Лондонски мостове

70.

Изпитателната писта за скоростни автомобили, намираща се на шестдесет километра южно от Париж, му беше добре позната. Както винаги, Вълка и сега бе дошъл тук, за да изпробва прототипа на един състезателен автомобил. Имаше си и компания.

Заедно с него по пистата крачеше един бивш сътрудник на КГБ, който от много години ръководеше бизнес делата му във Франция и Испания. Името му беше Иля Фролов. Един от малкото, които знаеха как изглежда Вълка. И един от малцината живи. Това понякога го плашеше, макар че се смяташе за негов приятел.

— Виж колко е красив! — провикна се Вълка, докато двамата приближаваха новия модел „Фабкар“, външно изглеждащ като червено порше. Същият модел бе изпробван в скоростните отсечки за спортни автомобили.

— Винаги си обичал колите си — отбеляза Иля.

— Нали съм израснал в покрайнините на Москва. Никога не съм си мислел, че ще притежавам каквато и да е кола. А сега имам толкова много, че понякога им забравям броя. Искам да ме придружиш в този тест. Качвай се, приятелю.

Иля Фролов поклати глава и вдигна ръце в знак на протест:

— Не, не мога да понасям нито шума, нито скоростта!

— Настоявам — прекъсна го Вълка. Той посегна към вратата откъм седалката на пътника в двуместния автомобил, която с лекота се повдигна нагоре като крило на птица. — Хайде, влизай, няма да те ухапе. Вечно ще помниш тази езда.

Иля се засмя престорено, но после се закашля.

— Тъкмо от това се страхувам.

— След като свършим, ще си поговорим за следващите стъпки. Вече сме много близо до получаването на нашите парички. Враговете ни отслабват с всеки изминал ден. Освен това имам план. Ще бъдеш много богат човек, Иля.

Вълка се настани зад волана, който в този специален модел беше от дясната страна. Завъртя ключа. Сигналните лампи по арматурното табло моментално светнаха. Мощният двигател изрева и се разтресе. Вълка не сваляше очи от лицето на Иля, което още повече пребледня. И весело се засмя, защото по свой, странен начин обичаше Иля Фролов.

— Сега сме седнали точно върху двигателя. Така че скоро тук ще стане доста горещо, може би около петдесет и пет градуса. Ето защо сме облекли „охлаждащи костюми“. Освен това ще бъде доста шумно. Сложи си каската, последна предпазна мярка!

И тогава потеглиха!

Ето, за това си заслужаваше да се живее! Вълка обожаваше възбудата от бясното шофиране. Обожаваше насладата, която можеха да му доставят само тези листови модели, най-мощни в целия свят. При такава бясна скорост той трябваше изцяло да се съсредоточи върху управлението на колата. Нищо друго нямаше значение, забравяше за останалото, докато летеше по изпитателното трасе. Всичко в тази безумна надпревара с времето бе неразривно свързано с мощността на двигателя: шумът — понеже в този свръхскоростен модел нямаше никакви средства за потискането му; вибрациите — защото окачването на двигателя съзнателно не бе направено така, че да поема прекалено много вибрации, за да може колата по-бързо да променя посоката на движение; ускорението — пораждащо сила, която на някои завои достигаше до триста килограма.

Господи, каква великолепна машина — толкова съвършена, — който я бе сътворил, беше гений!

Все още сме останали малко на този свят, каза си Вълка. Не бива да го забравям.

Най-после той намали скоростта и насочи този толкова мощен модел извън очертанията на трасето. Изскочи навън, смъкна шлема си, разтърси косата си и изкрещя към небето:

— Беше прекрасно! Боже мой, какво преживяване. Много по-добро от секса! Яздил съм и жени, и коли. Но най-силно предпочитам състезателните коли! — Погледна към Иля Фролов и видя, че приятелят му все още бе блед като платно, целият треперещ от страх. Бедният Иля…

— Съжалявам, друже — меко заговори Вълка. — Опасявам се, че няма да имаш смелост за следващата надпревара. Освен това ти знаеш какво се случи в Париж.

Застреля приятеля си, още докато бяха там, на състезателната писта. После просто продължи нататък, без да поглежда назад. Никога не се бе интересувал от мъртвите.

71.

През същия следобед Вълка посети една селска къща, разположена на около петдесет километра от изпитателното автомобилно трасе. Пристигна пръв и се разположи в кухнята, но не дръпна пердетата и я остави тъмна като гробница. Беше заповядал на Артур Никитин да дойде сам и той се подчини. Никитин беше бивш сътрудник на КГБ и винаги се проявяваше като дисциплиниран войник и лоялен съдружник. Работеше с Иля Фролов — предимно като търговец на оръжие.

Вълка чу шума от пристигането на Артур откъм задните стъпала.

— Не светвай — предупреди го той. — Просто влез.

Артур Никитин отвори вратата и пристъпи вътре. Беше висок, едър руснак, с гъста бяла брада, смътно напомнящ за руските мечки. Физически по нищо не приличаше на Вълка, който го покани:

— Ето ти стол. Заповядай, бъди мой гост.

Никитин се подчини. Не личеше да се страхува.

Всъщност той не се боеше дори от смъртта.

— В миналото ти ми свърши много полезна работа. Това ще бъде последната ни съвместна дейност. Ще спечелиш достатъчно, за да се оттеглиш от играта и да си живееш живота. Как ти се струва?

— Отлично. Ще сторя каквото поискаш.

— За мен Париж винаги е бил много специален град — продължи Вълка. — В друг един живот прекарах в него две години. А ето че сега отново съм тук. Това обаче не е някакво случайно съвпадение, Артур. Сега се нуждая от помощта ти. Нещо повече, нуждая се от твоята лоялност. Мога ли да разчитам на теб?

— Разбира се, без капка съмнение. Нали вече съм тук?

— Планирам да изровя огромна дупка в Париж, да причиня много страдания, а след това да станем неприлично богати. Все още ли мога да разчитам на теб?

Никитин се усмихна.

— Абсолютно. И без това не харесвам много французите, пък и кой ги харесва? Така че за мен ще бъде удоволствие. Особено последната част за „неприлично богатите“.

Вълка бе намерил своя човек за работата. След това го запозна с неговата част от пъзела.

72.

Два дни след експлозията на Уестминстърския мост отпътувах обратно към Вашингтон. По време на дългия полет след значително усилие на волята си се заех да нахвърля подробни бележки за възможните бъдещи ходове на Вълка. Какво би могъл да предприеме сега? Дали отново ще удари, бомбардирайки градовете, докато не получи парите? И защо придаваше чак толкова голямо значение на мостовете?

Единственото неоспоримо за мен бе едно: Вълка нямаше намерение да изчезне и да остави нещата както досега. Нямаше никакво намерение да заминава.

Малко преди самолетът да се приземи, получих съобщение от кабинета на Рон Бърнс. С него ми нареждаха да се отправя към главната квартира веднага щом пристигна във Вашингтон.

Обаче аз не продължих към Хувър Билдинг, а вместо това се прибрах у дома. Също като писаря Бартълби17 аз се отклоних от изпълнението на заповедта на моя работодател, въпреки дълбокото ми почитание към него. И нито за миг дори не се поколебах. Вълка нямаше да изчезне.

Хлапетата се бяха прибрали в града заедно с леля им Тиа. На Пета улица заварих и мама Нана, разбира се. Прекарахме вечерта заедно в къщата ни — в същата онази стара къща, в която някога Нана се бе родила. А на сутринта децата трябваше да се върнат в Мериленд с Тиа. Нана щеше да си остане на Пета улица. Както и аз. Може би двамата си приличахме повече, отколкото ми се щеше да си призная.

Около единадесет часа същата вечер някой позвъни на предната врата. Тъкмо свирех на пианото на остъклената веранда, така че бях само на няколко крачки от вратата. Отворих я и за моя огромна изненада видях Рон Бърнс заедно с още двама от неговите агенти. Заповяда на хората си да го изчакат в колата, след това влезе при мен.

— Трябва да говоря с теб, всичко се обърка! — рече той още от прага.

И така, аз седях на нашата малка веранда в компанията на директора на ФБР. Не свирех на пианото за Бърнс, само слушах какво ми разказваше.

Първото се отнасяше за Томас Уиър:

— Вече не се съмняваме, че Том в миналото е установил някакви връзки с Вълка, когато руснакът се е измъкнал от Русия. Може да е знаел самоличността му. С колегите от ЦРУ сме на едно мнение по въпроса, Алекс, и разследваме упорито именно в тази насока. Но както би могло да се очаква, загадката не е никак лесна за разрешаване.

— Въпреки че всички си сътрудничат — отбелязах аз и смръщих чело. — Колко мило!

Бърнс се вгледа замислено в мен:

— Знам, че ти дойде прекалено. Наясно съм също, че работата не е идеалната за теб, защото хем искаш да си в центъра на нещата, хем да бъдеш със семейството си.

Естествено, не можех да отрека правотата на думите му.

— Целият съм в слух — казах аз.

— Нещо се е случило във Франция, Алекс. Нещо, което е касаело Том Уиър и Вълка. Случило се е отдавна. Била е допусната грешка, и то доста голяма.

— Каква грешка? — попитах недоверчиво. Дали най-после не се доближавахме до някои отговори?, помислих си аз, но вместо това се троснах: — Престани да си играеш с мен! А после ще се чудиш защо съм толкова скептично настроен за работата си в Бюрото?

— Повярвай ми, още не знаем какво се е случило тогава. Е, може би вече не сме много далеч от отговора. През последните няколко часа се случиха доста неща. Вълка отново се свърза с нас, Алекс. — Въздъхнах тежко, примирено, но продължих да го слушам напрегнато, защото му бях обещал. — Както ти сам вече го изтъкна, той иска да ни нарани, да строши гръбнаците ни, ако може. А според думите му — може. Каза, че правилата се променят и че той е този, който ги променя. Бил единственият, притежаващ всички парчета от пъзела. А ти си единственият, който знае нещо за него.

Наложи се да вдигна ръка, за да помоля Бърнс да млъкне за миг.

— Рон, какво всъщност се опитваш да ми кажеш? Просто ми обясни. Или съм изцяло в играта и докрай, или съм извън нея.

— Той ни даде деветдесет и шест часа. След като ни обеща сценарий, пред който, според думите му, дори Страшният съд щял да бледнее. Освен това промени някои от градовете мишени. Е, като негови цели си остават Лондон и Вашингтон, но добави също Париж и Тел Авив. Не обясни на какво се дължи тази промяна в плановете му. Освен това иска общо четири милиарда долара, но без да се отказва от освобождаването на онези политически затворници. Не ни обясни нищо повече.

— Това ли е всичко? — попитах аз накрая. — Четири обречени града? И откуп от няколко милиарда? И освобождаването на неколцина убийци?

Бърнс поклати глава.

— Не, това не е всичко. Този път той осведоми пресата. В целия свят ще настъпи паника. Но най-вече в четирите града: Лондон, Париж, Тел Авив и тук, във Вашингтон. Той вече играе пред публика.

73.

В неделя сутринта, след закуската с Нана, потеглих за Париж. Рон Бърнс ме искаше във Франция.

Изтощен и потиснат, аз спах през по-голямата част от презокеанския полет. Но щом се събудих, се заех с четенето на сведенията, измъкнати от архивите на ЦРУ, за агент на КГБ, който преди единадесет години е живял в Париж и може би е работил с Томас Уиър. Предполагаше се, че именно този агент беше Вълка. И нещо се бе случило. Грешка? Очевидно доста голяма.

Не бях сигурен какъв прием би трябвало да очаквам от французите, особено имайки предвид последните събития в общуването между Франция и Съединените щати, но когато пристигнах в Париж, нещата потръгнаха съвсем гладко. Всъщност се оказа, че техният команден център в столицата работеше доста по-добре в сравнение с подобните центрове, на които се бях нагледал във Вашингтон и Лондон. Причината веднага ми се изясни.

Инфраструктурата в Париж изглеждаше доста по-опростена от нашата, което невероятно облекчаваше цялата организация в дейността на френските колеги. Или както ми обясни един от техните началници: „Тук е много по-лесно да се работи, понеже досието, което ти потрябва, можеш да го намериш в съседната стая или най-много в някоя от стаите в дъното на коридора“.

Първо ме отведоха на едно кратко встъпително съвещание, което после прерасна в работна среща на по-високо ниво. Един генерал в армейска униформа се обърна към мен още с влизането си в заседателната зала, заговаряйки на доста приличен английски:

— Доктор Крос, ако искате да бъда напълно откровен с вас, съм длъжен да призная, че ние не изключваме вероятността всичките тези насилия да са част от някакъв план за джихад, или казано другояче — ислямски терористични атаки. Моля ви, повярвайте ми, че те са достатъчно хитри и дотолкова лицемерни, че да измислят нещо така странно като легендата за Вълка. Това между другото обяснява и неговото искане за освобождаването на онези заложници, не е ли така? — Не отвърнах нищо. Пък и как бих могъл. Ал Кайда да стои зад всичко, дори зад Вълка? В това ли вярваха французите? Затова ли бях тук? — Както сам знаете, нашите две страни не споделят едно и също виждане относно перспективите за връзките между ислямските терористични мрежи и настоящата ситуация в Близкия изток. Ние вярваме, че така нареченият джихад всъщност не е война срещу западните ценности, а по-скоро е комплексна реакция срещу онези лидери в мюсюлманските нации, които не одобряват радикалния ислям.

— При все това четирите главни цели на радикалния ислям са Съединените американски щати, Израел, Франция и Великобритания — обадих се аз от стола си. — А кои са сегашните мишени на този, който нарича себе си Вълка? Вашингтон, Тел Авив, Париж и Лондон.

— Моля ви само да се опитате да разсъждавате без предразсъдъци по тази тема. Освен това вие би трябвало да сте наясно, че бивши офицери от КГБ са били въвличани в акциите за подпомагане на Саддам Хюсеин в Ирак и са придобивали значително влияние в тази арабска страна. Или както вече ви предложих, постарайте се да мислите без предубеждения.

Кимнах в знак на съгласие:

— Винаги съм се стараел да мисля така. Но съм длъжен да ви уверя, че все още не съм получил доказателства, че зад тази заплаха се крият някакви ислямски терористи. И преди съм имал работа с Вълка. Повярвайте ми, той не е прегърнал ценностите на исляма. Вълка не вярва в никаква религия.

74.

Същата нощ вечерях сам в Париж. Всъщност реших да се поразходя навън, просто така, за да добия от първа ръка представа за ситуацията в града. Навсякъде се виждаха тежковъоръжени войници и екипи от френската жандармерия. По улиците патрулираха джипове и танкове. Нямаше много пешеходци, а всички парижани ми се сториха с много угрижени физиономии.

За вечеря избрах един от малкото работещи в квартала ресторанти — „Лез’Оливад“ на авеню дьо Сепор. Заведението и клиентелата бяха съвсем обикновени, което бе тъкмо това, от което в момента се нуждаех, като се имаше предвид всеобщото объркване и потиснатата атмосфера. Да не говорим за това, че Париж общо взето създаваше впечатление за обсаден град.

След вечерята се поразходих още малко, като си мислех само за Вълка и за Томас Уиър: Вълка бе убил Уиър с някаква цел. Имаше причина и за да избере Париж за своя мишена. Защо? И дали зад цялата история с мостовете не се криеше отговорът на загадката? Дали те нямаха някакво символично значение за него? И каква би могла да е тази символика?

Тъжно и странно беше да бродя из Париж, знаейки, че всеки миг може да се случи нещо ужасно. Бях изпратен, за да открия някакъв начин да го спра, но честно казано никой тук не знаеше откъде да започне. Никой нямаше ни най-малка идея какво представлява Вълка, нито къде би могъл да се укрива. Руснакът бе живял тук преди единадесет години. Нещо лошо се бе случило тогава. Но какво?

Тази част на Париж беше великолепно устроена, с просторни булеварди и широки тротоари, със също толкова широки пресечки между добре поддържаните внушителни каменни сгради. По двете посоки на булевардите се точеха безкрайни върволици от коли, чиито фарове се виждаха надалеч по протежението на уличните платна. Нима хората вече напускаха Париж? Но апокалипсисът щеше да настъпи, когато най-малко го очаквахме. Този мрачен край сега ми изглеждаше почти неизбежен. И този път нямаше да е само един мост…

Ето как ни бе насадил той. Вече се бе сдобил с пълен контрол над нас. А ние по някакъв начин трябваше да обърнем играта.

Когато се прибрах в хотела, се обадих на хлапетата. В Мериленд беше шест вечерта. Леля им Тиа приготвяше вечеря, а децата се оплакваха, че били прекалено заети, за да й помагат. Джени вдигна телефона:

— Bon soir, Monsieur Cross18.

Да не бе станала медиум?, помислих си аз.

Само след секунда Джени вече ме обсипа с куп въпроси. Междувременно Деймън също се добра до втората слушалка. И двамата се редуваха да ме разпитват. Мисля, че децата просто искаха да се отърсят от напрежението, сковаващо както мен, така и тях самите.

Дали съм посетил вече катедралата „Нотр Дам дьо Пари“? Срещнал ли съм някъде гърбавия Квазимодо? Видял ли съм прочутите водоливници с причудливите озъбени хищни муцуни?

— Днес нямах време да изкача кулите, за да разглеждам прочутите чудовища. Тук съм само по работа, а не като турист — обясних им аз.

— Знаем това, тате — каза Джени. — Но само се опитвахме да те поразвеселим, защото ужасно ни липсваш.

— Липсваш ни, татенце — намеси се и Деймън.

— Je t’aime19 — изрече Джени.

Минути по-късно отново бях сам в хотелска стая, в един град, над който бе надвиснала смъртоносна заплаха.

— Je t’aime aussi20.

75.

Часовникът неумолимо тиктакаше… При това все по-силно. Или туй просто бяха зачестилите удари на сърцето ми, готово всеки миг да се пръсне?

Рано на следващата сутрин домакините ми бяха уредили среща с определения от тях мой партньор. Името му беше Етиен Марто — детектив от националното управление на френската полиция. Той се оказа дребен, но енергичен и компетентен, склонен към сътрудничество. Само че не можех да се отърся от чувството, че бе прикрепен към мен не толкова, за да ми помага, колкото за да ме следи какво точно върша. Всичко беше тъй объркано и непоследователно, че ми идеше да се разкрещя.

Късно следобед позвъних в кабинета на Рон Бърнс и поисках да ми позволят да се върна у дома. Обаче отказаха да изпълнят молбата ми. Тони Удс въобще не си направи труда да предаде искането ми на директора. Вместо това само ми припомни, че по всяка вероятност Томас Уиър и Вълка са се срещали в Париж.

— Не съм го забравил, Тони! — троснато му отвърнах аз и прекъснах връзката.

И така, бях принуден да се заема с онова безкрайно ровене из архивите на френската национална полиция и техните специални служби, търсейки записи и други данни, които биха могли да ме насочат към евентуална връзка между Томас Уиър и дори ЦРУ, от една страна, и Вълка или неговите бивши шефове, сътрудници и помощници, от друга. За бога, дори се опитвах да се отърся от всякакви предубеждения за ислямските терористи!

Честно казано, детектив Марто много не ми помагаше, но процесът на разследване и без това беше толкова бавен, че на французина често му се налагаше да си дава почивка за поредното кафе с цигара. Така доникъде нямаше да стигнем. Обзе ме чувството, че вместо да допринеса с нещо за разплитането на тази толкова усложнена ситуация, само си губех времето. Освен това ме нападна ужасно главоболие.

Към шест часа вечерта се събрахме в антикризисния център. Проклетият часовник продължаваше да тиктака все по-неумолимо! Накрая ме уведомиха, че очаквали поредното телефонно обаждане на Вълка. Настроението в залата беше като заредено с електричество. И подчертано мрачно: всички знаехме, че сме откровено манипулирани и унижени от този негодник. Не се съмнявах, че същата атмосфера цареше сега във Вашингтон, Лондон и Тел Авив.

Внезапно чухме гласа му от високоговорителите, с които бе осеяна конферентната зала. Силно филтриран, разбира се, ала все пак познат. И омразен.

— Съжалявам, че ви накарах толкова да ме чакате — започна Вълка и макар че не се засмя, интонацията му ясно подсказваше, че бе решил да ни направи за смях. Така ми се искаше в този миг да изкрещя нещо крайно обидно в лицето на копелето! — Но, разбира се, аз заслужавам да ме изчакате малко, нали? — продължи той. — Да, зная, че всичко това е само защото случаят е безпрецедентен и че за вашите правителства е абсолютно неприемливо да бъдат опозорени пред целия свят. Да, разбирам. Или поне мога да го разбера. Но сега ще поискам и вие да проумеете нещо, което е изключително важно за вас: този краен срок наистина е окончателен. Дори ще направя една отстъпка — ако това ще ви помогне да се почувствате малко по-добре, опитайте се да ме откриете. Заемете се още по-сериозно с вашето разследване. Хванете ме, ако можете. Но нека ви е ясно едно нещо, копелета! Този път ще трябва да ми платите парите. Всичките! И да освободите онези военнопленници. Всичките! Крайният срок няма да бъде удължаван и повярвайте ми, че вече наистина ще бъде смъртоносен21. Ако го пропуснете, дори само с няколко минути, във всеки от четирите градове мишени ще има хиляди мъртви. Чухте ме добре, нали? Казах: мъртви. Повярвайте ми, този път ще натисна бутона. И ще избия безчет хора така, както никога досега не е било правено. Особено жестока участ очаква Париж. Au revoir, mes amis.22

76.

По-късно през същата нощ двамата с Етиен Марто решихме да се заемем с нещо, което ни се струваше полезно. На този етап всяка следа, дори и най-незначителната, беше жизненоважна.

Френската национална полиция бе засякла като особено подозрителни няколко от телефонните разговори на един известен във Франция търговец на оръжие. Въпросният посредник се бе специализирал в препродажби на оръжейни доставки, черпени от складовете на Червената армия. Разпространяваше стоката си по контрабандните канали, с които бе осеяна цяла Европа, но особено активна бе неговата мрежа в Германия, Франция и Италия. В миналото бе продавал контрабандно изнесено от Русия оръжие на няколко радикални ислямски групировки.

Марто и аз прочетохме и препрочетохме стенограмата на телефонните разговори, проведени между търговеца на оръжие и едно лице, заподозряно като терорист, при това свързан с мрежата на Ал Кайда. Разговорът естествено бе кодиран, но полицията бе успяла да проникне в техния код, като в резултат се бе получил следният текст:

— Но какво искаше да каже с тази „колекцията ми от пощенски марки“? — попитах аз. — Да не би да е някаква парола?

— Нашите дешифровчици не са сигурни как да тълкуват тази фраза, Алекс. Но предполагат, че става дума за оръжия. Ала кой може да каже от какъв вид? Все пак звучи така, като че ли е нещо наистина сериозно. Мисля, че планът на началниците ми с да позволим на тези терористи да дойдат тук, за да ни насочат по следите към по-високопоставените. Ситуацията се променя толкова бързо, че се налага да действаме много предпазливо.

— Но не и прекалено предпазливо! — възразих аз.

— Ние тук правим всичко по-различно от вас, американците. Моля те, опитай се да го разбереш, ако можеш.

Кимнах в знак на съгласие, но бързо допълних:

— Етиен, не мисля, че ще се доберем до високопоставените. Вълка не работи по този начин. При него всеки играч си знае перфектно ролята, но нищо повече не му е известно.

Детективът ме погледна недоверчиво в очите и отрони:

— Ще предам думите ти.

И с това сложи край на разговора ни.

Обаче аз силно се усъмних дали наистина ще го стори. Една идея ме завладя и бе изключително трудно да я пропъдя. Аз бях съвсем сам тук. Бях противният американец.

77.

Накрая, в два сутринта, се върнах обратно в хотелската си стая. В шест и половина вече бях на крак. Нямаше почивка за добрите и презрени момчета. Но нали Вълка не искаше да си почиваме, а да бъдем напрегнати и изплашени, за да започнем да допускаме грешка след грешка.

За да се освежа, реших да отида пеша до полицейската префектура, но нито за миг не успях да престана да мисля за извратения и болен мозък, планирал всичко това. Но защо бе толкова извратен? Предполагаше се, че навремето Вълка е бил агент на КГБ, а чак след това е пристигнал в Америка и се е превърнал в могъща фигура от подземния свят на Червената мафия. Прекарал е известно време в Англия и тук, във Франция. Беше достатъчно умен, така че да не знаем истинската му самоличност. И определено не разполагахме с достатъчно сведения, за да му изградим цялостен психологичен профил.

Вълка очевидно се възприемаше за голям играч. Но защо му бе притрябвало да се ангажира с ислямските терористични групировки? Освен ако още от самото начало не е бил замесен във връзки с Ал Кайда? Дали бе реална тази възможност? Ако отговорът на този въпрос се окажеше положителен, то това поне за мен звучеше дяволски опасно. Защото беше направо абсурдно. Но нали в наши дни се случваха толкова много неща, които само до вчера ни се струваха напълно невероятни.

В този миг с крайчеца на окото си улових някакъв силен проблясък.

Внезапно зърнах един мотоциклет в сребристо и черно да връхлита върху мен на тротоара! Сърцето ми се сви. С един скок се озовах на булеварда. Размахах ръце настрани, за да не изгубя равновесие, докато криволичех рязко ту наляво, ту надясно, стараейки се да избегна сблъсъка с преследващия ме мотор.

Тогава обаче ми направи впечатление странният факт, че никой от пешеходците около мен не изглеждаше обезпокоен. Лека усмивка се появи на лицето ми. Припомних си как Етиен ми бе споменал, че подобни мощни свръхмодерни мотоциклети напоследък били много популярни в цял Париж и че рокерите ги яхали тъй безгрижно, все едно карали мотопеди. А понякога за забавление се впускали в устремни обиколки из тесните странични улички.

Мотористът, облечен в син блейзър и панталони в цвят каки, за щастие се оказа парижки бизнесмен, а не наемен убиец. Профуча покрай мен без окото му да трепне. Наистина ли губех тренинга си? Ала това бе напълно разбираемо. Кой не би го изгубил при цялото това напрежение?

В осем и четиридесет и пет същата сутрин влязох в стаята, пълна с най-важните шефове на френската полиция и армията. Намирахме се в сградата на Министерството на вътрешните работи, наричана „Отел Бово“.

Обзавеждането беше странна смесица от скъпи на вид мебели в стиловете, които са господствали през осемнадесети век, и съвсем нови и още по-скъпи мебели, продукт на модерните технологии. Обстановката тук бе съвсем различна от това, което се виждаше на мониторите, показващи гледки от улиците и площадите на Лондон, Париж, Тел Авив и Вашингтон: предимно празни тротоари и улични платна, само тук-там се мяркаха тежковъоръжени военни патрули и още повече полицейски отряди.

Оставаха ни само тридесет и три часа до началото на Страшния съд, който ни бе обещан от Вълка.

Ние сме във война, казах си аз, обявена ни от един луд.

Обясниха ми, че спокойно мога да говоря на английски пред насъбралите се, но за да ме разберат по-лесно, предпочитали да изговарям думите по-бавно и с по-ясно произношение. Може би се опасяваха да не започна да използвам уличния американски сленг, който никой в тази стая не би могъл да разбере.

— Името ми е Крос. Доктор Алекс Крос. Аз съм съдебен психолог — започнах. — Доскоро работех като детектив от отдел „Убийства“ към полицията във Вашингтон, но сега съм агент от ФБР. Преди по-малко от година се занимавах с един случай, който ме принуди да се заема с изследване на особеностите на Червената мафия в Съединените щати. Казано по-конкретно, разучавах ходовете на един бивш агент на КГБ, известен само с прозвището Вълка. Именно за него ще поговорим сега.

Останалото можех да го разкажа дори насън. През следващите двадесет минути споделих с тях почти всичко, което знаех за руснака. Но когато приключих и дойде ред на въпросите на аудиторията, се оказа, че макар французите да ме бяха изслушали внимателно, те продължаваха упорито да се придържат към тяхната версия, според която ислямските терористи били източникът на заплахата към четирите града, белязани като мишени. Явно допускаха, че Вълка работи за Ал Кайда, та дори не изключваха и вероятността той да се окаже един от нейните най-изтъкнати лидери.

Опитах се да разсъждавам без предубеждения, но ако тяхната хипотеза беше правилната, щях да се почувствам напълно сломен. Не, не можех да повярвам на това! За мен беше ясно, че Вълка олицетворяваше Червената мафия.

Някъде към единадесет часа се върнах в работния си кабинет и за моя искрена изненада установих, че вече имам нов партньор.

78.

Нов партньор, и то точно сега?

Всичко се развиваше толкова бързо, че ми изглеждаше като неясна картина, разкриваща се от прозореца на купето на забързан експрес. Предположих, че някой от централата на ФБР се бе свързал с тукашните шефове и бе подръпнал конците. Новата ми партньорка се оказа агент от местната полиция. Името й бе Мод Булар. Тя незабавно ме осведоми, че двамата с нея ще работим по „методите на френската полиция“, каквото и, по дяволите, да означаваше това.

Физически тя доста напомняше на Етиен Марто: също така слаба, с орлов нос и остри черти, но за разлика от него имаше яркочервена коса. Набързо ми сподели, че вече е посещавала Ню Йорк и Лос Анджелис, но нищо там не й харесало.

— Нашият краен срок на практика вече изтича — напомних й аз.

— Зная за крайния срок, доктор Крос. Всички тук го знаят. Но да работиш бързо, съвсем не означава, че работиш интелигентно.

Това, което тя наричаше „нашето наблюдение на Червената мафия“, започнало някъде около парка Монсо в Осми квартал. Но за разлика от Съединените щати, където руснаците като че ли се стремяха да се укриват в такива скромни предградия на работническата класа като Брайтън Бийч в Ню Джърси, тук Червената мафия очевидно предпочиташе да се настанява в далеч по-изискани и съответно по-скъпи квартали или предградия.

— Може би причината е в това, че те познават Париж по-добре от Ню Йорк и по-отдавна са проникнали тук — предположи Мод. — Или поне аз мисля така. От много години изучавам похватите на руските гангстери. Те впрочем не вярват във вашата версия за Вълка. Можете да разчитате на мен — вече поразпитах тук-там.

Размяната на мнения и предположения ни отне почти цял час. Поговорихме си за Вълка и за представите за него на онези руски бандити, които Мод Булар познаваше. Поне сутринта се оказа много приятна, с яркосиньо небе, което ужасно ме измъчваше. Какво правех аз тук, докато навън всичко бе тъй примамливо?

Едва към един и половина Мод благосклонно махна с ръка:

— Време е за обяд. Естествено, ще обядваме с руснаците. Тъкмо знам едно тяхно свърталище наблизо.

Тя ме отведе в това, което според думите й било „един от най-старите руски ресторанти в Париж“. Наричаше се „Льо Дару“. Предното помещение бе облицовано с ламперия от обгорен чам, сякаш се намирахме в някоя богаташка дача в Подмосковието.

Бях доста ядосан, но се стараех да не го показвам. Просто не разполагахме с излишни минути, за да си похапваме в някой ресторант.

Но независимо от всичко двамата с Мод се заехме с обяда. Идеше ми да я удуша, заедно със сервитьора и всички останали, които ми губеха времето. Сигурен бях, че нямаше представа колко бях ядосан. Страхотен детектив беше, няма що!

Щом свършихме с обяда, забелязах, че двамата мъже на съседната маса непрекъснато ни наблюдаваха. Или може би зяпаха Мод, която навсякъде правеше впечатление с ярката си червена коса.

Казах й за тях, но тя само сви рамене и промърмори: „Свине, като всички мъже в Париж“.

— Нека да видя дали няма да ни проследят — добави обаче тя, когато излязохме навън и се отдалечихме от ресторанта. — Но се съмнявам, че ще поемат по следите ни. Не си спомням да съм ги виждала, макар че познавам всички в квартала. Не вярвам някой от тях да е твоят Вълк.

— Тръгнаха след нас — информирах я.

— Много добре. Все пак това е изходът.

Късата уличка „Дару“ свършваше при пресичането си с „Рю дьо Фобур Сент Онорс“, за която Мод ми обясни, че цялата била заета от магазини чак до площад „Вандом“. Преминахме само една пресечка, когато бял линкълн спря до нас.

Мъж с черна брада отвори задната врата и се огледа наоколо.

— Моля, влезте в колата. Само не правете сцени — произнесе той на английски, но с руски акцент. — Хайде, побързайте. Не обичам да ме правят на глупак.

— Не — отказа Мод. — Няма да влезем във вашата кола. По-добре вие излезте на тротоара, ако толкова желаете да говорите с нас. И кой, по дяволите, сте вие? С кого си мислите, че разговаряте?

Брадатият извади пистолет и стреля два пъти. Не можех да повярвам, че това се случва насред една парижка улица.

Мод Булар се строполи върху тротоара. Не се съмнявах, че бе мъртва. Кръвта се лееше от ужасната рана с назъбени очертания в средата на челото й. Червената й коса се разпиля на всички посоки. Очите й обаче останаха широко отворени, вперени в синьото небе. При падането едната й обувка се бе изхлузила и изтъркаляла чак до средата на улицата.

— Качвайте се в колата, доктор Крос. Втора покана няма да има. Уморих се да бъда учтив с всички — изрече заплашително руснакът, насочил пистолета си към лицето ми. — Качвайте се или и вас ще ви гръмна право в челото. При това с най-голямо удоволствие.

79.

— Е, настъпи часът за откровенията. Или както учат децата във вашите американски училища, времето, когато всичко се казва и показва — заяви ми мъжът с черната брада, след като се настаних в лимузината до него. — Нали не греша? Освен това имате две деца, които учат тъкмо в такова училище. Ще ви покажа неща, които са много важни, и ще ви кажа какво означават. Помолих онази жена, френския детектив, да се качи в колата, ала тя не го стори. Ако не се лъжа, името й беше Мод Булар, нали? Е, Мод Булар предпочете да се покаже като кораво ченге. Само че сега е едно мъртво ченге, при това не се оказа чак толкоз кораво.

Колата бързо се отдалечаваше от местопрестъплението, оставяйки трупа на Мод Булар насред тротоара. Сменихме лимузината след няколко пресечки от това място, като се преместихме в едно не толкова впечатляващо сиво пежо. Не знаех още дали си струваше, но все пак се постарах да запомня регистрационните номера на двата автомобила.

— А сега ще се поразходим за кратко извън Париж — рече руснакът. Той изглеждаше вече напълно спокоен.

— Кой сте вие? И какво искате от мен? — попитах го аз.

Непознатият бе мускулест и много висок — може би към метър и деветдесет и четири. Доста наподобяваше на описанието, с което разполагахме за Вълка. Държеше беретата си насочена към слепоочието ми. Ръката му не трепваше — явно имаше опит с оръжията и отлично знаеше как да борави с тях.

— Няма никакво значение кой съм аз. Нали търсите Вълка? Е, сега ви водя да се срещнете с него.

Изгледа ме изучаващо с тъмните си очи, след което ми подаде една черна качулка.

— Поставете я на главата си. И отсега нататък ще правите само това, което ви казвам. Не забравяйте, че настъпи часът за откровенията!

— Не съм го забравил — отвърнах и си нахлупих качулката. Никога няма да забравя хладнокръвния разстрел на детектив Булар. Но Вълка и неговите хора убиваха, без очите им да мигнат. Какво означаваше всичко това за четирите от най-големите градове в света, над които бе надвиснала смъртна опасност? Щяха ли също толкова лесно да убият стотици хиляди хора? Дали планът им беше да демонстрират непобедимата си мощ, за да си отмъстят за някакво мистериозно престъпление, извършено в миналото?

Не зная колко дълго обикаляхме с това пежо, но ми се видя около час. Отначало колата вървеше по-бавно, но после продължи с по-висока скорост по нещо, което ми се стори като извънградска магистрала.

После шофьорът намали ход, вероятно защото автомобилът напредваше по някакъв неравен черен път. Гърбът ме заболя от силното друсане.

— Сега вече можете да свалите качулката — отново ме заговори похитителят с черната брада. — Почти стигнахме, доктор Крос. Впрочем навън няма нищо забележително за гледане.

Смъкнах качулката и видях, че сме се озовали нейде сред френската провинция, като бавно се спускахме по един неравен селски път. От двете страни имаше само висока трева, ала никъде не зърнах нещо по-забележително или поне някакви пътни знаци и табели.

— Тук ли е отседнал той? — попитах, чудейки се дали наистина ме водеха в леговището на Вълка. И защо му бе притрябвал този рискован и напълно неочакван ход?

— Засега, доктор Крос. Но доста скоро отново ще потегли на път. Както сам знаете, той е извънредно подвижен. Дори е заприличал на привидение, на дух. Е, съвсем скоро ще разберете какво имам предвид.

Пежото спря пред фасадата на една малка каменна селска къща. Двама въоръжени мъже веднага изскочиха през предната врата и се завтекоха, за да ни посрещнат. И двамата държаха дулата на автоматите си насочени към лицето ми.

— Влизайте вътре — нареди единият от тях. Имаше широка бяла брада, но бе почти толкова мускулест и висок, колкото и този, чернобрадия, дето ме пазеше по пътя дотук на задната седалка на пежото.

Очевидно той бе по-висшестоящ от този с черната брада, който побърза да ми се развика:

— Вътре! И по-бързо! Не чувате ли какво ви се говори, доктор Крос?

— Той е животно — рече ми белобрадият. — Не биваше да убива онази жена. Аз съм Вълка, доктор Крос. Радвам се, че най-после се срещнахме.

80.

— Между другото не се опитвай да вършиш нещо героично. Защото тогава ще бъда принуден да те убия на място и да си потърся нов пратеник — предупреди ме той, докато ме водеше към къщата.

— Аз пратеник ли съм? За какво? — попитах.

Руснакът отклони въпроса ми, сякаш бе някаква досадна муха, кръжаща около главата му.

— Времето тече. Не си ли мислеше същото, докато беше с онази французойка, полицайката? Приятелите ви, французите, просто искат да те държат настрани. Не си ли съгласен с мен?

— Мина ми през ума — кимнах. В същото време не можех да повярвам, че този човек беше Вълка. Просто не го вярвах. Но кой бе тогава? И защо бях доведен тук?

— Разбира се, че си се досетил. Ти не си глупак — рече той.

Влязохме в една малка стая, тънеща в полумрак. Видях камина, но огънят в нея не беше запален. Стаята бе претрупана с масивни дървени мебели, купища стари списания, пожълтели вестници. Прозорците бяха с плътно затворени капаци, въздухът вътре бе застоял. Единствената светлина идваше от една самотна лампа.

— Защо съм тук? И защо сега се разкривате пред мен? — попитах накрая.

— Сядай — заповяда ми руснакът.

— Добре. Аз съм вашият пратеник — рекох и се отпуснах в най-близкия стол.

Той кимна:

— Да, пратеник. Много е важно всички да осъзнаят цялата сериозност на ситуацията. Това е вашият последен шанс.

— Вече го разбрахме.

Но едва го бях изрекъл, когато той се нахвърли върху мен и ме удари в челюстта.

Столът ми се прекатури назад. Аз полетях след него и се ударих в стената. Може би за няколко секунди съм изгубил съзнание, но веднага двама от останалите мъже в стаята ме довлякоха пред руснака. Главата ме болеше ужасно, виеше ми се свят, в устата си усетих вкуса на кръвта.

— Искам още отсега да сме напълно наясно за това — продължи той. Имаше такъв вид, сякаш да ме халоса в лицето с все сила, за него беше просто една пауза в речта му, задължителна за красноречието му. — Ти си само един пратеник. Никой от глупавите ти шефове още не е осъзнал цялата сериозност на положението. Както май и няма да го проумеете, реално да го повярвате, че всички ще измрете. Нито ще схванете какво означава това до момента, в който наистина се сбъдне… Като онази глупава жена днес в Париж. Мислиш ли, че тя бе осъзнала нещо, преди летящият куршум да пробие дупка в мозъка й? Този път откупът трябва да бъде платен, доктор Крос. До последния цент. За всичките четири града. И затворниците трябва да бъдат освободени.

— А защо са ви тези затворници? — запитах го аз.

Той отново ме удари, но този път не се строполих на пода. После се обърна и напусна стаята.

— Защото аз го казвам! — изкрещя той от прага.

Но скоро се върна отново, понесъл един тежък черен куфар. Седна на пода точно срещу мен.

— Това е тъмната страна на луната — рече той. После отвори капака на куфара, за да ми позволи да надникна вътре. — В момента виждаш така нареченото тактическо ядрено оръжие. Или казано по-просто: „ядрено куфарче“. Способно е да причини адска експлозия. За разлика от конвенционалните бойни глави това тук може да се задейства на произволен терен. Лесно се укрива, лесно се транспортира. Няма главоболия, няма суетня. Разбира се, сигурно си виждал снимки от Хирошима. Всеки ги е виждал.

— Какво общо има тук Хирошима?

— Това ядрено куфарче притежава приблизително същата опустошителна взривна мощ. Ние, от бившия Съветски съюз, сме новите членове в този толкова труднодостъпен „ядрен клуб“. Да, ние сме новите членове.

Усетих как кръвта ми започна да се смразява. Наистина това бе прочутото ядрено куфарче!

— Това ли е съобщението, което искате да предам по-нагоре по йерархията?

— Другите такива куфарчета вече са разпратени по местоназначенията им. Но за да докажа добрата си воля, ще ти позволя да отнесеш това със себе си. Нека вашите хора го поразгледат. Само че не забравяй да ги предупредиш да действат по-бързо. Много бързо! Е, сега вече може би разбираш — за мен ти си само едно дребно насекомо, едно нищожество. Вземи това ядрено куфарче, смятай го за подарък, ала после да не кажете, че не съм ви предупредил. А сега, върви. Побързай, доктор Крос.

81.

Всичко, което се случи от този следобед нататък, остана само като един замъглен спомен в паметта ми. Предполагам, че плътната черна качулка служеше единствено за колорит, заради шоуто, тъй да се каже, понеже дори да ме бяха оставили с непокрити очи по време на обратния път към Париж, пак нищо нямаше да успея да забележа.

Не преставах да питам похитителите си къде ме водеха сега с ядреното куфарче, но никой от тях не ме удостои с отговор. През целия обратен път разговаряха само на руски.

За мен ти си едно дребно насекомо, нищожество… Вземи ядреното куфарче със себе си… — кънтеше гласът му в главата ми.

Малко след като навлязохме в Париж, пежото спря сред препълнен паркинг пред някакъв търговски център. Един от похитителите опря пистолета си в слепоочието ми, след което вторият щракна белезници около китката ми и дръжката на ядреното куфарче.

— Но какво означава това? — попитах похитителите си, ала и този път не получих отговор.

Малко след това пежото отново спря на площад „Игор Стравински“, в една от най-популярните зони в Париж, която сега обаче беше почти безлюдна.

— Излизай! — наредиха ми с груб тон. Това бяха първите думи на английски, които чух от около час.

Бавно и внимателно се измъкнах от колата заедно с ядреното куфарче. Чувствах се странно замаян. Пежото веднага потегли.

Стоях съвсем неподвижен насред огромния площад пред Националния център на изкуствата и културата, наречен на името на бившия президент на страната Жорж Помпиду. Все още бях вързан с белезници към черното куфарче, което тежеше може би около двадесет и пет килограма.

Вероятно носех със себе си атомна бомба, равностойна онази, която през 1945 г. Хари Труман бе заповядал да хвърлят над Хирошима. Цялото ми тяло бе покрито със студена лепкава пот. Имах чувството, че сънувам и се наблюдавам отстрани. Възможно ли беше всичко да свърши така? Разбира се, че можеше. Вече всички залози бяха безсмислени, особено за това дали ще оцелея или не. Щяха ли да ме взривят? А ако не, щях ли да се разболея от лъчева болест?

Видях двама полицаи пред един от магазините на „Вирджиния Рекърдс“ и се запътих към тях. Обясних им припряно кой съм и ги помолих да телефонират веднага в кабинета на директора на националната полиция.

Разбира се, не казах на ченгетата какво се криеше в черното куфарче, но моментално го съобщих на шефа им, когато той най-после се свърза с мен по телефона.

— Заплахата реална ли е, доктор Крос? — поиска да узнае той. — Бомбата истинска ли е?

— Откъде бих могъл да го знам? Моля ви, действайте като при реална заплаха. Именно за това ме върнаха при вас.

Изпратете експертите си по взривове при мен. И то веднага! И стига с това разпитване по телефона!, идеше ми да се разкрещя.

След няколко минути докладваха, че е приключила евакуацията на цялото население в предградието Бобур, с изключение само на един дежурен местен състав на полицията и около дузината патрулиращи аварийни екипи от военната полиция, плюс неколцината експерти по обезопасяване на експлозиви от специалните служби. Оставаше ми поне надеждата, че те бяха достатъчно опитни, след като бяха обявени за най-добрите в цяла Франция.

Наредиха ми да седна на земята и аз се подчиних. Разбира се, с ядреното куфарче, към което бях привързан. Направих всичко, което ми заповядаха, защото просто нямах друг избор. Усещах как ми се повдигаше неудържимо, но щом седнах, малко ми поолекна. После първоначалното ми замайване започна да се разсейва.

Първо изпратиха при мен едно полицейско куче, специално обучено за надушване на експлозиви. Германската овчарка се приближи предпазливо до мен, сякаш куфарчето беше някакво куче — съперник.

Но когато разстоянието помежду ни се стопи, овчарката внезапно се вцепени. Замръзна намясто. Ниско, глухо ръмжене се разнесе от гърлото й, космите й настръхнаха. О, господи!, възкликнах наум.

Кучето продължи да ръмжи глухо и застрашително, докато се увери за наличието на радиоактивно съдържание, след което побърза да се върне обратно до своя водач. Много разумно от страна на овчарката. Отново останах сам. Никога през целия си живот не съм бил толкова изплашен, никога смъртта не е била толкова близо до мен. Мисълта, че всеки миг можех да бъда разкъсан на безброй части или буквално да се изпаря, не беше от най-приятните.

След пауза, която ми се стори цяла вечност, макар всъщност да бе само няколко минути, двама от техниците по обезвреждането на бомби, облечени в ужасно издути скафандри — като че ли щяха да кацат на Луната, — предпазливо запристъпяха към мен. Видях, че единият от тях носеше много едри клещи секачки за стоманени болтове. Бог да го благослови! Невероятната сцена приличаше на кадър от някакъв страховит научнофантастичен филм.

Мъжът с клещите коленичи край мен.

— Всичко ще е наред… Ще те измъкнем оттук, ще бъдеш в безопасност — зашепна ми той. После внимателно преряза белезниците и нареди: — Сега можеш да го оставиш, но бавно!

Надигнах се полека, разтривайки китката си, докато отстъпвах заднешком от куфарчето.

Хората със скафандрите, обкръжили ме от двете страни, успяха да ме изведат от „горещата зона“ до мястото, където бяха паркирани двата микробуса на екипа за обезвреждане на експлозиви. Разбира се, самите микробуси също се намираха в „горещата зона“ — ако наистина се стигнеше до ядрена експлозия, поне една квадратна миля от Париж моментално щеше да се изпари.

По канала за радиовръзката долетя първият рапорт на френските техници, които сега се мъчеха да предотвратят взрива:

— Куфарчето е отворено.

После, след още една мъчителна минута, последва вторият рапорт:

— Открит е експлозивен материал. Съвсем истински. Изглежда напълно готов за задействане.

Оказа се, че бомбата не беше фалшива. Вълка винаги спазваше обещанията си.

После видях как един от техническите специалисти рязко изправи ръка. От микробуса пък в отговор се разнесоха радостни викове и поздравления. Отначало не успях да проумея какво точно се бе случило, но поне ми изглеждаше като предвестник на някаква добра вест. Ала никой не си направи труда да ми обясни нещо повече.

— Какво се е случило? — попитах на френски, вече неспособен да издържам на напрежението.

Един от техниците се извърна към мен:

— Не е открит детонатор! Не може да бъде взривена. Слава богу, не са искали да експлодира, а само да ни изплашат до смърт.

— И успяха — уверих го аз.

82.

През следващите два часа се установи, че ядреното куфарче притежаваше всичко необходимо за атомна експлозия, с изключение на една-единствена съставна част — импулсен излъчвател на ускорени неутрони, който при този вид оръжие изпълнява ролята на детонатор. Иначе всичките останали толкова трудни за производство елементи бяха там.

Тази вечер не бях в състояние да сложа дори залък в устата си, нито бях способен да се съсредоточа върху каквото и да било. Изследваха ме най-внимателно, нищо опасно не откриха в мен, ала дори и това не ми помогна да избия от главата си кошмарните опасения, че вече съм заразен от радиоактивното излъчване.

Освен това не можех да престана да виждам образа на Мод Булар: лицето й, жестовете й, нашия абсурден пръв и последен обяд, нейната упоритост и наивност. Но най-мрачната гледка за мен си оставаше яркочервената й коса, разпиляна по тротоара.

Спомних си и за онзи руснак, който така силно ме удари с юмрук в лицето в онази селска къща. Той ли беше Вълка? Но защо ми позволи да го видя…

Прибрах се в хотела и внезапно ми се прииска да не си бях вземал стая откъм улицата. Цялото ми тяло беше схванато, бях напълно изтощен, ала сред долитащия уличен грохот мислите ми не спираха да препускат. Не беше блъф — те притежаваха ядрени оръжия! Щеше да се сбъдне пълното унищожение. Холокостът.

Около шест часа местно време реших да се обадя на децата. Разказах им за забележителностите на Париж, които не бях успял да зърна през този ден — говорих за всичко, само не и за това, което действително бях преживял. Поне засега в медиите не бе изтекла никаква информация, но и това сигурно нямаше да трае дълго.

После позвъних и на мама Нана. Е, от нея вече не скрих истината за това как съм се чувствал, докато седях на паважа с една бомба, завързана към китката ми. Тя бе тази, с която винаги бях споделял дори най-лошите си преживявания. А това, последното, със сигурност беше най-кошмарното от всички тях.

83.

Не подозирах, че ще се сблъскам с още една изненада, когато се появих в кабинета в префектурата — там вече ме очакваше Мартин Лодж. Сега бе седем и петнадесет сутринта — оставаха едва четиридесет и пет минути до началото на Страшния съд.

Стиснах силно ръката на Мартин и му признах колко много се радвам, че е дошъл.

— Не ни остава много време, защо пристигна тук?

— Такива бяха последните нареждания. Трябва да докладвам за най-новите промени на ситуацията в Лондон, а също и в Тел Авив. Поне от наша гледна точка.

— И защо?

Мартин поклати глава.

— Нали никак не ти се иска да изслушаш една и съща гадна история два пъти?

— Напротив, искам.

— Не и точно тази история. О, по дяволите, Алекс, всичко е толкова объркано! Вече вярвам, че чудовището наистина може да изтрие някой град от лицето на земята само и само за да накара президентите ни да се размърдат. Но най-лошо е положението в Тел Авив. Мисля, че там ситуацията действително е безнадеждна. Те заявиха, че за нищо на света няма да сключват сделки с терористи!

Тази сутрин редовното заседание започна точно в осем с кратък рапорт на техническите специалисти за съдържанието на ядреното куфарче. Съобщиха, че бомбата изглеждала с автентична конструкция, обаче не открили излъчвател на неутрони, нито някакъв друг вид детонатор. Накрая изказаха предположението, че вътре може би не е било поставено достатъчно количество от радиоактивния материал.

След техниците заговори един генерал от армията. Той ни докладва за ситуацията в Париж: хората били ужасно изплашени и дори не смеели да излизат по улиците, но все пак процентът на тези, които решили да напуснат града, бил доста незначителен, поне засега. Армията вече била готова да поеме контрола в столицата и да обяви военно положение малко преди изтичането на крайния срок — шест часа следобед.

После дойде ред на Мартин. Той се изправи пред аудиторията и заговори на френски:

— Добро утро на всички. Не е ли наистина невероятно какво може да се случи, след като веднъж се адаптираме към новите реалности? Жителите на Лондон се държат много достойно или поне повечето от тях. Но има и такива, които са склонни към бунтове и неподчинение. Ала дори и техният брой не е толкова значителен, ако се вземе предвид какво се очаква да стане. Подозирам, че тези, които биха могли да ни създават най-големи главоболия, първи ще се евакуират от Лондон. А колкото до Тел Авив — там отдавна са привикнали с всякакви кризисни ситуации, нали от години живеят сред всевъзможни заплахи… Е, поне засега можем да констатираме, че се справят много добре. Дотук обаче с добрите новини. Лошото е, че макар да сме събрали повечето пари, все пак още не разполагаме с цялата сума. Такова е положението в Лондон. Но какво може да кажем за Тел Авив? В най-добрия случай ще се стигне дотам, че те няма да се присъединят към сделката. Израелците винаги са криели старателно картите си, така че засега поне не можем да бъдем сигурни какво точно замислят. Разбира се, че ще ги подложим на огромен натиск, особено настойчиви ще бъдат от Вашингтон. Имаме сведения, че частни компании изявяват склонност да се нагърбят с изплащането на целия откуп. Още не е късно да се договорим за подобно разрешение на кризата. Но все още не е напълно ясно дали правителството ще се съгласи да приеме тези пари, защото те просто не желаят да отстъпят пред исканията на терористите. Не бива обаче да забравяме, че разполагаме с по-малко от десет часа — заяви накрая Мартин Лодж. — Ако трябва да бъдем съвсем откровени, повече нямаме време за никакви глупости. Някой трябва да халоса по главите всички, които се съпротивляват срещу изплащането на откупа.

В този момент един френски полицай се приближи към мен и ми прошепна на ухото:

— Много съжалявам, доктор Крос, но ви търсят по спешност.

— Какво има сега? — прошепнах в отговор. Исках да чуя всичко, което бе запланувано да бъде съобщено или обсъждано на това сутрешно заседание.

— Просто елате, мосю Крос. Спешно е. Ето, мосю, насам, ако обичате.

84.

Знаех от опит, че в настоящата ситуация, когато обратното броене бе започнало, „спешно“ трябваше да се смята за добра новина. В осем и половина същата сутрин вече се намирах в една полицейска кола, от най-новите бързоходни модели, която нарушаваше покоя на смълчаните и опустели улици с воя на сирените си, докато прекосявахме Париж с бясна скорост.

Боже мой, всичките улици, булеварди, алеи и площади бяха напълно безлюдни! Напомняха за изоставен град, покосен от чума. Виждаха се само патрулиращи войници и полицаи. Докато пътувахме в полицейската кола, набързо ми бе обяснена ролята ми в предстоящия разпит:

— Арестувахме един търговец на оръжие, доктор Крос. Имаме основания да вярваме, че той е помагал за доставянето на тези бомби. Нищо чудно да се окаже, че е един от мъжете, с които сте се срещнали, когато ви бяха отвлекли в провинцията. Той е руснак, с бяла брада.

След няколко минути пристигнахме пред Криминалната полиция — огромна мрачна сграда от осемнадесети век, разположена сред един тих квартал на брега на Сена. Всъщност това бе известната на всички парижани от толкова много детективски филми и романи „Ла Крим“ — съкращение от Криминална полиция. Неволно си припомних колко пъти мама Нана и аз като малчуган се бяхме наслаждавали на приключенията на инспектор Мегре. Кой бе казал, че животът често имитира изкуството?

След като влязохме вътре, веднага ме поведоха по едни ужасно стръмни стъпала. Изкатерих се запъхтян по тях чак до последния, четвъртия, етаж, където трябваше да се проведе спешният разпит.

Инспекторът, който ме придружаваше, почука на вратата на стая 414 й после пристъпи вътре. Даде ми знак да го последвам.

Познах руснака, за когото ми бяха обяснили, че е търговец на оръжие, още преди да прекрача прага.

Бяха заловили белобрадия — същия, който ми бе казал, че е Вълка.

85.

Стаята беше малка и ужасно неуютна, понеже се намираше точно под корниза на покрива. Таванът бе скосен, изпъстрен с петна от влагата. През единствения прозорец едва проникваше светлина. Машинално сведох поглед към часовника си — осем и четиридесет и пет! Секундите неумолимо се изнизваха с тиктакането на стрелките.

Набързо ме представиха на разследващия екип, състоящ се само от капитан Коридон и лейтенант Льору. Както и на техния задържан — руския търговец на оръжие Артур Никитин. Разбира се, с него вече се познавах. Сега обаче нямаше дори риза на гърба си, нито обувки на краката си. Ръцете му бяха здраво пристегнати отзад с белезници. Освен това се потеше обилно, от което престоят в стаичката ставаше още по-неприятен. Но нито за миг не се усъмних, че той бе онзи руснак с бялата брада от селската къща в провинцията.

Докато пътувахме насам, френските колеги ме осведомиха, че този руски негодник отдавна въртял бизнес с Ал Кайда, от който натрупал милиони. Подозирали, че бил замесен в търговията с ядрените куфарчета, че само той знаел колко вече е продал от тях и кой ги е купил.

— Страхливци! — яростно крещеше той на френските полицаи, когато влязох в стаичката. — Проклети шибани страхопъзльовци. Нищо лошо не съм сторил. Вие, французите, само се фукате, че сте либерали, ама не сте!

Погледна към мен и се престори, че изобщо не ме познава. Ала слабото му актьорско изпълнение ме накара да се подсмихна.

Капитан Коридон се опита да му обясни в какво се беше забъркал:

— Може би си обърнал внимание на факта, че сме те довели тук, а не в килиите на Де Се Те23. Това е, защото още не ти е връчено обвинение, че си действал като трафикант на оръжие. Тук си главно заради това, че си обвинен в убийство, ние сме от отдел „Убийства“. Повярвай ми, при нас няма никакви либерали, освен може би самият ти.

Кафявите очи на Никитин бяха разширени от гняв, но забелязах и известно смущение, особено след като се появих аз.

— Глупости, пълни глупости! Не мога да повярвам на ушите си. Нищо лошо не съм сторил. Аз съм само един бизнесмен. Освен това съм и френски гражданин! Веднага се свържете с адвоката ми!

Коридон се обърна към мен:

— Сега е ваш ред да опитате.

Пристъпих напред и с един як ъперкът уцелих брадичката на руснака. Главата му рязко политна назад.

— Още не сме квит — уверих го. — Никой не знае, че си тук! Ще бъдеш третиран като терорист и екзекутиран, за което на никого няма да му пука, особено след утрешния ден. Не и след като твоите бомби унищожат Париж и причинят смъртта на стотици хиляди!

— Вече ви казах, че съм невинен! — разкрещя се руснакът. — Нищо не можете да ми направите! Какви оръжия, какви доставки, какви бомби? Аз да не съм Саддам Хюсеин! Какво ще ми сторите!

— Ще те екзекутираме! — отвърна спокойно капитан Коридон, надвесил глава над неговата. — Ще си мъртъв веднага щом излезеш от тази стая, Никитин. Освен това разполагаме и с други отрепки, с които тепърва ще си поговорим. Така че който пръв ни помогне в разследването, пръв ще си спаси кожата. А сега го махнете оттук! И повече да не се появява пред очите ми! — отсече накрая капитан Коридон. — Само си губим времето с този негодник!

Един едър ефрейтор сграбчи Никитин за косата и за колана на панталоните, след което го запрати в отсрещната стена. Главата на руснака се удари силно, но той успя да пропълзи обратно с босите си крака. Само че сега очите му се бяха разширили още повече и в тях вече се четеше страх. Може би започваше да проумява, че правилата на разпита се бяха променили.

— Това е последният ти шанс да проговориш — предупредих го аз. — Не забравяй, че за нас ти си само едно дребно насекомо, едно нищожество.

— На никого нищо не съм продавал във Франция! Продавах само в Ангола, за диаманти! — изрече задъхано Никитин.

— Не ми пука и не ти вярвам! — кресна с все сила капитан Коридон. — Нали ви заповядах вече, по-скоро го махнете оттук!

— Знам нещо! — внезапно избъбри Никитин. — За ядрените куфарчета! Те са общо четири. И зад всичко това стои Ал Кайда. Именно онези от Ал Кайда измислиха целия този план! Пак тяхно дело са досегашните атентати по мостовете. Както и искането за освобождението на онези затворници. Да, да, всичко това е техен замисъл.

Обърнах се към френските полицаи и поклатих глава.

— Вълка се опитва да ни го пробута заедно с цялата тази дезинформация. Само че и той няма да остане доволен от изпълнението му. Ще го убие вместо нас. Не вярвам нито на дума от казаното от него.

Никитин изгледа и трима ни, сетне яростно се изплю:

— Казах ви вече, Ал Кайда стои зад всичко това! Майната ви, ако не ми вярвате!

Отново се обърнах към него.

— Защо не докажеш твърдението си? Накарай ни да ти повярваме, особено аз.

— Добре — въздъхна Никитин. — Мога да го направя. Ще ви накарам!

86.

Веднага след като пристигнах в префектурата, Мартин Лодж ме извика при себе си.

— Да тръгваме! — рече и ми даде знак да го последвам.

— Какво, къде ще ходим? — Погледнах часовника си — нещо, което напоследък ми се налагаше да правя почти през всеки две минути. Вече бе станало десет и двадесет и пет.

— След малко започва акцията. Оказа се, че онова убежище на терористи, за което ти е съобщил руснакът, е истинско.

Двамата с Мартин се забързахме по стъпалата нагоре към залата на антикризисния център. Моят добър познат Етиен Марто ни посрещна и ни поведе към редицата от монитори, за да проследим развоя на атаката. Напоследък, за разнообразие, всичко се развиваше с невероятна бързина. Може би твърде бързо, но нямахме избор.

— Те са напълно уверени, Алекс, че са попаднали на вярна следа — рече Марто. — Акцията вече е координирана с електроразпределителната компания. От там ще прекъснат тока в цялото предградие и тогава нашите хора ще нахлуят вътре.

Докато той продължаваше с обясненията си, аз само кимах мълчаливо, без да откъсвам очи от екраните пред нас. Ролята на зрител бе малко необичайна за мен. И точно тогава нападението започна! Френските войници се появиха буквално отвсякъде в групи от по десетина, за да атакуват обекта. Бяха снабдени със специалните защитни костюми РАИД24. Всички държаха в ръце автоматични пушки от най-новите модели.

Войниците се втурнаха в една малка къща, която отдалеч поне изглеждаше напълно безобидна. За секунди изкъртиха външната врата с прикладите си.

Тогава се появи един Ю Би Ел — френският вариант на нашите американски джипове „Хамър“ с усилена предна броня. Дървената порта в задния двор рухна още при първия натиск, а от джипа изскочи още едно отделение френски войници.

— Е, струва ми се, че вече видяхме достатъчно — обърнах се аз към Мартин. — Тези РАИД отряди винаги ли са толкова добри в акциите си?

— Да, много са опитни и затова все ги изпращат там, където трябва да сеят разрушения и смърт.

Двама полицаи с микрофони и камери се появиха зад предната редица от войници, за да ни осигурят по-добри възможности да виждаме и чуваме всичко от залата с мониторите. Забелязахме как войниците избиха още една междинна врата. Отвътре започнаха да стрелят, но огънят отвън беше много по-гъст и унищожителен.

Някой от укриващите се в къщата нададе ужасен писък. После се чу тежкото падане на нечие тяло на дъсчения под.

Двама въоръжени мъже само по бельо изскочиха от тесния коридор. Застреляха ги още на прага, преди дори да успеят да гъкнат.

След тях се показа някаква полугола жена с пистолет в ръка. Веднага я пронизаха с куршум в шията.

— Не бива да избиват всички — промърморих аз пред монитора.

Над къщата се появи полицейски хеликоптер и увисна над покрива. След малко обаче кацна предпазливо в задния двор и от него изскочиха още въоръжени до зъби командоси, всичките с черни маски и камуфлажни костюми. Вътре войниците от предния атакуващ отряд проникнаха чак до спалнята и заловиха един мъж, който лежеше върху походно легло. Слава богу, поне него опазиха жив.

Останалите терористи вдигнаха ръце и се предадоха.

Прозвучаха нови откоси от автоматите, този път извън обсега на камерите.

Един от заподозрените прекоси хола, притиснал дулото на пистолета към главата си. Изглеждаше по-възрастен от другите. Нима това бе Вълка? Възможно ли бе най-после да са го издебнали? Някакъв полицай се извърна и се ухили пред камерата, сякаш бе статист от приключенски филм. Атаката очевидно приключи с пълен успех — бърза, изненадваща и безкомпромисна. Поне четирима от укриващите се в къщата терористи бяха заловени живи.

Сега не ни оставаше друго, освен да очакваме с нетърпение следващите събития. Камерите, отразяващи нападението отвън, вече бяха изключени. Изчакахме още малко.

Най-после, някъде към три следобед, един армейски полковник се появи в залата на антикризисния център. Всички места бяха заети, не остана нито един свободен стол. Тегнещото в залата напрежение бе станало непоносимо.

— Успяхме да идентифицираме задържаните — започна полковникът. — Разбира се, първите ни усилия бяха насочени към тези, които заловихме живи. Единият се оказа от Иран, вторият — от Саудитска Арабия, третият е мароканец, а последните двама са египтяни. Всички са били членове на една терористична клетка от Ал Кайда. Знаем кои са те. Но е доста съмнително, че сме заловили Вълка. Също толкова съмнително е, че тези терористи са свързани със заплахата за Париж. Съжалявам, че се налага да ви разочаровам, особено след като толкова дълго чакахте. Направихме всичко, което бе по силите ни. Но чудовището остава с една крачка пред нас. Съжалявам.

87.

Ужасяващият краен срок вече бе толкова близо, а никой не знаеше какво ще последва. Като че ли вече наистина бяхме изчерпали всичките си възможности да спрем Вълка.

В пет и четиридесет и пет бях един от неколцината крайно изнервени хора, които припряно изскочиха от черните рена, за да се затичаме към високите черни порти от ковано желязо пред официалния вход на министерството на вътрешните работи. Бързахме да не закъснеем за спешно насрочената извънредна среща с ръководството на DGSE, което е френският еквивалент на нашето ЦРУ. Тези порти наистина изглеждаха адски внушителни. Напомняха на дверите на някоя от величествените готически катедрали, с които бе осеяна цяла Франция. Пред тях — докато се провирахме вътре, недочакали онези от охраната на сградата да ги разтворят докрай — всички ние се почувствахме незначителни и нищожни. Или поне аз със сигурност се усещах такъв — дребен и маловажен, оставен на милостта на бога.

Пред трескавия ми поглед се разкри вътрешният двор — видя ми се огромен, настлан с едри каменни плочи. Припомних си за сцените от филмите, заснети точно във вътрешните дворове на дворците, като този тук — как каляските на висши придворни, теглени от няколко коня, бавно се подреждат край внушителния параден вход. Или се изнизват навън през същите тези страхотно високи и тежки порти.

Дали оттогава в света има някакъв напредък? Не изглеждаше така, особено в мрачен ден като днешния.

Продължих напред заедно е другите висши полицейски началници, министри от правителството и директори на специални служби. Пропуснаха ни в едно великолепно украсено фоайе, чийто под бе застлан с плочи от бял и розов мрамор. Въоръжени гвардейци охраняваха стълбата. Никой не смееше да проговори. Чуваше се единствено глухото отекване на стъпките и понякога нечие кратко, нервно, смутено покашляне. Никой не можеше да гарантира, че само след час няма да бъдат изравнени със земята Лондон, Париж, Тел Авив и Вашингтон, че няма да загинат стотици хиляди или милиони. Кой би могъл да предскаже броя на жертвите? Като най-вероятна се очертаваше прогнозата за по стотина хиляди убити във всеки от градовете мишени.

Възможно ли бе всичко това да е дело само на един-единствен руски гангстер? Човек, свързан по мистериозен начин с Ал Кайда? А всички сме оставени на милостта му? Колко невероятно, колко странно звучеше всичко това, мислех си аз.

Срещата се проведе в тържествено обзаведената парадна зала. Отново се запитах какво правя тук, сред тази пищна обстановка. От ФБР бяха решили да ме изпратят тук, тъй като имаше някакъв шанс да помогна с нещо на разследването благодарение на познанията ми като експерт по криминална психология, при това със солиден опит от работата ми в отдел „Убийства“ към вашингтонската полиция. И всичко това, защото тук се бе случило нещо трагично, което е било свързано с някогашния престой на Вълка в Париж. Все още нямахме никаква представа какво би могло да бъде то.

В голямата зала бяха подредени много маси в П-образна форма, покрити с фин бял плат. На триножници край тях бяха поставени осветени пана с карти на Европа, Близкия изток и Съединените щати. По тези карти всичките градове мишени бяха оградени с дебел червен молив. Грубо и явно набързо надраскани кръгове, но пък за сметка на това — силно въздействащи.

По стените бяха включени поне дузина — а може би и повече — телевизионни монитори. Обстановката наистина потвърждаваше големия напредък на модерните комуникационни системи за телеконферентни връзки. Имаше още повече сиви и сини костюми от обичайното за подобни срещи на високо ниво, повече важни личности, повече демонстрация на власт и могъщество. Кой знае защо най-силно впечатление ми направиха няколко чифта очила от титаний, без рамки. Нали французите неизменно, независимо от обстоятелствата, държаха да са в тон с най-изисканите модни тенденции…

По големите екрани на мониторите, монтирани на стените, се изреждаха сцени на живо от Лондон, Париж, Тел Авив и Вашингтон. Белязаните градове тънеха в тишина. По улиците се виждаха предимно полицейски и военни патрули. Етиен Марто се приближи и се настани на стола до мен. Мартин Лодж обаче вече се бе върнал в Лондон.

— Реално погледнато, какви са според теб нашите шансове тук, в Париж, Алекс? — попита ме Етиен.

— Вече не знам какво става, никой не знае. Може би сме успели да ликвидираме най-важната терористична група в Париж. Но се опасявам, че всичко това е прелюдия към крайния срок, който изтича днес. Вълка е наясно колко ще ни бъде трудно да си съставим достоверна обща картина за случващото се. Защото нещо е станало с него тук, в Париж, но все още не знаем какво. Така че, времето ни изтече… Прецакани сме.

Внезапно Етиен Марто се изправи от стола си.

— Боже мой! Та това е президентът Дебоне!

88.

Арамис Дебоне, президентът на Франция, изглеждаше към петдесет и пет годишен и бе облечен извънредно изискано въпреки тревожния повод за срещата. Дори можеше да се каже, че бе подбрал прекалено строго облеклото си. Слаб, стегнат мъж, с леко посребрена коса и тънко очертани мустаци, той също носеше от онези скъпи очила без рамки. Правеше впечатление на спокоен и уравновесен държавник, напълно способен да контролира емоциите си. Или поне на мен така ми се видя, докато крачеше забързано, за да заеме почетното място в залата, след което веднага започна да говори. Преди това надвисна такава плътна тишина, че игла да паднеше, щеше да се чуе.

— Както всички знаете, от много години съм посветил усилията си на укрепването на реда и законността в държавата с помощта на правната ни система и нашите полицейски сили. Затова искам да ме изслушате сега много внимателно. Желая също да бъда заедно с вас през тези последни минути, оставащи до крайния срок. Имам важни новини. Парите са събрани. Тук, в Париж, както и в Лондон. Също и в Тел Авив, с помощта на много приятели на Израел. Цялата сума ще бъде прехвърлена след три и половина минути, което е приблизително пет минути преди изтичането на крайния срок. Искам да благодаря на всички присъстващи в тази зала, както и на онези служби, организации и ведомства, които представлявате. За безкрайните часове упорит и напрегнат труд, за личните жертви, понесени от вас, без никой да е настоявал за това, за героичните ви усилия и невероятната ви храброст. Ние направихме най-доброто, на което бяхме способни, но което е още по-важно: ние ще преживеем тази криза. Рано или късно ще се доберем до тези безмилостни копелета! Ще пипнем Вълка, най-жестокия от всички тях.

На стената зад президента бе окачен златен часовник в стил ампир. Всички бяхме вперили погледи в него.

Точно в пет часа и петдесет и пет минути парижко време президентът Дебоне обяви:

— Парите се превеждат в момента. Ще стане за броени секунди… Добре, свърши се! Всичко би трябвало да приключи. Ние ще бъдем добре. Моите поздравления към вас и най-искрени благодарности.

От всички страни на огромната зала се дочуха въздишки на облекчение. Хората си разменяха усмивки, ръкуваха се, а някои дори се прегръщаха.

И тогава отново зачакахме. По навик.

Чакахме някакво съобщение от Вълка.

Както и последни новини от другите градове, белязани като смъртоносни мишени — Лондон, Париж, Тел Авив и Вашингтон.

Последните шестдесет секунди преди крайния, фаталния, срок изтекоха невероятно бавно и мъчително, макар че откупът вече бе изплатен. Не можех да върша каквото и да било друго, освен да следя със затаен дъх влудяващото пълзене на голямата стрелка на часовника. Накрая се помолих безмълвно за оцеляването на моето семейство, за хората от градовете мишени, за целия свят.

Вече беше шест часът в Париж и Лондон, дванадесет — във Вашингтон, седем — в Тел Авив.

Крайният срок отмина. Но какво означаваше това, наистина ли вече бяхме в безопасност?

Все още по екраните на мониторите не се забелязваха никакви ясни признаци за настъпили промени в останалите набелязани градове. Видеоканалите не излъчваха никакви кадри за експлозии и разрушения.

Нямаше и телефонно обаждане от Вълка.

Изминаха още две минути.

После още десет.

И тогава страховита експлозия разтресе залата. И света.