Ловци на растения (Приключения сред Хималаите)

Глава LXЗАПАЗВАНЕ НА МЕЧОТО МЕСО

Едно нещо обаче ги тревожеше — докога ли щеше да изтрае храната им? Като опипваха трупа на мечката, личеше, че е голяма и тлъста и ако ядяха по малко, месото щеше да им стигне за доста дълго време. Но как да го запазят да не се развали? В това състояние, още неодрано, то сигурно скоро щеше да стане негодно за ядене, макар и да изтраеше повече, отколкото вън, на открито; месото оцелява за много по-дълго време, ако е в някоя дълбока пещера, отколкото ако е изложено на слънчева светлина.

Това е лесно обяснимо. Причините за разлагане на месото се крият в самата атмосфера — това знае всеки, който се занимава с консервиране на месо в херметически затворени съдове, в които не може да проникне въздух. Ако човек би могъл напълно да предпази парче риба, месо или зеленчук от влиянието на въздуха, предполага се, че то никога няма да се развали.

В пещерите, разбира се, има въздух, но той е по-рядък, по-постоянен и по всяка вероятност по-слабо действащ. Поради това разлагането в пещерите става по-бавно, отколкото на открито. В някои пещери са били открити тела на животни и хора, които вместо да се разложат, са запазвали първоначалните си форми, само че са се смалили и съсухрили като мумии.

Макар че тук-таме се срещаше вода, общо взето, пещерата беше съвсем суха. Навред скалите бяха сухи, а на някои места бяха покрити с прах, който се разпиляваше само от едно леко докосване. Нашите ловци бяха забелязали това, още когато преследваха мечката. Приближавайки се със запалените си факли, те често бяха виждали и мечката и кучето потънали в облаци прах. Та не усещаха ли сухия въздух и в гърлата си, просто като го вдишваха?

Опасявайки се, че месото може да се развали, преди да намерят изхода на пещерата, нашите ловци се заеха да измислят някакъв начин, за да го запазят. Нямаха никаква сол, така че и дума не можеше да става за осоляване. Ако имаше с какво да накладат огън, тогава не им трябваше сол, а щяха да го изсушат. Но сега беше трудно да се снабдят с дърва, както и със сол. Ако беше някъде навън, не им трябваха ни дърва, ни сол; топлите слънчеви лъчи лесно щяха да изсушат месото така, че да не може да се развали цели месеци.

Уви! И слънчевите лъчи бяха така недостъпни за тях, както солта и дърветата.

За ловците следователно беше невъзможно да опазят месото както чрез осоляване, така и чрез опушване или изсушаване на слънце.

След като забелязаха колко беше сух въздухът в пещерата, дойде им на ум да нарежат месото на тънки резени и да ги окачат или прострат върху скалите; така то щеше да се запази по-дълго време, отколкото ако го оставеха на цяло. Това добро предложение беше направено от Осару. Във всеки случай, като не можаха да измислят нищо по-приемливо, те решиха да пристъпят към действие.

Но с какво да си светят? Как да одерат кожата на мечката в тъмното? Как да нарежат месото и да го прострат да съхне?

Тия въпроси не смущаваха ни най-малко нашите пътешественици. Те бяха свикнали вече да работят на тъмно, а що се отнасяше до одирането на кожата, Осару би извършил тая операция и в по-голяма тъмнина, ако изобщо беше възможно да съществува такава. Не, те нямаха нужда от светлина. Подпомогнат от двамата братя, Осару обърна тялото на мечката в най-удобно положение и захвана тъй пъргаво и сръчно да работи с острия си нож, като че му светеха цяла дузина свещи. Скоро той смъкна рунтавата кожа на мечката и я просна върху канарите.

Нарязването на месото не беше трудно, но изискваше време и голямо внимание, защото ако не го нарежеха на съвсем тънки парчета, то навярно би се развалило много по-бързо.

Но индийският ловец беше особено изкусен в тая работа и наряза месото така, че ако неговите „котлетчета“ бяха изнесени на светло, никой не би познал, че са били приготвени в мрак.

Като режеше парчетата, Осару ги подаваше в ръцете на двамата братя, а те ги нареждаха върху мечата кожа, която предварително бяха прострели с козината надолу.

Когато всички кокали бяха внимателно оголени, възникна въпросът как ще бъде по-добре: да наредят тънките парчета върху скалите, или да ги окачат на някакво въже.

Осару беше на мнение, че безспорно ще е по-добре да ги прострат на въже и двамата братя се съгласиха с него. Предполагаха, че така месото ще изсъхне по-скоро, а освен това, както забеляза Гаспар, щеше да бъде по-недостъпно за Фриц, който, ако не бъде наблюдаван отблизо, щеше да се прокрадне в тъмнината и да унищожи поне половината наведнъж. Да, на всяка цена месото трябваше да бъде окачено, за да не го стига Фриц.

Но как да сторят това? Откъде да вземат въже или канап? Нямаха нито върлини, дето да завържат въжето, нито пък въже, което да опънат между върлините. Наистина Осару имаше дълго парче връв, което беше усукал от индийския коноп, когато правеше мрежата за риба, но то беше съвсем недостатъчно. Те имаха нужда от много дълго въже; което да побере всичкото това месо. Какво да се прави?

— Да нарежем кожата! — извика Гаспар в отговор на този въпрос.

Да, едва-що изречено, и неговото предложение бе изпълнено. Тримата бързо преместиха месото настрана, опънаха суровата кожа и я нарязаха на каишки, широки около един инч, които завързаха една за друга и се сдобиха с въже, дълго от край до край на „залата“, в която се намираха. Единият край на въжето завързаха за една издатина в скалата, а другия сложиха върху малка полица на отсрещната стена и го затиснаха отгоре с тежък камък. И така в подземното им жилище беше опънат кожен ремък, също като въже за простиране на дрехи.

След като опитаха здравината му и се увериха, че ще им послужи за определената цел, те почнаха да пренасят месото къс по къс и да го нареждат върху въжето, докато не остана нито педя свободно място.

За да могат да накачат всичкото месо, трябваше да направят още едно въже; и то беше изрязано и прикрепено за скалата също както и първото. Скоро и останалото месо беше окачено и тримата ловци си отдъхнаха. Работата им за този ден беше свършена, бяха се трудили дълго и сега на драго сърце биха се оттеглили отново на почивка независимо то това, дали навън беше тъмно, или светло.

Нахраниха се и си легнаха с намерение да поспят само няколко часа, а после да станат и с нови сили да продължат да търсят път към слънчевата светлина.