Лунен ловец

Дванайсета глава

Нощта настъпи и превали. Когато през деня се събудих, стаята бе тиха като гробница. Обиколих навсякъде и открих останките от оглозгана кост във ваната. Единият й край бе напукан и начупен. Мозъкът бе изсмукан до мястото, докъдето предположих, че е стигал езикът ми. Може да е за добро, че не помня какво съм правил.

Не открих никакви следи, че Сю се е върнала. Очаквах, че така ще стане, но въпреки това бях разочарован. Взех си душ и облякох камуфлажните панталони и тениската.

Обадих се долу и помолих да ми изпратят със закуската вестник. След като се бях нахранил, бях оставил количката в коридора заедно с онази от предишната вечер.

Когато почти час по-късно чух вратата да се отваря, дори не се пресегнах към пистолета. Можех да усетя кой е — гъст мъх, мускус и секс. Сърцето ми направо спря с отварянето на вратата. Гледах черната перука и смешните слънчеви очила да се появяват в стаята преди Сю и едва сдържах усмивката си. Вероятно се връща само да се сбогува. Не трябваше да храня големи надежди. Дори не бива да имам никакви надежди.

— Здравей — каза тя тихичко. Беше нервна и тревожна. Стоеше на прага, но се канеше да се приближи.

— Здравей. Как е? — Вероятно сега щеше да приключи.

— Може ли да вляза? — Изражението й недвусмислено говореше, че не знае отговора.

Явно не бях в състояние да сдържа думите си. Исках да ги кажа:

— Винаги си добре дошла.

Пристъпи в стаята. Изглеждаше възхитително в късия си лилав памучен комплект от две части. По деколтето на горнището на тънки райета имаше бродирани градински теменуги. Не носеше сутиен и гърдите й издуваха плата така, че долната част на ризата не опираше в кожата. Беше обута в чифт прозрачни сандали, които подхождаха на тоалета й. Сигурно си пазаруваше дрехите в движение. Исках да я взема тук и сега, независимо дали е решила да ме напусне, или не. Мисълта ме уплаши до смърт.

Свали перуката и очилата. Косата й бе влажна и ситно накъдрена от горещината и влагата. Надуших потта й — още ухаеше на билки. Останах седнал, но се приведох напред и поставих ръце на коленете си. Надявах се, че изглеждам просто заинтригуван, но без да чакам веднага да хвърли дрехите. Макар всъщност да бе точно така.

Настани се срещу мен. Погледна ме, извърна глава, после пак ме погледна. Лакираните й нокти потропваха нервно по голите й крака.

— Доста размишлявах напоследък.

— Аз също.

— Първо ти — каза тя бързо и очаквателно. Цялото й тяло се премести няколко сантиметра напред.

Поклатих глава.

— Решението е твое, не мое.

Кимна и се облегна назад. Отново сведе поглед и внезапно се сетих за първия път, когато се запознахме — пак бе притеснена така и сякаш изваяна от камък. Не можеше да се застави да срещне погледа ми. Стъпалото й тихичко започна да потропва по плътния килим.

Скочих на крака.

— Отиваш си! Нали?

Вдигна очи и се взря в моите. Изглеждаше изненадана.

— Не!

Плътен облак от аромати се понесе от нея. Твърде много, за да мога да ги определя, но най-отчетлив бе утешителният мирис на препечен хляб. Тогава защо бе толкова напрегната?

Продължи, все още малко несигурна.

— Е, освен ако ти не ме искаш.

Впери поглед в пода. С кръстосаните крака, наведената глава и скръстените в скута ръце приличаше на малко момиченце, което чака пред кабинета на училищния директор. Отново очакваше да я отхвърлят. Усещах го със сърцето си. Дори не се осмеляваше да помисли, че може да я искам. Странно, че и двамата мислехме за едно и също.

— Виж, нека бъдем откровени. Каза, че си размишлявала. Какво реши — да останеш или да си вървиш?

Пое дълбоко дъх.

— Да остана. Ако и ти го искаш.

Едва сдържах широката си усмивка. После я подканих с жест.

— Тогава защо седиш там? — И потупах коленете си.

Вдигна поглед да види изражението ми, да провери дали не й се подигравам. Усмихнах й се. С цялото си същество.

Отговори свенливо на усмивката ми. Заобиколи ниската масичка, извърна се и седна на коленете ми. Обвих талията й с ръце. Гушна се в гърдите ми и положи глава на рамото ми. Долових лека въздишка, когато ръцете й обгърнаха врата ми. Усещах как ме докосва по косата. Отпуснах лице в нейната. Къдриците с цвят на мед ухаеха на солена пот, нежен мускус и билки.

Мирисът й ме възбуди, но не беше само това. Де да беше толкова просто. Бях готов да убивам или да умра за аромата й. Господи, не трябва да желая някого толкова силно. Твърде опасно е.

— Сигурна ли си? — попитах след няколко минути мълчание.

— Всъщност снощи спах при една приятелка. Преди имах много приятели. Не бяхме си говорили повече от година! — Отмести глава да може да ме вижда. — Ти ми липсваше. През цялата нощ не преставах да се питам какво правиш. Исках да си до мен, исках да съм при теб. Усещах как обикаляш стаята и ме търсиш. Усетих кога изяде ребрата. Смях се, когато се ядоса, че езикът ти не може да достигне мозъка в средата на кокала. Искаше ми се да съм тук и да ти помогна — прекъсна за миг. — Част от мен бленуваше да ме потърсиш. Да ме откриеш. Друга част се боеше, че ще го направиш.

— Не мога да кажа, че си ми липсвала снощи. Но тази сутрин бе кошмарно. Както и вчера. — Ароматът на мандарини достигна ноздрите ми и се смеси с уханието на билките.

— Е? Сега какво? Какво следва? Никога в живота си не съм вършила такива неща, не съм се чувствала по такъв начин. Не искам да си тръгна без теб, но съм сигурна, че си имаш свой живот. Дори не знам дали си женен, или не. Дори не знам истинското ти име. Наистина ли е Боб?

Поклатих глава.

— Приятелите ми ме наричат Тони. Само клиентите ме наричат Боб — пренебрегнах въпроса за „истинското име“. Твърде рано е. — И не, не съм женен. — Замълчах, помислих за миг и кимнах: — Права си. Наистина трябва да се опознаем. Кога трябва да се прибереш у вас?

Сви рамене.

— Когато си искам. Бекки ще стои, докато се върна, така че майка ми няма да е сама. Сигурна съм, че ще ми излезе солено, но им казах, че ще отсъствам няколко дни. Не работя и щом има кой да се грижи за майка ми… — изведнъж се ухили. — Господи! Бекки ще побеснее! Представяш ли си нещо да се натрапи в нейния живот!

Засмях се. У моето момиче започваше да се усеща гръбнак. Добре.

— Тогава нека да освободим стаята и ще заминем на пътешествие. Кога за последно си била във Вегас?

— Лас Вегас? Никога не съм била там. Искаш да кажеш, че просто си събираме багажа и напускаме града? — Изглеждаше стресната от предположението.

Свих рамене и движението накара ръцете ми да се отъркат в гърдите й.

— Защо не? Имам малко работа, но ще ми отнеме само няколко часа. Можем да хванем някой следобеден полет и да сме там на сутринта. Ей, ами можем да останем цяла седмица, ако искаш!

— О, не мога да отсъствам толкова дълго. Дори не съм си взела дрехи.

Отново свих рамене и усетих порива на глада под кожата си, щом тя се притисна до мен.

— Ще ти купим нови. Трябва да се отбия за секунда до нас да взема някои неща — не бе нужно да уточнявам какви именно. Дори и да бяхме заедно, колкото по-малко знаеше, толкова по-добре.

— Ще минем през твоето жилище? — Въпросът изглеждаше коварен, но не разбирах защо.

— Това проблем ли е? — Мирисът й определено издаваше напрежение.

— Не. В никакъв случай. Просто се опитвам да си представя къде би могъл да живееш и абсолютно нищо не ми идва наум.

— Скоро ще разбереш. Но през следващите няколко минути — казах аз и стегнах прегръдката си — няма да имаш никакво време да си представяш каквото и да било.

Усмихваше се, когато я целунах и за миг зъбите ни се удариха. Плътният, замайващ мирис на желанието й ме направи неспособен да разсъждавам. Дори не се и опитах. Оставих глада да вземе своето.