Лондонски мостове

25.

За Вълка всички големи градове отдавна се бяха превърнали в еднообразни, отблъскващи и нуждаещи се от пълно прочистване сборища, тъй като капитализмът и мултинационалният бизнес бяха приплъзнали пипалата си навред, а по петите им ги следваше заразата на престъпността. Нощем Вълка често бродеше сред някой от най-големите световни центрове. Нямаше значение в кой точно, тъй като руснакът се чувстваше еднакво неудобно във всичките подобни мегаполиси.

Тази вечер се намираше във Вашингтон, зает с обмислянето на следващите си ходове.

Нито един човек на планетата не го разбираше. По принцип никой никого не бе в състояние да разбере докрай, всеки би се съгласил с това заключение. Обаче абсолютно никой не би могъл да проумее необичайната степен на параноята, изгаряща сърцето на Вълка вече от толкова много години. Особено мъчително бе за него пребиваването в Париж — усещаше го като физическо страдание, като отрова, проникнала в цялата му кръвоносна система. Подозираше, че тъкмо това бе неговата ахилесова пета. И цялата тази параноя, както и увереността, че е застрашен от ненавременна смърт, го тласкаха да се отдава на страстта си — да играе пламенно играта, да печели на всяка цена или поне никога да не допуска загуба.

В такова настроение Вълка бродеше из улиците на центъра на Вашингтон, докато планираше нови и нови убийства. Сам. Винаги сам, стискайки начесто черната гумена топка в дланта си. Едва ли бе талисман за късмет, но по някаква странна ирония на съдбата именно тя бе ключът към всичко, свързано с него. Малката черна гумена топка, скрита в дланта му.

Време е да мислиш, да планираш, да действаш, повтаряше си той. Нито за миг не се съмняваше, че правителствата няма да се вслушат в неговите искания. Но те не можеха да си позволят покорно да преклонят глави пред него. Поне не засега. Или не толкова лесно. Следователно се нуждаеха от още един урок. А може би не само от един…

И така, късно през нощта пое към дома на директора на ФБР — Бърнс, намиращ се в едно от предградията на Вашингтон.

Колко хубаво си живееше там този Бърнс със семейството си! Вълка определено бе длъжен да признае това. Привлекателно изглеждащ, добре поддържан дом, просторен като къщите в някое ранчо — достатъчно скромен, но в същото време олицетворяващ американската мечта. На алеята отпред бе паркиран син седан „Форд Меркюри“. Покрай рамката за велосипеди бяха подредени три колела. Отзад се виждаше баскетболен кош с грижливо очертан яркобял квадрат върху дъската зад коша, изработена от стъклопласт.

Трябваше ли това семейство да загине? Доста проста задача за изпълнение. Дори приятна в известен смисъл. И си заслужаваше труда.

Но дали това беше най-ефектният урок?

Вълка не бе сигурен, затова най-вероятният отговор бе: НЕ.

А и сега трябваше да обмисли как да порази една друга мишена.

Да задоволи омразата си.

Какво би могло да бъде по-приятно от това?

Отмъщението е блюдо, което е най-добре да се консумира студено, каза си Вълка, докато отново и отново стискаше черната гумена топка в дланта си.

26.

Добре дошли в царството на бюрокрацията, каквото представляваха федералното управление и неговият твърде странен начин за справяне с проблемите. Повтарях си това всеки път, щом прекрачвах прага на Хувър Билдинг. Тази констатация никога не е била дотолкова вярна, както през последните дни.

Това, което се случи след заседанието, следваше предписания протокол под формата на последните две президентски наредби, засягащи работата на Бюрото. Всички мерки, които трябваше да предприемем срещу предизвикателството на Вълка, попадаха в две отделни категории: „разследване“ и „справяне с последиците“. Решено бе ФБР да надзирава разследването, докато Федералната агенция за преодоляване на кризисните ситуации да бъде натоварена със справянето с последиците.

Много спретнато и превъзходно подредено, обаче неработещо. Или поне според мен.

Защото заплахата беше насочена към най-важните и гъстонаселени райони в Съединените щати — Ню Йорк и Вашингтон. Там трябваше да се разгърнат местните сили на екипите за поддръжка при извънредни ситуации. Ние се срещнахме с тях на петия етаж в Хувър Билдинг. Имах чувството, че работех малко настрани от някакъв кризисен център, но при все това работата беше всичко друго, но не и скучна.

Сутринта първата ни задача беше оценяването на заплахата. Разбира се, че бяхме възприели съвсем на сериозно опасността от терористични актове, особено като се има предвид горчивият ни опит с предишните три бомбардировки. Обсъждането днес се ръководеше от новия заместник-директор на Бюрото — Робърт Кембъл Макилвайн — младши. Наскоро той се бе поддал на настояванията на шефовете да отложи пенсионирането си, понеже бе един от най-добрите наши експерти. Някои все още обсъждаха възможността за фалшива тревога, тъй като през последните години бе имало няколко. Но всеобщото заключение беше, че този път случаят не е такъв. Боб Макилвайн беше убеден в това, което бе достатъчно за повечето от нас.

Вторият кръг от задачи бяха дейностите, за които отговаряше Федералната агенция за преодоляване на кризисните ситуации. Трябваше да бъдат преценени възможностите на здравните служби да се справят с огромното претоварване, което се очакваше във Вашингтон или в Ню Йорк или пък в двата града едновременно. Един от най-тревожните въпроси бе подсигуряването на всичко необходимо за внезапно евакуиране на милионите жители, понеже и в двата града можеше да настъпи небивала паника. Особено в мегаполис като Ню Йорк тя можеше да причини смъртта на хиляди негови жители.

Чисто теоретичното, но затова пък напълно откровеното обсъждане от тази сутрин се оказа най-тревожното, на което съм бил свидетел. След половинчасовия обяд — за онези, които още не си бяха загубили апетита — и прекъсването за неотложните телефонни разговори ние отново се заехме с пресяването на вариантите.

Кой бе отговорен? Дали това наистина бе руският гангстер Вълка, или може би някаква съвсем друга групировка? И какво всъщност искаха те?

Първоначалният списък от възможните варианти беше доста дълъг, но много бързо се сведе само до Ал Кайда, Хизбула и египетското движение за ислямски джихад. Евентуално и някаква друга независима групировка, работеща само за пари и сътрудничеща на известните терористични организации.

Накрая разговорът се пренасочи към „конкретните действия“, които Бюрото трябваше да ръководи. Беше предписано денонощно мобилно и статично наблюдение над неколцина отдавна заподозрени лица. Някои от тях не се намираха на територията на Съединените щати, а в Европа или Близкия изток. Явно се нагърбвахме с грандиозно разследване, едно от най-мащабните в цялата човешка история.

И всичко това бе провокирано от зловещите и крайно заплашителни заповеди, издавани от Вълка.

По-късно същата вечер все още се занимавах с проучването на най-прясно постъпилите данни за действията на Джефри Шейфър както в Съединените щати, така и в Европа. Бяха събрани от десетките наши сътрудници. Но защо ни е да се занимаваме с това, което е вършил в Европа?, зачудих се аз. Нима там се кореняха източниците на този пъклен заговор? Всъщност беше възможно всичко да е започнало примерно в Англия. Нали Шейфър бе живял там толкова много години. Или може би в Русия? Или в някой от кварталите с руски емигранти в Щатите?

Прочетох няколко рапорта за годините, през които Шейфър е работил като доставчик на оръжие за белите наемници в Африка.

И тогава се натъкнах на нещо поразително.

Наскоро той се завърнал в Англия, но старателно дегизиран — когато влязъл в страната, бил настанен в инвалидна количка. Очевидно с нея е пътувал из Лондон. Според рапорта той вероятно не е подозирал, че тогава е бил следен от нашите хора.

Това бе ключ към загадката и аз веднага го маркирах в базата данни като важно събитие, заслужаващо нашето внимание. Може би Невестулката използва инвалидна количка и във Вашингтон?

И може би най-неочаквано бяхме на една крачка пред него, вместо да изоставаме с две, както винаги досега?

С това дойде краят на моя тъй дълъг работен ден или по-скоро — на моята работна нощ. Поне се надявах, че засега съм приключил.

27.

Много рано на следващата сутрин Невестулката, настанен в черна сгъваема инвалидна количка, си проправяше път сред гъстата и шумна тълпа на Юниън Стейшън. Беше в отлично настроение. Обичаше да побеждава, а сега побеждаваше с всеки завой и с всеки оборот на колелата.

Джефри Шейфър имаше превъзходни връзки сред военните във Вашингтон, заради което се оказа изключително ценен за замислената операция. Притежаваше полезни контакти също и в Лондон — един от градовете мишени. Но най-важното за Невестулката бе, че отново е в играта, а той обичаше да се чувства значим.

Освен това отдавна жадуваше да нарани колкото можеше повече хора в САЩ, защото презираше американците до дъното на душата си. Вълка му бе предоставил великолепна възможност да им причини тук и сега реални щети. Това си бе едно истинско замочит — трошене на кости на мащабен жив обект. Масово убийство.

Наскоро Шейфър бе скъсил косата си и я бе пребоядисал черна. Е, не можеше лесно да прикрие истинската си височина — метър и осемдесет и седем, — но затова пък бе измислил нещо по-добро, макар че всъщност го бе заимствал от един свой стар познат: на светло, през деня, той се движеше из Вашингтон в инвалидна количка. Беше от доста усъвършенстван модел, който лесно се побираше в багажника на неговия сааб комби. Ако случайно го забележеха — както и стана в действителност, — то затова си имаше съвсем други причини.

В шест и двадесет същата сутрин Шейфър се срещна с лицето за свръзка в чакалнята на Юниън Стейшън. Двамата се бяха наредили на опашката пред автоматите за напитки и закуски, като Шейфър беше зад него. Поведоха на пръв поглед напълно безобиден разговор:

— Те са се поразмърдали — заяви мъжът, който работеше като помощник на един високопоставен шеф във ФБР. — Никой не обърна внимание на предупрежденията да не се предприема разследване. Вече започнаха да следят градовете мишени. Разбира се, търсят и теб. За това отговаря Алекс Крос.

— От тях не би могло да се очаква да измислят нещо друго — отвърна Шейфър и пусна кривата си усмивка. Не беше изненадан от наблюдението. Вълка го бе предвидил. Както и самият той. Шейфър търпеливо изчака реда си на опашката и си взе от автомата кафе с мляко. После натисна бутона и инвалидната количка се затъркаля към редицата от телефонни автомати, подредени край гишетата за билети за влаковете. Докато говореше по телефона, продължаваше да отпива от кафето.

— Имам за теб една много доходна, макар и мръсна работа. Заплащането е твърде щедро — каза той на жената, която се обади от другия край на линията. — Петдесет хиляди долара, при това за нещо, което ще ти отнеме само около един час.

— Е, щом е така, готова съм да поема и най-мръсната работа — отвърна жената, която заслужаваше да бъде призната за един от най-добрите снайперисти в целия свят.

28.

Срещата с „подизпълнителя“ се осъществи малко преди пладне във вътрешния двор на сектора за хранителни стоки към търговския център „Тайсънс Корнър“. Полковник Джефри Шейфър се срещна с капитан Никол Уилямс край малката маса в кафенето на двора, разположено точно срещу щанда за хамбургери „Бъргър Кинг“.

Поръчаха си хамбургери и минерална вода, но никой не посегна към това, което Шейфър наричаше „мазнотиите, с които тъпите янки си задръстват стомасите“.

— Хубава количка имаш — подкачи го капитан Никол Уилямс и се усмихна. — Даже ти отива.

— Всички средства са позволени, Ники — усмихна й се той на свой ред. — Познаваш ме достатъчно добре. Ако работата го изисква, съм готов на всичко.

— Да, познавам те, полковник. Между другото искам да ти благодаря, че си се сетил за мен.

— Преди да ми благодариш, изчакай да чуеш каква работа ще искам да ми свършиш.

— Нали тъкмо за това съм тук. За да те изслушам.

Всъщност Шейфър вече беше леко разконцентриран, понеже бе обзет от тревожни подозрения защо Ники Уилямс си бе позволила да се запусне толкова много от времето на последната им среща. Висока метър и шестдесет и седем, в момента вероятно тежеше над деветдесет килограма. При все това тя излъчваше увереността, характерна за всеки отлично подготвен професионалист, каквато винаги е била. Двамата бяха работили заедно половин година в Ангола и там капитан Уилямс се бе доказала като отличен специалист. Винаги изпълняваше задачите, които й се поставяха.

Сега той й обясни само това, което й бе нужно да знае — подробностите около нейното непосредствено участие. Накрая й повтори, че за по-малко от един час ще спечели петдесет хиляди долара. Това, което най-много му харесваше в Ники, бе, че никога не се оплакваше от трудността на поредната задача или от рисковете.

— Каква е следващата ми стъпка? Кога ще действаме?

Това бяха единствените й два въпроса, след като й обрисува ситуацията в общи линии и уточни подробностите, но без да назовава мишената.

— Утре в един часа трябва да отидеш до регионалното летище Манасас във Вирджиния. Там в един часа и пет минути ще се приземи хеликоптер MD-530. С него ще ти доставят прецизно изработена пушка с оптически мерник, производство на „Хеклер и Кох“, модел HK PSG-1.

— Хм, ако не възразяваш, предпочитам да си донеса моето оръжие. — Уилямс се намръщи и поклати глава. — Винаги съм се доверявала най-много на „Уинчестър M70 Магнум“, с патрони с куха глава. Изпробвала съм ги в полеви условия и се оказаха най-добри за подобни операции. Нали спомена, че ще трябва да се стреля през прозорец?

— Точно така, капитане. Ще трябва да стреляш през прозорци на една административна сграда.

Шейфър не възрази срещу предложената от нея смяна на оръжието. Той бе работил с много снайперисти и отлично знаеше, че те до един са големи особняци и винаги предпочитат да вършат нещата по своя начин, който често изглеждаше доста странен. Очакваше от Ники повече възражения и остана изненадан, че всичко се уреди толкова бързо.

— И така, кой ще трябва да умре утре? — запита накрая тя. — Естествено, че се налага да ти задам този въпрос.

Шейфър й съобщи коя е подбраната жертва, но за своя чест Ники Уилямс дори не трепна учудено. Единствената й реакция бе:

— Тогава цената ми ще се вдигне. При това двойно.

Шейфър бавно кимна:

— Съгласен. Така всичко между нас двамата може да се смята за уредено, капитан Уилямс.

Сега бе неин ред да се усмихне.

— Да не би да съм поискала прекалено ниска цена?

— Да, може и така да се каже. — Шейфър отново кимна. — Но сега ще ти дам половината от сумата. Само гледай да не го пропуснеш.

29.

Като че ли най-после бяхме постигнали истински пробив в този случай. Най-сетне разполагахме с нещо, за което да се заловим. И идеята беше моя — инвалидната количка! Вече разполагахме със следа.

В десет часа тази сутрин прекосих почти целия Вашингтон, за да се озова в блок „Фарагът“ на Катедрал авеню. Преди три години една моя партньорка — Патси Хемптън — беше убита в подземния гараж на тази жилищна сграда. Застреля я Джефри Шейфър. Във „Фарагът“ живееше неговата бивша психотерапевтка.

През последните тридесет и шест часа бяхме поставили д-р Елизабет Касади под денонощно наблюдение и усилията ни като че ли започнаха да се възнаграждават. Невестулката бе изскочила от дупката си. Съобщиха ми, че Шейфър паркирал колата си в същия подземен гараж, където брутално бе убил Патси. После се качил горе до мансардния апартамент 10D, където още живееше д-р Касади.

Беше дошъл в инвалидна количка.

Заедно с още четирима агенти се изкачих с асансьора. Бяхме извадили пистолетите си, готови за стрелба.

— Той е извънредно опасен. Имайте предвид, че говоря съвсем сериозно — напомних им аз, след като излязохме от кабината на етажа на д-р Касади. Направи ми впечатление, че са пребоядисвали след последното ми посещение тук. Но въпреки това всичко ми изглеждаше доста познато. Но имах и странното усещане като за място, обитавано от духове. Или може би бях вбесен от спомена за смъртта на Патси Хемптън и за дързостта на Невестулката. Натиснах звънеца на вратата на мансардния апартамент 10D. После извиках: — ФБР! Отворете вратата! Ние сме от ФБР, доктор Касади.

Вратата се отвори и пред мен се изпречи висока, привлекателна блондинка — моята отколешна позната.

Елизабет Касади също ме позна:

— Доктор Крос, каква изненада! Е, всъщност не съвсем…

Докато говореше, чух зад нея шум от колелата на инвалидна количка. Веднага вдигнах пистолета и оттласнах блондинката от вратата.

Насочих пистолета към мястото, откъде се чуваше проскърцването.

— Стой! Спри там, където си! Веднага! — изкрещях аз.

И тогава се показа инвалидната количка с някакъв мъж в нея. Поклатих глава разочаровано и бавно отпуснах оръжието си. Но успях поне да се сдържа да не изругая. Цялата постановка вонеше на гнило или по-точно на Невестулката.

Мъжът в инвалидната количка заговори:

— Очевидно не съм полковник Джефри Шейфър. Дори никога не съм го виждал. Аз съм само един актьор, наричам се Франсис Николо. Наистина съм инвалид, така че моля без физически грубости. Казаха ми да дойда тук и ми платиха изключително щедро за това. Инструктиран съм да ви предам, че полковникът ви изпраща поздрави и че настоява да се вслушате в съвсем ясните указания, които сте получили. Но тъй като сега сте тук, явно не сте се вразумили. — Мъжът се поклони ниско от кръста. — Това беше моята част, моята роля в пиесата. Нищо повече не знам и не мога да ви кажа. Как ви се стори изпълнението ми? Приемливо, нали? Ако желаете, можете да ме аплодирате.

— Арестуван сте! — казах му аз.

После се извърнах към д-р Елизабет Касади:

— Както и вие. Къде е Шейфър?

Тя поклати глава. Изглеждаше невероятно унила.

— От години не съм го виждала. Само бях използвана от него. Както и вие, впрочем. Разбира се, за мен е много по-трудно сега, защото го обичах. Горещо ви съветвам да го имате предвид. Просто така разсъждава той и аз би трябвало да се досетя за това.

Също и аз, казах си мислено. Също и аз.

30.

„Наистина е впечатляващо!“, помисли си капитан Ники Уилямс. И не само пистата на летището, избрана за място на срещата. Целият план бе блестящ. Безумно дързък.

Регионалното летище Манасас във Вирджиния се оказа малко, не се отличаваше с нещо особено. Беше се разпростряло върху площ от осемстотин акра, с две успоредни писти. Имаше само едно здание край тях — главната сграда на терминала, както и контролна кула за диспечерите от Федералната администрация по авиация. Но затова пък за целите на мисията мястото беше направо идеално.

Някой наистина е обмислил всичко до най-малката подробност. Ще се получи!, помисли си тя.

Две минути след като пристигна на летището, капитан Уилямс забеляза как нейният хеликоптер се приземи на едната от двете писти. Тутакси й хрумнаха два въпроса: откъде, по дяволите, тези хора се бяха добрали до хеликоптер от модела MD-530? Той беше най-подходящият за задачата, която й бяха поставили.

Да, определено щеше да се получи. Може би в крайна сметка нямаше и да бъде чак толкова трудно.

Ники Уилямс забърза към хеликоптера, понесла в платнената торба своя верен „Уинчестър Магнум“. Пилотът беше донесъл в кабината си другите неща за нейната задача, без които тя не можеше да се справи. Очевидно той бе мъжът, избран за последния етап от плана.

— Зареден съм догоре с гориво. Ще потеглим на североизток, над шосе номер 28. А после за около половин минута ще кацнем в Рок Крийк Парк — обясни й той.

— Рок Крийк Парк ли? Нещо не разбирам! — учуди се капитан Уилямс. — Защо ще кацаме пак, след като веднъж сме излетели?

— Спирането в този парк е само за да заемеш позицията на платформата, която ти е определена за изстрела. Това устройва ли те?

— Идеално — кимна Уилямс. — Сега разбрах.

Планът беше дързък, но съвсем логичен. Както и всичко останало в тази мисия. Дори бяха следили прогнозата за времето, за да изберат ден с по-слаб вятър. Хеликоптерът MD-530 беше бърз и високоманеврен. Освен това и доста стабилен във въздуха, което, естествено, бе от изключително значение за резултата от стрелбата. Докато беше в армията, тя бе стреляла хиляди пъти от подобни хеликоптери при най-различни атмосферни условия. Именно солидната практика й бе помогнала да се превърне в безпогрешен снайперист.

— Готова ли си? — извика пилотът, извръщайки се назад към нея, след като тя се качи на борда. — Трябва да стигнем във Вашингтон и да се измъкнем оттам за по-малко от девет минути.

Ники Уилямс вдигна палец за потвърждение и перките на MD-530 се завъртяха с нарастващо ускорение. Поеха на североизток и не след дълго прелетяха над река Потомак. Напредваха обаче на съвсем малка височина — не повече от дванадесет метра, на места дори и десет, със скорост около осемдесет възела. За по-малко от тридесет секунди хеликоптерът MD-530 стигна до Рок Крийк Парк.

Капитан Уилямс зае позиция на дясната платформа, под пилота, но малко по-назад от него. После му махна с ръка да започне издигането.

И докато хеликоптерът отново се издигаше във въздуха, за да се насочи към мишената, тя не можа да се сдържи и си каза: Не само не е хитро замислено, а направо е идеално. Всичко ще приключи за по-малко от девет минути. Той въобще няма да разбере какво е станало.

31.

Върнах се в кабинета си преди пладне, раздразнен и неспокоен. Веднага се заех с ровенето в компютърната база данни към Националния информационен център по криминалистика, като изпих почти цял галон черно кафе — най-лошия избор за успокояване на нервите. Проклет да е Невестулката! Той е знаел, че ще разберем за инвалидната количка? Но как? Сигурно има свой човек сред нас, някой, който го бе предупредил.

Докъм един часа на обяд още висях пред бюрото си, когато в цялата сграда се разнесе пронизителният, оглушителен сигнал за тревога.

В същия миг моят пейджър ми сигнализира за терористична заплаха.

Чух силни викове от всички краища на залата.

— Погледни през прозореца! Бързо! Веднага към прозорците!

— О, мили боже! Какво правят онези там долу, дяволите да ги вземат?

Надникнах навън и с изумление видях двама мъже във военни униформи да тичат по настилката от розов гранит във вътрешния двор на сградата. След секунди задминаха внушителната бронзова статуя с надписа: „Вярност, Смелост, Почтеност“10.

Първото, което ми хрумна, бе, че онези там долу може да са някакви атентатори самоубийци. Как иначе можеха само двама мъже да нанесат щети на сградата или на персонала в нея?

Един агент — казваше се Чарли Килвърт — надникна от съседната врата в кабинета ми.

— Видя ли всичко това, Алекс? Можеш ли да повярваш на очите си?

— Видях. Но не повярвах.

Ала не можех да откъсна очи от ставащото долу на двора. Само за броени секунди на сцената се появиха, буквално изневиделица, неколцина тежковъоръжени агенти. Отначало бяха само трима, а после — поне дузина. Пазачите от стражевата будка на портала моментално залостиха тежката врата и запречиха изхода, отрязвайки пътя за отстъпление на нахълталите в двора предполагаеми терористи. Агентите обаче не посмяха да пристъпят по-близо към тях. Може би и те като мен се опасяваха, че онези крият около кръста колан с експлозиви, или както му казвахме, представляват „живи бомби“. Но по-вероятно просто се придържаха към установената процедура за задържане на подозрителни личности.

Заподозрените продължаваха да държат ръцете си високо вдигнати над главите си. После бавно, напълно съзнателно, се проснаха на асфалта по корем. Какво, по дяволите, ставаше там?

И тогава съзрях как един хеликоптер започна да кръжи откъм южната страна на Хувър Билдинг. Всъщност видях само носа на машината и бясно въртящите се перки.

Застрашителното му надвисване принуди насъбралите се във вътрешния двор агенти веднага да насочат оръжието си нагоре към небето. Та нали все пак всичко това се случваше в зона, забранена за полети? Агентите започнаха да крещят и да размахват заплашително оръжията си.

Но тогава хеликоптерът рязко изви и започна да се отдалечава от Хувър Билдинг. Не след дълго окончателно изчезна от полезрението.

След още няколко секунди Чарли Килвърт отново надникна през вратата ми:

— Някой бе застрелян на горния етаж!

Втурнах се към коридора толкова забързано, че едва не съборих Чарли на пода.

32.

Хеликоптерът MD-530 кръжеше над Вашингтон. Пилотът използваше нагъсто разположените административни и жилищни сгради като прикрития, плъзгайки се ловко между тях като в подлудяващата игра на котка и мишка.

Тази тактика на прокрадване целеше да се скрие от обсега на радарите и в същото време да всее паника в случайно насъбралите се зрители, реши Ники Уилямс. Освен това всичко се разгръщаше с невероятна бързина. Никой не можа да реагира, пък и бе истински абсурд да излетят военни самолети, за да прихванат хеликоптера нарушител в такава опасна близост до важните сгради в столицата.

Сега вече Ники можеше да вижда мишената си — наистина гореща! Но всъщност хаосът там долу, на земята, бе внимателно планиран и затова в момента десетки хора от тези сгради се бяха скупчили край прозорците на набелязаната сграда, в която — тя отлично знаеше — се помещава главната квартира на ФБР. Ето, това вече е истинска работа! Хареса й! Докато беше в армията, бе призната за супербоец, но все пак там беше пълно с куп досадни правила и ограничения, които непременно трябваше да се спазват.

А сега за нея важеше само едно-единствено правило: застреляй онзи тип, просни го мъртъв, а след това изчезвай чевръсто, преди някой да успее да реагира… Пилотът бе снабден с точните координати на прозореца, определен като местоположение на мишената. Знаеше и за онези двамата там долу, със задачата да вдигнат суматоха във вътрешния двор на сградата. Очевидно тази диверсия също беше част от плана. Капитан Уилямс пък отлично бе запозната как изглежда мишената. И още в същия миг, в който насочи дулото към набелязания мъж, той видя оръжието в ръцете й — нали ги деляха само тридесетина метра. В следващата секунда той вече щеше да е мъртъв и тя можеше да изчезне веднага.

Един от мъжете зад прозореца явно изкрещя някакво предупреждение и се опита да изблъска другия. Какъв герой… Но нямаше значение — Уилямс вече бе натиснала спусъка. Лесна работа…

А сега — бягството!

Пилотът на хеликоптера прибягна към същите способи за измъкване, с които се бе прокраднал дотук. Насочи машината направо към зоната за кацане и укриване във Вирджиния. Отне му само три минути и половина, за да се отдалечи от Хувър Билдинг и да се добере до безопасната зона. Ники Уилямс още не можеше да се опомни от стрелбата и последвалото убийство. Но щедрата премия, която я очакваше, я караше да потръпва от възторг. Тя бе удвоила цената на залога, но бог й е свидетел — беше си заслужила всяко пени!

Хеликоптерът лесно се приземи и тя моментално скочи от платформата. Махна с ръка за сбогуване към пилота, но той протегна дясната си ръка към нея и стреля два пъти — първият куршум се заби в гърлото й, а вторият — в челото й. Никак не му допадаше тази част от плана, но нямаше как да не я изпълни. Такива бяха нарежданията, които бе получил, а той знаеше достатъчно много, за да не помисли дори за миг да не им се подчинява. Явно тази снайперистка бе споменала пред някого за своята мисия. Това бе единственото, което пилотът знаеше за нея.

Но всъщност то бе само неговото късче от голямата мозайка.

33.

Двамата мъже, заловени в двора, набързо бяха натикани в сградата на ФБР и сега ги държаха вързани на втория етаж. Но кои, по дяволите, бяха те?

И тогава плъзна един ужасяващ слух: Рон Бърнс — моят главен шеф и личен приятел — бил застрелян.

Според източниците била извършена успешна снайперистка атака, а мишена е бил кабинетът на Бърнс. Нямаше как да не си припомня за убийството на Стейси Полак, извършено по-рано през тази година. Вълка в действителност така и не пое отговорността за гибелта на шефа на Стратегическия информационно — оперативен център, обаче сега знаехме, че той бе този, който го е поръчал. Бърнс се бе заклел да му отмъсти, макар че досега никой от убийците не бе заловен. Или поне доколкото ми бе известно.

Около час и половина след снайперистката атака ми позвъниха да сляза на втория етаж. За мен това бе добре дошло — след влудяващото чакане в кабинета исках да върша нещо, каквото и да било.

— Узнахте ли нещо за стрелбата на горния етаж? — попитах дежурния, който ме бе повикал.

— Дочухме само някакви слухове. Но още нищо не е отречено или потвърдено. Разговарях с Тони Удс, който сега е на директорския етаж, само че и той нищо не ми обясни. Никой не иска да се ангажира с нещо конкретно, Алекс. Съжалявам, но това е положението.

— Но нали някой е бил застрелян?

— Да, сигурно… Но може и да е прострелян, да е ранен.

От цялата тази бъркотия започна да ми прилошава, още повече че през последните дни много ми се бе насъбрало. За по-бързо се втурнах направо по стъпалата към втория етаж. Вратата ми отвори един от пазачите на редицата от килии, за чието съществуване досега дори не бях подозирал. Агентът, който ме посрещна, ми обясни, че искал аз да се заема с разпита на двамата задържани.

Влязох в една от тесните стаички за разпити и заварих там двама изплашени негри в камуфлажни военни униформи. Дали бяха терористи? Надали. Имаха вид на мъже над тридесетте или може би наскоро прехвърлили четиридесетте — това бе трудно да се прецени на око. Но отдалеч си личеше, че отчаяно се нуждаеха от подстригване и бръснене. Дрехите им бяха ужасно измачкани и изпоцапани — в стаята вече вонеше от непраните им униформи.

— Ний вече си казахме сичко, дето имаше за казване — оплака се горчиво единият от тях, още щом прекрачих прага. Сетне присви очи и лицето му още повече се сбърчи. — Че то колко пъти да го повтаряме, а?

Седнах на стола откъм срещуположната страна на масата.

— Води се разследване за убийство — обясних им аз. Нямах представа пред кого бяха дали показания. И просто исках да започнем от самото начало. — Някой е бил убит на един от горните етажи.

Мъжът, който досега бе мълчал, захлупи лице в дланите си и стенейки започна да се олюлява на стола.

— О, не… Господи, само това не… — захлипа той.

— Махнете си ръцете от лицето и ме изслушайте! — креснах му аз.

Двамата мъже ме изгледаха озадачено и веднага млъкнаха. Най-после започнаха да ме слушат внимателно.

— Искам да чуя вашата история — всичко, което знаете, дори най-незначителните подробности! Никак не ме вълнува на кого вече сте го разказали. Разбрахте ли ме добре? Не ме е грижа колко пъти ще трябва да го повторите. Ясно ли ви е, че сега и двамата сте заподозрени в убийство? Така че искам да чуя вашата версия, говорете! Аз съм единственият ви шанс да се спасите! А сега да ви чуя!

И те се разговориха. И двамата. Понякога мрънкаха несвързано, но все пак говореха. След малко повече от два часа аз излязох от стаята за разпити с чувството, че бях научил цялата истина или поне тяхната набързо скроена версия.

Рон Фрейзиър и Ленард Пикет се оказаха скитници, обитаващи предимно квартала около гарата Юниън Стейшън. И двамата били ветерани от армията. Наели ги на улицата със задачата да тичат като луди около сградата на ФБР, което вероятно никак не ги бе затруднило, защото си бяха наистина смахнати. Камуфлажните военни униформи били тяхна собственост — според признанията им с тях се скитали и просели ежедневно из парковете и улиците на Вашингтон.

След това отидох в съседната стая за разпити, за да информирам двама висши началници от горните етажи. Те изглеждаха не по-малко напрегнати от мен. Зачудих се дали са наясно какво е станало с Рон Бърнс.

— Не мисля, че онези двамата знаят нещо съществено — докладвах им аз. — Навярно са били вербувани от Джефри Шейфър, защото този, който ги наел, говорел с английски акцент. Физическото описание съвпада с това на Невестулката. Но който и да е бил, им е платил двеста долара, за да изиграят ролите си. — Сетне вдигнах поглед към началниците: — Сега вие сте на ход. Кажете ми какво се е случило на горните етажи. Кой е бил застрелян. Рон Бърнс ли е?

Единият от тях, Милард, пое дълбоко дъх, преди да заговори:

— Това не бива да излиза от тази стая, Алекс. Поне докато не ти позволим. Разбрахме ли се?

Кимнах сериозно. И отново попитах:

— Мъртъв ли е директорът?

— Не. Убитият е Томас Уиър. Този, който е бил застрелян, е Уиър — обяви агент Милард.

Внезапно коленете ми се подкосиха: някой бе застрелял директора на ЦРУ.

34.

Настана неописуем хаос.

Веднага щом се разчу за убийството на Томас Уиър, криминалните репортери от всички вестници и телевизионни канали започнаха да циркулират неуморно около Хувър Билдинг. Разбира се, никой не им каза какво предполагахме, че се е случило, но всички репортери усещаха, че крием важна информация.

Малко по-късно същия следобед ни докладваха, че е открит някакъв труп на жена в горите на Северна Вирджиния. Не бе изключено тя да е снайперистката, убила Томас Уиър, понеже край тялото й открили пушка с оптически мерник „Уинчестър M70 Магнум“. Почти сигурно бе, че това е оръжието на убиеца.

В пет часа Вълка отново се свърза с нас. Телефонът в залата на кризисния щаб иззвъня. Лично Рон Бърнс веднага вдигна слушалката.

Никога досега не бях виждал нашия директор толкова мрачен и уязвим. Томас Уиър беше негов близък приятел. По време на летните ваканции Уиър и Бърнс заедно водеха семействата си до Нантъкет.

— Вие сте изключителен късметлия, директоре — започна Вълка. — Онези куршуми бяха предназначени за вас. Аз рядко греша, но знам, че пропуските са неизбежни в толкова сложни операции. Приемам, че във всяка война може да възникват грешки, те просто са част от живота. — Бърнс нищо не отговори. Лишеното му от чувства лице наподобяваше бледа маска, по която нито един от нас, присъстващите, не можеше да разчете мислите, които го вълнуваха в момента. — Разбирам как се чувствате всички вие сега — продължи Вълка. — Господин Уиър беше много близък на вашето семейство, нали не греша, Бърнс? И в общи линии достоен за уважение човек. Затова сега сте ми толкова сърдити и ви се иска да ме пречукате, все едно че съм бясно куче. Но опитайте поне за миг да видите нещата от моята гледна точка. Винаги само вие сте диктували правилата на играта и все още не желаете да отстъпите нито на милиметър от разбиранията си. Само че вашите методи и разбирания, както сами се убеждавате, водят единствено до опустошения и смърт. Всъщност не само сега, те винаги са сеели опустошения и смърт. Това е неизбежно. А залозите са много по-високи от някой човешки живот. Така че ще трябва да се поразмърдате. Защото часовникът тиктака и нищо вече не може да го спре. Както сами знаете, трудно е да се намерят днес хора, които са склонни да слушат. В наши дни всички са погълнати единствено от себе си. Да вземем за пример капитан Уилямс, която бе наета от нас за убийството. Тя бе инструктирана с никого да не споделя за мисията, за която бе избрана. Обаче се издала пред съпруга си. Затова сега е мъртва. Разбрах, че сте открили тялото й. Но аз имам още една новина за вас: нейният съпруг също е мъртъв. Можете да намерите трупа му в дома им. Намира се в Дентън, щата Мериленд. Искате ли адреса? Мога и за това да ви помогна.

— Вече открихме тялото на съпруга й — рече Бърнс. — За какво всъщност ни се обаждате, какво искате?

— Струва ми се, че е очевидно, господин директор. Искам да сте наясно, че не говоря празни приказки. Очаквам от вас да ми сътрудничите и ще го постигна. По един или друг начин — в момента това няма значение. И така, след като вече се изяснихме, ще ви съобщя подробностите — в цифри. Надявам се някой от вас там да има подръка лист и молив.

— Карайте нататък — нетърпеливо го подкани директорът Бърнс.

— Добре тогава, ето докъде стигнахме. За Ню Йорк искаме шестстотин и петдесет милиона щатски долара. За Лондон — шестстотин милиона. За Вашингтон — четиристотин и петдесет милиона. И накрая за Франкфурт — също четиристотин и петдесет милиона. Всичко в щатски долари. Така че общата сума възлиза на два милиарда сто и петдесет милиона долара. Освен това настоявам непременно да бъдат освободени петдесет и седем политически затворници. До един час ще разполагате с техните имена. Ако евентуално би ви заинтересувало, ще уточня, че те всички до един са от Близкия изток. Е, надявам се, картината вече започна да ви се прояснява, нали? Доста интересен пъзел, не мислите ли? Разполагате с четири дни, за да доставите парите. И затворниците. Това е доста време, нали? Повече от справедливо е. Ще ви бъде съобщено кога и къде да предадете парите и хората. И така, имате четири дни, броени от… От този час! Ах, щях да пропусна да спомена, че говоря съвсем сериозно. Разбирам също, че ви искам много пари и че ще се окаже „невъзможно да ги осигурите“. Точно това очаквам да чуя от вас. Но не си правете труда да ми досаждате с хленчения или извинения. — Последва кратка пауза. — Това беше шибаната причина за обаждането ми, директор Бърнс — продължи Вълка. — Доставете парите. И затворниците. Само гледайте да не оплескате отново нещата. О, да, накрая съм длъжен да спомена и още нещо: аз никога нищо не забравям и никога нищо не прощавам. Вие ще умрете, преди края на тази история, директор Бърнс. Така че няма да е зле от време на време да се озъртате през рамо. През един от тези четири дни аз ще бъда там. И тогава остава само едно бум! Но засега времето е пред вас.

След тези думи Вълка прекъсна връзката.

Рон Бърнс гледаше право напред, когато заговори през здраво стиснатите си зъби:

— Добре го каза, само едно бум! През един от тези дни аз ще бъда там и ще те чакам.

Сетне погледът на Бърнс бавно обиколи залата и накрая спря върху мен:

— Часовникът тиктака, Алекс.

35.

— Искам доктор Крос да ни запознае с впечатленията си от този руски маниак — продължи Бърнс. — Той знае всичко за него. За онези от вас, които не познават Алекс Крос, ще спомена, че наскоро се прехвърли при нас от вашингтонската полиция. Загубата е за тяхна сметка, повярвайте ми. Той е човекът, благодарение на когото Кайл Крейг е в затвора.

— Да, аз съм този, който позволи на Джефри Шейфър да се измъкне един или два пъти — обадих се от креслото си. — И така, искате да ви запозная с впечатленията си? Е, няма да се спирам подробно на очевидното. Вълка е обладан от манията за пълен контрол и абсолютна власт. Мога да ви гарантирам, че той винаги е предпочитал да действа мащабно, да работи на голямата сцена. Освен това е творчески настроен, вманиачен е на тема планиране. Изявява се като изключително действен тип, което означава, че отлично се справя с организирането, с разпределението на ролите. Рядко се стига дотам, че да го затрудни някое по-заплетено решение. Но най-важното от всичко е, че той е безмилостен и зъл. Обича да наранява хората. Харесва му да ги гледа как страдат. Той ни предоставя доста време за размисъл относно това, което би могло да се случи. Защото знае, че ние няма, или по-скоро не можем, да му платим толкова лесно. Но и защото същевременно иска да ни побърка. Наясно е колко трудно ще бъде да го заловим. Осама Бин Ладен все още е на свобода, нали? Ще ви кажа обаче какво не ми пасва в цялата тази история: неуспешният опит за убийство на директора на ФБР. Не зная как точно да го обясня, но това — според мен поне — просто не е в неговия стил. Или поне не на толкова ранен етап от играта. А най-вече не ми харесва фактът, че той е пропуснал мишената си, че се е провалил.

Думите ми прозвучаха донякъде неуместно и аз погледнах към Бърнс, ала той само ми махна с ръка да продължавам. Но преди това попита:

— Вярваш ли, че той действително е допуснал грешка? Или Том Уиър е бил истинската мишена?

— Според мен… Уиър е бил мишената. Не вярвам, че Вълка е допуснал грешка. Не и толкова голяма. Мисля, че излъга за това убийство.

— Ала защо? Има ли други мнения? — Бърнс огледа присъстващите в залата.

Никой не се обади, затова аз продължих:

— Ако Томас Уиър наистина е бил мишената, това е най-добрата улика, с която засега разполагаме. Какво може да е знаел Уиър, за да бъде такава значителна заплаха за Вълка? Няма да се изненадам, ако двамата са се познавали отнякъде, макар че не е изключено самият Уиър да не е подозирал за това. Така или иначе той е бил важна фигура върху шахматната дъска на Вълка. Но кога и къде са се пресекли пътищата на Томас Уиър и руснака? Това е въпросът, който трябва да си зададем.

— И да намерим отговора колкото се може по-бързо — заключи Бърнс. — Хайде да се залавяме за работа. Всички в Бюрото! И като казвам всички, наистина имам предвид точно това.

36.

Мъжът, който от името на Вълка проведе последните телефонни обаждания, беше получил от него прецизни инструкции и ги спазваше съвсем точно. Трябваше да го видят във Вашингтон. Това бе неговото парче от пъзела.

Вълка трябваше да бъде засечен, което определено щеше да предизвика раздвижване…

Телефонните обаждания до главната квартира на ФБР и до още няколко абоната скоро щяха да бъдат проследени и да се установи, че следата води до хотел „Четирите сезона“ на Пенсилвания авеню. Това също бе част от последния вариант на плана на Вълка, а засега планът се изпълняваше почти безупречно.

И така, той прекоси най-спокойно фоайето на хотела и се постара да бъде забелязан от служителя на рецепцията, както и от двамата портиери на входа. Помагаше и това, че бе висок, рус, брадат и носеше дълго кашмирено палто. Всички детайли съвпадаха с дадените му нареждания съобразно плана.

След това той се поразходи лениво по Ем стрийт, като по пътя не пропускаше да проверява менютата, изложени по витрините на ресторантите, както и последните новости в модните магазини в Джорджтаун.

Досмеша го, като видя колко много полицаи и цивилни агенти от Фалън се устремиха от няколко посоки към хотела „Четирите сезона“. Накрая мъжът се качи в един бял шевролет комби, който го чакаше на ъгъла на Ем стрийт и Томас Джеферсън авеню. Колата потегли в посока на летището. Освен шофьора вътре имаше още един пътник. Той се бе настанил на задната седалка, точно зад мъжа, който бе провел онези телефонни обаждания от хотел „Четирите сезона“.

— Добре ли мина? — попита шофьорът, след като се отдалечиха на няколко мили от Ем стрийт и от настаналата там бъркотия.

Брадатият сви рамене.

— Разбира се. Вече разполагат с точното ми описание. Нещо, което да ги накара да продължат, малка надежда или както там обичат да го наричат. Направих това, което се искаше от мен.

— Отлично — обади се вторият пътник. После измъкна беретата си от вътрешния джоб и простреля блондина в дясното слепоочие. Онзи издъхна, преди още да бе чул изстрела.

Сега полицията и ФБР разполагаха с физическото описание на Вълка, обаче нито един жив човек в целия свят не съответстваше на него.

37.

Този следобед ситуацията стана още по-интригуваща или по-скоро — още по-объркана. Според нашите специалисти по телекомуникациите Вълка ни се бе обадил от хотел „Четирите сезона“ във Вашингтон, дори бил забелязан там. Описанието, с което се сдобихме, бе разпратено из целия свят. Възможно беше този път да е допуснал грешка, но не ми се вярваше. Досега винаги се обаждаше от улични автомати, а този път използва телефон от хотела. Защо?

Останах изненадан, когато тази вечер се прибрах у дома малко преди девет и половина. Във всекидневната заварих д-р Кейла Коулс заедно с мама Нана. Двете се бяха разположили на дивана и си споделяха някакви тайни, с които освен тях само господ бе запознат. Аз обаче леко се разтревожих, че лекарката на Нана бе дошла толкова късно у дома.

— Всичко наред ли е? — попитах аз. — Какво става тук всъщност?

— Кейла имала посещение в квартала, а после решила да се отбие при мен — отвърна ми Нана. — Нали така, доктор Коулс? Доколкото знам, няма никакви проблеми. Освен че си пропусна вечерята.

— Ами всъщност — заговори Кейла — Нана напоследък пак се чувства леко отпаднала. Затова се отбих да я видя, но само като предпазна мярка.

— Хайде сега, Кейла, моля те, не преувеличавай. Не бива да се увличаме — скастри я Нана с характерния си маниер. — Аз съм добре, съвсем добре. Отпадналостта просто вече е част от живота ми.

Кейла кимна разбиращо и се усмихна мило. После въздъхна шумно и се облегна на дивана.

— Съжалявам, ако съм прекалила. По-добре ти му разкажи, Нана.

— Тази седмица, всъщност през последните три-четири дни, се чувствах малко отпаднала. Но ти го знаеш, Алекс. Не е нещо сериозно. Ако Алекс младши беше при нас и трябваше да се грижа за него, щях наистина да се разтревожа.

— Аз обаче съм разтревожен — прекъснах я загрижено.

Кейла пак се усмихна и поклати глава.

— Добре. Както каза Нана, имах посещение тук наблизо и затова реших да я посетя, Алекс. Но само за да се видим и да си побъбрим. Измерих й кръвното налягане. Всичко изглежда в нормалните граници. Само че бих искала и да си направи още няколко изследвания на кръвта.

— Добре, ще си направя тези изследвания — съгласи се Нана. — Хайде сега да си поговорим за времето.

Погледнах недоволно и към двете жени. После попитах Кейла:

— Още ли работиш все така усилено?

— Виж кой се намери да ме упреква, че се преуморявам! — възрази ми тя, но сетне се усмихна сърдечно. Кейла притежаваше забележителен дух и още с влизането си бе способна да разведри атмосферата в стаята. — За съжаление имам доста работа във вашия квартал. Само не ме карай да ти изброявам колко от жителите на столицата не могат да си позволят да посещават кадърните лекари. Знаеш ли по колко часа някои от тях чакат в коридорите на клиниката „Сейнт Антъни“ или в другите болници в предградията?

Винаги съм харесвал Кейла, но ако трябва да бъда съвсем честен, дори малко ме плашеше. Защо ли?, питах се, докато разговаряхме. Забелязах, че е отслабнала — нищо чудно след цялото това търчане из квартала. Истината беше, че никога не е изглеждала толкова добре. Почувствах се засрамен, че го бях забелязал.

— Какво стърчиш като пън? — попита ме Нана. — Ела, седни тук при нас.

— Трябва да вървя — надигна се Кейла от дивана. — Стана късно, дори и за такива постоянни скитници като мен.

— Аз ли съм причината да се разтури купонът? — попитах виновно. Внезапно ме обзе желание да не позволя на Кейла да си тръгва. Исках да поговоря с някого за каквото и да било, само не и за Вълка и терористичните атаки, с които той ни заплашваше.

— Не, Алекс. И не би могъл. Но мен ме чакат още два адреса за посещения.

Погледнах часовника си и удивено възкликнах:

— Още две посещения в толкова късен час? Не мога да повярвам! Да не си се побъркала?

— Кой знае, може и да се окажеш прав — отвърна Кейла и сви рамене. — После целуна Нана с неподправена сърдечност. — А ти се грижи повече за себе си. И не забравяй за изследванията на кръвта.

— Поне с паметта съм добре.

Когато си замина, Нана ми каза:

— Кейла Коулс е наистина забележителна. И знаеш ли какво, мисля, че единствената причина да идва тук е, за да те види. Може да греша, но си оставам убедена, че е точно така.

— Защо тогава си тръгна веднага след като дойдох? — парирах надеждите й аз.

Нана се намръщи, но не се предаде.

— Защото стоиш като истукан, когато я завариш тук. Държиш се странно. А тя може да се окаже тъкмо подходящата за теб жена. Само не се опитвай да спориш с мен. Кейла те плаши, Алекс, а това може да е добър знак.

Замислих се за това, но не намерих подходящ отговор. Пък и денят беше доста тежък и мозъкът ми не работеше на пълни обороти.

— Сигурна ли си, че се чувстваш добре, Нана? — попитах аз.

— Алекс, аз съм вече на осемдесет и три. Колко добре бих могла да бъда? — въздъхна тя. После ме целуна по бузата и се отправи към спалнята си. — Но и ти самият също не ставаш по-млад — подхвърли закачливо тя, преди да напусне всекидневната.

Едно на нула за теб, Нана, помислих си.

38.

Но не всички бързаха към леглата си тази вечер. В някои квартали нощният живот едва започваше.

Невестулката никога не бе съумявал да обуздава своите така наречени първични желания. Това понякога дори го плашеше, защото очевидно го правеше слаб и уязвим, но същевременно го импулсираше. Пред лицето на опасността адреналинът му рязко се покачваше. Дори повече от всичко друго му помагаше да се чувства по-жизнен. Когато излизаше на лов за хора, той забравяше за останалото и напълно губеше самоконтрол.

Шейфър познаваше отлично Вашингтон от предишната си служба в британското посолство. Способен бе да се ориентира не само в центъра и в изисканите квартали, но дори и в мизерните предградия, тъй като именно там издирваше жертвите си.

И така, тази нощ Невестулката бе излязъл на лов. Отново се чувстваше енергичен и щастлив. Животът му пак бе придобил смисъл. Сега караше черен „Форд Меркюри“. Зави откъм южната страна на Капитолия. По улиците се скитаха само няколко проститутки, понеже наскоро бе започнало да ръми и захладня. Една от тях успя да привлече вниманието му.

На няколко пъти обиколи квартала, като при всеки кръг я оглеждаше жадно, с неприкрита похот. Накрая намали ход тъкмо когато отново стигна до нея. Дребното чернокожо момиче демонстрираше своите прелести недалеч от входа на един моден нощен клуб. Беше облечено само със сребристо бюстие, къса поличка и обувки с дебели подметки.

А най-хубавото в цялата работа бе, че изпълняваше заповедите на Вълка: тази нощ трябваше да излезе на лов из Вашингтон. С други думи просто си вършеше работата.

Младото чернокожо момиче се изпъчи предизвикателно, когато той се наведе над предната седалка на колата, за да поговори с нея през спуснатия преден десен прозорец. Тя навярно си мислеше, че младите й щръкнали от хлада зърна контролираха ситуацията. Срещата отсега се очертава да е доста интересна, каза си той. Тази нощ Шейфър бе с перука, а освен това, като допълнителна предпазна мярка, бе оцветил лицето и ръцете си в черно. В съзнанието му прозвуча припевът на един стар рок: „Името на песента е точно това, което най-ми допада“.

— Истински ли са? — попита той, когато момичето се приведе още повече към него.

— Ами такива бяха поне последния път, когато ги проверих. А може би ще поискаш сам да се увериш? Искаш ли да ги пробваш? Може да се уреди един частен сеанс, само за теб, скъпи.

Шейфър се усмихна, развеселен, но продължи да следва правилата на уличната игра. Дори момичето да бе забелязало, че е намазал лицето си с черна боя, не го показа. Нищо не ни притеснява, нали? Е, ще видим дали е точно така, помисли си той. После я покани:

— Скачай вътре, ще се радвам да ги проверя. Но не само тях, а от гърдите до петите, както му е редът.

— Ще ти струва стотачка — обяви тарифата си тя и внезапно се отдръпна от колата. — Това устройва ли те?

Шейфър не скъпеше усмивките.

— Ако са истински, стотачка е добра цена за тях. Никакъв проблем няма да има.

Момичето отвори вратата и се намърда до него на седалката. Тогава той усети, че бе прекалила с парфюма.

— Ще ги провериш собственоръчно, скъпи. Малки са, но пък са толкова готини! Целите са твои.

Шейфър отново се засмя.

— Знаеш ли, много ми харесваш. Но запомни какво каза. Защото държа да си получа обещаното. Целите са мои.

39.

Пак ме очакваше нощна смяна, затова се почувствах като че ли отново съм се завърнал в отдел „Убийства“. Освен това се озовах в познатия ми югоизточен квартал около Ню Джърси авеню, изпълнен предимно с бели дървени къщи, повечето от тях изоставени. Въпреки късния час около сцената на убийството вече се бе насъбрала тълпа, включително неколцина от местните бандити и невръстни хлапета с велосипеди.

Един мъж с ямайска шапка и сплъстена коса, застанал до жълтата полицейска лента, крещеше на ченгетата:

— Хей, чували ли сте таз музика? — Гласът му беше хрипкав, а общото впечатление, което създаваше, бе за някакъв смахнат. — Та харесва ли таз музика, а?

Сампсън ме пресрещна пред една от разнебитените къщи, за да ме съпроводи при влизането.

— Също като в добрите стари времена — поклати глава Джон. — Затова ли си дошъл, убиецо на дракони? Мъчи ли те носталгия по отминалите дни? Искаш да се върнеш в полицията на Вашингтон, а?

Кимнах и махнах с ръка наоколо.

— Да, всичко това наистина ми липсва. Кошмарните сцени на убийства посред нощ.

— Обзалагам се, че е така. На мен също биха ми липсвали.

Сградата, в която бе намерено тялото, беше обградена откъм фасадата, но за нас нямаше проблеми да влезем вътре. Просто защото въобще липсваше външна врата.

— Това е Алекс Крос — представи ме Сампсън на патрулния полицай, изпречил се пред зеещата врата. — Чувал ли си за него? Братко, това е самият Алекс Крос.

— Доктор Крос — козирува мъжът и се отдръпна, за да ни стори път да влезем.

— Отиде си — додаде Джон Сампсън, — но не е забравен.

След като влязохме вътре, сцената ми се стори до болка позната и тъжна. По коридорите заварихме купища боклуци, а вонята на развалена храна и урина беше непоносима. Може би вече бях отвикнал, защото повече от година не бях влизал в подобни убежища на плъхове и скитници.

Казаха ни, че тялото се намирало на най-горния етаж — третия, така че двамата със Сампсън поехме по стъпалата.

— Отвратителна дупка! — промърмори той.

— Да, знам. Припомних си очарованието им.

— Поне няма да е необходимо да се навираме в проклетия сутерен — добави Сампсън с все същия недоволен тон. — И така, защо си тук? Нещо не схващам твоята роля в това разследване.

— Ами просто защото ми липсваха разходките с теб. Оттогава никой вече не ме нарича Захарче.

— Аха, че феберейците нямат ли си прякори? И така, защо си тук, Захарче?

Сампсън и аз се добрахме до третия етаж. Навсякъде гъмжеше от вашингтонски полицейски униформи. Отново déja vu11. Сложих си найлоновите ръкавици. Същото направи и Сампсън. Наистина ми липсваше работата с него. И сега, за добро или за зло, се чувствах като у дома си.

Спряхме пред втората врата вдясно, защото от нея изхвърча забързано един млад чернокож патрулен полицай. Беше притиснал ръка към устата си, а в дланта си стискаше бяла носна кърпа. Не се съмнявах, че следващата секунда щеше да повърне. Да, нещата не се бяха променили.

— Да се надяваме, че няма да оплеска сцената на местопрестъплението — отбеляза Сампсън. — Проклети новобранци!

Влязохме вътре.

— О, боже! — прошепнах аз. Бях се нагледал на десетки подобни сцени, докато работех в отдел „Убийства“, но така и не можах да привикна с тези ужасяващи гледки. Човек не може да забрави лесно подробностите, усещанията, миризмите и отвратителния вкус в устата си. — Той се е обадил първо на нас — обясних на Сампсън. — Затова сега съм тук.

— Кой е той? — попита ме бившият ми колега.

— Ти ми кажи — контрирах го аз.

Приближихме към тялото, което лежеше на дъсчения под. Млада жена, по-скоро тийнейджърка. Дребничка, доста красива. Напълно гола, с изключение на обувката с дебела подметка, която висеше от левия й крак. На десния имаше златна верижка около глезена. Ръцете й бяха завързани отзад на кръста й с някакъв кабел. В устата й бе натикана черна найлонова кесия.

Бях виждал вече подобни убийства, точно от този вид.

— Още една убита проститутка — въздъхна Сампсън. — Патрулните са я забелязали около южната страна на Капитолия. Представяла се е за осемнадесетгодишна, но не е изключено да се окаже по-млада. И така, защо си дошъл тук?

Стори ми се, че гърдите на момичето бяха изрязани чак до ребрата отдолу. Лицето й също бе срязано на няколко места. Пред очите ми сякаш се появи подробен списък на психопатичните поведенчески отклонения — такива, за които не можех да престана да мисля: изразена агресия (да се провери в базата данни), садизъм (да се провери в базата данни), сексуални извращения (да се провери в базата данни), грижливо планиран престъпен замисъл (да се провери в базата данни). Да се провери, да се провери…

— Джон, това е дело на Шейфър Невестулката. Върнал се е във Вашингтон. Но това не е най-лошата вест, макар че адски ми се иска да беше така.

40.

И двамата знаехме, че наблизо има един бар, който още трябваше да е отворен. Така че на излизане от сградата на Ню Джърси авеню, където бе извършена тази ужасна касапница, Сампсън и аз се запътихме направо натам за чаша бира. Официално вече бяхме освободени от смяна, но за всеки случай оставих пейджъра си включен. Същото направи и Джон Сампсън. Вътре заварихме само двама окъснели посетители да си допиват джина, та се почувствахме като единствените гости на заведението.

Но и да беше пълно, нямаше значение. Просто ми беше приятно да съм с Джон. Изпитвах нужда да си поговоря с него.

— Сигурен ли си, че е бил Шейфър? — попита ме той, след като барманът остави пред нас двете бири и някакви ядки. Разказах му за смущаващия видеозапис с кадрите от Сънрайс Вали. Но не и за другите заплахи или за искания от Вълка откуп. Нямах право, но това ме тормозеше. Никога не бях лъгал Сампсън, а сега имах чувството, че го правя.

— Той е, няма съмнение.

— Тогава работата излиза доста заплетена — замислено процеди Джон. — А защо му е потрябвало на Невестулката да се връща във Вашингтон? Та ти едва не го залови тук при последния случай.

— Може би именно заради това — заради тръпката и предизвикателството.

— Да-а. А може би ние просто му липсваме. Домъчняло му е за нас, така да се каже. Само че този път не бих го изпуснал. Ще го застрелям още с първия куршум точно между очите.

Отпих от бирата си и побързах да сменя темата:

— А как я карате у дома с Били?

— Как да я караме, като все съм дежурен по нощите… Добре че Били е наясно с моята работа. Още по-добре е, че сега сестра й ни гостува. В момента и двете би трябвало още да спят.

— Но иначе как върви семейният ти живот? Не ти ли пречи присъствието на сестра й?

— Не, Трина ми е симпатична, така че всичко е наред. Може да ти прозвучи смешно, но гостуването й не е никакъв проблем за мен. Защото съм истински щастлив, май че за пръв път в живота си. Все едно че плувам в облаците, човече!

Усмихнах се и отново отпих от бирата си.

— Нали е голяма работа любовта?

— Да, така си е. Някой ден трябва и ти да изпробваш късмета си.

— Е, за това отдавна съм готов — усмихнах се отново аз.

— Наистина ли? Аз пък все се съмнявам.

— Слушай, Джон, има нещо друго, за което ми се искаше да си поговорим.

— Е, мога да се досетя какво е то. Нещо за онези бомбардировки. Както и за последвалото убийство на Томас Уиър. Както и за завръщането на Шейфър в града. — Сампсън ме изгледа в очите. — И така, кое от всички?

— Поверително е, Джон. Те отправиха заплахи към Вашингтон. Всичко е адски сериозно. Бяхме предупредени, че ще последват атаки. Поискаха огромен откуп.

— Който не може да бъде изплатен ли? — попита Сампсън. — Нали Съединените щати не преговарят с терористи…

— Не зная нищо със сигурност по този въпрос. Дори се съмнявам дали въобще някой от шефовете е наясно, с изключение вероятно само на президента. Е, да, може да се каже, че съм вътре в играта, но само по периферията на терена. Както и да е, важното е, че сега и ти знаеш колкото и аз.

— И вече от мен се иска да постъпвам според тази ситуация?

— Да, така би трябвало. Но ми обещай, че с никого няма да споделиш наученото от мен. С никого, дори и с Били!

Сампсън ми стисна ръката.

— Няма да проговоря. И ти благодаря за доверието.

41.

По пътя към дома късно тази нощ бях обзет от угризения и малко притеснен, че споделих тайната със Сампсън. Но чувствах, че нямам друг избор. Джон винаги е бил за мен като член на семейството ми. Освен това бях толкова преуморен и напрегнат заради това, че всички ние работехме по осемнадесет, дори двадесет часа в денонощието. Нищо чудно прекомерният стрес да ми е оказал въздействие. Зад сцената се крояха пъклени планове за атентати и опустошения, но никой, с когото досега бях разговарял, не знаеше нещо конкретно за това как ще реагираме на исканията за откуп. Нервите на всички бяха опънати до скъсване, включително и моите. Вече бяха изтекли двадесетина часа от поставения срок.

И други въпроси изгаряха мозъка ми. Дали наистина Шейфър бе този, който бе убил и обезобразил момичето, чийто труп открихме на Ню Джърси авеню? Почти бях сигурен, че е бил той. Сампсън също споделяше предположението ми. Но защо му е било необходимо това на този озверял убиец? И защо бе рискувал? Не се съмнявах обаче, че неслучайно тялото на младото момиче бе намерено само на две мили от квартала, в който живея.

Бе станало доста късно и исках да се отърва от тези мрачни размисли, да мисля за нещо друго, каквото и да е. Обаче не можех така лесно да изтрия от паметта си всичко, което току-що преживях. Подкарах старото си порше по пустите улици по-бързо, отколкото бе нужно, защото знаех, че така ще ми се наложи да се съсредоточа единствено върху шофирането. Ала за съжаление и това не ми помогна.

Завих в алеята пред къщата, изключих двигателя, но останах в колата още две-три минути. Исках да ми е бистра главата, преди да вляза вътре. Нали това бе едно от нещата, които не трябваше да пропускам. Искаше ми се да позвъня на Джамила — по Западното крайбрежие бе още само единадесет вечерта. Имах чувството, че главата ми ще се пръсне. Припомних си кога за последен път се бях почувствал толкова зле: когато Невестулката бе устроил една от ужасяващите си кървави бани във Вашингтон. Само че този път всичко беше още по-зле.

Накрая влязох в къщата, минавайки покрай старото пиано, извадено на предната веранда. Хрумна ми да седна пред него и да изсвиря някакъв кратък блус или нещо от спектаклите на Бродуей. Защо пък не, макар и в два през нощта? И без това нямаше да мога да заспя…

Но в този момент телефонът в кухнята зазвъня и аз се втурнах към него. По дяволите, кой може да ме търси по това време? Сграбчих слушалката на апарата, закрепен към стената до хладилника.

— Ало, тук е Крос.

Не последва никакъв отговор и отсреща затвориха.

Ала само след секунди проклетият телефон иззвъня. Този път успях да докопам слушалката мигновено.

Но отново ми затвориха.

След това се разнесе звън още веднъж.

Грабнах телефона от поставката и го напъхах във фурната на Нана, за да се заглушава звъненето му.

Но тогава чух някакъв шум зад мен.

Моментално се извърнах.

Нана се бе изправила в коридора, с всичките си сто шестдесет и седем сантиметра, с всичките си деветдесет килограма. Кафявите й очи ме пронизваха като стрели.

— Какво не е наред, Алекс? Нещо притеснява ли те? — запита тя. — Това не е редно. Кой звъни толкова късно през нощта?

Отпуснах се на стола край кухненската маса и докато пиех чая, който Нана ми поднесе, й разказах всичко, за което имах право да споделям.

42.

На следващия ден узнах, че са ме разпределили в екип с Мони Донъли, което бе добре дошло и за двама ни. Задачата, която ни възложиха, се свеждаше до събиране на информация за полковник Джефри Шейфър и за наемниците, използвани при атаките. Графикът за работа обаче беше необикновено сгъстен. Искаха от нас да се справим колкото можеше по-скоро.

Както винаги, Мони вече знаеше доста по този въпрос и не спираше да ми говори, докато търсеше в компютъра още информация по случая. А след като Мони започне да ти говори, почти невъзможно е да я накараш да млъкне. Но за сметка на това не знае умора, когато се заеме да издирва нужните за разследването факти.

— Повечето от наемниците или така наречените „военни хрътки“ са бивши войници от специалните части — Делта Форс, армейските рейнджъри, СЕАЛ, или тюлените, както ги наричат на жаргон. Или пък от САС, ако са англичани. Мнозина от тях действат напълно легално, Алекс, макар на границата на позволеното. Искам да кажа, че те не са задължени да се подчиняват на военните закони на САЩ. Формално погледнато би трябвало да спазват само законите на страната, в която служат, но повечето от тях пет пари не дават за местните закони, ако въобще може да се каже, че се съобразяват с каквото и да било.

— Но за сметка на това притежават значителни способности и именно това привлича към тях личности като Шейфър — казах аз. — Нали повечето наемници предпочитат да се ангажират с частни компании.

Мони кимна:

— Да, точно така — частни военни компании. Така могат да заработват до двадесет хиляди на месец. Такива доходи, средно статистически, си докарват трима от всеки четирима наемници. Някои от по-едрите частни военни компании притежават своя артилерия, танкове, а дори и реактивни изтребители. Можеш ли да го повярваш?

— Мога. Особено през тези дни съм склонен да вярвам на всичко. По дяволите, вече вярвам и в приказките за Кумчо Вълчо, по-скоро за Големия лош вълк.

Мони се извърна от екрана на компютъра и ме погледна. Досетих се, че сега ще ми изстреля една от своите знаменити „статистики“.

— Алекс, понастоящем Министерството на отбраната поддържа над три хиляди договора с базирани в Щатите частни военни компании. А тези договори се оценяват общо на повече от триста милиарда долара! Можеш ли да го осъзнаеш?

Погледнах я удивено:

— Е, тогава това поставя исканията на Вълка за откуп в съвсем друга светлина!

— Плащаме на терориста — кимна Мони, — после го залавяме.

— Не мисля точно така, но не съм съвсем против. Поне това би могло да бъде някакъв план за действие.

Мони отново се зае с компютъра си.

— Тук има нещо интересно за Невестулката. Работил е с организацията, наречена „Мейнфорс Интернешънъл“. Слушай какво открих за нея: имат офиси в Лондон, Вашингтон и Франкфурт.

Това съвпадение незабавно привлече вниманието ми.

— Три от градовете мишени. Какво още намери за „Мейнфорс Интернешънъл“?

— Почакай да проверя. Сред клиентите й фигурират финансови инвестиционни посредници, петролни компании и, разбира се, компании за добив и търговия с диаманти.

— Диаманти ли?

— Най-добрите приятели на наемниците. Шейфър е действал под псевдонима Тимъти Хийт. Това се е случило в Гвинея, където бил зает с „освобождаването на някои диамантени мини, завзети от народните маси“. По-късно Хийт-Шейфър бил арестуван в Гвинея по обвинение в подкуп на местните власти. Когато го задържали, открили в него няколко милиона паунда.

— И как се е отървал?

— Казват, че успял да избяга. Хм, липсват подробности за бягството му. Дори не е бил преследван. Странно.

— Това е едно от нещата, в които Невестулката наистина е много добър. Да се измъква дори от най-заплетените ситуации. Може би именно затова го е наел Вълка за новата си операция.

— Не — отрече Мони, обръщайки се към мен. После ме погледна в очите: — Вълка го е повикал, тъй като преди време Джефри Шейфър е успял да влезе под кожата ти. И защото си близък с директора на ФБР.

43.

В два часа в същия следобед вече бях потеглил към кубинския залив Гуантанамо, или Гитмо, както го наричаха. Бях натоварен с персонална мисия от нашия директор, както и от президента на Съединените щати. Напоследък базата ни в Гуантанамо често се споменаваше в телевизионните новини по повод на повече от стотината задържани там терориста. Меко казано, интересното място се бе превърнало в историческо — за добро или за зло.

След като самолетът, с който пътувах, кацна на летището в базата, ме ескортираха до лагера Делта, изграден от отделни едноетажни постройки. Около зоната, в която се намираха затворниците, се виждаха няколко кули за надзирателите. Всичко бе опасано с бодлива тел. Според слуховете, които дочух там, една щатска корпорация печелела повече от сто милиона долара годишно за услугите, които предоставяла на правителството в залива Гуантанамо.

Мъжът, заради когото бях пропътувал целия този път дотук, беше от Саудитска Арабия. Държаха го в малък изолационен блок за психично болни, отделен на значително разстояние от останалите постройки. Не ми съобщиха името му. Нито ми казаха кой знае колко за него, с изключение на това, че имал важна информация за Вълка.

Срещата ми с този затворник се проведе в така наречената „тиха стая“ — напълно изолирана чрез мека тапицерия по стените, без нито един прозорец. В помещението вкараха само два стола, и то заради предстоящия разпит.

— Казах на другите всичко, което знаех — заговори ме той на доста сносен английски. — Мисля, че се разбрахме за сделката около моето освобождаване. Беше ми обещано преди два дни, но тук всички лъжат. А вие кой сте?

— Изпратиха ме от Вашингтон, за да изслушам историята ти. Разкажи ми всичко отново и това може да ти помогне. Но с нищо няма да ти навреди.

Затворникът кимна вяло.

— Не, нищо повече не може да ми навреди. Истина е. Както сигурно знаете, аз излежах тук двеста двадесет и седем дни, макар че никога не съм вършил зло. Нито веднъж. Преподавах в една гимназия в Нюарк, в щата Ню Джърси. Никога за нищо не съм бил съден. Какво ще кажете за това?

— Мисля, че има начин да се измъкнете оттук. Само ми разкажете какво знаете за един руснак, който се подвизава с прозвището Вълка.

— А защо да го казвам на вас? Струва ми се, че съм пропуснал тази част. Пак ви питам: кой сте вие?

Свих рамене, беше ми наредено да не разкривам самоличността си пред затворника.

— Можеш само да спечелиш и нищо няма да изгубиш — повторих аз. — Искаш да се измъкнеш от тук, а аз мога да ти помогна действително да постигнеш целта си.

— Но наистина ли ще го направите?

— Ако мога, ще ти помогна.

И така, мъжът проговори пред мен. Разказът му продължи час и половина. Животът му се оказа доста интересен. Работил към охраната на кралската фамилия в Саудитска Арабия, като понякога пътувал с нейни членове до Съединените щати. Но като видял как се живее в Щатите, харесало му и решил да остане. Обаче поддържал приятелството си с хората, които още работели в охранителната фирма в родината му.

— Те често ми споменаваха за някакъв руснак, който разговарял с онези членове на кралската фамилия, които били възприемани като дисиденти. Колкото и странно да звучи, те никак не са малко на брой. Та този руснак търсел капитал за финансиране на някаква мащабна операция, която щяла да засегне сериозно Съединените щати, както и някои страни от Западна Европа. Обсъждали нещо като сценарий за деня на Страшния съд, макар че лично аз не съм запознат с подробностите.

— Знаеш ли името на този руснак? И откъде е дошъл той? От коя страна, от кой град?

— Тъкмо това е най-интересното в цялата история — заяви затворникът. — Руснакът, поне според мен, въобще не е мъж, а жена. В това съм напълно уверен. Но кодовото й име, или както там го наричате, действително е Вълка. — Затворникът замълча многозначително. Сетне попита обнадеждено: — И сега какво ще стане с мен? Ще ми помогнете ли да се измъкна оттук?

— Не, не сме свършили с разпита. Сега ще повториш историята. От самото начало.

— Ще бъде същата — рече той. — Защото това е цялата истина.

По-късно тази нощ аз напуснах Гуантанамо и поех обратно към Вашингтон. Макар че беше много късно, трябваше да докладвам за проведения от мен разпит на затворника. Открих директора Бърнс и Тони Удс в малката конферентна зала, използвана само от директорите. Бърнс искаше да разбере дали можеше да се вярва на разказаното от саудитеца. И дали бях научил нещо за Вълка, което можеше да ни бъде от полза. Наистина ли той бе преговарял в Близкия изток?

— Според мен трябва да освободим този затворник — предложих на Бърнс.

— Значи си му повярвал?

Поклатих утвърдително глава.

— Мисля, че той ни предостави ценна информация, независимо от подбудите си. Не мога, разбира се, да гарантирам, че тези сведения са абсолютно достоверни. Дори и той самият не може да го направи. Но ако се интересувате от личното ми мнение, той или трябва да получи съответната присъда, или да бъде освободен.

— Алекс, но какво е преследвал Вълка в Саудитска Арабия? И възможно ли е да е жена?

Принуден бях да повторя:

— Според мен той ми съобщи това, което му е било казано да разкрие пред служби като нашата. Така че нека сега да направи така, че този негов учител да може да се прибере у дома си в Нюарк.

— Чух те още първия път — тросна ми се Бърнс. После въздъхна тежко: — Днес бях приет от президента и неговите съветници. Те не виждат как можем да се разберем с тези копелета. Убедени са, че и дума не може да става за сделка с тях. — Бърнс се взря в лицето ми. — Независимо по какъв начин, но трябва да открием Вълка. И то през следващите два дни.

44.

Изключително неприятно е да чакаш да се случи нещо опустошително и да не можеш по никакъв начин да го предотвратиш. На следващата сутрин се събудих още в пет и закусих с мама Нана.

— Трябва да си поговорим за теб и децата — казах й аз, когато се настаних край кухненската маса, където ме очакваха чашата с кафето и резените от препечени филийки с канела, но без да бъдат намазани с масло. — Готова ли си за подобен разговор?

— Винаги съм готова, Алекс. Ами ти? — заинтересува се тя. — Готов ли си да спориш с мен?

Кимнах, но преглътнах следващите си думи. Нана искаше да ми каже нещо, а от мен се очакваше да я изслушам. Вече бях разбрал, че независимо на колко години е човек, до известна степен завинаги си остава само едно дете в очите на своите родители, баби и дядовци. Това със сигурност бе в сила и за отношенията ми с мама Нана.

— Продължавай, слушам те — подканих я аз.

— И добре ще сториш, ако ме изслушаш. Причината, заради която няма да мръдна от Вашингтон, е двойна. Следиш ли мисълта ми? Добре. Най-важното е, че тази къща е била мой дом от цели осемдесет и три години. Тук се е родила Риджайна Хоуп и тук е редно да завърши земните си дни. Може да ти звучи донякъде глуповато, но това е положението. Обичам този град, обичам си квартала и особено ми допада тази стара къща, която толкова много значи за мен. Ако тя си отиде, и аз ще се отида заедно с нея. Наистина звучи малко тъжно, но всичко, което се е случвало във Вашингтон, е било част от моя живот. Или поне така разбирам аз света, Алекс.

Трогнат от излиянието на баба си, не успях да сдържа усмивката си.

— Знаеш ли, сега гласът ти ужасно ми напомня за миналите години, докато беше учителка. Можеш ли да повярваш, че звучиш по същия начин?

— Може би наистина звуча както едно време, но какво от това? И без туй темата е достатъчно сериозна — натъртено изрече Нана. — През повечето време от нощта въобще не мога да заспя. Само си лежа в тъмното и си мисля за това, което искаш да чуеш от мен. А сега какво имаш ти да ми кажеш? Искаш да се преместим, нали?

— Нана, ако децата пострадат, никога няма да си го простя.

— Нито пък аз — кимна тя. Очите й ме пронизваха със стоманен блясък. Господи, наистина беше корава жена. Нана се взираше напрегнато в очите ми, ала в същото време мислеше, пресмяташе, или поне така се надявах. — Това е мястото, където живея, Алекс. Затова съм длъжна да остана тук. Но ако ти си твърдо убеден, че постъпваш правилно, децата могат да заминат за малко с леля им Тиа. А сега… ще ти стигне ли само това за закуска? Не искаш ли поне още една филия хляб? Защо не ме остави да ти приготвя нещо по-солидно? Сигурна съм, че те чака тежък и дълъг работен ден. А може би и ужасен ден.

45.

Вълка наистина е бил в Близкия изток, така че поне някои от слуховете, които се разказваха за него, изглеждаха достоверни.

Срещата, която Вълка нарекъл „скромно мероприятие за набиране на средства“, се провела в едно селище от шатри и палатки сред пустинята, на около сто и дванадесет километра югоизточно от столицата на Саудитска Арабия — Рияд. Присъстващите били подбрани главно от арабския свят, но имало и представители на други азиатски страни. Пред тях именно говорил Вълка, който се представил като „пътник, бродещ из целия свят, без гражданство в някоя конкретна страна“.

Но дали този човек наистина е бил Вълка? Или само един посредник, негов заместник? Никой не знаеше със сигурност…

Възможно ли бе да се окаже, че Вълка действително е жена? Това беше един от последните слухове.

Ала този мъж е бил висок, с дълга тъмнокафява коса и гъста брада, така че останалите участници в срещата били убедени, че за него ще е доста трудно да се дегизира и съответно не би било проблем да бъде лесно открит. Но всъщност съвсем не било така. Неговата поява само подсилила репутацията му на мистериозна личност и ненадминат майстор в занаята си.

Странно било и поведението му преди откриването на срещата. Докато някои отпивали от чашите с уиски, а други — от ментовия си чай, и бъбрели приятелски, само Вълка стоял настрани. Не говорел с никого и нетърпеливо махвал с ръка срещу всеки, който се опитвал да го приближи. Той като че ли се чувствал над цялото това обкръжение.

Времето било приятно, затова решили да проведат срещата отвън, под открито небе. Участниците напуснали шатрите и палатките и се настанили според географското разположение на държавите, от които били пристигнали. После домакинът на срещата призовал към повече ред и Вълка заел мястото на оратора в центъра на кръга. Обърнал се към слушателите си на английски. Той отлично знаел, че повечето от тях говорели този език или поне добре го разбирали.

— Аз съм тук, за да ви докладвам, че досега поне всичко се развива добре, почти според плана. Вие би трябвало да ликувате и да ми благодарите.

— Но откъде да знаем дали това, което казвате, е истина? Или трябва да разчитаме единствено на честната ви дума? — попитал го един от по-видните участници в срещата. Вълка го познавал — той бил муджахидин, кален боец, истински воин в името на Аллаха.

Тогава Вълка се усмихнал с неподправена сърдечност.

— Както сам казахте, ще трябва да разчитате на думата ми. Но не само на нея. В повечето страни по света ще узнаете от техните телевизионни канали, радиостанции и вестници, че ние създаваме огромни проблеми на американците, англичаните, германците. Всъщност нали и тук приемате предаванията на Си Ен Ен? Даже там вътре, в голямата шатра? Така че лесно можете да се сдобиете с още едно потвърждение, а не да се уповавате само на моята дума. — Черните очи на Вълка се отместили от лицето на муджахидина, който бил целият почервенял, смутен и объркан, ала също така и безкрайно вбесен. — Но вече е време за нови дарения, за да задвижим всичките важни части от плана. Ще обиколя масата и вие ще ми давате знак, ако сте съгласни с мен. Нали за да спечелите пари, първо трябва да се поохарчите. Това е западна идея, не мога да я отрека, защото се оказва реално действаща.

И така, Вълка обиколил всички присъстващи, като по време на почетната си обиколка получавал по някое кимване или вдигане на ръка — всички така го посрещали, с изключение само на един арабин, който бил известен с това, че често причинявал неприятности на придружаващите го. Този арабин останал с предизвикателно скръстени ръце и сухо проронил:

— Искам да чуя нещо повече. Само вашата дума не ми е достатъчна.

— Разбирам — отвърнал Вълка. — Вече получих благословията на присъстващите. А сега пък аз имам една за теб, боецо.

За части от секундата Вълка вдигнал ръка и проехтял пистолетен изстрел. Брадатият саудитец се проснал възнак, убит намясто, а безжизнените му очи останали завинаги вперени в небето.

— Има ли още някой, който да иска да чуе нещо повече? Или моята дума ви е напълно достатъчна? — попитал Вълка. — Ще се заемем ли сега със следващата толкова важна фаза от нашата война срещу Запада?

Никой не отронил и дума.

— Добре, тогава да се заемаме със следващия етап! — отсякъл Вълка. — Повярвайте ми, ние ще победим! Аллах Акбар. Бог е велик. Също и аз.

46.

Тази сутрин в шест и петнадесет се чувствах сравнително спокоен. Шофирах по Индипендънс авеню на път за работата, с чаша кафе в ръка, докато по радиото пееше Джил Скот. Но внезапно мобилният ми телефон иззвъня и аз разбрах, че миговете на блажено спокойствие бяха безнадеждно отлетели.

Обаждаше се Кърт Крауфорд. Звучеше доста възбудено, така че не ми даде възможност дори да продумам.

— Алекс, твоят човек, Джефри Шейфър, току-що е бил забелязан в един видеозапис от контролна тв камера в Ню Йорк Сити. Посетил е онзи апартамент, който следихме още преди да започне тази бъркотия. Според нас сме попаднали на мястото в Манхатън, където той ще нанесе следващия си удар. Но те са от Ал Кайда, Алекс! Какво, по дяволите, означава това? Искаме те в Ню Йорк още днес сутринта. Ще ти осигурим хеликоптер, така че подкарай автомобила си с всичките му конски сили направо към летището в базата „Андрюс“.

Сграбчих синия буркан, оставен на дясната седалка на колата, и го лепнах на покрива й. Отново се почувствах като в доброто старо време, когато служех във вашингтонската полиция.

Насочих се право към базата на военновъздушните сили „Андрюс“ и половин час по-късно вече бях на борда на един хеликоптер „Бел“, който бързо ме отведе до летището за хеликоптери в центъра на Манхатън, край брега на Ийст Ривър. Докато летяхме над града, си представях как би изглеждал огромният мегаполис, ако в него избухне небивала паника. Явно се бяхме озовали пред неразрешим проблем: възможно ли е въобще да бъдат евакуирани милиони хора от градовете, белязани за мишени? На всичкото отгоре Вълка ни бе предупредил, че незабавно ще ги атакува, ако се опитаме да евакуираме населението… Досега поне нито дума от казаното от руснака не бе проникнала в медиите, но ударите в Невада, Англия и Германия бяха изправили целия свят на нокти.

Щом кацнахме на летището за хеликоптери край Ийст Ривър, незабавно бях откаран до централата на ФБР в Долен Манхатън. Последваха спешно свикани срещи на високо ниво, при това започнали още от ранни зори, за да се разтълкува видяното от видеозаписите на следящите камери, които бяха запечатали фигурата на Шейфър. Какво диреше в Ню Йорк той, при това тъкмо сега? Дали не бе пристигнал, за да се свърже с някоя местна терористична клетка на Ал Кайда? Внезапно слуховете за посещенията на Вълка в Близкия изток придобиха ново, много по-реално и опасно значение. Но каква цел все пак е преследвал Невестулката в Ню Йорк?

Във „Федерал Плаза“ се присъединих към набързо свикания брифинг, посветен изцяло на откритата от нюйоркската полиция терористична група. Според рапортуващия офицер тя се намирала в една неголяма тухлена постройка край тунела „Холънд“. Само че не стана ясно дали Невестулката още се спотайва вътре. Беше влязъл в сградата снощи в девет вечерта и никой не го бе видял да я напуска.

— Другите очевидно са членове на терористичната организация Ал Джихад — каза ми Анджела Бел. Тя бе специалистката по анализ на информацията и бе прикрепена към мен от антитерористичния отряд в Ню Йорк.

Съобщи ми още, че онази паянтова триетажна сграда, където според поверителните сведения се укривала въпросната терористична група, била обитавана едновременно от някаква корейска търговска фирма за внос и износ и от една испанска агенция за преводи. Конкретно проучваната от нашите хора група действала под прикритието на благотворителна фондация за подпомагане на афганистанските деца.

Въз основа на докладите от наблюдаващите екипи, с които вече разполагахме, в района били открити няколко признака за активизиране на терористичните групировки, базирани в Ню Йорк и околностите му. В Лонг Айланд бил открит склад с много опасни, силно отровни химикали и апаратура за смесването им. Мястото било наето от човек, обитаващ квартира недалеч от тунела „Холънд“. Някакъв пикап, собственост на член на тази терористична клетка, бил даден за ремонт, за да му добавят специални усилени ресори, позволяващи да се пренасят доста тежки товари. Дали не се готвеха да превозват някаква бомба с него? Но какъв ще е този толкова тежък взрив?

Съставените още рано сутринта планове бяха координирани за паралелно провеждане на двете спешни акции: нападението срещу склада в Лонг Айланд и атаката на сградата край тунела „Холънд“.

Накрая, към четири следобед, ме отведоха до зданието на Три Бе Ка Къмпани, където трябваше да се присъединя към ударната група.

47.

Бяхме предупредени да не правим това, но как можехме да се подчиним? Нещо повече: кой би могъл да очаква от нас да се примирим със заплахите, когато животът на толкова хора е изложен на смъртоносна опасност? Възможно бе и да заявим, че тази акция е планирана само като нападение срещу Ал Кайда и няма нищо общо с Вълка. По дяволите, а може би наистина нямаше…

Апартаментът, в който се укриваха терористите и където още можеше да се намира Джефри Шейфър, се оказа лесен за следене на видеоекраните. За наш късмет фасадата на сградата от червени тухли имаше само един вход. Задните изходи под противопожарните стълби водеха до една тясна алея, където вече бяхме монтирали безжичните камери за денонощно наблюдение и предаване на сигналите по радиочестоти в реално време. От едната страна сградата граничеше със стената на съседната печатница, а от другата — с неголемия квартален паркинг.

Дали Невестулката все още беше вътре?

Ударните групи от Отряда за спасяване на заложници, съвместно с основната наша сила — специалния отряд SWAT от нюйоркската полиция — много бързо успяха да проникнат на най-горния етаж на фабриката за опаковане на месни изделия, принадлежаща на Три Бе Ка Къмпани. Тя пък се намираше само на няколко пресечки от тунела „Долънд“. Събрахме се там, за да доуточним последните подробности по нападението, докато изчаквахме заповедта да нахлуем вътре. Макар че не бе изключено тази заповед въобще да не бъде получена.

Отрядът за спасяване на заложници напираше по-скоро да започнем акцията, защото отдавна бе вдигнат по тревога. Ако аз лично трябваше да ръководя цялата операция, не зная как бих могъл да им изляза на глава. Бяхме попаднали на терористична група, която отдавна е била следена и не бе изключено Шейфър да е с тях. Но ни предупредиха за последствията — това би могло да бъде някаква постановка, нещо като тест за всички нас.

Малко преди полунощ плъзна слух, че разузнаването на Отряда за спасяване на заложници се е натъкнало на нещо друго. Към един през нощта ме повикаха в тясната стая на счетоводителя на фабриката, временно използвана от нас като полеви щаб. Запътих се натам, обзет от предчувствието, че само след няколко минути ще бъде взето решението дали да атакуваме, или да се оттеглим.

За командир на акцията бе определен Майкъл Ейнзли от нюйоркското ФБР. Този висок, но слаб като тръстика мъж притежаваше забележителен практически опит, ала аз все пак останах с впечатлението, че той би се чувствал много по-добре на някой тенис корт, вместо в разгара на една толкова опасна акция.

— Сега ще ви запозная с последните данни от нашето наблюдение — съобщи Ейнзли на групата командири. — Един от снайперистите към Отряда за спасяване на заложници успял да заснеме няколко кадъра, а после ние добавихме нови снимки. Смятаме, че новините наистина са много добри. Погледнете сами.

Заснетите кадри, записани в лаптопа на Ейнзли, съдържаха няколко поредици от панорамни снимки, направени с широкоъгълен обектив, както и в близък план, на които се виждаха половината прозорци откъм източната страна на сградата.

— Отначало се обезпокоихме, защото тези прозорци не бяха затъмнени — изтъкна Ейнзли. — Все пак се предполага, че тези лайнари са много умни и внимателни. Независимо от всичките трудности обаче успяхме да идентифицираме петимата мъже и двете жени, които и сега се намират в сградата. Много ми е неприятно да го кажа, но полковник Джефри Шейфър не бе засечен на нито един кадър. Поне засега нямаме никакви доказателства, че е напуснал сградата, записан е само как влиза вътре. За целта използваме инфрачервени камери.

Докато го слушах, си припомних, че вашингтонската полиция все още не можеше да си позволи да купи тези ужасно скъпи камери, но аз ги видях в действие скоро след постъпването ми на работа в Бюрото. Те реагират на температурните колебания, най-вече на горещите точки или зони, и това ни позволява в буквалния смисъл на думата да виждаме през стените.

След това Майкъл Ейнзли обърна специално внимание на един кадър в близък план, който в момента бе на екрана на неговия лаптоп.

— Ето тук може да се види нещо доста интересно — каза той и побърза да стопира кадъра, показващ двама мъже, седнали край една малка маса в кухнята на апартамента.

— Този отляво е Карим ал Лиляс. Той е регистриран като номер четиринадесет в списъка на най-издирваните лица, съставен от Агенцията за националната сигурност. Няма съмнение, че работи за Ал Кайда. Подозираме го, че е бил замесен в бомбените атентати през деветдесет и осма година, когато бяха атакувани нашите посолства в Дар ес Салам и в Найроби. Обаче не знаем кога е пристигнал в Щатите, нито защо е дошъл. Единственото сигурно, и то дяволски сигурно, е това, че в момента е тук, в тази сграда. Мъжът до Ал Лиляс е Ахмед ел Масри. Той е още по-важен, защото е доста по-нагоре в списъка — номер осем! Затова е упорито издирван от нашите хора. Той също е инженер. Но нито едно от тези копелета не може да се види на по-ранните наши видеозаписи от наблюдението на този обект. Изглежда, двамата наскоро са се промъкнали в града. Но каква е била причината за това? И в какви подмолни заговори са били въвлечени? Ако действахме в по-нормална обстановка, отдавна щяхме да сме проникнали в тази сграда и сега можехме да се разположим в същата тази кухня, която виждате на екрана. И да си сервираме чай, за да се настроим за дълъг и приятен разговор. Същите тези кадри вече са изпратени за анализ в централата на ФБР в Ню Йорк, както и във Вашингтон. Така че скоро ще получим от там заповед за щурмуване на сградата или пък — за отмяна на акцията. — Майкъл Ейнзли млъкна, отново огледа помещението и накрая ни удостои с една изкривена усмивка: — Но за да спазим протокола, препоръчвам ви сега наистина да проникнем вътре, за да си сварим по чаша чай и след това наистина да си побъбрим.

В малката стая гръмнаха аплодисменти. За един кратък миг всичко приличаше на развлечение.

48.

Няколко от най-безразсъдните момчета от Отряда за спасяване на заложници, които предпочитаха да стрелят, вместо да говорят — а то май бе валидно не само за тях, а за целия отряд, — наричаха опасните операции от този вид пет минути паника и трепет. За тях паниката, а на нас — трепетът. Лично за мен трепетът беше залавянето на Джефри Шейфър.

Всички агенти, както от Отряда за спасяване на заложници, така и от специалния отряд SWAT, изгаряха от нетърпение да нахълтат в сградата и бяха напълно готови за акцията. Две дузини тежковъоръжени, отлично обучени бойци сега бяха принудени да си губят времето в досадно чакане, крачейки нетърпеливо напред-назад по скърцащия дървен под на това фабрично помещение. Като ги гледаш как са обучени, въоръжени и зажаднели да се втурнат в атака, трудно би могъл да се въздържиш да не поискаш и теб да включат в първата група, определена за проникването.

Но истинският проблем беше, че ако те успееха, всички ние можеше да загубим. Бяхме предупредени, а и ни бяха дадени няколко драматични урока какво ще се случи, ако пренебрегнем заповедите на Вълка. В същото време мъжете, които следяхме, можеха наистина да са неговият ударен отряд в Ню Йорк. Тогава какво щяхме да постигнем?

Вече знаех всичките детайли около тази операция. Да се превземе сградата чрез щурм, означаваше да се разгърне в целия й размах сформираната атакуваща група, включваща командосите от Отряда за спасяване на заложници и от специалния отряд SWAT. Бяха доведени общо шест атакуващи екипа, а отстрани бяха абсолютно готови за действие още шест снайперистки, от които според Отряда за спасяване на заложници поне два бяха излишни. Работата бе в това, че никак не им допадаше замисълът да си сътрудничат със специалния отряд. Четирите снайперистки екипа на Отряда за спасяване на заложници бяха кодирани като W, X, У и Z, наричани в разговорите, долавяни в слушалките, Уиски (от whiskey), X — лъчи (рентгенови), Янки (от Yankee) и Зулуси (от Zulu). Всеки такъв екип имаше по седем бойци. По един екип от ФБР беше разпределен от всяка страна на сградата, докато онези специалните, от SWAT, щяха да подпомагат щурма само откъм фасадата и откъм задната страна на обекта.

Най-интересното за мен бе това, че несъмнено мъжете от Отряда за спасяване на заложници бяха най-добрият атакуващ екип, въпреки че бях чувал точно обратното, докато служех във вашингтонската полиция. Снайперистите от този отряд бяха дегизирани с традиционните си черни маски и всичките останали атрибути за прикритие (маскировъчни дрехи, въжета, куки и карабинери като на алпинистите), както и с мощни прибори за нощно виждане. Всеки отделен снайперист бе получил своя конкретна мишена и така не бе останал непокрит нито един прозорец или врата в сградата, определена за проникване и овладяване.

Ала най-важният за нас въпрос си оставаше: дали все пак да се решим да атакуваме?

И дали Шейфър все още е в сградата?

В два и половина през нощта аз се присъединих към един екип от двама снайперисти, заели позиции в къщата от кафяв пясъчник, разположена точно срещу наблюдаваната сграда, но на противоположната страна на улицата. Тъкмо започваше най-напрегнатата и най-интересната сцена от пиесата.

Снайперистите се бяха настанили в една възтясна стаичка — само три на три метра. На около метър от прозореца бяха опънали прикриваща завеса от черен муселин. Самият прозорец обаче бе оставен затворен.

— Ако получим сигнал за стрелба и атака — обясни ми единият от тях, — моментално ще избием прозореца с ей тази оловна тръба. Може да ти се стори примитивно, но никой още не е измислил по-модерно решение.

В тясната и сгорещена стаичка не се водеха многословни разговори, така че през следващия половин час ми оставаше единствено да следя за евентуално движение на противника в набелязаната като мишена сграда през оптическия мерник на резервната пушка на единия от двамата снайперисти. Сърцето ми започна да бие ускорено — търсех Шейфър. И какво, ако го видя, как щях да го поваля? Нали бях задължен да чакам мълчаливо в тази тясна и задушна стаичка?

Секундите бавно се точеха, а аз можех само да ги отброявам едновременно с ударите на сърцето си. Целият атакуващ екип очакваше решителната команда в пълна бойна готовност с наострен слух и напрегнати очи. Нищо друго не ни бе разрешено, освен да чакаме да пристигне висшестоящото решение: Да нападнем. Да не нападаме.

Накрая не издържах и си позволих да наруша гробната тишина в стаичката:

— Ще сляза долу на улицата. Трябва да съм там, когато щурмът започне.

49.

Явно наистина щеше да започне всеки момент.

Присламчих се към атакуващата група на Отряда за спасяване на заложници. Беше разгърната около ъгъла, използван като прикритие от полезрението на терористите в сградата. Никой не очакваше да се намирам там, тъй като официално не бях зачислен към екипа за провеждане на операцията. Затова махнах с ръка на Нед Махони, а той ми отвърна с подобен жест, с което ми разчисти пътя при евентуалното нападение.

Стана три през нощта. Минутите започнаха да се нижат още по-бавно. Не идваха никакви новини, нито някакво пояснение от командването на специалните части в Ню Йорк или от главната квартира на ФБР в Хувър Билдинг във Вашингтон. Какво толкова умуваха шефовете? Как би могъл някой да одобри едно толкова необмислено решение като това тук, събрало всичките тези въоръжени до зъби мъже?

Да нападнем.

Да не нападаме.

Да се подчиним ли на Вълка?

Или да не се подчиняваме и да си понесем последиците?

Стана три и половина. После — три и тридесет и пет. Сетне — четири сутринта. Все още нито дума от висшестоящите в щабовете и главните квартири.

Междувременно вече се бях преоблякъл в черната униформа, задължителна за всичките командоси, струпани около мен. Не забравиха и да ми зачислят една пушка МР-5. Вероятно момчетата от Отряда за спасяване на заложници до един знаеха за Шейфър и за личната ми сметка, която имах за уреждане с него.

Командирът им седна на бордюра на тротоара до мен.

— Добре ли си, или има някакви проблеми?

— Аз съм служил във вашингтонската полиция, в отдел „Убийства“. Преминал съм през много горещи места, като това тук.

— Да, знам, че си много опитен. Ако Шейфър е вътре, ще го спипаме. Нищо чудно да се случи тъкмо ти да го заловиш.

Може би най-после ще успея да гръмна онзи мръсник, помислих си аз.

И тогава, като по чудо, дългоочакваната заповед най-после се получи. Зелена светлина!

Пет минути паника и трепет, казах си и в същия миг чух трясъците, защото снайперистите разбиха прозорците.

Сетне всички се втурнахме буквално от всички възможни посоки към сградата. Всеки от нас бе мобилизиран до предела на възможностите си. Тази лавина от мъже в черни униформи, въоръжени до зъби, бе страховита гледка, не ще и дума!

Два хеликоптера „Бел“ с по осем души на борда внезапно се появиха над сградата и се насочиха право към покрива й. Увиснаха там, за да могат атакуващите командоси да се спуснат по въжетата, чевръсти като филмови каскадьори.

Нашата група от четири души трябваше да се покатери по една от страничните стени на сградата. Гледката беше изумителна…

Друг екип от Отряда за спасяване на заложници вече крещеше въодушевяващите всеки боец бойни призиви, които кънтяха неудържимо в нощта: Бързо, по-бързо! Да ги издебнем! Да ги сгащим! Сега! Давай! Троши! Чупи! Изкърти! Огън! Вътре! По-скоро вътре! И всичко това се разигра пред очите ми само за няколко секунди.

Чух експлозиите, отекнали при разбиването на вратите. За броени мигове се изредиха три или може би четири взрива. Абсолютно никакви преговори нямаше да се водят с терористите — това бе най-същественото в плана за атаката.

Нахълтахме вътре. Аз най-после се озовах в сградата.

Канонада от изстрели отекваше оглушително откъм тънещите в мрак помещения в сградата. После някъде високо над мен се разнесе смразяващ кръвта автоматен откос.

Завтекох се към втория етаж. Някакъв мъж с диви, обезумели от страх, очи и ужасно разрошена коса изскочи в коридора. Държеше пушка в треперещите си ръце.

— Стой, горе ръцете! — изкрещях му аз. — Разбра ли ме? Вдигни ги по-високо!

Онзи отсреща явно разбираше английски, защото моментално навири дланите си и пушката му тупна на пода.

— Къде е полковник Шейфър? Къде е Шейфър? — разкрещях се като обезумял.

Мъжът обаче само клатеше глава напред-назад, после наляво и надясно, като имаше вид на умопобъркан.

Оставих пленника на две от момчетата от Отряда за спасяване на заложници и побягнах към третия, последния, етаж. Пламнал от превъзбуда, нямах капка търпение да заловя Невестулката. Но къде ли се беше скрил омразният тип?

Една жена, цялата в черно, внезапно прекоси широката всекидневна, към която водеха стъпалата от долния етаж.

— Спри! — извиках след нея. — Казах ти, спри на място!

Ала тя не се вслуша в командата ми. Вместо това се устреми като вихър към отворения прозорец на всекидневната. Чух пронизителния й предсмъртен вик, а после настана тишина. Ужасяваща сцена.

Накрая чух командата:

— Сградата е овладяна! Всички етажи са прочистени!

Ала нямаше и следа от Джефри Шейфър, нито косъм от Невестулката…

50.

Момчетата от Отряда за спасяване на заложници и от специалния отряд SWAT към нюйоркската полиция претършуваха най-старателно цялата сграда. Вратите до една бяха избити от пантите си, няколко прозореца — натрошени. Дотук за протокола, който изискваше „да се почука на вратата, преди да влезеш и да се представиш, както му е редът“. Планът като че ли сработи — или поне така ми се стори от всичко, което видях досега. С изключение на провала с издирването и залавянето на Шейфър. Къде може да се е дянал този кучи син? На всичкото отгоре вече два пъти го бях оставял да ми се изплъзне…

Жената, която бе скочила от прозореца на третия етаж, бе намерена мъртва долу на плочника. Докато обхождах стаите на третия етаж, се поздравих с познатите ми колеги от Отряда за спасяване на заложници. Те също ми кимнаха приятелски.

Заварих Майкъл Ейнзли насред стълбата между етажите.

— От Вашингтон искат да ни помагаш при разпитите — каза ми той, макар да не изглеждаше много зарадван от тази вест. — Имаме общо шестима задържани. Как искаш да ги разпитваш?

— Нещо за Шейфър? — попитах Ейнзли.

— Пленените казват, че не е тук, но не знаем със сигурност. Продължаваме да го издирваме.

Не можах да потисна разочарованието си за Невестулката, но стиснах зъби и си замълчах. Влязох в нещо, приличащо на работилница, но приспособено за жилищно помещение — някакво жалко подобие на апартамент. Навред по голия дъсчен под бяха застлани спални чували, имаше и няколко сламени матрака. Петима мъже и една жена бяха скупчени в средата на неугледната стая. Всички бяха оковани с белезници, закачени за общо стоманено въже. Приличаха на военнопленници. Всъщност точно такива бяха в момента.

Отначало само ги огледах мълчаливо, без да изрека и дума.

После посочих към един от мъжете, който ми се видя по-млад от останалите. Беше нисък, слаб, с очила с телени рамки и, разбира се — с едва набола брада.

— Искам този — заявих аз и тръгнах към мястото, където доскоро бе висяла вратата на стаята. — Веднага ми го доведете!

След като младежът бе изведен в съседната по-малка спалня, аз останах в голямата стая, за да я огледам още веднъж.

Сетне посочих към втория млад мъж с дълга къдрава черна коса и гъста брада.

— Също и този! — отсякох аз и той незабавно бе ескортиран навън. Не дадох никакви други обяснения.

После ме запознаха с доведения от ФБР преводач — името му беше Уазид, говореше арабски, фарси и пущу. Заедно с него влязохме в спалнята и той ми обясни:

— Този вероятно е саудитец. Нищо чудно всичките тук да се окажат от Саудитска Арабия.

Оттам бе и самият преводач — млад мъж, който ми се стори извънредно изнервен. Някога на ислямските терористи им е било много по-лесно благодарение на идеята, че е хиляда пъти по-добре да загинат за правата вяра, отколкото да бъдат заловени и разпитвани от сатаната. Ето докъде бях паднал: сега ролята на сатаната бе отредена на мен!

Насърчих преводача да се опита да разприказва първия заподозрян за неговото родно място, за семейството му. А после да го поразпита дали се е натъкнал на трудности, докато се е приспособявал към напрегнатия живот в Ню Йорк, в самото свърталище на сатаната. Помолих го и някак си да му обясни, че аз по душа съм добър човек и че съм само един от агентите на ФБР, което още не означава, че олицетворявам злото.

— Кажи му, че съм чел Корана. Забележителна книга е — подхвърлих аз и седнах на първия стол, попаднал пред очите ми.

Опитах се да си представя най-характерното от поведението на тези хора, за да изпробвам дали мога да ги имитирам, но без да изглежда прекалено очебийно. Задържаният бе настанен на друг стол, точно срещу моя. Ако успеех да стана първият американец, на когото той би дръзнал да се довери, макар и само донякъде, това би било забележителен пробив.

Отначало разпитът не потръгна особено окуражаващо за мен. Но все пак младият мъж склони да отговори на няколко въпроса: описа родния си град; после повтори неколкократно, че дошъл в Америка със студентска виза, обаче аз вече знаех, че не притежаваше дори и паспорт. Пък и не можа да ми каже къде се намира поне един от най-близките университети. Не знаеше дори как се стига до Нюйоркския университет.

Накрая не издържах, станах от стола и гневно изскочих от стаята. Исках да хвърля поне елин поглед на втория задържан, за да повторя същата процедура с него.

После се върнах към първия, по-мършавия. Носех със себе си куп рапорти. Още с влизането си ги запратих на пода. Чу се силен шум и онзи подскочи на стола си.

— Кажи му, че ме лъже най-безочливо! — изкрещях аз на преводача. — Обясни му, че мъжете от ФБР и ЦРУ не са пълни глупаци, каквото и да са му говорили в неговата страна. Просто не преставай да разговаряш с него. Дори е по-добре да му крещиш. Обаче не му позволявай да продума, освен ако наистина има да ни разкрие нещо важно. Тогава отново му закрещи, независимо какво ти е признал. Кажи му, че ще умре и че ние ще преследваме цялата му фамилия там, в Саудитска Арабия!

И така през следващите два часа бях принуден да снова неуморно между двете стаи за разпити. Опитът, натрупан през годините, когато бях работил като терапевт, сега ми помагаше много в разчитането на поведението на хората, особено когато са смутени и объркани.

Заех се и с третия пленник — единствената жена сред заподозрените. Всеки път, когато излизах от някоя от стаите, офицерите от ЦРУ ме питаха дали съм постигнал резултат. Разбира се, през цялото време въобще не си позволих да прилагам каквито и да било мъчения, но затова пък подлагах заподозрените на непрестанен натиск.

По време на тренировъчните занимания с разпити в академията на ФБР в Куонтико преподавателите ни упорито ни набиваха в главите трите основни принципа на всеки разпит: разумни доводи, въздействащи внушения, лаконични обобщения. Така че сега се стараех да прилагам точно това правило. Сипех разумни доводи като побеснял: „Ти явно си добър човек, Ахмед. Твоята вяра е истинската. Много бих искал да можех да вярвам така силно като теб“. После се заемах да раздавам въздействащи внушения: „Вината не е твоя. Ти още си само един невинен младеж. А правителството на Съединените щати наистина понякога може да действа като Сатаната. Така че от време на време и на мен ми минават мисли за това дали все пак не сме си заслужили Божието наказание“. А накрая се стараех да сипя пределно лаконични обобщения: „Досега поне ти не си извършвал реални престъпления тук, в Америка. Затова нашите либерални закони и хуманната ни правна система ще те закрилят“. И чак след цялата тази увертюра пристъпвах към деловите въпроси: „Хайде, разкажи ми всичко, което знаеш за онзи англичанин. Наясно сме, че името му е Джефри Шейфър, а прякорът му е Невестулката. Той е бил тук вчера. Разполагаме с видеозаписи, снимки, дори разговорите ви сме записали. Знаем, че е бил тук. Но къде е сега? Той е този, който всъщност ни е нужен“.

Неуморно, без минута отдих, повтарях и повтарях и пак повтарях въпросите си.

— Какво искаше англичанинът от теб? Той е истинският виновник, а не ти и приятелите ти. Ние отлично съзнаваме това. Ето, само ни дай малко сведения — и тогава ще бъдеш свободен да се прибереш у дома.

Накрая започвах да разпитвам за Вълка по същия начин.

Ала нищо не помагаше. С нито един от терористите нямах успех. Особено трудно се оказа с по-младите — те бяха най-твърдоглави. Бяха повече дисциплинирани и по-опитни, отколкото изглеждаше на пръв поглед. По-умни и по-силно мотивирани, отколкото очаквах. Но защо не? Нали все пак те вярваха в нещо.

Може би имаше какво да се научи от тях…

51.

Следващият заподозрян, когото подбрах за разпит, беше по-възрастен от първите двама, с гъсти мустаци и бели, почти съвършени зъби. Общо взето първото ми впечатление от него беше по-добро. Освен това говореше сносно английски и дори ми призна с неприкрита гордост, че е следвал в Бъркли и Оксфорд.

— Биохимия и електроинженерство. Това изненадва ли ви?

Името му беше Ахмед ел Масри. Ала колкото и да бе симпатичен външно, вече бях проверил досието му и установих, че е регистриран като номер осми в списъка, съставен от Агенцията за националната сигурност, за най-издирваните лица от средите на терористите.

Единствено той проявяваше склонност да разговаря с мен за Джефри Шейфър.

— Да, англичанинът беше тук. Вие сте прав за това, че видеозаписите обикновено не лъжат. Той твърдеше, че е дошъл при нас, за да ни съобщи нещо много важно.

— И направи ли го?

Ахмед ел Масри се намръщи.

— Не, не съвсем. Може би защото го взехме за един от вашите агенти под прикритие.

— Но все пак защо е дошъл тук? — настоятелно запитах аз. — Защо сте се съгласили да се срещнете с него?

Ахмед ел Масри небрежно сви рамене при този мой въпрос.

— Просто така… От любопитство. Освен това той заяви, че имал достъп до тактически ядрени оръжия.

Аз трепнах, а сърцето ми заби неудържимо. Представих си кошмарната картина, ако бъде взривено някое ядрено устройство на територията на Ню Йорк например или пък във Вашингтон.

— Наистина ли разполагаше с подобни оръжия?

— Тъкмо заради това се съгласихме да разговаряме с него. Подозирахме, че имаше предвид миниатюрните и с много по-малка мощ от обикновените атомни заряди, всеки от които може да се побере само в едно куфарче. Никак не е лесно някой да се сдобие с тях, но все пак не е невъзможно. Както може би сам знаете, Съветският съюз ги създаде в епохата на Студената война. Никой не знае какъв е броят им, нито къде са скрити. През последните години руската мафия се опитваше да търгува с тях или поне така гласят слуховете. Аз всъщност не зная нищо по-конкретно за тези бомби. Виждате ли, пристигнах в тази страна, за да работя като преподавател и основната ми грижа бе да си търся работа.

По гърба ми полазиха ледени тръпки. За разлика от конвенционалните бойни глави тези ядрени куфарчета бяха предназначени за заличаването на цели градове от лицето на земята. Транспортирането и употребата им се улесняваха много от малките им размери, а на всичкото отгоре бяха изработени така опростено, че дори един прост пехотинец можеше да борави с тях.

Ахмед ми призна, че с Шейфър са се договорили за всички подробности, включително и за това как — с оглед на максималната безопасност — да пренесат тактическите ядрени устройства до Ню Йорк, Вашингтон, Лондон и Франкфурт.

— Питам за последен път: това означава ли, че Шейфър действително има достъп до подобни ядрени куфарчета?

Ахмед ел Масри само сви рамене.

— Ние сме едни скромни студенти или преподаватели. Защо ни е притрябвало да се занимаваме с преносимо атомно оръжие?

Едва тогава проумях какво се опитваше да постигне той: искаше да предпази не само себе си, но и хората си от по-нататъшно преследване.

— А защо една от вашите така наречени студентки се самоуби, скачайки през прозореца от третия етаж?

Очите на Ахмед ел Масри се присвиха болезнено.

— Тя се плашеше от всичко наоколо през цялото време след пристигането ни в Ню Йорк. Работата е там, че беше осиротяла. Родителите й са били убити по време на несправедливата война в Афганистан.

Бавно кимнах, преструвайки се, че го разбирам напълно и че това, което ми разказваше, постепенно ме изпълва със симпатии към него.

— Досега не си бил подвеждан под отговорност за престъпления, извършени в нашата страна. Ние следим групата ви от седмици единствено за да си изясним с какви хора поддържате връзки. Но как все пак полковник Джефри Шейфър се е сдобил с достъп до ядрено оръжие? — отново попитах аз. — Това е въпросът, чийто отговор на всяка цена трябва да узная. Важно е не само за нас, но и за всичките ваши хора тук. За вашите хора! Следите ли мисълта ми?

— Надявам се… Да не би да се опитвате да ми внушите, че ще бъдем депортирани, ако откажем да ви сътрудничим? Ще ни върнете ли по домовете ни? Дори и след като не сме извършили никакви реални престъпления във вашата държава? — попита Ахмед ел Масри. Той явно се опитваше да ме склони да сключим сделка.

Застанах зад него, преди да заговоря отново:

— Някои от вас ще подлежат на съдебно преследване заради доста сериозни престъпления, извършени в миналото. Казано по-конкретно: за убийства. А другите ще бъдат разпитани още веднъж, но по-подробно, след което ще бъдат депортирани в страната, от която са емигрирали в Щатите.

Той кимна разбиращо.

— Е, добре, тогава можем да продължим с разпита. Аз не останах с впечатлението, че господин Шейфър наистина притежава тактическо ядрено оръжие. Вие току-що споделихте с мен, че отдавна сте ни следили. Но може би той също е знаел за вашето следене? Всичко това има ли някакъв скрит смисъл за вас, затова ли ни устроихте тази засада? Аз лично не мога да претендирам, че разбирам цялата тази игра. Но ето такива мисли ми минават през главата, докато си седя тук и разговарям с вас.

За нещастие това, което той изрече, имаше смисъл. Поне в моите представи. Искрено се опасявах, че точно това се бе случило — някакъв капан, някакво изпробване. Нали точно по този маниер действаше Вълка?

— Как Шейфър е успял да се изплъзне оттук, при това напълно незабелязано, след като нашите хора са го засекли при влизането му? — попитах аз.

— Избата на тази къща е свързана чрез тунел със съседната сграда, онази откъм южната страна. Работата е там, че полковник Джефри Шейфър предварително знаеше това. Изглежда, е бил отлично осведомен за всичко, свързано с нас и нашето убежище.

Когато напуснах сградата, вече бе девет сутринта. Чувствах се адски изтощен, дотам, че бях способен да се тръшна насред алеята за автомобили и да заспя. Заподозрените скоро щяха да бъдат отведени оттук, но все още цялата зона бе отцепена, дори и тунелът „Холънд“, понеже се опасявахме, че именно той е бил главната мишена на заговорниците. И че най-внезапно би могъл да бъде взривен.

Ала дали всичко това не беше един тест, един капан?

52.

Оказа се обаче, че загадките, на които се натъквах през този ден, още не бяха свършили.

Край сградата отвън се бе насъбрала тълпа, така че бях принуден с лакти да си пробивам път през нея. И точно в най-гъстата навалица чух как някой ме извика:

— Доктор Крос!

Кой бе този, който знаеше името ми тук, в този затънтен квартал на Ню Йорк?

Едно дребно хлапе със загоряло лице, облечено с червено яке, ми махна с ръка, за да го забележа в тълпата.

— Доктор Крос, ела тук! Доктор Алекс Крос! Трябва да ти предам нещо, човече.

Приближих се до момчето, което вероятно още не бе навършило дванадесет години, и се наведох, за да го чуя по-добре.

— Откъде знаеш името ми?

А то само поклати глава и предпазливо отстъпи крачка назад.

— Бяхте предупредени, човече — избъбри хлапето. — Бяхте предупредени от Вълка!

Веднага щом изрече тези думи, аз сграбчих с една ръка косата му, а с другата — якето му, и го вдигнах заплашително над земята.

Целият почервенял, в първите секунди слабичкият хлапак едва можа да си поеме дъх. После размаха крака във въздуха и отчаяно закрещя:

— Хей, за нищо не съм виновен. Само ми платиха да ти предам това съобщение. Мамка му, пусни ме! Един тип ми даде цяла стотачка. Аз съм само един пратеник, човече. Някакъв англичанин ми рече, че ти си бил доктор Алекс Крос.

Когато го пуснах, пратеникът ме изгледа изпод вежди:

— Само че хич не ми приличаш на лекар.

53.

Вълка беше в Ню Йорк. Не можеше да пропусне момента на изтичането на крайния срок. Не и за всичките пари на този свят. Това се очертаваше да бъде адски приятно, твърде хубаво, за да не му се наслади.

Преговорите вече бяха навлезли в крайно разгорещена фаза. Президентът на Съединените щати, британският премиер, германският канцлер… Както можеше да се очаква, никой от Голямата тройка на върха не бе склонен към каквато и да било сделка с него, тъй като това би разкрило пред човечеството колко невероятно слаби бяха всъщност световните лидери. Повтаряха, че не може да се мисли за преговори с терористите, че ще се създаде прецедент. Следователно се нуждаеха от още натиск, от още стрес, от нещо по-убедително, преди да рухнат окончателно.

По дяволите, можеше да го направи! Нещо повече — дори щеше да се почувства истински щастлив, ако поизмъчи още малко тези глупаци. Цялата история бе напълно предсказуема. Поне за него.

Потегли на дълга разходка по източния бряг на Манхатън. Нещо като обичаен за него ритуал за поддържане на здравето. Не се съмняваше, че единствен той водеше убедително в тая игра на нерви. Можеха ли всичките правителства на този свят да си съперничат с него? Та нали той притежаваше всички предимства: никакви политици, никакви учени глави, никакви медии, бюрократи, закони или етични норми можеха да препречват пътя му. Кой тогава би могъл да го победи?

Върна се в един от своите апартаменти, каквито притежаваше из целия свят. Този беше великолепна мансарда, с изглед към Ийст Ривър. Оттам се обади по телефона. Докато стискаше леко черната гумена топка в дланта си, той поговори с висш агент в нюйоркската централа на ФБР. С една от най-високопоставените служителки в нея. С една американка.

Тя го осведоми за всичко, което Бюрото досега бе открило за него. Най-подробно му докладва за мерките, взети от ФБР за залавянето му, които обаче въобще не му направиха впечатление. Явно онези тъпоумни ченгета по-скоро имаха повече шансове да пипнат прочутия Осама Бин Ладен, отколкото него.

Накрая Вълка изкрещя в телефонната слушалка:

— И ти очакваш да ти плащам за целия този боклук? За да ми преповтаряш това, което отдавна ми е известно? Май ще е по-добре да те ликвидирам. — Но след две-три секунди руснакът внезапно се засмя. — Това, разбира се, беше само шега, приятелко. Ти ми донесе добри новини. Аз също имам новини за теб — много скоро в Ню Йорк ще стане сериозен инцидент. Затова само ще те посъветвам: стой настрани от мостовете! От всякакви мостове. Мостовете са много опасни места. Знам го от собствен опит.

54.

Бил Капистран бе мъжът, избран за този план. Той винаги изпъкваше с опасното си поведение, което бе създавало безброй проблеми, грижи и главоболия на всичките му досегашни началници. Но съвсем скоро щеше да стане горд притежател на двеста и петдесет хилядарки в банковата си сметка на Каймановите острови. И всичко това щеше да заслужи просто като свърши тази… малко по-особена работа. Която беше напълно по силите му. Мога да го направя, никакви проблеми, рече си той.

Капистран беше двадесет и девет годишен, слабоват, но иначе жилав мъж, родом от градчето Роли в щата Северна Каролина. В продължение на една година бе играл в отбора на Северна Каролина по лакрос12, а после постъпи във флота. След тригодишната служба във военноморските сили на САЩ се уволни и си намери работа в една компания за търговия на едро във Вашингтон. Преди две седмици се срещна с един тип, когото познаваше от Вашингтон — името му бе Джефри Шейфър, — след което се съгласи да се заеме с най-сериозното дело в цялата си досегашна кариера. Работата си струваше. По-точно: струваше си да се потруди здравата за обещаните му двеста и петдесет хиляди долара.

Затова сега се бе заел да я свърши.

В седем сутринта той подкара своя черен форд пикап на изток, през Петдесет и седма улица в Манхатън, след което зави на север по Първо авеню. Накрая паркира край моста на Петдесет и девета улица, наричан още моста „Куинсбъро“.

Той и двама мъже в бели бояджийски комбинезони слязоха от пикапа и разтовариха багажа от каросерията. Само че не оставиха на асфалта кутии с боя, парцали за почистване и алуминиеви стълби. А само чували с експлозиви. Смъртоносната комбинация от свръхмощния пластичен експлозив C4 и нитрати беше складирана в чували около подпорите на моста в стратегически важната зона край брега на Манхатън на Ийст Ривър.

Бил Капистран беше опознал много подробно моста „Куинсбъро“ — както отвън, така и в по-близък план. След като му възложиха тази сложна задача, той неколкократно бе оглеждал моста от всички страни. Масивната деветдесет и пет годишна конструкция изглеждаше стабилна и изключително здрава, с отворена, гъвкава структура и свободно носеща конструкция — единственият от четирите моста на Ийст Ривър, който не беше изграден по класическата схема на окачената ферма. Което означаваше, че за срутването му се изискваше не каква да е, а някаква по-специална бомба. Точно такава, с каквато в момента той разполагаше в каросерията на пикапа си.

Това е нещо по-различно, не спираше да си повтаря Бил Капистран, докато с другарите му превозваха тежкия товар към моста. Ню Йорк Сити. Ийст Сайд. Известен на всеки нюйоркчанин с всичките онези там нафукани копелета от едрия бизнес, с всичките техни русокоси принцеси, които се размотаваха насам-натам като че ли светът бе сътворен единствено за тяхна лична употреба. Ако би могъл поне за миг да забрави за обзелото го невероятно нервно напрежение, той щеше да се почувства ужасно горд от себе си. Именно заради това може би сега, в този решаващ за него ден, Бил си свирукаше през зъби една поостаряла песен, която точно в тези мигове му се струваше адски забавна. „Мостът на Петдесет и девета улица“ („Готино, готино ми е“) на Саймън и Гарфънкъл, които впрочем за него бяха типични примери на двама надути нюйоркски задници.

През последните няколко дни Бил Капистран бе посветил немалко часове на усилията да се труди заедно с двама симпатични студенти от техническия факултет в университета Стоуни Брук в Лонг Айланд. Единият от тези умници беше от Иран, а другият — от Афганистан. Смешно бе, ако се позамисли човек: Ню Йорк обучава студенти, които накрая ще успеят да вдигнат същия този надменен град във въздуха. Е, това е страната на шибаната свободна инициатива! Тримата нарекоха своя екип „Манхатън Проджект“13. С една дума — голям майтап!

Отначало се бяха спрели на варианта ANFO — бомба от онзи класически вид, която ще издълбае огромен кратер насред горното или долното автомобилно трасе на моста. Но впоследствие според изчисленията на умника от Иран — по-начетен от афганистанския си колега, това нямаше да успее да срути такъв грамаден мост като „Куинсбъро“. Колежанските глави обясниха на Бил Капистран, че тази бомба тип ANFO ще нанесе щети на моста колкото един фишек ще повреди паветата по някоя улица. Експлозията ще бъде характеризирана от медиите и властите като „поредното доказателство, че страхливите и подли нелегални атентатори винаги търсят пътя на най-малкото съпротивление“. Или с други думи, бомбата само щеше да поразтърси магистралата, преминаваща по моста, обаче реалната разрушителна сила щеше да отиде на вятъра, при това в буквалния смисъл, защото щеше да се разсее във въздуха.

Това явно няма да свърши работа, ефектът ще е смехотворен, съгласи се Бил.

Тогава дяволски умните студенти му предложиха много по-ефикасна схема за събарянето на моста. Те посъветваха Бил Капистран да разположи в опорите на огромната конструкция няколко сравнително неголеми заряда. Обясниха му точно къде. Това според тях наподобявало способите на фирмите за събаряне на стари постройки, чрез които по магичен начин рухвали като подкосени доста високи и масивни сгради в центровете на гъсто населени градове.

Тъй като нямаше абсолютно никакъв интерес да го заловят, Бил Капистран измисли да наеме неколцина водолази, които да се гмурнат в Ийст Ривър, за да поставят херметично изолирани взривни заряди най-отдолу, в опорите. На няколко пъти бе ходил да оглежда внимателно гигантския мост. За своя искрена изненада установи, че охраната там е по-скоро символична.

За негова огромна радост тази сутрин всичко стана според очакванията му — както и при предишните му посещения, — никаква охрана не го обезпокои. С двамата си помощници обходи платформата с долните опори на моста на Петдесет и девета улица, без някой да ги спре и да ги запита какво търсят под двете горни платна.

От по-голяма дистанция цялата тази изящна метална конструкция, боядисана със сребърна боя, с десетки орнаменти под формата на шпилове, придаваше на стария мост по-скоро деликатен вид. Но само при оглед по-отблизо се разкриваше истинската здравина на конструкцията — масивни опори, скрепени с нитове, дебели колкото човешка ръка.

Замисълът изглеждаше напълно налудничав, но щеше да свърши работа.

Понякога самият той не можеше да си обясни защо бе толкова злостно настроен срещу всичко наоколо. Откъде се взимаше този неудържим гняв в него, цялата тази неизчерпаема злъч и горчивина? По дяволите, та нали преди години, когато още служеше във флота, беше участвал в спасителни мисии за откриване на пилоти на свалени самолети, като онзи Скот О’Грейди в Босна. Е, това все още не означаваше, че Бил е някакъв герой. Той бе само един от милионите работещи за преуспяването на капиталистическата система. Правдиво заключение, което малко хора бяха склонни да приемат.

И докато продължаваше да обхожда носещата конструкция, Бил Капистран не можа да се въздържи и си затананика, отначало едва чуто, но после все по-отчетливо, добрата стара песен: „Готино, готино ми е“.

55.

Обаче най-странното, най-озадачаващото тепърва предстоеше.

Срокът, поставен от Вълка, изтече, но нищо не се случи.

Нито той се обаждаше, нито пък последваха обещаните от него незабавни смъртоносно атаки. Нищо, абсолютно нищо. Тишина. Странна, загадъчна, ала същевременно невероятно плашеща…

Вълка бе единственият, който знаеше какво става сега. А може би освен него знаеха президентът на Съединените щати и още неколцина световни лидери. Плъзна слухът, че президентът, вицепрезидентът и цялото наше правителство вече са били тайно евакуирани от Вашингтон.

Ала подобно нещо не можеше да остане скрито, поне репортерите не биха могли да бъдат спрени. „Вашингтон Поуст“, „Ню Йорк Таймс“, „Ю Ес Тудей“, Си Ен Ен — всички те единодушно поддържаха версията, че някакви кошмарни заплахи са били отправени срещу най-големите градове в света. Обаче никой не знаеше със сигурност кои бяха тези градове или от кого бяха изречени заплахите. Но след толкова години, изпъстрени с тревожни очаквания, през които Агенцията за националната сигурност ни беше стряскала с предупреждения за най-различни терористични атаки, оцветени ту в жълто, ту в оранжево — само до червеното не се стигна, — никой вече не възприемаше на сериозно подобни сигнали.

Несигурността, войната на нерви явно също бяха част от плана на Вълка. През уикенда, започващ от 30 май, когато се честваше Денят на загиналите във войните, аз бях във Вашингтон. Бях заспал, когато ми позвъниха със спешното нареждане веднага да се явя в Хувър Билдинг.

Взрях се в часовника, примижавайки два-три пъти, колкото да фокусирам погледа си, и накрая видях, че бе едва три и петнадесет през нощта. Сега пък какво се бе случило? Дали Вълка не бе започнал с обещаните от него наказателни мерки? Ако бе така обаче, нямаше да ми съобщят за тях по телефона.

— Веднага тръгвам! — отвърнах аз, скочих от леглото и сърдито изругах. Взех си един бърз душ, първо с гореща, после със студена вода, сетне се избърсах надве-натри, навлякох дрехите и подкарах колата с пълна газ през Вашингтон, макар всичко още да се мержелееше пред очите ми. Знаех само, че след половин час Вълка ще се свърже с нас.

Такава бе ситуацията в три часа и тридесет минути в понеделник сутринта, след дългия уикенд, като на всичкото отгоре крайният срок на Вълка вече бе изтекъл. Той не само че ни контролираше изцяло, но просто се държеше с нас подчертано злорадо, дори садистично.

Когато най-после се добрах, задъхан, до антикризисния щаб на петия етаж, заварих там най-малко една дузина колеги, които вече ме бяха изпреварили. Разменихме си поздрави като стари приятели, събудили се току-що след бурна отпускарска нощ в някой мотел. През следващите две-три минути конферентната зала непрекъснато се изпълваше с нови и нови, не съвсем разсънили се агенти с още блуждаещи погледи. Май че никой не изглеждаше напълно буден. Край масата с чашите и линийките се оформи нестройна опашка, нетърпеливо очакваща най-после да донесат каните с току-що свареното горещо кафе. Всички изглеждаха безкрайно раздразнени, с опънати до скъсване нерви.

— Поне да имаше понички! — обади се един от агентите. — Къде се дяна любовта към ближния?

Обаче никой не се засмя на шегата му.

Бърнс се появи няколко минути след три и тридесет, както винаги — с черен костюм и вратовръзка. Само той сред присъстващите бе облечен толкова официално. Имах чувството, че директорът също нямаше никаква представа какво се случва.

— А си мислехте, че съм строг шеф? — обади се след няколко минути той, разчупвайки тягостната тишина. Най-после се разнесе смях. — Благодаря, че пристигнахте тук навреме — добави Бърнс.

Най-после Вълка ни позвъни — точно в три часа и четиридесет и три минути. Разбира се, и сега гласът бе грижливо филтриран. С типичните за него самодоволство и неприкрито презрение към всички останали, той заговори:

— Вероятно се чудите защо определих времето за този наш сеанс посред нощ? — Млъкна за миг и продължи: — Защото мога да си го позволя. Е, допада ли ви това, а? Защото мога да си го позволя. В случай че още не сте го разбрали, ще ви кажа, че никак не ми харесвате. Ама никак! Имам си причини, при това съвсем основателни, да мразя всичко, което Америка подкрепя. Така че може би всичко това е част от някакво мое отмъщение. Вероятно някога в миналото вие сте причинили зло на семейството ми? Е, това е част от пъзела. Отмъщението е сладка награда за мен. Но да се върнем в настоящето. Поправете ме, ако греша, но мисля, че ви инструктирах да не провеждате никакви разследвания относно моето местонахождение, да не се бъркате в делата ми. А вие какво направихте? Нахвърлихте се като глутница вълци върху онези шест беззащитни копелета в центъра на Манхатън, понеже ги заподозряхте, че работят за мен. И защо трябваше да се стига дотам? Онова нещастно девойче така се изплаши, че се метна през прозореца от третия етаж. Лично видях фаталния и полет! Предполагам, че сега си въобразявате — не се и съмнявам, че в момента точно това ви се върти в главите, — че ще спасите Ню Йорк, след като сте ликвидирали моите изпълнители там, в Манхатън. Е, джентълмени, познах ли и този път? О, да, замалко щях да забравя! Има също и един дребен, неуреден между нас въпрос за онзи краен срок, който вие не спазихте. Или си въобразявате, че съм забравил за срока? Е, не е така. Защото аз никога не забравям крайните срокове. Нито обидата от вашето неподчинение. А сега вижте на какво съм способен.

56.

Точно в три и четиридесет сутринта, стриктно спазвайки получените инструкции, Невестулката зае предварително определената му позиция на една от пейките покрай брега на Ийст Ривър, по-точно между Сътън Плейс и Петдесет и седма улица. Предстоеше му да свърши една доста сериозна работа. Всичките затруднения около нея се уравновесяваха от две още по-сериозни предимства: бяха му платили купища пари; и той отново се бе озовал във вихъра на действието. Господи, аз наистина съм в центъра на лайната!, помисли си възторжено Невестулката и погледна надолу към мътното, забързано течение на Ийст Ривър.

Някакъв червен влекач с надпис „Братя Макалистър“ помагаше на един огромен контейнеровоз да напредва по маршрута си. Градът, който никога не спи, нали така? По дяволите, онези бариери там, на Първо и Второ авеню, току-що бяха спуснати. Преди малко той бе минал с колата си покрай някакъв медицински център за спешна помощ, който дори в този час през нощта бе отворен, за да приема нуждаещи се пациенти. Боже, какъв град! В каква побъркана страна се бе превърнала Америка…

Повечето нюйоркчани скоро щяха да бъдат събудени и след това щеше да им бъде ужасно трудно отново да заспят.

Защото щяха да леят горчиви сълзи или ядно да скърцат със зъби. Само след минута Вълка щеше да се погрижи за това.

Взрян в циферблата на часовника си, Шейфър следеше напрегнато изтичането на секундите до фиксирания миг — точно три часа и четиридесет и три минути. Същевременно държеше под око реката и особено моста „Куинсбъро“.

Десетки автомобили, сред които доста таксита и дори няколко камиона, се бяха устремили натам въпреки ранния час. Поне стотина коли прекосяваха моста точно сега. Бедните шибаняци!

В три и четиридесет и три Шейфър натисна един от предварително уговорените бутони на мобилния си телефон.

Това изпрати къса кодирана поредица от импулси до една малка антена, монтирана в подножието на отсрещния край на моста, откъм Манхатън.

Веригата се затвори…

Детонаторът се задейства…

Само след броени микросекунди едно послание, изпратено направо от ада, достигна до жителите на Ню Йорк, както и до останалия свят.

Едно символично послание.

Или още едно принудително събуждане.

Около подпорите на моста на Петдесет и девета улица избухна страхотен взрив. Връзките между стотиците стоманени елементи на масивната конструкция мигновено бяха поразени, при това — непоправимо. Старата метална ферма се разпука, внезапно превърнала се в крехка обвивка. Грамадните нитове изхвръкнаха от гнездата си и цопнаха в Ийст Ривър. Платната за автомобили се нагърчиха като хартия. Подпорите от усилен бетон се разчупиха.

Горното автомобилно платно се пропука, след което двете гигантски секции се стовариха като бомби върху долното, което също не издържа и се разкъса, при това в няколко участъка. Разтроши се на едри късове, изви се и се срути в реката.

Гроздове от автомобили се посипаха във водата. Един огромен камион за доставки, натоварен с камари от палети с тазсутрешните вестници от печатницата в Куинс, се плъзна назад по надигналата се секция от платното и накрая се прекатури в Ийст Ривър със страховит пирует. Последваха го още леки коли и камиони, стоварващи се с плясъци в реката като оловните тежести на рибарските въдици. Прекъснатите електрически кабели засъскаха и пръснаха хиляди синкави искри по цялата дължина на моста „Куинсбъро“. Повечето от автомобилите, доскоро пътуващи по моста, се сгромолясаха в реката и след броени секунди изчезнаха завинаги под нейните мътни води.

Неколцина отчаяни шофьори успяха да изскочат от колите си и се хвърлиха през усуканите от взрива перила на моста, за да намерят и те смъртта си на дъното на Ийст Ривър. Шейфър успя да чуе ужасяващите им предсмъртни крясъци, отекващи надалеч по течението на реката.

Веднага светнаха прозорците на всичките жилищни сгради на двата бряга. После започнаха да просветват синкавите екрани на телевизорите и компютрите, докато изплашените до припадък жители на Ню Йорк с трепет очакваха първите репортажи за бедствието, доскоро немислимо в техните представи. И изглеждащо напълно невероятно само допреди няколко години.

Свършил работата си, предвидена за тази нощ, Джефри Шейфър най-после се надигна от пейката на речния бряг и се запъти към квартирата си, за да се опита да поспи. Ако изобщо го оставеха да заспи… Поне толкова разбираше: нещата едва сега започваха. Предстоеше му пътуване до Лондон.

Лондонският мост, помисли си той. Всички мостове на света ще се разпаднат. А съвременното общество окончателно ще се пропука по шевовете, по всичките си шибани шевове. Този малоумник Вълка можеше и да е луд, но пък бе ненадминат, когато трябваше да се причини някому зло. Един блестящ, умопобъркан дявол!