Ловци на растения (Приключения сред Хималаите)

Глава IXНОЩНИЯТ ГРАБИТЕЛ

Осару бързо одра кожата на елена, разряза трупа на четири парчета и ги окачи на едно дърво. Макар че и тримата бяха вечеряли, вълнението от неочакваното събитие възбуди отново апетита им и те с охота изядоха по една пържола, изпечена върху жарта от дъбовите клони, и след като пийнаха няколко глътки от вкусното палмово вино, нашите пътешественици събраха малко сух мъх (Usnea), разстлаха го близо до огъня, загърнаха се в одеялата си и заспаха.

Около полунощ в лагера настана тревога. Вдигна я кучето Фриц; със сърдитото си лаене и яростно скачане то сякаш искаше да каже, че някой, който няма работа насам, се е приближил до огъня. Още щом се събудиха, ловците сякаш чуха наблизо някакви стъпки и тихото ръмжене на див звяр. Но беше почти невъзможно да различат какъвто и да е определен звук, тъй като по това време на годината тропическите гори са пълни с такъв шум и врява, че често пъти двама души, които разговарят, трудно се чуват един друг. Свиренето на щурците, крякането на блатните жабоци, звънтенето на дървесните жаби, хриптящия глас и крясъците на кукумявките и нощните ястреби изпълваха индийската гора с оглушителен шум през цялата нощ.

След известно време Фриц престана да лае, всички заспаха отново и се събудиха чак на сутринта.

Щом се разсъмна, те станаха и се заловиха да си приготвят закуска. Хвърлиха нов наръч дърва в огъня и си точеха зъбите за ароматни пържоли „на скара“. Осару се изкачи до своята „винена бъчва“, а Гаспар отиде за месото.

Четирите парчета от елена бяха окачени на едно дърво на около петдесет крачки от огъня. Причината за „складирането“ му на това разстояние бе, че там течеше поток и те бяха отнесли месото до самата вода, за да го изчистят по-лесно. Един хоризонтален клон, разположен на удобна височина от земята, беше привлякъл вниманието на Осару и той го избра за „хладилник“.

Но ето че гласът на Гаспар накара другите да се втурнат към него.

— Вижте! — извика той, когато те се приближиха. — Единият бут го няма!

— Охо, тук е имало крадци! — каза Карл. — Затова Фриц лая през нощта.

— Крадци! — махна с ръка Гаспар. — Но не са били хора. Те биха отвлекли всичкото месо, а не само един бут. Не, това е работа на някой див звяр!

— Да, сахиб, вие казва истината — рече индусът, който току-що бе дошъл. — Див звяр… много див звяр… Голям тигър!

Когато чуха името на този страшен хищник, и двамата младежи трепнаха и се огледаха загрижено наоколо. Дори и самият Осару не можа да скрие, че се е поуплашил. Те не можеха да си представят, че са спали на открито, тъй близо до тигър — най-свирепото и най-страшното от всички диви животни, и то в Индия, където постоянно се носят слухове за опустошенията от този хищник!

— Сигурен ли си, че е тигър? — попита ботаникът, прекъсвайки Осару.

— Да, сахиб, гледайте тук! Вижте следите! Индусът посочи няколко следи по пясъка край брега на рекичката. Наистина там се виждаха отпечатъци от краката на голямо животно и след внимателно изследване лесно беше да се разпознае, че са отпечатъци на животно от котешкия род. Виждаше се меката част на лапата, леко отпечатана върху пясъка, и плитките следи на ноктите, защото тигърът, макар и да притежава дълги и остри нокти, може, когато ходи, да ги свива навътре по такъв начин, че да оставя едва забележими следи върху пясъка или глината. Следите бяха много големи, за да се заблуди човек и да помисли, че са от леопард или пантера; наистина биха могли да бъдат и от лъв. А имаше и лъвове в тази местност. Но Осару можеше добре да различава следите от двата едри хищника. Без да се колебае нито за минутка, той обяви, че крадецът е бил тигър.

— И тримата започнаха най-сериозно да обмислят какво да правят при тези обстоятелства. Да напуснат ли лагера и да продължат пътя си? Карл имаше голямо желание да прекарат още ден-два на това място. Той не се съмняваше, че ще открие поне няколко нови видове растения, но при мисълта, че имат такъв съсед, те не биха могли да спят спокойно. Тигърът може пак да ги посети. Той не би изоставил току-тъй мястото, където бе намерил такова гостоприемство — толкова вкусна вечеря. Навярно е видял останалото месо и отново ще им дойде на гости през нощта. Наистина те биха могли да запалят големи огньове и да го прогонят от своя бивак, но и това не би ги освободило от мрачното предчувствие, че животът им е в опасност. Дори и през деня нямаше да бъдат сигурни, че той не ще ги нападне, особено когато навлезеха в гората да търсят нови растения. Това им занятие би ги отвело точна там, където срещата им с този опасен съсед би била почти неизбежна. Ето защо най-, добре ще бъде може би да си съберат нещата и да продължат пътешествието си.

Те спореха по този въпрос, докато закусваха. Гаспар, страстен ловец, искаше поне да зърне тигъра. Но Карл беше по-благоразумен, ако не по-боязлив, и мислеше, че ще бъде по-добре да тръгнат на път. Такова беше мнението на ботаника. Но накрая той отстъпи пред Гаспар или по-скоро пред Осару, който каза, че ще убие тигъра, ако останат само още една нощ.

— Какво? С твоя лък ли, Осару? — попита Гаспар. — С отровните си стрели?

— Не, млади сахиби! — отговори Осару.

— И аз мислех, че едва ли би могъл да убиеш тигър с такова оръжие. Как възнамеряваш да свършиш тая работа?

— Ако сахиб Карл съгласен останем до утре, Осару ще покаже… той убие тигър, жив ще го хване.

— Ще го хванеш жив? В капан или в примка?

— Никакъв капан… никаква примка. Ще видите. Осару върши, каквото казва… Ще хване тигър жив.

Явно, Осару имаше някакъв план и двамата младежи горяха от любопитство да узнаят какъв е той. Тъй като индусът уверяваше, че улавянето на тигъра не е свързано с никаква опасност, ботаникът се съгласи да останат и разреши на Осару да направи своя опит.

Тогава Осару им разкри своя план и щом закусиха, всички се впрегнаха на работа за изпълнението му.

И ето какво направиха. Най-напред отидоха в близкия тръстиков шубрак и нарязаха голям брой бамбукови цеви. След това продупчиха кората на баниановото дърво и поставиха цевите така, че млечнобялата мъзга да се стича в тях. Тъй като долният край на всяка цев си беше естествено запушен от междувъзлието, те служеха като съдове за събиране на сока. Бяха продупчени само стъблата на млади и сочни дървета. Щом бамбуковите съдове се напълниха със сок, изпразниха ги в готварското котле и го поставиха да ври на слаб огън. Разбъркваха го и от време на време прибавяха пресен сок, докато той скоро се сгъсти и стана лепкав като най-доброкачествения птичи клей23. Всъщност точно такъв беше и истинският птичи клей, добит от стъблото на дивия чемшир и употребяван от птицеловците в Индия.

Докато сокът вреше на огъня, Карл и Гаспар по нареждане на Осару се катереха по дърветата и събираха огромно количество листа. Тия листа бяха набрани от банианови дървета, и то от най-младите фиданки и издънки. Всеки лист беше голям колкото чаена чинийка и покрит с вълнест мъх, присъщ само на листа от по-младите дървета, защото, когато баниановото дърво почне да остарява, листата му стават все по-корави и по-гладки.

Когато птичият клей беше готов и смокиновите листа, струпани пред Осару, той продължи изпълнението на плана си. Двете парчета месо от елена още висяха на дървото. Оставиха ги нарочно — като стръв на своеобразния капан, който Осару приготовляваше. Трябваше само да ги издигнат малко по-високо от земята, за да не може тигърът така лесно да ги грабне и по този начин да осуети хитрата стратегия на ловеца.

След малко месото бе окачено така, както трябва, Осару изчисти земята наоколо и даде нареждане на своите помощници да отнесат настрана всички гнили пънове и сухи пръчки. Когато и това беше свършено, Осару се зае с последните приготовления, които продължиха повече от два часа. Той взе птичия клей, намаза с него всички събрани смокинови листа и ги нареди по земята така, че те покриха едно пространство с диаметър от няколко ярда. В средата на това пространство се намираше окаченото месо; никакво живо същество не можеше да се доближи до него, без да стъпи върху намазаните листа. Листата бяха намазани и от двете страни, така че да залепнат леко о тревата и ветрецът да не може да ги размести.

Когато всичко беше свършено както трябва, Осару и двамата младежи се върнаха при огъня и обядваха с голям апетит. Вече беше късно следобед, но те дълго се бяха трудили, без да мислят за ядене, докато всичко бе напълно готово. Сега вече не им оставаше нищо друго, освен да чакат резултатите на своята стратегия.