Любов

Фанатикът

Коня, 19 октомври 1244 година

Бясно лаят и бият под прозореца ми псета. Понадигнах се в леглото, заподозрял, че сигурно са надушили крадец, който се опитва да проникне с взлом в някоя къща, или мръсен пияница, минаващ наблизо. Почтените хора вече не могат да се наспят на спокойствие. Накъдето и да се обърнеш, виждаш само безпътство и разврат. А не беше така. Допреди няколко години в града ни беше по-безопасно. Нравствената поквара не се различава особено от призрачен мор, който плъзва изневиделица, разпространява се бързо и покосява всеки, беден и богат, млад и стар. В такова състояние е днес градът ни. Ако не трябваше да ходя в медресето, надали щях да излизам изобщо от нас.

Хвала на Бога, има и хора, които поставят добруването на обществото пред своето и се трудят ден и нощ, за да наложат ред. Хора като младия ми племенник Байбарс. Ние с жена ми се гордеем с него. Успокоително е да знаеш, че в този късен час, когато върлуват злосторници, престъпници и пияници, Байбарс и другите пазванти обикалят из града, за да ни пазят.

След преждевременната смърт на брат ми станах пръв настойник на Байбарс. Млад и непреклонен, преди половин година той се хвана пазвантин. Сплетниците отсъдиха, че се бил вредил, понеже съм учител в медресето. Няма такова нещо! Байбарс е як и смел, точно за работа като тази. От него ще излезе и отличен воин. Той искаше да отиде да се бие срещу кръстоносците в Йерусалим, но ние с жената решихме, че му е време да се задоми и да създаде семейство.

— Имаме нужда от теб тук, синко — рекох му. — И тук има толкова много неща, с които да се биеш.

И това си беше голата истина. Ето днес сутринта й викам на жената — така и така, в тежки времена живеем. Не току-тъй всеки Божи ден научаваме за ново бедствие. Ако дотук монголците удържат победа след победа, ако християните успяха да наложат, делото си, ако град след град и село след село са плячкосвани от враговете на исляма, то е само заради хора, които са мюсюлмани единствено на думи. Който се пусне от Божието въже, неминуемо се отклонява от пътя. Монголците ни бяха пратени като наказание за греховете ни. Ако не бяха монголците, щеше да ни удари я земетресение, я глад, я наводнение. Колко още бедствия трябва да се стоварят върху града ни, за да разберем предупреждението и да се покаем? Нищо чудно по нас да се посипят и камъни. И всички да бъдем заличени от лицето на земята, както е станало с жителите на Содом и Гомора, по чиито стъпки вървим.

Ами суфистите, колко пагубно влияят те! Как смеят да се наричат мюсюлмани, при положение че говорят неща, каквито един мюсюлманин не бива и да си помисля? Кръвта ми кипва, когато ги слушам да изричат името на пророка, мир на праха му, колкото да налагат смехотворните си възгледи. Те твърдят, че след един военен поход пророкът Мохамед бил обявил как оттук насетне народът му трябва да се откаже от малкия джихад в името на големия джихад: битката срещу собственото его. Суфистите разправят, че оттогава егото било единственият противник, срещу когото мюсюлманите трябвало да се опълчат. Звучи добре, но как това ще помогне в борбата с враговете на исляма? Ето какво се питам.

Суфистите стигат дотам да разправят, че шериатът бил само етап по пътя. За какъв етап говорят, питам аз. Сякаш това не е достатъчно тревожно, ами седнали да твърдят и че просветеният не можел да бъде спъван от правилата на първите етапи. И тъй като си въобразяват, че вече са достигнали най-високото равнище, те използват това като не особено убедително оправдание да пренебрегват правилата на шeриата. За тях пиенето, танците, музиката, поезията и живописта явно са много по-важни от религиозните задължения. Суфистите проповядват, че тъй като в исляма нямало йерархия, всеки имал право сам да търси Бога. Всичко това звучи безобидно и безвредно, но нагазиш ли в отегчителното им многословие, виждаш, че онова, което отстояват, има и зловеща страна: твърдението, че не е нужно човек да обръща внимание на религиозните власти.

Според суфистите Свещеният Коран бил пълен с неясни символи и многопластови препратки, които трябвало да се тълкуват всеки по мистичен начин. Затова изследват на кое число отговаря вибрацията на дадена дума, изучават скритото значение на числата и търсят в писанието забулени препратки — правят всичко по силите си, само и само да не прочетат Божието послание.

Някои суфисти дори твърдят, че хората били Говорещ Коран. Ако това не е чисто богохулство, тогава не знам кое е. Подвизават се разни странстващи дервиши, друга размирна прослойка негодници. Каландари, хайдари, камии — известни са под всевъзможни имена. Мен ако питате, те са най-страшни. Какво добро можете да очаквате от човек, когото не го свърта на едно място? Ако нямаш усещането за принадлежност, можеш да се понесеш като суха шумка на вятъра в най-различни посоки. Точно жертва като за Шейтана.

Философите не са по стока от суфистите. Размишляват и размишляват, като че ли ограниченият им ум може да проумее всемира, който не ни е дадено да разберем. Има една история, твърде показателна за съзаклятието между философи и суфисти.

«Веднъж един философ срещнал суфист и двамата веднага се сприятелили. Говорили си дни наред, единият довършвал изречението на другия и обратно.

Накрая се разделили, а философът споделил за разговора:

— Той вижда всичко, каквото знам.

Суфистът пък заявил:

— Той знае всичко, каквото виждам аз.»

И така, суфистът си въобразява, че вижда, философът пък си въобразява, че знае. По мое мнение те не виждат нищо и не знаят нищо. Толкова ли не схващат, че ние сме най-обикновени ограничени и в крайна сметка тленни човеци и от нас не се очаква да знаем повече, отколкото трябва да знаем? Най-многото, на което може да се надява човек, е да се добере до най-повърхностни сведения за Всевишния. И нищо повече. Задачата ни е не да тълкуваме Божието учение, а да му се подчиняваме.

Когато Байбарс дойде у нас, ще обсъдим тези въпроси. Станало ни е нещо като навик, наш малък ритуал. След всяко нощно дежурство Байбарс яде супата и питката, които му поднася жена ми и ние се впускаме в разговор за състоянието на нещата. Драго ми е да гледам колко му се яде на това момче. То трябва да е силно. Такъв нравствен младеж като него има да върши много неща в безбожния ни град.

Шамс

Коня, 30 октомври 1244 година

Балконът в Шекерджийския хан. Седях на него преди срещата си с Руми, от която ме делеше точно една нощ. Сърцето ми ликуваше от великолепието на всемира, който Бог е създал по Свой образ, така че, накъдето и да се обърнем, да Го търсим и да Го откриваме. Въпреки това човеците го правят рядко.

Спомних си хората, които бях срещнал: просяка, блудницата и пияницата. Най-обикновени хора, поразени от разпространен недъг — бяха се отдалечили от Единия. Ето какви хора книжниците, изобщо не виждаха, докато седяха залостени в кулите си от слонова кост. Запитах се дали Руми е друг. Реших, че ако е същият, ще се превърна в проводник между него и отритнатите от обществото.

Градът най-сетне бе потънал в сън. В такава късна доба дори нощните твари не искаха да нарушават възцарилия се мир. Натъжавах се неописуемо, но в същото време и се въодушевявах, докато слушах как някой град спи и се питах какви ли истории се разиграват зад затворените врати, какви ли истории съм могъл да изживея и аз, ако бях избрал друг път. Всъщност обаче не аз бях избрал пътя. А пътят беше избрал мен.

Спомних си един разказ.

«Някакъв странстващ дервиш пристигнал в един град, жителите му не се доверявали на пришълци.

— Върви си! — креснали му. — Тук не те познава никой!

Дервишът отвърнал спокойно:

— Да, така е, затова пък познавам себе си и повярвайте, щеше да бъде много по-страшно, ако беше обратно.»

Докато познавах себе си, всичко беше наред. Който познава себе си, познава и Единия.

Луната ме озаряваше с топлото си сияние. Над града заръми дъждец, нежен като копринен шал. Благодарих на Бога за този блажен миг и се оставих в ръцете Му. Отново бях изумен колко крехък и мимолетен е животът и си припомних още едно правило: «Животът ни е даден за кратко и този свят не е нищо друго, освен повърхностна имитация на действителността. Само малко дете ще сбърка и ще помисли играчката за истинското нещо. Въпреки това хората или са заслепени от играчката, или без всякакво уважение я чупят и я изхвърлят. В този живот стой по-надалеч от всякакви крайности, защото те ще разрушат вътрешното ти равновесие.»

Суфистите не стигат до крайности. Суфистът винаги е мек и умерен.

Утре заран ще отида в голямата джамия и ще послушам Руми. Няма да се учудя, ако наистина е велик проповедник, както всички твърдят в един глас, но в крайна сметка широтата и обхватът на всеки говорещ се определят от онези, които го слушат. Думите на Руми може да са като дива градина, пълна с билки, лугачка, смърч и храсти, но посетителят има право да избере какво му харесва. Красивите цветя се обират веднага и малцина обръщат внимание на бодливите растения. А истината е, че именно от тях често се правят най-добрите лекове.

Мигар не е същото и с градината на любовта? Как любовта може да бъде достойна за името си, ако избираме само красивото и загърбваме трудностите? Лесно е да се радваш на хубавото и да не харесваш лошото. Това го може всеки. Истинското предизвикателство е да обичаш едновременно и хубавото, и лошото не защото без нощ няма ден, а защото трябва да надскочиш такива описания и да приемеш любовта в нейната цялост.

Остава само един ден до срещата ми с моя съратник. Сън не ме лови.

О, Руми! Властелин в царството на словото и значенията! Ще ме познаеш ли, когато ме видиш? Виж ме!

Руми

Коня, 31 октомври 1244 година

Благословен да е днешният ден, защото на него срещнах Шамс от Тебриз. В този последен ден на октомври във въздуха се долавяше нов хлад и вятърът се усили, за да възвести, че есента си отива.

Следобед джамията както обикновено беше препълнена. Проповядвам ли на големи множества, винаги внимавам да не забравям онези, които ме слушат, но и да не мисля постоянно за тях. И има само един начин да го постигна: да си представям множеството като един-единствен човек. Всяка седмица ме слушат стотици хора, аз обаче винаги говоря само на един човек: на онзи, който чува как думите ми ехтят в сърцето му и който ме познава както никой друг.

Когато накрая излязох от джамията, намерих коня си приготвен. В гривата на животното бяха вплетени сърмени нишки и мънички сребърни звънчета. Беше ми приятно да слушам как те подрънкват на всяка крачка, ала при толкова много хора, препречили пътя, беше трудно да напредваме бързо. Подминавахме с размерна крачка запуснати дюкяни и къщи със сламени покриви. Възгласите на молителите се смесваха с крясъците на малчуганите и виковете на просяците, решили да изкарат някоя пара. Повечето от тези хора искаха да се помоля за тях, някои просто желаеха да повървят редом с мен. Ала имаше и други, които бяха дошли с по-големи надежди и ме молеха да ги изцеря от смъртна болест или от зла прокоба. Именно те внасяха смут в душата ми. Толкова ли не виждаха, че не съм ни пророк, ни влъхва и не мога да върша чудеса?

След като завихме и се приближихме до Шекерджийския хан, забелязах странстваш, дервиш, който си проправяше път през гъмжилото и вперил пронизващи очи, крачеше напето право към мен. Движеше се леко и съсредоточено и излъчваше вид на самоуверена вещина. Нямаше никакви косми по себе си. Нито брада. Нито вежди. Ала колкото и открито да бе лицето му, изражението върху него беше непроницаемо.

Любопитството ми обаче беше разпалено не от външния му вид. През годините бях срещал из Коня всевъзможни странстващи дервиши, тръгнали да търсят Бога. Със смайващи татуировки, какви ли не обици по ушите и носа си, повечето изглеждаха така, та веднага им личеше, че са непокорни. Бяха или с дълга коса, или бръснати до голо. Някои каландари бяха дори с пробити езици и зърна на гърдите. Затова, щом видях дервиша, бях смаян не от външния му вид. А бих казал, от погледа му.

С пламнали черни очи, по-пронизващи и от кинжал, той стоеше насред улицата с вдигнати разперени ръце, сякаш искаше да спре не само шествието, а самия ход на времето. Усетих как от глава до пети ме пронизва тръпката на внезапното предчувствие. Конят ми се подплаши и запръхтя силно, като клатеше нагоре-надолу глава. Постарах се да го успокоя, но той стана толкова неспокоен, че тревогата му се предаде и на мен.

Направо пред очите ми дервишът се приближи до жребеца, който пристъпваше и хвърляше къчове, и му пошушна нечуто нещо. Животното задиша тежко, ала дервишът махна за последно с ръка и конят тутакси се успокои. През тълпата като вълна премина тръпка и аз чух как някой мърмори:

— Това е черна магия!

Без да обръща внимание какво става наоколо, дервишът ме изгледа с любопитство.

— О, велики книжнико на Изтока и Запада, слушал съм толкова много за теб. Дошъл съм днес да те питам нещо, стига да може.

— Казвай — подканих едва чуто.

— Е, първо трябва да слезеш от коня, за да си на едно равнище с мен.

Бях толкова изумен от думите му, че за миг изгубих дар слово.

Хората около мен явно бяха не по-малко стъписани. Никой дотогава не бе дръзвал да се обръща към мен така.

Усетих как от раздразнение лицето ми пламва и стомахът ме присвива, ала успях да овладея себелюбието си и слязох от коня. Дервишът вече ми беше обърнал гръб и се отдалечаваше.

— Ей, почакай, ако обичаш! — извиках, докато го догонвах. — Искам да чуя въпроса ти.

Той спря и след като се обърна, ми се усмихна за пръв път.

— Добре тогава, бъди така любезен и ми кажи, кой според теб е по-велик: пророкът Мохамед или суфистът Бистами?

— Що за въпрос! — отвърнах. — Как изобщо можеш да сравняваш нашия почитан пророк, мир на праха му, последния от пророците, с някакъв си безславен мистик?

Около нас се беше събрала любопитна тълпа, но дервишът явно нямаше нищо против. Той продължи да се взира изпитателно в лицето ми и настоя:

— Помисли, ако обичаш. Нима пророкът не е рекъл: «Прости ми, Боже, че не успях да Те опозная както подобава», а Бистами е заявил: «Хвала на мен, нося Бога под наметалото си». Щом единият се чувства толкова незначителен спрямо Бога, а другият твърди, че Го носи вътре в себе си, кой от двамата е по-велик?

Сърцето ми затуптя като обезумяло. Въпросът вече не ми се струваше толкова нелеп. Всъщност изпитах чувството, че се е вдигнало було, зад което ме чака интригуваща главоблъсканица. По устните на дервиша като лек ветрец мина бегла усмивка. Сега вече знаех, че не е безумец. Беше човек с въпрос — с въпрос, върху който дотогава не се бях замислял.

— Разбирам какво се опитваш да кажеш — подхванах, като се постарах той да не долови и най-малко трепване на гласа ми. — Ще сравня двете твърдения и ще ти кажа защо от заявлението на Бистами излиза, че той е по-велик, а всъщност е обратното.

— Целият съм слух — отговори дервишът.

— Божията любов е безбрежен океан и човеците се стремят да вземат от него възможно най-много вода. Ала в края на деня от размера на техния съд зависи колко вода са взели. Някои са с бурета, други — с ведра, трети пък имат само чаши.

Докато говорех, видях, че едва загатнатото презрение върху лицето на дервиша отстъпва място на открито признание, а после и на блага усмивка, както се усмихва човек, разпознал в думите на друг собствените си мисли.

— Съдът на Бистами е бил сравнително малък и той е утолил с една глътка жаждата си. Чувствал се е щастлив там, където е бил. Прекрасно е, че е разпознал в себе си божественото, но въпреки това Аз-ът пак не е тъждествен на Бога. Не е постигнато единение. Колкото до пророка, той е бил Божий избраник и е имал да пълни много по-голяма чаша. Точно заради това Бог го е попитал в Корана: «Не отворихме ли сърцето ти?». Така сърцето му се е разширило, а чашата му е станала огромна и той все не е могъл да утоли жаждата си. Но е чудно, че е казал: «Не Те познаваме, както подобава», макар и да е познавал като никой друг Бога.

Дервишът грейна в добродушна усмивка, кимна и ми благодари. Сетне сложи ръка на сърцето си — в знак на признателност, и стоя така няколко секунди. Когато погледите ни се срещнаха, забелязах, че в очите му се е прокраднала следа от благост.

Взрях се през рамото му в перленосивия пейзаж, какъвто е градът ни по това време на годината. В нозете ни се понесоха няколко сухи листа. Дервишът се вгледа в мен с ново любопитство и съм готов да се закълна, че за стотна от секундата видях в помръкващата светлина на залязващото слънце как го обгръща кехлибарена аура.

Той ми се поклони с уважение. Аз също му се поклоних. Не знам колко сме стояли така с надвисналото над главите ни теменужено небе. След малко множеството около нас запристъпва притеснено — беше наблюдавало разговора ни с изумление, граничещо с неодобрение. Никой дотогава не ме беше виждал да се кланям на някого и от това, че го бях направил пред някакъв си странстващ суфист, мнозина, включително най-близките ми ученици, се стъписаха.

Дервишът явно долови укора във въздуха.

— Аз ще тръгвам и ще те оставя на поклонниците ти — рече той с глас, заглъхнал до кадифен тембър, почти до шепот.

— Чакай — спрях го аз. — Не си отивай, много те моля. Остани!

Зърнах по лицето му следа от замисленост, тъга върху устните му, сякаш той искаше да каже още нещо, ала не можеше или се въздържаше. И в онзи миг, в онова мълчание чух въпроса, който дервишът не ми беше задал:

«Ами ти, велики проповеднико? Кажи ми колко голяма е твоята чаша?»

След това вече нямаше какво да си кажем. Бяхме останали без думи. Пристъпих към дервиша и се доближих толкова, че видях златните точици в черните му очи. Най-неочаквано ме обори странното чувство, че вече съм изживявал този миг. И то неведнъж, а над десетина пъти. Започнах да си спомням откъслеци от него. Забулен мъж, висок и снажен, с пламнали пръсти. И тогава се сетих. Дервишът, застанал срещу мен, бе не друг, а човекът, когото виждах насън.

Разбрах, че съм намерил своя спътник. Но вместо, както бях очаквал, да се почувствам на седмото небе от радост, бях скован от леден страх.

Ела

Нортхамптън, 8 юни 2008 година

Без да намира отговори на въпросите, които я обсаждаха, Ела установи, че в кореспонденцията й с Азис има много неща, които я озадачават, и най-вече това, че такава кореспонденция изобщо се води. Във всяко отношение двамата бяха толкова различни, че Ела недоумяваше какво изобщо ги свързва, та да си пишат толкова често.

Азис беше като пъзел, който тя си бе поставила за цел да подреди плочка по плочка. С всеки негов имейл поредната плочка от пъзела си идваше на мястото. Ела още не беше видяла цялата картина, но вече бе разбрала някои неща за човека, с когото си пишеше.

От блога на Азис беше научила, че той е професионален фотограф и ненаситен пътешественик, за когото да обикаля по най-затънтените кътчета на планетата бе точно толкова естествено, както за нея — да се разхожда в съседния парк. По душа неуморен номад, Азис беше ходил къде ли не и се чувстваше като у дома си и в Сибир, и в Шанхай, и в Калкута, и в Казабланка. Пътуваше само с раница на гърба и с тръстикова флейта и беше намерил приятели на места, които Ела дори не откриваше върху картата. Непреклонните граничари, невъзможността да получи виза във враждебно настроени държави, предавани по вода паразитни болести, стомашно-чревни разстройства, получени от заразена храна, опасността да го измамят, сблъсъците между правителствените войски и бунтовниците: нищо не можеше да го спре да престане да пътува на изток и запад, на север и юг.

За Ела Азис беше като шеметен водопад. Той се втурваше през глава там, където тя се страхуваше и да пристъпи. Първо действаше и след това се притесняваше — ако изобщо се притеснеше — за неща, за които Ела се колебаеше и се тревожеше и това я сковаваше. Преливаше от живот, а идеализмът и страстта му бяха прекалено големи, за да се вместят в едно тяло. Вживяваше се в какви ли не роли и това му се отдаваше прекрасно.

Ела се смяташе за либералка, за убедена демократка и за юдейка, която не следва слепешката предписанията на вярата, за бъдеща вегетарианка, която е преизпълнена с решимост някой ден да не хапва месо. Подреждаше въпросите в ясни категории и организираше своя свят почти както дома си, където блестеше от чистота. Умът й боравеше с два взаимно изключващи се и еднакво дълги списъка: нещата, които тя обичаше, противопоставени на нещата, които мразеше.

Макар и в никакъв случай да не беше атеистка и от време на време да спазваше с удоволствие някои обреди, Ела бе убедена, че религията е основният проблем, разяждащ света днес не по-малко, отколкото в миналото. Религиозните я дразнеха с нечуваната си наглост и самопровъзгласеното убеждение, че тяхната вяра е най-добра, фанатиците във всички вероизповедания бяха непоносими, но дълбоко в себе си Ела смяташе, че най-страшни са фанатиците мюсюлмани.

Азис обаче беше духовен човек: гледаше сериозно на религията и вярата, не се занимаваше с политика и не «мразеше» нищо и никого. Нямаше никакво намерение да се отказва от месото и споделяше, че за нищо на света не би се лишил от чиния добре приготвен шиш кебап. От атеист беше станал мюсюлманин някъде в средата на седемдесетте години, или както самият той се изразяваше на шега, «малко след Карим Абдул-Джабар и малко преди Кат Стивънс». Оттогава бе общувал със стотици мистици от всички страни и религии и ги обявяваше за свои «братя и сестри по пътя».

Убеден пацифист с подчертано хуманистични възгледи, Азис смяташе, че всъщност всички религиозни войни се свеждат до «езиков проблем». Според него езикът по-скоро прикривал, вместо да разкрива Истината и заради това постоянно възниквали недоразумения и неразбирателство между хората. В свят, където е пълно с грешки в превода, е безполезно да си непреклонен по който и да е въпрос, понеже не е изключено и най-непоклатимите ни убеждения да са плод на най-обикновено недоразумение. Като цяло човек не бива да проявява твърдост за нищо, защото «животът е такъв, че постоянно мени цветовете си».

Азис и Ела живееха в различни часови зони. В буквалния и в преносния смисъл на думата. За Ела времето се свеждаше най-вече до бъдещето. Голяма част от дните си тя правеше като обсебена, планове за догодина, за следващия месец, за следващия ден, че и за следващата минута. Дори за такива дреболии като пазаруването и поправката на някой счупен стол обмисляше предварително всичко до най-малките подробности и непрекъснато носеше в чантата си старателно съставени графици и списъци на нещата, които трябва да свърши.

За Азис времето бе вместено в сегашния миг и всичко останало беше илюзия. По същата причина той смяташе, че любовта няма нищо общо с «плановете за утре» и «спомените за вчера». Любовта можеше да съществува само тук и сега. Азис беше завършил един от най-ранните си имейли с думите: «Аз съм суфи, рожба на настоящия…»

«Колко странно, че го пишеш на жена, която мисли прекалено много за миналото и още повече за бъдещето, а някак не се докосва до настоящия миг» — бе отговорила Ела.

Аладин

Коня, 16 декември 1244 година

Беше ми отредено от съдбата да не присъствам, когато дервишът се е изпречил на пътя на баща ми. Бях отишъл с едни приятели на лов и се върнах на другия ден. Тогава вече целият град обсъждаше срещата на баща ми с Шамс от Тебриз. Всички се питаха кой е този дервиш и как така начетен човек като Руми го е взел толкова насериозно, че чак му се е поклонил.

Още от малък гледах как хората падат на колене пред баща ми и не си и представях, че може да стане и обратното, освен ако другият човек не е цар или велик везир. Затова отказах да повярвам и на половината от онова, което чувах, и не взех много присърце мълвата, после обаче се прибрах и мащехата ми Кера, която никога не лъже и не преувеличава, потвърди всичко. Да, странстващият дервиш на име Шамс от Тебриз наистина бил отправил пред всички предизвикателство към баща ми и не само това, ами бил дошъл да живее у нас.

Кой беше този непознат, появил се като гръм от ясно небе в живота ни? Изгарях от нетърпение да го видя с очите си, затова попитах:

— Е, къде е този човек?

— Тихо — пошушна малко притеснена Кера. — Баща ти и дервишът са в библиотеката.

Чувахме в далечината тихите им гласове, макар и да не разбирахме какво си говорят. Тръгнах натам, ала Кера ме спря.

— Опасявам се, че се налага да почакаш. Помолиха да не ги безпокоим.

Цял ден не излязоха от библиотеката. На следващия и последващия — също. Какво толкова си говореха? Какво общо имаше между баща ми и някакъв си дервиш?

Мина една седмица, после втора. Всяка сутрин Кера приготвяше закуска и оставяше подноса пред вратата. Каквито и вкуснотии да беше сготвила, двамата не се и докосваха до тях, задоволяваха се само с филия хляб на закуска и с чаша козе мляко вечерта.

Смутен и разтревожен, през цялото това време ходех като буреносен облак. По различно време на деня се опитвах да надзърна през някоя пролука или цепчица във вратата. Нехаех какво ще стане, ако те отвореха внезапно и ме завареха да подслушвам, затова прекарвах сгърбен там много време в опит да разбера какво толкова обсъждат. Ала единственото, което чувах, беше тих шепот. Не можех и да видя много. Завесите в стаята бяха спуснати наполовина, затова вътре беше сумрачно. Понеже не бях в състояние да чуя и да видя много, оставях умът ми да запълва тишината и да си измисля разговора, който двамата вероятно водеха.

Веднъж Кера ме намери с ухо, долепено до вратата, но не каза нищо. Сега вече тя искаше още по-силно и от мен да разбере какво става. Такива са си жените, любопитни.

Затова пък стана съвсем друго, когато брат ми, Султан Валад, ме завари да подслушвам. Той ме изгледа изпепеляващо и върху лицето му се появи кисела гримаса.

— Нямаш право да шпионираш хората, особено пък баща си — скара ми се той.

Аз свих рамене.

— Я ми кажи, братко, ама честно, не се ли тревожиш, че баща ни прекарва времето си с един непознат? Мина повече от месец. Татко загърби семейството си. Това не те ли разстройва?

— Татко не е загърбил никого — възрази брат ми. — Той намери в лицето на Шамс от Тебриз много добър приятел. Вместо да хленчиш и да се оплакваш като малко дете, би трябвало да се радваш за баща ни. Ако наистина го обичаш.

Само брат ми можеше да каже такова нещо. Бях му свикнал на особнячествата, затова не се засегнах от унищожителните му подмятания. Той винаги беше добричък, обичаха го всички роднини и съседи, беше любимият син на баща ми.

Точно четирийсет дни, след като баща ми и дервишът се затвориха в библиотеката, се случи нещо странно. Отново бях приклекнал при вратата и подслушвах: вътре по-дълго от обикновено се беше възцарила тишина, когато най-неочаквано дервишът каза:

— Минаха четирийсет дни, откакто сме се усамотили тук. Ден след ден обсъждаме поредното от Четирийсетте правила в религията на любовта. Вече приключихме и според мен е най-добре да излезем. Близките ти сигурно са разстроени, че те няма.

Баща ми възрази:

— Не бери грижа за това. Жена ми и синовете ми са достатъчно зрели, разбират, че може би имам нужда да прекарам известно време без тях.

— Е, за жена ти не знам нищо, но двете ти момчета са различни, както деня и нощта — отвърна Шамс. — По-голямото е тръгнало по твоите стъпки, опасявам се обаче, че по-малкото е поело по съвсем друг път. Сърцето му е разяждано от негодувание и завист.

Страните ми пламнаха от гняв. Как смееше да говори такива ужасни неща за мен, при положение че дори не ме беше виждал?

— По-малкият си мисли, че не го познавам, това обаче не е така — продължи подир известно време дервишът. — Докато се е свил с ухо, долепено до вратата, и ме наблюдава, аз също го наблюдавах.

Усетих как ме побиват тръпки и настръхвам. Без да мисля много-много, отворих рязко вратата и нахълтах в стаята. Баща ми зяпна от изумление, но не след дълго стъписването му беше изместено от гняв.

— Да не си полудял, Аладине? Как смееш да ни безпокоиш? — кресна той.

Без да обръщам внимание на въпроса му, посочих Шамс и възкликнах:

— Я първо питай него как смее да говори така за мен!

Баща ми не каза и дума. Само ме погледна и въздъхна тежко, сякаш присъствието ми бе непосилно бреме, стоварило се върху плещите му.

— Много те моля, татко, липсваш на Кера. И на учениците си. Бива ли заради някакъв презрян дервиш да обръщаш гръб на всички, които обичаш?

Още щом думите излязоха от устата ми, съжалих, че съм ги изрекъл, но вече беше късно. Баща ми ме погледна разочаровано. Никога дотогава не го бях виждал такъв.

— Направи си тази услуга, Аладине. Излез оттук — още сега — каза той. — Иди на тихо място и помисли какво направи. Не ми говори, докато не погледнеш вътре в себе си и не видиш грешката си.

— Но, татко…

— Излез, ти казах — повтори той и се извърна, за да не ме гледа.

Тръгнах си със свито сърце, потни длани и разтреперани колене.

В онзи миг проумях, че животът ни се е променил по някакъв неведом начин и че вече нищо няма да бъде същото. От смъртта на майка ми, която бе починала преди осем години, за втори път се чувствах изоставен от родител.

Руми

Коня, 18 декември 1244 година

Батин Аллах — скритото лице на Бога, Отвори съзнанието ми, за да видя Истината.

Когато Шамс от Тебриз ми зададе въпроса за пророка Мохамед и за суфиста Бистами, изпитах чувството, че под слънцето сме останали само двамата с него. Пред нас изникнаха седемте стъпала по Пътя към Истината: седемте макамата[15], които егото на всеки трябва да изкачи, за да постигне Единение.

Първото на Покварения нафс[16], най-ниското и най-разпространено стъпало в битието на душата, когато тя е хваната в капана на земните желания. Повечето хора са заседнали на него, борят се и страдат, докато служат на своето себелюбие, на егото, а държат отговорни другите за това, че все се чувстват нещастни.

Ако и когато някой започне да работи върху себе си и така осъзнае в какво окаяно състояние е неговото его, той може да се изкачи на следващото стъпало и в известен смисъл започва да прави точно обратното на онова, което е вършел на предишното стъпало. Вместо да обвинява през цялото време другите, човекът, достигнал това стъпало, вини себе си понякога до степен да се самозаличава. Така егото се превръща в Обвиняващ нафс и поема по пътя на вътрешното очистване.

На третото стъпало човек е по-зрял и егото се е издигнало до Вдъхновения нафс.

Чак на това стъпало и никога преди него можеш да схванеш истинското значение на думата «да се откажа» и да тръгнеш из Долината на Познанието. Изкачиш ли се на това стъпало, вече притежаваш и проявяваш търпение, постоянство, мъдрост и смирение. Светът ти се струва нов и изпълнен с вдъхновение. Въпреки това мнозина, достигнали третото стъпало, изпитват подтика да останат на него и губят волята и смелостта да продължат нататък. Ето защо, колкото и красиво и благословено да е третото стъпало, то е и капан за онзи, който се цели по-високо.

Успееш ли да продължиш нататък, навлизаш в Долината на Мъдростта и опознаваш Спокойния нафс. Тук егото вече не е каквото е било преди, понеже се е преобразило и е достигнало високо равнище на осъзнатост. Основни отличителни черти на всеки, дошъл дотук, са щедростта, признателността и непоклатимото чувство на доволство, на каквито и трудности да го излага животът. Отвъд това стъпало се простира Долината на Единението. Който е тук, е доволен, в каквито и обстоятелства да го поставя Бог. Той не обръща внимание на делничните неща, понеже е достигнал нафс на Доволството.

На следващото стъпало — нафс на Служението, човек се превръща в светилник за околните и вдъхва сили на всеки, който го иска, поучава и носи светлина като истински учител. Случва се такъв човек да притежава и целителски способности. Където и да отиде, преобразява живота на околните. Каквото и да прави, каквото и да се стреми да стори, негова основна цел е да служи на Бога, като служи на другите.

Накрая, на седмото стъпало, достигаш Пречистения нафс и се превръщаш в Инсан-и-Кямил — в съвършен човек[17]. Ала малцина знаят нещо за това стъпало, а и да знаят, отказват да говорят за него.

Колкото е лесно да обобщиш стъпалата по пътя, толкова е трудно да ги изкачиш. Към препятствията, изникващи пред теб, се прибавя и следното: никой не ти обещава, че през цялото време ще се изкачваш. Пътят от първото до последното стъпало в никакъв случай не е само нагоре. Винаги съществува опасност да се препънеш и да се върнеш на по-ниските стъпала, понякога от горните падаш на първото. Не е чудно, че при толкова много капани по пътя само малцина във всеки век достигат до най-горните стъпала.

Затова, когато ми зададе онзи въпрос, Шамс търсеше не само сравнение. Той искаше да се замисля докъде съм готов да стигна и да залича личността си, за да бъда погълнат от Бога. В онзи пръв негов въпрос беше заложен втори.

— А ти, велики проповеднико? — питаше ме Шамс от Тебриз. — На кое от седемте стъпала се намираш? И как мислиш, имаш ли смелост да продължиш нататък, чак до края? Кажи ми колко голяма е чашата ти.

Кера

Коня, 18 декември 1244 година

Болезнено е, осъзнавам, да се оплаквам от съдбата си. И все пак няма как да не съжалявам, че не знам повече за религията, историята и философията, за всичко, което Руми и Шамс вероятно обсъждат ден и нощ. Понякога ми иде да се разбунтувам, задето съм била създадена жена. Родиш ли се момиче, те учат да готвиш и да чистиш, да переш, да кърпиш стари чорапи, да правиш масло и сирене, да храниш невръстни деца. Някои жени ги учат и на изкуството на любовта и как да бъдат по-привлекателни за мъжете. Но толкоз. Никой не дава на жените книги, които да им отворят очите.

През първата година от брака се промъквах при всяка възможност в библиотеката на Руми. Седях там сред книгите, които той обичаше толкова много, вдъхвах миризмата им на прах и на застояло и се питах какви ли тайни се крият в тях. Знаех колко обожава Руми книгите си, повечето от които му бяха наследство от неговия баща Баха ал-Дин. Особено обичаше, разбира се, «Маариф». Нощи наред будуваше до зори и го четеше, макар и да подозирах, че знае текста наизуст.

— Не бих заменил библиотеката на баща си, и да ми предлагат торби със злато — все повтаряше Руми. — Всяка от тези книги е безценно наследство от предците ми. Взел съм ги от баща си и ще ги предам на синовете си.

От горчив опит знам колко много значат книгите за него. Още първата година, след като се оженихме, ми хрумна един ден, когато бях сама вкъщи, да почистя от прах библиотеката. Свалих от лавиците всички книги и се заех да бърша кориците с парче кадифе, топнато в розова вода. Хората тук вярват, че има палав джин на име Кебикеч, който изпитва наслада да унищожава книги. За да не припарва до тях, във всяка книга слагат предупредителна бележка: «Стой и мирувай, Кебикеч, не се доближавай до тази книга!». Откъде можех да зная, че не само Кебикеч, но и аз не бива да се приближавам до книгите на мъжа си?

Онзи следобед избърсах прахта и почистих всички книги до последната в библиотеката. Докато се трудех, четях «Нов живот за религиозните науки» на Газали. Чак когато чух зад гърба си глух студен глас, си дадох сметка колко дълго съм стояла там.

— Какво правиш, Кера?

Беше Руми или някой, който приличаше на него — гласът беше по-суров като тон, по-строг като израз. През всичките осем години, откак сме оженени, не съм го чувала друг път да говори така.

— Чистя — изпелтечих с отпаднал глас. — Исках да те изненадам.

Руми отвърна:

— Разбирам, но много те моля, не докосвай повече книгите ми. Всъщност предпочитам изобщо да не влизаш в тази стая.

От този ден нататък не съм и стъпвала в библиотеката, дори и да съм сама в къщата. Разбрах и приех, че светът на книгите никога не е бил и няма да бъде за мен.

Но когато у нас дойде Шамс от Тебриз и те двамата с мъжа ми се заключиха за четирийсет дни в библиотеката, усетих как в душата ми се надига старо негодувание. В мен започна да кърви рана, за чието съществуване дори не подозирах.

Кимя

Коня, 20 декември 1244 година

Бях на дванайсет години, когато Руми ме осинови, а съм родена в семейството на прости селяни от една долина в планината Тавър. Истинските ми родители бяха отрудени, преждевременно състарени хора. Живеехме в малка къща и ние със сестра ми деляхме стаята с призраците на мъртвите си братя и сестри, общо пет на брой, починали от най-обикновени болести. Само аз в къщата виждах призраците. Сестра ми се плашеше, а майка плачеше, споменех ли какво правят духовете на малките. Напразно се опитвах да кажа, че е излишно да се стряскат и безпокоят, понеже никой от мъртвите ми братя и сестри не изглеждаше страшен или нещастен. Все не успявах да го обясня на семейството си.

Веднъж в селото ни дойде един отшелник. Щом видя колко е изтощен, баща ми го покани да пренощува у нас. Вечерта, след като всички насядахме около огнището, за да изпечем козе сирене, отшелникът започна да ни разказва сладкодумно за далечни земи. Докато напевният му глас се носеше из стаята, аз затворих очи и поех заедно с него на пътешествие из пустините на Арабия, шатрите на бедуините в Северна Африка и морето с най-синята вода, наречено Средиземно. Там на плажа намерих мидичка, голяма и нагъната, и я прибрах в джоба си. Смятах да се разходя от единия чак до другия край на плажа, но насред пътя ме спря остра отблъскваща миризма.

Отворих очи и видях, че лежа на пода у нас и всички са ме наобиколили, изглеждаха разтревожени. С едната ръка майка ми ме държеше за главата, а с другата бе доближила до носа ми разрязан на половина кромид лук — да го помириша.

— Върна се! — плесна зарадвана с ръце сестра ми.

— Хвала на Бога! — въздъхна тежко майка ми. Сетне се обърна към отшелника и му обясни: — Още от съвсем малка Кимя получава припадъци. През цялото време.

На сутринта отшелникът ни благодари за гостоприемството и се сбогува.

Преди да си тръгне обаче, рече на баща ми:

— Дъщеря ти Кимя е необикновено дете. Има голяма дарба. Ще бъде жалко, ако тази дарба остане неоценена. Не е зле да я пратиш да се изучи…

— За какво му е на едно момиче да се изучва? — ахна майка ми. — Де се е чуло и видяло такова нещо! Кимя ще остане при мен и ще тъче килими, докато се омъжи. Бива я много да тъче, така да знаеш.

Но отшелникът не искаше и да чуе.

— Е, някой ден може да стане още по-добър книжник. Както личи, Бог не е подминал с милостта си вашата дъщеря само защото е момиче и й е дал големи дарби. Нима, жено, твърдиш, че знаеш повече от Бога? — попита той. — Ако няма училища, я пратете при книжник, той ще й даде образованието, което заслужава.

Майка ми поклати глава. Аз обаче виждах, че баща ми е на друго мнение. Знаех, че обича начетеността и знанията и ме цени за моите способности, затова не се изненадах, когато го чух да пита:

— Ние не познаваме книжници. Къде да ги намеря?

Точно тогава отшелникът изрече името, което щеше да преобрази живота ми. Каза:

— Знам в Коня един прекрасен книжник, казва се Маулана Джала-ладдин Руми. Той сигурно ще се зарадва да преподава на момиче като Кимя. Заведете я при него. Няма да съжалявате.

Щом отшелникът си тръгна, майка ми вдигна ръце.

— Чакам дете. Не след дълго в къщата ни ще има още едно гърло за изхранване. Имам нужда от помощ. За какво са му на едно момиче книги. Кимя трябва да се научи да върти къщната работа и да се грижи за деца.

Предпочитах майка да се бе възпротивила на заминаването ми по други причини. Ако беше казала, че ще й е мъчно за мен и че няма да понесе да ме прати в друго семейство, пък било то и за кратко, сигурно щях да реша да остана. Тя обаче изобщо не каза такова нещо. При всички положения баща ми беше убеден, че отшелникът е бил прав, и след няколко дни и аз споделях мнението му.

Малко подир това двамата с него отидохме в Коня. Зачакахме Руми пред медресето, където той преподаваше. Когато излезе, се притеснявах дори да го погледна. Вместо това забих поглед в дланите му. Беше с дълги, тънки изваяни пръсти, по-скоро като на занаятчия, отколкото като на учен. Баща ми ме побутна към него.

— Дъщеря ми има големи заложби. Но аз съм прост човек, жена ми също. Казаха ни, че си най-начетеният в цялата околия. Искаш ли да я вземеш на обучение?

Не се налагаше да поглеждам Руми в лицето, за да разбера, че не е изненадан. Явно беше свикнал на такива молби. Докато двамата с баща ми разговаряха, тръгнах към двора, там имаше доста момчета и ни едно момиче. Но докато се връщах, се учудих приятно, че съм зърнала млада жена — стоеше сам-сама в ъгъла с валчесто лице, застинало и бяло, все едно е изсечено от мрамор. Махнах й с ръка. Тя се вцепени, ала след кратко колебание отвърна на поздрава ми.

— Здравей, момиченце, виждаш ли ме? — попита жената. Щом кимнах, жената се усмихна и плесна с ръце.

— Прекрасно! Никой друг не може.

Върнахме се при баща ми и Руми. Мислех, че след като видят жената, те ще спрат да говорят, но тя се оказа права: двамата не я виждаха.

— Ела насам, Кимя — повика ме Руми. — Баща ти ми съобщи, че си много ученолюбива. Я ми кажи какво в книгите ти харесва толкова?

Преглътнах смутено — бях като скована и не успях да отговоря.

— Хайде, миличка — подкани ме разочарован баща ми.

Исках да отговоря вярно, така, че баща ми да се гордее с мен, а не знаех какво. Бях толкова притеснена, че от устата ми се изтръгна само отчаяна въздишка.

Ние с татко щяхме да се приберем с празни ръце на село, ако не се беше намесила младата жена. Тя ме хвана за ръката и рече:

— Просто му кажи истината за себе си. Всичко ще бъде наред, обещавам ти.

Вече се чувствах по-добре, затова се извърнах към Руми и заявих:

— За мен ще бъде чест да изучавам Корана заедно с теб, учителю. Не се страхувам от усърден труд.

Лицето на Руми светна.

— Много добре — каза той, после обаче замълча, сякаш се беше сетил за отблъскваща подробност. — Но ти си момиче. Дори и да учим усърдно и да бележим напредък, не след дълго ще се омъжиш и ще родиш деца. Годините на обучение ще отидат напразно.

Сега вече не знаех какво да отвърна и се почувствах обезсърчена, едва ли не виновна. Баща ми явно също се смути и най-неочаквано се зае да разглежда обувките си. И този път на помощ ми се притече младата жена.

— Припомни му, че съпругата му винаги е искала момиченце и сега ще се зарадва, ако той започне да те обучава.

Руми се засмя, когато му повторих думите й.

— Е, виждам, че си ходила у нас и си разговаряла с жена ми. Но от мен да го знаеш, Кера не се меси в задълженията ми на преподавател.

Младата жена поклати бавно и покрусено глава и ми прошепна в ухото:

— Кажи му, че си имала предвид не втората му съпруга Кера. А Джевер, майката на двамата му синове.

— Имах предвид Джевер — повторих, като изрекох внимателно името. — Майката на синовете ти.

Руми пребледня.

— Джевер е мъртва, детето ми — отвърна той глухо. — Но какво знаеш ти за покойната ми съпруга? Това някаква плоска шега ли е?

Баща ми се намеси.

— Сигурен съм, учителю, че не го е направила от зъл умисъл. Мога да те уверя, че Кимя е сериозно дете. Никога не се отнася с неуважение към по-възрастните.

Дадох си сметка, че трябва да кажа истината.

— Покойната ти съпруга е тук. Държи ме за ръка и ме насърчава да говоря. Очите й са тъмнокафяви и леко дръпнати, има красиви лунички и е облечена в дълга жълта дреха… — замълчах, защото забелязах, че младата жена ми показва чехлите си. — Иска да ти кажа за чехлите й. Те са от яркооранжева коприна, извезана с червени цветчета. Много са красиви.

— Донесох й ги от Дамаск — рече Руми и очите му се напълниха със сълзи. — Харесваше ги.

След тези думи книжникът потъна в мълчание и с угрижен вид се почеса по брадата. Но когато заговори отново, гласът му беше благ и дружелюбен, без следа от тъга.

— Сега вече разбирам защо според всички дъщеря ти има заложби — каза той на баща ми. — Да вървим у нас. Докато вечеряме, ще обсъдим бъдещето й. Сигурен съм, че от нея ще излезе отлична ученичка. И че тя ще засенчи много момчета — после Руми се извъртя към мен и попита: — Ще го предадеш ли на Джевер?

— Не е нужно да го предавам, учителю. Тя те чу — уверих го аз. — Каза, че трябвало да тръгва. Но че винаги те наблюдава с любов.

Руми се усмихна сърдечно. Баща ми също. Сега вече във въздуха витаеше непринуденост, каквато преди не бе имало. В онзи миг разбрах, че срещата ми с Руми ще има дългосрочни последици. Не бях близка с майка си, но сякаш за да поправи това, Бог ми даваше двама бащи, истинският и моят осиновител.

Ето как преди осем години дойдох в дома на Руми като срамежливо дете, жадно за знания. Кера ме обичаше и проявяваше по-голямо състрадание и от родната ми майка, а синовете на Руми ме посрещнаха с отворени обятия, особено по-големият, който с времето ми стана като брат.

В крайна сметка се оказа, че отшелникът е бил прав. Колкото и да ми беше мъчно за татко и за близките ми, няма и миг, в който да съм съжалявала, че съм дошла в Коня и съм се вляла в семейството на Руми. Под този покрив прекарах много честити дни.

Докато не се появи Шамс от Тебриз. Неговото присъствие промени всичко.

Ела

Нортхамптън, 9 юни 2008 година

Без някога да е обичала самотата, напоследък Ела установяваше, че я предпочита. Беше погълната от това да внася последните щрихи в рецензията си за «Сладко богохулство» и помоли Мишел за още една седмица отсрочка. Можеше да приключи и по-рано, но не искаше. Работата й даваше повод да се усамоти и да отложи семейните задължения и отдавна назрелия сблъсък със съпруга й. Тази седмица за пръв път пропусна Готварския клуб «Фюжън» — не й беше до това да готви и да бъбри с петнайсет жени със сходен живот точно когато самата тя не знаеше какво да прави със своя. В последната минута се обади да предупреди, че е болна.

Смяташе общуването си с Азис за тайна, най-неочаквано се бе сдобила с твърде много тайни. Азис не знаеше, че Ела не само чете книгата му, но и пише рецензия за нея, в литературната агенция не знаеха, че тя флиртува тайно с автора на романа, който й бяха възложили за рецензия, децата и мъжът й пък изобщо не знаеха за какво е романът, не знаеха нищо и за автора му и за нейния флирт с него. Само за няколко седмици Ела се беше преобразила от жена с живот, прозрачен като кожа на новородено, в човек, затънал в тайни и лъжи. Но ако тази промяна я изненадваше, още по-учудващото бе, че тя изобщо не я смущаваше. Ела сякаш чакаше уверено и търпеливо да се случи нещо изключително важно. Тази ирационална надежда беше част от очарованието на новото й настроение, което въпреки всички тайни наистина бе очарователно.

Сега вече имейлите не й стигаха. Именно тя се обади първа по телефона на Азис. Въпреки петте часа разлика във времето двамата разговаряха почти всеки ден. Азис й беше казал, че гласът й е нежен и крехък. Ако тя се засмееше, смехът й идваше на талази, прекъсвани от кратки въздишки, сякаш Ела не бе сигурна колко още да се смее. Това беше смехът на жена, която така и не се е научила да не обръща особено внимание на мнението на другите.

— Просто се носи по течението — каза Азис. — Отпусни се!

Но течението около нея бе непостоянно и накъсано, защото точно тогава в дома и се случваха много неща. Ави беше тръгнал на частни уроци по математика, а Орли ходеше на консултации за смущенията в храненето си. Сутринта беше изяла половин омлет — първата истинска храна от месеци — и въпреки че бе попитала веднага колко калории има в него, беше малко чудо, че не се почувства виновна и не се самонаказа като повърне омлета. Междувременно Джанет беше хвърлила бомба, като бе оповестила, че е скъсала със Скот. Не беше обяснила друго, освен че и двамата имали нужда от пространство. Ела се запита дали «пространство» всъщност не означава нова любов, в случай че Джанет и Скот не си бяха губили времето и вече си бяха намерили други.

Бързината, с която между хората възникваха отношения, които после се разпадаха, изумяваше повече отвсякога Ела, която обаче вече не се опитваше да съди другите. Ако имаше нещо, което беше научила от кореспонденцията си с Азис, то това бе, че колкото по-спокойна и сдържана е, толкова повече децата споделят с нея. След като беше престанала да тича подир тях, те бяха престанали да бягат от нея. Сега нещата се получаваха по-гладко, така, както и харесваше повече, в сравнение с времето, когато Ела се беше опитвала неуморно да помага и да поправя.

И само като си помислеше, че не прави нищо, за да го постигне! Вместо да смята, че играе в къщата ролята на своеобразна спойка, на невидима, но основна брънка, свързваща всички, тя се беше превърнала в безмълвен наблюдател. Гледаше не непременно студено и безразлично, но с видима сдържаност как събитията се разгръщат и дните отминават. Беше приела, че не е нужно да се напряга за неща, над които няма власт, и забеляза, че се е превърнала в друг човек: по-мъдър, по-спокоен и далеч по-разумен!

— Петата стихия — нашепваше си тя по много пъти на ден. — Просто приеми пустотата!

Не мина много време и мъжът й усети, че в нея има нещо странно, нещо, което не е в стила й. Дали заради това изведнъж му се прииска да прекарва повече време с нея? Напоследък се прибираше по-рано и Ела подозираше, че сега той не се среща с други жени.

— Добре ли си, скъпа? — току я питаше Дейвид.

— Никога не съм била по-добре — отвръщаше тя и всеки път отвръщаше на усмивката му.

Това, че се беше оттеглила в някакво свое спокойно пространство, сякаш беше смъкнало любезното благоприличие, зад което бракът й е дремел необезпокояван години наред. Сега вече ги нямаше преструвките и Ела виждаше съвсем оголени недостатъците и грешките и на двамата. Беше престанала да се преструва. И имаше чувството, че Дейвид ще направи същото.

На закуска и вечеря двамата говореха за случилото се през деня сдържано, като зрели хора, все едно обсъждаха годишните приходи от акциите си на фондовата борса. После потъваха в мълчание и признаваха неоспоримия факт, че нямат за какво да си говорят. Вече.

Понякога Ела усещаше, че мъжът й я гледа напрегнато и чака тя да каже нещо, какво да е. Имаше чувството, че ако го попита за извънбрачните му връзки, той с удоволствие ще й разкаже всичко от игла до конец. Но не беше сигурна, че иска да знае.

Преди се беше преструвала, че не подозира нищо, за да не разклаща лодката на брака си. Сега обаче вече не се държеше така, сякаш не знае какво прави Дейвид, когато не си е у дома. Даде да се разбере недвусмислено, че знае и й е все едно. Мъжът й се стресна именно от това ново равнодушие. Ела го разбираше, защото дълбоко в себе си също бе уплашена от него.

Ако преди месец Дейвид бе направил и най-малката стъпка, за да подобри брака им, Ела щеше да изпитва признателност. Щеше да се зарадва на всеки опит от негова страна. Вече не беше така. Сега тя подозираше, че животът й всъщност не е съвсем истински. Как беше стигнала дотук? Как удовлетворената майка на три деца беше открила в каква задънена улица се намира? И по-важното, ако наистина беше нещастна, както бе споменала веднъж пред Джанет, защо не правеше онова, което правят през цялото време нещастните? Защо не плачеше на пода в банята, защо не хлипаше над мивката в кухнята, защо не излизаше на тъжни разходки далеч от дома, защо не мяташе разни неща по стената… защо не вършеше всичко това?

Ела бе обзета от странно спокойствие. Чувстваше се по-устойчива отвсякога, въпреки че бързо се отдалечаваше от живота, който познаваше. Сутрин се гледаше дълго и съсредоточено в огледалото, за да провери дали в лицето й има видима промяна. Дали изглежда по-млада? По-хубава? Или може би по-изпълнена с живот? Не откриваше никаква разлика. Не се беше променило нищо и в същото време нищо вече не бе същото.

Кера

Коня, 5 май 1245 година

Белееха се доскоро клоните пред прозореца ни от натежалия по тях сняг. Сега вече те са покрити с цвят, а Шамс от Тебриз още е у нас. През това време наблюдавах как мъжът ми се превръща в друг човек и от ден на ден се отчуждава все повече от мен и от семейството си. В началото си мислех, че двамата бързо ще се отегчат, но не се случи нищо такова. Обратното, привързват се все повече един към друг. Когато са заедно, или са странно мълчаливи, или не спират да си шепнат и от време на време да се смеят звънко, а аз се питам откъде намират толкова много думи. След всеки разговор с Шамс Руми се преобразява, ходи умислен и погълнат от нещо, сякаш опиянен от вещество, което аз нито съм вкусвала, нито съм виждала.

Връзката, която ги обединява, е гнездо за двама, където няма място за трети. Те кимат, усмихват се, смеят се и се въсят по един и същ начин и по едно и също време, а между думите се гледат дълго и многозначително. Сякаш зависят един от друг дори в настроението си. Някои дни са по-спокойни и от приспивна песен, не слагат и залък в уста, не казват нищо, а друг път се въртят и въртят толкова въодушевено, че и двамата приличат на безумци. И в двата случая направо не мога да позная съпруга си. Човекът, за когото съм омъжена от над осем години, човекът, чиито синове отгледах като свои и на когото родих дете, се е превърнал в непознат. Чувствам го близък само когато е потънал в дълбок сън. От няколко седмици лежа нощем будна, слушам равномерното му дишане, чувствам нежния шепот на дъха му върху кожата си и утехата на пулса му в ушите си колкото да си припомня, че той и досега е човекът, за когото съм омъжена.

Повтарям си, че и това ще отмине. Все някога Шамс ще си иде. Нали уж е странстващ дервиш! Руми ще остане тук с мен. Той принадлежи на този град и на учениците си. Не е нужно да правя друго, освен да чакам. Но от ден на ден ми става все по-трудно да съм търпелива. Падна ли духом, се опитвам да си припомня отминалите дни, особено времето, когато напук на всичко Руми остана до мен.

— Кера е християнка. И да приеме исляма, никога няма да стане една от нас — бяха шушукали, щом се разчу, че скоро ще се женим. — Не е хубаво водещ книжник ислямист да се жени за друговерка.

Но Руми не им обръщаше внимание. И тогава, и по-късно. Винаги ще му бъда благодарна за това.

Анадола се състои от какви ли не религии, народи и кухни. Щом ядем една и съща храна, щом пеем едни и същи тъжни песни, щом вярваме в едни и същи суеверия и нощем сънуваме едни и същи сънища, защо да не можем да живеем заедно? Знам невръстни деца християни с мюсюлмански имена и невръстни деца мюсюлмани с кърмачки християнки. Нашият свят е като река: всичко тече и се смесва. И да има вододел между християнство и ислям, той трябва да бъде по-гъвкав, отколкото си мислят книжниците и в двата лагера.

Понеже съм жена на прочут книжник, си мислят, че имам добро мнение за книжниците, но истината е, че всъщност не е така. Книжниците знаят много, дума да няма, но дали толкова знания са добри, когато става въпрос за вяра? Дай им да говорят гръмки неразбираеми слова. Книжниците мюсюлмани критикуват християнството, задето приема Троицата, а книжниците християни нападат исляма, задето смята Корана за съвършена книга. Ако ги слуша човек, ще остане с впечатлението, че между двете религии няма нищо общо. Мен ако питате обаче, в основното обикновените християни и обикновените мюсюлмани имат помежду си повече допирни точки, отколкото със своите книжници.

Твърди се, че на мюсюлманин, приел християнството, му е най-трудно да признае Троицата. А на християнин, приел мюсюлманството — да се откаже от нея. В Корана Исус казва: «Раб съм аз на Аллах. Даде ми Той Писанието и ме стори пророк».

На мен обаче не ми беше трудно да повярвам, че Исус не е син, а само раб Божий. Много по-трудно ми беше да се откажа от Мария. Не съм го споменавала на никого, дори на Руми, но понякога копнея да видя добрите й кафяви очи. Погледът й винаги ми е вдъхвал спокойствие.

Истината е, че откакто в къщата ни влезе Шамс от Тебриз, съм толкова нещастна и объркана, че усещам как повече от всякога копнея за Мария. Подобно на треска, плъзнала бясно по жилите ми, потребността да се помоля на Мария ме връхлита със сила, над която почти нямам власт. В такива времена ме пие чувство за вина, сякаш мамя новата си вяра.

Не го знае никой. Дори съседката Сафия, моя довереница във всичко. Тя няма да ме разбере. Иска ми се да споделя с мъжа си, но не виждам как. Той е толкова отчужден, че се страхувам да не го отблъсна още повече. Доскоро Руми бе за мен всичко. Сега е чужд човек. И през ум не ми е минавало, че е възможно да живееш с някого под един покрив, да спиш в едно легло и пак да чувстваш, че той всъщност не е до теб.

Шамс

Коня, 12 юни 1245 година

Бива ли вярващите да сте толкова заблудени! Защо изобщо си давате труда да постите по Рамазан в Божието име и на Ейд да принасяте в жертва овца или яре като изкупление за греховете си, цял живот да се стремите да отидете на поклонение в Мека и по пет пъти на ден да падате на колене върху молитвеното килимче, щом в сърцето ви няма място за любов? Ако в сърцевината на вярата няма любов, тя не е нищо повече от дума, безжизнена и вяла, неясна и куха, нещо, което не можеш да усетиш истински.

Нима си въобразявате, че Бог пребъдва в Мека или в Медина? Или в някоя джамия? Как изобщо ви минава през ума, че Бог може да бъде вместен в някакво ограничено пространство, при положение, че Той казва съвсем недвусмислено как пребъдва не на Своето небе ни на Своята земя, а в сърцето на любимия раб.

Горко на глупците, които си мислят, че границите на тленния им ум са граници и на Всемогъщия Бог. Горко на невежите, които смятат, че могат да се пазарят и да разчистват дългове пред Бога. Нима тези хора си представят Всевишния като бакалин, който се опитва да претегли на везни добродетелите и злодеянията ни? Като писар, който прилежно записва в счетоводна книга нашите грехове, та някой ден да ни поиска сметка за тях? Така ли си представят те Единосъщния?

Бог не е нито бакалин, нито писар, Той е велик Бог. Жив Бог! За какво ми е мъртъв Бог? Жив е Той. Името Му е ал-Хайй: Вечно живия. Защо да се давя в несекващи страхове и притеснения и вечно да съм спъван от забрани и ограничения? Той е безгранично милостив. Името Му е ал-Уадуд. Достоен за хвала е Той. И аз Го възхвалявам с всичките си думи и дела, естествено и леко, както дишам. Името му е ал-Хамид. Как изобщо мога да богохулствам и да злословя, след като дълбоко в себе си знам, че Бог чува и вижда всичко? Името му е ал-Башир. Невъобразимо красив.

Ал-Джамал, ал-Кайюм, ал-Рахман, ал-Рахим. В глад и наводнение, изтерзан и жаден, ще пея и ще танцувам в Негова прослава, докато нозете ми се подкосят, докато се свлека и сърцето ми престане да бие. Ще направя на пух и прах себелюбието си, докато не се превърна в прашинка, в нищо, в пътник из чистата пустота, в прах от прахта на великото Му съзидание. Прославям с признателност и радост, без умора Неговото величие и всемилост. Благодаря Му за всичко, което ми е дал и което ми е отказал, понеже единствен Той знае кое е най-добро за мен.

Спомних си още едно правило в своя списък и усетих нов прилив на щастие и упование. Човекът има неповторимо място в Божието творение. «Вдъхнах му от Своя дух», казва Бог. Всички ние без изключение сме сътворени като Божии наместници на земята. Запитай се колко често се чувстваш наместник, ако изобщо се чувстваш такъв. Не забравяй, че на всеки от нас е възложено да открие в себе си божествения дух и да живее според него.

Вместо да се оставят на Божията Любов и да обявят война на себелюбието си, религиозните фанатици се опълчват срещу другите и отприщват вълна след вълна на страх. Понеже гледат на целия всемир с очи, замъглени от страх, не е чудно, че виждат все неща, от които да се плашат. Каквото и да ни сполети, било то земетресение, суша или друго бедствие, те го тълкуват като знамение за Божия гняв, сякаш Бог не е казал недвусмислено, че милостта Му е по-голяма от Неговия гняв. Те вечно негодуват заради едно или друго и сякаш очакват Всемогъщия Бог да се застъпи и да отмъсти за тях, окаяните. Животът им не е нищо повече от несекващо огорчение и враждебност, недоволство, толкова огромно, че където и да отидат, то ги следва като черен облак, помрачаващ и минало, и бъдеще.

В религията се наблюдава следното: от дърветата не виждаме гората. В своята съвкупност религията е много по-велика и дълбока от отделните части, от които се състои. Отделните правила трябва да се четат в светлината на цялото. А цялото е стаено в същността.

Вместо обаче да търсят същността на Корана и да го възприемат в неговата цялост, слепите фанатици открояват един-два стиха и дават предимство на божествените заповеди, които според тях са в съзвучие с плашливите им умове. Все напомнят на де когото срещнат, че в Деня на Страшния съд всички ще бъдат принудени да минат по Моста Сират, по-тънък и от косъм, по-остър и от бръснач. Понеже не могат да минат по моста, грешниците ще паднат в трапа на ада отдолу, където ще бъдат обречени на вечни мъки. Който е живял праведно, ще се добере до другия край на моста и ще бъде възнаграден с екзотични плодове, сладка вода и девственици. Ето как накратко си представят те живота след смъртта. Толкова са обсебени от ужаси и отплата, от пламъци и плодове, от ангели и бесове, че в стремежа да се доберат до бъдеще, оправдаващо ги днес, забравят за Бога. Толкова ли не знаят едно от четирийсетте правила? «Адът е тук и сега. Раят също. Престани да се плашиш от ада и да мечтаеш за рая, защото и едното, и другото е заложено в настоящия миг. Всеки път, когато се влюбим, се въздигаме в рая. Всеки път, когато мразим, завиждаме или се опълчваме срещу някого, падаш право в адския огън.» Ето какво гласи Правило двайсет и пет.

Мигар има по-страшен ад от мъченията на онзи, който дълбоко в себе си знае, че е причинил зло, ужасно зло? Попитайте го. И той ще ви каже какво е ад. Има ли по-сладък рай от блаженството на онези редки мигове, когато всемирът се разтваря и човек има чувството, че знае всички тайни на вечността и се е слял напълно с Бога? Попитайте го. И той ще ви каже какво е рай.

Защо да се притесняваме толкова за последиците, за въображаемото бъдеще, при положение че този миг е единственото време, когато истински, докрай изживяваме и присъствието на Бога, и Неговото отсъствие в живота си? Суфистите не се ръководят нито от страха пред наказанието в ада, нито от желанието да бъдат възнаградени в рая, те обичат Бога просто защото Го обичат — безусловно, докрай.

Любовта е причината. Любовта е целта.

А когато обичаш толкова силно Бога, когато обичаш всичко, сътворено от Него — заради Него и благодарение на Него, всички външни категории изчезват като дим. От този миг нататък вече не може да има «Аз». Всичко, до което се свеждаш, е една нула, толкова голяма, че закрива цялото ти битие.

Преди ден ние с Руми размишлявахме върху тези въпроси, когато той най-неочаквано затвори очи и изрече следните редове:

«Не съм християнин, ни юдеин, нито индуист и будист, не съм и суфист. Не съм от никоя религия и култура. Ни от Изтока, ни от Запада… Без място е мястото ми, безследна — следата ми…»

Руми смята, че никога не може да бъде поет. Ала носи в себе си поета. И то какъв поет! А сега той се разкрива.

Да, Руми е прав. Той не е нито от Изтока, нито от Запада. Той принадлежи на Царството на Любовта. Принадлежи на Възлюбения.

Ела

Нортхамптън, 12 юни 2008 година

Без да бърза, Ела дочете «Сладко богохулство» и се зае да внася последните уточнения в рецензията. Умираше от нетърпение да обсъди с Азис подробностите в романа му, но я спираше чувството за професионализъм. Не беше редно. Тя трябваше първо да предаде рецензията. Дори не бе споделила с Азис, че след като е прочела романа му, си е купила стиховете на Руми и сега всяка вечер преди лягане чете поне няколко от тях. Беше прокарала ясен вододел между работата си по романа и писмата, които си пишеше с автора. Но на дванайсети юни се случи нещо, което заличи завинаги тази черта.

До този ден Ела не беше виждала Азис на снимка. На страницата му в интернет нямаше фотографии и Ела нямаше представа как изглежда той. В началото й харесваше да си пише с мъж без лице, струваше й се тайнствено. С времето обаче любопитството започна да надделява и непрекъснато я глождеше желание да прибави към писмата лице. Азис нито веднъж не я беше молил да му прати снимка, което според нея беше странно, много странно.

Затова най-неочаквано му изпрати своя снимка. Беше на верандата с любимия Спирит, бе облечена в изрязана светлосиня рокля, която донякъде разкриваше извивките й. Усмихваше се — щастливо, но и някак смутено. Беше стиснала здраво нашийника на кучето, сякаш за да вземе от него малко сили. Небето над тях беше изпъстрено с всички оттенъци на сивото и на аленото. Снимката не беше от най-хубавите й, но в нея имаше нещо духовно, едва ли не отвъдно. Ела поне се надяваше да е така. Изпрати я прикачена към имейла, а сетне просто зачака. Това беше нейният начин да помоли Азис да й прати снимката си. Той го направи.

Щом я видя, Ела си помисли, че сигурно е правена някъде в Далечния изток, не че беше ходила там. На фотографията Азис беше заобиколен от десетина тъмнокоси местни деца на всякаква възраст. Беше облечен в черна риза и панталон и беше снажен, с орлов нос, високи скули и дълга тъмна къдрава коса, която падаше по раменете му. Очите му бяха два изумруда, преливащи от енергия и от още нещо, според Ела — състрадание. Азис беше с една обица и с гердан със сложна, непозната за Ела форма. В дъното се виждаше сребристо езеро с висока трева наоколо и в единия ъгъл се мержелееше сянка на нещо или на някого извън кадъра.

Докато разглеждаше мъжа на снимката и най-малките подробности по нея, Ела изпита чувството, че го познава отнякъде. Колкото и да беше странно, тя бе готова да се закълне, че вече го е виждала.

Внезапно разбра защо.

Шамс от Тебриз приличаше, и то не само бегло, на Азис З. Захара. Азис изглеждаше точно както Шамс беше описан в книгата, преди да поеме към Коня, за да се запознае с Руми. Ела се запита дали Азис съвсем преднамерено е обрисувал героя си така, че той да е със същата външност като неговата. Като писател може би бе решил да създаде главния герой по свой образ точно както Бог е създал по Свой образ човека.

Докато Ела си мислеше за това, й хрумна, че е възможно и друго. Че истинският Шамс от Тебриз е изглеждал точно както е обрисуван в книгата, което можеше да означава само едно: че между двамата разделени от осем века мъже има изумителна прилика. Беше ли възможно тази прилика да е извън властта на автора и той дори да не подозира за нея? Колкото повече мислеше Ела върху дилемата, толкова повече подозираше, че не е изключено Шамс от Тебриз и Азис З. Захара да са свързани по начин, надхвърлящ обикновения литературен похват.

Откритието неочаквано й повлия по два начина. Първо, прииска й се да се върне към «Сладко богохулство» и да прочете още веднъж, с различни очи, романа не толкова заради фабулата, колкото, за да намери писателя, скрит в главния му герой, да намери в Шамс от Тебриз Азис.

Второ, загложди я още по-голямо любопитство що за човек е Азис. Кой беше той? Какъв беше животът му? В един по-ранен имейл й беше казал, че е шотландец, но защо тогава беше с източното име Азис? Дали то беше истинското му име? Или той го бе приел като суфист? И между другото какво означаваше да си суфист?

Занимаваше я и друго: съвсем първите, почти неуловими знаци на желанието. Ела не го беше усещала от толкова отдавна, че трябваше да минат още няколко секунди, докато осъзнае какво точно чувства. Но желанието си беше налице. Силно, дразнещо и непокорно. Ела си даде сметка, че желае мъжа от снимката, и се запита какво ли е да го целуне.

Чувството беше толкова неочаквано и смущаващо, че тя побърза да изключи лаптопа, сякаш, не го ли направеше, мъжът от снимката щеше да я всмуче.

Байбарс воинът

Коня, 10 юли 1245 година

«Байбарс, синко, не се доверявай на никого, защото от ден на ден светът се покварява все повече» — повтаря чичо ми.

Твърди, че е било различно само веднъж — през Златния век, когато всичко се е крепяло на пророка Мохамед, мир на праха му. Откакто той е умрял, всичко вървяло надолу. Но мен ако питате, всяко място, където се съберат повече от двама души, се превръща в полесражение. Дори по времето на пророка хората са враждували, нали така? Войната е сърцевина на живота. Лъвът изяжда кошутата, а каквото остане от туловището, лешоядите го оглозгват до кост. Природата е жестока. Всяка твар без изключение на сушата, в морето и въздуха може да оцелее само по един начин: като е по-хитра и силна от най-заклетия си враг. За да останеш жив, трябва да се биеш. И толкоз.

Това важи и за нас. И най-лековерният ще види, че в наши дни, в нашия век няма друг начин. Преди пет години нещата приеха ужасен обрат, след като Чингис хан изпрати сто монголски дипломати да преговарят и те бяха избити до крак. Чингис хан се превърна в огнено кълбо от ярост и обяви война срещу исляма. Никой не знаеше как и защо са били изклани дипломатите. Някои подозираха, че Чингис хан сам е пратил да ги убият, за да тръгне на безпощаден военен поход. Нищо чудно и да е вярно. Човек никога не знае. Аз обаче знам, че за пет години монголците опустошиха всичко около Хорасан; откъдето и да минеха с препусналите си коне, след тях оставаше само разруха и смърт. А преди две години при Кьоседаг разгромиха силите на селджуките и превърнаха султана във васал, който плаща данък. Монголците не ни унищожиха само защото им е по-изгодно да ни държат роби.

Откакто свят светува, най-малкото откакто Каин е убил брат си Авел, се водят войни, но войската на монголците е чудо нечувано. В нея има какви ли не оръжия с най-различно предназначение. Всеки войник в тази войска е с тежка броня и е въоръжен с боздуган със секира, сабя и копие. Не само това, ами носят и стрели, които пробиват ризница. Подпалват цели села, тровят жертвите си и разсичат и най-твърдата кост в човешкото тяло. Имат и стрели, които свистят и с които пращат сигнали от дружина на дружина. С такива развити бойни умения и без страх от Бога монголците нападат и унищожават всеки град, малък и голям, всяко селце по пътя си. Дори такива древни градове като Бухара бяха превърнати в купчини развалини. И сме изправени не само срещу монголците. Трябва да си върнем Йерусалим от кръстоносците, да не говорим пък за натиска, оказван от византийците, и за съперничеството между шиити и сунити. Как можем да си позволим да сме миролюбиви, при положение че от всички страни сме обкръжени от хладнокръвни врагове?

Затова хора като Руми ме дразнят ужасно. Пет пари не давам, че останалите имали добро мнение за него. За мен той е страхливец, който не сее друго, освен страх. В миналото може да е бил добър книжник, днес обаче очевидно е под влиянието на онзи еретик Шамс. Какво проповядва Руми във време, когато противниците на исляма ни притискат от всички страни? Мир, моля ви се! Бездействие! Покорство!

Братко, издръж на болката. Не се поддавай на отровата на своите желания. Успееш ли, и небето ще се преклони пред прелестта ти… Така бодилът се превръща в роза. И в песъчинката грейва всемирът.

Руми проповядва покорство и така превръща мюсюлманите в стадо овце, малодушни и хрисими. Разправя, че за всеки проповедник имало последователи и за всички последователи — уречено време. Освен «любов» сред предпочитаните от него думи очевидно са «търпение», «равновесие» и «търпимост». Ако зависеше от него, всички щяхме да си стоим по къщите и да чакаме да бъдем изклани от врага или да бъдем сполетени от друго бедствие. И съм сигурен, че тогава той ще дойде, ще огледа набързо опустошението и ще го обяви за берека[18]. Някои са го чували да казва: «Ако бъдат съборени училището, джамията и минарето, дервишите могат да създадат свое братство». Що за приказки са това!

А като се замисли човек, Руми се е озовал в града ни само защото преди няколко десетилетия семейството му е напуснало Афганистан и е потърсило убежище в Анадола. По онова време султанът на селджуките отправя открита покана към доста на брой влиятелни и заможни хора, сред които и бащата на Руми. Така закриляно и облагодетелствано, вечно обграждано с внимание и одобрение, семейството на Руми се е махнало от хаоса в Афганистан и се е установило сред спокойните овощни градини на Коня. Лесно е да проповядваш търпимост, когато животът ти е бил такъв!

Завчера чух какво говори Шамс от Тебриз на неколцина, събрали се на пазара. Той разказа как Али, съратникът и наследник на пророка Мохамед, влязъл на полесражението в битка с един неверник. Тъкмо да го прониже с меча си в сърцето, когато най-неочаквано неверникът вдигнал глава и го заплюл в лицето. Али тутакси пуснал меча, поел си дълбоко въздух и се отдалечил. Неверникът се вцепенил от изумление. Завтекъл се след Али и го попитал защо го е пощадил.

— Защото съм ти много ядосан — отвърнал Али.

— Щом си ми много ядосан, защо не ме уби? — учудил се неверникът. — Не разбирам.

Али обяснил:

— Когато ме заплю в лицето, се вбесих. Себелюбието ми беше подразнено и закопня за мъст. Ако те убия, ще послушам себелюбието си. А това ще бъде огромна грешка.

Така Али пуснал човека да си върви по живо, по здраво. Неверникът бил толкова трогнат, че станал приятел и последовател на Али, а след време по своя воля приел исляма.

Ето какви истории явно обича да разправя Шамс от Тебриз. И какво ни казва с тях? Да се оставим неверниците да ни заплюват в лицето! А, не, по-добре да съм труп. Неверник или не, никой не може да заплюва в лицето Байбарс воина!

Ела

Нортхамптън, 13 юни 2008 година

«Скъпа Ела,

Шамс е човекът, благодарение на когото Руми се преобразява от духовник с местно значение в световноизвестен поет и мистик.

Учителят Самид все ми повтаряше: «Дори и някои да са равностойни на Шамс, по-важно е къде са хората като Руми, които да го видят».

С най-топли чувства:

Азис»

«Скъпи Азис,

Кой е учителят Самид?

С най-добри чувства:

Ела»

«Любима Ела,

Дълго е за обясняване. Наистина ли искаш да знаеш?

С топли чувства:

Азис»

«Скъпи Азис,

Разполагам с предостатъчно време.

С обич:

Ела»

Руми

Коня, 2 август 1245 година

Богат е животът, преизобилен и пълен. Или най-малкото си мислиш така, докато не се появи някой, благодарение на когото разбираш какво ти е липсвало през цялото време. Подобно на огледало, в което се оглежда не онова, което го има, а онова, което липсва, този човек ти показва пустотата в душата ти — пустота, която упорито си отказвал да видиш. Той може да е любим, приятел или духовен учител. Понякога дете, за което се грижиш. Най-важното е да намериш душа, която да допълва твоята. Всички пророци дават все един и същ съвет: намери онзи, който да ти бъде огледало! За мен такова огледало е Шамс от Тебриз. Преди да дойде той, за да ме накара да се взря в най-стаените кътчета на душата си, не виждах основната истина за себе си: че колкото и преуспял и благоденстващ да изглеждам, дълбоко в себе си съм самотен и неудовлетворен.

Сякаш години наред съставяш свой личен речник. В него даваш определение на всички важни за теб понятия, например на «истина», «щастие» или «красота». На всяка повратна точка в живота се допитваш до този речник и не ти минава и през ум да оспориш написаното в него. После някой прекрасен ден при теб идва непознат, който изтръгва безценния ти речник и го изхвърля.

— Всичките ти определения трябва да се пренапишат — заявява ти той. — Време е да забравиш каквото си знаел.

И по причина, неведома за ума ти, ала очевидна за твоето сърце, ти не възразяваш, не се и сърдиш на този човек, а с удоволствие изпълняваш заръката му. Ето какво направи с мен Шамс. Благодарение на приятелството ни научих много. Но по-важното е, че той ме научи да забравя какво съм знаел.

Когато обичаш някого тъй силно, очакваш всички наоколо да изпитват същото — и те като теб да се радват и да изпадат във възторг. А когато това не се случва, се учудваш, после се обиждаш и се чувстваш предаден.

Как изобщо можех да накарам семейството и приятелите си да видят каквото виждах аз? Как можех да опиша онова, което не се поддава на описание? Шамс е моето Море на милостта и благодатта. Той е моето Слънце на Истината и Вярата. Наричам го Цар на Царете на Духа. Той е моят извор на живота, високият ми кипарис, величествен и вечнозелен. Дружбата му е като четвъртото четене на Корана: пътешествие, на което можеш да поемеш само вътре в себе си и което отвън изобщо не се долавя.

За съжаление повечето хора съдят по образите и мълвите. За тях Шамс е дервиш особняк. Смятат, че се държи странно и богохулства, че е съвсем непредсказуем и ненадежден. За мен обаче той е самото въплъщение на Любовта, която движи целия всемир: понякога се отдръпва в сянка и държи като спойка всичко, друг път се пръсва и се взривява. Такава среща се случва веднъж в живота. Веднъж на трийсет и осем години.

Още откакто Шамс се появи в живота ни, все ме питат какво толкова откривам в него. А аз няма как да им отговоря. Всъщност, който задава такъв въпрос, няма да разбере, а който все пак разбира, няма да го зададе.

Безпътицата, в която съм се озовал, ми напомня за Лейли и Харун ар-Рашид, прочутия халиф от династията на Абасидите. След като халифът научил, че един поет бедуин на име Кайс се е влюбил безнадеждно в Лейли и от любов към нея е изгубил разсъдъка си, заради което бил наречен Меджнун, или Лудия, го заглождило любопитство за жената, причинила такива страдания.

«Тази Лейли явно е страхотна жена — рекъл си той. — Превъзхождаща значително всички останали. Може би е невиждана красавица с рядък чар.»

Развълнуван и заинтригуван, той направил всичко по силите си, за да види Лейли.

Накрая един ден я довели в двореца на халифа. Лейли разбулила лицето си, а Харун ар-Рашид бил разочарован. Не че Лейли била грозна, недъгава или стара. Но не била и кой знае колко привлекателна. Била най-обикновен човек с обичайни човешки потребности и куп недостатъци, жена като безброй други.

Халифът не скрил разочарованието си.

— По теб ли си е изгубил разсъдъка Меджнун? Виж ти, изглеждаш съвсем обикновена. Какво толкова ти е особеното?

Лейли се усмихнала.

— Да, аз съм Лейли. Но ти не си Меджнун — отвърнала тя. — Трябва да ме видиш с неговите очи. Иначе няма да разбулиш никога тайната, наречена любов.

Как да обясня същата тайна на семейството, приятелите и учениците си? Как да ги накарам да разберат, че за да схванат какво му е особеното на Шамс от Тебриз, трябва да започнат да го виждат с очите на Меджнун?

Има ли начин да проумееш какво е любов, ако първо не обикнеш?

Любовта не може да се обясни. Тя може само да се изживее.

Любовта не може да се обясни, но именно тя обяснява всичко.

Кимя

Коня, 17 август 1245 година

Бездиханна, чаках да ме повикат, но Руми вече няма време да учи с мен. Колкото и да ми липсват уроците ни, колкото и пренебрегната да се чувствам, не му се сърдя. Може би защото го обичам прекалено много. Или може би защото по-добре от всеки друг разбирам как се чувства, тъй като дълбоко в себе си и аз бях пометена от този изумителен бързей — Шамс от Тебриз.

Руми следи с очи Шамс така, както слънчогледът следи слънцето. Любовта помежду им е толкова видима и силна, онова, което изпитват, се среща толкова рядко, че няма как да не изпаднеш в униние, оборен от мисълта, че в живота ти липсва връзка с такава сила. Не всички в къщата са готови да търпят такова нещо, като се започне от Аладин. Само колко пъти съм го засичала да гледа на кръв Шамс! Кера също е разстроена, но не казва и дума, а аз не я питам. Всички стоим върху барутен погреб. Колкото и да е странно, Шамс от Тебриз, човекът, който носи вина за всичко това, или не го забелязва, или просто нехае.

Огорчена съм, че Шамс ни отнема Руми. В същото време обаче умирам от желание да го опозная по-добре. От известно време се боря с тези смесени чувства, ала днес, опасявам се, се издадох.

Решена да уча сама, надвечер свалих един от Кораните, окачени на стената. Досега ние с Руми винаги сме се придържали към последователността, в която стиховете са ни предадени, днес обаче нямаше кой да ме напътства и животът ни бе преобърнат с главата надолу, затова не видях нищо лошо да почета безредно. Отворих наслуки на една страница и сложих пръст върху първата сура[19], изпречила се пред очите ми. Оказа се ан-Ниса, или Жените, единствената в цялата книга, смутила ме толкова силно. Беше ми трудно да разбера и още по-трудно да приема тази сура със строгото учение за жените, изложено в нея. Докато стоях и четях за кой ли път стиховете, ми хрумна да помоля за помощ. Руми може и да пропускаше уроците ни, но не виждах причина да не му задавам въпроси. Затова грабнах Корана и отидох в стаята му.

За моя изненада заварих там не Руми, а Шамс, който седеше при прозореца с броеница в ръка, а помръкващата светлина на залязващото слънце го милваше по лицето. Изглеждаше толкова красив, че извърнах неволно очи.

— Извинявай — побързах да кажа. — Търсех Маулана. Ще дойда по-късно.

— Закъде си се разбързала? Остани — отвърна Шамс. — Явно си дошла да питаш нещо. Вероятно бих могъл да ти помогна.

Не виждах причина да не споделя с него.

— Е, в Корана има сура, която ми е малко трудно да разбера — подхванах плахо.

Шамс промълви сякаш на себе си:

— Коранът е като свенлива невеста. Разбулва лицето си само ако види, че който я гледа, е благ и състрадателен по душа — после той изправи рамене и попита: — Коя сура?

— Ан-Ниса — отговорих аз. — В някои стихове се казва, че мъжете превъзхождали жените. Казва се даже, че можели да бият съпругите си…

— Така ли? — възкликна Шамс с такъв преувеличен интерес, че не разбрах дали говори сериозно, или ме взима на подбив. След миг мълчание се усмихна едва-едва и повтори по памет стиха:

«Мъжете стоят над жените с това, с което Аллах предпочете едни пред други и защото харчат от имотите си. Целомъдрените жени са послушни, пазят съкровеното си, както Аллах ги е запазил. А онези, от чието непокорство се страхувате, увещавайте, /после/ се отдръпнете от тях в постелите и /ако трябва/ ги удряйте. А покорят ли се, не търсете средство против тях! Аллах е всевишен, превелик».

След като го каза, Шамс затвори очи и повтори същия стих, този път в друг превод:

— «Мъжете са подкрепа на жените, понеже на едни Аллах е дал повече, отколкото на други, и защото те харчат от имотите си (за да ги поддържат). Целомъдрените жени са послушни пред Бога и пазят съкровеното, както Аллах го е пазил. Колкото до жените, които според вас са непокорни, говорете с тях благо, после се отдръпнете от тях в постелите (без да ги тормозите) и легнете при тях в постелите (ако го искат). Ако се отворят пред вас, не търсете средство против тях. Аллах е всевишен, превелик!» — след това ме попита: — Видя ли някаква разлика между двете?

— Да, видях — потвърдих аз. — Целият смисъл е различен. В първия текст като че ли се разрешава на мъжете да бият жените си, а във втория съветът към тях е просто да се махнат. Според мен има голяма разлика. Защо?

— Защо? Защо? — повтори като ехо няколко пъти Шамс, сякаш въпросът му харесваше. — Я ми кажи, Кимя. Ходила ли си някога да плуваш на река?

Кимнах — беше се завърнал един мой детски спомен. В съзнанието ми изникнаха студените потоци в планината Тавър, които утоляват всяка жажда. Вече не беше останало почти нищо от малкото момиченце, което бе прекарало заедно със сестра си и с приятелите си много щастливи следобеди по тези потоци. Извърнах се, не исках Шамс да вижда сълзите в очите ми.

— Когато гледаш една река отдалеч, Кимя, може да ти се стори, че има само едно течение. Ала гмурнеш ли се във водата, си даваш сметка, че там има повече от една река. Реката е скрила в себе си различни течения и всички те текат в съзвучие, но същевременно са напълно обособени едно от друго.

След тези думи Шамс от Тебриз се приближи, хвана с два пръста брадичката ми и ме накара да погледна право в дълбоките му, тъмни одухотворени очи. Сърцето ми спря от вълнение. Не можех дори да дишам.

— Коранът е буйна река — рече Шамс. — Който я гледа отдалеч, вижда само една река. Но който влезе в нея, открива четири течения. Като различни риби някои от нас плуват по-близо до повърхността, докато други нагазват в дълбокото долу.

— Май не разбирам — казах аз, въпреки че започвах да схващам.

— Който обича да плува при повърхността, се задоволява с привидното значение на Корана. Мнозина го предпочитат. Тълкуват сурите прекалено буквално. Не е чудно, че докато четат стихове като ан-Ниса, стигат до заключението, че според Корана мъжете превъзхождат жените. Защото искат да видят точно това.

— Ами другите течения? — попитах аз.

Шамс въздъхна тихо и аз неволно забелязах устата му, загадъчна и зовяща като тайна градина.

— Има още три течения. Второто е по-дълбоко от първото, но пак е близо до повърхността. Докато съзнанието ти се разширява, се разширява и разбирането ти за Корана. Но за да се случи това, трябва да се гмурнеш под водата.

Слушах го и се чувствах и празна, и в същото време изпълнена до краен предел.

— Какво става, след като се гмурнеш? — попитах предпазливо.

— Третото течение — това е езотеричният прочит, или батин. Ако четеш ан-Ниса с отворено вътрешно око, ще видиш, че сурата не е за жените и мъжете, а за женското и за мъжкото начало. Всеки от нас, включително ние с теб, носим в себе си и женското, и мъжкото начало — в различна степен и оттенъци. Едва след като се научим да съчетаваме и двете, можем да постигнем хармонично Единство.

— Нима твърдиш, че нося в себе си мъжко начало?

— О, да, определено. Аз също нося в себе си женското начало.

Засмях се неволно.

— Ами Руми? Как е при него?

Шамс също се усмихна за кратко.

— В една или друга степен всеки мъж носи в себе си женското начало.

— Дори мъжествените мъже ли?

— Особено те, скъпа — отговори Шамс, като подправи думите си с намигване и сниши глас до шепот, все едно доверяваше тайна.

Едвам се сдържах да не се изкискам, чувствах се малко момиченце. Ето как ми подейства това, че Шамс стоеше толкова близо. Той беше странен човек, с глас, който сякаш те омагьосваше, с мускулести жилави ръце и с поглед като сноп слънчева светлина — докоснеше ли се до нещо, то ставаше по-наситено и живо. До Шамс чувствах до болка колко съм малка и в същото време някъде дълбоко в мен се пробуди майчинският инстинкт, от който лъхна силната миризма на мляко. Искаше ми се да закрилям Шамс. Виж, не знаех как и от кого.

Той сложи ръка върху рамото ми — лицето му беше съвсем близо, дори усещах топлия му дъх. Сега в очите му се долавяше нещо ново, някаква замечтаност. Шамс ме държеше пленница с допира си, с милувката по бузите, с върховете на пръстите си, горещи като пламък върху кожата ми. Бях стъписана. После пръстът му се плъзна надолу и достигна долната ми устна. Смаяна и зашеметена, аз затворих очи — почувствах как ме преизпълва вълнение, каквото други не усещат и цял живот. Но още щом пипна устните ми, Шамс отдръпна ръка.

— А сега върви, скъпа Кимя — пророни той, изричайки името ми като тъжна дума.

Излязох замаяна, с пламнали страни.

Чак след като се прибрах в стаята си, чак след като легнах на сламеника и се взрях в тавана с мисълта какво ли е да те целуне Шамс, се сетих, че съм забравила да го питам за четвъртото течение в реката — за по-дълбокия прочит на Корана. Какъв беше той? Как човек можеше да достигне такива дълбини?

И какво ставаше с онези, които се престрашаваха да се гмурнат?

Султан Валад

Коня, 4 септември 1245 година

Безпокоях се за Аладин често, като по-голям брат, но никога толкова много, както сега. Още от съвсем невръстен той си е сприхав, напоследък обаче е станал съвсем свадлив и избухва за щяло и нещяло. Готов е да се спречка едва ли не за всичко, колкото и безсмислено и дребно да е то, и сега е толкова раздразнителен, че дори децата по улиците се плашат, ако го видят, че се задава. Уж е само на седемнайсет години, а вече има около очите си бръчки, понеже все се въси и мръщи. Ето, и днес сутринта забелязах нова бръчка до устата му, понеже той я стиска през цялото време.

Бях се залисал, пишех върху пергамент от ярешка кожа, когато чух зад себе си тихо трополене. Беше Аладин, свил устни. Един Бог знае колко е стоял там и ме е гледал напрегнато с кафявите си очи. Попита ме какво правя.

— Преписвам една стара лекция на татко — отвърнах. — Не е зле да имаме препис на всичките му лекции.

— Притрябвали са ни — въздъхна той шумно. — Татко вече не чете лекции и проповеди. В случай че не си забелязал, не преподава и в медресето. Толкова ли не виждаш, че е загърбил всичките си задължения?

— Това положение е временно — уверих го аз. — Не след дълго ще започне отново да преподава.

— Само се заблуждаваш. Толкова ли не виждаш, че татко няма време за нищо и за никого, освен за Шамс? Странно, нали? Този тип уж е странстващ дервиш, а пусна корени у нас.

Аладин изсумтя презрително, искаше да се съглася с него, но когато не рекох нищо, започна да снове напред-назад из стаята. Не беше нужно да го поглеждам, за да усетя колко гневни и пламнали са очите му.

— Хората шушукат — продължи мрачно Аладин. — Всички питат едно и също: как тачен книжник като баща ни е допуснал да го манипулира някакъв си еретик? Доброто име на татко е като лед, който се топи на слънцето. Ако скоро не се вземе в ръце, нищо чудно и да не намери никога вече ученици в града. Никой няма да го иска за учител. И аз ще ги разбера.

Отместих пергамента и погледнах брат си. Всъщност си беше хлапак, макар че с всяко движение и изражение показваше, че вече се чувства мъж. За последната година се беше променил много и аз започвах да подозирам, че може би е влюбен. Не знаех кое е момичето, а близките му приятели не искаха да ми кажат.

— Разбирам, братко, че не харесваш Шамс, но той е гост в дома ни и е редно да го уважаваш. Не слушай какво говорят другите. Да ти призная, не виждам защо да правим от мухата слон.

Още щом изрекох думите, съжалих за наставническия тон. Но вече беше късно. Аладин се възпламенява като изсъхнало дърво.

— Муха ли? — изсумтя той. — Така ли наричаш бедата, която ни сполетя? Бива ли да си толкова сляп?

Взех друг пергамент и прокарах ръка по нежната му повърхност. Винаги ми е доставяло огромно удоволствие да възпроизвеждам думите на баща си и да си мисля, че така допринасям те да се запазят по-дълго. И след сто години хората щяха да четат учението на баща ми и да се вдъхновяват от него. Гордеех се, че играя някаква роля, пък била тя и малка, в предаването на това учение.

Без да спира да роптае, Аладин застана до мен и погледна със замислени огорчени очи какво правя. За стотна от секундата долових в очите му копнеж и видях лицето на момче, което има нужда от любовта на баща си. Със свито сърце разбрах, че той всъщност се сърди не на Шамс. А на баща ми.

Аладин се сърдеше на баща ми, задето не го обича достатъчно и е такъв, какъвто е. Татко може и да беше изтъкнат и прочут, но бе и напълно безпомощен пред лицето на смъртта, отнесла майка ни на такава крехка възраст.

— Шушукат, че Шамс е направил на татко магия — уточни Аладин. — И че бил пратен от асасините.

— От асасините ли? — ахнах аз. — Я стига.

Асасините бяха секта, известна с изтънчените си методи за убийства и с това, че не се страхуват да използват отровни вещества. Взимаха на мушка влиятелни хора и убиваха жертвите си пред очите на всички, за да сеят страх и паника. Бяха стигнали дотам да оставят в шатрата на Саладин отровен сладкиш с бележката «Сега вече ни падна в ръцете». А Саладин, този велик пълководец на исляма, сражавал се храбро срещу кръстоносците християни и превзел отново Йерусалим, не дръзна да тръгне на битка срещу асасините и предпочете да сключи мир с тях. Как изобщо му беше хрумнало на някого, че Шамс може да е свързан със секта, сееща терор?

Хванах Аладин за рамото и го принудих да ме погледне.

— Пък и не знаеш ли, че сектата вече не е, каквато беше едно време? От нея не е останало почти нищо, освен името.

Аладин се позамисли.

— Да, но се мълви, че Хасан Сабах е имал трима много верни военачалници. Напуснали са крепостта Аламут с обещанието да сеят терор и смут, където и да отидат. Хората подозират, че техен главатар е Шамс.

Вече губех търпение.

— Бог да ми е на помощ! Я ми кажи защо според теб един асасин ще иска да убива баща ни.

— Защото те мразят влиятелните хора и обичат да създават хаос, ето защо — отговори Аладин.

Беше толкова развълнуван от догадките за съзаклятничество, че по страните му бяха избили червени петна. Знаех, че трябва да внимавам.

— Виж какво, хората през цялото време говорят какво ли не — рекох му. — Не гледай сериозно на тези ужасни слухове. Изчисти съзнанието си от злобните мисли. Те те тровят.

Аладин простена от негодувание, въпреки това обаче аз продължих:

— Можеш и да не харесваш Шамс. Не си длъжен. Но заради татко трябва да му засвидетелстваш някакво уважение.

Аладин ме погледна огорчено и презрително. Разбрах, че по-малкият ми брат не само е сърдит на татко и вбесен от Шамс. Той бе разочарован и от мен. Смяташе, че с мнението си за Шамс проявявам малодушие. Може би си мислеше, че за да спечеля разположението на баща си, се умилквам и съм безгръбначен. Това бяха само мои подозрения, но те ме нараниха дълбоко.

Въпреки това не можех да се разсърдя на Аладин, а и да му се разсърдех, щеше да ми мине бързо. Той ми беше по-малък брат. За мен винаги щеше да си остане хлапакът, който гони улични котки, джапа по останалите след дъжда мръсни локви и по цял ден яде филии хляб, топнати в квасено мляко. Не можех да не виждам в лицето му момчето, което навремето е бил, възпълно и нисичко за възрастта си, момчето, което посрещна новината за смъртта на майка, без да пророни и сълза. Единственото, което направи, беше да забие поглед в краката си, сякаш изведнъж се беше засрамил от обувките си, и да свие долна устна, която остана съвсем без цвят. От устата му не се изтръгна ни дума, ни вопъл. А на мен ми се искаше да се разплаче.

— Помниш ли онзи път, когато се сби с едни съседчета? — попитах го аз. — Прибра се разплакан, с разкървавен нос. Какво ти каза тогава мама?

Аладин първо присви очи, сетне ги разшири — беше си спомнил, но не рече нищо.

— Каза ти, когато се ядосаш на някого, да замениш наум лицето му с лицето на човек, когото обичаш. Опитвал ли си се да замениш лицето на Шамс с лика на мама? Може би ще откриеш в него нещо, което да ти хареса.

Върху устните на Аладин се мярна усмивка, мимолетна и плаха като бързо отминал облак, и аз се изумих колко е смекчила тя изражението му.

— Вероятно мога — отвърна той, в гласа му не бе останала и следа от гняв.

Сърцето ми се разтопи. Прегърнах брат си, не знаех какво друго да му кажа. Когато ме прегърна и той, бях сигурен, че ще преразгледа отношението си към Шамс и не след дълго хармонията в дома ни ще се възстанови.

След всичко, което се разигра оттук нататък, едва ли съм могъл да греша повече.

Кера

Коня, 22 октомври 1245 година

Бог знае какво обсъждаха разгорещено онзи ден Шамс и Руми зад затворената врата. Почуках и без да чакам отговор, влязох с чиния халва върху подноса. Обикновено пред мен Шамс не казва нищо, сякаш с присъствието си му налагам да мълчи. И никога не обсъжда готварските ми умения. Всъщност почти не яде. Понякога имам впечатлението, че му е все едно какво ще поднеса, дали вкусна-превкусна вечеря или корав хляб. Този път обаче, още щом отхапа от халвата, очите му блеснаха.

— Невероятна е, Кера. Как я приготвяш? — попита.

И аз не знам какво ме прихвана. Вместо да приема похвалата, се чух да отговарям:

— Защо питаш? И да ти кажа, не можеш да я направиш.

Шамс ме погледна невъзмутимо и кимна едва-едва, сякаш се съгласяваше. Зачаках да отвърне нещо, ала той само продължи да стои и да мълчи спокойно.

След малко излязох от стаята и се върнах в кухнята с мисълта, че случаят е приключен. И вероятно нямаше да си спомня за него, ако днес сутринта не се случи нещо.

Биех масло при огнището в кухнята, когато чух откъм двора странни гласове. Хукнах навън и що да видя! Навсякъде на климнали купчини бяха струпани книги, други летяха към шадравана. От мастилото, разтворило се във водата, тя беше станала наситеносиня.

Направо пред очите на Руми, който стоеше наблизо, Шамс взе от камарата един том — «Събраните стихове» на ал-Мутанаби, огледа го мрачно и го метна във водата. Веднага щом той потъна, Шамс се пресегна да вземе друг. Този път беше «Книга на тайните» на Атар.

Ахнах ужасена. Шамс унищожаваше една по една любимите книги на Руми! След това към водата полетяха «Божествените науки» на бащата на Руми. Знаех, че Руми обожава баща си и трепери над този стар ръкопис, затова го погледнах с очакването да изпадне в пристъп на гняв.

Вместо това Руми стоеше отстрани, пребледнял като платно, с разтреперани ръце. Не проумявах защо не казва нищо. Човекът, който навремето ми се беше накарал само защото съм избърсала прахта по книгите му, сега наблюдаваше безмълвно как един безумец унищожава цялата му библиотека. Не беше честно. Щом той не смяташе да се намесва, щях да го направя аз.

— Какво правиш? — попитах Шамс. — Тези книги нямат преписи. Те са много ценни. Защо ги хвърляш във водата? Да не си полудял?

Вместо да отговори, Шамс наклони глава към Руми.

— И ти ли мислиш така? — попита.

Руми сви устни и се поусмихна, но продължи да мълчи.

— Защо не казваш нищо? — разкрещях се на мъжа си.

При тези думи Руми се приближи и ми стисна ръката.

— Успокой се, Кера, много те моля. Имам доверие на Шамс.

Ведър и самоуверен, Шамс ме погледна през рамо, запретна ръкави и се зае да вади книгите от водата. За мое изумление всички си бяха съвсем сухи.

— Това магия ли е? Как го постигна? — ахнах аз.

— Защо питаш? — отвърна Шамс. — И да ти кажа, не можеш да го направиш.

Разтреперана от гняв, задавена от хлипове, се върнах тичешком в кухнята, която напоследък се бе превърнала в мое убежище. И там, сред тенджерите и тиганите, сред кесийките с подправки, седнах и изплаках душата си.

Руми

Коня, декември 1245 година

Бързо излязохме от къщи: тъкмо се беше зазорило, а ние с Шамс бяхме решили тази сутрин да се помолим под открито небе. Пояздихме малко през поляни, долове и леденостудени потоци и се насладихме на ветреца по лицата си. Зловещо застинали, плашилата ни приветстваха от пшеничните ниви, после, докато минавахме покрай една къща в полето, прострените да се сушат дрехи заплющяха като обезумели на вятъра и засочиха в сумрака във всички посоки.

На връщане Шамс дръпна юздата на коня и показа един вековен дъб извън града. Седнахме заедно под дървото, небето беше надвиснало над нас във всички отсенки на моравото. Шамс сложи наметалото си на земята и след като от близки и далечни джамии прокънтя призивът за молитва, ние се помолихме.

— Когато дойдох за пръв път в Коня, седнах под това дърво — обясни Шамс. Усмихна се при този далечен спомен, после обаче се замисли и допълни: — Един селянин ме откара в града. Беше голям твой почитател. Каза, че си лекувал с проповедите си тъгата.

— Навремето ме наричаха Вълшебник на словото — рекох аз. — Но сега ми се струва, че е било много отдавна. Вече не ми се четат проповеди. Имам чувството, че съм приключил с тях.

— Ти наистина си Вълшебник на словото — отсече решително Шамс. — Сега обаче притежаваш не проповядващ ум, а пеещо сърце.

Не разбрах за какво ми говори, но и не попитах. Изгревът беше заличил каквото беше останало от нощта и бе обагрил в безукорно оранжево небето. Градът в далечината отпред ставаше от сън, гаргите се стрелкаха надолу към зеленчуковите градини, за да грабнат каквото могат да отмъкнат, скърцаха врати, ревяха магарета, горяха печки: всички се готвеха за новия ден.

— Хората навред се борят да постигнат удовлетворение, а няма кой да ги упъти — пророни Шамс, като клатеше глава. — Ти им помагаш със словото си. А аз ще направя всичко по силите си да помогна на теб. Твой слуга съм.

— Не говори така — възроптах аз. — Ти си ми приятел.

Шамс продължи, без да обръща внимание на възражението ми:

— Единственото, което ме тревожи, е обвивката, в която живееш. Като известен проповедник си обграден от раболепни поклонници. Но доколко познаваш обикновените хора? Пияниците, просяците, крадците, блудниците, комарджиите — най-безутешните и най-онеправданите. Можем ли да обичаме всички Божии творения? Това е трудно изпитание, малцина го издържат.

Докато той говореше, видях върху лицето му благост, загриженост и още нещо, което приличаше едва ли не на майчинско състрадание.

— Прав си — съгласих се. — Винаги съм бил като под похлупак. Не знам дори как живеят обикновените хора.

Шамс взе буца пръст и докато я ронеше между пръстите си, добави тихо:

— Обхванем ли целия всемир с всичките му различия и противоречия, всичко ще се слее в Едно.

С тези думи Шамс вдигна един сух клон и нарисува с него широк кръг около дъба. След това простря ръце към небето, сякаш искаше да издърпа невидимо въже, и изрече деветдесет и деветте Божии имена. В същото време започна да се върти в кръга отпърво бавно, полека, после обаче все по-бързо, като излязъл надвечер ветрец. Не след дълго кръжеше със скоростта и мощта на буреносни хали. Толкова пленителна беше яростта му, та неволно изпитах чувството, че заедно с него се върти цялата Вселена: земя, звезди, луна. Наблюдавах този изключително необичаен танц и се оставях енергията, която той излъчваше, да обгърне душата и тялото ми.

Накрая Шамс започна да кръжи по-бавно и спря с гърди, които се издуваха и се свиваха с всяка накъсана глътка въздух, с пребледняло лице, с глас, който изведнъж бе станал дълбок и сякаш идваше отдалеч:

— «Всемирът е едно. Всичко и всички са свързани помежду си чрез невидима плетеница от истории. И да го знаем, и да не го знаем, всички водим безмълвен разговор. Не причинявай зло. Проявявай състрадание. И недей да злословиш зад гърба на другите — не отправяй дори наглед безобидни нападки! Думите, които излизат от устата ни, не изчезват, а постоянно се трупат в безграничното пространство, за да се върнат при нас, когато му дойде времето. От болката на един ще ни заболи всички. От радостта на един ще се усмихнем всички» — промълви той. — Ето какво ни напомня едно от четирийсетте правила.

След това насочи към мен изпитателния си поглед. В бездънните дълбини на очите му се долавяше сянка на отчаяние, вълна на скръб, каквито не бях виждал дотогава в него.

— Някой ден ще бъдеш познат като Гласа на Любовта — отбеляза Шамс. — Без да са виждали някога лицето ти, хората на Изток и на Запад ще се вдъхновяват от гласа ти.

— Как ще стане това? — попитах невярващо.

— Чрез словото ти — отговори Шамс. — Но аз не ти говоря за твоите лекции и проповеди. Говоря ти за поезия.

— За поезия ли? — повторих пресипнало. — Аз не пиша поезия. Аз съм книжник.

При тези думи Шамс се усмихна едва-едва.

— Ти, приятелю, си един от най-прекрасните поети, които светът ще познава някога.

Понечих да възразя, но решителният поглед в очите на Шамс ме спря. Пък и не ми се спореше.

— И така да е, ще направим заедно каквото трябва. Ще вървим рамо до рамо по този път.

Шамс кимна разсеяно и вперил очи в помръкващите багри на хоризонта, потъна в странно мълчание. Когато накрая заговори, изрече зловещи думи, които и досега са с мен и които нанесоха на душата ми незарастващ белег:

— Колкото и да ми се ще да тръгна с теб, се опасявам, че трябва да го направиш сам.

— Какво искаш да кажеш? Къде отиваш? — попитах го аз.

Той издаде тъжно устни и сведе поглед.

— Това не е в моите ръце.

Внезапно се изви вятър, задухал към нас, стана мразовито, сякаш времето ни предупреждаваше, че не след дълго ще дойде краят на есента. Направо от ясното синьо небе заваля дъжд — леки топли капки, нежни и мимолетни като допир на пеперуда. И тогава за пръв път като остра болка в гърдите ме проряза мисълта, че Шамс ще ме остави.

Султан Валад

Коня, декември 1245 година

Боли ме да слушам сплетни, колкото и маловажни да са те според някои. Как е възможно хората да се отнасят с такова презрение и пренебрежение към неща, за които знаят толкова малко? Странно, направо стряскащо е, че са тъй далеч от истината! Не разбират колко дълбока е връзката между баща ми и Шамс. Явно не са чели Корана. Защото, ако го бяха чели, щяха да знаят, че там също се разказва за подобна духовна близост, например между Муса и ал-Хидр.

Този разказ е изложен пределно ясно в сурата ал-Кахф, или Пещерата. Муса е човек за пример и подражание, толкова велик, че някой ден ще стане пророк, както и легендарен пълководец и законодател. Но в един момент се нуждае остро от духовен спътник, който да отвори третото му око. И този спътник е не друг, а ал-Хидр, Утешител на онеправданите и отхвърлените.

«Ал-Хидр казва на Муса:

«Така и така, откакто се помня, съм на път. Бог ми е възложил да обикалям по света и да правя каквото трябва. Твърдиш, че искаш да поемеш заедно с мен, но сториш ли го, няма да задаваш въпроси за нищо, което правя. Можеш ли да издържиш да си с мен, без да задаваш въпроси? Можеш ли да ми се довериш изцяло?»

«Да — отвръща Муса. — Нека дойда с теб, обещавам, че няма да задавам никакви въпроси.»

И така, те поемат на път и посещават различни градове. Но когато вижда, че ал-Хидр върши безсмислени неща, например убива едно момче или потопява кораб, Муса не се сдържа и пита отчаяно:

«Защо правиш такива скверни неща?»

«Нали ми обеща нещо? — възкликва ал-Хидр. — Нали ти казах да не ме питаш нищо!»

Всеки път Муса се извинява и обещава да не задава въпроси и всеки път не спазва обещанието си. Накрая ал-Хидр обяснява защо е извършил всичко това. Бавно, но сигурно Муса проумява, че едно може да изглежда злонамерено и пагубно, а всъщност да е прикрито благословение, а друго да изглежда приятно, а в крайна сметка да е вредно. Краткото му приятелство с ал-Хидр е онова, което ще му отвори очите.»

Както в тази притча, и в живота има приятелства, които за обикновените хора изглеждат неразбираеми, но всъщност са проводник на по-дълбока мъдрост и прозрение. Ето как възприемам присъствието на Шамс в живота на баща си.

Знам обаче, че има и други, които не го виждат по този начин, и това ме притеснява. За беда Шамс не прави така, че хората да го харесат. Седи пред духовното училище в притеснително властна поза и спира и разпитва всеки, пожелал да влезе и да поговори с баща ми.

— Защо искаш да отидеш при великия Маулана? — пита го. — Какво му носиш за подарък?

Хората не знаят какво да отговорят, затова пелтечат, мънкат, дори се извиняват. А Шамс ги отпраща.

Някои от тези посетители се връщат след няколко дни с дарове: сухи плодове, сребърни дирхами, копринени килими или току-що родени агнета. Но щом види тези неща, Шамс се дразни още повече. И пак отпраща хората с черни блеснали очи и пламнало от ярост лице.

Веднъж един човек се ядоса толкова на Шамс, че се разкрещя:

— Кой ти дава право да препречваш вратата на Маулана? Все питаш хората какво са донесли? Ами ти? Ти какво му донесе?

— Донесох му себе си — отговори почти нечуто Шамс. — Жертвах за него главата си.

Човекът си тръгна, мърморейки, изглеждаше по-скоро объркан, отколкото вбесен.

Същия ден попитах Шамс дали не се притеснява, задето никой не го разбира и оценява. Едвам сдържах опасенията си и му посочих, че напоследък си е създал много врагове.

Шамс ме погледна неразбиращо, сякаш нямаше и представа какво му говоря.

— Но аз нямам врагове — сви той рамене. — Който обича Бога, може да има критици и дори съперници, но не и врагове.

— Да, но ти се караш с хората — възразих аз.

Шамс настръхна.

— Не се карам с тях, карам се със себелюбието им. Друго е — сетне добави тихо: — Едно от четирийсетте правила гласи: «Този свят е като заснежена планина, където кънти ехото на гласа ти. Каквото и да кажеш, и добро, и зло, то ще се върне пак при теб. Затова, в случай че някой ти мисли злото, само ще усложниш положението, ако тръгнеш да злословиш за него. Ще влезеш в омагьосания кръг на мъстта. Ето защо четирийсет дни и четирийсет нощи говори и си мисли за този човек хубави неща. В края на четирийсетте дни всичко ще бъде различно, защото дълбоко в себе си ти ще бъдеш друг.»

— Но хората говорят какво ли не за теб. Дори твърдят, че щом двама души се обичат толкова силно, между тях би трябвало да има неизразимо грешна връзка — възразих аз с глас, който накрая заглъхна.

След като го чу, Шамс ме хвана за ръката и се усмихна, както винаги така, че да ми вдъхне спокойствие. После ми разказа една история:

«Двама мъже пътували от град на град. Отишли при поток, който бил придошъл от проливните дъждове. Тъкмо да се прехвърлят през него, когато забелязали, че наблизо стои млада красива жена, която се нуждае от помощ. Един от мъжете завчас отишъл при нея. Вдигнал я на ръце и я пренесъл през потока. После я оставил на другия бряг, махнал й с ръка за довиждане и заедно с другия мъж тръгнал нататък. Вторият пътешественик продължил да върви необичайно мълчалив и нацупен и не отговарял на въпросите на приятеля си. Мръщил се така няколко часа, но накрая не издържал да мълчи и попитал:

— Защо докосна онази жена? Ами ако те беше съблазнила? Мъжете и жените не бива да се докосват така!

Първият мъж отвърнал спокойно:

— Аз, приятелю, пренесох жената през потока и я оставих на другия бряг. А ти продължаваш да я носиш и досега.»

— Някои хора са такива — допълни Шамс. — Носят върху плещите си собствените си страхове и предубеждения и бремето им ги смазва. Ако се страхуваш, че някой не може да проумее връзката между мен и баща ти, кажи му да си прочисти ума!

Ела

Нортхамптън, 15 юни 2008 година

«Безподобна, любима Ела,

Питаш ме как съм станал суфи. Това не се е случило за една нощ.

Всъщност се казвам Крейг Ричардсън и съм роден в Кинлохбърви, крайбрежно селце в планинската част на Шотландия. Върна ли се към миналото, с обич си спомням рибарските лодки, мрежите, натежали от риба и от водорасли, които висяха и се поклащаха като зелени змии от тях, кюкавците, които се разхождаха покрай брега и търсеха червеи, спорежа, поникнал на най-невероятни места, и миризмата на море в далечината — остра и солена. Тази миризма заедно с уханието на планината и на долчинките, както и мрачното спокойствие в живота на следвоенна Европа — ето на какъв фон премина моето детство.

Докато светът навлизаше тромаво и тежко в шейсетте години и се превръщаше в сцена на студентски демонстрации, отвличания и революции, аз бях откъснат от всичко това в тихото си зелено кътче. Баща ми имаше антикварна книжарница, а майка ми отглеждаше овце и произвеждаше висококачествена вълна. Като малък носех в себе си по малко от самотата на пастирите и от вглъбеността на книжарите. Често се покатервах на някое старо дърво и се взирах в природата наоколо, убеден, че там ще прекарам целия си живот. От време на време копнеех дълбоко в себе си за приключения, но харесвах Кинлохбърви и бях щастлив, че животът ми е предсказуем. Откъде можех да знам, че Бог е намислил друго за мен?

Малко след като навърших двайсет, открих двете неща, които щяха да преобразят завинаги живота ми. Първото беше професионалният фотоапарат. Записах се на фотографски курсове, без да подозирам, че онова, което смятах за най-обикновено хоби, ще се превърне в доживотна страст. Второто беше любовта — една холандка, която пътешестваше заедно с приятели из Европа. Казваше се Марго.

Беше осем години по-голяма от мен, беше красива, висока и забележително упорита. Смяташе се за бохемка, за идеалистка, радикалка, бисексуална, левичарка, анархистка, индивидуалистка, човек на много култури, отстояващ човешките права, за привърженица на субкултурата и екофеминистка — етикети, които, попиташе ли ме някой какво означават, не бих могъл да отговоря. Но още в началото забелязах, че Марго е още нещо: жена махало. Само за няколко минути можеше от крайна радост да изпадне в крайна потиснатост и беше самото въплъщение на непредвидимостта. Беше непримирима към онова, което определяше като «лицемерието на буржоазния бит», поставяше под въпрос всяка житейска дреболия и водеше свои си битки срещу обществото. И досега за мен е загадка защо не съм избягал от нея. Но не го направих. Вместо това се оставих да ме всмуче шеметният водовъртеж на жизнения й характер. Влюбих се до уши.

Марго беше невъзможно съчетание, преливаше от революционни идеи, от неудържима смелост и съзидателност и въпреки това бе крехка като кристално цвете. Обещах си да бъда до Марго и да я пазя не само от външния свят, но и от самата нея. Дали и тя някога ме е обичала силно, както аз нея? Съмнявам се. Знам обаче, че ме е обичала по своя си егоистичен и саморазрушителен начин.

Така на двайсет години се озовах в Амстердам. Там се оженихме. Марго се беше посветила да помага на бежанци, дошли в Европа по политически или хуманитарни причини. Работеше в организация за подпомагане на имигрантите и съдействаше на травмирани хора от най-размирните кътчета на света да си стъпят на краката в Холандия. Беше техният ангел пазител. Семейства от Индонезия, Сомалия, Аржентина и Палестина наричаха дъщерите си с нейното име.

Колкото до мен, аз не проявявах интерес към по-големите каузи, бях погълнат да се изкачвам по йерархичната стълбица.

Завърших бизнес администрация и започнах работа в една международна фирма. Марго не се вълнуваше особено от общественото положение и заплатата ми и това ме караше да се стремя още по-настървено към успеха. Жаден за власт, исках да забия зъби във важни дела.

Бях разчертал най-подробно живота ни. Смятах след две години да имаме деца. Двете момиченца допълваха представата ми за идеалното семейство. Бях сигурен в бляскавото бъдеще, което ни чакаше. В края на краищата живеехме на едно от най-безопасните места по света, а не в някоя от размирните държави, които бълваха като развален кран имигранти в Европа. Бяхме млади, здрави и влюбени. Нищо не можеше да се обърка. Трудно ми е да повярвам, че сега съм на петдесет и четири години, а Марго вече не е сред живите.

Именно тя преливаше от здраве. Не ядеше нищо от животински произход, хранеше се здравословно, спортуваше редовно, не се и докосваше до наркотици. Ангелското й лице искреше от здраве, тялото й винаги беше тънко, стройно и слабо. Марго се грижеше толкова добре за себе си, че въпреки разликата в годините между нас аз изглеждах по-възрастен от двамата.

Почина неочаквано, по най-банален начин. Една вечер отиде при един прочут руски журналист, който искаше политическо убежище, и на връщане колата й се развалила насред магистралата. Марго беше от хората, които винаги спазваха правилата, а тогава направила нещо, което изобщо не беше в стила й. Вместо да включи светлините и да чака да дойдат да й помогнат, слязла от колата и решила да отиде в близкото село. Била облечена в кафеникав шлифер и тъмни панталони, не взела електрическо фенерче или нещо, с което да предупреждава за присъствието си. Ударил я югославски тир. Шофьорът каза, че изобщо не я е видял. Марго се била сляла напълно с нощта.

Някога бях момче. Любовта беше отворила очите ми за по-пълноценен живот. След като изгубих жената, която обичах, се промених до неузнаваемост. Не бях нито момче, нито зрял мъж, превърнах се в хванат в капан звяр. На този етап от живота си се сблъсках с буквата «С» в думата «суфи».

Дано не съм те отегчил с такова дълго писмо.

С любов, Азис»

Пустинна роза блудницата

Коня, януари 1246 година

Барикадирана съм тук: напоследък, след скандала в джамията, съдържателката на бордея ми отказва много неща и не ме пуска да ходя никъде. Изобщо не мога да мръдна оттук. Но това не ме огорчава. Истината е, че от известно време нямам желание за почти нищо.

Сутрин лицето, което ме поздравява от огледалото, изглежда все по-бледо. Престанах да се реша, не се щипя по бузите, за да изглеждам по-румена. Другите момичета все ми натякват, че изглеждам зле и че ще прогоня клиентите. Може би са прави. И затова онзи ден бях много изненадана, когато ми съобщиха, че един клиент настоявал да ме види.

За мой ужас се оказа, че е Байбарс.

Веднага щом останахме сами в стаята, попитах:

— Какво търсиш тук, нали си пазвантин?

— Е, това, че съм дошъл в бордей, едва ли е по-странно от блудница да ходи в джамия — отвърна той с глас, в който се долавяха какви ли не намеци.

— Сигурна съм, че онзи ден на драго сърце щеше да ме бичуваш — рекох му. — Дължа живота си на Шамс от Тебриз.

— Не споменавай това скверно име. Този тип е еретик!

— Не, не е еретик! — чух се да казвам — и аз не знам какво ме прихвана. — След онзи ден Шамс от Тебриз идва често да ме вижда.

— Брей! Дервиш в бордей! — изсумтя Байбарс. — Защо ли не съм изненадан?

— Не е това, което си мислиш — възразих аз. — Изобщо не е това.

Никога дотогава не го бях споменавала пред никого и нямах представа защо сега го казвам на Байбарс, но от няколко месеца Шамс идваше всяка седмица — да види как съм. Не проумявах как успява да се промъкне, без да го забележат останалите и най-вече съдържателката. Всеки друг би казал — с черна магия. Аз обаче знаех, че не е така. Той, Шамс, беше добър човек. Човек на вярата. И имаше особени дарби. Освен майка ми, когато бях малка, единствен Шамс е проявявал към мен безусловно състрадание. Научи ме, каквото и да става, да не унивам. Напомнех ли му, че човек като мен не може да се отърси от миналото си, той ми повтаряше едно от своите правила: «Миналото е въпрос на тълкуване. Бъдещето е илюзия. Светът не се движи като по права черта през времето и не върви от миналото към бъдещето. Обратното, времето се движи на безкрайни спирали през и вътре в нас. Вечността не е безкрайно време, тя е безвремие. Ако искаш да постигнеш вечно просветление, премахни от съзнанието си миналото и бъдещето и живей в настоящия миг.»

Шамс все ми повтаряше:

— Настоящият миг е единственото, което съществува и което ще съществува някога, разбираш ли? Проумееш ли тази истина, вече няма какво да те уплаши. Тогава можеш да се махнеш завинаги от този бордей.

Байбарс се взираше внимателно в лицето ми. Извърнеше ли се към мен, дясното му око гледаше някъде настрани. Изпитвах чувството, че заедно с нас в стаята има още някой, когото не виждам. Байбарс ме плашеше.

Разбрах, че е най-добре да не говоря повече за Шамс, и поднесох на Байбарс кана бира, която той изгълта набързо.

— Е, в какво си най-добра! — попита, след като изпи и втора бира. — Нали вие, момичетата, си имате всяко някаква дарба? Знаеш ли да играеш кючек?

Отвърнах, че нямам такива дарби и че и да съм умеела нещо навремето, вече съм го забравила, сякаш страдам от неизвестна болест. Шефката щеше да ме убие, ако чуеше, че говоря така на клиент, но аз нехаех. Истината бе, че тайно се надявах Байбарс да прекара нощта с друго момиче.

За мое разочарование обаче той сви рамене и каза, че му е все тая. После извади кесията си, изсипа от нея в дланта си червеникавокафяво вещество и след като го лапна, задъвка бавно.

— Искаш ли и ти? — попита ме.

Аз поклатих глава. Бях наясно какво е.

— Не знаеш какво пропускаш.

Той се ухили и след като се отпусна на леглото, се понесе извън собственото си тяло към вцепенението на канабиса.

Онази вечер, опиянен от бирата и канабиса, Байбарс започна да се хвали какво е видял по бойните полета. Каза, че макар и Чингис хан да е мъртъв и плътта му да се разлага, неговият призрак и досега предвожда войските на монголците. Насъсквани от него, те нападали кервани, плячкосвали села и избивали и мъже, и жени. Разправи ми и как, след като по полесражението останели стотици загинали и ранени, а десетки други щели да издъхнат всеки момент, над всичко се спускало булото на тишината, леко като одеяло в студена зимна нощ.

— Тишината, която настава след страшно бедствие, е най-умиротворяващият звук, който ще чуеш под това небе — изпелтечи Байбарс.

— Звучи толкова тъжно — промълвих аз.

Изведнъж в него не останаха повече думи. Вече нямаше за какво да говорим. Байбарс ме сграбчи, бутна ме на леглото и смъкна дрехата ми. Очите му бяха кървясали, гласът — пресипнал, той вонеше отблъскващо на канабис, на пот и на похот. Облада ме с едно-единствено движение, рязко и грубо. Опитах се да се поместя встрани и да отпусна бедра, за да не ме боли толкова, Байбарс обаче ми затисна гърдите толкова силно с две ръце, че не можех и да помръдна. Макар и вече да бе свършил вътре в мен, продължи да се клати напред-назад като кукла на конци, която е задвижвана от невидими ръце и не може да се спре. Очевидно неудовлетворен, се движеше толкова грубо, че се притесних да не се възбуди отново, после обаче най-неочаквано всичко приключи. Без да слиза от мен, Байбарс ме погледна с неприкрита омраза в лицето, сякаш тялото, което преди миг го е възбудило, вече го отвращава.

— Облечи нещо — заповяда и се претърколи встрани.

Сложих си дрехата и видях с крайчеца на окото как той лапа още канабис.

— Искам оттук нататък да си ми любовница — отсече с издадена челюст.

Не беше нещо необичайно клиентите да отправят такива искания. Знаех да излизам от деликатното положение, като създавам у клиента измамното впечатление, че ще ми бъде приятно да му стана любовница и да обслужвам само него, но за да се случи такова нещо, той трябва първо да се поохарчи и да ощастливи съдържателката. Днес обаче не ми беше до преструвки.

— Не мога да ти бъда любовница — отвърнах. — Много скоро ще се махна от това място.

Байбарс прихна, сякаш това бе най-смешното, което е чувал някога.

— Не можеш да го направиш — отсече убедено.

Знаех, че не бива да се карам с него, но не се сдържах.

— Ние с теб не сме много различни. И двамата сме вършили в миналото неща, за които съжаляваме горчиво. Но благодарение на длъжността, която заема чичо ти, теб те направиха пазвантин. А аз си нямам чичо, който да се застъпи за мен.

Лицето на Байбарс се вкамени, а очите му, дотогава студени и отчуждени, изведнъж се разшириха от ярост. Той се спусна и ме сграбчи за косата.

— Бях добър с теб — ревна Байбарс. — За каква се мислиш?

Отворих уста да кажа нещо, но ме прониза остра болка. Байбарс ме фрасна по лицето и ме изтика при стената.

Не ми беше за пръв път. И други клиенти ме бяха били, но не чак толкова жестоко.

Паднах на пода, а Байбарс започна да ме рита с все сила по ребрата и краката и да сипе обиди. Точно тогава изживях нещо изключително странно. Докато, смазана от ударите, се гърчех от болка, душата ми — или онова, което почувствах като душа — се отдели от тялото и се превърна в хвърчило, леко и свободно.

Не след дълго се носех из въздуха. Реех се, сякаш хвърлена в спокоен вакуум, в който няма срещу какво да се съпротивлявам и къде да отида. Минах над наскоро ожънати ниви с пшеница, където вятърът развяваше забрадките на младите селянки, а нощем светулките примигваха тук-там като вълшебни светлинки. Имах чувството, че падам, но не надолу, а нагоре, към бездънното небе.

Дали не умирах? Ако това наистина беше смъртта, в нея нямаше нищо ужасно. Притесненията ми се разсеяха. Бях се озовала на място, където царяха пълна чистота и лекота, във вълшебна земя, където не можеше да ме повали нищо. Изневиделица разбрах, че изживявам уплахата си и че за моя изненада тя не е страшна. Дали през цялото време не се плашех да се махна от бордея именно защото ме беше страх, че ще ме наранят? Зарадвана, проумях, че щом успявам да не се страхувам от смъртта, мога да напусна тази скверна дупка.

Шамс от Тебриз беше прав. Имаше само една мръсотия, мръсотията вътре в нас. Затворих очи и си представих другото си Аз: непорочно, разкаяно, то изглеждаше много по-младо и си тръгваше от бордея, за да навлезе в новия живот. Грейнало от младост и увереност, ето какво щеше да бъде лицето ми, ако усещах в живота си сигурност и любов. Образът беше толкова примамлив и истински, че въпреки кръвта пред очите ми и туптящата болка в ребрата аз не се сдържах и се усмихнах.

Кимя

Коня, януари 1246 година

Бързах, поруменяла и леко потна, да заговоря Шамс от Тебриз, бях набрала смелост да го попитам за най-задълбочения прочит на Корана. Исках да го направя от няколко седмици, но все не се откриваше случай. Уж живеехме под един покрив, а пътищата ни не се пресичаха. Но днес сутринта, докато метях двора, Шамс изникна до мен, беше сам и в бъбриво настроение. И този път успях не само да поприказвам по-дълго с него, но и да го погледна в очите.

— Как си, скъпа Кимя? — попита той весело.

Нямаше как да не забележа, че Шамс изглежда замаян, сякаш току-що ставаше от сън или бе получил поредното видение. Знаех, че ги получава, при това напоследък по-често отвсякога, и вече се бях научила да разчитам знаците. Получеше ли видение, Шамс пребледняваше и гледаше замечтано.

— Задава се буря — прошепна той, присвил очи срещу небето, където се въртяха сивкави снежинки, предвестници на първия сняг за тази година.

Стори ми се, че точно сега е време да му задам въпроса, който ме мъчеше.

— Помниш ли, веднъж ми каза, че всеки разбира Корана според дълбочината на прозрението си? — подхванах предпазливо. — Оттогава все искам да те питам за четвъртото равнище.

Шамс се извърна към мен и плъзна поглед по лицето ми. Харесваше ми да се взира внимателно в мен. Смятах, че в такива мигове, със свити устни и леки бръчки по челото, е най-красив.

— Четвъртото равнище е неизразимо — отвърна той. — Има равнище, след което езикът е безсилен. Щом навлезеш в зоната на любовта, вече не ти трябва език.

— Иска ми се някой ден да навляза в зоната на любовта — изпелтечих, веднага след това обаче се притесних. — За да чета Корана с по-голямо прозрение де.

Върху устните на Шамс заигра лека усмивка.

— Сигурен съм, че и това ще стане, ако го носиш в себе си. Ще се гмурнеш в четвъртото течение и тогава вече ще бъдеш реката.

Бях забравила смесените чувства, които единствен Шамс можеше да породи в мен. До него се чувствах и дете, което опознава наново живота, и жена, готова да отгледа в утробата си живот.

— В какъв смисъл «ако го нося в себе си»? — попитах го. — В смисъл ако ми е такава съдбата ли?

— Да — кимна той.

— Но какво значи «съдба»?

— Не мога да ти кажа какво е съдба. Единственото, което мога да ти кажа, е какво не е тя. Всъщност има правило по този въпрос. «Съдбата не означава, че животът ти е строго предначертан. Затова е признак на пълно невежество да оставиш всичко на съдбата и да не допринасяш дейно за музиката на всемира. Тази музика е всепроникваща и се състои от четирийсет различни равнища. Съдбата ти — това е равнището, където ще свириш своята мелодия. Едва ли ще смениш инструмента, но зависи единствено от теб доколко добре ще свириш.»

Сигурно съм го погледнала неразбиращо, понеже той реши, че е нужно да обясни. Хвана ме за ръката и я стисна леко. Каза с тъмни дълбоки очи:

— Разреши да ти разкажа нещо. И ми разправи ето какво:

«Веднъж една млада жена попитала един дервиш какво е съдба.

«Ела с мен — отвърнал той. — Нека погледнем заедно света!». Не след дълго двамата се натъкнали на шествие. Отвеждали един убиец на площада, където щели да го обесят.

Дервишът попитал:

— Този мъж ще бъде екзекутиран. Но дали защото някой му е дал пари да си купи оръжието, с което е извършил убийството? Или защото никой не го е спрял, докато е извършвал, престъплението? Или пък защото след това някой го е хванал? Къде в този случай е причината и къде — последствието?»

Прекъснах го и отговорих:

— Този човек ще бъде обесен, защото е извършил нещо ужасно. Ще си плати за стореното. Това е причината, пак това е и последствието. Има добри и лоши неща, има и разлика между тях.

— Ах, сладка Кимя — отвърна Шамс с тих глас, сякаш изведнъж се е почувствал уморен. — Обичаш разликите, понеже смяташ, че с тях се живее по-лесно. Ами ако нещата не са през цялото време толкова ясни?

— Но Бог иска от нас да сме ясни. Иначе нямаше да има такива неща като харам и халал[20]. Нямаше да има ад и рай. Представи си какво щеше да бъде, ако не можеш да уплашиш хората с ада и да ги насърчиш с рая. Светът щеше да бъде много по-страшен.

Из вятъра прехвърчаха снежинки и Шамс се надвеси, за да ме загърне с шала. За миг застинах, усетила мириса на тялото му. В него се долавяше уханието и на сандалово дърво, и на кехлибар, а отдолу — на пръст след дъжд. Почувствах в стомаха си топло сияние, между краката ме плисна желание. Колко смущаващо беше и в същото време — странно — изобщо не беше смущаващо.

— В любовта границите са замъглени — рече Шамс, гледаше ме състрадателно, но и угрижено.

За коя любов говореше, дали за Любовта към Бога, или за любовта между мъж и жена? Беше ли възможно да има предвид нас? Имаше ли изобщо такова нещо — «нас»?

Без да подозира какви мисли ме терзаят, Шамс продължи:

— Пет пари не давам за ада и за рая. Бих предпочел да угася огъня в ада и да подпаля рая, та хората да обикнат Бога не за друго, а заради самата любов.

— Бива ли да говориш така! Хората са зли. Не всички ще те разберат — рекох, без да осъзнавам, че е трябвало да обмисля по-добре това предупреждение, докато не съм разбрала целия смисъл, заложен в него.

Шамс се усмихна смело, направо храбро. Позволих му да ме държи като в плен, дланта му върху ръката ми беше топла и тежка.

— Вероятно си права, но не смяташ ли, че това ми дава още по-големи основания да говоря каквото мисля? Пък и тесногръдите бездруго са глухи. Каквото и да кажа, за запушените им уши си е чисто богохулство.

— А за мен, каквото и да кажеш, е сладко.

Шамс ме погледна с неверие, граничещо с изумление. Аз обаче бях по-стъписана и от него. Как изобщо можех да кажа такова нещо? Да не бях обезумяла? Или ме беше обсебил някой джин?

— Извинявай, но трябва да вървя — рекох и скочих на крака.

Страните ми пламтяха от срам, сърцето ми туптеше от всичко, което бях казала и което бях оставила неизречено. Хукнах от двора към къщата. Но още докато тичах, нямаше как да не призная истината, която знаех от самото начало: че съм влюбена в Шамс от Тебриз.

Шамс

Коня, януари 1246 година

Брътвежите, злословията за другите са втора природа на мнозина. Чувал съм какво се говори за мен. Още откакто съм дошъл в Коня, ме одумват. Това не ме изненадва. Макар и в Корана да е казано, че е най-голям грях да клеветиш, повечето хора не се и опитват да го избягват. Вечно осъждат онези, които пият вино, или търсят прелюбодейки, за да ги убият с камъни, а не виждат нищо лошо в сплетните, които за Бога са много по-тежък грях.

Покрай всичко това се сетих за една история.

«Веднъж някакъв мъж дотичал при един суфист и му рекъл запъхтян:

— Ей, онези там носят тепсии, виж, виж!

Суфистът отвърнал спокойно:

— Какво ни засяга това? Какво ми влиза в работата?

— Но те носят тепсиите в твоя дом! — възкликнал мъжът.

— В такъв случай на теб какво ти влиза в работата? — казал суфистът.»

За съжаление хората вечно надзъртат в тепсиите на другите.

Вместо да си гледат работата, ги съдят. Не преставам да се изумявам какви само неща си измислят! Стигне ли се до подозрения и злословия, въображението им не знае предел.

В града явно има хора, убедени, че съм негласен главатар на асасините. Някои стигат дотам да твърдят, че съм син на последния имам исмаилит на Аламут. Разправят, че съм владеел много добре черната магия и било достатъчно да прокълна някого, та той да умре на място. Други пък ми отправят възмутителното обвинение, че съм бил омагьосал Руми. И че всяка сутрин съм го карал да пие по изгрев-слънце супа от змии, за да съм сигурен, че няма да развали магията.

Чуя ли такива небивалици, се смея и си тръгвам. Какво друго ми остава? Как раздразнителността на околните може да навреди на един дервиш? Дори и морето да погълне целия свят, как ще пострада една патица?

Въпреки това виждам, че хората около мен са разтревожени, особено Султан Валад. Буден младеж е, сигурен съм, че някой ден ще стане най-добрият съратник на баща си. И Кимя, сладката Кимя… Тя също изглежда притеснена. Но най-страшното на сплетните е, че с тях чернят и Руми. За разлика от мен той не е свикнал да злословят за него. Голяма мъка ми е да гледам как се разстройва от думите на невежите. Маулана притежава голяма душевна красота. Докато аз нося в себе си и красота, и грозота. На мен ми е по-лесно, отколкото на него, да се справям с грозотата на другите. Но как един начетен книжник, свикнал да води вглъбени разговори и да стига до логични заключения, да се справи с дрънканиците на невежите?

Не е чудно, че пророкът Мохамед е казал: «На този свят съжалявам три вида хора. Богаташът, който е изгубил богатството си, таченият човек, който е изгубил уважението към себе си, и мъдрецът, който е заобиколен от невежи.»

Все пак неволно си мисля, че във всичко това може би има и нещо добро за Руми. Злословията са необходима, макар и болезнена съставка от вътрешното му преображение. Цял живот той се радва на уважение и на безукорно име, хората му се възхищават и му подражават. Не знае какво е да не те разбират и да те осъждат. Нито пък, за разлика от другите, се е чувствал понякога самотен и уязвим. Егото му не е било наранявано, не е било дори малко накърнявано. А той има нужда от това. Колкото и да е болезнено, ако си поел по пътя, в крайна сметка е добре да злословят за теб. Такова е Правило номер трийсет: «Истински суфист е онзи, който, и да го обвиняват несправедливо, и да го осъждат поголовно, търпи безропотно и не изрича и една-едничка лоша дума за своите зложелатели. Суфистът никога не осъжда. Как е възможно да имаш противници, съперници и дори хора, които за теб са «други», при положение че изобщо нямаш «Аз»? Как е възможно някой изобщо да осъжда, при положение че има само Един?»

Ела

Нортхамптън, 17 юни 2008 година

«Беше така любезна, любима Ела, да ме помолиш да ти разкажа още. Ако трябва да съм откровен, не ми е лесно да пиша за този период от живота си, понеже той пробужда нежелани спомени. Но въпреки това продължавам:

След смъртта на Марго животът ми се промени до неузнаваемост. Хванах се с наркомани, не пропусках купоните, които продължаваха до сутринта, ходех редовно по нощните клубове на Амстердам, където преди не бях стъпвал, и търсех утеха и състрадание все на места, където не можех да ги получа. Превърнах се в нощна птица, сприятелявах се не с когото трябва, будех се в леглата на непознати и само за няколко месеца отслабнах над дванайсет килограма.

Първия път, когато смърках хероин, повърнах и ми прилоша, цял ден ме цепеше глава. Организмът ми беше изхвърлил дрогата. Това беше знак, но аз не бях в състояние да го видя. Още преди да се усетя, замених смъркането с инжекции. Марихуана, хашиш, ЛСД, кокаин — опитвах всичко, което ми паднеше в ръцете. Не ми трябваше много време, за да стана на парцал — душевно и физически. Каквото и да правех, бе подчинено на една цел: да се надрусам.

А щом се надрусах, измислях как по-зрелищно да сложа край на живота си. Опитах дори бучиниш, както е направил Сократ, но или отровата му не ми подейства, или онова, което купих зад един китайски ресторант, е било най-обикновено тъмно растение. Нищо чудно да са ми пробутали зелен чай и да са се посмели хубаво за моя сметка. Сутрин често се будех на непознати места с някой нов до мен, но със същата пустота, която ме ядеше отвътре. За мен се грижеха разни жени. Някои бяха по-млади, други — много по-възрастни. Живеех в къщите им, спях в леглата им, ходех по вилите им, ядях каквото ми сготвеха, носех дрехите на мъжете им, пазарувах с кредитните им карти и отказвах да им дам поне мъничко любов, която те искаха и която безспорно заслужаваха.

Животът, който бях избрал, бързо си каза думата. Останах без работа, останах без приятели, накрая изгубих и жилището, където двамата с Марго бяхме прекарали много щастливи дни. Щом се разбра, че вече не издържам на този начин на живот, отидох на квартира, където всичко беше общо. Над година и три месеца живях заедно с други в къща под наем в Ротердам. В нея нямаше врати, нито вътрешни, нито външни, нито дори в банята. Всичко беше общо. Песните, мечтите, джобните пари, дрогата, храната, леглата… Всичко, освен болката.

Години наред живях сред наркотици и разврат и накрая стигнах дъното — бях се превърнал в сянка на някогашното си «Аз». Една сутрин, докато си миех лицето, се погледнах в огледалото. Никога не бях виждал човек, който да е толкова млад и в същото време толкова тъжен и съсипан. Върнах се в леглото и се разплаках като малко дете. Същия ден седнах да ровя из кашоните, където пазех вещите на Марго. Книгите й, дрехите, грамофонните плочи, шнолите, бележниците, снимките — сбогувах се с всичко, което държах за спомен. После прибрах отново нещата по кашоните и ги дадох на децата на имигрантите, които Марго толкова бе обичала навремето. Беше 1977 година.

С помощта на пратени ми от Бога познати намерих работа като фотограф в известно туристическо списание. Така се отправих с платнен куфар и със снимка в рамка на Марго към Северна Африка, за да избягам от човека, в който се бях превърнал.

После в Атласките планини в Сахара срещнах един антрополог британец, който ми даде идея. Попита ме дали ми е минавало през ума да стана първият западен фотограф, проникнал в най-свещените ислямски градове. Не разбрах за какво ми говори. Антропологът ми обясни, че според един закон в Саудитска Арабия било строго забранено немюсюлмани да влизат в Мека и Медина. Там не можели да ходят християни и юдеи, освен ако не намерели начин да проникнат в града и да направят снимки. Ако те заловели, щели да те пратят в затвора, че и по-страшно. Бях целият слух. Тръпката да проникна в забранена територия, приливът на адреналин, мисълта да направя нещо, което не е успявал никой преди мен, да не говорим пък за славата и парите, които накрая щях да получа… идеята ме привлече така, както муха налита на мед.

Антропологът обясни, че не мога да го направя сам и ми трябват връзки. Предложи да поразпита из суфи братства наоколо. Човек не знаел, току-виж се съгласели да помогнат.

Не знаех нищо за суфизма и той изобщо не ме вълнуваше. Нямах нищо против да се срещна със суфистите, стига да ми помогнеха. За мен те не бяха нищо повече от средство за постигане на целта. Но по онова време такива бяха и всички останали.

Животът е странно нещо, Ела. Накрая така и не стигнах в Мека или Медина. Нито тогава, нито по-късно. Дори и след като приех исляма. Съдбата ме тласна по съвсем друг път с неочаквани превратности и перипетии, всяка от които ме промени толкова дълбоко и необратимо, че не след дълго първоначалната цел изгуби всякакво значение. Въпреки че отпърво се ръководех от чисто материални подбуди, в края на пътуването бях нов човек.

Колкото до суфистите, кой да знае, че онова, което бях възприемал като средство за постигане на целта, накрая ще се превърне в цел сама за себе си? Наричам тази част от живота си своята среща с буквата «у» в думата «суфи».

С любов, Азис»

Пустинна роза блудницата

Коня, февруари 1246 година

Беше мрачно и мразовито, когато напуснах бордея: най-студеният ден от четирийсет години насам. Тесните криволичещи улици блестяха от току-що навалелия сняг, от покривите на къщите и минаретата на джамиите висяха с опасна красота остри ледени висулки. В ранния следобед вече бе сковал такъв студ, че по улиците имаше замръзнали котки с мустаци, превърнали се в тънки ледени нишки, а няколко паянтови къщи се срутиха под тежестта на снега. След уличните котки най-много страдаха бездомните в Коня. Откриха пет-шест замръзнали тела, всички свити като зародиши, с блажени усмивки върху лицата, сякаш очакваха да се преродят за по-добър и по-топъл живот.

В късния следобед, когато всички бяха легнали да подремнат преди вечерната суетня, аз излязох крадешком от стаята си. Взех само няколко обикновени дрехи и оставих всички копринени рокли и труфила, които слагах в по-особени случаи. Каквото беше спечелено в бордея, щеше да си остане там.

Когато слязох до средата на стълбището, видях, че Магнолия стои на входната врата и дъвче кафявите листа, към които беше пристрастена. Беше по-възрастна от всички други момичета в бордея и напоследък се оплакваше, че получавала горещи вълни. Нощем я чувах да се мята и върти в леглото. Не беше тайна, че жената в нея си отива. По-младите момичета се шегуваха, че завиждали на Магнолия, понеже вече нямало да се притеснява от менструации, бременности и аборти и щяла да спи всяка нощ с мъж, но всички знаехме, че една възрастна блудница едва ли ще оцелее.

Веднага щом видях Магнолия, осъзнах, че мога да направя само две неща: или да се върна в стаята си и да забравя, че съм искала да бягам, или да мина през вратата и да си понеса последиците. Сърцето ми избра второто.

— Ей, Магнолия, по-добре ли се чувстваш? — попитах с надеждата, че гласът ми е прозвучал ведро и нехайно.

Лицето на Магнолия светна, но после тя пак се начумери — беше забелязала чантата в ръката ми. Нямаше смисъл да лъжа. Магнолия знаеше, че съдържателката ми е забранила да напускам стаята си, камо ли пък бордея.

— Тръгваш ли си? — ахна тя, сякаш дори въпросът я плашеше.

Не казах нищо. Сега беше неин ред да избира. Можеше или да ме спре и да предупреди всички какво съм намислила, или просто да ме остави да изляза. Магнолия се взря угрижено и огорчено в мен.

— Прибирай се в стаята си, Пустинна роза — рече ми. — Съдържателката ще прати Чакаловата глава да те догони. Толкова ли не знаеш как постъпи той с…

Но не довърши изречението. Това беше едно от неписаните правила в бордея: не отваряхме дума за нещастници, които бяха работили тук преди нас и си бяха отишли преждевременно, а в редките случаи, когато ги споменавахме, внимавахме да не изричаме имената им. За какво да ги тревожим в гроба? Те вече бяха приключили с живота и беше най-добре да ги оставим да почиват в мир.

— И да избягаш, как ще си вадиш хляба? — продължи да упорства Магнолия. — Ще умреш от глад.

Онова, което виждах в очите й, беше страх: не че ще се проваля и ще бъда наказана от съдържателката, а че може и да успея. Канех се да извърша онова, за което тя винаги бе мечтала, ала не бе дръзвала да опита, и сега ме уважаваше, но и ме мразеше за смелостта. За миг се разколебах и сигурно щях да се върна, ако в главата ми не продължаваше да ехти гласът на Шамс от Тебриз.

— Пусни ме да мина, Магнолия — рекох. — Няма да стоя тук и ден повече.

Чувствах, след побоя, който ми нанесе Байбарс, и след като видях смъртта в лицето, че нещо в мен се е променило необратимо. Сякаш бях изгубила всякакъв страх. При всички положения нехаех. Бях решена да посветя остатъка на живота си на Бога. За мен беше все едно колко ми остава, дали един-единствен ден или дълги години. Шамс от Тебриз беше казал, че вярата и любовта превръщат хората в герои, защото заличават в сърцата им страха и тревогите. Започвах да разбирам какво е имал предвид.

И най-странното бе, че Магнолия също го разбираше. Тя ме изгледа дълго и измъчено и бавно се отдръпна встрани, за да ми стори път.

Ела

Нортхамптън, 19 юни 2008 година

«Благодаря ти за състраданието, любима Ела.

Радвам се, че разказът ми ти е харесал и че често мислиш за него. Нямам навика да обсъждам с когото и да било миналото си, но колкото и да е странно, ми олеква, когато ти разказвам за него.

Прекарах лятото на 1977 година при неколцина суфисти в Мароко. Стаята ми беше бяла, малка и обикновена. В нея нямаше друго, освен най-необходимото: дюшек, газеник, кехлибарена броеница, цвете в саксия при прозореца, талисман срещу уроки и бюро от орехово дърво със стихосбирка на Руми в чекмеджето. Без телефон, без телевизор, без часовник и електрически ток. Това не ми пречеше. Години наред бях живял по общи квартири и не виждах защо да не оцелея и в братство на дервиши.

Първата вечер учителят Самид дойде в стаята ми да провери как съм. Каза, че съм добре дошъл да остана при тях, докато бъда готов да поема към Мека. Но имало едно условие: никакви наркотици!

Помня, лицето ми пламна като на малко дете, хванато да бърка в кутията с бонбони. Откъде бяха разбрали? Дали, докато ме е нямало, не бяха ровили в куфара ми? Никога няма да забравя какво ми каза при тази мисъл учителят: «Не е нужно, братко Крейг, да проверяваме багажа ти, за да разберем, че употребяваш наркотици. Очите ти са като на наркоман.»

И най-странното, Ела, е, че до онзи ден не се смятах за наркоман. Бях повече от сигурен, че се владея и че дрогата ми помага да преодолявам трудностите. «Едно е да притъпиш болката, съвсем друго е да я излекуваш — продължи учителят Самид. — Щом упойката те отпусне, болката пак си е там.»

Знаех, че е прав. Самонадеяно им връчих всички наркотици, които носех, дори хапчетата за сън. Не след дълго обаче се видя, че решителността ми не е достатъчно силна, за да ме измъкне от онова, което ми предстоеше да изживея. През четирите месеца, които прекарах в малкото братство, наруших обещанието си и над десетина пъти прекрачих чертата. Въпреки че бях чужденец, не ми беше никак трудно да намеря дрога, тъй като бях избрал опиянението пред трезвия ум. Една нощ се върнах в братството мъртвопиян и видях, че всички врати са залостени отвътре. Наложи се да спя в градината. На другия ден учителят Самид не ме попита нищо, а аз не тръгнах да се извинявам.

Ако не броим тези срамни случаи, успявах да намирам със суфистите общ език и се наслаждавах на спокойствието, което вечер се спускаше над братството. Чувствах се странно, че съм там, но ме обземаше и особена ведрост и макар за мен да не беше ново да живея с много хора под един покрив, там открих нещо, което не бях вкусвал дотогава: душевен мир.

На пръв поглед живеехме задружно: всички ядяхме, пиехме и вършехме едно и също по едно и също време, но бяхме и насърчавани и от нас се очакваше дълбоко в себе си да бъдем сами и да се взираме в душата си. Поемеш ли по пътя на суфизма, първо откриваш изкуството да си сам сред тълпата. След това откриваш в самотата си тълпата — гласовете вътре в теб.

Докато чаках суфистите в Мароко да ме прехвърлят здрав и невредим в Мека и Медина, четях ненаситно суфи философия и поезия — в началото от скука и понеже нямаше какво друго да правя, а после с все по-голям интерес. Подобно на човек, който не е осъзнавал колко е жаден, докато не е отпил първата глътка вода, установих, че срещата ми със суфизма ме кара да копнея за още и още. От всички книги, които изчетох онова дълго лято, най-голямо впечатление ми направиха стиховете на Руми.

Три месеца по-късно учителят Самид ми заяви най-неочаквано, че съм му приличал на някого — на странстващия дервиш Шамс от Тебриз. Каза, че според някои Шамс бил отявлен еретик, но че за Руми бил Луната и Слънцето.

Бях заинтригуван. Но това не беше чисто любопитство. Докато слушах как учителят Самид ми разказва още и още за Шамс, усетих, че настръхвам целият, и изпитах чувството, че вече съм изживявал това.

Сега вече ще си помислиш, че съм луд. Но се кълна в Бога, че в онзи миг чух шумолене на коприна — отначало някъде в далечината, сетне все по-близо, и видях сянката на човек, който не беше там. Това вероятно беше вечерният ветрец, разклатил клоните, или може би две ангелски крила. При всички положения изведнъж разбрах, че не трябва да ходя никъде. Вече. Беше ми дошло до гуша вечно да мечтая да съм някъде другаде, някъде далеч, вечно да бързам въпреки себе си.

Вече бях там, където исках да бъда. Единственото, което трябваше да направя, беше да остана и да се взра в душата си. Наричам тази нова част от живота си своята среща с буквата «ф» в думата «суфи».

С любов, Азис»

Шамс

Коня, февруари 1246 година

Бурен откъм събития се очертаваше денят, заранта напредваше по-бързо от обикновено, небето беше сиво и похлупено. Надвечер намерих Руми в стаята му — седеше при прозореца с чело, което се бе сбърчило замислено, и с пръсти, прехвърлящи неспокойно зърната на броеницата. Тежките плюшени завеси бяха дръпнати наполовина и в стаята беше сумрачно, само на мястото, където седеше Руми, падаше странна ивица дневна светлина, от която всичко приличаше на сън. Неволно се запитах дали Руми ще се досети за истинските намерения зад онова, което се канех да го питам, или ще се стъписа и разстрои.

Докато стоях там и попивах ведрия миг, но и се чувствах леко притеснен, получих кратко видение. Пред мен изникна Руми, беше много по-стар и изнемощял в сравнение със сега, беше в тъмнозелена дреха и седеше на съвсем същото място: изглеждаше по-състрадателен и великодушен отвсякога, но с траен белег в сърцето си с моята форма. Тутакси разбрах две неща: че Руми ще прекара старостта си тук, в тази къща. И че раната, нанесена от отсъствието ми, няма да зарасне никога. В очите ми избиха парливи сълзи.

— Добре ли си? Виждаш ми се блед — каза Руми.

Насилих се да се усмихна, но върху плещите ми тежеше бремето на онова, което смятах да кажа. Гласът ми прозвуча някак треперливо и по-слабо, отколкото исках.

— Не съм особено добре. Прежаднял съм, а в къщата няма нищо, което да утоли жаждата ми.

— Да помоля ли Кера да направи нещо? — попита Руми.

— Не, онова, което ми се пие, не е в кухнята. В пивницата е. Иска ми се да се напия.

Престорих се, че не съм забелязал сянката на недоумението, мярнала се върху лицето на Руми, и продължих:

— Вместо да ходиш до кухнята за вода, ще отидеш ли до пивницата за вино?

— Искаш да ти донеса вино? — попита Руми, като изрече последната дума предпазливо, сякаш се страхуваше да не я счупи.

— Точно така. Ще ти бъда много признателен, ако ни донесеш вино. Две бутилки са достатъчни, една за теб и една за мен. Но много те моля, направи ми една услуга. След като отидеш в пивницата и вземеш бутилките, не се връщай веднага. Поостани малко там. Поговори с хората. Аз ще те чакам тук. Не е нужно да бързаш.

Руми ме погледна и раздразнено, и изумено. Сетих се за лицето на послушника в Багдад, който искаше да дойде с мен, но не се престрашаваше, защото държеше прекалено много на мнението на другите. Не искаше да петни доброто си име и това го спря. Сега се запитах дали Руми също ще се спре заради доброто си име.

Но за мое огромно облекчение той се изправи и кимна.

— Никога досега не съм стъпвал в пивница и не съм пил вино. Според мен не е хубаво да се пие. Но ти се доверявам напълно, защото вярвам в любовта между нас. Сигурно си има причина да ме молиш за такова нещо. Ще отида да ни донеса вино.

След тези думи той се сбогува и тръгна.

Веднага щом излезе от стаята, се свлякох на земята в неописуем възторг. Грабнах кехлибарената броеница, която Руми беше оставил, благодарих отново и отново на Бога, задето ми е дал истински съмишленик, и се замолих красивата му душа да не изтрезнява никога от опиянението на Божествената Любов.