Луната

То бе претърсило човешкия разум. Отначало озадачено, но въодушевено от контакта между тях. Кой беше той? Каква беше неговата сила? Може ли той да бъде опасен? То се усмихваше — тази игра го забавляваше.

Толкова много образи бяха изплували в играта между тях. Понякога силата и бързината им бяха обезпокояващи, но с това се свикваше бързо.

То беше изследвало своя собствен разум, за да намери този изплашен човек, но невинаги успяваше. Все пак неосезаемите връзки ставаха все по-силни. То беше почувствало и усвоило неговата паника — дори спомените си не бе възможно да скрие.

Убийствата на децата, заключени в по-дълбоките ниши на човешкия разум, бяха открити и показани със садистично задоволство. Това беше повече от наблюдение, всичко бе възприето и изживяно като едно голямо опиянение. И то разбра връзките на този мъж с убийствата.

Това беше интересно за него, можеше да бъде използвано ново мъчение. Непознатият можеше да бъде открит, тъй като миналото му все още присъстваше в мислите му. То съобразяваше това. И въпреки че неговият физически образ не можеше да бъде възприет, онези, които той познаваше, бяха забележими.

Скъпоценният камък беше катализатор за срещата на техните мозъци.

Когато убийствата на децата бяха открити, се установи, че връзката между тях е камъкът.

Беше миналата седмица, когато То набра телефонния номер.

То се усмихна, когато слушалката отсреща бе вдигната и тих глас каза: „Ало?“.

Момичетата излизаха от изкуствената прохлада в сградата на Ротчайлд, а топлината обгръщаше телата им в гостоприемна прегръдка. Дванадесетте девойки, облечени в ларошско синьо, бъбреха непрекъснато и се наслаждаваха на всяка свободна минута. Те се събираха на тротоара пред сградата с кабинетите, докато Чайлдс ги броеше, за да се увери, че някоя от поверените му ученички не се е отклонила. Той разбра, че посещението на залата за компютри си струваше, въпреки че повечето от момичетата бяха объркани от сложните технически обяснения. Поне сега имаха представа как компютрите помагат на огромни международни корпорации да функционират.

Всичко беше наред, нямаше липсващи. Беше хубава сутрин, Чайлдс свери часовника си: 11,47.

Събраните мачти на яхтите се размърдваха лениво около пристанището, сякаш леко помахваха.

— След малко ще трябва да се връщаме за обяд — каза той на момичетата. — Искате ли да минем, напряко покрай пристанището?

Те извикаха въодушевено и бързо се подредиха в колона по две. Чайлдс ги поведе, след като ги предупреди да не говорят толкова силно. За първи път през тази седмица той чувстваше някакво равновесие — ярката слънчева светлина, бъбренето на момичетата. Не само преживяването с лунния камък го бе довело до стрес, но и разговорът му с Ейми бе извикал у него мъчителни спомени. През следващите дни мрачните призраци от детството му отново го преследваха, въпреки че разбра, че не мрази вече баща си. Обезпокояващите спомени можеха да бъдат превъзмогнати само когато слънчевите дни и ежедневната му работа го погълнеха. Единствено го ужасяваха мрачните нощни часове.

Чайлдс забеляза празна пейка с изглед към морето. Няколко от момичетата бързо се настаниха на нея, когато им я посочи. Другите се облегнаха на отсрещната ограда.

Пристанището гъмжеше от туристи и местни жители, коли и автобуси си проправяха бавно път, кейовете бяха препълнени с паркирани автомобили. Яхти и моторни лодки от всички размери и видове се полюляваха в тихото пристанище. Светеща кула се издигаше в края на един от вълноломите. Срещу морето пъстрееха фасадите на магазини и бистра. Тук-там се извиваха стълби между сградите, които водеха към мрачни коридори, подканващо хладни и мистериозни.

— Две от вас могат да извършат добрината за деня — каза Чайлдс на седналите момичета. Погледнаха го любопитно и той посочи с ръка: — Направете място за учителя.

— Изабел тежи за двама, сър! — рече Кели с широка усмивка, като сочеше дебеличката си съученичка на другата страна на пейката. Думите й предизвикаха смях и шумен протест.

— Мисля, че ще седна на твоето място, Кели — каза Чайлдс, — докато ти извършиш още едно добро дело.

Тя се изправи, в усмивката й нямаше злоба, но погледът й беше отмъстителен, както винаги.

— Както кажете, сър.

Той потърси портмонето си.

— Момичета, избирайте: сладолед с ванилия или с ягоди! И още две по желание да отидат с Кели да ги вземат.

Изабел скочи самоотвержено, докато другите все още се радваха на изненадата.

— Аз ще помогна, сър — предложи тя високо.

— О, не — промърмори някой. — Няма да остане нищо, докато се върне.

Последва смях и дебеличкото момиченце погледна начумерено.

— Добре — каза Чайлдс, който седеше на освободеното от Кели място и вадеше две банкноти от портмонето си. — Ще отидеш ли с тях, Жанет? — Той се усмихна на мъничкото момиченце, облегнато на перилата.

Тя посегна скромно към парите, отбягвайки погледа му.

— За мен вземете сладолед с ванилия — каза той на Кели. — И трите внимавайте за пътя — госпожица Пипрели няма да ми прости, ако не се върна с цялата група.

Тръгнаха. Кели и Изабел си разказваха тайна смешка, а Жанет се влачеше след тях. Чайлдс ги проследи, докато пресекат натоварения път, след това се загледа във ферибота, който тромаво приближаваше кея. Надалеч от пристанището белите платна на лодките обсипваха спокойната морска шир. Пред тях се движеше жълто корабче, което служеше за превоз между островите. Разтоварен от грижи, Чайлдс беше доволен, че момичетата се чувстват спокойни в негово присъствие, очевидно харесваха екскурзията. Чайлдс започна да им задава въпроси, свързани с компютрите в Ротчайлд, отчитайки колко интересни и забавни са отговорите им. Направи си извода, че такива екскурзии са полезни. Запланува подобно пътуване и с класа от „Кингс“, макар че там трябваше да положи повече усилия, за да обуздае момчешките буйства.

Кели, Изабел и Жанет се завърнаха, натоварени със сладолед. Бяха посрещнати от веселите крясъци на съученичките си, които бързо ги освободиха от товара. Чайлдс се усмихна на Жанет, когато тя бръкна в джоба си, за да му върне рестото.

— Благодаря ти — каза той.

— Аз ви благодаря, господин Чайлдс — отговори тя и се усмихна, при което боязливостта й се разсея.

— Имаше ли полза от това, което видя тази сутрин? — попита я той.

— Мисля, че да. — Тя млъкна. — Поне повечето неща…

— Не е толкова страшно, щом започнеш да работиш с по-мощни компютри, ще подредиш всичко заучено в съзнанието си, ще видиш — добави той окуражаващо, а след това огледа другите.

— А къде е моят сладолед?

— Извинете — каза Кели, като се заливаше от смях. — Нямаше да го изям, уверявам ви.

Сладоледът във фунийката вече беше започнал да се топи, бели струйки се стичаха по пръстите на момичето. Той взе сладоледа и тя веднага облиза лепнещите си пръсти.

В този миг странна миризма на изгоряло го блъсна в ноздрите. Сякаш се пържеше месо. Като плът, която изгаряше.

Той ужасено гледаше Кели: ръката й, която тя държеше до устата си, беше овъглена, само обгоряла дрипава кожа висеше от белите й оголени кости.

Чайлдс чу смях около себе си, който идваше отдалеч, макар че това бе смехът на ученичките му. Почувства студена лепкава течност по бедрото си и се наведе — сладоледът се стичаше по крака му. Кели се смееше с другите и ближеше ръката си, която сега беше непокътната.