих могъл, както много добре знаете. Но те имат право — ако действаме сега, ще загубим. Нека чуем какво ще ми кажат. Вече очакват отговора ми. Играта стана много интересна, нали? Та помислете си само: ние директно преговаряме със Съединените щати, Великобритания и Германия. Като че ли сме световна сила. — След това Вълка вдигна пръст, за да наложи тишина, докато набираше един номер. — Те очакват да им се обадя… — каза той като на себе си, после извиси глас в слушалката: — Всички ли слушате? Отсреща наистина всички бяха на линия. — Вече няма да говорим празни приказки, понеже времето за тях отдавна изтече. Ето моето решение: ще имате още два дни, до седем часа източноамериканско стандартно време, но… — Той млъкна за миг и заяви: — Цената току-що се удвои!

След което прекъсна връзката. Огледа хората си.

— Е, какво? Одобрявате ли или не? Знаете ли колко пари изкарах току-що за всички вас?

Вкупом започнаха да му ръкопляскат, отвред се посипаха поздрави.

Вълка ги остави да се нарадват на успеха през останалите часове от следобеда. Едва понасяше престорените им хвалебствия. Както и настойчивите им молби, едва прикрити под формата на делови предложения. Но тъй като го чакаха спешни ангажименти в Ню Йорк, той ги остави да се възхищават на къщата и на морския пейзаж, докато очакваха нежните създания.

— Дамите скоро ще са тук — обеща им той. — Манекенки и кралици на красотата от цял Ню Йорк. Казват, че били най-прелестните котенца в целия свят. Така че ще можете добре да се позабавлявате.

Всичко това, отново си каза той, се плаща с моите пари, с моята пот, с моя ум!

Настани се зад волана на своя лотос и пое направо по прекия път — по скоростната магистрала, прекосяваща Лонг Айланд. Стискаше здраво любимата си черна гумена топка, но накрая я остави на дясната седалка. Отново посегна към мобилния си телефон. Натисна няколко бутона. Кодът бе предаден по честотата на безжичната връзка. Някъде далеч се затвори една електрическа верига. А тя моментално възпламени съответния детонатор.

Макар вече да се бе отдалечил на значително разстояние, той успя да чуе грохота от страхотната експлозия, вдигнала масивната къща във въздуха. Повече не се нуждаеше от тях. Всъщност от никого нямаше нужда.

Замочит! Взривът бе пречупил всичките кости в техните ненужни, безполезни тела.

Отплата. Отмъщение.

Колко красиво звучи.

61.

Докато още бях в Лондон, се получи съобщението за удължаването на крайния срок с още четиридесет и осем часа. За нас това бе огромно облекчение, макар да бе само временно. Но час по-късно узнахме и за мощната експлозия, разтърсила Лонг Айланд. Докладваха ни също, че сред руините на къщата били открити труповете на няколко от босовете на Червената мафия. Какво означаваше това? Дали Вълка отново бе нанесъл удар, само че този път срещу своите хора?

Нямаше какво да правя след продължителните срещи и заседания в Ню Скотланд Ярд. Затова късно същата вечер, към десет часа, реших да се срещна с една приятелка, която работеше в Интерпол. Бяхме се уговорили да се видим в един изискан лондонски ресторант, известен като клуб „Канела“. Намираше се в сградата, в която навремето се е помещавала Уестминстърската библиотека.

Срещата с нея ми помогна да преодолея умората от полета, от часовата разлика и от дългия и досаден първи работен ден в Ню Скотланд Ярд. Освен това винаги съм очаквал с нетърпение да се видя със Санди Грийнбърг, която вероятно беше най-интелигентната от всички полицейски следователи, с които досега съм работил. Можеше пък да й хрумне някаква нова идея за разкриването на Вълка. Или пък на Невестулката. Във всеки случай надали някой в бранша ни познаваше по-добре от нея подземния свят в Европа.

Като Санди я знаеха само най-близките й приятели, официално беше Сондра. Аз, за щастие, се ползвах от привилегията да се числя към тези нейни близки. Бе висока, привлекателна, винаги се обличаше изискано, а освен това бе много забавна и остроумна. Още щом се видяхме, тя ме прегърна сърдечно и ме разцелува по бузите.

— Това ли е единственият възможен повод, за да се видим, Алекс? Само когато възникне някаква ужасяваща заплаха от международен мащаб ли? Къде останаха топлината и близостта между добрите стари приятели?

— Много ще се радвам, ако винаги когато пристигаш във Вашингтон, ми се обаждаш, за да се срещнем там — казах й аз, когато се освободих от прегръдката й. — Впрочем наистина изглеждаш великолепно.

— Наистина ли? — усмихна ми се Санди. — Хайде, да вървим, имаме запазена маса в дъното на ресторанта. Ужасно ми липсваше. Господи, колко се радвам да те видя отново. Самият ти също изглеждаш чудесно, въпреки всичките тези ужасии, в които си се забъркал напоследък. Иначе как я караш, когато не си на работа?

Менюто за вечерята се оказа смесица от индийска и европейска кухня, което не може да се случи в Щатите или поне във Вашингтон и околностите му. Санди и аз си поговорихме почти цял час по случая, който ме занимаваше. Но когато ни поднесоха кафето, се поотпуснахме и превключихме на обикновените житейски теми. Направи ми впечатление златният й пръстен.

— Много е красив.

— Подарък ми е от Катерина — отвърна тя.

Санди и Катерина Грант живееха заедно от около десетина години и бяха една от най-щастливите двойки, които някога бях виждал. Техният пример беше доста поучителен, но кой ли можеше да разбере и научи всичко? Не и аз. Дори не бях успял да подредя собствения си живот.

— Както виждам, ти още не си се оженил — отбеляза тя, като огледа пръстите на ръката ми.

— От теб явно нищо не може да остане скрито.

Санди се подсмихна самодоволно.

— Нали знаеш, такива сме ние, детективите. Винаги разследваме. Затова по-добре сам ми разкажи всичко, Алекс.

— Е, няма кой знае какво — промърморих аз. — Срещам се с една жена, която много харесвам…

— Но, по дяволите, ти харесваш много хора! Просто така си устроен, Алекс. Откри нещо добро дори в онова гадно, откачено психясало копеле Кайл Крейг.

— Би могла да си права, ако разсъждаваме принципно. Но вече преодолях чувствата си към Кайл. Освен това не харесвам нищо в полковник Джефри Шейфър. Или в онзи руснак, който се нарича Вълка.

— Кажи ми поне коя е тази невероятна жена, на която си разбил сърцето. Или пък тя ще разбие твоето. Сигурна съм, че вече е станало или едното, или другото. Защо продължаваш да се тормозиш?

Не можах да се сдържа и се усмихнах.

— Тя също работи в полицията… Всъщност има чин инспектор. Живее в Сан Франциско.

— Колко удобно! Направо е блестящо, Алекс! Как можа да я намериш чак там, на цели три хиляди и двеста километра от Вашингтон? Е, какво, срещате се по веднъж годишно ли?

Отново се разсмях.

— Виждам, че езикът ти е все тъй остър както някога.

— Често го практикувам, затова. Значи излиза, че още не си намерил жената на живота си. Жалко, срамота! Аз имам една-две приятелки. Да не се задълбаваме чак толкова в тази тема, но позволи ми да ти задам все пак един личен въпрос. Наистина ли според теб вече си успял да преодолееш загубата на Мария?

Когато си имаш работа със Санди като следовател, всичко се свежда до това, че тя не разсъждава като другите — често обича да навлиза в територии, които останалите подминават. Моята съпруга Мария беше убита преди десет години при един уличен инцидент. Така и не успях да открия убиеца й. Не бях преодолял загубата й. Може би ще постигна покой чак когато се добера до убиеца й. Случаят все още не бе приключил. Тази мисъл ме измъчваше от години и още ми причиняваше болка.

— Много съм привлечен от Джамила Хюз — признах си аз. — Това е, приятно ни е да сме заедно. Какво лошо има?

Санди се усмихна.

— Чух те още първия път, Алекс. Явно много я харесваш. Но не ми каза, че си лудо влюбен, а не си от хората, които ще се задоволят само с привличане. Права ли съм? Да, разбира се, че съм права.

— Обичам те — рекох.

Санди се усмихна.

— Е, значи се разбрахме. Тази вечер ще спиш у дома.

— Добре, ще бъде чудесно — съгласих се аз.

И двамата се разсмяхме, но половин час по-късно Санди ме остави пред моя хотел на Виктория стрийт.

— Ще помислиш ли по това, за което си поговорихме в началото на тази вечер? — попитах я аз, докато слизах от таксито.

— Вече съм започнала — отговори Санди.

Нито за миг не се съмнявах, че ще удържи на думата си. А аз се нуждаех от цялата помощ, която евентуално бих могъл да получа в Европа.

62.

Хенри Сеймур живееше не много далеч от убежището на Невестулката — на Едуард Роуд, в квартала между Марбъл Арч14 и гара Падингтън, наричан понякога Малкия Ливан. Тази сутрин полковник Шейфър се появи в апартамента на този бивш член на специалните въздушнодесантни части. По пътя дотук той остана удавен от промените в Лондон. Вече не можеше да проумее накъде отива този град, неговият град, както и цялата проклета страна. Навред се виждаха само отблъскващи сцени.

Улиците бяха изпълнени с кафенета, ресторанти и бакалии, чиито притежатели до един бяха емигранти от Близкия изток. Невероятна смесица от аромати от кухните на толкова много народности тегнеше във въздуха тази сутрин — супа от леща, табулех15, б’стея16. Пред един склад за хартия двама възрастни мъже пушеха наргилета. Мамка му! Какво, по дяволите, е станало с моята страна?, питаше се вбесен Шейфър.

Апартаментът на Хенри Сеймур се намираше над един магазин за мъжко облекло. Невестулката уверено се изкачи до третия етаж. Позвъни само веднъж и Сеймур веднага му отвори вратата.

Още щом го зърна на прага, Шейфър се разтревожи — мъжът срещу него бе изгубил петнадесет или може би дори двадесет килограма от последната им среща, от която бяха изминали само няколко месеца. На всичкото отгоре от косата му, която някога, преди години, бе черна и къдрава, сега бе останал само един жалък сиво-бял мъх.

За Шейфър се оказа доста трудно да повярва, че мъжът пред него е някогашният му боен другар, един от най-добрите експерти по разрушаването на всякакви сгради и съоръжения от всичките в бранша, с които си бе имал работа през годините. Двамата се бяха сражавали рамо до рамо в операцията „Пустинна буря“, а после се записаха като наемници в Сиера Леоне. В „Пустинната буря“ Джефри Шейфър и Хенри Сеймур бяха причислени към Двадесет и втори диверсионен отряд от специалните въздушнодесантни части. Основната цел на това елитно подразделение бе да прониква отвъд противниковите отбранителни линии, за да всява хаос, ужас и паника в тила на врага. Никой не можеше тогава да се сравнява с двойката Джефри Шейфър и Хенри Сеймур.

Бедният Хенри сега не изглеждаше много способен да причини кой знае каква паника, но все пак първото впечатление можеше да се окаже подвеждащо. Или поне така се надяваше Невестулката.

— Готов ли си за акция, стари друже? За една наистина мащабна мисия? — попита го Шейфър.

Хенри Сеймур се усмихна, разкривайки пред госта си липсата на два предни зъба:

— Предполагам, че се касае за нещо самоубийствено.

— Всъщност, ако се позамисли човек — кимна Невестулката, — може да се окаже, че идеята никак не е лоша.

Той седна на стола откъм отсрещната страна на масата и обясни на стария ветеран каква ще е неговата роля в замисъла. Хенри Сеймур веднага одобри горещо дръзкия план.

— Винаги съм искал да вдигна цял Лондон във въздуха — заяви той. — При това тъкмо аз съм човекът за тази работа.

— Никога не съм се съмнявал в теб — кимна Невестулката.

63.

Д-р Стенли С. Берген от Скотланд Ярд започна речта си пред няколкото стотици висши полицейски началници и експерти, изпълнили до краен предел голямата заседателна зала. На пръв поглед д-р Берген не беше особено внушителен — заради своите малко над сто петдесет и три сантиметра, почти двеста килограма и шестдесетте си години, — но все още се усещаше, че излъчва солиден авторитет като върховен командир на всичките тези полицейски сили.

Говореше, без да чете от бележките си, като нито за миг не позволи на слушателите да започнат да се прозяват от скука. Сега определено действахме във време, отпуснато ни назаем, и всеки в залата отлично съзнаваше това.

— Стигнахме до критична точка в разследването, когато трябва да приложим на практика отдавна разработените от нас планове за извънредни ситуации. Както на територията на Голям Лондон, тоест заедно с предградията на метрополията, така и в близките му околности — заяви д-р Берген. — Отговорността за координирането на нашите действия трябва да бъде поета от аварийната група за бързо реагиране към лондонското кметство. Аз имам пълно доверие в техните способности. Вие също трябва да им се доверите. А сега да разгледаме плановете за нашите реакции спрямо потенциалните терористични атаки срещу Лондон. Ако получим предупреждение за предстоящо мащабно бедствие, ще поискаме от всички национални радиостанции да ни предоставят ефирно време, за да предупредим лондончаните. Освен това ще бъдат предавани автоматично текстови съобщения за аварийната ситуация по мрежите за мобилни телефони, както и към всичките регистрирани в столицата лични и служебни пейджъри. Други, по-слабо ефективни, методи предвиждат използването на наши коли с високоговорители и мегафони. Достатъчно е засега да се каже, че хората на всяка цена ще узнаят дали разполагаме с някаква нова информация за предстоящата атака. Главният директор на лондонската полиция или министърът на вътрешните работи ще излязат със съобщение по телевизията. Ако действително се стигне до бомбено или химическо нападение, полицията и противопожарните служби ще трябва незабавно да се отправят към района. И след като се изясни какво точно се е случило, засегнатата зона моментално трябва да бъде блокирана или отцепена и въобще изолирана по най-добрия възможен начин. Затова се изисква пожарникарите и полицаите да определят къде ще се простират следните три условни зони: гореща, топла и студена. В горещата зона, ако са останали живи хора, те трябва да бъдат държани там, докато се приключи с химическата и биологичната проверка и обработка. При условие естествено, че това е възможно. Пожарникарите и екипите от спешната медицинска помощ ще изчакат всичко това в топлата зона. Там ще се разположат и съоръженията за обеззаразяване. Студената зона ще се използва за разследването, за командните и контролните автомобили, а също и линейките.

Д-р Берген спря за миг и ни изгледа. На лицето му бе изписана голяма тревога, но се четеше също и съжаление за незавидната участ, която безмилостната съдба вероятно бе отсъдила на неговия град и обитателите му.

— Някои от вас може би вече са забелязали, че въобще не споменах думата „евакуация“. Това се дължи на обстоятелството, че не е възможно тя да се организира добре в огромен мегаполис като Лондон, освен ако не я започнем още сега. Но тъй като този психопат, който нарича себе си Вълка, ни е обещал незабавно да ни атакува, ние сме длъжни да се погрижим отсега за частичното евакуиране.

На присъстващите в залата бяха раздадени карти и други помощни материали за крупни аварийни инциденти. Стори ми се, че навред цареше песимистично, потиснато настроение.

Мартин Лодж се доближи към мен, докато бях свел глава над картите.

— Получихме съобщение от Вълка — прошепна той, снишавайки глас, за да не ни чуят околните. — Ще ти хареса. Заяви ни, че нашият план за аварийни ситуации много му допаднал. Освен това добави, че бил напълно съгласен с нас за това, че евакуацията на Лондон била отчаяна работа, един вид — губене на време…

В този миг някъде в сградата отекна страхотно мощна експлозия.

64.

Когато най-после се добрах до партера, където бе избухнал взривът, застинах. Бях напълно вцепенен от невероятната гледка на всеобхватен хаос и пълно объркване. Световноизвестният знак на Ню Скотланд Ярд върху фасадата на доскоро внушителната сграда бе изцяло пометен от взривната вълна. А на мястото, където допреди минути се намираше алеята за автомобили, извеждаща към Бродуей, сега зееше една огромна грозна черна яма, от която още се виеше гъст сивкав дим. На отсрещния тротоар се гърчеха невероятно сплесканите останки от някакъв черен микробус.

Но въпреки кошмарната картина веднага бе взето решение да не се изоставя централата на Ню Скотланд Ярд. Трябваше да се запази присъствието на полицейското командване на държавата. Според мен това беше интелигентен ход. Или поне доста смел. Когато се върнах в антикризисния щаб, заварих сред царящия вътре полумрак най-малко десетина мъже и жени, вече заети с преглеждането на последните видеозаписи от контролните камери. Един от тях бе Мартин Лодж.

Настаних се на по-заден стол и започнах да следя кадрите на най-близкия до мен монитор. Но по едно време не издържах и сведох поглед към ръцете си, чието треперене така и не успях да овладея.

На откъса от видеозаписа се показваха тазсутрешни кадри от панорамата към Бродуей, на които, както бе обичайно, се виждаха ясно дежурните полицаи пред огромната внушителна сграда на Ню Скотланд Ярд. Но ето че дойде ред на кадрите, на които изневиделица се появи един черен ван. Микробусът напредваше с безумна скорост, при това в лентата за насрещното движение, надолу по Пакстън стрийт, точно срещу главния вход на Ню Скотланд Ярд. Неизвестният шофьор рязко изви волана и най-неочаквано профуча по Бродуей, за да се блъсне с все сила в масивната бариера пред главния вход. Почти моментално последва ужасна експлозия. На видеозаписа, прожектиран ни като ням филм от тридесетте години, не можеше да се чуе кошмарният тътен, но никак не бе трудно за смаяните зрители да си го представят. Цялата фасада се освети от лумналите пламъци. Чух как някой заговори от предната част на контролната зала. Думата бе взел Мартин Лодж:

— Нашият враг наистина е терорист, от най-умелите и жестоките. Иска да се примирим с мисълта, че пред него сме напълно безпомощни и уязвими. Мисля, че това бе поредното му послание към нас… Но най-интересното е, че тази сутрин не е убил никого — освен шофьора на този микробус. Може би все пак Вълка има сърце в гърдите си.

И тогава от дъното на залата се надигна друг глас:

— Той няма сърце. Той има само план.

Гласът, който едва разпознах, се оказа моят собствен.

65.

До края на деня останах да работя в Скотланд Ярд, а нощта прекарах върху едно походно легло.

Събудих се някъде към три сутринта и отново се заех с работа. Вторият краен срок изтичаше в полунощ. Никой още не можеше да си представи дори какво ни очакваше тогава.

В седем сутринта вече се намирах в тясната каросерия на един полицейски микробус без отличителни знаци, който напредваше с максимално възможната скорост към Фелтам, недалеч от летището Хийтроу. Пътувах с Мартин Лодж и трима от неговите инспектори от лондонската полиция. В последните минути преди да потеглим бяхме получили разрешение да вземем оръжията си с нас.

По пътя Мартин Лодж ни обясни къде и защо се бяхме запътили:

— Нашите хора, заедно с колегите от специалния екип, вече са поставили под усилено наблюдение зоната около Хийтроу и съседните участъци. За тази акция, разбира се, ще си сътрудничим с охраната на летището. Един от нашите хора е забелязал върху покрива на една от съседните жилищни сгради някакъв крайно подозрителен субект, въоръжен с триножник за изстрелване на преносими ракети „земя-въздух“. Къщата е частна собственост. Сега я следим зорко от всички посоки. Не искаме да нахлуваме вътре поради причини, които ни се изясниха едва вчера. Предпочитаме да се ограничим само с непрекъснато наблюдение.

— Имате ли представа кой може да се намира в къщата, сър? — попита един от тримата инспектори. — Всичко проверено ли е?

— Къщата е дадена под наем. Принадлежи на един посредник за недвижими имоти. Пакистанец е, ако това означава нещо повече в случая. Обаче нямаме представа кой или кои се сегашните наематели. Къщата се намира на около петстотин метра от подходите за автомобили към зоната за пасажери около летището Хийтроу. Нужни ли са ви допълнителни сведения?

Погледнах към Лодж, който замислено бе скръстил ръце пред гърдите си.

— Много гадна ситуация — промърмори той.

— И аз имам такова чувство още от първата ми среща с Вълка — рекох. — На него му доставя радост да наранява хората.

— Имаш ли представа кой може да е той, Алекс? И какво го кара да се държи така?

— Изглежда, редовно променя идентичността си. Той… или тя? На няколко пъти бяхме близо до него. Но колкото и да се стараехме да попаднем на следите му, все не успявахме да го заловим. Може би този път ще имаме по-голям късмет.

— Дано да е по-скоро.

Няколко минути по-късно пристигнахме във Фелтам. Лодж и аз се срещнахме с мъжете от специалния екип SO-19, на които бе възложена тази операция. Редовните полицейски подразделения бяха натоварени с поставянето на камери за наблюдение в няколко от съседните сгради. Дежурният рапортува пред Мартин Лодж, че в момента шест видеокамери непрекъснато следели обекта.

— Все едно че гледаш някакъв шпионски филм. Но засега нищо повече не можем да сторим, за да повлияем на развоя на събитията — рече Лодж, след като с него погледахме няколко минути последните видеозаписи.

Каква невероятна бъркотия! Не се предполагаше да се появим тук сега, нали бяхме предупредени от Вълка да не предприемаме действия срещу неговите хора? Но как можехме да останем безучастни?

Лодж притежаваше списък с предстоящите за тази сутрин полети на летище Хийтроу. През следващия един час се предвиждаше приключването на повече от тридесет. Пръв в този списък бе полетът от Айндховен, следваха три поредни от Единбург, два — от Абърдийн, а накрая, според разписанието, щеше да кацне боингът на „Бритиш Еъруейс“, пристигащ от Ню Йорк. Разгоряха се доста оживени спорове дали да бъдат временно преустановени всички кацания и излитания от Хийтроу, а също и от Гетуик. Спорехме напрегнато, понеже не разполагахме с никакво време за двоумене. Ето например кацането на Джъмбо — джета на „Бритиш Еъруейс“ от Ню Йорк — щеше да се извърши само след деветнадесет минути.

Тогава се обади един от полицаите:

— Има някой там, на покрива! Ето го!

На двата контролни монитора веднага бяха превключени кадри от този участък на покрива, но заснети от различни ъгли. Появи се някакъв мъж, целият в черно. После от капандурата се показа още един, понесъл на рамо гранатомет, явно служещ за изстрелването на ръчно преносимите ракети „земя-въздух“.

— По дяволите! — изруга някой зад мен. Явно напрежението бе завладяло умовете на всички присъстващи. Разбира се, аз също се поддадох на въздействието му.

— Веднага да се пренасочат всички полети! Нямаме друг избор! — развика се Мартин Лодж. — Нашите снайперисти държат ли на прицел тези двама негодници?

От командването на спецекипа SO-19 рапортуваха, че снайперистите отдавна са „покрили“ цялата площ на въпросния покрив. Междувременно ние наблюдавахме втренчено как онези двамата заеха позиции за стрелба. Вече почти не се съмнявахме, че се готвят да свалят някой от самолетите, наближаващи района на летището. А ние само наблюдавахме безпомощни тази ужасяваща сцена, неспособни да я спрем.

— Задници! — изруга Мартин Лодж. — Няма да ви предоставим мишената. — После се обърна към един от детективите: — Какво ще кажеш за тях?

— Като че ли са хора от Близкия изток — отвърна той. — Не зная какви са, обаче никак не ми приличат на руснаци!

— Не бива да избързваме със стрелбата — обяви един от мъжете, който бе със слушалки на главата си. — Не е зле още малко да изчакаме.

— Какво, по дяволите, става? — извиси глас Мартин Лодж. — Трябва да ги застреляме. Хайде, по-бързо!

Внезапно проехтяха изстрели! Чухме ги по видеоканала. Двамата мъже в черни дрехи се строполиха един след друг върху плоския покрив. Не се надигнаха, не се помръднаха. Бяха повалени с два удивително точни изстрела в главите.

— Какво, по дяволите, става тук! — изкрещя Лодж.

Накрая се разнесе налудничавият слух, на който отначало никой не искаше да повярва:

Двамата терористи не били застреляни от нашите снайперисти. Някой друг ги бе очистил.

Лудница!

Истинска лудница.

66.

Всичко се завъртя в див вихър, безумна суматоха, каквато никой доскоро не можеше да си представи дори в най-кошмарните си сънища. Оставаха часове до изтичането на поставения срок и никой — от най-нисшите до най-висшите чинове в йерархията — не разбираше какво става. Може би британският премиер знаеше нещо? Или американският президент? Или германският канцлер?

С всеки изминал час тази тревога се засилваше все повече и повече. Всяка отминаваща минута беше болезнена за нас. Нищо не можехме да направим, освен да платим искания откуп. Приличахме на войниците, завърнали се от Ирак, мислено си повтарях аз. Да, и ние станахме като тях — безпомощни, пасивни, отчаяни.

Когато се върнах в Лондон в късния следобед, реших да се поразходя за кратко край Уестминстърското абатство. Толкова внушителни исторически места можеше да види човек в тази част на града. Улиците още не бяха опустели, но се забелязваха твърде малко коли на площада край парламента. Не бяха много и туристите. Но очевидно лондончани не подозираха каква ужасяваща заплаха бе надвиснала над тях.

На няколко пъти телефонирах у дома във Вашингтон, ала никой не се обади. Дали мама Нана не се е преместила? Тогава позвъних на децата в дома на леля им Тиа в Мериленд. Никой не знаеше къде е Нана. Още един повод за тревоги…

Нямаше друг изход, освен търпеливо да чакам. Чакането винаги е досадно, омразно и опъващо нервите занимание. Все още никой нямаше представа какво ставаше. И то не само в Лондон, а и в Ню Йорк, Вашингтон и Франкфурт. Никакви официални съобщения не бяха оповестени, само се носеха слухове, че нито един откуп още не е платен. В крайна сметка нали правителствата не преговарят с терористите? Но какво следваше тогава — война ли?

Отново изтече поредният краен срок и аз вече не можех да се отърва от натрапчивото усещане, че сме въвлечени в някаква смъртоносна руска рулетка.

През тази нощ нямаше терористични атаки в нито един от набелязаните градове. Вълка явно не бързаше да си отмъщава, а искаше да ни пече на слаб огън.

Отново поговорих с децата по телефона в къщата на леля им, а след това най-после успях да се свържа и с мама Нана. Оказа се, че нищо тревожно не се бе случило, просто Нана излязла на разходка с Кейла. Иначе всичко било наред.

Накрая, в пет часа сутринта, повечето от нас се разотидоха. Трябваше да отдъхнем, да поспим, ако можехме.

Бях задрямал, когато телефонът иззвъня. Търсеше ме Мартин Лодж.

— Какво се е случило? — трескаво запитах аз и рязко се надигнах от леглото в хотелската стая. — Какво е направил сега?

67.

— Нищо не се е случило, Алекс, успокой се. Може би засега той само блъфира, да се надяваме, че е така. А сега се облечи и слез долу във фоайето, ще те водя на закуска вкъщи. Жена ми иска да я запозная с теб. Пък и ти се нуждаеш от малко разведряване, както всички нас.

Как бих могъл да откажа? Особено след цялото това напрежение, на което бяхме подложени през последните дни. И така, след половин час вече пътувах с волвото на Мартин към Батърси. По пътя той се опита да ме подготви за срещата, която ме очакваше. Разказа ми и за семейството си. И двамата носехме в нас пейджърите си, но никой повече не искаше да говори нито за Вълка, нито за заплахите му. Или поне не и по времето на предстоящото ми гостуване в дома на Мартин.

— Жена ми е чехкиня. Казва се Клара Черноховска, родена е в Прага, но вече е станала истинска англичанка. С удоволствие слуша състави, като „Върджин“ и XFM, а освен това не пропуска всички токшоута по Би Би Си. Настояваше тази сутрин да те поканим на закуска. Иска нещо да ти покаже, надявам се, че ще ти хареса.

И аз на това се надявах. Щастливо усмихнат, по пътя дотам Мартин не престана да ми разказва как живее неговото семейство.

— Хана е най-голямото ни дете. Можеш ли сега да познаеш кой кръщава новородените в рода, ако ти изброя имената им: Даниела и Йозеф. Що за име е това, а? Работата е там, че Хана е влюбена в Трини и Сузана от телевизионния сериал „Какво не бива да носим“. Всичко ще ти се изясни, като ти спомена, че тя все пак е още само на четиринадесет години. Второто ми дете — Даниела, наричаме я за по-кратко Дани — играе хокей в Батърси Парк, въпреки че много обича и балета. Докато Йозеф, или Джо — както още го наричаме, — е луд по футбола, скейтборда си и плейстейшъна. Това в общи линии обхваща всичко, с което се отличава нашето семейство. О, да, щях да забравя! Споменах ли ти на тръгване, че тази сутрин те очаква чешка закуска?

Няколко минути по-късно пристигнахме в Батърси. Къщата на Мартин Лодж се оказа с червени тухли, във викториански стил, с покрив с масивни каменни плочи и просторна градина. Много приятно и отлично подредено място, чудесно за почивка и усамотяване. Градината бе изпъстрена с много цветя. Личеше си, че бе много добре поддържана, и това от пръв поглед подсказваше, че някой тук много държи на нея.

Цялото семейство ни очакваше във всекидневната, където храната току-що бе сервирана. Представен бях официално на всички посрещачи, включително и на котката със страшното име Тигър. Още с влизането си се почувствах добре приет в този дом. Но същевременно почувствах колко много ми липсва моето семейство — за миг остра болка прониза сърцето ми.

Клара, съпругата на Мартин, се зае да ми обяснява всичко за закуската, сочейки към чиниите, старателно подредени на страничната дъска за сервиране:

— Ето това, Алекс, са „колаче“, или сладкиши с пълнеж от сметана и сирене. Следват „ролики“ — кифли под формата на руло. До тях е каната с „турка“ — така ние в Чехия наричаме турското кафе. И накрая те очакват моите „парек“. Това са два вида наденички, много вкусни, за които с гордост мога да призная, че са мой специалитет.

Погледна към по-голямата си дъщеря Хана, която много приличаше и на майка си, но бе унаследила и някои черти от баща си. Беше висока, слаба, с мило и красиво лице, но имаше орловия нос на Мартин.

Хана ми се усмихна. Но Клара продължи да ме разпитва:

— А какви яйца предпочита нашият гост? Можем да ви предложим няколко варианта: „вейце на мекко“ или „мичана вейце“, но може и „смажена вейце“. Което означава: на очи, бъркани или само варени. Или предпочитате „омелета“?

Свих рамене, а накрая реших:

— Нека бъдат бъркани. Или както е по вашему „мичана вейце“.

— Отличен избор — кимна Клара. — И много добре го каза на чешки. Явно нашият гост е роден полиглот.

— А това какво е? — запитах аз. — Това ли са яйцата, които поръчах?

— Не съвсем — засмя се Хана. — Това са най-обикновени бъркани яйца, но в комбинация с „ролики“ и „парек“.

— Да, руло и наденички — побързах да преведа имената им, а момичетата ме удостоиха с ръкопляскалия за отличното усвояване на майчиния им език.

Така неусетно измина следващият час. Цялата обстановка бе толкова приятна, че въобще не ми се тръгваше. Накрая Клара ме попита как живея в Америка, като спомена, че много обичала да чете романи от американски автори. Допадали й предимно трилъри, като написаните от последния лауреат на наградата „Пулицър“ Върнън Год Литъл. Призна ми, че за нея той бил безкрайно забавен, а освен това успял да долови и пресъздаде налудничавото в американския начин на живот, така както Гюнтер Грас сторил с Германия чрез романа си „Тенекиеният барабан“.

Накрая завърши с думите:

— Непременно трябва да ги прочетеш тези книги, Алекс.

— Няма да забравя препоръките ти — обещах й аз.

Едва към края на закуската децата ми признаха, че имената на това, което ни бе сервирано тази сутрин, били единствените думи, които знаели на чешки. А после прилежно се заеха да разтребват масата.

— Забравих да кажа, че знаем още нещо. „Ту вейце йесоу хнусни“ — избъбри Йозеф, или Джо, както всички наричаха осемгодишното момче.

— Какво все пак означава това? — попитах аз.

— Значи, че тези яйца са много големи — обясни ми Джо и се засмя като всяко малко момче, зарадвано от поредната си шега.

68.

След като се разделих с Мартин и Клара Лодж, пак ме притиснаха тревожните мисли за Вълка и за евентуалните му нови удари, ако реши да си отмъсти. Щом се върнах в хотела, изведнъж се почувствах много самотен и реших да се поразходя. Излязох посред хладната сутрин за една дълга самотна разходка. Отдавна се нуждаех от това.

Но тогава ми се случи нещо странно. Докато вървях по Бродуей, имах чувството, че някой ме следи. Не мислех, че е параноя. Опитах се да видя кой върви зад мен, но или той бе много предпазлив, или аз не се оказах достатъчно обучен в тези шпионски игри. Може би все пак щях да се справя по-добре, ако вместо в Лондон си бях у дома, във Вашингтон. Но тук бе доста трудно да забележа кой или какво не си беше на мястото.

Отбих се в Ню Скотланд Ярд, но там нямаше никакви вест от Вълка. Липсваха и произшествия в градовете, белязани от него за мишени. Но не беше ли всичко това само едно измамно затишие пред буря?

Около час по-късно, докато се разхождах към Уайтхол, след като отминах резиденцията на британския премиер на Даунинг стрийт 10 и поех към Трафалгар Скуеър, а после завих обратно, ободрен от дългото ходене, аз отново имах същото неприятно чувство — сякаш някой ме наблюдаваше. Дебнеше всяка моя крачка…

Щом се озовах пак в стаята си, веднага се обадих на децата в къщата на леля им Тиа. После си поговорих и с Нана, която за щастие този път се оказа у дома ни на Пета улица.

— Всичко тук е толкова странно спокойно — пошегува се тя. — Но нямам нищо против къщата отново да се изпълни с глъч. Толкова ми липсвате!

— И ти ми липсваш, Нана — отвърнах аз.

После съм се унесъл в непробуден сън, така, както си бях с дрехите. И се събудих едва когато телефонът иззвъня. Въобще не си бях направил труда да дръпна завесите, затова в стаята ми още цареше мрак.

— Алекс Крос — казах аз в слушалката на телефона.

— Пак съм аз, Мартин. Обаждам ти се, докато пътувам с колата си от дома. Той иска от нас да отидем до сградата на парламента, за да се срещнем с него на страничната алея пред входа за външни лица. Да мина ли да те взема от хотела?

— Не, по-бързо ще стане, ако тръгна пеша. Ще се срещнем там.

Среща пред парламента в толкова ранен час? Не ми звучеше на добре.

Пет минути по-късно отново бях навън, забързан по Виктория стрийт. Насочих се към Уестминстърското абатство. Сигурен бях, че този път отмъщението на Вълка ще напомня на сцена от ада. А ако всичките четири града, белязани от него като потенциални мишени, бъдат изравнени със земята? Но в този момент трудно би могло да се намери нещо, което да ме изненада.

— Здравей, Алекс. Радвам се, че се срещаме тук.

Един мъж излезе изпод сенките. Не бях забелязал, че се укрива там, може би защото бях прекалено унесен в собствените си мисли. Или пък бях проявил известна безгрижност?

Той пристъпи още напред и тогава видях пистолета в ръката му, насочен право към сърцето ми.

— Остана ми да довърша още едно нещо тук. Да те убия. Искам сам да видиш как ще се случи. Просто така. Да знаеш само откога очаквам този съкровен миг. А кой знае, може би и ти?

Този, който говореше, беше Джефри Шейфър. Беше дързък и самоуверен, явно смяташе, че изцяло владее ситуацията. Може би точно заради това не се замислих нито за миг какво трябваше да направя. Хвърлих се върху него, очаквайки да проехти оглушителен изстрел.

И наистина проехтя. Само че не ме улучи или поне така си помислих. Куршумът се бе отклонил някъде настрани, но това сега нямаше значение. Блъснах Шейфър с все сила в каменната стена на сградата зад гърба му. Видях болката и изненадата в очите му, а това се оказа тъкмо онзи окуражаващ импулс, от който тъй отчаяно се нуждаех. Пистолетът се изплъзна от ръката му и полетя нанякъде точно в разгара на схватката.

Халосах го яко малко над колана. Не разбрах дали съм го уцелил в стомаха или в слънчевия сплит. Ударът ми обаче беше съкрушителен. Или поне се надявах да е такъв. Шейфър простена и тогава се уверих, че добре съм го наредил. Но исках да му причиня много повече болка, да го убия още там, на улицата! Затова се заех с черепа на гадното копеле — с все сила го цапардосах в дясното слепоочие с един мощен прав. А после с лявата си ръка едва не му строших челюстта. Сигурно го болеше ужасно, но дори и сега не искаше да се признае за победен.

— Само толкова ли можеш, Крос? Е то ти тогава нещо за теб… — озъби се той и сви очи в болезнена гримаса.

Внезапно измъкна сгъваем нож и аз започнах да отстъпвам встрани. Но тогава осъзнах, че беше ранен и че надали друг път щях да имам по-добър шанс да си разчистя сметките с него. Отново го ударих, този път му счупих носа. Ала той все още не се предаваше. Замахна ожесточено с ножа, поряза ръката ми и чак тогава осъзнах колко съм побеснял!

Успях да напипам пистолета си и го измъкнах от кобура, закрепен отзад на колана ми.

Шейфър се хвърли срещу мен. Не бях сигурен дали бе видял оръжието в ръката ми. Може би смяташе, че не бих се разхождал въоръжен из Лондон.

— Стой! — изкрещях аз. Но не ми остана никакво време да изрека нещо повече.

Стрелях от упор право в гърдите му. Той отскочи назад и рухна, опрян на стената. После бавно се свлече на тротоара.

На лицето му се изписа безкрайно учудване, сякаш чак сега осъзнаваше, че и той бе смъртен като всички останали.

— Шибанякът Крос — промълви едва чуто. — Копеле…

Наведох се над него:

— Кой е Вълка? Къде е той?

— Върви в ада — прошепна Шейфър и умря, запътвайки се право натам.

69.

Лондонските мостове падат.

Падат надолу, падат надолу…

Преди Невестулката да намери смъртта си сред улиците на Лондон, Хенри Сеймур — неговият стар другар от армейските години — подкара своя единадесет годишен бял микробус. През цялото време на самотното си среднощно пътуване той си повтаряше мислено, че вече не го е страх от смъртта. Въобще не се трогваше от нея. Нещо повече — той я приветстваше като добре дошла.

Дори и сега, малко след четири и половина сутринта, движението по Уестминстърския мост продължаваше да е оживено. Сеймур паркира колкото можеше по-близо, после слезе от микробуса, върна се малко назад и погледна на запад, отпуснал ръце върху парапета на моста. Обичаше внушителната гледка, разкриваща се от този участък на моста, с масивния силует на Биг Бен и величествената сграда на парламента. Винаги бе обичал това място в сърцето на града. Още от времето, когато бе съвсем малко момче и посещаваше столицата само ако ги водеха дотам на екскурзии от Манчестър, където бе израснал.

Тази сутрин нищо не убягваше от зоркия му поглед. На отсрещния бряг на Темза видя Окото на Лондон, което никога не бе харесвал. Реката беше тъмна като утринното небе. Във въздуха се носеше мирис на морска сол, с която посипваха рибата. Край моста бяха оставени за пренощуване дълги редици от автобуси, в очакване на първите туристи.

Това обаче няма да се случи. Не и в този най-важен за мен от всичките ми дни. Не и ако старият Хенри успее, помисли си Сеймур. После се сети, че поетът Уърдсуърт беше писал за гледката от Уестминстърския мост: „По цялата земя няма място по-прекрасно“.

Хенри завинаги бе запомнил тези слова, макар че изобщо не си падаше по поетите, нито по написаното от тях.

Сътворил поема за този боклук… Все едно някой да напише поема за мен. За моста и за горкия Хенри Сеймур и за всичките тези нещастни копелета, които са тук с мен точно тази сутрин, мислеше си ядно мъжът.

Върна се назад, за да подкара микробуса си.

В пет часа и тридесет и четири минути мостът като че ли се подпали точно по средата. Всъщност се бе взривил микробусът на Хенри Сеймур. Участъкът от пътното платно под него се надигна и се разкъса на части. Опорите на моста се разлюляха и сринаха в реката. Колоните с по три големи лампи се олюляха неудържимо. За миг всичко наоколо застина в някаква странна, необяснима, но зловеща тишина, може би докато изчакваше душата на Сеймур да отлети надалеч. След това полицейските сирени завиха яростно и оглушиха цял Лондон.

А Вълка позвъни в Ню Скотланд Ярд, за да се отчете за свършената работа:

— За разлика от вас, хора, аз спазвам обещанията си. Опитах се да изградя мостове между нас, но вие продължихте да ги срутвате. Разбрахте ли най-после какво ви казвам? Лондонският мост рухна… И това е само началото. Прекалено е хубаво, за да спра дотук!