Ловци на растения (Приключения сред Хималаите)

Глава LXIСЪНИЩА

Карл заспа и ето, присъни му се чуден сън. Пещерата не тънеше вече в мрак, а блестеше от светлина. Ловците виждаха всичко наоколо и тръгнаха да търсят изхода.

След като преминаха много галерии и зали, някои от които познаваха, тъй като бяха минали през тях, когато гонеха мечката, те се намериха при изхода на пещерата, огрян от слънчеви лъчи.

Краят на този необикновен сън така зарадва Карл, че той се стресна и извика от радост. Но скоро радостта му бе прекъсната и заменена с разочарование. Щастливото избавление беше само сън — лукава измама. Действителността беше все тъй нерадостна и мрачна, както и преди.

Възторженият вик на Карл събуди другарите му. Карл забеляза, че Гаспар беше много развълнуван. Той не можеше да го види, но позна това по тона на гласа му.

— О, какъв чудесен сън сънувах! — извика Гаспар.

— Сънува ли? Какво сънува? — попита Карл.

— Светлини, братко! Светлини!

Карл, обзет от суеверен страх, слушаше с голямо внимание. Стори му се, че Гаспар е сънувал същия сън като него.

— Какви светлини, Гаспар!

— О, прекрасни светлини! Много светлини, които могат да ни изведат оттук! Убий ме, ако това е било сън! Кълна ти се, мили братко, че бях почти буден, когато тая мисъл ми дойде наум… Отлична идея, нали?

— Каква идея? — попита Карл учуден и дори разтревожен да не би сънят на Гаспар да е помрачил разума му. — За каква идея говориш, Гаспар?

— За свещите, разбира се! Не се ли сещаш?

— Свещи ли? Какви свещи?

„Навярно — помисли си Карл, след като зададе своя въпрос, — навярно горкият ми брат се е умопобъркал… Полудял е от този ужасен мрак.“

— О, аз още не съм ти разправил моя сън, ако изобщо беше сън! Объркал съм се… Толкова се радвам на моята нова идея! Няма вече да пълзим в тая адска тъмнина; а ще имаме светлина — силна, обилна светлина!… Обещавам ти! Как не сме се сетили досега!

— Но за какво говориш, братко? Какво си сънувал, разкажи ни.

— Да, но сега, когато съм буден, струва ми се, че това не беше сън, не беше съвсем като сън… Започнах да мисля по тоя въпрос още преди да заспя, а сигурно съм продължавал да мисля и след като съм се поунесъл. Тогава именно всичко ми стана ясно. Ти знаеш, братко, казвал съм ти и по-рано, че когато ме занимава някой труден въпрос, често пъти намирам разрешението му, когато съм полузаспал. Така се случи и сега. Сигурен съм, че и този път съм налучкал правилния отговор…

— На какво си налучкал правилния отговор, Гаспар? На въпроса как да излезем от пещерата ли?

— Да, поне така мисля.

— Но кажи, тогава, какво ни предлагаш?

— Предлагам да произвеждаме лоени свещи.

„Лоени свещи!… Горкото момче! — говореше на себе си Карл. — Така си и мислех… О, милостиви небеса! Бедният ми брат си е загубил ума!“

Такива скръбни предположения изпълниха душата на Карл, но той не им даде гласност.

— Да, лоени свещи… — продължи Гаспар със същия полусериозен, полушеговит тон. — Ще си направим цяла дузина свещи!

— И от какво ще направиш свещи, скъпи братко? — попита Карл заинтересуван, с желание да разсее брата си, а не да го дразни, като му противоречи.

— От какво ли? — откликна Гаспар. — От какво друго, ако не от лойта на тая тлъста мечка?

— Наистина! — извика Карл и изведнъж промени тона си, като разбра, че в Гаспаровата лудост имаше известна последователност. — Какво казваш, от лойта на мечката ли?

— Точно така, Карл! Та не е ли цялата пълна с лой? Какво ни спира тогава да си направим свещи, с които да обиколим пещерата и да намерим изхода от нея; освен ако се окаже, че е най-големият лабиринт, създаден някога от природата.

Карл вече не мислеше, че брат му си е загубил ума. Тъкмо обратното, той разбра, че на Гаспар му е хрумнала много добра идея; и макар че все още не му беше ясно как щяха да я приведат в изпълнение, Карл вярваше, че тя заслужава внимание.

Приятни бяха тия мисли, но за Карл най-приятно беше, като разбра, че Гаспар не е загубил ума си.