Любов

Сюлейман пияницата

Коня, Февруари 1246 година

Безумни неща ми се привиждат, ако виното ме хване, но дори на мен ми се стори пълна лудост да забележа, че в пивницата влиза не друг, а великият Руми. Ощипах се, видението обаче не се разсея.

— Ей, Христос, какво си ми донесъл, бе човек? — ревнах аз. — Виното в последната бутилка явно е много силно. Изключено е да се досетиш какви халюцинации получавам.

— Млъквай, глупчо такъв — пошушна някой зад мен.

Обърнах се да видя кой ми прави забележка и изумен, забелязах, че всички в пивницата, включително Христос, са се втренчили във вратата. В помещението се беше възцарила зловеща тишина, озадачено изглеждаше дори кучето на кръчмата Саки[21], което се беше проснало с клюмнали уши, долепени до пода. Търговецът на персийски килими спря да пее ужасните мелодии, които наричаше песни. Вместо това залитна с вдигната брадичка и застана прекалено сериозно, както застава пиян, решил да мине за трезвен.

Тишината беше нарушена от Христос.

— Добре дошъл в пивницата ми, Маулана — поздрави той до немай-къде любезно. — За мен е чест да те видя под покрива си. С какво мога да ти услужа?

Примигах няколко пъти и накрая проумях, че там наистина стои Руми.

— Благодаря ти — рече той с широка, но студена усмивка. — Бих искал да взема малко вино.

Клетият Христос се изненада толкова, че зяпна. Когато дойде на себе си, отведе Руми на първата свободна маса, която се случи точно до моята!

— Селямюн алейкюм — рече Руми още щом седна.

Аз също го поздравих и заговорих любезности, но не съм сигурен, че не съм объркал нещо. С ведрото си лице, скъпа дреха и красив тъмнокафяв кафтан Руми изглеждаше съвсем неуместно тук.

Наведох се и след като сниших глас до шепот, рекох:

— Много ли невъзпитано ще бъде, ако попитам какво търси тук човек като теб?

— Подложен съм на изпитание, каквото преминават суфистите — отговори Руми и ми намигна, сякаш бяхме първи приятели. — Шамс ме прати тук, за да бъде опетнено доброто ми име.

— И това хубаво ли е? — учудих се аз.

Руми се засмя.

— Е, зависи как го погледнеш. Понякога се налага да унищожиш всичките си привързаности, за да надделееш над своето его. Ако сме прекалено привързани към семейството си, към положението си в обществото и дори към местното училище или джамия до степен те да застанат на пътя ни към Единението с Бога, трябва да разрушим тази привързаност.

Не бях сигурен, че съм го разбрал правилно, но за размекнатия ми ум обяснението си звучеше съвсем логично. Винаги бях подозирал, че тези суфисти са ненормални — пъстра сбирщина, способна на какви ли не дивотии.

Сега вече беше ред на Руми да се наведе напред и да промълви също през шепот:

— Много грубо ли ще бъде, ако те попитам от какво ти е този белег на лицето?

— Опасявам се, че не е много интересно — отговорих аз. — Късно една нощ се прибирах и се натъкнах на пазвантин, който ме скъса от бой.

— Но защо? — възкликна Руми, изглеждаше искрено притеснен.

— Защото се бях почерпил с вино — посочих аз бутилката, която Христос беше сложил току-що пред Руми.

Той поклати глава. В началото изглеждаше напълно объркан, сякаш не можеше да повярва, че е възможно да се случи такова нещо, после обаче върху устните му заигра дружелюбна усмивка. И двамата продължихме да си говорим. Докато ядяхме хляб и козе сирене, обсъдихме вярата, приятелството и други житейски неща, за които си мислех, че съм забравил отдавна, но сега с радост установих, че съм ги изровил от сърцето си.

Малко след залез-слънце Руми стана да си върви. Всички в пивницата се изправиха на крака — да се сбогуват с него. Сцената си я биваше.

— Не можеш да си тръгнеш, без да си ни казал защо виното е забранено — заявих аз.

Христос дотича свъсен при мен — притесняваше се да не подразня с въпроса си именития посетител.

— Я да мълчиш, Сюлеймане. Какви са тия въпроси, дето ги задаваш?

— Не, наистина — настоях аз, без да свалям очи от Руми. — Ето, видя ни. Не сме злодеи, а все ни изкарват такива. Я ми кажи какво му е толкова лошото да пиеш вино, при положение че не създаваме неприятности и не вредим на никого?

Въпреки че прозорецът в ъгъла беше отворен, в пивницата беше станало задушно и задимено, а въздухът бе зареден с напрежение. Виждах, че всички изгарят от любопитство да чуят отговора.

Замислен, добър, трезвен, Руми дойде при мен и ми каза ето какво:

«Който пие вино,

ако е благ в душата си,

ще го прояви и

щом се напие.

Но ако таи гняв и безочие,

те избиват навън.

И понеже повечето хора са такива,

виното е забранено за всички.»

Настъпи кратко мълчание — всички се замислихме над думите му.

— Приятели, виното не е безобидна напитка — обърна се Руми към нас с подновен глас, властен и в същото време много овладян и твърд, — то изважда на показ най-лошото в нас. Според мен е по-добре да се въздържаме и да не пием. С това уточнение не можем да виним пиенето за онова, за което носим вина самите ние. Трябва да се стремим да овладяваме собственото си безочие и гняв. Това е по-неотложно. В крайна сметка, на когото му се пие, ще пие, а на когото не му се пие, няма и да припарва до виното. Нямаме право да налагаме на другите онова, което смятаме за правилно. В религията няма принуда.

При тези думи някои от посетителите в пивницата закимаха одобрително. Лично аз предпочетох да вдигна чашата, понеже съм убеден, че чуем ли мъдри слова, не бива да пропускаме да вдигнем наздравица.

— Ти си добър човек с голямо сърце — рекох. — Каквото и да говорят хората за онова, което направи днес, а аз съм сигурен, че ще има да го одумват, смятам, че като проповедник ти прояви голяма смелост: дойде в пивницата и поприказва непредубедено с нас.

Руми ме погледна приятелски. После грабна бутилките вино, до които не се беше и докоснал, и излезе на лекия вечерен вятър.

Аладин

Коня, Февруари 1246 година

Близо три седмици само чаках момент да поискам от баща си ръката на Кимя. Часове наред разговарях наум с него, съставях отново и отново изреченията, обмислях как най-добре да се изразя. И да ми възразеше нещо, имах готови отговори. Можеше да ми каже, че ние с Кимя сме като брат и сестра, аз обаче щях да му напомня, че нямаме кръвна връзка. Знаех колко обича баща ми Кимя и затова смятах и да изтъкна, че ако той ни разреши да се оженим, няма да се налага момичето да ходи да живее другаде и ще остане до края на живота си при нас. Бях обмислил всичко, само не можех да улуча момент, когато да сме само двамата с баща ми.

Но ето че днес вечерта се натъкнах на него по възможно най-неподходящия начин. Тъкмо излизах — отивах да се срещна с приятели, когато вратата изскърца, отвори се и в къщата влезе баща ми, понесъл във всяка ръка по бутилка вино. Застинах и зяпнах от изумление.

— Какво носиш, татко? — попитах.

— А, това ли? — отвърна той, без изобщо да се смути. — Вино, синко.

— Виж ти! — възкликнах. — В това ли се е превърнал великият Маулана? В старец, победен от виното?

— Мери си думите — чу се зад мен сърдит глас.

Беше Шамс. Без дори да мигне, ме погледна в лицето и допълни:

— Бива ли да говориш така на баща си! Аз го помолих да отиде в пивницата.

— Защо ли не съм изненадан? — не се сдържах и се подсмихнах.

И да се обиди от думите ми, Шамс не го показа с нищо.

— Можем да го обсъдим, Аладине — отсече. — Стига, разбира се, да не позволяваш гнева да замъглява разсъдъка ти — после той наклони глава и ми каза, че трябва да смекча сърцето си. — Това е едно от правилата. «Ако искаш да укрепиш Вярата си, трябва да омекнеш в сърцето си. За да бъде вярата ти твърда като скала, сърцето ти трябва да е меко като перце. Заради болест, злополука, загуба или уплаха, по един или друг начин всички ние се изправяме пред неща, които ни учат как да станем по-малко себични и предубедени и по-състрадателни и великодушни. Въпреки това някои от нас усвояват урока и успяват да станат по-меки, докато други накрая стават по-непреклонни и отпреди. Единственият начин да се доближиш до Истината е да разшириш сърцето си, така че то да обхване всичко човешко и в него пак да остане място за Любовта.»

— Ти не се меси — заявих му аз. — Не изпълнявам заповеди на пияни дервиши. За разлика от баща си.

— Как не те е срам, Аладине — избухна татко.

Веднага усетих, че ме пронизва вина, но вече беше късно. Плисна ме негодувание, което смятах, че съм изкоренил.

— Не се и съмнявам, че ме мразиш точно толкова силно, колкото твърдиш — заяви Шамс, — но не мисля, че и за минута си спрял да обичаш баща си. Толкова ли не виждаш, че му причиняваш болка?

— А ти толкова ли не виждаш, че ни опропастяваш живота? — не му останах длъжен аз.

Точно тогава баща ми се спусна с мрачно стисната уста и вдигна ръка над главата си. Мислех, че ще ме зашлеви, и ми стана още по-неудобно, когато той не го направи — не пожела.

— Посрамваш ме — каза, без да ме поглежда в лицето.

Очите ми плувнаха в сълзи. Извърнах се и най-неочаквано се озовах лице в лице с Кимя. Откога ли стоеше там в ъгъла и ни наблюдаваше уплашено? Колко от караницата ни беше чула?

Толкова ме досрамя, задето баща ми ме е унижил пред момичето, за което исках да се оженя, че ме присви стомах и в устата ми остана лош вкус. Имах чувството, че стаята се върти около мен и аха — да се срути.

Нямах сили да стоя там и миг повече, затова грабнах връхната си дреха, изтиках встрани Шамс и изхвърчах от къщата, по-далеч от Кимя, по-далеч от всички тях.

Шамс

Коня, Февруари 1246 година

Бутилките вино стояха между нас, бяха пълни с мириса на гореща пръст, на диви треви и тъмни горски плодове. След като Аладин излезе, Руми се натъжи, така че известно време не можеше да говори. Излязохме двамата на покрития с преспи двор. Беше мрачна февруарска вечер, въздухът бе натежал от особена застиналост. Стояхме там, гледахме как облаците се носят и слушахме свят, който не ни предлагаше друго, освен тишина. Вятърът донесе отдалеч уханието на дъбрави с дъх на мускус и за миг ми се стори, че и на двамата ни се иска да напуснем завинаги този град.

После взех едната бутилка вино. Приклекнах до виещ се розов храст, бодлив и гол в снега, и започнах да изливам виното върху почвата под него. Лицето на Руми грейна и той се усмихна с присъщата си замислена, но и развълнувана усмивка.

Голата роза оживя бавно и изумително, а кожата й омекна и стана като на човек. Направо пред очите ни на нея се появи един-единствен цвят. Продължих да изливам виното и пъпката се обагри в прелестен топъл оранжев оттенък.

След това взех и втората бутилка и я излях по същия начин. Лекият оранжев цвят стана яркоален и грейна от живот. На дъното на бутилката беше останало вино само колкото за една чаша. Напълних я, изпих половината, а другата поднесох на Руми.

Той, този човек, който никога през живота си не беше и близвал алкохол, пое с разтреперани ръце чашата — откликна на жеста ми с лъчезарна взаимност, доброта и самообладание.

— Религиозните правила и забрани са важни — каза. — Но те не бива да се превръщат в безусловни табута. Именно с такова съзнание пия виното, което ти ми поднесе днес, убеден с цялото си сърце, че отвъд опиянението на любовта има трезвост.

Тъкмо да доближи чашата до устните си, аз я грабнах от него и я запокитих на земята. Виното се разплиска като капки кръв по снега.

— Недей да пиеш — рекох, понеже вече чувствах, че не е нужно да продължавам с това изпитание.

— Щом не си смятал да ме караш да пия това вино, защо изобщо ме прати в пивницата? — попита Руми и любопитно, и състрадателно.

— Сам знаеш защо — усмихнах се аз. — Духовното развитие обхваща цялостното ни съзнание, а не отделни негови страни. Правило номер трийсет и две: «Между теб и Бога не бива да стои нищо. Нито имами, нито попове, нито равини или други пазители на нравствеността или религиозното водачество. Нито духовни учители, нито дори вярата ти. Вярвай в своите ценности и правила, ала не ги налагай никога на другите. Ако постоянно разбиваш сърцата на хората, каквото и религиозно задължение да изпълняваш, то е безполезно. Пази се от всяко идолопоклонство, защото идолите замъгляват зрението ти. Нека твой водач бъде само и единствено Бог. Научи Истината, приятелю, но внимавай да не превърнеш истините си във фетиш.»

Винаги съм се възхищавал на Руми като човек и съм знаел, че в живота ми липсва именно неговото състрадание, безгранично и невероятно. Днес обаче възхитата ми от него се увеличи неимоверно.

Този свят беше пълен с хора, които даваха мило и драго да се доберат до богатство, признание и власт. Колкото повече знаци на успеха печелеха, толкова повече се нуждаеха от тях. Ненаситни и лакоми, превръщаха в своя кибла[22] земното имане и все гледаха в тази посока и не осъзнаваха, че стават роби на онова, за което ламтят. Това се срещаше поголовно. Случваше се през цялото време. Но беше рядкост, както са рядкост рубините, някой да се е издигнал в живота и да разполага с колкото щеш злато, слава и власт, а само за един ден да се откаже от положението си и да изложи на опасност доброто си име заради духовно пътешествие, за което никой не знае къде и как ще приключи. Руми беше точно такъв рядък рубин.

— Бог иска от нас да сме скромни, без претенции — казах аз.

— И иска да Го познаваме — добави тихо Руми. — Иска да Го познаваме с всяка клетка на съществото си. Точно заради това е за предпочитане да сме нащрек и да сме трезви, а не пияни и замаяни.

Съгласих се с него. Седяхме на двора с една-едничка роза между нас, докато не се стъмни и не застудя. В мразовитата вечер се долавяше уханието на нещо свежо и сладко. Бяхме леко замаяни от Виното на Любовта и зарадван и признателен, аз усетих, че в шепота на вятъра вече няма отчаяние.

Ела

Нортхамптън, 24 юни 2008 година

— Бостън има ново тайландско заведение, скъпа — подхвана Дейвид. — Казват, че било добро. Дали да не отидем довечера? Само двамата.

Последното, което й се правеше на Ела този вторник, бе да ходи на вечеря с мъжа си. Но Дейвид настояваше много и тя не можа да откаже.

«Сребърната луна» беше малко ресторантче със стилни лампи, кожени сепарета, черни салфетки и толкова много огледала, накачени ниско по всички стени, та човек оставаше с усещането, че вечеря със собственото си отражение. Ела бързо се почувства неуместно. Но не заради ресторанта. А заради мъжа си. Беше забелязала в очите му необичаен блясък. Явно ставаше нещо. Дейвид изглеждаше умислен, дори угрижен. Но най-притеснителното беше, че на няколко пъти започна да пелтечи. Ела знаеше, че този детски говорен дефект се появява само когато Дейвид е много разстроен.

При тях да вземе поръчката дойде млада сервитьорка в тайландско облекло. Дейвид поиска миди с босилек и лютив сос, а Ела предпочете зеленчуци с тофу в сос от кокосово мляко, за да остане вярна на решението от четирийсетия си рожден ден да се въздържа и да не яде месо. Поръчаха и вино.

Няколко минути поговориха за изисканото обзавеждане и обсъдиха какви е по-добре да бъдат салфетките, черни или бели. После настъпи мълчание. Двайсет години брак, двайсет години в едно легло и под един душ, двайсет години еднаква храна, двайсет години, през които бяха възпитали три деца… и единственото, до което се свеждаше всичко това, беше мълчанието. Поне така си мислеше Ела.

— Гледам, четеш Руми — отбеляза Дейвид.

Тя кимна, макар и малко изненадано. Не знаеше кое я е учудило повече: дали че Дейвид знае за Руми, или че се интересува какво чете жена му.

— Започнах да чета стиховете му, за да си помогна при написването на рецензията за «Сладко богохулство», но после ми стана интересно и сега ги чета за себе си — каза тя като пояснение.

Дейвид насочи вниманието си към едно петно от вино върху покривката, сетне въздъхна и погледна така, сякаш й прощаваше.

— Знам, Ела, какво става — каза й. — Знам всичко.

— За какво изобщо говориш? — попита тя, макар и да не беше сигурна, че иска да чува отговора.

— За… за връзката ти… — изпелтечи той. — Наясно съм.

Ела погледна смаяна мъжа си. Лицето му бе осветено от свещта, която сервитьорката беше запалила току-що, и върху него се четеше пълно отчаяние.

— Връзката ми ли? — повтори тя по-бързо и по-силно, отколкото бе смятала. На мига забеляза, че мъжът и жената на съседната маса са се обърнали към тях. Смутена, сниши глас до шепот и повтори: — Каква връзка?

— Не съм глупак — отвърна Дейвид. — Проверих електронната ти поща и прочетох писмата ти до този мъж.

— Какво си направил? — възкликна Ела.

Без да обръща внимание на въпроса й, Дейвид се свъси от тежестта на онова, което щеше да съобщи.

— Не те виня, Ела. Заслужавам си го. Пренебрегвах те и ти си потърсила състрадание другаде.

Тя свали поглед към чашата. Виното беше с прекрасен цвят — наситен и тъмен като рубин. За миг й се стори, че е зърнала по повърхността пъстроцветни искри, нещо като следа от светлинки, които я насочват. Може би наистина имаше следа. Всичко изглеждаше толкова нереално.

Дейвид мълчеше и обмисляше как най-добре да изложи каквото му се върти в главата и дали изобщо да го прави.

— Готов съм да ти простя и да забравя — отбеляза накрая.

В онзи миг на Ела й се искаше да каже много неща, сърцераздирателни и подигравателни, напрегнати и драматични, тя обаче избра най-лесното. Попита с блеснали очи:

— Ами твоите връзки? И за тях ли ще забравиш?

Сервитьорката им донесе поръчката. Ела и Дейвид се облегнаха и я загледаха как оставя чиниите по масата и пълни отново с подчертана любезност чашите. Когато накрая тя се отдалечи, Дейвид премести бързо поглед към Ела и попита:

— Заради това ли е? За отмъщение?

— Не — поклати тя разочаровано глава. — Не е за отмъщение. И никога не е било.

— Какво тогава?

Ела допря длани с усещането, че всичко и всички в ресторанта: посетителите, сервитьорите, готвачите и дори тропическите рибки в аквариума, са затаили дъх, за да чуят какво ще каже.

— Любов — рече тя накрая. — Обичам Азис.

Очакваше мъжът й да се затъркаля от смях. Но когато най-сетне събра смелост да го погледне в очите, върху лицето му се четеше само ужас, бързо заменен от изражението на човек, който се опитва да реши с възможно най-малко вреди някакъв проблем. Изведнъж Ела осъзна истината. «Любов» беше сериозна дума, заредена със смисъл и твърде необичайна за нея, жената, която преди беше отричала толкова убедено любовта.

— Имаме три деца — напомни с глъхнещ глас Дейвид.

— Да, и аз ги обичам много — заяви Ела със смъкнати рамене. — Но обичам и Азис…

— Стига с тази дума — прекъсна я мъжът й. Отпи от чашата голяма глътка и чак тогава продължи: — Допуснах големи грешки, но и за миг не съм преставал да те обичам, Ела. И никога не съм обичал друга. И двамата можем да се поучим от грешките си. От своя страна мога да обещая, че няма да се повтаря повече. Не е нужно занапред да ходиш да търсиш любов навън.

— Не съм ходила да търся любов навън — промълви тя по-скоро на себе си, отколкото на него. — Руми казва, че не се налага да търсим любовта извън себе си. Достатъчно е да премахнем спънките вътре в себе си, които ни отдалечават от любовта.

— О, Боже! Какво ти става? Не приличаш на себе си! Я стига с тая романтика, чу ли? Ела на себе си — тросна се Дейвид, сетне добави: — Много те моля!

Ела сбърчи чело и огледа ноктите си, сякаш нещо в тях я смущава. Всъщност си беше спомнила друг миг, когато самата тя бе казала почти същите думи на дъщеря си. Имаше чувството, че кръгът се е затворил. Кимна бавно и отмести салфетката.

— Може ли да си тръгваме? — попита. — Не ми се яде.

Онази нощ двамата спаха на различни легла. И първото, което Ела направи рано на другата сутрин, бе да напише писмо на Азис.

Фанатикът

Коня, Февруари 1246 година

— Бре, бре, бре! Тежко ни и горко! Шейх Ясин! Шейх Ясин! Чу ли за скандала? — възкликна Абдула, бащата на един от учениците ми, който се приближаваше към мен по улицата. — Вчера са видели Руми в една кръчма в еврейския квартал!

— Да, чух — потвърдих аз, — но не бях изненадан. Жена му е християнка, най-добрият му приятел е еретик. Какво друго очакваш?

Абдула кимна угрижено.

— Сигурно си прав. Трябваше да го предвидим.

Около нас се струпаха неколцина минувачи, дочули разговора ни. Някой предложи да не разрешаваме занапред Руми да проповядва в Голямата джамия. Най-малкото, докато не се извини пред всички. Аз се съгласих с него. Закъснявах за часа в медресето, затова ги оставих да си говорят и забързах нататък.

Открай време подозирах, че Руми има тъмна страна, която някой ден ще избие на повърхността. Но дори аз не бях очаквал да посегне към чашката. Беше страшно отблъскващо. Разправят, че Шамс бил основна причина за падението на Руми и че ако той не бил тук, Руми щял да си остане както преди. Аз обаче съм на друго мнение. Но не защото се съмнявам, че Шамс е злодей — той си е такъв — и че не влияе добре на Руми — влияе му, и още как, — въпросът обаче е защо Шамс не отклонява от пътя други книжници като мен? В крайна сметка те двамата си приличат повече, отколкото хората искат да признаят.

Чували са Шамс да заявява: «Книжникът живее според следите, оставени от писалката. А суфистът обича следите от стъпки и живее според тях!». И какво означава това? Шамс явно смята, че книжниците говорят и говорят, а суфистите ходят и ходят. Но и Руми е книжник, нали така? Или вече не се смята за един от нас?

Ако Шамс ми влезе в класната стая, ще го изгоня като мръсно псе и няма да допусна да дрънка в мое присъствие небивалици. Толкова ли Руми не може да стори същото? В него явно има нещо сбъркано. Като начало има за жена християнка. Чудо голямо, като е приела исляма. То й е в кръвта и в кръвта на детето й. За съжаление хората в града не гледат с подобаваща сериозност на заплахата, която представлява християнството, и си въобразяват, че можем да живеем рамо до рамо. На лековерните, които са убедени в това, казвам: «Де се е чуло и видяло вода да се съедини с масло? Същото важи и за мюсюлманите и християните!».

С това, че има за жена християнка и се слави с мекушавостта си спрямо малцинствата, Руми вече бе за мен непредсказуем човек, но откакто подслони под покрива си Шамс от Тебриз, той съвсем се отклони от правия път. Както повтарям всекидневно на учениците си, трябва да се пазим от Шейтана. А Шамс е самото въплъщение на дявола. Сигурен съм, че именно на него му е хрумнало да прати Руми в пивницата. Един Бог знае как го е убедил. Но нима Шейтана не е най-добър точно в това да изкушава праведниците и да ги тласка към светотатство?

Още от самото начало разбрах що за стока е Шамс. Как смее да сравнява пророка Мохамед, мир на праха му, с онзи безбожник, суфиста Бистами? Та нали точно Бистами е заявил: «Вижте ме! Колко голяма е моята слава!». Та нали пак той после е казал: «Видях как Кааба обикаля около мен». Този тип е стигнал дотам да рече: «Аз сам съм ковач на своето «Аз».» Ако това не е богохулство, здраве му кажи! Ето какво е равнището на човека, на когото Шамс се позовава с уважение. Защото и той като Бистами е еретик.

Единствената добра новина е, че хората в града проглеждат за истината. Най-после! От ден на ден критиците на Шамс стават все повече. И само какво говорят! Понякога дори аз се възмущавам. По бани и чайни, по пшенични ниви и овощни градини направо го разкъсват на парчета.

Отидох в медресето по-късно от обикновено, с глава, натежала от тези мисли. Още щом отворих вратата на класната стая, усетих, че става нещо. Учениците ми седяха в права редица, бледи и странно притихнали, сякаш са видели призрак.

После разбрах защо. При отворения прозорец седеше, облегнат на стената не друг, а Шамс от Тебриз — с гладко избръснато лице, което грееше от нагла усмивка.

— Селямюн алейкюм, шейх Ясин — поздрави ме той от другия край на стаята, без да сваля очи от мен.

Поколебах се дали да отговоря на поздрава и реших да не го правя. Вместо това се обърнах към учениците и ги попитах престрого:

— Какво търси тук този човек? Защо сте го пуснали?

Учениците бяха замаяни и притеснени и никой не дръзна да отговори. Тишината бе нарушена от самия Шамс от Тебриз.

С нагъл тон и с нетрепкащ поглед той ми заяви:

— Не им се карай, шейх Ясин. На мен самия ми хрумна да дойда. Бях наблизо и си рекох: «Защо да не се отбия до медресето и да посетя човека, който ме мрази най-много в града?».

Хусам ученикът

Коня, февруари 1246 година

Бледи, с блеснали очи и настръхнали от нетърпение, всички седяхме на пода в класната стая, когато вратата се отвори и вътре влезе Шамс от Тебриз. Бяхме се наслушали главно от учителя си на какви ли не лоши и странни неща за него, затова и аз не се сдържах и трепнах, щом го видях от плът и кръв в класната ни стая. Той обаче изглеждаше спокоен, в дружелюбно настроение. След като ни поздрави всички, каза, че е дошъл да поговори с шейх Ясин.

— Учителят ни не обича в класната стая да влизат непознати. Дали да не поговорите с него друг път? — попитах с надеждата да предотвратя грозната среща.

— Благодаря за загрижеността, млади момко, ала понякога грозните срещи са не само неизбежни, но и необходими — отвърна Шамс, сякаш разчел мислите ми. — Ти обаче не се притеснявай. Няма да отнеме много време.

Иршад, който седеше до мен, изсъска през зъби:

— Виж го ти него колко е нагъл! Самото въплъщение на дявола. Кимнах, макар и да не бях сигурен, че Шамс ми прилича на дявол.

Както седях точно срещу него, не можех да не го харесам за прямотата и смелостта.

След няколко минути влезе и шейх Ясин, беше се свъсил умислено. Направи само няколко крачки, после спря и примига като обезумял срещу неканения гостенин.

— Какво търси тук този човек? Защо сте го пуснали?

Ние с приятелите ми се спогледахме стъписано и уплашени, си зашушнахме, но още преди някой да е събрал смелост да каже нещо, Шамс заяви, че е бил наблизо и е решил да посети човека, който го мрази най-много в Коня!

Чух, че няколко ученици кашлят изумени, а Иршад си поема рязко дъх. Напрежението между двамата мъже беше толкова силно, че въздухът в класната стая можеше да се разреже и с нож.

— Не знам какво търсиш тук, но не ми е до празни приказки с теб — укори го шейх Ясин. — Я се сбогувай, а ние ще си продължим часа.

— Заявяваш, че няма да разговаряш с мен, затова пък непрекъснато говориш за мен — отвърна Шамс. — Не спираш да злословиш за нас с Руми, а също за всички мистици, поели по пътя на суфизма.

Шейх Ясин подсмръкна с големия си костелив нос и стисна устни, сякаш беше усетил върху езика си нещо кисело.

— Както вече казах, нямам за какво да говоря с теб. Вече знам каквото трябва да знам. Имам си мнение.

Шамс се извърна към нас и ни погледна бързо и ехидно.

— Човек с много мнения, но без въпроси! Тук има нещо гнило.

— Виж ти! — отвърна развеселен и оживен шейх Ясин. — Защо тогава не попитаме учениците какви предпочитат да бъдат: дали мъдреци, които знаят отговорите, или озадачени хора, които не разполагат с друго, освен с въпроси?

Всичките ми приятели застанаха на страната на шейх Ясин, аз обаче усетих, че мнозина са го сторили не защото наистина са съгласни с него, а за да се подмажат на учителя си. Предпочетох да си замълча.

— Най-невеж е онзи, които си мисли, че разполага с всички отговори — сви пренебрежително рамене Шамс и се извърна към учителя ни. — Но щом си толкова добър с отговорите, мога ли да ти задам един въпрос?

Точно тогава се притесних накъде върви разговорът. Ала не можех да сторя нищо, за да разсея трупащото се напрежение.

— След като твърдиш, че съм слуга на дявола, ще бъдеш ли така любезен да ни обясниш как точно си представяш Шейтана? — подкани Шамс.

— Разбира се — отвърна шейх Ясин, който не пропускаше възможност да проповядва. — Според нашата вяра, последната и най-добрата от Авраамовите религии, именно заради Шейтана Адам и Ева са били изгонени от рая. И като чада на греховни родители всички ние трябва да сме нащрек, защото Шейтанът приема най-различен облик. Понякога идва като комарджия, който ни прилъгва да залагаме, друг път като красива млада жена, която се опитва да ни прелъсти… Шейтанът може да дойде във вид, какъвто най-малко очакваме, например като странстващ дервиш.

Шамс сякаш беше очаквал тези думи и се усмихна разбиращо.

— Схващам какво имаш предвид. Сигурно е огромно облекчение и лесен изход да си мислим, че дяволът винаги е извън нас.

— В смисъл? — попита шейх Ясин.

— Е, ако Шейтанът наистина е чак толкова несломим и лукав, както твърдиш, излиза, че ние, хората, нямаме причини да виним себе си за своите злодеяния. Случи ли се нещо добро, го приписваме на Бога, а всички лоши неща в живота отдаваме просто на Шейтана. И в двата случая сме освободени от всякакви критики и самонаблюдение. Колко е лесно така! — без да спира да говори, Шамс тръгна да снове напред-назад из стаята, като с всяка дума повишаваше глас. — Но я да си представим за миг, че няма Шейтан. Че няма бесове, които само чакат да ни хвърлят в нажежените казани. Всички тези образи, от които ни се смразява кръвта, са измислени, за да ни покажат нещо, ала после са се превърнали в клишета и са изгубили първоначалния си смисъл.

— А какъв е първоначалният смисъл? — попита предпазливо шейх Ясин, като кръстоса ръце върху гърдите си.

— А, значи все пак имаш въпроси — подметна Шамс. — Смисълът е, че изтезанията, на които човек може да се подложи сам, нямат край. Адът е вътре в нас, раят също. В Корана се казва, че най-високо стоят човеците. Ние стоим по-високо и от най-високите, но сме и паднали по-ниско и от най-ниските. Схванем ли докрай смисъла на това, ще спрем да търсим Шейтана извън себе си и вместо това ще насочим вниманието към душите си. Онова, от което имаме нужда, е да се взрем искрено в себе си. А не да дебнем какви грешки допускат другите.

— Взираш се в себе си и иншаллах някой ден ще се изкупиш — отвърна шейх Ясин, — но един книжник на място е длъжен да държи под око и хората около себе си.

— В такъв случай ми разреши да разкажа нещо — помоли Шамс толкова благо, че така и не разбрахме дали го е казал чистосърдечно, или се присмива. И ни разправи ето какво:

«В една джамия имало четирима търговци, които се молели, когато видели, че при тях влиза мюезинът. Първият търговец спрял да се моли и попитал: «Мюезине! Свърши ли молитвата? Или още има време?» Вторият търговец също спрял да се моли и се извърнал към приятеля си: «Ей, ти заговори, докато се молеше. Сега вече молитвата ти се обезсилва. Трябва да започнеш наново!». Щом чул това, третият търговец го упрекнал: «Защо го обвиняваш, глупак такъв? Трябваше да си гледаш молитвата. Сега и твоята се обезсилва!». Четвъртият търговец се усмихнал и заявил на всеослушание: Вижте ги, моля ви се! И тримата объркаха всичко. Хвала на Бога, че не съм сред заблудените.»

След като ни разказа това, Шамс застана с лице към класа и попита:

— Как мислите? Кои от молитвите на търговците са се обезсилили?

Всички в класната стая се размърдахме и започнахме да обсъждаме помежду си отговора. Накрая някой каза от дъното:

— Обезсилили са се молитвите на втория, на третия и на четвъртия търговец. Но първият търговец е невинен, защото не е искал друго, освен да се допита до мюезина.

— Да, но и той не е трябвало да прекъсва молитвата си — възрази Иршад. — Ясно е, че всички търговци са сгрешили, без четвъртия, който просто е говорел на себе си.

Извърнах очи: не бях съгласен и с двата отговора, но бях решил да си мълча. Имах чувството, че възгледът ми едва ли ще бъде приет добре.

Но още щом ми хрумна това, Шамс от Тебриз ме посочи и попита:

— А ти там! Ти как мислиш?

Преглътнах, за да си върна дар словото.

— Дори тези търговци да са допуснали грешка, то не е защото са заговорили по време на молитва — рекох аз, — а защото вместо да си гледат работата и да общуват с Бога, са се интересували повече какво става около тях. Но се опасявам, че тръгнем ли да ги съдим, и ние ще допуснем същата пагубна грешка.

— Е, какъв е отговорът ти? — попита шейх Ясин, който изведнъж бе започнал да проявява интерес към разговора.

— Отговорът ми е, че и четиримата търговци са сгрешили по една и съща причина, но не можем да кажем, че никой от тях не е бил прав, понеже в крайна сметка не ни е работа да ги съдим.

Шамс от Тебриз направи една крачка към мен и ме погледна с такава обич и доброта, че се почувствах малко дете, обградено с безусловната любов на родител. Попита ме как се казвам и когато му отговорих, отбеляза:

— Вашият приятел Хусам има сърце на суфист.

Щом го чух, се изчервих до уши. Не се и съмнявах, че след часа шейх Ясин ще ми се накара хубаво, а приятелите ще ми се подиграват и ще ме вземат на подбив. Но всичките ми притеснения се изпариха бързо. Както седях, изправих гръб и се усмихнах на Шамс. В отговор той ми намигна и все така усмихнат, продължи да обяснява:

— Суфистът казва: «Вместо да съдя другите, ще се занимавам с духовната си среща с Бога». Но един правоверен книжник вечно търси грешките на околните. Ала вие, ученици, не забравяйте, че през повечето време, който се оплаква от другите, сам греши.

— Стига си обърквал учениците — прекъсна го шейх Ясин. — Като книжници не можем да си позволим да не се интересуваме какво правят другите. Хората ни задават много въпроси и очакват да им отговорим надлежно, така щото да изповядват вярата си цялостно, както трябва. Питат ни, дали ако им потече кръв от носа, трябва да се очистят наново, дали могат да постят, докато пътуват, и така нататък. Няма единомислие по тези въпроси в учението на ал-Шафи и, ал-Ханафи, Ханбили и Малики[23]. Всяка школа в тълкуването на закона предлага свой набор най-подробни отговори, които трябва да се изучават и усвояват.

— Това е добре, но не се пристрастявай толкова към разликите, които съществуват само на хартия — Шамс въздъхна. — Божието слово е пълно и цялостно. Не търси подробности за сметка на цялото.

— Подробности ли? — повтори невярващо шейх Ясин. — Вярващите гледат сериозно на правилата. И ние, книжниците, ги направляваме в техния път.

— Продължавай да направляваш, стига да не забравяш, че твоите напътствия са ограничени и няма слово, което да стои над Божието — рече Шамс и после добави: — Не се опитвай обаче да проповядваш на онези, които са достигнали просветление. Те извличат от Корана друга наслада, затова не се нуждаят от напътствията на един шейх.

След като чу това, Ясин се вбеси толкова, че съсухрените му бузи пламнаха до мораво, а адамовата му ябълка изхвръкна напред.

— В напътствията, които даваме, няма нищо временно — отсече той. — Шeриатът се състои от правилата и предписанията, до които всеки мюсюлманин трябва да се допитва от люлката чак до гроба.

— Шeриатът не е нищо повече от лодка, която плава в океана на Истината. Който истински търси Бога, рано или късно ще напусне плавателния съд и ще се гмурне в морето.

— За да го изядат акулите — подметна през смях шейх Ясин. — Ето какво се случва с всеки, отказал да бъде напътстван.

Някои от учениците също се засмяха, но останалите продължихме да седим притихнали — чувствахме се все по-неловко. Часът свършваше и аз не виждах как този разговор може да завърши с добро.

Шамс от Тебриз явно също бе потиснат, защото изглеждаше умислен, едва ли не отчаян. Затвори очи, сякаш изведнъж бе повален от умора, движение, толкова леко, че бе почти неуловимо.

— По време на многото си пътешествия съм опознал не един и двама шейхове — рече той. — Някои бяха искрени хора, други обаче се отнасяха снизходително и не знаеха нищо за исляма. Не бих заменил за главите на днешните шейхове и прахта по старите обуща на човек, който истински обича Бога. По-добри от тях са дори актьорите в театъра на сенките, които играят роли зад завеса, понеже ако не друго, те поне признават, че онова, което изобразяват, си е чиста заблуда.

— Стига! Наслушахме се на брътвежите на раздвоения ти език — оповести шейх Ясин. — А сега се махай от класната ми стая!

— Не се притеснявай, тъкмо се канех да си тръгвам — увери го закачливо Шамс, после се извърна към нас. — Днес станахте свидетели на един отколешен спор, който води началото си още от времето на пророка Мохамед, мир на праха му — отбеляза дервишът. — Той обаче се отнася не само за историята на исляма. Ще го откриете в сърцевината на всяка от Авраамовите религии. Това е сблъсъкът между книжника и мистика, между разума и сърцето. Сами избирайте!

Шамс замълча за кратко, за да имаме време да осмислим докрай думите му. Усетих, че погледът му пада върху мен, и все едно узнах тайна: влязох в едно негласно неписано братство.

После дервишът допълни:

— В крайна сметка и вашият учител, и аз не знаем повече, отколкото ни позволява Бог. Всички играем своите роли. Ала е важно само едно. Светлината на слънцето да не бъде затъмнена от слепотата в очите на онзи, който отрича, който отказва да види.

При теми думи Шамс от Тебриз положи дясна ръка върху сърцето си и се сбогува с нас, включително с шейх Ясин, който стоеше встрани мрачен, без да откликва. Дервишът излезе и затвори след себе си вратата, оставяйки ни потънали в мълчание, толкова напрегнато, че известно време не можехме нито да изречем нещо, нито да се помръднем.

От унеса ме извади Иршад. Забелязах, че ме гледа с нещо като неодобрение. Чак тогава си дадох сметка, че дясната ми ръка е върху сърцето — поздрав към една истина, за която то бе прогледнало.

Байбарс воинът

Коня, май 1246 година

Безочлив, но несломен. Направо не повярвах на ушите си, когато чух, че Шамс е имал наглостта да се опълчи срещу чичо направо пред учениците му. Този човек нямаше ли срам? Жалко, че не съм бил в медресето, когато е отишъл там. Щях да го изритам още преди да е имал възможност да отвори скверната си уста. Аз обаче не съм бил там и доколкото разбрах, чичо е провел с него дълъг разговор, за който учениците не спираха да говорят. Но аз си имам едно наум за разказите им, защото те са несвързани и описват в прекалено благовидна светлина онзи негодник, дервиша.

Днес вечерта съм много изнервен. И то заради блудницата Пустинна роза. Не мога да си я избия от главата. Тя ми прилича на кутийка за накити с тайни отделения. Мислиш си, че я притежаваш, но ако ключовете от нея не са у теб, тя пак е заключена и недостъпна, дори и да я държиш в ръце.

Ако има нещо, което ме притеснява най-много, то е, че онази никаквица се остави да правя с нея каквото искам. Все се питам: Защо не започна да се защитава, когато изпаднах в пристъп. Защо просто лежеше на пода под краката ми, безжизнена като мръсен стар парцал? Ако и тя ме беше ударила или се беше разпищяла за помощ, щях да спра да я бия. Тя обаче се беше проснала неподвижно, с изскочили очи, със затворена уста, сякаш решена да не пада духом, каквото и да става. Наистина ли й беше все едно дали ще я убия? Хвърлих доста усилия да не ходя отново в бордея, днес обаче не издържах, толкова ми се искаше да я видя. Докато вървях натам, се питах какво ли ще направи, щом ме види. В случай, че се оплачеше от мен и нещата загрубееха, щях да подкупя или да сплаша онази дебелана, съдържателката. Бях обмислил и най-малките подробности и бях готов за всичко, само не и за това тя да е избягала.

— Как така Пустинна роза я няма? — избухнах аз. — Къде е?

— Забрави я тази блудница — заяви съдържателката, а после лапна един локум и избърса сиропа по пръстите си. Но след като видя колко съм разстроен, добави вече по-меко: — Защо не видиш другите момичета, Байбарс?

— Не ми трябват долнопробните ти пачаври, тлъста вещице. Искам да видя Пустинна роза, и то още сега.

При тези думи хермафродитът вдигна тъмните си остри вежди, ала не посмя да спори с мен. Сниши глас, сякаш се срамуваше от онова, което щеше да ми каже.

— Изчезнала е. Явно е избягала, докато всички сме спали.

Беше толкова нелепо, че чак ме напуши смях.

— Откога блудниците си тръгват от бордеите? — попитах аз. — Намери я незабавно!

Съдържателката ме погледна така, все едно ме виждаше, виждаше ме истински за пръв път.

— Кой си ти, че да ми се разпореждаш? — изсъска и впи в мен нагли малки очички, толкова различни от очите на Пустинна роза.

— Аз съм пазвантин, а вуйчо ми е големец. Мога да затворя тази дупка тук и да те изхвърля на улицата — заявих, после се пресегнах към купичката върху скута й и си взех от локума.

Беше мек и се дъвчеше лесно. Избърсах лепкавите си пръсти в копринения шал на съдържателката. От гняв лицето й стана мораво, но тя не дръзна да роптае.

— Какво съм виновна аз? — възкликна. — Виновен е онзи дервиш. Точно той убеди Пустинна роза да се махне от бордея и да намери Бога.

За миг не разбрах за кого ми говори, после обаче схванах, че това не може да е друг, освен Шамс от Тебриз.

Първо се бе държал непочтително с чичо направо пред учениците му, а сега това. Този еретик се беше самозабравил.

Ела

Нортхамптън, 26 юни 2008 година

«Безподобни, любими Азис,

Реших този път да ти напиша писмо. Както са се пишели едно време, с мастило, парфюмирана хартия и плик в същия цвят, върху който има пощенска марка. Днес следобед ще го пусна за Амстердам. Трябва да го пратя незабавно, защото, забавя ли се, вероятно няма да намеря сили да го направя никога.

Първо срещаш някого, човек, който е съвсем различен от хората наоколо. Той разглежда всичко в различна светлина и те кара да промениш, да изместиш ъгъла си на зрение, да видиш всичко наново — отвътре и отвън. Мислиш си, че можеш да стоиш на безопасно разстояние от него. Мислиш си, че все ще намериш пътя в тази красива буря, докато изневиделица не осъзнаеш, че си изтласкан в открито море и вече нямаш власт над нищо.

Не мога да кажа кога точно бях пленена от думите ти. Единственото, което знам, е, че нашата кореспонденция ме прави друга. Още от самото начало. Вероятно ще съжалявам, че съм го казала. Но тъй като цял живот съм съжалявала за неща, които така и не съм направила, не виждам нищо лошо в това поне веднъж да направя нещо, за което да съжалявам.

Откакто «се запознахме» покрай романа и кореспонденцията ни, мисля постоянно за теб. Прочета ли някой от имейлите ти, усещам как нещо вътре в мен се понася на вихрушка и си давам сметка, че от доста време не съм вкусвала такова доволство и вълнение. По цял ден не ми излизаш от главата. Разговарям с теб наум и се питам как ли би посрещнал всеки нов стимул в живота ми. Ако отида на хубав ресторант, искам и ти да си с мен. Видя ли нещо интересно, се натъжавам, че не мога да ти го покажа. Преди ден по-малката ми дъщеря попита дали съм правила нещо с косата си. Косата ми си е същата, както и преди! Но е вярно, че изглеждам различно, защото се чувствам различно.

После си напомням, че дори не сме се срещали. И това ме връща в действителността. И истината е, че не знам какво да правя с теб. Прочетох романа ти и предадох рецензията. (О, да, пишех издателска рецензия за него. Понякога ми се е искало да споделя мнението си с теб или поне да ти пратя рецензията, която предадох на литературния агент, но си казвах, че не е редно. Макар и да не мога да споделя подробности от рецензията, знай, че романът ми хареса страшно. Благодаря ти за удоволствието. Думите ти ще останат завинаги с мен.)

При всички положения «Сладко богохулство» няма нищо общо с решението ми да напиша това писмо или може би обратното, пиша го именно заради романа. Правя го заради онова, което става между нас, каквото и да е то, а също защото то ми оказва огромно влияние и аз нямам власт над него. Нещата стават сериозни и вече не мога да се справя с тях. В началото обичах въображението и разказите ти, после си дадох сметка, че всъщност обичам мъжа зад тях.

И сега не знам какво да правя с теб.

Както казах, трябва да изпратя това писмо незабавно. Не го ли направя, ще се наложи да го накъсам на парченца. Да постъпя така, сякаш в живота ми няма нищо ново, нищо необичайно.

Да, бих могла да постъпя както винаги и да се преструвам, че всичко е наред.

Бих могла да се преструвам, ако не беше тази сладка болка в сърцето ми…

С обич, Ела»

Кера

Коня, май 1246 година

Болезнено кръщение с огън. Не знам как да изляза от положението. Днес сутринта като гръм от ясно небе у нас дойде една жена, търсеше Шамс от Тебриз. Казах й да намине по-късно, понеже него го нямаше вкъщи, тя обаче отвърна, че нямало къде да отиде и предпочитала да почака на двора. Тогава вече се усъмних и започнах да я разпитвам коя е и откъде идва. Жената се свлече на колене, разбули лицето си и аз видях, че то е отекло и от много удари цялото е в рани. Въпреки синините и подутините жената беше много хубава и стройна. Със сълзи и хлипове и по изумително ясен начин тя потвърди подозренията ми. Беше блудница от бордея.

— Но аз си тръгнах от онова ужасно място — рече ми. — Отидох в банята и си умих лицето четирийсет пъти с четирийсет молитви. Зарекох се да не припарвам до мъж. Оттук нататък животът ми е посветен на Бога.

Не знаех какво да кажа, затова се взрях в наранените й очи и се запитах как е възможно жена толкова млада и крехка, да е намерила смелост да изостави единствения живот, който познава. Не исках в къщата си паднала жена, ала нещо в нея сломи сърцето ми, някаква непринуденост, едва ли не непорочност, каквато не бях виждала у никого. Кафявите й очи ми приличаха на очите на Майка Мария. Не намерих сили да я отпратя. Разреших й да чака на двора. Не можех да направя нищо повече. Тя седна при стената и неподвижна като мраморна статуя, се втренчи пред себе си.

След един час, когато Шамс и Руми се върнаха от разходка, се втурнах да им кажа за неканената гостенка.

— Казваш, че в двора ни има блудница ли, така ли? — изуми се Руми.

— Да, и твърди, че е напуснала бордея, за да намери Бога.

— О, това сигурно е Пустинна роза — възкликна Шамс не толкова учудено, колкото радостно. — Защо я държиш навън? Доведи я тук!

— Но какво ще си кажат съседите, ако разберат, че имаме под покрива си блудница? — възразих с глас, пресипнал от притеснение.

— Нима така и така всички ние не живеем под един покрив? — посочи той небето горе. — Царе и нищи, непорочни девици и блудници, всички сме под едно небе!

Как можех да споря с Шамс? Той имаше готов отговор за всичко.

Поканих блудницата вътре в къщата и се замолих да не ни видят любопитните съседи. Още щом влезе в стаята, Пустинна роза се спусна с хлипове да целува ръцете на Шамс.

— Много се радвам, че си тук — грейна той, сякаш разговаряше със стара приятелка. — Никога вече няма да се върнеш на онова място. Този етап от живота ти е приключил окончателно. Дано Бог направи плодотворно пътуването ти към Истината!

Пустинна роза се разплака още повече.

— Но съдържателката няма да ме остави никога на мира. Ще прати Чакаловата глава да ме намери. Не знаеш как…

— Изчисти мислите си, дете — прекъсна я Шамс. — Запомни още едно правило: «Докато всички на този свят се стремят да стигнат някъде и да станат някакви, а след смъртта да оставят всичко това след себе си, ти се стреми към най-високото равнище на нищото. Живей леко, без да се обременяваш с нищо, все едно си числото нула. Ние не се различаваме от гърнето. Изправени ни държи не украсата отвън, а празнотата вътре. По същия начин имаме сили да вървим напред благодарение не на онова, към което се стремим, а на съзнанието за празнота.»

Късно същата вечер показах на Пустинна роза леглото, на което щеше да спи. Тя тутакси потъна в сън, а аз се върнах в гостната, където заварих Руми и Шамс да си говорят.

— Ела на представлението ни — рече Шамс, щом ме видя да влизам.

— Какво представление? — попитах.

— Духовен танц, Кера, какъвто не си виждала никога.

Погледнах учудена мъжа си. Какво ставаше тук? За какъв танц ми говореха?

— Ти, Маулана, си уважаван книжник, не ти приляга да забавляваш хората. Какво ще си помислят за теб? — попитах и усетих, че лицето ми пламва все повече.

— Не се притеснявай — отговори Руми. — Ние с Шамс го обсъждаме отдавна. Искаме да представим за пръв път танца на въртящите се дервиши. Нарича се сема[24]. Всички, които бленуват за Божествена Любов, са добре дошли да се присъединят към нас.

Получих страшно главоболие, но тази болка не беше нищо в сравнение с душевните ми терзания.

— Ами ако на хората не им хареса? Не всички имат добро мнение за танците — казах на Шамс с надеждата да го спра и той да не изрече онова, което се канеше да каже. — Ако не друго, поне помислете дали да не отложите представлението.

— Не всички имат добро мнение и за Бога — отвърна той, без да трепне. — И вярата в Бога ли да отложим?

Това беше краят на препирнята. Нямаше какво повече да си кажем, а къщата се изпълни със звука на вятъра, който проникваше през пукнатините по стените и блъскаше в ушите ми.

Султан Валад

Коня, юни 1246 година

Благодатната красота е в очите на гледащия — все повтаряше Шамс. — Всички ще видят един танц, а ще го възприемат различно. Защо да се притесняваме? На някои ще им хареса, на други — не.

Но вечерта на сема споделих с Шамс опасенията си, че няма да дойде никой.

— Не се притеснявай — повтори той убедено. — Хората в града може и да не ме харесват, не е изключено вече да не обичат дори баща ти, но няма как да ни пренебрегнат. Ако не за друго, ще дойдат от любопитство.

И наистина, вечерта на представлението видях, че откритата зала е препълнена. Бяха се стекли търговци, ковачи, килимари, селяни, каменари, производители на бои, продавачи на лекове, занаятчии, писари, грънчари, пекари, оплаквачи, гадатели, ловци на плъхове, търговци на благовония, беше дошъл дори шейх Ясин с неколцина свои ученици. Жените седяха отзад.

С облекчение видях на предния ред султан Кай Хосрой с царедворците си. Щом такъв големец подкрепяше баща ми, хората нямаше да се осмелят да го одумват.

Мина много време, докато публиката се успокои, и дори след това шумът не стихна докрай и някой продължиха да шушукат разпалено. Искаше ми се да седна до някого, който няма да злослови за Шамс, затова се разположих до Сюлейман пияницата. Той вонеше на вино, но на мен не ми пречеше.

Краката ми бяха изтръпнали, дланите ми бяха плувнали в пот и макар да беше топло и да си свалихме връхните дрехи, зъбите ми тракаха. Това представление беше изключително важно за помръкващата слава на баща ми. Замолих се на Бога, но понеже не знаех какво точно да искам, освен всичко да мине добре, молитвата ми звучеше спънато.

Не след дълго се чу звук — първо отдалеч, сетне от по-близо. Беше пленителен и трогателен, затова всички затаихме дъх и заслушахме.

— Какъв е този инструмент? — пошушна Сюлейман с нещо средно между благоговение и наслада.

— Казва се ней[25] — отвърнах, спомнил си един разговор между татко и Шамс. — И звучи като въздишка на влюбен, затъжен за своята любима.

След като неят заглъхна, на сцената се появи баща ми. С лека премерена стъпка се приближи и приветства публиката. Подир него излязоха шестима дервиши, все ученици на татко, всичките в дълги бели широкополи дрехи. Те кръстосаха върху гърдите си ръце и се поклониха на баща ми, за да получат благословията му. После засвири музика и един по един дервишите започнаха да се въртят първо бавно, сетне с бързина, от която ти спираше дъхът, а полите на дрехите им се разтвориха като лотос.

Бяха невероятна гледка. Неволно се усмихнах от гордост и радост. С крайчеца на окото погледнах присъстващите. Дори най-злобните сплетници наблюдаваха представлението с видима възхита.

Дервишите кръжиха и кръжиха сякаш цяла вечност. Сетне музиката се извиси: иззад завесата екна звукът на ребаба[26], който се сля с нея и барабаните. Точно тогава като необуздан пустинен вятър на сцената излезе Шамс от Тебриз. Беше с по-тъмна дреха от останалите, изглеждаше по-висок и освен това се въртеше по-бързо. Ръцете му бяха разперени към небето, лицето му беше извърнато нагоре и приличаше на слънчоглед, който търси слънцето.

Чух как мнозина от публиката ахват изумени. Дори онези, които мразеха Шамс от Тебриз, бяха във властта на този вълшебен миг. Погледнах баща си. Докато Шамс кръжеше като обезумял, а учениците се въртяха в орбитите си, татко стоеше, застинал като вековен дъб, мъдър и спокоен, с устни, които не спираха да мърдат и да отправят молитви.

Накрая музиката стана по-бавна. Не щеш ли, дервишите застинаха и всеки от лотосите се затвори. Баща ми приветства тихо и благослови хората на сцената и в публиката и за миг всички сякаш се съединиха в съвършена хармония. Внезапно се спусна заредена с очакване тишина. Никой не знаеше какво да прави. Никой не беше виждал дотогава такова чудо.

Тишината беше нарушена от гласа на баща ми.

— Това, приятели, се нарича сема, танцът на въртящите се дервиши. От този ден нататък ще я танцуват дервишите на всякаква възраст. С едната ръка, насочена към небето, с другата — към Земята, ние получаваме всяка прашинка Божия любов и даваме обет да я раздаваме на хората.

Хората в публиката се усмихнаха и зашушукаха в знак на съгласие. В цялата зала се възцари сърдечна дружелюбна суетня. Бях толкова трогнат от този положителен отклик, че се просълзих. Най-после баща ми и Шамс започваха да получават уважението и любовта, които със сигурност заслужаваха.

Вечерта можеше да приключи с тази сърдечна нотка и аз щях да се прибера щастлив, с увереността, че нещата се оправят, ако после не се случи нещо, опропастило всичко.

Сюлейман пияницата

Коня, юни 1246 година

Бесове и мълнии! Още не съм дошъл на себе си. И от всичко, което видях днес вечерта, най-смайващ беше краят.

След сема великият Кай Хосрой II стана на крака и огледа царствено помещението. Приближи се донемайкъде самодоволно до сцената и след като прихна в звънък смях, рече:

— Браво на вас, дервиши! Вашето изпълнение ми направи голямо впечатление.

Руми му благодари любезно, същото направиха и всички дервиши на сцената. После музикантите станаха на крака и приветстваха с изключително уважение султана. С лице, грейнало от доволство, Кай Хосрой даде знак на един от стражата, който тутакси му връчи кадифена кесийка. Султанът я подхвърлил няколко пъти върху дланта си, за да покаже колко са тежки жълтиците вътре, след това я метна на сцената. Хората наоколо ахнаха и изръкопляскаха. Толкова трогнати бяхме от щедростта на владетеля.

Доволен и уверен, Кай Хосрой се обърна да си ходи. Ала тъкмо пристъпи към изхода, същата кесия, която беше хвърлил на сцената, полетя обратно към него. Жълтиците западаха в краката му и задрънчаха като гривни на невеста. Всичко се разигра толкова бързо, че цяла минута стояхме сащисани — не проумявахме какво става. Ала най-изумен безспорно беше самият Кай Хосрой. Обидата бе съвсем очевидна и определено много лична, за да бъде простена. Султанът погледна невярващо през рамо — да види кой е извършил такова ужасно нещо.

Беше Шамс от Тебриз. Всички глави се извърнаха към него, а той продължи да стои с ръце на хълбоците и с диви кървясали очи.

— Ние не танцуваме за пари — ревна гърлено Шамс. — Сема е духовен танц, изпълняван само и единствено за любов. Затова си прибери златото, султане! Тук парите ти не вършат работа.

Над залата се спусна тягостна тишина. По-големият син на Руми изглеждаше толкова разтърсен, че по младото му лице не бе останала и капчица кръв. Никой не смееше и да гъкне. Да изпъшка или да ахне — всички бяхме затаили дъх. Небето сякаш само беше чакало този знак — изведнъж закапаха капки дъжд, тежки и жилещи. И удавиха всичко и всички в равномерното си трополене.

— Да вървим! — кресна на хората си Кай Хосрой.

Султанът се насочи към изхода с бузи, които мърдаха от унижение, с неудържимо разтреперани устни и рамене, които се бяха смъкнали видимо. Мъжете от стражата и сановниците се изнизаха един по един след него, като тъпчеха с тежки обуща разпилените по пода жълтици. Хората се юрнаха да събират монетите, като се блъскаха и тикаха.

Веднага щом султанът си тръгна, през публиката се пронесе вълна на неодобрение и разочарование.

— Тоя за какъв се мисли? — избухнаха някои.

— Как смее да обижда нашия владетел? — присъединиха се други. — Ами ако сега Кай Хосрой реши да накара целия град да си плати?

Неколцина се изправиха и след като поклатиха невярващо глави, се насочиха с ясен знак на несъгласие към изхода. Най-отпред вървяха шейх Ясин и учениците му. За голяма изненада забелязах, че сред тях са и двама някогашни ученици на Руми, както и родният му син Аладин.

Аладин

Коня, юни 1246 година

Бог ми е свидетел, никога през живота си не съм бил толкова смутен. Не стига, че умирам от срам, задето баща ми се е сдушил с един еретик, ами трябваше да изживея този ужас — да го гледам как ръководи танцово представление. Бива ли да се излага така пред целия град? За капак бях възмутен от дън душа, когато научих, че в публиката има и блудница от бордея. Докато седях и се чудех колко ли още безумие и разруха ще ни навлече баща ми с любовта си към Шамс, за пръв път през живота си пожелах да съм син на друг.

Според мен цялото представление си беше чисто кощунство. Но онова, което се разигра после, бе направо невъобразимо. Бива ли такова безобразие — този наглец да се осмели да се държи презрително с нашия владетел? Пак извади късмет, че Кай Хосрой не нареди да го задържат под стража и да го качат на бесилото.

Щом видях, че шейх Ясин тръгва да излиза след султана, разбрах, че трябва да сторя същото. Последното, което исках, бе хората в града да си помислят, че заставам на страната на един еретик. Всички трябваше да проумеят веднъж завинаги, че за разлика от брат си не съм подлога на баща си.

Онази вечер не се прибрах у нас. Отидох заедно с няколко приятели у Иршадови. Развълнувани, започнахме да обсъждаме събитията от деня и да умуваме какво да правим.

— Този тип влияе ужасно на баща ти — отсече Иршад. — А сега е довел у вас и проститутка. Трябва да изчистиш името на семейството си, Аладине.

Докато седях и ги слушах, лицето ми гореше от пърлещ срам и ми беше ясно едно: Шамс не ни беше донесъл нищо, освен злочестини.

Всички стигнахме до единодушното заключение, че той трябва да се махне от града — ако не по своя воля, то със сила.

На другия ден се прибрах, преизпълнен с решимост да поговоря мъжки с Шамс от Тебриз. Заварих го сам на двора, беше затворил очи и свиреше с наведена глава и с гръб към мен на ней. Беше напълно погълнат от музиката и не ме забеляза. Приближих се тихо като мишка, за да се възползвам от възможността да го огледам хубаво и да опозная по-добре врага си.

След няколко минути музиката заглъхна. Шамс понадигна леко глава и без да поглежда към мен, промърмори глухо, сякаш на себе си:

— Ей, Аладине, мен ли търсиш?

Не казах и дума. Знаех, че той умее да вижда и през затворени врати, и не се изненадах, че има очи и на тила.

— Е, хареса ли ти вчерашното представление? — попита Шамс вече след като се обърна към мен.

— Според мен си беше пълен позор — отвърнах на мига. — Нека сме наясно. Не ми харесваш. И никога не си ми харесвал. Няма да допусна да петниш повече доброто име на баща ми.

В очите на Шамс блесна искра — той остави нея и каза:

— Това ли било? Ако доброто име на Руми бъде опетнено, хората вече няма да гледат на теб като на син на големец. Това ли те плаши?

Бях решен да не допускам той да ме притиска до стената и не обърнах внимание на хапливата му забележка. Но пак трябваше да мине известно време, докато кажа нещо.

— Защо не си вървиш и не ни оставиш на мира? Бяхме толкова добре, преди да дойдеш — не му останах длъжен. — Баща ми е уважаван книжник и семеен човек. Вие двамата нямате нищо общо помежду си.

Шамс си пое дълбоко въздух — беше извил напред врат и от съсредоточаване беше сбърчил чело. Изведнъж ми се стори стар и уязвим. Внезапно ми мина през ума, че мога да го пребия от бой, да го смачкам на пихтия още преди някой да му се е притекъл на помощ.

Тази мисъл беше толкова ужасна и злостна, но същевременно тъй стряскащо примамлива, че се видях принуден да отклоня очи.

Когато се извърнах отново към Шамс, видях, че той ме проучва с блеснал ненаситен поглед. Дали ми четеше мислите? Изтръпнах целият, от глава до пети, сякаш ме бодяха хиляда игли, а коленете ми се подкосиха — не искаха да ме държат. Явно беше черна магия. Не се и съмнявах, че Шамс няма равен в най-страшните магии.

— Ти, Аладине, се страхуваш от мен — заяви след кратко мълчание той. — Знаеш ли на кого ми приличаш? На разногледия чирак!

— Какъв чирак? — рекох аз.

— От един разказ. Обичаш ли разказите?

Свих рамене.

— Не ми е до тях.

По устните на Шамс трепна снизхождение.

— На когото не му е до разкази, не му е и до Бога — заяви той. — Толкова ли не знаеш, че Бог е най-сладкодумният разказвач?

И без да чака да му отговоря, ми разправи ето какво:

«Имало едно време един занаятчия и при него работел зъл чирак, на всичкото отгоре бил и разноглед. Виждал всичко двойно. Веднъж занаятчията го пратил да донесе от килера гърне мед. Чиракът се върнал с празни ръце. «Но, господарю, там има две гърнета с мед — оплакал се той. — Кое да донеса?». Тъй като познавал добре чирака, занаятчията отвърнал: «Защо не счупиш едното гърне и не ми донесеш другото?». Уви, чиракът бил прекалено несхватлив, за да разбере поуката в тези думи. Постъпил както му били казали. Счупил едното гърне и много се изненадал, когато се счупило и второто.»

— За какво намекваш? — попитах аз. Не биваше да показвам пред Шамс гнева си, но не се сдържах. — Стига с тия разкази! Да му се не види дано! Толкова ли не можеш да говориш без недомлъвки?

— Но не е ли пределно ясно, Аладине? Казвам ти, че и ти като разногледия чирак виждаш всичко раздвоено — отвърна Шамс. — Ние с баща ти сме едно. Счупиш ли мен, ще счупиш и него.

— Вие с баща ми нямате нищо общо — възразих аз. — Счупя ли второто гърне, ще освободя първото.

Бях толкова разгневен и възмутен, че не видях последиците от думите си. Нито тогава. Нито след време.

Прогледнах за тях чак когато вече беше късно.

Шамс

Коня, юни 1246 година

Било светотатство да танцуваш, ето какво разправят тесногръдите на де когото срещнат. Те смятат, че Бог първо ни е дал музиката — не само онази, която създаваме с глас и инструменти, но и музиката, съпътстваща всички форми на живот, колкото после да ни забрани да я слушаме. Толкова ли не виждат, че цялата природа е песен? Всичко във всемира се движи в ритъм: кръвта, която сърцето изхвърля, крилете на птицата, вятърът в бурна нощ, ковачът, който кове желязо, звуците, с които още нероденото дете е заобиколено вътре в утробата… Всичко участва със страст, непринудено, в една великолепна мелодия. Танцът на въртящите се дервиши е брънка в тази непрекъсната верига. Точно както капката морска вода носи в себе си целия океан, по същия начин един-единствен танц отразява и обгръща тайните на Вселената.

Няколко часа преди представлението ние с Руми се усамотихме в стаята. При нас дойдоха шестимата дервиши, които щяха да се въртят вечерта. Заедно се очистихме и се помолихме. После облякохме дрехите. Преди това бяхме обсъдили надълго и нашироко какво да е облеклото и се бяхме спрели на най-обикновен плат в цветовете на пръстта. Шапката с цвят на мед олицетворяваше надгробния камък, дългата бяла дреха — плащаницата, а черното наметало — гроба. С танца изразявахме как суфистът смъква от себе си цялото си «Аз» все едно сваля стара кожа. Преди да излезем на сцената, Руми каза едно стихотворение:

«Гностикът избягал е от петте сетива

и от шестте посоки, за да ти покаже какво има отвъд тях.»

Преизпълнени от тези чувства, вече бяхме готови. Първо се чу звукът на ней. След това Руми излезе на сцената, нали беше семазенбаши[27].

Свели смирено глави, дервишите го последваха един по един. Последен трябваше да се появи шейхът. Колкото и да се съпротивлявах, Руми настоя тази вечер аз да изпълня ролята.

Хафизът[28] каза един стих, от Корана:

«На земята има знамения за вярващите,

има знамения за хора убедени.»

После задумка кудюмът[29] — като съпровод на пронизителния звук на нея и ребаба.

«Слушай тръстиката и разказа, който разказва,

как за разлъка пее:

Откак отрязаха ме от стъблото,

за мен ридае мало и голямо.»

Първият дервиш се остави в Божиите ръце и започна да се върти, а полите на дрехата му засвистяха тихо, сякаш си имаха свой живот. Към него се присъединихме и ние, закръжихме, докато около нас не остана друго, освен Единението. Каквото получавахме от небето, го предавахме на земята: от Бога на хората. Всеки от нас — до последния човек — се превърна в брънка, свързваща Влюбения и Възлюбения. След като музиката заглъхна, се поклонихме всички заедно на основните сили във всемира: огън, вятър, земя и вода, както и на петата стихия, пустотата.

Не съжалявам за онова, което се случи в края на представлението между мен и Кай Хосрой. Виж, неприятно ми е, че поставих Руми в неудобно положение. Като човек, който винаги се е радвал на привилегии и закрила, той никога дотогава не се беше сблъсквал открито с владетел. Сега доби поне мъничка представа на какво се натъква през цялото време обикновеният човек: на дълбока и широка пропаст между големци и простолюдие.

Предполагам, че така съм приближил края на престоя си в Коня.

Всяка истинска любов и приятелство са разказ за неочаквано преобразяване. Ако преди да обикнем и след като сме обичали сме същите, значи не сме обичали достатъчно.

След като Руми бе посветен в поезията, музиката и танца, той до голяма степен се преобрази. Навремето строг книжник, отхвърлял поезията, и проповедник, наслаждавал се на собствения си глас, докато е поучавал другите, сега Руми сам се превръща в поет и става глас на чистата пустота, макар че едва ли още го е осъзнал докрай. Колкото до мен, аз също се промених и продължавам да се променям. Отдалечавам се от битието си, приближавам се към нищото. От едно годишно време на друго, от един етап на следващия, от живота към смъртта.

Приятелството ни беше благословение, дар Божи. Ние цъфтяхме, радвахме се, растяхме, ликувахме, че сме заедно, вкусвахме абсолютната пълнота и щастие.

Помнех какво ми е казал веднъж Баба Заман. За да пребъде коприната, бубата трябва да умре. Седях сам-самичък в залата, където се бяхме въртели и откъдето всички се бяха разотишли, олелията вече беше стихнала и аз осъзнах, че времето ми с Руми наближава своя край. Чрез дружбата си ние с него бяхме изживели изключителна красота и бяхме разбрали какво е да срещнеш безкрайността чрез две огледала, които непрекъснато се отразяват едно в друго. Но и досега важи старата поговорка: «Където има любов, неминуемо има и болка».

Ела

Нортхамптън, 29 юни 2008 година

Бъди готова за необичайното и неочакваното и ще започнат да ти се случват странни неща, надхвърлящи и най-невероятните мечти — ето какво казваше Азис. Но и една-едничка костица в тялото на Ела не бе готова за странното нещо, случило се тази седмица: Азис З. Захара беше дошъл да се види с нея в Бостън.

Беше неделя вечер. Семейство Рубинстайн тъкмо бяха седнали да вечерят, когато Ела забеляза, че е получила на мобилния си есемес. Реши, че сигурно е от някого от Готварския клуб «Фюжън», затова не побърза да го прочете. Поднесе специалитета на вечерта: патица с мед, картофи соте и карамелизирани кръгчета кромид лук върху кафяв ориз. Когато тя сложи патицата на масата, всички заточиха зъби. Явно умираше от желание да я опита дори Джанет, въпреки че беше потисната, защото бе видяла Скот с новата му приятелка и бе разбрала, че още го обича.

Вечеряха дълго и бавно, отпиваха от виното и както обикновено, си говореха. Ела се включваше във всички разговори около масата. Обсъди с мъжа си дали да не повикат някого да боядиса беседката в яркосиньо, побъбри с Джанет за натоварената й програма в колежа, а с близнаците — дали да не вземат няколко нови дивидита, включително последните «Карибски пирати». Чак след като сложи в миялната машина мръсните чинии и поднесе крем брюлето с бял шоколад, й хрумна да си прочете есемеса.

«Здравей, Ела, в Бостън съм, в командировка от списание «Смитсониън». Току-що слизам от самолета. Искаш ли да се срещнем? Отседнал съм в «Оникс» и ми се ще да те видя.

Азис.»

Ела остави телефона и леко замаяна, седна да си изяде десерта.

— Есемес ли си получила? — попита Дейвид, след като вдигна глава от чинията.

— Да, от Мишел — отговори без миг колебание Ела.

Дейвид извърна измъчено лице, избърса си устата със салфетката, после я сгъна изумително бавно и точно на съвършен квадрат.

— Ясно — каза.

Ела знаеше, че той изобщо не й е повярвал, въпреки това обаче почувства, че трябва да продължи да твърди именно това, но не за да убеди съпруга си и да измами децата, а заради себе си, за да намери сили да отиде от дома си до хотела на Азис. Ето защо продължи, като претегляше всяка дума:

— Мишел ми съобщава, че утре сутрин в агенцията има заседание, ще обсъждаме каталога за догодина. Иска да отида и аз.

— Е, в такъв случай не е зле да отидеш — каза Дейвид и очите му блеснаха, от което се разбра, че и той се е включил в играта. — Дали да не те откарам, тъкмо ще пътуваме заедно. Мога да преместя някои ангажименти.

Ела го погледна смаяна. Какво се опитваше да направи той? Нима смяташе да вдигне скандал направо пред децата?

— Ще бъде чудесно — насили се тя да се усмихне. — Но трябва да тръгнем преди седем. Мишел искала да поговорим преди заседанието.

— О, тогава няма да стане — изчурулика Орли, която знаеше, че баща й направо ненавижда да се буди рано. — Изключено е татко да тръгне навреме.

Ела и Дейвид се загледаха втренчено над главите на децата — всеки от двамата искаше другият да направи първата крачка.

— Така си е — съгласи се накрая мъжът й.

Ела кимна облекчено, макар и да се позасрами от дързостта си, понеже точно тогава й хрумна нещо още по-смело.

— Да, ужасно рано е. Всъщност защо не взема да отида още сега? — каза тя.

Мисълта, че утре сутрин ще бъде в Бостън и ще закусва заедно с Азис, беше достатъчна, та сърцето й да затупти по-ускорено. Но тя искаше да види Азис още сега, а не чак утре, което изведнъж й се стори прекалено далеч. От дома й до Бостън бяха близо два часа с кола, това обаче не я плашеше. Азис беше дошъл заради нея чак от Амстердам. И тя можеше да пошофира два часа.

— Мога да съм в Бостън преди десет тази вечер. И утре ще отида рано в агенцията, за да се видя с Мишел преди заседанието.

По лицето на Дейвид се мярна сянката на болката. Мина сякаш цяла вечност, докато той успее да каже нещо. В онзи дълъг миг очите му бяха очи на човек, на когото не са останали нито сили, нито чувства да спре жена си и тя да не отиде при друг мъж.

— Ще отида още сега с колата в Бостън и ще пренощувам в апартамента ни — каза Ела уж на децата, но всъщност само на Дейвид.

Това беше нейният начин да го увери, че няма да има физически допир между нея и човека, с когото, както той се досещаше, жена му ще се срещне.

Дейвид стана от стола с чаша вино в ръка. Направи широко движение по посока на вратата, усмихна се на Ела, за да я насърчи, и добави прекалено въодушевено:

— Добре, скъпа, щом искаш, върви сега.

— Но, мамо, мислех, че днес вечерта ще ми помогнеш с математиката — възрази Ави.

Ела усети как лицето й пламва.

— Знам, миличък. Хайде да го оставим за утре.

— О, пусни я — заяде се Орли с брат си. — Толкова ли не можеш малко без майка си? Кога ще пораснеш?

Ави се смръщи, но не каза нищо повече, Орли подкрепи майка си, на Джанет й беше все едно, затова Ела просто грабна мобилния си телефон и хукна по стълбите към горния етаж. Веднага щом затвори вратата на спалнята, се хвърли на леглото и изпрати есемес на Азис: «Не мога да повярвам, че си тук. След два часа ще бъда в «Оникс».»

Загледа все по-уплашено как съобщението заминава. Какво правеше? Но нямаше за кога да мисли. И да съжаляваше за тази вечер — а тя подозираше, че ще съжалява — можеше да го направи и по-късно. Сега трябваше да побърза. Отне й двайсет минути да се пъхне под душа, да си изсуши със сешоара косата, да си измие зъбите, да избере рокля, да я съблече, да опита друга, после трета, да се среши, да сложи малко грим, да потърси обичките, подарък от баба Рут за осемнайсетия й рожден ден, и отново да смени роклята.

Пое си дълбоко въздух и си сложи малко парфюм. «Итърнити» на «Калвин Клайн». Шишенцето чакаше в шкафа в банята от цяла вечност. Дейвид не обичаше парфюми. Твърдеше, че жените трябвало да миришат на жени, а не на кифли с ванилия или на канела на пръчки. Но Ела предположи, че европейците може би имат други вкусове. Нали всички в Европа бяха луднали по парфюмите?

След като беше готова, огледа жената в огледалото. Защо Азис не й беше казал, че ще идва? Ако Ела знаеше, щеше да отиде на фризьор, на маникюр и на масаж, може би щеше да опита нова прическа. Ами ако Азис не я харесаше? Ами ако между тях не се получеше привличане и той съжалеше, че е бил толкова път чак до Бостън?

Изведнъж Ела се опомни. За какво й беше да променя външния си вид? Не беше ли все тая дали между тях има привличане? И да се впуснеше в авантюра с този мъж, тя щеше да бъде мимолетна. Ела имаше семейство. Имаше свой живот. Тук беше нейното минало, както и бъдещето й. Подразнена от самата себе си, че се е впуснала в такива неправдоподобни сценарии, тя престана да мисли, което винаги беше по-лесно.

В осем без петнайсет целуна за лека нощ децата си и излезе. Дейвид не се виждаше никъде.

Докато вървеше към колата, като подрънкваше с ключовете от апартамента в Бостън в ръката си, съзнанието й още бе вцепенено, затова пък сърцето й препускаше като обезумяло.