Луната

Светлината идеше от фарове на автомобил и от фенерчета от края на пътеката в горната част на язовирната стена. Чайлдс обърна глава, засенчвайки с ръка очите си от светлината. Чу затръшването на автомобилни врати, гласове, видя силуетите, които се врязаха в светлинния сноп. Изпитваше известно любопитство как го бяха открили, но не беше изненадан: тази нощ нищо вече не можеше да го учуди.

Чайлдс не искаше да остава повече върху стената, въпреки че призрачните мъгли изцяло се бяха разпръснали, а жената чудовище бе полетяла в пропастта. Нощта бе разкрила твърде много тайни пред него и сега той имаше нужда от спокойно убежище. Усещаше главата си лека, след като напрежението го беше напуснало, и въпреки че беше объркан и озадачен, бавно се изпълваше от внезапно нахлулата в него еуфория. Нуждаеше се от време за равносметка, от време за размисъл, но вече напълно приемаше съществуването на способността си за свръхчувствително възприятие. Защото сега знаеше, че тя може да бъде контролирана, да се използва целенасочено и да й се противопоставя — Тя го бе научила на това, въпреки че нейната цел бе да служи на злото, а разстроеният й разсъдък бе упражнявал различен контрол. Той се изправи на крака и погледна над парапета — не към долината, към самия язовир, към трептящите над гладката водна повърхност отражения на лунните лъчи, чийто блясък вече не беше зловещ, а се лееше с кристална чистота. Чайлдс вдъхна хладния нощен въздух, вкусвайки от соленото ухание на морето, което бризът бе разнесъл над сушата. Въздухът беше прочистващ и сякаш освободи съзнанието му от спотаени сенки. Обърна се и тръгна срещу светлината.

Оуврой пръв стигна до него в подножието на седемте стъпала, следван от още двама униформени полицаи.

— Джон — започна задъхано той, — добре ли си? Ние видяхме какво стана. — Следователят го стисна за лакътя, а Чайлдс замижа срещу силната светлина.

— Обърнете тези прожектори! — заповяда Оуврой.

Двамата полицаи минаха край тях с насочени към язовирната стена светлини, а Робилиард даде знак да бъдат угасени фаровете на патрулните коли. Облекчението дойде веднага — като плътна сянка след ослепителните лъчи на слънцето.

— Вие видяхте? — бавно произнесе Чайлдс.

— Не много ясно — каза Робилиард. — Крайбрежните мъгли се бяха издигнали над водохранилището и затрудняваха видимостта.

Крайбрежни мъгли? Чайлдс не каза нищо.

Оуврой заговори припряно, сякаш искаше да изпревари Робилиард:

— Видях как се опита да спасиш другия, Джон. — Той се взираше настоятелно в очите на Чайлдс и въпреки че изражението върху лицето му бе привидно безизразно, то не допускаше никакви възражения.

Робилиард изгледа подозрително своя колега, но замълча.

Оуврой невъзмутимо продължи:

— Предполагам, че тя се опитваше да се самоубие. Жалко, че тялото й беше твърде тежко, за да можеш да я удържиш. — Думите бяха подбрани внимателно, почти като изявление, което трябваше да се запише в архивите.

— Вие сте знаели, че убиецът е жена? — тихо попита Чайлдс.

Оуврой кимна.

— Издирихме и открихме квартирата й в Англия. Звънях ти няколко пъти по телефона по-рано тази вечер, но даваше заето. Имах късмет и успях да хвана последния полет за насам.

Двамата полицаи насочваха прожекторите си към основата на язовирната стена, осветявайки проснатата фигура.

— Онова, което открихме в нейния дом, не може да се нарече приятно, но недвусмислено доказва, че жената е убиецът, по чиито следи бяхме тръгнали — мрачно каза Оуврой. — Тялото на момичето — на Анабел — беше скрито под дъските на пода. Да я остави там е направо лудост от нейна страна, защото смрадта от разлагащото се тяло накрая щеше да я издаде. Другите наематели не след дълго щяха да се оплачат. Но може би това изобщо не я е тревожело, може би е знаела, че играта е към своя край, когато е избягала на този остров. Трябва да е била съвсем луда.

Чайлдс погледна въпросително следователя.

— Ето как попаднах на нея — обясняваше Оуврой. — Името й беше в списъка на пациентите и обслужващия персонал на психиатричната клиника. Била е санитарка и очевидно също толкова умопомрачена като пациентите, за които се е грижела. Божичко, трябваше да видиш хаоса в нейното жилище — окултни предмети, книги за митологията, емблеми, символи… А, да — и малка колекция от лунни камъни, която сигурно й е коствала доста солидна сума. Ако всеки от тях е бил предназначен за поредните жертви… — Оуврой само сви рамене.

— Тя каза, че почита… — започна Чайлдс.

— Луната? Да, казала е истината, по-точно почитала е една от богините на луната. Всичко това го пишеше в нейните книги, виждаше се от украшенията й. Налудничава, съвсем налудничава история.

По язовирната стена към тях се приближаваха още силуети.

— Когато инспектор Оуврой ни даде описанието на жената — заговори Робилиард, — ние бързо успяхме да потвърдим, че тя бе пристигнала на острова с един от фериботите. Всъщност била е тук от няколко седмици. Оттук нататък беше лесно да открием местонахождението й. Беше отседнала в един хотел във вътрешността на острова, отдалечен от плажовете и по-големите селища. Не бяха я виждали през целия ден, но претърсихме стаята й. Очевидно тази вечер имате късмет, мистър Чайлдс: тя бе оставила своя „професионален инструментариум“, ако мога така да се изразя, в задната част на хотела. Намерихме малка черна чанта, пълна с хирургически прибори. Явно е била достатъчно уверена, че може да се справи с вас само с голи ръце.

— Била е достатъчно силна — забеляза Оуврой, — така научихме от работодателите й в болницата. Очевидно са я ползвали да усмирява техните най-буйни пациенти и според останалите лекари и сестри се е справяла с лекота със задължението си.

— Те не се ли запитали защо е изчезнала след пожара?

— Не е изчезвала. Дори е била разпитана от полицията — забравихте ли, че името й беше в списъка с имената на останалите от персонала? Просто си е взела годишната отпуска, когато голямата суетня позаглъхнала. Била е луда, но не и глупава.

Може би всичко щеше да бъде асимилирано по-късно. В този момент нищо от онова, което двамата му бяха разказали, нямаше особен смисъл за него. Обърна се, когато чу един друг глас — познат и очакван.

— Джон! — извика Ейми.

Той погледна зад двамата детективи и видя, че тя е само на няколко метра от него. Пол Себая я придържаше. В изражението му се четеше тревога.

Чайлдс отиде до Ейми и тя протегна ръце към него. Белезите по разраненото й лице блестяха неестествено под лунната светлина. Той я прегърна, изпълнен с любов към нея, и сълзи напираха в очите му при вида на превързаното й лице. Тя изохка лекичко, когато той я притисна още по-плътно към себе си.

Чайлдс разхлаби прегръдката си, страхуващ се, че може да й причини болка.

— Няма нищо, Джон. — Тя се смееше и по лицето й блестяха сълзи. — Няма нищо, така се страхувах за теб.

През рамото й видя как Пол Себая се намръщи. Възрастният мъж мълчаливо се обърна и тръгна обратно към колите, спрени до язовирната стена.

Чайлдс галеше косите й и целуваше сълзите по лицето й.

— Как ме открихте? — попита той.

Ейми се усмихваше и му връщаше целувките. Необяснимо как, но тя долавяше промяната в него, разбираше, че буреносният облак, който толкова дълго бе помрачавал живота му, вече бе отминал. Сякаш тази промяна се пренесе и върху нея.

— Разбрахме чрез Габи — отговори му тя.

— От Габи?

Оуврой се присъедини към тях:

— Когато патрулната кола, която ви следеше, ви изгуби, решихме да ви потърсим в дома на мис Себая. Тя не знаеше къде сте…

— Но се сетих, че спомена за разговора си с Габи по телефона, преди да позвъниш на мен — прекъсна го Ейми. — Беше само предположение, но реших, че може да си казал на Фран къде ще бъдеш вечерта. Инспектор Оуврой прецени, че си струва да опитаме и потърсихме Фран на телефонния номер в дома на майка й. Тя имаше проблеми с Габи.

— Дъщеря ви беше изпаднала в истерия от кошмара, който сънувала — продължи Оуврой. — Присънило й се, че се намирате край огромно езеро и че някаква жена чудовище се опитва да ви блъсне в него. Съпругата ви ни каза, че нищо не е в състояние да успокои Габи.

— И от това сте разбрали къде съм? — невярващо попита Чайлдс.

— Е, вече свикнах да приемам сериозно вашите видения, така че защо да не повярвам и на дъщеря ви?

И Габи ли? Чайлдс бе слисан. Спомни си, че тя го бе помолила да каже на Анабел, че много тъгува за приятелката си.

Ейми прекъсна мислите му:

— На острова няма „огромни“ езера, Джон. Само водохранилището.

— Нямаше какво да губим — добави Оуврой с усмивка.

— Не, оставаше само да убедите и мен — забеляза Робилиард. — Но какво толкова, по дяволите? Нищо в цялата тази история нямаше логика, така че защо да не пропътувам разстоянието до водохранилището! Както се оказа, те имаха право. Съжалявам единствено, че не успяхме да пристигнем по-рано. Преминали сте през доста тежко изпитание.

— Свърши ли ужасът вече, Джон? — попита Ейми и протегна ръка, за да погали лицето му. — Наистина ли свърши?

Той кимна, луната грееше откъм гърба му и тя не виждаше лицето му. Обърна глава към Оуврой.

— Коя беше тя? — попита той детектива. — Как се казваше?

— Както установихме, представяше се с измислено име, което е използвала в продължение на много години. Наричала се е Хекати. — Неизвестно защо, но в гласа на Оуврой прозвучаха нотки на задоволство.

Хекати. Името не говореше нищо на Чайлдс. А той и не очакваше това. Дори не можеше да бъде сигурен какво се бе случило през тази нощ. Наистина ли техните духове се бяха върнали, за да преследват съществото, чието име бе толкова обикновено, така лишено от смисъл? Или сливането на съзнанията им с тази луда жена бе родило фантазии, които по своята същност представляваха просто видения и фрагменти от разстроените им умове?

— Илюзии — повтори по-скоро на себе си той и Ейми го погледна озадачено.

— О, мили боже! — долетя глас откъм средата на бетонната пътека.

Те се обърнаха към двамата полицаи, които се намираха върху издигнатата част на язовирната стена. Стояха приведени и осветяваха с прожекторите някакъв предмет. Единият извади нещо от джоба на куртката си и го подпъхна под онова, което лежеше на пътеката. След това се изправи и тръгна към групата наблюдаващи, като внимателно придържаше с два пръста предмета.

Лицата на всички изглеждаха неестествено бледи на лунната светлина. Лицето на полицая бе изопнато от напрежение.

— Не мисля, че искате да видите това, мис — обърна се той към Ейми, като закриваше с длан предмета, който толкова внимателно носеше в найлонова кесийка.

Заинтригувани, Оуврой и Робилиард отидоха да погледнат отблизо.

— О! — възкликна ужасено Робилиард.

Чайлдс се отдели от Ейми. Полицаят освети с прожектора разтворените шепи на своя колега. Оуврой беше извърнал встрани лице, сбърчено от изписаното върху него отвращение.

— Схватката е била жестока! — съчувствено се обърна той към Чайлдс, който се взираше в предмета.

Обвитото от съсирена кръв око изглеждаше абсурдно голямо, за да се побере върху нечие човешко лице. Дълги влакна, от които капеше кръв, висяха от единия край на найлоновата кесийка. Чайлдс погледна към него. Ръцете на полицая леко помръднаха и един лунен лъч попадна върху зеницата на окото. В един неуловим миг в нея лумна слаб блясък — една миниатюрна искрица живот. За Чайлдс тя приличаше на синьото сияние, излъчващо се от вътрешността на лунен камък.

Чайлдс потрепери, докато се извръщаше, й пое дълбоко дъх, както бе направил преди малко, за да прогони сенките.

Прегърна Ейми през кръста, притегли я нежно към себе си и двамата се отдалечиха от това населено от призраци лунно езеро.

Чайлдс се питаше къде ли щеше да го отведе тази новооткрита сила…