Ловци на растения (Приключения сред Хималаите)

Глава XXXVIГАСПАР СЕ КАЧВА НА СКАЛАТА

Едва сега Гаспар забеляза, че скалата не беше цяла, а се състоеше от две огромни скали с различни размери. По-голямата, както вече споменахме, беше колкото малка къщичка или купа сено, докато по-малката беше горе-долу колкото една кола. Те бяха почти прилепени една о Друга; разделяше ги пространство, не по-широко от един фут, което образуваше нещо като процеп между тях. Това пространство приличаше на пукнатина, сякаш двата каменни блока са били някога едно цяло и някаква страшна сила ги бе разцепила на две.

Гаспар забеляза тия особености съвсем бегло, защото погледът му търсеше да открие най-удобната част на скалата, където да се скрие от яковете, а същевременно оттам да може да стреля по тях. Цялата скала обаче с четирите си гладки стени представляваше едно не съвсем удобно прикритие, защото по нея нямаше никаква издатина, зад която Гаспар да се скрие и да заложи пушката си. Четирите й края някак си като че висяха надолу, тъй като основата й беше по-тясна, отколкото горната й част. Наблизо нямаше никакъв храст, нито пък висока трева, за да го приюти. Земята наоколо беше гола и доста утъпкана — това сигурно беше любимото свърталище на яковете, които идват тук да се чешат о скалата. Гаспар видя следите им — някои от тях съвсем пресни, а други особено привлякоха вниманието му, защото, съдейки по големината им, те бяха оставени от копитата на бика.

Тия големи пресни следи бързо породиха в ума на Гаспар нови мисли, които съвсем не можеха да се нарекат приятни.

„Следите на бика — мълвеше той на себе си, — и то съвсем пресни, дявол да ги вземе! Наистина той като че ли е бил тук само преди една минута. Ами ако…“

При тия думи сърцето на Гаспар заудря така силно в гърдите му, че той едва можа да довърши въпроса си:

„Ами ако бикът е от другата страна на скалата?“

Ловецът се намери в затруднено положение. До този момент и през ум не му беше минало, че бикът може да бъде зад скалата. Беше си втълпил, че животното се е скрило в храсталака, а защо — и сам не знаеше. По този начин Гаспар изкарваше говедото по-хитро, отколкото беше в действителност; и сега, след като поразмисли, той дойде до заключението, че много по-допустимо е бикът да се припича на слънце от другата страна на скалата. Там той би бил по-близо до стадото си. Да, по всяка вероятност бикът е зад скалата!

„Гръм и мълнии! — възкликна наум Гаспар. — Ако наистина е там, тогава колкото по-скоро се върна назад в горичката, толкова по-добре за мене. Как не се сетих за това? Та той за един миг ще ме смаже на място. Няма накъде да бягам… Аха! Добре!“

Тия възклицания се изтръгнаха от устата на ловеца, когато той погледна нагоре. Нещо особено във формата на скалата го накара да ги произнесе. Той забеляза, че от едната страна по-малката скала е полегата, лесно би се изкачил на нея, а оттам с малко повече усилия би могъл да се прехвърли на върха на голямата скала.

„Добре! — повтори той на себе си. — Горе наистина ще бъдав безопасност и лесно мога да се изкача, ако ме подгонят… Скалата е висока, колкото някое дърво. Тя ще ме спаси, ако се намеря на тясно. Има ли бик, няма ли, аз ще стрелям, пък каквото ще да става! При тия думи той отново прегледа пушката си, коленичи близо до огромната скала и лазейки, почна да заобикаля един от надвисналите й краища, за да може да види стадото.

При всяка стъпка Гаспар оглеждаше добре поляната, където пасяха животните, но загрижено хвърляше погледи и към другия край на скалата, където подозираше, че се намира бикът. Той дори се ослушваше от време на време, очаквайки да го чуе как диша, как грухти или да долови някакъв друг шум, който да издаде присъствието му.“

„Ако бикът наистина е зад скалата — мислеше си Гаспар, — тогава значи е близо и мога да чуя дишането му.“ И на Гаспар се стори веднъж, че чу някакво грухтене, което не идеше откъм стадото. Сега обаче нашият ловец не се страхуваше толкова много, тъй като вярваше, че ще се изкачи на скалата, преди да го настигне и най-бързоногото животно. И той уверено се придвижи напред.

Не мислете, че всичките тия размишления и движения отнеха на Гаспар много време. За по-малко от пет минути той стигна до скалата и направи всичките тия сметки и планове; изтекоха още една-две минути, докато се добере по-близо до стадото, което най-после успя да зърне.

Все още не се виждаше никакъв бик, но той може би беше някъде по-нататък, зад скалата. При вида на другите животни, застанали тъй благоприятно пред дулото на пушката му, Гаспар забрави за бика и реши да стреля в най-близкото от тях.

Той намести бързо пушката на рамото си, натисна спусъка и силното ехо се разнесе над далечните скали. Куршумът попадна на място: една от кравите се олюля и се просна върху зелената трева. Бум, изгърмя и втората цев и едно младо биче с пречупен крак закуца към храсталака. Останалите животни се разбягаха презглава и скоро изчезнаха в шубраците.

Само едно малко теленце остана при повалената крава. То тичаше около нея, грухтеше особено, сякаш се чудеше и не можеше да проумее нещастието, което бе сполетяло неговата майка.

При други обстоятелства на Гаспар би му станало мъчно за теленцето, защото макар и ловец, той не беше коравосърдечен, но имаше какво да върши сега, без да се отдава на състрадание.

Той едва бе гръмнал втори път, дори пръстът му още лежеше върху спусъка, когато до ушите му достигна звук, който го накара да подскочи от страх. Ако не беше се стреснал, Гаспар щеше да изпрати куршума в гърдите на годиначето, а не в задния му крак. А този звук не беше нищо друго освен грухтенето на самия бик. На Гаспар му се стори, че го чу съвсем близо до себе си, та от страх изпусна пушката и се огледа, мислейки, че животното е вече до него.

Наоколо не се виждаше никакъв бик, но Гаспар вярваше, че животното е някъде наблизо, навярно зад скалата. Убеден в това, той скочи на крака и със светкавична бързина се втурна нагоре по скалата.