Лунен ловец

Пета глава

— Откъде знаеш, че нарочно се е наранила? — попитах аз.

— Заснета е с камера.

Чакаше да види реакцията ми. Предпазливо се приведох напред и поставих халбата на масата. После се излегнах и вдигнах поставката за крака. Целта на бавните движения бе да прикрия изненадата си. Ставаше все по-интересно.

— Снимала си я с видеокамера?

Миризмата й издаваше смущение.

— Не нарочно. Когато купих къщата, имах договор за алармена система за шест месеца. Срещу крадци, разбираш ли?

Кимнах утвърдително.

— Част от договора включва подмяна на лентите в скритите из къщата монитори на всеки няколко седмици. Къщата наистина е много скъпа, но аз ги бях накарала да настроят системата на доста ниска резолюция и на най-бавна скорост, защото всъщност не притежавам много неща за крадене. Мисля, че мама дори не знаеше за съществуването й. Както и да е, бях излязла да уредя някои подробности за апартамента. Тя ми помогна да избера цветовете на завесите и тапетите. Изглеждаше развълнувана, че отново ще си има собствен дом. Такъв, който няма да й напомня за татко. Когато се прибрах, я намерих почти в безсъзнание на пода. Не можах да я преместя. Повиках линейка.

Прекъсна за малко. Миризмата й отново се разнесе наоколо. Изкипялото кафе на гнева се смесваше с горчиво-киселия мирис на вина.

— Почувствах се ужасно — каза тя най-после. — Направо ужасно. Бях се оказала истинска егоистка. Докато бях навън онази сутрин, се чувствах толкова добре. Щях да се освободя от нея. После я намирам на пода с извит крак. Скимтеше.

— Кога получи лентата?

Отначало не обърна внимание на въпроса ми. Беше се затворила в собствения си малък свят. Още една доза чувства. Прекалено много, за да ги различа. Време е пак да помириша бирата.

— Изглеждаше толкова безпомощна. Аз не можех да й помогна. Дори и малко. Тя е едра жена. Дори не успях да я помръдна. Страх ме беше да го направя. Така че зачаках помощ. Седнах на пода до нея и се опитах да я успокоя. Чувствах се толкова виновна. Питах се дали плановете ми наистина са били въображаеми. Дали наистина не съм егоистката, която иска лично пространство, докато тя се нуждае от мен. — Очите й се наляха със сълзи, но тя не се опита да ги изтрие. Стичаха се по лицето й.

Започна да подсмърча и се закашля. Наведох се към масичката в близост до фотьойла ми, потършувах и й подхвърлих кутия с хартиени кърпи. Не я хвана, но кутията се приземи в обсега й. Остави питието си на масата, грабна кърпичка и си издуха носа. За разлика от повечето хора наистина й отиваше да плаче. Лицето й поруменя и изглеждаше по-красиво въпреки зачервените очи.

— Месеци след като беше паднала, ми се обадиха от застрахователната компания. Бях пълна с извинения. Тя просто изяде всичко. Въпреки това купих апартамента — имах договор, но никога не довърших обзавеждането. Стоях си у дома през цялото време, да не би да се нуждае от нещо. Трябваше да й сменят ставата. Бяха нужни месеци да заздравее. Три месеца бях истински заложник.

— Какво ти казаха от застрахователната компания?

— Предполагам, че за тях е обичайно да разследват подобни злополуки. Видели монитора в коридора, когато дошли в къщата, и се свързали с охранителната компания. Отхвърлиха иска ни, защото бил фалшифициран. Не нараняването. То си беше истинско. Но злополуката била инсценирана. Не им повярвах. Поне отначало.

Поколеба се и аз внимателно я насърчих.

— Но те те убедиха, така ли?

— Пуснаха ми филма. Нямаше грешка. Черно на бяло. Мама коленичи в горната част на стълбите и развинти перилата. Разклати ги, за да се увери, че са разхлабени. После спокойно се качи по стълбите и отново тръгна да слиза. Когато стигна на определеното място точно в горната част, се хвърли настрани с цялата си тежест и прелетя директно през парапета. Беше толкова хладнокръвно и премислено. Каза нещо, докато клатеше парапета. Въпреки че системата не записва звук, лицето й в камерата ясно се виждаше. Показа, че устните й мърдат. — Погледна ме много напрегнато. — Никога не съм й казвала, че мониторите работят. Не е ставало дума. След това не съм повдигала въпроса. Трябваше да поема лечението. За щастие, сега мога да си го позволя. По-късно занесох копие от лентата в училище за глухи. Четат по устните. — Очите й пак се наляха със сълзи. Миришеше на ярост и покруса. Сякаш й се искаше никога да не се беше случвало.

— И какво разчетоха?

Стисна гневно устни, но в погледа й се четеше болка.

— Думите й са: „Сега да я видя как ще ме изрита!“… Тук стана студено, нали? — По ръба на подпухналите й клепачи проблясваха кристални сълзи.

Опитах се да осмисля това. Опитах се да стигна до дълбините на факта, че член на семейството ти е способен да го направи. Съзнанието ми се разбунтува. Близките не постъпват така. Думите сами излязоха от устата ми:

— Историята ти почти ме кара да се радвам, че нямам родители.

— Починали ли са? — Избърса лицето си с шепа хартиени кърпички. Гласът й вече звучеше по-овладяно.

Кимнах.

— Когато бях на десет години. Е, поне майка ми. Баща ми е умрял, преди да се родя.

— Кой те отгледа?

— Хората на баща ми. Бил е незначителен куриер за Фамилията — произнесох последната дума с главно „Ф“.

Хвърли кърпичките в кошчето и видимо потръпна.

— Истински се радвам, че ги прогониха от града.

Погледнах я яростно. Жлъчта, която изпитвах, ме изненада.

— Аз пък не се радвам! Те бяха моят дом!

Отново потръпна и отклони поглед.

Поех си дълбоко дъх и се опитах да обясня. Сигурно бе по-добре да не научи за миналото ми, но съществуваше реалната възможност да й свърша работата, особено ако знае твърде много. Поне така си помислих. Ей, на всичкото отгоре ми се приказваше.

— Не бяха длъжни да ме приемат. Баща ми беше дребен престъпник, подражател. Майка ми беше проститутка.

Не каза нищо, но долових как застива на фотьойла и подуших остротата на шока й, подплатена с прашния мирис на срам.

Свих рамене в отговор на миризмата.

— И проститутките могат да имат деца, както ти е известно. Фамилията не бе длъжна да прави нищо. За тях аз бях никой. Но баща ми бе убит по време на удар. Почувстваха се отговорни. Беше споделил на някой от високопоставените за жената, с която се среща. Бил един от редовните й клиенти. Разправял на всички колко е красива, как щял да я направи „честна жена“ и че вече са семейство. Падроне му повярвал. Приюти ме, когато тя умря от сифилис. Отнасяше се към мен като към истински роднина.

Отново долових мириса — влажен, мъглив, но не и тъжен. Не съвсем.

— Прав си. Не са били длъжни да го правят. Съжалявам за това, което казах. Затова ли се занимаваш с тази професия?

Свих рамене.

— Това умея да правя. С това съм израснал. Като момчетата в Апалачите, които не знаят, че не е редно да спят със сестрите си, докато не напуснат затворения си свят и не разберат, че то се счита за извратено. Същото е с Фамилията. Нещата са такива, каквито са.

— Но — тя изглеждаше истински притеснена — как можеш да отнемеш човешки живот?

Усмихнах се студено.

— Въпрос на търсене и предлагане. Ако не се търсеха убийци, нямаше да се предлагат услугите им. Не желая злото никому, но при другите хора не е така. Единственото, което правя, е да осъществявам лошите намерения на хората.

Размърда се на мястото си. Беше напрегната и излъчваше неодобрение. Не ми беше нужно да го подуша, за да се почувствам неудобно. Отклоних темата от себе си.

— Фамилията си има правила. — Тя ме изгледа невярващо. — Да, истина е. Да си виждала да застрелват дете от минаваща кола допреди две години? Или графити, изрисувани по пътните знаци?

Замисли се за момент и поклати глава.

— Май не съм.

— Точно така! — вдигнах пръст да подчертая думите си. — Нашият бизнес си беше вътрешен. Сраженията се водеха вътре в отделните фракции. Широката общественост почти не забелязваше присъствието ни. Новите банди не уважават нищо и никого. Преди, ако някой е бил убит, значи е имало причина. Сега е открит сезонът за малки деца и възрастни хора. Бандите са лешояди — нахвърлят се върху слабите. Върху всеки, когото могат да докопат. Ние позволявахме на слабите и невинните да остават невредими. Занимавахме се само с равни на нас. Фамилията беше тази, която държеше бандите под контрол. Те се страхуваха от нас и ни уважаваха. — Отново се приведох напред и я погледнах напрегнато. — Знам, че повечето хора искаха да ги изгонят от града. Но за добро или за зло, те бяха моите близки. Съжалявам, че са в затвора. Те са моето семейство. С тях съм дори когато грешат. И пак ще бъда с тях, когато излязат.

Кимна и го прие безпрекословно.

— Колко ми се иска да имам семейство, което да ме защитава. Искам да ме харесват, да ме обичат. Но не е така.

— О, съмнявам се! Сигурен съм, че те обичат.

— Не — възрази ми тя, — наистина не ме обичат! Изобщо не ме уважават. Не изпитват никакво съчувствие, никакво желание да разберат нещо за мен или моя живот. Не момееш да изпитваш любов към някого, ако изобщо не те интересува — произнесе го делово. — На тях не им пука. Цял живот ми говорят, че съм незначителна. Недостатъчно умна, недостатъчно талантлива, недостатъчно красива. Очевидно за тях нищо у мен не е достатъчно, за да ги накара да ме обичат. Единствената цел на съществуването ми е да ме използват за нещо.

В очите й пак проблеснаха сълзи. Изправи се и отиде до бара. Дори и без вълчите сетива можах да разбера колко засегната се чувства. Приготви си ново питие, без да обърне внимание на предишното. Наблюдавах я в огледалото, докато отпиваше юнашки. Не я съжалявах. Макар и съсипана, тя ме интригуваше. Внезапно заговори отново:

— Беше ми тежко, когато Робърт ме заряза. Но ми беше още по-тежко, че ме заряза заради Беки.

Тези думи ме накараха да вдигна вежди.

— Каза, че съжалява, но просто вече не го привличам. Напълно разбираемо — гласът й потрепери. Прозвуча напевна нотка, сякаш бе повтаряла многократно оправданията в опит да повярва. — Ако има избор, кой би ме предпочел пред нея? Аз съм съвсем невзрачна. Тя е жизнерадостна, забавна и изглежда страхотно. Но въпреки това ме боли, че повярва на лъжите на майка ми.

Не. Изправих се и застанах зад нея.

— Знам, че никой мъж не би изпитал страст към мен — пое си дълбоко дъх и потръпна. — Но всеки път, щом го видя, в редките случаи, когато не мога да го избягна, той се чувства толкова виновен, че трябва да ми го напомня. Извинява се, а после казва, че се надява да си останем приятели.

Вдигна чашата си точно когато се озовах зад нея. От толкова близко разстояние можах да доловя как се задъхва. Отново насочи чашата към устните си.

— Винаги съм се питала — ако бях по-хубава, щеше ли да избере да се ожени за мен? Сега съм богата. Мога да си направя пластична операция — извърна се и се озовахме толкова близо, че почти се докосвахме. По лицето й се четеше болка, чието място не беше там. Срещнах погледа й и тихичко казах:

— Мисля, че си точно както трябва.

Не отговори, само ме гледаше.

Вдъхнах аромата на сладката лютивина на страха. Челюстта ми се стегна. Надделяваше над собственото й ухание на лятна гора и на знойния мускусен парфюм на желанието. Този път вълкът в мен жадуваше нещо, което противоречеше на здравия ми разум. Имах нужда да почувствам вкуса й. Взех чашата от ръката й и я поставих на бара. Приведох се, опрях ръце на плота от двете й страни, за да докосна устните й. Бяха меки, а дъхът й имаше лек вкус на ванилия.

Мили боже! Усещането, което премина през мен, когато устните ни се докоснаха, бе невероятно. Помежду ни премина топлина, първо по кожата на лицето ми, а после по главата ми пробягаха електрически искри. Усетих, че се отдръпва от изненада и тревога. Силата на първото леко докосване на устните ни накара всяко косъмче на тила ми да настръхне. Мощна светкавица прониза всеки нерв по гръбначния ми стълб и аз потреперих. О, исках още! Исках да протегна ръце към нея, да я притисна до себе си, докато не проникне в кожата ми.

Вместо това се наведох и разтворих устата й с моята. Челюстта ми бавно се триеше в нейната. Целувката бе лека и нежна, докато не се прилепих до тялото й и не я притиснах в бара. По моето тяло минаваха тръпки и се насочваха към слабините ми, докато вече не бях в състояние да разсъждавам. Езикът ми се плъзна в устата й да намери нейния. След миг отвърна на целувката ми. Явно, както и аз, не можеше да се овладее.

Отдаването й бе пълно. Обви ръце около мен и ги плъзна по гърба ми. Обгърнах раменете й с ръка и я привлякох. С другата ръка се опирах на бара да запазя равновесие. Почти не си спомням как го направих. Щом гърдите ни се докоснаха, усетих биенето на сърцето й. Усещах втвърдените й зърна през ризата си. Искаше ми се да я положа на пода, да разкъсам дрехите й, да прекарам ръце по тялото й, да вкуся всеки сантиметър от кожата й. Но прецених, че не трябва да насилвам нещата. Прие целувката, нуждаеше се от нея, но още малко и щеше да побегне.

Прекъснах целувката толкова нежно, колкото бях започнал. Отдръпнах се и поставих чашата в ръката й. По дяволите! Върнах се на фотьойла с омекнали колене. Сърцето ми блъскаше, сякаш бях тичал. Дробовете ми отчаяно се нуждаеха от глътка въздух. Мимоходом проверих термостата на климатика, просто за да мога да се овладея. Никога не съм се чувствал така само от една целувка. Издишах бавно и затворих очи. Беше ми горещо, но навярно бе поради силата на привличането. Защото тя ме привличаше.

Лош вариант, Тони. Но, от друга страна, какво значи още един риск?