Луната

Пътят беше широк и тих.

Къщите, прилепени една до друга, бяха с гаражи и добре обработвани малки градинки отпред.

Колата се движеше бавно надолу, шофьорът търсеше определен номер, определена къща.

То знаеше, че той няма да бъде там: малкото момиченце със смешен писклив глас беше казало по телефона, че бащата вече не живее тук, че се е преселил на малък остров.

Разбира се, момиченцето помнеше името на острова, въпреки че бе на седем години и половина.

То изчакваше в колата и наблюдаваше, без да бъде наблюдавано, тъй като в ранната съботна сутрин местните жители си почиваха от обичайната седмична умора.

Наблюдателят стана по-неспокоен, когато едно малко момиченце изтича иззад къщата, гонейки котка. Ужасяваща тръпка пробяга по грубото тяло на тайнственото същество.

Котката скочи върху ниския зид, който ограждаше градината, и замръзна при вида на сянката, сгушена в паркираната кола. Козината на животното настръхна, опашката му щръкна, жълтите му очи светеха. След това котката се стрелна нанякъде, сякаш бе литнала, а на нейно място се появи лице на малко момиченце, което надничаше любопитно иззад зида.

Фигурата от колата се вгледа втренчено в него и тогава отвори вратата на автомобила.

Фран се изпъна в леглото и сладко се прозя. Наслаждаваше се на моментите на отпуснатост след съня. Кестенявата й коса се посипа по лицето й и заля възглавницата.

Почивен ден — без ангажименти, без клиенти, на които да угажда, без срещи и телефонни разговори, без нахални журналисти или радио- и телевизионни продуценти на интервюта. Най-сетне имаше възможност да прекара известно време с малката Габи — най-пренебрегваното дете на света.

„О, Господи, дай ми сили да сляза долу и да й приготвя прилична закуска, но преди това ми остави още десет минути за излежаване“ — мърмореше си сънливо Фран.

Но Габи вече бе допълзяла, за да я целуне за добро утро, промъквайки се в топлата и уютна прегръдка под чаршафите. След като бе обещала чаша хубаво кафе, за да съживи изтощената си майка, дъщеричката напусна спалнята, а вдъхновените й възгласи бяха прекъсвани само от виковете към мис Падълс.

Фран бе облекчена, че Дъглас не бе останал през нощта, още си въобразяваше, че по този начин опазва семейството си. Дъглас Ешби беше солиден бизнес партньор и чудесен, изобретателен любовник, а за нещастие на Фран — и забележителен съпруг. Никога не се отделяше от дома си повече от необходимото. Може би така беше по-добре: един сериозен мъж в живота й вече беше достатъчен. Тя знаеше, че Джонатан липсваше много на Габи и често през изминалите години съжаляваше за безкомпромисното си отношение с него. Но нещата бяха приключили. И двамата бяха принудени да проумеят истината, че не са един за друг.

Въпреки това щеше да е добре, ако имаше мъж до нея точно сега. Предишната нощ винаги оставяше желание за следващата сутрин.

Фран се надигна в леглото и се облегна върху възглавниците. Огледа се в огледалото върху отсрещната стена на стаята. Все още ме бива, каза си тя. Гърдите й бяха стегнати, по тялото й нямаше натрупани тлъстини. Косата й беше дълга и гъста, блясъкът й още не беше се загубил. За щастие огледалото бе твърде далеч, за да може да се забележат издайническите бръчки около очите и шията й. Тя вдигна чаршафа и разгледа корема си. Можеше с няколко упражнения да стегне отпуснатите мускули, преди да стане по-зле. С бедрата нямаше проблеми — бяха слаби и добре оформени, както винаги. Жалко, че толкова хармонично тяло е неизползвано, помисли си саркастично Фран и остави чаршафа да се свлече на пода.

Сетне изви врат и се загледа в тавана. Трябва да направя нещо с Габи днес, помисли си тя. Ще обиколят магазините, за да напазаруват, след това ще обядват някъде. Това ще й хареса. Вечерта вероятно ще отидат на кино, ще поканят и Анабел, това също щеше да хареса на Габи. Трябваше да прекарва повече време с дъщеря, си, да зареже работата. Малката се развиваше преждевременно и ставаше твърде отговорна за възрастта си. Беше учудващо, че с Джонатан прекарваше малко от времето, но все повече заприличваше на него, дори и в късогледството.

Фран чу заминаваща кола, шумът от двигателя заглъхна в далечината.

Тя затвори очи, но беше безполезно: въпреки че бе изморена, сънят не я ловеше. Главата й, както обикновено, гъмжеше от мисли. Защо, когато имаше време за почивка, мозъкът й никога не й позволяваше? И къде беше Габи с това историческо кафе?

Фран стана от леглото и сграбчвайки лекия си халат от облегалката на стола, тръгна към вратата. Като се облягаше по парапета на вътрешната стълба, тя извика:

— Габи, умирам от жажда. Какво става с кафето?

Отговор не последва.

Ейми се размърда и Чайлдс остана неподвижен, за да не я събуди.

Гърдата й се бе показала от нощницата, деликатните и извивки бяха изкусителни. Чайлдс устоя, но устните й, леко открехнати в съня, бяха толкова зовящи. Той ги целуна и дългите мигли на Ейми леко се надигнаха.

Тя се усмихна.

Той я целуна още веднъж, тя протегна ръката си към раменете му и го прегърна. Устните им се разделиха, но телата им нежно се докоснаха. Чайлдс провря бедрото си между леко разтворените й крака и мекото напрежение я накара да потръпне. Тя бавно прокара върха на пръстите си по гръбнака му.

Двамата се притиснаха така, че всеки да вижда лицето на другия. Той погали зърната на гърдите й, а тя се надигна, за да го целуне със страст и нежност.

Любиха се бавно и спокойно, без да бързат, буйната страст бе останала в миналата нощ.

Чайлдс отново я целуна, Ейми едва сдържаше вълнението си. Учестеното й дишане секна за миг, когато с пронизващо чувствено движение той проникна в нея. Беше толкова хубаво, че тя напълно му се отдаде…

Не след дълго напрежението спадна, упойваща топлина пропълзя през телата им. Силите им се бяха изчерпали, бяха останали без дъх.

Лежаха един до друг, уловили ръцете си.

— Спа ли снощи? — попита Ейми.

— Не очаквах, че ще спя така непробудно — отвърна той.

— И нищо не сънува?

— Поне не мога да си спомня.

Тя докосна лицето му и той долови вълнението й по върховете на пръстите й.

— Вчера изглеждаше ужасно — каза тя.

— Бях изплашен, Ейми. И сега съм изплашен. Но защо видях ръката на Кели в този вид? Благодаря на Господа, че момичетата се смееха и не забелязаха колко много се ужасих.

Той стисна пръстите на ръката й:

— Ами ако това е било някакво предупреждение?

— Преди ми каза, че нямаш възможност да предчувстваш.

— Нещо се променя в мен…

— Не, Джон, ти си объркан и потиснат от историята с лунния камък. Някой си прави шеги с разума ти, преднамерено те измъчва — ти самичък го каза.

— Мислиш, че ми внушава тези мисли?

— Вероятно.

— Не, това са глупости. Такива неща в действителност не се случват.

— Господи! — възкликна тя. — Как може да говориш така? Защо продължаваш да изключваш реалността от случилото се?

— Ти наричаш това реалност?

— Трябва да дойдеш на себе си, Джон, престани да отстояваш нещо, което е необичайно за другите и естествено за теб. Приеми всяко излишно усещане и се научи да го контролираш! Ти вече разбра, че някой отвън влияе върху мислите ти, така че опитай да разбереш твоята собствена сила, за да можеш да се защитаваш.

— Не е толкова просто…

— Никога не съм твърдяла, че е лесно. Но сигурно никой друг не може да определи какво виждаш или чувстваш?

— Мисля, че си права. Бих желал да мога да се управлявам, но винаги когато преодолея шока, идва друг и ме сломява. Трябва ми време да помисля, Ейми. Нещо, което ми каза скоро, ме притесни: има врата, която чака да бъде отключена, а всичко, от което се нуждая, е ключът.

— Не можем ли да го търсим заедно?

— Не е само това. Сигурен съм, че има нещо, което само аз мога да реша, така че бъди търпелива.

— Ако обещаеш, че нищо няма да криеш от мен и от себе си.

— Това обещание е лесно за спазване.

— Ще видим…

— Гладна ли си?

— Променяш темата толкова умело!

— Има ли още нещо?

— Много неща.

— По-късно. Какво искаш за закуска?

— Ако нямаш изпечено агне, тогава кафе и препечена филия.

— Щом си толкова гладна, мога да приготвя нещо по-солидно.

— Оставям на теб, но не е ли по-добре аз да сготвя?

— Ти си ми гостенка. Впрочем как ли е баща ти?

— Като на седмото небе. Нуждая се от баня, Джон.

— Добре. Изкъпи се, докато готвя.

Той излезе от стаята, грабвайки хавлията си.

— Дай ми няколко минути — извика Чайлдс, слизайки по стълбите.

Ейми затвори очи и меките й черти се озариха от усмивка.

Чайлдс бързо се избръсна и изми, като пусна крановете в банята за Ейми. Отвори съблекалнята и премести контейнерите за лещи, които трябваше да сложи, преди огледалото да се е замъглило.

Изтича обратно по стълбите, като вземаше по две стъпала наведнъж. Нахлузи протритите си дънки, гуменките и сивия си пуловер, докато Ейми го гледаше от леглото.

— Трябва да напълнееш — каза тя.

— За коя кланица? — отвърна той без намек за хумор, прокарвайки пръсти през тъмната си разрошена коса. — Банята ти е готова.

— Чувствам се като държанка.

— Може, но за такива е трудно да бъдат тук.

— Отново си весел.

— Това е навик. — Изведнъж разбра, че има известна истина в отговора му, вече се стараеше да потиска неприятните емоции.

— Една целувка ще ме вдигне от леглото — каза Ейми.

— А какво ще те накара да отидеш долу в банята?

— Ела и открий.

— Водата ще прелее.

— Понякога изобщо нямаш чувство за хумор.

— Ти не си ученичка. — Той хвърли хавлията й. — Храната е готова след десет минути.

Чайлдс не издържа, отиде до леглото и я целуна по устните, преди да слезе в кухнята.

По-късно Ейми седна до него на малката маса. Изглеждаше като ученичка с мократа си коса и синята хавлия, която Чайлдс й даде. Двамата обсъждаха плановете си за деня.

— Трябва да отида до вкъщи и да събера някои неща — каза тя, хапвайки от бекона с яйца и печените домати.

— Не искаш ли да дойда с теб? — Той се усмихваше, докато я наблюдаваше с какъв апетит се храни. Не беше изненадан, че стегнатата й фигура никога не се влияеше от храната.

Ейми поклати глава:

— Може би ще бъде по-добре, ако отида сама.

— Трябва да се позабавляваме рано или късно — каза той, като имаше предвид Пол Себая.

— Да не бързаме, по-добре да изчакаме. Имаш с какво да се бориш сега.

— Започвам да свиквам с теб.

Тя спря да яде и погледна изненадано.

— По-спокоен ли се чувстваш така?

— Обзема ме вълнуващо спокойствие.

— Само си мислиш така — каза тя ласкаво.

— Сигурно. Само се боя, че ще прерасне в нещо повече — усмихна се Чайлдс.

— Да се преместя ли за постоянно при теб?

Той се замисли, но Ейми не забеляза изражението му.

— Може да опитаме — продължи тя, без да погледне лицето му, — ще видим какво ще излезе.

— Ако не мислиш за баща си, помисли как госпожица Пипрели ще приеме идеята двама от нейните учители да живеят заедно.

— Е, няма нужда Пип да знае.

— Ако някой кихне в единия край на острова, хората от другия край настиват. Сигурно се шегуваш? Пипрели вероятно знае какво става между нас двамата точно сега.

— Тогава няма проблеми.

Той въздъхна облекчено.

— Има разлика, знаеш го.

Ейми остави вилицата и ножа си.

— Опитваш се да избягаш ли?

Чайлдс се засмя:

— Звучи ми като страхотно предложение. Но… — Той млъкна, сетне я погледна с невиждащи очи.

— Джон…

Тя посегна през отрупаната маса и докосна ръката му.

Кафеварката клокочеше в ъгъла на кухнята. В рамката на прозореца бръмчеше муха. Прашинки се носеха в лъчите на слънцето. И все пак всичко изглеждаше неподвижно.

— Какво става? — попита Ейми разтревожена.

Чайлдс премигна. Започна да се изправя, но застина по средата на движението си.

— О! — простена той. — Не! Само не това…

Кокалчетата на ръцете му изведнъж побеляха, раменете му се присвиха, главата му странно се олюляваше.

Ейми потръпна, когато за миг видя застиналата болка в очите му.

— Джон! — извика тя, докато той връхлиташе към вратата на хола, събаряйки по пътя си кафената чаша от масичката.

Ейми скочи от стола си и го последва. Той стоеше до телефона и опитваше да набере някакъв номер с треперещи пръсти, но му беше трудно, защото непрекъснато се връщаше на началната цифра. Джон я погледна умоляващо.

Тя се приближи и го прегърна през раменете.

— Кажи ми какво видя! — настояваше тя.

— Помогни ми, Ейми. Моля те, помогни ми! — Очите му блестяха от сълзи.

— На кого искаш да се обадиш, Джон?

— На Фран! Бързо! Нещо се случва с Габи!

Сърцето й потръпна, но тя грабна слушалката от Чайлдс, опитвайки се да се контролира. Помоли го да й каже номера, но в първия миг, за неин ужас, той не можа да си го спомни. След това числата нахлуха вкупом в съзнанието му и той трябваше да й ги повтори по-бавно.

— Звъни — каза тя, като му върна слушалката. Усещаше как тялото му трепери.

Най-сетне телефонът отсреща бе вдигнат.

— Фран… — Чайлдс говореше задъхано.

— Ти ли си, Джонатан? О, господи, радвам се, че се обади!

В гласа й имаше някаква крехкост, която изплаши още повече Чайлдс.

— Габи… — започна той.

— Нещо ужасно се случи, Джон, нещо отвратително.

— Фран… — едва изрече той, сълзите му го заслепяваха.

— Приятелката на Габи — Анабел… Няма я, Джон! Тръгнали да играят с Габи, но тя не се върна. Полицията е у Мелани и Франк сега. Мелани е почти полудяла. Никой не е виждал Анабел, откак е излязла, сякаш се е изпарила. Габи е разстроена и постоянно плаче. Джонатан, чуваш ли ме?…

Единствено подкрепата на Ейми спаси Чайлдс да не се строполи на пода.

Ейми закара Чайлдс до летището, като хвърляше често погледи към безизразното му лице. Той нищо не отрони по време на цялото пътуване. Облекчението от оцеляването на Габи бе примесено с тъга за изчезналата й приятелка. Той добре познаваше Анабел. То бе допуснало грешка, Чайлдс бе сигурен в това! Неговата дъщеря трябваше да е жертвата. То трябваше вече да е разбрало грешката си.

Ейми паркира колата, докато Чайлдс провери полетите. Тя го последва в барчето на чакалнята, където престояха, без да си кажат дума, докато полетът му бе обявен. Ейми отиде с него до изходната врата, беше го прегърнала през кръста, а той нея — през раменете, сякаш търсеше опората й.

Ейми го целуна нежно и го задържа за няколко секунди, преди да тръгне.

— Позвъни ми, ако имаш възможност, Джон — умолително рече тя.

Той кимна мрачно. И бързо тръгна, загубвайки се между другите пътници за Гетуик.

Като излезе от летището, Ейми седя в колата си, докато се увери, че самолетът се издига в ясното небе.

Тя плачеше.

Чайлдс позвъни на вратата и веднага видя, че нещо се размърда зад рамката на тънкото стъкло, Фран мигновено се появи, а върху лицето й бе изписана смесица от радост и мъка.

— Джонатан — каза тя, устремявайки се напред, сякаш понечи да го прегърне, но се поколеба, като видя фигурата зад него.

— Здравей, Фран — каза Чайлдс, полуобърнат към придружителя си. — Вероятно помниш детектив Оуврой.

Притеснение, последвано от враждебност, премина по лицето й.

— Да, как мога да забравя?

Тя проучваше изпитателно с очи бившия си съпруг.

— Ще ти обясня всичко вътре — каза Чайлдс.

Тя се отстрани, за да им направи път да влязат и Оуврой я поздрави, докато минаваше край нея.

— Да влезем във всекидневната — каза Фран, но в същия миг подът над тях изскърца под стъпките на детето.

— Татко, татко! — долетя развълнуваният глас на Габи, след това тя изтрополи по стълбите, прескочи последните стъпала и се хвърли в протегнатите ръце на Чайлдс. Тя го прегърна силно, като намокри бузите му с целувки и сълзи, а очилата й се плъзнаха настрани по лицето й. Чайлдс притвори очи и притисна към себе си безпомощното тяло.

Габи хлипаше и говореше неясно:

— Татко, те отвлякоха Анабел.

— Знам, Габи, знам.

— Но защо, татко? Гаден човек ли я е отвлякъл?

— Не знаем. Полицията ще открие.

— Защо не я пусне? Майка й не може без нея, аз също — тя беше най-добрата ми приятелка.

Лицето й бе подпухнало от плач, очите й искряха иззад очилата.

Чайлдс пусна дъщеря си и седна до нея на стълбището, като извади носна кърпичка от джоба си, за да изтрие влагата от бузките й. Взе очилата й и ги избърса, говорейки й тихичко. Пръстите на детето стискаха китката му през цялото време.

— Мисля да отида до съседите — прекъсна ги Оуврой — и да поговоря с господин и госпожа…

— Беридж — довърши вместо него Фран.

— Иди — каза Чайлдс, прегръщайки разтрепераните раменца на Габи. — Ние ще говорим с тях след теб.

Като кимна леко на Фран, Оуврой излезе и затвори вратата след себе си. Тя заключи моментално след него.

— Какво, по дяволите, прави той тук? — извън себе си кресна Фран.

— Позвъних му, преди да тръгна — обясни Чайлдс. — Той ме взе от Гетуик и ме докара.

— Да, но какво общо има той с изчезването на Анабел!

Чайлдс разроши косата на дъщеря си и Габи погледна обезпокоена към майка си. Той не желаеше да спори пред нея.

— Габи, качи се горе, след малко ще дойда да те видя. Трябва да говорим с майка ти насаме.

— Няма да си крещите, нали?

Тя все още помнеше кавгите им.

— Не, разбира се, че няма. Просто трябва да обсъдим нещо лично.

— За Анабел ли?

— Да.

— Но тя е моя приятелка, искам и аз да присъствам!

— Когато се кача при теб, можеш да ми разкажеш каквото искаш.

Тя тръгна, но застана на първите стъпала и ръцете й отново се увиха около врата на Чайлдс.

— Обещай им, че няма да се бавиш!

— Обещавам!

— Липсваш ми, татко.

— Ти също, скъпа.

Тя се качи по стълбите, обърна се и помаха, преди да тръгне към своята стая.

— Габриел — извика Фран след нея, — мисля, че е време да се приготвяш за лягане. Розовата ти нощница е в най-горното чекмедже.

Габи измърмори нещо като протест и сетне млъкна.

— Лош ден за нея — отбеляза Фран.

— Изглежда, че и за теб — каза Чайлдс.

— Представи си как го преживяват Франк и Мелани.

Тя се задържа на разстояние от него още само миг, гледайки го несигурно, след това се хвърли в прегръдките му и отпусна глава. Косата й се разпиля по раменете му.

— О, Джон, толкова е ужасно!

Той я погали, както бе направил с дъщеря си.

— Съвсем възможно бе Габи да е на мястото на Анабел — каза тя.

Той не отговори.

— Странно е — промълви Фран, — но усетих, че нещо не е наред тази сутрин. Габи беше на първия етаж, правеше кафе и аз станах да видя защо се бави толкова. — Фран се усмихна уморено. — Вярваш ли, че тя бе разляла захарта и събираше зрънце по зрънце, така че да не я открия. Анабел трябва да е дошла през градината по това време, за да играят. Може би е излязла на пътя — кой знае, никой не я е видял. С изключение на… този, който я е отвлякъл. О, господи, Габи и Анабел са предупреждавани толкова пъти да не излизат извън оградата!

— Да пийнем — предложи уморено той.

— Страхувах се да отворя бутилката, не знаех дали ще мога да се спра. Няма да съм от полза за Мелани, ако отида пияна. Това, че си тук, е по-добре. Винаги си умеел да контролираш пиенето ми.

Влязоха във всекидневната прегърнати. Всичко беше толкова познато за Чайлдс, с изключение на мебелите, внесени след неговото напускане. Пет години живот в тази къща — трудно бе да се забрави. Изпитваше странно, но не и приятно усещане.

— Седни — каза той. — Аз ще приготвя питието. Пак джин и тоник ли?

Фран кимна:

— Все още. Но за мен направи голям.

Тя се тръшна на дивана, изрита обувките си и подви краката си, като го гледаше през цялото време.

— Джонатан, когато ми се обади тази сутрин, не ти дадох възможност да говориш много, но след това от начина, по който изрече името ми, разбрах, че предварително беше разтревожен.

— Искаш ли лед?

— Без значение, само ми дай джина. Беше ли потиснат, когато позвъни?

Чайлдс й напълни чашата и посегна за тоник в барчето.

— Мислех, че се е случило нещо с Габи — отговори той.

— С Габи? Защо? — Гласът й потрепери. — О, не, никога отново старите истории! — простена тя леко.

Той й поднесе напитката, а тя не го изпускаше от очи.

— Кажи ми! — Изрече го почти като молба.

Чайлдс си наля уиски, след това седна до нея на дивана.

— Виденията се завръщат отново.

— Джон!…

— Тази сутрин имах чувството, че Габи е в опасност…

Можеше ли да й обясни, че е знаел, че точно дъщеря им е в опасност, а Анабел е отвлечена по погрешка? През целия ден той беше подиграван от другия разум, получаваше ужасни картини. Съществото, което и каквото да бе, го тормозеше, като се промъкваше в съзнанието му с болезнени видения. Странно, но не след дълго Чайлдс беше привикнал към виденията, тъй като знаеше, че най-лошото се е случило: Анабел вече не чувства мъчението. Тя не бе го усетила и от самото начало. Трябваше да каже на Фран поне за това.

— Но не беше Габи, а нейната приятелка Анабел — каза бившата му съпруга.

— Да, нещата са били объркани в главата ми. Продължаваше да я лъже, защото тя трябваше да чуе още нещо, преди да разбере цялата истина. „По-бавно — каза на себе си той, — по малко.“

— Фран, има нещо, което трябва да разбереш.

Тя отпи голяма глътка джин, сякаш за да се подкрепи, понеже знаеше, че предчувствията му винаги бяха лоши.

— Анабел е мъртва, нали?

Той сведе глава, като избегна погледа й.

Лицето на Фран посивя, питието й се разля по треперещата й ръка — Чайлдс взе чашата й и я постави на подвижната масичка до дивана. Сетне прегърна Фран, придърпвайки я към гърдите си.

— Толкова е жестоко и гадно! — простена тя. — О, господи, какво ще кажем на Франк и Мелани? Как можем да им го кажем?

— Не, Фран, не можем да им кажем все още нищо. Това ще направи полицията, когато… когато открие трупа й.

— Но как да гледам Мелани в очите, как ще издържа, когато знам? Сигурен ли си, Джон, абсолютно ли си убеден?

— Както преди.

— Ти никога не си грешил.

— Не.

Той усети, че тялото й се вцепенява.

— Защо мислеше, че Габи е била отвлечената? — Фран се отдръпна, за да вижда лицето му.

„Тя никога не е била глупачка“ — помисли си Чайлдс.

— Не съм сигурен. Предполагам, че съм бил притеснен, защото се е случило толкова близо до вкъщи.

Тя се намръщи недоверчиво и щеше да каже още нещо, когато чуха звънеца.

— Това ще е Оуврой — каза Чайлдс, облекчен. — Ще му отворя.

Изражението на детектива беше мрачно.

— Преживяват го лошо — каза той.

— А вие какво очаквахте? — изкрещя Фран и изненада с острия си тон двамата мъже.

— Съжалявам, бях доста банален — извини се Оуврой.

Той кимна, когато Чайлдс му показа бутилката с уиски.

— Мога ли да ви задам същия въпрос, който зададох на родителите на Анабел, госпожо Чайлдс? Все още сте Чайлдс, нали?

— Чайлдс звучи по-добре от моминското ми име, така че никога не съм се притеснявала. По-добре е и за Габриел. Що се отнася до първия ви въпрос, задаван ми е вече няколко пъти днес от ваши колеги и отговорът е един и същ: Не съм забелязала никой, който може да бъде заподозрян в отвличане през изминалата седмица, а дори и през последните месеци. Сега нека аз да ви задам един въпрос.

Оуврой взе чашата с уиски от Чайлдс и очите им за миг се срещнаха.

— Седнете, инспекторе, изглежда, че не ви е удобно да стоите прав.

Фран посегна за джина и забеляза, че все още ръката й трепери. Ново подозрение се загнезди в съзнанието й. Чайлдс се приближи и седна до нея.

— Интересно ми е защо Джонатан веднага ви се е обадил след едно от поредните си видения, а вие тутакси го вземате от летището и го довеждате тук. Имам предвид точно вие, когато не сте се виждали близо три години?

— От колегите само аз съм запознат с неговите необикновени способности, госпожо Чайлдс.

— Да, знам, че вярвате в това, но чак да зарежете всичко, за да го видите? Чудя се дори дали днес сте дежурен. Събота е все пак.

Този път отговори Чайлдс:

— Между другото аз се обадих на инспектор Оуврой вкъщи.

— А, ти си имал и домашния му телефон?

— Не мислехме да крием нищо от теб, Фран. Просто сметнахме, че ти ще бъдеш достатъчно разтревожена от изчезването на Анабел и трябваше да те уверим, че не е необходимо да се притесняваш повече.

Нов страх се появи в очите й. Фран надигна с две ръце джина до устните си, отпи и бавно спусна чашата, за да я задържи в дланта си. Гласът й бе несигурен, когато каза:

— Мисля, че е време да ми разкриете всичко.

Беше късно вечерта.

Чайлдс и бившата му съпруга седяха сами на кухненската маса, пред останките от набързо сготвената храна. Габи отдавна беше заспала и в къщата цареше тишина.

— Трябва да видя как е Мелани.

Фран прехапа устната си — лош навик, за който Чайлдс я упрекваше през цялото време на съвместния им живот.

— Доста след девет е, Фран, не трябва да я безпокоиш сега. Освен това лекарят й може да й е дал сънотворни и тя да е заспала.

— Но какво ще й кажа, при положение че знам какво си ми говорил? — отчаяно въздъхна Фран. — Наистина ли си толкова сигурен?

Той знаеше на какво разчита тя.

— Бих искал да имам някакви съмнения.

— Не, ти никога не си грешил за… за такива неща. — Тъга прозираше в думите й. — Но в този случай има нещо различно, нали? Не е като през миналите години.

Той отпи от изстиналото кафе.

— Нямам отговор. По някакъв начин това чудовище ме познава, прониква в мозъка ми. Как и защо — е загадка.

— Вероятно случайно е попаднал на твоя „код“?

Чайлдс се обърна към нея изненадано:

— Сигурна ли си? Аз не съм…

Фран избута чинията си и се облакъти върху масата.

— Погледни нещата по този начин, използвай твоите любими компютри като аналогия. Когато искаш да се добереш до друга система, ти се нуждаеш от специален код, само така можеш да влезеш в нея, нали? След като веднъж имаш този код, вече можеш да влезеш в паметта на другата машина. Всъщност получава се диалог между два компютъра… Така може би този мозък има достъп до твоя код случайно или по друг начин. А може и подсъзнателно да имаш информацията му.

— Не съм знаел, че се интересуваш от такива неща.

— По принцип не се интересувам, но това, което ми се случи миналия път, ме заинтригува. Направих малко проучвания. Доста неща все още не ми са ясни, но поне опознах различните теории върху психичните явления. Повечето изглеждат ужасяващи, въпреки че имат определена логика. Само съм учудена, че ти никога не си задълбочавал проучванията върху себе си.

— Исках да забравя всичко, което се случи. — Чайлдс стана раздразнителен.

Тя се усмихна студено:

— Помня, че дори не си харесвал историите с призраци. Винаги съм отдавала това на увлечението ти по компютрите, в техническия ти мозък няма място за подобна романтика. Каква ирония: някой като теб в подобна ситуация!

— Променил съм се в много отношения.

— Интересно ми е да чуя в какви.

— Компютрите вече са на заден план. За мен те са само работа, една част от времето ми.

— Тогава наистина си се променил. Има ли и други чудеса покрай теб?

— Повече почивка, повече време за отмора и радост от нещата, които са около мен.

— Ти не беше вманиачен в работата си, Джон, въпреки че й отделяше много време. Обръщаше внимание на мен и Габи само когато имаше възможност.

— Сега разбирам, че никога не е било достатъчно.

— Аз бърках също, имах си моите изисквания, които бяха дори несправедливи. Но това е минало, няма защо да се връщаме.

— Минало? — Той сложи кафената чаша на масата. — Фран, страхувам се да останете двете тук сами.

— Тогава ти наистина мислиш, че чудовището е трябвало да отвлече Габи?

— То е искало да стигне до мен чрез нея.

— Откъде знаеш, че е същият човек? — избухна Фран. — И защо го наричаш „То“?

— Не мога да мисля за него като за човек. Усещането за пълно опустошение е твърде нечовешко. Когато мислите му връхлитат между моите, почти виждам неговата поквара. — Той поклати глава уморено. — Чувството е отвратително, Фран, ужасяващо!

— Разбирам, Джонатан, че наистина преживяваш отвратителни неща, но сигурен ли си, че не губиш контрол върху собствения си разум?

Той се опита да се усмихне:

— Имаш предвид дали не полудявам?

— Не, не мисля това. Но тези ужасни неща не могат ли да ти причинят халюцинации?

— Трябва да ми повярваш: личността или „това същество“, убило проститутката и стареца и осакатило мъртвото момче, е същото създание, което погрешно отвлече Анабел. То ме познава и иска да ме нарани. Ето защо ти и Габи трябва да бъдете защитени.

— Но откъде може да знае къде живеем? Да не е прочело адреса в мозъка ти? Всичко това е лудост, Джонатан!

— Не мога да скрия миналото си от него, Фран!

— Не, по дяволите, не разбирам!

— То е в моята памет като в компютър, както каза и ти. Може би То е открило какво се е случвало с мен преди това. — Изведнъж му проблесна една мисъл: — Фран, този номер беше ли вписан в телефонния указател?

— Старият — не, след всички досадни обаждания. Записах нов телефонен номер.

Чайлдс се отпусна на стола си:

— Това може би е отговорът.

Тя тропна нервно с крак.

— Опитах се да ти обясня — бавно и отчетливо изрече Чайлдс. — Това нещо е твърде интелигентно, иначе полицията щеше да го разкрие досега.

— Но не е достатъчно интелигентно, за да отвлече точно момичето, което трябва — отговори троснато тя.

— Не е… — Той се въздържа да завърши изречението. Моментната вина някак си успокои напрежението между тях.

— Въпросът е — продължи Чайлдс по-бавно, — че То ще разбере скоро грешката си, ако вече не я е разбрало чрез Анабел.

— От вестниците ли?

— От всички медии.

Очите й се разшириха от ужас:

— Джон, ако направят връзката…

— Ще трябва да обмислим нещата още веднъж. Повече от съвпадение е, че е отвлечено дете, което живее в съседната къща на човека, асистирал на полицията.

— Не мога да издържа на това напрежение отново.

— Още една причина да се преместиш за малко. Оуврой е ангажирал човек, който ще наблюдава къщата, но той не може да ви отърве от журналистите. Всъщност претекстът е, че полицията ще охранява къщата на Мелани и Франк, но това няма да заблуждава дълго време вестникарите. Когато открият истината, за тях ще настане истински празник. Мисля, че ще е добре, ако и двете се върнете при мен за известно време — изрече предпазливо Чайлдс.

— Няма начин да направя това, Джон — отговори тя веднага. — Заета съм в службата, забрави ли? И Габи е на училище.

— Няколко седмици отсъствие няма да е фатално за нея. А и ти можеш да излезеш в отпуск.

— Агенцията е твърде заета точно в този момент, не можем да си позволим да връщаме клиенти. Освен това с Габи все някога ще трябва да се върнем отново. И какво ще стане тогава?

— Надявам се, че убиецът вече ще е заловен…

— Интересно как? Идеята ти не е практична, Джон, но има едно компромисно решение: мога да отида при майка ми, тя ще се радва да се погрижи за Габи, а живее и наблизо до града, така че ще мога да пътувам за работа.

— Защо не пуснеш Габи с мен?

Отговорът на бившата му съпруга беше категоричен:

— Съдът не ми дава това право. Просто постъпи разумно. Не се ли досещаш, че ти си опасният в тази ситуация? Не си ли мислил, че твоят инквизитор идва в тази къща, за да търси теб?

Тази възможност беше обсъдена между Оуврой и Чайлдс по време на пътуването.

— Може да си права, Фран, не е сигурно… Но ако е така, това доказва, че То не знае къде живея в момента.

— Колкото повече се рови в съзнанието ти, толкова повече ще научава за теб. — Тя продължаваше да мисли за похитителя на Анабел като за човек.

— Мислите ми, до които се домогва, за него не са толкова ясни. То ще има представа за околностите, но не и за мястото. Не помниш ли как аз описвах пространството, където бяха открити убитите деца?

— Съгласна съм донякъде, но въпреки това ти все още си в опасност.

Чайлдс се принуди да отстъпи.

— Трябва да бъдеш охранявана дори ако отидеш при майка си.

— О, тя ще е възхитена от охраната ни!

— Няма да пускаш Габи на училище, нали?

— Ако мислиш, че така е най-добре. Може би ще намерим друго училище, близо до майка ми.

— Така е по-разумно.

— Добре, съгласна съм. — Фран прокара ръка през кестенявата си коса — жестът й показваше, че се е поотпуснала.

— Искаш ли още кафе?

— Не, твърде изморен съм. Може ли да остана тук през нощта?

— Разбира се. Въпреки всичко случило се между нас, тук си добре дошъл. — Тя изненадващо докосна ръката му през масата. Той й отвърна с кратко стискане на пръстите й. — Може да не сме били много щастливи, докато бяхме заедно, но има нещо, което ни свързва, нали?

Въпреки че беше изморен, Чайлдс успя да се усмихне.

— Бяха хубави години, Фран.

— В началото…

— Променихме се, станахме непознати един за друг.

— Помниш кога! — подсети го тя, но той я прекъсна:

— Минало, Фран.

Тя сведе очи.

— Ще ти приготвя леглото в свободната стая. Ако искаш да спиш там… — Фран преднамерено не довърши думите си.

Чайлдс бе изкушен, Фран не бе по-малко съблазнителна от преди, а вълненията от изтощителния ден отново ги бяха сближили. След кратко мълчание той отвърна:

— Имам връзка.

— Някоя колежка, учителка? — Във въпроса на Фран пролича неприязън.

— Откъде знаеш? — изненада се Чайлдс.

— Габи беше възхитена от добрата жена, която срещнала последния път при теб. Отскоро е, нали? Не се притеснявай, можеш да говориш спокойно, отдавна не те ревнувам. Нито пък имам това право след развода.

— Името й е Ейми Себая.

— Французойка.

— Само като име. Познавам я повече от две години.

— Звучи сериозно.

Той не отговори.

— А аз се свързах с женен мъж — въздъхна Фран. — Мисля, че никога не съм правила добър избор.

— Все още си красива, Фран.

— Но устойчива към съблазните.

— При определени условия.

— Добре, нарочно те разпитах. Независимостта на една жена не е всичко дори в тези времена. Топло тяло, в което да се сгушиш, мъжко рамо, на което да заспиш… Все още това е необходимост за нас, свободните жени.

Тя се изправи бавно от масата и той за първи път забеляза сенките под очите й.

— Ще взема завивките. Не ми каза какво смятате да правите ти и инспектор Оуврой с нашия жесток приятел.

Той погледна Фран: тонът и смисълът на думите й го озадачиха.

— Досега То търси мен, проучва моя разум. Оуврой мисли, че е време да опитам да обърна нещата.

Чайлдс се събуди и усети, че някой друг беше в стаята с него. За няколко секунди бе объркан: светлината бе непозната, меките форми — неясни. Случките от деня се върнаха отново в съзнанието му. Той беше вкъщи. Не, не вкъщи, временно се бе върнал в стария си дом с Фран и Габи.

Сянката се приближаваше все повече. Чайлдс седна в леглото, движението му бе рязко, издаваше внезапен страх.

— Извинявай, Джон — чу се притихналият глас на Фран. — Не мога да спя сама, не и тази вечер. Моля те, не се сърди.

Той надигна завивката си и Фран се свря до него. Меката й нощница погали кожата му.

— Няма нужда да се любим — прошепна тя. — Не съм тук за това. Само ме гушни за малко.

Чайлдс я прегърна и започнаха да се любят.

Той се събуди ненадейно още веднъж през нощта. Една ръка го бе сграбчила за рамото.

— Какво е това? — шепнеше Фран.

— Господи, кое?…

Звукът се чу отново.

— Габи! — прошепнаха и двамата в един глас.

Чайлдс скочи от леглото, Фран го последва. Смразяващ ужас внезапно обля голото му тяло. Той напипа ключа за лампата в хола, светлината прониза очите му и го заслепи за момент.

Видяха черната котка пред отворената врата на спалнята на Габи. Гърбът й бе извит, очите й блестяха. Мис Падълс се взираше с жлъчен поглед, просъскваше, оголила зъбите си. Последва пронизителният вик на Габи.

С щръкнали косми котката се стрелна надолу по стълбите.

Чайлдс и Фран нахлуха в стаята на дъщеря си. Габи седеше права в леглото, втренчена в ъгъла до вратата. Слабата светлина на нощната лампа оформяше дълбоки сенки под очите й.

Габи не погледна към тях, когато изтичаха към леглото й, а продължаваше да се взира в тъмния ъгъл. Навярно там виждаше нещо, което бе невидимо за майка й и баща й.

Когато Фран я прегърна силно, тя премигна, сякаш се отърсваше от сън. Чайлдс гледаше потресен. В един миг Габи се дръпна от майка си, порови около нощното си шкафче, намери очилата си и бързо си ги сложи. Взря се още веднъж в сенчестия ъгъл.

— Къде е тя? — просълзена попита Габи.

— Коя, скъпа, коя? — Фран я притискаше към себе си.

— Пак ли е изчезнала, мамо? Тя изглеждаше толкова тъжна.

Чайлдс почувства, че челото и дланите му лепнат от студена пот.

— Кажи ми, Габриел — молеше се майка й, — кажи ми кого видя!

— Анабел ме докосна и беше толкова студена, мамо, толкова ледена и тъжна.

Дълбоко у Чайлдс се завърна отдавна забравен спомен.

Пратката пристигна с първата поща в понеделник сутринта и беше адресирана до Джонатан Чайлдс. Името му и адресът на бившата му съпруга бяха написани с малки, чисти главни букви. Кафявият плик бе със стандартен размер. Вътре имаше малка картонена кутийка, в която бяха опаковани шест предмета: пет малки детски пръсти с палеца.

И един гладък бял лунен камък.

Животът продължаваше, както преди.

Чайлдс се върна на острова след два дни, през които полицията го бе подложила на изтощителни разпити. Бившата му жена и дъщеря му бяха изпратени при майката на Фран, която живееше в тихо село недалеч от Лондон. Той не замина с тях.

Въпреки че Чайлдс не можеше да помогне повече на разследването, той подозираше, че само инспектор Оуврой е дал гаранция, за да му позволят да замине. Нито пощенската марка, нито прилежно изписаният адрес върху страховития плик даваха някакъв полезен ключ на следствието. Нямаше никакви следи от слюнка върху плика, тъй като беше самозалепващ се, нито ясни отпечатъци от пръсти можеха да бъдат различени върху хартията или кутията вътре. В медиите не се споменаваше за полускъпоценния камък, намерен между осакатените човешки пръсти — плагиатските престъпления никога не бяха предпочитани от полицията.

Чайлдс се възползва от тяхната дискретност и успя да напусне континента. Психическият му контакт с убиеца бе останал в пълна тайна. Резултатите на патолога гласяха, че пръстите са били отсечени от мъртво тяло. В това имаше милост.

Чайлдс не получаваше никакви видения през следващите няколко седмици.

В съня си той виждаше тъмнокосото момче и знаеше, че всъщност това бе самият той.

Чайлдс се изправи в тясното легло, чаршафите бяха увити около него и той беше млад, много млад. Повтаряше едно и също като безсмислена литургия:

— … Ти… не може… да бъде…

Фигурата на жена стоеше на края на леглото. Приличаше на статуя от слонова кост. Бе неподвижна в лунната светлина и гледаше като него — сънуващия. Страшна мъка се излъчваше от нея и тъй като спящият наблюдател знаеше, че момчето бе той като по-малък, бе наясно, че това е неговата майка. Но тя беше мъртва.

— … Той… казва… ти не можеш… да бъдеш… — мърмореше момчето и мъката между майка и син ставаше все по-голяма.

Тогава синът забеляза наблюдателя, изплашените му очи гледаха нагоре, в най-тъмния ъгъл на стаята. Той наблюдаваше себе си.

Но моментът премина, тъй като от коридора се чуха тежки тромави стъпки. По същия начин изчезна образът на майка му. Мрачната сянка на мъжа се поклащаше на вратата и Чайлдс — наблюдателят — бе проникнат от разрушителния гняв, който се отделяше от баща му на заплашителни вълни.

Чайлдс се сви, както и по-младият му двойник — момчето, когато пияният мъж се наклони напред с вдигнати юмруци.

— Казах ти! — изкрещя бащата. — Няма повече! Няма повече…

Момчето пищеше изпод завивките, докато понасяше ударите.

Чайлдс се опита да извика, да предупреди баща си да остави детето. Да му обясни, че той не е издържал да гледа духа на майка си, защото тя се е върнала, да го убеди, че любовта й към него не е изчезнала, че тя ще го обича винаги и той ще разбере това чрез особената си способност да вижда… Но баща му, обладан от гняв, не чуваше. Той бе казал на сина си, че не вярва в задгробния живот, според него мъртвият никога не се връщал, за да измъчва. Майка му умряла злобна и била заслужила продължителните страдания, защото господ ги е отредил за хората с разрушени от омраза сърца. Бащата го бе предупредил, че тя не може да се изправи и да заговори отново за любов, щом е била изпълнена с отвратителна омраза към собствения си съпруг, че няма такива неща като духове и призраци, защото дори църквата ги отрича.

Писъците на момчето утихнаха в стенания — боят бе по-жесток от всеки друг път. Скоро съзнанието му започна да чезне, тъй като той преднамерено затвори мозъка си, отказвайки да се включи в това, което ставаше. А Чайлдс, сънуващият свидетел, разбираше, че разумът на момчето се е затворил за това, което се случи.

Той се събуди, хлипайки — беше преживял всички тези минали години, когато бе малко момче.

— Джон, добре ли си?

Ейми бе наведена над него, косата й галеше лицето му.

— Сънуваше кошмари, както преди, изричаше същите думи и след това виеше срещу някого, крещеше му да спре.

Гърдите му се повдигнаха в остри движения. Тя бе запалила нощната лампа и сладкото й измъчено лице беше като облекчение от кошмара.

— Той… той ме накара — прошепна Чайлдс.

— Кой, Джон? И какво?

Безпокойството се връщаше бързо. Чайлдс лежа още няколко секунди, събираше мислите си, след това се изправи и се облегна на стената. Ейми бе коленичила до него, сенките подчертаваха извивките на тялото й. Тя отмести леко тъмната му коса, която висеше над челото му.

— Какво казах в съня си? — запита я той.

— Бълнуваше: „Ти не можеш да бъдеш!“. Продължаваше да го повтаряш, докато започна да викаш.

Въпреки че беше късно, не бе студено, дори ветрец не повяваше от отворения прозорец.

— Ейми, мисля, че започвам да разбирам — каза той с категоричен тон.

Тя склони глава на рамото му:

— Изплаши ме толкова много. Говори ми сега, Джон, кажи ми какво разбра. Моля те, не крий нищо от мен.

Той погали гърба й, като поглъщаше топлината й през чувствителните върхове на пръстите си. Започна да й говори с нисък глас — отначало колебливо, сякаш думите бяха предназначени повече за него, отколкото за нея.

— Когато Габи мислеше, че вижда Анабел в онази нощ, след като Анабел беше… отвлечена… нещо се възроди у мен — мисъл, чувство, спомен. Нещо, което криех много, много време. Сложно е и знам, че няма да мога да го обясня изцяло, но ще се опитам, дори само заради себе си.

Ейми се отпусна върху гърдите му, слушайки го внимателно.

— Предполагам, че никой в действителност не иска да мрази баща си — продължи Чайлдс — и помня, че толкова много години той бе единственият ми родител. Така тази малка вина може да е изиграла роля в отказа ми да приема определени факти за себе си. Не мога да съм сигурен, просто се опитвам да намеря някакъв разумен отговор.

Той утихна, сякаш претърсваше собствените си мисли. Опитваше се да ги въведе в някакъв ред и Ейми реши да му помогне:

— Твоят сън, Джон… Вероятно трябва да започнеш оттам.

Чайлдс притисна с пръсти слепоочията си.

— Да — каза той след малко, — сънят. Това е ключът. Само че не съм сигурен, че това бе просто сън, Ейми.

Потърси ръката й и я задържа, гледайки към отсрещния прозорец.

— Видях себе си като момче, на възрастта на Габи, мисля. И сякаш гледах чрез него към „себе си“ — все едно че се носех над леглото му. Момчето седеше изправено там, изплашено, но в същото време почувствах, че бе някак радостно. Още някой имаше в стаята, Ейми, стоеше в лунната светлина и гледаше като мен момчето. Жена. Знам, че това беше майка ми.

Чайлдс въздъхна дълбоко, докато Ейми го изчакваше мълчаливо. Блясъкът в очите му издаваше тъга и потиснато вълнение от откритието.

Тя нервно потръпна, когато го чу да казва:

— Но майка ми беше умряла преди повече от седмица.

— Джон!

— Не, само слушай, Ейми. Габи не сънуваше, когато видя Анабел през онази нощ. Не разбираш ли? Тя има моята способност, тя е медиум. Не знам какъв термин би използвала, защото това е нещо, което съм изпитвал през целия си живот. Габи и аз сме еднакви, тя е наследила силата от мен. Но баща ми, господи, изби тези идеи от главата ми. Той отказваше да признае такава сила и не ми позволяваше да я приема! В съня си го видях, че влиза в стаята и бие момчето, бие мен! Накрая загубих съзнание. И това не беше за първи път и не мисля, че бе за последен. Той ме караше да отхвърля тази си способност, изнудваше ме да зачеркна силата на мозъка си.

— Но защо му е било?

— Не знам! Чувствах го, макар че беше насън. Той беше объркан и ядосан и — господи! — беше изплашен, но имаше и вина! Може да се е обвинявал в нещо за смъртта на мама или… — Чайлдс стисна очи, за да си спомни. — … Или може за това, че не се разбираше с нея през последните седмици преди смъртта й. Той беше пияница, егоист, който никога не можеше да посрещне отговорностите си. Не мисля, че можеше да й отнеме страданията, той не можеше да й помогне при болките. Възможно е да се е държал зле и след това да се е срамувал. Баща ми искаше да изтрие спомена от нея изцяло, но виденията ми, моите „образи“, не позволяваха това. Разрушавах бариерата, която беше издигнал около емоциите си.

Чайлдс спря, за да си поеме дъх, тъй като думите му се лееха като порой.

— Не мисля, че някога ще узная тайната, Ейми, само мога да ти кажа какво усетих. Следователно се заех да направя нещо със свръхсилата, която, въпреки всичко, е останала заключена дълбоко в мен. Можеш ли да си представиш конфликта, който се е вихрил в младия ми мозък? Обичах майка си и тя ми липсваше, търсех спокойствието й, а в същото време баща ми ме принуждаваше да я отрека, а с нея — и възприятията си. Предполагам, че разумната страна от съзнанието ми накрая победи, но това не бе победа, валидна завинаги.

Ейми докосна лицето му.

— Това обяснява толкова много за теб — каза тя и се усмихна. — Вероятно и затуй си избрал такава професия. Чудно е само, че не си много нервен, Джон.

— Кой казва, че не съм?

Той се премести в леглото, като усещаше вътрешното си напрежение.

— Но защо сега, Ейми? Защо всичко това излезе на повърхността точно сега?

— Не се е случило сега, не разбираш ли? Процесът е започнал преди три години.

— Убийствата на тези деца?

— Тогава чувството е изплувало отново. Но кой знае какво друго си усетил по този неестествен начин, който отдаваш само на интуицията си.

Той се замисли, след това бавно продължи:

— Може би То е изплувало от друг мозък, затова. — И добави по-тихо: — Някой може да е открил кода ми.

— Какво?

— Нещо, което ми каза Фран, като сравни умовете с компютрите и допълнителните кодове. Сравнението не е важно, а принципът.

Той внезапно се наведе напред.

— Друг момент, който си спомням от съня тази нощ, ако това може да се нарече така. Момчето ме видя, Ейми. То ме усещаше.

— Не разбирам…

— То ме гледаше от леглото си. Аз гледах към „себе си“, Ейми! Не, не съм сънувал тази вечер, било е спомен, връщане назад. Помня идването на майчиния дух, който ми говореше за любовта й и за това, че смъртта не била крайна. Помня и различни очи, които ме гледаха. Кълна ти се, че помня тази нощ от момчешка гледна точка и тези очи са били на някой, който се е тревожил, като майка ми, някой, който е мислил за мен. Ейми, сега разбираш ли? Имах възможността да видя бъдещия си образ! Дали не съм луд, Ейми, или това е истината за То? Тази вечер имах възможност и да се върна в миналото, да видя себе си там!

Той потрепери и тя се притисна в него.

— Усещането ми е силно — каза той. — Господи, чувствам силата в себе си толкова добре…

Светлината беше пред него, проблясваше мъгляво, той все още знаеше, че образът е в главата му, не там — в стаята. В началото — малък, постепенно ставаше по-голям, започна да се заобля и да приема форма.

Лунен камък.

Продължаваше да нараства, да променя формата и оцветяването си. Това вече не бе лунен камък. Пукнатини и кратери нацепиха повърхността му. Планински вериги засенчиха белотата му. Той видя самата луна. И заедно с образа се появи ужасното, пронизително предчувствие.

Жанет тичаше през поляната към научния отдел, като се молеше никой от персонала да не забележи, че гази тревата. Тя мина покрай статуята на училищния основател. Тъмната й коса бе пусната и бухнала, стискаше под мишница учебниците си за следващия урок. За щастие часът беше по компютри и господин Чайлдс рядко се ядосваше на закъсненията им.

Тя се успокои, когато бе вече извън поляната — на паркинга за коли на посетители. Претичвайки по каменните стълби, Жанет се втурна през стъклената врата до кабинета, който се намираше на първия етаж заедно с научната лаборатория. Без да иска, разпръсна учебниците си и трябваше да се върне, за да ги събере.

Спря пред кабинета по компютри, за да се постегне. Пое си дълбоко дъх, разреса бързо косите си с пръсти и влезе.

— Здравей, Жанет! — Чайлдс я поздрави, леко намръщен. — Малко закъсня.

— Знам, господине, съжалявам — каза тя, все още задъхана, макар че опитваше да се успокои. — Оставих програмата си в спалнята тази сутрин и не успях да я взема между часовете.

— Добре — каза Чайлдс. — Сега ще трябва да работиш с Никол и Изабел. Ти ще седнеш пред екрана, след като свършат. Надявам се, че си работила и ще излезе добра програма.

— Проверка на правописа ли, господине?

Някой се изсмя.

— Добре, малко е простичко, Жанет, но ще стане — каза Чайлдс, след което направи пояснение за целия клас. — Всеки трябва да намери свой начин за работа с компютрите, няма правила, с които да започнете. Необходимо е време, за да усетите чистата логика, но схванете ли я, ще можете да напредвате бързо.

Жанет дръпна един стол зад Никол и Изабел и погледна през раменете им в екрана на монитора. Видя, че играят анаграмна игра.

Чайлдс се разхождаше от компютър на компютър и предлагаше на учениците си варианти, чрез които можеха да увеличат информацията в програмите си и да ги правят по-интересни. Той се задържа зад Кели и кимна със задоволство. Тя разделяше плавателното време на местното пристанище, като бе приела, че си има яхта там и че е посетила главното пристанище за подобна информация на движението и регулацията. Кели усети интереса му, извърна лице и му се усмихна.

„Както винаги — помисли той, — ти си просто една самодоволна сладурана, Кели, но не мога да отрека, че си ми най-умничка.“

— Това е добро упражнение, Кели. Ако е поглед към бъдещето, нали?

— Да, господин Чайлдс, близкото бъдеще. Но яхтата ми най-вероятно ще бъде на Бахамските острови.

Той сдържа усмивката си.

— Не се съмнявам.

Тя се обърна към машината и той погледна сръчните й пръсти, които натискаха решително копчетата. Единственото петно на ръката й бе от мастило и той си мислеше не за пръв път какво го бе накарало да види ръката й ужасно изгорена преди няколко седмици. Предчувствията не бяха част от необикновената сила, която притежаваше. Но още като момче не бе ли виждал себе си в бъдещето? Той бе объркан и уплашен, но не желаеше да бъде жертва на чудовището, което се бе подигравало с него чрез собствения му мозък. Накрая Чайлдс бе започнал да изучава себе си чрез тактика, която бе му предложил Оуврой. Той взе да изследва извратената психика на своя изнудвач. Все още не бе официално обявен заподозреният за пожара в психиатричната болница, но нито той, нито Оуврой се съмняваха, че това бе човекът, осакатявал и убивал и преди това. Мислеше си, че трябва да е благодарен за доверието на детектива и Оуврой със сигурност бе работил много, за да защити името на Чайлдс във връзка с изчезването на Анабел. Детективът компенсираше заради лошото отношение на обществеността към Чайлдс, който обаче все още не можеше напълно да му се довери.

Последният им разговор бе точно преди три дни, тогава Оуврой му бе казал, че е вече главен отговорен офицер за разследването на всичките четири престъпления. Връзката му с Чайлдс била главната причина за това. За нещастие все още нямаше сериозни следи. Имаше ли повече информация, която Чайлдс да му даде, за да не изглежда пълен профан в професията си? Нищо, бе отговорил Чайлдс, след това, почти извинявайки се, бе споменал любопитното видение на лунния камък, който се бе променил постепенно в луна. Какво, по дяволите, значеше това? Не, все още нямаше никакъв контакт с другия мозък. Всъщност, след като бе приел, че има необикновена способност, Чайлдс вече се чудеше дали силата не го е напуснала.

„Дали не е изчезнало това То? — умуваше той. — Дали създанието, както и детеубиецът преди това, вече не съществуват? Дали ужасните видения и кошмари не свършиха?“

— Господине, господине!

Гласът на Кели се удави в мислите му. Той погледна внезапно и видя, че тя се обръща към него, а на лицето й е изписан ужас.

— Какво е това, Кели? — попита той, изправяйки се от бюрото.

— Моят компютър се повреди! — Тя натисна копчетата.

— Не го изключвай — рече той. — Нека само да помислим логично.

Наведе се над нея и застина.

Думите му приседнаха в гърлото. Сграбчи облегалката на стола й, за да се овладее.

— Какво те накара да напишеш това, Кели? — насили се да попита спокойно той.

— Не го направих аз — отвърна тя възмутено. — Това се появи и всичко останало изчезна.

— Ти знаеш, че е невъзможно.

— Честно, господине, не съм направила нищо!

— Добре, изчисти екрана и стартирай отново.

Момичето натисна копчето за връщане. Нищо не се получи.

Тъй като Чайлдс не бе сигурен, че Кели не се шегуваше глупаво с него, сам натисна нетърпеливо същото копче. Нямаше ефект.

— Но, Кели, какво правиш?

— Нищо, господине! Няма начин, по който да накарам компютъра да направи това.

— Добре, нека седна на мястото ти.

Чайлдс приседна, като гледаше монитора разсеяно, сякаш не вярваше на очите си. Ръцете му трепереха нервно. Другите момичета в класната стая гледаха любопитно към тях.

— Ще опитаме да наберем отново — мърмореше Чайлдс, като се опитваше гласът му да бъде спокоен и да не дава израз на паниката, която се надигаше у него. Но не можа да скрие капчиците пот, избили бързо по челото му.

Чайлдс докосна копчето. Екранът се изчисти и той въздъхна облекчено.

Но единствената дума се появи отново.

— Не разбирам… — простена той. — Не може да бъде, не е възможно! Може би някой отвън се е включил в твоята верига.

Спомни си за аналогията за компютрите и мозъка, която бе направила Фран. Глупости, това нямаше нищо общо със случая! Натисна копчето за набиране отначало още веднъж.

Думата изчезна. След това пак се появи.

— Не искам да губя програмата ти — каза Чайлдс с глас, който бе твърде спокоен в сравнение с бъркотията в главата му, — но се страхувам, че ще се наложи.

Този път той натисна копчето за изключване. Екранът избледня и стана черен. Чайлдс се отпусна в стола.

Но думата проблесна от черното още веднъж.

Той се втренчи в екрана, но очите му се разшириха. Зелената светеща дума се отрази в контактните му лещи.

На компютъра бе изписано: „Луна“.

Някои от момичетата се бяха събрали наоколо. Тези, които бяха останали по местата си, изведнъж изпищяха. Чайлдс скочи от стола си и се огледа. Същата дума бе изписана върху всеки монитор.

С нервни жестове, които обезпокоиха момичетата, той се наведе под плотовете и изключи щепселите. Компютрите премигнаха и изгаснаха. Той изчака в средата на класната стая, дишайки шумно, а момичетата започнаха да се скупчват на едно място, сякаш учителят им беше полудял.

Чайлдс се приближи внимателно до компютъра на Кели. Коленичи и отново включи щепсела в контакта. Екранът светна, но думата, която го бе изплашила толкова много, вече липсваше.

Той намери Ейми в края на часа, след като едва бе успял да запази самообладание пред ученичките си през останалата част от урока. Обясни им, че това, което се бе появило, е било в резултат на особена повреда или влияние на друг компютър. Разяснението едва ли бе задоволително, но изглежда, че момичетата го бяха приели.

Чайлдс отведе Ейми от училище, беше благодарен, че урокът бе преди обедната почивка. Той не спря, докато не откриха самотно място на върха на скалите.

Чайлдс изключи двигателя на автомобила си и погледна към морето. След известно време, когато дишането му се успокои, се обърна към Ейми:

— То е тук, мила. То е тук, на острова.

Денят беше чудесен. Само няколко малки облачета се придържаха към небето като залепени памучни къдели. Изглеждаха прикрепени към яркосинята граница в далечината. Бледа ниска мъгла се простираше над морето и другите острови едва се виждаха в далечината.

Наниз от малки моторни лодки оставяше къси бели следи, докато яхтите, напразно се надяваха на най-слаб вятър. Близо до брега се движеха сърфисти, пищните им платна се отразяваха във водата. Пясъчните брегове бяха пълни с летовници. Само малко достъпните заливчета бяха тихи и ненаселени — убежище за тези, които ценяха спокойствието.

На върха на скалата, с изглед към един такъв безлюден залив, беше девическият колеж „Ла Роше“. Главната му сграда блестеше ослепително на слънцето.

Бе важен ден за училището: награждаване, отличия, дипломи за успех през годината, речи от директорката госпожица Естел Пипрели, също от члена на ръководството — консула Виктор Плато, изказване на отличилото се момиче, което по традиция е свързано в рими, проверка на нервите на събраните гости. Бе разнообразен ден за училището: различни лотарийни игри, разпродажба на униформи за втора употреба, щанд за ягодов крем, конфитюр, бонбони и кейкове, щанд за хотдог и барбекю, щанд за вино и портокалов сок, гимнастически упражнения и народни танци — цялото това увеселение беше на поляните пред колежа.

Ден, в който нещата трябваше да вървят добре.

Наоколо се трупаха родители, пристигаха автомобили, които търсеха място на пренаселения паркинг, момичетата се смееха и се преструваха на сериозни, каквито трябваше да бъдат според нарежданията. Чайлдс бе напуснал кабинета по компютри, когато срещата между учители и родители бе свършила. Сега той наблюдаваше игрите. Опитваше се да не дава израз колко внимателно оглежда всяко преминаващо лице, но повечето родители почувстваха това.

Не след дълго той също имаше усещането, че е наблюдаван. Озърна се бързо и установи, че госпожица Пипрели бе само на няколко крачки от него. Разговаряше с група родители, но в същото време го гледаше внимателно. Очите им се срещнаха и между тях премина странният ток на разпознаването, „разпознаване“, което не бе се случвало досега. Тревога се четеше по лицето й. Тя каза нещо на околните и се отправи със скованата си походка към Чайлдс. Приемаше поздрави от други посетители, покрай които минаваше, и им се усмихваше учтиво. Застана пред Чайлдс и го погледна в лицето. Той неволно премигна, като забеляза енергията, която излъчваше. Явлението бе необикновено — нещо, което забелязваше не за първи път напоследък. Излъчването беше като лек многоцветен пламък, който гореше леко и угасваше при погледа му. Това го объркваше и малко го сковаваше. Необикновеният ефект се изпари, когато госпожица Пипрели заговори и вниманието му бе погълнато от думите й.

— Мисля, че е по-добре да не стоите там с изучаващ поглед, господин Чайлдс. Вероятно имате да ми съобщите нещо нередно?

В очите й се четеше тайнствено безпокойство. Постепенно той започна да вижда училищната директорка в различна светлина. Все още връзката им не беше променена. Чудеше се дали тези свежи отблясъци в излъчването на жената не бяха благодарение на обърканото му състояние.

— Господин Чайлдс? — Тя очакваше отговор.

Изпита необуздано желание да й каже почти всичко, но как можеше да му повярва тя? Естел Пипрели беше умна, чувствителна директорка, енергична и амбициозна. Другото, което го озадачаваше в нея, бе какво е онова неуловимо нещо, което подвеждаше във вида й.

Тя въздъхна нетърпеливо.

— Господин Чайлдс?

— Съжалявам, бях се разсеял.

— Да, разбрах. Извинете ме, но изглеждахте зле. Имахте измъчен вид след краткотрайното ви отсъствие.

Времето, което бе прекарал на континента покрай изчезването на Анабел, той обясни с лятна простуда.

— Добре че срокът изтече и ще има много време, за да си почина — вдигна рамене Чайлдс.

— Не мислех, че програмата ви е толкова натоварена, господин Чайлдс.

— Вероятно не е.

— Но за какво мислите?

Той се поколеба, но не бе тук мястото, където можеше да бъде искрен с нея. Вероятно щеше да му предложи да поговорят, ако той пожелаеше.

— Не, аз… по-скоро наблюдавах родителите, опитвах се да бъда с тях в радостта им. Забелязали ли сте, че някои от момичетата много приличат на майките и бащите си, а други изобщо не? Невероятно наистина!

Тя не беше доволна, но бе твърде заета, за да се задълбочи в разговора.

— Не намирам, че това е невероятно. Сега ви предлагам да забравите играта си на наблюдение и да дойдете при гостите ни. — Госпожица Пипрели се обърна да тръгне, но внезапно се спря. — Вие знаете, господин Чайлдс, вратата ми е отворена за вас, ако има някакъв проблем.

Той отбегна погледа й, изпитвайки неудобство. В забележката й имаше нещо повече от случайна покана. Всъщност какво ли знаеше за него тя в действителност?

— Ще го имам предвид — отвърна той, след това я проследи, докато се отдалечаваше.

Ейми забеляза Оуврой, който се бе опитал да прилича на родител, но бе успял да се докара само като обикновен полицай на лов за джебчии. Преднамереният му поглед и неспокойната стойка го издаваха. Тя не успя да въздържи усмивката си. А може би й изглеждаше така само на нея, защото тя знаеше кой бе той и защо бе тук. Ейми се въздържа да помаха и да извика: „Инспекторе!“. Вместо това, каза на двете момичета, които бяха до щанда за ягодов крем:

— Поемете нещата за малко, но внимавайте. Слагайте само по четири ягоди в кофичка, иначе няма да стигнат и дори няма да има никаква печалба.

— Добре, госпожице Себая — отговориха в един глас те, доволни от това, че ще поемат отговорност.

Ейми излезе от щанда, като разменяше поздрави с всеки познат родител. Оуврой стоеше под едно дърво и пиеше вино от пластмасова чаша. Ръкавите на ризата му бяха навити до лактите, носеше сакото си в ръка.

— Изглежда, че ви е горещо, инспекторе — каза Ейми, когато се приближи. Той се обърна към нея, изненадан за миг.

— Здравейте, госпожице Себая. Мислех, че сте заета на щанда.

— Ягодите и сладоледът са най-търсеното нещо в ден като този. Искате ли да ви донеса?

— Много мило, но не желая, благодаря ви.

— Ще помогне на „маскировката“ ви.

Той се усмихна:

— Прозрачен съм, нали?

— Вероятно само за мен.

Той кимна иронично.

— Да, знам. Съжалявам за това, но сега съм в извънработно време. Трудно е да убедя ръководителите, че за тази малка акция е необходим скрит отряд. За щастие инспектор Робилиард е мой стар приятел, така че съм тук за уикенда като негов гост.

— Мисля, че го видях да се разхожда някъде с жена си.

— Като мен и той е на неофициално дежурство.

— Търсите нашето чудовище?

— Да, но ни е малко трудно, щом не знаем как изглежда.

— „Чудовището“ имате предвид. Джон отказва да се отнасям към убиеца като към човек.

— Забелязал съм.

Притеснен, Оуврой пипна бузата си с пръст, оцветен от никотин, като внимаваше да не разлее виното.

— Господин Чайлдс е странен човек в някои отношения, госпожице Себая — каза той.

Ейми се усмихна сладко.

— Вие нямаше ли да бъдете такъв, ако преживявахте нещо подобно?

— Не, щях да съм по-лош, щях да съм полудял досега.

Усмивката й бе сменена с мимолетна гримаса.

— Не можете да бъдете сигурен, че той не е луд.

Детективът държеше пластмасовата чаша между тях като бариера.

— Не мисля нищо, госпожице Себая. Всъщност намирам го за забележителен, земен характер, разумен. Просто имам предвид, че тази афера, свързана с психиката, е нещо странно, това е всичко. Мислех, че сте свикнали досега.

— Той не е, нито аз.

— Джон започва да приема странната си способност.

Премина група от родители, които поздравиха Ейми и тя им отвърна. След това отново се обърна към инспектора.

— Наистина ли мислите, че тази личност може да е дошла тук, на острова?

Оуврой отпи от виното си, преди да отговори:

— То знае, че Чайлдс е тук, така че възможно е. Страхувам се, че това вече се превръща в лична вражда срещу Чайлдс.

— Наистина ли предполагате, че То може да чете мислите на Джон по този начин?

— Имате предвид, че намира местонахождението му? О, не, То не се нуждае от това. Дъщерята на Чайлдс, Габриел, е имала странен телефонен разговор ден или два преди приятелката й да бъде отвлечена. Предполагаме, че това е бил изнудвачът.

— Джон спомена за нещо подобно.

— Не можехме да разберем точно от Габриел дали тя или Анабел са приказвали с някакви чужденци през дните преди приятелката й да изчезне. След това тя си спомни телефонния разговор.

Очите му зашариха над тълпите, докато си спомняше нещо неприятно.

— Габриел не можеше да опише гласа, затова го възпроизведе. Целият бях в слух…

Той доизпи виното си и потърси място, където да изхвърли пластмасовата чаша. Ейми я взе.

— Моля ви, продължавайте — каза тя.

— Гласът беше необикновен, нещо като ниско ръмжене. Грубо, но с определен акцент. Ала не можем да направим някакъв извод от това. Разбира се, тя е само едно дете и обаждащият се може преднамерено да е преправил гласа си. За нещастие, когато той я попитал дали може да разговаря с баща й, тя му казала, че той вече не живее там, че е вече на острова.

— Тогава, когато То отиде в къщата…

— То отиде там специално заради Габриел или най-малко, за да направи някоя пакост. Не сме споменали предположенията си пред родителите на Анабел — би било жестоко, но вярваме, че То е объркало Анабел с дъщерята на Чайлдс. Тя е казала на майка си, че излиза да играе с Габриел, следователно е била в градината на Чайлдс, откъдето са я отвлекли.

— Все още ли не сте намерили тялото й?

Оуврой поклати глава.

— Никаква следа — каза той отчаяно.

— Но тогава убиецът не цели тялото й да бъде открито. Само ни показа лунния камък заедно с пръстите на момичето.

Въпреки жегата на деня, Ейми потръпна.

— Защо му трябваше да прави това?

— С лунния камък ли? Или имате предвид осакатяванията? Оскверняването на телата има всички белези на ритуал и лунният камък може да играе някаква роля.

— Джон каза ли ви за онзи сън?

— За превръщането на лунния камък в луна? Да, разказа ми, но какво значение има това? И защо думата „луна“ се появява на мониторите на компютрите в класната му стая? И дали То е било „наистина“ там?

Ейми се изплаши:

— Не знам какво имате предвид?

— Мозъкът е интересно нещо, а този на Чайлдс е очевидно малко по-различен от другите. Какво ще кажете, ако предположим, че си е „представил“, че вижда думата на екрана?

— Но момичетата от класа също са я видели.

— Момичетата във възрастта на пубертета са чувствителни, фантазията им е развихрена. Говоря за някаква форма на масова хипноза или колективна халюцинация. Такива неща не са рядкост, госпожице Себая.

— Обстоятелствата не са били такива…

— Просто сме решили да сме нащрек. — Той вдигна ръка. — Нямаше да съм тук, ако Чайлдс измисля всичко това. Работя върху една определена теория, която може да изясни нещата, но се нуждая от повече изследвания.

— Не може ли „Луна“ да е нечие собствено име?

— Първото нещо, което ми хрумна, бе това и проверих дали убитата проститутка не е имала някаква връзка или редовни клиенти с това име. Дотук — нищо. Проследих също списъка на персонала и обитателите на болницата, но не открих нищо и там. Рано или късно нещата се откриват случайно — това е естественият ред на събитията в повечето криминални проучвания.

— Има ли начин, по който мога да ви помогна? — предложи Ейми.

— Бих желал, нуждаем се от повече помощ. Просто наблюдавайте дали покрай Чайлдс няма някой, който да се държи подозрително. И във връзка с това — и покрай вас. Помнете, убиецът се опита да се добере до него чрез дъщеря му, следващия път може и чрез вас.

— Мислите ли… мислите ли, че тази личност сега е тук?

Той въздъхна, оглеждайки се наоколо.

— Трудно е да се каже. В крайна сметка какво ни остава? Думата върху компютрите? Не ни казва много, нали? Но ако То е тук, ще знае къде живее Чайлдс. Всичко, което трябва да направи, е да провери, че в телефонния указател има само един номер с името на Чайлдс.

— Поне наблюдавате ли жилището? — попита Ейми обезпокоена.

— Нямам думата тук, госпожице Себая.

— Инспектор Робилиард…

— Какво може да направи той? Достатъчно работа свърших, за да склоня хората си да ми повярват. А какво може инспектор Робилиард, който мисли, че съм мръднал и го е казал на шефовете си!

— Но това прави Джон толкова уязвим!

— Може да открием нещо днес. Чайлдс се страхува за сигурността на момичетата, ето защо съм тук. Убедих и Джеф Робилиард да ми се притече на помощ. Нямам никаква определена задача, но според обстоятелствата може да разберете всичко. Мислехме да разкрием тайната си на директорката, но каква нормална причина можехме да изтъкнем за нашето присъствие? Знаете, че не съм самоуверен, но бих съжалявал, ако се случи нещо тук, без да вземем предварителни предпазни мерки.

Ейми мълчаливо оценяваше Оуврой, докато той приказваше.

— Мисля, че Джон е бил късметлия в приятелството си с вас — каза тя. — Трудно е да си представиш, че друг полицай би го приел насериозно.

— Дължа му го — каза Оуврой смутено. — Освен това той е определена връзка, иначе защо този „лунатик“ ще му изпраща лунен камък? Откровено казано, госпожице Себая, Джонатан Чайлдс е всичко, което трябва да наблюдаваме.

Той продължаваше да се оглежда между пешеходците, търсейки нещо неопределено — следящи очи, странни движения, които да издадат необикновеното му самосъзнание. Малък нюанс, който би направил индивида подозрителен за тренираното око. Дотук всичко изглеждаше нормално, но денят все още бе в началото.

Ейми вече си тръгваше, когато Оуврой я попита:

— Той каза ли ви за съня на дъщеря си?

— Че Габи е видяла Анабел, след като е била отвлечена?

Той кимна.

— Да, каза ми.

— Не е било просто сън, нали?

— Джон вече ви е обяснил.

— Беше разсеян. Каза, че той и госпожа Чайлдс са чули как Габи вика посред нощ от другата стая и когато са отишли при нея, тя е стояла изправена в леглото. Била много разтревожена и говорела, че сънувала Анабел. Това бяха думите му. Бих желал да разбера дали наистина тя е сънувала. Просто съм любопитен, госпожице Себая, дали Габи има същия дар като баща си.

Той не забеляза, че това, което бе казал, накара Ейми да потръпне.

— Джон не вярва, че е било сън — отговори нервно тя. — Може да ви го е разказал, за да я защити.

— От мен!

— Вие изпуснахте нещата миналия път. А той не би желал Габи да преживее същото, което стана с него. Изненадана съм, че дори ви е споменал за това.

— Той не ми го каза, а госпожа Чайлдс. По-късно той го обясни като кошмар.

— Вероятно не трябваше да ви го съобщавам.

Този път детективът усети, че първоначалното й благоразположение се изпари и погрешно си помисли, че тя съжалява за искреността си.

— Както ви казах, това не е важно, така че да оставим въпроса. Съжалявам, че Чайлдс все още не ми вярва. Неприятно ми е, че крие нещо от мен.

— Сигурна съм, че не е така, инспекторе. В момента е много изплашен.

— Ако трябва да бъда честен — не е единственият. Видях съдебните снимки и разбрах какво може да направи този маниак.

— Не мисля, че повторно искам да чуя това, което вече зная.

Ейми погледна към щанда за сладолед.

— Ще трябва да се върна и да помогна на момичетата, има много купувачи.

— Аз и инспектор Робилиард ще се разхождаме тук целия следобед, така че ако се появи нещо подозрително, известете ни. Не мисля, че ще се случи каквото и да е с всички тези хора наоколо, но знае ли човек… И, госпожице Себая — подвикна той след нея, — ако случайно ме срещнете отново, опитайте се да не ме наричате „инспекторе“.

Детективът се усмихна, но очевидно Ейми мислеше за друго, тъй като не му отговори учтиво.

— Ще запомня — бе всичко, което каза тя и след това се загуби сред събраните около щанда хора.

Чайлдс погледна часовника си, скоро щяха да започнат гимнастическите упражнения и танците.

Той наблюдаваше внимателно посетителите, персоналът започна да се придвижва към голямата поляна зад училището. Продължаваше да се чувства неспокоен, макар че не се беше появило нещо, което да го смути. Не бе попаднал на никой, който да го накара да изтръпне — реакция, която знаеше, че ще се получи при срещата със съществото, което търсеше. Можеше ли да сбърка? Дали идеята, че То бе на острова не беше заблуда? Той не мислеше така, тъй като чувството беше много силно.

Следейки посетителите, Чайлдс забеляза полицая, който отговаряше за острова — Робилиард. Оуврой не беше на голямо разстояние от него.

Около Чайлдс се носеха шумни разговори, усмихнати лица, ярки цветове — всичко това бе нормално. Но защо той се съмняваше толкова? Нямаше предупреждения или усещане за близка опасност, само вътрешно смътно притеснение. Той усети поглед върху себе си и изведнъж се уплаши да се обърне. Но го направи насила.

Недалеч от него стоеше Пол Себая и разговаряше с Виктор Плато, който гледаше към Чайлдс. Финансистът се извини и внезапно тръгна към него.

— Нямам намерение да правя сцена тук, Чайлдс, но мисля, че е време да си поговорим сериозно — каза Себая с неочаквана грубост в гласа.

За момент Чайлдс забрави главната си задача.

— Готов съм да разговаряме по всяко време за Ейми — отговори той спокойно, макар че едва ли се чувстваше така.

— Искам да говоря за вас, а не за дъщеря ми.

Те стояха един срещу друг, а тълпата ги обливаше като река.

— Открих някои неща около вас — продължи Себая, — които доста ме обезпокоиха.

— Да, разбрах, че сте били инициаторът за проучването на произхода ми. Беше изненада за мен да чуя, че Ейми е узнала всичко за миналото ми.

— Дали сте я информирали вече не ме интересува. Важен е фактът, че сте под наблюдение на полицията.

Чайлдс въздъхна изморено.

— Знаете за какво е всичко това, не е необходимо да ви давам обяснения.

— Да, приемам, че сте вън от всякакви подозрения, но трябва да ви кажа нещо, Чайлдс: не вярвам, че сте уравновесен мъж. Показахте го, когато ми бяхте на гости.

— Вижте, нямам намерение да споря с вас. Можете да мислите за мен каквото си искате. Истина е, че обичам дъщеря ви и трябва да ви е напълно ясно, че тя също ме обича.

— Тя е заслепена за момента — господ знае защо. Разбирате ли, че не съм виждал Ейми, откакто се е преселила у вас?

— Това си е проблем между нея и вас, господин Себая, сигурно не съм ви я отнел.

— Тя не е за човек като вас. — Гласът му беше силен и минувачите поглеждаха към тях.

— Ейми трябва сама да реши.

— Не, не е така!

Виктор Плато се промъкна между двамата мъже.

— Пол, мисля, че е време да вървим към голямата поляна — каза Плато успокояващо. — Представленията ще започнат и трябва да изнасям обичайната си реч — засмя се той. — Ще се опитам да не ви отегчавам тази година много, достатъчно ме слушахте миналия път. Моля да ни извините, господин Чайлдс. Сега има нещо, за което искам да поговорим.

Той поведе финансиста, продължавайки да бъбри добронамерено, очевидно бе, че искаше да го успокои.

Чайлдс ги гледаше, докато отминаха, и съжаляваше за краткия, но напрегнат разговор със Себая. Недоволен беше, че нищо не бе решено. Той не мислеше да се влюбва толкова дълбоко в Ейми, но тъй като вече беше под нейно влияние, щеше да направи всичко възможно да я запази. Въпреки че спорът с баща й на обществено място едва ли щеше да помогне в тази ситуация. Още повече, че си спомни и за нощта, прекарана с Фран. Опита се да не мисли за това, но чувството за вина го обземаше.

Нямаше вече много хора около него, повечето бяха отишли в задния двор на колежа. Вместо да ги последва, Чайлдс обиколи по-тихите места край училището, предпазливо оглеждайки храстите и гората. Надничаше в празните коридори и в мрачните ъгли на сградата и пристройките.

Чайки се носеха лениво в небето и неочаквано се губеха, скрити от близките върхове на скалите. Звукът от сърф, изхвърлен на каменистия бряг, стигна до него, когато спря за малко и се ослуша внимателно. Огромна пчела креташе бавно по пътеката пред нозете му, беше неспособна да лети заради лятната жега. Слънцето печеше безмилостно и над земята се бе образувала мараня.

Чайлдс продължаваше да крачи, като внимателно стъпи край препъващото се насекомо. Едно леко прошумоляване отляво го накара да спре отново, докато видя с облекчение, че ниските храсти не можеха да прикрият друго, освен птичка.

Глъчка от гласове го застигна веднага след като зави зад ъгъла, оживената панорама ярко контрастираше на останалата зад него пустош. Пейки и столове бяха изкарани покрай дългата пътека пред сградата, а терасата бе приготвена за речите и раздаването на награди.

Посетители и ученички изпълваха пейките. Жълт островен самолет летеше ниско над главите, а дърветата зад сборището контрастираха на ясносиньото небе. Чайлдс си проправи път към задните редици, след като видя, че всички места, предназначени за персонала и гостите, бяха заети. Намери свободно място, седна и зачака началото на тържеството.

Госпожица Пипрели седеше на терасата, където бяха членовете на управителния съвет, на родителската организация и избрани учители. Отпред имаше дълга маса с трофеи, навити дипломи, лотарийни награди и някакъв стар микрофон. Широки каменни стъпала водеха към терасата и старата сграда, където имаше спални. Бялата кула на по-новата постройка, в която бяха залата за събрания и гимназията, се издигаше над всички.

Тълпата се укроти, когато директорката на „Ла Роше“ се изправи да говори, и Чайлдс, с нагорещен от слънцето гръб, сериозно започна да се съмнява в преждевременните си изводи за нея.

Жанет легна на леглото си и подпря глава с няколко възглавници, коленете й, които стърчаха изпод светлосинята й нощница, бяха вдигнати високо. Беше пъхнала под смачкания юрган обутите си в бели чорапи нозе. Разкошна черно-бяла кукла Пиеро седеше върху корема й, с гръб, опрян в бедрата й. Голямо колосано жабо украсяваше бледото лице на куклата. Очите на Жанет бяха пълни със сълзи. Тя пипаше памучните копчета върху туниката на куклата, изпаднала в отчаяние.

Жанет трябваше да е навън с другите момичета от класа, но се бе изплъзнала, защото искаше да е сама. Всички бяха с родителите си, братята, сестрите си, а тя нямаше никого и ако беше между тях, само щеше повече да тъгува. Освен това не беше избрана за танците и гимнастическите упражнения, а и от наградите върху масата нямаше отредена за нея. Никога не бе имало! О, да, веднъж спечели отличителна значка за бродерия, но светът не се крепеше на това. Вероятно беше добре, че родителите й не бяха дошли чак от Южна Африка, за да стоят и гледат как отличават приятелките й.

Баща й беше инженер, тя никога не можеше да разбере с какво точно се занимава — той използваше посещенията си на острова за различни сделки, а майка й често го съпровождаше. Този път те отсъстваха година и половина! Сега, след края на срока, Жанет щеше да бъде с тях два месеца. Родителите й липсваха ужасно, но тя не знаеше дали те тъгуват за нея. „Разбира се, че те обичаме, скъпа, но не е добре за теб да прекъснеш образованието и да пътуваш с нас по света“ — казваха й те.

Жанет пусна Пиеро и той падна на земята. Тъжното му изражение я правеше още по-нещастна.

Тя затвори очи за няколко минути с лице, обърнато към тавана. Плитката й, за която си казваше, че е в стила на госпожица Себая, се виеше върху възглавницата. Щеше да загази, ако някой я хванеше в спалнята. За щастие всички учители ще са твърде заети със заплащането на таксите от родителите, за да проверят горните етажи. А иначе момичето никога не би рискувало. Тя обичаше временната самота, но знаеше, че по-продължителната е опасна.

Жанет въздъхна и си представи как Кели крачи самоуверено, за да получи наградите си по физика и математика и специалната награда за успех по компютърно обучение. Прииска й се да бъде като нея. Кели беше толкова красива! Жанет знаеше, че не трябва да бъде ревнива, но понякога страшно искаше да е като съученичката си. Въпреки че това никога нямаше да стане и Жанет трябваше просто да приеме фактите, продължаваше да си мечтае да има поне едно качество, което да я отличава от останалите. Беше й трудно да открие кое беше нейното. Вероятно някой ден щеше да проличи. Може би когато цикълът й започне, пъпките й щяха да изчезнат и гърдите й да пораснат.

Снимките и плакатите от стената изведнъж се раздвижиха.

Разбира се, прозорците бяха отворени и ставаше течение. Жанет бе отвратена от себе си. Другите момичета често я упрекваха, че се плаши от собствената си сянка и тя бе принудена да се съгласи с тях. Не харесваше мрачните ъгли, ужасните филми, мразеше шума, не можеше да понася скърцането на старата сграда или тракането на прозорците, когато бе будна през нощта, докато другите спяха. Сенките я плашеха, особено тези под леглата.

Жанет се изправи, но не стъпи на пода веднага. Наведе се напред и първо надникна под леглото.

Доволна от това, че няма звяр, който да я дебне, момичето спусна краката си на пода. За малко остана на ръба на леглото, вслушваше се внимателно, но не бе убедена какво чува. Вероятно пращене на паркет в друга стая, мистериозно гризене на малка мишка или пълзене на омразно слузесто влечуго, което обикаля по празните коридори. Или огромна фигура с наметало, застанала до вратата със заострени нокти и големи лапи, готова да я сграбчи, когато излезе. „Престани!“ — гневно си рече тя и отново се изплаши от себе си. Понякога Жанет мразеше собственото си въображение заради ужасните образи, които раждаше. Беше светло, училищните площи бяха изпълнени с хора, а тя преднамерено потъваше в мрачни мисли. Жанет взе обувките си, като реши, че е време да се присъедини към останалите си съученички.

Беше пъхнала пръсти в едната си обувка, когато чу приближаващи стъпки. Погледна любопитно, но миг след това хубавата й коса започна да настръхва. Неосъзнат страх плъзна по тялото й. Жанет се напрегна. Ослуша се. Погледна към отворената врата на спалнята.

Стъпките бяха тежки и почти тромави. Приближаваха се все по-близо. Звукът им бе хипнотизиращ.

Сърцето на момичето биеше необичайно силно.

Стъпките спряха за момент и й се стори, че сърцето й също спря. Наистина ли чуваше дишане иззад вратата?

Жанет се изправи бързо, обувката й се изплъзна от крака. Застана до ръба на леглото, едва поемайки дъх. Пиеро я гледаше с тъжни и замръзнали празни очи.

Не желаеше да тръгне към вратата. Нещо подсъзнателно я заставяше да не го прави. Стъпваше леко по полирания под, прокрадвайки се скришом напред, а ръцете й бяха свити в юмруци.

Поколеба се точно преди да отвори, по-изплашена от всеки друг път в живота си.

Зад вратата нещо дебнеше.

Танците и гимнастическите упражнения бяха свършили. Госпожица Пипрели бе приключила с приветствената си реч, преди да представи консула Виктор Плато, чийто доклад бе по-дълъг, но по-лек, дори изпъстрен с хумор.

Въпреки това Чайлдс не можеше да се съсредоточи върху изказванията, тъй като постоянно търсеше из тълпата някакъв знак, който никой друг не можеше да различи, както той самият.

Чайлдс не само не виждаше нещо необикновено, но не чувстваше и нищо, което да го притеснява. Всичко беше наред. Внимателни зрители, чудесно време, макар че бе твърде топло, отлични бяха представянията на учениците и последвалите речи.

Награждаването бе започнало, когато вниманието му бе приковано от едно движение. Той премигна, не беше сигурен дали това не бе илюзия или светлината, отражение на един от прозорците срещу поляната.

Но нещо в полезрението му не бе спокойно, както по-рано… Тази промяна бе по-скоро в усещанията му, отколкото в това, което виждаше. Очите му бяха привлечени от едно определено място в отсрещната сграда.

Сред прозорците на горните етажи мярна едно лице.

То беше твърде отдалечено, за да бъде разпознато, но Чайлдс разбра инстинктивно чие лице бе това.

Кръвта му изстина.

Изумен, Чайлдс се понадигна. Не можеше да седи повече, макар че див ужас приковаваше тялото му към седалката. Устата му се отвори, искаше да извика, но беше вцепенен.

Лицето беше там и изглеждаше така, сякаш върху него имаше само очи.

След това бялата мъгла изчезна.

Чайлдс се изправи с мъка на краката си. Усещаше крайниците си твърде тежки, за да се движи по някакъв начин, но все пак успя да прескочи облегалката на пейката. Огледа се наоколо за Оуврой. Частичната парализа от шока започна да отминава, но Чайлдс не можа да намери инспектора из тълпата. Не можеше да чака. Нещо нередно ставаше в училището, нещо ужасно, което му причиняваше остър, режещ страх.

Той обиколи редиците и забърза обратно по чакълената пътека към училищната сграда. Отзад избухнаха ръкопляскания при награждаването на ученичка. Само няколко човека забелязаха забързаната му фигура — единият беше Оуврой, който се бе разхождал под едно дърво, близо до края на градината, откъдето виждаше добре всичко. За нещастие той беше на голямо разстояние от пътеката, по която беше поел Чайлдс. Детективът реши, че ще е по-лесно, ако пресрещне Чайлдс от другата страна на сградата. Оуврой нахлузи сакото си и бързо закрачи натам.

Чайлдс нахлу през първата врата, до която стигна, потрепервайки неволно при досега с по-хладния въздух. Изкачи едно стълбище и се озова в главния коридор, който минаваше по средата на сградата. Непознатото лице беше надникнало от един прозорец на третия етаж, където бяха спалните на по-големите момичета. Той побягна по коридора към централното стълбище, стъпките му силно отекваха.

Премина покрай библиотеката, учителската стая и чакалнята за родители, преди да стигне до широкото стълбище, където спря и погледна нагоре, за да види дали някой не надзърта оттам. Стълбите бяха пусти.

Без да се предава на вълнението си, Чайлдс започна да се изкачва по тях.

Оуврой се проклинаше — не знаеше, че в продължение на години към централната сграда бяха прибавяни различни крила и пристройки. Детективът изгуби Чайлдс из бялата сграда с високата кула. Той можеше да заобиколи и да стигне Чайлдс от другата страна или да върви направо. Накрая влетя през най-близката врата.

Стигайки до първия етаж, Чайлдс огледа пустия коридор, който се разклоняваше в две посоки. Отгоре долиташе шум. Той се облегна на парапета. Последваха остри звуци, сякаш нещо се люлееше. Вдигна глава.

— Не — извика Чайлдс. — Недей!

Побягна, прескачаше по три стъпала наведнъж, като се държеше за перилата. Напрежението бе сковало бледото му лице.

На втория етаж шумът отгоре престана. Той продължи да се изкачва. Последва звук от удар.

Докато бягаше, дочу задушено хриптене.

Близо до третия етаж видя клатушкаща се тромава сянка, която сякаш се разтваряше във въздуха. Помисли, че чува стъпки, но вниманието му беше приковано върху малката момичешка фигура, която се провесваше над празното пространство между стълбите.

Очите й изпъкваха страшно, като се опита да скъса цветната примка около врата си. Краката на момичето безпомощно ритаха във въздуха.

— Жанет! — извика Чайлдс.

Той беше почти на края на стълбището, когато се спъна, плъзна се по коридора и продължи да се търкаля, без да обръща внимание на мъчителната болка от обеленото си коляно. Дори не се опита да се изправи, а пропълзя на четири крака до парапета и сграбчи тресящото се тяло отдолу. Стисна ръцете й, събра ги здраво и повдигна целия труп.

За миг Чайлдс долови движение зад себе си, но продължаваше да държи висящото момиче. Опита се да продължи да я вдига, но в тази поза самият той не можеше да се изправи.

В един момент почувства, че тя започва да му се изплъзва.

— Не се движи, Жанет! Опитай се да седиш мирно… Моля те… Не се съпротивлявай!

Но тя не можеше да издържи. Дишането й премина в хриптене. Пръстите й бяха забити в собствената й шия, разкървяваха я.

Чайлдс усети, че момичето му се изплъзва.

По стълбата проехтяха стъпки. Оуврой гледаше към тях, като тичаше бясно по стъпалата с цялата сила, която имаше.

Чайлдс придържаше Жанет, краката му бяха проснати, тялото му беше прилепнало към пода и лицето му се притискаше в металния парапет. Напрягаше се, но постепенно губеше сили. Някакъв предмет, който лежеше в края на площадката, привлече погледа му.

Беше нещо малко. Нещо кръгло.

Лунен камък.

Уличното движение в главния пристанищен град бе натоварено и Чайлдс се стараеше да кара много внимателно. Нервите му обаче все още бяха разстроени, а пръстите му — нестабилни. Зад него Ейми стоеше замислена, очевидно разстроена от случилото се и все пак странно резервирана.

Той спря колата на светофара на едно кръстовище до пристанището.

В приятната топла привечер се виждаха разхождащи се туристи, екипажите на корабите си почиваха по палубите, черпейки се с вино и обсъждайки липсата на попътен вятър.

Екскурзианти, които се връщаха от другите острови, се бяха скупчили в далечния край на дългия, извиващ се вълнолом.

Кранове за товарене и разтоварване, боядисани в светлозелено, стърчаха наблизо до входа на пристанището, наклонени един към друг, сякаш разговаряха помежду си.

Чайлдс погледна Ейми.

— Добре ли си?

— Страхувам се, Джон. — Тя за миг се извърна към него, а след това отново отмести погледа си.

— И двамата сме изплашени. Отсега нататък училището ще бъде под полицейски надзор.

— Бедната малка Жанет!

— Тя ще се оправи. Гърлото й е било наранено, ларинксът и трахеята са били лошо притиснати от ученическата вратовръзка, която този маниак е използвал като примка.

— Мисля си за психическата травма. Дали някога ще може да преживее това изпитание?

Светлините на светофара се смениха и Чайлдс зави надясно, като продължи по протежение на пристанището.

— Тя е млада, Ейми, а времето лекува дори душевните рани.

— Надявам се да е така — заради нея.

— Благодаря на Бога, че Оуврой се свърза с нас. Нямаше да мога да издържа дълго.

— Той не е ли забелязал… още някой друг?

— Не. След случая трябваше да мисли за мен и Жанет. Полицията е на мнение, че противопожарните стълби са били използвани от маниака да избяга. От изхода им е доста лесно да се промъкнеш през двора към дърветата. „Ла Роше“ не е много обезопасено място.

Пътят започна да се изкачва по стръмен виещ се хълм.

— Бих искала твоят детектив да се срещне с него — каза Ейми рязко.

Чайлдс й хвърли бърз, изненадан поглед.

— Забеляза ли как те гледаха някои от полицаите, докато те разпитваха? — продължи тя.

— Да, подозрително. Очаквах го. Никой не е виждал този лунатик, най-малко Жанет. Според това, което знаем и тя помни, макар че е още в състояние на шок и раните по врата й я затрудняват да говори, някой я сграбчва отзад и я омотава с вратовръзката, преди да успее да извика. Тя се е мъчила да се освободи с всички сили, но е била запратена напред по коридора, хвърлена зад стълбището и оставена да виси там, докато похитителят й я завърже за парапета. Представяш ли си каква сила е нужна, за да се направи това? Знам, че Жанет е дребна за възрастта си, но е необходима значителна сила за подобно постижение. Ако някой друг ни беше открил, а не Оуврой, спокойно можеше да предположи, че аз съм се опитвал да обеся Жанет. Ала дори да приемеха това, аз нямам физически сили да извърша нещо подобно.

Той зави по тясната уличка, която водеше към жилището му. Високи огради и стари стени закриваха гледката пред тях.

— Защо е дошъл тук? — Изражението на Ейми бе станало сериозно. — И защо посяга на децата?

— За да ме измъчва — отговори той мрачно. — То си играе, знаейки, че рано или късно ще бъде заловено. Но аз не мисля, че То се притеснява по един или друг начин. Ала докато го заловят, ще си играе с мен.

— Но каква е връзката? Защо с теб? — Гласът й звучеше отчаяно.

— Господи, не знам! Мозъците ни са се срещнали и това, изглежда, е достатъчно. Може би аз представлявам заплаха за него, някой, който парадира и му се подиграва.

— Нуждаеш се от защита. Трябва да те наблюдават.

— Оуврой може да ги убеди, но се съмнявам дали ще получа нещо повече от кола, която от време на време да минава покрай жилището. Мисля, че островната полиция ще бъде по-заинтересована да охранява „Ла Роше“ до края на срока.

Дърветата оформяха свод над пътя. Чайлдс разтърка слепоочието си с една ръка, сякаш искаше да облекчи главоболието си.

— Със сигурност инспектор Оуврой ще настоява за добра охрана.

Вечерните лъчи на слънцето се разнасяха от листата на дърветата.

— Сигурен съм, че инспекторът ще направи всичко възможно, но Робилиард ми каза в болницата, че силите му са изчерпани поради туристическия сезон. Знаеш колко нараства престъпността през летните месеци.

Тя млъкна отново.

Чайлдс отби встрани, за да се размине с приближаваща кола. Шофьорът му махна за благодарност, а Чайлдс отново увеличи скоростта.

— Говорих с Оуврой рано следобед — наруши мълчанието си Ейми, — преди изказванията. Той мисли дали е възможно Габи да е като теб — с разстроена психика.

— Аз също съм се замислял. Разбира се, че Габи може да е била толкова напрегната, защото е „смятала“, че вижда Анабел, въпреки че беше непреклонна, когато отидохме при нея.

— Когато ти и Фран отидохте при нея?

— Да.

— Къде бяхте, когато чухте виковете на Габи, Джон?

Гласът й беше равен, гледаше напред към пътя, но Чайлдс усети целта на въпроса й.

— Не сме говорили за това преди, нали? Но от това, което разбрах, ти и Фран пристигнахте в спалнята на Габи заедно…

— Ейми…

— Трябва да знам.

Той завъртя кормилото, за да избегне един надвиснал от ограда клон.

— Аз спях в отделна стая през онази нощ, сам. — „Толкова по-лесно е да лъжеш, да лъжеш…“ — помисли си той. Но сега не можеше да си го позволи, особено пред Ейми. — Фран беше разстроена и дойде при мен.

— И ти спа с нея?

— Така се получи, Ейми. Не съм имал намерение, не съм го искал. Вярвай ми, просто така стана.

— Защо бе разстроена?

— Фран се нуждаеше от успокоение. Беше преживяла ужасен ден.

Той погледна към Ейми. Тя плачеше. Чайлдс потърси ръката й.

— Спането ни нямаше никакъв смисъл, Ейми, просто за успокоение, нищо повече.

— Значи си въобразяваш, че така нещата се оправят?

— Не, аз сбърках, и съжалявам. Не искам да мислиш, че съм бил привлечен.

— Не зная какво повече да мисля. По някакъв начин разбирам нещата — били сте семейни доста време. Но това не облекчава болката ми. — Тя дръпна ръката си от неговата: — Мислех, че ме обичаш, Джон!

— Знаеш, че те обичам.

Напрежението се надигаше постепенно в мозъка му и то нямаше нищо общо с разговора с Ейми.

— Аз… аз просто не можах да я отблъсна онази нощ.

— Като услуга към стар приятел?

— Не си далеч от истината.

— Надявам се, че Фран ме разбра.

Пътят сякаш стана по-мрачен.

— Не позволявай това, което се случи, да развали отношенията ни.

— Можем ли да бъдем същите?

По тила му пропълзяха тръпки, точно както през следобеда, когато бе погледнал нагоре, за да види лицето на прозореца.

— Това… това не беше важно — заекна той, пръстите му започнаха да треперят върху волана.

— Не знам, Джон. Вероятно ако ми беше казал по-рано…

— Как… как можех? Как можех да ти обясня? — Тежка студена ръка, протегната от тъмнината на задните седалки, го беше хванала за раменете. Извърна се да погледне, но там нямаше нищо. — Ейми…

Той видя очите, които се взираха в него, отразени в огледалото за обратно виждане. Злонамерени, лоши очи. Тайно злорадстващи.

Ейми погледна към него и почувства напрежението му, като видя ужаса, изписан върху лицето му.

— Джон, какво става?

Тя се обърна към празните седалки.

Чайлдс видя в огледалото сатанинския отблясък в очите на онова смеещо се нещо, което подскачаше и посягаше към него със силни, вкочанени пръсти. Те докосваха врата му, впиваха нокти в кожата му…

Колата сви настрани, като остърга оградата.

— Джон! — извика Ейми.

Злорадстващите очи. Железни пръсти сковаваха гърлото му. Усети зловонен дъх. Той докосна врата си.

Колата сви наляво и се приплъзна по ниската каменна ограда. Храсти и клони шибнаха прозорците.

Ейми сграбчи волана, опита се да го извърти наляво, но здравата ръка на Чайлдс беше като замръзнала. Триенето на метала заглушаваше виковете.

Той едва дишаше, толкова стегнато беше гърлото му. Продължаваше да натиска педала на газта, докато се опитваше да избяга от кикотещото се същество зад гърба му. Но как можеше да избяга, когато То беше с него в колата?

Той пак завъртя волана, но не достатъчно, за да вземе завой. Чайлдс натисна спирачката, но твърде късно. Колата се плъзна, стената сякаш се изправи и се удари в тях.

Автомобилът спря, Чайлдс връхлетя върху кормилото, ръцете му рефлективно поеха тежестта на тялото и омекотиха удара.

Но Ейми нямаше за какво да се хване.

Предното стъкло се пръсна, Ейми се претърколи с писък през него и падна, обляна в кръв, зад стената.

Чайлдс захлупи глава над волана, усещайки, че му се повдига от тъпата, пулсираща болка. Бе имал късмет. Ейми нямаше.

В дъното на дългия коридор се отвори двойна врата и през нея влезе облечена в бяло фигура. Лекарят забеляза чакащия Чайлдс и бързо се запъти към него, спирайки за момент да каже нещо на преминаващата сестра. Тя забърза и се скри зад същата врата, от която се бе появил лекарят. Чайлдс се надигна от тапицираната кушетка.

— Останете тук, мистър Чайлдс! — провикна се д-р Полейн. — Бих могъл да поседна при такъв напрегнат ден.

Настани се до него и въздъхна с облекчение.

— Би могло да се каже, че денят е изпълнен със събития за вас.

Той огледа подробно Чайлдс с набитото си лекарско око:

— Трябва да ви прегледам.

— Кажете ми как е тя, докторе!

Полейн прокара пръсти по разрошената си, преждевременно посивяла коса и премигна срещу него през златните рамки на очилата си.

— Мис Себая има големи разкъсвания по кожата на лицето, врата и ръцете, някои от които, страхувам се, ще оставят малки, но неизличими белези. Трябваше да извадя парченца стъкло от едното й око. Само не се плашете, понеже те едва са засегнали склерата, не са достигнали до ириса или зеницата, така че това няма да се отрази на зрението й.

— Слава богу!

— Да, има защо да благодарите на Бога. Бих желал федералното правителство да последва примера на европейците и да наложи със закон задължителната употреба на предпазните колани. Но съм сигурен, че ще минат години, преди това да стане.

Той поклати глава.

— Мис Себая е със счупена китка, а освен това има сериозни натъртвания по ребрата и краката. Въпреки това бих казал, че е момиче с късмет, мистър Чайлдс.

Чайлдс се освободи от една дълго задържана въздишка и отново подпря главата си.

— Мога ли да я видя? — попита той, като погледна отново към лекаря.

— Страхувам се, че не. Искам тя да почива и затова й дадох успокоително. Мисля, че вече спи. Между другото тя пита за вас и аз й казах, че всичко е наред. Мис Себая бе щастлива да го чуе.

Изведнъж Чайлдс се почувства напълно изтощен. Видя как ръцете му неконтролируемо треперят.

— Бих искал да дойдете с мен — настоя д-р Полейн. — Може да сте ранен. Скулите ви са разкървавени, устната ви е подута.

Чайлдс докосна лицето си и трепна при допира с раната.

— Трябва да е от удара в кормилото — каза той, като предпазливо опипваше подутата си устна.

— Вдишайте дълбоко и ми кажете дали боли — рече д-р Полейн.

Чайлдс се подчини.

— Не чувствате ли остра болка?

— Не.

— Все пак трябва да се прегледате.

— Добре съм, само малко ми се вие свят.

Докторът се усмихна.

— Нервите ви са разбити. Днес следобед, когато влязохте с ученичката — как й беше името? — ах, да, Жанет, — ви предложих слабо успокоително, но вие отказахте. Сега искам да ви дам нещо по-силно, което ще вземете, като се приберете вкъщи, и то ще ви помогне да заспите.

— Мисля, че и без него ще заспя.

— Не бъдете толкова сигурен.

— Колко дълго ще трябва да остане Ейми тук?

— Зависи в какво състояние ще е окото й утре. Нужно е да бъде под наблюдение още няколко дни дори ако всичко е както трябва.

— Искате да кажете…

— Да, точно това имам предвид. Почти съм сигурен, че окото й не е сериозно увредено, но естествено трябва да вземем предпазни мерки. Между другото не обяснихте как стана всичко.

Лек страх премина по лицето на Чайлдс.

— Всичко стана толкова бързо — бавно каза Чайлдс, избягвайки погледа на лекаря. — За момент трябва да съм отклонил вниманието си, преди да се блъснем след завоя.

Какво би могъл да каже, за да му повярва Полейн? Че беше видял в огледалото втренчени очи, които го наблюдаваха с дяволски искри в тях? Или пък, че бе видял на задната седалка на колата някой, който всъщност изобщо не беше там?

— От какво?

Чайлдс погледна въпросително лекаря.

— Какво отклони вниманието ви? — настоя доктор Полейн.

— Не си спомням… Може би сте прав — нервите ми не са в ред.

— Сега — да. Преди наистина бяхте разстроен, но не чак толкова. Простете за любопитството, мистър Чайлдс, но аз познавам семейство Себая от много години, а Ейми — от малко момиченце, така че за мен това не е само професионален интерес. Имахте спречкване с нея ли?

Чайлдс не можа да отговори веднага.

Д-р Полейн продължи:

— Разбирате, че може да се наложи да обяснявате на полицията за другите белези, които започват да се забелязват около гърлото ви. Отпечатъци, които, изглежда, са причинени от ръка — точките на натиск са добре очертани.

Дива паника обхвана Чайлдс.

Можеше ли да съществува такава сила? Беше ли възможно? Той беше почувствал ръката, притискащите пръсти, но освен Ейми, в колата нямаше никой друг. Той потисна обзелата го паника. Нищо не би могло физически да остави следи върху някого чрез мисъл. Освен ако жертвата не е безпомощен съучастник или не става дума за самонараняване.

Нямаше време за повече размишления, защото вратите на асансьора в дъното на коридора се отвориха и оттам излязоха Пол Себая и жена му. Чайлдс бе позвънил на семейство Себая по телефона скоро след пристигането в болницата.

Загрижеността на Пол Себая веднага се превърна в гняв, когато видя Чайлдс и доктора да стават от канапето.

— Къде е дъщеря ми? — попита финансистът Полейн, без да обръща никакво внимание на Чайлдс.

— Почива си — отговори лекарят и набързо ги информира за състоянието на Ейми.

— Искаме да я видим — студено настоя Себая.

— Не мисля, че това е най-благоразумното в момента, Пол — отговори лекарят. — Тя ще спи, а ти може прекалено да се отчаеш, като я видиш. При такъв вид нараняване обикновено раните изглеждат по-ужасни, отколкото са в действителност. Току-що посъветвах мистър Чайлдс, че ще е по-добре да не бъде безпокоена.

Искрена омраза проблесна по лицето на Себая, когато се обърна към по-младия мъж. Вивиан бързо подхвана Чайлдс под ръка.

— Добре ли си, Джонатан? Не ни каза много за себе си по телефона.

— Аз съм добре. Тревожа се за Ейми.

— Това никога не би се случило, ако тя не беше толкова влюбена в теб — просъска Себая. — Предупредих я, че ти носиш само неприятности.

Жена му отново го прекъсна:

— Не сега, Пол. Мисля, че на Джонатан му се насъбраха твърде много изпитания през днешния ден. Д-р Полейн ни увери, че Ейми ще се възстанови и няма да останат трайни увреждания.

— Могат да й останат белези за цял живот. Това не е ли достатъчно трайно, Вивиан?

— Белезите ще са почти незабележими — намеси се Полейн. — Нищо, което да не може да се оправи лесно чрез малка пластична операция.

Чайлдс докосна врата си с несръчно движение, понеже гръбнакът му бе схванат.

— Мистър Себая, искам да се извиня.

— Вие се извинявате?! И мислите, че това е достатъчно?

— Това е катастрофа, която би могла да…

„Да се случи на всеки.“ Това бе изречението, което Чайлдс не можа да довърши.

— Просто стойте далеч от дъщеря ми! Оставете я, преди да сте успели да й причините нещо по-лошо.

— Пол — предупредително се обади Вивиан и дръпна съпруга си за ръкава, когато той пристъпи към Чайлдс.

— Моля те, Пол — каза доктор Полейн, — имай предвид, че на етажа има пациенти, които се нуждаят от почивка.

— Този човек не е такъв, за какъвто се представя. — Себая гневно посочи Чайлдс. — Почувствах го още в самото начало. Човек трябва само да се замисли какво стана в училището този следобед, за да го разбере.

— Как можеш да говориш така? — запротестира жена му. — Та той спаси живота на малкото момиче.

— Така ли? Нима никой не разбира какво става? А може би се е опитал да я убие?

Последната забележка вече дойде твърде много за Чайлдс.

— Себая, както винаги, си оставаш глупак — тихо каза Чайлдс.

— Така ли мислиш? Ти си под подозрение, Чайлдс, и то не само от моя страна, но и от страна на полицията. Не мисля, че ще се върнеш в „Ла Роше“ или в което и да е друго училище на острова, където ще можеш да нараняваш беззащитни деца.

На Чайлдс му се прииска да удари финансиста, да излее отчаянието си срещу някого, който и да е — Себая би бил най-подходящият. Но нямаше сили да го направи. Вместо това, той се обърна, за да си тръгне.

Себая го сграбчи здраво за ръката и го дръпна обратно.

— Чу ли какво ти казах, Чайлдс? Вече нямаш работа на този остров и съветът ми е да се махнеш, докато все още можеш.

Чайлдс уморено изтегли ръката си.

— Върви по дяволите! — отговори той.

Юмрукът на Себая се стовари върху вече наранената му буза и неподготвен за удара, Чайлдс залитна назад, падайки на едно коляно.

Смесица от звуци нахлу в главата му — стъпки, високи гласове, а самото изправяне на крака му се стори необикновено бавна и сложна процедура.

Усети, че нечия ръка се провря под рамото му и му помогна да се надигне. Веднъж успял да се изправи, той се почувства нестабилен, но непознатият продължаваше да го подкрепя. Разбра, че това е Оуврой и че инспектор Робилиард задържаше Себая да не го удари пак.

— Не бих искал да съм чел хороскопа ти за днес — прошепна му тихо Оуврой.

Чайлдс успя да се задържи прав, макар че трябваше да устои на желанието си да седне на близкото канапе. Чувстваше краката си отмалели, като останали без кръв.

Вивиан Себая стоеше пребледняла зад съпруга си, а в очите й се четеше извинение.

Себая се мъчеше да запази самообладание. Целият му гняв се бе изчерпал с онзи единствен удар. В поведението му сякаш прозираше срам.

— Хайде, Джон! — каза Оуврой, обръщайки се за първи път към Чайлдс с малкото му име. — Да се махаме оттук. Имаш вид на човек, който се нуждае от добро по-силно питие и аз ще те почерпя.

— Мистър Чайлдс все още не е прегледан — бързо каза лекарят.

— Според мен изглежда добре — отговори Оуврой, като леко дръпна Чайлдс за лакътя. — Вероятно малко е преуморен, но ще се оправи. Ако се наложи, винаги мога да го доведа обратно.

— Както желаете.

След това Полейн поговори със Себая, като се опита да разсее нагнетилото се във въздуха напрежение.

— Може би ще ти се отрази добре да видиш Ейми, стига да пазим тишина и тя да не бъде безпокоена.

По лицето на финансиста все още се забелязваше червенина от преминалия гняв. Накрая откъсна поглед от Чайлдс, кимна и Робилиард го пусна.

— Да вървим — каза Оуврой на Чайлдс, който се поколеба и отвори уста да каже нещо на майката на Ейми, но не намери подходящи думи. Отдалечи се, а детективът вървеше от едната му страна.

В асансьора Оуврой натисна копчето за партера и каза:

— Офицерът, който наглежда момичето, ни съобщи, че си се връщал в болницата. Сигурно харесваш това място.

Чайлдс се облегна на облицованата стена със затворени очи.

— Чухме, че си излетял от пътя.

— Точно така. — Това бе всичко, което Чайлдс каза.

Асансьорът бавно спря, вратата се отвори и влезе санитар, който буташе пациентка в инвалидна количка. Жената с посивяла коса, която навъсено разглеждаше деформираните от артрит пръсти на ръцете си, отпуснати в скута й, беше толкова потопена в собствената си немощ, че едва ги забеляза.

Никой не проговори, докато вратите не се отвориха на партера. Санитарят бързо изтика навън инвалидната количка и откара мрачната си пациентка, като си подсвиркваше.

— Наел съм кола за почивните дни, така че предлагам да отидем на някое спокойно място, където да поговорим — каза Оуврой, докато придържаше вратата. — Дори колата ти да беше в изправност, не мисля, че си в състояние да караш. Ето че стигнахме партера.

Чайлдс се сепна:

— Какво?

— Стигнахме.

— Извинявай.

— Сигурен ли си, че си добре?

— Просто съм уморен.

— В какво състояние остави колата?

— Повредена е.

— Много ли?

— Ще я поправят.

— Казах ти, че е по-добре да вземем моята.

— Можеш ли да ме закараш вкъщи?

— Разбира се. Трябва да поговорим.

— Ще поговорим.

Те напуснаха болницата и се качиха във взетата под наем от Оуврой кола на служебния паркинг. Чайлдс с облекчение потъна в меката тапицерия на задната седалка. Преди да потеглят, детективът каза:

— Знаеш ли, че утре вечерта трябва да замина?

Чайлдс кимна със затворени очи.

— Така че ако искаш да ми кажеш още нещо…

— То ме накара да блъсна колата.

— Как те накара?

— Видях го как ме гледа, Оуврой. Беше на задната седалка. Но в действителност не беше там.

— Успокой се. Мислиш, че си видял някого на задната седалка и че той е причина за катастрофата?

— То беше там. Опита се да ме удуши.

— И Мис Себая може да потвърди това? Тя видя ли това същество?

— Не знам. Не, не може да го е видяла, то присъстваше в моите мисли. Но аз усещах как ръцете му ме душеха.

— Това не е възможно.

— Мога да ти покажа отпечатъците от ръцете му. Д-р Полейн ги забеляза. — Той разкопча яката на ризата си и Оуврой светна лампичката на купето. — Можеш ли да ги видиш? — почти нетърпеливо попита Чайлдс.

— Не, Джон. Няма нито одрасквания, нито натъртвания.

Чайлдс извъртя огледалото към себе си и разгледа врата си. Детективът беше прав: по кожата нямаше никакви следи.

— Закарай ме вкъщи — мрачно каза той. — Нека поговорим.