Лунен ловец

Единайсета глава

Колкото по-дълго бях сам, толкова по-лесно ми ставаше да забравя изражението й, когато си тръгна. Объркано, безпомощно, уплашено. Всичко накуп в един последен, настойчив поглед, за който разбирах, че ще съжалявам с години. По-трудно ми бе да не обръщам внимание на миризмата. Беше разбудила нещо дълбоко у мен и го исках обратно. Исках да се върне. Ала не го очаквах. Щом картите са на масата, няма на какво да се надявам. Знам, че е лицемерие, но винаги очаквам повече от хората, отколкото от себе си. Не е ли нечестно?

Трябваше да се разсея и включих телевизора. Предаванията през деня са истински майтап. Който и да е казал, че „животът е по-невероятен от литературата“, трябва да си е разбирал от работата.

Прехвърлих двайсет и четири канала, преди да попадна на „Казабланка“. Обичам старите черно-бели филми. „Африканска кралица“, „Корабът на глупците“ и „Хладнокръвно“ са ми любимите. Гледал съм цветните версии, но не е същото. Шоколадовият сироп, който прилича на истинска кръв, се превръща в марципан дори и след като му сменят цвета.

Чувствам се неспокоен. Трябва да правя нещо. Обикновено, когато планирам промяната, си нося лаптопа или си плащам сметките. Миналия март си платих данъците, като свалих всички формуляри от интернет.

Опитвам се да мисля делово. Трябва да планирам още три удара, за които вече ми е платено, но всички подробности — карти, снимки и графици — останаха вкъщи. Започнах да се ругая, че не бях изпрал куфарче с пари в Атлантик Сити, преди да си затворя вратата за там. Бях решил да изчакам, докато свърша една друга задача. И какъв късмет — следващата ми работа да се окаже Джефри. Сега няма да мога да използвам нито едно от казината там, които са благосклонни към моя тип трансакции.

Мога да прекарам доста от парите през застрахователната компания, но бях поел прекалено много работа за прекалено кратки срокове. Планът беше да си почина една-две години. Отдавна не бях си го позволявал. Тънех в пари и трябваше да ги узаконя, за да мога да дремя на слънце на Хаваите или в Монако. Най-доброто в такъв случай е фалшиво залагане в хазартни игри, но означава и пътуване до Вегас. Мамка му!

Мислите за най-омразните ми хора не подобриха настроението ми. Проверих счупения часовник, поклатих раздразнено глава и накрая го свалих. Безполезен боклук. Онзи в спалнята показваше само един и десет. Отидох до хладилника и извадих ребрата. Отворих пакета над умивалника и го оставих да се затопли на стайна температура. Вечерята бе готова. Сега трябваше да се замисля за обяд.

Обадих се на румсървиса и си поръчах сандвич „Монте Карло“ с ягодово сладко и ръчно нарязани картофки. Един от любимите ми. Обмислих идеята да се напия и дори си налях двойна доза чисто „Мейкърз Марк“, но го върнах обратно в бутилката. Нямаше да ми оправи настроението. Даже със сигурност щеше да го влоши. Май вече не мога да се напивам и опитите ме правят сприхав.

Не би трябвало да има някакво значение дали тя ще се върне. Една нощ страхотен секс и започват да ми идват възвишените шибани идеи за някаква въображаема любов. Още по-зле, че е любов, която нямам желание да си позволя, нито време. През живота си съм имал толкова жени, че не би трябвало да е от значение.

Сигурно просто съм ядосан, че съм объркал календара и бях принудително затворен тук. Добрата страна обаче бе, че съм готов за покера. Бях го отлагал заради работата. Но щом работата и промяната приключат…

Настроението ми съществено се подобри. Да-а, едно нощно събиране с момчетата отново ще ме върне в релсите на нормалното. Започнах да набирам номера на Кармине да му съобщя, че ще участвам в играта, та да са готови, но се сетих, че обажданията се проследяват и се включват в сметката ми. Не, изобщо не става да звъня на частната линия на Кармине от номера на тази стая. Събрах цялата си смелост и слязох във фоайето.

Щом вратите на асансьора се разтвориха на първия етаж, веднага се отправих към обществените телефони. Полагах всички усилия да не обръщам внимание на миризмите на движещите се наоколо хора и на гъстата кръв, която течеше под тънката като хартия кожа. Надушвах техните радости, мъки, страхове. Прекалено много миризми. Прекалено много чувства. Това е другата причина да се изолирам — сетивата ми се претоварват.

Работеше само един телефон. Обадих се и чух запис на заядливия глас на жената на Кармине, Линда. Оставих съобщение и се обадих на Джоко да го помоля да хвърли поглед на колата ми. Нямах намерение да я изоставям с дни.

— Чудех се защо не се върна — рече ми той. — Да не си хванал ново гадже? Забелязах как те гледа брюнетката.

— Гледай си работата! — изръмжах му аз. — Колата наред ли е?

Известно време не отговори.

— Да. Дадох на Сладура да разбере, че е твоя, и двете банди не я пипат. Единодушно решение. Знаят какво ще стане с тях. Май това е единственото, по което са съгласни тази година.

— И добре правят! — За миг пред погледа ми се спусна червена мъгла, докато си представях как някой от уличните пънкове се превръща в кървава каша. Мисълта за писъците му, докато го разкъсвам, ме накара да се усмихна. Направо можех да подуша миризмата на потта и страха му, която накара лигите ми да потекат. Стомахът ми изкъркори и аз потръпнах.

— Наред ли си? — запита тихо Джоко. — Звучиш дрезгаво.

Поех си дълбоко дъх и бавно издишах. Спокойствие. Само спокойствие. Никакви кървави зрелища във фоайето на хотела. Усетих потупване по рамото и се извърнах. Някаква чернокоса жена в ушит по поръчка делови костюм проявяваше нетърпение.

— Няма ли да свършвате? — попита тя. — Телефонът ми трябва.

Беше се поляла обилно с парфюм, който не позволяваше да усетя истинския й мирис. Пренебрежително й обърнах гръб и продължих разговора си.

— Ще се оправя. Тази седмица нещата не се развиха според предвижданията ми.

— Добре — звучеше неуверено. Кучката зад гърба ми отново ме потупа по рамото и едва овладявах порива си да се обърна, да я стисна за гушата, да й разбия физиономията с телефонната слушалка и да оближа кръвта й от черната пластмаса.

Стоп! Време е да се връщам горе.

Поклатих глава да я избистря.

— Виж сега, трябва да тръгвам. Ще се върна след ден-два. Пусни приказката да не пипат колата. — Обърнах се към брюнетката и се втренчих в нея, накарах гласа си да прозвучи една октава по-ниско и придобие силен италиански акцент: — Само някой да я пипне, ще му изтръгна кура и ще му го натъпча в устата. Капиш?

Усмихнах се зловещо и очите на брюнетката се разшириха. Една веничка на шията й запулсира. Малки капчици пот се събраха над горната й устна. Исках да усетя пулса й между зъбите си. Внимателно оглеждах плячката си. Очите й бързо се стрелкаха напред-назад, докато търсеше път за бягство. Страхът бързо се смени с амонячната миризма на паниката. Превъзходно. Оголих зъби към нея, после свих устни и й изпратих целувка. Тя бавно си тръгна, като се препъваше. Едва се сдържах да не я последвам и да не се нахвърля отгоре й.

Отсреща чух хихикането на Джоко. Стреснах се. Рязко се отдръпнах и се засмях заедно с него, но моята причина бе друга. В смеха ми имаше висока нотка, която не ми хареса.

— Ще им предам — обеща той.

Почти бях стигнал до апартамента си, когато се сетих, че Сю бе взела картата и бях заключен отвън. Стоях в коридора и се опитвах да превъзмогна приливите на паника. Днес не ми трябваха такива говна. Сритах яко вратата и усетих как здравината й отеква в крака ми. Тежкият дъб остро изскърца и видях как пукнатина с дебелината на косъм прониза дебелата дървесина. Опа!

— Господин Джодоне? — разнесе се глас откъм коридора. Обърнах се и видях Тим от кухненския персонал да бута към мен количка. Заля ме вълна на облекчение.

— Заключил съм се.

Засмя се и извади резервен ключ. Пресегна се през мен и отключи. Влязох и той бутна количката след мен.

— Мога ли да ви бъда полезен с още нещо!

Поклатих глава, нямах смелост да заговоря. Щяха да открият липсата му. Знаех, че ще стане така. Но можех да го подуша. Одеколонът за след бръснене само частично надделяваше над мириса на кожата му. Стомахът ми къркореше в агония и едва сподавих ръмженето си, докато гледах усмихнатото му лице и го приемах единствено като храна. Някаква част от мозъка ми се запита какво червено вино върви с червено месо и едва не се разсмях. Викайте ми Ханибал. Езикът ми се плъзна навън да обере тъничката струйка слюнка, която се плъзгаше по брадичката ми.

Поклатих глава да прогоня мислите. Той трябваше да си върви. Веднага! Бръкнах в джоба си и измъкнах портфейла. Издърпах двайсетачка и му я подадох. Погледна ме изненадано.

— Храната ще бъде включена в сметката ви.

— Така и трябва. Благодаря ти, че ми отвори.

Усмивката му блесна върху мургавото лице.

— Ей, гледай ти! Ако ви потрябва нещо, само ми кажете!

Кимнах и насочих вниманието си към количката, с което му подсказах да си тръгва.

За мое нещастие, натрупаните миризми на плячката бяха причина сандвичите да не заситят глада ми. Носът ми ме поведе към банята. Вътре още се усещаше ароматът на Сю. Дървета. Мускус. Секс. Тялото ми реагира, но изтласках мисълта от съзнанието си.

Миризмата на месото, топло и кърваво в умивалника, ми дойде много. Днес всичко ми идваше в повече. Като няма секс, има кръв. Сладка, с метален привкус, главозамайваща. Въпреки че съзнанието ми крещеше от възмущение, отхапах кърваво парче от ребрата и бавно задъвках. Докато дъвчех суровото говеждо, напрежението ми се разсея и приех това, в което се бях превърнал за три дни.

Вълк. Месоядно. Така да бъде.

Днес поне не бях канибал.