То го бе наблюдавало изпод прикритието на нощта и се усмихваше сатанински.
Така — най-после той бе тук.
Тяхното време бе настъпило. Сега, при пълнолуние.
То излезе от сенките на дърветата и тръгна към стената.
Ако страхът имаше граници, то Чайлдс мислеше, че бе достигнал до техния краен предел. Откри, че трябва да потърси опора в парапета, за да остане прав — краката му изведнъж бяха отслабнали. Дори ръцете му висяха безпомощно, усилията на мускулите му бяха напразни.
То беше на стената. Една черна, тромаво движеща се фигура под лунната светлина приближаваше към него. Огромното набито тяло се накланяше бавно от страна на страна — едно необичайно тътрещо се движение, в което нямаше и следа от палавост.
Докато фигурата се приближаваше, Чайлдс вече чуваше тихото злорадо хихикане в главата си. Подигравателен кикот, който го вледени, парализира го.
„Господи, То проникна в съзнанието ми и сега е по-силно от когато и да е преди!“ — помисли Чайлдс и се хвана още по-здраво за парапета.
Не след дълго можа да види очертания от лунната светлина силует — огромни полегати рамене, сливащи се с цвета на къдрава сплъстена коса. Очертанието на носа, на брадата, на челото и скулите. И черната дупка, която трябваше да представлява голяма усмихваща се уста.
То идваше все по-близо. Подмина водната кула и част от грозното му тяло беше закрито от стъпалата към издигнатата част от стената, където стоеше Чайлдс. В продължение на няколко секунди се виждаха само главата и раменете му.
Очите му оставаха скрити от сенките — черни дупки, също така дълбоки и злокобни като езерото под тях.
То изкачи стъпалата, силуетът му изникваше бавно, сякаш излизаше от гробница — огромна ухилена глава с чорлави коси. Идваше все по-близо, мислите му, изпреварили движението на тялото, вече достигаха Чайлдс. Но имаше още нещо смущаващо в тази почти безформена маса, която по-скоро се влачеше, отколкото крачеше, нещо, което бавно, много бавно ставаше видимо с неговото приближаване. То спря, когато бе на по-малко от три метра от Чайлдс.
Едва тогава той можа да види отблизо това квадратно, осветено от луната лице, да забележи проницателните очи — малки и черни… Прозрението беше смайващо! Когато тя заговори, гласът не издаде с нищо нейния пол — така плътен и дрезгав прозвуча той.
— Аз… се… наслаждавах… на… играта — каза тя, като произнасяше бавно и отсечено всяка дума.
Глухият гърлен глас бе също така неприятен като смеха й и се забиваше в него, причинявайки му почти физическа болка. Чайлдс се вкопчи още по-здраво в парапета.
Жената се дотътри с още около метър към него и той видя, че глезените й, показали се изпод дългата широка пола, бяха подути и се разливаха над горните ръбове на обувките й, сякаш плътта й бе някаква полутечна маса. Беше облечена в огромен анорак, който падаше на широки мръсни гънки по огромното й тяло.
Чайлдс напрегна волята си, за да се задържи прав. Главата му бучеше от объркани мисли, гърлото му се свиваше от гаденето в стомаха. Усещаше нейната лудост. Преглътна с усилие, в отчаян опит да възвърне напускащите го сили.
Единственото, което можа да каже, бе:
— Защо?
Думата излезе от устните му само като задавено изхъркване. Но тя разбра. Той долови, почувства смяната на настроението — приятното задоволство се бе стопило.
— За нея — отвърна тя със същия плътен безполов грач и изви врат, така че лицето й да погледне към луната. — Моята повелителка!
Устата й зейна отворена и той мерна кривите обезформени зъби в нея. Като издаваше свистящ звук, тя пое дълбоко въздух на малки пресекулки, сякаш вдишваше самата лунна светлина. Когато бавно обърна глава към него, в един кратък, вледеняващ миг луната се отрази в тези мрачни, жестоки очи и блясъкът сякаш извираше от тях, като че ли луната бе в нея и изпълваше цялото й тяло, а очите бяха просто прозорци. Илюзията беше мимолетна, но видението за нея остана.
— Кажи ми… кажи ми коя си ти? — каза Чайлдс, вече несигурен дори в собствената си нормалност.
Жената с гигантския ръст го гледаше мълчаливо известно време с очи, в които вече нямаше предишното сияние, но в които сега светеше друг, различен от него пламък.
— Не знаеш ли? — бавно произнесе тя, но не така бавно, както първия път. — Не успя ли да научиш нещо от мен? Аз научих толкова много неща от теб, красавецо мой.
— Не разбирам? — успя да каже Чайлдс, като се стараеше гласът му да не трепери и се молеше краката му да издържат. „Тя е само една жена — повтаряше си той, — а не «То». Само една жена!“ „Но една луда жена — обади се един подигравателен, кискащ се глас в главата му. — Една невероятно силна при това луда жена — продължаваше да го дразни същият глас. — И тя знае, че ти си ужасно изплашен, красавецо мой.“
— Аз измъкнах момичето изпод носа ти. — Жената се изкиска. Настроението й отново се бе сменило и промяната прониза Чайлдс, сякаш сетивата му бяха неразривно свързани с нейния мозък. — Не твоето момиче — сухо изрече тя — за нещастие. А другото малко момиченце. Как се гърчеше мъничкото съкровище, как конвулсивно потръпваше.
В него избухнаха първите искри на гнева, едно малко пламъче разкъса плаща на страха. Пламъкът се разрастваше и караше мрака да отстъпи част от територията си.
— Ти уби Анабел — с безизразен глас каза той.
— И онези другите. — Гласът й прозвуча като тихо, доволно ръмжене. — Не забравяй и останалите. Онези момичета също бяха за моята повелителка.
Сега бризът духаше по-силно и по-студено и разгръщаше краищата на повдигнатата му яка. Донасяше със себе си соления мирис на море.
— Ти ги уби — повтори той.
— Огънят ги уби, красавецо мой. Също и жената, която се опита да ме спре. Огънят уби и малоумните в лудницата. О, как се забавлявах в това място! — Огромното й туловище се приближи към него и тя наведе съучастнически глава напред, сплъстените й коси заблестяха под сребристата светлина. Очите й отново останаха скрити зад черните дупки под челото й. — Как се забавлявах в това място! — повтори, шепнейки, тя. — В моето убежище! Никой не вярваше на тези лунатици, никой не обръщаше внимание на техните досадни и несвързани брътвежи. Кой нормален човек би повярвал на онова, което правех с тях, когато останехме сами? Кой би повярвал на лудите? Беше толкова интересно и забавно. Жалко, че трябваше да свърши, но ти започваше да отгатваш всичко, нали, красавецо мой? А ти щеше да ме предадеш. Това много разгневи моята повелителка.
— Все още не разбирам. Каква повелителка? — попита Чайлдс, отделяйки едната си ръка от парапета.
Тя го погледна разнежено или на него му се стори, че това беше някакво гротескно подобие на нежност.
— Наистина ли не разбираш? Нима не си усещал нейната свещена сила да те изпълва? Могъществото на лунната богиня, което нараства и отслабва в съответствие с лунния цикъл? Нима не можеш да почувстваш нейната сила чрез нашите съзнания? Ти също притежаваш тази дарба, красавецо мой, нима не знаеш?
— Виденията?…
Тя започваше да губи търпение, раздразнението й се промъкваше и в неговите сетива.
— Наричай го както искаш, имената нямат значение. Когато двамата притежаваме тази дарба и щом нашите съзнания са заедно — както сега — нейната сила е така могъща… толкова красиво могъща. — Мисълта я накара да затаи дъх. Тялото й се поклащаше от страна на страна.
Излъчващото се от нея умопомрачение беше отблъскващо.
— Не си ли спомняш какво направихме двамата с твоите машини? Онази наша игричка?
— Компютрите ли? — Той поклати глава в недоумение. — Ти накара думата луна да се изпише върху мониторите.
Тя се разсмя и смехът й прозвуча заплашително.
— Ти накара думата да се появи в техните мисли. Не върху екраните на машините, миличък глупчо! Направихме го заедно, ти и аз, накарахме твоите скъпи момиченца да видят онова, което ние искахме да видят! А ти виждаше онова, което аз исках да виждаш!
Илюзия. Всичко беше илюзия и може би видени по този начин, събитията придобиваха някаква логика. Сега, когато знаеше, че нищо от това не беше реално.
— Но защо — настоя той, — в името на Бога, защо те трябваше да умрат?
— Не в името на Бога, а в името на нашата богиня. Жертвени агнета, красавецо. И заради тяхната духовна енергия, колкото и незначителна да бе тя при повечето от тях. Но и интригуващо силна при жената, чийто врат счупих в сградата на училището.
— Мис Пипрели?
Огромните полегати рамене се повдигнаха безразлично.
— Ако това е била тя. Ти разбираш за каква енергия говоря, нали? Мисля, че предпочиташ да я наричаш „психична сила“ или с някакво друго измислено име. Енергията, скрита тук, вътре в това.
Тя посочи с дебелия си пръст към слепоочието си и Чайлдс потрепери при вида на огромните й ръце. Силни, месести ръце, чиято плът се разливаше също както по тялото й.
— Но енергията на жената не представляваше нищо в сравнение с твоята, красавецо, тя е изключителна. Аз проникнах в твоите мисли, докоснах се до твоя дух. Такава сила, а потискана в продължение на толкова много години! Но няма значение, тя вече ми принадлежи.
Жената се ухили и се приближи още към него.
— Ами онези, другите? — бързо попита Чайлдс, който се нуждаеше още от време, за да проникне гневът в него и да почерпи сила от яростта си. — Защо малтретира и обезобрази тях?
— Аз достигах до душите им, като изяждах техните вътрешни органи. Такъв беше начинът, нали разбираш, скъпи мой? Аз ги изкормвах и отново ги пълнех, но не с техните органи — не, техните органи не можеха да бъдат върнати в телата им, защото тогава можеха да се опитат да си върнат душите. А техните души принадлежаха на нашата повелителка. Но аз им оставях камъка, чрез който тя присъства на земята във физическия смисъл на думата. Ти си виждал земното проявление на нейния дух в лунния камък, нали, онзи мъничък пламък със синьо сияние, който е проекция на нейната свещена сила? Моят подарък към онези нещастници, които трябваше да умрат за нея.
„Луда. Тя е напълно луда. И сега се намира съвсем близо до мен.“
Ужас, вледеняващ и задушаващ ужас го парализира за миг, когато жената протегна към него грамадната си ръка.
— Приготвила съм един за теб — прошепна тя, като се усмихваше на онова, което влагаше в думите си.
Върху протегнатата напред длан лежеше мъничък кръгъл камък, а може би това бе само резултат от въздействието на разстроения мозък на лудата жена върху неговото въображение? Защото тя наистина имаше такава способност. Въпреки своето умопомрачение, жената притежаваше невероятна психична сила. Но зад стените на бижуто се виждаше светлина, синьо сияние, усилено от луната. В пламъка на това сияние Чайлдс видя всички мъртви.
Надавайки прегракнал вик от страх и ярост, Чайлдс удари разтворената ръка и лунният камък полетя във въздуха — една миниатюрна падаща звезда, която угасна почти веднага в тъмната бездна, където се намираше долината под язовирната стена.
Лудата стоеше безмълвно пред него, с протегната напред ръка, а лицето й, чиито очи оставаха скрити зад тъмни сенки, беше непроницаемо. Чайлдс също стоеше вцепенен. Въздухът между тях беше опасно нагнетен със статично електричество — енергиен поток, който със съскащ звук злокобно пълзеше по тялото му, така че всяко косъмче по него настръхна.
Една мисъл с разкъсваща болка проникна в съзнанието му и го накара да залитне.
Ейми, гърчеща се от болка край ниския зид встрани от пътя, с лице, от което като от игленик стърчаха ситни парченца стъкло, с врат, неестествено извит към ствола на едно дърво, с отворена уста, от която капеше кръв.
— Fie! — изкрещя той.
Мисълта изчезна.
А черната дупка върху лицето на жената бе нейната усмихваща се уста.
Чайлдс закри с ръка лицето си, когато го връхлетя следващото видение.
Жанет, увиснала от парапета, вратът й стегнат жестоко от примката, която всъщност бе собствената й вратовръзка, кожата на шията й — сбръчкана и ожулена. Раздраният й език постепенно се подаде навън между устните, продължи да расте на дължина като някакъв бавно измъкващ се синкаво-лилав червей, изпълзя надолу по брадата и увисна над пристегнатото й гърло. Очите й се обърнаха нагоре, след това първо едното, а после и другото изскочиха от очните ямки и увиснаха върху бузите й. Малка струйка бистра жълтеникава течност потече измежду краката й, попи по белия й чорап и започна да капе в стълбищната шахта.
— Това не е истина! — изкрещя той.
Габи лежеше, малкото й бяло телце беше голо и не помръдваше, неподвижно и безмълвно като смъртта. Стомахът й беше разрязан, топлите лепкави органи изскочиха навън, продължавайки да пулсират, докато се извиваха встрани, подобно на някакви лепнещи паразити. Устата й започна да се отваря, докато малките хлъзгави нещица, които бяха нейната жива душа, я напускаха. Пръстите й липсваха. Краката й бяха осакатени нямаше ги двата големи пръста. Тя го викаше, викаше: „Тате-е… тате-е… татеее-еее…“.
— Илюзия! — изкрещя той.
Но съществото срещу него само се изсмя — дълбок гърлен звук, който бе също така перверзен като разстроения й разсъдък.
Главата му отскочи встрани, когато някаква невидима сила го зашлеви безмилостно. Той докосна с ръка изтръпналата си буза и почувства горещината върху удареното място. Но тя не бе помръднала. Нейният подигравателен смях прониза мозъка му в мига, когато студени стоманени пръсти се забиха в слабините му, премазаха тестисите му в своята желязна хватка и той се преви на две от непоносима болка.
— Илюзия, а, красавецо мой? — достигна до него гласът й.
Той изкрещя пронизително и се свлече на колене, когато невидимата сила се превърна в огън и проникна в ануса му. Разкъсващата болка достигна до стомаха и вътрешните му органи, превръщайки ги в тлееща жарава.
— Илюзия? — злорадо попита тя.
И въпреки че болката надминаваше човешките представи за издръжливост, въпреки нажежения железен прът, изгарящ вътрешностите на тялото му, и неописуемата болка, която караше пръстите му да се забиват дълбоко в дланите и да притиска глава назад към бетонния парапет, Чайлдс разбра, че тя не е истинска. Потресаващата жестокост изместваше страха, а заедно със страха премахваше и нейния насилнически контрол върху мислите му.
Болката отслабна още с осъзнаването на тази мисъл. Но тя го бе оставила, изтощен и отпуснат безсилно върху бетонната стена. Чайлдс повдигна очи към извисяващата се над него мрачна фигура, която продължаваше да стои неподвижно.
— Илюзия — уверено повтори той, останал без дъх.
Гневът се изля върху него като ураганен повей, притискайки го към бетонната стена. Остра дразнеща болка в очите замъгли зрението му, пръстите му се вкопчиха в хлътналите контактни лещи и ги изтръгнаха навън. Хвърли смачканите целулридни люспици на пътеката и се опита да се изправи със стичащи се по лицето му сълзи.
Някаква невидима сила се опита да го повали отново, но той се задържа, протегна ръка към ръба на парапета и се надигна. „Не е истина — непрекъснато си повтаряше Чайлдс, — не е истина, не е истина!“ След това колебливо замахна към чудовището пред себе си. Не с тяло. Не с юмруци. Със своята мисъл. Той нанесе удара си срещу нея чрез своето съзнание.
Остана изненадан, когато я видя да потреперва.
Тя отново се нахвърли срещу него и Чайлдс се извъртя, извивайки гръб към парапета. Но този път мисловният удар бе по-мек, а въздействието му — по-слабо.
Той чу гласове, далечни и някак глухи, недействителни. Те бяха в съзнанието му, също така нереални като жестоките мисли, които тя му изпращаше. Чайлдс отново се прицели към нейното съзнание и усети как тя се присви. Беше невъзможно — знаеше, че беше невъзможно, — но й причиняваше болка.
Гласовете станаха по-високи, но те все още идваха отвътре и нямаха нищо общо с нощта.
Стори му се, че тя също се вслушва, но за пореден път се опита да го уязви със своето тайно оръжие. Жестоки, раздиращи пръсти, които не съществуваха в действителност, се забиха в лицето му, хлътнаха в плътта, остри нокти разкъсваха кожата. Той усещаше техния натиск, но не и болката. Едно необикновено вибриране бе започнало да се разлива по тялото му, сякаш вибрациите се разпространяваха по кръвоносните му съдове, а гласовете се бяха скрили отново в главата му.
— Достатъчно! — дочу той дрезгавия й лай. — Играта свърши за теб, красавецо мой.
Тя се затътри напред с ръце, протегнати към него като огромни кофи на товароподемна машина.
Яростта помогна. Чайлдс се прицели в огромното месесто лице с юмрук, свит като оръдейно гюлле. Улучи носа й, но тя извърна лице, за да смекчи удара. Кръв потече от горната й устна.
Тя изви ръката му и се озова върху него, почти премазвайки тялото му под огромната си маса. Въздухът излизаше със свистене през гърлото й. Грубата й ръка мина под брадата му, изви главата му нагоре и започна да я притиска назад с такава сила, че той помисли, че костите на врата му ще се пречупят. Пръстите му се сключиха около дебелата й китка и се опитаха да я изтръгнат оттам, но тя беше твърде силна, прекалено, неописуемо силна. Той замахваше към лицето й, но тя само избягваше неговите удари. Гърбът му се изви над парапета и Чайлдс усети хладния повей на дълбокото празно пространство под себе си.
Краката му се отделиха от бетонната пътека и заритаха по месестото й тяло.
Съзнанието му застина.
Той щеше да умре.
Странно, но усещаше бриза, който галеше лицето му. Усещаше и бездната, зейнала под него. Замъглените му очи виждаха единствено кръглия диск на луната, чиито краища бяха размити, виждаше как тя гледа равнодушно, осветявайки извърнатото му към небето лице. Чайлдс усещаше нейната отблъскваща миризма, изострена и сгорещена от борбата, а също и миризмата на тялото й, задушаваща смрад от пот и нечистоплътност. Дотолкова изострени бяха възприятията му в този момент, че мислите му се сляха с нейните, техните отделни съзнания проникнаха едно в друго така, че той я позна, докосна се до умопомрачението в нея, отдръпвайки се назад, когато то се присви, сякаш се готвеше да го връхлети. А когато неговото съзнание се отдели от нея, той знаеше, че тя също чува надаващите пронизителни писъци гласове, защото сега те бяха в главите и на двамата.
Той губеше равновесие, тялото му увисна като на везни върху бетонния парапет. Тя го държеше в това положение, сякаш искаше да удължи този миг.
Но не, тя се оглеждаше, търсеше да разбере откъде идваха гласовете. Спря. Погледна към края на язовирната стена, чиято каменна повърхност изглеждаше омекотена от лунната светлина.
Чайлдс успя да се измести малко навътре, докато вниманието й беше отклонено. Извърна глава и проследи погледа й.
Видя призрачните силуети, приближаващи към тях.
Те изникваха от нощта като кълбета, виеща се пара — призрачни и безплътни, движещи се във въздуха изпарения, крехки въздушни образувания, почти безформени и нереални.
И все пак техни бяха гласовете, които виеха от болка в съзнанието на Чайлдс.
Първоначално изглеждаха като един, едно ефирно образувание от мъгли, което се движеше бавно по горната част на язовирната стена, но не след дълго бяха започнали да се отделят, да се разнищват на отделни части с постоянно променяща се форма, докато се превърнаха в различни същности. Постепенно придобиваха определена форма.
Хватката на жената върху него се поразхлаби, когато тя се протегна напред с недоумяващо изражение, изписано върху огряното й от луната подпухнало лице. В реакцията й имаше нещо повече от смущение, но това Чайлдс долови чрез нейните мисли — то беше един вътрешен трепет, проблеснала искра на уплаха. Той се изплъзна от хватката й и отново се свлече на пътеката. Мускулите на китките му все още трепереха от усилието, необходимо, за да прехвърли тялото си от вътрешната страна на парапета. Остана така, отпуснат върху студения бетон, облегнат на стената.
Тя едва ли забеляза движението му, така съсредоточено се взираха помътнелите й очи в приближаващите се призрачни сенки. Челото й бе набраздено от дълбоки бръчки, а огромните й ръце на убиец продължаваха да притискат сключените си пръсти, сякаш Чайлдс все още се намираше между тях. Тя отстъпи крачка назад, месестата й фигура застана с гръб към приближаващите се сенки само главата й бе извърната в тяхната посока.
Все по-близо идваха те.
Чайлдс се почувства изтощен, като че ли тези нереални тела се подхранваха от неговата сила, материализираха се чрез неговата енергия. Но тялото на жената също се отпусна, защото те се захранваха едновременно и от нейното съзнание.
Той започна да проумява какво бе имала предвид тя, когато бе казала, че двамата притежават една и съща дарба и колко силна и красиво могъща е тя. Но дали тя наистина знаеше каква мощ можеше да обладава тази дарба? Постепенно ставаше ясно какво представляваха тези бавно променящи формата си призрачни видения. Електрически вълни разтърсиха Чайлдс и той се притисна до стената.
Жената… То… съществото… убиецът… стоеше по средата на бетонната пътека, подобно на гигантски каменен блок, когато бялата светлина на луната зловещо разкри приближаващите се сенки. Те придобиха ясни форми, не така безплътни.
Първата от сенките бе не по-голяма от невръстно момче. Едно съвсем малко дете. Много бледо. Момче, в чието тяло нямаше кръв, в чиито очи нямаше живот и което трепереше в своята голота. Невръстно момче, чието тяло е било изкормено и парчетата кожа висяха, обърнати навън. Устата му бе отворена и в нея имаше пръст и малки пълзящи бели червейчета, които обикновено се хранеха от гробовете. Изкривените му устни се движеха и въпреки че от тях не излизаше звук, думите му се чуваха.
— Ъ’ни и мо — казваше момчето и тези думи отекнаха почти слято и неразбираемо едновременно в съзнанието на Чайлдс и в това на жената, сякаш лакомите червеи, гризящи езика му, също се намесваха в неговите призрачни мисли.
— Ъ’ни и мо.
(Върни ми го.)
— И’гам и мо бано.
(Искам си го обратно.)
Оглозганата му до кост ръка се протегна напред за сърцето, което му е било откраднато.
Жената политна на една страна и сега бе неин ред да потърси опора в парапета.
Друга безплътна форма се появи след момчето, този път, както предположи Чайлдс, това бе фигурата на жена. По лицето й имаше размазано червило, сякаш някаква безмилостна ръка — или може би устни, не по-малко жестоки — бяха разнесли червения цвят. Спиралата се бе размила по миглите й и се стичаше на гъсти черни вадички по страните й, превръщайки лицето й в налудничава маска на клоун. Също като момчето тя беше гола, торсът й бе разрязан от гръдната кост до венериния триъгълник. Гърдите й ги нямаше, а на техните места имаше само две кървави рани. Грубият шев се бе скъсал и от черния отвор стърчаха и падаха предмети, предизвикващи странно веселие, въпреки че никой не се смееше и не ги намираше забавни — четка за коса, будилник, дамско огледалце и дори малък транзисторен радиоапарат. Тя придърпваше краищата на раната като жена, която закопчава якето си, разтревожена да не загуби и други предмети, като че ли от тези чужди за тялото й тела зависеше животът й. JB размазаните от грима очи гореше омраза към жената, която така безмилостно бе плячкосала нейното тяло.
Жената с широкия анорак бе вдигнала дебелата си грозна ръка, за да ги задържи на разстояние от себе си.
Но един възрастен мъж се бе промъкнал между гротескно изрисуваната проститутка и треперещото момче с нелепа, похотлива усмивка върху помъдрялото от годините лице. Пижамата висеше като на закачалка върху костеливото му тяло, а луната огряваше очите му и им придаваше живот, блясък, усилващ умопомраченото излъчване на тези очи. Засъхнала спечена кръв се чернееше на места върху мъртвешки бледото му лице, а главата му на около два сантиметра над веждите ставаше плоска и множество пълзящи твари се хранеха от откриващото се полутечно вещество. Старецът непрекъснато брътвеше (отново звукът съществуваше само в техните съзнания), сякаш студеният въздух и пъплещите червеи правеха нещо забавно с неговия отворен мозък.
Жената изпищя, а викът й бе също така налудничав като брътвежите на стареца, и Чайлдс уплашено се сви към стената. Отказваше да повярва, но разбираше, че това наистина се случва.
Този път бе ред на жената да изкрещи:
— Това не е истина!
Безплътните фигури се скупчиха около нея, хващаха и дърпаха дрехите й, издираха лицето й със своите протегнати напред ръце. Момчето се повдигна на пръсти и посегна към една от черните дупки в лицето й с надеждата да извади окото оттам.
Тя го отблъсна, но то пак се върна и сега се смееше весело на тази игра. Тя беше повалена на колене — или вероятно ужасът я бе накарал да коленичи — и започна да удря ръцете си в земята, като през цялото време крещеше: „Това не е истина, ти не съществуваш!“.
Те застинаха неподвижно и вторачиха очи в огромното присвито тяло на пътеката пред тях: старецът се кискаше тихичко, проститутката придържаше с ръце парчетата на своя разрязан корем, момчето продължаваше да повтаря, че си иска сърцето.
— Илюзия — прошепна Чайлдс и жената изкрещя срещу него:
— Накарай ги да се махнат, накарай ги да се махнат!
И за миг, докато мислите му се рееха на границата между реалността и илюзията, му се стори, че техните форми станаха по-бледи, че отново се превръщат в млечнобели валма от мъгла. Че отново се превръщат само в проекции на неговите мисли.
Малкото момиченце беше облечено с тънка зелена рокля от памучен плат, а на крачетата й нямаше нито обувки, нито чорапчета, нямаше нито спортно яке, нито връхна дреха, която да я предпазва от студения нощен въздух. Едната половина от косите й беше сплетена в плитка, завързана в долния край с панделка. Косите от другата страна на лицето й бяха разпуснати и чорлави. Бузките на момиченцето блестяха като мокър мрамор и то вдигна мъничката си ръчичка към лицето си, за да избърше сълзите. Но ръчичката нямаше пръсти — само пет малки чуканчета със съсиреци кръв по тях.
— Анабел! — потресен промълви Чайлдс.
— Вече искам да се връщам вкъщи! — рече тя на треперещата жена с тъничък и писклив гласец, който напомни на Чайлдс за гласа на Габи.
Жената вдигна глава към небето и нададе вой — един продължителен виещ вик на болка, подет и многократно усилен от необятното водно пространство, вик, чието глухо ехо замираше като жален плач.
Момчето бръкна с ръка в очната ямка на жената и напъха тъничката си китка до свивката — или поне така се стори на Чайлдс. „Невъзможно! — повтори Чайлдс на себе си. — Това е само един кошмар!“ Но когато костеливите пръстчета се дръпнаха навън, оставяйки след себе си струящата тъмна течност, те стискаха нещо кръгло и блестящо от влага. Нещо, свързано с дълга тънка нишка, която накрая се скъса и увисна надолу, залята от обилно стичаща се кръв.
Жената стоеше там, притиснала с ръка мократа дупка върху лицето си, за да спре изтичащата кръв. Пищеше и виеше, крещеше и умоляваше да бъде оставена на мира.
Но те нямаха намерение да я оставят — напротив, пристъпиха напред и протегнаха ръце към нея.
Тя се отскубна и като замахваше на всички страни, блъсна стареца, който политна така, че пихтиестото вещество и паразитите, размножили се в отворената му черепна кутия, се разпиляха на всички страни. Като продължаваше да се усмихва и да се кикоти налудничаво, той се наведе, взе втечняващия се мозък от бетонната пътека и отново го постави в отворената си черепна кутия със същата лекота, с която би свалил шапката си. Усетът бе абсурден — като на старец, нагласящ оскъдните косми по главата си след някой повей на вятъра.
Чайлдс се запита дали той самият накрая не беше изгубил разсъдъка си.
Жената отстъпваше назад… Препъна се в проснатите върху пътеката крака на Чайлдс и се хвана за ръба на парапета, за да запази равновесие. Продължи да се движи към другия край на язовирната стена, към водната кула, към убежището под дърветата и гъстите храсти, където се бе спотайвала преди това. Огрените от луната видения я следваха с протегнати ръце и с напрегнато втренчени в нея безжизнени очи. Продължиха нататък, подминавайки Чайлдс, сякаш той беше призракът — нереален, невидим.
Единствено малката фигура на Анабел се спря до него.
Чайлдс наблюдаваше отстъплението на олюляващата се жена, изпълнен с презрение към нея заради жестокостите, които раждаше нейното извратено и въпреки това необикновено съзнание, но не изпитваше удовлетворение от това потресаващо възмездие. Едната й ръка притискаше празната очна кухина с пръсти, почернели от процеждащата се между тях кръв, но тя продължаваше да бяга, влачейки се по-далеч от връхлитащите я призраци. Накрая им обърна гръб, затътри се с ускорена крачка, а вледеняващият нощен кошмар даде сила на тежките й крака с преливаща над глезените й плът да я понесат напред с тромави подскоци.
Но скоро се закова на място. След това започна да се отдръпва назад от стъпалата, които преди това беше изкачила, подобно на вампир, излизащ от своята гробница.
Връщаше се към нетърпеливо протегнатите ръце на онези, които бяха вървели подире й.
Чайлдс видя какво я бе накарало да спре — други безплътни фигури се изкачваха по стъпалата. Първо се показаха главите им, после раменете, гърдите. Те не бяха облечени с нощниците, с които бяха изгорели в пламъците, а с училищните си униформи от „Ла Роше“. Униформите бяха чисти и неопушени от огнените езици, въпреки че телата им бяха овъглени, без коси, черепите им — деформирани и опушени. Оголените от липсващите устни зъби се усмихваха зловещо и плътта висеше на тесни ивици от костите. Кели сочеше със съсухрена и овъглена ръка към тътрещото се туловище на жената, докато нейните придружителки се кискаха, като че ли Кели им бе прошепнала някаква неприлична шега.
… И мис Пипрели водеше групата, тлеещата й глава бе отпусната върху рамото, изкривена неестествено, сякаш всеки момент щеше да се търкулне. Странно извитите й нагоре очи блестяха ослепително на фона на почернелите кости и кожа и все пак бяха изпълнени е бездънна тъга, изпълнени с ридание…
… И икономката, която идваше след нея, събрала накуп своите момичета, проверяваща дали някое не се бе отделило, дали не се бе загубило. И всички те бяха невредими, а белезите от изгарянията не боляха, защото вече не съществуваше изпепеляващата болка.
Всичко беше замъглено и размито пред очите на Чайлдс, тъй като нямаше контактни лещи, но едновременно с това — някак кристално ясно в главата му. Виждаше ги дори когато сълзите изпълниха очите му при появата на момичетата, водени от директорката и вечно бдящата им икономка. За миг отново станаха цели и телата им оживяха — мис Пипрели с гордо вдигната глава и изпънато като свещ тяло, Кели — бъбреща и невъзмутима, както винаги, с протегната напред изящна и здрава ръка. Само очите им гледаха празно. Промяната трая част от секундата. Когато изкачиха стъпалата и застанаха пред замръзналата неподвижно жена, те отново бяха само овъглени и обезобразени трупове.
Виковете на жената се превърнаха в пронизителни писъци, когато носещите се във въздуха призраци се струпаха около нея. Безкръвните тела я затягаха безмилостно в обръча си, сграбчваха я, късаха я, биеха я с непрестанно сипещи се удари, които не би трябвало да причиняват болка, но които — необяснимо как — оставяха кървави следи върху нея. Незнайно как жертвите повалиха жената звяр по гръб. Тя повдигна огромната си ръка, за да прикрие лицето си, а с другата продължаваше да притиска очната си кухина. Чайлдс по-скоро усети, отколкото забеляза един неясен силует зад групата от призрачни фигури, който само наблюдаваше, а не участваше — силует на униформен мъж с дълбок разрез на гърлото, от който бавно се процеждаше кръв и който имаше същите размери като разтегнатите в усмивка устни върху восъчнобялото лице. Чайлдс си спомни за полицая, когото беше намерил заклан в патрулната кола при „Ла Роше“. Други сенки се движеха зад групата, но те нямаха определена форма и наистина можеха да бъдат просто издигащи се от водната повърхност мъгли. Но от тези ефимерни силуети долитаха смехове, стенания и викове на отчаяние.
С гръб, отпуснат безсилно на стената, Чайлдс продължи да гледа, ужасен и парализиран, неспособен дори да извика.
Жената се облегна на бетонната стена, огромните й широки рамене се извиха назад над парапета в опит да избяга от протегнатите към нея призрачни ръце. Тя се извърна, за да предпази лицето си. Струйка кръв се стече по пръстите й и се разпръсна върху външния склон на язовирната стена, където вадичката продължи да се стича бавно надолу — една тъмна линия по огромната бетонна повърхност.
Онова, което последва, стана толкова бързо, че Чайлдс не можеше да каже със сигурност какво бе видял или по-скоро какво бе доловил със съзнанието си, защото разсъдъкът му продължаваше да твърди, че нищо от това не е реално, че изобщо не се случва в действителност.
Може би се бе опитала да се качи върху парапета в желанието си да избяга от тях.
Може би дори бе решила да скочи в своята безгранична болка и умопомрачение.
Или скупчените около нея сенки наистина бяха успели да повдигнат огромните като дървени трупи крака и я бяха блъснали отвъд.
Каквото и да се бе случило, Чайлдс видя как чудовищното туловище изчезва и чу нейния вик, който разкъса тишината на нощта.
Той затвори очи, прогонвайки лудостта, оттегляйки се зад мрака, който за нещастие не скриваше нищо. Всичко продължаваше да стои там, в раздвоеното му съзнание.
— О, господи! — изстена той. И отвори очи.
Силуетите сега бяха по-неясни, отново бяха се превърнали в променящи формата си ефирни изпарения. Те се събраха на бетонната пътека, очертанията им бяха неразличими и сякаш нагънати вълнообразно от полъха на морския бриз. Чайлдс смътно долавяше в далечината някакви други звуци и светлини. Анабел не беше помръднала. Стоеше близо до него, тъжна и мъничка, потънала в безутешна самота.
Чайлдс въздъхна уморено, бе спотаил твърде дълго въздуха в гърдите си. Той се отпусна изтощено. Главата му клюмна върху присвитите колене, лактите висяха край тялото му, а дланите му почиваха върху бетона като две мъртви животни, които се бяха претърколили по гръб. Обърнатите нагоре изкривени пръсти бяха като малки крачета, застинали във въздуха. Всичко бе свършило. Изтощен, Чайлдс се питаше дали някога щеше да проумее истинската и първична същност на тази жена, която толкова дълго време бе съществувала за него като една тайнствена мъчителна абстракция, като То — с умопомрачен разсъдък, като чудовище. Но тя притежаваше една толкова странна психична енергия, която бе не по-малко демонична. Надяваше се тази сила да бъде завинаги оставена в покой.
Чайлдс изпита отново студеното, коварно изтръпване по кожата си.
Повдигна глава и се загледа в стелещите се мъгли, където бе изчезнала жената. И очите му се разшириха от ужас, тялото му отново се разтрепери…
Защото — колкото и слабо да беше зрението му в момента — той различи очертанията на огромната ръка, чиито дебели пръсти се бяха забили като железни скоби в ръба на бетонния парапет.
— Не! — измърмори той едва чуто. — О, не! Дали в този момент безжизнените очи на Анабел не бяха го погледнали умоляващо?
Чайлдс с усилие коленичи, хвана се с трепереща ръка за парапета и се надигна. Първоначално му се стори, че краката му няма да удържат тежестта на тялото му, но силите му се възвърнаха като кръв, нахлуваща в отдавна обездвижен крайник.
Облегна се тежко на парапета и олюлявайки се, тръгна към вкопчените в бетонния ръб пръсти. Докато се приближаваше, мъглите като че ли отново започнаха да приемат ясни очертания. Краката му бяха нестабилни, а онова, което се бе случило, го бе направило странно безчувствен. Когато се приближи, млечнобелите безплътни фигури се разделиха.
Те го наблюдаваха — безучастни и далечни. Ухиленият старец с отворената черепна кутия. Голото момченце, хванало в своята крехка ръчица нещо бяло и кърваво, нещо, което се опитваше да напъха в дълбоката рана върху тялото си, сякаш за да замести с него своето откраднато сърце. Причудливо изрисуваната жена, чиито гърди липсваха и чиято кожа се издуваше върху корема, докато тя се опитваше да скрие черния отвор с разрязаните ивици плът. Момичетата от училището и икономката, с изкривени от ужас лица, овъглени фигури, чиито кости се белееха с матов блясък през отворите в разкъсаната и обезобразена плът. Униформеният мъж с двете насилени усмивки — едната над брадата му, а другата под нея. Естел Пипрели, която за миг отново бе невредима и която се взря изпитателно в очите на Чайлдс, а някакво общо усещане се предаде и на двамата.
Те наблюдаваха Чайлдс и чакаха.
Той достигна мястото, където ръката се бе прехвърлила през парапета и бе вкопчила пръсти в ръба на бетона, вибриращи от усилието да удържат цялата тежест на тялото й. Чайлдс видя дебелата й китка, прилепналия ръкав на анорака, чиято извивка се губеше в мрака на бездната.
Кръглото й, огряно от луната лице бе точно под него, обляно от блестяща черна течност. От изваденото й око се стичаше кръв. Едната й ръка висеше безжизнена край тялото.
— Помогни… ми… — каза тя със своя дрезгав грак, а тонът й съвсем не изразяваше молба.
Докато се взираше в огромното й лице и в сребристите й сплъстени коси, той отново се докосна до нейната лудост. Почувства пълзящата поквара, която се разпростираше отвъд границите на разстроения й мозък, измислил жертвоприношения в името на някаква митична лунна богиня, в търсене на налудничаво оправдание за злото, което тя сама причиняваше. Тази поквара се раждаше от жестока и примитивна душа, от едно озлобено съзнание. Той почувства и видя нейната уродлива същност не в окото й, което се взираше ненавистно насреща му, а в другото — една бездънна черна дупка, която не излъчваше същото зложелателство! Думите й „помогни… ми…“ бяха изречени подигравателно, с недвусмислен сарказъм. Чайлдс почувства и видя тези неща, защото тя беше в него и той беше в нея. Тя го накара да види чудовищни и отблъскващи образи и картини, потресаващи и предизвикващи отвращение, защото все още изпитваше удоволствие от играта между двамата. Нейната игра. Нейният начин за мъчение.
Но ново чувство обсеби уродливото й съзнание, когато ръцете му се сключиха около нейните груби, дебели пръсти.
Страх, подобен на хирургически скалпел, проникващ в гноясала рана, разкъса тези тормозещи мисли, когато Чайлдс отдели първия пръст от бетонната повърхност.
Изплашен стон, когато повдигна втория пръст.
Отчаян гневен писък, когато откопчи последните два пръста и тя полетя надолу, надолу, надолу към бездната, а тялото й се удряше в полегатия склон на язовирната стена.
Чайлдс чу глухото тупване на туловището в основата на стената. Опрял гръб в парапета, той бавно се свлече на пътеката. Почувства как облекчението отпуска всяка фибра на тялото му — сега, когато беше освободен от непрекъснатото напрежение на зловещите видения, от постоянно измъчващия го гнет. Бе преживял твърде много емоции, за да може да заплаче, беше прекалено изтощен, за да почувства, ликуваща радост. Можеше само да гледа как мъглявите фигури се завъртяха във въздуха и скоро се разнесоха.
Но една от тях остана по-дълго.
Анабел се наведе и докосна лицето му със студените си мънички пръстчета, които преди това не бяха там. Светлина, идваща от другия край на язовирната стена, прониза мъничкото й тяло и то се превърна в стелеща се мъгла. След това изчезна.
— Илюзия! — каза си тихо той.