Луната

То стоеше в мрака на старинната самотна къща, съвършено спокойно, съвършено тихо, наслаждавайки се на пустотата.

Звукът на вълните, разливащи се в долните скали, проникваше през отворите, ехтеше около кръглите стени на Мартело, подобно на колективен шепот. Нещото в мрака си представяше, че това бяха притаените гласове на загиналите в морето, вечно опечалени, прибрани в беззвездния си затвор. Силна воня се носеше из въздуха в разрушената кула — пикоч, изпражнения, разложено — отпадъците от онези, които нехаеха за паметниците и за историята си. Но тези миризми не смущаваха тайнствената фигура, лутаща се в успокоителния мрак. Мирисът на разложение бе добре дошъл. Малко животинче изпищя някъде в нощта, плячка на друго — по-бързо и по-хищно. То се усмихна. Силните градяха. Човекът беше част от този градеж. Но онзи, другият мозък не знаеше за това. Щеше да узнае не след дълго. Макар че за него би било твърде късно.

Естел Пипрели се взираше в мрака. Плътни облаци закриваха луната, така че под прозореца й не се виждаше почти нищо. Поляните пак бяха там, дърветата пак бяха там — и морето пак заливаше скалите в подножието, но доколкото тя знаеше, не можеше да съществува нещо отвъд пределите на стаята й. Тъй остра беше самотата й, че самият живот лесно би могъл да е илюзия, родена от собствения й разум. Все пак това можеше да се понася лесно, защото самотата не беше нещо ново за нея, въпреки наситените й, изпълнени със задължения дни. Трудна за понасяне беше тъкмо тази нова, застрашителна празнота, която будеше по-дълбока душевна тревога. Тя се обърна, като изостави кротките си размишления. Едно леко превиване на нейния прав като тояга гръбнак, променяше характера й, правеше я слаба. Закрачи с безцелни стъпки из стаята — част от квартирата й в колежа. В движението й прозираше апатия. Бръчки набраздиха лицето й, дланите й се свиха в стегнати юмруци в ръкавите на дългата плетена жилетка, която носеше. Устните й бяха по-малко строги от обикновено.

Не само непрогледната нощ гнетеше директорката на „Ла Роше“, нито пък обезпокоителната тишина на късните часове. Смъртта подигравателно й беше казала „здравей“ този ден. И еротичният й образ бе изписан по лицата на някои от нейните момичета. Точно както преди много години, когато като дете, което не можеше да разбере, но съзнаваше, тя бе наблюдавала надвисналата смъртна опасност над някои от войниците, окупатори на острова, сега бе различила смъртните маски на собствените си ученици. На полицата на студената камина един часовник с форма на кубе, поставен в лакирано дърво, отчиташе миговете, сякаш бяха удари на издъхващо сърце. Тя придърпа жилетката плътно около себе си, притискайки я около шията си. Бързо остарялата мис Пипрели, почти трепереща, тласкаше навън мислите си, отчаяно искайки да проумее ситуацията, но знаейки окончателно, че няма тази сила, няма онази велика способност на Джонатан Чайлдс. Колко странно беше, че той самият не познаваше собствената си сила! Загадката на този човек я плашеше. Тя се обърна, когато някакъв полъх премина по прозореца. Беше ли очаквала самата смърт да надникне вътре?

Мис Пипрели се питаше доколко училището предлага безопасност. Вярно, полицай охраняваше главния вход, често напускайки колата си, за да обиколи двора, да провери вратите, прозорците, за да освети с фенерчето си околните храсталаци. Ала можеше ли един-единствен полицай да попречи на някого да влезе в някоя от сградите през многото достъпни места при разхвърляността на комплекса? Беше говорила същия следобед с инспектор Робилиард. Беше изразила загрижеността си (разбира се, без да може да обясни причината), а той я бе уверил, че в района на колежа се патрулира редовно след опита за покушение срещу Жанет. Той съвършено добре разбираше тревогата й, но все пак чувстваше, че тя е неуместна: съмняваше се, че нападателят би се върнал в „Ла Роше“ сега, когато полицията бе поставена в готовност. Директорката от все сърце желаеше да би могла да приеме спокойните уверения на полицая.

Мислите й все пак спираха на Джонатан Чайлдс — както често ставаше през последните няколко дни. Мис Пипрели страшно искаше да го помоли да стои далеч от колежа, но вместо това го бе уверила, че няма намерение да го уволнява, нито че е под подозрение. Ала присъствието му в „Ла Роше“, изглежда, създаваше риск за нейните момичета, а тяхното благополучие трябваше винаги да е първата й грижа. Тя, Виктор Плато и неколцина други членове на управителния съвет бяха разисквали въпроса с инспектор Робилиард и бе счетено за разумно понастоящем Чайлдс да бъде държан настрана от училището. Тя не бе споменала, че Виктор Плато беше настоявал Чайлдс да бъде веднага уволнен. Тъй като от летния семестър бяха останали по-малко от две седмици, не изглеждаше неразумно Чайлдс да се съгласи с изискването им. Беше се съгласил. И без колебание.

Когато тя го бе повикала в кабинета си онази сутрин в понеделник, точно преди три дни, напрежението у него бе смущаващо. Изглеждаше, че едва чува думите й, но все пак не бе разсеян. Умът му се бореше с някакъв вътрешен смут, докато все пак остро съзнаваше всичко около себе си. Разбира се, той бе разстроен не само от ужасното изпитание на Жанет, но също и от нараняванията на мис Себая при автомобилната катастрофа същия ден. Тя чувстваше, че неговата вътрешна вглъбеност не беше причинена от никакъв шок. Човекът търсеше — тя беше усетила неговото ровене в собствената си глава — но неговите търсения бяха умозрителни, наслуки. Той призна дарбата у нея, макар че не бе говорил за това. Понякога тя усещаше вибрации около цялата му фигура, психично поле, постоянно пулсиращо. Равнищата на колебанията й разстройваха, но все пак той, изглежда, не съзнаваше тези невидими излъчвания.

Едно предчувствие пронизваше мозъка й като нагорещен нож. Умът й не се спираше повече на отминалите дни, погълнат от сегашния истински кошмар.

Нещо чуждо присъстваше вътре в училището. При това хрумване сенките в стаята я притиснаха по-плътно, тиктакането на часовника стана по-силно.

Първата реакция на мис Пипрели беше да позвъни в полицейското управление на острова и тя действително се надигна от стола. Какво би могла да им каже?

Моля ви, елате, сама съм, изплашена, и някой е с мен, тук, в училището. Някой, който ни желае злото, а моите момичета спят и аз видях смъртта в лицата им, а те са така млади, така неопитни и нямат никаква представа за опасността.

Би ли могла да каже това на полицията?

„Чухте ли някой да се вмъква?“ — биха я попитали.

Техният човек не беше докладвал нищо необичайно, но те биха му се обадили по радиото и биха го накарали да провери из двора по-щателно. Няма нужда да се безпокоите, мис Пипрели (заклета стара мома, наплашена от собствената си сянка), всичко е наред, нашият човек е на поста си, пак се обадете, ако все още се тревожите.

Тя би могла да излъже, да се престори, че е чула шумове. И ако те пристигнеха наистина, за да не открият и следа от нарушител, какво тогава? Вдигнати вежди, снизходителни усмивки? Подигравателно кискане по обратния им път.

Това съображение я възпря и отново втвърди чертите на лицето й. Тя не би се унижила заради тревогите на една нощ. Мис Пипрели се запъти към вратата. Щеше да провери за себе си и ако откриеше и най-малката улика, че действително нещо не бе наред, би влязла във връзка с полицейското управление.

Ала решителността й се разколеба за миг, когато отвори вратата и страхът я докосна като ръка на скелет от мрака.

Чайлдс се събуди.

Нямаше кошмари, нямаше преследващи го демони, нито ужас, който да го разтърси в съня му. Отворил леко очи, той лежеше в тъмното и се вслушваше в нощта. Нямаше нищо, което да го обезпокои, само лекият бриз нашепваше във въздуха.

Надигна се и седна на ръба на леглото. Стана му студено, понеже беше гол, а и долавяше някакво вълнуващо очакване, което го разяждаше отвътре.

Очертанията на най-близкия прозорец се открояваха като сиво петно в тъмнината. През рамката се сменяха смекчените контури на дрипави облаци.

След като пипнешком намери очилата си на нощното шкафче, Чайлдс си ги сложи и отиде до прозореца.

Хвана се за перваза от внезапна остра и студена болка в гърдите.

В далечината, близо до върховете на скалите, „Ла Роше“ проблесна в червена светлина. За разлика от преди, нямаше слънце, което да освети сградата на колежа. Този път пламъците оцветяваха стените, докато трептяха нагоре от прозорците и облизваха заоблаченото небе.

Стъпките на Естел Пипрели отекваха необичайно силно в празнотата на коридорите. Още като излезе, усети насреща, си един необичаен мирис, който никак не приличаше на познатите училищни миризми на покрито с лак остаряло дърво, на едва доловим дъх на млади тела.

Тя се спря и се облегна на парапета. Вслуша се в тишината, стори й се по-скоро зловеща, отколкото спокойна.

Миризмата, все още неясна, й напомняше една пристройка в двора на колежа, където се съхраняваше градинската техника. Малка порутена тухлена сграда, пълна със сечива и електрически сенокосачки, които винаги миришеха силно на земя, машинно масло и бензин.

Сега, когато вече знаеше откъде идва миризмата, безпокойството й многократно нарасна, понеже беше предизвестие, че вероятно нейният интуитивен страх не е неоправдан. Изпитваше силно желание да се върне назад по същия път, да се изкачи по стълбите до последния етаж, където спяха поверените й момичета, да ги събуди и отведе от това опасно място. Но някакъв друг, неосъзнат импулс я възпираше да го направи. Някаква неустоима сила я влечеше надолу.

Любопитството се бореше с разума й. Изпитваше нужда да докаже подозренията си, за да не бъде обвинена в прибързаност. Но един тих глас, почти шепот, скрит някъде дълбоко в съзнанието й, подсказваше друго. Този глас й напомняше за болезнената принуда, която винаги я обхващаше, когато трябваше да се срещне лице в лице с някой умиращ.

Тя продължи нататък.

На последното стъпало й се стори, че сякаш коридорите се разшириха.

Мис Пипрели забави крачка за малко, душейки въздуха. Вече можеше да усети съвсем ясно силната миризма.

Дъските на пода бяха навлажнени с някаква мазна течност. Зад стълбата проникваше светлина, така че по-далечните коридори изглеждаха като мрачни тунели.

Големите двойни врати на училищната сграда бяха на около девет метра от стълбището. На стената до тях имаше десетина електрически ключа. Девет метра не бяха много далеч. Защо разстоянието й изглеждаше толкова огромно? И защо сгъстилата се тъмнина ставаше по-заплашителна?

Започна да се самоиронизира, че се е превърнала в оглупяла стара мома, която проверява всяка вечер дали няма някой под леглото, но знаеше, че сега не е така. Тъмнината беше заплашителна, а разстоянието оттук до вратата беше огромно.

Но тя нямаше друг избор, освен да го пресече. Връщането нагоре по стълбите би означавало, че разлетият бензин ще бъде възпламенен.

Ако запалеше лампите, вероятно щеше да изплаши натрапника, а може би и да го прогони. Най-малкото светлината щеше да привлече вниманието на дежурния полицай.

Първата й решителна стъпка отекна по пода, последва друга… Мис Пипрели започна дългото преминаване през коридора:

По средата се спря отново. Дали не чу нещо или пък дали не го почувства?

Имаше ли някой в коридора вляво от нея? Дали сред другите сенки не й се мярна една особена сянка? Мис Пипрели продължи нататък, усещайки как разлятата по дъсчения под леснозапалима течност се всмуква по краката й. Ускори крачките си, когато приближи вратата.

Имаше някой, скрит в непрогледния мрак, някой, който не желаеше доброто и на нея, и на училището й. Усещането, което предизвикваше, беше непреодолимо, то пристягаше гърдите й така, че тя едва дишаше.

Сърцето й биеше лудо от страх, беше протегнала ръце напред много преди да достигне електрическия ключ. Присъствието на някого се усещаше. Той беше близо и все повече се приближаваше, все още невидим, но несъмнено се мъчеше да я достигне, да я докосне, да я почувства.

Тя трябваше да се измъкне!

Щеше да намери полицая, да го извика при себе си, да му разкаже за непознатия вътре в сградата. Той щеше да знае какво да направи, за да предотврати запалването на бензина. Той щеше да я спаси!

След малко тя беше вече до вратите, блъскайки се в тях, дърпайки дръжката, ключалката, издавайки някакви звуци на облекчение, че е успяла да се добере дотук и че скоро ще бъде освободена от надвисналата над нея опасност.

Знаеше, че То беше наблизо, но не се обръщаше да го види, защото беше сигурна, че леките тръпки, пробягващи по врата й, се дължат на неговото студено дихание.

Неясно осъзна, че вратата бе вече отключена. Натисна дръжката и леко извика в пристъп на облекчение. Отвори я навътре и усети освежителната струя на хладен въздух.

Един черен силует на фона на нощта стоеше пред нея на стъпалата на терасата отвън, неподвижен и застинал.

Краката на мис Пипрели се подкосиха.

Искаше да извика, но вместо глас, от пресъхналото й гърло излязоха нечленоразделни стонове. И съвсем се стопиха, когато безформеното същество се приближи към нея.

Чайлдс докара наетата под наем кола до една изоставена спирка извън високите отворени врати на „Ла Роше“.

Очите му се разшириха от взиране към сградата на колежа по дългия път, осветен от фаровете на реното.

Постройките изглеждаха мрачни и неприветливи. Белотата на главната сграда бе станала мръсносива на фона на посивялото облачно небе. Зад прозорците не се виждаха пламъци. Пожар нямаше.

По време на краткото си отчаяно пътуване от къщи до колежа не бе чул воя на сирени, не бе забелязал други коли да бързат към „Ла Роше“. Пътищата бяха пусти. А можеха ли да бъдат други в този късен час, при условие че тук наистина нямаше никакъв пожар?

Той разтърси глава объркан. След това видя патрулната кола, спряна вътре до входа на вратата с изключени светлини и двигател.

Чайлдс внимателно вкара реното през вратата, сякаш полицейската кола беше някакъв заспал звяр, който той нямаше желание да безпокои. Спря до нея. Колата бе празна.

Не беше ли То наблизо?

Защо чувстваше тогава някаква неосъзната нужда да излезе от автомобила си и да погледне през прозореца на полицейската кола? Защо едновременно с това му се искаше да обърне наетото рено и да избяга от това отблъскващо място, осветено от едва проникващата пред пълзящите облаци лунна светлина?

„Защо наистина?“ — говореше му един тих подигравателен глас някъде извън неговото собствено съзнание.

Сребристите очертания на облаците прорязваха небето като замрели светкавици. Лекият бриз откъм морето размърда листата на дърветата. Лъчите на фаровете образуваха тунел към високите масивни сгради.

Без всякакво съмнение Чайлдс знаеше, че ще погледне вътре в патрулната кола, след това ще отиде до самото училище, сякаш действията му бяха предварително определени, постъпките му — предначертани. Волята му все още беше негова и той можеше да се отклони от курса, който избереше. Но той не би се оставил да бъде победен. Молеше се да не бъде.

Чайлдс слезе от реното, заобиколи предния край на автомобила и приближи другата кола. Надникна през прозореца.

Полицаят се бе свлякъл от седалката и краката му бяха заседнали навътре под кормилото.

В един истерично смешен миг Чайлдс помисли, че мъжът е заспал, но видът на черното петно, разпростряло се от гърлото му до светлата му риза като детско лигавниче, му каза друго. Независимо от това той се присегна и разтърси полицая, като внимаваше да не докосне лепкавата течност. Не последва реакция от бутането, както и предполагаше. Той натисна дръжката на вратата и леко я отвори, колкото да проникне светлина.

Брадата на униформения пълничък полицай беше отпусната на гърдите му така, че раната на врата не можеше да се види. Светлината образуваше отблясък върху започналата му да оплешивява глава. Очите му бяха полузатворени, сякаш съзерцаваха тъмночервеното петно върху ризата му. Ръцете му бяха спокойно отпуснати от двете страни, изглеждаше така, сякаш смъртта е дошла твърде бързо, преди да е могъл да реагира. Той сякаш почиваше, незаинтересуван от съдбата си.

Чайлдс затвори вратата, звукът й наподоби затваряне на ковчег. Той се облегна на покрива на колата и подпря главата си с ръце.

Нищо неподозиращата жертва, убита с извънредна жестокост, бе наблюдавала училището с отворен страничен прозорец, за да може да чуе всеки подозрителен шум.

Вероятно е бил съсредоточил вниманието си в постройките или в околните храсти. Един нож, мушнат безшумно през отворения прозорец, е разрязал гърлото му дълбоко — движение, отнемащо не повече от две-три секунди. Полицаят не бе успял дори да извика, не бе издал друг звук, освен задавено стенание.

То беше тук, в училището. Нещото, което той наричаше луна.

Самата мисъл за това предизвика остра болка в стомаха му, гърдите му се втвърдиха и Чайлдс едва можеше да си поеме дъх. Надигна чело от ръцете си и погледна дългия, осветен от лъчите на фаровете път, който водеше към мрачните сгради. Агонизиращ стон се надигна у него, но той не извика, не му позволи да излезе на воля. Звукът принадлежеше на някой, който се намираше зад вратите на високите сиви сгради. Някой зад тези стени беше в смъртна опасност.

И То се забавляваше с тази опасност. Изведнъж през прозореца на долния етаж на главната сграда на „Ла Роше“ Чайлдс видя бързо разпространяващ се оранжев огън. Пожарът вече не беше предусещане на съзнанието му, а жива реалност.

Мис Пипрели лежеше на пода с глава, извита в гротескно странен ъгъл, неспособна да помръдне. Беше в съзнание и ужасно се страхуваше. Осъзнаваше всичко по странно безпристрастен начин — понеже не изпитваше болка, а само схващаше, че вратът й е счупен, костите й бяха натрошени от груби, силни ръце, които я бяха сграбчили в тъмнината, след като краката й се бяха подкосили. В този единствен ужасяващ миг директорката бе разбрала, че престъпникът се беше скрил зад вратите при шума от приближаването й. Мис Пипрели не бе видяла нападателя си. Беше запазила само представата за нещо огромно — безкрайна черна маса, която се тътреше към нея да я впримчи. Припомни си твърдите длани, когато главата й, притисната като в преса, рязко бе извита встрани — счупването на собствения й врат. Противното пагубно дихание… След това тромавото отдалечаване на хищното същество, тежките стъпки по голите дъски на пода. Завръщането му. Разливането на течност по дрехите й, плавната студенина, спускаща се от косите й, лютенето в очите й от разлетия бензин, лежейки тук с безпомощно отпуснати крака. Можеше да мига — единственото нещо, което все още можеше да прави, макар това да предизвикваше изгаряща болка.

Успя да забележи движещата се тромаво сянка в края на коридора и с ужас се опита да извика, но гласът й остана само в мислите й.

Мярна клечката кибрит, последва внезапно припламване на огън, преди целият коридор да избухне в бляскави пламъци.

Съществото й се усмихваше сред пламъците, хилеше се, присмиваше й се.

Огънят се придвижваше стремително по дължината на коридора и приближаваше наквасеното й с бензин неподвижно тяло…

Пожарът бе обхванал целия партерен етаж, разрастваше се пред очите на Чайлдс. Когато изтича към постройките, той забеляза как нетърпеливите пламъци с настървение се мъчеха да достигнат облицовката от най-старото сухо дърво във вътрешността на сградата. Прозорците един след друг ставаха оранжево-червени. В сърцето на пожара поради високата температура стъклата започваха да се пръскат на парчета.

Като се приближи достатъчно, видя, че пожарът бързо напредва към първия етаж. Смътно чу звъненето на алармената инсталация, задействана от сензорите за дим.

Той се подхлъзна на влажната трева и тичайки, задъхано прекоси поляната пред училището.

Скулптурата на основателя на „Ла Роше“ безучастно гледаше в заревото, а лицето му бе осветено от пламъците.

Чайлдс бързо се озова пред главния вход, макар да очакваше, че двойните врати са заключени. Натисна металната дръжка и за негова изненада, вратата се открехна. Гореща вълна с мирис на опърлено го изтласка встрани и той се сви зад другото крило на вратата, предпазвайки с ръце очите си. Очилата му се нагорещиха от изгарящото излъчване. Чайлдс бързо погледна навътре. Кожата на ръцете и лицето му изтръпна от паренето, дишането му се накъса. Залитайки, той отново се върна на предишното място, където дървото на вратата бе започнало да се пропуква и всеки момент щеше да се възпламени. Стълбата вече гореше. Нещо черно просъска до него, близо до входа, в пламъците. Той за миг се учуди чие бе това тяло. Чайлдс искаше да избяга, да се махне далеч оттук, но съзнаваше опасността, която грозеше хората на горния етаж — пансионерките и няколко члена от персонала, живеещи постоянно в „Ла Роше“. Вероятно алармената система вече ги бе събудила и те щяха да се объркат и паникьосат. Първата им мисъл щеше да е да избягат през леснодостъпната главна стълба, без да знаят, че долните стъпала са изгорели. Най-вероятно страхът и бързината ще надделеят над обучението при пожар, което бяха репетирали толкова често.

Преди да изтича към задната част на сградата, където се намираше аварийният изход, Чайлдс приближи до адската пещ. Натисна дръжката на вратата и извика от болка при допира с нагорещения метал. Насили се да задържи ръката си и да затвори вратата, надявайки се по този начин да предотврати достъпа на въздух и по-нататъшното разпространение на огъня нагоре по стълбата. Но вратата остана зейнала, понеже пламъците вече я бяха обхванали. Чайлдс я остави и забърза надолу по стъпалата. Заобиколи сградата, като минаваше покрай прозорците, от които се сипеха стъкла.

Нощният хлад го обля и превърна потта по лицето му в студени капчици. Засега блясъкът на огъня не се виждаше оттук. По поляната се появиха светли петна от запалените електрически лампи в спалните и коридорите.

Като опипваше стената вляво, която му бе като водач, Чайлдс забърза напред и скоро стигна до аварийния изход. Намери вратата отворена. Стъклото на прозореца бе счупено на нивото на кръста, през него човек можеше да провре ръка и да освободи препречващото резе. Чайлдс не изгуби време да гадае кой бе счупил стъклото. Пресегна се и опипом потърси електрически ключ, който знаеше, че е наблизо.

Остър дим се бе промъкнал и в тази част на сградата.

Алармената инсталация, която се чуваше силно, поддържаше с пронизителните си звуци страха му. Той се добра до каменната стълба и побягвайки по нея, нервно се сети как само преди няколко дни я изкачваше по същия начин. Този път обаче бе заложен повече от един живот.

Колкото повече се изкачваше, толкова димът се сгъстяваше и се чуваше растящото бучене на пожара. Долавяха се гласове и шум от бягащи крака, който ставаше все по-силен. Слава богу, че стъпките отекваха надолу!

Той спря на първия етаж, подпря се с две ръце на парапета и го прескочи, като огледа коридора. Далечният му край бе обхванат от пода до тавана от огнените езици. Изгарящата топлина го връхлетя.

Безразсъдно бе да спре дори за секунда. Гласовете бяха наблизо и Чайлдс продължи да се изкачва. Очите му започнаха да сълзят от дима, а въздухът беше палещ и сух, макар че центърът на пожара бе далеч. Появиха се първите препъващи се фигури и той бързо се приближи към тях.

Едно десет-единадесетгодишно момиче по нощница се вкопчи в ръката му. Лицето му бе мокро от сълзи.

— Вие сте в безопасност — каза й той, като оглеждаше останалите момичета, струпали се зад нея. — Скоро ще излезете оттук.

— Мистър Чайлдс, мистър Чайлдс, вие ли сте? — долетя един задавен глас някъде от средата на групичката.

Една фигура, по-висока от повечето момичета, си проби път напред. Подобно на ученичките, тя също беше по нощница, която бе загърнала плътно около тялото си, сякаш за да го предпази от нарастващата горещина. За част от мига той си помисли, че това може би е директорката на „Ла Роше“, но бързо разпозна Хариет Валоа, преподавателка по история и една от възпитателките в пансиона.

— Всички момичета ли са извън спалните си? — попита я той, като крещеше високо, за да надмогне звъна на алармената система и виковете на уплашените момичета. Някои вече кашляха в свити пред устата си длани, тъй като вътре ставаше все по-задимено.

— Мейтрън и мис Тод проверяват спалните — отвърна учителката, потреперващите й устни подсказваха, че едва сдържаше напиращите си сълзи. — Те ме изпратиха с тази група.

Той стисна рамото й по-скоро, за да й вдъхне кураж, отколкото за да я утеши.

— Мис Пипрели с тях ли е?

— Не. Минах покрай нейните стаи и почуках на вратата, но никой не отговори. Предположих, че веднага се е качила към спалните на горните етажи, но… но там я нямаше.

„Горящата купчина във фоайето“ — ужасен си помисли Чайлдс.

Но беше също така вероятно да бе видял тялото на подпалвача, паднал в приготвения от неговите ръце капан. Не можеше да бъде сигурен, че онова беше Естел Пипрели — една обгърната в пламъци купчина овъглено месо. Но все пак нещо го караше да мисли, че онова бе именно тя, необяснимо как, но не изпитваше съмнения в правилността на предположението си.

Хариет Валоа се обърна отново към горящото стълбище с разширени от уплаха очи.

— Изведете момичетата! — извика той, стискайки рамото й. Неочакваната болка я накара пак да обърне глава към него. — Изведете ги навън! — повтори той, избута я леко напред и й подаде ръката на момичето, което продължаваше да се държи за него. — Не им позволявайте да се отделят и за нищо на света не спирайте. — И навеждайки се към ухото й, добави: — Не разполагате с много време.

Страхът й стана още по-очевиден.

— Няма ли да ми помогнете? — умоляващо попита тя.

Много би искал да помогне, като изведеше нея и момичетата от това място, над което бе надвиснала смъртта. Където едно тяло лежеше сгърчено в главното фоайе, където един господ знаеше какво същество бродеше по коридорите и където огнените пламъци алчно поглъщаха вътрешността на сградата.

— Всички ще се спасите — убеждаваше я той, — остава да изминете още малко! Трябва да се опитам да помогна на онези, които са останали на горните етажи.

Той я тласна внимателно, но настойчиво надолу към стълбата и започна да издърпва момичетата, окуражавайки ги да я последват. Скоро те разбраха какво трябва да направят и той им извика да побързат и да не губят време, потупвайки окуражително всяка от тях, докато преминаваха край него. Прецени, че най-малко тридесет бяха преминали и други продължаваха да притичват надолу. Чайлдс не знаеше колко от тристата ученички в „Ла Роше“ живееха на пансион, но предположи, че бяха около шестдесет. Освен Естел Пипрели, само две преподавателки и една икономка се грижеха за сигурността на момичетата през нощта. Ускори крачка, въпреки че изкачването му костваше все по-големи усилия, а дишането ставаше все по-трудно. Колкото по-нагоре се качваше, все по-гъст ставаше димът. Изпълнените с летящи сажди облаци приличаха на промъкващи се чудовища, пълзяха и проникваха до всяко ъгълче, предупреждавайки за появата на своя господар — огъня. Все по-силно бе ехото от приближаващите пламъци, долитащи някъде от по-долните етажи на постройката, където дървени греди се срутваха с трясък, отекващ като пушечни изстрели. А над всичко това се чуваше пронизителният звън на алармената система, който само засилваше общата паника.

Задавен от дима, Чайлдс извади носна кърпа и я сложи върху устата си. Появиха се още ученички, предшествани от ужасените си викове.

— Не спирайте! — извика им Чайлдс, въпреки че те за нищо на света не биха спрели. Две от по-големите момичета водеха друго, чиято истерия го бе парализирала. Чайлдс бе обзет от желание да грабне пищящото дете и сам да го изнесе до долу, но прецени, че въпреки всички трудности, трите щяха да се доберат до изхода.

Някой се спъна в него и той протегна ръце напред, за да го предпази да не падне.

— Елоази! — възкликна той, разпознал другата преподавателка, която нощуваше в пансиона.

Мис Тод отвори уста срещу него, смутена, объркана, а пълничките й гърди изсвириха шумно при вдишването на задушаващия въздух.

— Колко момичета има горе? — извика той почти в лицето й.

— Пуснете ме! — молеше го тя. — Не можем да направим нищо повече.

— Колко? — настоя той, като стисна здраво увисналите край тялото й ръце.

— Оглеждахме, търсихме! Някои бяха така изплашени, че се скриха в баните. Други пищяха откъм прозорците.

— Всички ли изведохте?

„О, пуснете ме, оставете ме да мина!“ — безмълвно се молеше тя.

Той я стисна още по-силно за ръцете.

— Всички ли изведохте оттам?

Няколко момичета преминаха край тях. Държаха се за перилата на стълбището, за да не загубят правилната посока, главите им бяха сгушени между раменете, а от очите им се стичаха сълзи. Виковете им се сливаха в протяжен вой. Учителката се отскубна от Чайлдс и се втурна след тях, прегърна успокояващо конвулсивно потръпващите рамене на едно от момичетата, въпреки че самата тя бе отчаяно изплашена.

Мис Тод се обърна и извика на Чайлдс:

— Някои от момичетата тръгнаха в обратна посока, към централното стълбище! Икономката тръгна заедно с тях! — След това бързо се скри от погледа му, повлечена от идващите след нея момичета.

Чайлдс не изгуби повече време. Покрил с носна кърпа устата и носа си, той изкачи останалите стъпала, без да срещне повече никого. Беше изгубил точния брой, но предполагаше, че повечето от обитателите на сградата вече слизаха към изхода.

Достигна до последния етаж, където димът беше почти непрогледен. Очите му сълзяха, а в гърлото си усещаше дразнеща болка. Учуди се, че пламъците бяха достигнали чак дотук. В дъното на коридора се виждаше жълто сияние.

Навеждайки се ниско, за да избегне най-гъстите слоеве дим, Чайлдс се втурна по коридора, като се отбиваше да погледне във всяка спалня.

Пристъп на остра кашлица го накара да се хване за гърдите и да коленичи на пода. Досети се, че се намира близо до едно от сервизните помещения на етажа и се добра с пълзене до него, където въздухът бе значително по-чист. Опря се на една от мивките, развъртя крана за вода, свали очилата и наплиска лицето си. Грабна една хавлиена кърпа, пусна я в коритото, за да се намокри добре, след това я уви около врата си като шал, избърсвайки залепналите от потта сажди по носа и брадата си.

След като провери тоалетните и баните, Чайлдс отново излезе в коридора, поставил мократа кърпа като маска, която да го предпазва от дима. Шумът от горящата сграда се превърна в бучене, а с приближаването към централното стълбище горещината стана задушаваща. Тъкмо се канеше да влезе в поредната спалня, когато един особен звук привлече вниманието му — бе едва доловим сред всеобщата глъчка от алармените инсталации и грохота на срутващи се, обвити в пламъци дървени греди. Писъците като че идваха от центъра на погълнатата от пламъци част от зданието.

Като покри глава с мократа хавлия, издърпал единия й край над лицето си, Чайлдс се отправи нататък, опирайки се с ръка на стената, за да не изгуби посоката.

Огнени искри изскачаха откъм стълбището, подобно на отломки, излитащи от кратер при вулканично изригване. Танцуващите езици на огъня поглъщаха всичко, пълзяха по стените, по дървените ламперии, лумваха като ослепителни кълбета. Площадката още не бе в пламъци, но подът се бе нажежил, а димът от него се извиваше на облаци към таваните.

Чайлдс отиде до перилата, но едва докоснал нагорещеното дърво, бързо отдръпна ръката си.

Момичетата се бяха скупчили точно под него, в отсрещния край на площадката, а стъпалата пред тях вече горяха. Бяха се опитали да излязат по този маршрут, но се оказаха възпрени от огнената стена пред тях. Когато се бяха втурнали обратно нагоре, бяха открили, че пътят за отстъпление е отрязан от изпреварилите ги пламъци, които въздушният поток, идващ от долните етажи, бе издигнал чак дотук.

Изглежда, че няколко от момичетата бяха в безсъзнание, докато другите се бяха скупчили и се притискаха едно към друго, скрили лица в дланите си от увеличаващата се горещина. Долу имаше шест или седем момичета — така плътно се бяха притиснали, че бе невъзможно да бъдат преброени. С тях и икономката, обърната с гръб към огъня и разтворила широко ръце встрани, сякаш по този начин искаше да опази своите повереници от бушуващата стихия.

Чайлдс заобиколи до свивката на перилата, спусна се малко по-надолу, но горещината го накара да отстъпи назад. Ослепителна, непроницаема огнена стена разделяше Чайлдс от долната площадка на широкото стълбище. Може би щеше да успее да скочи през пламъците при момичетата, но каква полза щеше да има от това? Побърза да се върне до перилата.

— Икономке! — извика той. — Мисис Бейтс, погледнете нагоре!

Видя как икономката повдига глава и пак извика.

Лицето й се извърна към него, видя го. На Чайлдс му се стори, че в погледа й проблесна неочаквана надежда, но трептящата мараня разми всичко пред очите му.

Икономката се отдели от момичетата и направи няколко крачки към ръба на площадката.

— Това… това вие ли сте, мистър Чайлдс? О, благодаря ти, Господи! Моля ви, помогнете ни, мистър Чайлдс, моля ви, изведете ни оттук!

Сега няколко от облечените в нощници момичета гледаха втренчено към него, макар че продължаваха да стоят уплашено в ъгъла.

„Да им помогна, но как? Как?“ Той не можеше да отиде при тях, а те не можеха да стигнат до него.

Икономката се беше превила напред, кашляше и плюеше, а въздухът, който дишаха, беше изгарящ. Тя отстъпи назад, полюлявайки се, по-далеч от огнената стихия. Едно внезапно изригване от жълто-бяла светлина накара Чайлдс да отскочи назад. Червени езици се издигаха със свистене към тавана, запалвайки дървените греди по него.

Пламъците се отдръпнаха също така внезапно, както се бяха появили, слизайки до дъното на стълбищната шахта, където се присъединиха към огненото пиршество. Дървените греди обаче вече горяха с оглушително прашене. Оставаше съвсем малко време.

Може би една стълба, спусната към долната площадка, щеше да помогне. Но нямаше време да слиза до долу и да търси. Тогава въже! Можеха да опасват единия му край под мишниците си и той щеше да ги издърпва една по една. Колко от тях щеше да успее да спаси, преди да го напуснат силите? И къде, по дяволите, можеше да намери въже в спалните помещения?

— Помогнете ни! — отново се чу викът. Момичетата също викаха умоляващо към него.

— Стойте по-далеч от стъпалата! — изкрещя той, когато видя, че няколко от тях бяха пристъпили напред и сега стояха до икономката. Чайлдс разпозна Кели сред групата от деца — лицето й бе почерняло от дима и черни вадички се стичаха по опушеното й лице. Тя протегна умоляващо ръка към него — едно безпомощно, разплакано дете — и видението за овъглената й ръка внезапно изникна в съзнанието му и го накара да се вледени.

Той изстена, олюля се, кърпата — вече почти изсъхнала от горещината — се свлече по лицето му и падна върху раменете му. Гъст, задушаващ дим се заизвива около него, обгърна го, малки огнени езичета затанцуваха между процепите на дървения под. Пронизителните писъци го накараха да се опомни, а грохотът на сгромолясването на дървена греда — да погледне над парапета.

Една част от стълбището беше се срутила надолу, отваряйки дълбока огнена бездна пред площадката, на която се бе скупчила групичката. Момичетата и икономката отново бяха отстъпили в ъгъла, където се притискаха едни към други. Тези от външната страна замахаха ожесточено със свити юмруци срещу огъня, като че ли така можеха да отблъснат назад ужасяващата, поглъщаща всичко след себе си горещина. Повечето от ученичките се бяха отпуснали изтощено.

— Отивам да взема нещо, което да спусна към вас! — изкрещя той. — Веднага се връщам! — Не знаеше дори дали го бяха чули. И дали всичко нямаше да се окаже безсмислено. Дали наистина можеше да измъкне всички тях през пламъците на този ад? Чайлдс прогони тези въпроси от съзнанието си.

Докато забързано се отдалечаваше, почувства нажежения под през подметките на обувките си. Плътен, бързо придвижващ се пушек изпълни коридора. Усещаше нарастващото налягане като пара в котел — сякаш самият въздух беше станал запалим, готов всеки момент да избухне като огромно нажежено кълбо.

Той вдъхна рязко и веднага получи пристъп на остра кашлица. Имаше усещането, че горещината бе изсушила гърдите му.

Чайлдс не спря. Запълзя напред на ръце и крака, с потръпващи конвулсивно рамене, а дланите му залепваха за нагорещения под, докато достигна до някаква отворена врата. Добра се пълзешком вътре, затвори я с ритник и легна по гръб, за да поеме дъх. В спалнята димната завеса не беше така плътна, въпреки че редиците от легла сякаш плуваха в бързо движеща се мъгла. Изправи се с усилие на крака, добра се до най-близкото легло и смъкна чаршафите.

Без да се изправя, съедини двата чаршафа, припълзя до друго легло и свали още чаршафи, отказвайки да признае безнадеждността на действията си.

Точно докато навързваше останалите чаршафи, със сълзящи очи и превит от острата болка в гърдите, Чайлдс чу приглушените ридания.

Огледа се наоколо, несигурен откъде идват. Чуваше се само далечният шум от пожара. Наведе се ниско над пода и огледа под леглата, но не откри там очертанията на спотаени тела. Довърши навързването на чаршафите, след това се запрепъва към затворената врата.

Отново се чуха ридания.

Обърна се рязко, залитна, но опря гръб на вратата и плъзна поглед из стаята, внимателно взирайки се в разхвърляните завивки, изоставените кукли, във въртящите се из въздуха хартиени изрезки, в плакатите, чиито ъгли бяха започнали да се извиват. Очилата му бяха зацапани от саждите и потта. Почисти ги с края на един чаршаф, без да престава да се ослушва за хлипанията. Звукът беше приглушен и слаб. Погледът му се прикова върху един вграден в стената гардероб в другия край на стаята.

Отвори вратите на гардероба и двете хлипащи и разтърсвани от ридания момичета, свити в тъмнината между стиковете за голф, ракетите за тенис и окачените дъждобрани, започнаха да пищят и да се дърпат уплашено от него.

Чайлдс протегна ръка и момичето, чието рамо докосна, потрепери и запищя още по-силно, опитвайки се да се скрие във вътрешността на гардероба. Той хвана ръката й и я отдръпна от другото момиче, обръщайки главата й към себе си, за да види лицето й. Успя само да забележи, че е от по-малките ученички, когато осветлението в стаята угасна.

Той я изгуби в тъмнината и писъци пронизаха всичко наоколо. Чайлдс коленичи и затърси пипнешком. Откри двете треперещи тела и ги прегърна.

— Не се плашете! — каза успокоително, но долови трепването в собствения си глас. — Огънят е изгорил кабелите на първия етаж, затова изгасна осветлението. — Те продължаваха да се дърпат от него. — Хайде, вие ме познавате. Аз съм мистър Чайлдс. Аз ще ви изведа оттук, разбирате ли? — Той ги притискаше към себе си. — Всичките ви приятелки ви чакат отвън. Вече сигурно се тревожат, нали? — Онези на площадката… О, Господи! Трябва да се върне при тях, преди да е станало твърде късно! — Хайде, сега ще слезем по стълбището, а след това ще можете да разкажете на приятелите си колко вълнуващо е било. Само се спускаме бързо надолу по стъпалата и вече ще бъдем вън.

Слабото, изплашено гласче с усилие надмогваше хлипанията.

— Стъ… стълбите целите… са в пла… пламъци.

Той погали мъничката главица и я притисна към гърдите си.

— Ще минем по другото стълбище. Не си ли спомняте пожарната шахта и каменните стъпала, които водят към изхода? Те не могат да се запалят, значи няма от какво да се страхуваме. Спомнихте ли си кой съм? Мистър Чайлдс! Обзалагам се, че някога сте идвали да разгледате моя кабинет по компютърно обучение, нали?

Сякаш по мълчаливо взаимно съгласие двете момичета се хвърлиха в обятията му и той прегърна плътно малките треперещи тела. Усети сълзите им да се стичат по врата и гърдите му. Без да говори повече, повдигна момичетата и тръгна обратно по късата пътека между двете редици легла. Бе притиснал към себе си двете деца, чието тегло изобщо не затрудняваше движенията му. Залитна, но продължи да върви, използвайки за ориентир червената светеща линия, за която бе сигурен, че се процежда през пролуката под затворената врата на спалнята.

Още някакъв звук се вля в глухия тътен, но звукът идваше отдалеч, някъде извън сградата на училището, и с всяка изминала секунда се усилваше. Приближаваща сирена.

Двете момичета — едното в пижама, а другото в дълга до глезените нощница — скриха лицата си в гърдите на Чайлдс, разтърсени от пристъп на мъчителна кашлица.

— Опитайте се да не вдишвате прекалено дълбоко — каза им той, като с усилие преглъщаше, за да облекчи малко парещата болка в гърлото си. Хавлиената кърпа бе паднала от раменете му и се бе загубила.

Когато стигнаха до вратата, Чайлдс пусна момичетата и заопипва пода за оставените чаршафи. Пръстите му напипаха плата и той нави чаршафите, опрял коляно на пода, а двете уплашени деца стояха до него.

Положи усилия да говори спокойно, без да допуска в гласа му да се промъкнат нотки на страх:

— Познавам ви и двете, убеден съм в това, но дори ако ставаше въпрос за живота ми, пак нямаше да мога да си спомня вашите имена. Ще ми ги кажете ли?

— Сенди — произнесе в ухото му едно треперещо гласче.

— Чудесно име. А ти? — попита той и притегли другото момиче към себе си. — Няма ли да ми кажеш своето?

— Рейчъл — със заекване отвърна то.

— Добро момиче. Сега ме слушайте внимателно, Рейчъл и Сенди: ще отворя тази врата и ще изляза навън, но искам вие да стоите тук и да ме изчакате.

Пръстчетата се забиха дълбоко в кожата му.

— Обещавам, че всичко ще бъде наред. Няма да ме има само няколко минути.

— Моля ви, не ни изоставяйте!

Не разбра коя от двете беше извикала.

— Трябва да помогна на няколко от по-големите момичета. Те не са далеч, трябва да отида и да ги взема. — Отдели ръцете им от себе си, мразейки се, че го прави, но нямаше друг избор. Те се опитваха да го задържат, но той преметна през рамо чаршафите и затърси с ръка бравата на вратата. Дали беше от топлината на собствената му длан, или бравата бе наистина нажежена? Блъсна и отвори широко вратата. Изгарящата въздушна вълна нахлу в спалнята.

Като прикриваше очите си, той надникна в коридора и остана слисан колко бързо бе напреднал огънят. Отново чу страховития тътен още щом излезе от спалнята. Никакви писъци и молби за помощ не се чуваха. Разбираше добре какво точно се бе случило…

И все пак трябваше да провери. Трябваше да бъде сигурен, ако съществуваше и минимален шанс.

— Стойте там! — извика той към двете ужасени, притиснали се едно в друго десетгодишни момичета. Втурна се напред, ниско наведен, без да обръща внимание на парещите болки по кожата си. Непоносимо беше усещането за нейното обтягане, струваше му се, че ще се разкъса. Оттласна се от стената, а навързаните чаршафи се влачеха след него.

Чайлдс стигна до широката площадка пред стълбището, където само една малка част от пода все още не беше в пламъци. Причудливи форми от дим се носеха на гъсти талази към тавана.

Вече не можеше да докосне парапета, който бе част от издаващата се над стълбището площадка, защото тя бе погълната от огъня. Само от време на време, когато пламъците се спускаха по-ниско, Чайлдс можеше да вижда отделни части от стълбището.

Само че вече нямаше стълбище, а само горящи парчета дърво, стърчащи от стената. Нямаше я вече и междинната площадка. Всичко се бе сринало в преизподнята на зейналата отдолу огнена бездна.

Чайлдс се върна в спалнята, прекалено изтощен, за да могат сълзите да отприщят мъката му, очите му бяха замъглени от стелещия се на плътни талази дим. Трите чаршафа останаха на пода в коридора, където вече бяха започнали да горят. Едва вървеше, опирайки се с едната ръка на стената, но не спираше, защото знаеше, че това щеше да бъде фатално. Ускори крачка, когато видя, че двете момичета бяха до вратата на спалнята. Молеше се те да го бяха послушали, да не бяха тръгнали в противоположната посока, а по-далеч от приближаващия се огън. А ако се объркаха в сгъстяващата се димна мъгла?

Вратата беше отворена и той я блъсна силно, така че тя се удари с трясък в едно нощно шкафче. Сянката на Чайлдс се чернееше на фона на мекото червено-жълто сияние, идващо откъм коридора. Сенди и Рейчъл, сгушили се една в друга върху най-близкото легло, го гледаха с разширени от страх очи.

— Хайде! — каза той и двете деца доловиха безизразните нотки в гласа му. — Ще ви изведа оттук.

Те изтичаха към него и той ги взе на ръце. Сега му се струваха тежки, но той щеше да успее. Каквото и да му костваше, щеше да спаси поне тези две деца. Чайлдс се обърна и тръгна по дългия коридор, далеч от сърцето на бушуващата стихия, докато всичко около тях — стени, тавани, дървеният под — беше нагорещено до червено, димеше, готово да избухне в една поглъщаща всичко по пътя си огнена стихия. Едва виждаше, черен плащ бавно затъмняваше съзнанието му, гърлото му конвулсивно се стягаше. Подът близо до една от стените внезапно се запали, принуждавайки го да извърне глава встрани и да продължи напред, опирайки се на отсрещните стени. Двете момичета гледаха безмълвно. Бяха обвили ръце около врата му и стояха напълно неподвижно, силно уплашени, но вярващи в него. Вероятно бяха изплакали най-дълбокия си ужас, когато са били сами в гардероба.

Известно време бяха в полумрак, тъй като пушекът бе затъмнил дори пламъците зад тях, но друго, не толкова ярко сияние скоро се появи отпред. Въпреки че тази непостоянна светлина им служеше за ориентир, те не й се зарадваха. Чайлдс се бе надявал, че аварийното стълбище бе достатъчно отдалечено, за да остане незасегнато от огъня в приземния етаж.

След като си проправяше път пипнешком, почти ослепял, но придвижвайки се, без да отделя гръб от стената, той най-после достигна до каменната площадка в горната част на стълбището. Чайлдс падна на ръце и колене. Сенди и Рейчъл се свлякоха до него и зачакаха да премине кашлицата му, докато самите те също кашляха задавено в шепите си.

Когато се съвзе достатъчно, за да се изправи до металните перила на стълбището, Чайлдс подаде глава над тях. Стълбището служеше като комин — пушекът се издигаше нагоре и завиваше по коридора, по който току-що бяха дошли. През горещите облаци успя да зърне, че огънят идваше едновременно от няколко коридора под тях.

Все още имаше шанс да се измъкнат — ако по пътя не се задушат от собствената си кашлица.

Придърпа двете момичета към себе си и застана на колене, така че лицето му беше на едно ниво с техните.

— Скоро ще бъдем отвън! — започна той с пресипнал и напрегнат глас. — Ще се спуснем по стълбата и след няколко минути ще бъдем отвън. Стъпалата са каменни и аз вече ви казах, че те не могат да се запалят, но ще трябва да се пазим, когато минаваме край коридорите. — Бръкна в джобовете си. — Рейчъл, ти сложи тази кърпа върху устата и носа си. — Тя послушно пое кърпата и изпълни желанието му. — Сенди, страхувам се, че ще трябва да развалим твоята нощница. — Той хвана долния й край, откъсна дълго парче плат и след това го уви около врата й, така че устата и носът й останаха скрити. Изправи се на крака, но продължаваше да стои леко прегърбен. — Добре, хайде да тръгваме.

Чайлдс ги улови за ръка и ги поведе по първия отрязък от стълбището, като се придържаше към стената и възможно по-далеч от талазите дим. Колкото по-надолу слизаха, толкова по-силна ставаше горещината.

Сенди и Рейчъл се дърпаха назад и Чайлдс трябваше да ги води за ръце, за да ги накара да продължат. Когато стигнаха на завоя между първите и вторите етажи, той ги закри с тялото си, предпазвайки ги от огъня. Коленете на Рейчъл трепереха, когато се отпусна на междинната площадка. Той разбра по осветеното й от пожара лице, че няма да може да слезе сама до изхода. Чайлдс свали якето си и го наметна на главата й, а след това я взе на ръце. Тя се отпусна тежко, вече в полусъзнание. Може би така беше по-добре — сега щеше да му бъде по-лесно да я носи. Хвана отново Сенди за ръка и продължи да слиза, като я прикриваше с тялото си, доколкото това беше възможно.

— Вече сме съвсем близо! — на висок глас я окуражи той.

В отговор ръката й се обви около лакътя му. За миг пред него изплува лицето на Габи с очила и той едва не изкрещя името й. Сега неговите колене омекнаха. Бавно, без да отделя гръб от стената, се свлече надолу и седна върху стъпалата, с Рейчъл в обятията си, която бе напълно покрита с якето и почти нямаща представа какво се случва в момента. Сенди го затегли за рамото, накара го да се изправи отново, повтаряйки, че няма нито секунда за почивка.

Той се вгледа в извърнатото към него опушено от дима личице, по което танцуваха отблясъци от пожара.

— Вече сме съвсем близо — повтори му тя неговите думи.

„Съвсем близо“ — непрекъснато си повтаряше той, скоро щяха да преминат и последните стъпала. Но силите му бързо го напускаха, погълнати от непрестанна суха, дразнеща кашлица, с всяка глътка въздух поемаше все по-голямо количество от задушаващите изпарения. Едва успяваше да види къде трябваше да постави крак. Зрението му бе замъглено от неспирно стичащите се парещи сълзи, които така бяха раздразнили очите му, че за него бе болезнено дори да ги затвори…

… И Сенди го дърпаше надолу. Босите й крака се огънаха, така че изтощеното й малко телце започна да се навежда все по-ниско. Накрая той я влачеше надолу по каменните стъпала, стиснал здраво ръката й.

… Мозъкът му се бунтуваше, изпълнен с видения за лунни камъни, за Габи, за разкъсани и обезобразени тела, за пронизващи злоради очи, за Ейми — разранена и обляна в кърви, гърчеща се върху тревата, и за бялото сияние на лунния рог, което проникваше през облаците от пушек, от чийто долен връх капеше кръв…

… И той губеше съзнание, бавно потъваше в мрак с всяка следваща крачка надолу по стълбището, изпусна ръката на Сенди, а неговата докосна нагрятото каменно стъпало, опирайки се на него, бавно се отпусна надолу, за да даде на превитото си тяло кратка почивка, предавайки се на задушаващата горещина, дори когато знаеше, че оставаше още съвсем малко разстояние, само още едно крило стъпала, само още едно…

Едва долови със замрелите си сетива нещо, което ставаше под тях. Повдигна на лакът проснатото си по дължината на стъпалото тяло.

Гласове. Чуваше гласове. Викове. Тъмни силуети на фона на пламъците, извиващи се към тях от един коридор на приземния етаж. По стълбите се заизкачваха човешки фигури. Идваха към него…

Оуврой загаси цигарата си и разтри с пръсти очите си. Седеше в трапезарията, осветена от една толкова ниско спусната над потъмненото стъкло лампа, че останалите части на стаята тънеха в мрак. Всекидневната се намираше зад квадратния портал — две малки стаи, съединени в едно. Тази промяна сам беше замислил и осъществил, когато двамата с Джоузи се нанесоха тук преди девет години. Тогава инспекторът имаше достатъчно сили едновременно и за своята кариера, и за поддръжката на жилището. Там светеше само една лампа, телевизорът беше изключен, а завесите — спуснати.

„Нищо“ — помисли той, погледна своите бележки и гласно произнесе думата:

— Нищо.

Мъничкото бижу бе просто една неясна препратка, която не му даваше спокойствие.

И така, защо лунен камък?

Асоциация с луната?

Подреди бележките пред себе си с една ръка, разгъвайки ги ветрилообразно като печеливши карти за игра.

Ейми Себая бе предположила, че Муун е някакво име. Но Чайлдс подсъзнателно бе възприел луната като символ.

Един символ, който може би се свързваше с някакво име?

Оуврой посегна към пакета с цигари, видя, че бе празен и го запрати в другия край на масата. Изправи се, протегна ръце нагоре и изпъна тяло, след това обиколи веднъж масата. Отново седна, разтри слепоочията си с пръсти, сетне ги сключи на тила. Самото бижу нямаше особена стойност на улика. А защо не? То нямаше стойност за полицията. Но камъчето притежаваше определено значение за убиеца. Проверката из бижутерските магазини в Лондон, и неговите околности не беше му разкрила нищо до този момент, въпреки че самият камък не можеше да бъде купен от всекиго. Очевидно човекът, когото търсеха, ги купуваше от града, но никога не пазаруваше повторно в един и същи магазин.

Уморените му очи се спряха върху купчината книги, поставени върху тъмното стъкло. Прочитането на повечето от тях се бе оказало безсмислено, защото информацията, от която се нуждаеше, се съдържаше само в три или четири от книгите. Търсеше всичко, свързано с луната, а още по-точно — със значението й като мистичен символ.

— Лунатик! — беше му се скарала Джоузи, преди да отиде да си легне.

„Не моята лунна лудост, Джоузи, а тази на някой друг!“ — помисли си уморено той. Попитайте който и да е полицай дали броят на престъпленията нараства необяснимо по време на пълнолуние. Пълнолунието прави агресивни умопобърканите! Оуврой беше подчертал една от своите бележки: „Ако луната може да въздейства върху водните маси на планетата, защо тогава да не въздейства и върху мозъка, който представлява една полутечна материя?“. А тези, които вярваха в подобни неща, твърдяха, че две новолуния в рамките на един месец носят катастрофални последствия. Две новолуния бе имало през май, когато бяха извършени малтретирането и обезобразяването на човешки тела. Тази интуитивна догадка също бе подчертана сред останалите бележки.

Друго широко разпространено вярване бе, че оплождащата сила на луната може да се проявява на земята чрез разрушителната мощ на онези, които владеят окултните сили. Въпреки умората си, инспекторът се усмихна при мисълта за древните хора, които се съвкупявали на открито под лунната светлина. Интересно схващане, но не можеше да го изложи пред комисаря.

Взе червен маркер и огради изписаната с главни букви дума обезобразяване, след това я свърза с линия към друга — ритуално. Близо до нея изписа жертва. Може би по-точната дума беше жертвоприношение.

Жертвоприношение пред кого? Пред луната! Не, трябваше да има някаква логика, дори това да бе логиката на един луд. Тогава към някакво лунно божество може би? Изглежда, че в тази област на боготворене преобладаваха богините, затова нека да приемем, че жертвоприношението е към някоя от богините на луната. Божичко, ако можеха само да го видят отнякъде момчетата от участъка?

Добре! Съществуваха само няколко богини на луната, върху които си струваше да разсъждава. Да погледнем още веднъж списъка:

Диана

Артемис

Селена

Другите три, които всъщност бяха същите:

Агриопа — гръцка

Шеол — юдейска = Хеката

Нефис — египетска

Хеката. Защо името на тази му напомняше нещо, макар и много отдавна забравено и неясно? Попадането на нейното име по време на проучванията му го бе насочило към по-задълбочено запознаване с култовете към луната и свързаните с тях божества и богини. (Изглежда, че тя бе най-популярна сред всички богини, но защо това трябваше да означава нещо? Да погледнем — какво друго знаем за нея?)

Хеката. Богиня на мъртвите. Спиритически обреди, свързани с нея. Дъщеря на титана Персей и Астериа. Покровителка и наставница на вещиците. (Наистина ли започваше да вярва във всичко това?) Хеката. Ключарка на Ада, унищожителка на призраците от подземния свят. Нощем напуска царството на Хадес и броди по земята, съпровождана от кучета и душите на мъртвите, с коси, виещи се като разгневени змии, и глас, наподобяващ кучешки лай. Любимото й нощно убежище било близо до едно езеро, наречено Арлшрантиам фейзис, т.е. „езеро на убийствата“. (Биваше си я тази дума.)

Хеката. Притежателка на най-страшните тайни за тъмните сили, майка на магьосничките. (Какво точно му напомняше това име?)

Хеката. Също като луната, тя имала променлив и нестабилен характер. Понякога била благосклонна и майчински любвеобилна, проявявала се като съпруга и лечителка, бдяла над житата и стадата. Но другата страна на нейната природа — мрачна страна — постепенно надделяла над първата. Тя се превърнала в божество на ужаса, в богиня с тяло на змия и три глави — кучешка, конска и лъвска. Като в роман на Едгар Алън По. По дяволите, не можеше да повярва, че той бе преписал всичко това. Поне бе проявил достатъчно мъдрост, като реши да направи това проучване вкъщи.

Оуврой протегна ръка между купчините от книги, за да вземе вече преполовената чаша с кафе, правейки отвратителна гримаса, когато устните му докоснаха утайката от дъното. Остави чашата и се отпусна в креслото. Докъде щеше да го изведе всичко това? Пропиляно проучване или в него наистина имаше нещо логично? Имаха работа с човек с извратено и деформирано съзнание, който изкормваше мъртвите и обезобразяваше телата на жертвите. Някой, който оставяше в тях лунен камък като визитна картичка, който изпитваше наслада от психическите терзания на жертвите си. Не можеше да се нарече приятна личност. Но дали този някой извършваше жертвоприношения към лунно божество? Или още по-точно — към някоя от богините на луната?

Не, нямаше никаква логика.

Но неговата кауза със сигурност беше налудничава.

Защо Хеката му се бе сторила така позната? Какво му напомняше това име? Нещо, което беше виждал някъде…

Оуврой тежко изпъшка. Нямаше полза, вече бе достатъчно уморен, за да се напряга. Всичко кръжеше неистово в мислите му и нищо не се проясняваше. Легло. Малко сън. Разговор с Джоузи — божичко, та сега беше ли време за разговори? Щеше да поговори с нея на сутринта, тя винаги успяваше да му помогне да подреди мислите си. А може би бе тръгнал в напълно погрешна посока? Лунни богини, жреци, принасящи жертви, лунни камъни, хора със свръхчувствителни психични възприятия. Животът по време на дежурствата бе къде-къде по-лесен и прост!

Оуврой се изправи до масата, пъхнал ръце в джобовете си, и прегледа за последен път разпръснатите върху нея бележки.

Накрая повдигна рамене, загаси осветлението и отиде да си легне…

… А когато се събуди на сутринта, отговорът беше пред него, също като бледата светлина на неоновата лампа, разкъсваща мъглата. Не ярка, не особено силна, но все пак малка светлинка в дъното на тунела.

Забравил своята умора, инспекторът бързо се измъкна от завивките.

Пълнолуние…

— С кого разговарям?

— Здравей, татко!

— Здравей, мъниче!

— Татко, вече уча в ново училище.

— Да, зная, мама току-що ми го каза. Успя ли вече да си намериш нови приятелки?

— Ами-и… една, всъщност две, но още не съм сигурна за Луси. Но ми липсва моето истинско училище, татко!

— Още мъничко, Габи, само до началото на лятната ваканция.

— Значи тогава отново ще се върнем в нашата къща?

— Не ти ли харесва да бъдеш при баба?

— О, да, но у дома е по-хубаво. Баба ме глези, тя все още ме смята за малко момиченце.

— Не разбира ли, че вече си станала голяма?

— Не, но не е виновна, прави го само от добри чувства.

Той се разсмя.

— Възползвай се от добрите й намерения, котенце, иначе ти отдавна си пораснала.

— Всички гоми казват същото. — „Гоми“ бе тяхната специална дума за големи хора. — Скоро ли ще дойдеш да ме видиш, татенце? Нарисувала съм няколко картини за теб. Баба ми е много ядосана заради стените, но не ми удари шамар. Тя никога не ме удря. Ще дойдеш ли да ме видиш, татко?

Чайлдс се поколеба.

— Не зная, Габи. Искам да дойда, но…

— Да не би да имаш прекалено много работа в твоите училища? Казах на приятелките си, че си учител, но Луси не ми повярва. Учителите не преподавали видеоигри. Опитах се да й обясня, татко, но знаеш колко невъзприемчиви са понякога децата. През ваканцията мога ли да дойда при теб?

Всичко бе така несигурно в мислите му, но въпреки това той й отговори с „Да“.

— Но този път не искам да пътувам по море, татко — каза тя след първите мигове на удоволствие от предстоящото изживяване.

— Няма, ще дойдеш със самолет, както обикновено.

— Исках да кажа, че не искам да се разхождам с лодка като миналия път!

— Когато обиколихме острова с малка моторна лодка и влязохме във всички онези красиви пясъчни плажове? Мислех, че ти харесваше.

— Вече не обичам водата.

Нямаше какво да каже повече.

— Но защо, Габи?

Мълчание в слушалката.

— Може ли и мама да дойде?

— Да, разбира се, ако има желание. Вероятно ще разреши да останеш за един месец при мен?

„Зарежи тези уклончиви отговори, тази мрачна несигурност — каза си той. — Остави се тези обещания да те изведат до другия бряг. Мисли за тях като противодействие срещу онова, което предстои да се случи.“

— Наистина ли? Наистина ли го мислеше? Че мога да остана при теб за по-дълго от две седмици?

— Майка ти трябва да реши.

— Ще я помолиш ли още сега?

— Не, Габи, не веднага. Има нещо, което се нуждае… ами нуждае се да бъде изяснено. Тогава вече ще зная всичко със сигурност.

— Няма да забравиш, че обеща?

— Няма да забравя.

— Добре, татко. Мис Падълс е тук и иска да ти каже „Здравей“.

— Кажи й „мяу“ от мен.

— Тя също ти казва „мяу“. Не истински, но съм сигурна, че си го мисли. Баба купи плетен панер за нея, но тя предпочита да спи върху хладилника.

— Баба ли?

— Глупчо. Искаш ли пак да говориш с мама? След това ще ми прочете една приказка преди сън.

Не, той искаше да я попита за водата. Малките деца често развиваха внезапни и необясними страхове, които продължаваха известно време и след това изчезваха бързо, но Чайлдс се бе разтревожил от думите на Габи. Възможно бе да е гледала неподходящ за възрастта й филм по телевизията или пък някое от другите деца й бе разказало история за удавници. Нямаше значение — от известно време и самият той не беше луд по водата.

— Моля те, извикай мама на телефона. А аз съвсем скоро ще ти се обадя.

— Да. Обичам те, татко!

За част от секундата, за един ужасяващ миг Чайлдс помисли, че никога повече няма да чуе дъщеря си да изрича това. Усещането отмина като прохладен бриз, просвирил в листата на дърветата.

— И аз те обичам, Габи!

Тя му предаде шест кратки звучни целувки, а той й върна една голяма.

Преди да остави слушалката, тя вметна:

— О, татко, и кажи на Анабел, че ми липсва. Разкажи й за моето ново училище.

Чу изтракването от поставянето на слушалката върху масичката и заглъхващия глас на Габи, която отиваше да потърси майка си.

Дали беше чул неправилно? Вероятно Габи искаше да каже „Ейми“. Кажи на Ейми, че ми липсва… Малката й приятелка беше мъртва, Габи вече знаеше това, Фран й бе обяснила, че Анабел няма да се върне.

— Пак съм аз, Джон — прозвуча, както винаги, припряно гласът на Фран.

Чайлдс потръпна, искаше да проясни мислите си.

— Фран, Габи нормално ли се държа през последните няколко дни?

— Едва ли. Преместването я е разстроило повече, отколкото е склонна да покаже. Смяната на училищата винаги е съпроводено с леки травми. — Гласът й се промени. — Изпитах особено усещане, когато започна да ме разпитваш за Габи днес.

— Няма никакви предчувствия, Фран. Наистина. Скоро говорила ли е за Анабел пред теб?

— Няколко пъти. Но не със страх, както би предположил. Какво те кара да ми задаваш този въпрос?

— Просто останах с впечатлението, че тя мисли своята приятелка за жива.

Фран не отговори веднага, накрая каза:

— Напоследък Габи често сънува, нямам предвид лоши сънища, кошмари или нещо от този род. Отскоро е започнала да говори много насън.

— Споменава ли в бълнуванията си Анабел?

— В началото — веднъж или два пъти, но след това не. Мисля, че се е примирила, че няма да я види никога повече.

— Откъде се появи у нея този внезапен страх от водата?

— Какво?

— Изглежда, че вече не може да понася вода и лодки.

— Това е ново за мен. Можех да разбера, ако беше страх от огън — след онова, което преживя. Но от вода? Това не мога да си обясня.

— Казала ли си й за „Ла Роше“?

— Разбира се. Нейният татко е герой — тя заслужава да го знае.

— Герой? Едва ли.

— И скромен при това.

— Неколцина от местните биха искали да разберат как съм се озовал така бързо в училището, дори преди Пожарната служба да е била известена.

— Но полицията със сигурност не те подозира.

— Не бих бил така уверен в думите ти. Да кажем само, че до този момент никой не ме е потупал окуражително по рамото.

— О, Джон, не мога да повярвам! Не е възможно да са толкова глупави! Самият ти едва се измъкна жив оттам. Освен това спаси онези две малки същества…

— И оставих други седем да загинат.

— Опитал си се да ги спасиш, направил си всичко, което е било по силите ти. Ти ми разказа това, Джон.

— Всичко се случи заради мен.

— Престани да се правиш на прекален мъченик и започни да говориш разумно. Нямаш основание да се самообвиняваш само защото някакъв психопат те е нарочил, за да осъществи своята вендета. Нищо от онова, което се е случило, не е било под твой контрол. А сега ми кажи в какво могат да те упрекнат онези полицейски кратуни.

— Трябва да видиш нещата и от тяхната гледна точка.

— Точно така ги виждам, по дяволите!

— Искаха да разберат какво ме е накарало да отида в училището още преди пожарът да лумне.

— Сигурно ти е било трудно да им обясниш. Разкажи го на мен още веднъж.

— Вече ти казах, Фран. Хайде да не повтаряме всичко отначало. Както и да е, но техните въпроси идваха един след друг още докато бях на кислородно поддържане в болницата.

— Неблагодарници!

— Имаха едно изгоряло училище, няколко загинали, убит полицейски служител — как очакваше да реагират? Вече за втори път се оказвам на мястото на престъплението преди всички останали.

— Значи те подозират в палеж и убийство. Страхотно! Джон, защо, по дяволите, не се върнеш тук още сега: ще се качиш на първия самолет, който тръгва сутринта. Защо не оставиш зад себе си всичко това?

— Не мисля, че предложението ти ще им се хареса.

— Не могат да те задържат там.

— Може би могат… Няма да си тръгна, Фран. Все още не.

Раздразнението й премина в непресторен гняв:

— Защо?

— Защото То е тук. А докато е тук, ти и Габи сте в безопасност, нима не проумяваш?

Фран го разбираше отлично. И му го каза. С тих глас.

Чайлдс прекоси всекидневната, насочвайки се към малката редица бутилки, наредени върху лавицата на отсрещната стена. Взе бутилката с уиски и развъртя капачката. И спря. „Това няма да помогне — каза си. — Не и тази нощ.“

Върна бутилката върху лавицата.

Стаята тънеше в полумрак, осветявана само от слабата светлина на една настолна лампа. Завесите бяха прибрани от двете страни на прозореца, отворен навън към нощта, и той забеляза, че небето беше зловещо синьо. Чайлдс спусна завесите на по-близкия до него прозорец, този от фасадната страна на къщата, а след това прекоси стаята и застана до отсрещния. Луната беше бледа, почти без блясък. Плоска и тънка, все още не се бе издигнала до безоблачните си владения.

С ръце, пъхнати дълбоко в джобовете на домашните си джинси, Чайлдс отиде до масичката за кафе, разположена почти в средата на стаята. Движенията му бяха бавни, почти безцелни, само изражението му не можеше да се нарече безгрижно. Във втренчения му поглед се четеше напрегнатост, която му придаваше едновременно необичайно уморен и бдителен вид. Стоеше, изправен до масата, със сведени очи. В тях проблясваше твърда решителност.

Седна върху канапето с лице към масичката, наведе се и опря лакти на коленете си, съсредоточен в малкия кръгъл предмет върху полираната повърхност.

Отражението от лампата придаваше топлота на леденото сияние на лунния камък. Воднистосиньото по него излъчваше непрестанно преливащи се в различни нюанси малки студени отблясъци.

Чайлдс се взираше във вътрешността на лунния камък, както някой ясновидец от древността щеше да се взре в кристалното кълбо, омагьосан от преливащите се сенки. Всъщност той се взираше отвъд вътрешността, може би търсещ най-тъмните части на своето собствено съзнание. Но едновременно с това търсеше още нещо — опитваше се да установи контакт, връзка, един входящ код.

Но откри само имена. И неземни лица. Нели, Патрисия, Адел, Каролайн, Изабел, Сара-Джейн. И Катрин Бейтс, икономката — всички мъртви. Пепелище. Естел Пипрели. Пепел.

Анабел. Мъртва.

Но: Жанет — жива. Ейми — милата Ейми! — жива. Габи — жива.

Странно, но последните три не видя така ясно в своето прозрение. Мислите за тях бяха повърхностни, някак неуместни, не бяха част от това ново усещане.

Мислите му се задържаха върху мъртвите.

Дори към онези, които не беше познавал.

Проститутката. Момчето, изтръгнато от своя гроб. Старецът с разрязаната челна кост. Останалите от лудницата. Не искаше да извика лицата им в мислите си, нито да чува техните гласове, защото сега търсеше нещо друго — или някой друг. Но техните лица и гласове оживяваха пред него, пулсираха болезнено в съзнанието му, вибрираха… разрастваха се, избледняваха… увеличаваха се, а след това се смаляваха… Един издуващ се и спадащ ефимерен балон, обвита в мъгла топка… луна.

… Той се задъха, ръката му се стрелна към челото, болката — неочаквана и пронизваща — надделяваше над тъпата болка, която го бе измъчвала през целия ден. Той се отпусна тежко на канапето.

Съзнанието му почти се бе добрало до…

— Вивиан?

— Да?

— Обажда се Джонатан Чайлдс. Съжалявам, че ви безпокоя толкова късно.

От другата страна на линията мълчаха известно време.

— Само да затворя вратата — каза Вивиан. Чайлдс предположи, че в другата стая бе Пол Себая. — Как сте, Джонатан? Възстановихте ли се след ужасяващото преживяване?

— Добре съм — отвърна той. И мислено добави: „Поне физически!“.

— Ейми много се гордее с вас. Аз — също.

— Бих искал…

— Зная. Иска ви се да можехте да спасите и останалите момичета. Но сте направили всичко, което е било по силите ви, трябва да проумеете това. Надявам се, че скоро ще заловят лудия, който е отговорен за пожара. Е, предполагам, че не искате да губите време в бъбрене с мен. Ейми почива в стаята си, но мога да ви свържа. Сигурна съм, че не е заспала, защото бях с нея само преди няколко минути — всъщност говорехме за вас. Ще се зарадва, че се обаждате.

— Сигурна ли сте, че няма да ви затрудни?

Вивиан тихичко се засмя.

— Напълно. Хм… май ще е по-добре да се кача незабелязано горе, отколкото да я извикам оттук.

— Баща й ли?

— Баща й. Не е толкова лош, за какъвто навярно го смятате, Джонатан, само му харесва хората да мислят така за него. Ще свикне и ще омекне накрая, ще видите. Сега ще оставя слушалката и ще се кача при Ейми.

Той зачака. Главата продължаваше да го боли, същата тъпа болка като преди. Изпукване в слушалката, след което се чу гласът на Ейми.

— Джон? Да не се е случило нещо?

— Не, Ейми. Исках да чуя гласа ти, това е всичко. Изведнъж усетих такава потребност.

— Радвам се, че позвъни.

— Как се чувстваш?

— По същия начин, както когато се обади днес следобед. Непрекъснато ми се спи, но това е от лекарствата, които вземам. Никакви усложнения. Лекарят се обади по телефона по-рано тази вечер и каза, че порезните рани не са опасни, за каквито първоначално ги бил взел. „Възстановявам се чудесно“, ако трябва да го цитирам точно. Утре ще мога да ставам и да излизам навън, затова познай къде първо ще отида?

— Не, Ейми, не тук. Все още не.

— Зная къде искам да бъда, Джон, и с кого искам да съм. Безсмислено е да спорим. През последните няколко дни имах време да размишлявам и мисля, че мога да загърбя ревността си към теб и Фран. Няма да е лесно, признавам. Но мога да го направя.

— Ейми, трябва да стоиш настрана.

— Кажи ми защо?

— Знаеш причината.

— Мислиш, че представляваш заплаха за мен?

— Опасен съм за всеки човек в този момент. Трябваше първо да преценя риска, едва тогава да се обадя на Габи тази вечер. Страхувам се дори да мисля за нея, защото чудовището би могло да открие новия й адрес чрез мен.

— Полицията скоро ще го залови. Невъзможно е да се измъкне от острова.

— Не мисля, че за него това вече има значение.

Отново остра, пронизваща болка. Чайлдс бързо пое въздух.

— Джон?

— Сега ще те оставя да си починеш, Ейми.

— Имах много време за почивка. Бих предпочела да поговорим.

— Утре.

В думата имаше някаква тревожна уклончивост.

— Да не би там да става нещо, за което не искаш да зная? — предпазливо попита тя.

— Не — излъга той. — Предполагам, че вече се уморих да бъда само зрител, докато всички тези насилия продължават.

— Нищо не можеш да направиш. Сега е ред на полицията да изведе събитията до тяхната развръзка.

— Може би…

За втори път нещо в тона му не й харесваше. Въпреки сериозността, в него се долавяше гняв, сдържана, но кипяща отвътре ярост. Беше я почувствала, когато бе вдигнала слушалката — още преди той да бе заговорил, сякаш малки гневни пламъчета се бяха придвижили по телефонната линия. Допускаше немислимото и го осъзнаваше. Но защо тогава се чувстваше така неестествено отпусната?

— Сега отивай да спиш! — каза той. — Почивай.

Ейми изведнъж се почувства изтощена, сякаш той бе издал заповед, която тялото й не смееше да не изпълни. Умората беше непреодолима.

— Джон…

— До утре, Ейми.

Гласът му беше слаб и празен, като далечно ехо. Усещаше слушалката странно тежка.

— До утре тогава — отвърна тя с нелепо натежали над очите клепачи. „Какво е това — хипноза по телефона!“ — Джон… — понечи да възрази, но необяснимо защо почувства, че няма сили да довърши изречението.

— Не можеш да си представиш колко много те обичам, Ейми.

— Мога да си представя…

Чу се изщракване и връзката бе прекъсната. Едно внезапно пронизващо усещане за загуба отново се събуди у нея. Но той й беше казал да почива, да спи…

Слушалката се изплъзна между пръстите й.

Чайлдс затвори телефона и се зачуди дали Ейми се чувстваше така уморена от лекарствата, които вземаше. Вероятно имаха както сънотворен, така и болкоуспокоителен ефект. Отиде в банята да наплиска лицето си, също почувствал умора, но колко парадоксално — мисълта му бе съвсем ясна и свежа. Напълни мивката със студена вода, наведе се над нея и плиска лицето си, като всеки път задържаше за малко мокрите си пръсти върху очите. Накрая се изправи и видя отражението си в огледалото. Вгледа се в собствените си очи, забелязвайки червените възпалени линии около ръбовете на контактните лещи.

И ако огледалата можеха да отразяват ореоли, той щеше да забележи късите, преливащи се от бяло до виолетово лъчи на ефирната енергия, които трептяха около него, излъчвани от собственото му тяло.

Чайлдс избърса лицето и ръцете си, после се върна в осветената в приглушена светлина всекидневна. Отново се отпусна върху канапето до масичката за кафе и за пореден път тази вечер не се поддаде на изкушението си да отпие уиски. Искаше всичките му сетива да възприемат ясно, нямаше да рискува с нищо, което можеше да ги притъпи. Лунният камък му се стори по-ярък, сините пламъчета в него вече не се виждаха.

Отново болки в главата, като леки повтарящи се удари с върха на нож. Но той нямаше да се откаже. Единствено внезапната, непреодолима потребност да поговори с Ейми беше прекъснала изключително дългия процес. А преди това — силната нужда да чуе гласа на Габи. Вече нямаше да има повече прекъсвания, защото знаеше, че Ейми и Габи са в безопасност, далеч от всяко зло. Можеше да съсредоточи своите мисли. Но го болеше. Господи, каква болка изпитваше! Затвори очи и продължи да вижда камъка.

Отвори ги, когато дочу шепот.

Чайлдс се огледа. Шепнещите гласове спряха. Той бе единственият обитател в тази стая. Отново затвори очи.

Сега пак чуваше приглушен шепот.

Остави мозъкът му да се потопи в тези звуци, да бъде погълнат от тях и да ги попие. Всичко стана така бързо и неочаквано, твърде скоро след опита му да изпраща мисли. Полетът на мисълта му бе плавен и без сътресения, а приземяването — безпрепятствено, в една предварително подготвена територия.

Шепот.

Гласове.

Някои от тях разпозна. Една част принадлежаха на момичетата от „Ла Роше“, същите онези, които бяха се слели в една обща купчина плът, когато бяха пропаднали в огнената бездна, изпепелени изцяло, кремирани в една обща купчинка пепел.

Други.

Едно малко, пискливо гласче като на Габи, но не нейното.

Други.

Обезумели дори в смъртта.

Той почти усещаше тяхното присъствие.

Гласове, които предупреждаваха.

Гласове, които го приветстваха.

Мислите му тръгнаха след тях. А лунният камък, който сега бе самата луна, се издуваше и пулсираше, ставаше все по-голям, заплашителен…

И този път той проникна докрай в извратените и перверзно-налудничави мисли на другото същество…

Ако полицай Донъдли не считаше живота за свещен дар — дори този на зайците, които спираха насред шосето, парализирани от фаровете на автомобилите нощем — тогава никога нямаше да изгуби колата, която трябваше да следи.

Скрит в патрулната кола, полицаят бе наблюдавал как Чайлдс излезе пред къщата, осветена от ярката луна, как се качи във взетото под наем рено и потегли към тънещите в сенки алеи. След като първо бе настроил радиопредавателя на специалните честоти, за да съобщи, че заподозреният бе излязъл от къщи, полицаят потегли след реното, като караше на достатъчно близко, но безопасно разстояние зад Чайлдс.

Дивият заек беше изскочил малко преди един завой на шосето и Донъдли успя да натисне спирачките точно навреме, за да не прегази глупавото животно. Говореше се, че зайците се влияят силно от пълнолунието и в дните преди него започват да се държат странно.

Дивият заек (или питомният) — Донъдли никога нямаше да разбере разликата — бе седнал върху задните си крака на шосето, точно в неговото платно, изплашен и треперещ. Едното му око зееше като черна дупка, въпреки че блестеше от отразената светлина на фаровете, и ядосаният полицай трябваше да слезе от колата и буквално да изрита встрани втрещеното животно.

Когато най-после полицаят поднови своето преследване и премина завоя, червените светлини от габаритите на реното вече не се виждаха.

Сякаш колата, заедно с шофьора, бе погълната от обляната в лунна светлина местност.

Сънят на Ейми беше прекъснат от позвъняване на входната врата, а след това долитащите до стаята й гласове я събудиха напълно. Единият от тях със сигурност беше на баща й и звучеше ядосано. Тя отметна завивките, премигвайки сънено, отиде до вратата на спалнята и лекичко я открехна, така че да чува какво става долу.

Баща й явно се оплакваше, че го безпокоят в този час. Стори й се, че разпознава гласовете и на другите двама. Ейми отиде до майка си, която стоеше по нощница на междинната площадка на стълбището и надничаше през перилата към тримата мъже, скупчени в антрето на долния етаж. Единият бе Пол Себая, а другите двама — полицейски инспектор Робилиард и Оуврой. Ейми се запита какво правеше Оуврой на острова. Тя застана до майка си и се заслуша.

— Това е нелепо, Робилиард — казваше Пол Себая. — От къде на къде, дявол да го вземе, ние трябва да знаем къде се намира той! Искрено ви уверявам, че бих бил щастлив очите ми никога вече да не го видят.

— Трябва да разберем дали мис Себая не е говорила с него по телефона — отговори му Оуврой.

— Предполагам, че се е обаждал на дъщеря ми няколко пъти през последните дни, но съм убеден, че Ейми няма представа точно къде е той тази нощ.

Ейми и майка й се спогледаха.

— Иди облечи халата си и слез долу — тихо прошепна Вивиан на дъщеря си, а самата тя започна да слиза. — Инспекторе — заговори тя още от стълбата, — Ейми наистина разговаря с Джонатан по-рано тази вечер.

Пол Себая погледна към съпругата си с явна изненада и раздразнение.

— Така ли? — каза Оуврой и изчака тя да слезе в антрето. — Ще бъде ли възможно в такъв случай да разговарям с мис Себая? Случаят е спешен.

— Вижте какво — намеси се Пол Себая, — дъщеря ми спи и не трябва да бъде безпокоена. Все още не се е възстановила след катастрофата.

— Няма нищо — чу се гласът на Ейми.

Себая се обърна и видя дъщеря си, която се спускаше по стълбището. Ейми едва го погледна — всъщност тя почти не му говореше, откакто бе научила, че е ударил Чайлдс в болницата.

Оуврой загрижено се втренчи в превързаното око на момичето, а след това в обездвижващата превръзка на ръката. Ходеше някак сковано и малко накуцваше. Белези от заздравяващи рани по лицето и по ръцете загрозяваха гладката, придобила златист загар кожа, която той помнеше така добре от предишните им срещи. Искрено се надяваше, че нито един от белезите няма да се запази за дълго.

— Извинете ни, че ви тревожим по това време, мис Себая — извини се Робилиард с вид, който недвусмислено издаваше неговото неудобство, засилвано от все още отворената зад гърба му врата на антрето, — но както вече обяснихме на мистър Себая, касае се за изключително важен проблем.

— Не се тревожете за това, инспекторе — отвърна му Ейми. — Ако е свързано с Джон, самата аз съм повече от готова да помогна. Нещо лошо ли се е случило?

— Трябва да почиваш, Ейми — не я укори, а по-скоро й напомни Пол Себая.

— Глупости. Знаеш, че лекарят каза, че от утре мога да ставам и да се разхождам навън.

— Със съжаление узнах за катастрофата — заговори Оуврой. — Джон ми каза за вашите рани.

Въпреки че с нетърпение искаше да научи причината за посещението им, Ейми успя да се усмихне.

— Явно, че няма сериозни увреждания, зрението ми няма да пострада. Превръзката служи по-скоро, за да го предпазва от инфекция. А сега трябва да ми кажете какво става. Моля ви!

Вивиан отиде до дъщеря си, обви ръка около кръста й и я притисна към себе си.

— Преди няколко часа мистър Чайлдс е изчезнал от своята къща — каза инспектор Робилиард. През отворената врата зад него Ейми виждаше, че в алеята пред дома им бяха паркирани няколко полицейски коли. — Един от патрулиращите полицаи — продължи инспекторът, — който… наблюдаваше Чайлдс, е изгубил колата, докато карал след него.

— Питахме се дали Джон не ви е телефонирал, за да ви каже къде отива — продължи Оуврой, потривайки слепоочието си с пожълтял от никотина пръст.

Ейми погледна подозрително към полицаите.

— Да, обади се по телефона, но не спомена, че ще излиза. Стори ми се уморен. Но защо искате да знаете къде е отишъл? Подозренията към него вече не са ли отпаднали?

— Той никога не е бил под подозрение, що се отнася до мен, мис Себая — отвърна Оуврой, поглеждайки към своя колега с леко, но неприкрито презрение. — Качих се на най-късния самолет за острова, защото исках да поговоря с него. Надявам се също, че ще помогна на островната полиция да извърши един арест.

Спря, за да си поеме дълбоко дъх, след това изгледа всички присъстващи.

— Виждате ли, открихме самоличността на човека, отговорен за цялата тази истерия. Някой, когото проверихме и за когото сме сигурни, че все още е тук, на острова. Някой, който може да се добере до Джонатан Чайлдс преди нас.

Чайлдс остана известно време в реното, внезапно обзет от силен страх.

То го бе накарало да дойде тук, като бе изпратило в съзнанието му изображението на голямо, осветено от лунните лъчи езеро. На острова не съществуваше такова огромно езеро, но имаше обширно водно пространство — една долина, потопена преди много, много години, в която бяха удавени дървета и изоставени къщи, за да се образува водоем, преграден от язовирна стена.

Един глас — не, нещо още по-малко — една мисъл го бе подмамила, бе го прилъгала да дойде тук чрез обещание.

Вдъхновителят на тази съблазън нямаше форма, нито материя. Когато Чайлдс се съсредоточи, собственото му съзнание насочи периферните си мисли навътре, към една почти ясно оформена мисъл — само едно меко сребристо сияние, едно лунно изображение, което блестеше ослепително на прага на съзнанието му и затъмняваше всички други изображения.

То бе поискало от него да дойде тук и Чайлдс не се бе противил.

Обещанието?

Край на убийствата. Край на мъчението. Може би отговор на личната загадка, касаеща способността на Чайлдс.

Тази мисъл го накара да прекоси с колата пустия път, за да дойде тук. Когато бе потеглил от дома си, беше сигурен, че е следен, вероятно от патрулираща полицейска кола, защото допускаше, че бе поставен под денонощно наблюдение, но скоро светлините от фаровете на колата отзад изчезнаха. Вероятно другият шофьор се бе отклонил по някоя от страничните алеи. А може би Чайлдс бе станал параноик? И можеше ли да бъде обвиняван за това?

Въпреки сезона, нощта бе хладна, морски вятър подухваше над сушата, за да й дари облекчение след горещината на деня. Въпреки че бе облечен в пуловер и плътни джинси, този хлад предизвика студени тръпки по гърба му. Той вдигна яката на якето си. Кръглата луна все още плуваше, незасенчена от облаци, и къпеше околността в студено бяло сияние. То придаваше плосък вид на всичко — с изключение на сенките, които бяха дълбоки и се чернееха застрашително. Небето бе така ярко осветено от своята кръгла нощна лампа, че звездите по него се виждаха едва над линията на далечния хребет. Докато вървеше към язовирната стена, Чайлдс имаше усещането, че околността бе застинала под този зловещ мъртвешки блясък.

Беше нащрек, непрекъснато оглеждаше района наоколо с ясното съзнание, че всяко застинало неподвижно същество лесно би се сляло с околността — толкова мрачни бяха сенките, застинали в странни, причудливи форми. Ето онзи самотен храст можеше да е някакво приклекнало животно, а дървеният пън с протегнати встрани дебели коренища можеше да се окаже седнал човек. Един дебел клон вляво от него лесно би могъл да скрие някоя дебнеща фигура, а ниските храсти малко по-нататък осигуряваха идеално прикритие за притаил се хищник.

Вече се питаше дали всъщност не съжалява, че не бе проследен от патрулната кола. Може би трябваше да позвъни на Робилиард, преди да излезе от къщи. Но как щеше да обясни на инспектора, който беше, меко казано, скептично настроен човек, че преди известно време съзнанието му бе установило контакт с нечие друго съзнание? Различното този път бе, че сливането на съзнанията бе пълно. Чайлдс го бе предизвикал — беше търсил упорито, бе опитвал в различни посоки. Първоначално бе изненадал другия със силата си и след това бе погълнат от него.

От Другия.

Как да обясни на инспектора безмълвното мъчително интелектуално сражение, което бе последвало, щом съществото започна да го тормози с ужасяващи видения, които се бяха появявали в миналото? Как му разкриваше отново картините на убийствата като на забавен кинокадър, всеки от който съдържаше в себе си чувства, миризми, болката и страха на действителното събитие. И всичко в хаотичен безпорядък:

Старецът, едва съпротивляващ се срещу острието на триона, което разрязваше челото му…

Неподправеният ужас в очите на Жанет, окачена на стълбището, с увиснало над шахтата тяло и задушаваща се от затягащата се около гърлото й вратовръзка…

Проститутката, чиито разкъсани вътрешности Чайлдс бе видял в самото начало, но тогава все още не знаеше, че това поставя началото на един кошмар…

Овъглената и обезформена ръка на Кели…

Осветеното от пламъци училище още преди пожарът да бе започнал…

Мъртвото момче, извадено от гроба, и разрязаното му телце, захвърлените му върху тревата разлагащи се вътрешности…

Анабел. Горката малка Анабел, погрешно отвлечена вместо Габи, нейните отсечени пръсти, поставени в кафявата кесия…

За първи път беше очевидец на потресаващата смърт на Естел Пипрели, лежаща безпомощно върху пода, със счупен врат, и огнената пътека, която като змия пълзеше към нея…

Да обясни повторната среща с мъртвите на един прагматичен служител на закона! Да му обясни как бе разбрал къде щеше да го чака То: че в главата му се бе появило изображението на огромно езеро, чиято повърхност изглеждаше като от сребро под лунната светлина! И че тук, на това място, щеше да се реши всичко! Такива неща не можеха да се обяснят или излагат в логичен ред — можеха единствено да бъдат почувствани или приети само чрез вярата. Не бяха мнозина, които изповядваха такава вяра. През по-голяма част от живота си и Чайлдс не бе един от тях.

Вече бе прекосил окосения паркинг — парче земя, изчистено от храстите и дърветата. Отклони се от тесния път, който лъкатушно следваше бреговете на язовира. Изкачи се по камъните, които като широки стъпала извеждаха върху язовирната стена, и започна да се разхожда по тясната пътека, минаваща по дължината на стената, обезопасена от двете страни с двоен ред високи до кръста перила. В едната си част бетонната стена бе по-висока, защото под пътеката имаше много дъгообразно извити процепи, от които трябваше да изтича излишната вода, в случай че язовирът се препълнеше. Масивни бетонни колони укрепваха парапета през равни отсечки. Графитни надписи по тях сочеха времето и имената на туристите, които бяха се разхождали тук. Тъмни очертания на проникналите в бетона треви пълзяха по широките прорези между плочките на пътеката. Зад високата част заплашително се издигаше водната кула — осмоъгълна постройка, вградена като част от цялото съоръжение, през която водата се стичаше надолу към помпената станция.

Чайлдс се отправи нататък с разпиляна от нощния вятър коса. Чувстваше се несигурен, уязвим пред неизвестното и непрекъснато се взираше в пътеката пред себе си. Лунната светлина неестествено проникваше през всичко наоколо и го правеше да изглежда нереално и лишено от цвят. Водната повърхност изглеждаше дотолкова гладка и твърда, сякаш беше нагънат вълнообразно алуминиев лист. Мощта на огромните водни маси под отразяващата светлинна повърхност насищаше атмосферата със злокобно присъствие. Падането в него означаваше да бъдеш погълнат в дълбините на мастиленочерния свят отдолу, да бъдеш по-скоро премазан, а не удавен.

Докато се изкачваше към издигнатата част на стената, под която се намираха аварийните шлюзове, Чайлдс преброи стъпалата — бяха точно седем. Стигна до средата и зачака — сам и изплашен, изпълнен с решителност.

От своето място Чайлдс чуваше шума на морето, дори можеше да види белите гребени на гонещите се вълни, така ясна беше нощта. Топъл въздух облъхна лицето му, когато се наведе над парапета и погледна към долината под язовирната стена. Тя се спускаше надолу и се извиваше като огромно бетонно корито, под което се намираха отточните канали, отвеждащи излишната вода към морето. Недалеч от коритото се белееше помпена станция, а зад нея се виждаше блестящата и равна повърхност на басейна за замърсени води към преработващия комбинат. По-нататък в долината се мяркаха случайни светлини, идващи от къщите, чиито обитатели оставаха будни до късно през нощта. Чайлдс завидя на безгрижния им уют.

Нещо размаха криле пред очите му, но движението бе твърде бързо и неуверено, за да бъде изплашена птица. Може би прилеп се бе скрил в тъмните сенки. Тихият звук от движението на крилата му приличаше на ударите на изплашено сърце.

Докато стоеше надвесен, с лице като безформена бяла маска под студения блясък на луната, виденията отново нахлуха в съзнанието му, връхлитайки го с подновена мощ. Чайлдс не за първи път се удивляваше на озлоблението и жестокостта на техния вдъхновител. Последните няколко дни той непрекъснато бе търсил и проверявал интелектуалната си сила. Бе насочвал енергията на съзнанието си навън, бе започнал да приема и разбира уникалните си способности, които бяха направили възможни тези негови опити. Вече не се съпротивляваше на онова, за чието съществуване бе усещал подсъзнателно, но което бе отричал толкова много години. И това вътрешно самоопознаване беше изострило възприятията му, придавайки нова енергия на загадъчната му способност.

Беше си спомнил за един приятел от детските си години, за когото знаеше, че ще загине под колелата на мотоциклет. Нещастният случай бе станал няколко седмици след неговото предчувствие. Също и за един чичо, когото виждаше рядко и за когото разбра, че ще бъде повален от болно сърце след тяхната последна среща. Няколко месеца по-късно същият този чичо легна, парализиран от артериална склероза. Смъртта на собствената си майка „видя“ много преди ракът да бе изтощил тялото й.

Баща му го бе наказал жестоко за направеното през сълзи разкритие. По същия начин го бе пребил безмилостно, когато духът на майка му бе дошъл при него, момчето. Беше го премазал от бой, спомняше си Чайлдс, защото реши, че прозрението на детето бе причинило смъртта на майката, че то бе предизвикало нейния ужасен край. Би го така, че в старанието си му бе счупил носа и три ребра. И го бе накарал да потвърди чрез заплахи пред санитарите и дежурния лекар от спешното отделение, че момчето, разстроено от смъртта на своята майка, бе паднало от стълбището в собствения си дом.

И най-лошото бе, че в последвалите дни момчето само бе започнало да вярва в основателността на причините, предизвикали безмилостното отношение на бащата. Бе повярвало, че прозрението му наистина бе причинило смъртта на майката, също като гибелното въздействие от проклятието на някоя зла фея. А с това откритие се появи съзнанието за вината му за злополуката с неговия приятел и убеждението, че той е предизвикал заболяването в сърцето на чичото.

Чувството за вина го измъчваше много повече от раните от побоя и не след дълго, когато избухна треската, която бе резултат не толкова от нараняванията, а от непрекъснато задълбочаващите му се угризения, мозъкът му сам бе издигнал защитна преграда. Отвъд нея останаха съзнанието за неговата необикновена способност и чувството за вина, защото двете вървяха заедно.

И преди три години убиецът беше проникнал през тази стена, беше превърнал малката пукнатина в порой.

Подсъзнателната част от неговия мозък дори го бе направила свидетел на собственото му нещастие от детството — една забравена задълго част от живота му, която все още чакаше отговор на своите въпроси.

Отговорите естествено пораждаха нови загадки, но те бяха свързани с естеството на човешката психика, загадки, които може би щяха да останат неразкрити, защото съдържаха в себе си тайните на живота и на самия интелект.

Такива мисли занимаваха Чайлдс, докато чакаше, опрян на парапета на язовирната стена. Те предизвикваха у него едно напиращо и все пак плахо чувство за удовлетворение, сякаш беше изправен пред критичния праг на необикновените си възприятия. Когато повдигна очи нагоре, забеляза, че дори мъртвешкото сияние на луната бе необикновено силно и разпръскваше по нощното небе необичайна жизненост. Напрежение обтегна всяка фибра от тялото на Чайлдс.

Усещаше, че вече не е сам.

Погледна назад в посоката, от която беше дошъл. Там не се забелязваше никакво движение.

Погледна напред към другия край на стената, където имаше повече дървета и гъсти храсти и друга пътека, идваща откъм лъкатушното шосе.

Там нещо помръдна.