Лунен ловец

Двайсет и шеста глава

— Тони! Почакай!

Плачливият зов на Сю внезапно секна, щом вратата се затръшна зад мен. Отправих се решително към колата си. Никога през живота си не съм бил по-вбесен. Слънцето тъкмо залязваше и сенките бяха започнали да се удължават. Докато стигна колата, лампите по овалната алея примигнаха и пропъдиха сянката ми.

Това, от което се боях, се бе случило и ми се стовари направо на главата.

Извадих ключовете от джоба си и веднага ги изпуснах. Едва се въздържах да не ритна вратата на колата. Но щях да се вбеся още повече, ако се наложеше да карам „Мустанга“ на поправка, защото не съм могъл да овладея нервите си.

Докато се пресягах към ключовете, тежката дъбова врата се отвори и Сю хукна навън, като забрави да я затвори.

— Тони, моля те! Не си отивай! Съжалявам. Никога няма да се повтори.

Погледнах я. Погледът ми изгаряше от ярост.

— Абсолютно си права, че няма.

Дочувах пискливия глас на Мира през отворената врата:

— Остави го да си върви, Сузи. Сигурно има какво да крие, щом толкова се ядосва от една невинна грешка.

Погледнах ядно към гласа зад триъгълника жълта светлина и преглътнах остроумния отговор със стиснати зъби. Не си заслужаваше усилието. Трябваше да се доверя на първоначалния си инстинкт и да я поставя на място още щом се запознахме.

Сю се обливаше в сълзи, докато тичешком заобиколи колата. Отстъпих. Точно сега нямах желание да ме докосва. Имах основание да съм ядосан и проклет да бъда, ако позволя на яда си да утихне в сребристия полуздрач.

Спря, щом ме видя да се отдръпвам, и не пристъпи напред. Брадичката й трепереше, а солените сълзи се стичаха по бузите й. Почувствах смущението и болката й. Страхът и мъката стиснаха гърдите ми и единственото, което ми се искаше да направя, бе да я взема в прегръдките си. Не, да му се не види! Прекалено дълго време бях лекомислен.

— Толкова съжалявам — прошепна тя.

— Вината не е твоя.

Така си беше, но ни най-малко не се успокоих. Отключих колата. Сю не се опита да ми попречи.

Тонът й оставаше тих и предпазлив. Не искаше някой да я чуе.

— Къде отиваш?

— Излизам.

— Ще се върнеш ли? — Страхът й ме блъсна в носа. Не употреби думата „някога“, но я загатна.

— Вероятно не тази нощ.

Кимна с нещастен вид. Страхът бе отслабнал, но едва доловимо.

— Може ли да дойда с теб?

— В момента не ставам за компания, Сю. Искам да остана за малко сам — напрежението все още не бе напуснало гласа ми. Нищо чудно. — Ако не ти се стои при нея, отиди в мотел, поръчай си храна в стаята и се просни пред телевизора. Или пък излез някъде.

Бе обгърнала тялото си с ръце да се защити от света. Главата й клюмна и проблясващите сълзи закапаха по земята.

— Не познавам никого, с когото да изляза. Не искам да ходя в мотел. Стаите не ми харесват, когато съм сама.

Спрях се, защото част от яростта ми се бе стопила от болката й. Облегнах се върху колата, опрял ръце на отворените прозорци. Склоних глава и си поех дълбоко дъх.

— Защо не се обадиш на Джон? Сигурен съм, че няма да има нищо против.

Поклати глава.

— Вече е седем. Сигурно си е тръгнал.

Отворих вратата на колата, наведох се и грабнах отвътре хартия и писалка. Написах телефонен номер и й подадох листа, като внимавах да не я докосна.

— Това е домашният му телефон. Обади му се.

Когато отказа да срещне погледа ми, докоснах рамото й. Овладях познатото усещане, което стегна слабините ми. Тя внезапно вдигна очи и се задъха от допира.

— Обади му се, Сю. Моля те.

С благодарност попи от силата ми и кимна. Неуверено, но кимна.

Потеглих с рев, а тя стоеше сама и изоставена в кръга светлина.

Отидох у Ник. Нуждаех се от място, където да се почувствам у дома. Групата бе започнала да свири и се вихреше, когато решително влязох вътре. Беше претъпкано. Порив на вятъра тръшна вратата зад гърба ми и разтресе прозорците.

— Ей, ще събориш къщата! — възкликна Джоко, докато примъквах единствения свободен стол и го придърпах до бара. — Още не съм изплатил заведението.

Много смешно. Изгледах го ядосано. Един поглед към лицето ми му беше достатъчен да го накара да вдигне вежди. Грабна малка чашка за шотове с едната ръка и бутилка „Мейкърз Марк“ с другата. Разчупи дебелия печат от червен восък и наля карамелената течност в чашката, като спря почти на ръба.

Без да промълвя и дума, грабнах чашата и внимателно я поднесох към устните си. Излях я в гърлото си, но забравих първо да си поема дъх. Алкохолът ме опари и почти влезе в кривото гърло. Не исках да се закашлям. Тялото ми потръпна, затворих очи и вдишах дълбоко. Топлината се разля по гърдите ми и се разпростря към стомаха. Когато отново отворих очи, чашата беше пълна. В ъгълчето на устата ми заигра лека усмивка и с радост гаврътнах второто питие. Вече не мога да се напивам, но усилието ме накара да се почувствам по-добре.

След третата чашка Джоко се осмели да попита:

— Какво те е подпалило толкова?

Изпръхтях и бутнах чашата към него да ми сипе за четвърти път. Наклони глава и леко, с въздишка, я поклати. Миризмата му издаваше нервност. Барманите никак не обичат да напиват ядосани хора. Но все пак наля.

Раздразнението пролича и в гласа ми:

— Днес ме посети Боб Съмърс. — Този път отпивах бавно от уискито си, за да му доставя удоволствие.

— Онзи задник от отдел „Убийства“ на Четвърти участък ли? Мамка му. Употребява толкова сапун „Слонова кост“, че чак скърца.

Тъкмо отпивах, когато го каза, и внезапно се разсмях толкова силно, че едва не разплисках уискито по мраморния плот на бара. Не че беше толкова смешно, но изведнъж се сетих, че Съмърс действително мирише на този сапун. Досега не бях го осъзнавал.

Детектив Робърт Съмърс е висок мъж с побеляваща руса коса. Русата коса не побелява добре. Придава му вид на болен от жълтеница. Външността му винаги е опърпана, което ми напомня за Коломбо. Двамата щяха да си допаднат.

Джоко попи уискито от безценния си бар. Тъй като мълчах, той ме подкани.

— И…

Забелязах, че човекът на съседния стол е силно заинтригуван от нашия разговор. Не гледаше към нас, но се взираше съсредоточено пред себе си и миришеше на очакване. Дадох знак с очи на Джоко, че ни подслушват. Без да каже и дума, той обиколи с поглед бара.

Вдигна великанската си ръка и привлече вниманието на една от сервитьорките. Жената си проби път през навалицата до нас и зачака.

— Застани зад бара, Марни, имам малко работа.

Тя кимна и зае мястото му, като ми хвърли усмивка. Отвърнах й с кимване.

Тръгнахме през тълпата. Миризмите и звуците почти ме повалиха. Не беше толкова страшно, колкото в казиното, но никак не помагаше на разклатените ми нерви. Когато стигнахме до дансинга, почти се разсмях. Нямаше къде да хвърлиш игла, а моето сепаре в ъгъла си е зловещо празно.

Настанихме се и едва сега забелязах, че е взел бутилката и две чаши. Трябва наистина да съм откачил.

Наля по малко в чашите. Отпи, но глътката му почти не пролича в чашата. Познавам Джоко. Може да ближе една чашка цяла нощ и никой не би разбрал, че му е първата.

Пихме, аз — мълчаливо, той — с леко посръбване. Остави чашата на масата пред себе си и подпря лакти на издрасканото и олющено дърво. Миришеше на търпение. При Джоко няма бързане. Той е съвършеният барман. Изчакай колкото е нужно и ще разбереш всичко.

— Както ти казах, Боби ченгето ме навести.

Кимна. Докато отпивах глътка, мълчаливо огледа тълпата за някакви признаци на беля. Не му се сърдя. Той е шефът. Погледът му се стрелкаше от група на група, регистрираше по-висок тон или по-завалени движения. Задържа се по-дълго върху група около двайсетгодишни момчета. Докато ги наблюдавахме, едно от тях взе напитка от съседната маса, която хората бяха оставили, и започна да пие. Джоко се изправи.

— Запомни си мисълта.

Не откъсна поглед от масата, докато се виеше из тълпата като дим. Истинско чудо за мъж с неговия размер. Стигна до масата и ги връхлетя като ураган. Почти видими искри на напрежение пращяха около тях. Изтръгна питието от ръката на младежа и заговори толкова тихо, че да го чуват само компанията и вълчите ми уши: „Вън.“ Едно от момчетата се опита да спори. Джоко само скръсти масивните си ръце на гърдите си. Мускулите — резултат от многогодишна тренировка — се напрегнаха и се очертаха под късите ръкави на бялата тениска.

Никакъв аргумент отсреща не би могъл да му се опре. Можеше да загуби работата си, всичко. Не му беше до шеги. Момчетата преглътнаха гордостта си, преди да започнат да си гълтат избитите зъби. Младежът с питието дори не го погледна. Опита да си вземе нещата и да се измъкне, докато приятелите му спореха. Джоко протегна месеста ръка и го потупа по рамото. Момчето застина и втренчи нервен поглед в него.

Известно време Джоко изучава лицето му. Знаех, че запаметява завинаги всяка негова черта — цвета на очите, формата на носа. „Няма да ти сервирам.“

Онзи отвори уста, но Джоко му обърна гръб и се върна на нашата маса. Беше абсолютно уверен, че ще си тръгнат, както им бе наредено. Така и стана.

Хората се спуснаха към внезапно освободената маса като лешояди. Протягаха ръце към столовете, преди още да бъдат опразнени.

Джоко не бе стигнал до мен, когато на същото място се бе оформила нова компания, сякаш предишната група никога не бе съществувала.

— Пак ли Съмърс? — запита ме той, като че ли въобще не бяхме прекъсвали разговора си.

Отпих от уискито.

— Разследва голяма кражба.

Джоко вдигна вежди при новината. Приведе се напред, загледа ме напрегнато, съсредоточил цялата си енергия.

— Ти не си крадец и това не е негова територия.

Прав е. Не крада. Следващите ми думи бяха горчиви.

Гневът ме завладя с пълна сила.

— Явно всичко, което се отнася до мен, е негова територия.

— Какво е станало? — От порите му се просмука миризма на антифриз.

— Мира — отвърнах хапливо, сякаш самото й споменаване бе достатъчно. Но не беше.

— Мира? — той замълча. Внезапно реши, че му е ясно. Познах по миризмата. Ново гадже. Нов проблем. Отчасти бе прав.

— Майката на Сю. — Изведнъж се сетих, че той изобщо не знае за Сю. Имах чувството, че сме заедно от години, макар да бе изминало малко повече от седмица. — Брюнетката, с която бях тук миналия път.

Джоко кимна с разбиране. До ноздрите ми достигна полъх на карамфил. Отново беше прав.

Разказах му всичките гадни подробности. Как съм отишъл при Сю и съм се натъкнал на колата на Съмърс. Не споделих за паниката, която накара сърцето ми да забие лудешки, когато го видях потънал в задълбочен разговор с Мира. Ако носеше разрешение за обиск, с мен беше свършено. Бях спал там поне две нощи. Преди никога не бе имал възможност да се сдобие с мои отпечатъци или ДНК и ми се искаше положението да си остане такова. Мамка му.

Но той нямаше разрешително. Просто бе попаднал на телефонен разговор. На Мира й липсвала някаква специална брошка от „Тифани“. Поздравления за Сю и милионите любители на хазарта в щата. Струваше повече от колата ми, което превръщаше случая в обир. Чул да се споменава името ми, когато разговорът приключвал, и решил да намине лично. Би продал душата си на дявола, за да получи данни за мен.

И все пак Съмърс не е глупак. Когато се озовах там, леко се отдръпна. Разбрах, че таи подозрения. Мира знаеше прекалено много за престъплението.

— Имате ли нещо против да хвърля един поглед долу? — попита той Мира.

— Аз имам нещо против — намесих се разгорещено. — Няма начин да съм се качил горе и да съм задигнал брошката, лейтенант. Влизам през отделен вход отзад. Дори нямам ключ за междинната врата. — Бях се погрижил да е така.

Обърна се към Мира:

— Вярно ли е, госпожо Куентин?

— В никакъв случай! Той влиза и излиза от къщата, когато му скимне, детектив. Не му вярвайте! Сигурна съм, че е откраднал бижуто.

За моя изненада, а вероятно и за изненада на Мира, Сю взе думата:

— Той казва истината, лейтенант. Ще ви бъда благодарна, ако отправяте въпросите си към мен. Аз притежавам тази къща и аз съм тази, която подписа договора за наем с господин Джодоне.

Олеле! Бях изненадан, но доволен от силата, с която го изрече. Една дума бе накарала Съмърс да наостри уши.

Миризмата му придоби различни нюанси. Изражението му стана подозрително и разочаровано.

— Наем ли? Не знаех, че сутеренът представлява отделно жилище.

Една-единствена дума промени същността на разследването. Свих рамене.

— Не е бил, преди да сключа договор с госпожа Куентин, за да й помогна да инсталира няколко нови елемента на охранителната система. Виждате какво е състоянието на външната ограда, лейтенант. Тя искаше работата да бъде свършена бързо и за да съставя плановете, останах да пренощувам няколко пъти.

Благодарих на щастливата си звезда, че със Сю бяхме подписали договор за наем, докато оформяхме споразумението за охрана. Без мое позволение Съмърс нямаше право да докосне куфарчето. Веднъж ми беше казал, че ако някога успее да ме пипне, ще стане толкова чисто, че направо да го схрускаш. Беше готов да си тръгне. С шапка в ръка.

Внезапно ми хрумна блестяща мисъл. Сетих се за мониторите. Когато приятелчето Гари се бе отбил да поправи оградата, Сю го бе накарала да смени касетите на мониторите. Точно вчера бях монтирал машина за гледане на касетите в една стаичка отзад. Нямаше нищо интересно, но бе, преди Мира да извика ченгетата. Не всяка камера има превъзходен обхват, но една е скрита точно над вратата към стълбището.

Вероятно Мира изобщо не я беше забелязала.

— Лейтенант, мисля, че ще ви е интересно да видите нещо. — Поведох Боб към стаята и затворих вратата зад гърба му. Пренавих касетите за деня.

— И какво показаха? — запита Джоко. Усмивката му беше зла, докато разказвах историята. Въздухът се изпълни с наситената сладникава миризма на антифриз и в погледа му проблясваше неприкрита веселост.

Точно в този момент стана тъмно и сърцето ми отиде в петите. Пулсиращата светлина проблесна, лъскавото кълбо плавно се завъртя и музиката забави темпо. Гласът на вокала се снижи до прелъстителен шепот, който разкъсваше сърцето и навяваше мисли за сатенени чаршафи.

Върнах погледа си към Джоко. Виждах го през просветванията в тъмнината. По лицето му играеха многоцветни сенки. Усещах ритъма в гърдите си. Затворих очи да изолирам проблясъците. Всичко придоби сюрреалистичен вид. Опитах се да заговоря, да отвърна на въпроса му. Изведнъж усетих, че пропадам. Бях в безтегловност. Не можех да си поема дъх.

Честотите се смениха. Отново разказвах същата история, но вече звучах като накъсан алт. Когато отворих очи, бях зяпнал в тавана. Цветовете бяха топли, миришеше на карамфил.

Дочух гласа на Синчето Джон:

— Как се почувства, когато майка ти направи постановката на Тони?

Знаех отговора, преди да се разнесе звукът от гласа, който не беше моят. И мислите не бяха моите.

— Ужасно. Кошмарно. Чувствах се притеснена, разгневена, виновна и как ли още не. Тя няма никакво право!

— Дали пък не се тревожи за теб? Да се безпокои, че може да си направила грешка, като си се хванала с него? Винаги си готов за ролята на адвокат на дявола, нали, Джон?

По дяволите, не! Но не бях казал това, не бяхме казали това.

— Възможно е. Понякога ми харесва да мисля, че й пука за мен. Но навярно е така, защото не харесва Тони. Той й се опълчва. Тя не може да го понесе. Винаги трябва да е отгоре. Да бъде единствената. Аз прекарвам известно време с него. Не е позволено. Времето с Тони отнема от предназначеното за нея. Не могат да съществуват едновременно.

— Е, какво толкова показаха касетите? — Топлите цветове и ароматът на карамфил още бяха тук, но Джон говореше с гласа на Джоко, дрезгав баритон. Получих прозрение. Познание кои и какво сме ние. Отново мрак.

Пак се озовах в бара. Лампите светеха, песента отдавна бе свършила. Бях ли говорил? Не можех да си спомня.

— Какво? — попитах замаяно.

— Касетите, Тони. Каза, че си превъртял касетите и си ги показал на Съмърс. Видели сте, че Мира ходи. Каза го, като че ли е кой знае какво. После буквално изключи. Хем беше тук, хем те нямаше. Разбираш ли?

Опитах да се съсредоточа върху него. Истински. Исках да му разкажа какво става с мен. Исках да споделя с някого. С когото и да било.

Не. Придържай се към темата. Точно сега бе по-добре да съм разгневен, отколкото притеснен. Касетите. Да.

Записът показваше как Мира се надига от количката. За мен не бе изненадващо, но не и за Съмърс. Ядоса се. Можах да го забележа, да го подуша. Ето я Мира, съвсем истинска в бяло и черно, отключва вратата долу с ключ. Запитах се откъде, по дяволите, го има. Откъм Съмърс се чу звук, който изумително наподобяваше ръмжене, докато пренавивахме втората касета от мокрия бар на долния етаж. Показваше Мира отдясно, докато се промъкваше в спалнята ми и пъхаше брошката под дюшека ми. Много ловко.

Скръцна със зъби и дочух леко дращене в гласа му, когато заговори. Неохотно ме попита ще искам ли да повдигна обвинение. Можех да го направя. Влизане с взлом, фалшиви обвинения. На Съмърс не му бе приятно да ме пита, дразнеше се, че за разнообразие този път аз бях правият. Но той се придържа стриктно към реда и закона. Това му е работата.

Милостиво отказах, но страхотно се забавлявах, докато на тръгване поставяше Мира на място. Заплаши да я даде под съд за фалшиво обвинение. Счита се за престъпление. Най-хубавото беше, че никога повече нямаше да й вярва. Това малко ме разведри. Но съвсем малко.

— По дяволите! — Джоко издиша бавно и довърши питието си с една бърза глътка. — Сигурен ли си, че искаш да имаш нещо общо с това момиче? — Поклати глава. Началото не е твърде обещаващо.

— Мира ми е заседнала в гърлото още откакто си пренесох някои вещи. — Потупах чашата на масата и започнах нервно да чертая кръгове с нея. — Кълна се в бога, че ако някога се опита…

— Чакай, чакай! — прекъсна ме бързо Джоко. — Спри се. Откакто си се нанесъл?

Опитах се да го пусна покрай ушите си.

— Занесъл съм някои вещи. По принцип съм си у дома. Просто държа няколко неща там.

— И така да е… — Внезапно мирисът му издаде лека тревога и известна радост. — У Линда не беше оставил даже четка за зъби, а й предложи брак.

Не знаех как да го обясня. Като че ли нямах избор. Случи се някак си без намеса от моя страна. Не мога току-така да прогоня чувствата. Нуждата да бъда със Сю. Част от мен не искаше това да свърши. Никога преди не бях изпитвал такива чувства и е невероятно! Но ме плаши, тревожи и дори отчайва. Така обясних и на Джоко. Кимна мъдро, сякаш отлично знае за какво става дума.

Тогава се случи пак. Свободното падане. Застинах на място. Отново се озовах едновременно на две места. Виждах Джоко. Виждах бара, усещах масата под ръката си, но бях и другаде. Чувствах се щастлив. Усещах биенето на друго сърце, не моето. Ръце нежно масажираха раменете ми и беше хубаво. Видях лампа и полирано дърво, разположени над бара. Дочух силен трясък, сякаш бързо и силно се счупи дърво. Беше смях на жена. Подуших специфичния парфюм на Линда.

Огледах се. Не беше наблизо. Където и да се намираше Сю, отново бях с нея. Долових изненадата й, когато ме усети в себе си, и шокът прекъсна връзката. Отново си бях аз. Сякаш внезапно в съзнанието ми изникна тухлена стена и изолира емоциите. Стената миришеше на козина.

— Добре ли си? — дочух гласа на Джоко като насън. — Пак изчезна.

Отговорът ми прозвуча толкова неуверено, колкото се чувствах:

— Да, наред съм.

Прекарах цялата нощ у Ник. Джоко ме остави да си седя в сепарето дори след като затвори. Взе ми бутилката. Това е закон.

Призори се върнах в къщата на Сю. Не беше си лягала.

Усетих мириса й, щом прекрачих прага. Нежен и мускусен, изпълнен с тревога и угризения. Беше се забавлявала, но би предпочела да е с мен. Искаше ми се да я прегърна, да я докосна, ала разбирах, че ако я пипна дори с пръст, всичко ще бъде простено. Не можеше да е иначе. Но и не трябваше да ми харесва.

Слязохме долу, за да бъдем насаме.

— Добре ли се забавлява? — попитах небрежно, докато събувах обувките си, изпразвах джобовете си и проверявах оръжието.

— Знаеш, че отговорът е „да“ — изсумтя развеселено, но не се разсмя. — Нали известно време беше там.

Не исках да го призная. Беше абсурдно. Даже съвсем абсурдно. Продължих да се движа, за да стоя далеч от нея.

— Къде беше?

— Видях се с Джон, но това вече ти е известно. Според него не трябваше да шофирам. Затова звъннах на Линда. Не се сетих за никой друг. Дойде да ме вземе. Ходихме на боулинг.

— Боулинг? — Това обясняваше образите. Ярки светлини, падащи кегли.

— Имат пътека в мазето си. — Наситеният цитрусов аромат се примеси с други чувства, които още не разпознавам. — Харесвам Кармине. Напомня ми за теб.

Така и трябва да бъде. Израснахме заедно. Сю се усмихна доволно.

— Той реши, че Линда и аз сме близначки, разделени след раждането.

— И защо? — Настаних се на канапето и потупах мястото до мен. Разположи се с леко подрусване.

Запази усмивката си. Намести се и размърда свития си крак на възглавницата. Протегна лявата си ръка на облегалката на канапето, но не ме докосна.

— Защото толкова си приличаме! Имаме еднакви политически възгледи. Харесваме едни и същи филми, едни и същи храни. — Внезапно миризмата й издаде, че се натъжи, но едновременно с това изпитваше задоволство. Влажни мандарини. Странно. — Винаги съм си мислила, че при сестрите трябва да е точно така. Но как мога да съм близка с някого, когото едва познавам? Бе сякаш… добре, виж, тя разказа нещо от детството си. По-големият й брат откраднал сладкиш и обвинил нея. На мен ми се случваше през цялото време. Въпросът е, че знаех какво ще каже после. Знаех как родителите й са я наказали, сякаш бях чувала цялата история преди. Но аз току-що се запознах с нея! Не е ли странно?

„Странно“ е слабо казано. По-точната дума е страшно. Историята ми беше известна. Сю заемаше спомените ми. Усещаше топлото чувство, което още изпитвах към Линда.

Поклатих глава в опит да се отърся от представите и в същия момент се сетих за нещо друго:

— Кой още беше там? Имаше и някой друг.

— О! — изчерви се тя. — И Барбара беше с нас.

— Барбара?

Червенината не се оттегли.

— Жената от „Синьо кадифе“. Онази, към която Линда проявяваше… хм, интерес.

Усмихнах се с разбиране. Пресегнах се и я докоснах по ръката, за да намаля притеснението й. Прокарах пръсти по кожата й. Не мога да не призная, че се наслаждавах на електричеството, което протече по ръката ми.

Тя вирна глава като птиче.

— Това също е странно. Като че ли техните отношения вече не ме вълнуват. Веднъж ги видях заедно… държат се като двойка, както и с Кармине. Поговорихме колко необичайно го чувствах отначало. Линда бе напълно честна и откровена защо е това, което е. Накара го да изглежда толкова нормално. Говорихме за всичко и нищо. Кармине закара Барбара у тях малко след полунощ и после отиде да затвори един от клубовете. Линда и аз стояхме до сутринта, разказвахме си мръсни вицове, смяхме се на разни идиоти от телевизията и от хората, които и двете познаваме. Господи! Говорихме си за какво ли не. Самата аз се прибрах едва преди няколко минути.

Значи в края на краищата не ме е чакала. Внезапно замлъкна и ме изгледа, сякаш току-що се бе сетила нещо.

— А, забравих да ти кажа. Барбара ти предава много поздрави.

Поклатих глава.

— Не познавам никаква Барбара.

— Знае много неща за теб. Определено става дума за теб. — Опита друг подход: — Ръст около метър и петдесет и пет, златисточервена коса? С тяло, което може да предизвика задръствания по улицата?

Забеляза объркването ми и се напрегна да се сети за нещо, което да освежи паметта ми.

— Очите й са невероятни. Почти златисти, с по-тъмен пръстен около зеницата. Ефектът е поразителен.

Златисти очи. Вълчи очи. Това обясняваше нещата. В гласа ми прозвуча ужас:

— Бабс? Линда и Бабс?

Беше ми невъзможно дори да си представя Линда да спи с моята наставничка/нападателка.

Сю се стъписа от реакцията ми:

— Нещо не е наред ли? Изведнъж подуших страх.

Линда и Бабс. Милостиви боже… На Кармине щеше да му се наложи здравата да се потруди с тези двете. До съзнанието ми бавно, сякаш отдалеч, достигна нещо. Явно не действах на пълни обороти.

— Какво каза?

— Попитах какво не е наред — повтори тя притеснено. — Изглеждаш уплашен.

Рязко и напрегнато поклатих глава, изправих се и отстъпих назад.

— Не. Не каза това. Каза, че си подушила страх.

Сви рамене и също се изправи.

— Може и да е така. Все същото.

Усетих как пулсът ми се учестява и в стомаха ми запърха ято пеперуди или може би прилепи. Можеше да надушва чувствата като мен. За нея нямаше специално значение. Това бе лошото. Да, определено прилепи. Драскаха, пърхаха — и ми се догади. „Уплашен“ не обясняваше всичко. Връзката между нас ставаше все по-силна. Кръгът се стесняваше. Все повече и повече. Като примка. Щом тя придобиваше вълчите ми способности, а аз можех да виждам през очите й, докъде щяхме да стигнем?

— Добре ли си? — Сю изглеждаше искрено обезпокоена.

Приближи се към мен, но аз почти инстинктивно отстъпих назад. Надушвах я. Надушвах тревогата й, загрижеността, обичта. Сладкия мускус. Дървета, роса и мъх. Когато пристъпи напред, долових наситения нежен аромат на надигащото се желание. Внезапно се спря и ноздрите й се разшириха. Сякаш също бе доловила миризмата ми.

Още по-близо. Виждах желанието и гладът да припламват в погледа й. Очите й потъмняха, от тях искреше електричество. Рязко се спрях, когато гърбът ми опря в стената. Защо трябва да се боя от това? Защо се ужасявах, че може да ме докосне?

Веднага щом въпросът се оформи в съзнанието ми, разбрах отговора. Чувствата, които ме обземаха, когато бях със Сю, дори без секс, водеха до зависимост. Излитам високо, когато е с мен, и пропадам в тъмна бездънна пропаст, когато не е. Като всяка друга зависимост, и тази не подлежи на контрол. Не е по силите ми. Нуждая се да бъда с нея.

Сексът е съвсем друго. Познавам хора, които се пристрастяват към секса, но то е физическо усещане, зов на плътта. Това е зависимост. Не от определена личност. Зависимостта беше от Сю, не от онова, което правим в леглото.

Осъзнах, че съм готов да убивам за нея, ако се окаже застрашена. Бях убивал за нея. Бях готов да се откажа от всичко в живота си, за да съм с нея. С потръпване осъзнах, че съм готов да умра за нея. С готовност бих се отказал от цялата си същност. Трийсет и седем години индивидуализъм се стопиха за миг.

Пристъпи още крачка напред. Почти се допряхме. Треперех целият, но явно не можех да й откажа. Не бях в състояние да убедя мускулите да отместят тялото ми. Докосна бузата ми с ръка и се почувствах неизразимо добре. Затворих очи и се отдадох на насладата от електризиращия контакт.

Премина последните сантиметри, които ни деляха, и аз й позволих. Очите ми останаха затворени. Вдъхвах уханието й. Стиснах ръце в юмруци, за да не ги протегна и да я притисна към себе си. Отчаяно желаех да потъна в аромата й, в тялото й. Но не можех да й попреча да ме докосва. Господ да ми е на помощ! Прокара ръце по бузите и врата ми и ги положи на раменете ми. Приведе се и притисна цялото си тяло към моето. Ръцете ми се тресяха. Копнееха да направят това, което им забранявах. Здраво стиснах зъби. Всеки мускул от тялото ми бе напрегнат да отхвърли този копнеж. Мога да се справя! Ще контролирам собствения си живот!

Думите й бяха шепот, изпълнен с болка и притеснение:

— Не ме искаш… защо?

Отдръпна се от мен. Усетих електричеството между нас да отслабва и да се опъва като ластик. Танцуваше по тялото ми и отворих очи да я погледна. Бе застанала в средата на дневната. Погледът й бе наранен. Отказваше да срещне моя, но въпреки това миришеше на топлина и желание. Миришеше като нещо, което ми принадлежи. Само на мен. Като любима тениска или бебешко одеялце.

Заговорих тихо, но гласът ми проехтя в собствените ми уши. Сякаш близостта й изостряше вълчите ми способности.

— Започвам да се изгубвам, Сю. Губя се в теб. — Приближих се към нея, макар да разбирах, че идеята не е добра. Електричеството се засили. Сладки опарвания. Спрях. — Вече не знам дали чувствата ми са мои или твои. Не искам да загубя самоличността си, усещането ми за самия себе си.

Погледна ме и кимна.

— Разбирам. Както тичахме заедно, когато беше вълк, или виждахме бара, когато бях при Линда.

Виждала е бара? Не бях осъзнал, че се случва едновременно!

— Но не се страхувам като теб. — Леко се приближи. — Не е нещо лошо. Просто е различно. Някои неща като тичането даже ми харесват. Ами сексът! Не можеш да отречеш, че е невероятен — усмихна се и стомахът ми се сви.

Ръцете ми я обгърнаха толкова плътно, че в един момент се наложи да я пусна. Намерихме се в леглото и се наложи да се вкопча в него от страх да не я нараня. Всеки тласък ставаше все по-мощен. Протичаше помежду ни и достигна нажежена до бяло наситеност.

Оргазмът ме завари неподготвен. Съсредоточи се навсякъде и никъде. Всеки нерв, всеки мускул изпита абсолютния връх на екстаза. Не можеше да се вмести никъде в моята опитност. Сякаш си жив само когато има пълнолуние и внезапно за пръв път забелязваш слънцето. Никога не бих могъл да го изпитам с друга жена. Никое друго усещане нямаше да ме засити.

Искаше ми се да изрека толкова много, но думите не ми достигаха. Не беше любов. Беше много повече и много по-малко. Не можах да й отвърна по друг начин, освен да й прошепна: „Знам, мила. Знам.“ И наистина го знаех. Подушвах го, долавях го като пулсиране в съзнанието си. Усетих как вътре в мен се руши нова преграда. Съвсем малка, но въпреки това…

Примката се затягаше все повече и повече.